Адвокати на защитата

12

— Извинете, случайно да сте господин Харди?

Сдържайки раздразнението си, той се опита да бъде учтив със сладката млада келнерка. Беше неговата неприкосновена вечер и заедно със съпругата си поглъщаше най-вкусното пиле на света в кафе Зюни. Всички от обкръжението му знаеха, че сряда вечер е посветена изцяло на Франи и е единственото време през седмицата, когато не биваше да го безпокоят по никакъв повод. Дори не си взимаше клетъчния телефон и пейджъра. Той остави вилицата, избърса устата си със салфетката, кимна и се насили да се усмихне любезно.

— Това е името ми, да — отвърна той.

— Търсят ви по телефона.

През ума на Франи мина същата мисъл като на Харди — че трябва да е някое от децата и че щом прекъсваха специалната им вечер, значи се беше случило нещо извънредно. Тя вече се надигаше от стола си, когато келнерката добави:

— Някоя си Ейми Ву.

Облечен в униформата си, Глицки се бе запътил към кордона от полицейски коли, заграждащи паркинга, когато внезапно спря, смени посоката и се отправи към една унила групичка хора, скупчила се до будката на пазача под светлината, която хвърляше близката улична лампа. Кимна на всички и се обърна към Харди и Франи:

— Какво правите тук вие двамата?

Харди посочи към заграждението, което гъмжеше от полицаи.

— Помолиха ни да не си тръгваме, докато не разговарят с нас. Така че чакаме. — Той се извърна. — Нали помниш съдружничката ми Ейми Ву. — Харди направи пауза, преди да продължи. — Тя е открила трупа.

Ву, която с мъка пазеше равновесие, пристъпи напред и подаде ръка на Глицки.

— Радвам се да ви видя отново, сър.

Глицки задържа ръката й и я изгледа изпитателно.

— Пила ли сте?

— Да, сър — отговори тя. — Няколко питиета при Лу Гърка. Двамата с Бари. Но вече сме добре.

Мъжът се представи — Бари Хес, и добави, че той е позвънил на 911. Глицки тръгна към тълпата, заобикаляща трупа, но се сети нещо и спря.

— Някой разпита ли ви вече? — попита той Хес и Ву. Като хората, открили тялото, навярно ги очакваше дълга нощ в стаята за разпити на полицейското управление.

— Не, сър — отвърна Хес.

— Ще се опитам да изпратя някого при вас колкото може по-скоро — обеща Глицки. После каза на Франи: — Разбирам присъствието на съпруга ти, той си умира за такива шоута, но ти какво търсиш тук?

Тя се усмихна насила:

— Специалната ни вечер.

— О, да, разбира се. Моментът едва ли би могъл да е по-подходящ — каза Глицки. — Добре ли си?

Франи кимна.

— Може би ще ни е по-удобно да изчакаме в колата.

Глицки махна с ръка към колата на Харди.

— Вървете. Сега ще пратя някого.

След като сержант Белу я разпита накратко — Ву обеща да отиде на другия ден в Съдебната палата, за да даде по-подробни показания — повече нямаше желание да остава с Бари. Но за Франи бе очевидно, че младата жена, разтърсена от убийството и все още много пияна, не иска да бъде и сама. Затова покани Ву да пренощува у тях. На другия ден Дизмъс щеше да я закара на паркинга, за да прибере колата си.

Докато пътуваха към къщи, Ву изпадна в мъртвешки сън. Наложи се да я събудят и Франи да я придържа по пътя към къщата, докато Харди обикаляше квартала — всекидневен ритуал — в търсене на място за паркиране. Когато се прибра, Ву отново беше заспала — Франи й беше постлала разтегателния диван във всекидневната зад кухнята.

Харди не можеше да заспи. Доста след полунощ той се измъкна тихо от леглото, нахлузи чифт сиви домашни панталони и слезе долу.

Мъждивата крушка от петнайсет вата над печката осветяваше слабо тъмната кухня. Харди отвори хладилника и започна да изучава съдържанието му. Онова, за което копнееше, бе малко алкохол, за да спре безкрайния поток от мисли, блуждаещи в мозъка му. Днес беше дръпнал дълга следобедна дрямка, беше пропуснал обичайната бутилка вино на обяд, а вечерята му беше прекъсната. Пияното състояние на Ву, откъртила на разтегателния диван, и липсата на интерес от страна на Франи към чашката преди лягане го бяха накарали да се въздържи от питие, когато се бяха прибрали.

Чашката преди лягане. Добрата стара, невинна малка чашка преди лягане.

Може би трябваше да си я налее сега — два пръста джин с ментовка върху натрошен лед. Щеше да му помогне най-сетне да заспи. А само Бог знаеше колко много се нуждае от сън, ако искаше да бъде трудоспособен на сутринта. Ако сега пийнеше едно малко, щеше да се събуди освежен, готов за предизвикателствата, които щеше да му поднесе новият ден.

А с убийството на Боскачи се очертаваха наистина сериозни предизвикателства.

Но нещо го възпря да отвори фризера и да извади леда.

В кухнята държаха трикрако столче, което Франи използваше, за да достига високите полици. Изведнъж Харди се намери седнал на него — вратата на хладилника още зееше отворена — наведен напред, с лакти, опрени на коленете.

На смътната светлина от крушката над печката и от хладилника той вдигна ръце и заразглежда дланите си. Не трепереха. Като затвори очи, Харди въздъхна шумно.

— Сър? Наред ли е всичко? — фигурата на Ву, застанала на прага, имаше призрачни очертания. Боса, увита в дебелото, подплатено с вата одеяло, предоставено й от домакинята, тя пристъпи напред.

Харди я погледна и вдигна ръка за поздрав.

— Опитвам се да взема важно решение — да си устроя ли среднощна закуска или не. Ти гладна ли си?

— Първо имам нужда от аспирин. Намира ли ви се?

— Разбира се. — Харди се протегна към най-горното чекмедже вдясно до хладилника, където държеше запасите си, така че шишенцето да му бъде под ръка сутрин заедно с кафето и да не се налага да изминава разстоянието до банята.

— Колко таблетки искаш?

— А каква е границата, разрешена от закона? — отговори тя с въпрос.

— Впечатлена съм, сър. Не знаех, че умеете да готвите.

— Всъщност не умея. Без този черен тиган щях да съм загубен. Знам всичките му тайни и много го ценя. Никога не го мия със сапун, само малко сол, после го забърсвам с кърпа. По него не залепва нищо. Наистина е вълшебен.

Харди бе измъкнал наслуки един от хавлиените халати на дъщеря си и Ву го беше облякла, за да се нахрани. Двамата седяха на масата в трапезарията и унищожаваха един доста течен омлет, приготвен от четири яйца, салам, артишок и сирене „Чедар“. Към него — квасен хляб и по чаша горещ нескуик.

Харди бе затворил вратата към кухнята, за да не събуди семейството си, но въпреки това шепнеше.

— И ако обичаш, престани с това „сър“. Разбирам, че августейшата ми персона внушава страхопочитание, но повярвай ми, под тази достолепна външност бие сърце на ученик.

Ву не успя да сдържи усмивката си.

— Аз имам затъпяващо главоболие, а вие — сърце на ученик. Не искате ли да се разменим?

— Не, благодаря. Но това ще си остане нашата малка тайна. — Харди откъсна залък хляб и го натопи в разтопеното сирене. — Та по повод на тигана. Майка ми го наследила от нейната майка и ми го подари, когато заминах да уча в колеж.

— Обзалагам се, че й е липсвал.

— Не задълго. — Харди ровеше в яйцата си с вилицата. — Моите старци загинаха и двамата още през първата ми година в колежа. Самолетна катастрофа.

— Много съжалявам. Не знаех.

— Е, оттогава мина много време. Вече съм го преодолял.

Ву притвори очи, борейки се с махмурлука, после бутна чинията си настрана.

— Наистина ли?

— До голяма степен. Понякога са ми нужни огромни усилия, за да си спомня дори как изглеждаха. А гласовете им съм забравил напълно. За това ми е мъчно най-много, щеше ми се да бях запазил някакъв спомен за гласовете им. Но понякога ги чувам.

— Мога ли да попитам колко време ви беше нужно? Имам предвид, докато отново се почувствате нормално?

— О, известно време. Със сигурност повече от четири месеца — Харди срещна погледа й.

Ву примижа няколко пъти.

— Не преставам да си втълпявам, че трябваше да направя нещо. Нещо, което баща ми би одобрил.

— Не одобряваше ли, че си станала адвокат?

— Не знам. Мисля, че по-скоро не одобряваше начина, по който живея, нали разбирате.

— Не. Не разбирам.

— Искам да кажа, че съм почти на трийсет, неомъжена, без деца. О, Боже, как ме боли. — Тя притисна пръсти към слепоочията си. — А най-голямата ирония е, че една от причините да следвам право беше да му доставя удоволствие. Мислех си, че ако не харесва мен, поне може да се гордее с постиженията ми. Но изглежда, че за него това нямаше никакво значение.

— Откъде знаеш, че не те е харесвал?

— Може би защото много приличах на мама. Тя го напусна — всъщност напусна двама ни — когато бях на тринайсет. Заради друг, с когото също се разведе година по-късно. После имаше още няколко връзки. — Тя притихна, отново притисна слепоочията си и мъчително си пое дъх.

— Изяж си яйцата — каза Харди. — Няма нищо по-лошо от студени яйца. Майка ти жива ли е още?

Ву сложи една хапка в устата си и поклати глава.

— Не. Почина преди десетина години от емфизема, но всъщност толкова отдавна не я бях виждала, че смъртта й не ме разстрои особено, макар сигурно да звучи жестоко. Обаче татко… — Тя преглътна, отхапа от хляба и пийна малко шоколад. — О, божичко.

Харди я почака да се нахрани и да събере сили.

— Татко съжаляваше, че не си е взел за съпруга чистокръвна китайка. Вместо това се оженил за мама, чернокожа жена, която семейството му веднага намразило. И ето че се появявам аз, досущ като нея, поне по цвят…

— Тя млъкна. — Не че не се опитваше да бъде мил с мен, но човек усеща, когато родителите му не го обичат. С нищо не можеш да им угодиш. Предполагам, че ми писна да се старая да му се харесам и да не получавам нищо в замяна, затова му се разсърдих, а после… — Ву избърса с пръст невидима сълза. — После умря, преди да успея да оправя нещата. — Поклати глава. — Съжалявам, нямах намерение да ви товаря с историята си.

— Няма нищо. Знаех си, че нещо те тревожи. Самият факт, че си загубила баща си, е достатъчно тъжен. А това допълнително бреме… Защо не си вземеш малко отпуска, докато нещата се уталожат?

— Отпуска ли? Не, за Бога. Само работата ми помага да не полудея.

— Въобразяваш си, че като си толкова заета, не се налага да мислиш за личния си живот?

Тя понечи да отговори нещо, после бутна стола си назад и се загърна по-плътно в халата. Наведе глава и започна да я клати бавно — отляво надясно и отдясно наляво.

Те останаха край масата, като отместиха съдовете настрана. Нескуикът, който повторно си бяха сипали, изстиваше в чашите пред тях.

Харди не искаше точно сега да усилва мъката на Ву, като критикува работата й по случая Андрю Бартлет, но тя сама засегна темата, буквално засипвайки го с порой от думи. Радвала се, че натрила носа на Бранд и разиграла Боскачи. Тези арогантни мъже се уверили, че може да е равностоен противник.

— Все пак трябваше да си сигурна как ще пледира Андрю, преди изобщо да започнеш преговори с Боскачи.

— Знам. Сега го осъзнавам. Но някак ми се изплъзна в суматохата. А и не можех да си представя, че като види доказателствата, Андрю няма да се пречупи и да разбере, че ще загуби.

— Освен ако за него доказателствата не са били от такова значение.

— Но доказателствата винаги са от значение.

— Не. Не винаги. Спомни си някои известни прецеденти от съдебната практика. Ами Марк Доуър, знаменития случай на Уес? Питай го дали въпросът е бил в доказателствата. Не, въпросът е бил в страстната всеотдайност на защитата. Външната страна на нещата.

— Но нямаш нужда от такава защита, ако ти е предоставен изход. Андрю имаше изход.

— И ти наричаш това изход? Осемгодишна присъда?

Тя зае отбранителна позиция.

— Другите алтернативи бяха прекалено рисковани. Все още вярвам, че е лудост да го оставим да отиде на процес.

— Не и ако е невинен.

Ву затвори очи и докосна с пръсти миглите си.

— Моля ви, сър. Не започвайте и вие. Работата не е дали го е извършил или не. Работата е дали биха успели да го докажат. А те вероятно биха успели, защото той най-вероятно е виновен.

Харди подскочи.

— Аха! Ти каза „най-вероятно“. Най-после. Заглождите съмнение.

Ву поклати глава.

— Не съвсем. Във всеки случай не съмнение, което да почива на разумни основания. И недостатъчно голямо съмнение, за да заложа живота му на карта.

— Което ни връща на изходната точка. Добре — каза Харди. — Дори да приемем, че е виновен. Какво друго знаеш за него? В личен план?

— При цялото ми уважение, на кого му пука? Въпросът не е кой е, а какво е направил.

— Не, понякога е важно кой е. Кого виждат насреща си съдебните заседатели. Ако можеш да ги убедиш, че е човек, който не би убил и муха, те никога не биха повярвали, че е отнел човешки живот. Или ако успееш да изнамериш достатъчно основателна причина…

— Става дума за ревност, сър. Диз. Имам предвид, в онзи миг причината му е изглеждала достатъчно основателна, но никое жури на света, дори в Сан Франциско, няма да я окачестви като такава и да го оправдае. Не тръгваш да убиваш хората, които ревнуваш.

— Добре. Ами домашният му живот?

— Разглезен богат хлапак. Няма за какво да се хванеш.

— Но изоставен от родния си баща преди много години, нали? И потиснат от този факт. Не спомена ли нещо за терапия за овладяване на гнева? Ако е извършил убийствата, то е, защото не е можел да се контролира. Самата ти си била изоставена от майка си. Сигурно си способна достатъчно убедително да опишеш на съдебните заседатели какво е гняв. — Харди като че ли едва сега забеляза чашата си с шоколад, надигна я към устните си и направи гримаса. — Вземи случая Дан Уайт. Един прекрасен следобед се вмъкнал в общината и застрелял кмета и един градски съветник, а журито, съставено от негови подобия, буквално го пуснало да си ходи с аргумента, че същата сутрин бил изял прекалено много шоколадови десертчета „Туинки“.

— Не го пуснало да си ходи.

— Все едно, минал с по-малка присъда от осемте години, които Андрю не иска да излежи по никакъв начин. Моето мнение е, че 707 ти предоставя добра възможност да проучиш какво биха казали свидетелите на един евентуален процес…

Тя го прекъсна.

— Как бих могла? Процедурата не се отнася за доказателства, а…

— Ву. Чуй ме. Отнася се за каквото ти поискаш. Ти си в правото си да представиш свидетели, за да се определи до каква степен Андрю подлежи на превъзпитание в системата за непълнолетни. Съдията не може да ти попречи да призовеш когото ти решиш. Няма да допусне тази грешка и да ти даде повод да обжалваш. И така, ще призовеш най-добрия приятел на Андрю. Ще призовеш онзи човек, който го е идентифицирал в процедурата за разпознаване. Ще призовеш училищния му директор, терапевта му, родителите му, сестра му. Ще се опиташ да разбереш какво е станало с Андрю. Не само през онази нощ, а изобщо. Ти не знаеш какво се е случило онази нощ. Андрю също не знае. Той не е бил там по време на убийствата! Как би могъл да знае? По дяволите, та той се е обадил на полицията! Защо му е било да го прави? — Харди се облегна, скръсти ръце и се подсмихна. — С риск да прозвуча като Дейвид Фрийман, ще ти кажа, че би могла истински да се позабавляваш с този случай.

Той се наведе напред, изведнъж придобил напрегнат и съсредоточен израз.

— Но трябва да се ангажираш, Ву. Дали в действителност е виновен или не, твоята работа е да го измъкнеш, като се възползваш от всяка вратичка в закона, която успееш да намериш. Ако те беше послушал и си беше признал — чудесно, щеше да му издействаш сделката. Но той не го направи. Запита ли се защо?

— Сигурно си е мислел, че ще му се размине.

— И защо да си го мисли пред лицето на всички доказателства, събрани срещу него? Да не би да е глупав? Да не би да си е въобразявал, че съдебните заседатели все някак ще го оправдаят?

— Не, не мисля, че е глупав.

— Тогава? Възможно ли е да е смятал, че понеже е невинен, системата непременно ще работи в негова полза? Има ли изобщо такава вероятност?

— Ако е така, той просто е момче без късмет.

— Съгласен съм. И какво означава това без късмет?

Тя се намръщи и сви рамене.

— Предавам се, какво означава?

— Означава, че някой друг е убил жертвите.

Тя извъртя очи към тавана.

— Този прословут друг. Но…

— Не го казвай. Не е нужно да има такъв човек. Просто трябва да поднесеш някаква правдоподобна история на съдебните заседатели като алтернатива. Да вземем например учителя. Как му беше името?

— Муни.

— Добре, Муни е имал друга приятелка, преди да се появи тази… Лора, нали?

— Да, Лора.

— Така. Значи тази друга приятелка също може да е ревнувала. Да е ревнувала колкото Андрю. И на свой ред да го е споделила със своя близка приятелка. И гледай ти, нейният баща също притежава пистолет и тя също няма алиби за онази нощ. — Ву понечи да отговори, но Харди я спря. — Не казвам, че е станало така. Но има нещо, гарантирам ти. Винаги има нещо. — Той замълча и я погледна право в лицето. — Във всеки случай, Ву, аз смятам да проуча тъкмо това.

Отне й една минута да осмисли чутото. После изправи рязко гръб.

— Вие ли? Какво искате да кажете?

— Аз, твоят шеф. Ще бъда втори адвокат по делото.

— Но…

— Страхувам се, че няма никакво „но“.

Челюстта на Ву увисна. Тя преглътна тежко, сведе и отново вдигна поглед.

— Ако смятате, че не мога да се справя с тази работа, защо направо не ме уволните?

— Не. Макар че, честно казано, обсъждахме и тази възможност. Нали осъзнаваш, че всяко твое решение до момента относно клиента ти се оказваше погрешно? Че в значителна степен компрометира репутацията на фирмата?

Тя кимна, неспособна да отрече. Остави я за минута да свикне с новата сурова действителност, после се опита да я смекчи малко.

— Всеки допуска грешки, Ейми. Всеки. Не искаме фирмата да те загуби. Освен това аз също нося вина. И аз не си свърших работата както трябва.

— Каква работа?

— Да те наблюдавам. Да те посъветвам още в първия момент да не сключваш сделката. И после да не те оставям да продължиш. Искаш ли още? Мога да продължа да изброявам, повярвай ми. Но сега и на двама ни се предоставя шанс да поправим грешките си. — Той се наведе към нея. — Слушай, като отхвърли петицията, Андрю всъщност ни даде ясно да разберем, че не го е извършил. Иска ми се да вярвам, че все още можем да измъкнем това хлапе.

— Вие и аз? Заедно?

— Да.

— Да постигнем оправдателна присъда?

— Защо не. Понякога се случва. Ти се подготви за 707 — опиши какъв човек е Андрю, докажи, че е страдал от временна невменяемост, имал е отвратително детство или пък е получил органично мозъчно увреждане вследствие на неправилно поставена зъбна шина. Или пък че, ако е изпаднал в неконтролируема ярост, мястото му е в някоя терапевтична програма, а не в затвора. Аз на свой ред ще се опитам да скалъпя добра история като алтернатива. Докато дойде време за процеса, вече ще знаем позицията на областния прокурор от делото и ще приложим най-подходящата стратегия.

— Значи все пак ще има процес? Надявах се, че на 707 ще получа възможност поне да го задържа в системата за непълнолетни.

— Малко вероятно е — рече Харди. — За убийство първа степен автоматично те съдят като възрастен. Виж, ако ставаше дума за друг вид убийство — например за нещастен случай, за умствено изостанало дете, за дете, убило баща си, който го е изнасилвал… Такива неща. Но при доказано 187 — това беше кодът за убийство първа степен — хлапето се третира като възрастен, ако ще и да е четиринайсетгодишно.

— Щом резултатът е предопределен, защо изобщо им е нужна тази процедура 707?

Харди се усмихна тъжно.

— Защото ти ги накара да прибегнат до нея, Ву. Може и да не си го замисляла предварително, но ги накара.

13

Още преди да вдигнат тялото, на паркинга „Ол-Дей“ се изредиха високопоставени представители на всички градски власти. Освен Глицки дойдоха неговият шеф Франк Батист и подчиненият му от отдел „Убийства“ лейтенант Марсел Лание. Разбира се, появи се и Кларънс Джакман: в края на краищата жертвата беше неговият главен заместник. В лимузината си пристигна, облечен в смокинг, и самият кмет, когото бяха повикали от някаква официална вечеря.

Всички се съгласиха, че това не е обикновено убийство — филизите на кариерата на Боскачи бяха плъзнали поне в половин дузина посоки. Директно или индиректно, приживе той бе водил дела срещу много и най-различни правонарушители — членове на банди, босове на престъпни групировки, наркотрафиканти, художници фалшификатори, изнасилвачи и убийци. Но той бе участвал извънредно активно и в бурните, понякога ожесточени преговори с градските профсъюзи. В политически план бе избран да ръководи предизборната кампания на Джакман и с безцеремонния си нападателен стил си бе създал не един неприятел сред съмишлениците на шестимата или осмината конкуренти на областния прокурор.

Преди да се разотидат, видните личности единодушно решиха да отпуснат за следствието извънредни средства. Полицейското управление, като всички градски институции, имаше бюджет, към който трябваше да се придържа. Но когато се случваше нещо необичайно — земетресение или папска визита, например, кметът нареждаше да се отпуснат извънредни средства от Общия фонд. На практика това означаваше, че парите щяха да бъдат неограничени. Инспекторите не биваше да се безпокоят за наднормените си часове, полицейската лаборатория можеше да прави всякакви, дори най-сложни проби и тестове и целият апарат — за разнообразие — работеше в синхрон в името на общата цел. Що се отнася до разследването на конкретния случай, изборът за негов ръководител логично се спря върху Ейб Глицки — не само в качеството му на заместник-началник на полицията, но и на бивш шеф на отдел „Убийства“.

Сега, още преди сградата да се е събудила за живот и преди да е пристигнал който и да е от персонала, Глицки се бе усамотил кабинета си с Джеф Елиът, влиятелния журналист от Кроникъл, който списваше рубриката „Градът говори“. И Елиът, и Глицки бяха членове на неформалния клуб на Джакман и бяха преживели много неща заедно. Без да са близки приятели, те се разбираха толкова добре, колкото можеха да се разбират ченге и репортер.

Може би това се дължеше отчасти на факта, че въпреки принципната си ненавист към любопитните журналисти, Глицки не можеше да не се възхищава на храбростта, с която Елиът понасяше заболяването си — множествена склероза. Брадатият репортер живееше и работеше така, все едно не трябваше да се придвижва с инвалидна количка или патерици или със специално приспособената за него кола. Нямаше и следа от самосъжаление в поведението на Елиът, макар че той повече от мнозина други имаше право да го изпитва. Беше истински борец и Глицки го уважаваше.

— Поне — тъкмо казваше Елиът — не се налага да говорим за ЛеШон Броуди, каквато беше първоначалната цел на това интервю.

Глицки сърбаше от чая си, седнал зад бюрото си.

— Все пак бих искал да чуя мнението ти по въпроса, просто така, от любопитство.

— Не е ли ясно? Твоите действия бяха напълно разумни. И всъщност, преди онези клоуни, които го заловиха, да му позволят да избяга… — Той не довърши изречението си. — Какво трябваше да направиш, да щурмуваш автобуса ли?

— Очевидно. Но това, което не разбирам, е цялата тази злоба, прибързаността, с която се хвърлят обвинения. Не че се чувствам лично засегнат, разбира се. Аз съм ченге, следователно нямам чувства.

— То е ясно — каза Елиът. — И за какво ли ти трябват? Но знаеш по-добре от всеки друг как се раздухва масова истерия. Имаш късмет, че не си на изборна длъжност. Броуди щеше да ти коства службицата.

— Независимо от факта, че взех правилно решение? Не, не ми отговаряй. Всъщност не беше въпрос. Но извън протокола, всичко това ме кара да мисля, че не съм създаден за лавиране. Гените ли са ми сбъркани, що ли…

— Не знам. Някои от нас, неандерталците от медиите, намират това твое качество за освежаващо. Каквото ти е на сърцето, това ти е на езика и в повечето случаи казаното дори има смисъл. Обществеността или трябва да го приеме, или не. — Елиът се размърда в инвалидния си стол. — Ако не внимаваш, може да се превърнеш в герой от комиксите.

Глицки прокара пръст по белега на устните си.

— Малко вероятно е — каза той, — но ако ми дадеш извънбюджетни средства и убийство, в което да ги инвестирам, може и да не бъда съвсем безполезен.

— Което ни връща към Алън.

Отривисто кимване.

— Несъмнено. Макар че е още рано за коментари — не бих могъл да ти кажа нищо, което да използваш. Още сме наникъде. Миналата нощ изпратих двойка инспектори да разпитат обитателите на съседните сгради. Никой нито е чул, нито е видял нещо. Всъщност се надявах ти да имаш информация за мен.

Елиът се поколеба за миг, после поклати глава.

— Не беше всеобщ любимец, но не съм чувал някой да му е имал зъб до такава степен, че да го убие. Дано успея да поговоря с Кларънс, той сигурно е съкрушен.

— Така е. Но и той е толкова озадачен, колкото всички останали. Алън беше непоклатим като скала. Идваше на работа рано, оставаше до късно, страхотен администратор, верен като куче.

— Да е уволнявал някого напоследък? — попита Елиът.

— Двама души. Проверяваме ги.

Прочистването на предишната администрация на областния прокурор от излишния баласт беше постоянна, макар и не приоритетна политика през изминалите три години. Но на засегнатите страни едва ли им се струваше толкова маловажна, колкото на останалите, Глицки можеше да се обзаложи.

— Истината, Джеф, е, че смятаме да преровим целия живот на Алън. Това е нещо, което умея да правя, не е като ходенето по срещи и обедите с бизнесмени. И този път, за разнообразие, разполагаме и с хората, и със средствата, за да си свършим работата както трябва. Ако това убийство не е чиста случайност, в което се съмнявам, ще открием кой го е извършил. — Той вдигна очи, леко изненадано. — Не казах ли току-що нещо, което може да се цитира?

Тъй като паркингът „Ол-Дей“ бе ограден с полицейски кордон и не можеше да паркира там, Джейсън Бранд трябваше да остави колата си почти на шест преки от Съдебната палата и да измине останалото разстояние от пътя пеша. В осем и половина вече се въртеше в коридора пред кабинета на областния прокурор, когато се появи Трея Глицки.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя, като се представи ненужно. Всички помощник областни прокурори, дори онези, които работеха предимно извън палатата, я познаваха.

Бранд измъкна ръцете от джобовете си и се представи на свой ред. Опита се да се усмихне непринудено, но си личеше, че е нервен.

— Питах се дали господин Джакман може да ми отдели една минута.

Тя направи гримаса на съжаление.

— Не си спомням да имате уговорена среща…

— Отнася се за Алън.

Трея си пое дълбоко дъх.

— Ами тогава… — Тя отключи вратата и каза. — Бедният човек. Изглежда толкова… толкова невероятно. — Тръсна глава, сякаш да проясни мислите си и отново се обърна към него. — Не знам кога — и въобще дали — господин Джакман ще дойде тази сутрин. Знам, че е останал на местопрестъплението дълго след полунощ, после отишъл в дома на Алън. Затова може да се забави или изобщо да не дойде. Почакайте го, ако желаете.

Бранд й благодари и седна на стол близо до вратата на Джакман. Трея вдигна транспарантите, включи компютъра си, провери гласовата поща, накрая погледна стенния часовник. Телефонът иззвъня и тя го вдигна.

— Кабинетът на областния прокурор — Трея сниши гласа си. — Здравей. Не, не още. Ще ти се обадя веднага, щом се появи. Всъщност не. — Пауза, после по лицето й пробяга усмивка. — Аз също. Чао.

Когато затвори, Бранд я попита:

— Това съпругът ви ли беше?

— Много сте проницателен.

— Прочетох, че е натоварен с разследването.

— И аз прочетох същото. Излезе, преди да съм се събудила тази сутрин. Не мога да си представя кой го е извършил. А вие? Да не би затова да искате да се видите с Кларънс?

Бранд поклати глава.

— Не. — Той се поколеба. — Малко е нелепо да говорим за работата на Алън, вместо за смъртта му, но след като вече не е между нас… Не знам, изглежда ми важно да уведомя господин Джаксън за развитието на случая, за да не го научи от клюките. Няма нищо общо с убийството на Алън.

— За какъв случай става дума?

Леко смутен, Бранд започна да извърта, после все пак каза:

— Ами за този в МВЦ… — Той я осведоми накратко. — Андрю Бартлет, съдът за непълнолетни, прецаканата сделка, Ейми.

Трея едва ли не подскочи при споменаването на името.

— Чакайте малко. Ейми Ву?

— Да, госпожо.

— И тази сделка е била между нея и Алън?

— Правилно. Беше дошла да му обяснява как хлапето — Андрю, клиентът й — я преметнало или по-точно преметнало двамата. — Забелязал нещо странно в изражението й, той попита. — Какво има?

— Нищо. Сигурна съм, че не е нищо. — После, след кратка пауза, допълни. — Знаете ли, че именно Ейми откри тялото?

— Моля?

Тя кимна.

— Наистина. Ейб — съпругът ми — го спомена снощи, когато се прибра, защото и двамата я познавахме донякъде. Всички са били на местопрестъплението.

