Адският свят

ВТОРА ГЛАВА В ТОПЯЩАТА СЕ ГОРА

Сребърното слънце изгря на бледото зелено небе. Земята лежеше студена и оскъдна под бляскавите лъчи и никакъв звук не нарушаваше тишината. Мъглата се бе оттеглила погълната от изгряващото слънце, но не бе станало по-топло. Дяволската Ескадрила се придвижваше предпазливо в тихата утрин, движейки се в колона по един с ръце на пистолетите. Хънтър водеше, нащрек за всеки признак на движение в откритата равнина, но доколкото можеше да види, никъде не се забелязваше и следа от живот. Нямаше нито животни, нито птици в небето, нито дори насекоми. Надвисналата тишина беше зловеща и тревожна. Дори шумът от стъпките им сякаш веднага се поглъщаше от тишината. Липсваше дори шепотът на вятъра. Хънтър намести раницата си по-удобно и се стараеше да не мисли за километрите твърда гола земя, простряла се между него и чуждия град. Боляха го краката и гърбът, а трябваше да извърви още девет-десет мили. И което беше по-лошо, чувството, че някой го наблюдава, се засилваше. Той се бе освободил от него замалко, но щом катерът остана зад гърба им, то се появи отново, и то с по-голяма сила. Хънтър се намръщи. Никога не се бе чувствал толкова разтревожен — и когато предвождеше битката, и дори в най-лошите времена, когато се бе паникьосал. Пред очите му се появиха светли петна, а ръцете му трепереха. Той усещаше, че паниката се надига в него.

„Не сега. Моля те не сега!“

Победи паниката яростно, отказвайки да й се даде, и тя бавно отстъпи навътре в подсъзнанието му. Хънтър дишаше по-леко, но не се заблуждаваше, че тя ще се върне отново, в момент, когато е слаб. Сякаш нещо го бодна отзад по гърба. Чувството, че някой го наблюдава, бе по-силно отвсякога. Искаше му се да спре и да се огледа, но не го направи. Не желаеше да изглежда нервен пред другите.

Духна в ръцете си, опитвайки да ги стопли. Бяха минали няколко часа от изгрева, но студът бе все още непоносим. Хънтър потърка ръцете си една в друга, желаейки Империята да беше предвидила зимни дрехи в необходимата екипировка. Затоплящите елементи в униформата биха му свършили добра работа. Точно сега беше готов да размени деструктора си за чифт дебели ръкавици.

Хънтър изучаваше очертанията на гората с безпокойство. Изглеждаше съвсем близко, но разстоянието мамеше на фона на бликащата отгоре светлина. Бяха достигнали границите на гората преди около час, но едва сега тя започна да издава своите тайни. Хънтър се намръщи. Малкото, което можа да открие, бе наистина обезкуражаващо. Огромните дървета бяха скупчени плътно едно до друго и се извисяваха към небето. Широките стволове бяха стоманеночерни, чворести, чепати и вретеновидни, а листакът беше тъмен, млечножълт, като отделните листа имаха различна форма и големина, а повечето от изкривените и извити клони се свеждаха надолу към земята.

Почвата в непосредствена близост до гората бе напукана и натрошена и туфи заострена трева никнеха от цепнатините. Тя ставаше по-гъста и по-изобилна и когато накрая Ескадрилата се приближи до границите на гората, на места достигаше две стъпки височина. Хънтър заповяда да спрат за почивка, за да може Уйлямс да я разгледа отблизо. Докторът клекна и започна да проучва една туфа трева внимателно, без да я докосва. Дългите остриета бяха широки и плоски, бледовиолетови и осеяни със странни ръбове, почти като кости.

— Интересно — отбеляза Уйлямс, — тревата е пурпурна, а листата на дърветата — жълти. Обикновено растителността е еднаква на цвят, особено когато расте при едни и същи условия.

— Може би извличат хранителни вещества от различни източници? — предположи Хънтър.

— Може би — отвърна Уйлямс. — Аз ще взема няколко образци и ще ги въведа в компютрите по-късно.

Хънтър погледна към Изследователката, а тя сви рамене.

— Нямам възражения, Капитане. Ние всички сме имунизирани със стандартните инжекции.

— Добре. — съгласи се Хънтър. — Използвайте времето си, Докторе. Мисля, че всички ние се нуждаем от малко почивка.

— Разбира се — каза Уйлямс. Обърна се към Корби: — Откъсни ми шепа трева, млади човече, докато намеря торбичка за образците, за да ги прибера.

Корби коленичи до най-близката туфа трева. Сграбчи я в шепа, след което ахна и я пусна бързо.

— Какво има? — попита Кристъл.

Корби отвори ръката си и се втренчи в нея. Дълъг срез пресичаше цялата длан и пръстите му. Кръв струеше от ръката му и капеше върху жадната земя. Той бръкна с другата ръка в джоба си, извади мръсна носна кърпа и я натисна предпазливо към порязаното, след това се изправи и се взря в Уйлямс, по-ядосан, отколкото наранен.

— Краищата на тревата са остри като бръснач. Можех да си отрежа пръстите!

— Любопитно — възкликна Кристъл.

Корби я погледна. Тя не каза нищо повече, но погледът й говореше много.

— Добре — изрече бързо Хънтър. — Нека това бъде предупреждение за всекиго от нас. Отсега нататък пазете ръцете си и не се докосвайте до нищо, преди да сме се уверили, че е безопасно. А ти, Корби, използвай комплекта си за първа помощ. Този парцал, който държиш, е мръсен, а аз не искам раната ти да се инфектира.

Корби подсмръкна. Изглеждаше потиснат, но прие предложения от Линдхолм чист бинт и превърза внимателно порязаното. Линдхолм клекна и отряза няколко стръка трева със своята кама. Уйлямс ги плъзна в отделна торбичка и я мушна внимателно в раницата си. Хънтър провери дали всеки е готов, след което поведе хората си към очакващата ги гора. Той не беше чак толкова недоволен от инцидента. Раната не бе сериозна и това щеше да бъде урок, от който неговите хора имаха нужда. С изключение на Изследователката, те нямаха необходимия респект към новата среда. Ами ако инцидентът се бе оказал по-сериозен? Той не можеше да си позволи да загуби когото и да било.

Гората се простираше до хоризонта. Когато наближиха границите й, тя се оказа по-голяма, отколкото Хънтър бе очаквал, и изглеждаше няколко мили широка. Той активира ком-имплантата си и се включи към компютрите на катера. „По-точно пе и седем десети километра ширина“ — поправи го машината. Хънтър се намръщи и внезапно изключи имплантата. Не трябваше да я използва за дреболии. Щом енергийните кристали в тялото му се изчерпеха, цялата имплантирана свръхтехника щеше да бъде безполезна. По-добре е да запази енергията за времето, когато наистина ще е необходима. Изследователката спря внезапно зад него. Той се обърна и я погледна въпросително, докато останалите от групата се струпаха около тях. Кристъл имаше напрегнато изражение.

— Всеки да остане на мястото си — изрече тя тихо. — Капитане, предлагам всички да извадим пистолетите си.

— Добре — съгласи се Хънтър.

Чу се шум, докато екипажът изваждаше деструкторите от кобурите. Хънтър се огледа предпазливо, но не видя нищо, което да представлява опасност.

— Какво има, Изследовател?

— Точно пред нас, Капитане. Не знам какво е, но се движи.

Хънтър погледна натам, накъдето сочеше ръката й, и студ, който нямаше нищо общо със сутрешния хлад, прониза тялото му. Нещо дълго и покрито с игли се измъкваше от една от пукнатините в земята. То беше плоско и тънко и със същия мръсножълт цвят като листата на дърветата. Първоначално му заприлича на някаква разновидност прешленест червей или стоножка, ала колкото повече го гледаше, толкова повече му напомняше дългото стебло на виещо се растение или бръшлян. Не се виждаха очи или уста, но приповдигнатият му преден край се полюшваше напред-назад, като че ли проверяваше въздуха. Дебело беше колкото човешка ръка и почти няколко стъпки дълго, въпреки че по-голямата му част все още бе в земята и бавно продължаваше да се измъква на повърхността.

Дузини фини като косъм крачета тутакси се появяваха отстрани. Те мърдаха неспокойно, докато останалата част от дългото прешленестото тяло се измъкваше от цепнатината, като гъвкаво се извиваше и начупваше. Съществото се стрелна с ужасна скорост през голата земя, след това замръзна на място и повдигна леко предния си край, като че се ослушваше.

— Ама че грозно нещо! — потърси се Корби, стараейки се гласът му да звучи спокойно, но не успя: — Погледнете го отстрани. Какво е всъщност: растение или животно?

— Може би и двете или нито едното, нито другото — отвърна Изследователката. Тя бе изпробвала своя пистолет върху животното, и то веднага, след като се бе появило. — Харесва ли ви като образец, Доктор Уйлямс?

— Благодаря — ехидно изкриви уста Уйлямс, — но май съм забравил да взема торбичка с подходящи размери.

— Убий го тогава — предложи Корби. — Не искам да живея на катера заедно с това ужасно същество.

— Я спрете — сряза ги Хънтър. — Ние още не знаем дали наистина е опасно. Това е първото живо същество, с което се сблъскваме, и то би могло да ни разкаже много неща за този свят.

— Не мисля — отговори Корби, — че ще ни разкаже нещо, което аз държа да чуя.

— Те са извънредно много — внезапно се обади Меган Де Чанс. Тя беше притиснала едната си ръка до челото, а очите й бяха плътно затворени. — Точно тук, непосредствено под повърхността. Движат се насам-натам. Мисля, че са привлечени от звука на нашето приближаване.

— Може ли да разчетете мислите им? — тихо попита Хънтър.

— Не, Капитане. Те са прекалено различни от нас, прекалено чужди. Мислите, които идват до мен, сякаш нямат никакъв смисъл.

Тя трябваше да прекрати изследването. Внезапно много същества започнаха да изскачат от пукнатините. Почти мигновено ги наобиколиха тълпи странни животни. Те размахваха бързо малките си жила и вдигаха страшна суматоха, пъплейки едно връз друго, без да се спират от нищо.

Хората се наредиха в кръг и се приготвиха за отбрана. Корби здраво стисна деструктора си и с желание зачака заповед от Капитана за стрелба. Проклетите животинки се движеха твърде бързо за вида си. Измъчваше го неприятното подозрение, че стига да желаеха, можеха да са и още по-бързи. Вероятно толкова, колкото един бягащ с всички сили мъж…

— На заповедите ви, Капитане — рапортува Линдхолм със спокойния си и отмерен както винаги глас.

— Стойте по местата си. Те изглежда не се интересуват много от нас. Засега може да действаме по принципа — живей и остави другите да живеят, особено ако те, както ми се струва, не възнамеряват да ни закачат.

Той поведе групата напред, но тварите заизвиваха прешлени и ги последваха. Хънтър се закова на място. Те също замряха — само вдигнатата им предница леко се полюляваше.

— Те повтарят нашите движения, Капитане — отбеляза Изследователката. — Освен това не мисля, че тези гадинки познават философията живей и остави другите да живеят!

— Не бързайте толкова — намеси се Корби. — Погледнете главите им. Това там не е ли уста? Готов съм да се закълна, че преди миг нямаха подобно нещо.

— Имат си и зъби — забеляза Линдхолм. — Преди малко нямаха. Какво, по дяволите, става тук?

— Вижте! — викна Де Чанс. — Движат се!

Съществата се надигнаха с невероятна и обезкуражаваща скорост. Кристъл внимателно се прицели с деструктора си и проби дупка в средата на купчината. Останалите мигновено я последваха. Въздухът се изпълни с мълнии и свистене. Половината от тварите веднага изчезнаха, стопени на пара от изпепеляващата енергия. Повечето от останалите бяха разкъсани на части от ударната вълна и като мръсни жълти парцали, трептящи и гърчещи се, полетяха из въздуха на всички страни. Оцелелите се плъзнаха обратно в дупките си и изчезнаха под земята.

Кристъл хладнокръвно прибра деструктора в кобура, извади сабята си и предпазливо тръгна напред. Хънтър я последва, мръщейки нос от неприятната миризма. Мъртвите и наранени твари бяха започнали веднага да се разлагат, като се разсипваха на части и се разливаха в някакво невероятно смърдящо сиво желе. Изследователката разрови с върха на сабята си някои от мъртвите тела, но нито едно не помръдна.

— Ако всички растения са толкова активни, гората положително е доста жизнена.

Изследователката млъкна и погледна Хънтър.

— Капитане, предлагам да не влизаме в гората. Рискът е прекалено голям при тази малка информация, която имаме. Там може да се крие нещо, което чака да се появим и да ни нападне.

Хънтър се намръщи — на теория тя беше права. Но заобикалянето на гората, вместо да я пресекат, направо щеше да увеличи времето на пътуването им с часове. Освен това щяха да прекарат поне една нощ без прикритие, в пълна тъмнина…

— Ще влезем в гората, Изследовател — отсече той. — Нашите деструктори се справиха доста лесно с тези растения-животни. Слушайте ме внимателно всички. Ще влезем във верига по един. Не се отдалечавайте, не се скупчвайте. Не се допирайте до нищо. Отваряйте си очите на четири. Пистолетите да са в бойна готовност, но никой да не стреля, ако не се налага. Да вървим!

Той се отправи към гората и скоро дърветата мрачно го обгърнаха. Балдахинът от клони над него пропускаше малко светлина и изглеждаше така, сякаш започва да се смрачава. Другите го последваха, оставяйки зад гърба си обгорената земя. Хънтър бе навлязъл десетина метра навътре, а останалите се спряха за миг да свикнат с тъмнината. Между дърветата беше малко по-топло, но това не беше приятна топлина, а лепкава и влажна топлина на болест и разложение. Из въздуха се носеше лека неприятна миризма. Скупчените дървета създаваха чувство за клаустрофобия.

Кристъл провери дали силовият й екран-гривна е зареден и готов за действие, след което извади пистолета си. С другата ръка продължаваше да стиска сабята. На Хънтър много му се искаше също да провери своята гривна, но не го направи — щеше да изглежда нервен и колеблив, а един Капитан трябва да демонстрира твърдост и увереност, за да вдъхновява хората си. Трябва да показва, че знае какво прави, дори когато никак не е сигурен. Особено тогава. Намръщи се ядно. Не искаше да подлага хората си на риск при преминаването им през гората, но другите възможности бяха наистина по-лоши. Простата логика какво не трябва да прави облекчаваше съвестта му. Обърна се предпазливо назад, да види какво правят неговите хора в гората.

