9-те скорпиона

31.

Сам Труит влезе в съблекалнята точно в девет и петдесет и пет и се спря за миг, за да огледа колегите си.

„Нищо не се е променило. Моят свят е с главата надолу, но тук от стотици години нищо не се е променило. Може би в това е красотата. Ще се пъхна в тогата, ще се обърна и ще видя как главният съдия Джон Маршал храчи в плювалника.“

Беше объркан. Докато бягаха във Флорида, си мислеше, че иска да се откаже. Но сега, заслушан в мълчаливите разкази на мраморните коридори, понесен във възбудата от постоянното преследване, вече не бе сигурен. Не че това щеше да бъде негов избор. Никой не го бе поканил да се върне. Той просто възнамеряваше да поиска мястото си. Както Маклинток бе обявил, че Евърглейдс е негово място, така и Труит щеше да седне на мястото си и нямаше да позволи никой да го помести.

Опита се да обмисли противоречащите си чувства. Част от него искаше да прекара следващите тридесет години в храма на правосъдието. Спомни си известната сред съдиите поговорка, завещана им от историята: „Правото е ревнива любовница и изисква постоянно и продължително ухажване“. Друга част от него копнееше да бъде с Лайза, където и да пожелае да отиде тя.

„Лайза. Всичко се връща при теб.“

Този ден тя щеше да се появи и да седне в ложата на сътрудниците, но на следващия ден, ако всичко вървеше както трябва, щеше да се превърне в звезда.

— Или ще спечелим делото, или и двамата ще бъдем арестувани — бе му казала тя сутринта.

Сега, преди да го бяха забелязали, Труит наблюдаваше как колегите му изпълняват познатите ритуали. Атмосферата бе спокойна, съдиите разговаряха приглушено и Труит си спомни прекрасното описание на съдията Холмс, който бе казал, че в съда е тихо като в центъра на бурята.

„Прав си, Оли. На заседанието ще се извие истински ураган.“

Виктор Смол, който си играеше с маншета на тогата си, го погледна стъписано. Гуидо Тарази и Уилям Хъбс обсъждаха в един ъгъл лалетата — и двамата бяха градинари любители. Щом видяха младшия съдия, те се вцепениха и разговорът им замря по средата на цъфтежа. Гуендолин Робинс и Дебора Каплан седяха до масата, прелистваха предстоящите дела и не забелязаха черната овца на семейството. Пауел Маклеод разговаряше с шефа Уитингтън, който бе с гръб към Труит.

— Здравей, Младши. — Къртис Бракстън потупа Труит по рамото. — Как е машинката?

— Още тиктака.

Главният съдия се обърна и го изгледа смаяно.

— Носят се слухове, че си в прекрасно здраве, но си избягал в Лас Вегас с момичето, което е твой сътрудник — прошепна Бракстън. — Най-добрият скандал след интимния разговор на Аби Фортас с Линдън Джонсън, дори по-добър от пребиваването на Търгуд Маршал във ФБР.

Главният съдия направи няколко крачки и ги приближи. Обшитата му със злато тога се развяваше, лицето му бе почервеняло.

— Господин Труит!

— Какво стана със Сам? — попита Труит. — Или съдия? Аз все още съм съдия във Върховния съд.

— Вие сте на лечение. Какво правите тук?

— Внезапно състоянието ми се подобри. — Той обърна гръб на главния съдия, отвори шкафа си и извади тогата си. — Тук съм за изслушването на страните по делото на „Атлантика“.

— Вие няма да заседавате! — прогърмя Уитингтън и опръска със слюнка врата на Труит.

Той се обърна и го изгледа.

— Нима? И кой ще ме спре? Оттеглих се доброволно и сега се връщам. Вие нямате право да ме отстраните. Ако вашите хора в Конгреса искат да ме дискредитират, ще отговоря когато трябва.

— Може и да се наложи — подигравателно се усмихна шефът и приближи лицето си до това на Труит. — Ако се опитате да влезете на процеса, за който ви е било оказано влияние отвън, аз лично ще се погрижа да бъдете дискредитиран, лишен от права и…

— Намазан с катран и перушина — весело допълни Труит. — Оценявам вашата загриженост за здравето ми и морала ми, но аз съм съдия, а точно сега имаме процес.

— Какво означава това?

— Че ако не се дръпнете от пътя ми, ще бъда принуден да ви ритна по дебелия задник.

Някъде зад тях Виктор Смол изхълца.

— Само опитай! — каза главният съдия. Мускулите на челюстта му играеха.

— Първо ти, старче. Направи най-добрия си удар.

В стаята настана мъртва тишина. Застанали един срещу друг като петли, Труит и Уитингтън се гледаха, без да мигнат. Кранът бе отворен докрай и адреналинът се разливаше по вените на Труит.

— Престанете да тъпчете земята като двама гневни самци. — Бракстън застана между двамата. — Ако някой от вас направи нещо, ще съжалява. Предполага се, че тук сме едно цяло, което разрешава споровете с разум, така че ще е по-добре, ако…

— Стой настрани, Бракстън. Това е между мен и Труит. — Главният съдия не отделяше поглед от младшия.

— Съдия не е бил дискредитиран от 1805 година, от случая със Самюъл Чейс, и той тогава е бил оправдан. Така че, шефе, ако не споделите за какво става дума с останалите, ще приема, че това е лична вражда между двама дебелоглавци, които се опитват да докажат чии топки са по-големи.

Разнесе се звън — немелодичен дразнещ звук.

— Това е звънецът за първи рунд, шефе — каза Труит. — Нали сте били шампион по бокс? Преборили сте се с Теди Рузвелт за титлата. Или беше Марта Вашингтон?

Труит предполагаше, че съдията ще го обсипе с ругатни, но Уитингтън стоеше намръщен, само лицето му стана още по-червено.

— Дълго ще се говори за този ден — процеди през зъби шефът, отстъпи крачка назад и приглади тогата си. — Но сега имаме процес.

Обърна се и тръгна към съдебната зала. Другите съдии го последваха като гъски. За пръв път всички пропуснаха традиционното стискане на ръце.

Труит въздъхна дълбоко и отпусна юмруци. Така или иначе, планът бе сполучлив. Беше се върнал в съда, поне засега. Но имаше още много работа.

— За бога, Сам! — каза Бракстън като преминаха през червената плюшена завеса и заеха местата си. — Ще ми кажеш ли какво става?

— Още не.

— Внимавай. Старият скорпион още има силен удар.

— Всички, които имат дела пред почитаемия Върховен съд на Съединените щати, се приканват да насочат вниманието си към съда, който влиза — извика разсилният. — Бог да пази Съединените щати и Върховния съд.

„Бог да пази всички ни“ — помисли си Сам.

Албърт Голдман стоеше зад катедрата, влачеше си краката и произнасяше предварително подготвената си реч. Говореше прекалено бързо, с нюйоркски акцент, движеше нервно главата си и пледираше за жертвите, без да отделя очи от главния съдия. Защитникът на ищците, според Сам Труит, напомняше на стар грешник, застанал пред свети Петър с молба да го пусне през райските врати. Голдман имаше нещастието да изглежда прекалено нисък зад катедрата, костюмът му беше прекалено опънат около корема, а лампите на тавана осветяваха плешивината му и я превръщаха в бял мираж. Труит слушаше и мълчаливо съжаляваше нещастния защитник, който не би могъл да спечели: беше дълбоко убеден в това.

„Само аз мога да спечеля и то не тук в залата, а по-късно, по време на съвещанието. И не бих могъл да се справя без помощта на Лайза.“

Труит потърси погледа й. Нямаше търпение да дочака края на деня, за да я види. Питаше се колко ще траят силните му чувства. Завинаги?! Защо не? Също като ученик, той броеше часовете, които оставаха, преди да я вземе в прегръдките си. Щяха да се срещнат в хотела. Труит не се беше връщал в дома си, нито Лайза бе отишла в апартамента си. Бяха наели малък апартамент в хотел близо до Дюпон Съркъл и минаваха по заобиколни пътища на път за съда и обратно. Въпреки че Шанк нямаше откъде да знае, че са намерили диска, те действаха предпазливо.

Цяло чудо бе, че след като бяха загубили диска, го намериха отново. Шанк може би си мислеше, че те вече не представляват опасност, но Труит не го подценяваше. Бяха намислили да отидат при шерифа на Колиър, за да го накарат да арестува Шанк, но нямаха физически доказателства. Имаха само своята дума срещу неговата, което съвсем не беше достатъчно, за да бъде подведен под отговорност. Освен това публичността би попречила на целта им и тогава фактически Труит не би могъл да се върне в съда.

Докато Голдман напевно мърмореше, Труит погледна към Питър Флахърти, който си водеше бележки на масата на ответниците и чакаше своя ред. Но повече го интересуваше мъжът, седнал до адвоката на „Атлантика“ — Макс Уонакър. Той носеше раиран костюм, шит по поръчка. Ръцете му спокойно стояха върху масата пред него. Красив мъж, наближаващ петдесетте, с прошарена тъмна коса. Уонакър вдигна глава и очите им се срещнаха. Труит стисна зъби.

„Знам какво си направил, нещастнико.“

Питаше се дали омразата му не се дължи на факта, че обичат една и съща жена, а не на действията му. Лайза го оправдаваше. Бе му казала, че Макс не е бил винаги корумпиран. Може би. Може би се опитваше да върви по опънато над Ниагара въже и не възнамеряваше да се намокри. Това, което знаеше Труит, бе, че Уонакър е виновен за смъртта на двеста осемдесет и осем души и че е оставил Лайза сама на огневата линия. Той напълно заслужаваше това, което щеше да последва, стига Труит да успееше да се справи.

Като се сети за съвещанието на следващия ден, Труит се усмихна. Това, което бяха намислили, не бе правено през двестате години от съществуването на Върховния съд.

„Или ще спечелим, или ще бъдем прогонени от града.“

Въпреки напрежението и тревогата той бе в мир със себе си. Когато преди два месеца бе дошъл в съда, той се страхуваше от хиляди призраци. Боеше се, че няма да се справи. Боеше се от неприятелите си, които се мъчеха да го отстранят от съда, от скандала, който би избухнал, ако жена му го напусне. Беше затворник в кабинета си и в дома си. А сега…

„Страховете ми останаха в Глейдс, а безстрашният мъж е всемогъщ.“

Толкова много се бе променил животът му за кратко време. Изпитваше съмнение във всичко, в което вярваше преди.

„Смятах, че трябва да отдам живота си на правосъдието. Това бе акт на преклонение, нарушение на пътуването из правилата и законите. Лайза ме накара да прозра истинската справедливост.“

Труит хвърли поглед към задната част на съдебната зала, към мраморните фризове над главния вход. Властта на Злото — Корупцията и Измамата — се уравновесяваше от Доброто — Сигурността, Милосърдието и Мира.

„Архитектите и занаятчиите са си знаели работата — помисли си той. — Седналият съдия няма друг избор, освен да се концентрира върху метафоричните фигури, които като че ли се взират право в лицето му. Триумфът на Правосъдието пред властта на Злото. Прекрасни думи и възвишени теории. Но съществува ли правосъдие в съдебната зала? Тук ще видиш маскарад на хора с изключителни способности да се преструват. Ще откриеш лъжа и измама. Ще откриеш жалки адвокати, свидетели — лъжци и мързеливи съдии. Ще откриеш спор, който ясно ще ти покаже коя от страните разполага с по-добър наемен убиец и по-взискателен клиент.“

„Но правосъдието — като идеална концепция — трябва да бъде довлечено в тази позлатена кула. Та дори да оставя кални следи по мраморния под.“

Той слушаше как Голдман се аргументира, че присъдата следва да бъде променена поне поради две причини.

— Първо, областният съд е сгрешил в това, че приетото през 1978 година Постановление за отмяна на държавното управление на въздушните линии препятства държавата да предявява иск за щети, причинени при самолетна катастрофа. И второ, налице е ясно доказателство за проявена небрежност от страна на „Атлантика“. Това всъщност прави невъзможно приемането на решението. Затова журито…

— Но ако се окаже, че не сте прав по точка първа? — попита главният съдия, очевидно зарадван, че делото може да бъде толкова лесно решено.

— Разбира се, нашите аргументи имат за опорна точка факта, че Конгресът не възнамерява да отмени мерките, които взема държавата при непредумишлено причинена смърт, когато става дума за юрисдикцията на въздушната сигурност и регулиращите мерки. Това не би могло да бъде направено, без да се осигури замяна на федералните средства.

— А ако не сте напълно прав? — намеси се Гуидо Тарази, като дращеше професорски с молив кокетната си брада. — Ако Конгресът не възнамерява да отмени държавните мерки, но — да използвам по-общи изразни средства — след това е направил тъкмо това? Няма ли тогава вашите клиенти да останат без обезщетение?

— Недопустимо е според закона правонарушението да бъде предпазвано от отговорност — помпозно изрече Голдман. — В правния факултет ние учим, че за всяка грешка има съответно наказание.

„Назад към клишетата“ — каза си Труит. Това не бе Даниел Уебстър, който умолява Джон Маршал по делото за колежа Дартмут: „Това, сър, е малък колеж и там са онези, които го обичат“. Това не беше и възрастният, но елегантен бивш президент Джон Куинси Адамс, който спори по дело с главния съдия Тейни. Не беше и Хенри Клей, който си взима енфие от кутията на съдиите, а това увеличава красноречието му.

— Като бивш професор — поде Тарази със самодоволна усмивка, — ви уверявам, че в юридическите факултети се приказват и много празни приказки.

Тарази изчака да затихне тихият кикот в галерията. На масата на ответниците Уонакър и Флахърти също размениха усмивки.

— Независимо от строгостта на решението, ако Конгресът отмени мерките, дори и по невнимание, няма ли да бъдем принудени да следваме предписанията на постановлението?

— Да, но…

— Нека поговорим за небрежността — намеси се съдията Смол със скърцащ глас. — Къде има следи от нея? Къде ще ни посочите факти, доказващи неизпълнението на задълженията от страна на въздушната компания, което е довело до взривяването на самолета?

— Ние твърдим, че причината за катастрофата не е бомба, а пропуск в процедурите по поддръжката — неубедително заяви Голдман.

— Това е твърдение, което следва да се докаже — избоботи главният съдия. — Къде е доказателството? Ако се съди по документите, не може да става и дума за това. В случай че не можете да посочите нещо определено, тази трагична катастрофа е нещастен случай, злополука, за която няма виновен, поне не и такъв, който да застане пред съда.

В галерията Лайза започна да се върти. Приведе се напред и поклати глава. На Труит му бе трудно да я види добре от толкова далече, но му се струваше, че се взира в главния съдия.

Лайза бе като зашеметена. Не бе сигурна, че е чула добре думите на Уитингтън, но някои от тях отекнаха в съзнанието й.

