Адвокати на защитата

23

Грижите на Харди по Франи — да я заведе на лекар, да я върне вкъщи, да я сложи в леглото и да я нахрани — бяха по-важни от всичко останало, включително от повторната среща с Хуан Саларко, и му отнеха по-голямата част от сутринта. Милата Ребека бе казала на майка си, че след като татко бил взел голямата кола, нямала друг избор, освен да закара на училище Винсънт и себе си с кабриото. Затова, след като се преоблече в деловия си костюм и си уговори по телефона среща с директора на „Сътроу“, той запраши към гимназията на децата, откри колата си на паркинга и остави бележка на Ребека, уведомявайки я за счупения прозорец на джипа, за да не си помисли, че инцидентът е станал пред училището.

Вече в собствения си спортен автомобил, той подкара към жилището на Саларко, установи, че камионетката му не се вижда никъде и реши да се върне отново след края на работния ден. Доколкото му бе известно, жената на Хуан, Ана, говореше само испански. Освен това се съмняваше, че тя ще знае къде точно работи съпругът й във всеки момент от деня. Колкото и да бе нетърпелив да разпита отново Саларко, явно се налагаше да почака. Искаше да му зададе още няколко въпроса, отговорите на които можеха да се окажат решаващи.

До „Сътроу“ не бе далеч и той стигна преди края на голямото междучасие за обяд. Административната част беше празна и Харди се запъти право към директорския кабинет. Директорът преглеждаше някакви книжа на бюрото си, но стана, когато Харди надникна вътре.

— Господин Уагнър? Извинете, че се натрапвам така, но отвън няма никой, а аз не разполагам с много време. Дизмъс Харди, адвокатът на Андрю Бартлет.

Уагнър, представителен, контешки облечен мъж с папийонка и тиранти, протегна ръка през бюрото.

— Разбира се. Как е той? — Когато му се обади по-рано, Харди му разказа за опита за самоубийство.

— Жив е — отвърна Харди. — Засега това е достатъчно добра новина.

Уагнър се завъртя на стола и хвърли поглед през прозореца към училищния двор, който още гъмжеше от ученици.

— Ужасна трагедия за училището ни — рече той. — Като си помисля, че е идвал тук ден след ден, седмици след като… — Той въздъхна. — Нашите психолози са доста разстроени. В края на краищата, сред децата се е разхождал убиец, седял е заедно с тях в час.

— Предполагаем убиец — поправи го Харди.

— Все едно. — Уагнър се завъртя обратно и каза без заобикалки: — Моля ви, господин Харди, наистина ли вярвате, че е възможно Андрю да е невинен?

— Да, възможно е. Макар че сигурно ще ми бъде доста трудно да го докажа.

— Окуражаващо е да научиш, че някой мисли така. Всичко, което чух след арестуването му, недвусмислено сочи за вината му.

— И аз самият чух същото. Всъщност, продължавам да го слушам.

Уагнър премести някакви документи на бюрото си.

— Знаете ли, ще бъде чудесно за училището, ако се окаже невинен. Достатъчно неприятно е, че двете жертви бяха членове на малкото ни общество. Така или иначе, ще мине дълго време, докато раните заздравеят.

— Всъщност, сър, това е причината да ви посетя. Утре Андрю има насрочено дело и се питах дали няма да ми направите една услуга. Разбрах, че сестра му също учи при вас.

— Точно така.

— Знам, че молбата ми е малко необичайна, но бих искал да й задам няколко въпроса, а също и на другите двама ученика, които са участвали в пиесата с Андрю. Наистина ще ми бъде от полза. Разбира се, бих могъл да се видя с тях довечера в домовете им и в присъствието на родителите им — а може би и на адвокатите им, помисли си Харди, — но съм притиснат от времето. Възможно ли е да ми отделите една свободна стая и да повикате тримата ученика от час за няколко минути? — Когато видя, че Уагнър не остана очарован от идеята му, побърза да добави: — Господин Норт ме увери, че ще проявите готовност да ми сътрудничите всячески за защитата на сина му.

Уагнър се поколеба за миг.

— Вероятно ще мога да го уредя. — Прозвуча училищният звънец и той погледна стенния часовник. — Петият час — каза той. — Заедно ли искате да ги разпитате или поотделно?

— По-добре поотделно — отвърна Харди.

Но не беше толкова просто. Желанието на Уагнър да изчисти името на Андрю за доброто на „Сътроу“ навярно го накара да забрави факта, че при никакви обстоятелства не бива на допуска негови ученици да разговарят с адвокат без разрешение на родителите. Очевидно обаче не можеше да остави Харди и сам в стая със свой ученик.

Харди бе принуден да приеме предложението на Уагнър разговорите да се проведат в неговия кабинет. Помисли си, че това страшно ще обърка плановете му — бе възнамерявал едва ли не да подложи на кръстосан разпит всяко от децата, ала нямаше избор. Ако искаше срещите изобщо да се състоят, трябваше да се примири с присъствието на директора.

Алиша се появи първа. Харди не знаеше почти нищо за нея, освен онова, което беше чул от Ву или от Андрю. Подозираше само, че навярно тя е прототипът на сестрата в разказа на Андрю, която се заключваше в стаята си, за да слуша транс музика и да пуши трева. Първото му впечатление от нея — много красива, с разкошна дълга тъмна коса, чиста кожа и ясни очи — го сепна леко и го накара да затаи дъх. Историята на Андрю, напомни си, беше измислена. Ако съдията упорстваше и откажеше да приеме тази концепция, Харди щеше да призове Алиша за свидетел и да спечели рунда без всякакви по-нататъшни дебати.

Тя пристъпи доверчиво в кабинета, хвърли поглед на Харди, когото не познаваше, и се обърна към Уагнър:

— Искали сте да ме видите, сър?

— Алиша, това е господин Харди. Той е един от адвокатите, които представляват Андрю, и иска да размени няколко думи с теб, ако нямаш нищо против.

Лицето й стана сериозно, тя кимна първо на Уагнър, а после на Харди.

— Разбира се. Добре. Защо да имам нещо против? Макар да не бих казала, че с Андрю сме близки.

— Защо? — попита Харди.

— Ами не знам. Той просто… Предполагам, че нямаме много общо.

— Значи не си в течение на събитията около него?

— Само в общи линии. Знам онова, което ми казаха татко и Линда. Мислех, че е станало някакво недоразумение и татко трябва да се оправи с него.

Начинът й на изразяване се стори интересен на Харди.

— Ще се изненадаш ли, ако научиш, че Андрю опита да се самоубие тази сутрин? — попита я той.

Тя зяпна. Цветът се изтегли от лицето й. Погледа Уагнър.

— Вярно ли е това? Мъртъв ли е?

— Опитал е да се обеси — каза Харди. — Но не е успял.

Краката й сякаш омаляха и без да поиска позволение, тя седна на един стол.

— Типично за Андрю — каза Алиша. — Винаги е бил толкова емоционален и толкова… нещастен. А после, когато Лора… беше убита, стана още по-лошо. — Тя се обърна и погледна Харди право в очите. — Но не вярвам, че той я е убил. И вие не вярвате, нали?

Харди поклати отрицателно глава.

— Има някои факти от онази нощ, които не съвпадат.

— Виждате ли? Така си и знаех.

Харди не й възрази. Стана и се заразхожда из стаята с ръце в джобовете.

— Проблемът обаче е, че не знам дали нещо не се е случило в живота на Андрю, нещо, което да има връзка с господин Муни или с Лора и да е дало основание на някой друг да ги убие.

— Със сигурност не е наш ученик — обади се Уагнър.

— Не намеквам това. Няма никакви доказателства, че е замесен някой друг от „Сътроу“. — Харди отново се обърна към Алиша. — Но ти си му сестра. Може да си чула Андрю да казва нещо, което тогава да ти се е сторило несъществено, но сега, когато размислиш, да ти изглежда важно.

Знаеше, че вероятността Алиша да му предложи някаква алтернативна теория за престъплението е нищожна, като се имаше предвид, че двамата се движеха в различни компании, но поне можеше да започне да гледа по друг начин на положението на брат си. Харди знаеше от опит, че училищата — подобно на мъжките клубове или затворените женски общества — си имат своите тайни. Ако Андрю не беше убил Муни и Лора, тогава истинският извършител може би имаше някаква връзка със „Сътроу“. Най-малкото, можеше да узнае някакви клюки от Алиша или от някой от другите ученици, които Да му дадат основа, върху която да стъпи в съда — за разлика от сведенията, с които разполагаше сега.

А той не разполагаше с никакви.

Ник и Хъни са имената на героите от младата двойка в пиесата „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, принудени да слушат цяла вечер нападките и язвителните реплики, които си разменят Джордж и Марта, чиято връзка е пред разпад. Муни бе поверил главните роли на Андрю и Лора, а второстепенните роли се изпълняваха от Стив Рандъл — като Ник, и Джери Крофт като Хъни. Ако Алиша отговаряше на представите за онова, което в гимназията наричат „популярно“ момиче, то Джери беше нейната противоположност. Косата й бе боядисана с тъмна къна, а очите й — драматично очертани с черен туш. Слаба като безпризорно дете, обута в някакви шалвари, толкова смъкнати на хълбоците, че откриваха ивица срамни косми на корема й под черната тишъртка. В допълнение към сребърните обеци, които украсяваха двете й уши, тя бе пробила и накичила с халки и носа, веждите и езика си. Когато влезе в кабинета, поздрави Уагнър и Харди със зле прикрита досада. Вдигна шалварите си с няколко сантиметра.

— Та за какво съм ви?

Уагнър повтори същото обяснение за втори път. Момичето измери с поглед Харди от главата до петите, явно виждайки в негово лице още един дърт натрапник от калъпа на Уагнър. Костюм и вратовръзка. Зализан тип, който си отвори устата, за да каже:

— Опитвам се да разбера истината за събитията през онази нощ.

Тя извъртя очи към тавана, същинска актриса.

— Какво значение има? Ако сте адвокат на Андрю, при това добър, ще пробвате да го отървете и без да знаете истината. Затова ме оставете намира, ясно ли е? А за онази нощ — нямам представа какво е станало. Не съм била там.

— Добре — каза Харди. — Благодаря, че си направи труда да се отбиеш. — И я отпрати, като махна с ръка.

Той също умееше да играе тази игра.

Тя погледна объркано първо Харди, после Уагнър.

— Това ли беше всичко?

С каменна физиономия Харди сви рамене.

— Очевидно нямаш желание да говориш за това. Аз искам да помогна на Андрю и съм сигурен, че в „Сътроу“ ще се намерят и други ученици, които искат същото. Затова нека не си губим взаимно времето. Съжалявам, че ти прекъснах часа.

Тя пристъпи от крак на крак, после се напери.

— Кой казва, че не искам да помогна на Андрю?

Без да я удостоява с отговор, Харди вдигна очи от бележника, в който си драскаше нещо, сякаш изненадан, че още е тук.

— Останах с такова впечатление. Но няма проблем. Още веднъж благодаря. — Върна се към записките си и каза на Уагнър. — Нека да дойде Стив Рандъл.

— Чакайте малко! Стив също не знае нищо.

Харди рече търпеливо:

— Е, ако е така, сигурен съм, че той самият ще ни го каже.

— Какво може да ви каже? И той не е бил там.

— Ще видим, Джери. А ти? Какво знаеш, например, за Лора?

— Имате предвид за нея и Муни?

— Да речем, като за начало.

— Ами най-важното е, че между тях нямаше нищо. В сексуално отношение.

— Но Андрю е мислел, че е имало?

— Може би. Искам да кажа, през първите две седмици от репетициите Лора наистина си беше паднала по него. Аз също, ако искате да знаете истината. Той беше такъв… разбирате ли?

Харди си позволи насърчителна усмивка.

— Какъв е бил господин Муни? Искаш ли да ми разкажеш?

Джери въздъхна.

— Виждали ли сте родителите на Лора?

— Не. Те не искат да ме видят.

— Ето на. И нея не я виждаха много. Ох, ще седна. — И тя се тръшна на пода. — Та за Майк… за господин Муни, при него нямаше бариери. В училище се държеше като учител и така нататък, но когато играехме, правеше така, че да се чувстваме равни. Абсолютно равни. Направо ти влизаше под кожата. Цареше пълно разбиране.

— Разбиране за какво по-точно? Можеш ли да ми обясниш?

Тя помълча, размишлявайки.

— Разбираше кой си, какво чувстваш.

— А Лора? Как реагира тя на това?

— Вие как мислите? Както пустинята попива водата. Тя разцъфна, човече. Всички разцъфнахме.

— Тогава ли Андрю започна да ревнува?

Джери не отговори веднага.

— Добре — заяви най-после тя. — Нека изясним това веднъж завинаги. Първо, да, Андрю наистина превъртя.

Но не забравяйте, че това беше през ноември, четири месеца преди убийствата. Четири месеца. Знаете ли колко дълго е това? Колкото половината учебна година.

— Ясно. Но ти каза, че Андрю превъртял? Какво имаше предвид?

— Как да ви кажа, трябваше да познавате Лора.

— Вие двете бяхте ли приятелки?

— Най-добрите. — Както бе седнала на пода с кръстосани крака, Джери се наведе напред и се протегна. Движението беше несъзнателно, но й даде достатъчно време, за да овладее емоциите си. — Знаете ли, че тя бе в тежка депресия?

— Не. Не бях чул за това.

— То е ключът към всичко. Откакто се помни, все ходеше по разни терапевти. Преди две години направи опит за самоубийство. Това известно ли ви е?

Харди и Уагнър размениха погледи. Уагнър кимна утвърдително.

— Знаеш ли защо? — попита Харди.

— Поради милион причини. Но най-вече домашната обстановка. Тя направо вонеше.

— В какъв смисъл вонеше?

— Ами, главното, безхаберни родители. Те са големи тежкари, да знаете. Чували ли сте за Райт? Пътно строителство Райт? Както и да е, имат огромна къща и едно крило бе само нейно. Връща се вкъщи от училище, прибира се в стаята си и се зарежда. Слуша онази безумна транс музика, хевиметъл и тем подобни.

— Кои състави?

Джери поклати глава.

— Едва ли ги знаете. Не свирят за хора като вас. Нека кажем просто, най-тъмната страна на музиката. Та тъпче се тя с валиум и други боклуци, с всичко, до което може да се докопа, но никой не забелязва. Искам да кажа, нали родителите й я виждат всеки ден? И Лора е добре, носи само шестици и петици. Мама и татко са доволни, стига да не им досажда, за да могат да препускат от парти на парти. Същото като при Андрю, разбирате ли?

— И по отношение на дрогата, така ли?

— Не. Андрю не се дрогира, но хавата вкъщи е същата. Отсъстващи родители. Ето какво ги свързваше.

Мислите на Харди отново се върнаха към разказа — сестрата в „Перфектен убиец“ не беше Алиша, а приятелката му. Той беше описал нея.

След това се запита дали родителите на Лора не бяха разбрали за бременността й и, поддали се на слуховете за похожденията на Муни, не бяха приписали бебето на него. И дали това не ги бе подтикнало към определени действия. Записа си нещо в бележника и пак се обърна към Джери:

— Какво общо има това с господин Муни? — попита той.

Тя сгърчи лице в недоумение. После думите излязоха колебливо от устата й:

— Мисля, че Лора се нуждаеше от някого, който да забележи, че е жива. Може би Андрю се е нуждаел от същото. Това беше основното, схващате ли?

Харди не схващаше съвсем, но кимна, защото се боеше да не я отблъсне.

— Е добре. Значи имаме две хлапета, две изгубени души — Андрю и Лора — вкопчили се едно за друго. Нали? После едното от тях внезапно се събужда изведнъж тя е… не знам дали щастлива е точната дума, може би… оценена. Майк, господин Муни, я е накарал да се почувства по този начин, само тя, без Андрю. Ако ме питате, тъкмо затова превъртя Андрю. Лора беше добила тази нова самоувереност и му се изплъзна. Не заедно с Майк, а сама. Но Майк я бе стимулирал и Андрю не знаеше как да се справи с това.

— А как се сдобриха? — попита Харди.

— Точно това е смешното. Същото, струва ми се, се случи и с Андрю. Майк наистина го смяташе за много добър актьор. Даде му главната роля. И Андрю най-накрая омекна. Бил постъпил глупаво и се извини. Когато пак се събраха с Лора, беше… не знам как да се изразя… като че ли беше на друга плоскост.

— Значи според теб Андрю вече не е ревнувал от господин Муни, не и когато са станали убийствата?

— В никакъв случай. Не ревнуваше. Познавах ги много добре, връзката им беше здрава.

— Но не му е казала, че е бременна? Ти знаеше ли за това?

Джери впери очи в пода.

— Да. Обаче тя смяташе да абортира. Не искаше пак да прецака нещата с Андрю, като го въвлича в тази история. Беше по-добре той да не научава. Затова оставаше до късно с Майк онези вечери, да обсъждат подробностите около аборта. Майк щеше да й помогне да го уредят. Тя просто не можеше да го сподели с родителите си.

— Съгласен съм. Но възможно ли е Андрю все пак да е разбрал за бебето и да е настоял да го задържи? И да се скарали заради това?

— Съмнявам се. Понеже иска бебето му да живее, да го убива? Не, не мисля. И като говорим за това, Андрю не е убивал и Лора. Нито Майк. Няма начин. Той просто не е такъв.

Харди се наведе напред.

— Тогава имаш ли някаква представа кой може да е бил?

— Знам, че ще ви прозвучи налудничаво — каза тя и тъмните й очи заблестяха, — но не смятам, че е бил някой, който ги е познавал. — Една сълза, черна от туша, се търкулна по бузата й. — И двамата бяха страхотни.

24

Първата работа на Глицки в понеделник сутринта бе да се срещне с Лание, за да разбере какво бяха свършили през уикенда хората, които разследваха случая Боскачи. Заради убийствата в Туин Пийкс в петък вечер самият Лание не бе успял да се включи в акцията, но Пат Белу, Линкълн Ръсел и инспекторите от отдел „Престъпления от общ характер“ бяха посетили всички изложения на оръжия в зоната на залива този уикенд с изключение на изложбата във Фримонт. Вероятно защото тези ченгета не разполагаха с надеждни информатори в по-отдалечените райони на Сан Франциско, никой от тях не се бе добрал до нищо, което дори бегло да наподобява тефтерчето с телефонни номера от караваната на господин Юинг, с което се беше сдобил Глицки.

Разстроен от тази липса на данни, Глицки все пак вярваше, че е попаднал на единствената възможна следа, макар и далечна, която водеше към убийството на Боскачи. Затова, преди да свика оперативката в осем часа, той се обади на филиала на „Алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия“ — или съкратено АТО — за Сан Франциско, изслуша автоматичния запис и на свой ред остави съобщение. Даде на момчетата от „Престъпления от общ характер“ ксерокопие от тефтерчето на Юинг и им нареди да вземат от телефонната компания имената и адресите на всички. Надяваше се да ги получи, докато от АТО се свържат с него, за да има какво да изтъргува — имената и адресите на известни купувачи на заглушители — в замяна на сътрудничеството на АТО, изразяващо се в това да ги снабдят с нови, разширени списъци на подобни купувачи. По изключение този път разполагаше с необходимия персонал и бюджет и сега търсеше връзката — ако изобщо съществуваше такава — между купувачи на заглушители и хора, които са имали вземане-даване с Алън Боскачи.

След оперативката той се срещна с представителката на кмета Силия Бонам в Градския съвет, за да обсъдят някои свързани с юрисдикцията въпроси между полицейското управление на Сан Франциско и чиновниците и администраторите от Службата за вътрешна сигурност на САЩ. След това Паганучи го откара във Филмор, което бе на половината път до дома му, за да се срещне с новия изпълнителен директор на Културния комплекс за африканско-американско изкуство във връзка с използването на най-добрата частна охрана за комплекса на разноски на градската управа. Когато се върна в Съдебната палата, той отговори на репортерски въпроси по трите най-важни събития от неговата област — развитието по случая ЛеШон Броуди, убийството на Алън Боскачи което един репортер бе нарекъл политическо убийство и двойното убийство от петък вечер, дело на Екзекутора. Тъй като нямаше какво ново да съобщи и по трите, пресконференцията премина вяло.

Най-после се добра до кабинета си. Момчетата от „Престъпления от общ характер“ бяха свършили добра работа, докато той се разкарваше по срещи, и бяха съставили списък с имената и адресите на хората от тефтерчето на Юинг. Спретнато напечатан, той лежеше под купчина други документи на бюрото му. За обяд Глицки омете два оризови сладкиша с една диетична кола. Когато секретарката му съобщи по интеркома, че са пристигнали двама агенти от АТО, той с основание се почувства подготвен.

Но приятното чувство не продължи дълго.

Двамата агенти — Ейткин и Дру — поразиха Глицки с вида си; сякаш не идваха от кабинетите си, а направо от улицата и по-точно от някаква полицейска акция. Още носеха черните си бронежилетки с големите инициали „АТО“ на гърба, а кобурите на пистолетите видимо издуваха подмишниците им. Дру представи и двамата и без излишни приказки се настаниха на столовете пред бюрото на Глицки.

Глицки бе възнамерявал да започне разговора, като им изрази благодарността си, че са се озовали толкова бързо и така нататък, но Дру го прекъсна безцеремонно.

— Питахме се, сър — започна той с делови тон, — дали сте запознат с отряда със специално назначение, чрез който работим с местните власти на всички окръзи и координираме съвместните си действия?

— Разбира се — каза Глицки. — В петък се обадих на сержант Трона и той ме увери, че ще ме свърже с някой от агентите ви в началото на другата седмица, което е днес. Оглавявам следствена група по убийството на Алън Боскачи и не разполагам с много време. — Той се пресегна за списъка си. — Мисля обаче, че ще останете доволни от резултатите ми.

Ейткин, който досега не бе произнесъл нито дума, се наведе напред и взе листа хартия. Дру му хвърли бегъл поглед, без да показва особен интерес.

— Какво е това? — попита той.

— Имената и адресите на хората, закупили нелегално заглушители от човек на име Джеймс Мартин Юинг в Кау Палас. Или поне там се подвизаваше миналия петък.

— И как стигнахте до него? — поинтересува се Дру. — До този Юинг?

— Имах си информатор. Стана по-лесно, отколкото си представях.

Най-после Ейткин проговори, като се обърна към Дру:

— Виж ти.

— Моля за извинение — намеси се Глицки, на когото тонът никак не се хареса. — Имате ли някакъв проблем, господа?

— Да, сър, боя се, че е така — отвърна Дру, като скръсти ръце на колана си.

Ейткин, който носеше със себе си плоско дипломатическо куфарче, го отвори на скута си, измъкна отвътре една снимка и я подаде на партньора си. Дру, на свой ред, я подаде на Глицки.

— Бих искал да ви попитам, сър, дали това тук ви изглежда познато.

На снимката беше Глицки. Тя бе направена миналия петък, без съмнение с камера, скрита някъде във вана на Юинг.

— Юинг е ваш информатор? — досети се той.

Дру кимна.

— Не ви ли се стори странно, че се свързахте толкова лесно с него? С човек, когото го заплашват двайсет години, ако го пипнат с целия този арсенал? Споменавате едно име на някакъв случаен дилър на изложба на оръжия и след петнайсет минути вече разговаряте с човека. Не зазвъняха ли в главата ви предупредителни камбанки?

— Помислих си, че просто имам щастлив ден.

Двамата агенти се спогледаха като по команда, сетне Дру отново се обърна към Глицки:

— И какво точно търсите?

— Информация. Трябва да знам дали някой от тези типове не е свързан по някакъв начин с Боскачи — и той посочи списъка. — Дълга и широка, но за съжаление не разполагаме с много факти.

Проблемите на което и да било местно полицейско управление не бяха грижа на АТО.

— Вече сме арестували две трети от хората на Юинг — каза Дру. — Останалите наблюдаваме, за да проследим контактите им. Знаете как е, затова ви молим да не се занимавате повече с… тази работа.

Глицки върна снимката на Дру. Стомахът му изпълняваше някакъв див латиноамерикански танц и той го притисна с ръка.

— Все пак ме интересуват подробности за хората, закупили заглушители. Може да ни помогне да достигнем до нещо.

Дру и Ейткин отново размениха погледи и кимнаха.

— Можем да го уредим — каза Дру. — Ще отнеме два дни.

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Разбира се.

Когато двамата мъже станаха да си ходят, Ейткин проговори за втори път:

— Винаги сме се старали да работим с районните управления, сър. Затова създадохме отряда със специално назначение — за взаимна комуникация и сътрудничество. Ето защо, ако за в бъдеще ви хрумне да упражнявате самодейност извън юрисдикцията си, най-напред се обърнете към местните власти, може би те ще ви дадат нужните сведения.

— Ще го запомня — рече Глицки.

Докато излизаха през вратата, той чу единият от тях да промърморва:

— Проклети аматьори.

— Трябва да говоря с теб. — Ву не се беше преоблякла след болницата. Още носеше синия екип за джогинг, обувките за тенис и якето на „Джайънтс“. Стоеше на прага на кутийката, която минаваше за кабинет, на Бранд в МВЦ. Устата й бе пресъхнала, а дланите — влажни. Дори и след като я беше качил в колата си онзи ден и ледът между тях се бе разчупил малко, тя не знаеше как ще я приеме. Но чувстваше, че идването й тук можеше да се изтълкува като вид извинение. Сега тя играеше открито с него, като държеше противника си по делото в течение на събитията. Знаеше, че е дошла при него, водена от най-добри намерения. — Това няма да ти хареса. Бранд бе хванал в ръка телефонната слушалка, канейки се да я поднесе към ухото си, но я остави при появата на Ву. Изражението му беше неутрално.

— Вече чух — каза той. — Оживя ли?

— Ще прескочи трапа.

— Радвам се. Наистина се радвам.

— Което ни отваря малко работа. — Тя се облегна на рамката на вратата. — Ще изискам отлагане на делото утре. Исках да те уведомя предварително.

— Така и предположих — каза Бранд, — когато разбрах за опита за самоубийство. След като сме честни един към друг, трябва да знаеш, че тази сутрин чух Уарвид да говори с помощника си по този въпрос. На твое място не бих възлагал големи надежди.

— Казал е, че няма да разреши отлагане?

— Това чух от помощника. Стига Андрю да се държи на двата си крака, отиваме на дело.

— Може и да не се държи.

— Това тепърва ще се изясни. Но нека те попитам нещо. Ако сега Уарвид отстъпи, тогава какво ще спре всички, на които им предстои дело, да хукнат да се самоубиват в навечерието му? — Бранд се облегна на стола си, сложи ръце зад тила си и качи краката си върху бюрото. — Нека си говорим направо, става ли? Тази процедура е само една формалност. Ти го знаеш, аз го знам, Уарвид го знае.

— Клиентът ми е излязъл от равновесие, Джейсън. На теб никога ли не ти се е случвало?

— Разбира се. През цялото време. Но точно сега единственото, което иска Уарвид, е да възстанови световния ред, и за да го направи, трябва да изпрати Бартлет на съд за възрастни. Което и ще стори. Утре.

Ву се премести от другата страна на вратата, скръсти ръце.

— Ще призова свидетели, вече съставих списъка.

Бранд смъкна крака от бюрото. Намести се на стола си и каза:

— Няма ли да оспорваш критериите?

— Всеки един поотделно.

— На мен ми стига и един, нали знаеш?

— Разбира се.

Бранд въздъхна.

— Предполагам, че си прочела разказа му.

— Прочетох го — отвърна тя. — Мога да представя смекчаващи обстоятелства.

— Представяй каквото си щеш. Но смяташ ли, че двойното убийство няма да е достатъчно сериозно обстоятелство за съда?

— Не и ако не го е извършил.

Бранд остана със зяпнала уста. Когато проговори, гласът му преливаше от загриженост.

— Ейми, чуй ме. Последния път в съда ти беше готова да пледираш вина. Сега караш един от най-честните съдии на света сериозно да се безпокои за теб. Какво се каниш да доказваш? Че убийствата не са се състояли? Не, тук няма какво да се доказва и ти отлично го знаеш. Веднага ще ти спретна случай prima facie20, налице е и тежестта на престъплението, и мотивът. Само да дръзнеш да оспорваш основните факти, и Уарвид ще те разбие на пух и прах.

Тя се усмихна.

— Чудесно. Разтревожен си.

— Не съм — каза той. — Или по-точно, тревожа се за теб. Не можеш да изтъкнеш никакви аргументи. Уарвид ще влезе в съдебната зала с предварително съставено мнение и така трябва да бъде.

— Може би ще го промени като чуе исканията ми.

— Но Ейми… Бартлет не е непълнолетен!

— Как да не е? Той е на седемнайсет, още момче.

Бранд отметна глава назад, покри лицето си с длани и я погледна през разперените си пръсти.

— Не мога да повярвам, че ще го направиш.

Ву пристъпи навътре, доколкото й позволяваше тясното пространство.

— Виж какво, Джейсън. Нали помниш какво каза Андрю в съда? Че не го е извършил? Може би говореше истината.

— Не е възможно.

— Ами ако е възможно?

— Тогава вървете на процес и го отървавай. Но, за Бога, първо го изкарай от съдебната зала на Уарвид.

Тя поклати глава и заговори разпалено:

— Той е склонен към самоубийство, Джейсън. В състоянието, в което е сега, си мисли, че ще прекара в затвора остатъка от живота си.

— Там му е мястото. Убил е двама души, Ейми.

— Може, обаче е невинен до доказване на…

Бранд се изсмя презрително.

— О, я престани, по дяволите!

— Прочел си разказа му и знаеш, че…

— Знам, че е опасен. Има извратено престъпно съзнание и си мисли, че може да те манипулира. Всъщност е на път да го докаже.

— Опитал се е да се самоубие, за да ме манипулира? Това ли искаш да кажеш?

Бранд сви рамене.

— Разбрах, че ризата, която е използвал, се е скъсала. Може първо да я е разпрал малко.

Ву избухна:

— Глупости, Джейсън! Отвратителни глупости!

Изведнъж зад тях изплуваха внушителните — и според Ву зловещи — очертания на пристав Нелсън, който почука на вратата.

— Всичко наред ли е при вас, хора? — Той се примъкна по-близо и сниши гласа си. — Тук, в коридора, звуците отекват доста силно, да знаете.

Бранд заговори над рамото на Ву с приветлив и успокояващ тон:

— Добре сме, Рей. Просто малка приятелска дискусия между двама областни адвокати.

Очите на Ву изпускаха искри, лицето й бе зачервено. Тя се извърна рязко и се промъкна покрай Нелсън.

— Извинете ме. — И като се затича с обувките си за тенис, изчезна зад ъгъла на коридора.

Бранд откри колата й, последната в дългата редица паркирани коли до бордюра срещу главния вход на МВЦ.

Тя седеше на шофьорското място, обхванала волана с двете си ръце и положила глава върху тях. Застанал на тротоара, Бранд се поколеба, после почука с кокалчето на показалеца си по стъклото на съседното място, като се наведе, за да може да го види. Ву се пресегна и отключи вратата. Когато я затвори след себе си, двамата останаха няколко секунди в мълчание. Най-после Бранд я погледна и изпусна дълга въздишка.

— Не биваше да казвам това одеве. Не смятам, че момчето ти е симулирало.

Вперила поглед пред себе си, тя отново стисна кормилото с ръце.

— Дойдох при теб от колегиалност, Джейсън. Вече не играя игрички. — Тя направи пауза. — Нито с делото, нито с теб. Онази нощ… — Ву се запъна и го погледна.

— Няма нужда да говорим за това.

— Напротив. Ти беше прав. В мен има нещо сбъркано.

— Не съм твърдял подобно нещо.

— Не беше необходимо. — Тя махна едната си ръка от волана, сякаш се канеше да го докосне, но се спря и я отпусна в скута си. — Може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Онази нощ, в „Балбоа“… Не мислех за Алън или за Андрю, нито за споразумението, което смятах, че съм сключила. Бяхме само ние двамата. Беше истинско.

— Добре.

— Исках да ти кажа само това.

— Добре, добре. Но щом е било толкова истинско, защо ме изрита?

— Не съм те изритала. Ти сам си тръгна.

— След като започнахме тази тема, ще цитирам точно думите ти. „По-добре да те няма до сутринта, иначе ще си имаме неприятности“. Не си ли спомняш, че каза това?

Ву бавно поклати глава.

— Нямах предвид неприятности в правния смисъл. Имах предвид… Имах предвид, че след като беше само за една нощ и никой от нас нямаше намерение да се задълбочава, беше по-добре да си тръгнеш, преди да сме стигнали по-далече.

— Но ние вече бяхме…

Тя го погледна.

— Нямах предвид секса.

Бранд въздъхна тежко.