Изследователката изглеждаше хладна като стомана и както винаги съсредоточена. Взираше се в мрака и потупваше несъзнателно с плоското на сабята си по ботуша. Доктор Уйлямс гледаше бодро и очаровано непознатите дървета с неизменната си усмивка. Не беше естествено човек да се усмихва толкова често при подобни условия. Момчетата от Флота тихичко разговаряха. Корби изглеждаше доста обезпокоен, но той винаги си беше такъв, докато Линдхолм беше спокоен — щом някой е оцелял на Горгона Арена, трудно може да се изплаши от нещо до смърт. Лицето на Меган Де Чанс беше безизразно, а очите й гледаха на киломери далеч оттук. Хънтър сви устни. Есперите са толкова нужни навсякъде, но не бива да им се доверяваш никога. Подобно на Изследователите те не са хора в истинския смисъл на думата и не трябва да се приемат насериозно.

Хънтър отново съсредоточи вниманието си върху гората. Изглеждаше тиха, спокойна и миролюбива. Може пък наистина да е такава! Е, разликата не е голяма. Трябваше да вървят дълго. Той си бе поставил задача и възнамеряваше да я изпълни независимо от всичко. Улф IV беше неговият единствен шанс да изкупи грешките си — ако не за историята и Империята, поне в собствените си очи. Като Капитан на звездолет се провали, защото позволи на собствения си страх да го надвие. Този път нещата трябва да бъдат наред. В никакъв случай не бива да се проваля, каквото и да му струва това. Крачеше бавно, обграден от горския мрак, и хората му го следваха.

Хънтър пристъпваше внимателно сред гнетящата тишина, наострил слух и зрение, но ги заобикаляха само смътна светлина и звукът от чуваха леките им приглушени стъпки. Погледна Кристъл, която крачеше безучастно до него. Дали някога се тревожеше от неща, които тревожат другите хора? Като например да се провалиш, да сгрешиш, да не си в най-добрата си форма? Почти си позволи да се усмихне — тя беше просто Изследовател, един инструмент за сеене на смърт и разрушение, и само по случайност изглеждаше като човешко същество.

Бързо угаси любопитния си порив, осъзнавйки непривичността на подобна мисъл. Ако Ескадрилата оцелееше на Улф IV, те трябваше да се научат да работят заедно, като едно цяло. Не беше никак сигурен, че това ще бъде възможно с Кристъл. Или с есперката. Хънтър се ухили под мустак. Той отговаря за тях и трябваше да го направи възможно.

Неусетно се приближи до Изследователката, така че да могат да си говорят, без някой друг да ги чуе.

— Кажи ми, Изследовател, какъв опит имаш с чуждите култури?

Тя го стрелна с очи, след което продължи да гледа гората.

— Само два пъти, Капитане. Първия път на Локи, втория — на Грендъл.

Не каза нищо повече. И не трябваше. Чуждите на Грендъл не бяха интелигентни същества. Създадени като убийци на генетична основа и оставени в летаргия от своите създатели, заминали само бог знае къде, при събуждането им от археолозите започнали да се бият като луди. Оръдия, равни по сила на имперските, били монтирани вътре в тях — най-висша форма на техническа имплантация. Те били Чудовища, които никой не бил в състояние да спре. Изтребвали всичко движещо се и мърдащо. За щастие нямали собствени звездолети — били затворени в клетката на планетата. Накрая Имперският флот изпепелил цялата повърхност от недосегаема орбита.

А Кристъл била назначена като Изследовател за работа заедно с археолозите. Именно тя пропуснала да забележи първите признаци на опасността. Нищо чудно, че сега е тук, в Дяволската Ескадрила.

Хънтър беше много по-разтревожен, отколкото му се искаше. Логично бе да предположи, че един Изследовател, пратен за наказание, не е първокачествен, но този, който я е съдил, би следвало да познава отчасти тяхната работа… Намръщи се, когато осъзна колко силно се бе уповавал подсъзнателно на нейните знания и умения. Сега сам трябваше да понесе целия товар.

Кристъл наблюдаваше лицето му с крайчеца на очите си. Прочете мислите по вида му. Нека, каза си, се тормози, тя щеше да му докаже, че греши, на всички щеше да го докаже. Всеки щеше да допусне същата грешка на Грендъл. Никой Изследовател преди и след това не беше изживявал нещо подобно. Не беше виновна, че Империята се беше произнесла така сурово. Продължи да наблюдава внимателно гората, но мислите й бяха насочени повече към чуждия град. Там се криеше предизвикателството на неизвестното, шансът да открие една чужда култура и да докаже собственото си превъзходство по единствения възможен начин — с огън и меч. Кристъл се усмихна непредпазливо. Да свърши наистина хубава работа в този чужд град и тогава Империята би могла да я реабилитира. И по-странни неща са ставали.

Меган Де Чанс вървеше с наведени очи. Не виждаше нищо, но знаеше, че не са сами. Усещаше очи, които я гледат, по натиска върху кожата си. Предвидливо държеше разума си плътно затворен, за да не стане натискът прекалено силен, да я залее като вълна и да я удави. Насили се да вдигне глава и да се взре в гората, но там се изправяха със застрашителния си ръст само високи извити дървета, тъмни и лъщящи в дрезгавата светлина на чуждото слънце. Погледнат отблизо, листакът бе противно жълт като гранясало масло, черната кора — грапава и чвореста, и ако есперката поискаше, можеше да мерне чудновати лица в сенките. Дънерите се притискаха плътно един до друг, но оформяха тясната пътечка, по която вървяха. Чудна работа, преглътна с мъка Де Чанс, това подсказва, че някой или нещо редовно минаваше оттук. Или я беше направило? Може би водеше направо в града?

— Капитане — извика го тя. — Предлагам да спрем замалко.

Хънтър трепна, но вдигна ръка и групата спря.

— Какво има, еспер? — погледна той назад.

— Пътеката, по която вървим, изглежда прекалено правилна, за да бъде естествена, Капитане. Освен това не ме оставя чувството, че някой непрекъснато ме наблюдава.

Хънтър кимна бавно.

— Вслушайте се в гората, еспер. Кажете ми какво долавяте.

Меган Де Чанс неохотно кимна и очите й се изпразниха. Дишането й стана бавно и равномерно; цялата й същност се отдръпна от лицето — то се отпусна, сякаш мускулите му изведнъж отслабнаха. Хънтър отмести погледа си — не за пръв път виждаше еспер в действие и дълбок транс, но това винаги го изпълваше с безпокойство. Все едно да гледаш посмъртна маска. Де Чанс се размърда, отвори очи и лицето й отново придоби жив цвят и форма.

— Там има нещо, Капитане, но аз не мога да го уловя. Каквото и да представлява, то е будно, съзнателно и страдащо. Така ужасно и влудяващо е, че първоначално си помислих: сънува; все едно гледаш кошмари отстрани. Но болката, която го пронизва, е твърде реална.

— Бъди по-конкретна — помоли Хънтър. — За едно същество ли говориш? И то в гората ли се намира?

— Не знам. Възможно е. Не прилича на нищо, с което съм се сблъсквала досега. — Тя спря за миг, сетне погледна Хънтър с неспокойните си бледи очи. — Аз не мога да открия следа от друг живот в гората, Капитане. Няма нито животни, нито растения, нито дори насекоми. Нищо чудно това да е самата гора; изглежда представлява един-единствен организъм.

— Възможно ли е? — обърна се Хънтър към Изследователката.

Кристъл сви неопределено рамене.

— Теорията за колективното съзнание беше популярна преди години, но досега никой не е открил нещо подобно.

— Ако наистина се окаже колективно съзнание, дали може да бъде опасно? — обезпокои се Хънтър.

— Всичко чуждо е опасно, Капитане! — усмихна се Кристъл.

Това е покана аз да решавам, помисли Хънтър. Действай, заобикаляй, отстъпвай. Това са възможностите. Огледа се. Плътните редици от надвиснали дървета връщаха погреда му с ледено безразличие. Колебаеше се. Какво точно трябва да се направи? Биха могли да се върнат обратно, но нали досега не бяха се натъкнали на истинска опасност. От друга страна, есперката беше права, имаше някаква неизвестна форма на живот в гората. И тази тишина като в гроб… Тук те са на много по-сигурно място, отколкото в полето. Вероятно…

Капитан Хънтър се обръна към хората си.

— Изследовател, ние с вас ще водим групата. Де Чанс и Уйлямс ще вървят непосредствено след нас, но в никакъв случай не бива да се скупчваме. В случай на опасност викайте. Корби, Линдхолм, вие ще пазите тила на колоната. Пригответе пистолетите. При най-малко съмнение стреляйте и едва тогава питайте! Не искам — чувате ли добре? — нещо да се приближи по-близо от десет крачки. Напред, с Божията помощ!

Всички кимнаха. Уйлямс вдигна нерешително ръка.

— Кажете, Докторе. Какво има?

— Може ли да активираме силовите екрани, Капитане? За всеки случай.

— Напълно във вашия стил. Трябва да запомните едно нещо — при непрекъсната употреба енергийните кристали ще се изтощят само след няколко часа. Затова включване на екраните само когато ни потрябват! Ясно ли е?

Уйлямс пламна и кимна бързо. Хънтър хлътна в мрака, а останалите го последваха. Миризмата стана непоносима — влажен и парлив пушек се надигаше от разлагащите се листа. Почвата под краката им стана неравна, на места се издигаше в разкривени хълмчета, които се дооформяха от подаващите се над повърхността корени, на места спадаше. Тъмнината ги притискаше от всички страни към неясната пътека. Стъпките им отекваха силно и отчетливо в тишината, но дънерите на дърветата ги поглъщаха, преди шумът да е отлетял надалеч.

Корби стискаше деструктора толкова силно, че пръстите го заболяха. Гонеше го смъртен страх, но се стараеше да не го допуска до лицето си. Поне за това му беше останала гордост. Смяташе се, че той и Линдхолм са бойците на Ескадрилата, нейните защитници и пазители. Животът на останалите зависеше от тях. Той едва се сдържа да не се разсмее при тази мисъл, ала сега не му беше до смях. Онези се уповаваха на него, но той самият не. Беше време, когато пиенето му придаваше смелост, от няколко месеца обаче и това не беше достатъчно. Всекидневните проблеми и трудности нарастваха прекалено бързо, за да може да се бори с тях. Нещо отвъд привичното започваше да става подозрително и дори ужасяващо. Непрекъснато го гнетеше чувството, че мускулите го болят. Не спеше добре, а когато се унасяше, сънуваше кошмари.

След войната с Воина-Дух нещо вътре в него се пречупи и никога повече не се оправи. Ставаше му все по-трудно да крие този факт, но още имаше достатъчно гордост и нямаше да се откаже от нея. Тя беше единственото, което му беше останало. Освен това не биваше да се излага пред Линдхолм. Този мъж беше легенда на Арените; казваха, че в продължение на три години приемал всички предизвикателства и нито веднъж не е загубил двубой. Носеше се слух, че с голи ръце убил Вампир. Корби мислено се усмихна горчиво. Май затова стои така близо до него, като се надява да му прелее малко повече смелост.

Не харесваше гората. Сенките бяха прекалено плътни, а тишината изглежда никога не се нарушаваше. Корби се огледа втренчено наоколо и насила облиза пресъхналите си устни. Усещаше нещо лошо. Наистина не чуваше и не виждаше нищо определено, с което да оправдае тревогата си, ала инстинктът му викаше така силно, а стомахът му се свиваше мъчително в пълно съгласие с това чувство. Отначало се опита просто да го пропъди, смятайки, че е рожба на нервите му, но като професионалист допускаше, че не го лъже. Есперката имаше право. Някой наблюдаваше Ескадрилата. Някаква сянка се помръдна в ъгъла на неговото полезрение и той мобилизира целия си самоконтрол с едничката цел да не обърне глава натам. Продължи да гледа напред, но беше нащрек. Движението се повтори.

— Капитане — повика той, — нещо мърда встрани.

Хънтър погледна бързо към мястото, което посочи Корби, взря се, но…

— Не виждам нищо, Корби.

— Аз пък видях. Два пъти при това. Мисля, че то върви успоредно с нас.

— По дяволите — спря Хънтър и вдигна ръка. Останалите замръзнаха на място. — Хайде, момчета, образувайте кръг. По-близо един до друг, но да има място за използване на сабите. Да се стреля с деструкторите само при нужда. Помнете, че времето за презареждане между два изстрела е две минути, което е достатъчно да се случат куп непредвидени неща.

Ескадрилата потегли, а гората започна да се разпада. Едно дърво непосредствено пред тях се размекна и се засмъква надолу като разтопена свещ. Листата и клоните му се разпиляха по земята. Чворестият дънер изгуби ясните си очертания, слегна се върху почвата и се превърна в огромна локва от пенлива течност, която мудно потече по пътеката. Разнесе се остър стържещ звук, докато хората изваждаха сабите си. Меган Де Чанс изпищя от отвращение, когато нещо меко и лепкаво падна на раменете й. Миг й трябваше да разбере, че е само паднало клонче, и тъкмо да се успокои, то се уви около шията й и започна да я стяга. Жената заби ноктите на свободната си ръка в необикновения нападател и той се разпадна под натиска им. Гадна лепкава слуз потече между пръстите й, докато се опитваше да се освободи напълно.

— Опрете гръб до гръб! — изкрещя Линдхолм. — Гръб до гръб! И се грижете за съседа си, както за самия себе си!

Навсякъде около тях гората се топеше и разтичаше. Дънерите не издържаха тежестта си, грохваха на земята и бавно се разливаха един в друг. Листа валяха като дъжд, удряха се о почвата и подобно на умиращи молци се надигаха и гърчеха. Клоните се мятаха на всички страни и шибаха около хората със свирепа жестокост. Групата се бранеше със сабите. Студената стомана сечеше с лекота приближилите части. Нокти и бодли израстваха внезапно на разни места, а зъбати усти се прозяваха от почвата. Мигащи втренчени очи гледаха от бълбукащите стволове на дърветата. И те не бяха човешки.