„Трагична катастрофа. Нещастен случай. Злополука.“

Къде бе чула тези думи?

— Възможно е да няма някакво пряко доказателство — каза Голдман. — Но то може да е подсказано от броя на откритите пропуски в поддръжката, установени при проверките на Федералната администрация по въздухоплаване.

„Федерална администрация по въздухоплаване. Спомням си.“

— Не е ли твърде далеч този мост? — запита Хърбс. — Жалбите от общ характер не могат да бъдат свързвани с този случай.

Голдман замълча, раменете му хлътнаха.

— Ние мислим, че този въпрос е от компетенцията на съдебното жури, Ваша Чест — меко изрече той.

Лайза си спомни всичко. Бе стояла с ухо, прилепено до вратата на хотелския апартамент на Макс. Питър Флахърти се хвалеше, че знае как ще звучи окончателното решение на съда.

„Ако се съди по документите, не може да става и дума за това. В случай че не можете да посочите нещо определено, тази трагична катастрофа е нещастен случай, злополука, за която няма виновен, поне не и такъв, който да застане пред съда.“

Как бе възможно главният съдия да повтаря с такава точност думите на адвоката на „Атлантика“? Флахърти все още не бе говорил. Лайза бе запаметила досието по процеса и знаеше, че тези думи ги няма написани там. Главният съдия просто нямаше откъде да ги прочете. „Освен ако…“

Освен ако Флахърти и Уитингтън не бяха разговаряли. Светна червената сигнална лампа. Голдман погледна с примирение, благодари на съдиите и си седна.

Питър Флахърти — главният адвокат на „Атлантика“ — решително се изправи. Бе висок и красив мъж към шейсетте. Като млад бе работил като съдия и имаше колекция от три перодръжки с гъши пера заради това, че се бе явявал като страна във Върховния съд.

— Първо — започна той, — ние сме убедени, че Областният съд е взел правилно решение по трънливия въпрос за катастрофата. Дори и да не е така, в докладите по случая липсва доказателство за проява на небрежност. Нищо, никаква следа!

Сам Труит погледна към галерията. Лайза бе развълнувана. Каквато и да беше причината за вълнението й, трябваше да почака.

— В докладите са приложени много жалби на ищците, че разследванията не са били достатъчно задълбочени — каза Гуендолин Робинс. — Не е била удовлетворена и молбата Джо Дрейтън — шефът по поддръжката, да се яви и да даде свидетелски показания.

— Фирмата осигури пълномощник, който имаше достъп до всички документи. — Флахърти не пропусна възможността да нанесе ответен удар. — Господин Дрейтън се пенсионира и не се яви да свидетелства както пред ищците, така и пред ответниците. „Атлантика“ бе убедена, че неговите показания ще помогнат да се изяснят причините за катастрофата, затова правихме много, но напразни опити да го открием.

„Нима?“ — с горчива ирония си каза Лайза.

Труит се удивляваше на лекотата, с която адвокатът смесваше фактите и измислиците.

„Нито един артист не е в състояние да интерпретира ролята си така свободно, както адвокатът интерпретира истината.“

— Самолетът е катастрофирал поради експлозия в двигател номер две, нали така? — загрижено попита Къртис Бракстън.

Бившият генерал от армията навярно бе единственият сред съдиите, който имаше представа за работата на един двигател.

— Да. Най-вероятно терористите са поставили експлозивите в кожуха на двигателя. Казвам „вероятно“, защото Националната дирекция по безопасност на транспорта не успя да установи категорично причината за катастрофата, а и ищците не откриха причина за инцидента, различна от неочакваните престъпни действия на трета страна.

— Ако на борда не е имало бомба — наруши мълчанието си Труит, — не е ли това доказателство за проява на небрежност?

Флахърти замълча. Добрите адвокати са особено бдителни, когато им зададат хипотетични въпроси. Такъв въпрос неизменно повлича и втори, и трети, а е напълно възможно в края на пътя да ги очакват и плаващи пясъци.

— Не може да се приеме само по себе си.

— Не е ли истина, че не се очаква двигателят да избухне, ако някой не е извършил престъпно деяние и процедурите по проверката са били извършени старателно? — продължи Труит.

— Възможно е причината да е в производителя, да е възникнала още при проектирането — подхвърли нов коз Флахърти. — В такъв случай той, а не превозвачът носи наказателната отговорност.

— Този двигател е бил на повече от двадесет години — не се предаваше Труит. — По време на изпитанията всеки дефект би бил регистриран и щом не е открит, това не е ли проява на небрежност?

— Точно така — самодоволно се усмихна Флахърти, сякаш Труит бе попаднал в собствения си капан. — Но осем месеца по-рано двигателите са били щателно проверени. Нито роторният диск, нито пък друг механизъм или система са показали наличие на повреда. Затова не може да се говори за проява на небрежност, независимо от това дали на борда е имало бомба, или не.

Флахърти очевидно предварително добре се бе подготвил да отговаря на специфични въпроси.

— Авиокомпанията е извършила всичко необходимо. Единствените виновници са терористите. „Атлантика“ е толкова жертва, колкото и всеки един от ищците. Тя не носи отговорност. А сега бих искал да се върна на въпроса за…

— Ако дискът бе намерен — прекъсна го Труит — и металургическите изпитания бяха показали, че дискът не е бил подлаган на проверка и се е разбил не поради взрива на бомба, а поради остаряване на метала, щяхте ли да признаете, че…

— Твърде много „ако“ — намеси се главният съдия с нескрит гняв, но и с ирония.

Труит го изгледа учудено, а останалите съдии се питаха каква е причината шефът им да наруши правилата на протокола и да омаловажи въпроса на един от съдийското братство.

— Независимо от това — Труит насочи отново вниманието си към адвоката на „Атлантика“, — кажете ми, щяхте ли да признаете, че ищците имат право да претендират за проява на небрежност?

— Ако фактите бяха такива, съдия Труит — Флахърти се усмихна самодоволно като играч на покер, който изневиделица вади четири аса, — аз с удоволствие бих разменил мястото си с господин Голдман и ще защитавам ищците.

Лайза заговори още преди Труит да съблече палтото си. Излезе от малката кухня на апартамента с две предварително изстудени чаши току-що приготвено мартини.

— Ще имаш нужда от две. — Тя подаде едната чаша на Труит. — Сам, те са сложили главния съдия в джоба си.

— Естествено. Досега не е имало корпорация, която е ответник по някое дело и той да не я хареса.

— Не става дума за това. Подкупили са го!

— Какво?!

Лайза му разказа как главният съдия бе повторил буквално думите на Флахърти, които бе подслушала в апартамента на Макс.

— Флахърти се хвалеше пред Макс, че знае как ще се развие процесът. Каза дори, че е готов да напише решението на мнозинството. И точно това е направил. Дал е на шефа готовото решение, а той папагалски го повтаря. „Нещастен случай. Злополука.“ Тра-ла-ла.

— Не мога да повярвам.

— Вярно е, Сам. Подкупили са го, за да се застраховат — убедително добави Лайза.

Труит остана безмълвен. Подобно нещо не му се бе случвало. Бе немислимо. Никога в историята на републиката съдия от Върховния съд не бе вземал подкуп.

— Знам, че е нетърпим като трън в гащите — поклати глава той. — Знам, че е надут, суетен и егоист. Но никога не съм си и помислял, че е мошеник. Никога!

— Представи си, Сам, не е ли възможно снимките да не са му били доставени анонимно? Може Шанк или Флахърти да са му ги дали. Ако Уитингтън е казал, че не си на тяхна страна, те са искали на всяка цена да те отстранят от съдебната зала. Снимките са му развързали ръцете.

Сам пресуши мартинито си. Фактите му дойдоха твърде много. В сравнение с другите инстанции на държавното управление Върховният съд почти никога не се бе забърквал в скандал.

— Какво ще правим? — попита Лайза. — Той ще се бори със зъби и нокти срещу нас. Няма да можем да убедим нито Тарази, нито Хъбс, нито Смол. Дори Бракстън и двете съдийки да застанат на наша страна, имаме само четири гласа. Трябва да помислим за Маклеод.

— Не можем да спечелим по този начин.

— По кой начин?

— Като събираме глас по глас. Уитингтън ще разчита на фаворитите си. Трябва да го дискредитирам и да го отстраня.

— През осемнадесетте часа, които остават? Как?

— Коледното празненство не е ли довечера?

— Да, но ти не възнамеряваше да ходиш.

— Допреди пет минути. Ти не участваш ли в скечовете?

— Преди да бъда уволнена трябваше да имитирам Гуендолин Робинс.

— Назначавам те отново. Искам да следиш Уитингтън и да не допуснеш да се изниже към кабинета си по време на представлението.

През прозореца на хотелския си апартамент Шанк гледаше как снегът се сипе и покрива дърветата в парка. Вече цял час слушаше щуротиите на Макс.

— Ти да не си луд? Да се опиташ да убиеш съдия от Върховния съд? Федералните и проклетата тайна полиция ще налетят отгоре ми.

„Защото си безгръбначно лайно.“

— Забрави за това. Кучият син сам ще си отиде. Кажи ми, какво правеше днес Сам Труит в съда? За какъв дявол плащаме на онзи самохвалко Уитингтън?

— Флахърти каза да не се притесняваме.

„Глупак! Само повтаря едно и също.“

— По-добре ще е да се попритесним малко.

Този ден Шанк бе в по-отвратително настроение от обичайното, макар и да преценяваше приключението в Евърглейдс като истински успех. Бе потопил роторния диск, но като видя Труит седнал на стола си с висока облегалка, изпадна в шок. Шанк си бе сложил слънчеви очила и прошарена перука. Беше седнал на последния ред в галерията и бе сменил обичайния си сив костюм с кафяв. Бе видял и Лайза Фримонт да влиза в съдебната зала няколко минути преди десет и да сяда между две мраморни колони.

Какво, по дяволите, правеше и тя там?

Когато видя Сам Труит да минава през плюшената завеса, изръмжа тихо: „Да ти го начукам“ и един преподавател от Джорджия побърза да премести ученика си по-далеч от него. Главният съдия бе обещал на Флахърти, че Труит няма да бъде в съда, а ето го — беше седнал уверено на мястото си в края на редицата.

За кой ли път Шанк си представяше как застрелва Труит право в гърдите и от раната му бликва гейзер от кръв и се разлива върху черната му тога. Още един, който отиваше в историята.

Замисли се и за Тихия океан и за Кацушика Коширо. Той настояваше да го уведоми за решението на съда веднага след като бъде произнесено. Само при мисълта за японския бос тестисите му се свиваха на топка. Всичко зависеше от адвокатите и съдиите и ако Шанк знаеше нещо, то бе, че ако са на едно мнение, става страшно.

Макс се зае да му обяснява каква е ползата за бъдещата победа от умерения риск.

— Изобщо не се занимавай с Труит. Вече сме спечелили делото. За бога! Главният съдия нали е на наша страна. Той има права, власт и заема възможно най-високия пост.

— Той не биваше да допуска Труит в залата. Като видях кучия син, едва не напълних гащите.

Но във въображението си Шанк го виждаше обсипан с куршуми.

— Мога да го застрелям сутринта, докато паркира колата си. — Шанк протегна напред дясната си ръка, сякаш държеше пистолет и се прицелваше. — Бум! Бум! Бум! И от съдията не остава и следа.

— Не! — Макс отново си наля уиски. Навън бе притъмняло. — Флахърти разговаря с Уитингтън след днешното заседание. — Макс тревожно се огледа като че ли някой можеше да го чуе. — Старият му казал да не се безпокои и обещал да унищожи Труит на утрешното заседание.

— За двата милиона долара, които получи, трябва да го изрита.

— А ти престани да се притесняваш и не прави глупости. Само допреди три месеца Труит бе един въшлив професор, а Уитингтън е в съда от двадесет и пет години. Каза, че гласовете ще бъдат шест на три.

— Флахърти те мотае.

— Това пък какво означава?

— Днес погледнах Труит в очите. Не е човек без тежест и авторитет.

32.

Съдията Виктор Смол седеше в скута на главния съдия, клатеше глава и писукаше:

— Съгласен съм с шефа! Съгласен съм с шефа!

Е, да, това не бяха истинските Смол и Уитингтън. Дани Кросбард — дребен сътрудник, бивш гимнастик и редактор на юридическо списание във Вирджиния, имитираше Виктор Смол. Говореше като вентрилоквист, а Бил Танер — преждевременно посивял, бе облякъл огромен костюм, чиито ръкави бяха натъпкани с опаковъчни материали. Той пък представляваше Уитингтън. Двамата стажанти вече се бяха подкрепили с топло яйчено питие, примесено с бърбън, и правеха пародия на факта, че Виктор Смол винаги подкрепя главния съдия, който пък, от своя страна, му дърпа конците и го управлява като марионетка. Тълпата от сътрудници, секретарки, административни помощници и хора от охраната шумеше и се смееше.

— Има твърде много процеси и прекалено много адвокати — боботеше вентрилоквистът. — Адвокатите са се ояли като лешояди по време на библейската чума.

— Адвокати! Лешояди! Чума! — писукаше другият имитатор и клатеше гневно глава.

Лайза хвърли поглед към истинския Уитингтън. Той се насилваше да се усмихва, защото егото му не позволяваше да покаже, че се обижда от сатирата. Нарочно бе закъснял за празненството, след като навярно бе подреждал бюрото си. Искаше да покаже на съдийското братство колко е тежко да бъдеш шеф. Затова беше пропуснал скеча, в който Аарон Питс, един от сътрудниците на Бракстън, имитираше шефа си, облечен в бойскаутска униформа и обкичен с медали. Перчеше се около импровизираната сцена с надут гръден кош и вирната брадичка. Движеше се така, сякаш имаше бодли в гащите.

Главният съдия пристигна точно навреме, за да види как Вик Васкес имитира Сам Труит. Бе облякъл блуза на „Уейк Форест“ и си бе сложил подплънки на раменете. Стоеше приведен над футболна топка заедно с Бил Танър — главния съдия, който викаше: „Ритни я! Ритни я! Давай!“. Вик ритна топката, но вместо да я търкулне към шефа, я метна в собствените си слабини, преви се от болка, а през това време Бил го поучаваше: „Не играй сам, Труит. Запомни, че само отбор може да се справи с работата“.

При тези думи Уитингтън се разсмя.

Скечовете на сътрудниците подхождаха повече за бирарията в приземието, но празненството бе в източната конферентна зала, където имаше розови килими, плюшени завеси и камина, над която висеше портретът на Джон Маршал.

Лайза се приготвяше за първия от двата скеча, в които участваше. Преди да дойде в съда се беше обадила на Грег в болницата в Маями. Гласът му звучеше бодро, каза й, че щели да го изпишат след няколко дни. Развълнува се като разбра, че са намерили диска, и й пожела късмет. Точно това й трябваше най-много. Късмет!