— Знам. Знам какво имаш предвид. — Настъпи дълго мълчание, преди да продължи: — Мислила си, че си играя с теб. — Той се подсмихна. — Това ми харесва.

— На мен също. Идеално е.

— Микрокосмос на самия живот — каза Бранд. — Което ме навежда на мисълта, че може би трябва да влезем вътре и да се отървем от Бартлет още сега.

Ву поклати глава.

— Не можем. Не мога да го изоставя, а ако ти се откажеш от случая, 707 ще се състои и без теб, само дето ще се наложи да даваш обяснения и накрая най-вероятно ще те уволнят.

Изведнъж Бранд зърна нещо през рамото на Ву и изруга. От другата страна на улицата Рей Нелсън се бе облегнал на покрива на колата си и палеше цигара. Като забеляза, че го гледат, вдигна ръка за поздрав, после отвори вратата на колата и влезе вътре.

— Видя ни — каза Ву.

— Да, и какво от това? Седим си в колата и разговаряме.

— Мислиш ли, че ни е проследил?

— Не знам. Защо би го направил?

— Кой знае. За да ни изнудва, може би. — Ву погледна след отдалечаващата се кола на Нелсън и добави: — Този тип ме кара да настръхвам.

— Рей? Той е същинско агънце, трябва само да го опознаеш — отвърна Бранд.

— Не желая да го опознавам.

— Честно казано, не е и нужно. Но в края на краищата не е толкова лошо, че ни видя.

— Защо?

— За да свикнат да ни виждат заедно и извън съдебната зала.

25

С вдигнат покрив на кабриото, свалил сакото и вратовръзката си и разкопчал най-горното копче на ризата си, Харди, с надянатите на ушите си слушалки, можеше да бъде сбъркан със стресиран мениджър, който слуша магнетофонен запис на упражненията си за релаксация. Всъщност той прослушваше отново ролката с показанията на другия актьор в пиесата, Стив Рандъл, с когото бе разговарял в „Сътроу“, след като приключи с Алиша Норт и Джери Крофт. Беше паркирал срещу къщата, станала сцена на убийствата.

Когато малко след три часа камионетката на Хуан Саларко се зададе, Харди пъхна касетофона в джоба си, спусна гюрука и излезе от автомобила. На отсрещната страна на улицата Саларко тъкмо отваряше вратите на малкия си гараж. Докато се обърне, Харди вече стоеше до калника откъм страната на шофьора. Вдигна ръка с преувеличено нехайство — чувство, каквото всъщност далеч не изпитваше.

Той съзнаваше, че бе започнал да храни съмнения във вината на Андрю, откакто беше изслушал няколко пъти внимателно записа от разговора си с Хуан. Но, напомни си той, дали тези съмнения щяха да се потвърдят или разсеят, зависеше от онова, което Саларко щеше да му каже през следващите десетина-петнайсет минути. Ако наистина беше чул два изстрела или дори нещо, което би могло да се изтълкува като изстрели, надеждите на Харди щяха да рухнат. До този момент не бе осъзнал колко много се беше вживял в случая.

— Здравей! — поздрави небрежно той.

Момчешкото лице на Саларко разцъфна в усмивка.

— Деезмус — проточи той и пристъпи напред да стисне ръката му, която без проблем можеше да размаже. — Опитвам се този уикенд да се свържа с вас, след като се обадихте, si?

— Si, обаче съпругата ми претърпя злополука със ски. Добре е, но бях зает с нея. Сега бих искал да поговорим, ако нямате нищо против.

Саларко помълча, навярно превеждайки си думите му наум, после каза:

— Разбира се. Само първо разтоварвам камиона, нали?

Слънцето грееше ярко, но лекият ветрец бе хладен и Харди реши да му помогне, за да се сгрее. Като че ли бе най-естественото нещо на света да сваля греблата, лопатите и машината за подкастряне на дървета от дървените им гнезда от двете страни на камионетката, докато Хуан търкаляше косачката и по-тежките съоръжения надолу по саморъчно изработената дървена рампа към гаража. Когато привършиха, Хуан заключи гаража и камионетката и те влязоха заедно в къщата.

На вратата Хуан се провикна „Hola“21, отговори му женски глас и той прекоси всекидневната покрай телевизора, по който вървеше американски сапунен сериал, насочвайки се към кокетната кухничка. Ушитите на ръка пердета — яркожълта басма на червени и оранжеви цветя — хвърляха сянка върху плота и масата, но закриваха само наполовина прозорците и позволяваха на силното слънце да наднича вътре.

Ана се обърна при влизането им. Отправи на съпруга си сияйна усмивка, която обаче незабавно се изтри от устните й, щом съзря Харди. На газовата печка къкреше голяма тенджера — зехтин и чесън — докато тя режеше зеленчуци на плота: лук, зелени и червени чушки и домати, а Карла, бебето, си играеше доволно в кошарката с някакви пластмасови букви.

Саларко вдигна детето и го гушна. После целуна съпругата си, прошепна нещо в ухото й и отиде при хладилника, за да извади две бири. Харди пое своята, отпи и отправи комплимент на домакинята, опитвайки се да стопи леда.

— Тук ухае страхотно.

Тя кимна учтиво и се върна към зеленчуците си. Все още държейки Карла под мишница като футболна топка, Саларко се доближи до масата и седна на един стол, канейки Харди с жест да заеме другия. Той извади касетофона от джоба си и го включи, след като получи безмълвно съгласие.

— С какво мога да ви помогна? — попита Саларко.

Харди бе чакал толкова дълго да зададе въпроса си, че заговори още преди да е седнал.

— Има нещо, което не доизяснихме последния път, а може да се окаже наистина важно.

Саларко премести бебето на коляното си и започна да го друса.

— Добре.

— Шумът от изстрелите.

— Какво за него?

— Докато разговаряхме, а и когато прослушах записа от разговора ни, ми направи впечатление, че говорите за шум от разправия долу, след като вече сте слизали веднъж да им направите забележка. Помните ли?

— Si.

— Така. Ако нямате нищо против, бих искал да повторим заедно с вас тези няколко минути. От първия шум, който отново е разбудил Карла. Смятате ли, че ще успеете да се върнете мислено назад и да си припомните точно какви звуци сте чували? И какво ви е минало през ума?

— Добре.

— Можете да помислите малко — каза Харди. — Не бързаме за никъде. Искам отново да си представите всичко. Карла е имала висока температура и е плакала цяла вечер, после най-накрая е заспала. Тогава сте отишли с Ана във всекидневната и сте си пуснали тихо телевизора. Помните ли всичко това?

Саларко се беше съсредоточил — идеалният свидетел, който се стреми да пресъздаде цялата истина.

— Да — каза той. — Представям си го.

— Чудесно. Последния път ми казахте, че сте чули вик, вик на момиче. — А после първия шум, който сте чули — нарекохте го бам, е разтресъл къщата, все едно се е строполило нещо тежко.

— Si.

Саларко слушаше внимателно. Той бе престанал да друса Карла и пъхна един от пръстите си в устата й вместо биберон. Лицето му доби далечен израз.

— Дотук вярно ли е? — попита Харди. — Първите шумове са били вик и после бам, нещо като тъп удар или разтърсване.

Саларко кимна.

— А сега да видим втория шум. Казахте, че е звучал, все едно нещо се чупи и се троши стъкло. — Харди забеляза, че Ана бе престанала да реже зеленчуците, макар да не се обърна.

— Да, точно това чувам — отвърна Саларко. — Чупене на стъкло. Така беше.

Харди хвърли още един бърз поглед на Ана. Тя не бе помръднала.

— И накрая — каза той, — последният шум отново е бил трясък. Не казахте, че е звучал, сякаш някой затръшва входната врата. Казахте, че някой е затръшнал вратата.

— Si. Окей.

— Искате да кажете да? Така ли?

— Точно така. Да.

— А сега бихте ли описали всеки от тези звуци? Припомнете си ги съвсем точно и ми кажете дали някой от тях е приличал на изстрел от пистолет.

В очите на Саларко пробяга изненада, а може би нещо друго — признание за допусната грешка или просто страх. Той облиза устните си. Младежкото му лице внезапно се състари.

— Няма нищо — каза Харди. — Никога не сте свидетелствали, че сте чули изстрели. Казали сте, каквото сте казали и хората са го изтълкували. Сега аз ви питам. Имаше ли изстрели? — За момент му се стори, че го е уплашил, щраквайки невидим капан. Но не можеше да си позволи да загуби доверието на Саларко. Ако това се случеше, Андрю щеше да бъде съден като възрастен и навярно осъден. Самият Харди навярно никога нямаше да узнае истината за случилото се през онази нощ в долния апартамент.

През цялото време на разговора си с Хуан бе долавял подсъзнателно говора от телевизора в съседната стая — на английски. Сега, изпитвайки нужда да пренасочи енергията и да накара тези свидетели да проговорят, той се възползва от шанса.

— Госпожо Саларко?

Раменете на Ана се стегнаха, после въздъхна и се обърна.

— Si?

— Ще потвърдите ли разказа на мъжа си? Начина, по който описа шумовете? Някой от тях прозвуча ли ви като изстрел?

Без дори да се замисли, тя отговори:

— Не. Досега не бях помислила, но никой от звуците не приличаше на изстрел от пистолет. Само другите шумове. — Тя се обърна към съпруга си. — Carino? Si? Es verdad22?

Той кимна, сякаш черпеше сили от нея. Като си пое дъх, се обърна отново към Харди:

— Сега като се връщам назад, не мога да кажа, че някой от тези шумове звучеше като изстрел.

От облекчение на Харди почти му се зави свят. Не само че бе изкопчил това толкова важно признание, но го беше записал и на лента, беше записал и двамата съпрузи. Сега, вместо да бъдат главните свидетели на обвинението, с показанията си Саларко ако не оневиняваха, то поне помагаха на Андрю.

Ана приближи, взе бебето и се облегна на съпруга си.

— Говорите отлично английски, госпожо Саларко — забеляза Харди.

В момента тя не изглеждаше нито доволна, нито горда от този факт.

— Три години — каза Ана. — Хуан и мен — аз се упражняваме вкъщи.

— И научавате по нещичко от телевизията?

Тя хвърли поглед към хола, после сложи нежно бебето обратно в кошарката му.

Харди ги остави да свикнат с новия развой на събитията. Сръбна от бирата си и каза:

— Както ви обясних и преди, аз не съм от имиграционната служба. Няма да ви замесвам с тях, независимо какво кажете или направите. Ако дойдат да ме разпитват за вас, няма да им отговарям. Единственият човек, който ме интересува, е Андрю. Започвам да вярвам, че може би не той е убиецът.

— Но аз… — заекна Хуан. — Той беше. Видях го с очите си.

— Да, видели сте го — потвърди Харди. — Всъщност видели сте го два пъти. Веднъж, когато сте слезли да се оплачете, и втория път, когато се е върнал, след като сте позвънили на 911. Така ли е?

— Да. Но имаше и трети път.

Харди се сепна, преплете пръсти и се облегна назад. После стисна бутилката бира, сякаш търсеше опора. Не искаше да рискува да отблъсне Саларко, но се налагаше да засегне темата, опасявайки се от нещо много по-лошо, отколкото погрешната интерпретация на Хуан или липсата му на прецизност относно изстрелите.

— Именно за този трети, или по-точно втори път, искам да поговорим — започна той. — Когато вратата долу се е затръшнала, двамата с Ана сте изтичали до прозореца и сте видели някой да излиза на улицата.

— Не беше някой — каза Хуан. Той се изправи на стола си със скован гръб и преметна крак връз крак. Разбра накъде бие Харди и това не му хареса. — Беше момчето. Андрю. Видях го.

Страхувайки се да не го загуби, Харди надигна бутилката и отпи една глътка.

— Не казвам, че не сте го видели, Хуан. Щом твърдите, че сте го видели, значи сте го видели и точка по въпроса.

Саларко кимна отривисто. Изведнъж сякаш взе да му писва от всичко това, а също и да се страхува от последиците. Когато взе бутилката си и отпи, Харди се възползва от възможността.

— Само че когато говорихме миналия път… Лентата от разговора ни е тук, ако искате, може да я чуете… Но аз си записах и точните ви думи. — Той извади сгънат лист жълта хартия от джоба на ризата си, разгъна го пред тях и каза: — Ето. Слушайте. „Ана се приближава до този прозорец, тук, аз съм зад нея, а долу момчето бяга. Спира под лампата ей там, обръща се и Ана започва да отваря прозореца, за да… за да му се разкрещи, мисля, но тогава Карла започва пак да плаче.“. Ето какво сте казали, Хуан. Това ли е, което си спомняте?

Саларко остави бутилката си и се втренчи навън през пердетата.

Харди го притисна.

— Причината, поради която всичко това е толкова важно, Хуан… Причината, поради която това разпознаване е толкова важно… — Той включи с поглед и Ана — е, че съществува съвсем малко съмнение човекът, когото сте видели двамата през прозореца, да не е човекът, убил господин Муни и момичето. Съвсем малко съмнение.

Саларко се намуси, лицето му забележимо потъмня.

— Беше Андрю — повтори той.

— Не споря с вас. Може и да е бил Андрю. Със сигурност е изглеждал като Андрю, със същия суитшърт с качулка, с който е бил облечен онази вечер. Но чуйте какво сте ми казали, с вашите собствени думи. Казали сте, че Ана отишла до прозореца, а вие сте били зад нея.

— Излиза, че вие самият не сте били точно до прозореца, така ли? Възможно ли е да сте били на няколко крачки зад нея?

Мълчание.

— После момчето бяга надолу по алеята. — Харди забърза ритъма. — Спира под лампата и се обръща. В този момент вие го виждате. Той е под светлината, обръща се, с качулката на главата…

Харди погледна Ана, която стоеше като препарирана.

— Тогава Ана понечва да отвори прозореца, да му извика. Тя е ядосана, вие сте ядосан, и точно в тази секунда бебето отново се разревава. Вие сте зад съпругата си, която стои до прозореца и се опитва да го отвори, и изведнъж бебето започва да плаче, вие се обръщате и, проклинайки и ругаейки, отивате при него.

— Да — рече меко Саларко. — Да. Точно така беше.

— В такъв случай — каза Харди, — след като сте били зад съпругата си, на няколко крачки от прозореца, а тя е стояла пред него, опитвайки се да го отвори, пък момчето с качулката на главата е било отдалечено на петнайсетина метра, в мъждивата светлина на една от уличните лампи, моля ви да ми обясните как е възможно да сте видели лицето му?

Саларко се втренчи в една точка по средата на масата, отбягвайки погледа на Харди. Най-после вдигна очи.

— Съжалявам, сеньор, но беше Андрю — каза той.

26

В понеделник следобед Лание съобщи на Глицки, че моментът е подходящ да разговаря с инспекторите му. Лание направо не можеше да насмогне на скоростта, с която ставаха убийствата напоследък, и се чувстваше угнетен. Беше свикнал с гангстерските войни и касапници, но съвсем друго беше, когато убиваха мирни граждани. А през последните две-три седмици именно такива мирни граждани бяха станали жертва на убийства: първо Елизабет Кеъри, после Боскачи, а от петък вечер вилнееше и този Екзекутор.

След телефонния разговор с Глицки Лание закрачи напред-назад из стаята на инспекторите. Бюрата на дванайсетте му подчинени бяха разположени по двойки, с лице едно към друго. С годините редицата метални шкафове с досиета постепенно се бе разпростряла като пълзящо растение и сега разполовяваше пространството подобно на стена, отделяйки помещението на инспекторите от кабинета на лейтенанта. През последния половин час хората му бяха започнали да се връщат по местата си, за да свършат някоя изостанала писмена работа или просто да разчистят бюрата си за следващия ден.

Лание си взе чашка кафе и още преди да отпие първата глътка, Глицки се появи. В следващата минута осем ченгета от „Убийства“ бяха заели небрежни пози около бюрата на партньорите Дан Кунео и Глен Тейлър.

Лание не загуби излишно време:

— Знам, че всички сте много заети със случаите си, а неколцина от вас са в групата, която разследва убийството на Боскачи, но предвид убийствата на онзи Екзекутор заместник-началник Глицки смята, че ще е полезно да си раздвижите още малко мозъчните клетки. Ейб?

Глицки огледа лицата на инспекторите, осъзнавайки с известно учудване, че почти никой от тях не бе работил под негово пряко ръководство. От събралите се единствено Сара Евънс и Дарел Брако бяха в отдела, докато той го оглавяваше. От останалите четирима — Белу, Ръсел, Глен Тейлър и Дан Кунео — двама му бяха почти напълно непознати. Другите двама, Кунео и Ръсел, всъщност бяха разследвали Глицки през седмиците преди миналогодишната престрелка. Беше общоизвестно, че те и сега не бяха сред почитателите му. Ето защо групата не му беше толкова по вкуса, колкото се бе надявал. Въпреки това се нуждаеше от съдействието им.

— Първо, тук съм, единствено защото Марсел ме помоли да дойда. Работя с малък екип по убийството на Боскачи и, честно казано, не сме постигнали особен напредък. Марсел ми каза, че горе-долу същото е положението и с ударите на този Екзекутор, въпреки че балистичната експертиза доказа връзка между жертвите.

Въпросът ми е дали не сте открили и друга връзка.

Сара Евънс се обади:

— Не сме попаднали на никаква следа, сър. Възрастната жена, Идит Монтроуз, е живяла сама и няма живи роднини тук, макар че и синът, и дъщеря й пристигнаха от друг щат за погребението. Никой от тях не е чувал нищо за другата жертва, Филип Уонг. От своя страна, съпругата на господин Уонг, Мае Ли, не познава Монтроуз.

Партньорът на Евънс, Дарел Брако, добави:

— На път сме да елиминираме и грабеж. Не сме сигурни за жената, Монтроуз, но Мае Ли не е открила нищо липсващо. И двете убийства приличат, извинете за израза, на екзекуции.

— Да не би да пропускам нещо? — Това беше Дан Кунео, който седеше на бюрото си и барабанеше на някакъв въображаем тъпан между краката си.

— Какво има, Дан? — попита Лание.

Инспекторът спря да барабани.

— Ами, от една страна имаме тази история с Боскачи, а от друга — двете екзекуции. — Той се обърна към Глицки. — Като изключим факта, че знаем твърде малко за тези случаи, не виждам абсолютно никаква връзка между тях.

— Аз също — каза Глицки. — Освен съвпадението между двата куршума. Иначе — никакви свидетели, никакви отпечатъци, никакви мотиви. Нищо. Прав ли съм?

— Да, сър — призна Евънс от името на останалите.

— Да ви прещракват някакви идеи? — попита Глицки.

— Какви идеи може да ни прещракват? — рече Кунео.

— Нищо плюс нищо е равно на нищо.

— Чакай малко — Белу се показа зад гърба на партньора си, Ръсел. — Имаме друг неразрешен случай, който се вмества в този профил.

— По дяволите, Пат — каза Кунео. — Аз самият имам една дузина, а ти говориш за един.

— Да — намеси се Лание. — Но някой от тях на обикновен гражданин ли е?

— Елизабет Кеъри — отвърна Белу.

— Точно така — каза Глицки и поясни за другите, които не бяха в течение. — Преди две седмици Елизабет Кеъри, домакиня на средна възраст, бяла, е била застреляна на вратата на къщата си с един куршум в сърцето. Стрелецът не оставил никакви следи освен гилза от девети калибър.

— А куршумът? — попита Кунео.

Белу поклати глава.

— Не. Претърсихме всичко, включително зидарията и гипсовата мазилка от задната страна на къщата. Експертите търсиха целия ден. Не можаха да го намерят.

— Значи не знаем дали е бил Екзекуторът? — попита Ръсел.

— Правилно — отвърна Глицки. — Не ни е оставил нищо. А сега въпросът ми към всички ви е: защо това звучи познато?

— Извинете, сър — Кунео се изпъна на стола си. — Значи според вас тези случаи са свързани, само защото не разполагаме с нищо по нито един от тях. При цялото ми уважение, но фантазията ви изглежда е доста развинтена. — Той получи одобрително кимване от Ръсел и Тейлър и продължи. — Това е все едно да твърдиш, че понеже бирата не е вода и млякото също не е вода, следователно бирата е мляко.

— Това ми е ясно — каза Глицки, който беше дошъл в отдела с определена цел и не искаше да губи самообладание. — И, разбира се, в него има смисъл. Обаче от друга страна, след като не разполагаме с нищо по тези четири убийства за последните две седмици, може би единственият начин да постигнем някакъв обрат, е като изпълзим от дупките си. Можем да очакваме, че Екзекуторът ще нанесе нов удар и докато бъде така любезен да ни остави някаква следа, ще се наложи да работим с това, което имаме.

— Което — каза Евънс — струва ми се, е нищо.

— Не, Сара, не съвсем — отвърна Глицки. — Ако разглеждаме убийствата в Туин Пийкс отделно, разполагаме само с балистичната връзка. Но ако допуснем, първо, че Боскачи също може да е станал жертва на Екзекутора…

Кунео едва не подскочи на стола си.

— Чакайте, чакайте, чакайте! Без мен, сър! Казвате че Екзекуторът може да е убил Боскачи? А защо не и Кенеди, а?

Лание се обади в защита на Глицки.

— Никой не отрича, че това е само предположение, Дан — Ако имаше за какво друго да се заловим при жертвите на Екзекутора — каза Глицки, — нямаше да губи времето на всички, като говоря за това. Но факт е, че не разполагаме с нищо.

— Нито пък по случая Боскачи — вметна Кунео.

— Не съвсем — повтори Глицки. — Смятаме, че ща вероятност да е бил застрелян с пистолет със заглушител Всъщност — той се обърна към Лание, — затова трябва да направим повторно лабораторно изследване на куршумите от Туин Пийкс.

— Те вече направиха балистична експертиза — каза Лание. — Но куршумът от убийството на Боскачи е токова деформиран, че е невъзможно да се направи сравнение — Знам — отвърна Глицки. — Не говоря за балистична експертиза. — Той се обърна към групата. — По куршума на Боскачи има доста отчетливи следи от протриване Понякога, ако заглушителят не е поставен правилно куршумът се протрива, докато излиза от цевта. Обикновената балистична експертиза не е в състояние да установи това, особено ако куршумът е деформиран. Обаче — допълни той, — ако визуално следите съвпаднат с тези на куршумите от Туин Пийкс, може би сме напипали нещо — Значи трябва да е работа на професионалист — каза Тейлър.

— Възможно е — съгласи се Глицки. — Във всеки случай си струва да установим дали някой в Туин Пийкс е Чул изстрели. Или — той се обърна към Белу — близо до дома на госпожа Кеъри?

— Да, но какво от това? — възрази Кунео. — Всички свидетели, които съм разпитал досега, казват, че не са чули нищо. Нищо не са чули, нищо не са видели, доколкото си спомнят и ако паметта не им е изневерила точно по това време и точно на това място от полукълбото, където са станали инцидентите. И какво? Следва ли да заключим от това, че имаме положителни доказателства?

Глицки остана невъзмутим.

— Поне положителни дотолкова, че АТО ще ни снабди с имената на хората, които са купували заглушители. Ще ги разпитаме и ще се опитаме да открием връзка между някого от тях и някоя от жертвите. Най-малкото, ще се занимаваме с нещо, вместо да чакаме със скръстени ръце следващия удар.

— А междувременно — рече Тейлър, — какво ще правим, ако Екзекуторът удари отново?

— Тогава, ако благоволи да ни остави следа, ще се хванем за нея, естествено. Но докато не разполагаме с нещо по-сигурно, трябва да елиминираме другите възможности, най-добрата от които е, че оръжие със заглушител е убило четирима души вместо двама.

— Освен това — каза Лание — можем да получим отговор на този въпрос до довечера, ако излезем и обиколим къщите още сега, когато е най-вероятно свидетелите да са си у дома.

Евънс възнегодува слабо:

— Това беше подло, Марсел.

Лание й се усмихна лъчезарно:

— Благодаря. Харесва ми да си мисля, че съм намерил ключа към ефикасното управление.

— Ще получим ли допълнително възнаграждение за извънредните часове? — попита Ръсел.

Това бе един от най-трънливите въпроси. Лание се поколеба, погледна Глицки, който кимна.

— Пишете ги към разследването на случая Боскачи — каза той.

— И още нещо — обади се Кунео. Всички обърнаха погледи към него. — Когато говорихме за Боскачи, вие казахте първо, изхождайки от предположението, че е една от жертвите на Екзекутора. Имаше ли и друго?

Един мускул заигра по челюстта на Глицки.

— Казал съм първо?

— Така мисля. Да, сър.

— Съжалявам — каза Глицки след кратко мълчание. — Вече не помня.

Когато Хал и Линда Норт излязоха от охраняваната болнична стая на сина си, Ву и Харди ги очакваха в коридора. След като Ву представи Харди, Линда се усмихна и каза:

— Дизмъс? Не се ли казваше така добрият крадец23 от Голгота?

Харди се насили да се усмихне. Не беше ни най-малко приятелски настроен.

— Да, точно така. Малко хора го знаят. Той е и светецът покровител на убийците.

Тялото на Линда се стегна.

— Андрю не е убиец.

— Не, госпожо, не е.

Хал се обади:

— След всичко, което ни мина през главата, приятно е да чуем някой да го казва. Значи мислите, че имаме шанс?

— Не ме разбирайте погрешно. Предстоят ни трудни дни, но има основание за предпазлива надежда. Във ваше отсъствие събитията претърпяха известно развитие. Освен, разбира се, този опит за самоубийство. — Той ги фиксира със студени очи.

Линда схвана посланието им.

— Мислите си, че сме ужасни родители, задето не бяхме тук, нали?

— Няма значение какво мисля аз — отвърна Харди. — Може би малко се учудих.

— На какво? — Хал застана пред съпругата си, сякаш да я защити. — На какво? — повтори той. — Защото заминахме на юг ли?

Харди не отговори.

— Аз попитах Андрю и той каза, че няма нищо против. Знаеше, че сме направили резервациите преди месеци и беше категоричен, че трябва да отидем. Бе само за три дни. Увери ни, че ще е добре. Беше започнал да свиква с МВЦ. Нямахме представа, че ще извърши подобно нещо. Откъде можехме да знаем?

— Госпожо Норт — рече Харди, — господин Норт. Не ви обвинявам за нищо. Начинът ви на живот не ми влиза в работата. Но заради Андрю щеше да е добре да знаем къде можем да ви открием, когато това се случи. Обаче…

— Той знаеше къде сме — разгорещи се Хал и се обърна към Ейми. — Бях сигурен, че ви е казал.

— Не, сър. Не ни каза.

— Той можеше да се свърже с нас по всяко време — добави Линда. — И двете ни деца можеха. Хал и аз винаги сме на тяхно разположение, когато се нуждаят от нас.

— Виждате ли — Хал, който се държеше все така агресивно, се обърна към Ву. — Можехте да се обадите на Алиша вкъщи. Имате номера. Тя лесно щеше да се свърже с нас.

— Как разбрахте? — попита Харди. — За това?

— Обадих се в МВЦ, за да говоря с Андрю, веднага след като се прибрахме тази сутрин. Оттам ми съобщиха. После се обадих на Хал и веднага дойдохме тук.

Но Хал продължи да говори на Ву.

— Все още не разбирам как така не ви е минало през ума да позвъните у дома. Алиша щеше да ни се обади и щяхме да се върнем много по-рано.

Ву издържа на погледа му, стисна устни и се обърна към Харди, който каза в нейна защита:

— Дъщеря ви не си беше вкъщи, сър.

— Какво? Разбира се, че си е била. И двамата говорихме с нея.

— Така е — потвърди Линда. — Беше си вкъщи. Определено. Тя ни се обади.

— На мобилния ви телефон? — попита Харди.

— Да, струва ми се — Линда премести погледа си от Харди на Ву, после отново на Харди. — Искате да кажете, че е могла да позвъни отвсякъде?

— Искам да кажа — започна Харди, — че когато са открили Андрю в килията му тази сутрин, са се обадили първо в дома ви, после са изпратили патрулна кола — било е четири часа след полунощ, не забравяйте — но е нямало никой. Първият човек, с когото са се свързали след това, е била Ейми, намерили са я в апартамента й.

— Не вярвам нито дума — каза Хал.

— Може да проверите — отвърна Харди. — Ще ви отнеме пет минути.

— Изкарвате дъщеря ми лъжкиня, така ли? — Хал насочи яростта си към Харди. — Знаете ли какво? Повече не ми се слушат тези идиотщини, нито от вас, нито от когото и да било. — Той се обърна към Линда и я сграбчи за лакътя. — Да си вървим. Край.

Тя обаче не помръдна.

— Искам да разбера истината за Алиша.

— Току-що я чухте — каза Харди.

— Няма значение — озъби се Хал. — Още една маневра, за да ни накара да се почувстваме виновни и в крайна сметка, сигурен съм, да му платим повече.

— Да ми платите повече ли? Имам новина за вас, приятелю, ако още не сте разбрали: аз работя безплатно. — Харди беше вече толкова вбесен от заслепението и арогантността на този мъж, че се изкушаваше да го цапардоса. Кръвта запулсира в ушите му. Почувства, че трябва да повиши глас, за да изпусне парата. — А защо не уволните Ейми? Каква блестяща идея! Няма значение, как ще се почувства Андрю, ако единственият човек, който е неотлъчно до него, откакто го арестуваха, също го изостави. Смятате ли, че това ще подобри душевното му състояние? Че ще повиши самочувствието му? Разбира се, не ви е първа грижа да се интересувате от чувствата на Андрю. Линда се изстъпи пред съпруга си.

— Как можахте да го кажете? Аз обичам момчето си.

Наистина го обичам.

Харди положи усилие, за да се успокои.

— Знаете ли, госпожо Норт, сигурен съм в това. Но случилото се миналата нощ не ви ли кара да мислите, че може би той не го знае? Че може би се чувства самотен и изоставен, сам-самичък на света?

— Грешката не е наша — каза Хал. — Децата ни имат всичко, каквото си пожелаят, имат всички възможности. — Той погледна съпругата си, хвана я за ръката и се обърна към Харди. — Искате да ни стоварите цялата отговорност. Но тук ние нямаме вина. Всичко е заради Андрю — лъжите, които наговори и така нататък. Винаги е бил трудно дете. Ние с Линда не сме виновни. Бяхме дяволски добри родители.

Харди осъзна, че това няма да ги отведе до нищо продуктивно.

— Вижте какво — каза той. — Аз самият имам две деца. Тийнейджъри. Знам за какво говорите. Когато на мен и съпругата ми се предостави шанс да бъдем сами, ние също се възползваме от него. Но смея да отбележа — и това важи както за мен и жена ми, така вероятно и за всички брачни двойки на планетата — че може би не сте чак толкова запознати с чувствата на сина си, колкото си мислите. Та в края на краищата той посегна на собствения си живот.

След кратък миг на напрежение Линда наруши мълчанието:

— Ще се върна при него — каза тя. — Ще стоя при него, докато се съвземе. Хайде, Хал. Идваш ли?

Като хвърли кисел поглед на Ву и Харди, без никакъв коментар Хал улови ръката на жена си и двамата влязоха обратно в стаята на Андрю.

27

— … И после хората се чудят къде бъркат във възпитанието на децата си — каза Франи. Вече й бе омръзнало да търка чаршафите и смяташе да наруши лекарската забрана, като слезе долу за вечеря. Харди обаче я беше надхитрил, като й занесе в спалнята подноса с храната — италианския специалитет фетучино Алфредо. Сега седеше до леглото й, напъвайки собствената си порция спагети на масичката до телевизора.

— Не съм сигурен, че Хал и Линда се чудят — отвърна той. — Ако ги питаш, не са сбъркали никъде. Те са страхотни родители. Трудили са се здраво и сега имат право да си гледат спокойствието.

— Е, не можеш да оспориш основната концепция.

— Добре, но извоюването на това право коства известна енергия. Все пак трябва да наглеждаш децата си и да предугаждаш нуждите им; и понякога, опазил Бог, се налага да казваш не. Постоянно трябва да се уверяваш, че се чувстват обичани, дори когато ги мразиш.

— Особено когато ги мразиш.

— Това също. Виждаш ли, не е толкова сложно.

— Макар да съм те чувала да казваш неведнъж, че възпитанието на малките съкровища е най-трудното нещо на света.

— Само защото се придържам към клишето — отвърна Харди и отново забоде нос в чинията си.

Франи като че ли се натъжи. След известно време каза:

— Може би просто са уморени. Имам предвид Норт.

Харди остави вилицата си.

