Афганецът

1.

Ако младият талибан имаше и най-малката представа, че телефонният разговор може да го убие, вероятно никога нямаше да го проведе. Но той нямаше представа, така че набра номера. И това го уби.

На 7 юли 2005-а четирима терористи се самовзривиха в градския транспорт в Лондон и отнесоха със себе си петдесет и двама души. Още около седемстотин бяха ранени и поне сто от тях останаха инвалиди.

Трима от терористите бяха родени във Великобритания в семейства на пакистански имигранти. Четвъртият беше ямаец по рождение, натурализиран британец, приел исляма. Той и още един бяха все още тийнейджъри, третият беше на двайсет и две, а водачът на групата — на трийсет. Мозъците и на четиримата бяха промити от фанатизирани проповедници не някъде в Третия свят, а в самото сърце на Англия.

Двайсет и четири часа след експлозията те вече бяха идентифицирани, а за домовете им бе установено, че са в или около Лийдс. Лидерът им, по професия учител на бавноразвиващи се деца, се казваше Мохамед Сидик Хан.

Докато претърсваха квартирите им, полицаите се натъкнаха на истинско съкровище, което така и не споделиха с медиите. Намерени там разписки доказваха, че единият от двамата по-възрастни атентатори е купил четири мобилни телефона с предплатени сим-карти за по двайсетина паунда. Самите телефони липсваха, но благодарение на разписките полицията вече разполагаше с номерата им и ги вкара в системата.

Изясни се още, че в края на миналата година Сидик Хан и най-близкият му сподвижник в групата, младият пенджабец Шахзад Тануир, са прекарали три месеца в Пакистан. Седмици след експлозиите Ал Джазира излъчи клип, записан от Сидик Хан малко преди смъртта му, и се доказа, че той е заснет именно в Исламабад.

Чак в края на 2006-а стана ясно, че единият от атентаторите е подарил един от чистите мобилни телефони на инструктора си в Ал Кайда, а той на свой ред го е връчил на човек от близкото обкръжение на Осама бин Ладен в скривалището им в негостоприемните планини в Южен Уазиристан. Най-вероятно джиесемът е трябвало да бъде използван само в краен случай, защото членовете на Ал Кайда са изключително предпазливи с мобилните комуникации — но по онова време е нямало как да знаят, че британският фанатик е сглупил да остави разписките върху бюрото си в Лийдс.

Щабът на Бин Ладен има четири подразделения, които отговарят съответно за операциите, финансирането, пропагандата и доктрината. Всяко от тях си има шеф и само Бин Ладен и помощникът му Айман Ал Зауахири са с по-висок чин. През септември 2006-а шеф на финансите на Ал Кайда беше египетският съратник на Зауахири — Тефик Ал Кор.

На 15 септември той се намираше в пакистанския град Пешавар и чакаше водач, който да го върне при Шейха в пещерите.

Нае четирима талибани да се грижат за сигурността му по време на краткия му престой в града. Те бяха родом от северозападните планини — област, управлявана от жестоки родове, която се простира покрай практически оставената на произвола граница, и формално бяха пакистанци, но произхождаха от вазирските племена. Предпочитаха да говорят на пущу, а не на урду, и бяха лоялни към пущуните, от които всъщност произхождат и самите вазири.

И четиримата бяха израснали в мадраси, тоест в училища, в които основно се изучава Коранът и които са под контрола на уахабитите, най-жестоката и нетолерантна секта в исляма. Не умееха нищо друго, освен да рецитират Корана, и по тази причина бяха, досущ като милионите други младежи от мадрасите, абсолютно непригодни за нормална работа. Стига племенният им главатар да им поставеше задача обаче, бяха готови да умрат, но да я изпълнят. А сега им бе заповядано да пазят този египтянин на средна възраст, който говореше пилотски арабски, но знаеше достатъчно пущу, за да се разбират.

Единият от младите талибани се казваше Абделахи. Любимата му играчка бе мобилният му телефон, но за нещастие батерията на същия точно сега беше на нула, защото не се бе сетил да я зареди.

В ранния следобед, като си даваше сметка, че е твърде опасно да отскочи до местната джамия, Ал Кор се помоли заедно с телохранителите си в апартамента, който временно обитаваха. После хапна и се оттегли за кратка почивка.

Братът на Абделахи живееше на неколкостотин километра на запад в друг фундаменталистки град — Кета. Абделахи тръпнеше от нетърпение да разбере как е болната му майка и правеше опит след опит да се обади от мобилния. Разговорът едва ли щеше да се различава от бъбренето, което всекидневно лети в ефира между петте континента. Телефонът обаче отказваше и отказваше да проработи. Друг от групичката посочи липсата на чертички върху екрана и обясни за зарядното. Тогава Абделахи видя джиесема върху куфарчето на египтянина, оставено в хола.

Този си беше напълно зареден. Абделахи реши, че няма нищо нередно да го заеме за минутка, вдигна го, набра телефона на брат си и след секунди чу сигнала „свободно“, който означаваше, че далеч, в Кета звъни.

А в Исламабад, в подземния лабиринт от стаи, където се помещава подслушвателният отдел на Пакистанския контратерористичен център, запулсира червена светлинка.

Мнозина от жителите на Хампшир я смятат за най-красивата област в Англия. На южния бряг, който се оглежда във водите на Ламанша, са разположени огромното пристанище на Саутхамптън и корабостроителницата на Портсмут. Административен център е пропитият с история Уинчестър, прочут със своята почти хилядолетна катедрала.

В самото сърце на областта, далеч от магистралите и по-големите пътища, лежи тихата долина на река Миън, край чиито брегове са разположени села и градчета, основани още от саксонците. Само една магистрала пресича долината от юг на север, а останалата й част е прорязана от лъкатушещи селски пътища, над които са надвиснали вековни дървета, оградени от живи плетове и ливади. В този земеделски кът има само няколко ниви, по-големи от четири хектара, и само няколко стопанства, по-големи от двеста. Повечето чифлици са стари постройки от гредоред, тухли и керемиди, с плевни, които се отличават с внушителни размери и старинна красота.

Мъжът, застанал на покрива на една такава плевня, виждаше като на длан долината и близкото селце Миънстоук, само на километър и нещо оттам. По времето, когато — няколко часови зони на изток — Абделахи бе зает с последното телефонно обаждане в живота си, мъжът на покрива избърса потта от челото си и внимателно продължи да пренарежда керемидите.

Може би щеше да е по-разумно да повика работници, които да опашат цялата плевня със скелета. Работата щеше да се свърши по-бързо и по-сигурно, но и щеше да му излезе много по-скъпо. Точно в това беше проблемът. Човекът беше бивш военен, пенсионирал се след двайсет и пет годишна служба и похарчил повечето получени от армията пари, за да купи мечтата си — местенце в провинцията, което най-сетне да нарече дом. Така бе стигнал до тази плевня с обор отдолу и четирите хектара земя около нея. Военните не се стискат много-много за парите, но строителните фирми в областта му бяха дали толкова високи цени, че той реши, колкото и време да му отнеме, да свърши работата сам.

Мястото беше наистина идилично. Той си представяше как ще изглежда реставрираният покрив, покрит с деветдесетте здрави процента от оригиналните керемиди. Останалите десет щеше да купи от местния магазин. Носещите дъбови греди все още бяха също толкова здрави и солидни, колкото в деня, когато бяха вдигнали покрива, но мертеците щяха да отстъпят място на по-съвременен материал.

Наум той вече разчертаваше всекидневната, кухнята, столовата и кабинета, които щеше да изгради долу, където сега имаше само няколко прашни бали слама и купчина изгнило сено. Знаеше, че ще трябва да се довери на професионалисти за електричеството и водопровода, но все пак се записа на вечерни курсове по зидарство, дърводелство и стъкларство в саутхамптънския Технически колеж.

Един ден отпред щеше да има павиран двор и зеленчукова градина, пътечката, която водеше към селския път, щеше да бъде покрита с чакъл, а на ливадата щяха да пасат овце. Всяка вечер в палатката, която бе разпънал на поляната, гален от топлия благоуханен ветрец на циганското лято, проверяваше сметките си. И се уверяваше, че с търпение и доста труд ще успее да се вмести в скромния си бюджет.

Беше четиридесет и четири годишен, мургав, с черна коса и черни очи, слаб, но изключително здрав физически. Беше човек, наситил се на всичко. На пустините и джунглите, на маларията и пиявиците, на кучия студ и ледените нощи, на отвратителната храна и скованите от болка крайници. Щеше Да си намери някаква работа наблизо, да си вземе лабрадор или поне два малки териера и, кой знае, може би да открие жената, с която да свърже живота си.

Свали още десетина керемиди, запази десетте цели, хвърли долу изпочупените — а в Исламабад червената светлинка запулсира.

Много хора са убедени, че предплатените сим-карти не правят сметки. И това наистина е така за самия потребител, които е дал парите си предварително, но не и за мобилния оператор. Освен ако телефонът не се използва в определен район, където функционира само операторът-продавач, между различните телекоми могат да се появят сметки за уреждане. За което внимават техните сървъри.

Така че, когато братът на Абделахи вдигна слушалката, за да отговори на позвъняването му, мобилният телефон се свърза с клетка, разположена на радиокула в покрайнините на Пешавар. Клетката бе собственост на Пак-Тел. Затова компютърът на Пак-Тел започна да издирва продавача на съответната сим-карта в Англия с намерението да му каже на електронния си език: „Един от твоите клиенти ползва времето и въздушното ми пространство, следователно ми дължиш еди-каква си сума“.

Но от години Пакистанският контратерористичен център (ПКЦ) изискваше от Пак-Тел и другата местна компания — Моби-Тел, да препращат всеки проведен в техните мрежи разговор към подслушвателния му отдел. А по молба на британците ПКЦ следеше няколко определени номера — единият от които току-що се бе активирал.

Дежурният сержант натисна един бутон, за да се свърже с началника си. Началникът се заслуша в разговора и попита:

— Какво казва?

Сержантът, който владееше пущу, отвърна:

— Нещо за майка си. Изглежда, разговаря с брат си.

— Откъде?

Отново кратка пауза.

— Идва от предавателя в Пешавар.

Нямаше нужда от повече обяснения. Целият разговор щеше да бъде записан за по-късен анализ. Незабавната задача бе да се локализира мобилният телефон. Дежурният майор знаеше, че това е почти невъзможна задача в рамките на един кратък разговор. Освен ако онзи идиот не държеше линията отворена достатъчно дълго.

Той натисна три клавиша на телефона върху бюрото си — кабинетът му беше високо над подземията на подслушвателния отдел — и се свърза с шефа на ПКЦ за Пешавар.

Още преди години, много преди трагичните събития на 11 септември 2001-ва, пакистанското Управление на военното разузнаване (УВР) беше буквално пренаселено от ислямистки фундаменталисти от армията. Това бе и причината за абсолютната му ненадеждност в борбата срещу талибаните и техните гости от Ал Кайда.

Но в един момент пакистанският президент Мушараф просто вече нямаше избор, освен да последва съветите на САЩ и да разчисти задния си двор. Част от програмата включваше изваждането на офицерите-радикали от военното разузнаване и преместването им в други поделения, а друга — създаване в рамките на Управлението на елитен контратерористичен център, в който да бъдат назначени млади офицери без вземане-даване с ислямисткия тероризъм, независимо колко силни са вярата и благочестивостта им.

Полковник Абдул Разак, бивш танков командир, беше един от тях. Сега той ръководеше ПКЦ в Пешавар. Прие обаждането точно в два и половина. Изслуша внимателно колегата си от столицата и попита:

— Колко продължава?

— Досега около три минути.