Корби вдигна деструктора и стреля в най-близкото дърво. Експлозията разпиля безброй гърчещи се частици, но те при падането си продължаваха да пулсират и да мърдат. Земята под краката им се разтрепера. Дълбоко вдън гората нещо започна да вие безмълвно.

— Връщаме се обратно по пътеката! — изрева заповедта си Хънтър. — Приготви силовите екрани! Да вървим!

Ръцете мигновено се устремиха към гривните и силовите екрани запримигваха живо на китките им. Светещите продълговати завеси от чиста енергия заблещукаха ярко в черния мрак. Тяхното превъзходство беше доказано срещу всички познати на хората оръжия.

Отрядът бързо побягна назад по пътеката. Бодливи корени се подаваха от земята и нанасяха промушващи удари. Едно огромно дърво, осеяно с тъмни злокачествени израстъци, се наведе над пътеката. Хънтър вдигна пистолета си, но дървото внезапно загуби формата си и срещу човека се надигна нещо приличащо на вълна от вряща вода. Той вдигна екрана пред себе си и ръката му се огъна и потрепери, когато цялата тежест на разтопения мътен порой се стовари върху него, обтече го и се вля в бълбукащия поток. Корби и Линдхолм изтичаха до Капитана и поеха със своите екрани част от натиска.

Навсякъде около групата гората се гърчеше и разтичаше и на места това вещество се слепваше и образуваше ужасни форми на живот. Хората стъпка по стъпка се оттегляха. Силовите екрани съскаха и пуфтяха и допрени плътно един до друг, образуваха обща защитна бариера. Ставаше нещо неописуемо. Неясни форми шаваха в пенещия се килим и кипяха с безброй изскачащи зъби, нокти и втренчени очи. Живият дъжд продължаваше да вали, а сенките ставаха още по-гъсти.

Хънтър дишаше с мъка, често с труд успяваше да си поеме въздух. Всички инстинкти в него викаха да се откъсне от групата и да побегне към края на гората, но с воля си налагаше да не го направи. Паника разяждаше смелостта му, той обаче нямаше да й достави радостта, да го види бягащ тази проклета гора. Допуснал бе да попаднат в капан и сега трябваше да изведе хората си в безопасност. По някакъв начин успяваше да скрие страха от лицето си; ръцете му трепереха, но той не беше единствен. По едно време стреля с деструктора и разпръсна трептящите клони, които се стремяха да препречат пътеката. Почувства нужда от нещо солидно и реално, на което да спре погледа си.

Обърна се към Корби и Линдхолм. Последният се усмихваше някак си отсъстващо, но острието му проблясваше непрекъснато и сечеше протягащите се черни пипала. Сабята на Корби се движеше значително по-бавно, но в замяна на това с яростна и упорита твърдост не допускаше гората да го доближи. Хънтър се отврати от паниката, която го раздираше отвътре, такава сляпа, глупава и съкрушителна.

Ако има поне някаква надежда за спасение на групата, помисли си той горчиво, тя е в тези момчета, а не в мен. Те са борците… аз вече не съм.

Струваше им се, че никога няма да стигнат края на гората, но изведнъж мракът отстъпи място на остра и ярка светлина, а въздухът стана свеж и чист. Олюлявайки се, хората се измъкнаха навън, отмалели, изтощени, душевно разтърсени, и макар да ги обхвана облекчение, все пак се държаха стегнато и с насочени деструктори към гората. Клоните като дълги месести пръсти се протягаха към тях с бавни змиеподобни движения, но изглежда им беше невъзможно да преминат определена граница. Хънтър свали бавно оръжието си и изключи защитния екран. Останалите направиха същото.

— Май се оказахте права, еспер — изрече Изследователката спокойно. — Гората е жива и надарена със съзнание.

— Вони, сякаш се разлага от месеци — измърмори Корби и се захвана решително да премахва отвратителните петна по униформата си. Остана доволен, че гласът му прозвуча спокойно и стегнато.

Останалите последваха примера му. Полепналата по дрехите и кожата гадна гъста слуз пулсираше бавно с ритъма на някакъв свой живот. На пипане беше неприятна като голо, току-що одрано месо. Всички се заеха да я отлепват и махат, помагайки си един на друг.

— Никак не е чудно, че няма животни и птици в такава гора — направи извод Хънтър накрая. — Тя сигурно ги изяжда. Това проклето и дяволско „нещо“ се е маскирало перфектно. Човек не може да разбере, че се намира в опасност, преди да се окаже в средата й. — Той се обърна към Де Чанс: — Какво възприемате сега, еспер?

Тя се намръщи и съсредоточи.

— Нищо ясно. Глад. Ярост. Болка. И още много неща, които не мога да разпозная. Ако това са някакви чувства, те нямат човешки измерения.

— Какво ще правим сега, Капитане? — гласът на Уйлямс бе любезен, но настойчив. — Ние не можем да минем през гората, а ако я заобиколим, пътят ни ще се удължи поне двойно.

— Още малко ще походим — изрече Хънтър. — Движението ни се отразява добре.

Постара се да го каже спокойно и без напрежение. Вече беше почти сигурно, че ще прекарат нощта на открито в полето — нещо, което той искаше да избегне, но нямаше смисъл да тревожи хората си напразно. При вземане на достатъчно и разумни предпазни мерки щяха да са в относителна безопасност.

Кристъл с необикновена за нея задълбоченост гледаше гората. Дърветата по края й бяха възвърнали нормалната си форма, но навътре още се забелязваше кипяща течност.

— Мисля, че извадихме късмет, Капитане. Гората би могла да ни убие всичките, ако се беше нахвърлила по-бързо върху нас.

— Тя спеше — вместо Капитана отговори Меган Де Чанс. — Спала е от векове. Ние я събудихме.

Хънтър се извърна и я изгледа остро. Думите излизаха от устата й бавно и монотонно, а бледите й очи гледаха безжизнено. Стоеше втренчена в гората, но вътрешният й поглед беше фиксиран на нещо друго. Спътниците й се спогледаха несигурно един друг. Линдхолм сграбчи ръката й, нежно я раздруса, ала тя не реагира. Капитанът даде знак да я остави на мира и се приближи плътно до нея.

— Спала е дълго време — продължи есперката. — Сънувала е. Размърдвала се е, когато планетата се е въртяла. Но всичко в нея е спяло…

— Какво става, Меган? — нежно запита Хънтър.

— Всичко — очите й внезапно се проясниха и тя поклати замаяно глава. — Капитане, не знам с какво се свързах. Проникнах в нещо огромно, но то е толкова странно, толкова…

— Чуждо — вметна Изследователката.

— Да, да — съгласи се неохотно Меган. — Съжалявам, че не мога да бъда по-конкретна, Капитане. Никога преди не съм усещала подобно нещо. Не аз започнах този транс, а нещото ме извика. Нещото… което е ужасно…

Появилото се отвращение в гласа на есперката накара спътниците й да потреперят. Хънтър пръв се окопити.

— И така — започна той живо, — слушайте внимателно. Ако нещо се опита отново да осъществи връзка, искам веднага да ми се съобщи.

Той измести погледа си от жената към гората. Ако има нещо отвън, което ги наблюдава, няма да е лошо да го привлича една по-малка мишена… или две…

— Трябва да се разделим на две групи. Изследователката, Доктор Уйлямс и аз ще заобиколим гората от западната й страна. Останалите потеглят на изток. Не бързайте, запазете спокойствие и самообладание. Две малки групи по-трудно ще бъдат забелязани от една голяма. Но само ако сме предпазливи и не привличаме с нищо вниманието върху себе си. Двата маршрута изглеждат почти еднакви по дължина според компютърната карта, теренът обаче е различен и това сигурно ще окаже известни затруднения. Които стигнат първи до града, ще се наложи да изчакат другите. Това е заповед. Де Чанс, вие поемате командването на вашата група. Помнете, че целта на пътуването е да съберем информация, така че не поемайте риск без нужда. Това е всичко. Тръгваме!

Момчетата от Звездния флот кимнаха бързо, след което поеха на изток с Меган Де Чанс начело. Хънтър гледаше намръщен и замислен как се отдалечават. Нямаше особени съмнения относно Корби и Линдхолм — те можеха да се погрижат за себе си, но есперката… този последен транс го обезпокои. Тя изглеждаше… някак си различно от друг път, извън контрол, като че контактът я беше завладял. Въздъхна тихо. Лошото при есперите е, че те са дяволски призрачни, дори в нормално състояние никога не можеш да бъдеш сигурен, дали не става нещо извънредно и опасно с тях.

„То беше заспало. Ние го събудихме.“

Събудихме, но как? Хънтър се намръщи. Винаги възникват въпроси, на които е трудно да се намери отговор. Засега интерес представляваше градът, там нещата можеха да се променят. Той изведнъж се усмихна на Кристъл и Уйлямс. После им махна и те потеглиха на запад на безопасно растояние от гората.

Вървяха мълчаливо около час. Гората постепенно възвръщаше своята вековна неподвижност, а дърветата по границата й вече бяха станали твърди и плътни. Мръсножълтите листа висяха по стабилните стоманеночерни клони, а чворестите дънери изглеждаха солидни и тантурести. Хънтър усети странно безпокойство, като че се носят във въздуха на границата на смисъла на нещата и не могат да го постигнат. Обзе го непреодолимо желание да вдигне деструктора… Гората го предизвикваше. Искаше му се да я изпепели до корен и така да я накаже, че се представя за това, което не е. В един чужд свят, където нищо не изглежда и не се усеща както трябва, съществува постоянното изкушение да търсиш познатото в нещата, дори когато приликата с оригинала е съвсем малка. Гората отново изглеждаше успокояващо нормална.

На него изведнъж му се поиска да намери поне едно място в този свой нов свят, където да се почувства сигурен и спокоен. Засега това му беше отказано. Гората го беше предала — оказа се чужда!

Изследователката Кристъл с безпокойство изучаваше двамата си спътници. Капитанът щеше да й създава проблеми — не беше достатъчно решителен. От собствен опит знаеше, че да останеш жив в един чужд свят зависи от бързината на мислите и още повече от бързината на рефлексите ти. Ако Капитанът се беше вслушал в предупреждението на есперката, гората нямаше да ги хване неподготвени. Той е твърде доверчив. Тя се подсмихна. Имаше само едно правило при изучаването на чуждото: бъди готов да стреляш пръв!

На тръгване получи специални нареждания: в случай че Капитанът докаже негодността си като командир, тя трябваше да го замести. Със сила, ако е необходимо. Няма да е особено трудно. Докторът няма да й се противопостави, той е слаб и колеблив. Момчетата ще изпълняват заповедите, независимо кой ги издава, стига само да са достатъчно авторитетни. А еспера ще върши каквото му се нареди. Тази порода си знае мястото. Но казано честно, Кристъл нямаше никакво желание да бъде шеф на групата. Не я беше грижа за работата, нито пък желаеше да издава заповеди. Най-добре се справяше със задълженията си, когато друг нареждаше и се занимаваше с хората. Тогава тя знаеше точно къде е мястото й. Ролята на Изследователя е да бъде свободен и да се съсредоточава над нещата, които действително го интересуват. Като например да убива чуждите. Така че тя ще остави Хънтър да се поти сам и ще поеме юздите само при крайна необходимост.

Чуждият град я тревожеше. Според правилника тя трябваше да настоява веднага, още в мига на откриването му, да уведомят Империята, но не й се искаше да го направи точно сега. На първо място, защото щеше да изглежда пълна глупачка, ако се окаже, че няма нищо друго освен изоставени руини. Ще я обвинят, че създава паника. И второ, ако рапортува за града, Империята ще я отзове. Те никога няма да й се доверят напълно, особено след събитията на Грендъл. Флотът ще изпрати свой собствен екип и те ще оберат всички лаври. Кристъл искаше този град за себе си. Чувстваше нужда да докаже на Империята, че бяха сгрешили по отношение на нея. Тя беше и си оставаше Изследовател!

Свърза се с компютрите на катера и пусна записите със сведения за града. Чудновати кули и монолитни образувания се появиха на сцената пред нея като бледи и обезпокоени духове. Показваните форми не й напомняха нищо, видяно преди, което би могло сега да я облекчи. Главният страх на Империята винаги е бил, че някой ден може да се натъкне на свой двойник. Досега мездузвездните войни не бяха нищо повече от компютърни фантазии и всеки човек горещо се надяваше да си останат такива. След откритията на Грендъл компютърните прогнози станаха много по-мрачни. Който и да бе създал живите машини-убийци тип Вампир, той бе значително по-непреклонен от самата Империя.

Чуждите. Все още нямаха ясна представа, кой или какво е построило града, но въпреки това Кристъл усещаше познатата тръпка на възбуда да я пронизва при мисълта, че ще се сблъска с нови разумни видове. Щом си представеше, че използва сабята или деструктора, се съживяваше истински.

Всички Изследователи знаеха една-единствена истина и на нея основаваха начина си на живот. Човешкият род е постигнал такъв напредък с преследване и жестокост. Те, Изследователите, бяха краен резултат в търсенето на перфектния убиец, на най-смъртоносното оръжие, което човечеството някога е успявало да изкове.

И като всяко оръжие те се нуждаеха от постоянно закаляване в огъня на битките, за да поддържат своята форма и умение.

Уйлямс се стараеше да не гледа към топящата се гора и се съсредоточи върху чуждия град. Там се криеше възможността да се направят пари. Усещаше го в дъното на душата си. Но Капитанът щеше да му създаде проблеми. Картинен диктатор, ограничен и прекалено тестогръд. Ако съумее да извлече някаква изгода от този странен свят, това ще стане против волята, а не със съдействието на Хънтър. Въпреки че… докторът леко се подсмихна. Опасности дебнат отвред. Произшествие — прискърбно, фатално, но напълно неизбежно — може да се случи по всяко време.

Гората бавно се изнизваше край тях, докато вървяха по обколния път. Хънтър непрекъснато бе нащрек и наблюдаваше замръзналата граница, но не забелязваше никакви съмнителни и застрашителни движения. Започна да диша по-леко. Може би гората бе заспала отново?

Яркото слънце висеше високо в небето, когато стигнаха до една пълна с вода дълбока яма. Диаметърът й беше около три метра и се намираше на десетита метра от края на гората. Хънтър заповяда на групата да спре и да застане на безопасно разстояние, докато той я изучава. Водата блещукаше на половин метър от повърхността на почвата, която беше суха и чакълеста, както навсякъде другаде.

