Адският свят

ШЕСТА ГЛАВА ЛОВЪТ

Вечерта преваляше, бавно настъпваше нощта, когато Хънтър водеше Доктор Уйлям и Изследователката по улиците на изоставения град. Зеленото небе стана тъмно и зловещо, когато слънцето бавно потъна зад гигантските кули. Сградите хвърляха сенки със страшни очертания и осветените тук-там прозорци изглеждаха ярки и злокобни в плътния мрак. Студът беше кучешки, а ставаше още по-студено и Хънтър трепереше въпреки загряващите елементи в униформата му. Той погледна тайно Кристъл и Уйлямс, но никой от тях не проявяваше признаци, че го мъчи студът. Капитанът се намръщи. Изследователката бе тренирана да издържа на екстремни колебания на температурата, докторът обаче бе цивилен. Най-вероятно тези скрити в него приспособления бяха причината. Хънтър споделяше всеобщото недоверие към черноборсаджийските присадки, ала сега бе принуден да признае, че понякога вършат работа. Той духна в замръзналите си длани и ги заудря една о друга, опита се да си мисли за топли неща.

Движеха се вече около час, но Медната кула не се бе приближила много. Тя стоеше пред тях, висока и непристъпна, извисяваща се над заобикалящите я сгради със своите проблясващи метални шипове, студени и изострени. Изглеждаше огромна още когато тръгнаха към нея, но едва сега Хънтър бе започнал да осъзнава колко висока и масивна беше тази структура в действителност. Не за пръв път се чудеше какво, за Бога, щеше да прави, когато най-после стигне до нея. Ако изобщо успее.

Ръката му неволно се насочи към деструктора. Не беше особено доволен, когато взе пистолета на Изследователката, след като загуби своя, но трябваше да признае, че се почувства много по-добре с оръжие в ръка. А ако поне половината от това, което бе чувал за Изследователите, бе вярно, тя изобщо нямаше нужда от пистолет. Уйлямс все още притежаваше и пистолет, и сабя, разбира се. Естествено беше той да отстъпи сабята си на Хънтър, тъй като докторите нямаха опит с хладно оръжие, но Капитанът реши да не настоява. Уйлямс и без това бе достатъчно нервен, а без оръжието, което да му придава смелост, той щеше напълно да се разкапе заради своите скъпоценни допълнения.

— Капитане — наруши мълчанието Уйлямс. — Мислех си…

— Да, Докторе? — учтиво се отзова Хънтър.

— Нашето оръжие не е много ефикасно срещу тези чужденци. Няма ли да е по-добре, ако пак се натъкнем на нещо подобно, да инсталираме портативните силови полета да ни пазят?

Тъжна въздишка се надигна в гърдите на Хънтър, но той я потисна.

— Искам да ви кажа, Докторе, че монтирането на екраните изисква време и не мога да си представя как чужденците ще стоят спокойно отстрани и ще ни чакат да го направим. А ние ще ги чакаме да загубят интерес и да избягат? Не, Докторе, не намирам вашия план за много практичен. По-добре да запазим мощността в кристалите на екраните, ако възникне нещо наистина непредвидено.

Млъкна, защото разбра, че докторът не го слуша. Уйлямс се намръщи, прехапа долната си устна и замръзна на място. Кристъл и Хънтър също спряха. Уйлямс се огледа, наклони глава на една страна, вслушвайки се сякаш в нещо, което само той можеше да чуе. Хънтър също се заслуша, но всичко му изглеждаше тихо и спокойно. Погледна Изследователката, ала тя сви рамене.

— Нещо идва — прошепна Уйлямс. — Чувам го. И каквото и да е то, този път не е само.

Той направи няколко крачки в кръг и лицето му постепенно изгуби цвета си.

— Те са навсякъде около нас, Капитане. Чувам ги как прииждат от всички посоки. Твари от всякакъв вид.

— Бъди по-конкретен — заповяда Кристъл. — Какво точно чуваш?

— Твари от всякакъв вид — повтори Уйлямс, гласът му се извиси, той почти закрещя: — Те наближават! Трябва да се измъкваме, докато все още можем. Те идват за нас.

— Спокойно — каза Хънтър. — Изследовател, вие чувате ли нещо?

— Нищо, Капитане. Но ако неговият слух е усилен…

— Да — потвърди Хънтър.

Кристъл изтегли сабята си.

— Мисля, че не е лошо да намерим някакво прикритие, Капитане. Тук сме прекалено изложени.

— Напълно сте права, Изследовател. — Хънтър извади деструктора и бързо се огледа. Имаше много сгради наоколо, обгърнати от сенките на настъпващата нощ, но никаква врата не се виждаше. Някаква постройка вдясно му се стори полуразрушена от експлозия. Едната й част откъм улицата бе откъсната, останали бяха само метални пръчки като счупени кости и неравен отвор на върха на купчина натрошени камъни. Хънтър тръгна натам, останалите го последваха.

Изкатерването по камъните се оказа доста лесно. Капитанът спря на върха, извади полевия си фенер и го включи. Бледата златиста светлина разкри пред очите им просторна празна стая отвъд отвора. Сените бяха покрити със сребристи метални фигури, които образуваха смущаващи рисунки, граничещи с пълна липса на смисъл. Хънтър погледна към улицата долу. Той все още не виждаше и не чуваше нищо въпреки допълнителната възможност, която височината на чакъления хълм му предоставяше. Започна да си мисли дали Уйлямс в своята изнервеност не се е уплашил от собствената си сянка. Но в този момент до ушите му достигна лек шум, като шепот, като нещо много отдалечено в пространството. Той се завъртя и се взря в посоката, от където се чуваше шумът. Някъде далеч в мрака нещо се движеше. Хънтър се наведе и се скри зад един голям камък. Кристъл вече беше намерила прикритие. Уйлямс извади пистолета си, но стоеше на открито, воден в настъпващия здрач от засиленото си зрение.

— О, Господи! въздъхна той и гласът му секна.

— Какво е то? — попита Кристъл. — Какво виждаш?

— Някой е отворил вратите на Ада — отвърна Уйлямс. — И всички демони са нахлули в града.

Хънтър се обърна към Кристъл и погледите им се кръстосаха. Капитанът се взря отново в тъмнината, облачета бяла пара се носеха в студения въздух от дъха му. Сега, когато бяха спрели на едно място, му беше още по-студено. Точно в този миг той зърна за пръв път това, което се движеше срещу него, и леден ужас го накара да настръхне. Огромна вълна от подскачащ, бягащ и пълзящ живот се надигаше, заливайки широката улица, и се насочваше право към скрилите се хора, ужасяващ поток от кошмари и уродливост. Имаше твари, стъпващи на два крака, и други, които тичаха на четири, а и такива, които подскачаха във въздуха, като че бяха безтегловни. Имаше същества с вълчи зъби и нокти, които се хвърляха и разкъсваха съседите около тях. Имаше такива, които изглеждаха, като че бяха обърнати отвътре навън, и някои, чиито форми изобщо нямаха никакъв смисъл.

Исполински насекоми пълзяха покрай сградите като бръмбари върху капака на ковчег. Кривещите се сенки плющяха във въздуха. Чуждите твари пищяха, ревяха и бърбореха, а имаше и звуци, които приличаха на човешки плач и смях. Те идваха, надигаха се от тъмнината безкрай, пришпорвани от невидим остен, приближаваха се с всяка изминала минута. Хънтър гледаше демоните на града и у него се надигна желание да се обърне и да избяга. Не, той не можеше да ги понася! Как изглеждаха само! Тези противни форми и безумни конструкции бяха истинска заплаха за неговия разум.

Но не можеше просто така да им обърне гърб и да избяга. Той бе Капитан и трябваше да дава пример. Дори и да е скован от страха така, че да не е в състояние правилно да мисли. Старата позната паника терзаеше нервите му, заплашвайки всеки момент да се отприщи. Дишането му се учести и пот изби по челото му, когато погледна деструктора и забеляза, че ръката му трепери. Пое дълбоко въздух и се пребори с паниката. Няма значение, че умира от страх и му е трудно да го преодолее. Трябва да се справи. Усети как лека по-лека напрежението спада. Имаше някаква утеха да знаеш, че по-лошо от това вече не може да стане. Поне очакването бе свършило и никакви изненади нямаше повече да го безпокоят. Той вдигна деструктора, за да посрещне надигащата се маса чудовища. Ръката му все още трепереше, но толкова леко, че само той си го знаеше. Сграбчи Уйлямс със свободната си ръка и го издърпа до себе си. Докторът се дърпаше, стремейки се да освободи ръката си, и в един момент Хънтър си помисли дали пък не иска да го остави да го убият.