Кабинетът на полковник Разак бе на седемстотин метра от кулата на Пак Тел, тоест в радиуса от 800–900 метра, необходими на пеленгатора да работи най-ефективно. Полковникът се втурна към плоския покрив на сградата с двама от техниците си, за да включат антената, която да започне претърсването на града.

В Исламабад дежурният сержант се свърза с началника си:

— Разговорът приключи.

— По дяволите! — изръмжа майорът. — Три минути и четиридесет и четири секунди. Е, не можехме да очакваме много повече.

— Обаче май не го е изключил — каза сержантът.

В апартамента в Стария град на Пешавар Абделахи допусна втората си грешка. Когато чу, че египтянинът се е размърдал и всеки момент ще излезе от спалнята, той набързо приключи разговора с брат си и пъхна джиесема под една възглавница. Но забрави да го изключи. В този момент пеленгаторът на полковник Разак вече стопяваше броя на възможните локации.

И британските Специални разузнавателни служби (СРС), известни повече като МИ-6, и американското Централно разузнавателно управление (ЦРУ) по очевидни причини провеждат големи операции в Пакистан. Това е основна военна зона в битката срещу съвременния тероризъм. Една от силните страни на западния пакт винаги, още от 1945-а, е била в способността на двете агенции да работят заедно.

Имало е, разбира се, и търкания — особено покрай черната серия от предателства на британски агенти, започнала с Филби, Бърджес и Маклийн през 1951-ва.

После американците разкриха, че и самите те са давали хляб на хора, които са снасяли информация на Москва, и конфликтите между агенциите попресекнаха. Краят на Студената война през 1991-ва доведе до лишеното от мъдрост предположение у политиците и от двете страни на Атлантика, че най-сетне не само е настъпил мир, но и че той ще продължи вечно. Те не знаеха, че дълбоко в ислямския свят се ражда нова Студена война.

След 11 септември съперничеството бе напълно забравено, а с него и калните номера. Новото правило гласеше: „ако научим нещо, веднага го споделяме с вас“. И обратното. В общата битка бяха вплетени усилията и на чужди агенции, но нищо не можеше да се сравни с хармонията между агентурните мрежи на САЩ и Великобритания.

Полковник Разак познаваше представителите и на двете в града. Чувстваше се по-близък с човека на МИ-6, Брайън О’Дауд, а и издирваният телефон беше поначало британски проблем. Затова позвъни на О’Дауд.

В този момент господин Ал Кор влезе в банята и Абделахи бръкна под възглавницата, за да извади мобилния телефон и да го остави там, откъдето го беше взел — на куфарчето. С леко чувство на вина отбеляза, че телефонът все още е включен, затова мигновено го изключи. Но закъсня с осем секунди. Пеленгаторът вече беше свършил работата си.

— Как така сте го открили?! — възкликна О’Дауд. Внезапно денят му се превърна в изключителен празник.

— Няма грешка, Брайън. Обаждането дойде от апартамент в Стария град. Двама агенти вече поеха натам, за да огледат и да обмислят как да влезем.

— За кога го планираш?

— Като се стъмни. Бих предпочел два-три през нощта, но рискът е твърде голям. Дотогава пиленцето може да е изхвръкнало от клетката…

Полковник Разак беше специализирал една година във военното училище в Камбърли в Англия и много се гордееше с богатия си на идиоми речник.

— Мога ли да дойда и аз?

— Искаш ли?

— А папата католик ли е?

Разак се засмя. Шегата му хареса.

— Аз съм правоверен и няма как да знам — отвърна той. — Добре. В шест в моя кабинет. Но цивилен. Имам предвид по нашенски цивилен.

Искаше да каже, че не само няма да са униформени, но и че в Стария град и особено на чаршията Киса Хауани може да останеш незабелязан само с шалвар камеез, традиционните широки панталони и дълга блуза. Или роба с тюрбан като тези на планинците. О’Дауд трябваше да се съобрази с това.

Британският агент пристигна малко преди шест с черния си джип „Тойота Ландкрузър“ със затъмнени прозорци. Един британски „Ландроувър“ би бил по-патриотичен избор, но „Тойотата“, предпочитано превозно средство на местните фундаменталисти, по не се набиваше на очи.

Носеше бутилка „Шивас Рийгъл“, любимото питие на Абдул Разак. Веднъж дори му бе обърнал внимание върху това.

„Имам се за добър, но не чак маниакален мюсюлманин — беше отвърнал Разак. — Не докосвам свинско, но не намирам вреда в танците или хубавата пура. Да се забраняват е талибански фанатизъм, който не споделям. Що се отнася до алкохола, виното е било доста популярно по време на първите четири халифата и ако един ден в Рая бъда смъмрен от някой много по-висш от теб, ще помоля милостивия Аллах за прошка. Междувременно можеш да ми долееш“.

Може да изглежда странно офицер от танкова бригада да се превърне в отличен полицай, но Абдул Разак бе точно такъв. Беше на трийсет и шест, женен, с две деца, добре образован. Способен да разсъждава многопластово, той предпочиташе да действа тихо и ловко и приличаше по-скоро на мангуста, изправила се срещу кобра, отколкото на връхлитащ слон. Сега се надяваше да превземе апартамента, без да се стига до яростна престрелка. Затова трябваше да е невидим и безшумен.

Пешавар е древен град, а чаршията Киса Хауани е най-старата му част. Векове наред керваните, които влизали в Афганистан по едно от разклоненията на Великия път на коприната между високите назъбени стени на страховития проход Хайбер, спирали тук, за да могат и хора, и камили да отпочинат. Като всеки добър пазар, Киса Хауани винаги е предлагал стоки, които да задоволят най-елементарните човешки нужди — одеяла, шалове, килими, месингови предмети, медни съдове, храна и напитки. И все още е така.

На Киса Хауани се срещат много етноси и много езици. Опитното око ще забележи тюрбаните на афридите, вазирите, гилзаите и пакистанците, контрастиращи с високите калпаци от по-северните територии и вълнените шапки на таджиките и узбеките.

В този лабиринт от тесни улички и пътечки, по които човек може да се изплъзне на всеки преследвач, са разположени магазинчетата и сергиите на пазара за часовници, пазара за кошници, сарафите, птичия пазар и пазара на разказвачите на приказки. В имперските времена англичаните наричали Пешавар „Пикадили на Централна Азия“.

Апартаментът, идентифициран като мястото, от което се е провел телефонният разговор, беше във висока тясна постройка с орнаментирани балкони и кепенци на прозорците. Намираше се четири етажа над голям магазин за килими, разположен на улица, широка колкото за един автомобил. Заради жегите през лятото, всички сгради в Стария град на Пешавар са с плоски покриви, на които обитателите вечер могат да поемат глътка по-хладен въздух, а към горните етажи водят отворени стълбища. Полковник Разак поведе хората си към къщата, без да вдигат шум.

Изпрати четирима, всичките облечени като планинци, към покрива на друга сграда, през четири постройки от целта. Когато стигнаха там, те бавно започнаха да прескачат от покрив на покрив, докато не стигнаха до нужния. Там спряха да изчакат по-нататъшни указания. Полковникът пое с шестима души нагоре по стълбите. Всички криеха автоматични пистолети под робите си, освен водача на групата, мускулест пенджабец, който мъкнеше таран.

Когато се подредиха на площадката, полковникът му кимна, мъжът замахна с тарана и го стовари върху ключалката. Вратата отхвърча навътре и групата влетя в апартамента. Трима от мъжете на покрива се спуснаха да се присъединят към атаката, а четвъртият запази позиция, в случай че някой реши да потърси път за бягство нагоре.

Когато по-късно Брайън О’Дауд си припомняше случилото се, то му се струваше невероятно бързо и някак в мъгла. Такова бе и за обитателите на апартамента.

Ударната група нямаше представа нито колко души има вътре, нито на какво точно ще се натъкне. Можеше да е малка армия, можеше и да е семейство, което се е събрало на чай. Не знаеха дори разположението на стаите — в Лондон или Ню Йорк вероятно съхраняват архитектурните си планове, но не и в Киса Хауани. Всичко, с което разполагаше екипът, бе, че от този адрес е извършено обаждане от издирвана сим-карта.

Това, на което попаднаха, бяха четирима млади мъже, седнали пред телевизора. За секунди през главите на полицаите мина опасението, че са щурмували най-невинно домакинство. Но веднага забелязаха, че и четиримата мъже са с дълги бради, че всичките са планинци и че най-бързо окопитилият се от тях вече протяга ръка да извади оръжието си изпод робата. Точно той беше Абделахи и загина от четирите куршума от „Хеклер и Кох“ MP5, пронизали гърдите му. Останалите трима бяха обезвредени и проснати на пода, преди да могат да реагират. Полковник Разак бе дал ясни инструкции: по възможност да бъдат заловени живи.

Трясък откъм спалнята извести присъствието на пети човек. Пенджабецът бе захвърлил тарана, но и мощното му рамо бе достатъчно да изкърти вратата, през която на мига се втурнаха двама от агентите на ПКЦ, следвани от полковника. В средата на стаята беше приклекнал арабин на средна възраст с широко отворени, изпълнени със страх или омраза очи. Явно искаше да събере частите на лаптопа, който бе запратил в теракотения под в опит да го натроши, но разбра, че няма време за това, обърна се и се хвърли към широко отворения прозорец. Полковник Разак изкрещя: „Хвани го!“, ала пенджабецът не успя да го задържи. Заради жегата, египтянинът беше гол до кръста и кожата му бе потна и хлъзгава. Той дори не спря пред парапета, а направо го прескочи и се сгромоляса върху плочките дванайсет метра по-долу. За секунди около тялото му се скупчиха десетки минувачи. Финансистът на Ал Кайда просто изхриптя и умря.

В сградата и на улицата избухна хаос, хора крещяха и тичаха. Полковникът повика петдесетината униформени, които чакаха заповедите му във „Ванове“ със затъмнени стъкла на няколко преки, и те се появиха тичешком по тясната уличка, за да възстановят реда, ако това е точната дума за още по-големия хаос, който настана. Но основната им задача все пак бе изпълнена — къщата, в която се бяха разиграли драматичните събития, беше отцепена. Малко по-късно полковник Разак щеше да разпита всички съседи и на първо място хазяина — продавача на килими от партерния етаж.

Трупът на улицата бе обграден от униформени и покрит с одеяло. Чакаха носилка. Мъртвият щеше да бъде извозен до моргата в централната болница на Пешавар. Все още никой нямаше представа кой може да е този човек, предпочел смъртта пред особеното внимание, с което щяха да го посрещнат американците в лагера Баграм в Афганистан, където със сигурност щеше да бъде изпратен според негласните договорки на Исламабад и местната агентура на ЦРУ.

Полковник Разак обърна гръб на улицата и се качи в апартамента. Тримата задържани вече бяха с белезници и качулки. Щеше да се наложи да ги изкарат с въоръжен ескорт — все пак на улицата бе пълно със симпатизанти на фундаменталистите. След това полковникът щеше да се съсредоточи, най-вероятно с часове, върху претърсването на апартамента и за най-дребната улика.

По време на нахлуването Брайън О’Дауд бе изчакал на стълбището — така му бяха казали. Сега вече бе вътре и държеше счупения лаптоп. И двамата с Разак усещаха, че компютърът може да се окаже истинско съкровище. Всички паспорти, мобилни телефони, листчета — колкото и незначителни да изглеждаха, да не говорим за тримата задържани и съседите — много информация щеше да бъде отнесена оттук до някое сигурно място и проучена до най-малката подробност. Но първо лаптопът…

Мъртвият египтянин беше проявил тотална наивност в опитите си да потроши компютъра. Всъщност дори да бе пробвал да изтрие файловете му, нямаше да е достатъчно. Във Великобритания и Щатите имаше гении, които можеха да извлекат от твърдия диск всяка дума или знак, изписани от клавиатурата му.