Хънтър се наведе надолу и от тъмната, с пурпурен цвят вода го блъсна дъх на разложение, остра и противна миризма, чийто произход не успя точно да определи. По стените на дупката се бяха захванали раковина до раковина, подредени на повтарящи се групи и невероятно лигави и гладки при опипване.

— Не е лошо да си отбележим местоположението на тази яма — нареди накрая Хънтър. — Скоро ще ни се наложи да търсим вода за пиене.

— Стига да установим, че тази може да се пие — допълни Кристъл. — Все още имаме известни запаси от таблетките за пречистване.

— О-о — намръщи се Хънтър. — Трябваше да се снабдим с апаратура за откриване на вода, тогава щяхме да знаем къде се намират всички близки източници. Това е едно от нещата, които веднага трябва да извършим. По дяволите.

— Не се притеснявай толкова от вида й — успокои го Кристъл. — Нито пък от миризмата.

— Може би има с какво да ви помогна — предложи услугите си Уйлямс. Направи няколко бавни крачки напред, оглеждайки извънредно предпазливо водната яма, след което коленичи на края й.

Хънтър извади деструктора и го насочи към кладенеца.

— Прекалено много се доближихте, Докторе. Какво смятате да правите?

Уйлямс вдигна лявата си ръка и от пръстите му се подадоха скритите под ноктите остри шипове.

— Аз имам вградени доста нещица, Капитане. Човек не може да предположи кога ще му бъдат полезни. Сега с ваше разрешение…

Хънтър се огледа. Гората бе спокойна и тиха, а откритата равнина се простираше гола и пустинна, докъдето му стигаха очите.

— Добре, Докторе. Продължавайте, но внимавайте. Не се знае колко е дълбока тази яма, нито пък какво друго може да се крие в нея.

— Разбрано, Капитане — Уйлямс се наклони напред и потопи върховете на пръстите си във водата. Показващите се изкуствени сетива светеха леко — пет блещукащи искрици в кървавочервената течност. Ясен, сякаш направен на метално фолио надпис се появи пред очите му и подробно описа съставките на водата.

— Е, как е? — не скри нетърпението си Хънтър. — Става ли за пиене?

— Страхувам се, че не, Капитане. Това е по-скоро някаква супа, отколкото замърсена вода. Съдържанието й е необикновено: соли на метали, висока киселинност и разни неща, които претендират да са ензими.

Кристъл се намръщи.

— Това не е естествена смес, Капитане. Звучи някак си много… много органично…

— Така изглежда — съгласи се Хънтър. — Мисля, че най-добре е да се махаме веднага, Докторе.

Уйлямс извади ръката си от водата и в същия миг обитателите на ямата, усетили, че плячката им се изплъзва, атакуваха устремно. Някакво синкаво пипало се стрелна от дълбините и се уви около китката на Доктора. Болката, изненадата и силното стягане го накараха да изкрещи силно. С крака се запъна в земята и така предотврати издърпването си в дупката. А пипалото дърпаше с всички сили.

Хънтър инстинктивно натисна спусъка и лъчът разкъса пипалото. Уйлямс падна по гръб, обърна се и залази колкото се може по-далеч от ямата, без да си прави труда да се изправя. Разкъсаното пипало се бъхтеше насам-натам в ямата. Бледа червеникава кръв полетя из въздуха. Капитанът се дръпна назад с цел да я избегне, когато още три пипала се издигнаха от кипящата вода. Те се увиха като камшици около тялото му и сковаха неподвижно ръцете му. После го повалиха на земята. Той отчаяно се бореше да не го издърпат към ямата, но хваткака им се стягаше и стягаше — стотици мънички мустачки се търкаха в стоманената му туника.

Кристъл изтегли сабята си и замахна към най-близкото до нея пипало. Острието едва-едва проникна в жилавото месо и тя натисна яко, за да го пререже.

Капитанът бе изтеглен почти на самия ръб на ямата въпреки усилията си да се задържи и освободи. Кристъл метна един поглед на Уйлямс, който полагаше грижи за контузената си ръка, и изкрещя:

— Хвани го, по дяволите! Аз не мога да свърша всичко сама!

За миг Уйлямс се изкуши и той да я прати по дяволите. Не искаше да рискува живота си за този капитан. Но когато съзря лицето на Кристъл, промени решението си. Не беше толкова луд, че да настройва един луд Изследовател срещу себе си. Бързо отиде напред и сграбчи краката на Хънтър. Допълнителната тежест затрудни пипалата, но тялото на Капитана беше издърпано вече прекалено близо до ръба на кладенеца.

Тогава Кристъл мушна сабята в ножницата, извади деструктора и стреля направо във водата. Пипалата веднага се сгърчиха, замятаха се и затръшкаха Капитана и Доктора по земта, но не отпуснаха хватката си. Жената изруга и захвърли настрани пистолета. После откачи от патрондаша си една бризантна граната и я метна в средата на ямата. Избухливото яйце изчезна и известно време нищо не се случи. Пипалата плющяха и дърпаха Хънтър. Уйлямс го държеше за краката и ругаеше яростно с пълен глас.

Водата изригна нагоре като мощен фонтан — гранатата бе избухнала нейде в дълбините на кладенеца. Пипалата се замятаха и изпуснаха Хънтър и Уйлямс. Водата вреше и кипеше. Парчета полусварено и опечено месо заплуваха на повърхността. Пипалата заплющяха по водата и се скриха. Постепенно вълнението затихна и невероятно мирна тишина се разстла наоколо.

— Нима на тази планета може да се намери някаква жива форма, която да не е вероломна и отвратителна? — изрече Хънтър, докато сядаше бавно и внимателно на земята.

— Денят още не е започнал, Капитане — отвърна Кристъл, запалвайки поредната си цигара. — Това може да се окаже като невинно дете в сравнение с останалите дяволи.

— Предлагам всички да се върнем на катера — Уйлямс просто изтрелваше думите си. — Аз и Капитанът може да имаме вътрешни наранявания.

— Не драматизирай толкова нещата — спря го Хънтър и направи някакъв символичен опит да почисти униформата си. — Натъртени сме малко и ударени тук-там. Това е всичко. Спокойно може да продължим напред. Колкото по-бързо се махнем от тази яма, толкова по-добре. В бъдеще ако се приближим до нещо подобно, първо ще хвърлим граната и едва след това ще изследваме качествата на водата.

Той обърна гръб на ямата и закрачи към града. Кристъл и Уйлямс се спогледаха и потеглиха след него.

Корби и Линдхолм вървяха, без да бързат след Меган Де Чанс. Скоро топящата се гора остана зад гърба им и пред тях се ширна гола равнина. Есперката бавно увеличаваше разстоянието между себе си и мъжете. По едно време се обърна с неподвижно и строго лице; искаше да им заповяда да бързат, но усещаше, че не я приемат особено сериозно. Според йерархията нейният ранг беше по-висок и затова Капитанът й беше възложил да води групата. Но нима всичко това, по дяволите, имаше някакво значение? Меган Де Чанс беше еспер!

Тази група хора притежаваха противоречив статут в Империята. От една страна, техните способности ги правеха незаменими служители, много търсени и награждавани. Но същите тези способности ги превръщаха в официално санкционирани парии, които предизвикваха страх и омраза у властниците. От най-ранно дество ги приучаваха да знаят мястото си, да бъдат кротки и покорни, общителни и никога да не са предизвикателни спрямо висшестоящите. Онези, които не усвояваха тези принципи, биваха брутално третирани и насилвани. Всички еспери носеха някакъв физически и ментален знак. Всъщност бяха граждани втора категория, съществуващи единствено защото бяха нужни. Всеки еспер мечтаеше да избяга, но единственото възможно убежище се намираше на бунтовната Мъглива планета. Дотам можеше да се стигне след дълго и опасно пътуване. Само няколко еспери бяха успели да го направят. Меган Де Чанс дори не беше опитала. Сигурно това беше причината да я включат в Дяволската Ескадрила, вместо да я изпратят в банката за резервни органи.

Корби така или иначе пет пари не даваше за есперите. Не им се доверяваше, но той нямаше доверие на никого, дори на себе си. Така, казваше си, никой никога няма да ме разочарова. Колкото до авторитета на Де Чанс, ако не предизвиква съдбата, той ще я остави намира. Не бързаше да попада в чуждия град. Нека другата група първа влезе в него. Те имаха Изследовател. Докато вървяха, Корби се вглеждаше без никакъв интерес в околността. Равнината се издигаше плавно пред тях, след което се спускаше надолу. Бледочервени облаци плуваха величествено над главите им и влизаха в крещящо противоречие със зеленикавото небе. Почвата под краката му беше твърда и неподатлива. Премрежваха я безброй пукнатини. Той смътно допускаше, че е виждал и по-пуст пейзаж, но да го убие господ, не се сещаше кога и къде.

Тъкмо пресичаха един висок хребет, когато нисък боботещ звук смути тишината и земята под краката им леко се потрепери. Мъжете замръзнаха на местата си, но ширналата се равнина остана все така гола и пуста. Меган Де Чанс побърза да отиде при тях и двамата бойци инстинктивно я закриха с тела. Ала атака не последва, земята бавно се успокои, а шумът продължи да се чува и дори стана по-силен и зловещ. Корби сложи ръка на деструктора си и погледна въпросително Линдхолм.

— Какво, по дяволите, става, Свен?

Линдхолм сви неопределено рамене, лицето му остана невъзмутимо.

— Може би земетресение. Повишената вулканична активност често предизвиква разместване на земните пластове. Това обяснява защо повърхността е така натрошена.

— Не е земетресение — намеси се бавно Де Чанс. — Виждала съм подобен терен и преди… Намираме се в страна на гейзери… Внимавайте! Те може да избликнат по всяко време.

И миг по-късно в непосредствена близост до тях струя вряща вода избликна от някаква пукнатина и се устреми като фонтан към небето. Сякаш зарева тежко ранено животно, към чийто глас се добавяше дълбок остър звук, резонирайки с трептящата земя. На върха фонтанът се колебаеше леко, преди да падне неохотно обратно върху изсъхналата почва, която жадно попиваше неочакваната влага.

Един след друг десетки гейзери изригваха от дълбините и стълбове гореща пара се понасяха към зеленото небе. Ревът стана оглушителен. Корби се обърна да попита нещо Де Чанс, но колкото и да викаше, шумът го заглушаваше напълно. Накрая се отказа и се отдаде на гледане. Мина известно време, преди гейзерите един по един да се укротят и да замрат — подземното налягане, което ги захранваше, силно намаля. Лека мъгла от микроскопична пара се добави към омарата. Земята продължи още малко да боботи тихо, като че си шепнеше нещо, след това утихна.

— Внушителна гледка — каза Линдхолм.

— Прав си — подкрепи го Корби. — Добре, че спряхме навреме. Ако се бяхме оказали по-близо…

Той поклати глава, сетне погледна Меган Де Чанс.

— Вие сте шефът, госпожо. Какво ще правим сега? Да се връщаме ли?

— И това може да стане — отвърна Де Чанс. — Но доколкото знам, гейзерите обикновено изригват на определени интервали от време и ако успеем точно да ги определим, ще можем да преминем през местността, докато са спокойни; тогава ще бъдем в безопасност.

Линдхолм кимна бавно.

— Трябва да определим тези интервали абсолютно точно. Но дори и тогава няма да бъдем напълно сигурни. Преди гейзерите бяха спокойни. Нищо чудно именно нашето приближаване да ги е активизирало. Ако е така…

— Малко вероятно — възрази Меган Де Чанс. — Едва когато изкачихме този хребет, те започнаха. Тази област е в обсега на компютърните сенсори. Може да изчакаме отново да изригнат, да се свържем с корабните компютри и те да ни осведомят за точното време.

Корби се намръщи кисело, но запази спокойствие; с радост би използвал всякакъв предлог, който да му позволи да се върне обратно, но не можеше да отстъпи, докато другите още настояваха да продължат. Ала беше изплашен до смърт. Тримата чакаха тихо и напрегнато изригването и наистина след двадесет минути гейзерите бликнаха отново, изпълвайки въздуха с пара, кал и вряла вода. Когато се успокоиха, земята се залюля, забоботи и така продължи обезпокоително дълго време. Де Чанс потърси връзка с компютрите посредством комимплантата си и започна да изучава светещите фигури, които се появяваха пред очите й.

— Много добре — заключи тя накрая. — Интервалът е двадесет и две минути. Значи остават само няколко секунди до следващото начало. Гейзерите изглежда са ограничени в една малка област и ние ще можем лесно да я пресечем за десет минути и докато се движим, няма да имаме никакви проблеми.

— О, наистина — иронизира я Корби. — Само една приятна малка разходка, нали?

— Точно така — отвърна Де Чанс.

— Ами ако сме пресметнали погрешно и гейзерите не избликват на точно определени интервали, а когато им скимне?

Линдхолм се усмихна:

— Тогава ще можеш да кажеш: „Аз ви предупредих!“

Корби хвърли на Линдхолм гневен поглед, а Де Чанс се обърна, за да скрие усмивката си.

Изчакаха мълчаливо изригването на гейзерите. Корби хапеше вътрешностите на бузите си, стискаше и отпускаше юмруци. Мразеше да чака. Това даваше възможност на страха му да расте, увеличаваше шансовете му да го сграбчи. Той наблюдаваше Линдхолм с крайчеца на очите си, но Свен изглеждаше спокоен и неподвижен както винаги. Имаше момент, в който нервите му наистина бяха зле, тогава Корби мислеше, че би му помогнало, ако можеше просто да си поговори с някого за своя страх.

Ала Корби беше самотник и винаги е бил такъв. Трудно се сприятеляваше, а и никога не бе имал нужда от приятел. Свен беше най-близко до понятието приятел, но Корби не смееше да споделя с него. Как би могъл човек като Линдхолм, флотски офицер по професия и бивш гладиатор, да разбере какво е истински страх?

Точно в този момент земята се залюля, гейзерите бликнаха и прекъснаха потока на мислите му. Де Чанс изчака да спре и последният гейзер, след което се втурна надолу в равнината. Линдхолм я последва, но спря, когато усети, че Корби стои на мястото си.

