Адският свят

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА ЧУЖДОТО

— Ако й поставим капнк — каза Изследователката Кристъл, — аз трябва да бъда стръвта. Не се обиждайте, Капитане, по-вероятно е да оцелея, дори нещата да тръгнат зле.

— Нямам възражения — съгласи се Хънтър. — Преди време съм виждал Изследовател в действие.

— Надявам се, че е било от растояние — каза Кристъл.

— Разбира се — засмя се Хънтър, — щом съм тука.

Кристъл се усмихна мимолетно и огледа просторния площад, където смятаха да поставят капана си. Назъбените метални постройки стояха в непосредствено съседство с вседесъщите каменни монолити и заплетени сгради от блестящо стъкло. Към него водеха три подстъпа, единият от които бе преграден от висока чакълена стена, възникнала сред срутването на една сграда. Нямаше никакъв белег, който да указва защо се разрушава, докато съседните изглеждаха непокътнати. Есперката извади сабята от ножницата и изпробва нивото на мъдростта на силовия си екран. Всичко изглеждаше наред. Сега оставаше само плячката да се хване в капана, а те да й се нахвърлят.

Беше така просто и правилно, че не можеше да не сработи. Хънтър и Уйлямс щяха да напуснат площада, вдигайки голям шум, след което по заобиколен път щяха да се върнат тихо и да се притаят в някакво прикритие. От своя страна Кристъл ще стои спокойно на средата на площада и ще чака нещо да дойде. Обичаше да действа направо, когато беше възможно, и смяташе, че колкото по-сложен е един план, толкова по-голям шанс има да се провали. Освен това те сега нямаха никакво време. До падането на нощта оставаха три часа и никой от тях не желаеше да остава по тъмно в града. Той можеше и да изглежда изоставен, но в него имаше призраци и те не изглеждаха никак дружелюбни.

Хънтър и Уйлямс шумно се сбогуваха и напуснаха площада. Той изглеждаше напълно спокоен. Кристъл отиде до чакълената стена, седна на една удобна на външен вид метална плоча и извади от джоба си цигара. Позабави се със запалването й, като се стараеше да създава впечатление на пълно отпускане и спокойствие. Скоро остана къс фас, при нормални условия щеше да го хвърли, но тя бе почти свършила пакета, който бе донесла със себе си и затова прибра загасения остатък. Ни пилей, ни желай, обичаше да казва майка й.

Тя извади сабята си, после — парцал от ботуша си и започна да чисти острието с бавни равномерни движения. Познатият ритуал я успокояваше. Но колкото и да протакаше, работата бе свършена, Кристъл прибра парцала на мястото му, а сабята сложи на скута си. Отлично оръжие — Клеймър, предаван по наследство през последните три поколения на нейното семейство. Тя се надяваше да не посрами сабята, въпреки че понякога изпитваше съмнение. В повечето случаи съдбата на Изследователят бе несигурна.

Мислите й се прехвърлиха на очаквания сблъсък. Ако се съдеше по мащабите на сградите, съществото, което трябваше да се появи, щеше да бъде високо около два два и половина метра. Спомни си статуите от равнината, намръщи се леко, потрепера, но си каза, че това няма никакво значение. Каквото и да е, тя ще го надвие. Нали е Изследовател!

Жената внезапно се изправи. Слаб, но повтарящ се звук разкъса тишината. Огледа се, не видя никаква следа от движение, а и не можеше да определи посоката, откъдето изваше шума. Кристъл загаси цигарата си и постави остатъка в джоба си за по-късно. Изправи се със сабя и деструктор в ръце. Сви леко лявата си китка настрани. Силовото поле светна. Вече можеше да чака уверена и готова с подходящо прикритие и определени пътища за отстъпление. Това, което идваше, стъпваше бавно, тежко и отчетливо, но звуците се отразяваха многократно и тя не можеше да каже къде се намира причинителят им. Наистина Капитан Хънтър и Уйлямс трябваше вече да са наблизо, но не биваше да се оповава на тях. Съществото се приближаваше. Продължителен остър вопъл, мощен, гневен и ужасен, внезапно се вряза пронизително в слуха й. Косата й настръхна. Воят проникна дълбоко в някакво примитивно ниво на подсъзнанието й. Връхлетя я желание да се обърне и да побегне далеч от чуждия град. Преборисе безжалостно и смаза възникналата мисъл. Тя е Изследовател! Срещу нея идва някакъв си жалък чужденец.