— Жалко за този тип, който и да е той — промърмори агентът от МИ-6.

Разак изсумтя. От негова гледна точка, бе взел правилно решение. Ако бяха изчакали, заподозреният можеше и да изчезне. Ако пък беше пуснал агентите си да душат около сградата дни наред, със сигурност щяха да ги забележат, а и нямаше гаранция, че птичето пак нямаше да изхвърчи. Затова беше решил да действа твърдо и бързо и ако разполагаше с още някакви си пет секунди, тайнственият самоубиец сега щеше да е с белезници.

Сега обаче Разак трябваше да подготви съобщение за медиите, в което да се казва, че неизвестен бандит е намерил смъртта си при опит да бъде арестуван. Поне докато не разкриеха самоличността му. Ако се окажеше, че е терорист от Ал Кайда, американците щяха да настояват за шумна пресконференция, на която да разтръбят за поредния си триумф.

Полковникът още нямаше представа всъщност колко високо в йерархията бе стоял Тефик Ал Кор.

— Изглежда, ще имаш доста работа тук — обади се О’Дауд. — Нали не възразяваш да взема мерки този лаптоп благополучно да стигне до офиса ти?

За щастие, Абдул Разак имаше чувство за хумор. Без чувство за хумор никой в света на задкулисните операции нямаше да съумее да запази разсъдъка си. Думата „благополучно“ го развесели.

— Ще съм ти изключително благодарен — отговори той. — Четирима от моите хора ще те изпратят до колата. За всеки случай. А когато свърша тук, няма да е зле да довършим безнравствените си занимания с онази бутилка.

Притиснал здраво безценния товар към гърдите си, човекът на МИ-6 слезе до „Ландкрузъра“ заедно с пакистанските войници — по един отпред, отзад и от двете му страни. Техниката, която му трябваше, вече го чакаше на задната седалка, а зад волана бе шофьорът му, предан до смърт сикх, който пазеше и нея, и автомобила.

Щом „Ландкрузърът“ стигна до едно пусто място извън Пешавар, О’Дауд прикачи лаптопа към своята по-голяма и помощна „Текра“, която веднага се свърза с щабквартирата на Британската правителствена комуникационна служба (БПКС) в Челтнам, Котсуолд Хилс.

О’Дауд знаеше горе-долу как да борави с техниката, но все още се изумяваше от вълшебството на новите технологии. За няколко секунди съдържанието на харддиска прекоси киберпространството и се озова в Челтнам, на хиляди километри от Пешавар. Комуникационната служба изсмука вътрешността на лаптопа с лекотата, с която паяк изсмуква телесните течности на муха.

После О’Дауд закара преносимия компютър до щаба на ПКЦ в Пешавар и го повери в сигурни ръце. Още преди да беше стигнал дотам, от Челтнам вече бяха споделили новопридобитото съкровище с американската Агенция за национална сигурност (АНС) във Форт Мийд, Мериленд. Беше черна нощ в Пешавар, ранно утро в Котсуолд Хилс и късен следобед в Мериленд. Но това нямаше значение. Хората в БПКС и АНС не се интересуват дали навън е ден, или нощ.

И двете централи, разположени в комплекси от сгради, разпръснати в идилична провинциална среда, подслушват без почивка всички точки на земното кълбо, от полюс до полюс. Трилиони думи, изговаряни всекидневно от човечеството на петстотин езика и повече от хиляда диалекта, се прихващат, сортират, пресяват, запомнят, изхвърлят и, ако звучат по-любопитно, анализират и проследяват.

И това е само началото. Двете агенции непрестанно дешифрират стотици кодове и разполагат със специални отдели за възстановяване на изтрити файлове и разкриване на киберпрестъпления. Докато различните райони на планетата навлизаха в нов ден и нова нощ, експертите започнаха да преодоляват препятствията, които Ал Кор си мислеше, че е поставил пред евентуалните натрапници, включително да възстановяват файловете, които той бе убеден, че е изтрил.

Този процес може да бъде сравнен с работата на изкусен реставратор на картини. Най-горният слой мръсотия или допълнително наложена боя се отделя с изключително внимание от платното, за да се разкрие оригиналът отдолу. Така и „Тошибата“ на Ал Кор започна да разкрива файл след файл от тези, които той смяташе за унищожени или много добре скрити.

Разбира се, O’Дауд беше информирал предварително своя колега и началник, шефа на МИ-6 в Исламабад, че смята да придружи полковник Разак по време на акцията. От своя страна, шефът му се бе свързал с колегата си от ЦРУ. Сега и двамата жадно очакваха новини. Явно в Пешавар нямаше да се спи.

Полковник Разак се върна от Киса Хауани в полунощ с няколко плика с находки. Тримата оцелели телохранители бяха заключени в килии в подземието на ПКЦ. Той за нищо на света нямаше да позволи да ги откарат в затвора. Бягство или инсценирано самоубийство там щяха да са просто въпрос на време. В Исламабад вече имаха имената им и без съмнение се пазаряха с американското посолство и с хората на ЦРУ. Полковникът подозираше, че в крайна сметка тримата ще бъдат откарани в Баграм, където ще ги разпитват с месеци — макар че според него те дори не знаеха името на човека, когото бяха охранявали.

Издайническият мобилен телефон от Лийдс беше намерен и идентифициран. Постепенно ставаше ясно, че глупавият Абделахи просто го е използвал без разрешение. Самият Абделахи лежеше на дисекционната маса в моргата с четири куршума в гръдния кош, но с недокоснато лице. За разлика от него, трупът в съседната зала беше със смазана глава и най-добрият пластичен хирург в града се опитваше да възстанови каквото може от нея. Когато приключи работата си, направиха снимка. След още час полковник Разак се обади на O’Дауд, в гласа му звучеше зле прикрита възбуда.

Като всяка служба, която се бори с ислямистките терористични групи, ПКЦ разполага с огромна картотека снимки на заподозрени. Фактът, че Пакистан е на далечно разстояние например от Мароко, сам по себе си не означава нищо. Терористите на Ал Кайда произхождат от поне четиридесет националности и двойно по-голям брой етнически групи. И пътуват много. Разак изкара на големия плазмен екран в кабинета си всички фотоси, запаметени в компютъра, и едно лице скоро привлече вниманието му.

От заловените паспорти — единайсет фалшификата с най-високо качество — вече беше ясно, че египтянинът е пътувал доста и че често е сменял външността си. И все пак изглеждаше, че има нещо общо между намереното в архива лице, което би останало почти незабелязано в съвещателната зала на някоя американска банка и зад което в същото време се криеше омраза към всеки и всичко, което не съвпада със собствената изкривена вяра на терориста, и смазаната глава на мраморната маса в моргата.

Обаждането свари O’Дауд да закусва в компанията на колегата си от ЦРУ. Двамата зарязаха бърканите яйца и светкавично пристигнаха в сградата на ПКЦ. Взрени в лицето от архива и фотоса от моргата, те мислеха едно: „Дано да е истина…“ И двамата вече усещаха, че имат само един приоритет — да предадат на главната квартира смайващото разкритие, че човекът на дисекционната маса е не друг, а самият Тефик Ал Кор, банкерът на Ал Кайда.

По-късно сутринта един пакистански военен хеликоптер дойде да прибере всичко. Тримата затворници, оковани и с качулки на главите. Двата ковчега. Доказателствата, събрани от апартамента. Разбира се, бяха изказани хиляди благодарности, но Пешавар вече бе извън картинката. Центърът на събитията се местеше — и то бързо. Всъщност по това време той вече бе в Мериленд.

В дните, последвали катастрофата, позната днес просто като „11-и септември“, стана ясно едно — че информацията, че не само се готви нещо, а и какво точно се готви, е била налице през цялото време. И че е била налице във вида, в която обикновено се намира разузнавателната информация — не събрана и опакована в луксозен пакет, а разхвърляна на малки парчета тук-там. И че седем-осем от деветнайсетте американски агенции за разузнаване и борба с престъпността са разполагали с тези парчета. Но не са сметнали за нужно да комуникират една с друга.

След 11-и септември настъпи голямо раздвижване. Реши се, основните фигури, на които в най-ранна фаза трябва да бъде разкривана цялата налична информация, да са шест. Четирима от тях са политици: президентът, вицепрезидентът, държавният секретар и министърът на отбраната. Двамата професионалисти са председателят на Съвета за национална сигурност Стив Хадли, който отговаря за Министерството на вътрешната сигурност и деветнайсетте агенции, и, на върха на пирамидата, директорът на националното разузнаване Джон Негропонте.

ЦРУ все още е първостепенният орган за събиране на данни извън територията на САЩ, но директорът му вече не е самотният воин, какъвто бе доскоро. Днес всеки е длъжен постоянно да изпраща рапорти нагоре, а трите основни принципа са: сортирай, сверявай, събирай. Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд е все още най-голяма — като бюджет и персонал — и най-секретна. Единствено тя не поддържа никакви контакти с обществото или медиите. И макар да функционира в мрак, тя слуша всичко, разшифрова всичко, превежда всичко и анализира всичко. Но някои от нещата, които чува, записва, сваля, разплита и изследва, са толкова неразгадаеми, че АНС често търси помощта на групи външни експерти. Една от тези групи е Съветът по Корана.

Щом съкровищата от Пешавар пристигнаха, останалите агенции също се хванаха на работа. Разпознаването на мъртвия беше сред най-важните задачи и тя се падна на ФБР. Потвърждението оттам дойде след 24 часа. Мъжът, скочил от балкона в Киса Хауани, наистина беше главният финансист на Ал Кайда и един от най-приближените на самия Осама. Връзката с него била направена от сънародника му Айман Ал Зауахири, който пръв забелязал и вербувал фанатичния банкер.

Вътрешното министерство пое единадесетте паспорта. Два от тях имаха входни и изходни печати от цяла Европа и Близкия изток. Никой не се изненада, че шест от паспортите са белгийски. Всеки беше на различно име и като се изключат личните данни, изглеждаха напълно автентични.

Белгия от доста време е слабото звено в очите на световната разузнавателна общност. От 1990-а 19 000 празни белгийски паспорта, една наистина изумителна цифра, са обявени официално за откраднати. Оказва се, че те просто са били продадени от държавни служители. 45 са изчезнали от белгийското консулство в Страсбург, Франция, а 20 — от посолството в Хага, Холандия. Двата, използвани от мароканците, които убиха водача на съпротивата срещу талибаните Ахмад Шах Масуд, бяха от Хага. Един от шестте, използвани от Ал Кор, също.

Федералната авиационна служба (ФАС) използва контактите и огромното си влияние в международната авиация и провери билетите и списъците с пътници. Беше досадно задължение, но входните и изходни печати сочеха полетите, на които трябваше да се обърне най-голямо внимание.

Бавно, но сигурно нещата почнаха да идват по местата си. Прие се, че Тефик Ал Кор очевидно е бил натоварен със задачата да събира големи суми в трудни за проследяване фондове, с които да бъдат извършени незнайни покупки. Нямаше доказателства, че той самият е купувал каквото и да е, така че явно бе вкарвал в играта трети страни. Американските власти биха дали мило и драго да разберат с кого точно се е срещал, защото дори три-четири имена можеха да помогнат за разкриването на цялата тайна мрежа в Европа и Близкия изток. САЩ впрочем беше единствената от обичайните терористични цели, която египтянинът не бе посещавал.