Лайза погледна Сам, който седеше до Гуендолин Робинс, а след това — главния съдия. Уитингтън бе известен с това, че трудно задържа вниманието си върху нещо, а нейната задача беше да не допусне той да хукне изневиделица към кабинета си.

Сцената бе подредена като стаята за почивка на съдиите с девет писоара — намек за времето, когато за една жена е било немислимо да стане съдия. Пред всеки писоар стоеше по един от сътрудниците, с гръб към публиката. Бил Танър подвикна:

— Проверка! Време е да проверя какво има в гащите на братството.

След това мина покрай всеки, като възклицаваше.

— Ах, ах, ах! Гледай ти!

Когато стигна до Лайза, представяща Гуендолин Робинс, се спря и надникна два пъти.

— Гуендолин, ти си точно такъв съдия, какъвто ми е нужен за моя съд.

— Защо, шефе? — изгука Лайза и бавно обърна лице към публиката. — Защото говоря тихо и имам голям…

Всички избухнаха в смях при вида на големия гумен пенис, който стърчеше от панталоните й.

— Дяволски вярно! — Гуендолин Робинс се обърна към Сам, но столът му беше празен. Шумът в залата се усили.

Сам Труит се облегна на плота в стаята на охраната на съда. Дежурната бе нова, а останалите бяха на празненството.

— Извинете — любезно каза Труит и се втренчи в младата жена, която бе забола глава в един брой на списанието „Живот в затвора“.

— Здравейте, сър! — Тя очевидно знаеше, че е съдия, но не можеше да си спомни името му.

— Направих го отново!

— Отново?

— Заключих си кабинета отвън и не мога да вляза.

— Веднага ще ви помогна.

— Не се притеснявайте. — Той влезе при нея, отиде при ключовете и застана така, че да й попречи да вижда кой точно взима.

— Ей сега ще ви го върна.

— Разбира се, сър.

— Няма да се бавя.

— Пропускате тържеството.

— Е, нали ги знаете коледните тържества. Достатъчно е да присъстваш на едно и…

Макар че бе облечена в черно-бял костюм с гарнитура от черно кадифе, Лайза не приличаше на Гуендолин Робинс. Полата се спускаше под коленете й. Бе си сложила запазената марка на Робинс — бяла копринена папийонка, но останалото бе съвършено различно. Естествено, Гуен бе с четиридесет години по-възрастна. От дългогодишното пушене зъбите й бяха пожълтели, клепачите й бяха подпухнали и бе висока само метър и петдесет и пет. Всички я обичаха заради способността й да се присмива сама на себе си и да говори разумно за другите съдии. Щом Лайза излезе на сцената, се разнесе дрезгавият смях на Робинс.

„Добре, Сам. Внимавай. И не ме карай да стоя тук цяла нощ.“

Лайза погледна право към Уитингтън, усмихна се свенливо и преправи глас, за да наподоби контраалта на Гуен, спечелен след много цигари и уиски.

— Вероятно някои от вас се питат какво става зад затворените врати — каза Лайза. — Е, добре, онзи ден шефът ме покани в кабинета си и ме попита дали би могъл да направи нещо за мен, та да бъде работата ми в съда по-плодотворна.

Лайза кимна на Вик Васкес, който беше на сцената, и той включи преносимия касетофон. Разнесе се музика.

— Добре, Клиф — казах аз. — Има едно нещо, което можеш да направиш за мен.

Лайза се плъзна със съблазнителна усмивка право към главния съдия и тихо, почти нечуто затананика с глас, с който би шептял любовник, докато бавно и нежно те докосва.

Уитингтън се размърда в стола си и се изкашля. Освен окуражителното възклицание на Гуен Робинс: „Късмет, мила!“, никой не се обади. Залата бе притихнала. Всички погледи бяха вперени в Лайза, която вървеше по сцената, като извиваше тялото си като змия.

Лайза танцуваше с прелъстителна грация, очите й бяха затворени, а тялото й се движеше в ритъма на музиката. Някои от мъжете подсвирнаха.

— Празненството си е празненство — прогърмя гласът на главния съдия, — но това все още е Върховният съд.

Ръцете на Сам трепереха, докато си нахлузваше хирургическите ръкавици и си мислеше: „Като някой крадец съм. Ако трябваше с това да изкарвам прехраната си, щях да бъда от онези, които оставят шофьорската си книжка на местопрестъплението“.

Той угаси осветлението. Работеше с помощта на фенерче, като най-напред провери чекмеджетата на махагоновото бюро на главния съдия. Не бяха заключени.

„Какво търся? Той не е глупак. И да е взел подкуп, няма да намеря тук номера на банкова сметка в швейцарска банка.“

И все пак можеше да открие нещо. Но не знаеше какво. За съжаление в бюрото не се натъкна на изненади, затова продължи да търси в шкафа с папките. И той бе незаключен. Отвори го и прерови папки с паметни записки, списъци със съдебни решения, списък на предстоящите дела — обичайните документи, нужни за ръководството на деловата работа в съда.

Огледа се — под лъча на фенерчето в стаята играеха призрачни сенки. На стената висеше портрет на Оливър Уендъл Холмс Младши. Стори му се, че се взира в него.

„Съжалявам, Оли, знам, че ти не би направил това… но ти самият си казал, че животът, а не свещеникът ни учи как да се държим.“

Труит прегледа полираната маса и библиотечния шкаф на Абрахам Линкълн. Погледът му най-после се спря на бюфета. Бе пълен със старинни чинии и глинени кани, оловни канчета и една сосиера, за която съдията твърдеше, че била използвана от Доли Медисън, макар че според Труит би могла да бъде и Доли Партън. В едно от чекмеджетата имаше няколко вилици и ножове, които изглеждаха така, като че ли са били използвани, за да се копаят с тях лисичи дупки във Вали Фордж. Труит го затвори и приборите издрънчаха. И изведнъж отвън се разнесе друг звук и той се смръзна.

Застана неподвижно и се заслуша. Ако влезеше главният съдия, с него бе свършено. Представи си как му слагат белезници и го набутват в полицейска кола, докато шефът злорадства. В допълнение към многобройните нарушения на юридическия канон списъкът на углавните му престъпления щеше да включва: създаване на пречки пред правосъдието и престъпно проникване в чужда собственост.

Той угаси фенерчето. Стъпките приближаваха. Някой вървеше с бавни стъпки. Шумът спря, после се чу отново. След още няколко крачки — тишина. Труит разбра, че е някой от полицията на съда. Проверяваше вратите.

„Дали заключих, след като влязох?“

Стъпките спряха пред вратата. Труит чу как бравата се завърта, после вратата изскърца и се отвори. Чу се глас:

— Има ли някой тук?

Сам разпозна гласа на Чък Олсън — млад полицейски служител.

Тялото на Лайза се полюляваше в такт с музиката, бедрата й се извиваха. Другите сътруднички и жените от администрацията се присъединиха към нея. Лайза се питаше дали това е имал предвид главният съдия, когато предложи изпълнение на коледни песни — сега той я гледаше така, сякаш всеки миг можеше да я обвини в оскърбление и обида.

Къде беше Сам?

Внезапно вратата на залата се отвори.

„Благодаря ти, Господи! Готова съм на всичко, за да постигна правосъдие, но не съм предполагала, че ще трябва да умра от срам.“

Влезе Чък Олсън, един от униформените полицейски служители в съда. Изглеждаше разтревожен. Явно бе дошъл по работа, а не като гост на празненството. Беше двадесетгодишен, син на ченге от Балтимор, красив, любезен и срамежлив. Той огледа присъстващите, очевидно търсеше някого. Тя видя как той направи знак с ръка, за да привлече вниманието на главния съдия, но той не го забеляза.

„Олсън охранява кабинетите на съдиите. По дяволите!“

Налагаше се да импровизира. Когато Олсън тръгна към разсеяния Уитингтън, тя застана на края на сцената, за миг продължи да се върти и после грациозно слезе от подиума. Свали сакото си и го захвърли към подвикващите стажанти. Копринената й блуза бе мокра от пот и прилепваше плътно до тялото й. Не носеше сутиен и през тънката материя се виждаха ясно очертанията на зърната на гърдите й.

Бе застанала над Уитингтън. Единствената му възможност да напусне залата бе да я вдигне в ръцете си.

Тя развърза копринената панделка, бавно я свали от яката и я обви около врата на шефа. Гледка, навярно невиждана досега от водачите на нацията. Може би от Джон Кенеди, но не и от Джон Джей.

Внезапно главният съдия се надигна от стола, Лайза се паникьоса и отстъпи назад. Уитингтън спря. Искаше да направи нещо, но не знаеше какво.

— Никога в историята на Върховния съд…

— Сядай, Клиф — изкомандва го Гуен Робинс. — Ако и аз умеех да танцувам така, щях да стана певица на сантиментални песни, но щях да накарам вас, старите рогоносци, да ми плащате за това!

От мястото си под бюрото на главния съдия Труит забеляза нещо. Но какво?

Бе се пъхнал под бюрото, когато Чък влезе в кабинета и включи осветлението. След това Сам чу пукота на уоки-токито му. Олсън съобщи за инцидента така сериозно, сякаш ставаше дума за грабеж на милиони долари.

— Огледай кабинета — разнесе се отговорът — и информирай главния съдия за нарушението.

Точно преди Олсън да угаси лампите, Труит я видя. Цепнатина в гладката повърхност на бюфета. Бе на разстояние около тридесет сантиметра от пода, широка петдесетина сантиметра.

„Подходящо място и подходящ размер. Чекмедже без дръжка. Тайник.“

Изчака да чуе как Чък заключва вратата и изпълзя от скривалището си. Опита се да отвори чекмеджето с ръце, пъхна нокти в процепа, но напразно. Пъхна ръка зад бюфета, но чекмеджето не помръдна. Нямаше и какво да натисне, за да го отвори.

„Все пак е чекмедже. Какво ли има вътре? Ченето на Джордж Вашингтон?“

Беше уплашен и ядосан. Имаше чувството, че губи контрол. Питаше се какво прави тук. Беше глупаво. Безнадеждно. Обстоятелствата от самото начало бяха срещу тях. Винаги изоставаха с една крачка. Толкова бе тежко да знаеш истината и да не можеш да я докажеш. „Атлантика“ бе купила шефа. Но къде беше доказателството?

Обзет от чувство за поражение, Труит удари с юмрук точно над цепнатината. Чу се изщракване и чекмеджето се отвори, задействано от ръждясала пружина.

— Това надминава всичко!

Разгневеният глас на главния съдия се извиси над музиката.

— Спрете този адски шум!

Вик Васкес побърза да изключи касетофона.

— Облечете си сакото — подвикна шефът на Лайза. — Тук не е цирк. — После се обърна към Олсън. — Какво искате?

— Има нарушение в сигурността, сър.

Главният съдия се завъртя и забързано напусна залата.

Труит вече бе върнал ключа и седеше в колата на Лайза. Тя отвори вратата и се пъхна зад волана. Зачетен на слабата светлина на лампата, невероятно съсредоточен в съдържанието на онова, което бе в ръцете му, той сякаш не я забеляза.

— Слава богу, че успя навреме. — Тя се приведе към него и го целуна. — Какво стана?

— Няма да повярваш. — Той отвърна на целувката й и отново зачете обемистия документ.

— Какво?

— Това е Звездата на Индия, кивотът от Библейския завет, както искаш, така го наречи. — Той се разсмя от сърце и размаха документа.

— Кажи ми!

— Спомняш ли си делото на Синия кръст?

— Естествено. Пет на четири срещу изискването производителите на цигари да предоставят тайните си формули. Уитингтън написа решението на мнозинството.

— Не е! Написано е от адвокатите на производителя. Имам техните записки. Мързеливото копеле дори не ги е преписало! Дори е запазил бележките под линия, че тютюнопушенето е славна американска традиция, която датира още от колониалните времена.

Лайза включи двигателя, излезе от гаража и подкара към хотела.

— Откъде разбра откъде е? — Тя хвърли поглед към документа. — Има ли инициали?

— Не, разбира се. Те не са глупави.

— Как тогава го свързваш с производителите на тютюн? Главният съдия ще каже, че това е просто проект, по който още работи, и ние не можем да го разобличим.

— Както винаги си сто процента права. — Гласът на Труит прозвуча ентусиазирано. — Затова второто решение е толкова важно.

— Какво второ решение?

Бяха спрели на светофара на Индипендънс авеню. Валеше слаб сняг.

— „Атлантика“! — Той показа втори документ. — Вече е написано. Утвърждава присъдата на мнозинството върху основата на липсата на доказателства за проява на небрежност, точно както говореше Флахърти, при това почти със същите думи. Как ще обясни това? Присъдата е готова и подписана още преди да сме гласували.

— Ще каже, че си е правил бележки. — Лайза не споделяше ентусиазма на Сам. — Ще твърди, че е съвпадение, че и той, и Флахърти са използвали едни и същи изрази. Прилича на защита на авторските права, когато се очакват прилики в истории с един и същ сюжет. Ще каже, че и двамата с Флахърти мислят по един и същи начин, а това не е престъпление. Все още ни липсва доказателство за контакт между „Атлантика“ и…

— Ето го! — извика Труит. — Флахърти го е изпратил по факса на Уитингтън, но не е бил достатъчно внимателен.

В червената светлина на светофара тя видя в горния край на страницата обозначението на изпращача, автоматично отбелязано от машината: „Атлантика Еърлайнс“, Главен адвокат.

— Боже господи! Пипна го! Това е като да намериш димящ пистолет на местопрестъплението.

— Да. И възнамерявам да разклатя мраморните колони на съдебната зала.

— Като Самсон.

— Какво?

— Когато те видях за пръв път, ти изглеждаше толкова силен и жизнен, че лесно разширих името ти от Сам на Самсон.

— А ти си Далила.

— Точно така. Моята задача е да ти отрежа косите — по-точно да ги оскубя, и да те лиша от силата ти. Но виж какво стана! Точно както е в Библията ти възстанови силата си и си на път да разрушиш храма на филистимците.

— Спомням си часовете в съботното училище — каза меланхолично Сам. — Самсон срутил мраморните колони и бил убит.

33.

Главният съдия Уитингтън подаде ръка на всеки един от съдиите в кръглата съблекалня. Това бе ритуал, утвърден през годините. Като стигна до Труит, застина за миг, но после му протегна ръката си. Труит пламенно я пое и я задържа в своята.

— Всичко е наред, шефе — прошепна Труит, като се приведе към Уитингтън. — Днес залагаме на един и същи кон.

— Какво? — Главният съдия отстъпи назад.

Сам сниши още глас и му намигна заговорнически.