Изследователите убиват принужда чужденците. Това е тяхната функция, тяхното задължение, техния смисъл на съществуване. Бързо изтича до сенчестата ниша, която бе избрала предварително, и притисна гръб към стената. Сякаш се приближаваше силна буря. Звярът виеше яростно и Кристъл за пръв път успя да мерне нещо движещо се зад чакъления насип. Вдигна оръжието си и зачака да се появи нападателят.

Внезапно чакъла се разпръсна — съществото се вряза устремно в него. Камъни и метални парчета летяха във всички посоки из въздуха. Звярът стъпи на площада. Лицето на Кристъл се сгърчи от отвращение. Той достигаше шест метра височина и сигурно щеше да я надминава, ако не държеше главата си ниско и изпъната напред. На цвят беше мръснобяло, а грубата му кожа приличаше повече на дебела кора. Огромните мускули се подаваха като възлести буци, но пропорциите им бяха някак си неправилни. При това обезпокоително неправилни. Усуканите ръце почти докосваха земята. Едната завършваше с уродливи нокти, другата — с маса гърчещи се пипала. Лицето — неподважна маска, беше ъгловато и кокалесто. В отворената страшна паст блестяха осри зъби. По двете очи, без клепачи и жълти като урина, нямаше и помен от зеници или ретини.

Съществото залиташе тромаво и непохватно. Вървеше към площада сякаш търсеше някакъв звук или миризма, по които да се ориентира. Кристъл трябваше да надвие желанието си да не го гледа. Колкото и грозно да е, каза си тя, виждала съм и по-страшни неща. Чуждата плът беше гнила и разкапваща се. Подир себе си оставяше мръсна следа. Куп безцветни кокали прозираха през нацепената кожа при всяко нейно опъване. На места месата мърдаха и се гърчеха, сякаш нещо кипеше вътре в тях.

Изследователката пое дълбоко въздух, стегна се, прицели се хладнокръвно с деструктора и натисна спусъка. Пламтящият лъч енергия уцели съществото точно над очите и главата му мигновено експлодира. Вихрушката от кърваво месо и кости се пръсна на всички страни. Чудовището се смъкна на колене, килна се тромаво настрани и затихна. Кристъл го огледа внимателно. Искаше да се увери, че е мъртво, че сетивата й не я лъжат. „За това ли“ — помисли си тя, като прибра накрая оръжието си — „се градяха такива планове и приготовления, а се оказа едно глупаво същество, което може да се повали само с един изстрел“. Тя се разсмя нервно. Знаеше, че така ще бъде — Изследователите убиват чуждите, така стана и сега.

Напусна нишата и се запъти бавно през площада към неподвижното тяло. Отблизо изглеждаше още по-едро, отколкото беше предполагала. Къде ли, по дяволите, се бе крило през цялото това време? Но сега по-важно е да се разбере, колко подобни същества има тук и къде се крият?

Двамата й спътника се появиха от различни страни на площада с деструктори в ръце и тичешком се приближиха до нея. Кристъл гледаше замислено мъртвото същество; със своите шест метра височина бе най-едрото нещо, което беше убивала. Дали не трябва да го препарира като ловен трофей?

Намираше се на около три метра от него, когато то внезапно се размърда и започна да се изправя на крака. Миг-два се олюляваше, докато от кървящата рана на врата се подаде нова глава. Залепналите клепачи бавно се разделиха, огромната уста зейна и ужасен рев изпълни площада.

Кристъл сграбчи деструктора си, макар да съзнаваше, че енергийният кристал не бе имал достатъчно време да се зареди. Чуждото същество се завъртя и тръгна право към нея. Беше принудена да задейства силовия екран. Усещаше солидната тежест на клеймора в ръцете си. Звярът беше така близо, че виждаше как гнилата плът се гърчи и пада от тялото му. Зловонието беше направо непоносимо.

Звярът я гледаше твърдо с мътните си жълти очи, а устата му се хилеше с бездънната си паст. Ноктестата му ръка се протегна, но преди да я докопа два взрива разкъсаха на части врата и гърдите му. Кръв и плът полепна по силовото й поле. Кристъл побърза да се оттегли, защото чуждото се извърна към мъжете, които го бяха ранили. Мърдащата му плът вече регенерираше. Зейналите дупки бавно се затваряха. Хънтър и Уйлямс побързаха да включат силовите си щитове. Чудовището заблъска по тях с пипалата на дясната си ръка.