Големият пробив в крайна сметка се случи във Форт Мийд. От „Тошибата“, конфискувана в Пешавар, бяха свалени 73 документа. Някои от тях бяха обикновени самолетни разписания, но вече се знаеше с кои от полетите, включени в тях, Ал Кор наистина е летял. Други бяха общодостъпни финансови отчети, които явно дотолкова бяха заинтригували банкера, че си ги бе оставил за по-късен прочит. Ала и те не водеха никъде.

Повечето текстове бяха на английски, някои — на френски или немски. Беше известно, че освен родния си арабски Ал Кор е владеел отлично и трите езика. Заловените телохранители, които в момента се намираха в лагера в Баграм, разкриха, че мъжът е разговарял с тях на сносен пущу, което означаваше, че е прекарал известно време в Афганистан, макар агенциите да нямаха представа кога и къде.

Истинското безпокойство обаче бе предизвикано от арабските текстове.

Форт Мийд всъщност е голяма армейска база и се намира под командването на Министерството на отбраната. Командващият офицер в АНС задължително е бригаден генерал. Именно с него поиска среща началникът на Арабския отдел.

Отношението на АНС към арабския език през 90-те ставаше все по-внимателно, предвид разрастването на ислямисткия тероризъм, без да броим и постоянния интерес, провокиран от израело-палестинските отношения. Когато през 1993-та Рамзи Юсуф се опита да взриви Световния търговски център с камион-бомба, вниманието се повиши. А директивата след 11-и септември беше „трябва да знаем всяка дума от този език, всяка дума!“ Така че Арабският отдел се превърна в гигантска структура с хиляди преводачи, повече от които не само родени, но и образовани в арабския свят, с едва минимален процент специалисти, завършили някъде другаде.

Арабският не е просто един език. Освен класическия арабски, този на Корана, има още поне петдесет различни диалекта, използвани от над половин милиард души. Ако говорещият бърза, има особено произношение и използва специфични идиоми, ще е необходим преводач, роден и живял в същата област, за да улови всяко възможно значение и нюанс.

Нещо повече, това е цветист език, който е много описателен, ползва много ласкателства, преувеличения, сравнения, метафори. Може да бъде и много витиеват и често говорещият по-скоро оставя събеседника си сам да се досети какво е искал да му каже, вместо да му го каже направо.

— Стигнахме до последните два документа — обясни началникът на Арабския отдел. — Изглежда, са от различни автори. Смятаме, че единият може да е дело на самия Айман Ал Зауахири, а другият — на Ал Кор. В първия откриваме елементи от стила на изразяване на Зауахири, поне според речите и видеоматериалите, които имаме от него. Разбира се, при наличието на звук щяхме да сме сигурни на сто процента. Отговорът вероятно е на Ал Кор, но не разполагаме с неща, които е писал на арабски. В работата си той винаги е ползвал английски. Но и в двата документа се срещат препратки към Корана и пасажи от него. Те търсят благословията на Аллах за нещо. Вижте, разполагам с много арабисти, но финият език на Корана е особен. Коранът все пак е написан преди хиляда и четиристотин години. Затова мисля, че трябва да чуем мнението на Съвета по Корана.

Генералът кимна.

— Добре, професоре. — После погледна заместника си. — Докарай учените, Хари. Искам ги тук колкото се може по-бързо. Не приемам закъснения и извинения.

2.

Съветът по Корана се състоеше от четирима учени — трима американци и един британец. Никой от тях не беше арабин по рождение, но и четиримата бяха посветили живота си на старателното изучаване на Корана.

Единият от членовете на Съвета преподаваше в университета „Кълъмбия“, Ню Йорк, и след заповед от Форт Мийд за там излетя военен хеликоптер. За други двама, които работеха съответно в Ранд Корпорейшън и института „Брукингс“ във Вашингтон, бяха изпратени коли.

Четвъртият и най-млад член на групата беше д-р Тери Мартин, командирован в университета „Джорджтаун“, Вашингтон, от добре познатата и уважавана в цял свят Школа по ориенталски и африкански изследвания към Лондонския университет.

Син на счетоводител от голяма петролна компания с представителство в Ирак, той беше роден и израснал в арабската държава. Баща му умишлено не го бе изпратил в англоезично училище, а в частно, в което учеха децата на иракския елит. На десет години момчето, поне по говор, можеше да мине за арабин. Че не е такъв, издаваха единствено розовеещото му лице и рошавата рижа коса.

Роденият през 1965-а Мартин беше почти на единадесет, когато баща му реши да напуснат Ирак в името на собствената им сигурност. На власт се беше върнала партията Баас и — не толкова в ръцете на президента Бакр, колкото в тези на неговия вицепрезидент — тази власт бе използвана за безжалостен погром на политическите врагове, били те истински противници, или набедени за такива.

Семейство Мартин беше видяло доста от обърканите, изпълнени с безредици години, последвали безгрижното управление на крал Фейсал от 50-те. Те станаха свидетели на убийството на младия крал и на прозападния министър-председател Нури Саид, на не по-малко жестокия край на наследника му генерал Касим и на окупирането на властта от бруталната партия Баас. После тя на свой ред падна от върха, но се върна с нови сили през 1968-а. След седем години, в които пред очите му властта на психопатичния вицепрезидент Саддам Хюсеин растеше и растеше, бащата на Мартин реши, че повече няма закъде да чака.

По-големият му син, Майк, беше на 13 — подходяща възраст за постъпване в пансион. Мартин-старши си намери добра работа в „Бърма Ойл“ в Лондон, благодарение, донякъде, на препоръката на своя познат Денис Тачър, чиято съпруга, Маргарет, току-що бе избрана за лидер на Консервативната партия. И така, четиримата — бащата, г-жа Мартин, Майк и Тери, за Коледа вече си бяха у дома в Лондон.

По това време блестящият ум на Тери вече си личеше. Той се справяше с лекота с изпити и задачи, които затрудняваха по-големите с две-три години деца. Всички предполагаха, не без основание, че той безпроблемно ще завърши средното си образование и ще получи стипендия за Оксфорд или Кеймбридж. Тери обаче предпочете да се задълбочи в арабската култура и през пролетта на 1983-та кандидатства в Школата по ориенталски и африкански изследвания. Същата есен бе приет и записа курс по история на Близкия изток. След пет години защити докторат по Корана и първите четири халифата. След завършването си продължи да изучава Корана в прочутия институт Ал Азар в Кайро, а когато се върна в Лондон, едва на двадесет и седем, му предложиха преподавателско място — рядка чест, защото за арабистите Школата си бе изградила името на едно от най-сериозните учебни заведения в света.

На трийсет и четири той вече бе доцент, на четиридесет — професор. Следобеда, когато го потърсиха от АНС, беше на четиридесет и една и бе прекарал по-голямата част от годината като гост-преподавател в Джорджтаун, донякъде защото през пролетта на същата 2006-а животът му се бе разпаднал.

Пратеникът от Форт Мийд го намери в университетската аудитория, където Мартин изнасяше лекция. Веднага ставаше ясно, че студентите го харесват. Залата бе претъпкана. Лекциите приличаха повече на дълъг и цивилизован разговор между равни, по време на който той крачеше напред-назад, като от време на време поглеждаше бележките си. Сакото му бе метнато на облегалката на стола, а ниското му пълничко тяло излъчваше заразителен ентусиазъм. Приемаше сериозно всяка забележка, говореше ясно и простичко, без академични фрази, и се опитваше в края на всяка лекция да остави предостатъчно време за дискусии и въпроси. Когато човекът от Форт Мийд пристигна, лекцията вече бе към края си.

Едно момче с червена риза вдигна ръка от петия ред.

— Казахте, че не приемате използването на термина „фундаменталистки“ по отношение на терористите. Защо?

Предвид факта, че след 11-и септември Америка беше буквално обсебена от всички въпроси, засягащи арабите, исляма и Корана, в края на всяка лекция темата набързо превключваше от академичната теория към реалните причини за яростните антизападни настроения през последните десетина години.

— Защото е погрешно — отвърна професорът. — Значението на тази дума е „обратно към корените“. Но хората, които поставят бомби във влакове, магазини и автобуси, не се връщат към корените на исляма. Те създават нова, своя собствена доктрина, а после търсят откъси от Корана, които да оправдаят постъпките им. Фундаменталисти има във всички религии. Монасите в един християнски орден, които са се обрекли на бедност, целомъдрие, подчинение и себеотрицание, са по своему фундаменталисти. Във всички религии има аскети, но те не проповядват поголовни масови убийства на мъже, жени и деца. И това е ключът за разбирането им. Разгледайте всички религии и техните секти и ще видите, че стремежът да се завърнеш към корените не може да е тероризъм, защото основните учения на всички тях, включително на исляма, не проповядват масови убийства.

Застанал встрани, човекът от Форт Мийд се опита да привлече вниманието му. Беше млад, късо подстриган, с тъмен костюм и на челото му сякаш бе изписано „спецслужби“. Мъжът почука с показалец циферблата на часовника си и Мартин кимна.

— Тогава как бихте нарекли терористите днес? Джихадисти?

Беше сериозна млада жена от задните редове. По лицето й д-р Мартин заключи, че родителите й са от Средния изток — Индия, Пакистан, може би Иран.

— Това също би било погрешно. Разбира се, джихадът съществува, но си има правила. Или е вътрешна борба на човек, който иска да стане по-добър мюсюлманин и в този случай е напълно лишен от агресия, или означава истинска свещена война, въоръжена битка в защита на исляма. Именно този мотив изтъкват терористите. Но са решили да тълкуват правилата както им е угодно. Първо, джихадът може да бъде обявен единствено от човек или група хора, които са с доказана, общоприета репутация в познанията си по Корана. Бин Ладен и последователите му са печално известни с липсата си на знания по тази тема. Дори ако Западът наистина беше нападнал, наранил, унищожил или унизил исляма и, по този начин, всички мюсюлмани, пак има правила, и Коранът е за стриктното им следване. Забранено е да се нападат и убиват тези, които не са извършили престъпление, не са ви наранили или обидили по някакъв начин. Забранено е да се убиват жени и деца. Забранено е да се вземат заложници и е забранено да се малтретират, измъчват или убиват пленените. А терористите от Ал Кайда вършат всичко това всекидневно. Пък и да не забравяме, че досега те са избили много повече мюсюлмани, отколкото християни или евреи.

— Тогава как бихте ги нарекли?

Мъжът от Форт Мийд започна да се изнервя. Беше получил ясна заповед и не искаше да я изпълни последен от всички.

— Бих ги нарекъл „новоджихадисти“, защото те започнаха неправедна война, която не се съобразява със свещения Коран и с исляма. Истинският джихад не е диващина, а това, което те извършват, е… Извинявайте, колеги, но имаме време само за още един въпрос.

Студентите започнаха да събират учебниците и бележките си. В първите редове се вдигна ръка. Питащият беше с бяла тениска на петна и с емблемата на някаква студентска рок-група.

— Терористите-самоубийци твърдят, че са мъченици. Имат ли някакво основание да го вярват?

— Едва ли — отвърна д-р Мартин. — Макар мнозина от тях да са добре образовани, просто се оставят да ги залъгват. Напълно е правдоподобно да загинеш като шахид — тоест мъченик — когато се бориш за исляма в един истински джихад. Но, повтарям, има правила, които Коранът много точно определя. Воинът не бива да загине от собствената си ръка, дори да е поел доброволно на смъртоносна мисия. Той не бива да знае мястото или часа на собствената си смърт. А самоубийството е точно обратното. Пък и към самоубийците Коранът е особено строг. Мохамед отказал да благослови тялото на един самоубиец, въпреки че същият, покосен от ужасна болест, просто сложил край на мъките си. Мястото на тези, които извършват масови убийства на невинни или отнемат собствения си живот, е в ада, а не в рая. А също и на лъжливите проповедници и имами, които ги подмамват да го сторят. Сега обаче се опасявам, че трябва да се върнем към света на Джорджтаун и хамбургерите. Благодаря ви за вниманието.