Чужденците бързо се приближаваха до купчината камъни и Капитанът откри, че изпитва истински ужас от техния вид. Нито един от тях нямаше строго определена форма. Като някакъв безумен каприз, като продукт на прищевките на множество непрекъснато променящи се памети тези твари сменяха обема си всяка минута. плътта се стичаше по костите като топящ се восък, преливайки се от една форма в друга. Нови очи се опулваха в бълбукащото месо, нови ръце изхвърчаха от най-невероятни места. За миг в паметта на Хънтър проблесна споменът за статуите от камък, които бе видял в откритата равнина — като че бяха направени от части и парчета от най-различни биологични видове, напълно несъвместими един с друг. Дали все пак не бяха някакво предупреждение?

— Бъдете готови. — Гласът на Хънтър прозвуча сравнително спокойно. — Доктор УЙлямс, изчакайте да се приближат достатъъчно и едва тогава се прицелвайте! Изследовател, вие имате значителен боен опит. Заемате позиция, аз и Докторт ще ви прикриваме отстрани.

— Разбрано, Капитане! — Кристъл обхвана с поглед милионите гнусни изчадия, усмихвайки се неприятно. Хънтър потръпна. Имаше нещо ужасно, диво и алчно в усмивката й. Като че гледаше приближаващ се към нея любовник.

— Не можем да останем тук! — внезапно възкликна Уйлямс. — Вижте ги. Ще бъдат тук всеки миг, а ние нищо не можем да направим, за да ги спрем. Трябва да бягаме, докато все още е въжможно.

Той се измъкна от прикритието си и се насочи към отвора в стената. Хънтър сграбчи ръката му и го издърпа обратно.

— Не бъди глупак, Уйлямс! Колко далеч ще можеш да избягаш сам? Дръж се и пази Изследователката отстрани. В противен случай, кълна се, ще те убия собственоръчно.

Уйлямс му се озъби, но остана там, където Хънтър го бе дръпнал.

— Не трябва да оставаме тук! Можем да се спуснем долу в сградата и да барикадираме дупката със силовите екрани.

— Вече обсъждахме това, Докторе. Екранът ще издържи, докато позволят енергийните кристали, след което сме загубени. Дотогава без съмнение чужденците ще са ни обградили. Ще се смъкнем в сградата, когато стане необходимо, не и преди това. А сега активирай своя екран и се приготви да ги посрещнем. Компанията приближава.

Уйлямс отвърна лицето си с отвращение и удари ръката си отстрани. Светещото силово поле се появи, а той замърмори тихичко нещо на себе си. Хънтър погледна Кристъл. Екранът й вече бе включен, а тя се хилеше към приближаващите се чужденци. Хънтър издърпа бойната си кама от ботуша си, изпробва с ръка тежеста на деструктура, след което активира силовия екран. Чужденците бяха вече съвсем близо. Направи крачка напред, така че да охранява Изследователката отляво, удобно притиснат до избрания от него камък за прикритие. Честно казано, ползата от него в момента не бе голяма, но не беше лошо, че го има. Изследователката стоеше открито срещу чужденците и изглеждаше силна и уверена, като че ли прикритието бе само за обикновените простосмъртни, към които тя не принадлежи.

„Тя е Изследовател — помисли си той, — може би те изобщо не се нуждаят от прикритие.“

Капитанът погледна към наближаващата паплач и сърцето му спря да бие. Изпълваха улицата открай докрай, докъдето стигаше погледът му. Чудовищно уродливи, те нямаха брой и бяха с най-разнообразна форма и размери.

„Не е справедливо! — помисли си Хънтър с горчивина. — Не го заслужаваме. Ние сме само Ескадрила, макар и за Ада. Това е работа за цяла рота от ударните части. Не сме бойци. Не, наистина не ставаме за това. Ние сме отхвърлени и наранени; изгнаници и излишни хора.“

Той пое дълбоко въздух.

„Какво пък, по дяволите, може би ще имаме късмет!“

Чужденците бяха вече тук, най-близките само на няколко метра от тях. Гигански ракообразни с остри щипки и опулени очи на края на дълги стебла. Техните многочленести крачета потропваха гръмко по улицата. Докато Хънтър ги гледаше, едно от ракообразните се поду внезапно. Черупката му започна да съска и да се топи и чифт ципести криле избиха откъм гърба му. То се издигна във въздуха, крилата се разпростряха невероятно, когато се извиси над хората. Хънтър се прицели внимателно с деструктура и стреля. Изпепеляващият енергиен лъч го улучи право в гръдния кош и то експлодира, разпръсквайки парчета счупен хитин като шрапнели. Чужденците, който не можеха да се докопат до падналото създание, се драскаха и разкъсваха едно друго. Никое от тях не умираше. Те бяха надмогнали смъртта. Великото Устройство се бе погрижило за това.

Огромни стоножки трополяха по улицата, дълги около тридесет метра, малките им като луковички глави се състояха само от уста и зъби. Някакви личинки се гърчеха сред плътта. Уйлям разцепи на две една от тях със своя деструктор. Двете половини станаха веднага две отделни твари и се втурнаха напред, пришпорвани от същата неумолима решителност, като и останалата част от ордата. Хънтър се чудеше какво ли ги води. Не ще да е само глад. Може би естествената, строго фиксирана форма привлича чужденците, както светлината привлича пеперудите? Ненавист? Съжаление? Хънтър поклати глава — това бяха човешки чувства.

Потокът се стремеше напред, Ескадрилата ги посрещна със святкаща стомана. Кръв, обагрена във всевъзможни краски, хвърчеше във въздуха, когато стоманените остриета се врязваха в подвижната плът, но чужденците продължаваха да напират. Те можеха да бъдат наранявани, но не и убивани, а и бяха свикнали с болката. Само това, че се изяждаха едно друго, ги задържаше да не се нахвърлят върху Ескадрилата. Хънтър завъртя своя нож със сурова решителност, защитавайки себе си и пазейки Изследователката с всичко, на което бе способен. Острият като бръснач ръб на силовия екран също бе от полза. От другата страна на Кристъл Уйлямс размахваше сабята си така, сякаш тя нямаше тегло и нито веднъж не пропусна цел.

„Има доста добавки. Сигурно е натъпкан с тях от главата до краката.“ — помисли си Хънтър. Само се надяваше да са достатъчно заредени. Изследователката бе в стихията си. Ловко въртеше своя клеймор наляво и надясно, използвайки и двете си ръце, и тежкото острие сечеше подвижната плът с такава лекота, сякаш минаваше през мъгла или дим. Тя си пееше нещо в ритъма на удари на някакъв груб гърлен език, непонятен за Хънтър, а лицето й бе осветено от диво щастие. Той отклони поглед, концентрирайки своя гняв и страх върху чужденците. Ножът му не бе причинил много вреди сред тях, но дори само миризмата на проливаща се кръв често бе достатъчна да докара заобикалящите го твари до дива, засилваща се ярост.

Хънтър отстъпи крачка, за да избегне една чужда озъбена уста, и едва не падна, понеже камъните под краката му внезапно се разместиха. Докато възстановяваше с усилие равновесието си, той насочи плоската част на екрана, за да отблъсне чудовището. Зъбите му тракаха и хапеха по енергийното поле. Хънтър се опита да използва като прикритие един по-голям камък, но мястото, на което бе стъпил в момента, бе доста несигурно и не позволяваше излишни движения. Живата вълна прииждаше неспирно към основата на възвишението, блъскайки се напред, без значение колко от тях бяха пострадали от оръжието на Ескадрилата или от самоизтребване. Никое не бе умряло, независимо от тежестта на нараняванията.

В продължение на няколко минути те се надигаха непокътнати след смъртоносните рани, а полуизядените тела се оформяха около раздробените кости, отново готови за борба. Хънтър почувства огромно отчаяние да се надига в гърдите му, когато осъзна че няма начин да спечели, без значение колко добре се сражава. Рано или късно неумиращите твари щяха да го стъпчат и дано само има късмет смъртта му да настъпи бързо. Опита се да си представи какво би станало, ако той самият може да възкръсва, да убива и да бъде жив отново и отново, но разумът му отхвърли с ужас подобни мисли.