— А кой не е? Въпреки това трябва да присъстваш в живота на децата си, поне малко. Не че голям процент от тях не биха се справили, дори ако ги изоставиш. Но момче като Андрю, което и без това е преживяло много, е застрашено и родителите са длъжни да го забележат, не мислиш ли? — Той поклати глава, набоде на вилицата си няколко спагети и задъвка замислено. — Едно от хлапетата, с които разговарях в „Сътроу“ днес, беше онова момиче, Джери, надупчена навсякъде, където може да се промуши игла — нали знаеш, викат му пиърсинг — и осеяна с татуировки. Не съм моден експерт, но ми се стори наистина добро дете. Стабилно, мотивирано, готово да помогне. Тя е участвала в пиесата заедно с Андрю.

— И какво за нея?

— Ами когато се появи, сякаш беше излязла от някоя брошура за проблемни деца. Но трябваше да я чуеш как говори за Андрю и Лора, младежи, които на пръв поглед са задоволени и си имат всичко. Тя обаче знаеше отговора. Нарече родителите им отсъстващи. Отсъстващи, даже когато са си у дома. А за Хал и Линда дори не може да се каже, че се свъртат много вкъщи. Франи се пресегна и покри с длан ръката на Харди.

— Какво ще стане сега? Имам предвид с Андрю?

— Утре сутринта ще го върнат обратно в МВЦ. Ейми ще го придружи.

Франи си пое дъх и от гърдите й неволно се изтръгна стон. Като затвори очи, тя се облегна на възглавниците.

— Ами ти?

— Не аз, а ти. Това не ми прозвуча добре.

— Просто малко ме боли, това е всичко.

— Това е всичко, а? Да не би случайно да си забравила да си вземеш болкоуспокояващото?

Тя поклати глава, доколкото й позволяваше шината на врата.

— Не е толкова лошо. Не желая да се дрогирам.

— Ако и без това не беше ранена, щях да те тупна по главата. — Харди стана и отиде в банята, намери шишенцето с лекарството и се върна. — Ето. Веднага изпий една таблетка и си почини. Утре можеш да станеш и ако искаш, да страдаш целия ден.

— А ти какво ще правиш?

— Ще измия съдовете, ще видя децата и ще легна да спя.

— В навечерието на делото? Сигурно се шегуваш.

— Да — каза той.

— Не, наистина, какво ще правиш?

— Наистина? Не знам точно. Ще проведа няколко телефонни разговора. Трябва да открия начин да помогна на хлапето. Особено след онова, което се опита да направи миналата нощ. — Наведе се над нея и тя обви шията му с ръка, после го целуна продължително. Когато се изправи, каза: — От друга страна, бих могъл да разчистя тези глупави съдове от леглото и напук на здравословното ти състояние да се отдадем на обичайната акробатика.

— Мило предложение, но с това сътресение на мозъка, главата наистина ме боли. — Тя му се усмихна слабо. — Не ми е приятно да го казвам.

— Няма нищо. Все пак трябва да свърша малко работа. — Той приседна на ръба на леглото. — Но само за сведение, целувката беше невероятна.

— Благодаря ти. И аз мисля така. Знаеш ли защо?

— Защо какво?

— Защо изведнъж ми се прииска да те целуна.

Харди сви рамене.

— Предполагам, че е обикновеното животинско привличане.

— И това също — каза тя. — Но главно защото харесвам човека, който напоследък се навърта наоколо. Проявява загриженост за клиентите си, общува с децата си. Всички тези неща, които са свързани с чувствата, нали се сещаш. — Тя докосна ръката му. — И ще бъде чудесно, ако си остане такъв и занапред.

— Той ще си помисли. Но без обещания.

— Разбира се. И без натиск. Просто искам да го знае.

Харди се наведе и двамата се целунаха нежно за втори път.

— Ще го има предвид — каза той.

Както си му е редът, Харди бе дал на всички, с които беше разговарял днес, визитната си картичка с домашния и служебния телефон. Беше взел и техните телефони и ги бе предупредил, че може да се наложи да ги призове като свидетели по делото на Андрю, но за момента това не изглеждало много вероятно. Никой от тях не му бе предоставил дори най-незначителното доказателство, което би си заслужавало да представи в съда и което би му позволило да развие и най-изсмуканата от пръстите алтернативна теория за убийствата. На Харди му трябваше нещо реално, но даже за себе си нямаше никаква догадка, камо ли разумно обяснение.

Последният факт, при положение че почти бе повярвал в невинността на Андрю, го огорчаваше най-много. Ако някой друг беше убил Муни и Лора Райт, той нямаше представа кой и по каква причина го е извършил. Може би най-потискащото беше, че сега Харди бе убеден, че Хуан Саларко — или по-точно Ана Саларко — е видял истинският убиец да бяга от местопрестъплението.

Но тъй като полицията му бе обещала да ходатайства за него пред имиграционната служба — обещания, за които Харди знаеше, че са празни — Саларко не можеше да признае, че е допуснал грешка при идентифицирането. А нищо чудно и сам да си вярваше. Вероятно за него всички англосаксонци изглеждаха горе-долу еднакво, особено младежите, облечени в суитшърти с качулки.

Той довършваше телефонния си разговор с Кевин Бролин, психиатъра, лекувал Андрю от проблемите му с гнева като по-малък, и когото Харди искаше да призове на следващия ден като свидетел по втория критерий, а именно — потенциала на Андрю за рехабилитация. Норт се бяха обадили на Бролин веднага, след като бяха научили за опита за самоубийство, и самият Харди бе имал възможност да поговори с него в болницата по-рано тази вечер, веднага след малкото си спречкване с Хал и Линда. Бролин изглеждаше компетентен и съпричастен, и, което бе по-важно, убеден, че Андрю е преодолял проблемите с гневните си изблици — по мнението на психиатъра той нямаше склонност към физическо насилие. Бе се научил да обуздава негативната си енергия и да я преобразува в творческа — като писането или актьорството. Бролин дори тълкуваше вегетарианството му като съчувствие към животните, чието месо се използва за ядене. Харди не му спомена за разговора си с Андрю в затвора по въпроса за вегетарианството, нито пък остана особено убеден от професионалното мнение на Бролин, че момчето е неспособно на насилие. Той познаваше хора, също насочили „негативната си енергия“ към творчески изяви, и въпреки това способни на отвратителни актове на насилие. Двете неща не се изключваха взаимно. Но ако като психиатър и експерт Бролин вярваше в обратното и бе готов да свидетелства в съда — срещу хонорар от хиляда долара — Харди нямаше нищо против. Навярно нямаше да успее да убеди съдията, но Бролин със сигурност щеше да изтъкне дяволски сериозен аргумент, при това трудно оборим, особено ако Джейсън Бранд не разполагаше със свидетел, който да го опровергае.

Харди още говореше от телефона в кухнята, когато входният звънец иззвъня. Стенният часовник показваше десет без двайсет.

— Някой ще отвори ли вратата? — провикна се той.

— Само секунда! — обади се Винсънт от стаята си.

Ребека изтъкна вечното си оправдание:

— Уча си уроците!

Звънецът прозвуча отново. Харди се извини на доктора и като закри с ръка микрофона, кресна:

— Веднага!

— Бек! — изрева Винсънт.

— Казах, че уча! — не отстъпи Ребека.

— Аз също! Не е честно! — оплака се от стаята си Винсънт.

Чу се трясък от захвърлена книга — израз на протест, а после като че ли се преобърна стол. Гняв, навсякъде гняв. Синът му изтича към вратата.

Харди се върна към разговора си.

— Работите по цял ден с деца, докторе. Как успявате?

— Аз съм един старец на четирийсет и пет години — отвърна Бролин.

Откъм входната врата долетя гласът на Винсънт:

— Татко! За теб е!

Като закри отново микрофона, Харди извика:

— Кажи, че ще се освободя след минута!

Харди чу стъпките на момчето да се връщат, после четиринайсетгодишният му син мина покрай него, без да го удостои с поглед.

Харди приключи набързо разговора с Бролин, каза му, че ще се видят в МВЦ сутринта и прекоси трапезарията на път към всекидневната. Там не го очакваше никой, а входната врата все още беше затворена. Възможно ли беше, почуди се той, Винсънт да е оставил човека да мръзне навън и да му е затръшнал вратата под носа? Беше сигурен, че с Франи са научили децата си на елементарна учтивост, която включваше да се канят посетителите вътре.

Но очевидно не беше така.

Зад стъклото на вратата се мярна сянка и Харди отвори.

Младият човек му се стори познат. Беше го виждал съвсем скоро, но не можа да си спомни веднага.

— Господин Харди — каза той. После, като видя колебанието на Харди, добави: — Стивън Рандъл от „Сътроу“.

— О, да, разбира се. Извинявай. Синът ми не те ли покани?

— Каза, че ще дойдете след минута.

Харди въздъхна и отвори вратата по-широко, като отстъпи крачка назад.

— Ще влезеш ли? Мога ли да ти предложа нещо? Някаква топла напитка, може би?

— Не, благодаря, няма нужда — каза той и се насочи към пейката до прозореца.

Спретнато издокаран, висок колкото Харди, с кестенява коса и хубава кожа, гладко избръснат, той явно беше представител на модния лагер, противоположен на онзи, към който принадлежеше партньорката му от пиесата Джери. Носеше светлокафяви памучни панталони и черно кожено яке върху синя риза. По време на разговора им по-рано през деня в „Сътроу“, не бе особено словоохотлив, като се оправда с факта, че не е бил близък нито с Андрю, нито с Лора. Но ако все пак Андрю бил убил господин Муни, Стив се надявал да бъде наказан. Харди му бе изложил проформа теорията си, че Андрю може и да е невинен, но остана с впечатление, че това мина покрай ушите на момчето. Очевидно обаче сега, след като бе дошъл, нещо го бе заглождило.

— Откъде знаеш къде живея? — попита Харди.

Рандъл сви рамене при този, според него, безсмислен въпрос.

— Нали имах телефонния ви номер. Беше лесно да открия адреса в Мрежата.

— Можеш да направиш това?

Ново свиване на рамене. Харди изобщо беше ли излязъл от ерата на кроманьонците?

— Разбира се — отвърна той. — В Мрежата можеш да намериш всичко.

На Харди му се искаше да попита как се бе добрал точно до това нищожно късче информация и дали няма начин да го махне от публичната сфера, но реши, че няма смисъл. Пък и момчето не бе дошло да си бъбрят за киберпространството.

— Та какво мога да направя за теб, Стивън? — попита той.

Стив седеше сковано, с ръце на скута. Макар и постлана с възглавници, пейката не бе особено удобна и нямаше облегалка. А сега, когато стигнаха до целта на посещението му, Рандъл изведнъж стана резервиран, дори се смути.

— Ами… — започна несигурно той.

Харди му се притече на помощ:

— Да не би да си спомни нещо, което искаш да споделиш с мен?

— Нещо такова.

Харди зачака търпеливо в проточилата се тишина. Вън на улицата префучаха две коли, а откъм Гиъри се чу вой на сирена. Градски шумове. Най-сетне Харди наруши мълчанието:

— Стивън.

— Да, знам. — Той въздъхна дълбоко, пое си шумно въздух. — Но преди да ви кажа каквото и да било, трябва да ми обещаете, че ще си остане между нас.

Харди присви очи и вдигна глава.

— Знаеш ли кой е убил Муни и Лора?

— Не. Но знам нещо. Не зная какво може да означава и дали изобщо означава нещо. Замалко да ви го кажа в края на разговора ни днес. Обаче тогава Уагнър щеше да разбере и да сметне, че трябва да уведоми родителите ми. Все едно, то не ми излиза от ума и затова дойдох. Може да няма никаква връзка с убийствата, но определено е важно за мен и за много други хора. Лични неща. Разбирате ли ме?

— Не искам да ме помислиш за бавно загряващ, Стивън, но би ли ми обяснил? Имаш думата ми, че каквото и да е, ще си остане между нас.

Нова въздишка.

— Изглежда наистина вярвате, че Андрю може и да не ги е убил, нали?

Харди избегна директния отговор:

— Вярвам, че е възможно някой да е отишъл в апартамента на Муни, докато Андрю се е разхождал. Ако е така, бих искал да знам кой и защо или и двете.

— Добре. Това, което ще ви кажа… То е тайна. Как ще реагирате, ако разберете, че господин Муни беше гей?

Това прозвуча толкова перверзно и същевременно бе толкова очевидно, че на Харди му се зави свят. Той стоеше прав до камината, но сега прекоси стаята и седна на отоманката до фотьойла си.

— Ще кажа, че доста се е постарал да го скрие.

— Да, при това съвсем умишлено. Познавате ли баща му?

— Срещнах се с него, да.

— Майк го обичаше повече… повече от всичко на света, бих казал. И не можеше да допусне той да научи. Щеше да разбие сърцето му, направо нямаше да го понесе.

— Бащата, християнският пастор, е нямало да го понесе?

— Южнобаптисткият свещеник, да.

— Но как е възможно? Искам да кажа, това е Сан Франциско, живеем в двайсет и първи век. Бащата на Муни трябва да е виждал стотици такива хора.

— Да, но не и собствения си син. Не и Майкъл. Освен това той не е свещеник от Сан Франциско, който изповядва болни от СПИН. Предполагам, че е мил човек, но неговата църква е по-консервативна. Синовете и дъщерите на Гомора ще се превърнат в сол и така нататък. Справедливо възмездие за грешниците. Чувал съм го. — Стив заговори с писклив глас: — „Хомосексуалността винаги е грях и винаги е въпрос на избор. Не е въпрос на генетика, както на някои им се иска да вярват, а упадъчен начин на живот на онези нещастници, които нямат нито сили, нито смелост да го отхвърлят.“ Все едно е от петдесетте години, нали? Но става дума за бащата на Майкъл.

Дали бащата на Майкъл или не, Харди моментално осъзна огромното стратегическо значение на тази информация за Андрю. Ако можеше да я изложи в съда утре — или на процеса, ако се стигнеше дотам — тогава всичко, което трябваше на направят той и Ву, бе да не позволяват на подзащитния си да свидетелства, а това винаги бе избор на защитата. Междувременно съдебните заседатели, особено в Сан Франциско, естествено щяха да предположат, че както Андрю, така и всеки друг в „Сътроу“ е знаел, че Муни е бил гей. А това от своя страна щеше автоматично да елиминира първия мотив на обвинението — ревност.

Това не само щеше да открие пътя към алтернативна теория за престъплението — а именно, защита, основаваща се на „някой друг го е извършил“, — но щеше да позволи на Харди и Ву да подложат на съмнение първоначалното полицейско разследване, довело до арестуването на Андрю. Полицията несъмнено е трябвало да разпита и хора, запознати с този аспект от личния живот на Муни; пропускът й дори да идентифицира Муни като гей говори само колко небрежно е било водено следствието още от самото начало. И ако Харди успееше да изкопчи от Саларко признанието, че не е чул изстрели, и дори да хвърли сянка на недоверие върху показанията му на очевидец, тогава на клиента му се предоставяше най-малкото шанс да се изправи пред едно раздвоено жури, а после може би да пледира за по-леко обвинение. Новината наистина беше много, много голяма.

Стига да бе вярна.

Стига да можеше да я съобщи на съдията или на съдебните заседатели.

Но най-важното, стига да не беше просто поредната клюка.

— Стивън — произнесе Харди. — Трябва да те питам нещо и мисля, че вече се досещам за отговора, но пред закона има голяма разлика между това да си чул еди-какво си и да си го изпитал. Имахте ли връзка с господин Муни?

Стивън не отговори веднага.

— Да — каза най-накрая.

Само с тази единствена дума цялата представа на Харди за Майк Муни се преобърна с главата надолу. Щом си бе позволил да прави секс с един от учениците си, независимо дали от женски или от мъжки пол, тогава той не бе онази нежна и чувствителна душа, онзи състрадателен човек, за какъвто повечето го мислеха. Беше хищник.

— Готов ли си да свидетелстваш за това пред съда? — попита той.

Нямаше как да не зададе този въпрос. Това беше много важна информация и макар че самият факт изпълваше Харди с гняв, той нямаше друг избор.

Въпросът едновременно изненада и уплаши момчето. То се замисли за миг, преди да отвърне:

— Не.

— Защо не?

— Не, освен ако това не е единственият ви шанс да спасите Андрю, а аз не намирам, че то може да му помогне с нещо. Затова ви помолих да обещаете, че ще си остане между нас.

— Въпреки това ще те попитам пак: защо не?

Рандъл издържа погледа му.

— Вие подигравате ли се с мен?

— Не, защо да се подигравам?

— Защото ме питате дали бих свидетелствал. — Той се изсмя горчиво. — Няма да се разкрия, господин Харди, никога.

— Добре.

— Не и докато уча в „Сътроу“. Няма начин.

Харди се наведе напред и облегна лакти на коленете си.

— Толкова ли е лошо? Винаги съм смятал, че ако си гей, няма по-подходящ град за живеене от Сан Франциско.

— Може би за възрастните гейове, но не и ако си тийнейджър. Направо ще те линчуват. Искате ли да чуете една история?

— Казвай.

— Имах един приятел, Тони Холис, можете да проверите. Миналата година излезе на светло и беше пребит от хулигани в Ное Вали — четири пъти за шест месеца, винаги, когато на някоя улична банда й доскучаеше. Накрая, струва ми се, на Тони му писна и се нагълта с цяло шише хапчета. — Той млъкна, сякаш да събере мислите си. — Затова няма да призная нищо публично. А вие ми обещахте, че също ще мълчите. Ако проговорите, ще отрека. Това се отнася и за господин Муни.

— Защо и за господин Муни?

— Обещахте да не говорите и за него.

— Да, но това беше, когато… — Харди направи пауза. — Не съм сигурен, че разбирам защо е толкова важно да не се разчува за него, след като вече е мъртъв.

— По същата причина, по която и докато беше жив. Не искаше баща му да знае. За него това беше най-важно то нещо. Живееше този потаен живот, само и само старецът да не узнае истината. Щом той не е искал да му причини тази мъка, как бих могъл аз да го направя? Не мога. Когато разговаряхме днес, ми казахте, че ако знам нещо, трябва да постъпя правилно. Е добре, според мен не е правилно да ви оставя да разкажете всичко на бащата на Майк.

— Тогава как да се възползвам от тази информация, щом не мога да я разглася?

— Не знам. Това не е мой проблем. — Той се изправи. Приличаше на възпитано дете, което без да иска е изтърсило някаква глупост и сега се чуди как да си взе ме думите назад. — Вижте, наистина съжалявам. Мислех, че е важно да ви кажа, за да знаете с какво си имате работа.

— Не ме разбирай погрешно, Стивън. Наистина го оценявам, но…

Младежът го прекъсна:

— Но от вас зависи как ще постъпите.

Харди поседя известно време във фотьойла си, потънал в размисъл. После стана, прекоси трапезарията и отиде в кухнята. Поспря за малко в тъмната и празна всекидневна и се полюбува на тропическата си риба. После запали осветлението и почука едновременно на вратите към стаите на двете си деца, разположени перпендикулярно.

— Само секунда!

— Уча си уроците!

Той почука отново.

— Искам да видя незабавно и двама ви.

Последва познатото мърморене. Докато се отвори първата врата и се появи Бек, той вече стоеше насред, хола, пъхнал ръце в джобовете си, привидно спокоен и нехаен. Винсънт също се показа, видя намусената физиономия на сестра си и погледна баща си. Подозирайки какво ще последва, той заличи от собственото си лице всички следи на недоволство и попита услужливо:

— Какво има?

Харди ги наблюдава изпод вежди цели десет секунди, преди да продума с най-сдържания тон, на който беше способен:

— Вероятно ви е убягнало от вниманието, че майка ви лежи горе в леглото си, пострадала доста зле. И макар да осъзнавам, че домашните, над които и двамата се трудите толкова усърдно, са далеч по-важни от работата, която върша аз, за да ви храня и обличам, не мисля, че е прекалено да изисквам от вас да допринасяте за гладкото протичане на живота в този дом, когато, например, съм зает да говоря по телефона. И нека ви кажа, че съм силно разочарован, задето трябва да го споменавам на хора на вашата възраст, за които се предполага — или поне така си мислех, — че това им се е превърнало в навик. Но очевидно съм грешал.

Той помълча за момент, гледайки двамата в очите.

— Та ето какво. Когато звънецът или телефонът звънят и майка ви или аз или и двамата ви помолим да отворите или да вдигнете слушалката, не искам да чувам за домашни, нито пък че трябва да чакам и една секунда. Искам и двамата да скочите начаса и дори да се надпреварвате кой е по-бърз. И който и от вас да отвори пръв вратата, очаквам да окажете на посетителя — който и да е той — онова гостоприемство, каквото би следвало да получи в дома на цивилизовани хора. Ти например, Винсънт, не бива да оставяш госта, който търси по име някого в тази къща, да стои вън на прага в студа. Освен това, ако е възрастен, когото не познаваш, трябва да го погледнеш в очите, да му подадеш ръка и да се представиш. После трябва да поканиш този човек и дори — знам, че може да бъде досадно — да поведеш любезен разговор с него и да го накараш да се почувства удобно, докато онзи член на семейството, когото търси, не се появи. Това звучи ли ви поне малко познато? Не сме ли водили този разговор и преди? Ребека тръсна косата си.

— Ако това се отнася само за Винсънт, татко, аз трябва да си уча…

Харди се извъртя към нея и я прекъсна:

— Всъщност, драга моя, не се отнася само за Винсънт.

Твоите уроци не те освобождават автоматично от домашните ти задължения. Винсънт също има уроци. Вярваш или не, дори баща ти от време на време има домашни, като например тази вечер. Сравнително важни домашни.

Майка ти също непрекъснато има домашни. Така че домашните не са извинение, за да бягаш от ангажиментите си като член на това домакинство. Ясно ли е?

Тя шумно и демонстративно си пое дъх. Това много оскърби Харди.

— И като говорим за учтивост, предпочитам да не слушам театралните ти въздишки или да гледам киселата ти физиономия, Винсънт. Тук всички живеем заедно. Всички си имаме задължения. Затова трябва да се уважаваме взаимно, да си помагаме, да бъдем любезни един към друг и към гостите си. — Той премести поглед от дъщеря си към сина си и обратно. — Има ли нещо неясно в това, което казах току-що? Винсънт?

Синът му унило се подпираше на рамката на вратата. Поклати отрицателно наведената си глава.

— Винсънт — повтори Харди. — Погледни ме. В очите.

Така. Разбра ли всичко, което казах?

— Да.

— Какво да?

— Да, сър.

— Това е правилният отговор. Ребека?

— Да, сър. Съжалявам.

— Още по-добре. — Харди се обърна в мига, в който апаратът в кухнята започна да звъни. — Не е нужно никой от вас да се безпокои — каза той. — Аз ще вдигна.

— Обикновено не се обаждам толкова късно — започна Глицки, — но телефонът ти дълго даваше заето и си помислих, че още не сте си легнали. Как е Франи?

— Спи, надявам се. Освен ако точно в този момент не си връзва връзките на маратонките. Но предполагам, че не се обаждаш да ме питаш за нея.

— Всъщност не.

— Очакваш да ти се моля ли?

— Не. Никога няма да повярваш какво открихме за Екзекутора.

— Само не ми казвай, че е червенокосо джудже.

— Може и да е — отвърна Глицки. — Но може и да е използвал заглушител.

— Пак с тези заглушители.

— Не разполагахме с нищо друго, затова изпратих половината инспектори от „Убийства“ да поразпитат в Туин Пийкс. Говорихме с двайсет и един граждани, които живеят наблизо, и никой от тях не е чул изстрели, също както при Боскачи. Подобно е и положението в квартала на Елизабет Кеъри. Помниш ли я? Никой на цялата улица не е чул нищо, а всички са си били вкъщи. Нищичко.

— Какво искаш да кажеш? Че всички убийства са дело на Екзекутора?

— Това е работната хипотеза. Във всеки случай, имаме четири изстрела в гъстонаселени квартали и никой не чува нищо. Изглежда малко странно.

Харди не беше съвсем съгласен. Градът бе шумен. Ушите на хората бяха толкова претръпнали за всевъзможните звуци, че лесно можеха да пропуснат изстрел. Така или иначе, макар още да не бе готов да го спомене на Ейб, когато дойдеше времето, можеше да се изкуши да призове приятеля си на свидетелската скамейка по делото Андрю Бартлет и тогава щяха да са му от полза показанията, че един изстрел не звучи по-различно от прословутия кучешки лай в нощта.

Очертаваше се още една алтернативна теория, която можеше да се пръсне като сапунен мехур.

Но изведнъж му хрумна нещо.

— Чакай малко. Боскачи ли каза? Какво общо има той? Мислиш, че Екзекуторът е застрелял и него?

— Не знам — отвърна Глицки. — Но идеята е съблазнителна, не смяташ ли?

— Че убийствата са свързани? Разбира се. Обаче трябва да признаеш, че разполагаш само с догадки. Понякога хората просто не чуват, особено изстрел, за който си мислят, че е гръм от спукана гума, ако изобщо го доловят. Обзалагам се, че повечето от тях не биха чули и шум от дрънкане на желязо. С това не казвам, че го е извършил Тенекиеният човек.

— Звучиш ми като Трея.

— По-лошо е, че може да звуча и като други хора.

— О, със сигурност. Но не всичко е вятър и мъгла. Обадих се пак в лабораторията и ги помолих да извършат физически оглед на куршумите от Туин Пийкс. Лаборантът не можа да направи балистично сравнение с куршума на Алън, прекалено е деформиран, но забеляза по другите куршуми същите следи от одраскване или протриване, от същия калибър. Не би могъл да се закълне в съда, но се обзалага, че е използвано едно и също оръжие със заглушител.

— Възможно е — каза Харди. — Но след като не може да се закълне в съда, а съм чувал, че тези неща имат тежест именно там… — Харди не искаше да обижда ченгетата на Глицки, затова се прекъсна. — Така или иначе, изглежда все пак си постигнал някакъв напредък — каза той. — Ако обаче ми кажеш и че си открил връзка между жертвите и процеса, на който онази Кеъри е била съдебен заседател, че може би Алън е бил обвинителят, тогава ще започна да мисля…

— Това е! — възкликна Глицки, гласът му преливаше от рядък за него ентусиазъм. — Точно това забравих. Благодаря.

— Моля, пак заповядай — рече Харди, преди да разбере, че говори в замлъкналата слушалка.

28

Макар напоследък да бе зает предимно със случая Андрю Бартлет, професионалният живот на Харди далеч не се изчерпваше с него. Първата му работа във вторник сутринта бе да се срещне с Кларънс Джакман, затова дори не се отби в офиса си, а направо подкара към Съдебната палата, паркира на „Ол-Дей“, където неотдавна бе застрелян Боскачи, и точно в осем и половина се яви при областния прокурор.

Въпросът, който обсъждаха, бе теория, наречена „провокиран акт на убийство“. Според нея лицето, обвинено в престъплението, не бе убило жертвата, а беше извършило нещо толкова вероятно да предизвика „ответно насилие“, че пред закона всъщност бе отговорно за убийството.

Имаше два класически примера. Първият, когато някой влиза в магазин за спиртни напитки с цел обир, насочва оръжие към собственика, който на свой ред измъква собствения си пистолет изпод тезгяха и стреля, но вместо крадеца улучва случаен клиент. В този случай собственикът се смята за невинен, докато крадецът може да бъде обвинен в „провокиран акт на убийство“. Вторият пример бе сценарият, според който двама наркопласьори влизат в престрелка и единият от тях хваща невинен гражданин, използвайки го като човешки щит — човекът загива от куршум, изстрелян от другия пласьор. В този случай, макар че и вторият наркопласьор е виновен за убийството, отговорен за смъртта на жертвата се смята онзи, който я е използвал като щит, въпреки че фаталният изстрел не е бил негов.

В случая, с който се занимаваше Харди, клиентка му беше Лейла Медисън, майка на четиринайсетгодишния Джамал Медисън, който тръгнал да ограбва апартамента на един от съседите им заедно с бандата си от четири момчета. Лейла се беше свързала с Харди чрез друг негов клиент, чието жилище чистеше. Освен Джамал тя имаше още три деца, всичките на възраст под десет години, с които живееше в Бейсайд. Ситуацията, ужасна, но твърде често срещана, се усложняваше още повече поради факта, че първоначалното решение на Джакман беше да обвини Джамал като възрастен в провокиран акт на убийство на приятеля му Деймън. Джамал не беше застрелял Деймън. Всъщност собственикът на апартамента бе стрелял наслуки по момчетата, докато бягали от сцената на обира, и бе ранил Джамал и убил Деймън.

И тук, каквато бе практиката му напоследък, Харди нямаше намерение случаят да стига до съда. Той преговаряше. Сърцето му не се късаше от жалост към Джамал, а към майката, и той бе приел петстотин долара, дарени от работодателя на Лейла, за да се опита да убеди Джакман, че в случая не става дума за провокиран акт на убийство.

— … ако, да речем, беше поне на седемнайсет години, Кларънс. Но той е само на четиринайсет. Вече са надупчили собствения му глупав задник и е загубил най-добрия си приятел. Смятам, че това ще му послужи за поука — ще разбере, че не може безнаказано да се обират домовете на хората.

Седнал зад бюрото си, Джакман като че ли се забавляваше от разговора.

— Ще го разбере и докато лежи трийсет или четирийсет години в кафеза, Диз. Обзалагам се, че докато дойде време да излезе, вече ще е загубил напълно вкуса си към краденето. — Той разпери пръсти на бюрото си. — Въпросът ми към теб е следният: искрено ли вярваш, че е способен да се промени?

Харди поклати глава.

— Виждал ли си хлапе, което да не се променя, Кларънс? Особено когато е на четиринайсет. И това ще се промени. В МВЦ ще го поемат опитни психолози, някой ще успее да намери път към душата му и след няколко години ще излезе оттам нов човек. Но истинският въпрос, правният въпрос е провокираният акт.

Джакман прокара пръст под яката на ризата си. Като се подсмихна, той избоботи с плътния си глас:

— Нормално е, когато проникнеш в нечий чужд дом, да се лишиш от някои от неотменните си права.

— Съгласен. Но господин Паренсич — това бе жертвата на обира, стреляла по Деймън и Джамал, — не е бил действително застрашен. Момчетата дори не са били въоръжени. Дори не са подозирали, че си е вкъщи.

— Така твърдят те, значи още по зле за тях. И не забравяй, че са били петима. — Той вдигна едната си ръка.

— Cinco. Достатъчно голям брой, за да образуват банда и ти го знаеш. Дори ако са четиринайсетгодишни. Смятам, че господин Паренсич съвсем основателно се е почувствал застрашен.

— Не се съмнявам, но тези хлапаци фактически са бягали, когато Паренсич е стрелял. Самоотбрана или не, те са поели куршумите. Нека го наречем разчистване на сметки.

— Искам да знаеш, че по никакъв начин няма да повдигна обвинение срещу Паренсич — каза Джакман. — Все някой трябва да защитава жертвите при такива ситуации.

Харди не можа да сдържи усмивката си.

— Изявление, достойно за предизборната ти кампания, Кларънс, но не можеш да твърдиш, че бягството е равносилно на ответно насилие, а именно това са правили момчетата, плюли са си на петите. — Харди обмисли думите си, преди да продължи. — Реакцията на Паренсич безспорно е била законна, но ненужна, затова убийството не може да мине за провокиран акт. Това е всичко.

Джакман го слушаше внимателно, като търкаляше един молив по бюрото си.

— Как би погледнала на това обществеността, Диз? Нахлуваш в чужда собственост и не съзнаваш, че някой може да пострада? Трагедията тук не е твоето момче, нито майка му, а Деймън, който също е бил четиринайсетгодишен и който никога няма да навърши петнайсет. Ако на тези шибани глупави хлапета, прощавай за израза, не им бе скимнало да ограбят Паренсич, Деймън още щеше да е сред нас. Такава нелепа загуба.

— Разбирам те, Кларънс, наистина. Но ти при всички положения ще накажеш Джамал. Ще отиде в изправителен дом за грабеж. Така е справедливо. Обаче с обвинението в убийство няма да си спечелиш ничии симпатии, повярвай ми. Напротив, ще те сметнат за неискрен и отмъстителен. Джамал е само на четиринайсет, Кларънс. Както каза, той още е сред нас, жив, затова нека му дадем шанс. Малък, но реален. Нали не би искал да му го отнемеш? Освен това — Харди стигна до същината — ти и аз, и двамата знаем, че няма съдебни заседатели в този град, които да го осъдят, така че защо да си губим времето? Просто си бесен.

— Да, бесен съм.

— Чудесно. Но изкарай си го на някого, който наистина заслужава. Това тук не е справедливо, знаеш го. — Харди се учуди, че използва такива думи. Съвсем доскоро не мислеше по този начин.

Джакман продължи да търкаля молива още малко. По всичко личеше, че вече е взел решението си за Джамал, но когато най-после проговори, засегна друга тема:

— Носи се мълва, че работиш заедно със съдружничката си по делото на Бартлет. И заседанието е тази сутрин, ако не се лъжа.