— „Атлантика“. В кърпа ни е вързана.

Главният съдия издърпа ръката си, а червендалестото му лице пребледня.

„Накарай го да мисли, притеснявай го. Вместо да спориш, бъди любезен с него.“

Спомни си за един мач, в който играха против „Дюк“. Тогава играчът — център на защитата, го погледна и му каза: „Ira furor brevis est“. Сам си преведе думите — „Силният гняв е кратка лудост“ — и забрави за броя на неочакваните удари.

Представяше си колко поразен бе останал Уитингтън.

Съдиите заеха местата си върху столовете с високи облегалки, разположени пред масата, покрита със зелен филц. Начело седеше Уитингтън, а Труит бе в най-отдалечения край и най-близо до вратата.

— Преди да започнем дискусията, нека се заемем с домакинството. Предупреждавам, че говоря сериозно. Колкото по-малко се приказва за снощното празненство, толкова по-добре. Освен това ще ви помоля да вземете съответните мерки.

— Отнема ролята на Дядо Коледа — прошепна Гуендолин Робинс.

— Тази сутрин написах циркулярно писмо, с което ви уведомявам, че от сега нататък стажантите ще представят скечове само след моето одобрение.

„От сега нататък — помисли си Труит — ще председателстваш Върховния съд на ада.“

— Това е цензура! — обади се Бракстън.

— Ограничение на свободата! — добави Гуен Робинс. — Мисля, че се произнесохме по подобен проблем при делото на Пентагона през 1971 година.

— Точно така — напевно изрече Дебора Каплан. — Или пък, както бе отсъдено в процеса „Ниър срещу Минесота“, ограничение не може да бъде налагано, ако не е налице опасност за сигурността на страната.

— Не мисля, че шефът забранява свободното слово — намеси се Гуидо Тарази. — Става дума, че сътрудниците трябва да се съобразяват с времето и мястото. Да вървят в таверната на ъгъла. Там могат безнаказано да ни критикуват. Но зад стените на това светилище съдът има правото да забрани грубостта и обидите.

„Тогава да сложим намордник на главния съдия.“

— Съгласен съм с шефа — заяви Труит.

Осем чифта очи го стрелнаха изненадано.

— Трябва да се спазва благоприличие и по време на празниците — продължи той. — Какво стана с „Тиха нощ, свята нощ“?

Никой не проговори. Съдийското братство беше стъписано. Последният път, когато Сам и Уитингтън бяха на едно мнение, беше когато мнозинството спечели и за обяд вместо шунка и сирене поръчаха ростбиф. Труит невинно се усмихна.

— Благодаря ти за подкрепата, Сам — внимателно каза главният съдия, покашля се и премести купчината досиета от дървената количка върху масата. — Първото дело е „Лобах срещу Атлантика Еърлайнс“. Както обикновено, аз ще открия дискусията. Ние допускаме разглеждане поради предварителния характер на спора. Боя се, че е възможно областният съд неправилно да е интерпретирал Постановлението за отмяна на държавното управление на авиолиниите. Независимо от това обаче, са стигнали до правилно заключение и решение на мнозинството. Първо, няма никакво съмнение, че се касае за трагичен инцидент, в който са загинали много хора.

Труит знаеше текста почти наизуст. Рано сутринта бе прочел внимателно факса на Флахърти.

„В такива случаи се проявява естественото желание да се повдигне обвинение.“

— В такива случаи се проявява естественото желание да се повдигне обвинение. — Уитингтън скръбно поклати глава. — При подобни дела не знам дали съм Цезар, който прекосява Рубикон…

„Или капитан Куиг, който къса собственото си въже“ — надраска Сам върху тефтера си.

— Или капитан Куиг, който къса собственото си въже — с отработена усмивка продължи шефът.

„Трябва да се признае, че Флахърти умее да борави с думите.“

— Съдиите често се увличат при подобна ситуация. Търсят проява на безотговорност там, където тя не съществува. Налагат да се изплатят обезщетения за милиони, когато и няколко хиляди са достатъчни. В този случай Областният съд е постъпил смело като е заел непопулярна, но правилна позиция. Просто са отсъдили, че няма проява на небрежност. Аз подробно проучих материалите по делото, като търсех някакво доказателство, дори и дедуктивно изведено, за да го противопоставя на решението. Не намерих. Следователно дори да се сумират всички данни, които са в полза на ищците, решението на мнозинството е правилно, защото не съществува същински спор именно поради липсата на материални доказателства.

— Съгласен съм! — щастливо извика Сам.

— Изчакай реда си! — просъска Уитингтън. — Изказваме се по старшинство. Не можеш да нарушаваш двестагодишната традиция само защото… — Главният съдия се запъна. — Сам, какво ти става?

— Казах, че споделям вашето мнение, шефе. Истинската причина за катастрофата на полет Шестстотин и четиридесет не е била открита и за съжаление това се е превърнало в задача на ищците.

Всички съдии бяха слисани, а Уитингтън — крайно объркан. Сам Труит се държеше като селския идиот.

„Думите ти са познати, нали, Уитингтън? Смутен си. Чудиш се защо Флахърти не ти е споменал, че сме в една и съща лодка, и си вбесен, че ми е казал за теб. Още има да се чудиш.“

— Дали не ме лъжат ушите ми? — нервно се изсмя Уитингтън. — Младшият съдия е съгласен с мен.

— Пиян ли си? — просъска Бракстън.

— Сам, разочарована съм от теб — каза Гуен Робинс.

— С вас съм, шефе — раболепно увери Труит. — Докато не се докаже проявата на небрежност или наличие на някакъв пропуск, този съд няма друг избор, освен да потвърди присъдата на областния съд.

„Да, шефе, ето ти още едно от остроумията на Флахърти. Струва ми се, че си разтревожен. Каква е причината? Безпокоиш се, че ще трябва да поделиш подкупа с мен?“

— Аз и съдията Труит сме на едно мнение. Осмелявам се да предположа, че е възможно да стигнем до единодушно решение. — Уитингтън се опитваше да прикрие смущението си. — При това положение има ли смисъл да продължаваме дискусията?

— Да — твърдо отсече Гуен Робинс.

— Гуен, ти просто имаш меко сърце. — Труит бръкна в джоба си и извади кутия „Марлборо“. Пъхна една цигара в устата си и се обърна към Бракстън: — Дай ми огънче, Генерале!

— Не можеш да пушиш тук — каза Гуидо Тарази. — Сигурен съм, че знаеш това.

— Сам, какво става? — настоятелно попита Бракстън. — Та ти не пушиш.

Осем чифта изумени очи бяха вторачени в Труит.

„Е, добре. Продължавайте да ме гледате като че ли съм луд!“

— Не е ли лицемерно от наша страна? — Труит измъкна кутия кибрит. — Шефе, вие ще потвърдите. Нали вие написахте решението на мнозинството в полза на производителите на цигари в процеса на Синия кръст?

— За какво говориш? — попита Бракстън. — Сам, няма да те подкрепя.

Труит запали цигарата, вдиша дълбоко и издиша облак бял дим.

— Където има дим, има и огън — загадъчно заяви той.

— Какво искаш да кажеш? — обади се Гуен Робинс.

— Опитвам се да ви покажа какво става, когато съдът е корумпиран. Достатъчен е само един. Само един… — Той насочи показалец към Уитингтън, сякаш искаше да го промуши. — В този съд няма девет скорпиона, а само един. Това е той — спокойно поясни Труит. — Съдията Клифорд Уитингтън е взел подкуп от тютюневите компании, от „Атлантика Еърлайнс“ и кой знае от кого още.

— Исусе Христе! — промърмори под носа си Маклеод.

— Майчице мила! — възкликна Гуен Робинс. — Сам, дай ми една от твоите цигари.

— Върви по дяволите, Сам — намеси се и Бракстън. — Не можеш да обвиняваш човек с висок сан без неоспорими доказателства.

— Божичко! — Виктор Смол бе като пред припадък.

Уитингтън удари с юмрук по масата.

— Лъжи! — изкрещя той. — Дяволски лъжи. Този човек не е на себе си, всички го знаете. Напусна съда доброволно, за да отиде да се лекува. Не трябваше да се връща. Чухте ме вчера как го предупреждавах да не влиза в съдебната зала. Опитах се да му помогна и ето каква е благодарността, която получавам.

— Сам, ако имаш нужда от консултация с психиатър, ще ти помогнем — загрижено каза Гуидо Тарази.

— Той не е с ума си — продължаваше Уитингтън, лицето му почервеня. — Имам доказателства, че има връзка със стажантката си. Ще ви покажа снимките. Той е душевноболен.

— Да имаш връзка с Лайза Фримонт ми се струва напълно нормално — обади се Бракстън. — Но какво ще кажеш за останалото, Сам? Халюцинации ли имаш? И какво изобщо става тук?

— През първия ми ден в съда — спокойно поде Труит, — шефът се опита да ме агитира в полза на тютюневите компании. Още не бяхме прочели досието по делото, а той вече определяше гласовете. Тогава не ми направи кой знае какво впечатление, но сега всичко ми е ясно. Всеки знае, че шефът е изключително любезен със спорещите корпорации, но истината е дяволски по-лоша. Той се продава!

— Добре ще е, ако имаш доказателства за това, Сам! — Бракстън клатеше глава с недоверие.

— Въпросите, които задаваше вчера Уитингтън, бяха взети направо от документите, които са му изпратили адвокатите на „Атлантика Еърлайнс“. Същите бяха и днешните му коментари в началото на днешното заседание. Главният съдия на Съединените щати е маша на убийците на Джери Клайн.

— Какво? — Бракстън подскочи в стола си. Останалите ахнаха. Нямаше да бъдат по-стреснати, ако кристалният полилей се бе стоварил на пода.

— Възможно е той да не е знаел, че те са убили Джери — каза Труит. — Но той също носи отговорност. Той е съобщил на представителите на „Атлантика“ на кого от моите сътрудници е поверено делото. И тъй като не е бил човекът, когото те са искали, те убиха Клайн, за да бъде възложено на друг.

— Това е оскърбление — противеше се Уитингтън. — Всички вие ме познавате. А кой е този човек, този развратник, който се опитва да всява раздори?

— Млъкни, Уитингтън! — нареди Труит. — Още не съм свършил.

Той закрачи покрай дългата маса и се спря пред камината, точно под портрета на Джон Маршал. Всички го следваха с очи.

— Да се решат тези дела бе дяволски трудно, нали? Всички вие прекарахте не една безсънна нощ като се питахте дали постъпвате правилно. Дали става дума за последната молба на затворник, еднообразно и скучно патентно дело или пък за конституционален спор, който ни връща до Основателите, отговорът не е еднозначен! По дяволите, много рядко е еднозначен. Дойдох в този съд, изпълнен с уважение към всичко и към всеки от вас. Знаех, че аз и Гуидо Тарази едва ли ще бъдем на едно мнение, но аз уважавам ума му и честността му. Ние разполагаме с несъвършен закон, прилаган от несъвършени хора, и очакваме да постигнем най-трудното — истината. Ние се проваляме толкова често, колкото често постигаме и успехи, но продължаваме да си вършим работата и излагаме около тази маса различните си възгледи, предубежденията си и предразсъдъците си. Опитваме се да дадем най-доброто от себе си. Всички, с изключение на Уитингтън. Той не се интересува. Той получава нарежданията за действията си от онези, които предлагат най-високата цена, и тръгва с пълна скорост напред. Той е срам за великите юристи, които са били тук преди него, и омаловажава работата на всеки от вас.

Труит се върна до мястото си, отвори куфарчето си и извади осем комплекта фотокопирани документи, които плъзна по масата към другите съдии.

— Ето какво намерих вчера в кабинета на Уитингтън.

— Какво?! — Уитингтън изглеждаше така, сякаш ще получи удар. — Ще накарам охраната да те арестува!

— Това е мнението за „Атлантика“, написано от адвокатите на фирмата, за да бъде представено от главния съдия. Освен че е корумпиран, повърхностен и слаб, той е и плагиатор. — Труит го изгледа тържествуващо. — Всичко свърши, Уитингтън. Ти сам преряза въжето си.

Виковете продължиха повече от час.

Уитингтън отричаше, отричаше и отричаше. Гуидо Тарази, навремето държавен адвокат на Съединените щати, проведе кръстосан разпит, настояваше да получи обяснение за документите, разпитваше за идентификацията на изпращача на факса.

— Какво ще кажеш за това, Клиф? По всичко личи, че факсът е изпратен от офиса на главния адвокат на „Атлантика“.

— Това е явна фалшификация — гърмеше шефът. — Всеки може да препрограмира един факс апарат и после да твърди, че съобщението идва отнякъде си. Не разбирате ли, че това е заговор между адвоката на ищците и Труит, за да ме отстранят от залата?

— Значи никога преди не си виждал този документ?

— Никога!

— А какво ще кажеш за въпросите си при изслушването на страните и изявленията ти тази сутрин? Те са директни цитати.

— Чисто съвпадение. — Очите на Уитингтън подскачаха от един на друг и молеха за подкрепа. Повечето избягваха погледа му. Обзет от безумно желание да обърне нещата в своя полза, той започна да говори като пръскаше слюнки.

— Откъде знаем, че Труит не ги е написал сам? Може би двамата сме разговаряли за делото и той е повторил обичайните ми изрази. Известен съм с това, че използвам готови фрази. Смятат ме за сладкодумен, нали? Той коварно се е възползвал от думите ми, изопачил ги е така, че да са му полезни, и ги е написал в този подправен документ, тази фалшификация, тази измислица.

Съдиите, невярващи, тихо разговаряха помежду си.

Главният съдия замълча и извади от джоба си носна кърпа с монограм. Избърса капките пот от челото си и като сенатор, който прави обструкции, продължи да атакува обвинителя си.

— Защо да слушаме този човек, който признава, че е влязъл с взлом в кабинета ми, този престъпник? Какво е направил? Откраднал е документите. Нарушил е правото ми на лична тайна. Извършил е тайно разследване и кражба. По делото „Мап срещу Охайо“ това не бе прието като доказателство. Не трябва да се взима предвид.

— За човек, който обича да превърта изключителното право, вие изведнъж се оказахте привърженик на Четвъртата поправка — отбеляза Труит.

— Кучи син! — простена Уитингтън.

— Клиф, само преди миг ти каза, че документите са изфабрикувани — тъжно го изгледа Гуидо Тарази. — Отрече да си ги виждал. Сега обвиняваш Сам, че ги е откраднал. Не можеш да се позоваваш и на двете неща.

— Това се нарича алтернативно пледиране — запелтечи главният съдия. — Това е мъдър подход, наистина. Възможно е да е откраднал документите, но е възможно и да не е.

Всички мълчаха и гледаха с тих ужас как Уитингтън се опитва да стане, но след това отново сяда на стола си, смален и победен.