— Насам! — изкрещя Кристъл, като сочеше със сабята си най-удобния път за отстъпление, който бе избрала предварително.

Те затичаха към тясната пътечка. Чуждото нададе оглушителен вой и се заклати сбед тях. Жената погледна през рамо назад. По тялото на съществото вече нямаше рани и то се движеше с невероятна за размерите му бързина. Хората се носеха стремително надолу между двете сгради. Следваше да решат накъде да се насочат след това. Не можеше да се мисли, че ще избягат от звяра. Някъде трябваше да спрат!

Кристъл затърси трескаво укритие измежду околните сгради. Видя една отворена врата вдясно. Без да намалява темпото смени веднага посоката. Вътре нахълта със сабя и пистолет в ръцете си, но мрачната стая изглеждаше празна. Тримата се скупчиха един до друг и започнаха да се оглеждат за нещо, с което да запушат отвора. За съжаление не видяха нищо подходящо; само дванадесет лъскави метални спирали висяха от тавана.

На отсрещната стена зърнаха друга врата и веднага се насочиха натам. Беше още по-тъмно, но те не се осмелиха да използуват фенери. Звярът можеше да го види. Изключиха силовите екрани, седнаха на пода с опрени в стената гърбове и почакаха очите им да свикнат с мрака. Всичко беше спокойно и тихо, единственият шум беше отривистото им дишане.

— Не го чувам повече — изрече Уйлямс. — А вие?

— Още е навън — определи Хънтър. — Звярът знае, че няма къде да избягаме.

— Какво, по дяволите, представлява това същество? — заинтересува се Уйлямс. — Видях го да умира, а после да се изправя. Сякаш е излязло от някаква легенда или мит. Безсмъртно…

— Суеверието е съдбата на незрелите умове — отряза Кристъл. — Каквото и да представлява, е нещо реално. Върху дрехите ми още има капки от неговата кръв. Когато му отнесох с деструктора главата, на звяра му трябваше известно време преди да се възстанови. Сигурно го е боляло много. Потресаващо, нали!

— Но може ли да бъде убито? — запита Уйлямс. — Или вече е умряло? Плътта му се разлагаше. Поне това можах да разгледам със сигурност.

— По тихо — каза Хънтър. — Да не искаш да ни чуе?

Уйлямс млъкна обидено. Хънтър облегна глава на стената и затвори за миг очи. Трябва да има изход, но трябва да се сети. Щом е Капитан, длъжен е да мисли за всички. Това е неговата отговорност. Жалко, че катерът е толкова далеч. Неговите оръдия щяха да разкъсат чуждото на такива малки парчета, че нищо да не е в състояние да ги сглоби отново. Но все едно да вика на вятъра. И дори да успее да го насочи насам, преди да долети до града, случката щеше да е свършила по един или друг начин.

— Какво е твоето мнение, Изследовател — погледна той Кристъл.

— Оръжието вече се е презаредило — отвърна тя. — Ако всички ние стреляме едвовременно…

— Това ми звучи като последна възможност, отколкото като план за действие — каза Хънтър. — Искам нещо по-добро.

— Може би с ударните гранати? — предложи Уйлямс.

— Не са много точни. Това чудо може да се движи прекалено бързо. Друго предложение?

— Да отстъпим — каза Кристъл. — Изтегляме се от града. Повечето живи същества имат силно развито чувство за собствена територия. При голямо растояние между нас, може да изгуби интерес…

— В подобно предложение има прекалено много „ако“ и „може би“ — прецени Уйлямс. — По длъжност, вие сте експерт по чуждите форми на живот. Няма ли да ни кажете нещо по-определено.

— Звярът е огромен, разярен и опасен — заговори Кристъл. — Може да регенерира повредена и унищожена телесна тъкан. Нашите оръжия в случая са безполезни и то непременно ще ни убие, ако не започнем да действаме по-интелигентно. От друга страна, въпреки или поради могъществото си, съществото не изглежда много умно. Продължим ли да седим и да спорим тук, то ще ни спипа след някоя и друга минута.