Чакълът под краката му пак се свлече, сетне се разцепи, огромни пукнатини зейнаха по средата на хълмчето. Изпод разместващите се камъни и метал достигаше шум от нещо огромно, което риеше и се стремеше към повърхността. Полупрозрачни пипала изникнаха от пукнатините, жадно търсейки плячка. Уйлямс изкрещя повече от страх, отколкото от шока, и започна да сече отчаяно пипалата със сабята си. Кристъл просто не им обърна внимание, дивата усмивка не слезе от лицето й, докато отблъскваше с непоклатима увереност чуждата орда. Хънтър се поколеба за миг, чудейки се какво да направи, за да се измъкнат от положението, ако изобщо биха могли да се измъкнат. Лъщящите пипала плющяха напред-назад и бе просто въпрос на време да хванат някого от Ескадрилата. Хънтър отстъпи една крачка, сърцето му биеше като чук в гърдите, когато се сви зад щита, сетне пъхна пистолета в една от пукнатините и натисна спусъка. Яркият енергиен лъч проникна в насипа към това, което се движеше отдолу, и чакълът се залюля като при мъртво вълнение, а копаещото изчадие изрева в агония.

За момент сякаш всичко замря, ужасният звук се издигна извън камъните, а сетне пипалата се плъзнаха обратно в пукнатините и изчезнаха. Кристъл посрещна ордата жадно, с неизменната си усмивка и блестящата си сабя. Изостреният стоманен ръб се плъзгаше през протегнати ръце и пипала и продупчваше кости и хрущял като хартия. Огромно пълзящо насекомо с кръгли като луковици очи се осмели да навлезе в нейния обсег, а острите му като бръснач челюсти тракаха ненаситно. Без да променя темпото на атаката, Кристъл извади цигарата от устата си и натика горящия й край в едно от изпъкналите очи. Окото се пръсна и огромното насекомо се дръпна изплашено назад, клатейки яростно глава, сякаш искаше да се отърси от болката. Останалите го нападнаха и то изчезна под тежката маса ръце и зъби.

Хънтър отново се приближи плътно до Кристъл, но знаеше, че няма да издържи дълго. Дишането му бе учестено и неравно, студеният въздух изгаряше дробовете му. Той бе облян в пот въпреки студа, а гърбът и ръцете го боляха от безспирното въртене на камата и силовия екран.

Кристъл изглеждаше по-свежа отвсякога, но Хънтър знаеше, че издръжливостта дори на един Изследовател има предел. Уйлямс също бе започнал да намалява темпото. Трябваше да слязат долу, иначе ще бъдат премазани.

Но така щяха да предоставят на чудовищата благоприятна възможност.

„Ужасно е, ако го направим, ужасно е и ако не го направим — помисли си Хънтър с горчивина. — Едва ли съм чувал по-сполучлива дефиниция на Ескадрила за Ада от тази.“

Нещо повече, в ордата вече имаше създания, които никое от техните оръдия не бе в състояние да спре. Те представляха тлеещи изпарения, обгръщащи плътно земята, със смътно очертани уста, които ръфаха чакъла. Имаше създания от гъста мазна течност, които се разпадаха, когато повърхностното им напрежение намалееше, и то само за да се оформят отново и така до безкрайност. Какво биха могли да направят тук сабята или пистолетът.

Уйлямс погледна през рамо назад. Дупката в стената беше само на няколко крачки, но със същия успех можеше да бъде и на няколко километра. Стига да се обърне и да побегне, някой урод ще го повали незабавно. Но той не можеше да остане тук. Само бързината и силата на неговите добавки държаха чуждоземците на разстояние, ала енергията на кристалите не бе безконечна. Не, ако ще бяга, ще има нужда от нещо, което да отвлече вниманието на чуждоземците от него за няколко секунди. Те ще му бъдат достатъчни да стигне до дупката в стената, където ще бъде спасен. Но какво би могло да отвлече вниманието им? Може би само едно нещо, единственото, което те желаят толкова силно: смъртта на човек!

Лицето на Уйлямс изгуби цвета си, когато схвана какво означава това. Той имаше нужда от Кристъл и Хънтър, за да го защитават. Винаги имаше вероятност да бъде разкрит. Но в тази объркана преса от тела кой би могъл да го обвини, ако някой заблуден куршум от неговото оръжие трагично се отклони? Никой няма да може да докаже нещо, а сигурно е по-добре да умре един, отколкото трима. Погледна бързо към Кристъл и Хънтър. Уменията и опитът на Кристъл я правеха незаменим член на Ескадрилата. Капитан Хънтър, от друга страна, не е нещо особено — само един авторитарен глас. Можеха да минат и без него. Уйлямс леко се усмихна. Всичко се нарежда. Един изстрел в гърба и Хънтър ще падне. Чуждоземците ще се нахвърлят върху тялото му, а той и Изследователката ще се възползват от удобния случай да се измъкнат. Отлично. Уйлямс държеше на разстояние чуждоземците със сабя и щит, изчаквайки благоприятен момент, след което се прицели в гърба на Капитана. Не успя да види ширококрилото създание, което се изви над него, сграбчвайки го в ноктите си.

Хънтър чу писъка на Уйлямс, огледа се и се стресна, като видя крилатата твар, мъчеща се да вдигне Доктора във въздуха. Чуждоземното имаше дълго тяло с биволска кожа и ципести крила, но Уйлямс продължаваше да се извива и бори въпреки ноктите, впити дълбоко в тялото му. Чудовището най-накрая се изви във въздуха заедно с плячката си. Кръвта на Уйлямс се лееше върху ордата и те просто побесняха от нейния вкус и миризма. Започнаха да се стремят към човека, ръцете и вратовете им се разтегнаха неимоверно. Кристъл сграбчи ръката на Хънтър и бързо го издърпа към дупката в стената, докато вниманието на ордата бе заета с друго. Той се колебаеше, но един поглед бе достатъчен, за да оцени, че нищо не може да се направи Уйлямс да бъде спасен. Крилатата твар под въздействието на теглото на доктора се бе смъкнала доста ниско, ордата го теглеше надолу и накрая успя да изтръгне Уйлямс от ноктите й. Той все още се бореше и пищеше, когато чудовищата го разкъсаха на части.

Кристъл вече тичаше към дупката в стената. Хънтър понечи да я последва, но за момент се поколеба, когато видя нещо метално да проблясва на земята. Това бе сабята на Уйлямс. Хънтър пъхна камата обратно в ботуша си, вдигна сабята и затича след Кристъл. Те достигнаха отвора и се втурнаха вътре, преди повечето от чуждоземните да усетят. Спряха едва когато вече бяха вътре и бързо се огледаха наоколо.

Намираха се в огромна празна стая, осветявана само от слабата светлина, падаща през неравната дупка. Хънтър и Кристъл се отместиха, за да излязат от кръга на светлината, и застанаха от двете страни на отвора, опрени с гръб на стената. Дишането на Хънтър започна да се успокоява. Съдейки по звуците отвън, ордата все още се занимаваше с Уйлямс, но Хънтър знаеше, че това няма да продължи дълго. Повдигна сабята на Доктора. Тя беше отлично балансирана, а и той се чувстваше добре да има отново сабя в ръката си. Не бе помислил досега колко много му бе липсвала и как се е оправял само с камата. Деструкторът и силовият екран са мощни оръжия, ала изходът от боя се решава от хладната стомана и мъжа, който я използва. Той погледна Кристъл. Тя дишаше тежко и бе покрита с пот, но изглеждаше по-спокойна и свежа от него.

— Какво стана с Уйлямс? — попита дрезгаво Хънтър.

Кристъл сви рамене.

— Може би е бил малко непредпазлив или без късмет. Случва се.

Той кимна уморено.

— И така, какво ще правим по-нататък?

— Вие сте Капитанът.