— Какво ще правим сега? — попита Уилям Хърбс.

— Не знам — отвърна Гуидо Тарази. — Подобно нещо никога не се е случвало. Може би трябва да повикаме главния адвокат и…

— Не — прекъсна го Труит. — Нека да спазим традицията. Нищо, казано в тази зала, не бива да бъде повтаряно навън.

— Какво? — попита Гуендолин Робинс. — Да не искаш да го прикрием?

— Не, но в името на авторитета на съда сами ще решим проблема. Не трябва да опетняваме традицията. — Труит отново отвори куфарчето си. — Позволих си да приготвя писмената оставка на шефа, която влиза в сила от днес.

Той подаде документа на Гуендолин Робинс, която я подаде на Тарази, а той — на шефа. Уитингтън се втренчи в документа, но не помръдна.

— Не — нечуто промълви той.

— Клиф, ако настояваш да се бориш с това, ще разклатим устоите на републиката — каза Тарази. — Постъпката ти прави „Уотъргейт“ да изглежда като невинна лудория. Оставката ще ти спести унижението и ще запази целостта на съда.

Лицето на Уитингтън се отпусна и посивя. Сякаш за последния час бе остарял с цели петнадесет години. Обърна умоляващ взор към Гуидо Тарази.

— Повярвай ми, Клиф. Това е и за твое добро.

С треперещи ръце Уитингтън извади писалката си и с последното достойнство, което все още му беше останало, каза тихо:

— Всъщност аз от известно време обмислях оставката си. Президентът ще ме разбере.

След това надраска името си върху мястото, определено за подпис, изправи се, сковано се поклони на другите и напусна залата. Завинаги.

— А сега какво? — попита Виктор Смол.

— Имаме да разглеждаме три дела — отвърна Гуидо Тарази. — Започваме с „Атлантика“.

Миг по-късно на вратата се почука. Както бе прието, вратата отвори младшият съдия.

34.

— Тя не може да влезе тук! — Гуидо Тарази извиси глас за пръв път, откакто Труит бе постъпил в съда. — Сам, ако искаш да разговаряш със стажантката си, излез навън, но тя не може…

Гласът му заглъхна. Труит приближи Лайза, която стоеше на вратата с куфарче в ръка. Изглеждаше делова в тъмния сив костюм на Ан Клайн. Сам излезе в коридора.

Върна се в залата като влачеше тежък дървен сандък.

„Ние сме на половината път до целта. И докато братството бърбори и при царящото смущение, трябва да действаме бързо.“

— Сам, ще ми кажеш ли какво става? — Тарази бе влязъл в ролята на шеф. — Неприкосновеността на съвещанията никога не е била нарушавана, дори и при най-трагичните моменти в съда. Да не добавяме анархия към хаоса!

Труит отвори сандъка и постави тежкото триъгълно парче сплав върху покритата с филц маса.

— Какво е това? — Виктор Смол се отдръпна, сякаш парчето метал бе бомба.

По лицето на Бракстън се виждаше, че е разбрал.

— Това е част от роторния диск. Сам, къде по дяволите, го…

— Шефът по поддръжката на „Атлантика“ го е намерил на сутринта след катастрофата — каза Труит. — Компанията го е скрила още преди да се появят хората от НСТБ, но аз и Лайза го намерихме.

— Доказателство! — изкрещя Тарази. — Доказателство, което не е включено в документите по делото. Сам, ние трябва да се придържаме към процедурите, да спазваме правилата…

— Ние трябва да се придържаме към правосъдието! — отвърна Труит.

— Не и по този начин. Ние сме съдии, а не детективи. За съжаление сме с наочници — обади се Маклеод. — Длъжни сме да изключим всичко, което не е точно пред нас.

— И ще узаконим една ужасна несправедливост — каза Труит. — „Атлантика“ е убила двеста осемдесет и осем души и е прикрила вината си, корумпира съда и се опита да опорочи делото!

— Труит, ние не сме група за дебати — остро се намеси Уилям Хъбс. — Не можеш да направиш това.

— Можем, Бил. Все някой трябва да го направи.

— Сам, ти обичаш да цитираш Холмс — поклати глава Гуендолин Робинс. — Е, добре, веднъж той казал: „Този съд, младежо, се занимава със закона, а не със справедливостта“. Ние се придържаме към законите, към правилата и процедурите, макар че понякога стигаме до несправедливи решения.

— Значи е време това да се промени. — Сърцето на Сам се сви.

„Ако Гуен не е с нас, сме загубени.“

Бракстън седеше като вдървен на стола си.

— Сам, знаеш, че те обичам, но през половината си живот аз изпълнявах заповеди, а през другата половина заповядвах аз. Винаги съм се ръководел от писаните правила. А ти се опитваш да прекъснеш веригата от традиции.

— Това, което искаш, наистина е крайно необичайно — съгласи се и Дебора Каплан.

— Нечувано — промърмори Маклеод. Недоволството към Сам растеше. Той се обърна за помощ към Лайза.

„Те са така впримчени в правилата и традициите, че не искат да чуят истината. А сме толкова близо до успеха. Не можем да се откажем тъкмо сега.“

— Всички можете да видите, че е счупен. — Лайза посочи роторния диск. — Причината е в износеността на метала.

— Немислимо е — високопарно каза Уилям Хърбс. — Немислимо е по време на съвещание да изслушваме аргументите на външно лице. Гуидо, трябва веднага да закрием заседанието, преди да сме го опорочили.

Тарази кимна в знак на съгласие.

— Госпожице Фримонт, принуден съм да ви помоля да напуснете.

— Ние сме съдии — възрази Труит. — Не сме автомати. Да проявим куража и да я изслушаме. След това можете да не вземате предвид думите й, ако искате. Кажете й, че ви интересуват само правилата, а не истината.

— Чакай малко, Гуидо — каза Гуендолин Робинс. — Ние не се впечатляваме лесно. Винаги можем да игнорираме думите й, но аз искам да чуя онова, което Сам смята за дяволски важно.

Когато Питър Флахърти се обади от Маями, Шанк беше в хотелската си стая. По Си Ен Ен току-що бяха съобщили, че главният съдия на Съединените щати внезапно е подал оставка. Куриер отнесъл писмото от една страница в Белия дом. Съдията не можел да бъде открит за коментар.

— Какво, става при вас, по дяволите?

— Труит! — изсъска Шанк. — Той е в дъното на всичко.

„Предполагаше се, че шефът ще го отстрани от съдебната зала, а не обратното.“

— А сега — какво?

— Не знам — отвърна Шанк. — Но ще разбера.

Взе такси. Гневът му растеше, а настроението му помръкваше. Опитваше се да овладее чувствата си и да прецени хладнокръвно бъркотията. Отвращаваше се от Макс. Цялата работа бе негова грешка. Мразеше Лайза и оня блатен плъх Труит. Но се страхуваше. Дяволски се страхуваше! Червата му се бяха свили на топка от ужас. Той знаеше каква е цената на провала. Бе заложил всичко, не само малкия си пръст. Флахърти го бе уверил, че съдът ще гласува делото за „Атлантика“ тази сутрин. Ако това бе истина, Шанк бе вече мъртъв.

„Аз обаче няма да се дам просто така… първо ще убия съдията и малката му проститутка.“

Пътят му отне десет минути. Репортерите бяха препълнили офиса, предназначен за пресата, и се тълпяха в коридора. Шанк бе закачил на ревера си картичка, удостоверяваща, че е служител на „Асошиейтед Прес“. Прекара пет минути сред тълпата репортери, вслушваше се във въпросите, които крещяха журналистите, и в неангажиращите отговори, които даваше служителят на съда, отговорен за връзката с медиите. Разбра, че главният съдия не е посочил причина за внезапната си оставка и се е уединил със семейството си. Останалите съдии продължаваха съвещанието си и не желаеха да отговарят на въпроси.

„Със сигурност ще се намери някой да отговори на моите въпроси.“

Шанк изчака униформеният полицай да отклони погледа си и бързо изкачи стълбите до втория етаж на сградата. Влезе в стаята до кабинета на Труит. Нямаше никого. Шанк седна, вдигна крака върху бюрото и се загледа в плаката със скалистия бряг на Тасмания. Бяха й дали шанс.

Сам се усмихваше и кимаше одобрително, изпълнен с доверие към нея.

Лайза разказа цялата история, от самото начало — как в „Атлантика“ бяха фалшифицирали доклади за проверки, които никога не са били извършвани и как дискът се е разцепил поради износването на метала. Отвори куфарчето, извади документи и ги подаде на съдиите.

— Това са докладите на Джо Дрейтън — главен механик и шеф по поддръжката. Всички са измислени. Бяха ми поверени лично от Макс Уонакър — президентът на авиокомпанията.

Всички очи бяха приковани върху парчето титан. Лайза усещаше, че вълнението расте.

— Тези хора няма да се спрат пред нищо — допълни тя. — Те корумпираха съда и убиха Джери Клайн. Някой от вас може да е следващият. — Съдиите разговаряха шепнешком помежду си.

— Да минем нататък. — Бракстън бе практичен както винаги. — Как разбрахте, че дискът е причината за катастрофата?

— Направихме лабораторно изследване за степента на проникване на флуоресцент в метала. Техниците го осветиха с ултравиолетови лъчи, а парчето от роторния диск бе предварително оцветено. Под цепнатината бе забелязан малък дефект, не по-голям от зрънце пясък. Специалистите го нарекоха „алфа проникване“. Това е причината за разцепването на диска. Ако „Атлантика“ наистина бе направила изпитанието, дефектът щеше да бъде забелязан, дискът — сменен и никой нямаше да загине.

— Откъде знаете, че изпитанието не е направено? — за пръв път прояви интерес Тарази. — Разполагате единствено с думите на онзи механик. Може да е искал да отмъсти на фирмата.

Лайза подаде втори комплект документи.

— В лабораторията бе извършен и масивен спектроскопичен тест. Ако предишното изследване за проникване на флуоресцент е било направено, то върху диска щяха да бъдат открити следи от трифенил фосфат, а такива липсват.

— А двеетилдифенил фосфат? — Бракстън се огледа и прикри усмивката си.

Съдиите го гледаха изумено.

— Преди от армията да ме изпратят да уча право, изучавах инженерна химия.

— Какво мислиш, Къртис? — попита Маклеод, най-невъзмутимият от съдиите.

— В това има смисъл. При наличието на диска и на резултатите от теста ищците могат да докажат проява на небрежност.

— Какво искате от нас? — обърна се Тарази към Лайза.

— Да позволите честна борба. Нека ищците да опитат да спечелят при наличието на доказателствата.

— Точно това е същината на въпроса — каза Гуендолин Робинс. — Семействата на жертвите досега не са имали истински процес. Нека го получат. Аз гласувам против „Атлантика“. Кой е с мен?

— Един глас ми нашепва, че не можем да процедираме така, но… — поде Бракстън.

Останалите изчакваха. Със сдържаното си поведение на бивш военен Бракстън стриктно се придържаше към честността и задълженията. Той беше истински човек на честта.

— … сърцето ми диктува, че младата дама има право. Не можем да се отнесем несправедливо към семействата на почти триста души, не можем да оправдаем онези, които не зачитат човешкия живот. Гласувам против. Подкрепям те — каза Дебора Каплан.

— С мен ставаме четирима — обади се Труит.

„Още един — молеше се Лайза. — Само един“.

— Да не сте си загубили ума — гневеше се Тарази. — Как ще напишем решението? Със сигурност не можем да се позовем на тези така наречени доказателства.

— Мога ли да направя едно предложение? — намеси се Лайза. — Бихте могли да…

— Не можете — отсече Тарази. — Ние вече гласуваме по делото и ви приканвам да напуснете. Достатъчно традиции разрушихме за един ден.

Лайза хвърли поглед към Труит, който й махна и мило й се усмихна. Бе направила всичко, което бе по силите й. Сам трябваше да се пребори за още един глас. Тя взе куфарчето си и излезе. В коридора отмина един от охраната на съда и един от съдебната полиция. Докато вървеше към кабинета си, прошепна кратка молитва.

Лайза отвори вратата. Осветлението бе изключено, а щорите — спуснати. Плакатът на Тасмания не бе на стената. Лежеше скъсан на две до стола й.

Чу се щракване. Тя се обърна и видя Шанк да натиска бравата. Облегна се на вратата и се зае да чисти ноктите си с ножче с черна дръжка.

— Острието е от пластмаса и стъклени влакна. Металните детектори не го засичат, но реже прекрасно. С него ще издълбая инициалите си върху корема ти.

Лайза бе онемяла от страх. Той протегна лявата си ръка и я сграбчи за китката. Придърпа я към себе си и опря ножа до гърлото й.

Лайза се разплака. Натискът на острието я ужасяваше. Опита се да извика, но звукът замря още преди да стигне до устните й. Трескаво се опитваше да измисли какво да направи.

Гуидо Тарази изтощен крачеше покрай масата. Хаотичните събития бяха пресушили силата му.

— Какво искаш да постигнеш, Сам? — отчаяно попита той.

— Да гласуваме единодушно против.

— Какво?!

— Съгласна съм — кимна Гуендолин Робинс. — Ние опровергахме правотата на съдебното решение от по-низшата инстанция. Отсъдихме, че решението ни трябва да бъде подготвено с изключително внимание. Следва да се посочи, че на ищците не е била предоставена нужната възможност за разследване. Следователно няма нищо страшно, нищо, с което да нарушаваме прецедента.

— Не можем да постъпим така — упорстваше Тарази. — Това е нечестно.

— Гуидо, ние можем да направим всичко. Ние не сме върховен съд, защото сме непогрешими. Ние сме непогрешими, защото представляваме Върховния съд.

— Ако послушаме съвета ти, Гуен — покашля се Виктор Смол, — никой извън стените на тази зала не трябва да разбере за това.

— Никога не говорим навън — подчерта Тарази. — Но не е там работата.

— Ако Виктор гласува против и така ще се разреши проблемът, аз също съм против — каза Уилям Хъбс.

— Аз съм зад Бил — обяви решението си Пауел Маклеод.

Сам се насилваше да не извика от радост и да не се усмихва. Чувстваше се по-скоро като адвокат, спечелил дело, а не като съдия. Искаше му се Лайза да бе видяла победата и нямаше търпение да я види и да й отдаде заслуженото за свършената работа. Гордееше се с нея. За миг остави мислите си да блуждаят. Представяше си общото им бъдеще. От нея щеше да стане велик адвокат и прекрасна съпруга.

— Оставаш само ти, Гуидо — каза Гуен Робинс. — Искаш ли да напишеш несъгласието си?