Хънтър затвори очи и се опита да се концентрира. Трябва да има изход от това положение. Трябва!

— Ако ни следваше по петите, щеше вече да е тук — каза той. — има нещо го спира?

Кристъл трепна изненадана.

— Не мога нищо да кажа, Капитане. Нямам достатъчно сведения. Обикновено новите видове, като този, ги изучавем в продължение на месеци от разстояние, преди да помисля, че мога да ги доближа.

Изследователката млъкна, защото Уйлямс внезапно се изправи.

— Звярът влезе в сградата — каза той спокойно. — Чувам стъпките му.

Хънтър спря да диша и се вслуша, но не долови нищо. Погледна Кристъл, която на свой ред вдигна рамене. Той прехапа устни. Май пак някоя от скритите добавки на Доктора. А Уйлямс разтревожено се размърда.

— Не бива да стоим така в тъмното, Капитане. Трябва да направим нещо!

— По-тихо — заповяда Кристъл. — Не знам как сте със слуха, но няма никакъв смисъл от сляпото бягство.

— Няма смисъл и да стоим на едно място и да чакаме чудовището да ни хване. Капитане, трябва да излезем оттук.

Внезапно ги заля смрад на гнило месо. В стаята стана напълно тъмно. Вратата бе запълнена от изправеното чуждо същество. Оглушителен рев изпълни малкото пространство.

— Приготви деструкторите — ревна Хънтър и тримата мигновено скочиха на крака. — Целете се в главата!

Залпът обезглави чудовището. Но сега то въобще не падна. Задържа се право на задните си крака и се нахвърли на хората. Те се втурнаха да бягат, прибирайки пистолетите в кобурите и активирайки силовите екрани. Кристъл извади своя клеймор и започна да сече гърчещите се пипала, когато те се приближаваха до лицето й. Острието разсичаше гнилата плът, но раните почти мигновено зарастваха. Нова глава изникна от шията и запуши кървавия фантан. Жълти очи засвяткаха в мрака.

Хънтър завъртя сабята си в всички сили и острието проникна с лекота в мърдащата бяла плът, но щом го извади, нямаше и следа от рана. Чуждото същество се опита да го сграбчи с ноктестата си ръка, но екранировката го спря. Силата на удара го накара да се залюлее.

Кристъл завика на звяра, привлече вниманието му и когато то се насочи към нея, тя вряза в неговата ръка края на своя екран. Лъчистото енергийно поле направо отряза китката с дългите и остри нокти. Тя падна на земята, но пръстите продължиха да се свиват и отпускат. Шурна бледа кръв. Болката накара чужденецът да изпищи и яростно да замахне. Изследователката отскочи настрани. Ударът леко я закачи и захвърли към стената. Хънтър успя да я сграбчи преди колената й да се подгънат, но тя си пое дълбоко въздух и го отблъсна.

— Има още една врата в дъното на тази стая — извика Кристъл. — Взимай Уйлямс със себе си и изчезвайте. Аз ще задържа чудовището, докато вземете нужната преднина. Ще се присъединя към вас веднага щом мога.

Уйлямс се обърна и побягна, а Хънтър го следваше по петите. Кристъл беше Изследовател и най-добре знаеше, какво да прави.

Чудовището натика насила масивното си туловище през вратата, при което стената започна да се пропуква и руши. Кристъл се нахвърли на него и засече с клеймора и силовия екран гадната плът. Устата й се разтегна в тънка отвратителна гримаса, в очите й засвятка желание за убийство. Ревът отдавна бе станал непоносим. Но звярът не мърдаше от мястото си, беше като приковано от бясната атака. Наистина неговите рани зарастваха една след друга и въпреки убийствената си ярост Кристъл знаеше, че не е в състояние да го нарани сериозно. Изведнъж се изхили право в лицето му, обърна се и побягна. То се заклатушка след нея, но жената успя да пресече бързо помещението и да се шмугне в съседното, преди звярът да е набрал скорост.

Хънтър и Уйлямс я чакаха при една висока кула. Една спирална рампа се виеше отстрани по стената нагоре към мрака.

— Натам — заповяда Хънтър. — Нямаме друг избор. Бързайте, да спечелим известна преднина.