Хънтър я погледна с негодувание, но знаеше, че е права. С всичките си умения и отличен опит отговорността бе негова, въпреки че единственото, което наистина му се искаше в момента, бе да спре точно тук и да се скрие с надежда чуждоземните да се откажат от тях и да си отидат. Той бе уморен. Не можеше да си спомни откога не се бе чувствал толкова уморен. Това бе изключително напрежение, едно непрестанно усилие…

— Добре — каза накрая той, опитвайки се гласът му да прозвучи уверено. — Ние не можем да останем тук. Чуждоземните ще ни последват всеки миг. Хайде да тръгваме. Колкото по-голяма преднина успеем да наберем пред тях, толкова по-добре…

Упъти се уверено към другия край на стаята, усещайки как болящите го стави протестират. Изследователката извади полевия фенер от раницата си и го включи, преди да го последва. Меката златиста светлина се губеше в тъмата на огромното помещение, но бе достатъчна за Хънтър да зърне отворена врата в другия край на стаята. Той се затича, а Кристъл пристъпваше леко до него. Тъкмо стигнаха и светлината зад тях угасна. Хънтър погледна натам и видя как нещо огромно, бронирано и безглаво се бе заклинило в дупката на стената. Той вдигна пистолета и натисна спусъка. Изгарящият лъч продупчи бронираното тяло точно по средата. Чуждоземното изпищя грубо, но не умря. Хънтър изтича през отворената врата заедно с Кристъл. Озоваха се в дълга зала с много висок таван, пълна с редици от тумбести чуждоземни машини, които се губеха в мрака отвъд светлината на полевия фенер. Двамата спряха. Светлината падаше върху някои от машините. Във въздуха се носеше ниско неприятно бръмчене, от което костите им изтръпваха.

Кристъл погледна назад.

— Те ни настигат, Капитане. Чувам ги.

Хънтър се взря в посоката, от която бяха дошли.

— Не можем да им избягаме. Трябва да ги забавим, за да спечелим време.

Той се усмихна внезапно и изтегли една от ударните гранати от своя патрондаш. Зареди я, след което я изтърколи по пода така, че тя спря точно до вратата.

— И така, Изследовател, хайде да се измъкваме, по дяволите, оттук!

Тичаха между чуждите машини, заобиколени от ореола светлина от полевия фенер. На Хънтър му се струваше, че тичат безкрайно дълго, но залата все още се простираше далеч пред тях, а гранатата не се взривяваше.

Точно в този миг подът се разтресе под краката им, силната въздушна вълна ги блъсна и те полетяха напред. Експлозията бе оглушителна в ограниченото пространство, а отломъци от камък и метал летяха из въздуха като шрапнели. Хънтър и Кристъл вдигнаха силовите екрани над главите си да се предпазят и клекнаха свити долу, за да представляват по-малка мишена. След малко погледнаха назад. Входът бе блокиран от парчетата на раздробените стени. Хънтър и Кристъл се усмихнаха един на друг, след което се затичаха в тъмнината. Достигнаха края на залата, но нямаше врата. Кристъл вдигна пистолета си и проби дупка в стената. Покатериха се през назъбения отвор и се озоваха в дълъг безличен коридор. Блестящи пръчки бяха закрепени на тавана през неравни интервали. Кристъл закачи полевия фенер на колана си, за да си освободи ръката, след това спря и бързо погледна назад през дупката. Хънтър също ги чу. Чуждоземците бяха проникнали в залата с машините и ги следваха по петите. Двамата се затичаха по коридора с всичка сила. Капитанът нямаше представа къде отиват, но всичко бе по-добро от това да чакат чуждоземците да се докопат до тях.

Изглеждаше, че коридорът продължава до безкрайност с никаква врата или отвор където и да е. Първите звуци на преследването започнаха да отекват зад тях заедно с нечовешки рев. Хънтър не погледна назад. Не искаше да знае колко близо са чуждоземците.

Кристъл изтегли граната от патрондаша и я държеше в ръка, готова да я хвърли. Наи-после завиха зад поредния ъгъл, втурнаха се през един отвор и се озоваха в основата на кула. Познатата им рампа се виеше нагоре по вътрешната стена. Кристъл я гледаше нерешително.

— Ако се оставим да ни преследват, тук ще се наложи да бягаме по рампата нагоре. А върхът на една висока кула е страхотно местенце, за да те притиснат до стената.

— Не мога да не се съглася — кимна Хънтър. — Но ние едва ли ще отидем толкова далеч. Наблизо ли са?

Кристъл погледна назад към коридора.

— Твърде близо са и напредват.

— Да пресметнем. Имате ли още гранати? Добре. Използвай ги, за да забавим малко тези изчадия, след което ме последвай нагоре по рампата.

Хънтър се заизкачва, а Кристъл се обърна с лице към коридора. Зареди граната и я изтъъркаля надолу в тъмнината. В далечината нещо светна със зловеща виолетова светлина и изсъска като пожарен маркуч. Кристъл изръмжа тихичко в отговор, сетне което бързо последва Хънтър нагоре по рампата. Намери го да я чака до една врата, която водеше до следващия етаж. Гранатата избухна и повърхността под краката им се разтрепери. Хор от нечовешки крясъци и вой отекна от коридора под тях.

Хънтър и Кристъл се спогледаха усмихнати, сетне Капитанът поведе Изследователката през вратата в тъмна празна стая.

Пресякоха я и през една отворена врата влязоха в друга стая. Метални серпантини висяха от тавана, въртяха се и се извиваха бавно, въпреки че никакъв полъх не раздвижваше въздуха. Хънтър и Кристъл пресякоха стаята възможно най-бързо, като предпазливо си пробиваха път през серпантините и внимаваха да не ги докоснат. Те изглеждаха напълно безопасни, но Капитанът и Изследователката се бяха научили да не се доверяват на нищо в града, особено пък на неща, които мърдат, когато не им се полага. Следващата стая беше празна и без изход. Хънтър се ослуша, но всичко изглеждаше тихо. Той кимна тихо на Изследователката.

— Стой на вратата! Отваряй си очите за неканени гости!

Кристъл откопча полевия си фенер и го постави долу, след това се премести до вратата, на пост със сабя в ръка и силово поле в готовност. Хънтър насочи деструктора надолу и натисна спусъка. Енергийният заряд взриви широка дупка в пода, от нея плъзнаха във всички посоки множество пукнатини. Капитанът загрижено изчака всичко да се успокои, сетне прибра пистолета в кобура, взе фенера, коленичи и надникна през дупката. Стаята под тях съдържаше много стоманени и кристални форми, машини или скулптури. Той преценяваше височината, колебаеше се, като се опитваше да си внуши, че не е толкова високо, колкото изглежда.

— Кристъл, нещо за чуждоземците?

— Все още нищо, Капитане.

— Тогава прескочи дотук. Ще предприемем едно рисковано спускане на долния етаж и с малко късмет ще отклоним чужденците от следите си. Ще спечелим достатъчно време, за да се измъкнем незабелязано. Тръгвам пръв.

Той постави фенера на пода, изключи силовия си екран и прибра сабята в ножницата. Седна на ръба на дупката и спусна крака надолу. Сега без светлина не можеше да види колко е високо. Не знаеше дали това го притеснява или не. Накрая стисна зъби и се пусна. Падането бе дълго и изнервящо, докато накрая краката му се блъснаха в пода, строполи се в цял ръст, оставайки без въздух като при нокаут. Тъкмо успя да се изправи на крака, когато Кристъл леко се приземи до него с фенер в ръка.

— Добре ли си, Капитане?

— Отлично — побърза да отговори той. — Почти.

Стаята водеше към коридор. На тавана бяха разположени осветителни тела, но само някои от тях работеха. Коридорът бе изпълнен със сенки, не се виждаше никаква следа, че чужденците са били изобщо някога тук. Хънтър и Кристъл се промъкнаха тихо в мрака с оръжие в готовност и скоро се озоваха в друг коридор. Движеха се предпазливо, трепвайки при всеки шум или помръдване, докато най-сетне откриха вратата, която водеше към улицата.

Хънтър даде знак на Кристъл да загаси фенера и внимателно се взря в тъмата. Улицата беше празна, без следа от чужденците. Той пристъпи навън, огледа се наоколо, сетне кимна на Кристъл да го последва. Тя тръгна, закачвайки фенера на колана си, в случай че им потрябва бързо. Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта и притъмняващото небе се готвеше за нощта. Малко по-нататък Медната кула се възправяше висока и загадъчна на фона на заобикалящите я сгради.

Хънтър се обърна към Кристъл, за да й каже, че трябва да се махат по възможност най-бързо, и замръзна, защото стената зад нея се разпука с трясък и дълги лозови клони, обсипани с бодли, избуяха от камъка и се протегнаха към Изследователката. Тя се хвърли на земята и се изтърколи, за да се измъкне, но преди да се изправи отново, лозата се разля по улицата, образувайки непреодолима преграда между нея и Капитана. Десетки скокливи насекоми, дълги над една стъпка, излитаха от стената и се спускаха към Кристъл, а огромните им челюсти тракаха алчно. Тя включи силовия си екран и ги посрещна с острието на сабята. Хънтър застреля едно от насекомите, взривявайки тъмносивата му черупка, но с нищо друго не можеше да ги помете. Хвърли се срещу виещите се лозови клони, разсичайки ги със сабята. Шиповете се впиваха болезнено в стоманената му туника и се опитваха да разрушат силовия му екран.