— Хайде, Ръс, нямаме много време, разбери!

Корби се опита да мръдне, но не успя. Гейзерите бяха там, чакаха го, дебнеха своя шанс да го убият. Той знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че има много време. И все пак не можеше да се помръдне, да се сблъска с опасността. Де Чанс бе вече доста пред тях, тичайки свободно и леко, като че не я беше грижа за нищо в света. Линдхолм го гледаше, озадачен и неспокоен, но в един миг разбра всичко. Корби бързо отмести поглед, гняв и срам го изгаряха отвътре. В този миг Де Чанс изкрещя и всичко се промени.

Корби се огледа, и то тъкмо навреме, за да види как напуканата и натрошена земя се проваля под краката й. Нещо забоботи и почвата се размърда, в един ужасен миг той си помисли, че ще последва земетресение. Но мина време, а гейзерите останаха тихи, Де Чанс обаче бе изчезнала в една широка и дълбока цепнатина, която изглеждаше около десетина метра широка и продължаваше да се увеличава. Корби изтича напред, следван непосредствено от Линдхолм.

— Колко време имаме, Свен?

— Достатъчно — отвърна Линдхолм. — Ако не се получат усложнения.

— Като например един еспер със счупен крак.

— Точно така. Мислиш правилно, Ръс.

Скоро стигнаха зейналата цепнатина, спряха на ръба и надникнаха долу. Де Чанс вдигна поглед към тях, лицето й бе свито и побеляло от болка, а когато заговори, гласът й бе напрегнат, но спокоен.

— Първо добрите новини. Мисля, че нямам нищо счупено. Лошата новина е, че левият ми крак е заклещен в тази пукнатина и не мога да го освободя. Още по-лошо е, че тук долу, вдясно от мен има открит гейзер.

— Спокойно — утешаваше я Линдхолм. — Ще те измъкнем. Имаме достатъчно време. Нали така, Ръс?

— Да — отговори Корби. — Няма проблеми. Дръж се, еспер, аз ще дойда там долу при теб!

Той тромаво и с мъка се покатери над ръба и се спусна внимателно в цепнатината. Тя бе дълбока осем или девет стъпки, а напуканата повърхност на земята долу бе суха, трошлива и шуплеста. Десният крак на еспера бе потънал почти до коляно в цепнатината. Корби слезе долу при нея и внимателно опипа пукнатината с ръце. Обувката й беше потънала дълбоко в една шупла и начупените чирепи я притискаха като клещи. Колкото повече я дърпаше, толкова по-здраво се заклещваше.

Корби тихо изруга. Явно бе, че нямаше да може да я освободи само със сила, но дявол да го вземе, ако се сещаше за нещо друго! Времето беше проблем. Каквото и да предприемеше, той трябваше да го направи бързо. Взря се в открития гейзер точно до есперката и се включи към компютрите на катера. Светещите цифри, появили се пред очите му, показваха точното време до изригването на гейзерите.

— Излез оттук — подкани го Де Чанс.

— Млъкни — сряза я Корби. — Мисля.

— Ти не можеш да останеш. — Де Чанс говореше спокойно. — Аз съм заклещена хваната в капан. Ако ме оставите, имате достатъчно време да се спасите от гейзерите. А ако останете, всички ще загинем.

— Тя е права, Ръс. Има смисъл в това, което казва — намеси се Линдхолм. — Нищо не можем да направим за нея. Освен да й помогнем да умре леко, вместо да се мъчи.

Корби погледна гневно нагоре. Линдхолм бе насочил деструктора си към Де Чанс. Корби измъкна своя пистолет.

— Ние във флота не постъпваме по този начин! Свен, хвърли ми бързо пистолета! Имам идея.

Линдхолм хвърли деструктора. Корби го хвана ловко с лявата си ръка и го натика в колана си. Капки пот се стичаха по лицето му, и то не само от горещината на открития гейзер.

— Много добре, Свен, а сега тръгвай. Ние ще те настигнем.

— Нямаш шанс — възрази Линдхолм. — Искам да видя какво възнамеряваш да правиш.

Корби му се захили, след което насочи своя деструктор в земната шупла на сантиметри от заклещения крак на еспера.

— Стой кротко, Де Чанс! Дори не дишай.

Той стреля в земята. Ярък енергиен лъч се заби дълбоко, изхвърляйки начупени чирепи във въздуха. Де Чанс дръпна малко крака си. Той помръдна, но остана заклещен. Корби подхвърли оръжието си на Линдхолм, извади втория пистолет и се прицели в земята от другата страна на хванатия в капан крак. Стреля отново и шуплата се повдигна и разпадна. Де Чанс успя да освободи крака си.

— Отлична стрелба, Корби. А сега, по дяволите, да се измитаме оттук!

— Добра идея.

Корби постави пистолета си в кобура и й помогна да се измъкне от цепнатината. Изкатери се след нея и тримата се затичаха през полето, където всеки момент щяха да изригнат гейзерите.

Де Чанс пазеше десния си крак, тичаше трудно. Напуканата земя боботеше под краката им. Няколко струйки пара се издигаха над отворите. Земята под краката на Линдхолм се срина внезапно, но той прескочи зейналата цепнатина и продължи да тича. Дробовете на Корби горяха при дишане, но той си налагаше да бяга по-бързо. Линдхолм и Де Чанс ситняха до него. Земята се люлееше и боботеше под краката им, а Корби почти усещаше набиращото сила налягане там долу.

Погледна назад през рамо. Бяха изминали по-голямата част от разстоянието. Скоростта на есперката намаля, защото дишането й се затрудни. Сигурно вече бяха извън полето.

Вряща вода се издигна към небето на няколко метра вляво от тях. Тримата продължиха да тичат, само няколко съскащи капки ги засегнаха. Повечето гейзери пръскаха газове, изригваха пара, вода и вряща кал, но бяха далеч зад гърба им.

— Не трябваше да се съгласявам да се включа в Дяволската ескадрила — изрече задъхано Линдхолм. — На Арената бях в много по-голяма безопасност.

— Пази си силите — изпъхтя Корби. — Ще ни трябват още. Не сме излезли от зоната на гейзерите.

— Имаш ли някакъв план, как да се измъкнем, Ръс?

— Млъкни и тичай.

— Отличен план.

Зад и около тях гейзерите изригваха на стотици стъпки нагоре в бледото зелено небе, но мъжете и есперката вече почти се бяха измъкнали.

„Ще успеем — помисли Корби упорито. — Наистина ще успеем, по дяволите!“

Закиска се остро, както тичаше. Новият свят се оказа почти такъв, какъвто го бе видял в своите страхове, ала той беше достатъчно жилав и ще успее да се справи с него. Още един гейзер изригна далеч зад гърба му. Той присви устни и продължи да бяга.

Беше привечер, небето притъмняваше, когато Хънтър зърна статуите. Слънцето се скри зад тъмните облаци и цветът на небето премина от бледозелено до тъмносмарагдено. Сенки пълзяха по напуканата земя и се издигаха към облаците. Хънтър забави крачка и спря. Озова се внезапно пред стръмен скат, дълбок около шестдесет метра. А долу, на равното, мълчаливи и самотни, разположени симетрично в нищото, стояха статуи. Три огромни черни колони твърдо се открояваха на фона на запустялата земя. Доктор Уйлямс и Изследователката Кристъл стояха от двете страни на Хънтър, гледаха надолу и дълго никой не отрони нито дума.

— Първият знак за наличие на цивилизация — изрече Кристъл най-после. — Капитане, аз трябва да разгледам тези статуи, докато все още има светлина.

— Почакай малко — прекъсна я Уйлямс — Ако загубим време тук, няма да успеем да достигнем града, преди да се е стъмнило.

— Във всички случаи няма да успеем — възрази Кристъл. — Той е поне на седем километра, а слънцето ще залезе след не повече от час. Може би е по-добре да се разположим на лагер тук, отколкото където и да е на друго място. Права ли съм, Капитане?

— Изглежда достатъчно безопасно — отвърна Хънтър. — Но може да се окаже, че са само гротескни скални формирования, изваяни от вятъра.

— Не — каза Уйлямс спокойно. — Това са статуи. Виждам детайлите. — Останалите двама го погледнаха въпросително и докторът се усмихна сковано. — Вече ви обясних, че имам малко повече вградени допълнения. Очите ми са настроени така, че да мога да виждам на разстояние почти три километра. — Той отново погледна статуите и усмивката му изчезна. — Мога да различа най-фините подробности по статуите, Капитане, и не ми харесват. Те изглеждат… обезпокоителни.

Хънтър изчака, но Уйлямс нямаше какво повече да каже. Изследователката погледна Хънтър неспокойно, ала той отклони поглед. Кристъл беше права, скоро трябваше да се установят на лагер, а това място беше добро, както никое друго, с високия хребет, който да ги пази от вятъра. Голата, без никаква растителност земя не им предлагаше Бог знае какъв комфорт или убежище, но след усиленото ходене през целия ден Хънтър чувстваше, че ще може да спи, дори камъни да падат от небето. Той въздъхна тихо и поведе групата внимателно надолу по стръмния неравен склон към равнината. Не си спомняше откога не се бе чувствал толкова уморен. Земята беше неизменно твърда и неотстъпчива през целия ден, удряйки го враждебно по краката, така че самият акт на движение беше сам по себе си труден и изтощителен.

Статуите упорито и неизменно се приближаваха и Хънтър се постара да се съсредоточи върху увеличаващите се подробности. Друга натрапчива мисъл не му даваше мира. От часове не знаеше нищо за групата на еспера. Той беше сигурен, че ако се случи нещо, те ще се свържат с него, но все пак тяхното мълчание му действаше на нервите. Не искаше да им се обади пръв. Това можеше да се изтълкува като недоверие от негова страна, че са в състояние да се справят с проблемите си. Но знаеше, че няма да може да заспи независимо колко е уморен, ако не се свърже с тях. Реши да изчака, докато слънцето залезе, и ако все още не са се обадили, ще се опита да им напомни за себе си.

Би трябвало да са добре. есперът нямаше много голям практически опит, но пък беше първокласен телепат. Каквото и да се случи, нищо не може да се промъкне в нея. А що се отнася до евентуална физическа заплаха, двамата флотски щяха да бъдат в състояние да се справят с когото и да било, ако е достатъчно глупав да ги закачи. Техните досиета представляваха забележително четиво. Ако късметът им бе малко по-добър и криминалните наклонности — малко по-изтънчени, щяха да свършат като герои, а не като пушечно месо в Дяволската ескадрила. И все пак въпреки всичките им недостатъци и двамата имаха богат опит в почетни битки в не един чужд свят.

И ако при обикновени обстоятелства Хънтър не би се доверил на нито един от тях, те бяха достатъчно добри да осигурят необходимата помощ на еспера, за да оцелеят на Улф IV. Щяха да се погрижат за нея. Той си спомни неочакваната си среща с онова нещо във водната яма и се усмихна криво. Двамата сигурно щяха да се справят по-бързо, стига да се окажеха достатъчно глупави да се оставят да ги хване. Ако нещо в досиетата им бе вярно, то бе, че не вярваха на никого и нищо, дори и на самите себе си. А именно от това се нуждаеха, за да оцелеят на Улф IV.

Огромните изправени камъни вече бяха достатъчно близко и Хънтър започна да различава елементи на форма и смисъл в техния замисъл. От разстоянието там, на хребета, той не бе успял да прецени колко са големи. Трите статуи бяха тридесет метра високи и три метра в диаметър. Всяка от тях би трябвало да тежи поне няколко тона. Кожата на Хънтър настръхна неприятно, когато се опита да си обясни как и защо тези дяволски неща бяха пренесени тук, в голата равнина, на километри от каквото и да било. Накрая спря пред първата от гигантските статуи, а Уйлямс и Изследователката се заковаха зад него. Тримата гледаха втренчено в мълчание дълго време.

— Може би така са изглеждали съществата, построили града? — изрече въпросително Уйлямс.

— Ако е така — заключи Кристъл, — да се надяваме, че това не са точните им размери.

Статуите се взираха безстрастно над пустинната равнина. Подробностите бяха заличени от вятъра и дъжда, или поне Хънтър се надяваше да е така, ала и трите бяха достатъчно ясни, за да предизвикват едновременно прекрасни и обезкуражаващи чувства. Трудно бе да ги проумееш. Всяко едно от грамадните извити тела стоеше на два дебели слонски крака, имаше гнездо от виещи се пипала, които висяха от китките до земята. Два чифта ръце бяха отделно прикачени и завършваха с малки пипала. Най-разнообразни отвори браздяха тялото като огромни количества отворени усти или рани. Хънтър с огромно усилие потисна внезапното си желание да постави ръката си в един от тези отвори, за да провери колко надълбоко стигат. Масивната глава имаше кошмарни размери. Остри ръбове и плоскости бяха разположени около разтворената паст, осеяна с широки зъби. Нямаше следа от очи, но множеството разрези и сенки в горната част на главата може би имаха подобно предназначение. Огромните размери на всяка статуя би трябвало да подсказват, че съществата са бавни и мудни, но вместо това човек добиваше впечатление за сила, бързина и жестокост. Хънтър усети как ръката му автоматично се спусна към пистолета. Той се усмихна кисело, но остави ръката си там.

— Кошмари, изваяни от камък — промърмори Уйлямс, гледайки другите две статуи. — Изглеждат ужасно, нали? Колко стари биха могли да бъдат тези изваяния, Изследовател?

— Стотици години — отвърна Кристъл. — А може би и повече. Очевидно известно време са били изложени на природните стихии. Ще ви задам един въпрос, докторе. Защо са оставени тук, толкова далеч от града? За предупреждение може би или да отбележат някаква граница?

— Вероятно тази област не е била изоставена, когато статуите са били издигнати — предположи Хънтър. — Ние не можем да знаем дали всичко е изглеждало винаги така. Но не съм сигурен, че тези статуи представляват съществата, които са построили града. Много повече ми приличат на някой легендарен демон или бог. Така мисля, съдейки по тялото. Крака и пипала? Това е лишено от смисъл. Не, те ми приличат повече на комбинация от различни същества, отколкото на естествено еволюирала форма на живот.

Той отмести поглед, изучавайки известно време залязващото слънце.