Той ги поведе нагоре по спиралата. След малко се успокоиха достатъчно, че да изключат силовите си екрани, с едничката цел да пестят енергия. Стърмият склон правешевървенето трудно и скоро Капитанът усети свирепа болка в бедрата. Наложи си да не й обръща внимание и изръмжа на другите, когато му се стори, че изостават. Не чуваше звяра, но не се съмняваше, че вече върви по следите им. Държеше полевия си фенер пред себе си и осветяваше с него пътя. Внимаваше много къде стъпва, както и преди нямаше парапет и едно подхлъзване можеше да се окаже фатално. Кулата изглеждаше безкрайно висока и падането щеше да продължи дълго. Намръщи се недоволно. Как можа всичко да се обърне толкова зле за такова кратко време? Минаха край десетки врати, но гледаше да не ги докосва. Капитанът чуваше запъхтяното дишане на чудовището. То вървеше след тях по рампата и ги настигаше.

Накрая рампата свърши. Ярка светлина бликаше през една отворена врата. Хънтър нямаше друг избор освен да върви през нея. Слънцето го заслепи и той примига няколко пъти, докато очите му се приспособят. Изключи фенера и го прибра в раницата, като през цялото време се оглеждаше. Огромни загадъчни структури прорязваха надлъж и шир покрива и караха хората да се чувстват като джуджета. Сложните куполообразни форми и странните пъстроцветни материали, от които бяха направени, изглеждаха безмислени и мистериозни. Хънтър се взираше наоколо и не знаеше какво да прави. Те бяха така уморени, объркани и отпуснати, че не можеха да вземат никакво разумно решение. Гледката беше направо необикновена и не им подсказваше действителен или емоционален отговор. Те просто бяха тук.

— Очарователно! — възкликна Кристъл. — Чудя се как ли са ги направили?

Гласът й трепереше от вълнение, докато Хънтър клатеше неопределено глава.

— Запази въпросите за друг път — отсече той. — Онова чудовище всеки миг ще довтаса. ледайте как да се измъкнем от този покрив.

— Стойте — намеси се неочаквано Уйлямс. — Възникна проблем. Не мога да се свържа с компютрите на катера.

Хънтър го погледна изненадан, но след миг сам активизира собствената си ком-импланта. Опита да се свърже с компютрите, но освен тишина не получи друг отговор. Беше като да търсиш пипнешком в тъмнината ключ за осветление и да откриваш само празно пространство. Започна да преглъща с мъка. Знаеше, че някой ден ще трябва да се оправя и без тези помощници, но сегашната им липса го намери неподготвен.

— Изследовател, Уйлямс, чувате ли ме?

— Не и чрез ком-имплантата — обади се Кристъл. — Отрязани сме, Капитане.

— Трябва да се върнем на катера — настойчиво каза Уйлямс. — Нужно е да възстановим връзката. Цялата ми работа, всичките ми записи са там.

— Карай по ред, Докторе — сряза го Хънтър. — Първо да слезем от покрива и едва тогава ще решаваме какво да правим по-нататък.

— Тихо — предупреди ги Кристъл. — Звярът всеки миг ще се появи отново!

Тя се приближи до вратата, извади една ударна граната от патрондаша, зареди я и я метна надолу по рампата. Кулата се разтърси, когато тя се взриви.

— Това ще го забави малко — каза Кристъл и погледна Капитана. — Има един-единствен начин за измъкване от този покрив, Капитане и вие го знаете не по-зле от мен — мостовете!

Жената посочи с ръка тънките като паяжини метални нишки, свързващи кулата и околните сгради.

— Боях се, че това ще предложиш — трепна Хънтър. — Нямам особено доверие на подобни неща. Изглеждат така ефирни, сякаш всеки по-силен вятър може да ги издуха.

— Аборигените трябва да са ги използували — каза Уйлямс. — А те тежат бог знае колко повече от нас.

Хънтър отново погледна мрежата, а след това — вратата.

— Добре, да опитаме. По-бързо, докато в мозъка ми не просветне мисъл, колко луда идея е това.