Докато осмисляше информацията, очите на Бранд хлътнаха навътре.

— И тя ли е била ранена? — В гласа му прозвуча истинска загриженост. — Добре ли е сега?

— Кой?

— Ейми. — По изражението на Трея личеше, че не го е слушала. — Искам да кажа, наблизо ли е била, когато са простреляли Алън? Добре ли е?

— Мисля, че й няма нищо. Дори съм сигурна.

Бранд изпита такова облекчение, че за момент главата му олекна. Чувството го изненада и вероятно му пролича.

— Ейми приятелка ли ви е? — попита Трея.

— Не — отвърна той, може би прекалено бързо. — Просто колега. И двамата работим по случая, но от противоположните страни. Знам, че вчера имаше намерение да говори с Алън. Затова си помислих, че може да са били заедно, когато това се е случило.

— Не — каза Трея. — Била е с някакъв друг мъж при Гърка и двамата са го открили, когато отивали до колите си.

— Кой е бил другия мъж?

— Нямам представа. Някакъв случаен, струва ми се. Ейб ще ги разпита и ще разбере.

Харди слезе от асансьора в преддверието на офиса си. На рецепцията седеше Филис със страдалческо изражение, преплела нервно пръсти на бюрото пред себе си. Тя се изправи и каза:

— Извинете, сър, казах му, че не може да нахлува така, но той отвърна, че няма да имате нищо против. Каза, че ако не ви се поправело, сте можели да повикате полицията.

— За кого говориш, Филис?

— За лейтенант Глицки.

Харди разкри зъби в дяволита усмивка.

— Сега той е заместник-началник, Филис. Мисли си, че правилата вече не важат за него.

Заместник-началникът се бе разположил на канапето в кабинета му, подпрял лакти на коленете си. Веднага щом Харди затвори вратата след себе си, Глицки започна:

— Защо снощи не ми каза, че вчера следобед Ейми Ву е имала сериозен конфликт с Алън Боскачи? Около три часа, преди да умре? В Съдебната палата, която, ако не ми изневерява паметта, е на няма и двеста метра от мястото на убийството? Според теб този факт не е ли важен за разследването? Или си се страхувал, че ще я подложим на кръстосан разпит, което вероятно трябваше да направим?

— И аз се радвам да те видя, Ейб — каза Харди. — Как беше сутринта ти?

— Дълга.

— Искаш ли чай?

— Искам отговори.

— И ще ги получиш. Чакай да си направя кафе.

— Разбира се. Къде е Ву сега?

Застанал на бара, където се суетеше около кафе машината, Харди се обърна.

— Току-що я оставих до палатата. Посъветвах я да се отбие при Лание, за да може той да я приклещи и да ти развали репутацията, която и без това достатъчно пострада напоследък. Кой ти пусна мухата за нея?

— Джейсън Бранд казал на Трея за разправията. Очевидно се е развихрил грандиозен скандал.

— Не го познавам. Този Бранд.

— Питай Ейми Ву, тя го познава.

— О, почакай — каза Харди. — Представителят на областния прокурор в МВЦ? Случаят Бартлет?

— Сега е случаят Боскачи.

— Хм. — Той натисна бутона на машината за еспресо и отново се обърна. — Виж какво, Ейб. Съжалявам, че забравих да го спомена снощи, но ако си спомняш, много неща ми бяха на главата. Нали видя Ейми на паркинга? Едва се крепеше на краката си, толкова беше пияна. Десет минути, след като ни освободи да си ходим, тя вече спеше в колата ми на път за вкъщи.

Той си взе чашата и седна до Глицки.

— Знаеш ли как се напила? След скандала с Алън отишла при Лу и започнала да се налива с водка. Правила го без прекъсване до момента, в който си тръгнала заедно с някой си Бари или Лари или Джери, пет минути преди да открият тялото на Алън. При Лу е имало поне десетина типа, които си точели лигите за нея в продължение на четири часа и всичките вкупом или поотделно ще се закълнат, че през това време не е напускала заведението и следователно не е могла да застреля Алън. Аз лично също мога да се закълна в това.

— Все пак трябваше да ми го кажеш още снощи. Кого и как ще разпитваме, не е твоя работа, Диз.

Харди отпи от кафето си.

— Мисля, че вече ти се извиних за това, но ако не съм, отново ти поднасям най-тържествено своите извинения.

— Искам и аз да говоря с нея. В най-скоро време. Да запиша показанията й на лента.

— Тя без съмнение ще бъде очарована да ти сътрудничи всячески. Да не би господин Бранд да я обвинява в убийство? Посочи ли някакъв мотив?

— Не. Той дори не знаел, че тя го е открила, докато Трея не му казала. Но когато разбрах за скандала, поразпитах из палатата. Някои хора са чули Алън да крещи след нея в коридора. Това било няколко часа, преди да го убият.

— Сигурно е вярно. Но ти гарантирам, че напразно си губиш времето. Ву не е убила Алън, Ейб. Тя ли е най-вероятният ти заподозрян?

Глицки се облегна и кръстоса крака.

— Все още не разполагаме с нищо. Никакви улики на местопрестъплението с изключение на куршума, прекалено деформиран, за да може да бъде сравнен, дори с помощта на компютъра. Не че имаме с какво да го сравняваме. Нито помен от гилза. Един свидетел казва, че май някаква кола потеглила от паркинга точно преди да се стъмни, но дори не си спомня цвета й.

— Ами семейството на Алън?

— Какво за него? В момента съпругата е на успокоителни. Кларънс й съобщил новината и тя припаднала. Две деца, на осем и на десет. Всички са съсипани.

След кратка пауза Харди попита:

— Над какво работеше той?

— Само едно активно дело. За убийство. — На въпросителния поглед на Харди Глицки поясни. — Откакто стана главен помощник-прокурор, прехвърляше повечето дела на подчинените си.

— И какво беше това убийство?

— Нали си спомняш — оня старец Матюсън, дето отровил съпругата си, а после и себе си, но по чудо оживял?

Важното обаче е, че около този случай няма свидетели, които биха пожелали смъртта му. Иначе, през всички тези години Алън е допринесъл за осъждането на хиляди хора. Но нали знаеш, никога не обвиняват прокурора. Той просто си върши работата.

— Почти никога.

Неохотно кимване.

— Знам. Така или иначе, ще разровим всичко.

— Тогава все ще откриете нещо.

— Да се надяваме — каза Глицки. — Макар че навярно само ще си изгубим времето, би ли казал на госпожица Ву, че искаме да говорим с нея? Можеш ли да го уредиш?

— Вероятно. Наистина я оставих до палатата преди един час, за да си прибере колата. Имаше намерение да се прибере след това вкъщи и да поспи, но може и да те очаква пред кабинета ти с надеждата да си побъбри с августейшата ти особа. Макар че на твое място първо бих поразпитал в бара на Лу Гърка. Със сигурно е била атракцията на вечерта снощи. Хората трябва да са я запомнили.

— Не се съмнявам. Мислиш ли, че може да е политическо убийство?

Харди сви устни.

— Не знам, Ейб. Едва ли. Кампанията дори още не е започнала, пък и ако трябва да се убива някого, по-логично е да е кандидата, а не евентуалния организатор на кампанията, не смяташ ли? — Той остави чашата си и погледна Глицки. — Но няма физически улики, така ли?

— Един сплескан куршум.

— Някога искало ли ти се е да изпсуваш, ей така, от сърце?

Глицки стана, бръсна някаква въображаема прашинка от униформата си и отвърна.

— През цялото време, Диз. През цялото шибано време.

Светлото полирано дърво на вратата към стария кабинет на Харди на горния етаж беше облепено цялото с пъстри стикери: „Убий телевизора си“, „Бъди любезен за разнообразие“, „Нямаше ли да бъде страхотно, ако училищата имаха всичко, от което се нуждаят, и правителството трябваше на организира продажба на курабийки, за да построи бомба?“, „Подкрепете правата на белите мечки“, „Иисус идва и олеле, Боже, колко е кисел!“ Може би имаше още двайсетина от този сорт, всички в унисон с колекцията на Уес Фарел от тишъртки.

Не за първи път, когато гледаше този паметник на Първата поправка в защита свободата на словото и на изразяването, Харди се питаше дали бяха постъпили умно, като взеха Фарел за старши партньор във фирмата. Навремето, когато бизнесът им прохождаше, този ход изглеждаше оправдан, Фарел бе извървял трудния път на адвокатската професия, поемайки един сърцераздирателен случай след друг, често безплатно, дори когато сам беше на ръба на банкрута.

Но едва ли не напук на себе си, бе успял да си изгради солидна практика, занимаваща се предимно с имуществени дела. Освен това беше състрадателен. Помагаше на клиентите си, грижеше се за тях, черпеше мотивация от техните интереси. В редица случаи, като се оставеше настрана повърхностната липса на професионализъм, той бе дори перфектният адвокат. Обличаше се добре в съда, съобразяваше се със съдиите и уважаваше съсловието на чиновниците. И не ще и дума, че си тежеше на мястото във фирмата.

Но ако Филис смяташе, че Харди се разминава леко с представите за адвокат, то според нея Фарел направо беше луд, макар че благодарение на добрите му обноски още не бе имала повод да го захапе. И за щастие на Уес, а може би и на цялата фирма, работният периметър на Филис се ограничаваше с рецепцията и краткото разстояние до дамската тоалетна. Тя се хранеше и прекарваше почивките си на стола си в преддверието, заобиколена от своите телефони и ниския полиран махагонов шкаф, който Фрийман беше поръчал за нея още през 1985 година, когато беше купил и реновирал сградата.

Доколкото беше известно на Харди, Филис никога не бе изкачвала четиринайсетте стъпала до стария му офис, сега владение на Фарел. Беше сигурен, че ако го бе направила, щяха да разберат, защото с положителност щеше да се разпищи от ужас, преди да умре намясто от покруса и унижение.

Харди чу Фарел да разговаря по телефона. Почука веднъж и отвори вратата. Беше прекарал на това място повече от десетилетие и преместването му го накара най-малкото да се почувства странно, ако не и потиснат. Беше пожертвал старото си писалище, металните си шкафове за папки, гарнитурата от изкуствена кожа. Беше се върнал още веднъж, след като нещата му бяха разчистени, и, застанал насред празната стая, обърна нова страница в живота си.

Сега, с мебелите на Фарел, кабинетът до голяма степен отразяваше характера на новия си стопанин. Първата промяна — бюрото — беше толкова фундаментална, че Харди остана поразен. За него мястото на едно бюро беше в средата на стаята, обърнато към вратата. Беше подиумът, от който човек ръководеше бизнеса си. Създаваше чувство за дистанция или етикет. А основното му предназначение беше да побира нещата, нужни за работата ти. Фарел явно не мислеше така. Неговото бюро беше разположено в един от ъглите, под прозорците с изглед към Сътър Стрийт. Зад него имаше стол, на който Фарел почти не се задържаше. В момента столът, както и повърхността на бюрото, бяха отрупани с безразборно нахвърлени книжа — папки, писма, някои от тях неотворени, бележници, вестници и какво ли не още.

Така се отваряше доста голямо пространство, което Фарел беше превърнал в един вид всекидневна. Когато Харди влезе, той се бе изтегнал на едно от канапетата от зелената си гарнитура, свалил вратовръзката и обувките си. Огромното каучуково дърво в един от ъглите разстилаше листата си върху облегалката на въртящия се стол. В друг ъгъл, кацнал върху бамбукова масичка за списания, имаше малък телевизор. На стената, където по-рано Харди държеше мишената си за стрелички, Фарел беше монтирал малък баскетболен кош. Край барплота, зад канапето имаше достатъчно място, за да могат четирима души спокойно да играят на джагито. На стената до бюрото Фарел имаше навик да използва амбалажна хартия, върху която чертаеше диаграми, проследяващи развитието на различните му дела. Фарел му направи знак да почака една минута. Харди заобиколи канапето, вдигна от земята две топки и се прицели в коша веднъж, втори път. След малко Фарел се сбогува с човека на другия край на линията и се обърна към Харди.

— Какво има? Давай накратко, защото очаквам клиент след десет минути.

— Значи си разтребил за него?

Фарел огледа помещението, търсейки някакъв проблем, но очевидно не намери никакъв.

— Човекът е прекарал десет от последните дванайсет години в затвора и се страхувам, че въпреки усилията ми, скоро пак ще се върне там. Това ще бъде най-хубавата стая, която някога е виждал. Обичам клиентите ми да се чувстват удобно. Та с какво мога да ти помогна?

Харди му подхвърли топката, която държеше.

— Не мога да си намеря стреличките. Питах се, дали не си ги взел без да искаш.

Фарел стреля в коша и потупа джобовете си.

— Не вярвам. — Той отиде при сакото си и симулира претърсване. — Не, и тук ги няма. Кога забеляза липсата им?

— Сега. Преди няколко минути. Тъкмо размишлявах, както аз обичам…

— Провери ли в бюрото си?

— Навсякъде. Нищо не разбирам. Къде ли са се дянали?

Фарел си погледна часовника.

— Сигурен съм, че ще изскочат отнякъде. И за какво размишляваше?

Харди приседна на крайчеца на канапето.

— Алън Боскачи, предимно. Малко за Ейми. Включих се в онзи случай с непълнолетния, над който тя работи, и тъкмо навреме, струва ми се.

— Какво отношение има тя към Боскачи? — Фарел беше седнал и си завързваше връзките на обувките. — Гадна работа, това убийство, нали? Сигурно съм от малцинството — а аз обикновено съм, — но някак си харесвах този тип. Строг и праволинеен, но не гадняр.

Харди кимна сериозно.

— Знам, и аз изпитвах същото.

— Някой има ли идея кой може да го е извършил? Или защо? Или нещо друго?

— Още не. Ейб беше тук сутринта. Разменихме няколко приказки. — Харди се поколеба. — Той, изглежда, храни съмнения, че може да е била Ейми.

Фарел спря да се занимава с обувките си и вдигна рязко глава.

— Я стига!

— И аз му казах така. Нали знаеш за провалената сделка? Алън й се разкрещял и хората чули. Но за късмет или не, Ейми била в бара на Лу Гърка, където здравата се натряскала, горе-долу по времето, когато Алън трябва да се е преселил на оня свят.

— Значи сега е чиста?

— Не смятам, че въобще има нещо общо. Но Ейб настоява да запише показанията й, защото такава му е работата. — Той още държеше една от топките и я метна в коша. — Обаче, като говорим за Ейми, обади ми се и Кларънс. Беше любезен, както обикновено, но ми даде ясно да разбера, че предвид развитието по случая Бартлет дотук и цялата тази история с Ейми и Алън, ще придвижи по най-бързия начин процедурата 707, за да върне Бартлет обратно в съда за възрастни. Не можел да допусне хората — било то моите приятни и добронамерени съдружници — да разиграват безнаказано офиса му.

— Кога? — попита Фарел.

— Какво сме днес? Четвъртък? — попита Харди. — Следващия вторник. Пет дни.

— Пет дни?

— Чу ме добре.

— Не може да го направи. Трябва да ни даде време за обжалване.

— И аз му казах същото, но току-що проверих и се оказа, че може. Нямаме право да подаваме жалба въз основа на някаква непълнота в дело, което сами сме предизвикали.

— Но никой не може да се подготви за каквото и да било дело за пет дни. Просто е невъзможно.

— Малко или много, той цели точно това, Уес. Кларънс иска да тикне момчето при възрастните, където му е мястото, и иска да го направи веднага, за да изтрие петното, както деликатно се изрази. В края на краищата по-нататък бихме могли да отложим предварителното изслушване и да разполагаме с колкото време ни е нужно, за да се подготвим за процеса. Но доколкото зависи от Кларънс, другата седмица Андрю ще излезе от системата за непълнолетни. И ще го заплашва доживотна присъда без право на предсрочно освобождаване.

— Нали няма да допуснеш това?

— Не — отвърна Харди. — Вече съм мислил по въпроса. Останалото е малко мътно.

Фарел се изправи, закопча си ризата и грабна вратовръзката си.

— Значи така. Още ли ще вдигаме веселбата с шампанско за добрия си приятел Кларънс?

Харди не се усмихваше.

— Не е лесно — каза той.

— Стига си се кахърил. Все ще ти хрумне нещо.

Интеркомът избръмча и Филис съобщи на Фарел, че клиентът му се качва по стълбите.

— Съжалявам, но трябва да си вървиш — рече Уес. — Този симпатяга, клиентът ми, наистина мрази адвокатите.

14

Ву се събуди в къщата на Харди с още по-жесток махмурлук. Остра болка раздираше всяка клетка и става от тялото й. В периферията на зрението й играеха светли точки. Колко чаши беше изпила при Лу? Спомняше си за шест, но може би бяха седем или осем, дори девет. Повече, отколкото би я почерпил някой мъж с надеждата да го ощастливи, а Лу беше известен с щедрите дози, които разливаше.

Девет питиета? Петстотин или шестстотин грама водка? Та тя тежеше не повече от шейсет и пет килограма. Трябваше да се радва, че е останала жива.

След като Харди я закара на паркинга „Ол-Дей“, за да прибере колата си, той й препоръча да си вземе свободен ден, да се прибере и да се наспи. Това и направи. Към три часа, след шестчасов сън, тя се обади в офиса и остави съобщение, че ще се яви на работа утре.

После, облечена в джинси и поло, излезе от апартамента си и се отправи към залива. Слънцето блестеше ярко и макар ветрецът да беше слаб, й стана хладно. Тя се провря през няколко грамадни скали на вълнолома и се настани на една от тях, почти невидима сред камънаците, загледана във водата и гушейки се, за да се стопли. После хубаво се наплака.

Когато се върна вкъщи, откри, че Харди й е оставил съобщение. Глицки на всяка цена настоявал да я разпита още сега. Процедура 707 била насрочено за вторник, след пет дни.

Пет дни.

Тя отново прослуша съобщението, за да се увери, че е разбрала правилно. Но втория път чу съвършено същото. Седна на стола си и се загледа с празен поглед през прозореца. Пет дни бяха безумно малко. В никакъв случай нямаше да успее да се подготви.

Но явно не разполагаше с повече време. Областният прокурор, а може би и съдията, й изпращаха много ясно послание, давайки справедлив отдушник на засегнатото си честолюбие. Вече нямаше място за избор или предпочитания, нито за сделки с Бранд или Джакман. Докато часовникът неумолимо отброяваше минутите, тя трябваше да се срещне със семейство Норт, да съгласува действията си с Харди и преди всичко да събере повече сведения за Андрю, да открие що за човек е в действителност. Щом имаше само пет дни, трябваше още сега да започне да работи върху защитата си, но такава защита, която да заслужава името си. Махмурлукът още не й беше минал — в главата й пулсираше тъпа постоянна болка — но не можеше да си позволи лукса да страда. Трябваше да се залови за работа. Като вдигна телефона, тя набра номера на Норт.

Показанията, за които настояваше Глицки — доколкото изобщо бяха важни — в момента не бяха сред приоритетите й.

Линда Норт посрещна достатъчно радушно обаждането й. В края на краищата, Ву отчасти ги беше убедила, че е изиграла важна роля за задържането на Андрю в системата за непълнолетни — засега. Поне не трябваше още да се явява пред съда за възрастни и не го грозеше доживотен затвор. Стратегията на Ву беше опънала нервите им до крайност, ала в последна сметка се бе оказала успешна. Все още имаха доверие в нея.

Но когато Ву позвъни, Линда тъкмо се готвеше да ходи на фризьор. Затова й каза, че моментът не е подходящ. Това било редовното й седмично посещение в салона и ако пропуснела часа си, Майкъл просто щял да го даде на друга и щяло да й се наложи да преустройва цялата си програма. Много жалко, но просто нямало как. Всички тези модни стилисти били едни и същи. Била сигурна, че Ву я разбира.

Така или иначе Хал нямало да може да се прибере веднага. Вече бил пропуснал много служебни ангажименти заради този проблем с Андрю. А когато не бил в офиса си, довери й Линда, винаги изниквали някакви неприятности. Но ако било толкова важно и спешно, Ву можела да позвъни на Хал в работата и да си уговорят среща там. По-късно той щял да осведоми Линда подробно за разговора им.

Ву, опитвайки се да бъде търпелива, бе предложила да се срещнат в дома им, когато Хал се прибере от работа, а тя се върне от фризьор. Но не. Вечерта също не било удобно. Хал имал някаква делова вечеря само за мъже, а самата Линда смятала по-късно да посети Андрю в МВЦ, но ако Ву настоявала да говори с някого от тях веднага, наистина можела да се обади в офиса на Хал и да отиде при него. Нали не се задавала някаква криза, която непосредствено да застрашава Андрю? Ако не, тогава по-добре да говорела с Хал, той се оправял по-добре от нея с детайлите. По-късно той щял да я информира за всичко, което според Ейми било важно. Централата на Норт Синемас се намираше на Батъри Стрийт, близо до Ембракадеро. Триетажното здание беше голямо, цялото от тухли и стъкло, с модерен дизайн. Ву паркира в подземния гараж, на едно запазено място, до което я упъти пазачът.

Все още облечена в джинсите и полото си — Норт може и да не бързаха да се срещнат с нея, но тя бе напуснала апартамента си презглава, все едно някой я гонеше — Ву взе асансьора до последния етаж, после зави вдясно и тръгна по дълъг коридор, покрит с мек зелен мокет. Стените от двете страни на коридора бяха украсени с десетки филмови плакати в рамки. Любезната млада жена с къса руса коса на рецепцията провери в бележника си и я уведоми, че господин Норт я очаква и ще я приеме след малко. Тя седна в просторното хладно фоайе и зачака, прелиствайки едно списание. През високия от пода до тавана прозорец с тъмни стъкла се откриваше гледка към Трежър Айланд отвъд залива и чак до Бъркли. Прозрачният въздух и безоблачното небе навън създаваха илюзията, че са на една ръка разстояние.

След като прегледа бегло списанието, тя си погледна часовника и се намръщи. Почака още една минута, после загуби търпение и отново се запъти към бюрото на рецепционистката.

— Извинете, господин Норт посетител ли има?

Младата жена вдигна поглед.

— Зает е. Каза, че веднага ще се освободи.

— Да, но бихте ли го попитали пак, ако обичате? Вече минаха петнайсет минути.

Жената сниши глас и каза заговорнически:

— Петнайсет минути са нищо.

Ву се насили да се усмихне учтиво.

— За мен обаче са нещо, боя се. Ще пробвате ли още веднъж, моля? Ейми Ву.

Рецепционистката пукна един балон с дъвката си и сви рамене.

— Разбира се. Помня.

Като натисна няколко бутона на таблото пред себе си, заговори в слушалките на ушите си.

— Хал? Госпожица Ву още чака. — Пауза. — Добре. Естествено, ще й предам.

Тя прекъсна връзката и погледна Ву.

— Каза още две минути. — Но като вдигна длан, бавно разпери и сви пръсти два пъти. Посланието беше ясно: по-скоро десет.

Минаха осем минути.

Излъчващ власт и енергия, Хал изникна сякаш от нищото и изведнъж се озова на мястото срещу Ву.

— Ейми, съжалявам, че ви накарах да чакате. Тук е същинска лудница. Както обикновено. Тази вечер откриваме новия Дисни, а някакъв идиот на Уолнът Крийк загубил шест ролки. Кажете ми как, по дяволите, могат да изчезнат шест ролки. Започвам да мисля, че някой ги е откраднал.

Тя стана и двамата се ръкуваха.

— Както и да е, вече съм тук. Какъв е проблемът?

Мислех, че сме изчерпали всички правни въпроси, докато назначат следващото дело. Всичко наред ли е с Андрю?

Ву беше благодарна, че и двамата родители поне се бяха осведомили за здравето на Андрю.

— Да, сър. Струва ми се, че е добре. Имам намерение да го посетя, след като си тръгна оттук.

— Чудесно. Той казал на Линда, че май сте разтревожена от онова, което направи. Ще се радва да ви види.

— Значи Линда вече е била при него днес? Каза ми, че ще отиде и тази вечер.

— Така ли? Не знаех. Какво сме днес, четвъртък? Четвъртък сутрин обикновено играе бридж, ако не се лъжа, но може би го е отменила. Трябва да я попитате. Та защо е толкова неотложно да разговаряме? Нали нямате нищо против да останем тук? Можем да влезем и в кабинета ми, ако предпочитате. Все едно.

— Тук е добре. Исках само да ви кажа, че вече насрочиха следващото дело. — Тя замълча. — Ще се състои следващия вторник.

Лицето му доби шокирано изражение.

— Следващия вторник? — Той преброи наум. — Пет дни. Със същия успех можеше да бъде и утре. Мислех, че съдилищата обичат да протакат делата.

— Често наистина го правят. Но в случая областният прокурор е бесен, че Андрю не призна, както се бяхме разбрали. По този начин изразява недоволството си.

— Ама че свинщина. Да си го начука.

— Да, сър.

Той се навъси, гласът му стана груб.

— А аз си мислех, че тази промяна в последния момент е част от стратегията ви. Ето че сега пак тъпчем на едно място. Какво става?

Ву, която очакваше подобна реакция, беше готова с отговора.

— Това е, защото убиха Алън Боскачи, сър. С него щяхме да се споразумеем някак си, сигурна съм, но сега Кларънс Джакман пое нещата в свои ръце. Той просто налага авторитета си. Все пак ще се опитам да обжалвам датата, но шефът ми смята, че е малко вероятно да издействам отлагане.

— Шефът ви?

Тя кимна.

— Дизмъс Харди, трябва да сте чували за него. Много е добър. Което е хубаво, защото, ако делото се проведе в тези скъсени срокове, той ще се притече на помощ.

— И ще иска да му се плати отделно?

— Не. Фирмата ще покрие времето и разходите му. Смятаме, че не е редно да ви караме да плащате, макар да не сме виновни за този проблем с областния прокурор. Аз също ще работя извънредно. Казвам ви го само за сведение. Но трябва да уговорим друг хонорар, ако съдят Андрю като възрастен.

— Обаче ние ще се борим това да не стане.

— С нокти и зъби. Да, сър. Но с Линда трябва да сте подготвени за най-лошото, затова се налага да обсъдим как ще процедираме по-нататък.

— Божичко — простена Хал. — Това няма край. — Той хвърли поглед през рамо — толкова работа го чакаше зад една от тези врати — и отново се обърна към Ву. — Може би трябва да седнем. — Когато седнаха, каза: — Така. Слушам ви.

За двайсетина минути Ву му обясни в какво се състои процедура 707.

Макар да беше привидно сложна, тя всъщност се занимаваше с един-единствен въпрос: „младежът поддава ли се на превъзпитание“ в качеството му на непълнолетен? От гледна точка на съдилищата и правосъдието това определяне беше много важно. Макар някои да настояваха, че една от целите на лишаването от свобода е рехабилитация на пълнолетния затворник за окончателното му връщане в обществото, на практика времето, прекарано в затвора, беше наказателна мярка. Обратно, етиката на системата за непълнолетни имаше далеч по-оптимистичен и вдъхващ надежди облик. Въпреки че лишаването от свобода беше част от процеса, целта бе предимно да се рехабилитира, а не да се наказва непълнолетният.

Ако си в системата за непълнолетни, бюрокрацията цели ресоциализацията ти. Все още имаш шанс да се поправиш, да станеш добър гражданин и пълноценен член на обществото и младежките ти грехове да бъдат опростени. Затова системата се грижеше за превъзпитанието, психическото ти здраве и професионалната ти ориентация, включваше те в различни социални програми. Заради тези програми и това по-специално отношение всеки непълнолетен в системата непрекъснато контактуваше с множество съветници, възпитатели и социални работници, а не само със стражата и охраната.

Но този огромен бюрократичен апарат на надеждата не биваше да се хаби за онези, на които не може да се помогне, които „не се поддаваха на превъзпитание“. Такива младежи, заради своето безсърдечие, жестокост, минали и сегашни престъпления, трябваше да бъдат разглеждане от правосъдието като възрастни. Обществото справедливо ги третираше като непоправими и отказваше да пилее ограничените си ресурси за такава обречена и безнадеждна кауза, каквато беше рехабилитацията им. Освен това не биваше да им се позволява да заразяват останалите деца, които още можеха да бъдат спасени, с престъпното си мислене и поведение. Но първо, съдилищата се нуждаеха от обективна формулировка, за да определят на кои младежи може да се помогне и от кои трябва да вдигнат ръце.

За тази цел, при тежки престъпления, бяха изработени пет критерия за податливост на превъзпитание. Ако съдът преценеше, че непълнолетният се е провалил на теста за който и да било от тези критерии, тогава решаваше, че въпросното лице не подлежи на превъзпитание в системата за непълнолетни и го предаваше на Върховния съд, за да бъде съден като възрастен. Критериите бяха следните: 1. Степен на криминален умисъл; 2. Вероятност за рехабилитация на непълнолетния преди изтичането на юрисдикцията на съда за непълнолетни т.е. преди навършването на двайсет и пет години; 3. Минали криминални прояви на непълнолетния; 4. Успехът на предишни опити на системата за непълнолетни да рехабилитира младежа и 5. Обстоятелствата и тежестта на обвинението, по което непълнолетният е задържан.

— Добре — каза Норт. — Какво означава всичко това?

— Означава, че ще трябва да поговорим — вие, аз и Линда — за да видим кой от тези критерии приляга към Андрю. Всъщност точка пета, тежестта на обвинението, е ясна. Става дума за убийство, значи е сериозно. Все пак ще я оспорваме, когато стигнем до нея. Междувременно искам да обсъдим останалите критерии, така че ако е уязвим по някой от тях, да изработим защита или поне обяснение за пред съда.

Норт седеше облегнат на канапето с ръце в скута и изпънати напред крака с кръстосани глезени. Лицето му беше мрачно.