— Правилно си осведомен. Ще започне след около час.

— Допускам, че присъствието ти в състава на защитата е продиктувано от определени съображения, така ли?

— Ами, смятаме да си изиграем козовете, с които разполагаме, Кларънс, ако това имаш предвид. Ейми изобщо не биваше да се опитва да сключва споразумението с Алън, това е извън всяко съмнение. Но не защото се провали.

— А защо тогава?

— Защото съм повече от наполовина убеден, че момчето не е виновно.

В спокойния допреди малко тон на прокурора се прокраднаха застрашителни нотки:

— Смяташ, че от този офис е упражнен някакъв натиск, защото бързаме с присъдата ли? Мислиш, че постъпваме нечестно? Че не желаем да се стига до процес? Преди по-малко от седмица собствената ти съдружничка пледира виновен, ако си спомняш. Какво се е променило? Разполагаш ли с нови доказателства?

— Не, сър. Всъщност не. Може би просто възприехме нов подход. Това е.

— Добре. — Джакман се намръщи, взе молива и започна да тропа по бюрото с гумичката му. — Ще те уведомя за решението си относно Джамал. Когато го взема. — И си погледна часовника. — Нали не искаш да закъснееш за съда? Явен намек, че го отпраща.

Когато срещата приключи, Харди мина във външния офис, където Трея седеше на бюрото си.

— Как мина? — попита тя.

— Решението още не е взето. — Но лицето на Харди издаваше, че крайният резултат най-вероятно ще бъде благоприятен. Трея не го разпитва повече. Докато разговаряше с Джакман, пейджърът му беше вибрирал три пъти и всички обаждания идваха от службата му. Затова помоли:

— Може ли да използвам телефона ти за една минута?

Градски разговор.

— Само за една — каза тя. После, като се увери, че вратата към кабинета на Джакман е затворена, добави: — Ейб се обади. Попита дали имаш възможност да се отбиеш.

Харди, който вече набираше номера, отвърна разсеяно:

— Търсил ли ме е? Откъде е знаел, че съм тук?

— Не знаеше. И не е търсил теб. Обади се на мен, защото аз съм преданата му съпруга и работя тук. Казах му, че си вътре при началството. Искаше да говорите за…

— Извини ме за секунда — Харди вдигна пръст, за да я прекъсне. Заговори в слушалката. — Филис, аз съм, Диз.

Не беше нужно да звъниш три пъти. Номерът се изписа още първия път и очевидно щях да се обадя веднага, след като се освободя. — Той се заслуша. — Кой? Добре. Да. Познавам я. Разбрах. Да, ясно. Веднага ще отида. Добре, добре. Това значи, че няма да се отбивам в офиса. После отивам в МВЦ при Ейми. Добре, разбрах. Това е всичко. Благодаря. — И като затвори, се обърна към Трея. — Обичам тази жена. В сравнение с нея останалата част от човечеството изглежда толкова благодушна. Ейб спешно ли искаше да ме види?

— Винаги — каза тя и сниши гласа си. — Но ми се струва, че просто искаше да си почешете езиците по тази история със заглушителите при Алън и останалите.

— Останалите. — Харди се облегна на бюрото й. — Знаеш ли, мисля, че той е блестящ и забележителен ум, но в случая само тъпче на едно място, докато не се добере до нещо истинско.

— Точно това му казах и аз — отвърна тя. — Истината е, че го влече неудържимо към отдел „Убийства“ и просто си търси извинения. Тази сутрин изпратил двама инспектори да разпитат роднините на жертвите от Туин Пийкс — ако има такива — за да разберат дали някой от тях не е бил съдебен заседател в процес за убийство. Инспекторите не останали въодушевени.

— Почакай само да ги изпрати в архива, за да преровят всички дела на Алън от последните двайсет години. Тогава наистина ще пропищят.

В този момент Ана Саларко беше по-важна от Ейб по всички критерии на Харди. Такова беше и съдебното заседание, което сигурно щеше да започне, преди да е пристигнал. Но не можеше да пренебрегне Ана, която го бе търсила в офиса. Двамата с Ву бяха обсъдили стратегията на защитата вчера късно следобед и той нямаше причини да се съмнява, че тя няма да се справи и сама. Освен това помоли Трея да предаде извиненията му на Ейб.

Двайсет и пет минути по-късно седеше отново в яркожълтата кухня на семейство Саларко. Карла беше в кошарката си и гледаше по телевизията „Барни“. Видимо притеснена, мятайки неспокойно глава насам-натам и подръпвайки с пръсти косата си, Ана му предложи стол до кухненската маса. Той извади касетофона си и след като получи съгласието й, го остави на масата между тях. Тя седна така, че да може да държи под око както бебето, така и външната врата. Като видя поведението й, Харди я попита дали съпругът й знае, че му се е обадила.

— Не, но трябваше да го направя. Мислих за това през цялата нощ. За момчето, Андрю. Онова, което разпозна Хуан. — Тя хвърли поглед към вратата, пое си дъх и отново се обърна към него. — Аз също бях на процедурата по разпознаването. Заедно с Хуан. Но после те разговаряха само с него.

— Защото беше видял Андрю и им е казал, че може да го идентифицира?

— Si. Но те не… — Тя щракна с пръсти и се озърна, търсейки правилните думи. — No sais. — И допълни: — Те не уточниха колко пъти Хуан е видял Андрю. Както го направихте вие. Първия път, когато слезе долу, и после, когато момчето се върна. И онзи другия.

— Онзи, когато сте видели момчето да бяга? Навън, пред къщата?

— Si. Не знам какво… как… дали Хуан е видял нещо тогава. — Тя закърши ръце в скута си. — Но миналата нощ премислих всичко сто пъти и беше така, както казахте вие, както каза Хуан, когато… описа как сме отишли до прозореца: аз напред, а той след мене.

— Чудесно се справяте — каза Харди. — Продължавай те, слушам ви.

Тя му хвърли бегла, празна усмивка и отново обърна глава към вратата.

— Вие сте били до прозореца…

— Si. Погледнах навън и бях много ядосана, задето събудиха бебето. Почнах да тропам по стъклото. Тогава той се обърна. Погледна ме и после избяга.

— И този мъж, този път, Андрю ли беше?

— Не — тя поклати глава. — Не казвам, че Хуан е излъгал. Може би се е объркал. Може би аз… Беше далече и не го видях много ясно.

— Добре. Може би и двете. Слушайте, Ана. Никой няма да обвини Хуан в нищо, задето ми разказвате всичко това. Може наистина да е сбъркал, без задни мисли. Вече е видял Андрю два пъти, така че си е казал: кой друг може да е? Прав ли съм? А кога беше процедурата за разпознаване? Месец по-късно? Шест седмици?

— Si. Нещо такова. Те наредиха момчетата в редица, а аз и Хуан гледахме през тъмното стъкло. Но поотделно, не биваше да говорим помежду си, нали разбирате. Дадоха ни една карта и трябваше да начертаем „Х“, ако познаехме някого. Аз обаче не разпознах никого, а по-късно разбрах, че Андрю е посочил номер две. Казах му, че не мисля, че това е момчето, което видях от прозореца.

— Не е бил Андрю?

Като заклати трескаво глава, тя отвърна:

— Не. Не и ако е бил в редицата. — След като се изповяда, тя престана да клати главата си. Раменете й също спряха да се тресат. — Хуан ме сграбчи за ръката и ме попита чувам ли се какви ги говоря. Каза ми, че нямал никакви съмнения. Бил видял същото момче.

— Видял го е, наистина — каза Харди. — Но не и онзи път.

— Si. Но той беше… толкова ми беше ядосан. Много сърдит. Да не би да съм мислела, че не знае кого е видял? Не съм ли знаела, че полицията ще ни помогне с la migra, ако и ние им помогнем?

— Те не могат да ви помогнат — рече Харди. — Нито ще го направят.

— И аз мисля така. Но Хуан още се надява, нали знаете. Ако отидем в съда и той каже, че е бил Андрю… — Гласът й заглъхна. — Както и да е, не исках повече да споря с него. — Главата й бе сведена, но вдигна очи към него. — Не и до вчера. Когато разбрах.

29

Докато стигне до МВЦ докато се легитимира, за да Допуснат до съдебната зала, и докато си проправяше към масата на защитата под неодобрителния поглед на съдия Джонсън, бе станало десет и петнайсет — бяха прехвърлили всички искания до съда, включително и молбата за отлагане, и сега, предположи Харди, се готвеха да повикат първия свидетел на защитата.

Но преди това Джонсън свали очилата си и каза:

— За протокола, съдът регистрира появата на…?

Харди се изправи.

— Извинявам се за закъснението, ваша чест. Дизмъс Харди, втори адвокат на непълнолетния.

Джонсън стисна устни и присви очи.

— Добре, господин Харди. Бихте ли си направили труда да се приближите, моля? Вие също, госпожице Ву.

Това не бе обичайно, но щом съдията те викаше, трябваше да се подчиниш.

— Да, ваша чест?

Ръката, в която Джонсън държеше очилата си, трепереше леко. Очите му бяха студени като две ледникови езера. Той заговори решително, с нетърпящ възражения тон:

— От различните ви искания и от списъка на свидетелите, който ми представихте вчера, стигнах до извода, че възнамерявате да превърнете това изслушване в по-продължителна процедура, отколкото съм склонен да допусна в дадения случай. А сега виждам, че господин Бартлет има и втори защитник. Не се случва често непълнолетен ответник да е представляван от двама адвокати на дело 707. Искам да предупредя и двама ви съвсем откровено, че няма да търпя никакви тактики за разтакаване или шикалкавене. Ще позволя всеки свидетел да бъде разпитван само от един адвокат — или от единия, или от другия от вас. Ако свидетелите ви не говорят по точно определените критерии, ще ги отстраня. Видя ли, че губите времето на съда, ще ви прекъсна. Ясно ли е?

— Да, ваша чест — Харди беше изненадан не само от категоричността на предупреждението, но и от строгостта, с която съдията ги смъмри. Очевидно Ву вече бе успяла да го предизвика и раздразни дори повече, отколкото Боскачи, и Харди щеше да стори добре да не го забравя. Все пак нямаше намерение да свива платната. — Но както без съмнение сте разбрали от исканията ни, ваша чест, междувременно този случай се оказа по-сложен, отколкото…

Джонсън вдигна пръст.

— Точно това имам предвид, господин Харди. Не ме карайте да повтарям. Това изслушване не се отнася за сложността на наказателното дело, а дали господин Бартлет да бъде съден като непълнолетен или не. Става въпрос единствено за това. Прочетох исканията ви да призовете свидетели по критерия за тежестта и не е нужно да съм гений, за да се досетя какво целите — за ваше добро е обаче свидетелите ви да се придържат към фактите и доказателствата. Няма да търпя никакви алтернативни теории и други глупости — можете да ги изнесете в съда за възрастни, ако някой съдия ви позволи. — Той се овладя. — При положение, разбира се, че делото отиде в съда за възрастни.

Съдията се облегна на стола си и стрелна с поглед първо Харди, после Ву. Понижи тон, което в никакъв начин не отне от твърдостта му.

— Вярвам, всички сме наясно, че дори не би трябвало да сме тук тази сутрин и нямаше да бъдем, господин Харди, ако вашата фирма бе играла открито с областния прокурор. След като обаче така или иначе сме тук, няма да позволя да превърнете тази процедура във фарс. Това е всичко.

Отрязан набързо, Харди се върна на масата на защитата, докато Ву се подготвяше да призове свидетеля си. Седнал до Андрю, Харди откри, че му е трудно да се съсредоточи. В ушите му кънтяха предупрежденията на съдията, а касетата с показанията на Ана Саларко изгаряше джоба му.

Андрю не седеше на обикновен стол, а бе натикан в инвалидна количка с ръце, оковани в белезници. На шията му имаше дебела, омотана в бинтове шина, която събуди у Харди асоциации с Франи — очевидно беше седмицата на вратните шини. Андрю седеше вдървено като глътнал бастун, със затворени очи, изпускайки от време на време тихи стонове, които не се сториха престорени на Харди. Зад двамата, седнали на първия ред, бяха Хал и Линда Норт и Харди още усещаше враждебните им погледи — те го бяха проследили със зле прикритото недоволство, докато влизаше в съдебната зала, минаваше по пътеката и се настаняваше на масата на сина им.

Постепенно си наложи да прогони мислите, които го разсейваха. Напомни си, че тази процедура беше само първото действие на онова, което все повече заприличваше на пиеса в три действия — второто действие щеше да бъде предварителното изслушване в съда за възрастни, а третото — самият процес. На свидетелската скамейка до съдията седеше бившето ченге и настоящ частен детектив, приятелка на Уес Фарел на име Джейн Хюрън, на която бяха платили 350 долара и която трябваше да прочете разказа на Андрю „Перфектен убиец“, за да го анализира от гледна точка на правдивостта. Според Харди задачата й изглеждаше доста проста, особено след като я бяха запознали предварително с възраженията, които самият Андрю бе изтъкнал пред тях.

Очевидно седеше от доста време там, защото Ву бе стигнала до заключителната фаза:

— И така, госпожо Хюрън, като изхождате от подготовката и опита си — единайсет години полицейски служител и седем години частен детектив — как бихте определили степента на криминален умисъл на автора на този разказ?

Хюрън се огледа; тя бе тъмнокоса, късо подстригана, едра и мускулеста жена с интелигентно лице, облечена в тъмносин костюм с панталон. Когато отговори, се обърна директно към съдията, както я бяха инструктирали Харди и Ву. Бяха й казали също да говори без заобикалки.

— Не може да се говори за умисъл, тоест за предварително скроен хитър план, що се отнася до реалния свят — каза тя.

— Какво по-точно имате предвид?

— Той няма никакви познания как би подходило към подобно престъпление едно истинско полицейско разследване.

— Бихте ли ни дали пример, моля?

— Да. Алибито му е изключително наивно.

— В какъв смисъл?

— Първо, то в никакъв случай не го елиминира като заподозрян. Времето, по което са станали убийствата, съвпада с присъствието му на сцената на престъплението. Това е прекалено глупаво. А после се е върнал и се е престорил, че е открил труповете. Престъпник, който поне малко би планирал нещата предварително, никога не би го направил.

— Нещо друго?

Хюрън отново погледна съдията, сякаш чакаше одобрение, и когато той кимна, продължи:

— Почти всичко друго, бих казала. Авторът демонстрира оскъдни познания по въпросите на съдебната медицина, балистичните тестове, следите от барут по ръцете, пробите от косми и влакна и въобще всички веществени доказателства, които, както си му е редът, следователите събират и анализират от местопрестъплението. Предпазните мерки, които убиецът взима в разказа — хирургическите ръкавици, за да не оставя отпечатъци от пръсти, и така нататък — са все неща, които човек научава от филмите, а не от опита си в реалния живот.

Това бе всичко, на което се бяха надявали Харди и Ву, и Хюрън се бе справила блестящо. Ву наклони глава, благодари й и заяви, че няма повече въпроси.

— Господин Бранд? — произнесе монотонно съдията.

Бранд моментално скочи на крака, като се насочи към свидетелката с пружинираща походка и блеснали очи. Харди си помисли, че това не предвещава нищо добро, но не си представяше какво точно. Така или иначе, не след дълго щеше да узнае.

— Госпожо Хюрън, работите в системата на правосъдието вече близо двайсет години, вярно ли е?

— Да, така е.

— И имате богат опит с огнестрелни оръжия, нали?

— Да.

— Балистични експертизи, сравняване на мостри от куршуми и така нататък?

— Да.

— Разбирам. Тогава нека ви попитам. Докато не прочетохте този разказ, знаехте ли, че преди да ги продават, от оръжията, произведени в Израел, се взимат балистични проби и тази информация се съхранява заедно с регистрационния номер на оръжието, така че всеки куршум, изстрелян от него където и да било по света, може да се свърже с притежателя му?

Хюрън се усмихна, сякаш признателна, че й съобщават тази изумителна дребна подробност.

— Не — отвърна тя. — Честно казано, не го знаех. Това е интересен факт.

— Наистина е интересен — каза Бранд. — И вие, опитният криминалист, не сте го знаели. — Той се извърна към Ву и Харди, после се обърна към съдията и кимна приветливо. — Нямам повече въпроси.

Този ход явно изненада Ву, но Харди си помисли, че маневрата на Бранд е изключително сполучлива — да надцака неоспоримия професионализъм на Хюрън с още по-добър пример за този на Андрю. Но понеже не искаше да рискува, като нарушава ритъма на Ву, само се облегна, скръсти ръце и се усмихна, като че искаше да покаже, че се наслаждава на сцената.

Ву се изправи и призова следващия си свидетел, когото познаваше от колежа — Падриг Харингтън, доктор на филологическите науки и преподавател в държавния университет на Сан Франциско. Когато обаче пристав Котрел отиде до вратата в дъното и я отвори, за да повика свидетеля, Бранд отново стана на крака.

— Ваша чест, моля за кратко съвещание.

Съдия Джонсън нагласи очилата си и извиси глас, за да го чуят отзад:

— Само за минута, ако обичате, доктор Харингтън. — После направи знак на адвокатите да се приближат.

— Кажете, господин Бранд.

— Ваша чест, преди да изслушаме този свидетел, бих искал да попитам госпожица Ву по какво е професор този доктор Харингтън.

— Не виждам връзката… — започна Ву.

— Аз обаче виждам. Отговорете, моля — прекъсна я съдията.

— По английска литература.

— Английска литература? — Бранд вдигна вежди, очевидно отрепетиран жест. — Ваша чест, с позволението на съда, бих искал да попитам госпожица Ву какво значение или каква връзка имат очакваните показания на доктор Харингтън към делото.

— Ще разберете, когато го разпитам — отвърна Ву.

— Това не ме задоволява — каза Джонсън. — Въпросът е юридически. Отговорете.

Харди копнееше да направи възражение и да защити Ву, но знаеше, че всичко, което би казал, само би ядосало още повече съдията и би намалило шансовете на клиента им. Затова трябваше да мълчи и да търпи.

Ву преглътна, примигна, погледна бързо Харди и хвърли поглед на Бранд.

— Ще говори за характера на художествената измислица и за степента на вероятното сходство между автора и създадения от него герой. С други думи, дали човек е способен да измисли неща, които обаче е неспособен да извърши на дело.

Бранд заговори присмехулно:

— Ваша чест, да не би да има някаква научна страна на въпроса, която ми убягва? Ищецът се готви да докаже, че авторите на художествена проза си измислят неща. Ако това е същината на показанията на доктор Харингтън…

Ву го прекъсна:

— Той ще разгледа специфични елементи от разказа на господин Бартлет, ваша чест, и ще ги сравни с елементи от действителното престъпление.

— И какво, по-точно, ще покаже това? — попита съдията.

— Че дори степента на умисъл, проявена от героя на разказа, колкото и минимална да е, както доказа последният ми свидетел…

Бранд я поправи:

— Както се опита да докаже.

— Както доказа последният ми свидетел — повтори Ву, — дори тази нищожна степен на умисъл е по-малка от проявената от господин Бартлет.

— Или по-голяма — каза Бранд.

Забравяйки, че трябва да шепне, Ву изстреля въпроса към Бранд:

— Какво имате предвид с „по-голяма“?

Той се обърна директно към Ву:

— Готов съм да приема, че е различно. Авторът е действал или с по-голям, или с по-малък умисъл. Няма начин да се разбере от написаното.

— Чуйте ме и двамата — Джонсън се надигна няколко сантиметра от стола си и се наведе през банката. — Ще адресирате забележките си към съда и единствено към съда. Няма да допусна лични нападки на тази процедура. Колкото до въпроса, съгласен съм с господин Бранд. Госпожице Ву, съдът намира, че не се нуждаем от показанията на този свидетел.

— Благодаря, ваша чест. — Бранд леко се поклони и се насочи към мястото си.

Ву не помръдна, стъписана.

— Но…

Джонсън й се сопна:

— Протоколирайте предложението си, ако желаете.

Тя се върна на масата на защитата и повтори на съдебната стенографка какво бе казала на съдията. Когато свърши, Джонсън си записа нещо и вдигна поглед.

— Доктор Харингтън — каза той, като повиши глас в посока към галерията. — Свободен сте. Съдът ви благодари, че отделихте от времето си.

Джонсън обяви двайсетминутна почивка, преди Ву да извика следващия си свидетел. Той щеше да свидетелства по потенциала на Андрю за рехабилитация. Почти цялата зала се изпразни. Пристав Нелсън, „агънцето“ на Бранд, бе отвел Андрю в тоалетната, а пристав Котрел и съдебната стенографка бяха изчезнали през вратата, която водеше към кабинета на съдията. Бранд също се изпари някъде, както и двамата Норт — вероятно бяха излезли вън в коридора. Така Ву и Харди останаха сами на масата на защитата.

— Негова чест изглежда малко пристрастен — каза Харди.

— Да, също както Бил Гейтс е малко богат.

Харди се усмихна слабо.

— Все пак не бих се тревожил особено от този факт. Ще видиш, че накрая ще намали на пет години.

— Ако е така, значи сме загазили.

Харди сви рамене.

— А може би и не.

И той й разказа най-новите факти, до които се бе добрал, след последната им среща в болницата: за сексуалните наклонности на Майкъл Муни и за неспособността на Ана Саларко да разпознае Андрю като момчето, избягало от апартамента на Муни, преди Хуан да открие телата. Очите на Ву светнаха.

— Тя ще свидетелства ли?

— Може би. Има малки разногласия със съпруга си. — Той й обясни проблемите на младото семейство с имиграционните власти. — Е, не е точно удар в целта, но все пак тя ми се обади, а това е добър знак. Съпругът не е лошо момче, само че се страхува да не го депортират. Всъщност не го виня.

— Можем ли да направим нещо, за да им помогнем?

— Например?

— Не знам. Да ги насочим към някой добър адвокат по имиграционните въпроси?

Харди поклати глава.

— Възможно е, но не и преди да свидетелства. Не искам да излезе, че й предлагаме някакъв вид имунитет в замяна на свидетелските й показания. Всъщност атакувах доста остро идентификацията, направена от съпруга й, именно на тази основа — разбира се, ако полицията не го е накарала да им предаде Андрю с обещанието, че ще му помогне. Затова ми се струва несправедливо. Ако тя свидетелства доброволно, тогава друга работа.

— Но щом казва, че всъщност не е бил той…

— Знам. Обаче има нещо повече. В протокола е отбелязано, че съпругът й е потвърдил самоличността му. Той ще трябва да признае, че е сгрешил, а до вчера това не се случи. Би изглеждал като глупак и дори по-лошо — като човек, който не е в състояние да контролира жена си. Докато прокуратурата разполага с идентификацията, делото е тяхно.

Двамата потънаха в мисли. Най-накрая Ву попита:

— Ами тази история със сексуалната ориентация?

— Тази, за която не бива да споменавам?

— Да, същата.

Харди въздъхна разстроено.

— Цял ден се боря с това. Какво да направя? Нали обещах на хлапето.

— Но животът на Андрю е заложен.

— Знам, знам. Обаче въпросът ми е: и какво от това?

Ако Андрю не е знаел, че Муни е гей, нищо не се променя.

Все още може да е ревнувал. Навярно ще успея да изнеса този факт пред съдебните заседатели на евентуален процес, но той издиша. Няма да свърши работа. Без показанията на онова хлапе ще се приеме за чиста клюка.

— Не можеш ли да получиш потвърждение и от другаде?

Харди се замисли, забарабани с пръсти по масата.

— Дори да можех — каза бавно той, — с какво би ни помогнало? Господин Муни е бил гей? Може би Андрю е хомофоб и затова го е убил? — Той поклати глава. — Само ще изложим момчето и ще съсипем бащата. Не, няма да стане.

— Освен ако не представи Муни в съвършено различна светлина.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, всички са го обичали, нали? Бил е най-добрият учител на света и така нататък. Но истината е, че никой не го е познавал. Водил е таен живот. Мисля, че всичко, което бихме могли да извадим на бял свят в тази насока, би помогнало на Андрю. Най-малкото ще ни даде някаква идея кой може да го е убил в действителност.

Харди спря да барабани. Изведнъж изпъна гръб и покри ръцете й с длани.

— Съпругите — каза той.

— Чии съпруги?

— На Муни.

— Имал е съпруги?

Харди кимна.

— Таман две. — Ужасната му памет случайно бе съхранила имената. — Тери и Катрин.

— Е, и какво за тях?

— Те биха имали представа, не мислиш ли?

Този вторник редовната среща за обяд при Лу Гърка бе слабо посетена, а атмосферата — мрачна. Джакман, разбира се, присъстваше, но не председателстваше събранието, защото такова нямаше. Глицки, който бе пропуснал последните няколко обеда заради служебни ангажименти, бе решил, че трябва да отчете по-активно присъствие предвид участието си в разследването на убийствата от изминалите седмици, за да очертае по-осезателно параметрите на службата си. Той седеше до съпругата си. Джина Роук, която подобно на Глицки напоследък често отсъстваше от срещите, също беше тук.

Нямаше ги обаче Харди, журналистът от Кроникъл Джеф Елиът, двамата градски надзорници — Харлен Фиск и Кати Уест — и, разбира се, Алън Боскачи. Затова вместо голямата кръгла маса в дъното, край която обикновено се събираха, бяха заели сепаре за четирима под един от прозорците на нивото на земята.

Вместо обичайните разговори — градски клюки, личности и политици — този път говореха за Екзекутора, който очевидно бе взел поредната си жертва миналата нощ, макар че убийството не бе станало в града и никой от следователите в Сан Бруно не беше направил връзка между случаите до рано тази сутрин, когато шефът на местната полиция се бе обадил на Лание и го бе помолил някой от хората му да намине при тях.

Лание бе отишъл лично, придружен от Сара Евънс, и там научиха, че Морис Толман, инженер от „Амтрак“, разведен, живеещ сам в малка къща край Танфоран Парк Шопинг Сентър, е получил един куршум в главата и е загинал на място на алеята пред дома си, докато излизал от колата си между шест и осем и половина вечерта. Някъде на залез слънце една жена, която разхождала кучето си, видяла тялото и позвънила на полицията. Местните криминалисти, които направили оглед на местопрестъплението, открили деветмилиметрова гилза в храстите до алеята за коли, но не и куршум.

Следвайки основната теория на Глицки, колкото и да беше невероятна, Лание, Евънс и две местни ченгета бяха обиколили съседните къщи. Но никой от обитателите им — общо четирима възрастни и пет деца — не бе чул нищо подобно на изстрел, макар че всички си били вкъщи вечерта.

Лание се бе обадил на Глицки, за да му го съобщи, и той, улавяйки се за всяка сламка, бе помолил инспекторите да разпитат близките на Толман, ако имаше такива, за да проверят дали в миналото не е участвал в процес за убийство. После се бе обадил на АТО, за да ги пришпори малко. Освен това в отговор на нареждането, което бе издал предишната вечер след телефонния си разговор с Харди, беше получил по факса дълъг списък от Калифорнийското управление на затворите с имената на освободените през трите седмици преди убийството на Елизабет Кеъри.

Тъй като данните за тези хора бяха в компютъра, Глицки нареди на инспекторите си от отдел „Престъпления от общ характер“ да потърсят номерата на делата им, а после да разровят архива в подземието, за да разберат дали Боскачи е бил обвинител на някои от тези процеси. Докато стана време за обяда при Лу, двамата инспектори бяха идентифицирали трийсет и едно от общо четиристотинте дела.

— Затова бих искал да разполагам с повече тела — говореше Глицки на Джакман.

— Няма предвид трупове — обясни Трея, — а хора, които да проверяват папките.

Глицки кимна.

— Не мога да карам инспекторите от „Убийства“ да вършат това, нито дори хората от следствената си група. Те биха се вдигнали на бунт и не бих ги обвинявал.

Дори момчетата от „Престъпления от общ характер“ мърморят.

— Мога да си представя — каза Джакман.

— Смятам да се обадя на кмета — рече Глицки. — Като чуе за „сериен убиец“, ще ми отпусне повече хора, но дори при това положение работата е чудовищна. И агентите от ФБР не биха се справили за по-малко от месец. Може би поне ще успеят да убедят онези от АТО да си размърдат задниците. Макар че те имат да ми изготвят само един списък.

Джакман пое с пръчиците си един фъстък и го огледа недоверчиво. Днешният специалитет беше мусака „Кун пао“ — не върховното постижение на Чуй — и всички на масата ровеха вяло в храната си.

— Сигурен ли си, че си заслужава всичките тези усилия, Ейб?

Глицки разбираше какво има предвид Джакман. Той се умърлуши.

— Не, не съм сигурен.

— От друга страна — каза Роук, — ако това е единственото, за което можете да се заловите, какво ще загубите?

— Интуицията ми подсказва — Глицки пийна малко чай, — че който и да е този тип, той знае какво върши. Не вярвам някой да му плаща, за да убива тези хора, а той не ги избира случайно.

— В това поне сигурен ли си? — попита Джакман.

Глицки бе принуден да поклати отрицателно глава.

— В този момент, Кларънс, дори не съм сигурен, че днес е вторник.

— И никаква идея за Алън, предполагам.

Трея отговори вместо съпруга си.

— Ейб изпрати тази сутрин инспектор Белу да разговаря с Еди. — Еди беше вдовицата на Боскачи.

— Значи никакви следи не водят към професионалния му живот? — попита Джакман. — Някое от активните му дела?

— Всъщност той нямаше такива, Кларънс, както знаеш по-добре от всеки друг. Може да има нещо, свързано с домашното му обкръжение, за което Еди не се е сетила в първоначалния шок. Но не възлагам особени надежди и на това.

— Значи наистина смяташ, че Алън също може да е убит от Екзекутора? — попита Роук.

— Не. Не мога да го твърдя, Джина. Всъщност се върнах на изходната точка — каза Глицки. — Онова, на което се надявам сега, е онзи човек от снощи да има огромно семейство, което да ни каже, че преди години е инвестирал в продуктите на Уонг, че е имал интимна връзка с Идит Монтроуз, че е купил кола втора употреба от Елизабет Кеъри и че всички са имали общ банкер.

— Който от своя страна е бил колекционер на оръжия — допълни Трея.

— Точно така — рече Глицки. — Това би било още по-добре.

— Но се съмняваш? — каза Роук.

Глицки кимна.

— При това сериозно.

Всички се обърнаха, когато Марсел Лание внезапно изникна до лакътя на Глицки.

— Прощавай, че ви прекъсвам, Ейб. Идвам от кабинета ти.

Лицето на Лание бе развълнувано. Дишаше запъхтяно, все едно беше тичал.

— Току-що се върнах от Сан Бруно — каза той. — Преди да тръгна, се отбих пак на местопрестъплението и разбрах, че са намерили и куршума.

— На Толман?

— Да. Върху покрива на един гараж две къщи по-надолу. При дадените обстоятелства те ни го дадоха за изследване в нашата лаборатория. Там бяха много експедитивни. И знаеш ли какво? Никога няма да познаеш.

Глицки беше скочил на крака.

— Вече познах.

— Точно така. Същото оръжие, няма никакво съмнение. Освен това отново със заглушител. На четири от петте куршума има белези от одраскване. На едно и също място. Микроскопският анализ беше категоричен. Заглушител, при това един и същ. И познай какво още. За Толман. Дъщеря му ни каза, че на времето е бил съдебен заседател в процес за убийство.

— Къде? В Сан Бруно?

— Не знае. Но са живели тук, в града, до петгодишната й възраст.

— Значи процесът може да е бил в Сан Франциско. Ами бившата му жена? Тя би трябвало да знае.

— Би трябвало, но се намира в Индия.

— Ама че идиотщина — Глицки захлупи лицето си с ръце. Погледна събралите се и каза, без да се обръща конкретно към никого: — Това беше. — После помоли Джакман. — Трябват ми още хора, Кларънс. От днес за вчера.

Джакман кимна.

— Ще ти дам няколко служители и дори заместник-прокурорите, от които мога да се лиша.

— Момчета — каза Трея и всички мъже насочиха погледи към нея. — Извинявайте, че се намесвам, но на ваше място бих внимавала повече. — Тя се обърна към съпруга си: — Знам, че ти трябват хора, Ейб, но не е нужно да го разгласяваш в новините, нали?

— Какво? — възкликна той. — Искаш да кажеш, че медиите не са ми приятели?

— Тя е права — рече Лание. — Ако излезе във вестниците, той ще разбере, че знаем.

— Толкова по-добре — каза Джакман. — Може би това ще го спре.

— Или пък ще се разбърза да довърши започнатото — допусна Глицки.

— Наречете ме бавен реотан — обади се Роук, — но какво е това, което знаем всъщност? Какво ще се разбърза да довърши?