— И да покажа мръсните чаршафи пред „Ню Йорк Таймс“? Единството на съдиите е висш дълг. Ако хората загубят вяра в институцията, Републиката няма да пропадне, но ние ще бъдем дълбоко ранени. — Той се намръщи и сведе поглед, сякаш нямаше сили да понесе тежестта на собственото си решение. — В името на народа гласувам против.

— Благодаря ти, Гуидо — каза Труит.

„Справихме се. Справедливост срещу господстващата рутина.“

„Ние сме дяволски добър екип“ — каза си той и се размисли за всичко онова, което можеха да свършат през идващите години. За пръв път от много години — не би могъл да каже колко — Сам Труит бе наистина щастлив.

Шанк прокара ръка по тялото на Лайза. След това взе ножа, вмъкна го под горното копче и отряза конеца. Сребърното топче се търкулна на пода, а той отряза и второто, и третото. Сакото се разтвори и той го хвана за реверите. Плъзна ножа си под деколтето на сивата копринена блуза.

Лайза рязко си пое дъх и неволно отстъпи назад. Шанк я сграбчи за тила.

— Не можеш да избягаш, Лайза, така че се отпусни. Би могла да се позабавляваш.

С рязък удар той разцепи блузата й чак до кръста. Тя уплашено ахна и отново отстъпи, но той увеличи натиска на ръката си и приведе главата й напред. Този път върхът на ножа се заби между гърдите й и от раната потече кръв. С рязко движение той сряза сутиена й на две и грубо го свали и захвърли. Държеше сакото й разтворено и тя трепереше от ужас.

— Питам се — каза Шанк, — дали някой е бил чукан в тази сграда, с изключение на прекараните от съдиите.

— Ще викам — каза тя.

— А аз ще забия ножа в сърцето ти.

Лайза се бореше със страха, който парализираше тялото й.

„Остани спокойна. Опитай се да говориш с него.“

— Макс знае ли, че си тук? — Тя се опитваше да говори нормално.

Шанк постави грубата си ръка върху дясната й гърда и здраво я стисна. Тя потръпна, щом той докосна с палец и показалец зърното.

— Макс вече не може да ти помогне. Ти язди старата кранта точно до вратата на кланицата. — Той ощипа гърдата й и се разсмя. — Я, виж! Зърната ти са твърди като лешници. Сигурно ме харесваш.

— Моля те…

— Молиш ме за какво? Моля, не ме убивай! Моля те, чукай ме? Моля те какво?!

Ужасът я бе завладял. Шанк бе забил пръсти в гърдата й толкова силно, че тя имаше усещането, че ще я пробие.

— Моля те, недей.

„Не му позволявай да забележи страха ти.“

— Защо? Смяташ, че си прекалено добра за стария Шанкстър, мършава кучко?

Той отново здраво стисна гърдата й. Коленете й трепереха. После я пусна и доближи върха на ножа до носа й.

— Боиш се от ножа, нали, Лайза? Звукът на разрязана плът сбръчква старата чанта.

Паниката едва не я повали. Струваше й се, че не й достига въздух.

— Мога да ти отрежа носа както Полански направи с Джак Никълсън в „Китайски квартал“, освен ако нямаш някоя по-добра идея.

Тя беше прекалено уплашена, за да отговори.

— Може би там, където съдията пъха своя нос? Гледах те на видео, Лайза. Слушах какви звуци издаваш. Гледал съм те поне стотина пъти насаме. Само съм променил края. Разменил съм действащите лица. Вместо съдията аз ще те чукам до смърт.

Шанк очакваше някаква реакция, но такава не последва. Тогава той приближи устни до врата й, отстрани до косата й и я целуна по ухото, като плъзна в него езика си.

От хладния допир й се догади. По-добре да я бе облизала змия.

— Нямаме обици днес, а, Лайза? Колко жалко! — Той смучеше месестата част на ухото й и издаваше някакви нечленоразделни звуци.

— Моля те, спри! — извика тя, като отчаяно се мъчеше да се овладее. — Какво искаш?

— Не е ли ясно? Желая те, Лайза, но ми е нужна и малко информация. Пипнаха Уитингтън, нали?

— Да — не се поколеба да отговори тя. Искаше да го накара да говори.

— А делото? Продължават ли да заседават без него?

„Трябва да спечеля време. Ако разбере, че делото е приключило, ще ме убие.“

— Не.

— Какво става? Кажи ми!

— Отложиха всички дела, на които е присъствал Уитингтън — престорено небрежно отговори тя.

— Глупости! — Той сграбчи косата й и силно я дръпна към себе си.

— Вярно е. Уитингтън бе опетнен и съдиите искаха да се дистанцират, да мине известно време преди отново да се заемат с делата. Делото на „Атлантика“ ще бъде насрочено за повторно гласуване, след като бъде назначен нов съдия.

Шанк се замисли. Садистичният му гняв се укроти.

— Значи край с Уитингтън. Е, все още няма доказателства, за да гласуват против, особено ако ти не се набуташ между шамарите. — Той отново притисна острието до врата й.

„Печели време! Карай го да говори!“

— Ние намерихме диска — заяви тя.

Лицето му застина. След това обмисли думите й и оголи зъбите си в усмивка.

— Намерили сте го? Друг път.

— Видели са те като го потапяш. Ние го извадихме от залива в Глейдс. Сега е на съхранение в Маями.

Той я пусна и се отдръпна. Лайза чувстваше краката си като гумени. Трябваше да се овладее и да не падне.

— В Маями? Защо в Маями?

„Защото ако ти кажа, че е тук, ще ме убиеш. С Маями печеля време.“

— В една лаборатория е. За тестове.

— Името и адреса? Къде е?

— В индустриалната зона до летището, но това няма да ти помогне. Дискът ще бъде предаден само на мен или на Сам. Ако никой от нас не го потърси, имат нареждане да го изпратят на Албърт Голдман.

— Лъжеш. — Гласът на Шанк прозвуча неуверено.

— Тогава ме убий. Убий и Сам. Убий целия дяволски съд. — Тя се бореше със сълзите, които натежаха в очите й щом спомена името на Сам.

„Сам, обичам те и имам нужда от теб.“

Шанк я хвана за тила и я повлече през стаята. Лайза се удари в стената и се хвана за един шкаф, за да не падне.

Шанк вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер. После съобщи номера на апартамента.

— Макс — каза след миг, — кажи им да подготвят самолета. Връщаме се у дома, а имаме и пътник.

35.

„Невероятно — мислеше Труит. — А пък като кажа на Лайза кой ще пише решението…“

Забързан към кабинета на Лайза, той се удивляваше на куража й. Мислеше през какво бе преминала, когато той имаше нужда от нея, и как двамата постигнаха невъзможното. Не бе познавал жена като нея. Нямаше друга като нея.

Вече можеха да бъдат заедно. Да направят план за целия си живот. Но откъде да започнат? Не можеше да се отърси от събитията, преживени тази сутрин.

„Невероятно! Главният съдия напусна.“

Отвори вратата на кабинета и в първия момент не разбра нищо.

Плакатът на Тасмания бе съдран на две и лежеше до стола й. Сутиенът й се въргаляше на пода, срязан между чашките. До библиотеката откри едно копче, после мерна още две.

Проумя ужасната истина и затича по коридора и надолу по стълбите. Влезе в офиса на охраната, пъхна глава и стъписа всички с настояването си веднага да разбере дали някой е виждал Лайза. Никой. Затича по друг коридор и едва не повали Чък Олсън, младия полицай, който тъкмо влизаше в асансьора. И той не я бе виждал.

— И вие ли бързате? — чу се глас отвътре. Това бе Харолд Франклин — осемдесетгодишният оператор, който, според легендата, бил на годините на сградата. — Онзи човек с вашата сътрудничка също бързаше като луд.

— Кога? Къде?

— Само преди минута ги оставих долу в гаража.

Труит погледна асансьора, отказа се и побягна по стълбите. Излезе от задния вход на сградата. Бе студено и слънчево, канавките бяха пълни с посивяващ сняг. Труит можеше да види дъха си в студения въздух. Тръгна към гаража зад съда. Стигна до рампата точно когато две коли приближиха вратата. Сивата тойота на Лайза бе спряла на изхода в очакване да се вдигне механичната бариера, а Вик Васкес с престарялата си таратайка бе спрял на входа и се опитваше да пъхне картата си в автомата, като едновременно с това със свободната си ръка пъхаше в устата си парче пица. Труит хукна към колата на Лайза точно когато тя бавно потегляше. Видя ужасеното й лице и силуета на мъж, седнал на задната седалка, с ръка, обвита около врата й. Мъжът гледаше вдясно, сякаш се оглеждаше в прииждащите коли.

— Вън! — изкрещя Сам на Васкес, който промърмори нещо неразбираемо.

Труит отвори вратата със замах и измъкна сътрудника си от колата. Пицата падна на земята. Труит се вмъкна вътре и включи на задна предавка.

— Имаш ли клетъчен телефон?

— С моята заплата?

— Извикай полицията! — изкрещя Сам и потегли.

— Какво да им кажа? — попита Васкес, но Труит вече бе изчезнал.

Забеляза тойотата да завива надясно по Индипендънс авеню. Настъпи газта, изчака двигателят да форсира и полетя след тях. Задмина някакъв автобус, който приличаше на тролей. След като зави по „Индипендънс“ и пое на запад, загуби от поглед тойотата. Молеше се само да не са завили по някоя друга улица.

Мина край Капитолия от дясната му страна, после покрай музеите и накрая видя колата на Лайза спряла до светофара на Шеста улица. Бе само една пресечка зад нея и безумно се оглеждаше за полицай, за приятел, за някой, който би могъл да му помогне. Зачуди се дали да не слезе от колата и да се затича към тойотата, но ако светнеше зелено…

Светлината се смени и тойотата префуча през кръстовището.

— Можеше да бъде съвсем лесно — говореше Шанк. — Всичко, което трябваше да направиш, бе да играеш честно и сега нямаше да ядеш тези лайна.

Минаваха по моста през Потомак в посока към Вирджиния. Лайза бе облякла шлифера си върху съдраните си дрехи, бе включила на максимална степен отоплението на колата и вече се потеше.

— Да играя честно? С теб? С Макс и с хората, които убиха Тони?

— Имам новина за теб, Лайза. Ти и Тони скоро ще бъдете заедно.

В огледалото за обратно виждане тя забеляза бялата кола на Вик — позна я по ръждясалия покрив. Бе я видяла зад тях още на Индипендънс авеню и бе спряла на светофара, въпреки че още светеше жълто, а Шанк й крещеше да тръгва.

— Ако искаш да ни спре някой полицай, нямам нищо против.

Все още имаше шанс. Сам идваше да я спаси.

Сам Труит последва тойотата по моста и Вашингтон Мемориал Паркуей. Бе решил да ги настигне и да изблъска колата от пътя, но какво би постигнал? Само щеше да нарани Лайза. Или Шанк щеше да я убие пред очите му.

Все още обмисляше какво може да направи, когато тойотата пое към отклонението за Националното летище. Труит пресече две ленти, за да ги последва.

След няколко минути почти ги загуби. На път към терминала тойотата внезапно зави по обиколния път. Заклещен в лентата си, Сам не можеше да завие и се отклони чак на пресечката, зави в обратна посока точно срещу летящите към него коли и предизвика цял хор от клаксони. Провери добре, но тойотата не се виждаше.

Като проклинаше, той удари с юмрук волана. Беше отчаян. Къде бяха?

Шанк посочи триметровата ограда с опъната остра тел отгоре и Лайза зави към входа. Огромното здание зад портала се простираше сякаш върху цели километри площ. Виждаше се емблемата на компанията, началната буква „А“ беше с крила: „Атлантика Еърлайнс“. Хангар и сервиз за двигатели. Вход само за служители.

Спряха пред павилиончето на охраната, в което върху висок стол седеше отегчен служител. Шанк махна на мъжа, който го позна и натисна бутона, отварящ портала. Влязоха на паркинга и спряха близо до вратата на масивното здание.

Един работник с каска караше открито камионче, което наричаха влекач. Лайза помисли дали да не извика и да побегне, но влекачът изчезна, а те двамата влязоха в хангара. Шанк си окачи опознавателната значка и я поведе навътре.

На едната страна имаше няколко самолета с демонтирани части. На другата страна от тавана висяха огромни двигатели, окачени на релси или кранове. Приличаха на механични части на големи мускули.

Работници управляваха електрокари и пренасяха из хангара сандъци с резервни части. Шумът и бръмченето на двигателите отекваха навсякъде.

„Мога да побягна, но докъде ще стигна? Мога да викам, но кой ще ме чуе?“

— Опитай се да направиш нещо и си мъртва. — Шанк сякаш четеше мислите й.

Излязоха от хангара и минаха покрай пететажно бетонно здание. Зад стените се чуваше приглушен шум. Върху табелката пишеше: „Опасно! Кабина за изпитания!“. Предупредителна червена светлина премигваше в знак, че двигателят вътре е пуснат на пълни обороти.

Точно след кафенето за служителите и работниците спряха пред врата с надпис: „Вход само за служители на администрацията“. Шанк извади ключ и отвори. Пристъпиха в несъвместима с другата обстановка чакалня, която приличаше на залата на VIP на летището. Лайза видя кожени столове, голям телевизионен екран и… Макс Уонакър.

Труит за малко не го пропусна. Оглеждаше се за тойотата и едва не пропусна означението. Беше попаднал на индустриалната улица със складове, магазини за части и служби за сервизна дейност. Доставчици, поправка на двигатели, спедитори. И накрая — табелата на „Атлантика Еърлайнс“.

Труит се отправи към павилиончето на охраната, където чакаше униформен мъж.

— Аз съм с господин Шейкениън. — Труит свали прозореца си.

Човекът от охраната бе стъписан.

— Не влезе ли Шанк преди малко? — попита Сам, сякаш двамата бяха големи приятели. — Шанк с една жена в тойота.

— Да, преди две-три минути, но не каза нищо за вас.

— Трябваше да се движа точно зад него, но движението ме забави.

— Аха. Сега ще му се обадя.

Човекът от охраната влезе в павилиончето и набра телефонния номер. Труит настъпи педала на газта, почака миг остарелият двигател да набере мощност и рязко тръгна напред като счупи бариерата.

Държеше чаша — явно не първата за деня.

— Лайза! Какво… какво прави тя тук?! — обърна се той към Шанк. — Мислех, че ще я освободим от всичко това. Не ти ли казах…

— Макс, ти си една нещастна торба с лайна. Заради нея сме тук. Намерила е диска.

— Не ми пука! — Макс бе изтощен и сразен. — Вече не ми пука.

— Какво става, Макси? — изсмя се Шанк. — Чувстваш се изхабен? Кризата на средната възраст… или на края на живота? Защото ако загубим делото, ти ще…

— Ние загубихме. Вече загубихме.

Лайза го погледна с молещи очи.