— Не го ли направихме вече? Спомнете си втората ни среща у дома, когато искахте да узнаете всичко за издънките му — тогава говорихме за психотерапевта му и всичко останало.

— Естествено, че си спомням. Сега обаче трябва да задълбаем много по-надълбоко. Личностни прояви. Причини защо всъщност не бива да бъде смятан за възрастен.

— Черти на характера?

— Точно така.

Той я погледна.

— Но не казахте ли онзи ден, че не бива да засягаме тази тема? И че ако го направим, обвинението може да изложи собствената си версия и да ни натика в кучи задник?

— Слушали сте ме внимателно — Ву не изглеждаше особено щастлива от този факт.

— Дяволски внимателно. Аз съм добър слушател. А сега твърдите, че трябва да се занимаваме с характера му?

— Може би е малко рисковано. Но ситуацията със сигурност е различна. Главното е да оборим тези критерии. Всеки един поотделно, иначе Андрю ни се изплъзва.

Норт въздъхна тежко и зарея поглед през прозореца.

— Ще поговоря с Линда. Може би двамата ще се сетим за нещо. Ще ми запишете ли петте критерия?

— Веднага.

— Добре. Дайте ми ги и ако ни хрумне нещо конкретно, за което сме пропуснали да ви осведомим, ще ви се обадим. Става ли?

Ву пристигна преди клиента си в студената тясна стая с надрасканата маса, старите столове и миризмата на антисептици. Внезапно забеляза слънчевите петна по отсрещната стена и осъзна, че през целия ден е била будна не повече от три часа и че дневната светлина вече почти се е скрила.

Щеше ли да се гордее баща й с нея заради това? Че е пропиляла целия си ден? Или предишните седмици? Тя захлупи лице в дланите си, когато я заля пристъп на гадене и световъртеж. От устните й неволно се изплъзна стон.

— Добре ли сте?

Не беше чула ключа, нито отварянето на вратата. Пристав Котрел — младият пристав с очи на старец — стоеше на изхода и възпираше Андрю с ръка, очаквайки знак, че разговорът може да започне. След като не получи отговор, попита отново:

— Добре ли сте, госпожо?

Най-после тя кимна, приставът отпусна ръка и клиентът й влезе.

Вратата се затвори след него.

Андрю придърпа стола си, седна на ръба и я погледна напрегнато:

— Сърдита ли сте ми?

Устата на Ву беше пресъхнала, лицето й лепнеше от пот. Тя затвори за миг очи и избърса челото си.

— Не. Не съм ти сърдита, Андрю.

— Мислех, че ми се сърдите, задето не направих това, което искахте от мен. — Той пъхна ръце между коленете си. — Но не можех да кажа, че съм го извършил.

— Знам — рече тя. — Не се тревожи. Станалото, станало. Сега целта ни е да убедим съдията, че мястото ти е в системата за непълнолетни.

— Но аз мислех, че това е безспорно. — По лицето му се изписа объркване. — Нали точно затова всички толкова се вбесиха.

— Не е съвсем така. Вбесиха се, защото сега ще трябва да се мъчат да те върнат в съда за възрастни.

— Значи казвате, че сделката ви, макар да не се съгласих на нея, ми предоставя нов шанс?

— Да.

Изведнъж объркването изчезна и клиентът й колебливо се усмихна.

— Знаете ли, щом работата ви е да ме защитавате, къде може да сте сбъркали? Може би онзи човек, с когото сте сключвали споразумението, е трябвало да бъде по-внимателен. Мислили ли сте за това? Може би вината изобщо не е ваша?

Това не й беше минавало през ума, особено днес. Но доводите на Андрю отнеха част от напрежението, което чувстваше.

— Е — каза тя, — поне малко съм виновна и аз. Но това, което казваш, е много мило. — И Ву за първи път изпита нещо като съпричастност с Андрю.

Но се налагаше да говорят по работа. След като му обясни подробно петте критерия, отнасящи се до податливостта на превъзпитание, тя се облегна и скръсти ръце.

— Трябва да обсъдим всеки от тях поотделно, Андрю — каза тя. — Ако съдът намери, че не се поддаваш дори само по един от тях, отиваш на съд за възрастни.

— По един?

— Такива са правилата. Страхувам се, че разполагаме с по-малко от седмица, за да се подготвим.

— Но тези критерии — Андрю започна да драска с нокът по масата, — на повечето от тях изобщо не отговарям. Дори не знам какво е криминален умисъл или дали мога да бъда рехабилитиран. Рехабилитиран от какво?

— От престъпното ти минало.

Той я погледна въпросително.

— Аз нямам такова.

— Знам. Обаче не мисля, че умисълът е проблемът, нито рехабилитацията.

— Тежестта на обвинението.

По това нямаше спор.

— Да.

— Но ако не съм го извършил… — И той вдигна очи обнадеждено.

Тя обаче не искаше да подхранва у него напразни надежди. Наведе се напред и докосна ръката му.

— Това дело няма нищо общо с вината или невинността ти, Андрю. Искам добре да го разбереш. Става дума само дали да те третират като възрастен или не. И много ще се потрудят, за да докажат критерия за тежестта, бъди сигурен.

— И им е достатъчен само един?

— Боя се, че да.

— Значи ще загубя?

— Може да загубим, да. Засега. Но ще имаме големи шансове пред съда за възрастни.

— Ами тогава да ме пратят направо там. Щом процедурата е само формалност…

— Не — каза тя. — Трябва да опитаме. Много е важно да останеш колкото може по-дълго тук, от значение е всяка минута. — Ву прочете истинска тревога в очите му: навярно бе започнал най-после да осъзнава какво си бе навлякъл с отказа си да признае. Какво бе навлякъл и на двамата. — Налага се да поговорим за тези неща сериозно, Андрю. Моят партньор, господин Харди, има някои идеи относно тежестта. Няма да им се дадем лесно. Но другите критерии, не искам да има никакви изненади по тях.

— Не знам какви изненади би могло да има.

— Аз също не знам. Но нали затова са изненади.

Той прояви умерен ентусиазъм, когато започнаха да обсъждат евентуалните свидетели по различните критерии — психиатъра, когото бе посещавал за овладяване на гнева, училищния психолог, един от социалните работници в МВЦ. Но само след малко се оклюма, притиснат от бремето на онова, което му предстоеше.

Започна да се разсейва, накрая съвсем се отнесе и Ву, самата тя не във върховна форма, не намери сили да го ободри. Според нея главното чувство, което го ръководеше, бе самосъжаление. Спираше на всяко изречение, гледаше втренчено пред себе си или се взираше в масата. На няколко пъти с мъка преглътна сълзите си.

— Защо си губим времето с това? — казваше той. — Никога няма да спечелим.

Или:

— Аз съм такъв неудачник. Това няма да промени нищо.

Или:

— За всички ще бъде по-добре ако се самоубия, нали?

Последната реплика стресна Ву.

— Защо би искал да го направиш, Андрю? На кого ще помогнеш?

— Ще сложа край на тази глупост. Така или иначе ще ме тикнат в затвора.

Ву призова на помощ цялото си търпение.

— Точно това ще се постараем да избегнем.

— Няма да успеем, нали?

— Не и ако не се опитаме.

Но и на самата нея думите й прозвучаха снизходително, все едно увещава за стотен път малко дете да си изяде кашичката.

— Дори и да се опитаме — каза той.

Напредваха бавно и мъчително, докато накрая го повикаха за вечеря. След излизането му тя се почувства на края на силите си и остана да седи с облегнати на масата лакти. След малко вдигна ръце и притисна очите си с пръсти.

Някой почука.

— Извинете. Госпожице Ву? — На прага стоеше пристав Котрел, който беше дошъл да заключи стаята. Задрямала ли беше? — Добре ли се чувствате?

— Да. Добре съм.

— Не ми изглеждате добре. Да ви донеса ли нещо? Вода?

Тя се облегна бавно назад.

— Какво ще кажете за нова глава? А може би и ново тяло към нея.

— Не би могло да се намери по-хубаво лице — каза той. — И определено не се нуждаете от ново тяло.

В момента тя се чувстваше толкова привлекателна, колкото боклукчийски камион, затова едва не се изсмя на комплимента. Но, помисли си Ву, младежът просто се опитва да бъде любезен.

— Благодаря — каза тя. — Съжалявам, че ви карам да чакате. Имах дълъг ден. — Започна да събира папките и книжата, разпилени върху масата.

— Нека ви помогна, госпожице Ву — каза той.

— Няма нужда, благодаря. Ще се оправя. Можете да ме наричате Ейми.

— А аз съм Рей, както навярно си спомняш. — Приставът почака, докато си прибере документите и ги натъпче в коженото си куфарче. Когато се наведе да го вдигне, той каза: — Това нещо сигурно тежи цял тон. Поне дай да ти го нося. Изтощена, с пулсираща от махмурлука глава, тя най-после кимна:

— Много мило от твоя страна.

Той пристъпи в стаята, вдигна куфарчето и я подхвана под лакътя.

— Сигурна ли си, че можеш да ходиш?

Всъщност тя хранеше известни съмнения, но направи една крачка, после още една и след минута вече вървяха към изхода. Котрел я придружи навън до телената ограда и отвори портала. Остави куфарчето й на земята и когато Ву се обърна да се сбогува, очите им се срещнаха за миг. Тя си помисли, че долавя в тях същото дебнещо изражение, което й беше направило впечатление в съдебната зала. Очите му отново й се сториха някак празни, но изведнъж — сякаш имаше дистанционно, с което да ги контролира — в тях проблесна искрица живот.

— Клиентът ти изглежда доста съкрушен — каза той.

Тя издиша шумно въздух.

— Не го обвинявам. Сам се прецака.

— Как така?

— Бях му издействала осем години в изправителен дом, а той отказа. Сега го заплашва до живот без право на обжалване.

— Ще го преместят при възрастните?

— Още не, но е много вероятно. Опитвам се да го накарам да ми помогне, но той, изглежда, не знае смисъла на думата „съдействие“.

— Може би е просто уплашен.

— Сигурна съм в това. И има защо. О, Боже! — Тя вдигна ръка и притисна слепоочието си. С другата се опря на портала за опора. Котрел пристъпи бързо и я сграбчи за раменете.

— Имаш вид, все едно всеки момент ще припаднеш.

Трябва да поседнеш.

Тя кимна и се облегна на него. Като я подкрепяше, двамата се отправиха обратно към бараките.

От фоайето на административната сграда Джейсън Бранд видя приставът да й носи куфарчето и да я придружава до портала, където се спряха и поговориха една минута. Не искаше тя да го види, поне докато не беше сама, затова остана на мястото си.

Ву не беше напускала мислите му от нощта, която бяха прекарали заедно, и сега Бранд бе неспособен да откъсне очи от нея. Бе я харесал от мига, в който я видя, още от университета. Но все се случваше така, че единият от двамата или имаше друга връзка, или пък се занимаваше с някой голям процес и образът й повече или по-малко избледня от съзнанието му, докато не се появи в съдебната зала миналата седмица, когато най-после — поне така си помисли — нямаше никаква пречка.

После наистина повярва, че случайната им среща в Балбоа е знаменателна. В онази нощ между тях се получи не само химия, но нещо наистина необикновено, дори магическо. По правило той избягваше случайния секс и за него срещата им означаваше нещо, може би дори нещо важно.

Тази сутрин, когато за миг му мина през ума, че само защото е била близо до Боскачи, когато са го убили, може и тя да е ранена, разбра, че е бил прекалено суров с нея същия ден. Е добре, беше допуснала грешка, като не му каза, че случаят Бартлет не е уреден докрай, но това едва ли беше толкова сериозно и трябваше да й даде възможност да му обясни. Може би, когато се бяха видели в Балбоа, имаха да споделят толкова лични неща, включително секса, че професионалните им отношения бяха останали на заден план. Поне за него със сигурност беше така.

Той не искаше враждебността между тях да продължава. Искаше да й се извини за избухването си. И сега, когато я видя да излиза от бараките, си помисли, че случаят е удобен да говори с нея. Знаеше, че по един или друг начин делото Бартлет ще приключи до няколко седмици, поне що се отнасяше до участието на Ву. Ако Бартлет отидеше на съд за възрастни, повече нямаше да бъдат противници в съдебната зала. Може би щяха да продължат оттам, докъдето бяха стигнали. Само да поискаше да го изслуша. Защото, ако тя се бе отнесла така грубо към него, той не беше сигурен, че щеше да й проговори някога.

И после изведнъж, докато Бранд ги наблюдаваше, приставът я хвана за раменете, после тя се облегна на гърдите му и той я прегърна. Двамата закрачиха обратно към бараките, докато изчезнаха от погледа му.

Усети, че му прималява. Обърна се и тръгна по дългия коридор към централния вход на административната сграда, където имаше по-малка вероятност да се натъкнат неволно един на друг.

Котрел постоя с Ейми, докато се почувства по-добре, после я посъветва да се грижи за себе си и се върна обратно на работа. Но Ву не помръдна още няколко минути. Остана на пейката точно до вратата, водеща към килиите, като се опитваше да събере достатъчно сили, за да стане и да тръгне към колата си. Когато клетъчният телефон в куфарчето й иззвъня, тя реши да не отговаря, но после се сети, че може и дори е много вероятно да са Норт. След всичко станало тя чувстваше, че колкото и да е изтощена, трябва да е на тяхно разположение — поне това им дължеше. Вдигна телефона при третото иззвъняване.

Не бяха Норт, а шефът й.

— Ейми? Значи вече си накрак. Къде се намираш?

— В МВЦ. Току-що разговарях с Андрю.

— Браво та теб. Как е той?

— Потиснат. Обсъждахме идеята дали да не си основем клуб. Всъщност, шегувам се.

— Е, аз пък не се шегувам. Получи ли съобщението ми, че Глицки иска да те разпита?

В ума й проблесна светкавица.

— О, по дяволите.

— Точно така — рече Харди. — Той още е в кабинета си и току-що ми се обади у дома — макар че отдавна се опитвам да му втълпя да не ме търси по служба вкъщи. Питаше ме как може да се свърже с теб, при това веднага. И понеже малко или много му обещах, че ще го посетиш днес, той се чудеше какво става. Искаш ли да ти дам директния му телефон?

— Предполагам, че се налага.

— Позна.

Вече наближаваше седем вечерта. Нямаше никой на рецепцията в офиса на Глицки в Съдебната палата, затова Ву прекоси конферентната зала и свърна по късия коридор към вратата на заместник-началника, която беше открехната.

През спуснатите щори проникваха последните отблясъци на дневната светлина, но тъй като електрическото осветление беше запалено, стаята изглеждаше замъглена. Глицки седеше на един от столовете пред бюрото си. Беше леко наведен напред, с лакти, опрени на коленете, и клюмнала глава. Като че ли дремеше. Ву се изненада, че не беше чул приближаването й. Остана за миг на прага в очакване да се обърне и да я познае. Когато това не стана, тя тихо почука на вратата.

Той едва не подскочи, очевидно мислите му витаеха някъде другаде. Върнал се в настоящето, Глицки стана и се насочи към Ейми, като двамата едновременно си погледнаха часовниците.

— Доста бързо се придвижихте от МВЦ дотук — посрещна я той. — Оценявам това.

— По някаква случайност нямаше задръстване — каза тя. — Съжалявам за недоразумението, сър. Трябваше да дойда по-рано. Грешката е моя, а не на господин Харди. Той ми остави съобщение вкъщи, че искате да ме видите, но имам клиент, който здравата е загазил, и първо отидох да го посетя. Не бях осъзнала, че е толкова спешно, макар господин Харди да ми каза.

Изглежда Глицки не намери обяснението й за особено забавно.

— Когато следващия път говоря с него, ще го уведомя, че се опитвате да го прикривате. Но знам каква е истината. Забравил е да ви каже, нали?

— О, не. Наистина не. Той…

Обаче Глицки вдигна ръка, за да я спре.

— Просто се шегувам. — Но не му личеше. Той сви непохватно рамене, полуизвърнат. — Е, сега, след като вече сте тук — рече Глицки, сочейки един стол, — защо не седнете и да започваме.

Ву седна, а той взе касетофона от бюрото си, изпробва го, остави го обратно и изрецитира стандартното въведение, като идентифицира себе си, значката си, номера и темата на следственото дело и мястото, където се намираха. Преди три-четири години, през първата й година след завършването на университета и още преди Трея и Ейб да се оженят, Ву бе изиграла малка роля, помагайки на Харди и Трея да открият убиеца на голямата дъщеря на Глицки. Двамата не бяха общували много — снощи се видяха за първи път оттогава на мястото, където беше убит Боскачи, — но между тях определено имаше някаква нотка на фамилиарност и дори на симпатия. Все пак Глицки беше педант по отношение на процедурите и протокола, а това беше официален разпит във връзка със смъртта на видна личност. Затова не искаше да го провежда по телефона.

— Госпожице Ву — започна той. — Кога и къде видяхте Алън Боскачи за последен път жив?

— Вчера следобед, тук, в Съдебната палата. В кабинета му.

Разполагайки с версията на Харди за събитията и с информацията от Джейсън Бранд, получена чрез Трея, той я преведе през лабиринта на случая Бартлет. После допълни:

— Господин Бранд спомена, че заради провалената сделка Алън ви е намразил.

— Не точно намразил. Не знам защо е казал това. Не беше лично.

— Но срещата ви е била бурна?

— До известна степен, да.

— С повишаване на тон?

— Той викаше. Да, сър. Тъй като се чувствах виновна, аз предимно го слушах и си мълчах.

— Заплаши ли ви? — физически?

— Не. Но в професионален план ми даде да разбера, че повече няма да сключва с мен подобни сделки за петиция.

— А вие как го приехте?

— Не бях особено изненадана след това, което се случи. Оставих го да си излее яда и всъщност не мога да го виня.

— Не реагирахте ли по някакъв начин?

— Разбира се. Бях разстроена и сърдита. Но повече на себе си, отколкото на Алън.

— Добре. И какво направихте след този разгорещен разговор с господин Боскачи?

Тя му описа с подробности, доколкото си ги спомняше, остатъка от следобеда и ранната вечер в заведението на Лу Гърка.

— И сте била там през цялото време? Не сте напускала нито за миг заведението?

— Не, сър. Чак докъм осем, осем и петнайсет.

— Придружена от господин Бари Хес, правилно ли съм разбрал?

— Така мисля. Имам предвид, така мисля, че се казваше. Но да, той беше с мен, когато излязохме от Лу и се отправихме към паркинга.

— Каква е връзката ви с господин Хес?

— Нямаме връзка. Запознахме се при Лу и му позволих да ме целуне един или два пъти, докато вървяхме към паркинга. Наистина не си спомням съвсем ясно.

— Добре. Съдейки по мястото, където е бил убит, много е вероятно господин Боскачи да се е отбил при Гърка.

Случайно да сте го забелязали там?

— Не.

— Помните ли да сте чули изстрел?

— Не.

— Добре. След като открихте тялото, какво направихте?

— Обадихме се на 911 от клетъчния телефон на Бари и повикахме полиция.

— А после? Обадихте ли се на някой друг?

— Позвъних в дома на господин Харди, но той не си беше вкъщи. Децата му ми казаха къде е и аз го открих в ресторанта.

— Защо му се обадихте?

— Защото ми е шеф и си помислих, че ще иска да узнае за Алън веднага.

— В случая действаше ли и като ваш личен адвокат?

— Мой личен адвокат?

— Да.

— Не ви разбирам. По какъв въпрос?

— Смъртта на господин Боскачи.

— Не. Защо ще ми е нужен адвокат… — Тя млъкна.

— Снощи той доста успешно ви предпази да не водите подобен разговор нито с мен, нито с друг. Разисквахте ли това на четири очи?

— Не. Аз бях пияна. Затова не говорих снощи. Вие бяхте там. Разменихме няколко думи, не помните ли? Разбрахме се да ме разпитате днес.

— Така е. Обсъдихте ли с господин Харди показанията си днес?

— Само, че се готвя да дойда и да ги дам.

— Нищо за съдържанието им?

— Не.

— Значи снощи не се обадихте на господин Харди с цел да присъства на местопрестъплението в качеството на ваш адвокат?

— Не, разбира се, че не. Не ми трябваше адвокат.

— Добре, госпожице Ву. Благодаря ви за съдействието.

Приставът предложи на Линда да се срещне със сина си в централната зала за посетители, много по-голяма от стаята, която бяха използвали последните два пъти. Тя му каза, че предпочита малката стая, тъй като иска да разговаря със сина си в по-интимна обстановка. Но той й отвърна, че е невъзможно, защото стаята за срещи на адвокатите с клиентите им в момента е заета. Тук държаха много деца и всичките си имаха адвокати и родители. Затова тя зачака права — имаше само дванайсет стола — и закрачи до гимнастическия салон и обратно. Най-после се освободи един стол и тя седна между две жени, едната латиноамериканка, другата афроамериканка. Изведнъж си даде безпощадна сметка, че е единствената бяла жена тук.

Със сведен надолу поглед Андрю влезе с провлечената си, леко разкрачена походка, кършейки малко пресилено рамене. Тя се запита каква е тая мода сред тийнейджърите да се държат враждебно и предизвикателно, после се опита да си спомни кога Андрю беше възприел тази походка. Според нея беше по времето, когато престана да й говори — всъщност престана да говори с всички в семейството — преди три или четири години.

Но какво можеше да стори тя? Родителите не бяха в състояние да контролират децата си или да налагат дисциплина. Не и в днешния свят, когато всички порастваха толкова бързо, когато телевизията, филмите и интернет заливаха хлапетата с една и съща култура, караха ги да се обличат по един и същи начин, да говорят на един и същи жаргон, дори да се движат еднакво. Линда смяташе, че е неспособна да наложи влиянието си срещу такава неумолима и вездесъща сила. Ако се опиташе да ги научиш на обноски, да ги възпиташ и дисциплинираш, да моделираш поведението им, те просто не те допускаха до себе си. Дори нямаше смисъл да опитваш, щяха да те намразят още повече заради това. Трябваше да бъдеш техен приятел, ако ти разрешаха, а иначе да ги оставиш намира. Можеше да се надяваш най-много, че накрая ще го надраснат и отново ще влязат в пътя. Но Линда беше сигурна, че това е извън контрола й.

Вътрешната преграда й попречи да го прегърне. Липсваше и контактът. Може би се дразнеше, но слава Богу, още й позволяваше да го прегръща от време на време. Наистина, правеше го неохотно и отговаряше на прегръдката й без всякакъв ентусиазъм. Но все още беше нейното малко момченце и тя не знаеше друг начин да стигне до сърцето му.

Андрю придърпа стола си и седна срещу нея. Не му бяха сложили белезници. Можеха да си държат ръцете през парапета, който ги делеше, макар че Андрю сигурно нямаше да иска.

— Здравей — каза тя.

— Здравей.

Мълчание.

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Разбира се. — Пауза. — Благодаря, че се отби.

— Хал и Алиша ти пращат много здраве.

— Не се съмнявам.

— Не искаш ли и ти да им изпратиш поздрави?

Очите му бяха безизразни.

— Защо не.

За миг тя се уплаши, че повече нямат какво да си кажат. Направи нов опит.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Наистина ли?

Вдигане на рамене. Отново мълчание.

— Изглеждаш ми малко уморен. Хранят ли те добре?

— Аха. — Той въздъхна дълбоко и най-после каза нещо съществено. — Адвокатката ми беше тук преди малко.

— Знам. Обади ни се.

— Какво ви каза?

Линда се опита да звучи жизнерадостно, но новината не беше особено оптимистична.

— По твоя случай ще работи още един адвокат от нейната фирма. Казва, че бил наистина добър.

— Ти какво очакваш да каже, че е лайнар ли?

— Ами… — Тя предпочиташе да не използва такъв език, но не искаше да казва нищо, което би могло да прозвучи като поучение. Не и при тези обстоятелства, с всичките неприятности, които му се бяха струпали на главата.

— Разказала на Хал и за тези критерии, според които могат да те задържат тук.

— Да — отвърна той. — Хотел „Риц“.

Линда въздъхна.

— Харесваш ли я?

— Кого?

— Ейми. С Хал мислим, че си върши работата чудесно, а сега води на помощ и този старши партньор. Но ако не я харесваш…

— Всъщност не ме интересува. Наред е, струва ми се.

Няма значение.

— Разбира се, че има, Андрю. Не губи надежда.

— Добре.

— Наистина, недей — повтори тя.

Той поклати глава.

— Да, да, прекрасна идея, мамо. Само дето започва да ми се струва, че никога няма да ме освободят от ареста.

— Не говори така. — Тя протегна ръка през преградата. — Ето, хвани ми ръката.

— Това няма да помогне с нищо.

— Моля те, заради мен.

Той отново въздъхна и пъхна ръка в дланта й.

— Значи във вторник ще се разглежда онова дело, за да се реши дали да ме задържат тук. Тя не ви ли каза, че нещата не са много розови?

— Не точно. Каза, че това щяло да бъде един вид генерална репетиция за процеса, ако се стигне дотам. Което е предимство.

— Обзалагам се, че е.

— Наистина.

Той пак сви рамене.

— Така или иначе, мамо, не съм извършил нищо и въпреки това ме държат затворен. Щом могат да направят това, не мисля, че някога изобщо ще ме пуснат да изляза.

Линда не искаше да спори с него и каза:

— Да изчакаме до вторник и да се надяваме на най-доброто.

— Мамо, най-доброто, дори да спечелим във вторник, са осем години.

— Не, ако те съдят като непълнолетен, най-лошото са осем години.

— Страхотно — каза той. — Може би трябва да празнуваме по този случай.

— Андрю.

— Добре де, добре.

— Да видим какво ще стане. Не падай духом. — Тя му се усмихна съучастнически и му стисна ръката.

Настъпи дълго мълчание. Най-после тя каза:

— Искам да те попитам нещо.

— Давай.

— И искам да ми кажеш съвсем откровено мнението си.

— Добре.

Тя напълни дробовете си с въздух.

— Нали знаеш Нюпорт Оупън… — Това беше тенис турнир в Южна Калифорния, на който присъстваха последните няколко години. — Започва утре и…

Той издърпа ръката си от нейната.

— Вървете.

— Сигурен ли си? — Тя се вгледа в лицето му, за да открие евентуални признаци на колебание, но не забеляза нищо. — Нямаш ли нищо против?

— Защо да имам?

— Ами няма да можем да те посещаваме.

— Всичко е наред. И без това през повечето време ще работим с Ейми. Няма значение.

— Все това повтаряш.

— Защото е вярно. Няма значение.

— Няма да заминем, ако за теб би имало значение, знаеш добре. Дори и най-малкото. Категорично.

— Знам.

— Имаме тези билети от месеци. Наистина са скъпи, но с радост ще ги оставим да пропаднат. Наистина.

— Няма нужда.

— Но дори и да заминем, ще се върнем в понеделник и ще имаме много време до делото.

— Мамо, казах вървете. Най-сериозно. Не е кой знае какво.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, напълно сигурен?

— Напълно — отвърна той. — Сто процента. Вървете и се забавлявайте.

Не беше се стъмнило съвсем, но Ву спусна щорите в апартамента си и запали лампите. Чувстваше се като сдъвкана и изплюта и бе много разстроена от мисълта, че Глицки може наистина да я подозира в убийството на Алън. Когато най-после се прибра у дома след разпита, глътна още няколко аспирина, изми си зъбите и си взе душ.

Главата още я болеше, но вече не толкова непоносимо. Когато се събудеше утре сутринта, щеше да се почувства почти като човешко същество. Срути на леглото и едва успя да се завие презглава, да се обърне настрана и да затвори очи, когато на вратата се позвъни. Този път наистина нямаше да обърне внимание на звъна. Денят й беше ужасен и тя искаше по-скоро да свърши, а единственият начин това да стане бе да заспи. Който и да беше, щеше да си отиде.

Отново се позвъни.

Оставете ме намира! Тя се уви по-плътно в завивките. Но чукането, което последва, прозвуча властно. Три силни удара.

— Ейми, отвори! — Бранд.

Тя отметна одеялата, зашляпа боса към вратата по дъбовия паркет и каза, без да отваря:

— Какво искаш, Джейсън? Опитвам се да спя. Не се чувствам добре.

— Искам да говоря с теб.

— Утре.

— Само две минути.

— Можеш да ми се извиниш и през вратата.

— Не е само това.

— Нима? — Тя се поколеба, после въздъхна. — Ох, добре. Чакай малко да си облека нещо.

Натисна ключа на лампата до вратата, обу си джинсите и напъха в тях жълтата памучна тениска, с която спеше.

Помисли дали да не употреби още трийсет секунди, за да си сложи сутиен — не желаеше да изпраща каквито и да било сексуални сигнали — но щом разговорът щеше да трае само две минути, не си заслужаваше. После веднага щеше отново да се мушне в кревата. Освен това нямаше грим, косата й бе още влажна, а очите й сигурно изглеждаха опустошени. Приличаше на истинска развалина.

Отвори вратата.

Облечен в сив делови костюм, бяла риза и червена вратовръзка, Бранд пристъпваше неловко от крак на крак. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете. Той прочисти гърлото си.

— Може ли да вляза?

Като отстъпи безмълвно назад, тя го пусна да мине и затвори вратата.

Той се запъти към голямата маса, която служеше за всичко, придърпа си стол и седна. Огледа се, за да се ориентира, сякаш виждаше стаята за първи път в живота си. Онази нощ бяха толкова нетърпеливи да се озоват в леглото, че не бе имало време да го разведе наоколо. След това той дори не запали лампата — навлече си дрехите в тъмното и просто си тръгна.

Тя се облегна в очакване на плота до мивката със скръстени ръце.

— Бях долу на улицата и видях силуета ти да се движи, после светлината угасна. Помислих, че ако искам да те хвана, трябва да е сега.

— Добре, хвана ме. — После се сепна, спомняйки си какво беше казал. — Бил си на улицата? Какво правеше там?