— Ще тръгнем към града утре сутринта. Ще се установим на лагер тук. Билото на хребета и статуите ще ни предоставят известно убежище срещу природните стихии.

— Сигурен ли сте, че тук ще бъдем в безопасност? — попита Уйлямс, оглеждайки се нервно наоколо. — Мисля си, че катерът има поне силов екран…

— Ние имаме портативен екран, докторе, и доста добра колекция от мини — намеси се Кристъл. — Ще бъдете в безопасност, не се страхувайте.

Разположиха се в широк полукръг пред трите статуи и заизпразваха раниците си. Кристъл събра всички мини и започна да ги втиква в земята в кръг около статуите, установявайки базов периметър. Хънтър закрепи полеви фенер и мека златна светлина се разля наоколо. Познатите нежни отблясъци бяха утеха след острата слънчева светлина на Улф IV. Всичко прие естествените си цветове. Капитанът бързо установи портативен екран с радиус от двеста стъпки точно по окръжността до мините. Изчака неспокойно Кристъл да ги зареди и го включи. Леко блещукане в нощния въздух беше единственият знак, че силовият екран действа. Мускулите му се отпуснаха за пръв път от дълго време насам. Обърна се да помогне на Уйлямс да се оправи с полевия фенер, докато Кристъл за последен път зорко огледа периметъра. Тя бе направила всичко според инструкциите и все пак бе притеснена.

Малко по-късно, след като си взеха протеиновите кубчета и дестилираната вода, Изследователката се облегна на една от статуите. Студеният ръбест камък неприятно я убиваше в гърба. Огледа с бавен бдителен поглед откритата равнина през блещукането на екрана. Всичко изглеждаше тихо и спокойно, но нощта се спусна бързо и тъмните сенки създаваха едно допълнително чувство на тежест и безпокойство.

Изгаси фаса си в статуята и си запали друга цигара. Бе решила да разпредели запасите си на дажби. След приземяването беше твърде вероятно да мине известно време, докато получи нови цигари, макар че не виждаше смисъл. Във всеки случай дългото очакване щеше да бъде ад, така че можеше да им се наслаждава поне докато ги има. Погледна към другите две статуи и бе леко разтревожена от впечатлението поради вплътняващите се сенки, че каменните лица се движат. Изтърси пепелта от цигарата и си пожела да е някъде другаде. След бъркотията, която бе причинила при мисията на Грендъл, би трябвало да смята за голям късмет, че й предложиха място в Дяволската ескадрила, но в нея назряваха известни съмнения. Като Изследовател беше сигурна, че Имперският флот винаги е готов да я подкрепи. Сега не мислеше така. Тя бе съвсем сама и трябваше да се уповава само на себе си. И ако сгреши отново, всички щяха да заплатят за това с живота си.

Кристъл решително се засмя. Щеше да се справи. Тя беше Изследовател!

Доктор Уйлямс грееше ръцете си на приятното лъчение на полевия фенер. Вечерта ставаше все по-студена и загряващите елементи в униформата не бяха достатъчни. Той протегна лявата си ръка и сензорните шипове се измъкнаха изпод ноктите му. Хлъзна шиповете няколко пъти напред-назад, наслаждавайки се на усещането, сетне реши да ги разработи във въздуха наоколо. Не че допускаше да има нещо опасно, но това беше добър тест за способностите на сензорите. Мънички светещи цифри се появиха пред очите му чрез оптическите нерви, които му даваха константите на въздуха в проценти, след което се отказа да ги гледа. Имаше няколко интересни следи, макар и да не бе нещо, което би могло непосредствено да им напакости. Никакви изненади. Напълно стандартен въздух.

Той прибра сензорните шипчета, включени към компютрите на катера, и задейства със собствена настройка проверката на системите. Поток от сбити усещания потече през него като серия от малки искри, светващи и угасващи, идващи и отиващи си прекалено бързо, за да може да определи приятни ли са или не.

Компютрите карат да се прояви всяка имплантирана добавка, активизирайки я достатъчно дълго, за да може да бъде проверена, и щом тестът се окаже задоволителен, да се изключи. Всичко това трае секунди и Уйлямс хитро се усмихна, когато компютрите го увериха, че всички системи работят нормално. Той беше сигурен, че сам ще може да установи, ако нещо не е в ред, но не беше лошо да извърши проверка, щом имаше възможност да го направи.

Изключи компютрите и провери състоянието на своите имплантирани енергийни кристали. Въздъхна с облекчение, когато проверката установи, че те са 98 процента заредени. В случай че ги използва внимателно, щяха да траят, докато се сдобие с нещо ново. Опита се да си представи какво щеше да е, ако беше просто човек, без добавките, и бе леко разочарован, че не успя. Намръщи се. Не беше много отдавна. Може би точно това не искаше да си спомня…

Уйлямс побърза да прогони тази мисъл и се изтегна в спалния си чувал. Бе много уморен. Направил бе всичко, което се искаше от него. Ако има други неща да се вършат тук, в лагера, нека другите да го направят. Той е учен, не е слуга. Усмихна се леко, наслаждавайки се на думата „учен“. Той бе най-добрият в своята област преди провала, всеки го казваше. Дори и тези, които го мразеха, а те не бяха малко. Вампир щеше да го направи богат и прочут в цялата Империя, ако разни дребни душици не бяха завидели на неговия успех и не бяха прошепнали отровни думи в ухото на Империята.

Уйлямс се намръщи, но бързо отпусна чертите на лицето си, в случай че някой го гледа. Един ден самата Императрица щеше да си плати за това, което му бе сторила. Всички, които го бяха предали, щяха да му платят, и то с кръвта си…

Ръцете му се свиха в юмруци, но се насили да ги отвори отново. Що се отнася до Капитана и Изследователката, за тях той бе един кротък, безобиден доктор. Уйлямс искаше те и занапред да мислят така. Един ден щеше да им докаже, че са се лъгали. По-късно. Има време за всичко, нека най-напред пристигнат колонистите. Няма да е никак трудно да подкупи хората от снабдителните кораби да му докарат така необходимата му висша техника. И с толкова много топли тела, върху които ще може да експериментира в облика на любезен колониален доктор, кой знае до какъв триумф може да достигне…

Капитан Хънтър погледна Уйлямс недоверчиво. Този човек пак се усмихва. Той поклати глава и отмести погледа си. Без съмнение докторът бе открил нещо дяволски забавно. Капитанът разстла своя спален чувал възможно най-далеч от него и легна. Великолепно бе да даде най-сетне почивка на болящите го крака. Впери поглед в тъмното нощно небе. Звездите се появяваха една по една. Особено ярката светеща точка бе една от малките луни. Той понечи да провери това чрез компютрите на катера, но се отказа. Не бе толкова важно, за да пилее енергията. Хънтър се протегна. Тялото му най-сетне започна да се отпуска след напрежението и дългото ходене. Земята бе твърда и неподатлива, но той бе спал и при по-лоши условия. Не предполагаше, че ще има проблеми със заспиването. По-голямата част от тялото му бе вече полузаспала, а екранът и мините щяха да подадат сигнал дълго преди нещо, което може да създаде проблеми, се доближи до лагера.

Капитанът лежеше кротко, отпъждайки съня, за да може да се наслади още малко на сънливата нега. Въпреки всичко това бе един интересен ден. Първо гората, след това водната яма, а сега и статуите. Нито един скучен момент на Улф IV. Той леко се усмихна, като потърка натъртените си ребра. Все пак се справи не чак толкова зле, най-общо казано.

Въздъхна и се протегна удобно. Връщайки се назад в мислите си, той бе озадачен защо толкова много се безпокоеше от преспиването на открито. Сега, когато бе тук, установи, че не бе чак толкова лошо. Помисли отново за каменните колоси, извисяващи се над него, и се намръщи. Както повечето хора, и той бе имал няколко контакта с чужденци в своята кариера, но все пак не можеше да спре усещането, че има нещо неестествено в съществата, изваяни от камък. Те го тревожеха някъде много, много дълбоко. Може би това бе комбинация от живи същества и призраци, която не би трябвало да се среща ведно? Може би бе просто от невероятните им размери. Но във всеки случай Хънтър реши, че когато настъпеше моментът да влезе в чуждия град, той щеше да го направи с пистолет в ръка.

Една прозявка го изненада и той затвори очи, за да й се наслади по-пълно. Но бързо ги отвори, защото се сети, че напълно бе забравил за групата на еспера. Беше минало доста време, затова реши да се свърже с тях. Активира своя комимплант. Леко свистене изпълни ушите му.

— Еспер Де Чанс, тук е Капитанът. Чувате ли ме?

— Да, Капитане. — Гласът на еспера бе спокоен и мек. — Намираме се в една закътана местност и се установяваме за нощуване.

— Ние също. Вече е доста късно, еспер. Очаквах да ми се обадите по-рано.

— Съжалявам, Капитане. Просто нямаше какво да докладвам. Сблъскахте ли се с някакви проблеми?

— Нищо, с което не бихме могли да се справим. Но ако на пътя ви се изпречи яма с вода, стойте по-надалеч. Те са населени. Лека нощ. Ще се свържем утре сутринта.

— Добре, Капитане. Лека нощ.

— И, Де Чанс… не се страхувайте да потърсите помощ в случай на нужда. По-добре фалшива тревога, отколкото да пристигнем твърде късно.

— Разбрано, Капитане. Лека нощ.

— Лека нощ, еспер. Приятни сънища.

Той изключи комимплантата и умората го обгърна с мека сива пелена. Виждаше Кристъл, облегнала се на една от статуите, вперила поглед в равнината. Той леко се намръщи. Не беше наредил да бъде пазач… И все пак тя бе Изследовател и без съмнение си знаеше задълженията. Ако иска да стои на стража, то си е нейна работа. Що се отнася до него, той разчиташе на екрана и мините. Хънтър затвори очи и се остави денят да отлети.

Нощта се спускаше бавно над равнината, тъмнината скриваше и поглъщаше всичко — дълбока и потайна, само меката златиста светлина на полевия фенер се разстилаше наоколо. Гъсти виещи се изпарения и мъгли се издигаха около лагера, притискайки се плътно към силовите екрани с мрачна настойчивост. Кристъл седеше до основата на една от статуите в периферията на осветения от фенера кръг. Краят на цигарата й светеше матовочервено в мрака. Не можеше да спи, със или без силов екран. Във всеки случай не се нуждаеше от много сън. Тя бе Изследовател. Не й беше за пръв път да бъде пазач в един чужд свят, но винаги се чувстваше като за пръв път. На един нов свят човек никога не е сигурен какво е важно и какво не. Кое е безопасно и какво чака удобен случай, за да нападне. В един непознат свят всяко нещо може да стане опасно без предупреждение. В края на краищата най-безопасно е да нямаш вяра на никого и нищо и да си готов да се бориш за живота си при най-малкия знак.

Не е много добре за нервите, ала Изследователите не са нервен тип. Тя настръхна, когато нещо се раздвижи близо до ръката й, но бързо се успокои — Капитан Хънтър седна до нея.

— И вие ли не можете да заспите, Изследовател?

— Нямам нищо против да бъда пазач, Капитане. Свикнала съм.

— Какво мислите за нашия нов свят?

— Виждала съм и по-лошо.

Хънтър я погледна замислено.

— Кристъл, какво стана на Грендъл?

Изследователката извади цигарата от устата си и издуха идеално кръгче. Тя наблюдаваше как пушекът постепенно се разстила във въздуха. Когато заговори, гласът й беше спокоен, само може би малко горчив.

— Това бе първата ми по-значителна длъжност. Свърших добра работа на Лоли и моята награда беше да пазя при археологическите разкопки на Грендъл. Тогава планетата все още не се наричаше така, разбира се. Ние не знаехме какво ни чака.

Това трябваше да бъде една проста и ясна работа — проучването на някои древни останки и няколко къса от машини, открити от първата вълна колонисти. В момента, когато за пръв път видях града, аз трябваше да усетя, че ще се случи нещо лошо. От сградите на повърхността беше останала само черупката, но когато започнахме да копаем надолу, все по-надълбоко и по-надълбоко, се натъкнахме на постройки, толкова добре запазени, като да са били напуснати преди ден-два. Скоро спряхме да копаем — нямаше да можем да запазим изгледа на това, което бяхме открили.

Градът се бе разпрострял на километри под повърхността, цял и непокътнат.

Това бе кошмар от стомана и плът, комбинация от дишащ метал и сребърножично месо. Имаше въртящи се цилиндри като блещукащи мазни вътрешности и помпи, които биеха като сърца. Имаше същества, които бяха станали част от функциониращи машини, и цели устройства с очи и вътрешности. Открихме мислещи машини, който изглеждаха така, като че ли са израсли по-големи, отколкото когато са били построени. Не ми бе за пръв път да виждам такива неща. Катастрофиралият чужд кораб на Ансийли беше… подобен, но този град беше нещо по-лошо. Много по-лошо. Който или каквото и да го бе построило и след това изоставило, не е било в ред, или с две думи, ние нищо не можехме да разберем.

Отдолу открихме подземията. Те бяха монументални, с внушителни размери, толкова чисти и лъскави, сякаш са били построени едва вчера. Бяха яко заключени, без никакъв знак какво съдържат. Имахме най-различни предположения относно съдържанието им, но всички искахме да ги отворим. Никога не бяхме виждали нещо подобно и трябваше да узнаем повече.

Оглеждайки се назад, си мисля, че всички ние бяхме малко луди. Бяхме прекарали твърде дълго време в града, далеч от нормалния свят горе. Бях главната, така че окончателното решение трябваше да произнеса аз. Аз бях Изследовател, обучена в изкуството да разбирам и да унищожавам чужди култури.

Градът беше отвратителен, но до момента не се бяхме натъкнали на нещо заплашително. А освен това воините на Империята бяха в обсега на SOS-сигнал. Въпреки всичко бях предпазлива — ние всички бяхме предпазливи, обаче никой от нас в действителност не си представяше, че нещо в подземията би могло да представлява евентуална заплаха за могъществото на Империята.

Тогава отворихме с бластери подземията и Спящите се събудиха. Загубихме двадесет мъже в първите няколко минути. Нашето оръжие бе напълно безполезно срещу дяволите, които открихме.