Изпратиха го с бурни ръкопляскания, а той, зачервен от притеснение, взе сакото си и тръгна към вратата.

— Съжалявам, че ви прекъснах, професоре — каза мъжът от Форт Мийд. — Но присъствието ви в базата е наложително. Колата чака.

— Спешно ли е?

— Да, сър. Вдигнаха ни по тревога. — Знаеш ли нещо повече по въпроса?

— Не, сър.

Разбира се. Непоклатимото правило. Ако не се налага да знаеш, няма и да научиш нищо. Любопитството на Мартин щеше да почака.

Автомобилът беше обичайният тъмен „Седан“ с издайническа антена на покрива. Трябваше да е във връзка с агенцията по всяко време. Шофьорът беше ефрейтор, но, макар Форт Мийд да е военна база, не носеше униформа, а цивилни дрехи. Не биваше да привличат прекомерно внимание.

Д-р Мартин се качи отзад, а шофьорът придържаше вратата. Другият мъж седна отпред и колата пое към магистралата за Балтимор.

Далеч на изток мъжът, който се опитваше да превърне старата плевня в свой дом, се бе изтегнал на поляната край току-що запаления огън. Чувстваше се напълно щастлив. Щом толкова години успяваше да заспи по скалите или в снежните преспи, сега със сигурност нямаше нищо против да се изтегне в меката трева край ябълките.

Поддържането на огъня не беше никакъв проблем. Беше насъбрал достатъчно подпалки от строежа. Джезвето съскаше върху жаравата и той предвкусваше удоволствието от димящата чаша чай. Има питиета за всеки повод и време, но след тежък ден всеки войник предпочита на първо място чаша горещ чай.

Следобед си взе почивка и слезе пеша до магазина в Миънстоук да купи някои неща за уикенда.

Явно всички там знаеха, че е купил мястото и че се опитва да оправи плевнята със собствени сили. Това се приемаше добре. Богатите лондончани, които размятаха наляво-надясно чековите си книжки и бързо влизаха в ролите на богати земевладелци, не бяха посрещани с нещо повече от хладна любезност. Но тъмнокосият мъж, който живееше в палатка в овощната си градина и не се притесняваше да запретне ръкави и да поработи, започваше да се радва на уважение.

Пощальонът казваше, че новодошлият получавал малко писма, като се изключел от време на време по някой жълтеникавокафяв плик с официален вид. Дори тях обаче държал да си взима от пощата в селото, за да спести на разносвача разходката по калната пътека — жест, който самият пощальон оценяваше. Писмата били адресирани до „Полковника“, но същият не отваряше и дума по въпроса, когато сядаше да изпие едно в бара или си купуваше вестник от магазина. Просто се усмихваше и разменяше обичайните любезности. Нарастващото уважение на местните бе оцветено с любопитство. Повечето пришълци бяха нахакани и приказливи. Но не и този. Кой бе той, откъде идваше и защо бе избрал именно Миънстоук?

Следобеда в селото той отиде до старата църква „Сейнт Андрю“ и поговори с пастора Джим Фоули.

Бившият войник бе започнал да мисли, че животът в новия дом ще му хареса. Можеше например да се метне на очукания си велосипед и да отиде до Дроксфорд, на пътя за Саутхамптън, за да купи от местния пазар пресни плодове и зеленчуци. Да обходи десетките пътища, които се виждаха от покрива му, и да пие по халба в старите пъбове, които щеше да открие там.

Два дни по-късно обаче той посети вечерната служба в „Сейнт Андрю“ и там, застанал в полумрака под каменния свод, започна да се моли — както често правеше.

Помоли се на Бог, в когото безрезервно вярваше, за прошка за всички мъже, които бе убил, и за покой за техните безсмъртни души. Помоли се за всички свои загинали другари и благодари, че никога не е убивал жени, деца и мирни хора. Помоли се още един ден да има възможността да изкупи греховете си и да влезе в Царството небесно.

После се върна на хълма и продължи работата си по покрива. Оставаха му някакви си хиляда керемиди.

Колкото и голям да изглежда комплексът на Агенцията за национална сигурност, той всъщност е пренебрежимо малка част от една от най-внушителните военни бази в Америка. Форт Мийд е разположен на шест километра източно от магистрала 95 между Балтимор и Вашингтон и базата е втори дом на 10 000 военни и още 25 000 цивилни служители. И като всеки малък град, си има съответната инфраструктура. Шпионската централа е натикана в един от ъглите на строго охранявана зона, в която до този момент д-р Мартин не беше стъпвал.

Колата мина безпрепятствено през базата чак до самата зона. На бариерата там обаче внимателно провериха пропуските на всички, а пътуващия в колата английски учен беше огледан внимателно през прозореца. Неколкостотин метра по-нататък автомобилът спря пред голяма сграда. Вътре д-р Мартин и придружителят му бяха проверени още във фоайето, последваха още проверки, звънене по телефона, сканиране на отпечатъци и ириси и най-сетне — допуск до помещенията.

След дълъг преход по коридорите стигнаха до врата без табела. Придружителят му почука и влязоха. Мартин най-сетне се озова сред познати лица — приятелите и колегите от Съвета по Корана.

Като повечето заседателни зали в подобни институции, и тази бе функционална и безлична. Нямаше прозорци, но климатикът поддържаше въздуха свеж. Овалната маса бе заобиколена от столове с високи облегалки и подлакътници. На едната стена имаше екран, а отстрани — масички с термоси с кафе и чай и подноси със сандвичи.

Домакините бяха двама офицери, които се представиха учтиво, но без да навлизат в подробности. Единият бе заместник-директорът на АНС, изпратен лично от генерала, а другият — висш представител на Министерството на вътрешната сигурност, пристигнал за случая от Вашингтон.

Останалите в стаята бяха четиримата учени от Съвета — те поне добре се познаваха. Още преди, един по един, да се съгласят да участват в този скрит от хорските очи консилиум, всеки от тях бе изучавал внимателно публикациите на другия и бе посещавал заедно с него семинари, конференции и лекции. Светът на най-добрите познавачи на Корана не е чак толкова голям.

Тери Мартин поздрави докторите Лудвиг Шраме от „Кълъмбия“, Ню Йорк, Бен Джоли от „Ранд“ и „Хари“ Харисън от „Брукингс“ (чието малко име всъщност бе друго, но всички бяха свикнали да му викат Хари). Най-възрастният и съответно — старейшина на групата, беше Бен Джоли, брадат исполин, който, въпреки намръщения поглед на заместник — директора, периодично палеше лулата си и пуфкаше плътни облаци дим. Въздухопроводите над главите им работеха на пълна мощност и почти успяваха да оправят положението, но със сигурност филтрите им щяха да имат нужда от почистване.

Без да губи време, заместник-директорът ги въведе в ситуацията, довела до събирането на Съвета. Раздаде на всички копия от два документа — арабския текст, свален от лаптопа на финансиста на Ал Кайда, и превода, направен от щатните арабисти на АНС. Четиримата веднага и в пълно мълчание се вглъбиха в арабския оригинал. По някое време шумно пуфкане от страна на д-р Джоли почти стресна човека от министерството.

Учените свършиха четенето приблизително едновременно. После се зачетоха в английския превод. Джоли вдигна очи към двамата военни.

— Е?

— Какво „е“, професоре?

— Каква точно е причината да ни съберете тук?

Заместник-директорът се наведе напред и почука с показалец един абзац от превода.

— Ето я причината. Тук. Какво означава това? За какво говорят?

И четиримата учени бяха забелязали препратката към Корана в текста на арабски. Нямаха нужда от превод. Всеки от тях бе срещал фразата неведнъж и бе изучавал възможните й значения. Но за първи път я виждаха използвана в съвременен текст.

— Ал Исра? Сигурно е някакъв код. Позовава се на случка от живота на пророка Мохамед.

— Простете незнанието ни — обади се човекът от министерството, — но какво точно е Ал Исра?

— Тери, я най-добре ти им обясни — каза д-р Джоли.

— Значи, господа — започна Тери Мартин, — става дума за препратка към момент в живота на пророка. И до днес учените спорят дали е било божествена намеса, или някакво друго преживяване. Накратко, една година след преместването си от родното си място Мека в Медина, той сънувал нещо. Или е халюцинирал. Или е преживял чудо. Нека за краткост го наричаме сън. Та в съня си той бил пренесен през планини и пустини до града Йерусалим, който по това време бил свещено място само за християни и евреи.

— И кое време е това по нашия календар?

— Около 622 година след Христа.

— И какво станало?

— Там намерил един завързан кон, кон с крила. Качил се на него и конят го отнесъл на небесата, където пророкът се изправил пред Всемогъщия Бог. А той му казал как точно истинските вярващи трябва да спазват молитвените ритуали. Пророкът ги запомнил и по-късно ги издиктувал на писар, за да се превърнат в неразделна част от 6666-те. Тези строфи станали — и все още са — основата на исляма.

Останалите трима учени кимнаха в съгласие.

— Искате да ми кажете, че те наистина вярват в това? — попита заместник-директорът.

— Да не бъдем надменни — рязко отбеляза Хари Харисън. — Новият завет ни учи, че Исус Христос се лутал из пустошта четиридесет дни и четиридесет нощи, а сетне срещнал и отблъснал самия дявол. След такъв преход, сам и без храна, човек със сигурност би халюцинирал. Но за истинските християни това е свещен текст, който не подлежи на съмнение.

— Добре, извинявам се. Да разбирам ли, че Ал Исра е срещата с архангела?

— Не, не — каза Джоли. — Ал Исра е самото пътуване. Магическо пътуване. Божествено пътуване, проведено с напътствията на самия Аллах.

— Наричали са го още — включи се и доктор Шраме — „пътуването през мрака към великото просветление“…

Другите трима добре знаеха този древен цитат и кимнаха в съгласие.

— Хубаво, но какъв смисъл биха вложили в това един съвременен мюсюлманин и един висш член на Ал Кайда?

Това бе първият момент, в който учените получиха някаква бегла информация за източника на текста.

— Документът бил ли е ревниво пазен? — поинтересува се Харисън.

— Двама души умряха, за да не ни позволят да го видим.

— О, ясно. Разбираемо е. — Д-р Джоли съсредоточено изучаваше лулата си. Останалите трима бяха свели погледи. — Опасявам се, че не може да е друго освен позоваване на някакъв проект, някаква операция. При това немалка.

— Колко голяма? — попита мъжът от министерството.

— Господа, ревностните мюсюлмани, да не говорим пък за фанатиците, не се отнасят лековато към Ал Исра. За тях това е нещо, променило света. И ако някой е избрал за определена операция кодовото име „Ал Исра“, ви гарантирам, че говорим за огромен проект.

— И нямаме представа какъв може да е?

Д-р Джоли огледа колегите си около масата. Свиване на рамене.

— Никаква. И двамата автори търсят благословия за намеренията си, но дотам. Така че според мен, а и колегите ми ще се съгласят, би трябвало вие да разберете какви точно са тези намерения. Но каквито и да са, бъдете сигурни, че не биха кръстили „Ал Исра“ нито бомба в куфарче, нито взривена дискотека, нито вдигнат във въздуха автобус.

Никой не си водеше бележки. Нямаше и нужда. Всяка дума вече бе записана. Все пак се намираха в сградата, известна в бранша като Двореца на тайните.