— Просто си стоях. — Той сви рамене. — Опитвах се да реша дали да се кача и да се опитам да говоря с теб.

Нещо в тона му я накара да преглътне резкия отговор, който й беше на езика. Тя наклони глава.

— Добре. Говори.

— Първо — започна той, — искам да ти се извиня.

— Приема се.

— Но освен това ми е трудно да разбера какво всъщност става. — Той си пое въздух. — Първо миналата нощ тук, после сутринта в кабинета ми…

Тя го прекъсна.

— След това ме обвиняваш в убийство. Не ми излизай с тия приказки, че не разбираш какво става.

— Ейми, кълна се в Бога. Никога не съм те обвинявал в убийство. Изобщо не съм те обвинявал в нищо.

— Колко странно. Аз пък току-що се връщам от Съдебната палата, където Ейб Глицки ме уведоми, че си му казал, че между мен и Алън е имало неприязън. Изглежда това го кара по някакъв начин да ме подозира.

— Не е възможно да съм бил аз.

— Казваш, че не си говорил с него?

— Не. Говорих с него, но само му разказах как се развиха нещата с Бартлет.

— И с мен и Алън.

— Да. Но дори не съм намекнал… Имам предвид… О, я стига, Ейми. Ако Глицки сам е стигнал до този извод… Ако искаш, ще му се обадя утре. Съжалявам, не съм предполагал… — Той я погледна и повтори. — Съжалявам. Тонът й се смекчи. Беше прекалено изтощена за втори рунд.

— Добре, вече казах, че извинението ти се приема. Сега, ако нямаш нищо против, съм уморена, а и твоите две минути свършиха.

Той обаче не помръдна.

— Не исках само да се извиня. — Той наведе глава и си пое дъх. — Исках да те попитам за нас.

— За нас ли? — Тя също си притегли стол и седна до масата. — Първо ме обвиняваш, че съм те прецакала в съда, за да натрупам точки в своя полза. После отиваш при Глицки и някак си успяваш да му пробуташ идеята, че може да съм убила Алън. В цялата тази картинка няма място „за нас“. — Тя млъкна и издиша дълбоко въздух. — Виж, не очаквам нищо от теб, Джейсън. Беше само една нощ. Няма да кажа на никого за нея, така че служебното ни положение не е застрашено. А сега можеш да си вървиш. Всъщност трябва да си вървиш.

— Не е така — каза той.

— Не е ли? Тогава ти ми кажи как е. — Като въздъхна отново, тя поклати глава. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, за мен също беше игра, както за теб.

— Не. Е, добре, може би започна като игра. — Той отиде до прозорците и застана с лице към нея. — За миг ми се стори, че нещо става между нас. Имам предвид в личен план. — Той се потупа по-гърдите. — Тук, вътре. — Почака, вперил очи в нея. — Но сигурно съм се излъгал.

Тя не направи опит да му противоречи. Наистина ли очакваше, че ще му повярва? Ако беше казал нещо подобно онази нощ, може би. Защото всъщност беше прав. Между тях се бе промъкнало нещо истинско. И двамата го бяха усетили. Освен физическото привличане, тя почувства някаква дълбока връзка помежду им. А на сутринта той си беше отишъл.

Веднъж ме избудалка, добре. Но два пъти? Не, без мен.

Тишината натежа от напрежение, докато най-после тя я наруши.

— Мисля, че е най-добре веднага да си тръгнеш. Говоря сериозно.

15

На Харди не му се щеше да излиза от къщи след вечеря, но процедурата 707 наближаваше със застрашителна бързина и той чувстваше, че няма избор. След като сама го бе посъветвала отново да вложи сърце в работата си, Франи нямаше как да възрази. И двамата знаеха какви белези бе оставила върху брака им в миналото трудовата етика на Харди и съзнаваха иронията на позицията, която съпругата му бе заела. Ако Харди наистина искаше да се отдаде телом и духом на този случай, това означаваше, че непрекъснато ще му се налага да работи извънредно. Такава беше цената. Затова, когато й каза, че трябва да излезе и да поговори със съседа на Майк Муни, на нея не й оставаше нищо друго, освен да го целуне за довиждане, като дори успя да се пошегува.

— Съпрузи — каза тя. — Какво да ги правиш, нито да живееш с тях, нито да ги убиеш.

Той беше обмислил една стратегия, която, макар и дръзка, не бе невъзможна, и им предоставяше шанс да надхитрят съда на процедурата 707, ако всичко се наредеше според плановете. Вече беше казал на Ву, че може съвсем спокойно да призове всички свидетели, които намери за добре. Независимо от равнодушното поведение, което демонстрираше Джакман, съдия Джонсън нямаше да иска да рискува делото да бъде върнато за обжалване. Той едва ли можеше да засегне защитата повече, отколкото вече го беше направил. А Ву щеше прекрасно да се възползва от това предимство, за да разбере как някои от свидетелите биха се държали на процеса.

Но Харди реши, че може би ще му се удаде да направи още една стъпка, като убеди Джакман, че е в интерес на правосъдието да бъдат допуснати свидетели на самото престъпление. Това определено щеше да е необичайно, тъй като на този вид процедури обвинението трябваше само да докаже, че става дума за случай, който може да се представи на съда, че е налице престъпление и че няма никакво съмнение, че някой е убил Муни и Лора. Но в предишната си кариера Кларънс Джакман никога не бе практикувал наказателно право и дори след три години на поста областен прокурор бе някак смущаващо некомпетентен относно винтчетата и болтчетата, които движеха сложния механизъм на съдебната система. Харди се надяваше също, че Бранд, самият той млад и сравнително зелен, бе тласнал Джакман към тактическа грешка, като избърза толкова със 707 след смъртта на Боскачи.

Съдия Джонсън щеше да се нервира, че на защитата са предоставени само пет дни, за да се подготви за процедурата. Без съмнение ядосан и чувствайки се лично оскърбен, той щеше да е склонен да задоволи желанието на областния прокурор да обяви Андрю за възрастен — повече от Бранд или Джаксън имаше интерес да постави Ву на мястото й — но Харди и Ву щяха да се постараят до понеделник съдията да научи, че защитата смята това неприемливо бързане за въпрос, подлежащ на обжалване. И ако въпреки всичко Джонсън не отменеше датата, поне щеше да се стресне от заплахата за обжалване и можеше да позволи на защитата да призове свидетели, свързани с главното дело като функция от петия критерий за податливост — тежестта на обвинението.

Ако Харди и Ву успееха да постигнат това, Андрю щеше да се сблъска не с обикновена административна процедура, а де факто със съдебен процес. И ако загубеше на 707, в най-лошия случай Харди и Ву щяха да получат два шанса да изслушат тезата на обвинението. И да я оспорят. И дори Андрю да загубеше отново на процеса за възрастни, Харди все още можеше да обжалва, като се обоснове, че са били принудени да се явят на 707, преди да са се подготвили както трябва.

Харди знаеше, че това е не само смело и рисковано, но щеше да предизвика истинска бомба в съда. Знаеше обаче, че понякога върши работа.

Затова, когато свърна по Бомон Авеню, първата пресечка след булевард Гиъри, той бе обзет от умерен ентусиазъм. Отдясно зееше огромно празно пространство, където зави и паркира. Беше шофирал със свален покрив на своето кабрио — нямаше мъгла и вятърът, който духаше през последните дни, най-после беше отслабнал. Остана в колата си, под открито небе, като се опита да се проникне от сцената на престъплението. Нямаше закъде да бърза, затова реши да чака, да наблюдава и да слуша. Ако искаше идването му тук да има смисъл, трябваше да си даде време.

Пресечката беше къса. Единайсет сравнително малки двуетажни здания се гушеха между главната артерия на Гиъри и съседната улица, която беше Анза. Търсеният адрес беше четвъртата сграда откъм Анза — най-малката на улицата, поне отвън. Разположена малко по-назад, тя беше и единствената сграда с морава отпред, с алея за коли и с отделен гараж отстрани. Прозорците на горните етажи светеха, а на долния, където беше жилището на Муни, тънеха в мрак.

Най-сетне той дръпна ръчната спирачка, взе бележника си от седалката до него, излезе от колата и се облегна на една от уличните лампи откъм неговата страна. Общо шест на брой, като по чудо всичките работеха и осветяваха изненадващо ярко мястото. Това не бе най-необикновеното нещо на света, помисли си Харди, но на неговата собствена улица, намираща се в подобен гъстонаселен квартал от предградията, това почти никога не се случваше.

Той си отбеляза да провери дали от общината не са инсталирали нови лампи след убийството на Муни. Понякога някой участъков капитан или квартално ченге, повикани на местопрестъпление в някой от тези кокетни квартали, се възползваше от възможността да уведоми съответните власти за установена неизправност. Ако преди два месеца улицата е била значително по-тъмна, това можеше да има значение за свидетелските показания на очевидеца. Застанал на тротоара, Харди дочу някакво постоянно ритмично бучене. Той започна да си тактува просто от любопитство — не смяташе, че наистина е нещо, което си заслужава да отбележи. Наоколо всеки четири секунди уличният шум от Гиъри, отдалечена на не повече от шейсет метра, се усилваше драматично, когато зелената светлина отприщваше трафика в източна посока. Шумът не можеше да се нарече оглушителен, но веднъж доловил го, Харди започна да се ослушва по-внимателно, опитвайки се да установи максималната му сила.

Достатъчно висок ли беше, за да заглуши звука от изстрел? Не му се струваше вероятно. Най-близките съседи пак щяха да чуят нещо. А по-късно през нощта ставаше още по-тихо.

Въпросът за изстрелите трябваше да се изясни и той си го записа.

Разходката на Андрю играеше много важна роля във версията му и Харди реши да я провери. Той засече времето и тръгна на юг, като измина няколкото пресечки до Търк, където свърна на изток покрай периферията на Лоун Маунтин Колидж. По това време на нощта пътят беше достатъчно тих и вероятно човек можеше да си запамети репликите, разхождайки се по него. Във всеки случай предоставяше за целта по-добра възможност от която и да било друга отсечка в близост до Гиъри. Имаше и много малко място за паркиране край улицата — точно там Андрю беше казал, че е паркирал колата си в нощта на убийствата.

Вместо да изминава целия път до другата оживена улица, Масоник, Андрю каза, че отново е свил на юг, прекосил е кампуса на университета на Сан Франциско при бейзболното игрище и е излязъл през малка задънена улица. Когато описвал маршрута си на детективите, Андрю не си спомнил името й, но Харди с радост констатира, че описанието му съвпада — по една павирана пътека можеше да се стигне пеша до кампуса в края на улицата.

Когато тръгна обратно на запад през Фултън, той откри, че се върви малко по-бавно по нанагорнището. Трафикът също бе значително по-оживен — за Андрю навярно е било по-трудно да се съсредоточи върху наизустяването на репликите в тази част от разходката, а може би и не. Просто нямаше начин да разбере.

Мина покрай черквата „Св. Игнасий“ на върха на хълма, продължи надолу две пресечки до Станиън, после зави надясно и стигна до колата си. Погледна си часовника. Без да бърза особено, бе успял да извърви разстоянието за осемнайсет минути — доста по-малко от половиния час, който бе изразходвал Андрю. Макар че не бе изключено да е спирал веднъж, два или повече пъти, за да си повтори някоя реплика или просто да помисли, той не бе споменал изрично, че си е почивал по пътя. Тези дванайсет минути разлика никак не се харесаха на Харди. Той направи нова отметка в бележника си.

Когато прекоси улицата, спря под уличното осветление и вдигна поглед към прозорците на Саларко. От прочетеното в полицейските доклади Харди знаеше, че този важен свидетел не бе съдействал охотно на следствието. Той беше градинар, който си имаше проблеми с имиграционните власти — не притежаваше зелена карта. По някаква ирония съпрузите Саларко бяха привлечени като свидетели, само защото Андрю бе споменал за тях на полицията. Сержант Тейлър го беше попитал дали има някаква представа кой може да се е обадил на 911 преди него — някакъв мъж с мексикански акцент.

Андрю услужливо ги бе уведомил за съседите отгоре — обзалагал се, че били те, а и бил сигурен, че същата вечер са си били вкъщи. Бебето им ревяло непрекъснато и им пречело да репетират. Андрю бе казал на сержант Тейлър, че това била една от причините да излезе навън, където било достатъчно тихо, за да се съсредоточи, вместо да учи репликите си в една от задните спални на Муни.

Тогава Тейлър попитал Саларко дали не е видял или чул нещо или дали не е звънял на 911. Отначало съседът отговорил отрицателно. Бебето им било болно и със съпругата му били загрижени единствено за него. Но Тейлър се сетил да го попита за статута му на пребиваване, после обяснил, че няма нищо общо с имиграционната служба и че показанията на Саларко могат да се окажат извънредно важни за разследването на едно убийство, което фактически би го поставило в по-изгодно положение пред ла мигра. Харди знаеше, че това вероятно е било цинична лъжа от страна на Тейлър, но бе постигнала целта си — Саларко бе проговорил.

На тротоара пред къщата Харди си пое дълбоко дъх, надявайки се, че ще успее да разговори мъжа отново.

Вратата, която водеше до жилището на Саларко на горния етаж, беше откъм страната на алеята за коли отзад. Малка открита камионетка заемаше по-голямата част от пространството между тази и съседната сграда. Над вратата нямаше лампа и Харди не чу нищо, когато натисна звънеца, но след няколко секунди долови звук от стъпки, слизащи по стълбището. После се разнесе женски глас:

— Si? Que es?5

— Senora Salarco?6

— Si. Pollcia?7

— No. Habla ingles?8 — Харди се напъна да изрови от паметта си малкото испански думи, които знаеше. — Soy abogado de Senor Barttlet9.

— Momento.10

Стъпките се оттеглиха. Харди имаше време да разгледа камиона и сградата. От двете страни на празната камионетка имаше дървени подпори. Не видя инструменти. Прозорците на кабинката бяха спуснати. Къщата беше стара, паянтова и много малка — два пъти по-малка от другите постройки на улицата. Харди се запита как така един нелегален работник може да си позволи наема дори за кучешка колиба в този квартал и си отговори сам, че всъщност къщата едва ли е по-голяма от кучешка колиба и поне отвън — не по-красива.

По стълбите се чуха други стъпки. Този път се обади мъжки глас на английски, макар и със силен акцент.

— Да?

— Господин Саларко? — каза той през вратата. — Казвам се Дизмъс Харди и съм адвокат на Андрю Бартлет. Онзи случай на убийство, помните ли? — Никакъв отговор. — Бих искал да поговоря с вас, ако ми отделите няколко минути.

Саларко не се забави да отвори. Може би, помисли си Харди, в лицето на всеки замесен в случая той виждаше чиновник, който може да му помогне да получи мечтаната зелена карта. Ако беше така, Харди нямаше нищо против да го остави с блажената заблуда.

С червендалестото си голобрадо лице той се стори на Харди много по-млад от двайсет и осемте години, които бяха записани в протокола. Малко над среден ръст, по тениска и джинси, Саларко можеше да мине за щангист със своите масивни ръце, силно развити рамене и тънък кръст. Но лицето — Харди отново се върна на него — беше момчешко.

— Tardes senor…11 — Как беше името ви, моля?

— Харди. Дизмъс Харди.

— Дизмус. Не съм чувал това име.

Харди отвърна жизнерадостно:

— Никой не го е чувал. На ваше място не бих се безпокоил.

Те се качиха по тясното стълбище, което свършваше при друга врата, водеща към хола на семейството. Малко по-голяма от бокс в обща спалня, но спретнато обзаведена от Армията на спасението. На масичката за кафе, в кошничка от мъниста, се мъдреше бутилка вино „Модело Негро“, а до нея — джобно издание на „Сто години самота“. Значи градинарят обичаше да чете, при това сериозна литература. Беше хубаво да го разберат предварително.

Телевизорът беше включен на испански канал. Саларко го изключи, покани Харди да седне на канапето.

— Бира? — попита той и Харди кимна. Когато се върна с напитките, Саларко седна на другия край на канапето. — Та какво искате да знаете?

Харди остави бирата си на масата и се настани по-удобно.

— Просто искам да прехвърлим събитията от нощта на убийството, когато сте позвънили на полицията. Имам копие от показанията ви и се питах дали ще се съгласите да ги повторите със свои думи.

— Разбира се. Няма проблем.

— Но преди да започнем, искам да ви попитам дали сте разговаряли с някой адвокат от кабинета на областния прокурор за показанията си или за идентифицирането на Андрю Бартлет.

Той размисли за миг, после поклати глава.

— Не, никакви адвокати. Говорих само с полицията, три или четири пъти. Но не с адвокати.

Това прозвуча на Харди правдоподобно. При нормално развитие на събитията този случай нямаше да стигне до съд преди да е минала поне година. Който и да бъдеше обвинител на Андрю в един евентуален процес за възрастни, още не беше имал възможност да се запознае дори със собствените му показания. С всички тези преговори за сделки, а после с цялото това бързане да се извади Андрю от системата за непълнолетни, Харди се съмняваше, че дори Бранд си бе направил труда да се запознае с всички факти около престъплението. В края на краищата, той нямаше да бъде страна по делото.

Следователно теренът пред Харди беше чист. Но преди да започнат разговора, бе важно Саларко да разбере позицията му. Той му връчи визитната си картичка, както беше редно, и започна:

— Искам да знаете, че аз представлявам Андрю Бартлет, момчето, което сте идентифицирали като убиеца на господин Муни и на момичето, Лора Райт. Аз съм негов адвокат. Искам да чуя вашата версия, защото се опитвам да открия какво всъщност се е случило.

Сериозността, с която бе произнесена тази кратка реч, имаше ефект. Саларко смъкна ръка от облегалката на канапето и я положи в скута си. Веждите му леко се смръщиха.

— Ще говоря само истината — каза той. — Както досега.

— Моля ви само за това. Благодаря. — Харди извади портативен касетофон от джоба си и го постави на масата. — Ще възразите ли, ако запиша изявленията ви?

На Салерко не му беше ясно дали трябва да се съгласи или има право да откаже. Кимна, после зачака.

— С какво искате да започна?

— Разкажете какво се случи онази нощ.

Ново кимване.

— Най-важното е, че тогава Карла, бебето ни, беше болно. С висока температура. Плачеше ли плачеше, но накрая, някъде към девет часа, най-после успяхме да я приспим. — Той се пресегна за бирата си и отпи. — Но точно тогава отдолу, нали разбирате, точно под нас, чухме това… разправията.

— Физическа?

— Не знам. Не можех да видя, но чувах силни крясъци — един мъж, двама мъже и една жена. Силни, наистина силни! И разбира се, те събудиха Карла. Тя отново се разрева… Имате ли малки деца?

— Две — отвърна Харди. — Но вече са големи.

— Е, тогава знаете как е… когато плачат. Поне мен ме прави… Не знам как е думата. Impaciente. Подлудява ме.

— Нетърпелив — рече Харди и си помисли: при това най-меко казано.

— Si. Нетърпелив. Та значи Карла отново започва да реве, а мен ме изкарва от търпение шумът отдолу. И започвам да тропам по пода, ето така. — Той заудря с пети. — Бум, бум и за няколко минути шумът утихва, после крясъците започват отново и Карла реве.

— Какво стана след това? — попита Харди.

— След това слязох долу да ги помоля да престанат.

— Почакайте малко — Харди се напрегна. Никъде не беше прочел такова нещо. — Казвате, че сте слезли долу малко след девет часа и сте говорили с хората?

— Si.

— Кой беше там?

— Момичето, сеньор Майк и момчето.

— Андрю? Момчето, което идентифицирахте в процедурата за разпознаване?

— Si.

Харди си пое дъх. Това никак не беше хубаво. Ако Саларко беше видял Андрю в къщата отблизо, шансът да го сбърка на процедурата за разпознаване беше минимален. Той сръбна малко бира, за да прикрие безпокойството си и следващият въпрос уж небрежно се изплъзна от устните му.

— Какво стана после? Те обещаха ли да спрат да се карат?

По лицето на Саларко се изписа смущение.

— Какво има? — попита Харди.

— Нищо — каза Саларко. — Не знам. Но да, казаха, че ще престанат.

— И после стана тихо?

— Да.

— За колко време?

— No se12. Когато бебето плаче, не усещаш как минава времето, нали знаете. Но пак успяхме да го приспим и с Ана си пуснахме телевизора, тук, в тази стая, съвсем тихо, но тогава… Този вик, момичето, а после… Трясък. Тук се чу съвсем ясно, все едно нещо тежко се строполи. Цялата къща се разтресе. Веднага след трясъка — шум от трошене, от чупене на стъкло. А няколко секунди след това — изведнъж отново бам, къщата пак се разтресе, някой затръшна външната врата под нас.

Саларко се беше изправил, имитирайки сцената.

— Ана се приближава до този прозорец тук, аз съм зад нея, а долу момчето бяга. Спира под лампата, ей там, обръща се и Ана започва да отваря прозореца, за да… за да му се разкрещи, мисля, но тогава Карла започва пак да плаче. Madre de Dios13! — Саларко сякаш отново преживяваше всичко, обърна се към Харди и се хвана за главата. — Няма ли край това?

— А после?

— После… Спомням си, аз… Не мога да спя, бебето ми плаче вече от десет часа. Хукнах надолу. Отивам да им вдигна скандал, но когато стигам входната врата, удрям по нея с юмрук, а тя… се отваря. — Ръцете му увиснаха край тялото. — И тогава ги виждам.

— Муни и момичето?

— Si. На пода, много кръв около тях. Влизам. Момичето е простреляно, мисля, че в гърдите, и е облегнато на задната стена. Там има голям лампион, който е съборен на пода, счупен, направо натрошен до нея, но свети лампата на тавана, а също и в cocina14 А сеньор Майк лежи по гръб с дупка на лицето. Никога няма да го забравя.

— Разбирам — отвърна Харди. — Съжалявам.

Саларко се върна до канапето и приседна на ръба.

Изглежда си спомни за бирата си и надигна бутилката, изпразни я и погледна Харди:

— Otros15?

Харди не беше доизпил първата си бира и не искаше друга, но страхувайки се, че Саларко може да спре да приказва, отвърна:

— Gracia. Si16.

Когато се върна с две нови студени бири, той ги остави на масичката за кафе и започна без подканяне.

— Та значи там е телефонът и аз го вдигам и звъня на 911 и казвам какво виждам, къде съм. И докато говоря, забелязвам пистолета на малката масичка пред канапето. — Той се наведе напред и почука по дървото. — Същата като тази тук.

— И какво направихте после?

— После разбирам колко зле изглеждат нещата — аз в тази стая с пистолета. Мисля си, че момчето може би ще се върне. Ако ме види там, може да каже, че съм бил аз.

— Че сте били какво?

— Че аз съм убил тези хора.

— Защо ви е било нужно да го правите?

Саларко разпери ръце.

— Шумът. Веднъж вече бях слизал да се оплаквам. Може би следващия път съм взел пистолет за по-сигурно. А и жената на телефона, опитва се да узнае името ми, а по петите ми е la migra. Знам, че трябва да се махна. Не бива да съм там, когато дойде полицията. Затова се връщам тук и гледам през прозореца, докато момчето се връща, а после идва полицията.

— Имате предвид Андрю?

— Si.

— Видяхте го на светлината на лампата от прозореца?

— Si.

— Същото момче? Сигурен ли сте?

Саларко остави бутилката си, обърна се и погледна Харди право в очите.

— Съжалявам, сеньор, но беше той. Същата коса, същите дрехи…

— Какви бяха дрехите?

— Като тези, дето всички ги носят. Не знам как им викат… Торбести?

— Смъкнати?

Саларко кимна.

— Si. Смъкнати панталони. Освен това… — Той направи жест, като че ли навлича нещо през главата си. — Като Еминем в онзи филм.

— Имате предвид качулка? Суитшърт с качулка?

— Si. Точно така.

— И дори под качулката сте разпознали лицето му? И беше същото?

След съвсем кратка пауза Саларко кимна.

— Si. Разбира се. Беше същото момче, да.

Харди му вярваше. Всъщност трябва да е бил Андрю, който се е връщал от разходката си или откъдето е ходил. Може би е избягал, а после се е сетил, че е забравил пистолета, който могат да го свържат с него. Като вдигна поглед, Харди съзря някаква искра в очите на Ана, която бе застанала на кухненската врата. Може би някой ден трябва да си поговори и с нея, но за тази вечер беше достатъчно. Отпи за последен път от бирата си и се изправи.

— Благодаря, че ми отделихте време. Много ми помогнахте.

— Съжалявам за момчето, сеньор. Наистина съжалявам.

— Благодаря — каза Харди. — Аз също съжалявам.

16

Вече минаваше девет, когато Глицки най-после седна да вечеря на малката кухненска маса.

Трея се бе специализирала в ястия, чието приготовление отнемаше не повече от петнайсет минути; само чакаше да чуе стъпките му по алеята, водеща към къщата им близнак, и бързаше да пъхне аламинута в микровълновата фурна. Днес имаха камбала с гарнитура от варени аспержи, подправени със зехтин, малко оцет и морска сол. Към вечерята имаше домашно приготвен чеснов хляб и италианско сирене, а за десерт щяха да си разделят чиния замразено грозде.

Глицки беше нахранил Рейчъл във високото й столче, като я залисваше с фокуси. През това време Трея подреди малката дървена маса, като постави в средата кристална ваза с жълти нарциси. Украси порциите със стръкчета пресен розмарин.

Глицки натисна с пръст носа на дъщеря си и се зае със собствената си вечеря.

— Кажи, благодаря ли ти достатъчно за всичко, което правиш?

Трея го целуна по челото.

— Всеки ден. — Докосна бузката на детето. — Ти ме дари с нея, нали? — Заобиколи масата и седна на мястото си. — А сега мълчи и си яж рибата. Полезна е за мозъка.

— Толкова по-добре, защото ще ми е нужно. — Той сдъвка и преглътна една хапка. — Тази история с Боскачи.

— Е, поне забравиха за ЛеШон Броуди. Вече гледах новините тази вечер по телевизията и като никога не присъстваше в тях.

— Ново убийство — каза Глицки. — Но сигурно ще се радваш да научиш, че подозренията от Ейми Ву почти отпаднаха.

— Всъщност едва ли изобщо е била сериозно заподозряна, нали?

— Не, макар че можеше да избере по-удобен момент за последната си среща с Боскачи. Истината е, че заради нея се счепкахме с Диз.

Трея се усмихна.

— Нищо ново.

— Да, но този път му скроих и номер. Когато се отбих в офиса му, за да излея отгоре му праведния си гняв, се наложи да го почакам и измислих начин да му отмъстя за глупашката шега с чекмеджетата.

— Мислех, че не си сигурен кой е виновникът.

— Не бях, но после разбрах, че не може да е друг освен Диз. Никой не е толкова недозрял.

— Сещам се за още един човек — каза тя.

Ъгълчетата на устните му трепнаха в подобие на усмивка.

— Благодаря ти много — рече той. — Освен това никой в палатата не би рискувал да го заловя, защото знае, че жив ще го одера, преди да го изхвърля. Докато Диз, дори да го хвана на местопрестъплението, само би ми се изсмял: „Ха-ха, пипна ме, голяма работа“. Не, сигурен съм, че е бил той.

— Добре. И какво му направи?

— Първо трябва да се закълнеш, че няма да кажеш на никого. Под страх от смъртно наказание.

— То се знае.

— Нито на Диз, нито на Франи. Изкушението е прекалено голямо.

— Ще устоя, обещавам. Казвай!

В очите му блеснаха дяволити пламъчета.

— Откраднах му стреличките. Искаш ли да чуеш най-хубавото?

— Още ли има?

— Когато отида следващия път, ще ги върна незабелязано на мястото им. После пак ще ги открадна. Надеждата ми е, че най-накрая ще откачи.

— Значи смяташ да му го върнеш тъпкано? — Трея остави вилицата си, нейните очи също искряха издайнически. Обърна се към Рейчъл. — Знаеш ли колко си щастлива, че не разбираш нищичко от това? — попита тя.

Един час по-късно бебето беше в креватчето си, а двамата пиеха чая си във всекидневната.

— Горкият човек — Трея говореше за Боскачи. — Разполагате ли изобщо с нещо?

— С нищо, освен дето вече сме сигурни, че не го е извършила Ейми.

— Но ние го знаехме още тази сутрин, преди да разговаряш с нея.

— Така е. Сега обаче го знаем с още по-голяма сигурност — рече той. — И то не защото работи за Диз. А защото няма как да го е извършила.

— Тогава кой може да е?

Глицки подръпна белега на долната си устна.

— Засега най-доброто ми предположение е, че е човек, когото е уволнил през последните три години. Може някой от тях да го е приел прекалено лично.

— И колко души е уволнил Алън?

— Седемнайсет.

Трея подсвирна.

— Доста са.

Глицки опипа несъзнателно корема си.

— За щастие — продължи той, — за разлика от друг път разполагам с достатъчно хора. Двама инспектори от отдел „Престъпления от общ характер“ проучват алибитата, а Белу и Ръсел от „Убийства“ ще разпитат всички, които Алън е уволнил. Марсел също пожела да се включи в разследването, ако трябва, да излезе и на улицата. И, разбира се, аз.

— Ти какво ще правиш?

Глицки рязко си пое дъх.

— Ами, като се има предвид липсата на каквито и да е улики, главно ще развивам теории. Но не се оплаквам.

Поне става въпрос за убийство. Нещо, в което ме бива.

Трея остави чашата си, протегна се и сложи ръка на рамото на Глицки.

— Пак ли те боли стомахът? Може би трябва да отидеш на лекар.

— Не.

— Не на кое?

— И на двете.

— Не искаш да отидеш на лекар?

Глицки изсумтя.

— Обиколил съм достатъчно лекари. Започнеш ли веднъж да ходиш по доктори, няма край. Нямам намерение да им позволя да ме разрежат пак, само за да разберат какво е.