Всички бяха излезли от сепарето и се бяха скупчили. Глицки обясни на Роук:

— Неотдавна е излязъл от затвора и убива хората, тикнали го на топло. Вече е ликвидирал прокурора и, предполагам, четирима от съдебните заседатели. Остават още осем и може би съдията, който и да е бил той.

— Добрата новина е — рече Джакман, — че ако се окажеш прав, имаш готов списък на заподозрените. Голям, но готов. Може би е сред тези четиристотин, Ейб.

— Със сигурност ще тръгна оттам — каза Глицки.

— Но ако все пак не е в списъка — възрази Роук, — какво ще гледате?

Глицки си представи огромното, подобно на пещера подземие на Съдебната палата, натъпкано до тавана с папки стари преписки.

— Още много, много трупове — каза той.

Джакман и Роук тръгнаха заедно по Брайънт Стрийт. Тъкмо щяха да се разделят, когато областният прокурор постави ръка на рамото на Роук и каза:

— Радвам се, че отново се върна сред нас, Джина. Безпокоях се за теб. Макар, естествено, да те разбирам. Дейвид липсва на всички ни, но най-много на теб, сигурен съм.

— Благодаря ти, Кларънс. Много мило, че го казваш.

— И го мисля. Може ли все пак да те попитам дали нещо специално не те доведе днес?

Тя му се усмихна предпазливо.

— В интерес на истината, дължа го на моя прекалено проницателен партньор.

— Без да обиждам господин Фарел, но предполагам, че имаш предвид господин Харди?

Тя кимна.

— Не можеш да не обичаш този човек, освен когато не го мразиш.

Джакман също изобрази подобие на усмивка.

— Да, изпитах го на гърба си тази сутрин. Питам се дали можеш да му предадеш едно съобщение от мен.

— Разбира се.

— Просто му кажи, че не става дума за предизборна кампания. Става дума за правосъдие и затова Джамал няма да бъде обвинен в убийство.

— Джамал няма да бъде обвинен в убийство. Запомних.

— И че става дума за правосъдие. Това е важно. Затова той подкрепя кампанията ми.

— Джамал и правосъдие.

Този път Джакман се усмихна широко.

— И Джакман.

— Нямаш проблем — каза Роук. — И като го целуна бегло по бузата, добави. — Аз съм дотук. Ще се видим следващата седмица.

30

След обеда Харди поздрави Кен Бролин, психолога, подложил Андрю на терапия за овладяване на гнева, който стоеше в коридора пред съдебната зала заедно със семейство Норт. Хал и Линда продължаваха да се държат хладно, като не пророниха нито дума, докато представяше Бролин на Ву, обяснявайки, че тя ще го разпита по втория критерий.

Когато по-младият пристав — Котрел — извика всички да влязат, Харди отиде до колата си и подкара на юг по шосе 280. В обедната почивка се бе обадил на бащата на Майк Муни. Опечаленият старец си беше вкъщи, но нямаше представа как могат да се свържат с Тери или Катрин, бившите съпруги на Муни. Не беше чувал нищо за тях от години. Затова Харди го попита дали книжата на сина му са при него. Ако сред тях бяха и документите по разводите, Харди можеше да издири адресите на двете жени.

Преподобният наистина бе прибрал документацията и останалите вещи на сина си и ги беше складирал в една празна стая на жилището си на енорийски свещеник, докато реши какво да ги прави. До този момент не бе събрал кураж дори да ги погледне, но каза на Харди, че е добре дошъл да ги прегледа, ако желае и ако това би помогнало да бъде открит убиецът на Майк.

Муни го очакваше, седнал на малката веранда пред къщата, този път облечен в свещеническите си одежди — черен костюм и бяла якичка. При появата на Харди се изправи и му протегна немощната си ръка.

Ако изобщо беше възможно, на дневна светлина къщата изглеждаше още по-тъжна. Бяха изтекли пет мъчителни минути от пристигането му, през които Харди напразно се бе мъчил да убеди преподобния Муни да се възползва от възможността и да разгледа вещите на сина си заедно с него. Сега стоеше сам в една от задните спални на къщата. Макар че щорите бяха вдигнати, а лампата на тавана — запалена, стаята, постлана с изтъркан светлооранжев килим, бе мрачна. Имаше тоалетка с огледало, ръчно скован единичен креват, празен вграден шкаф за дрехи и малка баня. В единия ъгъл под прозорците бяха струпани три редици с по четири кашона.

Харди отиде при най-близкия, развърза канапа и вдигна капака. Дрехи. Той ги прерови внимателно — сгънати ризи и панталони, докато стигна дъното. После върна всичко обратно. Тези напразни усилия му отнеха по-малко от две минути. Във втория и в третия кашон също имаше дрехи, макар че на дъното на третия намери плик със снимки — всичките на ученици, сами или заедно с Муни. Въпреки че в тях нямаше нищо компрометиращо, Харди, знаейки истината за двойствения живот на учителя, усети как у него се надига гняв.

В четвъртия кашон попадна на първите книжа — повечето от тях ръкописи и съчинения на ученици. На тях отдели по-голямо внимание, надявайки се да открие някаква кореспонденция, която би могла да му е от полза.

Но очевидно Муни е бил предпазлив и много дискретен човек, защото нищо не насочваше към частния му, или както го бе нарекла Ву — „таен“ живот.

Когато намери документите по разводите, пъхнати сред някакви стари сметки и банкови извлечения в седмия кашон, Харди се изкуши да отвори и останалите, само за да види дали на бял свят няма да излезе нещо важно за разследването. Но вече бе преровил хиляди листове, включително много, много писма повечето до и от бивши и настоящи ученици, без да открие и намек за нещо нередно. Реши, че е получил онова, за което беше дошъл. Винаги можеше да се върне, ако удареше на камък и решеше, че му е нужна повече информация.

Засега трябваше да продължи напред. С темпа, с който се движеше процедура 707, можеше да стигнат до петия критерий — обстоятелствата и тежестта на обвинението, онзи, който смяташе да оспори — чак утре. Съдия Джонсън бе дал да се разбере пределно ясно, че няма да допусне никакви алтернативни теории, нито доказателства, основаващи се на слухове. На Харди му трябваха неопровержими факти — както от Ана Саларко, така и от онова, което би могло да изскочи от разговорите му със съпругите на Муни — но дори и тогава не бе сигурно, че Джонсън ще ги признае.

Преподобният Муни предостави на Харди телефона в кабинета си — още една стая, боядисана в цвят сепия — и той се обади на справки, за да поиска номера на юридическа кантора „Блалок, Хюит и Чанс“ и — или — на адвокатката Мишел Осли, която очевидно бе представлявала и двете страни по развода на Майк по взаимно съгласие с първата му жена, Тери. Но нито фирмата, нито адвокатката бяха регистрирани в окръзите Сан Матео, Санта Клара или Сан Франциско, затова Харди позвъни на Филис и й каза да провери в „Мартиндейл-Хъбард“ — указател с имена на адвокати — и ако случайно открие Балок, Хюит, Чанс или Осли, да ги помоли да му се обадят на клетъчния телефон.

Извади по-голям късмет с адвоката на Катрин от втория развод — тогава съпрузите бяха използвали различни адвокати. Името му бе Еверет Уошбърн, свободно практикуващ юрист от Редуд Сити, още двайсетина километра на юг. Секретарката му осведоми Харди, че господин Уошбърн ще бъде в съда до четири, четири и половина, след което най-вероятно ще изпие по чашка с приятели — неизменен ритуал след всяко дело — или ще излезе с клиента си. Ако господинът желаел, щяла да запише името и телефона му и господин Уошбърн щял да се свърже с него утре.

— Страхувам се, че работата не търпи отлагане. Опитвам се да намеря свидетелка по дело за убийство, което тече в момента, и мисля, че е била клиентка на господин Уошбърн. Той има ли пейджър?

— Да, но го изключва в съдебната зала, а след пет часа не го взима със себе си, особено ако има среща с клиент. Смята, че е неучтиво звънът на мобилния телефон да прекъсва важни разговори. Освен това преди една година претърпя сърдечен удар и избягва да се натоварва с извънредна работа.

Харди се радваше за него, но това не му помагаше с нищо.

— Може ли все пак да опитам?

— Разбира се. — Тя му даде номера на пейджъра и на свой ред записа името и всичките му телефонни номера и обеща да предаде на господин Уошбърн, ако се обади, в което се съмнявала, че въпросът е спешен. Харди й благодари и седна на бюрото на преподобния Муни, като се зазяпа в прашинките, които танцуваха на слънчевата светлина, проникнала през капаците на прозорците. След малко и докато не беше забравил, позвъни на пейджъра на Уошбърн и остави номера на собствения си мобилен телефон.

Ръчният му часовник показваше четири без двайсет, когато зави по шосе 101 на юг и се насочи към сградата на съда в Редуд Сити. Движението беше натоварено, но времето мина неусетно, особено след като един след друг му се обадиха господата Блалок и Чанс. Преди десет години фирмата им се разпаднала, след като Хюит починал, и макар и двамата да си спомняли Мишел Осли, никой от тях не поддържал връзка с нея. Чанс май беше чул някъде, че е напуснала правния бизнес и се е преместила във Флорида, за да работи в туристическата агенция на новия си съпруг, но не беше сигурен. Никой от двамата не бе чувал нищо за нейни клиенти по бракоразводно дело на име Майк и Тери Муни.

Харди плати пет долара, за да паркира на паркинга на съда в Редуд Сити, само за да разбере, че в четири и половина всички съдебни зали тук се изпразваха и заключваха. На стъпалата пред сградата видя да разговарят двама чернокожи мъже на средна възраст в делови костюми. И двамата държаха при краката си издути куфарчета; и двамата излъчваха солидност.

Харди се отправи към тях, извини се и като се представи, попита:

— Господа, знаете ли случайно къде мога да открия Еверет Уошбърн?

Макар и облечени по различен начин, Уошбърн и приятелят и наставник на Харди Дейвид Фрийман бяха скроени по един и същи калъп. Уошбърн, който без съмнение гонеше седемдесетте, носеше тиранти и риза на сини и бели райета, вместо неизменния кафяв костюм на Фрийман, но и двамата явно нямаха навик да си лъскат обувките, нито отдаваха особено значение на бръсненето освен това горната устна на Уошбърн бе украсена с внушителни посивели моржови мустаци и изглежда и двамата вярваха, че всекидневното пушене на пури и силният марков алкохол са ключът към дълголетието, да не говорим за тънката част.

Когато Харди откри Уошбърн в дъното на Бродуей „Тобаконистс“ — частен бар, който се помещаваше във влажна изба, с наредени бутилки малцово уиски и редки коняци зад тезгяха — той бе в компанията на неколцина добре облечени по-млади хора и от двата пола. До него седеше стройна и елегантна чернокожа жена на средна възраст в яркочервена рокля, която пушеше пурета, а свободната си ръка бе поставила собственически върху ръката на Уошбърн.

На Харди не му се щеше да ги прекъсва, затова остана да ги наблюдава през гъстия синкав благоуханен дим. Най-после, отново в стила на Фрийман, Уошбърн пое инициативата. Като се усмихна на компанията и прошепна нещо в ухото на атрактивната си придружителка, той се изправи и се запъти право към Харди.

— Ако търсите Еверет Уошбърн, синко, а от това, че стоите тук, съдя, че е така, тогава сте го намерили. — И погледна големия си джобен часовник, окачен на изящен ланец. — До края на работния ми ден има точно пет минути и дори да не ме очакваше красива жена, не работя извънредно, затова давайте накратко.

— Опитвам се да открия Катрин Муни. Представлявали сте я преди шестнайсет години на бракоразводното й дело със съпруга й Майк, който беше убит преди няколко месеца в Сан Франциско. Аз съм адвокат на заподозрения в убийството му и смятам, че Катрин може да ми даде важна информация, която да помогне на клиента ми. — Всичко това Харди изстреля на един дъх, но не го беше грижа. — Трябва да говоря с нея на всяка цена и то колкото е възможно по-скоро.

Изражението на Уошбърн остана непроменено. Той поднесе пурата към устните си и присви очи срещу дима.

— Имате ли визитна картичка с номера на клетъчния си телефон? У вас ли е телефонът ви?

— Да, сър.

— Дайте ми и двете.

Харди измъкна портфейла си, извади отвътре една визитка и я подаде на мъжа заедно с мобилния си телефон.

— Да отидем някъде на по-светло. — И той поведе Харди навън, спря на тротоара и каза: — Почакайте ме тук. — Отдалечи се на десетина-петнайсет крачки и Харди го видя да избира някакъв номер и да говори в телефона, после да диктува нещо от картичката му. Когато се върна, подаде на Харди телефона и пъхна визитката в джоба на ризата си. — Харесва ми стрелата на картичката — каза той. — Хубав дизайн.

— Благодаря.

— Ако пожелае да говори с вас, тя ще ви се обади.

Харди знаеше, че няма да изкопчи повече от това, затова не му оставаше друго, освен да се надява на късмета си. Ако Катрин Муни се бе омъжила повторно и бе променила фамилията си, което бе твърде вероятно, Уошбърн нямаше да му я съобщи. И ако тя не му се обадеше, нямаше да я открие никога.

— Много съм ви признателен — каза той.

Уошбърн махна пренебрежително с пурата си.

— Обикновена колегиалност, господин Харди. Вие бихте направили същото за мен.

— Мога ли да ви задам още един въпрос?

Бърза усмивка изтри и най-беглата следа от нетърпение.

— Разбира се.

— В случай, че трябва да се срещна лично с нея, как бихте ме посъветвали — да съм наоколо или да се върна в града?

— В кой град по-точно? — попита той. — Шегувам се. Аз бих се навъртал наблизо.

— Добре. Благодаря ви.

Уошбърн отново погледна джобния си часовник, кимна доволно и отбеляза:

— Спестихте двайсет секунди. Ако бяхте просрочили времето, щеше да ви струва нещичко.

Вече минаваше шест часа и Харди отнесе чашата си еспресо при телефонния автомат до кухнята на ресторант „Вино Санто“ срещу „Тобаконистс“, на няколко пресечки от сградата на съда. Разбира се, клетъчният телефон бе у него, но не искаше да рискува да го използва, за да не пропусне обаждането на Катрин.

— Ало? — обади се Франи.

— Предполагам, че децата са ти донесли апарата в леглото, нали? Иначе нямаше да бъдеш в състояние да вдигнеш слушалката.

— Добре съм, Дизмъс.

— С други думи, не си в леглото, както докторът, пардон, докторите наредиха.

Чу я да въздиша.

— Обаждаш се, за да ми крещиш ли? Защото ако е така, можеш да звъннеш пак след минута и да се накараш на телефонния секретар.

— Нямам намерение да ти крещя. Обаждам се да ти кажа, че най-вероятно няма да се прибера скоро. Намирам се в Редуд Сити и се надявам да разговарям с една свидетелка по случая Андрю Бартлет. Вечеря ли готвиш?

— Не. Всъщност нашите две съкровища готвят. Мирише много вкусно. Какво им става, как мислиш? Същински ангелчета са.

— Обичат майка си и се грижат за нея, това е всичко. След като, очевидно, тя отказва да се грижи за себе си.

— Да не би да си говорил с тях?

— Говоря с тях през цялото време. Това се очаква от един баща.

— Да, това, а не да се заяжда с майката.

— Освен ако тя не си го проси.

— Каквото и да си им казал, благодаря ти. Разликата е огромна.

— Приятно ми е да го чуя — каза той и добави: — Но ти не се преуморявай, нали? Не искам да те заваря просната по гръб в леглото.

Тя сниши глас:

— Много жалко. Някога това ти харесваше.

— Ще ти издам една тайна — рече той. — Все още е така.

Сетне Харди се обади на Ву в офиса, където се подготвяше за утре. Тя му каза, че показанията на Бролин са минали добре. Съдия Джонсън бе поразхлабил примката около врата й, така че психологът бе успял да обрисува Андрю във възможно най-благоприятна светлина — млад човек, който не се нуждаел от рехабилитация, защото и без това бил добър гражданин. Харди знаеше, че бяха призовали и господин Уагнър от „Сътроу“, който също беше свидетелствал в полза на Андрю — за неговата доброта, извънучилищни занимания, писателски и артистичен талант. Отново — никаква необходимост от рехабилитация. Бранд дори не си бе направил труда да подложи свидетелите на кръстосан разпит и Ву си мислеше, че е защото бе готов да й отстъпи тези критерии. В края на краищата, стигаше му да спечели и по един от тях.

— Но господин Бранд никога не се предава, знам го от опит. Той призова собствен свидетел. Глен Тейлър, инспекторът, който арестува Андрю.

— Какво каза той?

— Ами, Бранд го върна към началото на следствието, кога за първи път е заподозрял Андрю, веществените доказателства и накрая самото арестуване. После го попита дали през цялото това време Андрю е прояви ли най-малък признак на разкаяние за постъпката си.

— Ти, разбира се, си възразила.

— Разбира се. И възражението ми дори беше прието, но той перифразира въпроса си: „Андрю прояви ли в някой момент някакви следи на разкаяние?“ Разбира се, Тейлър каза, че не.

Във „Вино Санто“ Харди започна да чертае кръгове в бележника си. Не бе нужно да си записва никакви забележки или коментари. Показанията на този вид процедури бяха по-скоро проформа и не бяха от такова значение. Все пак Ву изглежда бе натрупала точки.

Но не беше толкова сигурен за третия критерий — предишни провинения на обвиняемия през закона. Двамата с Ву бяха решили, че по този пункт са железни, тъй като полицейското досие на Андрю беше чисто. Затова дори не бяха предвидили свидетели, щяха да оставят фактите да говорят сами за себе си. Обаче краткото време, с което разполагаха, плюс опитът за самоубийство на Андрю, ги остави уязвими за атаки, от което Бранд веднага се беше възползвал. Той бе призовал за свидетели двама психолози от МВЦ и някакъв полицай, който се бе сблъсквал с Андрю преди този случай. Защото, макар да бе вярно, че Андрю никога не е бил арестуван или „осъждан“, се оказваше, както се бе изразил Бранд, че вече е имал „вземане-даване с детската педагогическа стая в полицията“. Разходката с откраднатия автомобил.

Ву бе оспорила със стандартния аргумент, че обвинението не е било сериозно — той не е бил арестуван, нито официално обвинен, — но Харди смяташе, че е лош късмет да те сварят неподготвен в съда и беше сигурен, че са се изложили пред съдията.

Още по-неприятно беше, че проблемът с номер три щеше да се отрази на критерий номер четири. Очевидно присъствието на Андрю в съдебната зала и фактът, че беше обвинен в убийство с утежняващи обстоятелства говореше по-красноречиво от всякакви думи срещу успеха на предишни „опити за рехабилитация на съда за непълнолетни“. Подобно на всички адвокати по наказателно право и Харди, и Ву знаеха, че започне ли веднъж един обвиняем да се показва в съдилищата, имаше голяма вероятност да се образува порочен кръг. От гледна точна на съда, макар да не бе правилно в юридическо отношение, това фактически беше второто обвинение на Андрю. Джонсън добре познаваше статистиката — хора, явили се два пъти пред него, най-често се явяваха и трети път; а после, като възрастни, провиненията им се множаха, докато накрая стигаха до доживотен затвор.

— Знам, че нямахме свидетели, но изобщо изтъкна ли някакъв аргумент по четвъртия критерий? — попита Харди.

— Просто повторих, че няма досие. Не е имало предишен опит за рехабилитация от страна на съда за непълнолетни, за да бъде окачествяван като успешен или не. Знам, че отстрани не изглежда добре, но би трябвало да сме спечелили по последните два по същество.

Харди се надяваше да е права. В един честен свят щеше да бъде, обаче до този момент Джонсън бе проявил такъв антагонизъм, че Харди бе започнал да се съмнява в благоприятния изход. Не беше изключено да възрази срещу всеки един от критериите, само и само да даде урок на Ву. И понеже никой не можеше да оспори с разумни доводи възприемането му на критерия за тежестта на обвинението, Джонсън щеше да бъде недосегаем за обжалване и по останалите четири. Понеже стигаше отхвърлянето само на един критерий, за да бъде изпратен Андрю във Върховния съд като възрастен, останалите четири щяха да послужат просто за натриване на носа.

Но стореното беше сторено.

— Докъде стигнахме? — попита Харди.

— Изпратих призовки на Саларко — каза тя. — А ти какво направи със съпругите?

— Още се надявам.

След като помълча малко, Ву попита:

— Ще дойдеш утре в съда, нали?

— Такова е намерението ми.

— Защото ще открием заседанието с твоето шоу.

— Ще бъда там — каза Харди. — Не се безпокой.

Клетъчният му телефон иззвъня един час по-късно. Той си беше поръчал нова чаша кафе и парче домашен ябълков пай, който му навя спомени за детството. Беше извънредно вкусен.

— Господин Харди?

— Да.

— Обажда се Катрин Бас. Съжалявам, че малко късно се свързвам с вас. Но имам три деца, всичките под десет години, и току-що приключихме с вечерята. Еверет Уошбърн ми каза, че се отнася за Майк Муни.

— Да, госпожо.

Харди си помисли, че кръшният й смях звучи малко нервно или може би смутено.

— Не ми казвайте, че ми е завещал всичките си пари.

— Не, не е това.

— Шегувам се, разбира се. Майк нямаше никакви пари. — И добави: — Много се натъжих, когато научих за смъртта му. Невероятно много.

Харди й остави една секунда, после каза:

— Разбирам, че ви създавам неудобства, но имате ли нещо против да се срещнем лично? Няма да ви отнема много време. Знам как е с малки деца. Обещавам, че няма да ви задържам.

Намерението на Харди беше да добие лично впечатление от всяка от съпругите. Той не искаше само да получи потвърждение на факта за сексуалната ориентация на Муни — след като говори със Стив Рандъл, вече изобщо не се съмняваше. Искаше да разбере какъв е бил в семейния си живот. Беше ли поддържал тайни връзки? Дълготрайни, но прикрити? Беше ли разяждан от разрушителен гняв или парализиран от страх, че може да бъде разкрит? Имаше ли врагове? Любовници? Изнудвачи?

Прекалено много въпроси за един телефонен разговор с човек, когото не познаваше.

След като се посъветва със съпруга си, тя се върна на телефона и попита:

— Къде да ви намеря?

Катрин Бас бе червенокосо миньонче подобно на собствената му съпруга. Не притежаваше изящните скули на Франи, кожата й бе луничава, а косата — късо подстригана, но с блестящите си зелени очи и трапчинките, когато се усмихваше, все пак бе много привлекателна. Харди си помисли, че още не бе успяла да се преоблече след работа — носеше ниски черни обувки, сива пола до коленете и черно поло. Излъчваше приятна топлота, която Харди усети, докато се здрависваха.

Той й благодари, че се е озовала на молбата му. Седнаха на масата и келнерката, вече свикнала с присъствието му, се появи моментално. Катрин си поръча някакъв десерт със странното име „Шоколадов инфаркт“.

— Страдам от ШД — обясни тя, като се усмихна и отново демонстрира трапчинките си.

— Чакайте да позная — каза Харди. С непринуденото си държание тя бе успяла веднага да го предразположи.

— Шоколадов нещо си.

— Не сте оттук, нали? Иначе веднага щяхте да се досетите. Шоколадов дефицит. Доста е сериозно.

— Защо би трябвало да го зная, ако съм оттук?

— Защото тук сме в южната част на полуострова, където хората обичат да прикачват към всичко едно „Д“, означаващо дефицит, особено ако имат деца. Може би не го осъзнавате, но се намираме в световната столица на риталина. Тук всяко второ или трето дете страда от ADD24 или ADHD25.

— Защо е толкова разпространено?

Тя се наведе към него и сниши глас:

— Това е ерес. Ще ме разстрелят, ако ме чуят какви ги разправям, но отговорът е: защото ги изследват.

— Кой ги изследва?

— Всички родители, които смятат, че имат трудни деца — например защото са разсеяни в училище и получават слаби оценки, ги водят на психиатър и той ги подлага на тест за ADD. Представете си, че сте на мястото на психиатъра — постави ли такава диагноза, ще се сдобие с пациент за цял живот и ще натрупа състояние от хонорарите.

— И те обикновено откриват разстройството?

— Странно, нали? Все едно да попитате автомеханика дали колата ви се нуждае от спирачки. — Тя поклати глава. — Само защото децата не получават достатъчно внимание от прекалено заетите си родители, веднага обявяват, че страдат от „нарушение на вниманието“. Родителите нямат вина, децата нямат вина, така обичаме да са нещата при нас. Хайде да не започвам.

Харди й се ухили.

— Мисля, че вече започнахте.

— Това ми е работата — каза тя. — Извинявайте.

— Няма за какво.

— Знам, че ставам досадна. Ще се опитам да спра. — Пак трапчинките. — Шоколадът ще помогне.

Харди предпочиташе тя да говори и изобщо не беше трудно да поддържа разговора.

— С какво се занимавате? — попита той.

— Адвокат съм в общината, вярвате или не. Търся на децата приемни родители, но основната ми мисия е борбата със свръхпредписването на риталин. То наистина е добило епидемични размери. Може би децата са се променили коренно от времето, когато самата аз бях дете, и имат нужда от лекарства, не знам. Но ако искате моето мнение, а аз така или иначе ще ви го кажа, то е, че обикновено — не винаги, признавам — те страдат от това разстройство, защото не получават внимание и грижи от родителите си. Толкова ли е сложно? О, Господи. — Тя постави длан на челото си. — Съжалявам. Особено, ако и вашите деца страдат от същото, а те вероятно страдат, права ли съм?

— Не. Понякога страдат от ЦВД, но не ги лекуваме с лекарства. Просто ги понатупваме.

Тя се замисли за миг.

— „Дефицит Център на вселената“?

— Много сте добра — рече с усмивка той. — Трябва да го правите постоянно.

Келнерката пристигна с поръчката.

— Това ще ме накара да млъкна. — Тя загреба с лъжичка от десерта и я поднесе към устата си. — Значи Майк. Така и не ви попитах какво точно искате да знаете за Майк.

— Но все пак дойдохте?

— Държа на него, макар да не съм го виждала от години. Беше добър човек.

По този въпрос Харди запази своето мнение за себе си.

— Така твърдят всички. Но все пак някой го е убил и се опитвам да разбера защо.

— Някой ли? Научих, че имат доста солиден заподозрян. — После в очите й проблесна разбиране и за да спечели време, облиза грижливо лъжичката. — Вие защитавате убиеца?

На Харди се налагаше толкова често да отговаря на този въпрос, че се изкуши да го отмине. Но после реши, че Катрин Бас заслужава искрен отговор.

— Предполагаемия убиец, да. Андрю Бартлет. Но очаквам да го освободят може би още утре. Почти съм убеден, че той не го е извършил и искам да открия кой.

— И смятате, че аз бих могла да знам? Не съм виждала и очите на Майк от години.

— Разбирам. — Харди направи малка пауза. — Госпожо Бас, знам, че той е бил гей.

Тя затвори очи за миг, пое дълбоко въздух и го издиша.

— Добре.

— Питам се дали това не е изиграло роля за смъртта му.

— Кое? Че е бил гей? По какъв начин?

— Не знам. Имал е таен живот…

Тя зарови с лъжичката в шоколада си.

— Не беше ли някой друг убит заедно с него? Момиче?

Една от ученичките му?

— Да.

— Е, това не е точно представата ми за живот, обвит в зловещи тайни.

— Нито пък моята. Но може би тя не е влизала в плановете на убиеца, а е трябвало да бъде елиминирана като свидетелка.

— Наистина ли го вярвате?

— Всъщност не знам. Надявам се клиентът ми да е невинен. Освен това налучквам. Но ще бъде полезно да изнеса тази информация пред съдията.

— Как ще ви помогне това?

— Мога да пробия някои дупки в теорията на обвинението за мотивите.

— Ами баща му?

Харди помръкна.

— Знам. Ще се опитам това да не стига до ушите му. Ще го изведа от залата, ще заключа протоколите, ще измисля начин. Виждам, че и вие е трябвало да се справяте с този проблем.

Устните й образуваха права линия.

— Боже, всичките тези години. Като ги сравнявам със сегашния си живот…

— Колко дълго бяхте заедно?

— Не много дълго, мисля, изчислено в реално време. Някъде около две години и половина — от началото до края. — Устните й се извиха в извинителна усмивка, задето навлиза в толкова интимна сфера. — В психическо време обаче беше цяла вечност. Наистина бяхме най-добрите приятели, дори докато беше женен за Тери. Аз бях другата жена в брака им. Аз ги разделих. Всъщност е доста смешно, ако човек има усет за ироничното.

— Знаехте ли?

— Че е гей? В началото не. Тогава… По дяволите, бяхме млади и всички играехме в театъра. Предполагаше се, че водим активен полов живот и някои от нас експериментират с… различни комбинации. Не ни се струваше кой знае какво. А Майк беше красив… — Тя отново се засмя с онази нотка на смущение, която Харди бе доловил по телефона. — Всъщност, беше красив и толкова прекрасен. И имаше безразборни сексуални връзки, като че ли се опитваше да докаже какъв не е, разбирате ли? Господи! Колко беше възбуждащо! Всеки ден драми, особено когато мамеше — когато ние мамехме — Тери. Понякога тя играеше на сцената, обляна от светлината на прожекторите, а на петнайсет метра от нея ние… Божичко.

Той я остави няколко секунди на спомените.

— И как узнахте?

Като наведе глава, тя придърпа купичката с десерта и отново се залови с него.

— След като се оженихме, имахме няколко хубави месеца. Но много скоро… физическият аспект… Мисля, че го привличаше забраненият плод. Когато престанах да бъда този забранен плод… — Тя повдигна рамене. — Но както казах, бяхме приятели. Обичахме да правим едни и същи неща. Затова в началото се преструвахме, че нищо не се е променило, самозалъгвахме се. Не съм сигурна дали и тогава Майк призна пред себе си, че е хомосексуалист. Винаги бяхме заедно и… какво пък, ще ви го кажа. Никога не правехме секс в леглото. Все търсехме място, където можеха да ни хванат. На мен това постепенно взе да ми писва, но си казвах, че докато водим нормален живот, докато всеки е зает с работата си, не пречи на никого. А после всичко се преобърна — никой нямаше вина — изведнъж цялото ни ежедневие се преобърна с главата надолу.

— Какво се случи?

— Избраха Майк за съдебен заседател.

31

— Лукас Уелдинг, запиши си името — Харди караше с бясна скорост на север и говореше с Глицки. Беше десет и половина и преди петнайсет минути се бе разделил с Катрин Бас. Дясната ръка го болеше от писане, но помнеше наизуст всичко, което си беше отбелязал. — През 1984 година удушил съпругата си Джини. Бил изправен пред съда в Сан Франциско и осъден на доживотен затвор без право на обжалване.

— Но е излязъл?

— Така изглежда.

— Как е станало?

— Не знам. Обаче госпожа Бас, бившата съпруга на Муни, сега е адвокат и си спомня ясно, че прокурорът е бил Боскачи. Оттогава следи кариерата му. Обзалагам се на един милион долара, че твоята Елизабет Кеъри е била съдебен заседател на същия процес.

— Казваш, че си в колата си. Къде се намираш сега?

— Тъкмо отминах летището.

— Ще се срещнем в Съдебната палата — каза Глицки. — След двайсет минути.

Тъй като полицейското управление на Сан Франциско се намираше на втория етаж на Съдебната палата, сградата беше отворена. Харди и Глицки влязоха едновременно през главния вход и минаха през металните детектори и охраната долу във фоайето. Лание вече ги очакваше в коридора пред кабинета на Глицки и тримата се отправиха към малката конферентна зала зад рецепцията.

По-рано този следобед най-после бяха успели да вземат назаем цели шест компютъра за нуждите на двете ченгета от отдел „Престъпления от общ характер“ и на другите двайсет и двама служители, част от които предоставени от Джакман, а останалите — откъснати от Глицки от обичайните им задължения в съответните отдели. Всички щяха да получат възнаграждение за извънредния труд.

Голяма част от следобеда им отне да инсталират и свържат компютрите, но когато Глицки си тръгна от работа тази вечер, всичките работеха. Шестима доброволци обработваха списъка на четиристотинте наскоро освободени затворници, а други шестима — въоръжени с номерата на делата от компютъра — претърсваха архива в подземието, за да открият с кои от случаите е бил свързан Боскачи.

Преди Глицки да си тръгне, вече бяха прегледали първите сто петдесет и четири и установили, че Боскачи е бил обвинител на седем от процесите. Предвиждаше се в осем вечерта работата да поеме „втората смяна“ от дванайсет души, която да продължи да се рови през нощта и на следващата сутрин, докато не изскочи нещо.

Но сега помещението беше празно.

— Къде са се дянали всички? — учуди се Глицки.