И двамата военни щяха до час да получат разпечатка на водения разговор и да прекарат нощта в подготвянето на съвместния си доклад. Запечатаният доклад щеше да напусне зданието призори и, съпроводен от въоръжена охрана, да бъде отнесен нависоко. На много високо. На най-високото място в САЩ. В Белия дом.

Към Вашингтон Тери Мартин пътува в една лимузина с Бен Джоли. Беше по-просторна от колата, с която бе пристигнал, а задните седалки бяха отделени от шофьора със стъклена преграда. През нея се виждаха два тила — на самия шофьор и на младия им цивилен придружител.

Грубоватият старец разумно бе прибрал лулата в джоба си и бе вперил поглед в гледката навън — море от червеникаво-кафяви и златни есенни листа. По-младият англичанин гледаше през своя прозорец също така унесено.

Цял живот бе обичал само четирима души и през последните десет месеца бе загубил трима от тях. Родителите му бяха починали в началото на същата година почти едновременно на по седемдесет и няколко години. Баща му стана жертва на рак на простатата, а майка му просто не успя да го понесе: написа трогателни писма до синовете си, изпи цяла опаковка приспивателни, отпусна се в горещата вана и заспа, за да се пренесе, по собствените й думи, „при татко ви“.

Тери Мартин беше съсипан, но успя да го преживее благодарение на подкрепата на другите двама души, които бе обичал повече от самия себе си. Единият беше партньорът му от четиринайсет години, висок красив брокер, с когото бяха наистина много близки. Но в една ненормална мартенска нощ се случи немислимото — пиян шофьор с превишена скорост, метал, който се врязва в плътта, труп в калта на пътя, и ужасно погребение, на което родителите на Гордън го гледаха навъсено, защото не можеше да сдържи сълзите си.

Тогава той реши да отнеме собствения си, вече лишен от смисъл живот. По-големият му брат Майк обаче усети какво се случва и се премести у тях за седмица, за да го върне към разума.

Тери боготвореше брат си още от детството си в Ирак и от годините, които прекараха заедно в пансиона в Хейлибъри край Хартфорд.

Майк беше това, което Тери никога нямаше да е. Загадъчен, а не доверчив, елегантен, а не пухкав, упорит, а не мек, бърз, а не тромав, смел, а не плашлив. Сега, отпуснат в лимузината, която прекосяваше Мериленд, Тери си спомни финалния мач по ръгби срещу Тонбридж, с който приключиха петте години на Майк в Хейлибъри.

Когато двата отбора излязоха на терена, Тери стоеше ухилен зад въжетата край тунела. Майк се приближи, протегна ръка и разроши косата му.

— Е, братле — каза, — успяхме.

Тери си спомни и как години по-късно бе обзет от задушаващия страх да признае на брат си, че е гей. Брат му, по това време офицер от специалните части, току-що завърнал се от Фолкландските острови, се замисли за момент, а после, широко усмихнат, цитира прочутата финална реплика на Джо И. Браун от „Някои го предпочитат горещо“:

— Какво пък, никой не е съвършен.

От този момент Тери бе готов да умре за по-големия си брат.

Слънцето над Мериленд залязваше. Залязваше и над Куба, където на югозападния полуостров Гуантанамо един мъж разстла молитвеното си килимче, обърна се на изток, коленичи и започна да се моли. Часовият пред килията го наблюдаваше невъзмутимо. Макар картината да му беше до болка позната, инструкциите го задължаваха да не се разсейва и за миг.

Мъжът, който се молеше, беше прекарал пет години в затвора, познат преди като „Лъчевия лагер“, сега лагер „Делта“, но по-известен на медиите като Гитмо. Бе издържал мъченията от самото начало, без да отрони и звук. Тялото и вярата му бяха подложени на безброй унижения, а когато пропитите му с омраза черни очи се вдигаха към очите на мъчителите му, жестокостите се удвояваха. И все пак той не се пречупи.

Методът на тоягата и моркова принуждаваше съкилийниците да доносничат един срещу друг в замяна на дребни облаги, но той запазваше мълчание. Мнозина даваха сведения за него, за да изкарат някаква полза, но показанията им бяха пълни измислици, които той никога не отрече нито потвърди.

Разследващите случая му разполагаха с цял куп сведения, но нито едно не бе получено от самия него. Един-единствен път той отговори учтиво на въпросите на следовател, който избра нормалния разговор пред изтезанията, и това бе всичко.

Основният проблем си оставаше. Никой от следователите не разбираше и дума от родния му език и се налагаше да разчитат на преводачите, които ги съпровождаха навсякъде. Ала и самите преводачи си правеха сметките и получаваха услуги за определени тълкувания на казаното. Така че често си ги измисляха.

Четири години след докарването му в лагера мъжът бе определен като „нежелаещ да съдейства“, което всъщност означаваше, че няма да се пречупи. През 2004-та го преместиха в новия лагер Екоу, където килиите бяха по-малки, стените — бели и каквото и да било излизане се разрешаваше само нощем. Мъжът не бе виждал слънце от година.

Нямаше семейство, което да го потърси. Нито правителство, което да се поинтересува за него. Нито адвокат, разбира се.

Затворниците наоколо губеха разсъдък и ги отвеждаха за лечение. Но той запази мълчание и продължи да чете Корана.

Докато се молеше, часовите навън се смениха.

— Шибан арабин — изруга единият. Заместникът му поклати глава.

— Не е арабин — каза той. — Афганец е.

— И какво мислиш за нашия проблем, Тери?

Внезапно излязъл от летаргията си на задната седалка на лимузината, Бен Джоли гледаше Тери Мартин.

— Явно проблемът е сериозен, нали? — отвърна англичанинът. — Видя ли лицата на приятелите ни от разузнаването? Просто потвърдихме това, което подозираха, но хич не им хареса, че си тръгнахме.

— Ама нямат избор. Налага се сами да разберат каква е тази операция.

— И как ще стане?

— Виж, мотая се с шпионите от доста време. Съветвам ги, доколкото мога, още от Шестдневната война. Имат си начини. Било вътрешни хора, било двойни агенти, било подслушване или наблюдение. Пък и компютрите доста помагат — правят за минути това, което преди отнемаше седмици. Предполагам, че ще разберат какво е и ще вземат мерки. Не забравяй, че мина бая време, откакто Гари Пауърс беше свален над Свердловск и направихме онези въздушни снимки от Куба през шейсет и втора. Ама ти не си бил роден тогава, нали?

Това явно го забавляваше. Тери Мартин се задоволи да кимне, после предположи:

— Може би имат свой човек в Ал Кайда.

— Съмнявам се — отвърна старецът. — Ако имаше агент там, отдавна да е предал точното местоположение на щаба им и да сме ги засипали с ракети.

— Добре де, а не могат ли да пратят някой да се слее с обкръжението им?

Възрастният мъж отново поклати глава.

— Стига, Тери, и двамата знаем, че няма как да стане. Ако е арабин, най-вероятно лесно ще бъде убеден да работи срещу нас. Ако пък не е, няма шанс. Арабите са от големи семейства, племена, родове. Една бърза проверка във фамилията или рода, и ще го хванат. Значи трябва да е идеално подготвен. Трябва да изглежда като тях, да говори като тях и, най-важното, да се държи като тях. Ако сбърка дори една сричка в молитвите, фанатиците ще го усетят. Все пак ги повтарят пет пъти дневно, няма как да не го хванат.

— Така е — отвърна Мартин със съзнанието, че тезата му не струва, но му се прииска да пофантазира. — Но пък човек може да наизусти строфите от Корана и да си създаде прилична легенда.

— Това са глупости, Тери. Няма западняк, който да може да мине за арабин сред араби.

— Освен брат ми — пророни д-р Мартин.

Секунда по-късно му се прииска да си бе отхапал езика. Но всъщност май нямаше защо. Загубил интерес към темата, Джоли изсумтя и насочи поглед през прозореца към предградията на Вашингтон. Главите от другата страна на стъклената преграда не помръднаха. Тери въздъхна с облекчение. Очевидно подслушвателните устройства в автомобила бяха изключени.

Грешеше.

3.

Рано сутринта в събота докладът от срещата на Съвета по Корана беше напълно готов и провали не един план за уикенда. Сред хората, вдигнати от леглата, беше Марек Гъмиени, заместник-директор по оперативната част в ЦРУ. Беше му известено да се яви веднага в офиса си, без подробности защо.

„Защо“-то бе на бюрото му. Във Вашингтон още бе тъмно, но първите лъчи на слънцето вече галеха далечните хълмове на Принс Джорджс Каунти, там, където река Патъксент се влива в Чесапийк.

Кабинетът на Марек Гъмиени бе сред малкото стаи на последния, шести етаж на голямото многоъгълно здание в единия край на комплекса, познат като щабквартирата на ЦРУ или, по-просто казано, Лангли. Крилото бе известно като „старата“ сграда, за да се различава от огледалната „нова“ сграда, конструирана след 11-и септември.

Директорът на ЦРУ обикновено е политическо назначение, докато двамата му заместници са истинските действащи ръководители. Заместникът по оперативната част се занимава с реалното събиране на сведения, докато заместникът по разузнаването отговаря за превръщането на потоците сурова информация в разбираема картина.

Под тях са контраразузнаването — което пази управлението от шпиони и предатели — и контратерористите, в чиито отдели ври и кипи, защото вече вместо СССР трябва да следят новите заплахи от Близкия изток.

Още от началото на Студената война през 1945-а заместник-директорите по оперативната част бяха експерти по съветските дела. Марек Гъмиени беше първият арабист на поста. Бе прекарал години в Близкия изток като млад агент, за да усъвършенства арабски и фарси, официалния език в Иран, и да опознае тамошната култура.

И понеже дори рано сутринта в събота в тази нонстоп работеща сграда нямаше кой да му приготви горещо ароматно кафе, Гъмиени реши да си го направи сам. Докато то кипваше, реши да разгледа документа, който бе получил.

Не че не знаеше какво да очаква. Във Форт Мийд може и да бяха свършили работата по възстановяването на файловете, превода и анализа, но именно ЦРУ, със съдействието на британците и на пакистанския ПКЦ в Пешавар, бе довело нещата дотук. Хората на ЦРУ и в Пешавар, и в Исламабад, информираха шефа си постоянно и за всичко.

Папката съдържаше всички файлове, разпечатани от лаптопа на човека от Ал Кайда, но двете писма определено бяха най-важните. Заместник-директорът знаеше идеално арабски и все пак текстът го затрудни дотолкова, че му се наложи да го сравнява с превода.

Прочете доклада на Съвета по Корана, подготвен съвместно от двамата военни, присъствали на сбирката. Нищо не го изненада. Беше ясно, че препратката към Ал Исра, вълшебното пътуване на пророка през мрака, би трябвало да е код за някаква много важна операция.

За удобство на американското разузнаване, операцията трябваше да бъде прекръстена. „Ал Исра“ не ставаше — щеше да разкрие на останалите до какво са се докопали. Затова Гъмиени използва криптографска програма, която да предложи вариант.

Кодираните названия се генерират случайно от компютъра, а в същия месец в ЦРУ на мода бяха морските същества. Така че компютърът избра „скат“. Проект „Скат“.

Последният лист в папката беше прибавен в събота вечерта. Беше дело на човек, който не обичаше да си хаби думите, а именно — на директора на националното разузнаване. Очевидно документите от Форт Мийд бяха стигнали до Стив Хадли, до Негропонте и до Белия дом. Марек Гъмиени бе сигурен, че в Овалния кабинет ще свети до късно.