— Но каквото и да е, продължава да те боли.

— Знам защо — Глицки смекчи тона си. — Пренапрегнат съм. Чакам да щракне капанът и докато това стане — или разбера, че няма да стане — ще бъда нащрек.

— За какъв капан говориш?

— Имам чувството, че се занимавам с нещо, в което не съм толкова добър.

— Въобразяваш си. Ти вършиш страхотна работа като заместник-началник. Всички го признават.

— Вчера не изглеждаше така, когато ме награкаха заради ЛеШон.

Трея махна с ръка.

— Бяха само лешоядите от медиите, Ейб. Знаеш го. Не можеш да ги приемаш сериозно. Аз говоря за хора като Кларънс и Франк Батист. Кмета. Кати Уест. Чувам само хубави отзиви за теб, а там, където работя, това означава нещо.

Глицки сви рамене.

— Правя, каквото искат от мен. Дрънкулките, с които са ме накичили, лъщят. Но отвътре аз не съм като тези хора.

— Кои хора? — Франк, Кларънс, кметът — всички онези, с които се срещам — той отново притисна корема си. — Те са политици. Освен това си имам моята малка тайна и не мога да престана да мисля, че някой ден ще я разкрият.

Трея заговори загрижено:

— Може би трябва да поговориш с някого?

— Какво имаш предвид, психиатър ли? — Той избухна в безрадостен смях. — Та да тръгнат приказки, че съм превъртял? И без това половината ме мислят за луд, а другата половина ще решат, че симулирам. Ще се простя завинаги с репутацията си.

— Не е нужно да бъде психиатър. Може би психолог.

— И как този човек ще смъкне бремето от душата ми?

— Той улови ръката й. — Освен това, нали говоря с теб.

Трея не се предаде.

— Но аз не мога да ти помогна. Не можах. Просто казвам, че навярно някой друг би могъл.

— Но как, ако не му разкажа за онова. А аз не мога. Знаеш, че не мога.

— Непрекъснато повтаряш това. Но нали съществува такова нещо като лекарска етика. Информацията, която споделя пациентът, е поверителна.

— Да, на теория. Но в истинския живот те дрънкат през цялото време. Плъзне ли веднъж слух, а ти знаеш какви са ченгетата, ще започнат да ми задават въпроси. И докъде ще ни доведат те?

— Но поне ще ти олекне.

— Прекрасно. Само дето кариерата ми ще е съсипана, а може да попадна и в затвора. Как ти звучи това? Няма оправдание за убийство.

— Не беше убийство. Беше самозащита. Все повтаряш, че е било убийство, но не е вярно.

— И така да е, но едно ченге беше убито. А аз станах съучастник в прикриването на престъплението. И ако това излезе наяве, дори да не ме затворят, край с кариерата ми. — Той си пое мъчително въздух. — Ще трябва да си нося кръста, това е. Не е толкова страшно.

Ала като каза това, стегна челюсти и белегът, пресичащ устните му, побеля от напрежението. Трея, самата тя притеснена, постави ръка на бедрото му и той я покри с длан, като я стисна силно. Когато спазъмът премина, отпусна хватката си.

— Не е толкова страшно — повтори той.

Когато влезе в спалнята, Трея остави книгата си.

— Кой беше?

— Марсел.

Тя погледна часовника на нощното шкафче: 10:42.

— Толкова късно?

— Разрешил съм му да ми звъни по всяко време.

Тя му се усмихна.

— Разбира се — и потупа леглото до себе си. — Ела, седни тук. Какво е открил Марсел?

— По-скоро какво не е открил. Никой не е чул нищо.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че Марсел изпрати екип да почука на всяка врата в радиус две пресечки от паркинга Ол-Дей. Това прави общо четирийсет и четири адреса, което е джакпотът. Никой не е чул никакъв изстрел, включително обущарят на ъгъла на няма и петнайсет метра от мястото на убийството, който още бил отворен по това време.

— Може би просто не искат да кажат.

— Може би. Голям процент хора не биха си нарушили спокойствието, за да тръгнат да спасяват човечеството. Но все се надявах, че между тези четирийсет и четири души ще се намерят поне двама съвестни граждани. Обаче не. Макар повечето да признавали, че са си били вкъщи, никой не бил чул нищо.

Трея седна в леглото.

— Толкова ли е необичайно това?

Глицки вдигна рамене.

— Знаеш ли как звучи изстрелът от деветмилиметров пистолет? Като черешово топче. Чуваш го през една пряка, спираш се и си казваш: „Какво беше това?“

— И никой не е чул нищо? Може убиецът да го е застрелял от кола, през смъкнатото стъкло на прозореца?

— Възможно е — каза Глицки. — А може да е имал заглушител.

— Какво означава това? Освен че е притъпил шума от изстрела?

— Означава, че може да е бил професионален убиец. В такъв случай най-вероятно вече е избягал в друг щат. Но ако е бил професионалист, това означава също, че някой го е наел. И трябва да търсим другаде.

Харди притежаваше четвърт дял в един от най-старите барове на Сан Франциско, „Литъл Шамрок“, на ъгъла на Девета улица и Линкълн, точно срещу парка Голдън Гейт. Мажоритарният собственик беше братът на Франи Моузес Макгуайър, още една емоционална жертва на паметната престрелка. Прекият път от къщата на Хуан Саларко до дома му минаваше точно през бара и Харди можеше да се отбие при шурея си за едно малко преди лягане.

Беше станало късно. След като пожела лека нощ на Саларко, Харди се отправи към колата си и, докато разговорът беше още пресен в паметта му, прослуша касетата два пъти едно след друго. Освен че си бе водил бележки по време на самия разговор, той записа и идеите, които му хрумваха след всяко прослушване, и така неусетно мина един час, който му се стори като пет минути.

Барът, дълго и тясно помещение, което леко се разширяваше в дъното, бе претъпкан и на Харди му стана ясно от пръв поглед, че няма шанс да си намери място на самия плот. А дори и да успееше, навалицата нямаше да позволи на Моузес да размени няколко думи с него. В нощи като тази Харди понякога събличаше сакото си, грабваше парцала и помагаше на шурея си. Едно време и той беше барман, при това добър.

Но тази вечер не беше в подходящо настроение. Беше прекалено претъпкано, прекалено шумно, прекалено горещо. От джубокса ехтяха някакви стари парчета на Маршал Тъкър. Може би трябваше да се прибере у дома.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато съзря Уес Фарел и приятелката му Сам Дънкън да си проправят път навътре. Сам беше красива, дребна тъмнокоса жена, някъде към четирийсетте, която ръководеше консултация за жени, станали жертва на изнасилване, недалеч от Хейг Стрийт.

— Нали не си тръгваш? — каза Фарел. — Тъкмо когато ние пристигаме.

— Мина ми през ума. Ще трае цял час, докато получиш едно питие.

— Лесно ще го уредим — рече Сам. — Познаваме собственика. Хайде, ела.

Сам улови Харди за ръка и тримата се запровираха през тълпата. Когато се измъкнаха от „гърлото на бутилката“, се отвори достатъчно място и дори можеха да се движат свободно, стига на някого да не хрумнеше да танцува полка. Харди забеляза, че Фарел бе захвърлил официалното си облекло и надянал запазената си марка, една от тишъртките, на която пишеше: „Бъди повече или по-малко специфичен“. Зад рамото на Харди Сам тъкмо казваше, че стига той да черпи, тя би искала уиски „Чивас“ с лед, а Уес — една халба тъмна бира. Харди можел да си поръча каквото иска.

— Благодаря — каза й той. Провря се под бара, вдигна ръка, за да поздрави Моузес, и му извика да не се безпокои, сам щял да си вземе питиетата.

Когато се върна с чашите, Фарел смушка Сам и рече:

— Кажи му.

— Какво да ми каже? — попита Харди.

Сам опита уискито си и кимна одобрително.

— Не помня как стана дума.

— На вечеря — опресни паметта й Фарел. — Започнах да ти разправям за историята с Ейми.

— Точно така. — Тя се обърна към Харди. — Той спомена това момче, Андрю Бартлет, и аз казах, че знам нещичко за него. Бях го прочела във вестниците. Интересуваше ме, понеже когато бях млада и глупава, понякога се мотаех с Линда. — И поясни, като видя недоумяващия поглед на Харди. — Майка му.

— Какво искаш да кажеш с това, че си се мотаела?

Тя сви рамене.

— Ами точно това. Обикаляхме баровете, запознавахме се с разни типове. Беше преди да срещна истинската си любов, разбира се. Но ако на някое момиче много му се искаше да му излезе късметът, трябваше да се държи за Линда. Тя привличаше мъжете като магнит. Сигурно си мислиш „и какво от това?“ Нали?

Всъщност Харди си мислеше тъкмо това. Сега волното дете Линда Бартлет бе омъжената Линда Норт и освен факта, че Сан Франциско продължаваше да бъде едно малко затворено клюкарско село, нямаше нищо кой знае колко забележително в това, че тя и Сам Дънкън се бяха впускали в лов на мъже на младини. Но Харди каза:

— Продължавай.

— И тъй като става дума за право, а то, по дефиниция, би трябвало да е безкрайно завладяваща материя, казвам аз на любимия: „Нищо чудно, че хлапето е загазило. С баща, който е избягал, и с майка, която не му е обръщала никакво внимание“.

— Значи Андрю се е навъртал наоколо, докато вие с Линда сте се мотаели?

— Наоколо в смисъл, че съществуваше. По онова време трябва да беше тригодишен. Но Линда беше готова веднага да го зареже, щом се появеше някой мъж. Дори го взимах у нас няколко уикенда, когато тя хукваше с някого. Беше най-сладкото момченце, ако обичаш тригодишни хлапета, а те, общо взето, не са моята слабост. Но дори и така, Линда беше жена, която не е трябвало да става майка. За нея момчето беше единствено неудобство. Искаше да си гледа кефа, а той само й се пречкаше.

Сам отново отпи от уискито си.

— Всъщност това е една от причините да спра да излизам с нея. Просто ми стана ясно що за човек е. Сигурно и аз съм доста повърхностна — затова Уес ме обича, — но това нейното никъде го нямаше, да пренебрегва до такава степен собствения си син. Накрая вече направо не можех да издържам да гледам това.

Фарел се намеси:

— Този факт може да се окаже важен за теб, Диз, защото…

— Хей! — Сам го перна по ръката. — Извинявай много, но ще ме оставиш ли да продължа? Много добре схванах какво имаше предвид на вечеря.

— Слушам — каза Харди.

— Благодаря. Та въпросът е — тя хвърли отровен поглед на Фарел, — че фактически момчето е имало труден живот, особено в ранните си години. Затова въпреки представата за повиваното в памперси богаташко синче, каквато навярно създава, всъщност той е изоставено дете, възпитано — ако мога да употребя тази дума — от една емоционално нестабилна, ако не и открито тормозеща го майка.

— Мислиш, че го е тормозела?

— Не знам дали го е малтретирала в смисъл, че го е биела или нещо такова, но мога да гарантирам, че в душата му са останали дълбоки белези. И накрая, въпросът е там, че…

— Аха — каза Фарел. — Въпросът.

— … че в много правораздавателни системи, но особено в Сан Франциско, умният адвокат на защитата — като моя многоуважаван съквартирант тук — би се възползвал незабавно от всяка възможност да представи криминално проявения си клиент като жертва на нещо — и злоупотребата с дете е може би на първо място.

— Добро попадение — каза Харди.

— Андрю съвсем законно попада в този клуб.

— Ако можеш да го впишеш в досието му — каза Фарел, — може и да не го отърве, но със сигурност няма и да навреди.

— Не — отвърна Харди. — Не си представям как би могло.

17

— Имаме проблем.

Седнал зад бюрото си, Харди покани Ву да влезе. Тази сутрин тя се бе облякла и гримирала много грижливо. Често го правеше и само по себе си не беше нещо необичайно. Но в тъмносиния си костюм на фини райета изглеждаше толкова различно от жената с тежък махмурлук, увита в хавлията на дъщеря му, че Харди примигна при вида на тази метаморфоза. Той бе прослушал отново касетата, записана в дома на Хуан Саларко — нещо в нея продължаваше да го смущава, — и сега свали слушалките от ушите си, като се обърна към Ву.

— Давай.

— Той е писател.

— Кой? Андрю?

Тя кимна.

— Компютърът му. Вчера, докато ме е нямало, са донесли още доказателства. Този диск — тя го вдигна, — никак не ми харесва. Искаш ли да видиш?

— Тъкмо ще си запълня деня. — Той взе диска от нея и го пъхна в компютъра си.

— „Перфектен убиец“ — прочете Харди.

— Чудно заглавие.

Пръстите на Харди пробягнаха по клавиатурата. Ву застана зад него, докато текстът запълваше екрана. Бавно и внимателно двамата прочетоха краткия разказ на Андрю за някакъв млад мъж, който, полудял от ревност, убива приятелката си и учителя си по английски. През следващите десет минути единственият звук, който изпълваше стаята, беше щракането на мишката.

Когато стигнаха до края, сърцето на Харди се разтуптя и по челото му изби пот. Той бутна стола си назад, стана и отиде да отвори един от прозорците, за да влезе чист въздух. След минута се обърна към Ву.

— Най-добре да отида и да се видя с клиента.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — попита Ву. Двамата пътуваха в колата на Харди към МВЦ, със спуснат покрив. — Приличам ли ти на чудовище?

— Съвсем не — Харди се смути. Погледна я. Светлината на светофара се смени и той потегли. — Защо питаш? Някой ти го каза ли?

— В известен смисъл. Че съм безчувствена. Че у мен няма нищо истинско.

— Кой го твърди? Някой от фирмата?

— Не. Един колега.

— Който и да е, прати го при мен. Беше доста истинска миналата вечер, докато ми разказваше за баща ти.

— Но тогава бях пияна и бях свалила гарда.

— По този въпрос съм особено сведущ. Пак се зачита.

— Не знам. — Тя се извърна на седалката. — Но си мисля, че ако хората ме виждат такава, сигурно и баща ми е виждал в мен само това.

Харди се опита да омаловажи нещата.

— Може вината да не е била твоя. Може би баща ти е бил неспособен да изрази онова, което изпитва.

— Не, той наистина не ме одобряваше. И не ме харесваше особено.

— А може би се е ужасявал от идеята да разкрие истинските си чувства, затова е бил прекалено суров с теб. За да не можеш да се възползваш от влиянието си върху него и да го нараниш. — Като се опита да я разведри, той добави: — И ако случаят е такъв, най-добре внимавай. Тези неща са генетични, да знаеш. — Харди й хвърли бърз поглед.

Ву рязко се обърна напред и се вторачи в пътя.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна със стиснати устни. Но не каза нищо.

По време на цялото му обучение в най-добрите учебни институции на Сан Франциско на Андрю бе налагана модерната парадигма за здравословно хранене на подрастващите. „Сътроу“ разполагаше със столова, където се сервираха пресни сокове и салати, и именно там, само за четири долара и четирийсет и пет цента той си купуваше всекидневния обяд. През годините, подобно на повечето от съучениците си, принудени да гледат на видеокасети в училище бруталното клане на животни, той бе започнал да вярва, че човешките същества не бива да ядат месо. Няколко дни след ареста си той бе отказвал да се храни, но гладът го принуди да преодолее скрупулите си. Освен това вегетарианската алтернатива в МВЦ бе същинска помия.

Ву обаче не смяташе, че храната е причината за днешната му летаргия и бледност. Беше се избръснал, сресал и изкъпал, но в затворническите дрехи — сини дочени панталони и сива памучна блуза — не показваше никакви признаци, че се е отърсил от депресията, завладяла го вчера следобед. Дори изглеждаше по-зле.

Поздрави Харди намусено и отегчено. Едва-едва докосна протегнатата ръка, която адвокатът вече се канеше да отдръпне — толкова дълго се проточи колебанието му. Ву се зае да обяснява присъствието на Харди — имал повече опит в делата за убийство и…

— Вече ми казахте вчера. Значи отивам на съд за възрастни?

— Не непременно — отвърна Ву. — Надяваме се, че това дело…

Но той отново я прекъсна:

— Не е вярно. Вчера казахте, че е безнадеждно. Дори да се заловят само за един от критериите, и е свършено, нали?

Андрю отново се бе натъпкал в стария ученически чин. Ву седеше на масата, а Харди се бе облегнал на стената в ъгъла, със скръстени ръце. Говореше делово:

— Винаги можеш да признаеш. Сигурен съм, че ако поговоря с Джонсън, той ще приеме, че си решил да промениш мнението си. Искаш ли да го направиш?

Андрю бе забил поглед в чина.

— Това означава автоматично осем години.

— Правилно — каза Харди.

Той вдигна очи.

— Не съм го извършил.

— Тогава — започна Харди, — не искаш да излежиш тези осем години, така ли?

Не последва отговор.

— Което, независимо дали ни харесва или не, ни изпраща на процес за възрастни, освен ако не спечелим делото другия вторник — рече Харди.

Андрю посочи Ву.

— Тя казва, че не можем.

— Имаме известни проблеми — призна Харди, — обаче сме развили и някои стратегии. Но за да проработят, ни е нужна помощта ти. Стига да смяташ, че си заслужава да опитаме.

Андрю сви рамене.

Харди пристъпи напред и заговори рязко:

— Смяташ ли? Или не смяташ? Не разчитам ясно сигналите ти. Може би ще благоволиш да използваш думи?

Беше очевидно, че Андрю не бе свикнал да му говорят толкова грубо.

— Добре — каза той най-после. — Какво трябва да направя?

— Нека започнем с това да ми разкажеш за пистолета — рече Харди.

— И какво за него?

— Любопитен съм да разбера защо си го взел със себе си на репетицията онази вечер.

Андрю беше готов с отговора.

— Той просто беше в задния ми джоб. Носех го от седмици.

— Но си го извадил от джоба онази вечер. В апартамента на господин Муни. Така ли е?

— Да.

— Как се случи?

Той вдигна рамене.

— Беше само за реквизит, това е всичко. Знаете, че поставяхме „Вирджиния Улф“. Това беше пиесата. И Майк — Муни — реши, че ако на сцената има пистолет, може би ще допринесе за засилване на напрежението. Няма го в сценария, вярно, но той искаше да види как ще е с него.

— Значи той те помоли да занесеш пистолет на репетицията?

— Не. Така или иначе го носех постоянно със себе си, затова просто го извадих. Идеята беше моя. Мислех, че ще е страхотно.

Харди си помисли, че моментът е удобен да раздвижи малко нещата. Той изобрази на лицето си развеселена усмивка, приближи се до масата и погледна Ву.

— Момчето си го бива, Ейми — каза той. — Тази версия направо е блестяща. Вече разбирам защо са го избрали за главната роля.

— Какво общо има това? — попита Андрю.

Харди запази небрежния си тон:

— Говоря за актьорско майсторство, Ейми, за какво друго.

— Аз не играя. Това е, което наистина се случи. — Мълчание. — Наистина.

Харди кимна, подсмихна се отново и се обърна към Ейми:

— По дяволите — каза той. — Много впечатляващо. Говоря сериозно. Ако бях съдебен заседател, щях да съм страшно разколебан.

— Аз също — рече Ву. — Ще го привлечем като свидетел.

Харди погледна момчето.

— Винаги е много трудно да се реши дали подсъдимият да се призове като свидетел или не. Но в случая си имаме работа с актьор от световна класа и ще е срамота да не се възползваме.

— Защо говорите така? Не играя никаква роля. Казвам ви истината.

Харди отново се обърна директно към Ву.

— И наградата печели…

— Казвам истината, дяволите да ви вземат!

Харди не отвърна на предизвикателството. Оттегли се обратно в неутралния си ъгъл и пак се облегна на стената, като скръсти ръце.

— Кажи му ти, Ейми.

— Андрю — подхвана тя. — Андрю, погледни ме.

Той откъсна измъчения си поглед от масата.

— Господин Харди е скептичен, защото в „Перфектен убиец“ ти описваш същата история, която…

Андрю скочи като ужилен.

— Откъде знаете за разказа? Аз никога… — Той хвърли поглед към ъгъла, където Харди стоеше като паметник на безгрижието. Никаква помощ оттам. Обърна се отново към Ву. — Никога дори не съм го разпечатвал.

— Знаем — отвърна Ейми. — Но го имаш запазен на диска.

Харди заговори:

— Процедурата е стандартна, Андрю. Полицията извършва обиск и преглежда файловете в компютъра ти, прочита електронната ти поща. Това е единственото ми възражение срещу историята ти. Иначе е написана добре. Напомня ми малко Холдън Колфийлд17, но не си взел предвид последните технически постижения. Не ти ли хрумна, че ще обискират дома ти? Че ще преровят всичко, за да се доберат до някоя улика?

Андрю се сви на чина с наведена глава и безпомощно увиснали рамене. Оставиха го минута-две да осмисли новата информация, доста дълго време при дадените обстоятелства. Най-накрая той въздъхна и вдигна глава.

— Вижте — каза той. — Не играя роля. Казвам ви истината, разберете. Разказът ми е измислен. Героят ми е измислен.

— Тревор — обади се Ву.

— Точно така, Тревор. Този Тревор…

Харди го прекъсна:

— Андрю, това е най-изобличителният документ, който някога съм чел, а съм доста дълго в тази игра. Никой съдия на света не би те оправдал, ако прочете това, а той с положителност ще го прочете. Колко разказа, подобни на този, имаш в компютъра си?

— Нито един.

— Слава Богу — каза Ву. — Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш, Андрю?

Той й се озъби:

— Мислех си, че пиша разказ. Нали знаете? Плод на авторовото въображение.

— Всички сме чували за авторовото въображение — каза Харди. Не беше помръднал от мястото си в ъгъла до вратата. — Но това просто… Изобщо не вярвам, че е измислица.

— Вярвайте каквото си щете. Не сте ли чели „Престъпление и наказание“? Или „В дан на удоволствието“ от Джон Ланчестър?

— Чела съм и двата романа — каза Ву. — И какво от това?

— Ами, току-що бях прочел „В дан на удоволствието“ в началото на годината, когато започнаха проблемите с Лора. — Очите му шареха между адвокатите му. — Когато започнахме да репетираме с Майк, тя… също като Джули от разказа ми толкова се прехласна по него, че ме накара да се усъмня. Всъщност заради това скъсахме.

— Това го няма в разказа — каза Харди. — Скъсването.

— Не — отвърна Андрю. — Точно затова историята е измислена. Споменах ли го вече? Струва ми се, че да.

Устните на Харди се усмихваха, но не и очите.

— Не знам кой ти е втълпил, че сарказмът представлява мощно оръжие в един дебат, Андрю. Който и да е бил, не ти е направил услуга. Разбирам, че си измислил историята си. Не е толкова трудно да се схване. Но трябва да признаеш, че много неща вътре изглеждат така, сякаш са почерпани от собствения ти опит. Искаш ли да ни разкажеш по-подробно за това или не?

Андрю се размърда неспокойно. Обърна се за подкрепа към Ву, която като че ли бе по-склонна да му съчувства, но физиономията й остана каменна. Най-после проговори:

— Когато написах това, ревнувах Лора от Майк. Исках да се поставя на мястото на онзи странен тип от книгата на Ланчестър.

— И си успял — каза Ву и добави, като се обърна към Харди. — „В дан на удоволствието“.

— Трябва да я прочета — рече Харди с привидно безразличие.

— Накрая — продължи Андрю — тъкмо по тази причина не изпратих разказа никъде. Беше прекалено банален. Искам да кажа, един наистина умен тип, който всъщност е побъркан. Сюжет, експлоатиран милион пъти. Освен това смятам, че краят не ми се удаде. Исках Тревор да измисли наистина уникален начин, по който да извърши убийствата, но в последна сметка пак прибягнах до пистолет.

Харди усети, че го обхваща някакво сюрреалистично чувство за дезориентация. Пред него седи клиент, обвинен в убийство, а единственото, което прави, е да обсъжда сюжета на разказа си, който може да го окачи на бесилото.

— Имаш ли публикувани творби? — попита той.

— Не. Но съм ги пращал на много издатели. Получих много любезен отказ от списание „Максуини“ за една от тях, всъщност поощрение.

— Радвам се за теб. — Най-после Харди си придърпа един стол и седна до масата. — Слушай, Андрю, при всички положения трябва да поразчепкаме малко този разказ. Не можеш да отречеш, че той те представя във възможно най-неблагоприятна светлина.

— Но разказът не е толкова лош — каза Андрю.

— Не, той е превъзходен — отвърна Харди. — Само че не говоря за литературните му достойнства. Говоря за събитията и мотива около тези две убийства, които действително са били извършени, за които си обвинен и които доста точно са отразени в разказа, написан от теб два месеца по-рано. Две убийства — на учителя и на приятелката ти. Пистолетът на баща ти. Дори алибито ти.

— Не забравяй любимия ми момент — каза Ейми. Тя извади текста, който бе принтирала в офиса си, отгърна на нужната страница и почете на глас: — Става дума за оръжието. Ето какво казва твоят герой. Ами ако се отърва от оръжието? Дори да открият по-късно куршумите, няма да бъдат в състояние да направят балистично сравнение. Проверявам, за да се уверя, че пистолетът не е произведен в Израел, където стрелят с оръжията, преди да ги продават. После информацията от балистичната проба се вкарва в компютъра заедно с името на купувача, така че дори да не открият оръжието, могат да идентифицират притежателя му.

— Вярно е — заинати се Андрю. — Така постъпват. Открих този факт, докато правех проучванията за разказа си.

— Браво на теб — каза Харди. — Но това не е най-важното. Дай на мен, Ейми.

Тя му подаде страниците и той ги прелисти към края.

— Какво ще кажеш за тази част, Андрю? Как, мислиш, ще погледнат на теб съдебните заседатели, ако прокурорът им прочете на глас този откъс, а той несъмнено ще го направи? Връщам се и откривам телата. Обаждам се на 911. Те ще си помислят, че няма начин да съм се върнал, ако аз съм ги застрелял. Ще ме заподозрат ли ченгетата? Да. Обаче аз съм се отървал от пистолета и от ръкавиците. Нощта, в която го извършвам, взимам дрехи за смяна — същите като тези, с които съм облечен — и ги прибирам в найлонова торба в камионетката си. Също и обувки. Изхвърлям целия комплект, преди да се върна и да намеря труповете. Ченгетата ме оглеждат, но аз съм чист. А Майк и Лора са мъртви.

— Хей! Няма такова нещо! — Андрю понечи да стане. — Не съм написал Майк и Лора, а Джули и Майлс. Имената на героите ми.

— О, прав си, извинявай! Сигурно ми се е сторило, че имаш предвид Майк и Лора, затова го прочетох така. Грешката е моя. — Харди остави листовете на масата и погледна клиента си. — Слушай, Андрю. Всичко това не само много се доближава до случилото се в действителност, но говори за умисъл и предварително планиране. Освен това е изпипано хитро. Нали си спомняш, това беше един от критериите, които се готвим да опровергаем.

Андрю отново се сви на чина и скръсти ръце. Като се имаше предвид надигналата се катастрофа, изражението на лицето му беше почти спокойно.

— Добре — Харди смени темата. — Нека се върнем към ревността ти.

— Никога преди не бях изпитвал подобно чувство. Беше толкова… завладяващо. Щом Лора заговореше за Майк, веднага я прекъсвах. Не можех да търпя да я слушам. Предполагам, че започнах да се държа като пълен идиот.

Ву наостри уши.

— Как по-точно?

— О, по всевъзможни начини. Свалях приятелките на Лора. Нагрубявах я пред другите. Апострофирах Майк…

— Но не си прибягвал до физическо насилие?

— Не.

— Никога? — натърти Харди. Този факт беше от онези, които в никакъв случай не биваше да остават недоизяснени. — Никога ли не си я удрял? Никой ли не те е виждал да го правиш?

— Никога не съм я удрял — каза той. — Не бих я наранил. Аз я обичах.

— Добре. — Харди забарабани с пръсти по масата. — Нека се върнем пак на разказа. Как смяташ, че трябва да постъпим с него?

Андрю въздъхна.

— Това е измислена история. Не знам какво друго да кажа. Героят не съм аз. Джули не е Лора, Майлс не е Майк. Има десетки факти, които не отговарят на действителността.

— Назови ми някой съществен — подкани го Харди. — Нещо, което би се отразило върху преценката на съдебните заседатели.

— Ами, главното е, че в разказа Тревор спи с много други момичета. А аз не съм го правил.

— Да не би да си девствен? — попита Харди. — Разказът не звучи, сякаш го е писал девственик.

— По онова време бях — каза Андрю и в гласа му се промъкна нотка на гордост. — Представях си какво би чувствало и правило момче като Тревор.

— Чудесно — Харди продължаваше да дълбае. — Но е малко пресилено да наричаш това главното, Андрю. Може би ще ни кажеш нещо за престъплението, по какво убийството в историята се различава от истинското.

Момчето потърси погледа на Ву за подкрепа, но тя също очакваше отговора му.

— Добре — каза той най-накрая. — Добре. В разказа си пиша, че Тревор почти е решил да не използва пистолета на баща си, нали? Той разбира, че ако го стори, ченгетата ще го свържат с престъплението. Щом съм разбрал това достатъчно ясно, когато съм го писал преди четири или пет месеца, какъв смисъл би имало да си послужа с пистолета на Хал?

Харди сви рамене.

— Може да си открил някакъв начин.

— Обаче не съм. Значи не съм го направил. Не в действителния живот.

Ву се намеси.

— Но пистолетът на Хал е бил там, Андрю.