Бях затрупана полумъртва под отломките. Трябваше да видите, Капитане, тези живи метални същества, генетично проектирани за една-единствена цел — да убиват. Кошмари в плът и кръв, със силиконова броня, от която стърчат остри шипове. Макар да бяха огромни и ужасни, те се придвижваха с такава скорост, че през по-голямата част от времето ги виждахме като неясни фигури в гъста мъгла. Ноктите им разкъсваха метал и камък с лекота. Хилеха се непрекъснато, а в пастта им блестяха стоманени зъби. Преминаха през града, през археологическите разкопки и нямаше сила, която да ги спре.

Накрая успях да се измъкна изпод отломките и тръгнах по оставените от тях следи. Навсякъде се въргаляха мъртви тела, късове плът и много, много кръв. И то само от хора. Горе, на повърхността, целият лагер беше изтърбушен. Никой не беше останал жив. Крих се в руините три дни и половина, но имах чувството, че прекарах години. Сред отломките от един разбит катер намерих работещ комуникационен апарат и веднага се свързах с кораба в орбита около планетата. Те кацнаха и ме спасиха.

Кристъл вдигна ръка с цигарата до устата си, но изведнъж замръзна. Тялото й леко потрепваше.

— Всички заселници бяха убити, напълно разкъсани, до последният мъж, жена и дете. Империята изпрати срещу чужденците най-доброто, с което разполагаше: закалени ударни части, бойни еспери и дори група киборги. Никой от тях не оцеля дълго. Накрая Флотилията се намеси и изпепели повърхността на планетата. Сега Грендъл е под карантина, пазена от десетина звездни патрули, в случай че има и други запечатани подземия, скрити дълбоко под повърхността, със Спящи в тях.

Ето защо сега съм с вас, Капитане. Тогава пропуснах да забележа предупредителните знаци и позволих на ужасните същества да се измъкнат на свобода. И не загинах с чест на Грендъл. Може би щеше да е по-добре да бях умряла…

Поседяха мълчаливо известно време, вперили погледи в тъмнината и сгъстяващата се мъгла отвъд силовия екран. Жената се обърна рязко и за пръв път надзърна в очите на Хънтър.

— А вие, Капитан Хънтър, ще ми кажете ли какво е станало там, в системата Рим?

Хънтър се изкашля, преди да й отговори. С мъка успяваше да подбира думите си. Тя бе разкрила честно душата си пред него и проклет да бъде, ако не направи същото.

— На Рим е пълен мрак. Звездите едва мъждукат от бездната, населените планети са няколко и много далеч една от друга. В края на нашата галактика пространството е толкова пусто и несигурно, че често звездолетите изчезват безследно. Но планетите на Рим са част от Империята и трябва да бъдат наглеждани от патрулните кораби.

Дори времето там тече по друг начин. Влачи се бавно, всеки ден е като предния и въобще по нищо не можеш да го различиш от останалите. Непрекъснатият мрак действа на нервите, както силният сърбеж на кожата: няма начин да не се почешеш. Корабите изчезваха на Рим. Никой не знаеше защо. Чакането ни изнервяше; поне да се появяха неприятности — тогава щяхме да действаме, да се браним, да отвръщаме на удара с удар.

Бях добър войник. Изпълнявах стриктно всички нареждания, защитавах Империята от нейните врагове и никога не задавах въпроси на висшестоящите. Забелязаха ме и ме направиха Капитан. Така започнах и аз да заповядвам; малко по малко откривах причините за тези заповеди и разбрах, че не всички бяха достатъчно добри и разумни. Ала продължих да ги издавам и да следя за изпълнението им. А висшестоящите непрекъснато ме наглеждаха. Като войник наистина бях добър, но през безкрайните нощи, когато седях на пост и над мен се разстилаше само бездната, без нито една мъждукаща звездичка, започнах да се чудя доколко техните доводи бяха по-добри от моите, дали наистина бяха здравомислещи или всички ние бяхме само препъващи се в тъмнината слепци.

Ставаше ми все по-трудно да заповядвам. За всяко взето решение употребявах все повече и повече усилия. Изгубих доверие в тези над мен, в Империята и най-вече в самия себе си. Чувството за сигурност и стабилност изчезна някъде. Нямаше на какво да се уповавам. Животът ми се превърна в истинска тежест. И за най-елементарните решения трябваше да водя такава борба със себе си, че бях стигнал почти до лудост. Проверявах по няколко пъти нещата, за да се убедя, че съм ги направил, дори когато знаех, че вече са направени.

Подчинените ми започнаха да забелязват състоянието ми. Разбирах го, но не правех нищо. Сам не съзнавах дали съм разтревожен или облекчен от този факт. Точно тогава пристигна една заповед, която не биваше да пренебрегвам. Някакъв звездолет нахлул в моето подопечно пространство. Трябваше или да го заловя, или да го унищожа. Лесно го открих. Оказа се от същата класа като моя и въоръжен до зъби. В разгара на битката трябваше да вземам бързи и ефикасни решения, но не успях — паникьосах се. Изгориха кораба ми. Избягах от смъртта с един от спасителните катери. Така постъпи и екипажът ми. И на съдебното разследване хвърлиха вината единствено върху мен.

Ала аз не бях виновен. Наистина не бях. Дълго време бях прекарал в този проклет свят без светлина и звезди. Рим би подлудил всеки, който прекара на него толкова дълго, колкото аз.

Затова съм тук, Изследовател. Загубих чувството си за сигурност и стабилност и ме изпратиха тук, направо в Ада.

Той се засмя нервно и погледна жената. Лицето й беше останало както винаги спокойно и безучастно и Хънтър остана доволен от това. Ако тя си беше позволила да покаже нещо подобно на съжаление към него, помисли си той, сигурно щеше да я удари. Но Кристъл не каза нищо и той отмести от нея погледа си.

— Капитане, да предположим, че градът бъде определен като безопасен и безвреден, но Империята реши да не основе тук колония. Какво ще направите? Искам да кажа, какво ще правите в качеството си на заселник? В този случай май няма да има нужда от звездолет, нали?

— Наистина не съм мислил за това — отвърна тихо Хънтър. — Но имам добра военна подготовка; това е полезно само по себе си. А вие?

Кристъл се усмихна суховато.

— Аз съм Изследовател, Капитане. Просто една превъзходна машина за убиване. Следователно за мен винаги ще има работа.

Хънтър тъкмо търсеше отговор, когато една от мините избухна. Земята се разтресе и в ухото му тревожно зазвъня предупредителният сигнал. Той веднага го изключи. Взривът отекна оглушително силно в нощната тишина. Двамата просто подскочиха и се изправиха гръб до гръб, с деструктори в ръце, като насочиха вниманието си към границите на лагера — търсеха евентуални пробиви в силовия екран. Уйлямс с пъшкане се измъкна от спалния си чувал, изправи се на крака и го ритна настрани, грабвайки оръжието си.

— Какво става? — още беше объркан. — Какво ни напада?

— Една мина избухна — сряза го грубо Хънтър. — Нещо се е приближило до лагера ни. Бъди нащрек и гледай в онази посока, където са насочени пистолетите ни.

— Часът е два, Капитане — тихо произнесе Кристъл. — Според компютрите останалата част от мините са в бойна готовност, но няма нищо близо до тях, което да ги взриви. А екранът е в изправност.

Хънтър напрегнато се взря в тъмнината, но лъчът на лагерният фенер не проникваше далеч извън периметъра. Талазите мъгла се виеха сърдито около зарядите, ала не можеха да ги задействат. Той се размърда неспокойно.

— Не виждам нищо, Изследовател. Уйлямс, опитай с допълнителното си зрение!

— Съжалявам, Капитане. Мъглата е прекалено гъста. И аз съм сега толкова сляп, колкото и вие.

— Ужасно — изпусна се Хънтър.

— Тихо! — викна Кристъл. — Слушайте!

Млъкнаха и Хънтър отново беше поразен от неестествената тишина на нощта. Не се разнасяше нито рев на животни, нито викове на птици, нито бръмчене на насекоми, нито дори стенанията на вятъра. Но имаше нещо там, извън лагера, нещо в нощта, което се движеше. Изглеждаше голямо, тежко, а стъпките му — бавни, провлачени, отмерени. То обикаляше периметъра обратно на часовниковата стрелка.

„Обратно на часовниковата стрелка — помисли налудничаво Хънтър. — То не трябва да прави това. Лош знак е.“

— Всеки миг ще закачи следващата мина — пресметна с тих глас Кристъл. — Каквото и да представлява, грубо е като Ада. Иначе първата мина щеше да го разруши напълно.

Почвата отново се разтресе. Следващата мина експлодира. Мъглата продължаваше да се вие и гърчи около екрана, въпреки това Хънтър успя да зърне в нея нещо огромно и тъмно. Ехото от взрива замря в далечината и веднага след него проехтя висок пронизителен рев. Той прозвуча така ясно и остро в тишината и продължи толкова дълго, че подсказваше — не излиза от човешки дробове. И да имаше някакви емоции в този глас, Капитанът не можеше да ги схване.

— Капитане — повика го настойчиво Кристъл, — включете се към компютрите. Нещо докосна екрана.

Хънтър мигновено активира комимплантата си и електронното изображение се наложи върху неговото зрение. Нещо натискаше непрекъснато екрана и се опитваше да мине направо през него. Компютрите измерваха променливата сила на натиска и предлагаха на Капитана варианти на възможните последствия. Устата на човека пресъхна. Онова нахално нещо беше около седем метра високо и тежеше приблизително десет тона. Придвижваше се най-вероятно изправено на два крака.

Показанията на налягането подскочиха рязко нагоре, когато съществото заудря ожесточено по силовия екран. Писклив оглушителен рев с висока честота раздра отново нощта и в същия миг атаката спря така внезапно, както беше започнала. То се отмести от екрана, обърна се и бавните, провлачени стъпки постепенно затихнаха в нощта.

Хънтър въздъхна облекчено и прибра деструктора в кобура си.

— Отбой. Нещото си отиде.

След това изключи комимплантата си и зрението му се нормализира.

— Какво беше това, по дяволите? — с разтреперан глас възкликна Уйлямс.

— Просто някакъв посетител — отвърна му Кристъл. — Утре сигурно отново ще се появи.

— Капитане, предлагам някой да стои на пост. — Докторът се опитваше да си прибере пистолета, но ръцете му така трепереха, че трябваше да направи три неуспешни опита, преди да го постави на мястото му. — То може да се върне… да се върне отново, докато е още тъмно.

— И какво от това? — поинтересува се Кристъл. — Нали няма да може да мине през екрана.

— Но погледнато от друга страна — намеси се Хънтър, — мините не го засегнаха. Идеята за дежурство никак не е лоша, докторе. Аз застъпвам първа смяна, вие — втора, а Изследователката ще поеме последната. Така всички ще можем да поспим.

Той се втренчи мрачно в стелещата се около полевия фенер мъгла — малко светло кръгче в безкрайната нощ. Тази грамада дори не усети двете мини. Хънтър се надяваше, че тя не е от съществата, които са построили града. Защото ако беше така, утрешният ден щеше да се окаже извънредно интересен.

Вече се спускаше нощта, когато Меган Де Чанс и двамата бойци достигнаха каменния монолит. Спряха на известно разстояние от него и се захванаха внимателно да го изучават. Обърнаха му внимание още когато се появи на хоризонта. Но дори и сега, гледан отблизо, той си оставаше мистериозен и загадъчен. Колосът представляваше правилен куб със страна десет метра и един-единствен отвор в стената пред тях. Приличаше на вход с големина три на два метра. В него имаше само тъмнина. Повърхността на камъка изглеждаше толкова сива, че стигаше почти до черно. Изпъкнали линии и ръбове пълзяха по стените на монолита като вкаменен бръшлян. От грамадата се излъчваше чувство на вечност, сякаш винаги е била на това място и нищо не може да я измести. На фона на притъмняващото небе изглеждаше като древен и отдавна изоставен мавзолей.

— Мисля, че за пренощуване ще ни свърши добра работа — каза накрая Меган Де Чанс.

Линдхолм сви неопределено рамене.

— Защо пък не? Спал съм и при по-лоши условия.

— Аз също — присъедини се Корби. — Но досега нито веднъж не съм спал в такъв отвратителен гроб. Само като го погледна и ме побиват ледени тръпки. Мисля си какво ли прави тук, в средата на нищото? Ние сме на километри от града. Не, не, Свен, никак не ми харесва как изглежда. Би трябвало вътре да има нещо.

— Преди да влезем, ще го проверим най-внимателно — успокои го Меган Де Чанс. — Но аз се безпокоя повече от това, което ще се спотайва извън… тази структура, когато се спусне нощта. След всичко, което видяхме досега, нямам представа какво може да се пръкне от мрака.

— Добре, че носим портативния силов екран — продължи да упорства Корби.

— Добре е — съгласи се Де Чанс, — но ако направим лагер на открито в полето, където всеки би могъл да ни види, трудно можем да си представим какво ще ни се случи. Не смятам, че в този свят има нещо достатъчно яко да пробие силовия екран, ала не бих искала да открия, че съм се лъгала. Сега замълчи, Корби, и ме остави да огледам ментално онази структура.

Жената затвори очи и лицето й стана безизразно. То трепна няколко пъти и се успокои, при което всякакви признаци на индивидуалност изчезнаха. Корби я изгледа втренчено, но веднага извърна очи, тъй като не можа да прикрие побилата го тръпка на ужас.

— Не се тревожи, Ръс — произнесе тихо Линдхолм. — Тя не е далеч. Скоро ще се върне.

— Така ли? — сякаш попита Корби. — Но точно това всъщност ме безпокои.

Мисълта на Меган Де Чанс блуждаеше свободно над монолита, галейки грубата повърхност на камъка с есперността си. Усещаше, че е стара, много, много стара. Времето бе минавало през равнината, но почти не беше докоснало монолита. Вътре той беше кух и напълно празен. Жената не знаеше какво да изпитва — облекчение или притеснение. Внезапно се намръщи… долавяше, че камъкът е някак… обезпокоителен. Формите му не бяха напълно квадратни; допълнителни ъгли се набъркваха неприятно в мислите й; те сякаш отказваха да се присъединят към формата, която бе видяла преди, и това накара душата й да се стегне. Не харесваше усещането от грамадата, но същевременно не откриваше начин да се освободи от тревожното чувство.