Този последен лист беше на хартия с печата на директора на националното разузнаване. И на него с главни букви пишеше:

В САЩ има деветнайсет агенции, които се занимават със събирането на информация, и листът в ръцете на Марек Гъмиени му даваше власт над всичките. Той отново погледна най-горния ред. Беше адресирано лично до него.

На вратата се почука.

Отвън стоеше млад войник с поредната доставка. Гъмиени му се усмихна окуражително и се подписа на клипборда, че е получил каквото трябва. После остана сам.

Новата информация идваше от колегите от Форт Мийд. Беше стенограма от разговора, проведен от двама учени в кола по пътя им към Вашингтон. Единият беше британец. А последната му реплика бе подчертана от някого във Форт Мийд с червен маркер и оградена с въпросителни.

Марек Гъмиени познаваше добре британците от работата си в Близкия изток и за разлика от доста свои сънародници, не се гордееше с факта, че най-близките съратници на ЦРУ в това, което Киплинг веднъж бе нарекъл „великата игра“, имат повече от сериозни познания за земите между река Йордан и Хиндукуш.

Било като войници или ексцентрични изследователи, през последния век и половина британците бяха опознали всички кътчета в зоната, която сега се бе превърнала в бомба със закъснител за разузнаването. Те наричаха ЦРУ „Братовчедите“ или „Компанията“, а от своя страна американците говореха за МИ-6 като за „Приятелите“ или „Фирмата“. А един от приятелите на Марек Гъмиени беше човек, с когото споделяха добри, лоши и опасни спомени от дните си на оперативни агенти. Сега Гъмиени бе закован на бюрото си в Лангли, а Стив Хил бе изтеглен от работата на терен и повишен до шеф на отдела за Близкия изток в централата на МИ-6 на Воксхол Крос.

Гъмиени реши, че няма да загуби нищо от един телефонен разговор с него. Проблем на ниво сигурност нямаше — англичаните вече разполагаха с всички факти, с които разполагаше и той. Съдържанието на лаптопа сигурно вече бе разчепкано в Челтнам, а странните препратки към Корана — обмислени и претеглени отвсякъде.

Това, което англичаните, за разлика от него, вероятно не знаеха, бе любопитната забележка, направена от един техен сънародник в автомобил на път за Вашингтон. Гъмиени взе апарата от бюрото си. Да се свържеш през централата има своите предимства, но в епохата на новите технологии за висшите служители в бранша е къде-къде по-удобно да набират от личния си сателитен телефон.

В една скромна къща в Съри, близо до Лондон, се разнесе звън. Осем сутринта в Лангли, един следобед в Англия — хората в Съри се приготвяха да седнат около масата. Стив Хил бе изкарал няколко приятни часа на голф и сега се готвеше да удължи удоволствието с един стек.

— Ало?

— Стив? Марек се обажда.

— О, приятелю, къде си? Да не си случайно тук?

— Не, на бюрото съм си. Превключи в сигурен режим, моля те.

— Няма проблем, само секунда…

В слушалката се чу „скъпа, ела да нагледаш скарата“ и линията заглъхна.

След малко гласът от Англия се появи отново, този път по-тих. Разговорът вече не можеше да бъде прихванат.

— Да разбирам ли, че нещата при теб са се сговнили? — попита Хил.

— Абсолютно — отвърна Гъмиени. — Предполагам, че си получил от Пешавар това, което получих аз?

— Да. Вчера привърших с четенето. Очаквах да звъннеш.

— Мисля, че разполагам с още нещо, Стив. Имаме тук един преподавател от Лондон. Петък вечерта той казва нещо странно. Няма да ти губя времето с обяснения, но познаваш ли човек на име Мартин?

— Мартин кой?

— Не, фамилията му е Мартин. Брат му — човекът, за когото ти говоря — е доктор Тери Мартин. Да се сещаш за някого?

На Стив Хил вече не му беше до шеги. Да, познаваше брата на д-р Мартин много добре. Когато през 1990–1991, по време на първата война в Залива, бе в оперативния екип там, братът на д-р Мартин, предрешен като обикновен градинар в Багдад, предаваше безценна информация от източник в кабинета на Саддам току под носа на иракската тайна полиция.

— Може би — отговори той. — Защо?

— Май трябва да поговорим — каза американецът. — Очи в очи. Мога да дойда при теб. С „Гръммана“ съм.

— Кога искаш да дойдеш?

— Ще тръгна довечера. Ще спя в самолета. За закуска съм в Лондон.

— О’кей, ще го уредя с Нортхолт.

— А, Стив, и още нещо — можеш ли да ми събереш цялото досие на този Мартин? Ще ти обясня, като се видим.

Западно от Лондон, по пътя за Оксфорд, се намира Кралската въздушна база Нортхолт. Всъщност за две години след Втората световна война това е официалното лондонско летище, защото Хийтроу тепърва се строи, но впоследствие минава на заден план и накрая става писта за чартърни полети. Но тъй като е собственост на британските военновъздушни сили, полетите до и от него могат да бъдат изпълнявани в секретност и при пълна сигурност.

Край Лангли ЦРУ си има собствено летище и малка флота от реактивни самолети. Заповедта от Негропонте даваше на Марек Гъмиени власт над свръхзвуковия „Гръмман“ V, с който той прекоси Атлантика, потънал в блажен сън.

Стив Хил го посрещна в Нортхолт и го заведе не в масивната сграда на Воксхол Крос на южния бряг на Темза, където се помещаваше МИ-6, а в много по-тихия хотел „Клайвдън“, бивша резиденция, разположена на собствена земя на Фирмата, на не повече от четиридесет и пет километра от летището. В малкия апартамент там можеха да разчитат на Рум-сървис и спокойствие.

Стийв изчете както заключенията на Съвета по Корана, сходни с изводите на хората в Челтнам, така и стенограмата на разговора в автомобила.

— Пълна глупост — промърмори, когато дочете текста. — Старият е напълно прав. Няма как да стане. Не е до езика, а до всичко останало. Чужденец или външен човек просто не може да мине за един от тях.

— И като имаш предвид заповедите, които получих отгоре, какво ми предлагаш?

— Хвани човек от Ал Кайда и го накарай да пропее — отвърна Хил.

— Стив, ако имахме дори най-бегла идея къде да намерим толкова висш техен представител, отдавна да сме се хванали на работа. За момента обаче нямаме.

— Изчакайте търпеливо и все някой някога ще спомене Ал Исра.

— Моите хора смятат, че ако Ал Исра е следващият голям терористичен акт, целта му ще е Америка. Не мога да кажа на Вашингтон просто да си седят и да чакат да се случи чудо. Освен това в Ал Кайда сигурно вече знаят, че лаптопът е у нас. Което означава, че най-вероятно повече няма да използват това име.

— Можем обаче — каза Хил — да пуснем слуха, че цялата информация по случая е в ръцете ни и че затягаме примката около тях. Те ще зарежат всичко и ще се изпокрият по дупките си.

— Ами ако не го зарежат? Ще си седим в неведение и ще треперим дали проект „Скат“ е задействан, или не. Представи си, че го почнат? И, както пита шефът ми, за какво става дума — атомно оръжие, биохимическо, конвенционално? Кога и къде? Я кажи по-добре твоят човек Мартин наистина ли може да мине за арабин, ако го пратим там? Наистина ли е толкова добър?

— Поне беше — промърмори Хил и му подаде една папка. — Виж сам.

Кафеникавата папка беше дебела около пръст, а отпред пишеше само „Полковник Майк Мартин“.

Между двете световни войни дядото по майчина линия на братята Мартин бе работил в чаена плантация в Дарджилинг, Индия. И там бе извършил нещо нечувано за онова време — взел си за жена индийка. Внуците му знаеха, че светът на британските чаени плантатори бил малък, затворен и снобски. Женели се или за девойки, които идвали от Англия, или за дъщерите на разпределените в Индия офицери. Бяха виждали дядо си, Терънс Грейнджър, само на снимка: висок, червендалест, с руси мустаци, застанал над трупа на тигър, захапал лула и стиснал пушка в едната си ръка. Имаше снимки и на Индира Босе — нежна, деликатна и много красива…

Когато се разбра, че Терънс Грейнджър не може да бъде разубеден, чаената компания предпочете да не подпалва нов скандал с уволнението му, а просто да го премести. Така младата двойка се озова в провинция Асам край бирманската граница.

Дори да бе замислено като наказание, не бе такова. Грейнджър и новата му съпруга харесваха живота си в дивата, гъмжаща от животни и птици провинция. Там през 1930-а се роди и Сюзан. През 1943-та войната наближи Асам. Японците прекосяваха Бирма към границата. Макар да бе твърде стар за редовна служба, Терънс Грейнджър се записа доброволец и през 1945-а загина при река Иравади.

С нищожната вдовишка пенсия, която получаваше от компанията, Индира Грейнджър избра единствената възможност — да се върне към корените си. Две години по-късно обаче Дойдоха нови неприятности. Борбата за независимост в Индия раздели територията на две. Али Джина образува своя мюсюлмански Пакистан на север, а Пандит Неру остана в преобладаващо хиндуиската Индия. Вълни от бегълци се точеха на север и на юг, избухнаха яростни боеве.

Госпожа Грейнджър, загрижена за сигурността на дъщеря си, реши да я изпрати при по-младия брат на покойния си съпруг, архитект в Хейзълмиър, Съри. Шест месеца по-късно майката загина в безредиците.

Седемнайсетгодишната Сюзан Грейнджър се озова в земята на предците си, която никога досега не бе виждала. Прекара една година в девически пансион и още три като сестра в болницата във Фарнъм. На двадесет и една, минималната изисквана възраст, постъпи като стюардеса в Британската презокеанска въздушна корпорация. Беше невероятно красива, с бухнала кестенява коса, със сините очи на баща си и нежната кожа на типична англичанка, но покрита с меденозлатист тен.

От авиолиниите я разпределиха по маршрута Лондон-Бомбай заради отличния й хинду. По онова време въздушният път дотам бе дълъг — Лондон, Рим, Кайро, Басра, Бахрейн, Карачи, накрая — Бомбай. Нямаше екипаж, който да издържи цялото това натоварване, затова в Басра, Южен Ирак, се извършваше първата смяна. Именно там през 1951-ва Сюзан срещна Найджъл Мартин, счетоводител в една петролна компания. Ожениха се през 1952-ра.

Трябваше да изчакат десет години, преди да се сдобият с първородния си син, Майк, и още три, докато се появи вторият — Тери. Двамата обаче, поне на външен вид, нямаха нищо общо.

Марек Гъмиени се вгледа в снимката от досието. Меднозлатистият тен бе отстъпил място на смугли черти, черна коса и тъмни очи. Този очевидно бе наследил гените на баба си, защото по нищо не приличаше на брат си, учения от Джорджтаун, чието розовобузесто лице и рижата му коса явно идваха по линия на бащата.

Гъмиени си спомни забележките на д-р Бен Джоли. Който и да се опиташе да проникне в Ал Кайда, трябваше не само да изглежда, но и да говори и да се държи като тях. Набързо прелисти бележките за детството на братята.

И двамата, всеки по реда си, бяха прекарали известно време в англо-иракското училище. За дисциплината им се бяха грижили баща им и гледачката Фатима, внимателна женица от северните провинции, която се надяваше един ден да се върне при своите с достатъчно спестени пари, за да си намери достоен млад съпруг.

В досието имаше бележка, която можеше да идва само от разговор с Тери Мартин: описание на по-голямото момче, което препуска в своята дълга роба по поляната пред къщата в багдадското предградие Саадун, а развеселените местни гости на баща му се смеят и подвикват: „Ей, Найджъл, то направо си е като някое от нашите“.