— Вижте, идеята ми хрумна от разказа — да има пистолет на сцената…

Харди го прекъсна:

— Вече говорихме за това. Нека се спрем на нещо по-лично. Най-добрият ти приятел — Лани, нали? Та Лани е свидетелствал, че си смятал, че Муни и Лора са интимни. Затова си занесъл пистолета в училище и…

— Аха! — викна Андрю тържествуващо. — Моят герой Тревор никога не е показвал пистолета на никого в училище. Аз също не бих го показал на Лани, ако смятах да го използвам. Помислете само, това би било безсмислено. Може ли момче, достатъчно умно да измисли герой като Тревор, да бъде толкова тъпо, че да размахва пистолета наляво и надясно?

— Умните момчета непрекъснато вършат глупости — отбеляза Харди. — Въпросът е дали си вярвал, че Лора и Муни са правили секс.

Победен, Андрю се облегна назад.

— Може и да съм вярвал. Затова и написах разказа. Но после се сдобрихме…

— Ти и Лора? — попита Харди. Спори му се уместно да направи разграничение между измислицата и действителността. — Мисля, че пропусна скъсването. По кое време беше това?

— Преди Коледа. Две седмици, след като започнаха репетициите на пиесата.

— И защо скъса с нея?

— Тя скъса с мен. Заради ревността ми.

— Но след Коледа се събрахте отново?

— Точно така.

— Как се случи?

Пак тази нотка на гордост.

— Тя ме убеди, че нямам повод да ревнувам.

— С други думи — вметна Ву, — сте започнали да правите секс.

Андрю кимна.

— Но в разказа — настоя Харди — това, че Джули прави секс с Тревор, е без значение. Всъщност само подклажда ревността му.

— Правилно. Обаче с нас не беше така. — Изведнъж лицето му се проясни. — Можете да питате Лани, той ще ви каже.

— Какво? — уточни Ву. — Че с Лора сте правили секс?

— Не — въпросът го засегна. — Не съм му разказвал за това. — Андрю прочете съмнение по лицата им. — Това е истината! Не съм се перчил. Лора и аз… То беше нещо лично. Нямаше нищо общо с разказа. Това беше още една причина да не го пращам никъде — всички тези описания щяха да обидят Лора, да наранят чувствата й. Ние не бяхме такива. Тревор беше такъв. Толкова ли не проумявате?

Харди го подкани:

— Бяхме стигнали до Лани.

— Не съм казвал нищичко на Лани. Всъщност досега не бях разказвал на никого за това. Никой не подозира, че сме го направили. Знаехме само ние двамата.

— Да допуснем. — Без да се впечатли от представата на Андрю за собствената му добродетелност, Харди продължи инквизицията. — Какво тогава трябва да питаме Лани?

— Дали съм продължил да ревнувам, след като се сдобрихме. Искам да кажа, не съм му обяснявал как и защо, не съм споменавал за секса. Но му казах, че ревността ми е история.

— Обаче си продължавал да носиш пистолета в джоба си? И като говорим за това, нека те попитам как тази празна гилза — предполагам, че е от пистолета на баща ти — се е озовала в колата ти?

— Просто лош късмет. Като взех пистолета, исках да разбера как се чувства човек, когато стреля. Затова отидох една нощ на брега и гръмнах няколко пъти.

— От вътрешността на колата?

— Не, отвън. Някоя гилза трябва да е рикоширала и да е влязла обратно през прозореца.

— Възможно е — каза Харди. — Но си остава фактът, че си носил оръжието със себе си поне няколко седмици, след като казваш, че вече не си имал намерение да го използваш. Освен, разбира се — Харди направи пауза, — ако истината е друга.

— Трябваше да го върна на мястото му. Сега осъзнавам това. О, и още нещо, току-що си спомних…

— Току-що си спомни? — каза Харди. — Не започвай да си спомняш разни неща сега, Андрю.

— Не, става дума за разказа, нещо, което определено е трябвало да направя, което Тревор направи, когато излезе да се разхожда. Той намери за уместно да влезе в онзи магазин и да разговаря с продавача, спомняте ли си?

— Съвсем живо — отвърна Харди. — И какво?

— По време на моята разходка, на истинската ми разходка онази вечер, аз не направих нищо подобно. Не съм се отбивал в никакъв магазин. А би трябвало, не намирате ли? Тревор е помислил за това, значи трябваше и аз да помисля.

— Страхотно — рече Харди. — Това се казва напредък. Все пак проблемът, до който стигнахме, е че не си върнал пистолета в чекмеджето на баща си. И господин Саларко случайно го е забелязал у Муни. — Той направи три крачки към стената и се обърна. — Андрю, уверявам те, че съм много по-мек от всеки друг, който би те разпитвал в съдебната зала. Искам да упражним отговорите ти, така че да имаме възможност да… може би… да им придадем по-позитивно звучене, когато и ако се изправиш пред съдията. Ще ми съдействаш ли?

— А имам ли друг избор?

Харди отвърна остро:

— Вече ти казах. Другият ти избор е да пледираш виновен, както Ейми ти предложи още в самото начало, ако — и тук има едно голямо „ако“ — прокурорът още е склонен на споразумение. Това ли искаш? Не? Добре, тогава ето последният ми въпрос. Лора оставаше ли понякога в апартамента на Муни, след като ти си тръгваше? Известно ли ти е, дали после изобщо я е закарвал до вкъщи?

— Да.

— Също като в разказа ти?

— Освен ако не са… — Той се поколеба.

— Правили секс? Сигурен ли си? — Андрю забави отговора си и Харди го атакува. — Да! Отговорът е да, Андрю. Ти си сигурен в това. Ако застанеш някога на свидетелската скамейка, няма да има абсолютно никакво съмнение. Ясно ли ти е?

Укротен, клиентът му кимна.

— И да не съм сигурен, съдебните заседатели пак ще решат, че имам мотив.

Стиснал устни, Харди кимна.

— Добре, Андрю. Правилно. А ти си убеден, че не са правили секс, защото двамата с Лора сте го обсъждали, така, както сте обсъждали всичко останало, нали?

— Да, сър, точно така.

— И понеже сте си казвали всичко, ти си знаел всичко важно за нея и за живота й, така ли е?

Андрю изведнъж застана нащрек.

— Да, горе-долу всичко — отвърна той. — Всичко важно.

— Андрю — Ву не можа да издържи. — Господин Харди ти намеква, че Лора е била бременна. Знаеше ли го?

— Съобщиха ми след аутопсията.

— Но преди това? Не знаеше ли, че тя носи твоето дете?

Харди попита:

— Помниш ли онази ДНК проба, която са ти взели, когато са те арестували? Обадиха се да ни съобщят резултатите, малко преди да дойдем тук днес. Бебето е било твое.

— Така и трябва — отвърна Андрю. — Няма начин да е другояче.

— Но не го знаеше, докато Лора беше жива? — попита Ву. — Че е била бременна? Не ти е казала?

— Не. Не е.

Очите на Андрю помръкнаха. Той току-що бе уверил адвокатите си, че с Лора си споделят всичко — най-интимните си тайни — а ето че не бе имал ни най-малка представа за бременността й. Харди, убеден, че никога досега не бе имал по-ненадежден клиент, хвърли бърз поглед на Ву.

Андрю изглежда го забеляза.

— Положението е лошо, нали?

Харди разтърка с длан челото си.

— Може би е време да направим кратка почивка — каза той.

18

Харди имаше среща за обяд, а Ву остана с Андрю, за да изготви списъка на свидетелите си и да преговорят алибито му, както и всички слаби пунктове, по които смяташе, че Бранд ще я атакува на предстоящото дело. Напредваха бавно и мъчително. Да измъкваш информация и — или — да получаваш съдействие от Андрю бе все едно да вадиш зъб без упойка. Привършиха в ранния следобед.

Рей Котрел вървеше нагоре по хълма към бараките, когато Ву излезе на слънчевата светлина. Той стигна портала малко преди нея и го отвори. Благодари му и Котрел се възползва от възможността да завърже разговор.

— Как мина днес? — попита той.

Тя направи гримаса и сви рамене.

— Добре, предполагам.

— Не изглеждаш особено въодушевена.

— В интерес на истината, той е доста потиснат.

— Все пак го заплашва доживотна присъда. И ти би била потисната на негово място.

— Сигурно. — Тя замълча за миг. — Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Ти присъства в залата, когато Андрю отказа да се признае за виновен. Когато заяви, че не го е извършил. Именно това го изложи на риска от доживотна присъда.

— Да. Какъв е въпросът?

Тя внимателно подбра думите си, преди да започне:

— Ти знаеш добре как стоят нещата тук. Виждал си много деца като него. Според мен Андрю трябваше да се съгласи с осемгодишната присъда. Той просто не разбира, че каквато и да е истината, отстрани изглежда така, сякаш е извършил тези убийства. Почти всяко жури би го намерило за виновен. Не проумявам защо не иска да разбере, че още има шанс да се измъкне. Джонсън вероятно ще се съгласи да му го даде. Не е нужно Андрю да се страхува от доживотна присъда.

— Може би според него фактът, че е невинен, има значение. Ако наистина е невинен.

Разстроена, тя поклати глава.

— Въпросът не е в това.

— Той вероятно си мисли, че е.

— Исках да те попитам следното. Защо Андрю не осъзнава, че най-важното е да се възползва и от най-малкото предимство? Има си система, която функционира по определен начин и той в никакъв случай не е в негова полза. Защо просто не приеме най-добрата сделка, която му се предлага? Дали само понеже съм адвокат виждам нещата толкова ясно?

Котрел впери очи в някаква точка зад нея.

— Може би.

— Добре. Но виж какво — каза тя. — Дори ако е невинен, пак би могъл да се съгласи на споразумението, а през това време баща му да наеме екип от частни детективи, които може би ще открият нещо, което ще му помогне да се отърве.

— „Би могъл“, „може би“, нищо сигурно. За хлапе на неговата възраст осем години са цяла вечност. Единственото му желание е да излезе веднага. Не го интересува как функционира системата.

Тя стисна челюсти.

— Тя обаче функционира, Рей. Има едно правило, и ако двамата си поговорите, навярно ще успееш да му го обясниш.

— Какво е то?

— Че трябва да слуша адвоката си. В деветдесет и девет процента от случаите това е най-вярното решение.

— Но остава един процент — рече Котрел. — И ако човек си мисли, че точно той е този един процент, му е трудно да се примири.

— Това е хазарт. А сделката си е сделка.

За миг мнението й като че ли го ядоса, но после вдигна рамене.

— Както и да е — каза той. — Струва ми се, че днес се чувстваш по-добре.

Тя се стъписа, неподготвена за забележката му.

— О, имаш предвид в сравнение с вчера? — Ву се усмихна леко. — Винаги се чувствам по-добре в сравнение с вчера. Но още по-хубаво ще е, ако спра изобщо да пия.

— Проклятие — по лицето на Котрел се изписа разочарование. — Тъкмо щях да те попитам дали мога да те поканя на едно питие някой път.

Ву не реагира веднага. Като хвърли бърз поглед на осеяното му с белези от шарка лице, тя въздъхна, опитвайки се да прозвучи искрено.

— Поласкана съм, Рей. Наистина. Но си имам своя политика за хората, с които съм в служебни отношения. Затова мисля, че идеята не е добра.

— Разбира се — каза той. — Не се притеснявай.

— Съжалявам. Нищо лично.

— Знам — отвърна той и посочи бараките. — Трябва да се връщам на работа. Пак ще се видим.

Ако си мислеше, че такситата са рядкост в центъра на града, то тук, горе на хълма, изглежда бяха застрашен от изчезване вид. Тя стоеше на ъгъла на Маркет Стрийт, като се упрекваше, задето е била толкова глупава да си бъбри приятелски с пристава. Но ето че отново бяха изтълкували поведението й погрешно. Това започваше да се превръща в традиция и на нея взе да й писва.

Никакво такси на хоризонта.

Погледна си часовника. Два без четвърт. Чакаше вече почти петнайсет минути. По-добре да си беше поръчала такси по телефона. Бръкна в куфарчето си, извади клетъчния си телефон и отвори капачето му. Изведнъж пред нея се закова един червен круизър РТ. Отстъпи назад, когато прозорецът откъм страната на шофьора се спусна и отвътре се показа Бранд.

— Нямаше как да не забележа, че стоиш тук, когато напуснах сградата преди пет минути. Чакаш ли някого?

Къде отиваш?

— В центъра.

— Аз също. Искаш ли да те закарам? — Той отвори предната врата и добави. — Обикновена колегиалност.

Тъкмо започна да се колебае, когато осъзна, че се държи глупаво. Нямаше да й стане нищо, ако пътува с него до центъра.

Рей Котрел не беше дежурен и отиде да гледа баскетболния мач между затворниците. Игрището бе далече от бараките, на най-високата точка на хълма. Оградата, допълнително подсилена с бодлива тел, минаваше по протежение на едно било, под което се отваряше дълбока около трийсет метра пропаст към Маркет Стрийт.

Погледна надолу и жената, която стоеше на ъгъла, му се стори позната. Примижавайки на яркото слънце, той мина напред, за да я огледа по-добре. Наистина беше тя.

Шибани адвокати. Как можа да забрави. „Не се срещам с хора, с които съм в служебни отношения“.

Въпреки това не откъсваше поглед от нея. Дори от това разстояние тя бе най-хубавото, което вероятно щеше да му се удаде да види днес. Сега бе облечена официално, но джинсите и пуловерът вчера прилепваха плътно по тялото й и той знаеше какво крие под деловия си костюм.

Човече.

Топката се удари в оградата пред него и разлюля телта — сигурно някой от играчите бе разбрал, че е престанал да ги наблюдава и се възползваше от възможността да го предизвика. Хвърли поглед към игрището, но реши да не обръща внимание. Отново погледна надолу към Ву. Още стоеше там.

Тогава изведнъж забеляза колата на Джейсън Бранд — не можеше да сбърка возилото на това нафукано копеле — да се задава иззад ъгъла и да спира пред нея. Видя я да отстъпва назад, да разговаря с него през прозореца и накрая да се качва в колата.

Не се срещала с хора, с които била в служебни отношения, така ли?

Курва, помисли си той.

Няколко минути никой от двамата не проговори. Най-после Бранд попита:

— Къде ти е колата?

— Оставих я пред офиса. Тази сутрин дойдох с господин Харди, но той си тръгна по-рано, защото имаше среща. Казах му, че ще си взема такси.

— Не се навъртат много таксита тук.

— Вече забелязах.

Изминаха още една пресечка в мълчание. Накрая Бранд го наруши:

— Какво искаше шефът ти?

— Да се види с Андрю. Ще бъде втори адвокат по делото.

Бранд й хвърли кос поглед:

— Как приемаш това?

— Не сме го подлагали на гласуване — тя се насили да се засмее. — Истината е, че напоследък не съм му давала много поводи да е доволен от мен.

Той се въздържа от коментар. След минута тя каза:

— Бях много разсеяна. — Ву гледаше право пред себе си, с ръце, оплетени върху обемистото дипломатическо куфарче, което почиваше в скута й. — Може би знаеш, че баща ми умря преди няколко месеца и оттогава не съм на себе си.

— Много съжалявам — рече той. — Трябваше да ми кажеш, когато… — и се запъна.

— Това не е от нещата, които споделяш, когато се каниш да правиш секс с някого. Особено ако то е, което те подтиква към такива случайни авантюри.

За миг думите й увиснаха във въздуха помежду им.

— Все пак можеше да ми кажеш — повтори той.

— Вероятно — каза тя. — Но не ми се искаше да разбера.

— Да разбереш какво?

— Дали си готов да понасяш допълнително бреме.

— По принцип се старая да го избягвам.

— Аз също.

— Значи си приличаме. — След малко той й протегна ръка през седалката. — Приятели? — каза Бранд. — Временно.

Тя се поколеба за секунда, после кимна.

— Добре. Защо не.

И те си стиснаха ръце.

19

При предишната администрация на областния прокурор предпочитаният метод за уволнение беше розов слип, който оставяха на стола на нарочения, докато отиваше на обяд или отскачаше до съда. И това, само за да се избегне директната дискусия или конфронтация. Работиш вече шестнайсет години на тази служба, имаш три деца, две от тях току-що постъпили в колеж, отдалечаваш се от мястото си за петнайсетина минути и хоп — изненада! Превърнал си се в чиновник, изгонен без предупреждение. Благодаря за чудесните спомени. Понякога потърпевшият приемаше това толкова зле, че известно време областният прокурор държеше въоръжен детектив на пост пред офиса, в случай че на някого му хрумнеше да изрази протеста си, упражнявайки насилие.

В това отношение Боскачи имаше по-прям стил на управление, което значително улесняваше Глицки и Лание. Беше провеждал разговори очи в очи с всички заместник областни прокурори, които подлежаха на уволнение при Джакман. От тези разговори се пазеха протоколи, както и други лични данни, подредени по азбучен ред в кантонерката му за документи. Това стесняваше списъка на отявлено недоволните бивши заместник областни прокурори от седемнайсет на трима и Глицки беше предал тези три имена на инспекторите Белу и Ръсел.

Останалите четиринайсет щяха да бъдат разпитани и проверени от служителите в отдел „Престъпления от общ характер“, макар да не хранеха големи надежди, че тези разследвания ще доведат донякъде. Последният служител Боскачи бе освободил преди почти година. В едно от сепаретата на Лу Гърка Глицки тъкмо обясняваше на Марсел Лание защо според него е малко вероятно след толкова време някой да се вбеси толкова на Алън, че да го убие.

— … но въпреки това смятам, че трябва да проверим. Да елиминираме най-очевидните, после да продължим надолу по списъка.

Лание нагъваше днешния специалитет — пържени тестени топчета с много подправки в млечен сос с чесън и лютив ориз.

— Дори не съм убеден, че тези момчета са най-очевидните заподозрени — каза Лание. — Макар че вчера ми се сториха добра отправна точка. Щом никой не е чул изстрела, вероятно е бил използван заглушител. А в такъв случай най-вероятно става дума за професионалист.

Глицки пиеше чай с лед.

— От лабораторията казаха, че по куршума има следи от одраскване, които биха могли да са от заглушител. Не със сигурност, но с голяма вероятност. Ако е бил професионалист — съгласен съм, тогава губим.

Дълги години Лание беше работил като инспектор в отдел „Убийства“ под ръководството на Глицки и сега двамата разискваха неща, които им бяха до болка познати.

— Явно не е било грабеж — рече Лание. — Затова трябва да е някой, когото Боскачи е познавал. Следователно е налице мотив.

— Правилно. Можем ли да елиминираме семейството?

— Да.

— Съгласен съм. И не е водил никакъв процес, който си заслужава да споменем. Само едно убийство, чиито обстоятелства са доста ясни. Повечето дела е прехвърлял на подчинените си. Такава му е била работата.

— Да, но е възможно с някое свое действие да е разбунил духовете. Изправяше пред съда и типове, които отдавна са в системата, в очакване на процесите си. Беше непопулярен заради тази програма.

Лание извади бележник и си записа нещо.

— Вярно е — каза той.

Глицки кимна.

— Може би трябва да разберем кой е бил наред. Някой, свързан с подземния свят — с руската, китайската, виетнамската или нашенската мафия. Не съм в течение на последните събития. Някоя от тях известна ли е с това, че използва заглушители по-често?

— Всяка от тях. Част от бизнеса.

— Добре. Като говорим за бизнес, как стоят нещата с профсъюзите?

Лание набоде на вилицата си едно тестено топче и кимна:

— Не мисля, че техен човек би се разбеснял до такава степен заради преговорите, та да поиска да очисти Алън. Той просто пазеше гърба на Кларънс. Затова е по-вероятно да им е отстъпил дори повече, отколкото трябва.

— Съгласен. Не си струва да ровим там, след като не разполагаме със следа.

— Тогава кой остава? С мотив, имам предвид.

— Нашият професионалист? На него му плащат. Това също е мотив. — Глицки поклати глава. — Но засега го изключваме като ненадежден. Някой друг.

— Целият останал цивилизован свят?

Изкушен да се усмихне и да си развали репутацията, Глицки отпи от чая си. Той вдигна поглед към Лу, който застана до масата им.

— Ейб, ти няма ли да ядеш специалитета?

Глицки бе опитал една хапка и беше установил, че не е гладен.

— Страхотен е, Лу, но има кисело мляко, а аз съм алергичен към него.

— Ей, защо не каза веднага? Ще накарам Чуй да ти забърка нещо друго. Отзад има цяла тава с тестени топчета, още топли, може да ти ги залее със соев сос или оцет. Ще си оближеш пръстите.

— Благодаря ти, Лу, но двамата с Марсел вече си тръгваме. Отиваме на среща. Всъщност, тъкмо се канехме да поискаме сметката.

— Добре. Веднага ще я уредя. — Той посочи недокоснатото блюдо. — Но това не ми харесва. Ако пак се случи, моля те да ми съобщиш незабавно. Аз пък ще кажа на Чуй. Тя винаги използва кисело мляко, защото придава на ястието онзи типично гръцки вкус, който всички обичат, но за теб е готова по всяко време да приготви нещо специално, Ейб. Съвсем сериозно.

Когато се оттегли, Глицки каза:

— Най-ужасното е, че наистина би го направила, знам си. Та докъде бяхме стигнали? До целия цивилизован свят? Какво ще кажеш да провериш всички, които е тикнал зад решетките? Като прокурор, имам предвид.

— За последните двайсет и пет години? Къде се е чуло и видяло подобно нещо?

— Всъщност не знам. Но пак е по-малко от целия цивилизован свят. Освен това ни помагат и хората от отдел „Престъпления от общ характер“. Те вече започнаха да нищят всички, които са излезли наскоро.

— Значи смяташ, че може да е някой бивш затворник?

— Точно така.

Лание поклати глава.

— Но те обикновено не постъпват така, Ейб.

— Разбирам. — Глицки помисли за секунда. — Добре, ще зарежем тази работа за няколко дни и ще обходим изложбите на оръжия.

— За какво?

— За да разберем кои производители продават заглушители. — Глицки изпревари отговора на Лание. — Човек никога не знае. Може да извадим късмет. Поне ще се занимаваме с нещо. Сам ще проверя някое от тези местенца.

— Смяташ, че изложителите ще се разприказват?

— Или трябва да се заемем с тях, или да преровим досиетата от последните двайсет и пет години и да извадим всички дела, които Боскачи е спечелил. А изложителите ще говорят с мен, бъди сигурен. Няма да нося униформата си.

— Да бе — подхвърли Лание. — Това ще ги заблуди.

По план този петък следобед Глицки трябваше да открие някакъв музикален фестивал, организиран от Пакистанската асоциация на Сан Франциско в парка Голдън Гейт. Когато се върна в кабинета си, той прекара пет минути в душевна борба, преди да вдигне слушалката и да се обади на Франк Батист.

Каза на шефа, че са постигнали малък напредък по случая Боскачи и че той лично иска да провери някои факти. Дали някой от пресслужбата не би могъл да го замести на пакистанската веселба, като каже няколко трогателни приказки — със сигурност щели да се приемат по-добре от което и да е негово изказване. Вече бе на вратата, когато го повика заместник-началникът на административния отдел Брайс Джейк Лонгориа. Макар че и той като останалите заместник-началници трябваше непрекъснато да тича нагоре-надолу, днес Лонгориа отново седеше зад бюрото си и работеше на компютъра.

— Тъкмо излизах, Брайс. Какво мога да направя за теб?

— Няма да те задържам. Просто се питах дали има някакво развитие по онзи твой въпрос за съдебните заседатели.

— Онзи мой въпрос?

— По който говорихме миналия път. Търсеше човек, който е бил съдебен заседател горе-долу преди сто години.

Глицки затвори очи и прерови паметта си. Поклати глава, готов да се откаже, когато името изплува в ума му.

— Елизабет Кеъри — рече той.

— Може би. Не съм сигурен, че спомена име.

— Точно за нея ставаше дума. Застреляна на прага на къщата си миналата седмица.

— И още не разполагаш с нищо?

— Дори нямах време да се занимавам с нея. Пет минути след като говорихме с теб, научих за бягството на ЛеШон Броуди, а после убиха Боскачи. Така ме завъртя шайбата, че госпожа Кеъри съвсем ми изскочи от главата и все още няма никакъв шанс да се върне обратно там. Защо питаш? Да не би да имаш някаква идея?

— Не — Лонгориа поклати глава и вдигна рамене. — Просто ми замириса на истинска полицейска работа и привлече вниманието ми.

— И ти ли? — В гърлото на Глицки заклокочи смях.

Лонгориа махна с ръка, сочейки наоколо.

— Този кабинет — каза той. — Нали знаеш как е.

— Слушам те.

— Та накъде си се запътил?

Глицки пристъпи една крачка напред.

— Между нас казано, Брайс, бягам от училище. Отивам да разгледам някои изложби на оръжие.

— За какво?

— Да видя кои продават нелегално заглушители. Никой не е чул изстрел, когато са убили Боскачи.

Лонгориа вдигна пръст, обърна се към компютъра си и натисна няколко клавиша.

— Виж първо това — каза той. — Може да ти спести разходката.

Глицки, който не гореше от желание да си спести разходката, се приближи и се облегна на бюрото.

— Какво трябва да гледам?

— Току-що въведох търсене за „заглушители на оръжие“. Знаеш ли колко сайта излязоха? — Той придвижи курсора. — Пет хиляди осемстотин двайсет и един. А ти се каниш да обикаляш изложби.

— Може да стане по-бързо, отколкото да преравям всичко това.

— Пък и няма да си затворен в кабинета си.

— Най-вече. — Глицки се залепи за екрана. — Откога заглушителите станаха законни?

— О, няма такова нещо — оживи се Лонгориа. — От тези сайтове става ясно, че продажбата на заглушители е разрешена само за правителствени агенции и полицейски звена.

— Полицейски звена ли? Ние не ги използваме.

— Напротив. ТАС разполагат с няколко. Тактическото звено. Не го ли знаеше?

— Не съм имал много вземане-даване с ТАС.

— Когато кацнат на покрива на сграда със заложници, като слизат надолу по етажите, те гърмят по лошите момчета, изпречили се на пътя им, без да искат да будят цялата улица. Това е легално, поне според федералните закони. Но разгледай тези сайтове.

И Лонгориа щракна няколко пъти с мишката.

— Гледай. Има списания с инструкции как да си направиш сам симпатичен малък заглушител с подръчни средства. Разбира се, те са с гриф „Само за сведение“ или „За академични цели“. Сигурен съм обаче, че едва ли някой си е купил такава книжка, за да си измайстори заглушител.

— Не — каза Глицки. — Това би било грешен ход. — Той вече бе решил, че все пак ще предприеме своята обиколка, колкото и малко изгледи за успех да имаше. Сбогува се с Лонгориа, но на вратата се обърна още веднъж.

— Все пак, ако откриеш нещо за Елизабет Кеъри, ще се радвам да го науча.

— Ще запомня.

Всеки уикенд в Северна Калифорния се състояха изложби базари на оръжия. Глицки бе проверил в интернет, после проведе два телефонни разговора и узна, че този уикенд щеше да има изложения в няколко окръга — Санта Роза, Сан Хосе, Фримонт, както и в Сан Франциско Кау Палас, който беше в Брисбейн, окръг Сан Матео. Колкото повече обмисляше идеята — при положение, че нямаше да си губят времето да търсят някакъв професионален стрелец — толкова повече му харесваше. Всъщност заглушителят наистина можеше да го отведе до някаква следа. Или поне, както бе казал на Лонгориа, щеше да му помогне да се откъсне за малко от офиса и от безкрайните срещи в първия истински хубав ден тази година.

С туристическите боти и камуфлажното облекло се чувстваше далеч по-удобно, отколкото с униформата. Освен това така не приличаше много на ченге — в случая камуфлажът бе от предимство. Докато пътуваше към Кау Палас, той уреди негови хора под прикритие да присъстват на останалите шоута и да му докладват резултатите в понеделник. Ако изскочеше нещо, Глицки можеше да подбере интернет доставчиците и да вземе от тях списъците с адресите на клиентите. Дори ако успееше да склони „Алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия“ да им сътрудничи, щеше да отнеме толкова време, колкото да преровят ръчно всички наказателни дела от двайсет и пет годишната практика на Боскачи. Но сега, в ранния следобед, той бе на път към изложбата, возен от личния си шофьор. Паганучи насочи черния таурус към паркинга на Кау Палас и Глицки го освободи за два часа.

Дясната половина на огромната, подобна на хангар конструкция помещаваше над триста щанда, претъпкани с всевъзможни видове оръжие, както и със съответните помощни облекла, екипировки, амуниции и литература. Можеше да се намери всичко — от най-малкия въобразим пистолет с един куршум до ловджийски пушки, снайпери, винтовки, както и всякакъв тип барабанни револвери с шест патрона и полуавтоматични оръжия. Разбира се, изложбата не се ограничаваше само до огнестрелни оръжия — производителите бяха изложили забележително богат асортимент от паравоенни и приспособления за лична употреба, включително арбалети, ловджийски и бойни ножове, прашки с дървени чатали и кожени аксесоари. А имаха по един щанд на края на всяка пътека. Изглежда бизнесът им процъфтяваше. Глицки нямаше как да не констатира, че въпреки непрестанните нападки на антиоръжейното лоби Втората поправка си бе взела своето, дори в такава либерална Мека като Сан Франциско. Това му достави радост.

Като ченге, макар да бе загрижен от факта, че все повече заредени пистолети попадаха в ръцете на деца и — или — престъпници, той нямаше нищо против идеята хората да притежават лично оръжие за самоотбрана и за защита на домовете си. По-малко очарован остана от страховитите снайпери и ножовете със зловещ вид — оръжия, чието единствено предназначение можеше да бъде военно и чиито единствени мишени бяха човешките същества.

Но не видя никакви заглушители.

Във всичките петдесет щата заглушителите бяха незаконни, но същото се отнасяше и за марихуаната. Глицки не вярваше, че заглушителите се намираха по-лесно от дрогата, но един от информаторите му, два пъти осъжданият Уолтър Флегър, на когото бе позвънил по мобилния телефон, го упъти вярно. В Кау Палас трябвало да потърси някой си Морт. Нужно било само да си приготви стодоларова банкнота и да има подръка още една хилядарка в брой.