„Моля те, Макс, каквото и да знаеш, не го казвай!“

— Гласували са тази сутрин — поясни Макс. — Осем на нула. Труит ще пише решението.

— Откъде разбра това, по дяволите?

— Един от сътрудниците на Уитингтън чул, после му съобщил. Уитингтън пък се обадил на Флахърти, за да му каже, че съжалява.

— Осем? — повтори невярващо Шанк и се обърна към Лайза. — Лъжлива кучка!

И я зашлеви през лицето. Тя залитна. Очите й се напълниха със сълзи. Върху бузата й се появи червена следа от кокалчетата на грубата ръка на Шанк.

— Не я докосвай! — изкрещя Макс.

Шанк преметна ръка през врата на Лайза и я притисна. Тя изохка.

— Пусни я! — настояваше Макс.

— Да ти го начукам!

Куршумът се заби в кожения стол. Шанк замръзна на мястото си, пусна Лайза и се обърна. С треперещи ръце Макс бе насочил към него деветмилиметров пистолет.

— Ако я нараниш, ще те убия. — Гласът на Макс трепереше.

Шанк се задави от смях.

— Глупаво копеле! Какво мислиш, че ще направи Коширо? Ние и двамата сме мъртъвци.

— Ще поговоря с него — каза Макс.

— Не можеш да го убедиш да те пусне. Можеш да се откупиш, но нямаш двеста милиона долара.

— Няма смисъл да измъчваме Лайза. Нека си върви.

— Зарежи това. Заради нея сме тук. Ще я убия!

— Ще те застрелям. — Макс отново насочи пистолета с треперещите си ръце.

Шанк сви устни в противна усмивка.

— Ти не си убиец, Макс. Ако беше, нямаше да съм ти нужен. — Той пристъпи към него.

Макс отстъпи.

— Застреляй го, Макс — молеше Лайза. — Застреляй го, иначе ще убие и двама ни.

— За някои хора това е лесно. — Шанк гледаше Макс в очите. — За други е напълно невъзможно. Те не могат да убият нахапано от бълхи куче или кон със счупен крак, да не говорим пък за човешко същество.

— Ти не влизаш в това число — викна Лайза. — Стреляй, Макс!

— Не мърдай! — Дулото на пистолета се въртеше в кръгчета.

— Не. Ти спри. Дай ми пистолета, Макс.

— Няма.

Шанк го приближаваше. Бяха само на няколко крачки един от друг. Макс се опита да уравновеси оръжието като го хвана с две ръце. Показалецът му бе върху спусъка. Изведнъж се разнесе внезапен звън и Макс се стресна. Оръжието подскочи в ръцете му, чу се изстрел и на стената се появи дупка. Преди да се опомни, Шанк измъкна пистолета от ръката му и го удари с дръжката по темето. Макс се строполи на пода.

Телефонът отново иззвъня. Шанк измъкна клетъчен телефон от джоба си и изръмжа. Погледна Лайза, която бе коленичила до Макс и държеше ръката му.

— Тук?! — възкликна Шанк. — Той е тук?

— Имаш и друг ангел пазител, Лайза. — Шанк затвори телефона. — Да се надяваме, че не е свършен човек като стария Макс.

Макс се мъчеше да се изправи. Държеше с две ръце главата си, а между пръстите му се процеждаше кръв.

— Ранен е — каза Лайза. — Има нужда от помощ.

Шанк насочи пистолета към гърдите на Макс и натисна спусъка. Куршумът отхвърли Макс чак до стената.

Кръвта бликна върху Лайза. Тя извика, а Макс се свлече на пода.

— Вече няма нужда от помощ — каза Шанк.

Труит се бе привел зад един стоманен оранжев стелаж, върху който бяха поставени части от двигател. Униформени от охраната бързаха след него из голямата сграда, говореха по клетъчните си телефони или по уоки-токи, надничаха под брезенти, катереха се по дървени сандъци и си подвикваха. Преследването на нарушител бе вълнуващо прекъсване на скучната им работа.

Трябваше да намери Лайза, трябваше да се сети къде би могъл да е Шанк. Как? Хангарът и складът бяха по-големи от жилищен блок. Имаше широки открити пространства с голям брой стаи и лабиринт от коридори. В огромното здание бяха разположени по-малки сгради. Можеха да бъдат навсякъде.

От прикритието си той видя как най-едрият от охраната дава заповеди на подчинените си. Те бързо се разпръснаха. Едрият мъж набра някакъв номер по клетъчния си телефон и заговори, като едновременно с това бързо се придвижваше между платформи със самолетни двигатели, роторните дискове, турбини и компресори, които приличаха на скелети. Труит го следваше на известно разстояние, привел глава. Криеше се между рафтове с тръби и маркучи.

Мъжът от охраната спря пред врата с надпис: „Вход само за администрацията“. Вратата се отвори и се показа един мъж.

Шанк!

Човекът от охраната непрестанно кимаше, сякаш приемаше заповеди.

— Да, сър! — каза той накрая.

След това вратата се затвори и той се отдалечи.

— Както разбирам — каза Шанк, — между любовниците е имало кавга.

Той извади пълнителя, избърса отпечатъците си от пистолета и го метна към Лайза. Тя го блъсна, а после го хвана.

Мигновено разбра какво е направила и го пусна на земята. Шанк го взе и хванал пълнителя с носна кърпичка, го постави отново.

— Вероятно ти е писнало от физическото насилие на Макс. Утре лицето ти ще е посиняло… ако въобще има утре. Значи застреля милия Макс и остави отпечатъците си върху пистолета. Сега остава само един въпрос. Какво да правя с теб?

Стресна ги ужасяващ удар от стомана върху бетон.

— Какво беше това? — Шанк отиде и отвори.

Разтрошеният двигател лежеше на пет-шест метра от вратата. Шанк приближи пръв.

Сам Труит погледна надолу от стоманения мост близо до тавана на разстояние шест етажа от бетонния под и изпълзя до придвижващия кабел. Бе използвал електротелфер, за да повдигне двигателя на четири метра и половина във въздуха, след това освободи хващача и го пусна. Изчака да види лицето на Лайза на вратата на чакалнята, след това натисна прекъсвача на моста и остави стоманеният кабел да се спусне към пода. Краката му бяха стъпили върху огромната кука в края на кабела, на която преди малко висеше двигателят. Сам се плъзна надолу заедно с куката. Кабелът стигна почти до пода и куката се разлюля като грамадно махало.

— Лайза! — извика Сам.

Погледите на всички се насочиха към него. Лайза затича към Сам. Шанк вдигна пистолета, но го гледаха петдесетина работници и той изруга и свали оръжието.

Колкото по-близо стигаха до пода кабелът и куката, толкова по-голяма скорост набираха. Сам се държеше с едната си ръка за куката, а другата протегна към Лайза, която подскочи към него. Успя да я хване. Кабелът продължаваше движението си по улея из огромното здание. Шанк и хората от охраната ги последваха.

Кабелът забави ход.

— Трябва да скочим! — извика Труит. — Сега!

Скочиха на твърдия под и едва се удържаха на крака.

— Хайде! — Труит я хвана за ръката и побягнаха заедно към един портал с червена сигнална светлина.

Труит едва изблъска невероятно тежката врата. След миг се озоваха в правоъгълно вътрешно здание — кабина за изпитания на двигатели, със стени, дебели метър и излети от бетон. Беше високо колкото пететажна сграда.

Върху повдигната на около десет метра платформа един механик наместваше маркуча за зареждане с гориво на грамаден двигател на „ДС-10“, който пък висеше на стоманена рамка, захваната за тавана. Тръба за отвеждане на изгорелите газове водеше от задния край на двигателя до външната стена и излизаше извън зданието.

— Хей! — извика механикът. — За бога! Каним се да стартираме двигателя. Не можете да стоите тук.

Мъжът размаха ръка към прозореца на контролната кула, от която над платформата се издигаше друга, по-малка платформа. Вътре двама мъже седяха пред компютри.

— Нагоре! — извика Труит и поведе Лайза към стоманените стълби, които водеха към малката платформа.

Зад тях тежката врата се отвори и Шанк изкрещя:

— Не мърдай!

Труит избута Лайза нагоре по стълбата и се обърна. Няколко стъпала по-надолу Шанк бе закрепил пистолета върху перилата и се целеше право в сърцето му.

— Не мърдай, задник такъв!

Труит не помръдна, но Лайза стигна платформата и влезе в контролната кула.

— Какво смяташ да правиш, Шанк? — попита Труит и посочи с ръка контролната зала. — Ще застреляш съдия от Върховния съд пред свидетели?

Тримата мъже — механикът и двамата други зад компютрите — наблюдаваха сцената със зяпнала уста.

Вратата зад Шанк се отвори и влязоха двама мъже от охраната.

— Махнете се оттук! — извика им Шанк. — Ще се оправя сам.

Мъжете послушно затвориха тежката врата.

— И вие, момчета! — Той махна към контролната стая. — Изчезвайте! Веднага!

Мъжете се спуснаха по стълбата и излязоха от кабината за изпитания. Лайза остана в контролната зала, а Труит стоеше на стълбите на около четири метра над Шанк, който продължаваше да държи пистолета си насочен в гърдите му.

— Сега сме само тримата — каза Шанк и присви око, за да се прицели.

„Безстрашният мъж е всевластен.“

Труит се хвана за перилата и скочи към Шанк. Първият изстрел рикошира в перилата и за малко не го улучи. Труит връхлетя върху Шанк и го събори на пода, но не успя да избие пистолета от ръката му. Телата им се сплетоха и се търкулнаха по пода. Те проклинаха, сумтяха и се бореха. Когато спряха, Труит бе върху Шанк, но той го удари с пистолета в слепоочието, точно над ухото.

Отново се завъртяха. Труит сграбчи дясната китка на Шанк и насочи пистолета нагоре. Разнесоха се още два изстрела, после Труит успя да избие пистолета от ръката на Шанк. Оръжието полетя и се спря в средата на пода в огромното хале, точно пред платформата, която носеше окачения двигател.

Двамата мъже се изправиха. Шанк се спусна към пистолета, но Труит го нападна. Обви го с ръце и блъсна краката му, точно както учеха треньорите. Паднаха на пода с преплетени ръце и крака. Всеки се мъчеше да удари с лакът другия, но си разменяха къси, неефективни удари.

Макар и пристегнат от ръцете на Труит, Шанк посегна да извади окото му с палец и го заслепи за миг. Сам примигна няколко пъти и отпусна хватката си. Двамата отново се заудряха. Труит не можеше да вижда и затова удряше напосоки. Първият удар бе в челото на Шанк, вторият — по скулата, а третият се заби право в стомаха му.

„Един за Джери, един за Грег и един за мен.“

Шанк отвърна с два удара, нанесени с дясната ръка. Труит отблъсна ударите с ръцете си, но остана незащитен. Шанк замахна отдолу и го удари по гърлото. Това го остави без дъх, а Шанк го срита в слабините. Труит се сви от болка.

Шанк го ритна три пъти в ребрата и два пъти в главата. Внезапно светът посивя и Труит имаше чувството, че плува под вода. Шанк бръкна в джоба си, извади белезници и го закопча за стоманените перила на стълбите.

Лайза бе обезумяла.

Докато Шанк и Труит се биеха, тя телефонира в полицията от контролната зала. Щяха да дойдат, но беше твърде късно. Обзета от ярост, тя се оглеждаше за някакво оръжие.

Нищо!

Накрая очите й се спряха върху контролния панел. Имаше уреди за измерване на отработените газове, въздушното налягане и опростена версия на онова, което бе виждала на контролното табло в кабината на Тони — бутон за запалване и стартиране на двигателя. Беше го виждала как проверява инструкциите и сега се мъчеше да си спомни какво бе направил, за да включи двигателя.

„Тони, помогни ми!“

Труит смътно усещаше нечие присъствие. Съзнанието му се оттегли в спокойствието на дълбокия океан. Шанк стоеше над него и дишаше тежко. Лицето му бе червено, а от носа му капеше кръв. Той ритна още веднъж Труит и изсъска:

— Ще те убия, съдия. Ще убия първо теб, а после и малката ти приятелка. — Той вдигна глава към контролната зала и извика: — Идвам и за теб, слънчице!

Накуцвайки, Шанк отиде до средата на залата, където лежеше пистолетът му. Двигателят висеше точно над него.

Лайза си представяше Тони пред контролното табло. Спомняше си, че я бе погледнал и се бе усмихнал дяволито.

— Лесно е като едно, две, три — бе й казал. — Клапата за горивото, стартер, запалване.

Тя погледна панела. Всичко бе ясно обозначено. Отвори клапана за горивото, отстрани предпазващата червена капачка на стартера и натисна бутона му отдолу, след това натисна бутона за запалване. През прозореца видя как Шанк се навежда и взима пистолета си. Погледна включения двигател.

Шанк притисна ноздрите си, за да спре кръвта, вдигна глава и присви очи, изненадан, че роторният диск е започнал да се върти, а турбината — да вие.

Лайза изви лоста напред колкото можа, за да захрани двигателя с гориво. Отвън тръбата за горивото сякаш оживя, двигателят ръмжеше като сърдит бог. Долу Шанк се поколеба за миг, след това проумя какво става, завъртя се и побягна към вратата. Направи две крачки, но обувките му бяха с гьонени подметки и той се подхлъзна на бетонния под. Падна на колене и покри ушите си с ръце, за да не чува страховития шум.

С червена линия на пода бе маркирана опасната зона — полукръгла, подобна на маркировката на баскетболно игрище. Тя се простираше на разстояние от дванадесет метра от предната страна на двигателя.

Шанк беше вътре. В опасната зона!

Беше на метър и половина зад линията, когато мощност от четиридесет хиляди конски сили го повдигна от пода. Той викаше нещо, но дори и той самият не можеше да го чуе. Известно време остана неподвижен във въздуха като космонавт в безтегловност.

А Труит на пода се присви от болка, защото шумът направо разкъсваше тъпанчетата му. Бе засмукан от мощната струя, краката му се отделиха от пода, но той бе хванат здраво с белезниците за перилата. Тялото му застана във водоравно положение, раменните му сухожилия се опънаха до крайност.

Шанк плуваше по гръб над бетонния под, ръцете му се мятаха, започна да се върти и тялото му. Двигателят достигна пълната си мощност и грохотът му разтърси сградата, като че ли имаше земетресение. Шанк се издигна още по-високо. Последното нещо, което видя, бе синьото декемврийско небе, което се разкриваше над него от тавана, който се разтваряше към небесата. Бе засмукан и попадна сред перките на диска, които, както и самият диск, бяха изработени от невероятно твърда титаниева сплав. Шанк се завъртя в посока на движението на часовниковата стрелка.