Кристъл въртеше сабята и с двете си ръце, а студената усмивка отново се бе появила на лицето й. Огромните насекоми попадаха под острието й, падаха неуязвими надолу. Кристъл силно се разсмя. Ето това бе, за което се бе готвила, това, което бе целта на живота й — да бъде една перфектна, непобедима убиваща машина. Чужденците я наближиха и настъпилото клане я доведе до изстъпление.

Тогава Хънтър използва последната от останалите му гранати, хвърляйки я върху лозата. Взривът проби дупка всред виещите се клони и той със сила се спусна през нея, без да обръща внимание на издраскванията по голите му лице и ръце. Изследователката бе обкръжена от всички страни от осакатени насекоми и изглеждаше, сякаш не тя е мишената. Капитанът я сграбчи за ръката и я блъсна към улицата. За миг Кристъл му се опъна, но треската й за убийство се поуталожи и тя затича заедно с него към Медната кула.

Корби вдигна пистолета и стреля наслуки в тъмнината. Яркият енергиен взрив за миг освети залата с паметите и проби бронираната гръд на една твар, която се опитваше да премине през стената. Тя изпищя, когато тъмнината настъпи отново — невероятно кресливо гласче за такова огромно създание. Корби се огледа диво наоколо и затърси опипом есперката, знаеше, че е някъде тук — беше спряла да повръща, но все още се чуваха конвулсивни спазми. В този миг ръцете му се натъкнаха на нещо твърдо и непоклатимо и сърцето му спря.

— Спокойно — изрече бързо Линдхолм. — И си дръпни ръцете. Ако се лутаме напосоки в тъмното, ще свършим, убивайки се един друг. Пусни силовия си екран, това ще ти даде малко светлинка, докато извадя фенера от раницата.

Корби активира екрана си и бледата лъчиста светлина около китката му прогони част от тъмнината. Линдхолм огледа бързо бронирания чужденец, който лежеше отпуснато в разбитата стена, и затършува в раницата на Корби за фенера му. Корби сграбчи Де Чанс за раменете и я вдигна отново на крака. Тя се наклони уморено към него и стисна ръката му, търсейки опора. Гаденето бе престанало, оставяйки я бледа и омаломощена. Корби я погледна загрижено. Лицето й бе изпито и напрегнато, а очите й не се движеха. Някъде наблизо от всички страни напираха чужди писъци и крясък. Те се приближаваха. Линдхолм включи най-сетне фенера и залата с паметите отново изникна пред очите им.

— Трябва да се измъкваме оттук, Свен — каза Корби. — Есперката не е добре, а чужденците всеки момент ще са тук.

— Положително си прав — отвърна Линдхолм. Огледа се за изход, но видя само вратата, през която бяха влезли. Част от стената се бе срутила. Бронираната твар блокираше прохода с тялото си, но вече бе започнала да се размърдва. Линдхолм изруга и насочи деструктора си към пода. Натисна спусъка и изпепеляващата енергия проби огромна дупка. Подът изстена и потръпна. Множество пукнатини плъзнаха на всички посоки, но след няколко минути той отново стана устойчив. Корби погледна Линдхолм сурово.

— Там долу? Ти се майтапиш. Може да има някой.

— Предлагаш ли нещо по-добро?

Корби се намръщи неохотно.

— Има дни, в които е по-добре да не си ставал сутринта от леглото.

Линдхолм седна на пода и провеси краката си в дупката.

— Ще се спусна пръв, а ти ще ми подадеш фенера. Разбрано?

— Добре.

Корби вдигна на ръце покорната Де Чанс и я понесе към дупката. Сетне зачака неспокойно Линдхолм да се спусне в мрака. Обърна се и погледна към отворената врата. Не виждаше нищо в мрака, но чуваше приближаването на чужденците. Усещаше по звука, че са много. В пукнатината на стената бронираното насекомо бавно повдигаше главата си. Сините му очи святкаха в полумрака. Корби гледаше замаяната Меган и се чудеше какво ли й бяха разкрили сферите с паметта, за да реагира по този начин. Но като помисли още веднъж, реши, че изобщо не иска да знае. Линдхолм му изсъска отдолу и той внимателно спусна есперката в протегнатите му ръце. Де Чанс промърмори нещо несвързано, но не излезе от замаяното си състояние. Бронираният чужденец се размърда в пукнатината на разбитата стена. Корби бързо седна и се промуши през дупката в тъмнината под него.

Озова се в кръгъл тунел, висок седем стъпки. Сравнен с огромните размери на останалите помещения, той му се стори направо клаустрофобичен. От грубите каменни стени се стичаше влага, която вонеше отвратително. Линдхолм вдигна фенера и огледа тунела в двета посоки, доколкото му бе възможно. Той и Корби се спогледаха.

— А сега накъде? — попита го Корби.

— Не мога да разбера — отвърна Линдхолм. — И двете посоки според мен са еднакво добри.

— Не — каза Де Чанс. — Оттук.

Треперещата й ръка сочеше надолу по тунела. Линдхолм нерешително я поотпусна и й се усмихна окуражително, когато тя успя да остане права без поддръжка. Погледът й отново бе съсредоточен, но тя изглеждаше ужасно. Лицето й бе бледо и измъчено, кожата опъната и покрита с пот, а очите й бяха хлътнали и пълни с болка. Ръцете й силно трепереха.

— Как се чувстваш? — поинтересува се учтиво Корби.

Де Чанс се усмихна.

— Жива съм.

— Какво ти показаха топките? — попита Линдхолм.

— Не сега — каза Де Чанс. Тя отново посочи надолу по тунела. — Трябва да се движим натам, и то бързо. Чужденците скоро ще бъдат тук. Те ни искат страшно силно и няма да се откажат. Искат това, което ни прави нормални. Нашата определеност. Нашата неизменна същност. Мисля, че този тунел е част от канализацията. Ще се движим по него, докато наближим Медната кула, след което ще взривим пътя след нас.

— Как ще разберем, че сме стигнали Медната кула? — попита Корби.

— Аз ще разбера — отвърна Де Чанс. — Устройството свети много ярко в моя мозък.

Корби погледна към Линдхолм, който сви рамене. Корби с възмущение поклати глава.

— Бих искал да знам дали вече приключих с необходимостта аз да вземам всички решения в тази група.

— Но пък го правиш толкова добре, Ръс! — произнесе Линдхолм тържествено. — Не са ли ти казвали, че от теб става превъзходен офицер?

— Знаеш ли, Свен, човек може да бъде заменен.

— От какво?

— Практически от всичко.

Дълъг изкривен крак, обрасъл с тръни, се спускаше опипом от дупката. Хората бързо се отдръпнаха от обсега му.

— И така — заключи Корби, — стига толкова. Да тръгваме. Свен, ти носиш светлината, така че ще водиш. Аз ще те следвам. И стига сме киснали тук. Ужас ме обхваща, като си помисля, че някой може да ни хване натясно тук.

Той отряза проврелия се крак със сабята си. Отсеченото парче падна и сега потръпваше на пода на тунела. Линдхолм забърза надолу, а Корби и Де Чанс го последваха. Корби понечи да хване есперката за ръка, за да я поведе, но веднага отскубна обратно ръката си. Кожата й бе влажна и лепкава и някак… отпусната, като че бе загубила голяма част от теглото си в бързината. Опита се да я заговори. Де Чанс започна да му разказва какво бе научила от сферите със записите. Той загуби ума и дума, слушайки я. Заплетената и объркана история за разбитите мечти и вилнеещата лудост звучеше като най-лошото нещо, разказвано в толкова тъмно и неясно място. Когато тя свърши разказа си, Корби и Линдхолм се вгледаха с безпокойство в тъмнината отвъд полевия фенер.

Тунелът започна забележимо да се спуска надолу и подът бе покрит с вода, която ставаше все по-дълбока. Когато Де Чанс привърши своя разказ, водата достигаше глезените им. Тя бе тъмна и пенлива и в нея плуваха разни гадини, които Корби предпочиташе да не гледа отблизо. Есперката и флотските газеха известно време мълчаливо. Шляпането на ботушите им във водата звучеше неестествено силно в тишината.

— Вие мислите, че великото Устройство е разположено някъде в Медната кула? — попита Корби накрая.