— В подземието — отвърна Лание. — Откриха номера на делото на Уелдинг пет минути, след като се обади. Не е толкова лесно обаче да се намерят папките от архива. Вероятно ще отнеме известно време. Той не беше сред твоите четиристотин души.

— Значи не е бил освободен през последните два месеца — каза Глицки.

— Къде са го държали?

— В „Коркоран“, според компютъра.

Харди хвърли поглед на Глицки и отново се обърна към Лание:

— И сега е на свобода?

— Много е вероятно, ако той е убил тези хора, не смятате ли?

Глицки долови мълчаливия намек на Харди.

— Ей сега ще се уверим. Ако се окаже, че този тип е Екзекутора, трябва да разберем всичко за него. Ще събудим директора на затвора.

Харди и Лание го последваха в кабинета му, където Глицки грабна телефона. След като почака малко, той се представи по име и звание и каза, че му е нужна справка за един от затворниците незабавно. Било спешно.

— Да, разбирам ви. Но ако той е единственият, който има достъп по това време на денонощието, трябва да говоря с него. — Нова пауза, през която белегът на устните му побеля. После каза: — Бихте ли ми съобщили името и званието си, моля? Благодаря, сержант Грей. Вижте, мога да уредя кметът на Сан Франциско да ви се обади до пет минути, а след това и губернаторът, ако трябва, но това е излишна загуба на време. Поемам цялата отговорност.

Глицки продиктува името си буква по буква, номера на значката и телефона си и затвори.

— Като че ли директорът не желае да му прекъсват съня за разхубавяване — каза той.

Чуха звука на асансьора и тропотът от стъпки и след минута малката армия от дванайсет доброволци отново изпълни помещението с компютрите. Бяха докарали две големи сиви колички, всяка натоварена с огромна купчина папки, а най отгоре бяха отрупани около двайсет картонени кутии. Ръководителят на групата, облечен в униформа, козирува на Глицки.

— Това е делото, сър, или поне каквото можахме на намерим от него. Лукас Уелдинг. Осемдесет и шеста.

Долу няма място и осветлението е слабо, затова донесохме всичко тук. Какво да търсим?

— Съдебните заседатели — отвърна Глицки. — И за по-сигурно, нека се уверим първо, че Алън Боскачи е бил обвинителят.

Всеки, включително Харди, взе по една кутия и започна да се рови в книжата. Безкрайни топове хартия, пълната документация по едно дело за убийство в Калифорния. В кутиите се съдържаше всичко — от първите полицейски рапорти до съдебномедицинската експертиза, резултатите от аутопсията и протоколите от разпитите на свидетели, както и всички доказателства, записките на прокурора, показанията на експертите и стенограмата на самия процес. След петнайсет минути един от доброволците се обади:

— Намерих Боскачи. Първата страница или както там я наричате.

— Свидетелството към документа с данните за произхода му — уточни машинално Харди, но никой не му обърна особено внимание.

— Дотук добре — рече доволно Глицки и прехвърли няколко от следващите страници на документа, после затвори папката и я върна в кутията. — Да продължаваме.

Изминаха още двайсет дълги минути, докато гласът на Лание не наруши тишината:

— Ето. — Той седеше на масата срещу Глицки и побутна документа към него, а всички останали, включително и онези, които работеха в стаята на рецепцията, прекъснаха заниманията си и наостриха уши.

Глицки почете известно време наум, после подръпна белега си.

— Всички са тук — каза той със задавен, дрезгав глас. И като прочисти гърлото си, прочете на глас: — Филип Уонг, Майкъл Муни, Идит Монтроуз, Морис Толман.

— Ами Елизабет Кеъри? — попита Харди.

Глицки погледна листа и кимна:

— Елизабет Рийд, моминското й име.

— Исусе Христе — прошепна някой.

— Съмнявам се — каза Лание, — че ще си направи труда да слезе на земята заради дело за убийство. — Разнесе се нервен кикот.

Но Глицки вече натискаше бутоните на телефона пред себе си, по челюстта му играеше един мускул. Докато чакаше, иззвъня телефонът в кабинета му.

— Диз, това трябва да е директорът на затвора. Иди да се обадиш — разпореди се Глицки. — Кажи му, че идвам веднага. — Харди скочи.

— Марсел — Глицки подаде слушалката на телефона в конферентната зала, който беше използвал. — Звъня на Батист. Като вдигне, кажи му какво сме открили и че след малко ще говоря с него. Ще ни трябват най-малко осем екипа, най-малко, за да защитим останалите живи.

— И той се запъти към кабинета си.

Нахлу в офиса си и грабна слушалката от Харди.

— Господин директор Фишър — започна той. — Тук е Глицки. Благодаря ви, че ми се обадихте. Не знам доколко сте запознат с убийствата на този Екзекутор, които разследваме… Добре, чудесно. През последния един час идентифицирахме евентуалния заподозрян и имаме основание да смятаме, че е лежал при вас до неотдавна. Веднага ни е нужна цялата информация, с която разполагате — последен известен адрес, месторабота, близки и роднини. Осъден е през 1986 година на доживотен затвор без право на обжалване. Знам. И аз се чудех за същото. Уелдинг. У-Е-Л-Д-И-Н-Г. Лукас. Да. Да, сигурен съм. Защо?

Харди наблюдаваше лицето на Глицки, което изведнъж се изопна и вкамени. Очите му се присвиха, устните бяха здраво стиснати, а мускулът на челюстта до ухото му затрепери. Ръката му се стрелна и притисна стомаха, сякаш се страхуваше, че вътрешностите му ще се разместят. После, за един продължителен миг, целият застина. Най-накрая попита:

— Сигурен ли сте? — и прибави: — Да, ясно, разбирам. Благодаря ви.

Той затвори, вдигна глава и забеляза Харди, който го гледаше.

— Лукас Уелдинг е мъртъв — каза той.

В следващия половин час Глицки беше в стихията си. Животът на други хора можеше да е изложен на опасност. Знаейки, че трябва да има някаква връзка между Екзекутора и Лукас Уелдинг, той изпрати хора да потърсят имената на всички посетители на Уелдинг в „Коркоран“, на журналисти, съкилийници, на всички, които бяха имали контакт с него. Изпрати другата половина доброволци, разпределени по двойки, да открият следите на останалите членове на съдебното жури. Да проверят указателя и да се обадят на телефонната компания за нерегистрираните номера. Да влязат в Мрежата — някой все трябваше да знае как да открива адресите на хората по техните имена. Да известят всяка федерална служба, за която се сетеха. Да алармират всички, които имаха общо с процеса — съдебни стенографи и така нататък. После отново се обади на Батист, осведоми го накратко за ситуацията и му каза, че иска от него да осигури охрана за останалите съдебни заседатели — да постави по двама души на пост пред домовете им, веднага щом издиреха адресите. После повикаха други служители, за да попълнят местата на хората от втората смяна, които бяха получили нови задачи. Всички разходи за възнаграждения щяха да бъдат за сметка на случая Боскачи, ако шефът разрешеше, което той направи.

Харди слушаше и попиваше информацията.

— Умрял е преди два месеца в лазарета на „Коркоран“ — обясняваше Глицки на шефа. — Фишър си го спомняше ясно, защото тъкмо щели да го освободят, след като жалбата му била удовлетворена. ДНК проба. Оказало се, че всъщност не той е извършил убийството. Но ракът го довършил пръв.

— Много гадно, ако наистина е вярно — каза Харди, когато Глицки затвори телефона. — Окошарили са невинен човек.

— Така изглежда. — Съдейки по израза на лицето му, приятелят му не бе доволен от тази новина. — Явно и Екзекутора е бил бесен заради същото.

— Не бих казал, че го обвинявам.

Погледът на Глицки потъмня.

— Нима?

Харди вдигна ръка.

— По-кротко. Имам предвид чувствата му. А не деянията.

Със сигурност сега не бе времето да обсъждат този въпрос. Харди знаеше, че стават съдебни грешки и понякога — какъвто бе случаят с Уелдинг — пострадваше невинен човек. Отмъщението и насилието обаче не оправяха нещата. Така поне беше на теория.

— И сега какво? — попита Харди. — Може би е имал деца? Други роднини?

Глицки, все още настроен за действия, щракна с пръсти и се хвана отново за телефона.

— Фишър, директорът, сигурно знае. Къде отиваш?

— Прибирам се. — Харди си погледна часовника. — Дванайсет и половина е, а на сутринта имам дело.

— Не искаш ли да разбереш как ще свърши това?

— Знам как ще свърши за моя клиент, Ейб.

Глицки беше донякъде в течение — Харди го бе осведомил за най-главното миналата вечер по телефона, а сега, чрез връзката с Муни, установена благодарение на Катрин Бас, всичко си идваше на мястото. Внезапно го осени една мисъл и той остави слушалката.

— Ами момичето?

Харди кимна:

— Лора Райт. Просто се е случила там. Лош късмет.

32

В девет и четирийсет в сряда сутринта Дизмъс Харди стана от мястото си на масата на защитата и за първи път се обърна към съда за непълнолетни с думите: От името на непълнолетния: Андрю Бартлет.

— Ваша чест — каза той. — Преди да започнем дебатите и изслушването на свидетели днес, бих искал да помоля за кратко съвещание в кабинета ви, което ще спести на съда значително време и неприятности.

Надушвайки някаква злонамереност, Джонсън се замисли продължително.

— Нали току-що идваме оттам, господин Харди. Бих искал да отхвърлим малко работа, преди да излезем в почивка.

— Може би няма да се наложи изобщо да работим, ваша чест. Налице е нова информация, тясно свързана с този случай, важни доказателства, които, вярвам, съдът ще сметне за достатъчно убедителни и които може би дори ще доведат до снемане на всички обвинения от господин Бартлет.

Както обикновено, съдебната зала беше почти празна, но думите му предизвикаха вълнение сред малцината присъстващи — двамата Норт, седнали зад Харди, приставите, чиновника и стенографката — и те зашумяха възбудено. Бранд, който седеше от дясната страна на Харди на масата на обвинението, отблъсна стола си назад и го зяпна с откровена почуда.

Джонсън се надигна от мястото си зад съдийската банка и каза:

— Както споменах в самото начало, господин Харди, не сме се събрали да обсъждаме криминалните обвинения срещу господин Бартлет. Целта на това изслушване, неговата единствена цел, е да се реши къде да бъда съден господин Бартлет — тук или в съда за възрастни. А не дали.

— Разбира се, ваша чест, ясно ми е. Въпреки това тази нова информация е от извънредна важност и смятам, че по изключение, съдът ще пожелае да я изслуша.

— За да спестим времето, което очевидно ви е толкова скъпо?

— За да предотвратим една сериозна несправедливост, ваша чест. Ще ви отнема не повече от десет минути.

Въпреки че целият му вид издаваше неохота и недоволство, накрая, поклащайки глава с отвращение, Джонсън се обърна към Бранд:

— Има ли ищецът някакви възражения?

— Нищо съществено, ваша чест.

— Добре. Ще се видим в кабинета ми. — И Джонсън се изправи. — Десет минути. — След което напусна съдебната зала през задния вход.

Скръстил ръце на гърдите си, Джонсън бе застанал по средата на стаята, загърнат в тогата си, така че когато тримата адвокати се струпаха пред него, почти нямаше накъде да помръднат. След като Бранд затвори вратата след себе си, те се облегнаха на стената, с лице към раздразнения съдия.

— Е, добре, господин Харди, ето ни в кабинета. Както сигурно виждате, не съм в настроение за игри, затова казвайте какво е толкова важно.

Харди кимна.

— Благодаря ви, ваша чест. Ще карам направо. Андрю Бартлет не е убил Майк Муни и аз разполагам с информация, която, надявам се, ще се съгласите да приемете като доказателство.

Джонсън обаче вече клатеше отрицателно глава.

— Няма да се съглася, защото няма да я изслушам.

— Моля?

— Наистина не знам как бих могъл да се изразя по-ясно от това господин Харди: процедура 707 не се отнася за вината или невинността на господин Бартлет.

Харди, борейки се да запази хладнокръвие, наклони глава настрани.

— Да, ваша чест, разбирам, но това…

— Казвате, че разбирате, а поставяте отзад „но“. Звучи, сякаш ще последва спор. Чувате ли се изобщо?

— Простете ми, ваша чест. Не се опитвам да споря или да се заяждам. Опитвам се да представя информация, която, сигурен съм, ще намерите за съществена.

— Относно вината или невинността на клиента ви?

Харди знаеше грешния отговор и се постара да го избегне:

— Относно обстоятелствата на престъплението. Това попада в петия критерий.

— Добре, но внимавайте — Джонсън го изгледа заплашително. — Нагазвате в мътни води, господин адвокат.

— Ще говоря за лице, наречено Екзекутора.

— И какво за него?

Бранд излезе на сцената:

— Извинете ме, но почакайте малко. Струва ми се, че се връщаме на въпроса кой е извършил убийствата.

— И на мен така ми се струва — каза Джонсън. — Господин Харди, надявам се, не намеквате, че някакъв неизвестен сериен убиец може да е виновен за престъпленията, в които е обвинен вашият клиент.

— С цялото ми уважение, ваша чест, но въпросът не опира до може. Снощи бях в Съдебната палата със заместник-началник Глицки. Той идентифицира един обвиняем в процес отпреди седемнайсет години, свързан с Алън Боскачи, както и с жертвите на така наречения Екзекутор…

— И вие твърдите, че жертвите в този случай…

— Твърдя, че Майк Муни и Лора Райт са били убити от Екзекутора, да.

— Извинете ме — обади се отново Бранд. — Да не би да пропускам нещо? Заловили ли са го?

— Не.

— Някой признал ли си е?

Харди се обърна към Джонсън:

— Не това е главното, ваша чест. Глицки знае кой е той, но още не е в състояние да го идентифицира по име.

Джонсън излая подигравателно:

— Значи е известен, но не е идентифициран, каквото и да означава това. Изглежда ни предстои дълъг път, докато установим дали господин Бартлет е пълнолетен или не.

— Ще стигна и дотам, ваша чест.

— Наистина ли? Знаете ли какво, господин Харди, не ми се вярва. Господин Бартлет свързан ли е по някакъв начин с този известен, но неидентифициран Екзекутор?

— Не.

— Смея ли да попитам откъде ви е известно това, след като не знаете кой е този човек? — Съдията се напрегна и посочи с обвинителен пръст Харди: — Това е точно типа алтернативна теория „фокус-мокус“, за която ви предупредих, че няма да търпя, още от самото начало, а също и преди да влезем тук.

— Това не е „фокус-мокус“, ваша чест. Можете да се обадите на заместник-началник Глицки и…

Най-сетне Джонсън повиши тон:

— Няма да се обаждам на никого! Ако имаше достатъчно силно доказателство, което да оправдае оттеглянето на обвиненията срещу господин Бартлет, сигурен съм, че господин Бранд щеше да го научи от областния прокурор. Господин Бранд, свърза ли се някой с вас по този въпрос?

— Не, ваша чест.

Той се обърна към Харди:

— Тогава този съд следва да предположи, господин Харди, че настоящите обвинения още са в сила. Ако се окаже, че господин Бартлет е невинен по тях, сигурен съм, че господин Джакман ще ги свали и ще уведоми господин Бранд възможно най-скоро. Но дотогава господин Бартлет продължава да е обект на административна процедура, за да се реши къде да бъде съден. Точка по въпроса!

Харди, малко ядосан на свой ред, пристъпи напред, навлизайки в личното пространство на съдията.

— Точно обратното, ваша чест, с цялото ми уважение. Не можем да сложим точка. Ако решението ви е да откажете да изслушате онова, което имам да ви кажа, тогава, когато се върнем в залата, ще изложа фактите пред съда, за да бъдат вписани в протокола.

Джонсън го изгледа.

— Говорете каквото си щете, господин Харди. Рано или късно ще трябва да спрете и тогава ще си продължим работата.

— С разрешението на съда. — Бяха се върнали в съдебната зала и Харди веднага беше започнал да говори, без дори да си седне на мястото. — Снощи, действайки според информация, получена от един съученик на Андрю Бартлет, разговарях с жена на име Катрин Бас, една от бившите съпруги на Майкъл Муни. — Тъй като процедурите в съда за непълнолетни бяха поверителни, Харди можеше да изнесе факта за сексуалната ориентация на Муни, ако се наложеше, и въпреки това да го предпази от публичност. Но сега осъзна с известно облекчение, че това дори не беше необходимо. — Тя ме осведоми, и впоследствие се уверих в правотата на думите й, че през 1984 година Майкъл Муни е бил съдебен заседател тук, в Сан Франциско, на процеса Народът срещу Лукас Уелдинг, процес за убийство. Обвинител по делото е бил Алън Боскачи. Сред другите членове на журито са били — Харди погледна в бележките си — Елизабет Кеъри, по баща Рийд, Идит Монтроуз, Филип Уонг и Морис Толман. Всички съдебни заседатели, които изброих, плюс Алън Боскачи, са станали жертви на убийство през изминалите три седмици.

Чу как до него Андрю — който вече не носеше шина на врата — прошепна на Ву:

— Вярно ли е това?

Харди видя двамата пристави да разменят погледи помежду си, а после и със стенографката. Джонсън хвана чукчето си, но го остави. Той чуваше подробностите за първи път и Харди се надяваше, че декламацията му ще има ефект.

— След като получих тази информация, незабавно се обадих на заместник-началника на полицията в Сан Франциско, Ейб Глицки, после се срещнахме в Съдебна та палата и той откри, че Лукас Уелдинг, който бил осъден на доживотен затвор за убийството на съпругата си, неотдавна спечелил отмяна на присъдата си въз основа на ДНК тест, какъвто не бил представен на първия процес. Било наредено да го освободят от затвора, но докато траело обжалването той заболял от рак и накрая починал в лазарета на „Коркоран“, преди да успеят да го пуснат.

Харди млъкна, питайки се дали това е достатъчно. Със сигурност беше предостатъчно за него и за Глицки. Погледна към Бранд, но прокурорът седеше свит на стола си с наведена глава и с ръце, стиснати в скута му. Самият Джонсън изглежда очакваше повече и Харди реши да се възползва от отворената вратичка.

— Заместник-началник Глицки изпрати няколко инспектори първо да открият и защитят другите съдебни заседатели от делото Уелдинг и второ — да идентифицират и намерят всички, които са имали някаква връзка с Уелдинг и чийто гняв заради седемнайсетгодишното му пребиваване в затвора за престъпление, което не е извършил, да е послужил като мотив за убийството на Алън Боскачи и на някои членове на журито. — Той направи пауза, за да подсили въздействието на думите си, после допълни: — Включително убийството на Майкъл Муни.

Бранд беше изпънал гръб, а Джонсън си водеше някакви бележки. Когато свърши, вдигна очи. Погледът му се насочи първо към Бранд, после към галерията, където Хал и Линда си шепнеха, и накрая към масата на защитата.

— Благодаря ви, господин Харди. Изявлението ви е отбелязано за протокола. Това ли е най-същественото?

— Да, ваша чест.

— Добре, тогава да продължим. Имате ли друг свидетел по процедура 707?

— Почакайте малко — гласът на Андрю все още бе доста дрезгав, но прозвуча достатъчно ясно в залата. — Щом знаете, че някой друг е убил Муни…

Харди чу раздвижване зад себе си и се обърна. Хал беше скочил на крака:

— Стига толкова — каза той. Двамата пристави — Нелсън и Котрел — бързо се изправиха и се запътиха към преградата на подсъдимата скамейка.

— Но това е лудост — говореше Андрю на Ву. — Потвърждава се онова, което повтарях от самото начало. — Той стана и се обърна най-общо към съда и към майка си. — Нали през цялото време ви го казвах, хора…

Джонсън удари с чукчето си, за да въдвори тишина. Остър, неприятен звук.

— Ред в залата! Господин Норт, седнете на мястото си. Господин Харди, госпожице Ву, предупреждавам ви да обуздаете клиента си. — Двамата пристави спряха, и като хвърли злобен поглед на Ву и Харди, Котрел се обърна и тръгна обратно към галерията.

Харди го проследи с очи, докато минаваше край Норт, за да заеме мястото си при задната врата. Ву се изправи.

— Но, ваша чест, значението на казаното от господин Харди положително…

Джонсън отново тресна с чукчето.

— Госпожице Ву. Казах, достатъчно.

Като клатеше глава огорчено и ядосано, Ву се спогледа с Харди, сложи ръка на рамото на Андрю, за да го успокои, и седна. Харди още стоеше прав.

— Ваша чест — каза той. — За всички в тази съдебна зала е очевидно, че Андрю Бартлет не е убил Майк Муни.

Бранд стана.

— Ваша чест, с разрешение на съда, за мен не е очевидно. Имам очевидец и куп доказателства, които ясно говорят, че го е извършил. Ами другата жертва, Лора Райт? Приятелката на Андрю Бартлет? Може би адвокатът на защитата иска да ни убеди, че и тя е била член на онова злощастно жури в процеса на господин Уелдинг?

Харди заговори на съдията:

— Ваша чест, тя е била убита, защото случайно се е намирала в дома на Муни и убиецът не е искал да оставя свидетели.

Джонсън отново пусна чукчето си в действие, после почака, докато в залата се възцари пълна тишина. Най-накрая си пое дълбоко въздух.

— Господин Харди, отхвърлям заключението ви, че данните, които изнесохте тук, могат да изиграят ролята на доказателство пред този съд. Признавам, че може да става дума за съвпадение, но съдът не го намира за съществено. Също така не променя основния факт за тежестта на обвинението, а именно убийството на господин Муни и госпожица Райт. Областният прокурор не е оттеглил обвиненията си срещу господин Бартлет, ни то е довел до знанието на съда и на господин Бранд информацията, която току-що ни поднесохте. Както споменах вече няколко пъти, процедура 707 се отнася до това дали господин Бартлет да бъде съден като непълнолетен или като възрастен и нищо повече.

— Но, ваша чест…

Тряс!

— Господин Харди, вашето изложение е протоколирано. Какво очаквате от мен, да сваля обвиненията?

— Не мисля, че това би било неоснователно, ваша чест, като се има предвид чудовищността на онова, което нарекохте съвпадение. Господин Муни и госпожица Райт са били убити и двамата от някой, свързан с Лукас Уелдинг, а такава връзка с Андрю Бартлет не съществува.

— Разбирам, че това е вашата теория, господин Харди. И така, имате ли друг свидетел или е време да съобщя решението си?

Харди прехапа силно вътрешната страна на бузата си. После погледна надолу към Андрю и прошепна:

— Не се тревожи. — И като се обърна към съдията, произнесе високо: — Бих искал да призова Ана Саларко, ваша чест.

— Добре — Джонсън погледна наляво, към мястото, което обикновено заемаше Котрел, и се намръщи. Обърна се в другата посока. — Пристав Нелсън, бихте ли излезли в коридора да повикате свидетелката? Ана Саларко.

И докато сте там, потърсете, ако обичате, пристав Котрел и му кажете да бъде така любезен отново да се присъедини към нас в залата.

Изминаха няколко напрегнати минути. Харди бе казал на Ана Саларко, че ще я повикат веднага, след като съдът открие заседанието си, но първо всички се бяха събрали в кабинета на съдията, а сетне последва изложението на Харди. Междувременно и двамата Саларко бяха напуснали коридора, за да отидат до тоалетната. Може би пристав Котрел бе тръгнал да ги търси. Във всеки случай него все още го нямаше, когато най-после Ана Саларко бе въведена в залата и, оглеждайки се притеснено, седна на свидетелската скамейка.

Харди проведе с нея вече познатия разговор, като наблегна за протокола върху споразумението на Саларко с полицията, че ще им съдейства пред имиграционната служба, което според Харди до голяма степен повлияло върху отказа на Хуан да промени първоначалните си показания. Когато привършиха, Харди не можеше да бъде по-доволен. Ана призна, че точно преди съпругът й да слезе долу и да открие труповете, тя ясно видяла мъжа, напускащ къщата след затръшването на вратата, и това не бил Андрю. Харди й благодари и я предаде на Бранд за кръстосан разпит.

За голямо неудоволствие на Харди Бранд и Ана не бяха съвсем непознати. Ву му бе разказала, че когато прокурорът видял името й в списъка на свидетелите, се обадил на Саларко и сам ги посетил предишната вечер. Затова Хуан бе останал вън в коридора, очаквайки своя шанс да говори пред съда и може би да отрече онова, което би казала съпругата му.

Сега Бранд пристъпи спокойно към свидетелската скамейка.

— Госпожо Саларко — започна той. — Какво е разстоянието между прозореца ви и тротоара пред къщата ви?

— Не знам точно.

— Приблизително.

Тя хвърли поглед на Харди, който й кимна окуражително. Въпросът не беше неочакван.

— Петнайсет, може би двайсет метра.

— Петнайсет или двайсет метра. Благодаря ви. Това е горе-долу разстоянието от мястото, където седите, до дъното на тази зала, прав ли съм?

Харди се обърна да провери и откри, че Бранд не беше далеч от истината.

— Нещо такова — отвърна госпожа Саларко. — Да.

— И вие и съпругът ви живеете на втория етаж на сградата, така ли?

— Да.

— Значи той е бил със суитшърт с качулка? — Като видя обърканото й изражение, той показа с жест и поясни: — фланела с качулка на главата?

— Si. Да.

— Цялата му глава ли покриваше?

Тя отново погледна Харди и той пак й кимна. Какво друго му оставаше? Трябваше да я остави да разкаже версията си и се надяваше, че ще прозвучи правдоподобно.

Като му кимна в отговор, тя се обърна към Бранд:

— Да. Но не цялото му лице.

— Тогава може би част от лицето?

Ана помълча.

— Да — каза най-после. — Той вдигна поглед.

Бог да я благослови, помисли си Харди.

Но Бранд продължи да настъпва:

— Какво искате да кажете с това, че е вдигнал поглед, госпожо Саларко? Имате предвид, че…

Харди се намеси, за да даде време на свидетелката да си отдъхне:

— Възразявам.

— Приема се.

Но Бранд беше подготвен.

— В някакъв момент качулката смъкна ли се от главата му?

— Не.

— Значи е покривала главата и част от лицето му?

Харди отново възрази и възражението му отново беше прието.

— Добре. Нека ви попитам следното, госпожо Саларко. По това време навън тъмно ли беше? Нощ?

— Да, но…

— Да е достатъчно, благодаря ви — прекъсна я Бранд.

Изглежда реши, че са разисквали достатъчно този въпрос и премина на друг. — Госпожо Саларко, вие присъствахте ли на процедурата за разпознаване в полицията, когато съпругът ви е идентифицирал лицето, пребивавало в апартамента на господин Муни онази нощ?

— Да.

— И вие ли взехте участие в разпознаването?

— Да.

— И не успяхте да идентифицирате никого в редицата като лицето, което сте видели тогава?

— Да.

— Бил ви е даден формуляр, който вие сте подписали, казвайки, че не разпознавате никого, така ли?

— Да.

— Значи не познавате господин Бартлет, който седи на масата там? — Той се обърна и посочи — Ваша чест — Харди отново беше на крака.

— Задавам тези въпроси с определена цел, ваша чест — каза Бранд.

— Добре — кимна Джонсън. — Възражението се отхвърля, но карайте по същество.

— Госпожо Саларко, когато не сте могли с положителност да идентифицирате никого в редицата като мъжа под прозореца ви, значи ли това, че не сте знаели дали той е бил сред мъжете в редицата или не? Може да е бил, а може и да не е бил сред тях. Или искате да кажете, че никой от мъжете в редицата не е бил човекът, когото сте видели? Тоест, не сте могли да заявите със сигурност, че е бил Андрю?

Очите й, изпълнени със страх, потърсиха Харди за подкрепа, но той не можеше да стори нищо. Ана отново погледна Бранд.

— Съжалявам, но не разбирам.

— Ваша чест — каза Бранд. — Може ли да перифразирам?

— Давайте.

Бранд й се усмихна топло и пристъпи по-близо.

— Госпожо Саларко — започна той. — Опитваме се да разберем какво точно искате да кажете на съда. Казахте, че в редицата не сте разпознали никого, така ли е?

— Да.

— Добре. Имахте предвид, че не е могъл да бъде Андрю ли? Че е невъзможно човекът долу на улицата, отдалечен на петнайсет или двайсет метра, с качулка на главата и в тъмната нощ, да е бил Андрю?

— Не. Може би не невъзможно, но…

Бранд я изпревари с извода.

— Значи сега свидетелствате, че това, което сте има ли предвид, е че не сте могли с положителност да идентифицирате лицето като Андрю? Така ли е? Че не сте била достатъчно сигурна, за да се закълнете.

— Si — каза тя. — Не бих могла да се закълна, че беше той.

— Аха — Бранд я възнагради с лъчезарна усмивка. — Благодаря ви, госпожо Саларко. — Той се извърна към Харди. — Свидетелката е ваша.

Харди искаше да помоли за кратко прекъсване, може би да се посъветва с Ву и да даде няколко минути на Ана да се съвземе и да осъзнае какво е казала. Но си помисли, че не може да си позволи да отлага.

— Госпожо Саларко — започна той. — Има ли пред къщата ви улична лампа?

— Да.

— Беше ли запалена, тоест светеше ли, когато забелязахте мъжа да излиза от долния апартамент, да се обръща, и да поглежда нагоре?

— Да.

— И видяхте ли лицето на този мъж?

— Да.

— Това лицето на Андрю ли беше?

Тя замълча, вгледа се продължително в масата на защитата и най-после поклати глава.

— Не. Не беше същото момче.

По време на обедната почивка Харди проведе няколко телефонни разговора от задното фоайе. Позвъни на Глицки, на жена си и в офиса. Когато свърши последния разговор, забеляза Ву и Бранд да седят на една пейка до пътеката, която водеше към килиите. Доколкото можеше да види, двамата спореха, но имаше нещо в езика на телата им, което го накара да застане нащрек. След като нямаше съдебни заседатели, които можеха да се повлияят от гледката на противниковите адвокати, бъбрещи си по време на обедната почивка, малкото им тет-а-тет не беше нарушение на добрите съдебни нрави, каквото иначе би представлявало. Но все пак, особено като се вземеше предвид присъствието на Норт, които обядваха със сина си горе, Харди не смяташе, че картината би се поправила на клиентите.

Той прибра клетъчния си телефон и се запъти към тях. Когато се приближи, забеляза безмълвния сигнал, който Бранд предаде на Ву; двамата млъкнаха и си придадоха безразличен вид. Харди ги поздрави вежливо.

— Някакви новини от Глицки? — попита го Ву.

— Не отговаря, затова предполагам, че е твърде зает.

Оставих му съобщение, че щом се добере до нещо определено, бихме искали да го узнаем на секундата. Ще се кача горе да разменя няколко думи с Андрю и близките му. Ако не прекъсвам нещо важно, искаш ли да ме придружиш?

След като го задаваше шефът й, въпросът бе повече от учтива покана. Тя се поколеба, после се изправи и тръгна с него.

— Няма да призове Хуан Саларко — каза Ву.

Харди кимна, като смяташе, че решението е правилно. Макар че показанията на Хуан можеха да подкопаят по някакъв начин правдоподобността на съпругата му, в края на краищата идентифицирането му на Андрю в процедурата за разпознаване вече бе протоколирано и различията в разказите и интерпретациите на съпруга и съпругата бяха интересни по-скоро за съдебните заседатели, каквито засега нямаше. Освен това, ако сега застанеше на свидетелската скамейка, Харди и Ву щяха да го подложат на кръстосан разпит и може би да изтъкнат и други слабости, които по-късно да използват на евентуалния процес.

— Значи това бяха всички свидетели?

— Така изглежда.

— Тогава приключихме. Като се върнем, ще чуем решението на съдията. — След няколко крачки Харди попита: — За какво спорехте вие двамата? Едва ли е било, защото няма да призове Саларко.

— Не, защото не иска да се обади на Джакман.

— Защо да му се обажда? Както негова чест бе любезен да подчертае, ако разполагаха с нещо, Джакман щеше да го извести. Господин Бранд просто си играе ролята.

— Играе игра.

— Но в известен смисъл това наистина е игра, Ву, и ти го знаеш.

— Не и за Андрю.

— Не, макар че в началото, когато се зае с него, беше, нали?

Раменете й клюмнаха под тежестта на истината.

— Само че едно момиче трябва здравата да се изпоти, докато разбере кое е игра и кое не — усмихна се слабо тя. Още не бяха стигнали портала, през който се минаваше за килиите, и Ву спря. — Но във всичко това има нещо тотално сбъркано, не мислиш ли? Андрю не е убил никого.

— Не, и аз не вярвам, че го е направил.

— Точно това попитах Джейсън, дали всъщност вярва във вината му. Той каза, че не там е въпросът. Не пожела да ми отговори.