През първия час Глицки обиколи изложбата, като на пет щанда спря да си побъбри с продавачите, дребни производители. Дълго време не беше излизал на улицата и сега чувстваше, че плува в свои води. Усещането беше приятно.

След престрелката миналата година Моузес Макгуайър беше прибрал всички оръжия, които бяха използвали, включително двата му револвера „Колт 357“. Не му бяха липсвали особено — той носеше своя „Глок 40“ автоматик на колана на униформата си всеки ден. Сега обаче нещо го подтикна да спре пред щанда на „Колт“. Имаше още двама клиенти, но мъжът зад тезгяха веднага се обърна към Глицки.

— Как сте, сър? — Джери, както можеше да се прочете на табелката с името му, беше в средата на трийсетте.

Под ризата си носеше кожена жилетка, имаше малки рижи мустачки и беше подстриган като морски пехотинец. — Желаете ли да си купите някакъв пистолет днес?

Глицки бавно се огледа наоколо. Оръжията бяха навсякъде, докъдето се простираше погледът му. Той се обърна към Джери и кимна.

— Така изглежда, нали?

— Запознат ли сте с „Колт“?

— Горе-долу. Едно време притежавах два. Някой ми ги открадна. — Технически погледнато, не беше лъжа. — Искам да видя дали някоя от тези играчки ще ми пасне. — Той посочи под тезгяха. — Този „Питон“ изглежда като братчето на онзи, който загубих. Триста петдесет и седем.

— Да, сър. — Мъжът го извади и го постави на тезгяха.

— Може ли? — попита Глицки и го взе.

Претегли го в едната, после в другата си ръка, завъртя барабана, махна го, сетне вдигна пистолета на височината на очите си и се прицели.

— В кой бранш работите?

Глицки върна барабана на мястото му.

— В охранителния. — Като се усмихваше само с устните, но не и с очите си, той сниши глас и попита заговорнически. — Какъв вид заглушител приляга на този, Джери?

Джери не чуваше въпроса за първи път. Обърна се, порови в едно чекмедже на бюрото зад него и след няколко секунди постави пред Глицки цветна гланцова брошура.

— Проблемът, сър, е, че що се отнася до заглушителя, „Колт“ препоръчва модел М1911 с патрони калибър 45 АСР. Той, разбира се, е полуавтоматичен и към него върви заглушител SOS–45…

Глицки го прекъсна:

— Пистолетите, които ми откраднаха, бяха модел 357 и имах заглушители и към двата. Тях също ми задигнаха.

— Да, добре, сър. Но…

— Май се опитвате да ми кажете, че ако не си взема полуавтоматичен, не можете да ми помогнете.

— Не. Съвсем не. Макар че нямаме право да продаваме никакви заглушители, нито дори да ги излагаме, както сигурно разбирате. Но ако проявявате интерес…

— Може би не ме слуша внимателно, Джери. Проявявам интерес точно към този пистолет, точно сега и точно тук и случайно имам хилядарката, за да го купя. Не искам да използвам полуавтоматичен. Те дават засечка, разбираш ли? Да не би да искаш да ме убедиш, че не мога да си избера заглушител от тази лъскава брошурка точно за този патлак, в който искам да вложа малко долари? Защото ако е така, може би ще намеря друг продавач наоколо, който ще ми услужи с по-голяма охота. Той остави револвера на стъкления тезгях.

— От друга страна, ако ме снабдиш с един заглушител екстра качество за това оръжие, ще ти дам кредитната си карта и ще намина пак след този смешен срок от петнайсет дни за „охлаждане на страстите“. Ще те препоръчам и на неколцина приятелчета. Чуваш ли какво ти казвам? — Той се наведе и отново сниши глас. — Някой ме посъветва да попитам за Морт, ако срещна проблеми.

Това без съмнение беше магическата дума. Джери метна поглед на другите си клиенти, които почти не им обръщаха внимание.

— Изчакайте две минути — каза той.

Минаха по-скоро двайсет, през които Глицки се помота наоколо и през пет минути се връщаше на щанда на „Колт“. Четвъртия път Джери разговаряше с нисък и набит плешив мъж и посочи Глицки.

— Това е, ъ-ъ…

— Ейб — Глицки протегна ръката, в която стискаше стодоларовата банкнота.

— Морт. — Ръкостискането на мъжа бе вяло и потно, но прибра банкнотата като фокусник, бързо я погледна и очевидно остана доволен. — Да вървим — рече той.

Запътиха се към главния изход, като Морт вървеше на няколко крачки пред Глицки, без да се обръща. Поставиха печат върху билета на Глицки, за да може пак да се върне. Навън двамата завиха надясно и тръгнаха под яркото слънце към паркинга. Притиснат плътно към телената ограда, един бял ван се бе разплул в мършавата сянка на самотен евкалипт. Морт почука веднъж, после втори път на задната врата, обърна се и без да каже дума или да направи знак на Глицки, се запъти обратно през паркинга.

Когато вратата най-после се отвори сред завеса от цигарен дим, Глицки пристъпи напред. Ако си бе мислил, че Морт е дебел, то човекът, който седеше на въртящата се седалка в задната част на вана, бе направо огромен. Тежеше поне сто и петдесет килограма, въпреки че набраната хавайска риза навярно добавяше най-малко още десет кила към теглото му. Продължаваше да пуши и пухтеше като ковашки мях при всяко вдишване и издишване. Присви очи към слънцето през дима и каза:

— Деветстотин долара. Кеш.

Глицки размаха ръка, за да пропъди дима. Във вана нямаше никакво проветрение.

— Така разбрах и аз. Трябва ми за Колт, модел 357. — Той извади портфейла си и започна да отброява банкнотите, като ги оставяше на мръсната разръфана постелка.

Грамадният мъж отново изпъхтя, загаси цигарата си, после се извърна и се пресегна за едно от дебелите черни кожени куфарчета, наредени на един рафт зад предните седалки. Постави го в скута си и го отвори, изследва съдържанието му за момент и извади дълъг и тежък метален предмет.

— Този заглушител не е фалшив — каза той, като му го подаде. — Може да елиминира шум от порядъка на седемдесет и пет децибела. Мога да ви го монтирам на пистолета срещу сто долара или си го вземете и си го инсталирайте сам. Съветвам ви обаче да оставите тази работа на мен. Както виждате, имам всички необходими такъми. А вие като нищо можете да се гръмнете по невнимание.

Лявата част в дъното на вана представляваше нисък метален работен тезгях с менгеме и цял арсенал спретнато подредени инструменти. Той грабна една метална кутия от тезгяха, избърса веждите си и запъхтян от усилието се наведе, за да прибере банкнотите на Глицки. След като ги преброи отново, ги пъхна в металната кутия. Сложил я обратно на тезгяха, мъжът измъкна от джоба на панталоните си малък тефтер със спирали.

— Ще ми дадете ли телефонен номер? За предпочитане на клетъчен. Променям седалището си, а обичам да държа клиентите си под око.

Дланите на Глицки се изпотиха от напрежение. Дотук цялата операция протичаше според сценария, описан от информатора му, но ако този тлъст мъж имаше партньор, който седеше в някоя от стотината коли наоколо, за да го прикрива, нещата щяха да загрубеят. Той остави заглушителя на рогозката и мушна ръка отзад на колана си, сякаш се кани да извади портфейла или мобилния си телефон. Вместо това измъкна своя Глок от кобура му.

Отначало по лицето на тлъстака се изписа слаба изненада, сякаш предполагаше, че Глицки му показва оръжието, за което бе купил заглушителя. После, осъзнавайки как и накъде е насочен пистолетът, той отпусна ръце на скута си, сетне ги вдигна бавно.

— Можете да си вземете обратно парите — каза той. — Както и всичко, което си харесате. Въобще не ми пука. Вземете и камиона, все ми е тая.

— Дръж си ръцете така, че да ги виждам, и се измъквай оттук.

Той се дръпна назад, когато мъжът тромаво се надигна от въртящия се стол и с жалък вид запълзя на четири крака по пода на вана. Тъмната му коса висеше на мазни кичури около лицето.

— Излизай — каза Глицки. — С лице към оградата, ръцете над главата. Сега бавно си вдигни ризата — искам да видя колана ти — и се обърни. Панталоните. Покажи си глезените.

— Не съм въоръжен.

— Всички казват така. Предпочитам да се уверя с очите си.

Глицки го накара да отстъпи от оградата и, все още с лице към нея, да се облегне на длани и да разкрачи широко краката си. След като го претърси, Глицки му позволи да се изправи и да се обърне.

— Какво искаш? — попита мъжът.

Като не преставаше да се цели в гърдите му, Глицки каза:

— Покажи ми някакъв документ за самоличност.

От шофьорската книжка на мъжа стана ясно, че се казва Джеймс Мартин Юинг и живее в Редуд Шорс, на около десет километра южно оттук. Глицки пъхна портфейла му в задния си джоб.

— Какво искаш? — попита отново мъжът.

— Все още се опитвам да реша — отвърна Глицки. — Струва ми се, че днес е щастливият ти ден. Аз съм от полицията на Сан Франциско.

Мъжът реагира необуздано.

— Дявол да го вземе!

Глицки запази спокойствие.

— Всичко, което искам от теб, е онова малко тефтерче с телефонните номера на клиентите ти. Него и парите си, естествено. Мислиш ли, че можем да го уредим мирно?

Очите на Юинг се бяха превърнали в цепки, докато обмисляше трескаво отговора си.

— Какво друго?

— Колко заглушителя си продал тук през последните няколко месеца, помниш ли?

— Не знам.

— Джеймс — Глицки насочи пистолета към капачката на коляното му, гласът му бе тих, но заплашителен. — Не се прави на ударен. Изработваш сам повечето от тези заглушители, нали?

— Да. У дома имам железарска работилница.

— Така. Виждаш ли? Вече започваш да ми сътрудничиш. Затова те питам пак, докато още си в настроение. Колко от тези джаджи си продал, да кажем, последния месец?

— Примерно десет.

— Десет за един месец. Това ли е средният им брой?

— Горе-долу. Виж, човече, ако наистина си ченге, си играеш с огъня.

— Оценявам загрижеността ти — каза Глицки. — Сега дай да видя тефтерчето. Хвърли го на земята до краката ми. — Глицки се наведе да го вземе и го разтвори. Беше съвсем малък бележник, с по десетина реда на страница. Една трета беше запълнена с телефонни номера. Явно Юинг беше в бизнеса отскоро. Глицки пъхна бележника в джоба на ризата си. — Добре, Джеймс, ето какво искам от теб. Дай ми ключовете от вана си. Сега искам да тръгнеш през паркинга към ей онзи изход, най-далечния. Тръгвай, малко движение ще ти е от полза.

— Ще ме застреляш в гръб.

— Не мисля, но при всички положения върви и не се обръщай. Хайде.

— Портфейлът ми е у теб.

— Точно така. Ще го оставя в колата.

Юинг огледа паркинга за помощ, но в петък следобед тук не беше оживено. Най-после тръгна. Когато измина стотина метра, Глицки затвори задните врати, покатери се на седалката на шофьора, отвори прозорците и запали мотора. Като погледна в огледалото за обратно виждане — Юинг продължаваше да върви — той се обърна, взе металната кутия от тезгяха и извади парите си. Прегледа останалите банкноти и прецени, че са някъде към две хиляди долара, после затвори кутията с парите и я остави на мястото й.

Подкара вана към изхода, до който бяха паркирани две празни коли на полицията от Брисбейн. Нарочно спря така, че да блокира пътя им, и слезе, като остави мотора включен, а портфейла на Юинг — на предната седалка. После напусна паркинга и скочи на задната седалка на очакващия го автомобил — Паганучи беше точен, като му нареди да натисне газта и ако трябва, да пусне сирените и светлините. Имаше среща със съпругата си и не искаше да закъснява.

— … най-голямото удоволствие, което съм изпитвал като ченге.

Трея го докосна нежно по лицето.

— Колко е хубаво, че отново те чувам да говориш за удоволствие.

— Смяташ, че е хубаво да говоря за това? Представи си какво е да го изпиташ. Мислех, че повече никога няма да ми се случи.

— Каза мъжът, който неотдавна открадна стреличките на най-добрия си приятел за забавление.

— Това беше отмъщение, не забавление. Честта ми беше засегната.

— Аха.

Двамата бяха хапнали сандвичи и борш в един деликатесен безименен бар на Клемънт, и сега бутаха количката на Рейчъл, като се наслаждаваха на мекия сумрак и необичайната за сезона топлина.

— Най-хубавото е, че разполагам с номерата от тефтерчето на господин Юинг и най-късно до понеделник ще имам списък с имената на клиентите му. Това са реални хора, с които ще се заловим, всеки от тях е нарушил закона за притежаването на заглушител и аз ще насъскам ченгетата по петите им.

— Наистина ли вярваш, че някой от тях е убил Алън?

— Не, малко вероятно е. Но поне ще проверим. Може някое от имената да изскочи в друга част от разследването.

— А междувременно ти ще се ровиш в убийството и светът пак ще е хубав.

Глицки не отговори, но знаеше, че Трея има право. Той я прегърна през рамо и я притегли към себе си.

— Не искам да изглежда така, все едно танцувам върху гроба на Алън, но като търся убиеца му, смятам, че си запълвам времето с нещо наистина полезно. Не е като да ходя по разни срещи. — Някаква мисъл му се мярна и той се прекъсна. — Какво ще кажеш за това? Ще опитам да привлека „Алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия“, за да ни помогнат. Те имат достъп до списъци на хора, поръчали заглушители по интернет. Сигурно няма да са склонни да споделят информацията, но след като разполагам с имената от списъка на Юинг, може би ще успея да сключа сделка, нали?

— Това ти липсва, нали Ейб? Разследването на случаи.

Той измина още няколко крачки, после спря, обърна се и я целуна.

— Така ли мислиш?

20

Родителите на Лора Райт не пожелаха да се срещнат с Харди. Не се поддадоха на уверенията му, че работят за една и съща цел — да открият убиеца на Лора. Не искаха да разговарят и с никого, който имаше нещо общо със защитата на убиеца на тяхната дъщеря. Родителите на Лани Ропк също проявяваха недоверие, но най-после склониха да се видят. Джун държеше на разговора, който Харди щеше да проведе със сина й, да присъства и съпругът й Марк, затова уговориха срещата за шест и половина.

В определения час Харди позвъни на входната врата.

Четиримата седнаха около маса от ковано желязо в едно патио18, отделено с параван от кухненската врата на къщата, издържана във викториански стил. Подобни внушителни сгради се издигаха на цялата Ървинг Стрийт. Задният двор бе ограден от всички страни с висок и спретнато подрязан жив плет, а върху моравата в дъното падаха дълги сенки. Дворът беше достатъчно просторен, та да побере цяла детска площадка — люлка, пързалка и пясъчник, както и половин баскетболно игрище. Отляво на Харди имаше покрита веранда от секвоя с голямо джакузи. Представиха Харди на останалите членове от семейството — две сладки и добре възпитани девойчета на име Ким и Сюзън, които обаче веднага изчезнаха, щом Марк предложи да се настанят в патиото. Джун наля на всички студен чай с лимон от висока глинена кана.

Бяха красиво семейство, в което момичетата много приличаха на майката, а момчето — на бащата. Двете дъщери бяха наследили чипия нос и атлетичната фигура на Джун, а Марк и Лани, и двамата дългурести, с едър кокал и изпъкнала адамова ябълка, с млечносини очи и румени страни, спокойно можеха да минат за братя. Харди носеше копие от показанията на Лани, извади го от куфарчето си и премина направо на въпроса.

— Положението е следното. Лани, при разпита си казал на полицаите, че Андрю е носил в училище пистолета на баща си и се е колебаел дали да не го използва срещу Лора и господин Муни. Няма да те карам да се отмяташ от думите си, но искам да ти задам няколко въпроса, които може би ще изяснят някои неща за защитата. Предполагам, че нямаш нищо против да подкрепиш усилията ни да отървем Андрю.

— Разбира се. Той беше най-добрият ми приятел. Искам да кажа, още е.

Джун каза:

— Искаше да посети Андрю в затвора, но полицията сметна, че не е добре двамата да разговарят, след като Лани вероятно ще бъде свидетел на обвинението.

— Не бих променил показанията си, мамо. Нямам намерение да лъжа.

— Разбира се, че не, Лани. Никой не допуска подобно нещо — успокои го майка му.

— Просто ни се стори, че доводите им са разумни, това е всичко — допълни Марк.

Харди се усмихна търпеливо на родителите. Вече започваше да разбира защо настояваха да присъстват на разговора му с Лани.

— Според мен — започна той, — срещата им не би могла да навреди на никого, но, разбира се, вие си решавате. — Той се обърна към момчето. — Е, Лани, това, което ни предстои във вторник, е дело, на което да се прецени дали Андрю трябва да бъде съден като възрастен или не. Бих искал да те призова като свидетел, за да опишеш Андрю пред съдията.

— Ще го направя.

— Добре. Сега да поговорим за пистолета. Как реагира, когато го видя за първи път?

Лани размисли за момент.

— Не знам какво точно имате предвид. Доста се стреснах. Искам да кажа, не е особено умно да разнасяш пистолет в училище.

Джун се намеси:

— Не разбираме защо не е съобщил… Не е съобщил веднага на някого.

— Не исках да създавам неприятности на Андрю. — Очите му умоляваха Харди да не обръща внимание на майка му. — Обсъждахме това хиляди пъти. Вече казах, че не вярвам Андрю да е възнамерявал да го използва.

— Защо не?

— Той просто не е такъв. Когато говорих с полицаите, те се интересуваха само откъде Андрю е взел пистолета и за какво му е бил. Той наистина каза, че може би ще го използва, не отричам. Но това беше през декември, дълго преди Коледа, докато двамата с Лора бяха скарани. След това повече изобщо не стана дума за пистолета.

— Но е продължавал да го носи?

Лани хвърли бърз поглед към родителите си, преди да отвърне на Харди:

— Ако познавахте Андрю, щяхте да знаете, че понякога е малко… драматичен. Обича да си играе с разни, знам ли… — Той затърси вярната дума. — … идеи? Харесваше му всички да го мислят за скучен зубрач, докато всъщност носи у себе си пистолет. Не беше нужно да го използва. Просто го изпълваше с някакво чувство за превъзходство. Ако искате да знаете истината, мисля, че Муни има нещо общо с всичко това.

Марк се прокашля.

— Чакай малко, Лани. Струва ми се, че се разбрахме по този въпрос — господин Муни не е виновен, че някой го е застрелял.

Джун го подкрепи:

— Откъде да знае, че ще стане така.

Лани въздъхна горчиво и се обърна към Харди:

— Но Муни одобри идеята на Андрю да носи пистолета на репетициите. Мисля, че в противен случай Андрю нямаше да го прави. Беше започнал да се страхува, че ще го разкрият.

Харди се облегна.

— Значи не е имало скандали последните един-два дни?

— Не, доколкото знам, не.

— И връзката на Андрю и Лора е била стабилна.

— Повече от всякога, мисля. — Той погледна бегло родителите си. — Сега всички знаят, че тя е била бременна.

— Андрю твърди, че не е знаел, докато е била жива.

— Вярно е — отвърна Лани. — Иначе щеше да ми каже.

Марк се наведе напред, осенен от идея.

— Хей, ами ако Лора е съобщила същата вечер на Андрю, че е бременна, а той си е помислил, че бебето е на Муни?

Лани се обърна към него и повиши тон:

— Не е могъл да си помисли подобно нещо, татко. Лора не спеше с всеки срещнат. Тя беше с Андрю и той го знаеше.

— Може би все пак детето е било от Муни — каза Джун. — Може би са имали връзка, когато Андрю ги е заподозрял…

Харди сложи край на спора.

— Дори да е било така, бебето е било от Андрю. Доказва го ДНК експертизата. Той е бил бащата.

— Муни не би могъл да спи с Лора, мамо, за Бога. Просто не би могъл!

— Откъде знаеш? — попита Джун. — Не разбирам как може да си толкова сигурен.

— Ако ми позволите — намеси се Харди, — госпожо Ропк, имате ли някакви основания да допускате, че Лора и Муни са имали интимни отношения?

Възцари се мълчание. Очите на Джун Ропк се разшириха от изненада и тя се изсмя смутено.

— Ами не, разбира се, че не. Имам предвид… — Погледът й се спря на съпруга й, после на Лани и накрая на Харди. — Освен ако не вярваме на слуховете… Че и преди е спал с ученички.

Харди покри устата си с длан. Това бе основната тема в разказа на Андрю, но за първи път чуваше нейно потвърждение в реалния живот. По-рано същия ден беше разговарял с директора на „Сътроу“ и господин Уагнър отхвърли с присмех тази идея. Господин Муни бил сравнително млад и много привлекателен учител и момичетата несъмнено въздишали тайно по него, но никога не бил чул да е имал някаква афера. От гледна точка на Харди, ако се бяха носили клюки за Муни, дори и непотвърдени, те биха допринесли за теорията на обвинението относно мотива на Андрю.

— Никога не съм чул подобно нещо — отсече Марк. — Ако в това имаше дори частица истина, щяха незабавно да го изритат от „Сътроу“. Убеден съм.

— Затова и аз не повярвах на слуховете — рече Джун.

Харди обаче не беше сигурен, че казва истината.

Обърна се към младежа:

— Ами ти, Лани? Чувал ли си такива слухове? Шушукаше ли се сред учениците, че Муни спи с момичетата?

— Не — отвърна Лани. Според Харди обаче Лани съзнаваше каква вреда би нанесъл на Андрю, ако признае такова нещо. Той искаше на всяка цена да защити най-добрия си приятел и затова нямаше как да каже друго.

Харди знаеше, че ако иска да представи пред съдебните заседатели или пред съдията приемлива алтернативна теория за убийствата, трябва да се разрови по-дълбоко в живота на двете жертви. Ако можеше някак да установи, че някой друг е имал силен мотив да убие единия или и двамата от тях, може би щеше да всее известни съмнения във вината на Андрю. На този етап беше готов да се улови за всичко. Но родителите на Лора вече му бяха затръшнали вратата.

Оставаше Майк Муни. Той се надяваше, че Лани Ропк ще обрисува учителя в различна светлина от тази, в която Андрю го беше представил в проклетия си разказ, но Лани само бе подсилил очевидния мотив на Андрю — което беше толкова по-жалко, защото явно това бе последното, което целеше.

Харди бе планирал да се присъедини към Франи и децата през уикенда — щяха да отидат на ски за последен път, преди пистите да затворят — но сега неотложността на случая осуетяваше всичките му намерения. И ето че в тази топла петъчна вечер той бе на път за Поплар Авеню в Бърлингейм, на десетина километра южно от града. Паркира — доста рисковано! — на една празна алея за коли и се отправи по застланата с камъни пътека през моравата към верандата на едно кокетно бунгало. Тя беше осветена и той натисна звънеца, който отекна във вътрешността.

Вратата се отвори.

— Господин Харди? — Заучена, неутрална усмивка. — Заповядайте, моля. — Мъжът му подаде ръка. — Аз съм Нед Муни.

Бащата на Муни живееше в имот на Баптистката църква, където служеше като пастор, макар че тази вечер не носеше свещеническата си якичка, а черен пуловер с остро деколте и широки черни панталони. Харди го последва в сумрачна, но приятно обзаведена всекидневна с малък роял в единия ъгъл и голяма вградена библиотека от тъмно дърво с книги и списания, събирани сякаш цял живот. Седна на единия от двата тапицирани с червена кожа столове, който му посочи Муни.

Свещеникът седна на другия, облегна се и отново се усмихна със служебната си усмивка, преметна крака един връз друг и скръсти ръце на скута си.

Под очите му личаха дълбоки торбички, а кожата му имаше жълтеникав оттенък, което не се дължеше само на слабото осветление. Няколко кичура посивяла коса покриваха голото му теме. Преподобният Муни изглеждаше поне на седемдесет години. Макар ръкостискането му да бе здраво, а походката — уверена, на Харди му се стори много уморен, все едно бе на края на силите си.

— Казахте, че защитавате момчето, обвинено в убийството на Майкъл — започна той с овладян глас, — така че не си представям с какво мога да ви бъда полезен.

— Нито пък аз, преподобни, но ви уверявам, че съм не по-малко заинтересован от полицията да открия истинския убиец на сина ви. И не вярвам, че това е моят клиент.

— Така ли? И защо? Доколкото разбрах, доказателствата срещу него са необорими.

— Всъщност в тях има доста пролуки, не на последно място липсата на физическа връзка между него и оръжието на убийството. Няма следи по ръцете му, които да сочат, че в онази нощ е стрелял с пистолет. Тепърва трябва да го докажат.

Муни разтърка уморените си очи.

— И още не са го доказали?

— Не, сър.

— Ами крясъците? Не свидетелства ли съседът отгоре, че цялата вечер са се карали?

Харди се намести на стола си.

— Тази сутрин разговарях с Андрю точно за това. Знаете ли коя пиеса са репетирали?

— Да. Мисля, че беше „Кой се страхува от…“ — Той замълча. — Пиеса, в която героите си крещят почти през цялото време, нали?

— Да, сър. — Харди направи пауза. — Не са се карали. Само са репетирали.

Муни се свлече в стола си. Със затворени очи той затисна устата си с шепи и издиша в тях. Най-накрая отвори очи.

— Всъщност няма значение — каза той. — Това няма да го върне.

— Не. Но виновникът трябва да бъде наказан. Синът ви сигурно би го искал. А вие?

Свещеникът почти лежеше на стола си.

— Прекарал съм целия си живот в служба на Бога, господин Харди. Не разбирам защо Той ми причини това. След като ми отне Маргарет, остана ми единствено Майкъл. — Искреността на мъжа беше покъртителна. — Той беше моята радост и гордост. — Муни посочи с несигурна ръка. — Виждате ли онова пиано? Трябваше да чуете как свири на него Майкъл. Свиреше и пееше като ангел, още от дете. Имаше огромен, даден му от Бога талант. Такова чудесно момче. А онези касети, виждате ли ги? На втория рафт? Това са записи на актьорските му изпълнения — в телевизията, дори в киното. Мислех си, че ако някой е роден с такава дарба, Господ няма да иска да го прибере толкова бързо при себе си. Мислех си…

Харди го разбираше много добре. Самият той бе загубил невръстен син преди повече от трийсет години, също на име Майкъл, както внезапно осъзна, но нямаше намерение да се разчувства. Беше тук заради своя клиент.

— Преподобни Муни — гласът му прозвуча неканен сред тишината на стаята. — Ако оставим настрана артистичните му изяви, какъв беше животът му? Опитвам се да разбера дали някой не би имал причина да иска да го нарани.

Старецът поклати глава.

— Той нямаше врагове. Всички го обичаха.

— Знаете ли дали не е имал конфликт с някой от учениците си? Например затова, че му е писал слаба оценка?

— Вие наистина не сте го познавали, нали? Той пишеше най-хубавите оценки в цялото училище. Понякога го питах дали не трябва да е по-строг с тези деца, дали не им оказва лоша услуга, като е толкова мек. Той не бе подготвен за истинския живот. Но винаги ми повтаряше, че не разбирам важността на оценките в днешно време. Дори да имаш само една оценка „добър“, можеш да се сбогуваш с колежа. А той не искаше да проваля шанса на децата.

— Виждахте се често, нали?

— Най-малко веднъж седмично. Идваше на неделната служба и оставаше за обяд. Всяка седмица. Бяхме много, много близки.

— Значи сте осведомен за социалните му контакти. Говореше ли ви за тях? Знам, че е живеел сам…

Муни се изправи на стола си, горящ от желание да говори за Майкъл.

— Почти се беше отказал да се среща с жени. Имаше два брака, но нито един от тях не излезе сполучлив. Мисля, че това бе най-голямото му разочарование в живота, особено след прекрасния живот, който водеше семейството ни, докато беше малък. Нашият брак с Маргарет беше образец за него, сигурен съм. И когато неговите се провалиха… Звучи малко странно, но това го пречупи някак си, сигурен съм. След като се разведе втория път, си науми, че никога вече няма да създаде семейство. Казваше, че ако му е писано, Господ ще се погрижи.

— Преди колко време бяха тези бракове?

— И двата, преди да навърши трийсет. Продължиха по две години. А жените бяха чудесни — Тери и Катрин. Изглежда просто се стремяха към различни неща. Освен това, разбира се, животът на артиста не е лесен. Не изкарваше много пари. — Муни въздъхна. — Мисля, че тези провали и постоянните му финансови затруднения го накараха да се захване с учителската професия, която най-после му донесе удовлетворение. Знам, че си обичаше работата — децата, пиесите, всичко това. Беше си неговият живот, може би не онзи, който бе избрал като млад, но този, който Бог му бе отредил. Беше хубаво.

Харди огледа за последен път сумрачната, красиво подредена стая. Ако имаше нещо в живота на Майк Муни, което бе изиграло роля за смъртта му, Харди бе сигурен, че баща му не знае нищо за него.

Докато шофираше по магистралата с вдигнат покрив, заслушан в новините, за да разбере къде има задръствания и да реши дали да поеме към дома по шосе 101 или 280, Харди изведнъж се наведе напред и усили звука на радиото.

— Полицията на Сан Франциско разследва две убийства, станали през петнайсет минути тази вечер в окръг Туин Пийкс. Двете жертви са били застреляни в домовете им, очевидно близко разположени един до друг. Смъртта им е настъпила незабавно. Полицията още не е установила някаква непосредствена връзка между жертвите — мъж на средна възраст и възрастна жена, но не изключва възможността двете убийства да са дело на един и същи стрелец. Убийствата не са свързани с организираната престъпност. Полицията съветва жителите на района да бъдат особено предпазливи, когато отварят вратата на непознати. Досега не са се появили свидетели, които поне приблизително да опишат заподозрения.