— Мисля, че самата кула е Устройството — отвърна Де Чанс. — Една-единствена гигантска машина, функционираща Бог знае от колко столетия.

— И какво ще правим, когато стигнем там? — поинтересува се Корби. — Ще го взривим ли?

— Не знам. Може би. — Де Чанс потърка челото си, като че я мъчеше главоболие. — Не мисля, че ще бъде толкова просто. Устройството може да се отбранява срещу атаките, ако се наложи. — Тя млъкна внезапно и се закова на място. Мъжете също спряха. Де Чанс се взря в тъмнината пред себе си. — Има нещо там, нещо… странно. То ни очаква.

Корби и Линдхолм насочиха пистолетите си в тъмнината. Стояха така и чакаха. Силовите им екрани бръмнаха отчетливо в тишината. Корби напрегна слух, но не чу никакъв шум от стъпки. Мръсната вода беше спокойна и необезпокоявана.

— Къде се намира то? — шепнешком попита той Де Чанс.

Тя се намръщи.

— То чака. Точно отвъд светлината. Чувсвам го някак… странно, безкрайно.

— Може би трябва да се върнем обратно? — предхвърли Корби.

— Не — настоя Де Чанс. — Трябва да се доберем до Медната кула. Тя е единствената ни надежда. Освен това съществото само ще ни следва.

— Страхотно — възкликна Корби. — Става все по-добре.

— Може да му метнем една граната — предложи Линдхолм.

Корби го погледна.

— В едно ограничено място като това тук? Да не си луд? Ударната вълна ще ни направи на кайма.

— Съжалявам — намръщи се Линдхолм. — Не помислих.

— По-добре е да побързаме — каза Де Чанс. — То се движи срещу нас.

Линдхолм и Корби насочиха пистолетите си в тъмнината. Де Чанс също извади своя, но ръката й се колебаеше да се прицели. Тя активира силовия си екран и се втренчи внимателно в него. Слаба, мъждукаща светлина се появи в дълбочината на тунела, като настойчиво нарастваше, наближавайки групата. Корби едва се въздържа да не изругае, когато формата на съществото се очерта на фона на неговата собствена тайнствена светлина. За форма бе трудно да се говори, то просто нямаше такава, а само пенлива маса от очи и мехури, които изпълваха тунела от стена до стена като вълна от струяща пяна. Огромни хапливи уста се появяваха и изчезваха при устрема на съществото напред. Линдхолм спря. Взривът мина направо през бълбукащата маса. Няколко мехура се пукнаха, но лъчът нямаше никакъв друг ефект. Корби пристъпи напред и вряза сабята си в масата. Острието се плъзна в пяната, без да спре някъде.

Корби залитна и падна на колене, загубвайки равновесие поради липсата на съпротивление. Една мляскаща уста се опита да го ухапе по ръката, но замалко не го улучи. Други устица се протегнаха към него. И тогава съществото влезе в контакт с екрана на Корби и мехурчетата започнаха да се пукат шумно при допира си с енергийното поле. Озъбените уста изчезнаха обратно в зрящата кипяща маса. Корби размаха екрана си към тях и много мехури се пръснаха. Съществото започна да се измъква бързо надолу по тунела. След няколко минути то изчезна в мрака. Корби се изправи отново и изтръгна мокрия си крак с отвращение.

— Вече знам как да се справим с изчадия от подобен вид. Еспер, това нещо все още ли дебне в тъмата, или вече бяга от нас?

— Бяга — отвърна Де Чанс. — Не мисля, че нещо е в състояние да го нарани. Но сега ви моля да вървим напред. Пътят до Медната кула е дълъг, а ние трябва да сме там, преди да е мръкнало съвсем. През нощта в града нещата стават още по-ужасни.

Ескадрилата напредваше по тесния тунел в своя собствен кръг от светлина. Тунелът често се разклоняваше, но есперката винаги знаеше по кой път да поемат. Керамични тръби прекъсваха стените на големи разстояния, преплитайки се една в друга доста често, и отново се скриваха в камъка. „Смятам, че дори един чужд град се нуждае от добра канализация — помисли си Корби. — А това място мирише толкова лошо, че сигурно е част от клоаката. Влизал съм в кланици, където миризмата е къде-къде по-добра.“

Водата стана още по-дълбока, стигаше почти до коленете им. По стените започнаха да се появяват плесени, нюансирани в сиво и бяло, често оформяха обширни слоеве, дебели повече от пет сантиметра. Корби внимаваше да не ги докосва. Изглеждаха някак ненаситни и гладни. Парцали въртяща се мръсна пяна се появиха на повърхността на водата. Корби я наблюдаваше подозрително. Мъчеше го чувството, че го преследват. Тогава Ескадрилата внезапно спря, защото в каменната стена отдясно, малко напред, се натъкнаха на голяма дупка с гладки ръбове.

— Чувстваш ли нещо, еспер? — попита Корби тихо.

— Не съм сигурна. Има нещо там, но е забулено. Не мога да го доловя. — Тя уморено потърка чело. — Би могло да се окаже леговище на някакво живо същество, но може да е и някакъв вид машина.

— Вие останете тук — нареди Корби. — Аз и Свен ще отидем да хвърлим един поглед.

— Можеше поне да попиташ дали има доброволци — недоволно изрече Линдхолм. — Властта ти завъртя главата, Ръс.

— Стига си се вайкал — сряза го Корби. — Няма ли поне веднъж да кажеш нещо по-весело?

Двамата тръгнаха бавно напред със сабя и пистолет в готовност. Силовите им екрани тихичко мъркаха нещо на себе си. Дупката в стената изглеждаше по-голяма, когато я доближиха. Накрая се озоваха пред отвор, широк шест стъпки, и предпазливо започнаха да проучват тъмнината зад закрилата на силовите си екрани.

— Нищо не виждам, по дяволите — избоботи Корби. — А ти, Свен?

— И аз не виждам, а и не чувам. Мисля, че е леговище, изоставено преди време. Есперката каза, че чужденците са прекарали в сън доста време.

— Истина е. А и не мога да си представя някой, колкото и чешит да е той, да остане тук долу по собствен избор.

В дълбочината на дупката нещо се размърда. Корби и Линдхолм инстинктивно вдигнаха пистолетите си, но се смразиха, когато една необхватна вълна от мрак ги връхлетя. Есперката изпищя, но никой от двамата не я чу.

Корби стоеше на брулено от снежна буря бойно поле, обкръжен от смъртта. Имаше много кръв по униформата му, само малка част от нея беше негова. Двете луни на Хиадите плуваха по нощното небе. Духът на войната бе минал оттук и воините на Империята бяха загубили битката с него. Флотските бяха първокласни войници, но само от плът и кръв и нямаха изгледи за успех срещу Легионите на живата смърт. Кръвта бе обагрила снега навсякъде и телата на убитите се простираха, докъдето му стигаше погледът. Нищо не помръдваше с изключение на разкъсаните знамена, които плющяха, шибани от вятъра. Сабята на Корби бе счупена, а пистолетът изтощен. От цялата рота на Имперския флот той бе единственият оцелял.

Воинът-Дух. Мъртви тела, управлявани от компютърни импланти. Вдъхващ ужас до краен предел: немислещи, нечувстващи, непобедими. До момента, в който се сблъска с Воините-Духове, Корби си мислеше, че е храбър. Те подлагаха на изпитание неговата смелост отново и отново, докато накрая го пречупиха. Легионите на смъртта можеха да пречупят всеки.

Корби огледа тихото бойно поле. Смътно усещаше, че би трябвало да е някъде другаде, но не се сещаше къде. Някой близо до него помръдна ръка и Корби отстъпи назад, когато един от труповете повдигна главата си от снега и го погледна. Засъхнала кръв бе превърнала половината от лицето му в тъмночервена маска, но очите му ярко блестяха. Той неуверено се изправи на крака и застана пред Корби. На гърдите му зееше дълбока рана — мястото, откъдето Воините-Духове бяха изтръгнали сърцето му. Трупът внезапно се захили и разкри окървавени зъби.

— Ти винаги оцеляваш, Корби.

— Майоре… — Той опита да обясни, да се оправдае, но гърлото му бе грапаво и сухо, и думите не искаха да излязат.

— Не ми казвай нищо, ти оцеля. Нямаш това право. Ти стъпваш по нашата земя и затова ще изпълняваш нашите заповеди, ще се бориш и умираш, както подобава на воин. Нямаш избор.