— Прав е. Точно сега работата му е да представя аргументите на ищеца.

— Дори ако знае, че греши?

— Дори тогава. А в този случай той дори не знае, че греши.

— Значи Андрю пак ще бъде прецакан?

— Ако не искаш да те прецакват, не попадай в системата. За момента обаче наистина изглежда така. Но няма обаче да продължи дълго, струва ми се.

Ву прехапа устни и поклати глава.

— Всичко е по моя вина, знаеш ли? Всичко, до последния детайл. Ако не бях толкова арогантна и глупава, Джонсън може би щеше да изслуша новата информация и да прояви разбиране, вместо да бъде толкова заслепен… Искам да кажа, ами ако опитът за самоубийство на Андрю беше успял? Щеше да бъде изцяло по моя вина. А сега, всяка следваща минута, която прекарва в затвора…

Харди я прекъсна:

— Мислила си, че правиш най-доброто за клиента си. Такава ти е работата.

— Но той не беше виновен.

— Тогава не го знаеше. Смяташе, че е виновен.

— Винаги съм смятала клиентите си за виновни. Защото преди него всички бяха виновни.

— Добре, може би оттук нататък ще промениш подхода си. Не всичко се върти около стратегия и връзки. Понякога — не често, гарантирам ти го — но понякога всичко се свежда до истината.

Малката стая за посетители беше прекалено тясна за всички, затова пристав Нелсън отведе Андрю, Харди, Ву и Норт обратно в съдебната зала, където бяха сега.

— Но в това няма никакъв смисъл — говореше Линда Норт. — Знаем, че господин Муни и Лора, че и двамата са били убити от Екзекутора, нали? — Тя се огледа наоколо с широко отворени очи. — Не го ли знаем всички?

Да не би да съм само аз?

Харди кимна:

— Не, не сте само вие и да, всички го знаем. Но нямаме доказателства.

— От какво по-голямо доказателство се нуждаем? — попита Хал.

— От веществено — каза Харди. — Знаем, че са сравнили куршумите при поне три от жертвите на Екзекутора. Ще помоля полицията да претърси отново апартамента на Муни, да се опитат да намерят куршумите. Ако не успеят, ще наема частни детективи.

— Ами ако никой не ги открие? — попита Линда.

— Тогава може би ще открият този Екзекутор и той ще си признае, че е убил Муни. А може и Хуан Саларко да оттегли показанията си. Всяко от тези неща ще ни свърши работа.

— А ако не се случи нито едно от двете? — настоя Линда. — Означава ли това, че няма да пуснат Андрю?

— Все още има такава опасност — каза Харди. — Но може и да я предотвратим.

— А междувременно — обади се Андрю с хрипливия си глас, — какво ще стане с мен?

— Ще бъда до теб — увери го майка му. — Ще идвам всеки ден.

— Аз също — добави Хал.

Харди хвана ръката на младежа и я стисна, както се надяваше, окуражително.

— Искам да те помоля да проявиш още малко твърдост. Мислиш ли, че ще можеш? Ще се справим, обещавам ти. Почти сме успели.

Хал продължи да упорства:

— Но съдията вече трябва да знае, не е ли така?

Съвпадението е толкова очебийно, че фактически не би могъл да е друг.

— Всъщност — отвърна Харди, — би могъл и да е друг.

Някой друг освен Екзекутора може да е имал мотив да убие Муни или Лора, макар че не бих се обзаложил.

Обаче вината или невинността на Андрю не са предмет на това изслушване.

— И той ще си остане в затвора — каза майка му.

— Така е — рече Харди, — но не задълго.

— Това е някаква шибана, гадна пародия — избухна Хал.

Харди срещна сърдития му поглед и каза:

— Не бих могъл да съм по-съгласен с вас.

Туловището на Нелсън изплува до тях.

— Господин Харди, госпожице Ву, негова чест би искал да види и двама ви в кабинета си.

Те си размениха разтревожени погледи, извиниха се на събеседниците си и се запътиха към задната врата. Нелсън почука на вратата на съдията и след като отвътре се чу „да“, я отвори.

Този път в стаята имаше достатъчно място, дори можеха да седнат на два от трите стола, поставени пред бюрото на Джонсън, където съдията седеше без тогата си, само по риза и вратовръзка. За голямо учудване на Харди той вдигна поглед от документа, който преглеждаше, и ги поздрави почти сърдечно.

— Помолих господин Бранд също да се присъедини към нас и предпочитам да не говоря, докато не дойде. — И той се върна към документа си, като зачеркваше по някоя фраза и си водеше бележки в полето.

Бранд не ги накара да чакат дълго и щом се появи и седна, Джонсън нагласи очилата си и заговори:

— Искам да ви благодаря на всички, че се озовахте. Както ще забележите, не съм поканил съдебната стенографка на срещата ни. То е, защото не искам тя да бъде протоколирана. Някой има ли възражения?

Никой не се обади.

— Всички знаете, че още от самото начало този случай породи ожесточени спорове. Последния час и половина прекарах тук, на бюрото си, размишлявайки върху онова, което чух и видях за този непълнолетен, Андрю Бартлет — опита му за самоубийство и така нататък. Стигнах до извода, че е твърде вероятно някои от предишните ходове и стратегии на защитата по това дело да са настроили враждебно съда — до такава степен, че да действа несъвместимо с интересите на правосъдието. Истината е, че бях и — още съм — много ядосан заради това, което възприемам като умишлена манипулация на съда.

— Ваша чест…!

— Всичко е наред, госпожице Ву. Не ви обвинявам в нищо сега. Вече почти успях да го преодолея. — Той свали очилата си и ги постави на бюрото пред себе си. — Господин Харди, вашето изложение в съдебната зала тази сутрин беше, както сам изтъкнахте, впечатляващо и изключително уместно. Въпреки това, както се опитах да ви обясня поне пет пъти, няма да позволя тази процедура да затъне в спорове за вината или невинността на господин Бартлет. До този момент изслушахме всички свидетели на защитата и разбрах също, че вие, господин Бранд, няма да призовавате никого?

— Точно така, ваша чест.

— Добре тогава, може да се каже, че практическата част на процедура 707 приключи. Това, което остава, е моето решение, с което съм готов и което ще оповестя в подходящия момент. За успокоение на собствената си съвест и, честно казано, за да предпазя авторитета на съда, исках да споделя това временно решение първо с вас, преди да бъзе записано в протокола.

Той си сложи очилата и отгърна документа, който беше на бюрото пред него.

— Съдът намира, че непълнолетният е бил на седемнайсет години по време на обвинението и че обвинението е в съгласие със съответната буква на закона. Съдът реши следното: непълнолетният не е подходящ за превъзпитание в рамките на съдебната система за непълнолетни.

Той вдигна поглед, забеляза разочарованото изражение на Харди и Ву и се върна към текста:

— Съдът намира, че непълнолетният не се поддава на превъзпитание в рамките на програмите за грижи, терапия и обучение, осигурявани чрез съда за непълнолетни, поради степента на криминален умисъл, проявен от непълнолетния, въз основа на следните причини: непълнолетният се е изплъзнал от участие в масова кампания против оръжията, проведена в училището му няколко месеца преди инцидента, и е носил със себе си зареден пистолет…

През следващите няколко минути Джонсън не вдигна поглед от бележките в папката си, намирайки, че непълнолетният се поддава на превъзпитание в рамките на същите програми по втория, третия и четвъртия критерий, като изтъкна съответните причини. Така че Ву бе спечелила по три от четирите критерия дотук, помисли си Харди, не че имаше значение за клиента им.

— Що се отнася до петия критерий — произнесе накрая Джонсън, — съдът намира, че непълнолетният не се поддава на превъзпитание… Непълнолетният не е подходящ за рехабилитация в правосъдната система за непълнолетни. Случаят следва да бъде отнесен към областния прокурор, който да повдигне обвинение в съответствие със закона. Делото ще бъде предадено за разглеждане от съда за възрастни.

Когато свърши, той си пое дъх и свали очилата си.

— Това е. Исках да ви запозная с решението на съда и с основанията за него. — И като огледа последователно лицата на тримата адвокати, продължи: — Имайки предвид обаче изложението на господин Харди и в интерес на правосъдието и обикновената справедливост, няма да съобщя решението си днес. Ще замразя делото за една седмица, през която вие, господин Бранд, ще обсъдите въпроса с областния прокурор и той ще реши как да процедира по-нататък. Междувременно, тъй като господин Бартлет си остава непълнолетен, докато не съм го обявил официално за възрастен, смятам да го освободя от ареста и да го поверя на грижите на родителите му до другата седмица, когато ще оповестя решението си.

Бранд, който беше спечелил процедурата по същество, само за да му измъкнат победата под носа, вдигна ръка и каза:

— Ваша чест, при цялото ми уважение, но въпреки всичко бихте могли да обявите решението си още днес. Областният прокурор ще разгледа делото както следва и ще…

Джонсън го спря:

— Забравяте специалните обстоятелства, господин прокурор. В мига, в който обявя господин Бартлет за възрастен, той ще отиде в затвора, а това не ми се струва справедливо. По статут при особени обстоятелства не се предвижда и гаранция. Ако кажа, че е възрастен днес, отива в затвора днес. А имам чувството, че вече стоя прекалено дълго затворен. Ако е невинен, и един ден повече е много.

— Благодаря ви, ваша чест — каза Ву.

Той обаче се обърна и към нея:

— Няма за какво да ми благодарите, госпожице адвокат.

— И потупа документите на бюрото си. — Това е моето решение. Влиза в сила от момента, в който го оповестя, то ест точно след една седмица. Междувременно клиентът ви не излиза извън юрисдикцията. Ще бъде под опеката на родителите си през цялото време. Има цял куп строги условия, които трябва да се изпълняват. Ясно ли е?

— Да, ваша чест. Разбира се.

— Разбира се. — На Джонсън очевидно му бе писнало от цялата тази история. Той погледна часовника си и се изправи. — Ако имате още някакви коментари, предпочитам да не ги чувам. Решението е мое и е окончателно.

Сега бих искал да влезем в съдебната зала и да го протоколираме.

33

Джейсън Бранд не беше толкова разочарован, колко — то би трябвало да бъде, от решението на Джонсън. Всъщност, докато слушаше изложението на Харди в съда тази сутрин, той осъзна, че дори част от фактите, изнесени от опонента му, да се окажеха верни, той обвиняваше невинен човек. А защо му трябваше на Харди да лъже, щом думите му можеха да бъдат проверени? После, когато съдията му нареди да се обърне към областния прокурор за по-нататъшното уреждане на случая, фактически от него се сваляше цялата отговорност. Той бе спечелил процедура 707 по същество и това бе задачата, която му бе поставена. Сега всичко беше приключило. Джонсън бе съобщил решението си и онова, което щяха да правят той и Ву отсега нататък извън съдебната зала, нямаше вече никаква връзка с делото. Технически погледнато, може би трябваше да изчака до следващата сряда, когато решението щеше да бъде оповестено официално, но той не можеше да издържи дотогава, трябваше да я види още сега. Щеше да поеме риска и ако това не се харесаше на някой от шефовете му, той имаше обяснение, макар и съшито с бели конци — щеше да твърди, че са започнали да се срещат едва след отсъждането. Вече не се налагаше да бъдат противници в съдебната зала.

Но след малкия им спор в МВЦ не бе имал случай да поговори с нея, за да си определят среща. Тя, Харди, Андрю и родителите му празнуваха победата около масата на защитата и за миг той бе уловил погледа й — послание или обещание прочете в него? — след което си тръгна. Беше се обадил в офиса на Джакман и Трея му каза, че ще гледа да го вмести в графика на прокурора малко след четири, което значеше, че не бива да закъснява нито секунда.

Когато Бранд влезе, Джакман стоеше прав, заобиколи бюрото си и му подаде ръка, което той прие като знак за уважение, дори за одобрение. Те седнаха на двата края на ниското канапе пред масичката за кафе. Джакман го попита какво толкова важно има и Бранд го осведоми накратко.

— Можем бързо да проверим това — рече областният прокурор с присъщия си спокоен тон. Стана отново и отиде до вратата. — Трея — повика я той, — има ли някакъв шанс да ме свържеш веднага със съпруга си?

— Ще опитам.

— Прехвърли го на моята линия. — Джакман се върна в кабинета и още не стигнал бюрото си, телефонът иззвъня. — Ейб. Тук изникна един въпрос. В кабинета ми е един млад човек, Джейсън Бранд, който беше обвинител по делото Андрю Бартлет в МВЦ. Майк Муни и… Точно така. Да, случаят е на Харди… Наистина ли? Съдията отложил произнасянето на решението си, докато не получи повече информация. Може би ще кажеш на господин Бранд с какво разполагаш, за да ми докладва… До бре, за Муни също, но всичко. Благодаря.

Джакман затвори.

— Нали знаеш къде да отидеш?

— Да, сър.

— Тогава върви.

В импровизираната компютърна зала до кабинета му измъченият и изтощен Глицки осведоми Бранд за събитията, докато едновременно приемаше рапорти от хората си и отговаряше на въпроси на доброволците. Стенният часовник показваше четири и четирийсет.

— Знам. Харди ми остави вече три съобщения за куршумите в жилището на Муни, но в момента имам по-важна работа. Не разполагаме с тези куршуми. Не ги открихме първия път, затова смятам, че е малко вероятно да ги намерим и при следващото претърсване.

— Но лично вие вярвате ли, че Муни е една от жертвите на Екзекутора?

Глицки сви устни.

— Вие не вярвате ли?

— Не знам.

— Ами започнете да вярвате. Не казвам, че вече сме в състояние да го докажем, обаче, що се отнася до мен, няма спор.

— А Бартлет?

— Предполагам — каза Глицки, — че е погрешният човек, озовал се на погрешното място в погрешния момент.

Непрекъснато звъняха телефони и някой от рецепцията се провикна:

— Шефе, вашата линия!

Глицки грабна слушалката, после отвори един бележник и започна да записва с бясна скорост.

— Колко пъти? — каза той. — Как е името? Някой виждал ли го е? Снимат ли посетителите с видеокамера? — Глицки смръщи устни. — Добре, звучи разумно. Продължавайте да проверявате.

Той затвори и повиши глас:

— Слушайте всички! — Останалите шумове в стаята незабавно утихнаха. — Обади се Дейвид Брако от „Коркоран“. Лукас е имал син, Рей Уелдинг, който го е посетил в затвора четирийсет пъти за последните три години.

Няма оставен адрес. Брако е изискал телефонните обаждания от платения автомат в блока на бащата и всеки момент ще ни ги изпратят по факса. Сара — обърна се той към Евънс. — Ще вземеш трима души и ще проверите всички райони с кодове 415, 408, 511 и 650, тоест всички райони около залива, за имена и адреси.

Може би това е нашият човек.

— Този мъж Уелдинг, бащата — не можа да се сдържи Бранд в желанието си да допринесе с нещо, — трябва да е имал адвокат, който да е придвижил жалбата му. И този адвокат сигурно познава сина, нали? Ще знае и къде живее.

— Може би — отвърна Глицки. — Но няма да иска да говори с нас. Ние сме ченгетата, не забравяй, лошите момчета.

— Но ако синът е Екзекутора?

Глицки не отговори, защото някой пак му извика да вдигне телефона. Този път той слуша мълчаливо, без да си записва нищо, и когато затвори, стаята бе притихнала. Главата му увисна, брадичката опря гърдите му. Той бавно заудря с юмрук по бюрото в безсилна ярост.

Всички търпеливо изчакаха, докато вдигне глава.

— Последният местен заседател — каза той. — Уенди Такахаши, по баща Шуи. Онази, която се е преместила обратно тук едва миналия месец. — Това бе причината да не я издирят по-рано.

— Мъртва ли е? — попита някой.

— Преди да успеем да стигнем там — каза Глицки. — Може би съвсем малко преди това. Белу стои на пост пред апартамента й от два часа, охранявайки мъртва жена. — Очите на Глицки, помътнели от умора и гняв, бяха изцъклени.

Бранд излезе в рецепцията и спря до един униформен полицай.

— Какво искаше да каже с това, последният местен заседател?

Мъжът, който изучаваше една компютърна разпечатка, отговори машинално като зомби.

— Имаше шестима местни — Муни, Рийд или Кеъри, Монтроуз, Уонг, Толман, а сега и Шуи-Такахаши. Тя беше последната.

Споменаването на Муни като първата жертва на Екзекутора не убягна от вниманието на Бранд.

— Ами другите шест? — попита той.

— Четирима са се преместили, двама са починали.

Опитваме се да открием четиримата. Предполагам, че онези двама, мъртвите, не са в непосредствена опасност.

Ву се върна в офиса на Сътър Стрийт и след като прие поздравленията на малката група, събрала се в кабинета на Харди, се извини и отиде да се обади на Бранд в МВЦ. Нямаше го и тя му остави съобщение, че иска да го види, като продиктува служебния и домашния си телефонен номер. Може би, добави тя, могат дори да вечерят заедно по-късно тази вечер. Да започнат отначало и да карат по-полека. Опиянена от радост и изпълнена с доверие, след като бе чула решението на Джонсън за Андрю, тя си помисли, че понякога има справедливост на този свят.

Но Бранд не беше в кабинета си. Щеше да й се наложи да почака.

Кошничката на бюрото й преливаше от книжа — неотворена поща, материали, оставени от секретарката й. Най-отгоре беше последната чернова на паметната записка, която бе изготвела за Фарел. Тя я взе от купа, оттласна се от бюрото си, качи краката си върху него и се зае да я препрочита.

Десет минути по-късно още бе погълната от работата си, задраскваше пасажи с червена химикалка и добавяше нови, когато някой почука на вратата.

— Влез!

— О, ти работиш — каза Харди.

— Нали затова ми плащаш. Какво има?

— Отивам в Съдебната палата, за да видя дали няма да мога да разменя някоя дума с Глицки. Ще се опитам да го накарам да побързат с повторното претърсване на апартамента на Муни.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Всъщност се канех да ти предложа да си починеш малко. Като управляващ партньор искам да ти кажа, че днес ти допринесе за това доброто да надделее. А то не се среща толкова често, та да си позволим да го игнорираме. Дейвид Фрийман, урок номер шест. Затова е твой свещен дълг да си вземеш свободна вечер и да се насладиш на победата.

— Дейвид Фрийман никога не си вземаше свободно време.

— Не е вярно. Всеки път, когато печелеше дело, празнуваше, та пушек се вдигаше.

Ву погледна черновата на бюрото си и въздъхна.

— Не смятам, че сме спечелили. Не и до следващата сряда. Чак тогава, ако изобщо…

— Свършено е — каза Харди. — Щом Джакман разбере, че Саларко не са чули изстрели, предполагам, че дори и без куршуми с белези от заглушител по тях, няма да даде ход на делото. Тази вечер Андрю си е вкъщи, Ву. Няма как да не наречеш това победа.

— Добре, но тази победа не е моя заслуга.

— От къде на къде?

— Ти си този, който откри всички несъответствия. Аз създадох само проблеми.

Харди остана за миг неподвижен на прага, после пристъпи вътре и затвори вратата.

— Слушай, Ву — започна той. — Това беше първият ти важен случай. Естествено, че не можеше да си съвършена. Всъщност никой не е съвършен. Важното е, че си извлече поука.

Тя постепенно се отпусна и кимна утвърдително.

— Добре тогава — продължи Харди. — Клиентът ти е свободен, отборът ти току-що спечели купата, шефът ти казва да си вземеш почивка до края на деня, а ти си скубеш косите, че може би победата още не е сигурна, че нямаш заслуга за нея или че е можело да си по-добра. Не го прави. Винаги можеш да станеш по-добра, но трябва да съзнаваш и когато си достатъчно добра, не мислиш ли?

Тя отново въздъхна, хвърли поглед на документите си и най-после го погледна, като му се усмихна измъчено.

— Добре.

— Можеш да продължиш да се самонаказваш утре. Няма да те спирам. Но тази вечер си дай почивка и се махни оттук.

Харди е прав, мислеше си тя. Човек трябва да се възползва от хубавите мигове, когато може.

Беше малко след пет и неочаквано топло, след като пролетният вятър бе духал цял ден. Някаква ласкава мекота изпълваше въздуха. Тя паркира преди Честнът и реши да повърви пеша по булеварда, като се остави на инстинктите си да я водят по магазините, от които избираше разни деликатеси за празнична вечеря за двама у дома. Вкъщи щеше да отвори всички прозорци, за да влезе чист въздух, после щеше да нареди на масата с изглед към моста апетитни блюда с морски дарове, хрупкав хляб и ваза свежи цветя. След това щеше да се сгуши в стола си и или да чете, или да слуша музика или и двете едновременно, докато чака Джейсън да се обади. Ако не днес, щяха да се видят най-късно утре и ако бе писано да се получи нещо между тях, щеше да се получи.

Разхожда се почти цял час и обиколи поне половин дузина магазини, като си бъбреше с продавачите и дори с някои от клиентите. Купи жълти нарциси и пресен чеснов хляб, мариновани сърца от артишок, салата от спанак, малко морски език и круши ранозрейки.

Стълбището на къщата, в която живееше, бе окъпано в ярка слънчева светлина и тя пое към апартамента си на четвъртия етаж. Когато стигна на своята площадка, спря и хвърли поглед през прозореца към квартала и отвъд него — тъмнозелените кипариси в Президио, стотиците лодки за разходка долу в залива.

Какво великолепно място!

Изведнъж, може би за пръв път в съзнателния си живот, тя разбра, че се чувства благословена и дори щастлива.

Остави на земята плика и цветята. Извади ключовете от чантата си, отключи, вдигна покупките си и влезе. Затвори вратата след себе си, пусна райбера и сложи веригата.

Зад нея един мъжки глас каза:

— Обърни се бавно и се отдръпни от вратата.

Следобедната навалица в „Балбоа“ не беше толкова гъста, колкото нощната тълпа, но Джейсън Бранд пак имаше късмет, че си намери място на бара. Подаде двайсетдоларова банкнота и си поръча бира.

— Бира ли? — Сесил държеше бутилка „Джак Даниълс“. — Видях те да влизаш и ръката ми автоматично посегна към уискито. Двойно, с лед.

— Не и днес — отвърна Бранд. — Бира.

— Каква марка?

— Мокра и студена. Търся Ейми, да се е мяркала?

— Още не. — Той започна да налива „Сиера Невада“ от кранчето на бара. — Сега, като се замисля, всъщност не съм я виждал доста отдавна. Откакто онази вечер си тръгнахте заедно, доколкото помня. Мислиш ли, че е добре?

— Да. Днес бях с нея в съда. Добре е.

— Казваш, че е добре. Значи се срещате?

— Не. В съда представляваме противниковите страни. Би било срещу правилата.

— Срамота — каза Сесил.

— Аха — Бранд поднесе чашата към устните си и отпи.

Сесил обслужи неколцина клиенти малко по-надолу на бара и смени канала на телевизора. Когато се върна, Бранд въртеше чашата си на плота, като се взираше в жълтеникавата течност.

— Добре ли си? — попита Сесил.

— Да, чудесно.

— Въобще не изглеждаш чудесно. Изглеждаш нещастен.

— Заради Ву — рече Бранд. — Мисля, че съм влюбен в нея.

— Казваш го, сякаш току-що ти е хрумнало.

— Ами да.

— Още ли ще се виждате в съда?

— Не мисля. Не и след днешния ден.

— Ами щом си влюбен, братле, не се размотавай, ами направи нещо. Някой като нищо ще ти отмъкне мацето под носа. На твое място не бих търкал стола с жалкия си задник, очаквайки я да се появи. Щях да я намеря и да си кажа мъката.

Бранд тъкмо поднасяше чашата съм устните си, но спря насред път, остави я на бара и се втурна към изхода.

— Хей, рестото ти!

— Задръж го.

Той седеше на фотьойла й, след като излезе иззад паравана, където се беше скрил, докато я чакаше. Бе насочил към нея пистолет — пистолет с дълга тръба, прикачена към дулото, която изглеждаше много тежка. Тя седеше до масата с ръце в скута. Торбата с покупките още беше на пода до вратата, където я бе оставила, за да заключи.

— Откъде знаеш къде живея? Как влезе тук?

Смехът му беше гърлен, безрадостен.

— Много ме бива да откривам хората. А влязох по същия начин, както влизах по къщите, когато бях малък.

Важното обаче е, че съм тук.

— Какво искаш?

— Да си довърша работата.

— И каква е тя? Тази твоя работа?

— Мисля, че вие, типчетата от правния бизнес, бихте я нарекли „компенсация за причинени щети“.

— Тогава не може да има общо с мен. Аз не съм ти направила нищо.

— Наистина не си. Не лично на мен. В твоя случай може би е по-правилно да се кажа, че искам да ти преча да нанесеш по-големи злини.

— По-големи от какво? Не съм навредила на никого.

— Ейми, Ейми, Ейми. Престани, моля те. Сама не си вярваш. Ами Андрю Бартлет?

— Днес Андрю бе освободен от ареста. Не го ли знаеше? Това вреда ли го наричаш?

— Може би си забравила опита му за самоубийство. Наистина ли ти направи толкова малко впечатление? И това ли не наричаш вреда?

— Но аз не съм…

Той удари със свободната си ръка по облегалката на фотьойла и изръмжа, като оголи зъби.

— Как ли пък не, мамка ти! Случайно да ти е хрумвало, че го е направил, защото ти го накара да повярва, че никога няма да се измъкне? Но не, ти не разсъждаваш по този начин, нали? Не си виновна за нищо, нали?

— Не. Не е вярно. Някои неща са изцяло по моя вина. Моля те, не размахвай това нещо. Съжалявам — каза тя. — Каквото и да е станало, не съм имала предвид…

— Изобщо не разбираш какво ти говоря. Не ми пука какво имаш предвид или какво си имала предвид. Ти играеш същата игра, каквато всички играеха с баща ми, не виждаш ли? И ти си като Алън Боскачи преди двайсет години — арогантна, самонадеяна, твърдоглава и дяволски заблудена! — Той отново вдигна оръжието. — Не мърдай!

— Не съм мръднала. Само…

Дулото със заглушителя сочеше право в гърдите й.

— Не ме интересува. Като кажа нещо, няма да ми противоречиш. Щом казвам да не мърдаш, значи няма да мърдаш.

— Съжалявам. Няма повече. Обещавам. Но съм нервна. Трябва да се изпишкам.

— Ами пикай!

Тя понечи да стане, но той отново излая, надигна се от фотьойла с насочен пистолет.

— Сядай долу!

— Но нали каза…

— Казах, че можеш да се изпикаеш. Не съм казал да ходиш някъде.

Тя го зяпна, после стисна краката си.

— Какво общо имам аз с Алън Боскачи? — Не биваше да го оставя да млъкне, трябваше да печели време, всяка секунда беше ценна.

— Ти си същата като него.

— Вече го каза. Но защо?

— Наистина ли питаш защо? Като че ли не знаеш. — Той се облегна и положи пистолета на коленете си. — Видях те първия ден с Бартлет, беше толкова сигурна, че е виновен, готова да го пратиш за половината му живот в пандиза, без изобщо да ти пука за истината. Също както Боскачи постъпи с баща ми. Изпрати го зад решетките до живот, без въобще да го е извършил.

— Баща ти ли?

— Точно така. Баща ми.

— Какво не е извършил?

— Изнасилил и убил майка ми, ето какво.

Тя притисна ръце към стомаха си.

— Съжалявам, но наистина не знам за какво говориш.

— Говоря за моя баща, по дяволите! За моя баща! — И той отново вдигна оръжието, като се наведе напред. Подържа го насочено към нея пет секунди и пак рухна назад. — Баща ми — повтори той с мъртвешко спокойствие.

— Нищо не знам за баща ти. Кой е той?

— Лукас Уелдинг. Името му беше Лукас Уелдинг.

— Добре — каза тя кротко. — Разкажи ми за него.

Джейсън Бранд стигна площадката и му се стори, че долавя гласове отвътре. Спря и се ослуша, почти се обърна да си ходи, но после помисли, че след като е дошъл дотук, може просто да й каже, че е минавал наблизо и се е отбил да я попита дали иска да излязат да пийнат нещо или да се срещнат по-късно в „Балбоа“. Беше достатъчно безобидно. Ако човекът вътре с нея се окажеше само приятел или съсед, тя щеше да го покани да влезе, после да си довърши разговора с другия и да го изпрати. След това нощта щеше да бъде тяхна.

Когато доближи вратата, спря за момент и се заслуша. Да, два гласа, един мъжки и един женски. Почука — три пъти бързо едно след друго — и гласовете вътре моментално замлъкнаха. Изчака в проточилата се тишина, като на лицето му се изписа нарастващо изумление. После изведнъж истината за това какво всъщност трябва да е чул лъсна пред очите му с безпощадна яснота.

Той примигна няколко пъти и прехапа долната си устна. Раменете му увиснаха.

Ама че глупак.

Обърна се към стълбите.

Тогава чу гласа й зад вратата:

— Кой е?

За секунда си помисли да не отговаря, а да хукне надолу и да се махне, преди да е изпаднал в още по-неудобно положение. Но тя го беше помолила да й вярва, да вярва в човека, който е. Дължеше й поне това. Да й даде шанс да бъде открита с него.

— Ейми, аз съм, Джейсън.

— Джейсън. — Стори му се, че долови облекчение в гласа й, но това усещане се изпари при следващите й думи. — Моментът не е подходящ. Съжалявам.

— Добре ли си?

— Чудесно. Но, наистина, моментът не е подходящ.

— Добре, но ако може…

— Джейсън, махай се! Остави ме намира, по дяволите! Изчезвай оттук, разбра ли? Или ще си имаш неприятности! Говоря сериозно!

— Отлично — похвали я той. — Беше много добра. Никой не би останал след подобни думи.

— Не. Той е мухльо — каза тя, като се обърна. — Но ти го знаеш. Само че моля те, нека отида до тоалетната!

Бранд стоеше на улицата в настъпващия здрач и гледаше към прозореца й. Гневният й изблик го бе пронизал в стомаха. Дори сега, замръзнал на мястото си, облегнат на стената на сградата на отсрещната страна на улицата, той още притискаше с ръка корема си.

Струваше му се, че не може да помръдне. Гледаше втренчено прозореца, но не виждаше никакви сенки, никакъв признак на движение вътре.

Може би бяха легнали на леглото?

При тази мисъл сякаш отново някой заби юмрук в стомаха му, но изведнъж го озари прозрение: това просто не можеше да бъде. Не това се случваше там, горе. Увереността му не беше плод на разумно мислене. Беше на някакво друго ниво, убеждение, което проникваше в костите му. Да, тя наистина беше в апартамента си с някого, но дори да имаше романтична среща, по никакъв начин не би го изгонила толкова грубо. Не беше в нейния стил, още повече като имаше предвид връзката, която чувстваше, че се заражда между тях. Нямаше да се отнесе така с него, не и сега.

Нямаше никакъв смисъл.

После внезапно си припомни думите й. Ще си имаш неприятности. Тази интимна, изразителна и двусмислена парола между тях, а сега Ейми му я бе изкрещяла през заключената врата. Ще си имаш неприятности. Някак не на място, дори и в този контекст.

Предупреждение? Или зов за помощ?

Божичко, помисли си той. Какъв съм идиот. Тя просто ми отряза квитанцията. Да върви по дяволите.

Но вече пресичаше улицата по обратния път.

— Боскачи беше толкова сигурен — каза той. — Всички съдебни заседатели бяха сигурни. Обявиха го за виновен, всичките до един.

Той я бе последвал в тоалетната, изчаквайки на прага, докато свърши, и я бе придружил обратно до стола й. Сега довършваше историята си.

— Много съжалявам — каза тя. — Нямах представа.

— Нима? Ето още нещо, което не знаеш. Не знаеш какво е да ти отнемат дома, когато си на седем години. Не знаеш какво е майка ти да е убита и да обвиняват баща ти за смъртта й, после да го осъдят, а теб да те изпратят при приемни родители. Имаш ли представа за това?

— Не, нямам — отвърна Ву. — Съжалявам. — Тя наистина съжаляваше, но най-вече се страхуваше да умре и си помисли дали не може да го накара да я пощади. — Трябва да е било ужасно за теб.

— Ужасно е слабо казано. И ми отнеха името, уговориха ме да приема моминското име на майка ми. Нали не съм искал хората да знаят, че баща ми е убиец? Нямало ли да бъда по-щастлив с различно име? Не разбираш ли — те ми отнеха живота!

— Сигурна съм, че не са го направили нарочно. Имам предвид Боскачи и съдебните заседатели…

— Надявам се да горят в ада. — Внезапно той трепна и отново се върна в настоящето. — Тринайсет души и всичките толкова убедени, а всъщност на съвсем погрешен път. — Той се изсмя на някаква мисъл. — А сега, повече от половината са съвсем мъртви!