— Всичко е чисто — обърна се тя към Линдхолм. — Погрижи се да направиш вътре в постройката лагер. Ръс и аз ще издигнем защитния силов екран. После ще можем да си починем.

Тримата се спогледаха, всеки очакваше другият да тръгне пръв. Накрая Меган Де Чанс се обърна и закрачи към монолита. Пред вратата почти спря, но се насили и влезе. Ако тя самата не вярваше на есперността си, едва ли можеше да го очаква от бойците. Вътре свали раницата си, извади полевия фенер и го запали. Познатото златисто лъчение намали каменната стая до поносими размери. Тя пристъпи внимателно напред.

Вътрешните стени по нищо не се различаваха от външните: голият груб камък беше покрит със заоблени ръбове и безброй кухини. Подът — гладък и равен, само по ъглите предизвикваше безпокойство. Жената бавно се разходи из празното пространство. Колкото повече се оглеждаше, толкова по-необяснима й се струваше тревогата. Дори се почувства леко засрамена, че се е оставила на въображението й да я надвие.

Но точно в този миг дъхът й секна: светлината на фенера се натъкна на самотна блещукаща млечнобяла сфера на пода в най-далечния ъгъл. Дълго я разглежда — не биваше да е тук. Нейната есперност би трябвало да я открие още при първото сканиране.

— Не казахте ли при влизането, че вътре няма нищо? — попита я Линдхолм.

Есперката се стресна, подскочи, след което направо пламна. Така се бе вживяла в разглеждането, че бе оставила психическите си защити да заспят. Дори не подозираше, че боецът е тук, докато не чу гласа му. Веднага се стегна.

— Не трябваше да има нищо — изрече думите си бавно и спокойно. — Щях да го открия.

— Означава ли, че е опасно?

— Напълно е възможно.

— Точно така — бързо каза Корби, надничайки през вратата. — Хайде да се измитаме далеч оттук, докато още можем да го направим.

— Я по-спокойно, Ръс — сряза го Линдхолм, без да се обръща.

— Доколкото зная, вие двамата трябваше да се захванете с поставянето на защитата — напомни Меган Де Чанс.

— Поприказвахме си и сметнахме, че е възможно да помислите, че имаме намерение да ви изоставим съвсем сама.

— Много сте галантни — отвърна Де Чанс. — Всъщност аз сама мога да се погрижа за себе си.

— Разбира се — изрече Линдхолм, но не откъсна замисления си поглед от млечната сфера на пода. — Ще успеете ли да измъкнете нещо от това чудо?

Меган Де Чанс се намръщи леко.

— Ще се опитам.

Тя се приближи бавно до сферата, коленичи пред нея, огледа я от всички страни, като се стараеше да не я докосва. Кълбото беше около петнадесет сантиметра в диаметър и излъчваше студен перлен блясък. Жената се откъсна от себе си и нежно докосна нещото със своята есперност.

Слънцето продължаваше да свети ярко и отвратително в блещукащото небе. От всички страни се извисяваха сгради. Нещо непонятно и ужасно се усещаше някъде наблизо и навсякъде. Кости — разпръснати и разкривени. Плът — стичаща се от потрепващите лицеви части. Очи — превръщащи се в течност и течащи незнайно къде. Същества — скачаха и се блъскаха едно друго, плъзгаха се по телата и се разтапяха. Крясък — ечи…

Меган Де Чанс рязко издърпа мисълта си от безкрайния поток образи. Падна назад по гръб, а устните й замърдаха беззвучно. Линдхолм протегна ръка да я успокои, но тя замахна слабо да го удари. Той приклекна до нея и й заговори бавно и утешително, докато накрая безмълвната паника отстъпи и тя отново можеше да мисли свободно. Жената задиша дълбоко и трескаво; накваси с език пресъхналите си устни.

— Какво се случи? — попита Линдхолм.

— Кълбото — изрече дрезгаво Меган Де Чанс. — Съдържа запис направо от някакъв чужд ум.

— И какво видя? — намеси се и Корби.

Тя бавно поклати глава.

— Лудост, ужас и насилие… Не знам точно. Още не мога да го осъзная напълно… За всеки случай не докосвайте кълбото. Лесно може да се загубите в него…

Жената се изправи на крака, обърна гръб на бойците от флота и започна да рови в раницата си. Мъжете се спогледаха. Линдхолм сви рамена и напусна стаята. След кратко колебание Корби го последва.

Поставянето на мините им отне много повече време, отколкото бяха очаквали. Почвата наоколо се оказа скалиста и твърда и техните инструменти с мъка я дълбаеха. Бързо се изпотиха. Очертаха периметъра чак когато светлината почти напълно угасна. Единствено златистият лъч на фенера, част от който се процеждаше през отвора на монолита, изглеждаше топъл и примамлив. Двамата влязоха вътре, потривайки ръце, и се заеха да помагат на Де Чанс да привърши настройката на преносимия генератор на силовото поле. Активираха го и тримата се отпуснаха да си починат. След малко оставиха спалните си чували настрани и без желание започнаха да приготвят вечерята си, която се състоеше от противни кубчета и дестилирана безвкусна вода. Накрая легнаха и зачакаха идването на утрото.

Никой от тях не искаше да заспива, но всички знаеха, че трябва поне да опитат. С идването на следващия ден щяха да имат нужда от мобилизиране на цялата си сила и издръжливост.

Гласът на Капитана звучеше спокойно и уверено, когато се свърза с тях след вечеря. Меган Де Чанс се постара и нейният да не изглежда по-зле. Корби се канеше сериозно да се намеси в разговора и да сподели колко е разтревожен от вида на монолита, но накрая се отказа — Хънтър нямаше да го разбере правилно. Може би като достигнат утре града… Е, той имаше лоши предчувствия и за града.

За голяма своя изненада Еспер Де Чанс заспа почти мигновено. Линдхолм се бе изтегнал по гръб със затворени очи и изглеждаше както винаги спокоен и невъзмутим. Корби се взираше в двамата си спътници. Никога преди не беше имал по-голяма нужда от сън. Отпусна се, като се надяваше да заспи бързо. Все още държеше широко отворени очите си, а ръцете притискаше силно до гърдите си. Очакваше монолитът да изглежда по-малко заплашителен, ако прекара известно време буден, но не стана. Таванът беше твърде високо, а светлината на фенера — недостатъчна да проникне до ъглите и дори най-слабият шум отекваше многократно в тишината. Той измъкна деструктора си и провери енергийното му ниво — успокои се, беше доста високо, но все пак трябваше да се насили, преди да го прибере обратно на мястото му.

— Станал си нещо нервен, Ръс.

Корби метна бърз поглед по посока на гласа и видя Линдхолм да седи върху спалния си чувал. Усмихна му се и сви извиняващо се рамене.

— Мястото не ми харесва, Свен — изрече той топло, като се стараеше да не говори високо. — Представи си само, опитвам се, насилвам се да си спомня поне едно нещо на тази смрадлива планета, което да ми е харесало, и не мога. Намразих я, Свен, и това си е. — Изтри устни с опакото на ръката си и не се изненада, когато тя затрепера. — Трябва нещо да пийна, Свен. Бих се справил с нервите си, ако пийна нещо силно.

— Съжалявам, Ръс. Както знаеш, аз не пия. Иначе щях да пренеса някоя и друга бутилка контрабандно на катера.

— Ох, направих го, но ги откриха — Корби направо се разтрепера от спомена, а лицето му лъщеше от пот въпреки студа. — Мразя този свят. Не искам да се намирам тук. Той също не ни иска. Мисля си какво всъщност правя в тази проклета Ескадрила. Никога не съм възнамерявал да ставам колонист. Във Флота служа от шестнадесетгодишна възраст и никога не съм прекарвал на една и съща планета повече от година. Така ми харесваше. Единствената причина да съм тук е, защото ми изглеждаше по-добра възможност, отколкото да прекарам остатъка от живота си във военен затвор. Представяш ли си какъв глупак съм бил? Тази планета е по-лоша и от най-лошия затвор.

— Успокой се, Ръс.

— Лесно е да го кажеш. Но нали и ти видя онази гора и онези неща, които наизскачаха изпод земята? Бил съм на повече светове, отколкото мога да преброя, виждал съм на тях доста странни неща, но в тях винаги съм намирал поне намек на някакъв смисъл. А този свят е побъркан — кошмар, от който не можеш да се събудиш и да избягаш. Утре имаме намерение да влезем в един град, пълен с подобни на тази сгради. Не мисля, че ще съм спокоен. — Той потърси умолително погледа на Линдхолм. — Какво да правя, Свен? Не мога да остана на тази земя, но не мога и да я напусна. Хванат съм в истински капан.

— Добре де, Ръс, успокой се. Нали аз съм тук — прекъсна го бързо Линдхолм, когато гласът на Корби стана истеричен. — Запомни едно: ти не си сам! Всички ние сме в една и съща лодка. И ако искаме да оцелеем, трябва да се държим здраво един за друг. Спомни си, че всички онези светове, които си видял, първоначално са изглеждали доста зле. Това просто е един друг свят и нищо повече. Само един друг свят.

Корби дълбоко въздъхна. Благодари на Линдхолм с поглед и се усмихна закачливо.

— Как го правиш, Свен? Как успяваш да останеш спокоен през цялото време? Или има нещо тайно, което си научил на Арените?

— Би могло да се каже и така. — Линдхолм се взря замислено през отвора в тъмнината. — Много неща могат да се научат на Арените, стига да останеш жив достатъчно дълго. Научаваш се да не се страхуваш, защото иначе можеш да бъдеш убит лесно. Научаваш се да не се сприятеляваш, защото на следващия ден може да се наложи да убиеш приятеля си. Научаваш се, че няма нищо гарантирано, дори и един-единствен ден от живота ти. Накрая стигаш до извода, че не трябва да ти пука от нищо: нито от убийства, нито от напрежение, нито от собствения ти живот. Едва тогава можеш да поемеш всякакъв риск и да надделееш при сблъсъка с всякакви чудатости. Защото нищо вече няма значение, въобще нищо. — Линдхолм погледна Корби. — Проблемът, Ръс, е всъщност в това, че след като си напуснал Арените, наученото там си остава вътре в теб. И вече не чувстваш нищо. Аз не се смея, не плача, не се страхувам, не съм добър. Арените са изсмукали всичко от душата ми. Но в мен е останало достатъчно от онова, което съм бил, за да мога да преценя какво съм загубил. Трудно ми е да проявявам интерес към каквото и да е, Ръс, защото за мен наистина нищо няма значение.

— А аз? — попита Корби бавно. — Имам ли значение за теб?

— Не знам — отвърна Линдхолм. — Спомням си за годините, когато заедно служехме във Флота, но аз обичам да си спомням за мечтите, които съм имал някога, и тази мечта е някак си по-ясна от всичко друго. През останалото време просто следвам своята воля. Не разчитай на мен, Ръс. Не е останало много от душата ми.

Еспер Де Чанс простена в съня си и двамата мъже я погледнаха стреснато. Тя мърдаше неспокойно.

— Кошмар — каза Корби. — Не ме изненадва.

Първата мина избухна с оглушителен гръм, последваха я веднага още две. Лумна ярка светлина. Мъжете мигновено се оказаха прави, с деструктори в ръце, а Де Чанс отвори широко очи.

— По дяволите — изруга Корби. — Какво ли е това?

— Нещо е вървяло навън — отговори Линдхолм — и е настъпило мините. Изключи фенера, Ръс.

Корби се подчини и загаси фенера. Тъмнината веднага се настани в монолита, сякаш никога не го беше напускала. Мъжете стиснаха здраво пистолетите си и зачакаха очите им да свикнат с мрака.

— Каквото и да е онова там, навън, то не е само — каза Корби. — Ще са нужни повече същества, за да се справят с мините.

— Усещам… нещо — изрече Меган Де Чанс, като се намръщи рязко. — Трудно задържам образа му. Улавям прекалено много записи, прекалено много, за да ги преброя. Те се движат, кръжат… Всички те са около нас. Ние сме обградени.

Избухна поредната мина. Тъмнината беше пронизана с ослепителна светлина. Корби зърна тъмни неясни сенки да обикалят тромаво около монолита отвъд периметъра и веднага тропането се върна. Чуваше се нещо като гигантско сърцебиене, което започваше да блъска по силовия екран с ужасяващо търпение, настойчивост и решителност. Боецът няколко пъти облиза пресъхналите си устни и неистово се втренчи в мрака.

— Спокойно, Корби — каза Меган Де Чанс. — Силовият екран ще издържи.

„По дяволите, мислеше си той, сега някой би казал, че съм торба скапани нерви.“

— Тя е права — спокойно произнесе Линдхолм. — Силовият екран е проектиран така, че да издържи всичко, дори деструктор или атомен взрив. Нищо не може да мине през него с груба и брутална сила.

Сякаш в отговор на думите му чукането спря внезапно. Заредената със скрита заплаха тишина отново се възцари в нощта. Меган Де Чанс се размърда неспокойно.

— Спряха да се движат. Стоят там… сякаш очакват нещо… Впрочем долавям нещо друго, нещо по-близо…

Подът под краката им внезапно подскочи и се разцепи с оглушителен трясък. Пукнатини плъзнаха навсякъде. И тримата с мъка се опитваха да се задържат на крака.

— Пробили са тунел под земята — завика Меган Де Чанс. — Идват за нас!

— Някой да намери фенера! — изрева Линдхолм.

— Запуши тази дупка — Корби приклекна, като яхна една издатина на повдигащия се под и напъха деструктора в най-близката пукнатина. Натисна спусъка и взрив изсушаваща земята енергия избухна долу. Оттам нещо изкрещя пронизително и след миг утихна. Линдхолм и Меган Де Чанс последваха примера му. Стрелбата бе съпроводена с повдигане на камъка и… Дълго време цареше само тишина и мрак.

— Те си отиват — размърда се по едно време бавно Де Чанс. — Всички си отиват.

Линдхолм намери най-сетне полевия фенер и го включи отново. Бледата златиста светлина им подейства успокояващо след гнетящата и влудяваща до паника тъмнина. Подът бе осеян с пукнатини и натрошен камък. Таванът не беше в по-добро състояние. Корби и Линдхолм се спогледаха и истерично се разсмяха.

— Отличен изстрел, Ръс.

— Добре де, добре — изрече Корби. — Знаеш как става това. Някои неща никога не се забравят.