— Аз стоя на моята земя!

— Само докато се изчисти от това, което загубихме. Докато очистим ротата, която няма надежда в Ада срещу Легионите. Ние ще стоим и ще се сражаваме до последния човек. Вие сте заровени сред телата на загиналите, оцапани сте с кръв и се надявам, че този път сте сбъркали адреса. И така, ротата падна и ти си единственият оцелял, който може да разкаже това. Аз имах толкова големи надежди в теб, Корби! Но ти ме измами. Трябваше да умреш и да бъдеш сега с нас, тук ти е мястото.

— Някой трябваше да оцелее и да предупреди Командването.

— Не това бе причината, поради която го направи, нали? Ти просто се изплаши. И не си престанал да се страхуваш и досега. — Трупът изтегли сабята си.

— И така, войнико, сега е твоят ред да си платиш за всичко!

Корби запрати надалеч счупената си сабя и извади дългата служебна кама от кобура си.

— Само глупакът умира без причина.

Остриетата им се срещнаха, дрънченето на стомана о стомана се носеше ясно над утихналото бойно поле.

Линдхолм стоеше в центъра на Голямата Арена, заобиколен от тълпите на Голгота, които надаваха възгласи на одобрение, удовлетворени от още една смърт. Загубилият битката гладиатор бе извлечен от Арената, оставяйки кървава диря след себе си. Не беше никак проницателна тази тълпа, събрала се днес. Нямаше очи за най-деликатните неща, за умението да се фехтова и защити. Те искаха кръв и страдание, без да ги е грижа чии. Бяха платили, за да видят смърт точно пред очите си и това им бе достатъчно. Техните ликуващи възгласи станаха по-силни и обезумели, когато следващият му противник се качи на Арената. Дори без да се обръща, Линдхолм знаеше кой е той, кой би трябвало да бъде. Висока, гъвкава и грациозна, Елена Данте приемаше поздравленията на тълпата и поздрави Линдхолм със сабята си. Данте, усмихващият се убиец, любимката на голготските тълпи.

— Никога не съм искал да се боря срещу теб, Елена — прошепна Линдхолм.

— Рано или късно трябваше да се случи, Свен — каза Данте. — Така работи Арената. Не мисли, че ми е лесно, и то защото сме приятели.

— Повече от приятели.

— Може би. Разликата вече не е от значеение. Тук, на Арената има само победители и победени. А аз винаги печеля.

— Ти не можеш да ме убиеш — промълви Линдхолм. — Не и след всичко, което се случи между нас.

— Винаги си бил романтичен, Свен. — Данте широко се усмихна. — Виж какво ще ти кажа. И двамата знаем, че аз ще спечеля, Следователно от теб се иска да се постараеш добре, така че тълпата да си получи силните усещания, а аз ти обещавам бърза и лека смърт.

— Ти ми го дължиш! — възкликна Линдхолм.

— Разбира се. За какво иначе са приятелите?

Линдхолм се намръщи.

— Ще го запомня. Аз съм тук от по-отдавна. Ние ще се борим на Арената и аз ще те убия.

— Точно така, Свен. След това ще убиеш организатора на мача и още двадесет и седем чиновници от Арената, преди да те издърпат, да ти сложат белезници и да те изпратят в Ескадрилата за Ада. Но аз се върнах и сега ти трябва да ме убиеш отново. Ако можеш.

Сабите им се срещнаха и стоманата издрънча.

Де Чанс стоеше до колене в мръсната вода в тунела под чуждия град, взирайки се безстрашно в познатите фигури, които се подаваха от дупката в стената. Корби и Линдхолм стояха неподвижни между нея и дупката, втренчили празен поглед в мрака. Позната фигура пристъпи в осветения от фенера кръг. Той бе среден на ръст и тегло, със спокоен и ласкав поглед, което те кара да забележиш мъжа сред толкова други. Усмихна се уверено на Де Чанс.

— Здравей, Мег. Изненадана ли си, че ме виждаш?

— Ти не си реален — изрече Де Чанс равнодушно. — Няма никакъв начин да бъдеш тук, на Улф IV. Ти все още си някъде там, в Империята, и правиш това, което най-много ти се удава. Спечелваш доверието на хората и след това ги предаваш срещу шепа разнообразие.

Той тихо се засмя.

— Аз съм толкова реален, колкото ти искаш да бъда, Мег. Вярвай в мен и аз съм тук, толкова истински, колкото паметта ти може да ме пресъздаде. А ти искаше да ме видиш, нали? Дори след всичко, което се случи, една частица от теб никога не е преставала да мисли за мен, никога не е преставала дълбоко в себе си да вярва, че аз мисля за теб. — Той топло й се усмихна. — И все пак това, което направих, не е чак толкова лошо. Ние всички трябва от нещо да живеем.

Де Чанс пристъпи към него.

— Аз те обичах! Доверих ти се. Дадох ти всичко, което имах, за да ми осигуриш каюта на кораба до Света на мъглите. Там щях да бъда в безопасност, свободна най-сетне от Империята, от нейното отношение към есперите. Ти щеше да дойдеш по-късно при мен и да заживеем заедно. Но нямаше нито каюта, нито кораб и когато Силите за сигурност дойдоха да ме приберат, тебе никакъв те нямаше. По-късно дочух някои неща за теб, но тогава вече бях осъдена да отида в Дяволската Ескадрила.

— Разбира се — усмихнато каза мъжът. — Всички го научават прекалено късно. Аз се старая да бъда професионалист в работата си. Франсис Шрайк, хоноруван предател, двуличник по специалност. — Той вирна глава и я фиксира с искрящите си очи. — Ти все още не си сигурна какво точно чувстваш към мен, нали? На мен ли се сърдиш, че те предадох, или на себе си, че ми повярва? Наистина ли си толкова смела и наивна да обичаш някого, който пет пари не дава за теб?

— Аз знам кой е виновен! — Сабята на Де Чанс почти подскочи в ръката й. — Знам много добре кого мразя.

Шрайк поклати снизходително глава.

— Ти винаги си ми имала зъб, Мег. Но нещата тук са съвсем различни. Аз мога да бъда такъв, какъвто ти ме искаш. Мога да те обичам така, както ти винаги си мечтала да бъдеш обичана. Мога да бъда всичко, за което ти някога си мечтала. Само пусни тази сабя и ела при мен.

Де Чанс направи крачка напред, но спря.

— Франсис…

— Ела при мен, Мег. Аз съм твой.

Де Чанс вдигна сабята си и здраво стисна острието с лявата си ръка. Кръв потече, когато острият й ръб се вряза в месото. Болката я прониза, като че ли някой я бе полял с леденостудена, вода и тя се усмихна с непроницаема усмивка на този пред нея.

— Отлично изиграно, но вие не сте Франсис. Вие дори не сте истински. А и аз прекалено силно го мразя, за да бъда удовлетворена от един евтин заместител. — Тя с усилие откъсна погледа си от него и се взря в спътниците си, които стояха все така безмълвни и неподвижни.

— Какво виждат те? Какви лица им показвате?

— Каквото желаят да видят. Няма значение, те скоро ще бъдат мои.

— Вие си мислите така — възкликна Де Чанс. Прибра сабята си, извади деструктора и стреля в него от упор. Блестящият енергиен лъч разкъса червата му. Устата на Шрайк се разчекна, крещейки. Корби и Линдхолм се събудиха и се огледаха объркано, откъснати насила от своите сънища.

— Това е само трик — изрече бързо Де Чанс. — Каквото и да сте видели, то не е действителност. Изглежда сме се сблъскали с чужденец с много силна есперност. Той се опита да ни убие посредством собствените ни страхове и копнежи. — Де Чанс и мъжете се вгледаха в съществото пред себе си. Под въздействието на техния разум формата на чужденеца започна да се размазва и променя, чертите му ту изпъкваха, ту се размиваха в усилията му да бъде трима души едновременно. Бързо загуби контрол, човешкият му облик се смъкна като захвърлено палто. Чертите му се разпаднаха, очите се вдлъбнаха от лицето и потънаха в кожата. Устата се разшири и в нея изпъкнаха хищни зъби. На ръцете му израснаха остри нокти, тялото му се изгърби. Това, което преди беше дрехи, се оказа бронирани люспи и остри шипове на гърба му. Корби и Линдхолм стреляха в него и побягнаха бързо.