Тя усети как във вътрешностите й се разля хлад.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво искам да кажа? Искам да кажа, че ги убих. Още ли не си загряла? Всичките живееха наблизо, в красивия Сан Франциско и околностите му.

Кръвта се отдръпна от лицето й, когато се досети.

— Ти си Екзекутора.

— Добре — каза той. — Защо мислиш, че се насочих към теб?

— Не знам.

— Наистина ли? Тогава ще ти кажа. Защото ти беше госпожица Адвокатката Професионалистка, която не се е срещала с хората, с които работи. И какво излиза? Ти си защитникът на Андрю, единственият човек в цялата шибана система, за когото се предполага, че работи за него, но ето че го уговаряш да пледира виновен и го изпращаш за осем години на топло. Гледам те в съда и те слушам какво му говориш, виждам как нещата се повтарят, как никога няма да се променят, защото всичките сте един дол дренки.

Той вдигна пистолета и тя си помисли, че сега ще я застреля, но той наведе оръжието и като преглътна, продължи:

— Беше ми толкова смешно. Защото знаех, че не го е извършил. А знаеш ли защо знаех? Защото го бях извършил аз.

— Ти си убил Муни?

Той кимна.

— И хленчещата му малка приятелка. Което ме навежда на мисълта, че като свърша с теб, може би трябва да се обадя на партньора ти и да му благодаря, че сутринта бе така любезен да ме предупреди колко малко ви остава да ме разкриете. Нямах намерение да върша повече работа днес, но като го чух какво каза в съда, разбрах, че трябва да побързам. Макар че и без това скоро щях да тръгна.

— Къде? — попита тя.

Той й се ухили с противната си празна усмивка.

— На път. Но първо да приключим с теб.

— Моля те — каза тя. — Моля те недей. Свали оръжието.

— Тогава не ме карай да го използвам. Не ми се ще да седя в една стая с труп. Труповете вонят. Затова стой мирно и си затваряй устата.

— Добре — отвърна тя. — Няма да мърдам. Какво искаш да направя?

— Нищо — каза той. — Чакам да се стъмни. — Отново тази празна усмивка. — Толкова по-лесно е да вървиш, когато е тъмно.

Бранд се отдалечи на пръсти от вратата на Ейми и слезе на втория етаж, най-близкото място, където смяташе, че няма да го чуят горе. Извади клетъчния си телефон и го включи, но нямаше обхват.

Като дишаше на пресекулки, той излезе от сградата на тротоара, получи сигнал и набра номера за директна връзка с полицията, който знаеше наизуст като всички заместник областни прокурори. Не искаше да звъни на 911, защото може би щяха да го разберат погрешно и да пристигнат със сирени и светлини.

— Обажда се Джейсън Бранд. Свържете ме със заместник-началник Глицки, моля, в Съдебната палата. Да, случаят е спешен. Кажете му, че съм открил Екзекутора.

34

Слънцето целуна за последен път върховете на кипарисите до редицата ниски сгради, после изведнъж падна здрач. Вече нямаше сенки, нито отражения от залязващите лъчи в прозорците на Ейми отсреща. Небето на изток промени цвета си от тюркоазен на тъмновиолетов. Зад Бранд, на западния хоризонт, един ослепителен оранжев лъч се разля в мораво-жълто петно.

Но никаква следа от Глицки.

Четири патрулни коли бяха пристигнали безшумно, после още три. Накрая Бранд им загуби броя. Всички паркираха незабелязано някъде в околните улици. Наизлезлите ченгета обкръжиха сградата на Ейми и евакуираха обитателите на долните етажи, дори хората от съседните къщи. Бранд показа значката си на сержант Ариола, който ръководеше операцията, и се представи като човека, повикал полицията. Това обаче не направи впечатление на Ариола, който ескортира Бранд зад полицейския кордон.

Той още можеше да наблюдава прозорците на Ейми, но сега беше зад ъгъла на булевард Сервантес. Когато се огледа, установи, че цялата пресечка е отцепена — патрулни коли бяха паркирани перпендикулярно на бордюрите по средата на улиците, като преграждаха пътя на автомобилния трафик. Ченгетата не пропускаха пешеходци, макар че бяха започнали да се събират малки тълпи любопитни.

Бранд се изненада неприятно, като забеляза няколко микробуса на телевизията: точно този сценарий искаше да избегне, като се обади директно на Глицки. Не му се мислеше какво ще се случи с Ейми, ако телевизията излъчеше репортаж от мястото в късните новини. Във всеки случай нищо добро. После, със смесица от ужас и неверие Бранд видя да спира караваната на ТАС. Забеляза Ариола да се приближава към тях и отново опита номера със значката си на областен прокурор, като я показа на едно от униформените ченгета. Този път го пуснаха и той застана точно зад Ариола, който докладваше ситуацията на командира на тактическото звено. Никой от мъжете не го удостои с внимание.

Още не бе пристигнал целият отряд — обикновено отнемаше четирийсет минути до един час, докато се съберат всичките му членове. Снайперистът обаче беше налице и командирът го изпрати на покрива на сградата срещу Ейми, за да види какво може да направи. Бранд чу заповедта:

— Ако е насочил оръжие към нея и ако ти е на мушката, стреляй! — После, като посочи микробусите на телевизията, той се обърна към Ариола: — Информирай тези чакали, че посмее ли някой да използва камерата си, ще му я навра в задника.

Присъствието на Бранд оставаше все така незабелязано в суматохата. Ариола отиде да говори с новинарите, докато командирът изтича през улицата и изчезна във входа на Ейми. Горе-долу на всяка минута някое ченге от ТАС в черна бронежилетка се явяваше да докладва на заместник-командира, който стоеше до вратата на караваната. В един момент — отдавна бе станало безсмислено да се измерва времето в часове — Ариола изникна до Бранд и двамата видяха командира да излиза от фоайето, да поглежда към небето и да тича към тях. Заговори на заместника си:

— Не виждам смисъл да чакаме повече.

— Аз също.

— Шефът обаче нареди да го изчакаме. Ако нахлуем вътре, има опасност да я загубим. Макар че не знам какво се върти в ума на онзи откачен. — Командирът пак погледна бързо потъмняващото небе. Като поклати глава, той въздъхна с раздразнение. — След пет минути ще мръкне съвсем. Трябва да влезем.

Той седеше там от цяла вечност, а ръката му, хванала пистолета със страховития си придатък, заглушителя, почиваше на облегалката на фотьойла. Пръстът му си играеше несъзнателно със спусъка, докато прелистваше едно по едно — небрежно и бавно — страниците на различните списания, които Ву държеше в едно кошче на пода. Парализирана от страх, тя го наблюдаваше. Веднъж се осмели да премести тежестта си в стола до масата и той моментално скочи като ужилен, вдигайки заплашително оръжието.

— Не мърдай!

Доволен, че му се подчинява, той се облегна назад, преметна удобно крак връз крак и отново запрелиства списанията.

Ву нямаше представа как да се спаси, затова седеше, вцепенена от паника и примирение. Вече бе премислила възможностите си. Той бе на около пет метра от нея във фотьойла, твърде далеч, за да се хвърли отгоре му с един скок и да се опита да го обезвреди. Външната врата бе все така заключената с резето и веригата.

Единственото място, където евентуално би могла да се скрие, беше банята, но тя бе чак в другия край на просторното помещение.

Помисли си, че когато моментът настъпи, разбира се, ако изобщо й дадеше някакво предупреждение, може да хукне да бяга, като го замери с нещо — например със солницата или със стола, на който седеше. Но от поведението му по време на мъчителното очакване отсъди, че най-вероятно щеше да наплюнчи пръста си, да прелисти следващата страница, да хвърли поглед през прозореца както вече бе сторил поне десет пъти, да реши, че е достатъчно тъмно, да вдигне пистолета си и да я застреля без никакво предупреждение. После щеше да отключи вратата и преспокойно да излезе, защитен от булото на нощта.

Неспособна да го гледа повече как подръпва спусъка, тя затвори очи, като се опита да намери някакво кътче във вътрешния си мир, където да се приюти, ала откри, че няма къде да отиде. Това бе краят на живота й и всичко, което чувстваше, бе приближаващата пустота. Отвори очи и започна да го наблюдава: как отгръща нова страница, как я поглежда, все едно е част от мебелировката, как отново забива нос в списанието, как обръща глава към прозореца и прелиства друга страница.

Малката дупка в дулото на заглушителя и играещият си със спусъка пръст до такава степен бяха погълнали съзнанието й, че самата тя не се бе сетила да погледне през прозореца. Сега обаче го направи и установи, че нощта наистина се спуска — в стъклото, като в огледало, видя собственото си отражение. Отвън вече не влизаше светлина, която да разсейва образа.

Той нямаше да чака още дълго.

Чук! Чук! Чук!

Звукът стресна и двамата. Ву неволно изписка тихо, а той скочи от мястото си, при което краката на фотьойла изскърцаха по дървения под. В същото време списанията се изплъзнаха от скута му. След тишината, царила толкова дълго в стаята, двата звука — почукването и падането на списанията — се сториха на Ву като ехо от гръмотевица.

Тя му хвърли озадачен поглед. Той вдигна оръжието и протегна ръка, като се прицели право в сърцето й. Без да я изпуска от мерника, очите му зашариха между нея и вратата. Първоначалната му паника премина и тя разбра, че размисля как да постъпи. След шума, който бяха причинили, бе невъзможно да се престорят, че няма никой вкъщи.

Той бързо насочи пистолета към вратата, после пак към нея и кимна.

— Кой е? — обади се тя.

— Ейми, аз съм. Диз. Имахме уговорка, забрави ли?

Тя се обърна към него и помръдна беззвучно устни:

— Шефът ми.

Нещо като усмивка изкриви ъгълчето на устата му. Толкова по-добре. Той кимна отново. Посланието беше: Пусни го да влезе. Тя стана на крака.

— Само секунда.

Пъргав като котка, с няколко крачки той заобиколи масата и се притисна към стената до вратата. Вдигна оръжието по-високо и го насочи към главата й от трийсетина сантиметра разстояние.

Ву прозря намеренията му с кристална яснота. Когато отвореше, вратата щеше да го скрие от поглед, докато Харди не влезеше. А после щеше да стреля. Щяха да умрат и двамата. Тя не биваше да го допусне.

Но какво търсеше тук Харди? Нямаха никаква уговорка.

Махна веригата с треперещи ръце.

Ако тласнеше бързо вратата назад, можеше ли да го обезвреди? Погледна за миг надолу и видя, че е протегнал крака си, за да предотврати тъкмо това. Вратата щеше да се отвори само толкова, колкото да пропусне Харди, не повече. И можеше да започне да стреля, когато му скимне.

Ако го пуснеше, Харди също щеше да загине. Не искаше да стане причина за смъртта му. След като така или иначе й предстоеше да умре, поне можеше първо да го предупреди.

Мислите й се блъскаха в главата, ръцете, с които дръпна резето и завъртя валчестата дръжка на бравата, все едно не бяха нейните. Имаше чувството, че стои отстрани и наблюдава някой друг да извършва всички тези действия.

Навеждайки глава и усещайки пистолета, който сега бе на милиметри от ухото й, тя се чу да казва:

— Не се чувствам добре. Трябва да си вървиш, Диз.

— Налага се да говорим — настоя той. — На четири очи. Спешно е.

Харди разбра, че е махнала веригата. Чу я да отмества райбера, видя как топката на бравата се превърта и долови тихото щракане. Вратата беше отключена. Допусна, че печели време, но време за губене нямаше.

Той сграбчи топката и я завъртя, сниши рамене и нахълта през образувалия се процеп, прегърна Ву през кръста и я повлече със себе си надолу.

Още преди да докоснат пода, четирите спецченгета от ТАС, които дебнеха на площадката зад Харди, нахлуха с насочени оръжия, като изтръгнаха вратата от пантите й. Зад тях напираха още четирима, после още и още и всичките връхлетяха в апартамента като неудържима река.

Излетялата назад врата изби пистолета от ръката му, той се прекатури през масата, удари се в кухненския плот, където Ву държеше съдовете си, и падна на пода. Остана да лежи за миг стъписай и неподвижен сред трески и парчета счупено стъкло. В секундата, преди някой Да успее да го достигне, той нададе животински вик и направи отчаян опит да се добере до оръжието си.

Но не успя, защото първата двойка спецченгета го приклещи на земята.

Като риташе и се гърчеше, все едно е подгонен звяр с пречупен гръбнак, той пръхтеше и бълваше гнусни ругатни, обхванат от бяс, докато най-накрая закопчаха китките му с белезници зад гърба. Проснат на пода с лице, натикано в локвичка от собствената му кръв, с едно ченге, коленичило на гърба му, и други две, притиснали разкрачените му крака, той не можеше да помръдне и мускул.

Глицки стоеше на прага с изваден пистолет. Отпусна го, когато видя, че планът му — е, добре, неговият и на Харди — бе успял. Освен това бяха съумели да го приведат в действие без някой да пострада. Харди и Ву седяха на пода с гърбове, облегнати на стената, и той я бе обгърнал покровителствено с ръка. Главата й бе клюмнала, а раменете й се тресяха от плач. Това беше добре, трябваше да се освободи от напрежението.

Глицки отиде при хората си, които бяха заловили заподозрения, и погледна надолу към жалката, вече укротена фигура на Екзекутора. Бяха открили името му минути, преди Бранд да се обади и да каже, че знае къде могат да го намерят.

Приставът от Младежкия възпитателен център Рей Котрел.

Без да се помайват, ченгетата от ТАС изправиха Котрел на крака и го изведоха от стаята, която бе заприличала на бойно поле.

В разрушената половина от апартамента Ву, Харди и Глицки се движеха мълчаливо като роботи — вдигнаха изкъртената врата и я опряха на стената, изправиха масата, наредиха столовете, два от които бяха оцелели, и събраха по-големите парчета от потрошените чаши и чинии.

Най-после Ву се отпусна тежко на единия от здравите столове, а Харди седна на другия.

Глицки наля чаша вода от мивката и я подаде на Ву, после се върна при плота, разчисти си място и се настани отгоре.

— Как се озова тук Котрел? — попита той.

— Не знам. Нямах представа, че знае къде живея.

— Но какво искаше от вас? Били сте — на колко? — на дванайсет години, когато се е състоял процесът срещу баща му. Нямате нищо общо с това, нали?

Сякаш едва сега забелязала чашата вода в ръката си, Ву изпи половината на един дъх. Сведе глава и се опита да събере мислите си. Най-после започна да им обяснява възможно най-свързано какво й е казал Котрел, за връзката й със системата, осъдила така трагично и несправедливо баща му.

— И нещо друго — добави тя. — Аз не бях просто още един адвокат. Той виждаше в мое лице Алън Боскачи, обвинил и изпратил в затвора невинния му баща. Вършех същото нещо с Андрю Бартлет, лишавайки го от години от живота му, докато Рей е знаел, че е невинен. — Тя излезе от шоковото си състояние и внезапно осъзна значението на думите му. — Защото той бе извършил онова, за което Андрю беше арестуван. Не разбирате ли? Той е убил Муни и Лора.

— И сами се досетихме — рече Глицки.

Гласът й се извиси:

— Но той ми каза, че го е извършил. Наистина ми го каза. Назова Муни по име. — Обърна се към Харди. — Това е важно — каза тя, цялата разтреперана от вълнение. — Има разлика.

— Знам — Харди захлупи ръката й с длан. — Не смятам, че на Ейб му е убягнало.

Глицки кимна.

— Ще вземем показанията му и после ще видим — каза той. — Но неофициално, не мисля, че имате причина да се безпокоите. Всичко е ясно.

— Поне достатъчно ясно по отношение на Андрю — Допълни Харди. — Нека се надяваме.

Ву си пое дълбоко дъх.

— Но откъде знаехте, че ще отворя вратата? — попита тя. — Всъщност за малко да не я отворя.

— Не бях сигурен — каза Харди. — Това беше план А. План В бе да разбием вратата няколко секунди по-късно. Но двамата с Ейб решихме, че си струва да опитаме първо план А.

Чуха шум от площадката, стъпки и гласове от стълбището.

— Утре искам по-пълни показания от вас — каза Глицки. — За днес обаче стига. — Очите му се спряха на облегнатата на стената врата и на празната рамка с увисналите панти. — Имате ли къде да спите тази нощ?

— Ще дойде у нас — каза Харди, като се обърна към нея. — Съгласна ли си? Същата просторна стая и удобно легло?

— Същият среднощен шеф? — пошегува се тя.

— Можем да го уредим.

В този момент Бранд се откъсна от полицаите, които го придружаваха, и застана на отворената рамка.

— Божичко! — възкликна той при вида на пораженията. После, като я видя до масата, затвори очи и издиша дълбоко от облекчение. Не обърна никакво внимание на Харди и Глицки, все едно ги нямаше. — Ейми, добре ли си?

Лицето й светна.

— Джейсън! Какво правиш тук?

— Какво прави тук ли? — рече Харди. — Та той е нашият герой.

Бранд поклати смутено глава и отговори:

— Не. От това, което чух, героят сте вие. Аз просто…

Харди го прекъсна:

— Просто отгатнахте всичко, повикахте началник Глицки и ни накарахте всички да се размърдаме. Без вас нищо от това нямаше да се случи.

Ву гледаше Бранд втренчено.

— Но нали ти казах да се махаш, Джейсън. Да изчезваш оттук.

— Знам — вдигна рамене той. — Промъкнах се обратно и подслушах на вратата.

— Но защо? Откъде знаеше?

— Защото те познавам, Ейми — отвърна той. — Ти не би ме отпратила така. Не и по този начин. Просто не си такава.

Зад Бранд изникнаха Лание и Ариола. Харди погледна Ву и видя, че очите й са премрежени.

Бранд пристъпи в стаята, направи път на ченгетата. Поколеба се, после отиде при Ейми и постави ръка на рамото й, а Ву улови ръката му.

От празната рамка Ариола се обади:

— Ако искаме да запечатаме това място, трябва да свършваме бързо, шефе.

— Добре — каза Глицки и посочи към цивилните. — Направете го, когато са готови да тръгнат.

Лание се намеси:

— Не искам да те ядосвам, Ейб, но долу те чакат едни хора. С камери.

Лицето на Глицки потъмня. Огледа помещението за последен път и процеди:

— Отлично — след което се запъти към стълбището.

Вън на улицата, на импровизираната пресконференция, Глицки стоеше в осветен от халогенни лампи и заобиколен от униформени кръг и говореше в цял грозд микрофони, тикнати пред лицето му. Както обикновено на такъв род събития, той бе заел отбранителна позиция.

— Като се има предвид, че снайперистът не беше в състояние да го изкара оттам, което винаги е обещаваща възможност, имаше две основни възражения срещу това просто да му се обадим по телефона или да използваме мегафон и да му съобщим, че е обграден. Първо, вече знаехме, че е убил най-хладнокръвно седем души, при това от близко разстояние. След сериозна дискусия в управлението ние решихме…

— Кои „ние“, господин началник?

— Аз, лейтенант Марсел Лание от „Убийства“ и Дизмъс Харди.

— Адвокатът? — женски глас. — С какво право един адвокат се намесва в решенията на полицията?

— Не господин Харди взе решението, Клодия. Той бе запознат подробно със ситуацията и ни бе от голяма полза. Във всеки случай, връщайки се към първоначалния въпрос, предвид поведението на господин Котрел през изминалите няколко седмици сметнахме, че ако го известим за присъствието си, той най-вероятно ще убие заложницата, а после и себе си. Второто възражение беше, че бяхме съставили по-добър план.

— Но този план излагаше на опасност живота на цивилни граждани, не е ли така?

— Вярно е, но ставаше дума само за един цивилен и господин Харди, който е тясно ангажиран със случая, прие да участва доброволно. И освен това нека не забравяме — каза Глицки, полагайки усилия да запази спокойствие, — че операцията беше успешна.

От тъмнината прозвуча друг безплътен глас:

— Да, но сигурни ли сте, че именно Рей Котрел е Екзекутора?

— Почти сто процента. Признал е всичко на госпожица Ву. Сега, след като е под арест, без съмнение ще научите повече подробности.

— Разбрах, че е бил малтретиран като дете, отраснал в домовете на приемни семейства.

— Това въпрос ли е? — попита Глицки. — Ако е така, без коментар.

— Господин началник? До каква степен решението ви да не използвате снайпериста бе продиктувано от трагичните последици на случая с ЛеШон Броуди?

— Първо, решението в случая с ЛеШон Броуди, не бе взето нито от мен, нито от друг под тази юрисдикция.

Второ, както, струва ми се, вече изясних, господин Ралстън, никога не сме вземали решение да не използваме снайпериста в днешната ситуация и фактически през цялото време, докато траеше операцията, не сме го изключвали като вариант, стига да се предоставеше възможност. Но това не се случи.

— С други думи, бяхте готов да издадете заповед Котрел да бъде застрелян наместо, а не му дадохте шанс да се предаде, като му съобщите, че е обкръжен и няма друг избор?

Стомахът му се сгърчи в спазъм. Притиснал с едната си ръка болното място, а другата вдигнал срещу ярките прожектори, Глицки се опита да не изглежда прекалено застрашителен, а напротив, дори любезен и услужлив. Но погледът, който хвърли на невидимото множество, можеше да се определи само като кръвнишки.

— Както, струва ми се, вече обясних…

35

Една сряда, малко преди един часа по обяд, Ву се запъти по коридора и свърна вдясно към кабинета на Харди, като мина точно зад работното пространство на Филис. Но явно възрастната жена имаше очи и на гърба си, защото щом Ву се изравни с нея, тя се завъртя на ергономичния си стол и й препречи пътя с ръка.

— Той е зает и не желае да го безпокоят. Имате ли уговорена среща?

Ву спря, като се насили да се усмихне учтиво:

— Току-що си отворих пощата — каза тя, размахвайки жълт плик, — и съм сигурна, че ще иска да види това.

— Така казват всички. Вие, съдружниците, сте убедени, че господин Харди иска да ви вижда и това, разбира се, е така. Ние с него обсъдихме този въпрос. Той с радост отделя време за партньорите си, но наистина предпочита моментът да е удобен по-скоро за него, отколкото за вас. — Навярно Филис действително вярваше, че с усмивката си на училищен възпитател смекчава посланието. — Извинете — каза тя, когато един от телефоните й иззвъня и тя се обърна да го вдигне.

Ву не се поколеба нито за миг и се отдалечи колкото може по-тихо. Почука на вратата на Харди.

— Госпожице Ву! — разнесе се зад нея недоволният глас на Филис. В същото време отвътре прозвуча едно „слушам“ и тя побърза да влезе.

Шефът й, свалил сакото и разхлабил възела на вратовръзката си, ровеше в чекмеджетата на бюрото си. Приветства появата й с усмивка, приветлива в сравнение с поведението му, което издаваше очевидна тревога.

— Как успя… — започна той, но бе прекъснат от острото жужене на интеркома. Пресегна се, натисна бутона и отново произнесе „слушам“, този път в слушалката. Знаеше, че от всички неща, които Филис мрази — а бе научил от опит, че те обхващат почти всички форми на човешко общуване — кавалерийският му поздрав по телефона може би я дразни най-много.

— Господин Харди! Казах на госпожица Ву, че не желаете да ви безпокоят, но тя въпреки това влезе.

— Виждам и ви уверявам, че вече съм обезпокоен, Филис. Грешката не е ваша. Веднага ще я смъмря. Благодаря ви.

Без да изключва микрофона, той се обърна строго към Ву:

— Госпожице Ву, когато кажа на Филис, че не желая да ме безпокоят, очаквам от вас и от останалите съдружници… — После натисна бутона и прекъсна връзката. — Да щурмуваш вратата не е особено умно, Ву. Имам нужда от тази жена, независимо дали вярваш или не. Тя е изключително добра в работата си.

— Може би, но не е твърде мила.

— И не бива да бъде. Ако беше мила, всички щяха да се изнизват покрай нея. А понеже не е, някои от колегите ти се страхуват да отидат дори до тоалетната, за да не ги забележи, и така остават на бюрата си и работят без прекъсване. Това е полезно за фирмата.

Ву си позволи да се усмихне.

— Наистина заприличваш все повече и повече на господин Фрийман.

Харди наклони глава.

— Приемам го за комплимент от най-висша степен. Да си ми виждала стреличките?

— Стреличките ти? Че кога съм ги виждала изобщо?

— Не знам. Но вчера бяха тук, или онзи ден, не помня, а сега ги няма. Изчезват вече за втори път през последните два месеца. Струва ми се, че си губя ума.

— Може би го пазиш за по-големи дела.

Харди престана да тършува из чекмеджетата и ги захлопна едно след друго.

— За съжаление май няма кой знае какви признаци и за това.

Като огледа стаята за последен път, най-после се предаде и се облегна в големия си кожен стол зад бюрото.

— Та какво е толкова важно, та рискува да си навлечеш възмущението на Филис?

Тя му показа плика.

— Това е направо страхотно.

— Какво е то?

Тя му го подаде и той извади листовете отвътре.

Бранд и Ву седяха на една маса в дъното на „Балбоа“. Сервитьорът им бе донесъл напитките, но те не ги бяха докоснали. Когато Бранд свърши да чете писмото на Андрю, го подаде внимателно на Ву. Измина една дълга минута, преди да проговори.

— Неприятно ми е, че се опитах да го тикна зад решетките до края на живота му. — Отново замълча. — Никога досега не съм имал обвиняем, който да е невинен, знаеш ли? Това те кара да се замислиш.

— Може би сега се питаш дали не си изпратил в затвора някого, чието място не е там?

Той помисли малко.

— Всъщност не. Не смятам. Искам да кажа, Бартлет беше изключение. Поне се надявам да е така. Но да си призная, не съм сигурен. Алън Боскачи също е бил убеден, че онзи Уелдинг е виновен. Странно — продължи той, — но това по някакъв начин ме кара да вярвам по-силно в системата. В края на краищата Андрю Бартлет е свободен, въпреки че и аз, и Джонсън положихме всички усилия да го унищожим. Понякога системата работи.

Харди и Глицки почти не се бяха виждали от шест седмици.

След ареста на Екзекутора и въпреки щастливата развръзка медиите изядоха Глицки с парцалите, обвинявайки го за политически некоректния му стил на работа. Многобройните публикации за ролята му в провала с ЛеШон Броуди, съчетана с явното му незачитане не само на законовите, но и на основните човешки права на заподозрените, особено ако произлизаха от тинята на обществото, доведоха до не едно искане за оставката му. Някои правозащитни организации настояха процедурите по вземането на решения в полицейското управление да бъдат разследвани и призоваха за формирането на различни комитети, които да надзирават и да критикуват управленската структура.

Как така бе отнело толкова дълго време на полицията почти двайсет часа да сглобят късчетата информация, които свързваха Лукас Уелдинг със сина му и сегашната му самоличност? Защо, макар че се радваха на лукса да разполагат с неограничени бюджетни средства, никой от полицията не бе успял да открие по-скоро, че жертвите на Екзекутора са били членове на едно и също съдебно жури? Защо се бяха забавили да издирят адреса на последната жертва, Уенди Такахаши? Ако бяха работили по-експедитивно и ефикасно, можеше да й спасят живота. Как бе допуснал Глицки един цивилен, който не заема изборна длъжност, да се намесва в решения, включващи участието на високоспециализираното тактическо звено?

И така нататък, и така нататък.

За щастие Батист, Лание, Джакман и самият кмет — в рядък и някак изненадващ изблик на солидарност — бяха подкрепили до един Глицки, като поеха своя дял от вината, ако изобщо можеше да става дума за вина. Накрая, най-неочаквано, цялата олелия затихна.

Въпреки всичко Глицки усещаше, че дните му на заместник-началник най-вероятно са преброени. Не можеше да каже, че това щеше да му разбие сърцето. Дори бе обсъдил с Батист и Лание възможността отново да стане инспектор, за да може да се занимава с различни разследвания, без да му тежи бремето на административните задължения. Всички знаеха, че не беше политик — тогава защо да не го оставят да работи там, където от него наистина би имало полза, вместо на място, където при цялото си старание и дори известни успехи създава само главоболия на Управлението?

Харди, от своя страна, прекара по-голямата част от времето да обучава съдружниците и партньорите си как да работят с така наречените „влиятелни клиенти“. Самият той беше загубил вкус към сделките и преговорите. Това, което му харесваше най-много, бяха съдебните процеси. Един от съдружниците, Греъм Русо, го бе помолил да стане втори адвокат в местен процес за убийство с вероятна смъртна присъда, който изискваше изключително умела защита. Русо смяташе да пледира някакъв вид невменяемост, за да спаси живота на клиента си. И в интерес на истината Харди познаваше златни ретривъри с повече мозък от клиента им, който му напомняше на Лени от романа на Стайнбек „За мишките и хората“: „Разкажи ми за зайците, Джордж“. Без съмнение клиентът бе извършил ужасни неща, но Харди не вярваше, че щатът ще го екзекутира. Какъвто и да бе изходът обаче, делото обещаваше да бъде сложно и интересно. Големи неща. Той просто искаше да бъде част от тях.

Известно време прекара и в зубрене на закона за имиграцията — съзираше тук огромна пазарна ниша, която в Калифорния непрестанно се увеличаваше. Използва за опитни зайчета Саларко. Осигури си спонсорството на неколцина от клиентите на Хуан, чиито градини поддържаше всичките живееха в относителен разкош и макар да беше още новак в тази област, имаше основания за надежда, че Саларко ще си спестят част от бюрократичните тегоби на делата за гражданство.

Днес обаче, неделя, първия ден на юни, Харди и Глицки гледаха бейзболен мач на „Джайънтс“ на стадион „Пакбел“, съблекли якетата си и нахлупили на главите си шапки на любимия отбор, които да ги предпазват от яркото слънце. Един от клиентите на Харди им бе осигурил билетите.

Харди счупи един фъстък и го прокара с глътка бира.

— Как ти е жлъчката?

— Последната новина е, че искат да ми я извадят — Глицки сръбна от кока-колата си. — Казах им не.

— Защо не?

Глицки сви рамене.

— Вече имам достатъчно метал във вътрешностите си, стига ми за известно време. Няма да позволя да ме режат три пъти, както правят в днешно време. Моят лекар дори си направи тъпашка шега: „Все едно те ръгат с нож в корема“. Всъщност, наистина те ръгат с нож в корема.

Смешен човек.

— Да, но щом болката е от жлъчката…

— От другата страна е.

— Какво?

— Болката. Не е от страната на жлъчката. Нарича се ирадираща болка. Казват, че се срещало доста често. Настъпят те по пръстите на краката, а те заболява ръката.

— А, така ли? На мен ми се случва през цялото време.

Глицки му хвърли подозрителен поглед.

— На мен пък не. Затова съм малко скептичен към диагнозата. Освен това, не е истинска болка, имам предвид, не е остра болка, а по-скоро някакво пърпорене.

— Да не би да е пак сърцето ти?

Глицки поклати глава:

— Не. Знам какво е усещането и не е това.

— И какво ще правиш, след като отказваш да ти оперират жлъчката?

— Ще си живея така. Вече мина една година и още не съм умрял. Трея го отдава на стреса, а тя не е глупава. Докато траеше цялото това безумие с Котрел, бе доста непоносимо. Сега съм по-добре. Това е моята теория.

— Дано не е теория на относителността. Тя вече е била открита.

— Помниш ли когато разследвах случая Боскачи и организирахме най-голямата хайка в историята?

— Е, и?

— Толкова усилия, допълнителни човешки и финансови ресурси, а, общо взето, не постигнахме нищо. Не искам да ти гъделичкам самолюбието, което и без това е достатъчно голямо, но ако не се беше добрал до жената на Муни, никога нямаше да го хванем.

— Може би.

— Може би, но работата е там, че никой не си направи труда да провери, да потърси, да открие нещо. — Той се наведе напред и сниши гласа си. — Говоря за нас. Никой не ни разкри. Никой няма да ни разкрие. Никога. Защо трябва да се тревожа всеки божи ден, всеки проклет божи ден, че някой ще ни разкрие и животът ми ще бъде съсипан.

Харди отбеляза с известна изненада, че Глицки, който никога не ругаеше, употреби думата „проклет“. Той хвана ръката на приятеля си.

— Никой не ни търси, Ейб. Наистина. — Стисна ръката му. — Забрави. Животът е прекалено кратък.

— Само си помислих, че ако се върна в отдел „Убийства“, бих продължил разследването.

Харди се ухили.

— Ето затова е такова удоволствие да те познава човек. Но нека те питам нещо: точно сега стомахът ти пърпори ли?

Глицки се облегна на седалката си и се съсредоточи за минута, после поклати глава:

— Не.

— Приеми го като малка победа. Стъпка напред.