Харди превключи на музикалната си уредба и след минута вече слушаше компактдиска на Никъл Крийк, завладяващата и прекрасна песен „Приказка за фара“. Беше му писнало от убийствата в този град, макар някакво смътно чувство да му подсказваше, че месецът щеше да се окаже необичайно кървав. Така или иначе задачата му с Андрю беше достатъчно тежка, а за момента бе лишен от всякакви идеи.

Ву не се прибра вкъщи.

Имаше да наваксва осем работни часа от предишния Ден и след като Бранд я остави пред службата, тя влезе в офиса си и затвори вратата след себе си. До шест часа нахвърля паметната записка от шестнайсет страници, за която я беше помолил Фарел: ставаше дума за това дали е изтекъл или не срокът на давност на жалбата на един клиент, подал оплакване за небрежно отношение срещу лекаря на жена си, който, въпреки че я бе преглеждал няколко пъти, не й беше поставил правилната диагноза — рак на гърдата — докато не бе станало прекалено късно. Ву се задълбочи в проблема — необходим беше много тънък анализ, за да се установи кога започва да тече срокът на давност — дали от момента на първоначалната диагноза или когато щетата е била „забелязана“. Освен това Фарел й бе отпуснал двайсет хонорувани часа и този път, за разнообразие, тя смяташе, че се е справила успешно.

Малко след това й доставиха китайската храна, която беше поръчала, и тя я излапа на бюрото си, докато преглеждаше досиетата на два случая, придвижени на етап предварително разглеждане — единия за кражба на компютърен софтуер, а другия за продажба на метамфетамини, усложнен от подозрението за прикрита търговия с оръжия. И по двете дела тя не хранеше ни най-малко съмнение, че клиентите й са извършили онова, в което бяха обвинени.

Нито пък някой от тях го отричаше. Тя дори още не ги беше разпитала — преди предварителното изслушване щеше да бъде ненужно и дори малко грубо да ги притиска прекалено, за да й разкажат какво се е случило. По-добре първо да се запознаят с доказателствата и после да решат какви версии ще представят. Ако бъдеше осъден, клиента с амфетамините го заплашваше доживотен затвор, тъй като това щеше да е третото му провинение. Компютърният тарикат си мислеше, че правилата не важат за него. Той беше досаден и упорит и непрекъснато се оплакваше, че датата за явяването му в съда му била неудобна и защо Ву още не била успяла да свали обвиненията от него. Явно още не бе готов да се сблъска със суровата действителност.

Беше вече десет часа и тя остана съвсем сама в офиса. Вчерашният махмурлук се бе превърнал в смътен спомен. Тя се отмести от бюрото си, като си помисли, че е петък вечер и е работила повече от цял един ден, за да изкупи вината си. Беше време да празнува, да забрави, да докаже отново колко е желана, колко е чаровна, забавна и достойна за любов.

Очите й се спряха на бащиния й портрет, поставен в рамка на бюрото й. Запита се дали сега може да я види, дали я наблюдава оттам, където се намира. Като седна отново, тя придърпа снимката. Доколкото знаеше, баща й никога в живота си не беше „гулял“. Вършеше си работата, изпълняваше отговорностите си, възпита и отгледа трудната си дъщеря съвсем сам.

Втренчи се в образа му. Ако не я беше харесвал, сега щеше да му покаже. Повече нямаше нужда от него. Това бе най-голямото наказание, което успя да му измисли. Можеше да бъде напълно независима, финансово осигурена и емоционално недосегаема. Сама.

Сама.

— Хайде, татко. Кажи ми нещо — произнесе на глас тя.

Но не беше бащиният й глас, а гласът на Бранд, който прозвуча в главата й: За миг си помислих, че между нас има нещо. Имам предвид, нещо лично. Тя го видя да се потупва по гърдите. Тук вътре.

Облегна се и затвори очи, опитвайки се да се овладее. Когато ги отвори, погледът й попадна върху картонената кутия с папките по делото Бартлет. Тя се пресегна и я придърпа към себе си. Все още под въздействието на двата случая, които бе преглеждала току-що, изведнъж я порази разликата между тях и този тук. Всъщност, между всичките й досегашни клиенти и Андрю.

Била е съвършено сляпа в началото, когато смяташе, че момчето е виновно подобно на предишните й клиенти. Но сега, докато разгръщаше страниците в папките — полицейските доклади, аутопсиите, снимките от мястото на престъплението, стенографски записи от разпитите на Андрю и всички свидетели по делото — тя се опита да погледне нещата в нова светлина, този път обаче с презумпцията, че действително може да е невинен.

Разбира се, Андрю не се бе отклонил от първоначалната си версия, дори когато го бяха запознали с новите факти, които се предполагаше, че трябва да го заковат: намираше обяснение за всеки от тях. Андрю бе интелигентен млад човек — „Перфектен убиец“ го илюстрираше достатъчно ясно. Имаше нещо перверзно в упоритото му придържане към собствената му версия, дори когато нещата изглеждаха толкова зле за него, че вече не можеше да храни никакви илюзии. Ву намери мястото в разказа му:

Всъщност наистина щеше да има, тя трябваше да го признае.

Отвори жълтия си бележник и написа най-отгоре на първата страница: „Първи критерий: Степен на криминален умисъл“. Като извади останалите страници на „Перфектен убиец“ от папката, тя задъвка края на писалката си, опитвайки да се сети за всеки момент от разказа на Андрю — измислица, съчинена от него, изрично си напомни това — който говореше повече за невинността, отколкото за вината му.

Утре, събота, щеше да напише възражението до съдия Джонсън заради неуместното избързване с процедура 707. Още не бяха започнали истински, а вече имаха повод за обжалване. Може би дори щяха да получат писмена заповед, като въвлекат и Апелативния съд, преди 707 още да се е състояла.

Тя вече си бе уговорила срещи, за да подготви седмината свидетели, които двамата с Харди бяха избрали да дадат показания по различните критерии.

Отчаяно й се искаше да поговори отново с Джейсън Бранд — ръката й бе посегнала към телефонната слушалка вече десетина пъти, докато работеше. И всеки път я отдръпваше. Но чувстваше, че трябва да му се извини. Трябваше да му каже какво мисли за всичките си грешки, за безкрайната върволица от грешки, които беше допуснала. Искаше да му каже, че е започвала да разбира какво я бе тласкало към тях. Призраците, които я преследваха. Ръката й отново посегна към телефона. Ако вдигнеше, щяха да говорят. И разговорът нямаше да е за Андрю.

Тя натисна цифрите, чу сигнала свободно, после се включи телефонният секретар. Разбира се. Беше петък вечер. Разбира се, че не си е вкъщи. Тя затвори, преди съобщението да свърши, въздъхна и отвори друга папка.

Очертаваше се дълъг уикенд.

21

Сам вкъщи в събота сутринта, Харди взе душ, облече джинси и синя памучна риза и слезе в кухнята на долния етаж. Наля си огромна чаша кафе и отпи първата благодатна глътка. Откачи черния си чугунен тиган, тежък поне четири килограма, от куката, на която висеше, и включи газта на печката. Обаче бяха привършили яйцата — бе използвал последните за среднощната вечеря с Ейми. Това го забави за миг, но понеже умираше от глад — предишната вечер не бе вечерял — отряза парче масло и го хвърли в тигана да се разтопява.

Сложи в тостера една кифла, отвори хладилника, намери малко шунка и я наряза на парченца заедно с консерва млади картофи, половин глава лук и една червена чушка. След като сместа се позапържи, добави супена лъжица брашно и кубче бульон, разбърка всичко, докато се получи тъмен пастет, сипа кафена чаша вода и отново разбърка. Когато кашата се сгъсти, опита я, прибави сос „Уорчестър“ и „Табаско“, после пак разбърка. Изключи котлона и отиде да вземе вестника.

Като разполови препечената кифла и я заля със сместа, установи, че закуската му е поне толкова хубава, колкото повечето от специалитетите на Лу Гърка. Може би трябваше да запише рецептата и да му я предложи. Чуй щеше да сервира ястието върху ориз, вместо върху препечена кифла, и навярно щеше да използва соев сос вместо „Уорчестър“, но храната беше евтина и — поне за Харди тази сутрин — достатъчно питателна. Можеше да кръсти ястието „Енергиен миш-маш“. На Ейб щеше да му хареса. Двете убийства от предишната вечер заемаха първата страница на вестника. Съвпаденията, за които бяха споменали по радиото, бяха развити в хипотеза — убиецът е бил един. Бяха намерили на местопрестъпленията деветмилиметрови куршуми и полицията бе извършила балистични проби, за да установи дали са от едно и също оръжие. Но и в двата случая не бяха открити следи от проникване с взлом. Жената, Идит Монтроуз, беше на седемдесет и две години и живееше сама на Белведере Стрийт, а мъжът, Филип, петдесет и петгодишният собственик на „Уонг Файн Продюс“, живееше в къща близнак на булевард Туин Пийкс със съпругата си Мае Ли. В статията пишеше, че двата апартамента се намират на по-малко от четири пресечки един от друг. Имаше и други сходства: и двете жертви бяха застреляни в гърдите от съвсем близко разстояние. На пръв поглед нямаше нищо откраднато и от двете къщи.

Харди дочете статията, после се върна на първата страница и откри съобщение за развитието на случая Алън Боскачи. Очевидно Глицки и неговите специални части не бяха постигнали особен прогрес до този момент.

Той изми съдовете и си сипа нова чаша кафе. Беше малко след седем, прекалено рано, за да звъни на някого в събота сутрин. А и на кого ли искаше да се обади всъщност? Вече започваше да си мисли, че трябваше да замине със семейството си за Нортстар. Посещенията, които беше извършил предишната вечер, с нищо не бяха допринесли за напредъка по случая на Андрю Бартлет. Може би не беше твърде късно. Можеше да скочи в колата си още сега, а ако вземеше самолета, щеше да кара ски не по-късно на обяд.

Но вместо това се върна на масата и прочете целия вестник. Все пак можеше да свърши още малко работа. Имаше няколко души, с които му се щеше да поговори, особено с Хал и Линда Норт и с дъщеря им Алиша. Каза си, че може да успее да убеди и родителите на Лора Райт да го приемат. Но навярно трябваше да заложи преди всичко на Хуан Саларко — беше отзивчив момък, а разговорът им онази вечер остана някак недовършен, нещо не съвпадаше, макар Харди все още да не можеше да определи какво. Ако се отбиеше пак да поговорят, ако поприказваше и със съпругата, може би…

Харди отвърна на обаждането на Глицки в девет и петнайсет.

— Къде беше? Звъня ти от цял час.

— Оставил си само едно съобщение.

— Защото ако чуеш едното, останалите биха били излишни — отвърна Глицки. — Очевидно съм бил прав, щом ми се обаждаш.

— Абсолютно. Бях на разходка, за да си проветря мозъка. Но май не ми помогна много. Какво има?

— Искам да чуеш вчерашните ми приключения. На Трея малко й писна, след като й ги разказах за четвърти път, но ще видиш, че си заслужава.

— Давай, срази ме — каза Харди и изслуша историята на Ейб за самостоятелната му акция в Кау Палас: как оставил вана, натъпкан с незаконни заглушители и други партакеши, плюс шофьорската книжка с адреса на Юинг, със запален мотор и блокирал пътя на празните патрулни коли на полицията от Брисбейн.

Когато приключи разказа си с това как се е качил на колата си и е отпрашил, Глицки зачака отговора на Харди. След като не последва такъв, Глицки пръв наруши мълчанието:

— Казах, че номерът е страхотен, не мислиш ли?

— Да.

— Да? И това е единствената ти реакция на един от най-забележителните моменти в цялата ми кариера?

— Невероятно — каза Харди. После добави със слаба нотка на интерес. — Извинявай, Ейб, пропуснах края. Та какво казваше?

Веднага щом остави слушалката, Харди грабна указателя и потърси номера на Хуан Саларко. Имаше го. Телефонът иззвъня четири пъти, преди да се включи секретарят със съобщение на испански.

— Хуан — започна Харди след сигнала. — Soy Dismas Hardy, abokado de Andrew Bartlett. Importante, por favor19 — След това продиктува номера си на испански и на английски.

Беше престанал да слуша Глицки горе-долу на половината на сагата му, когато му се стори, че приятелят му неволно му е поднесъл на тепсия онова, което го глождеше и не му даваше мира в показанията на Саларко. Вероятно беше дреболия, но можеше да се окаже и нещо важно.

Той беше прослушал записа на Саларко вече няколко пъти, но за по-сигурно извади касетата от куфарчето си и я постави на масата за хранене заедно с бележките си. Забеляза с известно разочарование, че вече е коментирал факта дали един изстрел би могъл да бъде чут въпреки уличния шум. Пусна касетата и този път заслуша съвсем целенасочено, знаейки какво търси.

Гласът на Саларко:

Възбуден, Харди превъртя записа отначало.

Трясък. „Тук се чу съвсем ясно, все едно нещо тежко се строполи“.

Трошене.„… шум от трошене, от чупене на стъкло“.

Отново бам. „… някой затръшна външната врата под нас“.

Трясък, трошене, бам. Не и изстрел.

Стени, тънки като хартия, при които дори звукът от гласовете на репетиращите Лора и Андрю можеше да събуди бебето на горния етаж, и въпреки това Саларко не беше чул или поне не беше коментирал в показанията си гърмежа от деветкалибровия автоматик, проехтял, може би, на няма и три метра от него? Възможно ли беше да го е пропуснал?

Телефонът иззвъня и Харди вдигна слушалката — може би Саларко се обаждаше и въпросът му най-после щеше да получи отговор.

— Татко — имаше нещо странно в гласа на момчето.

Нещо, което не предвещаваше нищо добро.

— Вин? Какво се е случило?

— Не е толкова лошо. Искам да кажа, всички сме живи…

— Боже мой, Вин, какво има?

— Мама. Не искаше да те тревожи, но…

— Вин, какво е станало с майка ти?

— Претърпя злополука. Някой я блъсна.

— С колата?

— Не, на пистата. Докато караше ски.

— Добре ли е? Къде е сега? Мога ли да говоря с нея?

— Казва, че е добре, чуваш ли? Не бива да се тревожиш. Но не можете да говорите. Вдигнаха я на носилка и линейката я закара в спешното отделение. Бек чака отвън за всеки случай… Тя ми каза да ти се обадя.

— Къде си?

— Болницата в Тръки. Спешното отделение.

— Веднага тръгвам. Ще държа мобилния си телефон включен през цялото време.

— Добре. И, татко…

— Какво, момчето ми?

— Побързай, моля те.

Франи щеше да се оправи. Както го бе уверил Вини, никой нямаше да умре. Ала „добре“ беше относително понятие.

Позволиха му да я отведе у дома в неделя, но му казаха, че трябва да остане на легло, докато домашният лекар не й разреши да стане. Имаше сериозни контузии. Франи беше човек, който издържа на болки, но този път не се залови да спори с него. Трябваше да носи шина на врата и превръзка на рамото поне шест седмици. След това трябваше да й направят още някои изследвания, за да разберат дали няма по-тежки поражения на гръбначния стълб и — или — на шията. Имаше и две пукнати ребра отляво и фрактура на лявата ключица.

След като я нахрани с малко супа и я настани в леглото, се бе стъмнило съвсем, а Бек още я нямаше. Тя ги бе следвала плътно в малката му спортна кола, но някъде след Сакраменто се бяха изгубили и сега си бяха вкъщи повече от час, а от нея нямаше и следа.

За вечеря си стоплиха с Винсънт консерва говеждо — пак в черния тиган, но този път без всякаква романтика — и си приготвиха салата от маруля с кетчуп и майонеза. Двамата се забавляваха да измислят мъчения за човека, блъснал Франи на пистата, който, разбира се, дори не бе спрял и никога нямаше да го открият. Така скриваха тревогата си за Бек.

Най-накрая чуха вратата да се отваря. Харди остави вилицата си и си напомни да не бъде много строг. Но докато минутите се точеха, той бе почти неспособен да преглъща храната, толкова се притесняваше. Неговата умна, красива, седемнайсетгодишна дъщеря нямаше навик да закъснява и ако се би случило нещо и с нея… Тя застана до масата за хранене.

— Съжалявам, татко, но спуках гума в Сакраменто, а у теб бяха и двата мобилни телефона и наблизо нямаше бензиностанция, за да ти се обадя. После не можах да намеря резервната гума…

— В каросерията под одеялото е — обади се Винсънт.

— Благодаря, скъпи ми братко, вече го зная. И дори вече знам как се сменя спукана гума. Но виж, татко, някакъв мъж спря и ми помогна, обаче когато ми поиска номера, аз… Помислих си, че ще ме проследи…

— Чакай, чакай — Харди вдигна ръка. — Проследи ли те?

— Не, струва ми се. Но ме беше страх, когато паркирах…

Той отново я прекъсна:

— Добре ли си? Колата наред ли е? Добре. Гладна ли си? Седни, ще ти приготвя нещо. — Той стана, прегърна я и я целуна по бузата и по главата. — Обичам те. Всичко ще се оправи. Майки ти спи горе. Благодаря ти, че докара колата ми дотук. Съжалявам за спуканата гума. Случва се.

Бек се окопити и лицето й внезапно разцъфна в усмивка.

— Обаче, татко, колата ти е страшна!

Най-после децата се поуспокоиха и се заловиха с домашните си, а той се зачете в неделния вестник. По време на отсъствието им събитията около двете убийства се бяха развили с главоломна бързина. Заглавието с огромни дебели букви гласеше: „Екзекутор дебне по улиците на града“. Балистичните проби бяха потвърдили, че Двете жертви в петък вечерта са убити с един и същи пистолет. Заради характера на нападенията — изстрел право в сърцето, напомнящ екзекуция — Марсел Лание от отдел „Убийства“ бе казал на неколцина репортери, че се бои, че си имат работа с някакъв вид екзекутор и съдейки по заглавието, изглежда му бяха лепнали този идиотски прякор.

Докато децата не си легнаха, Харди дори не погледна телефонния си секретар. Не беше близнал капка алкохол поне от четвъртък вечерта и с изненада установи, че изобщо не му липсва. Все пак реши, че може да си позволи една бира. Отвори бутилка „Сиера Невада“ и най-после забеляза мигащата светлинка в далечния край на кухненския плот.

Саларко го беше търсил.

Вече бе единайсет и петнайсет, неделя вечер. Градинарят несъмнено ставаше в ранни зори и Харди не искаше да го безпокои толкова късно.

За миг се прокле, че не е свършил нищо през уикенда. Делото на клиента му беше след два дни, а той не бе постигнал никакъв напредък. Наистина, вината не беше негова, но знаеше, че други адвокати на негово място щяха да намерят начин да продължат работата по случая, въпреки мъчителните два дни. Щяха да се обадят на партньорите или съдружниците си, да наемат частни детективи, дори да известят съдията за затруднението си. При всички положения трябваше да предприеме нещо, но бе неспособен да мисли за друго, освен за страданието на съпругата си, за тревогите на децата си, за нуждите на семейството си.

— Ами обесете ме — произнесе той гласно. Остави недопитата си бира и отиде да си легне.

22

Харди вдигна телефона, още преди да е заглъхнал първият звън. До него Франи простена, но не се събуди. Беше някъде посред нощ, ако се съдеше по непрогледния мрак навън.

— Ало — обади се с пресипнал от съня глас. Прочисти гърлото си и повтори. — Ало.

Гласът отсреща бе настойчив, думите се застъпваха една с друга.

— Извинете, че ви събуждам, сър. Ейми е. Току-що ми се обадиха от МВЦ. Андрю е направил опит да се самоубие.

— Почакай за секунда. — Той стана и мина в банята, затвори вратата и запали лампата, примигвайки на острата светлина. — Какво искаш да кажеш с това, че е направил опит? Жив ли е? Какво се е случило?

— Знам само, че ми позвъниха преди десетина минути. Казаха, че се е опитал да се обеси в килията, но охраната чула шум и влязла тъкмо навреме, за да го свали. А може би ризата, която използвал, се скъсала, не можах да разбера. Няма значение.

— И къде е сега?

— Закарали са го във Военната болница. Сега пътувам към нея.

— Добре, ще се срещнем там.

В кухнята намъкна същите дрехи, с които беше облечен и вчера, и в събота, после надраска набързо една бележка на Ребека и Винсънт, за да им обясни какво е станало. Молеше ги да си приготвят сами закуската и сандвичите за обяд — с това знанията на Харди за обичайните им занимания в понеделник сутрин се изчерпваха, но той бе сигурен, че ще се оправят. Освен това им напомняше да нагледат майка си, преди да тръгнат за училище, да й дадат да хапне и пийне нещо, както и да се уверят, че си е взела болкоуспокояващото. Той се надявал да се върне още преди обяд, но ако имало проблеми, да го търсят на клетъчния телефон.

Грабна куфарчето си и хвърли поглед на стенния часовник, който показваше четири и половина.

Спря на тротоара пред къщата си в утринната мъгла и осъзна, че не знае къде Ребека е паркирала колата му снощи. Е, за щастие, разполагаха с два автомобила. Сега оставаше само да си спомни къде е паркирал големия джип тойота. След минута размисъл се сети, че е завил по Клемънт. Измина двете пресечки до Трийсет и втора почти на бегом и свърна надясно — колата беше в дъното на улицата, под една лампа с изгоряла крушка. Предната седалка беше хладна и мокра от росата. Всъщност във вътрешността на колата беше необичайно студено, но той не разбра каква е причината, докато не погледна през рамо, преди да потегли. Задният прозорец липсваше, а също й — както внезапно осъзна — ските, които бяха оставили там снощи.

Спомни си като в проблясък действията си от предната вечер. Беше спрял джипа пред къщата и той и Винсънт бяха помогнали на Франи да влезе. После, както обикновено, тръгна да търси място за паркиране и откри това, през две пресечки — не толкова зле, като си помислиш. В бързината да се върне при пострадалата си съпруга той, разбира се, заключи, но не разтовари багажа, като смяташе да отиде по-късно със сина си. После обаче Ребека не се прибра и…

Предчувствайки какво ще открие, той слезе, мина зад колата, където счупените стъкла заскърцаха под краката му. Отвори вратата и впери очи през задната седалка към багажното отделение, уверявайки се, че са откраднали не само ските, но и щеките, обувките и пътната чанта, където държаха останалите си принадлежности — ръкавици, очила, резервни дрехи, изобщо всичко.

Сърдит на целия свят, Харди седна зад волана, запали мотора, включи фаровете и потегли по още тъмната улица.

Ву носеше тъмносин екип за джогинг, обувки за тенис и черно-оранжево яке на „Джайънтс“. Не беше гримирана. Косата й бе опъната назад на конска опашка. Харди си помисли, че изглежда на възрастта на Андрю.

— … защото грешката е моя, затова — казваше тъкмо тя.

— От къде на къде ще е твоя? — На Харди му беше дошло до гуша от болници през този уикенд, но ето че кошмарът продължаваше и той се намираше в спешното отделение на Военната болница, сполучливо кръстена от адвокатската гилдия в Сан Франциско „Клуб пушки и винтовки“.

Двамата с Ву седяха на червените пластмасови столове и той пиеше кафе от автомата в хартиена чашка.

— Вчера прекарах с него почти целия ден — обсъждахме критериите и евентуалните начини да ги оборим. Обстановката не беше особено ведра. Когато си тръгнах, той съвсем се беше умърлушил.

— Каза ли му за плана ни да призовем свидетели по самото престъпление?

Тя кимна.

— Разбира се, но зациклихме на пета точка. Той беше сигурен, че няма да спечелим и по останалите четири, не и след като разказът му излезе наяве. Затова смяташе, че непременно ще го прехвърлят при възрастните и че няма начин да го предотвратим. — Тя оброни изтощено глава, сетне продължи: — Все си мисля, че ако не бях отишла да говоря с него, това нямаше да се случи. Но какво трябваше да направя? Кой друг освен Андрю би могъл да…?

Млада азиатка в опръскана с кръв синя манта и със стетоскоп на врата приближаваше към тях. Ву млъкна и двамата се изправиха.

— Служителят, който го доведе, ми каза, че вие придружавате жертвата — рече тя. — Известно време ще има трудности с говора и ще изпитва лек дискомфорт, но за щастие ризата му, с която очевидно се е опитал да се обеси, не го е издържала и когато е паднал, не си е счупил врата. Ще оживее. Хората от охраната искаха да го върнат в МВЦ, обаче аз казах, че се налага да го държим поне един ден под наблюдение.

— Благодаря ви — каза Харди. — При дадените обстоятелства мисля, че трябва да го следите особено зорко.

— Така и ще направим — отвърна лекарката. — Впрочем, знаете ли къде са родителите му? Има ли изобщо родители?

— Те са в Палм Спрингс, струва ми се. На тенис турнир — каза Ву и добави, обръщайки се и към Харди. — Но съм загрижена за сестра му. От МВЦ позвънили първо в дома му, обаче никой не отговорил. След това се обадиха на мен.

— Значи родителите ги няма — установи лекарката. — А после хората се чудят защо децата вършат толкова глупости. — Лицето на младата жена бе разстроено.

— Може ли да поприказваме с него? — попита Харди.

Тя поклати отрицателно глава.

— Той се затруднява да говори. Освен това е на успокоителни. Ще спи поне два часа. И наистина няма да може да говори нормално няколко дни. — Жената замълча, после тонът й се смекчи. — Знаете ли защо се е опитал да се самоубие?

— Скоро ще се гледа делото му — отвърна Ву. — Той смята, че го очакват дълги години затвор.

Лекарката кимна.

— Какво е извършил?

— Обвинен е в убийство — каза Ву. — Но има доста въпросителни.

Това беше първият път, когато Харди чуваше Ву да казва нещо подобно, затова й хвърли озадачен поглед.

Но тя само кимна утвърдително.

Харди и Ву вървяха през паркинга. Слънцето още не бе огряло хълмовете над залива отсреща и във въздуха се стелеше тънка мъгла, но вече не беше толкова хладно. Небето бе ясносиньо, не духаше и вятър.

— Какво искаше да кажеш одеве? „Има доста въпросителни“ — когато започна работа по случая, пееше друга песен. Да не би междувременно да се е случило нещо?

— Нищо специално. Просто реших, че е необходимо да нагодя поведението си, ако искам да продължа да го защитавам. Неговата позиция си остава твърда — невинен. — Тя сви рамене. — Затова смятам, че трябва да се опитам да му повярвам. Това поне ще ме настрои на вълната, че в крайна сметка може наистина да се окаже невинен. Иначе защо би упорствал да се заплита в тези налудничави противоречия? Докато не прочетох разказа му, си мислех, че може би все пак не е толкова умен, но сега знаем, че не е така.

— Да. Знаем, че не е така.

— Ето защо отидох в другата крайност — да си мисля, че е прекалено умен, за да измисли такава тъпа история. Той не би ги застрелял и оставил пистолета на масата, например. Точка. Просто не би го направил. И щом реших веднъж, че може би не лъже за всичко, се обнадеждих.

— Странно. — Харди й обясни, че и през неговата глава са минали подобни мисли, откакто бе прозрял, че съседът отгоре, главният свидетел на обвинението, всъщност не е чул никакви изстрели. Но щом изрече гласно съмнението си, се сепна. — Всъщност не е съвсем сигурно. Ще трябва да говоря още веднъж със Саларко за пистолета. Как е изглеждал, дали е бил снабден със заглушител. Ако е бил, не може да не го е забелязал. Но в противен случай ще се наложи да разпитам ченгетата дали не са открили в дома на Муни някакъв импровизиран заглушител — може да е стреляно през възглавница или нещо подобно.

Двамата спряха.

— Огледът на местопрестъплението не показва нищо такова, иначе щях да го прочета в полицейските доклади.

— Знам. Аз също проверих, за да се уверя. А и Саларко — вероятно щеше да спомене, ако бе съзрял нещо подобно на заглушител. Той представлява голяма изпъкнала тръба, прикрепена към края на дулото. Не е нещо, което можеш да пропуснеш.

— Ти какво мислиш?

— Най-простото обяснение, което винаги е и най-доброто, е че ако пистолетът на Андрю не е имал заглушител и той не е използвал нищо друго, за да заглуши звука, тогава с пистолета — предполагаемото оръжие на убийството — изобщо не е стреляно онази нощ. Ако успея да накарам Джонсън да ме изслуша или ако принудя Саларко да свидетелства, че е огледал добре пистолета и е изглеждал нормално… — … тогава… Чакай малко.

— Какво?

— Ами, бидейки адвокат на дявола, Андрю може да е използвал заглушител, да е убил Муни и Лора, после да е свалил заглушителя и да го е изхвърлил, примерно в канавката, преди да се върне и да се обади на 911.

— И чак тогава да се е отървал от пистолета? Да се е разходил два пъти? Не ми се вярва. Не допускам Андрю да е постъпил така.

— Нито пък аз. Но Джейсън Бранд ще го допусне, нашият аргумент ще бъде отхвърлен и ще се върнем на изходната точка.

— Не е точно така — каза Харди. — Аз поне няма да се върна.

— И каква ще е разликата? — попита Ву.

— Имаш предвид, ако всичко е било така, както току-що ти го описах? Саларко не е чул изстрелите, в апартамента не са открити никакви предмети, които са могли да заглушат звука, и на пистолета не е имало заглушител?

— Да. Тогава какво?

Докато идеята си проправяше път към мозъка му, за да се загнезди трайно там, очите на Харди се разфокусираха. После бавно се обърна към Ву.

— Тогава няма да е нужно да се преструвам повече. Ако Саларко не е чул изстрелите, значи Андрю не е стрелял. А сещаш ли се какво означава това? В какво започвам да вярвам?

— В какво?

— Че е невинен. Някой друг ги е убил.