„Като някое от нашите — помисли си Марек Гъмиени. — Като някое от техните“. Две от притесненията на Бен Джоли отпадаха. Този човек приличаше на арабин и можеше да мине за такъв сред арабите.

Продължи да чете. Вицепрезидентът Саддам Хюсеин постепенно бе започнал национализация на чуждите петролни компании и това през 1972-ра бе включило и англо-иракската. Найджъл Мартин бе издържал още три години, преди през 1975-а да прибере семейството си у дома. Майк бил на тринайсет, готов за пансиона в Хейлибъри.

Марек Гъмиени имаше нужда от почивка и кафе.

— Знаеш ли, този би се справил — каза той, когато се върна от тоалетната. — С достатъчно тренировки и подкрепа от наша страна, защо не? Къде е сега?

— С изключение на две операции, в които, така да се каже, го взехме назаем, прекара военната си кариера с парашутистите и спецчастите. Пенсионира се миналата година след двайсет и пет години служба. Честно да ти кажа, няма как да стане.

— Защо? Напълно подходящ е.

— С изключение на биографията му. Родителите, семейството, месторождението. Не можеш просто да влезеш в Ал Кайда и да кажеш „ей ме, на“, освен ако не си млад доброволец, готов за самоубийствена мисия. Тези, на които би било оказано доверието да имат нещо общо с толкова важен проект, ще са прекарали в тази среда години. Това е основният проблем, Марек. Няма как да го прескочим. Освен…

— Освен какво? — Американецът го погледна очакващо.

— Не, не, няма как да стане — отвърна Хил.

— Хайде де, не ме дръж в напрежение.

— Мислех си за двойник. За някой, чието място би могъл да заеме. Да се престори на него. Но и това крие опасност. Ако истинският е жив, Ал Кайда ще знаят къде е и какво прави. Ако е мъртъв, ще знаят и това. Така че идеята отпада.

— Досието е бая дълго — каза Гъмиени. — Мога ли да го взема?

— Това е копие, разбира се. Но го взимаш само за прочит, нали?

— Имаш думата ми. Само за прочит, и то само от мен. Ще е или заключено в личния ми сейф, или изгорено.

Заместник-директорът по оперативната част отлетя за Лангли, но седмица по-късно позвъни отново. Стив Хил прие разговора от бюрото си във Воксхол Крос.

— Мисля, че трябва да дойда пак — без предисловие започна заместник-директорът. И двамата знаеха, че британският премиер вече е обещал на колегата си от Белия дом пълно съдействие по проект „Скат“.

— Както кажеш, Марек. Някакво развитие по въпроса?

Стив Хил беше заинтригуван. Модерните технологии позволяваха всякаква информация от ЦРУ да стигне до МИ-6 в пълна секретност само за секунди. Защо тогава се налагаше Марек да идва пак?

— Двойникът — отвърна Гъмиени. — Мисля, че имам човека. По-млад е с десетина години, но изглежда достатъчно възрастен. Височината, телосложението, мургавото лице — същите са. И е ветеран от Ал Кайда.

— Добро попадение. Но защо не е с тях?

— Защото е при нас. От пет години е в Гуантанамо.

— Арабин ли е? — Хил се изненада. Очакваше се да е информиран, ако цели пет години американците държат високопоставен арабски член на Ал Кайда в Гитмо.

— Не, афганистанец е. Казва се Измат Хан. Тръгвам към теб.

Седмица след случая Тери Мартин все още не можеше да спи спокойно. Такава тъпа забележка. Защо не си беше държал езика зад зъбите? Налагаше ли се да споменава брат си? Ами ако Бен Джоли се бе раздрънкал пред някого? В крайна сметка Вашингтон си беше едно голямо село, в което всекидневно се разменяха сплетни. Реши да позвъни на брат си.

Майк Мартин бе на път да свали и последните здрави керемиди от покрива. Най-сетне можеше да смени покритието отдолу, да го закове и опъне, и след седмица вече щеше да е готов с изолацията. Внезапно от мобилния телефон се разнесе игрива мелодия. Беше в джоба на елека му, окачен на един пирон наблизо. Той внимателно се пресегна и го извади. На екрана се изписа номерът на брат му във Вашингтон.

— Здрасти, Тери.

— Майк, аз съм. — Малкият още не можеше да проумее как хората, на които звъни, разбират, че е той. — Слушай, направих една глупост и исках да ти се извиня. Преди седмица изтърсих нещо за теб в неподходяща компания.

— Супер. И какво точно каза?

— Няма значение. Виж, ако те посетят костюмарите — знаеш кого имам предвид, направо ги прати на майната им. Това, което казах, беше чиста глупост. Така че ако някой дойде…

От мястото, където се намираше, Майк Мартин виждаше един сив ягуар бавно изкачва пътя към плевнята.

— Няма проблем, братле — спокойно каза той. — Май вече са тук.

Двамата агенти седнаха на сгъваемите столчета, а той се отпусна на един дънер, който съвсем скоро щеше да се превърне в подпалки за огъня. Докато американецът го въвеждаше в нещата, Майк погледна въпросително Стив Хил.

— Ти си решаваш, Майки. Нашето правителство обеща пълно съдействие на Белия дом, но това не означава да накараме някого насила да поеме на смъртоносна мисия.

— За такава ли говорим?

— По-скоро не — намеси се Марек Гъмиени. — Ако успеем да открием името и местоположението дори на един висш представител на Ал Кайда, посветен в операцията, веднага ще те изтеглим и ще свършим останалото сами.

— Виж… Не знам как бих могъл да мина за арабин. Преди петнайсет години в Багдад бях прост градинар и не ми се наложи нито да попадна в бойни условия, нито да ме разпитва тайната полиция. Този път обаче ще паднат доста въпроси. Щом някой е бил в ръцете на американците цели пет години, как така не е пропял?

— Даваме си сметка, че ще те разпитват. Но ако имаме късмет, ще докарат за целта високопоставено лице. Тогава ще те измъкнем и ще ни кажеш кой е. Ние ще сме там, буквално на метри от теб, обещавам.

— Този — каза Мартин и почука с показалец по плика с досието на мъжа от Гуантанамо — е афганец. Бивш талибан. Пущун. Никога не съм знаел добре пущу. Първият афганец ще ме разкрие.

— Ще прекараш месеци в тренировки, Майк — каза Стив Хил. — Няма да те пуснем, ако сам не се почувстваш готов. Или пък ако решиш, че ще се провалиш.

— Мислиш ли, че можеш да се престориш на слабообразован пущун, който говори лош арабски? — попита Гъмиени.

Майк Мартин кимна.

— Не е невъзможно. Но какво правим, ако докарат някой афганец, който наистина е познавал обекта?

Другите двама мълчаха. И тримата много добре знаеха, че това ще е краят.

И докато агентите предпочитаха да гледат в краката си, вместо да обяснят какво би случило, ако Ал Кайда разкрие шпионина, Мартин отвори досието в скута си. Това, което видя, го вцепени.

Лицето бе остаряло с пет години, върху него бяха отпечатани лишения, които му прибавяха поне още десет. Но това все още бе момчето от планините, полумъртвият бунтовник от Кала-и-Джанги.

— Познавам този човек — тихо каза той. — Това е Измат Хан.

Американецът го зяпна.

— Как така го познаваш? От пет години е заключен в Гитмо.

— Знам. Но преди много години се бихме заедно срещу руснаците в Тора Бора.

Другите двама си спомниха досието на Мартин. Да, разбира се, онези години в Афганистан, когато помагаха на муджахидините в борбата им срещу съветските окупатори. Беше малко вероятно, но не и невъзможно наистина да са се срещали. През следващите десет минути разпитаха Мартин за всичко, което можеше да прибави към информацията за Измат Хан. Мартин им върна папката.

— Как е той сега? Как се промени за тези пет години в лагер „Делта“?

Американецът от Лангли сви рамене.

— Много е труден, Майк. Много, много твърд. Докараха го с кофти рана на главата и мозъчно сътресение. В началото докторите решиха, че е малко… ами, глуповат. Умствено изостанал. Оказа се, че е напълно дезориентиран — от дългия път и сътресението. Беше в началото на декември 2001-ва, скоро след събитията в Ню Йорк. Лечението му протече… не знам как да се изразя… не с особена грижовност. А после, изглежда, природата си каза своето и той се възстанови.

— И какво ви каза?

— Нищо особено. Отказа всякакви сделки. Просто си седи и се вторачва в следователите, и трябва да ти кажа, че в очите му не се чете братска обич. Затова е затворен в единична килия. Но от други разбрахме, че знае арабски, научил го е в Афганистан, а преди това е бил в мадраса и е наизустил Корана. Двама доброволци на Ал Кайда, родени в Англия, прекараха известно време с него в базата и преди да ги пуснем, разказаха, че са го научили на малко английски.

Мартин рязко се извърна към Стив Хил.

— Трябва да бъдат прибрани и сложени под карантина.

Хил кимна.

— Разбира се. Ще го уредим.

Марек Гъмиени стана и закрачи край плевнята, а бившият военен пак зачете досието. После се втренчи в огъня и сред пламъците там сякаш видя далечните голи хълмове. Двама души зад купчината камъни и един съветски хеликоптер, който се готвеше да ги нападне. И момчето с тюрбана, което прошепна: „Ще умрем ли, ингилиз?“

Гъмиени се върна и разръчка огъня. Споменът изчезна сред искрите.

— Със сериозна работа си се захванал тук, Майк. Бих казал, че е по-скоро за екип от професионалисти. Всичко сам ли вършиш?

— Доколкото мога. За пръв път от двайсет и пет години имам време.

— Но не и пари, а?

Мартин вдигна рамене.

— Пълно е с охранителни фирми, ако ми се прииска работа. Дори само в Ирак се появи по-голямо търсене, отколкото можете да си представите. За седмица в сунитския триъгълник се изкарва повече, отколкото за половин година в армията.

— Ама това означава да се върнеш в прахта, пясъка, при опасността и бързата смърт. Нали си се пенсионирал.

— А ти какво предлагаш? Почивка с Ал Кайда на морето?

Марек Гъмиени се засмя единствено от благоприличие.

— Обвиняват американците в много неща, Майк, но почти никога за това, че не са били щедри към тези, които са им помогнали. Мислех си за нещо като консултантски договор за, да кажем, двеста хиляди долара годишно в рамките на пет години. Бихме ги превеждали където кажеш, няма защо да си губим времето с данъци. Не очакваме също и да спазваш някакво работно време. И никакви опасни задачи повече, разбира се.

Мислите на Майк Мартин се пренесоха към сцена от любимия му филм. В нея Т.И. Лорънс предлага пари на Ауда Абу Тауи, за да се присъедини в атаката срещу Акаба. А отговорът е: „Ауда няма да язди до Акаба заради британското злато. Той ще язди до Акаба, понеже това му доставя удоволствие“.

Той стана.

— Стив, искам домът ми да е увит в найлон. Целият. Като се върна, трябва да го заваря, както съм го оставил.

Шефът на отдела за Близкия изток кимна.

— Готово.

— Ще си взема нещата. Не са много, ще се съберат в багажника.

Така под ябълковите дървета в една градина в Хампшир бе Договорен отговорът на проект „Скат“. Два дни по-късно един компютър напълно произволно генерира новото му име: операция „Клин“.

Ако го притиснеха, Майк Мартин никога нямаше да успее да обясни защо, но във всички по-нататъшни брифинги относно бившия си афгански приятел той така и не сподели една малка подробност.

Може би реши, че размяната на информация все пак е двупосочна улица. Или просто мислеше, че подробността е незначителна. А тя бе свързана с един тих разговор в сенките на една пещера, превърната от арабите в болница, на място, наречено Шаджи.