— Пуснете пистолетите — викна им Де Чанс. — Аз вече опитах. Има по-добър начин. — Тя се концентрира и фокусира своята есперност в един-единствен изблик на омраза и ярост и го зарлати към съществото. Чудовището се отдръпна назад, изръмжа веднъж, след което побягна и изчезна надолу по тунела в тъмнината. Те го чуваха известно време как бяга, но скоро и този звук затихна и се изгуби.

Де Чанс се облегна на стената, очите й бяха пълни с топла влага. Корби я погледна със съчувствие. От известно време насам тя не бе много добре, но не можеше да се отрече, че сега изглеждаше къде-къде по-зле. Лицето й бе ужасно бледо и покрито с капчици пот.

Очите й бяха хлътнали дълбоко, а тялото й се разтърсваше от силни конвулсии. Корби понече да я докосне с ръка, но я отдръпна, когато Де Чанс го погледна.

— Добре съм. Оставете ме така.

— Защо чужденците не използваха своята есперност срещу нас преди? — попита Линдхолм.

— Не знам — отвърна Де Чанс. — Предполагам, че и при тях има екземпляри с по-силно и такива с по-слабо есперно поле, както е и при хората. Сферата ми показа какво се е случило, когата те са я изпробвали един върху друг, но ще е необходим един изключително силен телепат, за да въздейства на не-телепатите като вас. Или пък чужденците са станали по-могъщи, когато великото Устройство се е събудило. То е ставало по-силно през цялото време. И сега дори…

— Вие сте го събудили — предположи Линдхолм.

— О, да — съгласи се горчиво Де Чанс. — Аз съм тази, която го събуди. Вината е моя. Аз съм виновна за всичко, което се случи тук. — Гласът й се изостри до писък. — Ако не бях част от Дяволската Ескадрила, всичко това нямаше да се случи. Устройството щеше да си спи необезпокоявано и вие всички щяхте да бъдете в пълна безопасност.

— По-спокойно — утеши я Корби. — Никой в нищо не те обвинява. Нали така, Свен? Ако ти не бе задействала Устройството, някой от колонистите с по-силна есперност щеше да го направи и бог знае какво щеше да се случи тогава и колко колонисти щяха да пострадат…

Де Чанс не отговори нищо. Дълго време тримата стояха мълчаливо в своя кръг от светлина, вглеждайки се в тъмнината.

— Има ли вероятност това да се случи отново? — попита Корби накрая. — Ако чужденците могат да се промъкват в мозъците ни, нямам думи с какво бихме могли да се сблъскаме лице в лице. Всички наши кошмари, всеки лош сън, който някога сме сънували, може да ни причаква в някое кътче, използваики всеки удобен случай, за да ни обсеби. За вас не знам, но аз съм имал някои твърде ужасни сънища…

Де Чанс се усмихна криво.

— Повечето от чужденците не са толкова могъщи, дори ако Устройството ги подкрепи. Това, което видяхме, са кошмарите на чужденците, добили плът и кръв.

— Колко остава до Медната кула? — попита Линдхолм.

— Не е далеч — отвърна Де Чанс. — Скоро тунелът ще почне да се издига нагоре и тогава ще мислим как да излезем от него.

— За мен не е толкова скоро — възрази Корби. — Кожата ми започна да се набръчква от миризмата.

Продължиха да се движат напред, шляпайки в отвратителната вода. От време на време на Корби му се струваше, че зърва плуващи във водата разни неща колкото юмрука му, които в по-голямата си част му напомняха очи и усти. Не каза нищо на останалите. Докато тези неща във водата спазват необходимата дистанция, той ще спазва принципа „Живей и остави и другите да живеят“, а и не искаше да тревожи есперката. Тунелът доби силен наклон нагоре и Корби си позволи да се отдаде на изпълнени с надежда за свеж въздух мисли. Точно в този миг обаче жената спря внезапно и мъжете се заковаха. Сърцето на Корби изстина. Всеки път, когато Де Чанс спираше по този начин, това означаваше, че предстои да се случи нещо наистина неприятно. Есперката се взря в тъмнината, мръщейки се горчиво.

— Има нещо отпред, така ли? — попита Линдхолм.

Есперката кимна.

— То е голямо. Много голямо.

— Не може да е толкова голямо — възрази Корби. — Тунелът е само седем стъпки широк.

— То е много голямо и много могъщо — продължи есперката, като че изобщо не бе го чула. — Не мисля, че нашето оръжие ще бъде достатъчно този път.

— Страхотно! — възкликна Корби. — Направо страхотно. Какво да правим сега? Да се обърнем и да бягаме там, откъдето идваме ли?

Ужасен рев прозвуча в тъмнината, оглушително висок, отразявайки се многократно от камъка. Корби насочи своя деструктор напред, но залегна, отстъпваики неволно назад, понеже внезапен порив на вятъра го удари по лицето. Линдхолм и есперката залегнаха заедно с него, тъй като чужденецът се появи в светлината на фенера. Той изпълни плътно тунела — една огромна купчина от кожа и месо с обръч от немигащи очи около лигавия търбух.

— Прилича на чудовищен червей — прошепна Де Чанс. — То е десетки метри дълго. Не мога да почувствам края му.

Търбухът се разшири внезапно и започна да расте, да расте, докато чужденецът се превърн в една огромна бездънна уста, изпълваща тунела от стена до стена. Когато съществото издишваше, се носеше тежък мирис на изгнило месо. Корби внезапно си представи как те тримата бягат надолу по тунела, преследвани от ненаситната уста, която не им оставяше никакъв път за отстъпление. Той се прицели в тази уста. Де Чанс внезапно сграбчи ръката му.

— Не! Цели се в тавана! Ние сме само на няколко стъпки от повърхността. Взриви ни път навън оттук и нека тунелът остане между нас и чужденеца!

Корби стреля без колебание. Енергийният лъч разби дебелия каменен градеж и дневната светлина нахлу в тунела, когато таванът се срути. Отломки се посипаха по Ескадрилата и хората трябваше да се заслонят под силовите си екрани, докато опасният дъжд спре. Чужденецът изрева отново и енергично се блъсна напред, загребвайки натрошените камъни в лигавия си търбух. Линхолм стреля в устата на чудовището. То изрева оглушително и залитна напред още няколко стъпки.

— Забрави го! — отсече Де Чанс, изключваики силовия си екран. — Трябва да се измъкнем оттук, колкото се може по-бързо.

Линдхолм кимна бързо. Прибра пистолета, изключи своя екран и направи стреме с ръцете си. Де Чанс стъпи на тях и флотският я повдигна до дупката на тавана. Есперката намери на какво да се опре и се провря, оказвайки се на улицата. Корби изключи силовия си екран и я последва по същия начин. Чужденецът се втурна напред, разтрошавайки каменната настилка с безмерната си маса. Линдхолм спокойно извади една ударна граната от патрондаша, зареди я и я метна в зиналата паст, която изтрака и се затвори рефлексивно. После събра някои от по-големите късове чакъл, натрупа ги и като се изкатери по тях, се промуши през дупката. Корби и Де Чанс го изтеглиха на улицата.

Той се изтъркаля далеч от отвора, а секунди по-късно гранатата се взриви и прозвуча оглушителен рев. Кръв и съсиреци бликнаха като фонтан през дупката и пукнатините и се разляха по улицата.

— Отличен взрив, Свен — похвали го Корби.

Тримата се изправиха и се огледаха. Слънцето се бе смъкнало толкова ниско, че подчти не се виждаше, и зеленото небе потъмняваше, подготвяйки се за нощта. Градът бе придобил повече сенки и форми, тук-там светеха прозорци. Медната кула стърчеше на около половин километър над заобикалящите я постройки. Корби се разтрепери от студа и провери дали загряващите му елементи са на максимум.

— Все още никакъв знак от другата група — каза Линдхолм.

— Надявам се да са имали по-лек ден от нас.

Корби подсмръкна.

— Те вероятно са имали прилив на здрав разум и са си обрали навреме крушите оттук.

— По-добре да побързаме — подкани ги Де Чанс. — Има чужденци наблизо. Повече, отколкото съм в състояние да преброя. Те знаят, че сме тук, и ни обграждат.

Тя се затича, без да спира да се увери, че мъжете са я последвали. Те се спогледаха, размениха по една кисела усмивка и забързаха подире й. Някъде наблизо прозвучаха крясъци и ревове на преследващи ги чужденци. Първите от тях като вълна се разляха на улицата и се понесоха след бягащата Ескадрила.

А в Медната кула великото Устройство ги чакаше спокойно да дойдат.