Първи в перките попаднаха пръстите на протегнатите му напред ръце и бяха нарязани на тънки парчета. Мощното всмукване поднесе тялото му към въртящия се диск, който вече бе изял дланите му, после китките, после раменете — и после главата му, която разбиваше на все по-малки парчета и неумолимо поглъщаше.

В контролната зала Лайза държеше с две ръце лоста с червен накрайник и не желаеше да го отпусне — искаше да усили докрай мощността на двигателя и перките да се движат все по-бързо и по-бързо и с всеки оборот да отмъщават за Тони и за всичко друго.

Главата на Шанк изчезна между перките, от задния край на турбината се разлетяха части от костите, сухожилията му и вътрешните органи. Температурата бе осемстотин градуса, а турбината се въртеше с девет хиляди оборота в минута и онова, което допреди малко беше било човек, бързо се превръщаше в малки парчета хрущяли, после в частици, а накрая — просто в червена течност, която през тръбата за отработените газове стигаше до покрива и се отправяше в небето.

Малко по-късно Лайза изключи двигателя и пусна лоста. От Тиодор Шейкениън не бе останало почти нищо, което да докаже, че е съществувал…

36.

Беше средата на месец март и снегът се бе разтопил. От време на време валеше леден дъжд. Земята бе омекнала. Бе неопределим сезон — късно за зима и рано за пролет.

Бяха минали деветдесет дни, откакто Сам не бе виждал Лайза, нито бе чувал за нея.

Последният му спомен за нея, най-доброто, което се бе запечатало в мъглявината на сътресението, бе как тя се бе привела над него, държеше с две ръце главата му и викаше името му. Гласът идваше сякаш изпод земята и ехтеше в мозъка му. Той бе почти в безсъзнание, а тя каза нещо, но тъпанчетата му бяха спукани и той не можа да различи думите.

След две седмици възстанови слуха си, малко повече време му бе нужно, за да преодолее сътресението, да възвърне яснотата на погледа си и да заздравеят ребрата му.

„Колко време ще е нужно на сърцето ми?“

Смътно си спомняше и двамата полицаи, застанали над него, и как санитарите го слагат на носилката.

„Къде беше Лайза?“

Трябваше да бъде с него в линейката, но я нямаше. Полицаите искаха тя да даде показания, но когато се върнаха в кабината за изпитания, всички бяха възбудени. Работниците се тълпяха, някой извика, че тялото на Макс Уонакър било открито в чакалнята за служители. Лайза бе изчезнала.

Никой не я бе виждал оттогава.

Грег Кингстън бе посетил Труит в болницата и двамата сравняваха превръзките и раните си; показваха си белезите като ветерани от армията. Грег вече се бе върнал в колежа на Западния бряг и Сам му се обади на няколко пъти, за да разбере дали не знае нещо за Лайза.

— Тя е добре — бе отвърнал Грег. — Но не иска да я намерят.

— Ти си говорил с нея?!

Грег не отговори.

„Защо постъпи така? Не се ли интересува от мен? Или от делото?“

Труит започна да пише решението по процеса на „Атлантика“ още в болницата. Бе се превърнал в нещо като знаменитост. Телевизионните станции представиха историята сравнително вярно. Наричаха я заговор за убийство, в който убиецът е бил „размазан“, или както бе написано в един от таблоидите, все едно че е бил хвърлен в огромна месомелачка.

Мистериозна жена бе спасила живота на съдията Труит. Един от вестниците спекулираше с твърдението, че е пилот, друг — че е механик, а трети твърдеше, че жената е била таен агент, натоварен с охраната на съдията. Феминистките я обявиха за една от тях и я нарекоха „жената чудо“.

Когато полицията разпитваше Труит, той твърдеше, че не си спомня нищо от инцидента, защото е бил в безсъзнание. Лайза не бе идентифицирана, което навярно беше и нейното желание.

Седмица след като излезе единодушното решение на съда, с което се променяха решенията на по-низшите инстанции и се насрочваше дело, „Атлантика Еърлайнс“ обяви фалит. Компанията просто нямаше друг избор. Адвокатите на ищците притежаваха роторния диск и с публикуването на данните за опита за убийство на съдията „Атлантика“ бе изправена пред сигурно поражение. Компанията бе обявена в ликвидация, самолетите й бяха разпродадени, а семействата на жертвите заведоха дело, като се очакваше да получат обезщетение за около петстотин милиона долара.

„Постигнахме справедливост! Спечелихме делото… Но се разделихме.“

Седнал в заседателната зала, Труит слушаше дебатите на колегите си за правата на бедните по делото от Мисисипи. В един миг осъзна, че изписва хиляди пъти името на Лайза върху листа на подложката си, така както бе правил това и по-рано.

„Господи, струва ми се, че беше преди хиляда години, а не само преди няколко месеца.“

„Лайза, Лайза, Лайза…“, драскаше той.

— Щатът не може да отменя правото за еднакво правосъдие върху основата на финансовото състояние на личността — каза Гуен Робинс и се обърна към Труит. — Статията на Сам в „Харвард Лоу Ривю“ от 1994 година може да ни послужи като образец за решението. Пред нас е жена, толкова бедна, че дори не може да заплати за написването на иска и по този начин не може да протестира срещу отнемането на родителските й права.

Главният съдия Гуидо Тарази изви глава и кимна на Бракстън.

— Съгласен съм — каза Бракстън. — Много малко от последствията на съдебните решения са по-тежки от прекъсването на семейните връзки.

— Законът на Мисисипи — намеси се Дебора Каплан, като се покашля — дава несправедливо предимство на страната с по-добри финансови възможности — обикновено на мъжа. Ако бащата загуби делото, той може да плати за иск и да обжалва. Няма обаче основание да се отнема правото на майката да апелира само защото е бедна!

— Докъде ще ни доведе това? — попита Виктор Смол. — Кой ще има правото на безплатен иск? Собствениците на недвижими имоти, съдени за пресрочени ипотеки? Хора, чиято собственост е отчуждена за обществена полза? Те също считат правата си за важни.

— Те не попадат в същата група — обади се Труит, който бе излязъл от своята замечтаност и прелистваше приготвения преди време от Лайза доклад за това дело. — Прекъсването на връзките между детето и родителите е непоправимо разрушаване на семейните отношения. Правото на достъп до съда е едно от основните, съгласно Конституцията.

— Не намирам подобно право в Конституцията — каза Пауел Маклеод.

— Конституцията се тълкува от нас — изстреля отговора си Труит.

— Добре — каза Тарази. — Вече два пъти се връщаме на този въпрос и не смятам, че някой ще промени становището си. Нека да гласуваме.

Само след миг шефът получи резултата от пет на четири в полза на бедната майка.

— Сам, с теб сме на едно мнение — каза Тарази. — Искаш ли да нахвърляш решението?

— Разбира се — отвърна той с нежелание. Беше преуспял в писането на решения. Думите му щяха да останат в историята, но той беше самотен. Искаше да получи още нещо от живота, нещо различно от преклонението към юридическата му находчивост.

Труит живееше в апартамент под наем. Вечеряше с готова храна, застанал до кухненския плот, и гледаше Си Ен Ен. Разводът още не бе приключил, но условията бяха договорени. Кони щеше да получи градската къща, мебелировката, половината от спестяванията им и половината от заплатата му. Той получи Сопчопи и имаше усещането, че се е справил добре. Но бе по-самотен от всякога, защото за първи път беше разбрал какво означава да обичаш, да бъдеш обичан, и… да изгубиш всичко.

Съдиите се канеха да преминат към делото за правата на затворниците. На вратата се почука. По навик Труит се изправи, но бързо си седна, когато Антон Капрето стана от стола си. Капрето бе бивш губернатор на Ню Йорк и сега заемаше мястото на младшия съдия.

Капрето се върна и подаде на Труит бележка от секретарката му Ели: „Моля, елате в кабинета си, преди да отидете на обяд“.

— Какво има, Ели? — попита той.

— Помислих си, че ще поискате да видите това колкото се може по-скоро. — Тя му подаде голям плик, облепен с чуждестранни цветни пощенски марки.

Щемпелът бе от Лаунсестън, Тасмания.

Сам влезе в кабинета си, свали сакото си и затвори вратата. Пое си дълбоко дъх и отвори плика. Извади бележка, написана на ръка, и втори, по-малък плик.

Бележката гласеше:

Той отвори другия плик и извади самолетни билети и снимка на водопада. Билетите бяха издадени на името на Скрап Труит.

От Вашингтон до Лос Анджелис и оттам до Сидни. От Сидни до Лаунсестън.

Еднопосочни.

Той огледа билетите, прочете отново бележката и разгледа снимката с водопада. Искаше да тръгне веднага към летището, без багаж, без нищо. Просто да тръгне. Но тук имаше толкова много работа.

В списъка на делата за следващата седмица бе включено ново дело срещу тютюневите компании. Хронично болни стюардеси, които в продължение на години са били принудени да вдишват тютюнев дим. Съдеха производителите на цигари, че измамно прикриват рисковете за пасивните пушачи. После идваше делото за държавен доставчик, който бил уволнен, защото говорел открито за държавните проблеми. След това беше и процесът срещу един съдия от Тенеси, който изнасилил служителки от съда и обявил, че не може да бъде обвинен на основата на федералните граждански закони.

Какво му бе казала Лайза: „Винаги ще има нещо за разрешаване“.

„И някой, който да го прави.“

Трябваше да почака до лятната ваканция. Но дори и тогава… Еднопосочен билет? Нима Лайза мислеше, че е в състояние да се оттегли? Трябваше да поговори с нея.

„По дяволите! Защо просто не ми се обади?“

И изведнъж проумя причината за гнева си. Той не я мразеше, както тя се страхуваше. Обичаше я, но тя го бе оставила абсолютно сам. В началото се бе чувствал предаден. Сега се чувстваше празен и опустошен.

„Как можа да ме напусне по този начин?“

Ели позвъни и той вдигна слушалката.

— Съдия Тарази би искал да се присъедините към него в столовата — каза тя. — Иска да обсъдите как ще структурирате анализа си за необходимостта от равноправие пред закона по делото за таксите от Мисисипи.

— Кажи на шефа, че аз не работя за него — отвърна Труит.

— Сам!

— Добре, добре. Кажи му, че тръгвам.

Сам Труит пъхна билетите и пощенската картичка в големия плик, а него остави в чекмеджето на бюрото си. Затвори го, постоя известно време замислен и тръгна към вратата. Сети се, че е забравил нещо, и спря. Върна се, взе сакото си, облече го и го закопча. Поглади реверите му, изключи осветлението и тръгна към столовата, където го очакваше един от братството.

37.

В първата събота на април въздухът бе топъл и приятен. Черешите в Потомак Парк цъфтяха. Адвокатите сътрудници във Върховния съд се бяха измъкнали от зимата на безкрайната работа и малкото забавления, и обявиха деня за празник. Вместо да си почиват половин ден, те организираха пикник и мач по софтбол. Сам Труит обеща, че ще се присъедини към тях веднага щом си свърши работата. Седеше сам в офиса си, прозорецът бе отворен и пролетният ветрец си играеше с книжата, разпръснати върху бюрото му.

Той гледаше през прозореца и говореше в диктофона:

— Ели, напомни на Вик за доклада по делото за свидетеля на самоубийството. Вик, моля те прегледай от „Крузан срещу Мисури“ насам всички дела и ги коригирай! Напиши ми мнението си за разликата между…

— Конституционното право за отнемане на средства за живот в „Крузан“ — прекъсна го женски глас — и фактическото прекратяване на живота чрез самоубийство.

Сам се разтрепери и се обърна. Пред него бе Лайза с джинси и яке. На едното й рамо висеше платнен сак. Златисточервената й коса бе пораснала и тя я беше вързала на конска опашка. Освен светло червило нямаше друг грим и му се усмихваше с ангелска усмивка.

Не би се стреснал повече дори ако видеше призрак. Сърцето му сякаш порасна в гръдния му кош, сълзи изпълниха очите му. Не можеше нито да продума, нито да помръдне.

— Толкова много ми липсваше, Сам — каза тя.

— Аз не мога… — Думите едва излизаха от устата му. — Не мога да повярвам, че си тук.

— Щом планината, в нашия случай Олимп, не идва при Лайза…

Сам стана от стола си и двамата се затичаха един срещу друг. Тя обви с ръце врата му, а той я прегърна. И двамата плачеха. Целунаха се нежно, а Лайза се разсмя и каза:

— На нищо не приличам. Тридесет часа в самолет и…

— Красива си. Ти си най-красивото нещо в целия свят.

Целунаха се отново. Тя огледа кабинета му, като че ли го виждаше за пръв път.

— Предполагам, че си се отказал да бъдеш рибар и ловец на алигатори.

— Не преувеличавай. Местен адвокат само.

— Добре, значи ще свалим табелката ти от дървото — подразни го тя.

— След като президентът назначи нов съдия, реших да остана тук. Вече не отварям вратата.

Смехът й бе звънлив като звука на монети, които дрънчат в копринена торбичка.

— Предполагам, това означава, че няма да се преместим в Посъм Кий. А аз очаквах ти да седиш на верандата и да се полюляваш напред-назад в люлеещия се стол, докато аз, босонога и бременна, готвя кюфтенца в кухнята.

— Пак ще готвиш кюфтенца.

— Ти наистина мислеше, че искаш спокоен живот, но аз знаех, че просто реагираш на ситуацията. Тогава всичко ти се струваше безполезно. Върна се към корените си, защото не вярваше, че в съда ще получиш правосъдие. Но сега го имаш.

— С малко помощ от твоя страна.

— Точно така. Ти принадлежиш на това място, Сам. Името ти ще бъде вписано в историята.

— Не съм убеден, че това е толкова важно. Просто искам да върша онова, на което ти ме научи — да уравновесявам неумолимите закони с човечност.

— От дълго време правиш точно това.

Труит се разсмя.

— На деветдесетия си рожден ден Холмс бил още на съдийската скамейка. Един репортер го попитал каква е загадката на живота му и старият Оли отвърнал…

— „Млади човече — продължи Лайза, — тайната на моя успех е, че още отрано прозрях, че не съм Бог.“

— Имаш навика да завършваш изреченията ми вместо мен.

— И бележките ти под линия.

— Холмс е имал право. Права си и ти. Аз съм един най-обикновен мъж.

— А аз съм най-обикновена жена, която те обича, но ти не харесваш идеята да довършвам бележките ти под линия.

— Какво имаш предвид? — стъписано я изгледа Сам.

— Мога ли да се върна на работа?

— Невъзможно. По никакъв начин!

— Какво?!

— В съда има правила срещу семействеността — отвърна той. — На какво ще прилича, ако докладите за заседанията са написани от съпругата на съдията?

— Сам, ти наистина ли искаш…

С целувка той я накара да замълчи.