Приближи се до ръба на покрива, поколеба се за миг, после седна и провеси крака навън към мрежата. Погледна надолу и реши да не го прави повече — евентуалното падане щеше да продължи дълго. Измърмори нещо неясно дори и на него самия. Стъпи предпазливо на моста — заплетената бъркотия от нишки не беше по-широка от два метра и по традиция липстваха парапети. Жиците се опънаха слабо под тежестта му, но я издържаха. Той скръцна със зъби и прибра оръжието си. Сега ръцете му бяха свободни. Тръгна уверено напред, като се стараеше да държи погледа си фиксиран на сградата отпред. Но тя сякаш не се приближаваше. Подсъзнателно продължи да се пита и чуди дали мрежата е изработена от машина или някакво същество от рода на паяците. Мостът се разлюля и заклати, когато Кристъл и Уйлямс го последваха, но ги издържа и тях. Хънтър малко се успокои.

Но не бяха стигнали далеч и мостът се разтърси силно. Хънтър падна на едното си коляно и се вкопчи в нишките. Погледна инстинктивно назад, но знаеше какво ще види. Чуждият звяр ги беше открил. Ръмжеше беззвучно, показваше острите си зъби и уверено се движеше по ефирните ленти, които падскачаха и се люлееха. Колкото и чуплива да изглеждаше мрежата, тя издържа чудовището.

Капитанът изруга на глас и се изправи неуверено на крака.

— Изследовател, вземете доктора със себе си и вървете към следващата сграда. Аз ще задържа чудовището. Ако не ви настигна, намерете останалите и им кажете, какво се е случило. След това изчезвайте от града и право към катера. Викайте за помощ, докато ви отговорят. Това е. Никакви възражения. Изпълнявайте!

Уйлямс, когато минаваше край него, го бутна и се затича надолу по моста. Кристъл остана на мястото си.

— Аз трябва да остана, Капитане. Аз съм Изследовател!

— Затова трябва да тръгнеш, Кристъл. Те ще имат нужда именно от тебе.

— Вие сте по-нужен.

— Никой няма нужда от мен. С какво ли мога да помогна сега? За бога, тръгвай веднага!

Кристъл кимна в знак на съгласие и забърза след Уйлямс. Хънтър я проследи с поглед, след което се изправи лице в лице срещу връхлитащия звяр. Сега сякаш беше по-едро отпреди. Загнилата белезникава плът пасваше на структурата му, а зъбите в ухилената злобна паст изглеждаха ужастно остри.

Човекът изтегли пистолета от кобура. Нямаше нужда да поглежда — знаеше, че ръката му трепери. А стомахът направо го болеше от нервното напрежение. Пот се лееше от челото. Но въпреки, че умираше от страх и го бе обхванал ужас, не беше се паникьосал. мът му беше чист. Знаеше, какво трябва да прави и беше готов да го направи. Може би това бе всичко, от което наистина се нуждаеше — простата, недвусмислена увереност в неговия живот, нещо което да разбере и за което да се залови.

Звярът го наближи. Усещаше зловонието му във въздуха и чуваше запъхтяното дишане. Нямаше смисъл да стреля. Досегашните опити излязоха несполучливи. Сабята и силовият екран се оказаха повече от безполезни. На съществото бе израстнала нова ръка на мястото на отрязаната от Кристъл. Той не можеше да се обърне и да побегне. Чуждото скоро щеше да го хване и убие, а после да продължи с преследването на спътниците му. Стегна се, стисна здраво пистолета и усети, че ръката му вече не трепереше. Трябва да спечели време, не за себе си, за другите — да избягат и предупредят Империята за чудовищата на Уулф IV.

Винаги бе мислил къде ли ще умре и си представяше смъртта на някоя чужда планета, под някое чуждо слънце. Усмихна се на приближаващата се опасност и се прицели внимателно със своя деструктор в преближаващото се чудовище. Тънките паякообразни нишки на моста пламнаха от връхлетялата ги енергия и се разкъсаха. Звярът запищя остро докато падаше надолу към паважа на улицата.

Капитанът също полетя, но успя да сграбчи нишката, като захвърли и сабя, и пистолет. Мрежата се изплъзваше от ръцете му като че бе намазана с масло. Стегна хватката, докато пръстите го заболяха, но накрая успя да спре падането. Внезапното дръпване почти извади ставите на рамената, но няка си се задържа. Скъсаната част на мрежата се разлюля и запада надолу, като скоростта й нарастваше под тежестта на тялото му. Стената на отсрещната сграда се понесе светкавично към него. Той мигновено зърна най-близкия прозорец. Мрежата се плясна в преградата, а човекът влетя вътре през отвора.

Трябваше да се пусне от нишката — тя се изтръгна оп пръстите му. Инстинктивно се сви на топка, стовари се на нещо твърдо, но гъвкаво, което пое удара, и така докато се сблъска в друга преграда. дарът бе толкова силен, че му изкара въздуха от белите дробове; от болка му пречерня пред очите…

Бавно си възвърна съзнанието и физическата форма. Заби поглед в тавана и дълго лежа по гръб. Така го намериха Кристъл и Уйлямс.

Те с труд си проправяха път през купчините развалини, които изпълваха помещението. Докторът коленичи до него и започна чевръсто да го преглежда.

Хънтър се усмихна на Кристъл.

— Какво става с чуждото?

— Трясна се в земята и се разби на парчета — отвърнаКристъл отсечено. — Късмет. Така успяхме да го поизучим.

Капитанът щеше да се изсмее, но ребрата изведнъж го заболяха силно. Той едва намери с помощта на Уйлямс да се изправи и седне. Едва тогава се огледа наоколо.

— Тази стая, доколкото виждат очите ми, също е цялата на парчета — продължи Кристъл. — Връхлитайки вътре, вие сте потрошили почти всичко.

— Добра работа сте свършили — намеси се Уйлямс. — Те са поели удара на себе си и са погасили скоростта ви. Инак падането щеше да ви убие. Капитане, по едно чудо сте останали жив!

— Не мислете, че не го осъзнавам — призна Хънтър, с кимване на глава заповяда на Уйлямс да се отдалечи и се изправи сам. Известно време се олюляваше, но накрая главата му се оправи. — Какви са последствията, Докторе?

— Силно натъртване и някои разкъсвания на тъкани. Може едно или две ребра да са пукнати. Не откривам сътресение на мозъка. Мисля, че трябва да се върнем на катера, там ще ви прегледам по-обстойно.

— Поне веднъж ще се съглася с вас, Докторе — Хънтър потърка уморено болящото го чело. — Тъй като предположихме, че градът е изоставен, реших да го докажем сами, но появата на това чудовище промени нещата. Нужно е на всяка цена да се свърем с Империята.

— Което означава до се забави пристигането на преселниците — направи извод Уйлямс.

— Точно така — съгласи се Хънтър. После погледна Кристъл. — Не вярвам да сте видяли сабята и пистолета ми. Изпуснах ги при падането.

— Не сме, Капитане — отвърна Изследователката. — Но с удоволствие ще ви предоставя моя деструктор. Винаги съм предпочитала да се сражавам със сабята. Тя е… някак… по-лична.

Хънтър пое пистолета от ръцете й с жест на благодарност и го пъхна в кобура си.

— Добре, първата ни работа е да потърсим връзка с другата група. Те би трябвало вече да са в града.

— Може и те да са се натъкнали на някое чудовище — каза Кристъл. — И ако не са късметлии като нас…

— Права си — Хънтър се намръщи. — Ще тръгнем към медната кула. Дано последното ми съобщение е достигнало до тях. Ако ги няма там ще трябва да ги изоставим и да се върнем на катера. Империята трябва да бъде предупредена!

— Съгласна съм — отсече Кристъл и добави. — Последният път, когато щях да убия чуждо същество беше на Грендъл.

Бавно и предпазливо тримата се заспускаха надолу по плъзгавата рампа и скоро напуснаха сградата. Те бяха нащрек, и се оглеждаха за всяко движение или звук, но околността беше тиха като добре уредено гробище. Всяка стая, покрай която бяха минали, съдържаше странни форми и машини, но никъде нямаше и помен от живот.

Денят почти беше отминал. Сенките се бяха издължили, притъмняваше и тук-таме на тюркоазеното небе се мяркаха червеникавите вани на залязващото слънце.

— Скоро ще настъпи вечерта — тихо изрече Уйлямс — Не мисля, че трябва да я прекараме в града, Капитане. Бог знае, какво може да броди по нощните улици.

— Ние не може така просто да изоставим другите — напомни им Хънтър. — Те са част от Ескадрилата!

— Ако се налага, можем — отсече Кристъл. — И те са толкова заменими, колкото и ние.

Вечерта се спусна над града. Улиците се изпълниха със сенки. Странни светлини лумнаха ярко в отворените прозорци.

А в тъмното скрито сърце на града нещо ужастно бавно набираше сила.