Афганецът

8.

Първата задача на операция „Клин“ бе да се изгради легенда. Една правдоподобна история би държала любопитните погледи далеч от Майк Мартин и плана за инфилтрирането му в Ал Кайда.

Затова съвместната англо-американска операция привидно имаше за цел да пресече пътя на афганистанския опиум до нарколабораториите в Близкия изток, където го превръщаха в хероин и го препращаха на запад.

Сценаристите на официалната версия натъртваха, че запорът върху банковите сметки кара терористите да разчитат на получаваните от дрогата пари в брой.

И макар американската Агенция за борба с наркотиците и британските митници така или иначе да се занимаваха с тези въпроси, двете правителства взеха решение „Клин“ да удари с всички необходими средства която и да е лаборатория в която и да е държава, в случай че дипломатическите средства се окажат безуспешни.

Агентите бяха инструктирани да използват наличната свръхмодерна техника, за да подслушват и проследяват в Лангли, където Марек Гъмиени и Стив Хил очакваха новини. Осем разузнавателни агенции и от двете държави щяха да захранват Едзел с данни. Първа щеше да пристига информацията от американските космически спътници, контролирани от вашингтонската Национална разузнавателна служба (НРС).

Първо обаче в базата влязоха тиловаците от военновъздушните сили, които за минимум време трябваше да я приведат в нужния вид. Жителите на близкото селце усетиха раздвижването, но предположиха, че отново, като в доброто старо време, се готви някакъв потаен правителствен проект, и почти не отваряха дума за това. Съдържателят на местния пъб пък реши, че активността около базата ще се увеличи като преди години, и удвои доставките на бира и уиски.

Иначе животът в Едзел продължи по старому.

Докато бояджиите минаваха с четките си стените на офицерските помещения в шотландската авиобаза, в офиса на корабното брокерно агентство „Сийбарт и Абъркромби“, разположен на уличката „Крътчит Фрайърс“ в сърцето на лондонското сити, влезе посетител.

Господин Ахмед Лампонг пристигна по уговорка, последвала размяната на електронна поща между Лондон и Джакарта, и бе въведен в кабинета на господин Сийбарт, син на основателя на фирмата. Господин Сийбарт си нямаше и представа, че „лампонг“ всъщност е едно от многото наречия на остров Суматра, откъдето идваше гостът му, и че името е измислено. Дори да бе разгледал паспорта му, той щеше да му се стори безупречен.

Такъв бе и английският на господин Лампонг и в отговор на последвалия комплимент той поясни, че е имал достатъчно време да усъвършенства езика по време на следването си в лондонския колеж по икономика. Беше красноречив, с изискани маниери и чаровен. И най-важното — предлагаше бизнес. Нищо не подсказваше, че индонезиецът е фанатик от ислямистката терористична група Джемаат Ислямия, от-говорна за серия бомбени атентати в Бали.

Документите му сочеха, че е старши съдружник в „Суматра Трейдинг Интернешънъл“, банковите му акредитиви бяха наред. Така че, когато Лампонг поиска да обясни същинската цел на визитата си, Сийбарт наостри уши.

За начало индонезиецът постави на масата един лист.

На листа имаше дълъг списък. Започваше с Ангуила, Антигуа и Аруба. Това бяха само „А“-тата. Общо имаше четиридесет и три имена, сред които още Вануату, Западно Самоа, Олдърни — британски остров в Ламанша — и Уругвай.

— Това са все местенца с изключително ниски данъци, господин Сийбарт — отбеляза гостът, — и всяко от тях държи на банковата тайна. Независимо дали ви се нрави, много съмнителни, включително криминални бизнеси, са избрали именно тях за убежище на финансовите си машинации. А тези — той сложи на масата още един лист — са не по-малко съмнителни. Това са държавите, които отдават флаговете си на чужди търговски кораби.

Списъкът отново включваше Антигуа, плюс Барбадос, Барбуда, Бахамите, Белийз, Бермуда и Боливия. Тук имената бяха двадесет и седем. Между тях се открояваха бедни африкански държави като Екваториална Гвинея и точици на картата от сорта на Сао Томе и Принсипи, Коморските острови и кораловия атол Вануату. Сред по-любопитните бяха Люксембург, Монголия и Камбоджа, които дори си нямаха излаз на море. Сийбарт беше донякъде озадачен, макар на практика всичко казано дотук да му бе известно.

— Съберете две и две и ще получите какво? — продължи триумфално Лампонг. — Измама, драги ми господине, невероятна по мащабите си измама. И, уви, тя се среща особено често в тези части на света, в които аз и партньорите ми основно оперираме. Затова и решихме в бъдеще да работим с институция, чиято почтеност никой не поставя под съмнение. Лондонското Сити.

— Много любезно от ваша страна — измърмори Сийбарт. — Кафе?

— Кражби на товари, господин Сийбарт. Броят и размерите им непрекъснато се увеличават. Не, благодаря, тъкмо закусих. Ценни стоки се товарят на корабите и изчезват. Направо се разтварят във въздуха. Нито следа от плавателния съд, екипажа, корабните брокери и товара, да не говорим за собствениците. И всичко е скрито зад тази гора от различни флагове и банки. А корупцията там се е просмукала надълбоко.

— Неприятна картина — съгласи се Сийбарт. — Как бих могъл да ви помогна?

— С партньорите ми решихме да сложим край на всичко това. Вярно, ще ни струва повечко, но искаме вече да работим единствено под червения флаг на британските търговски кораби, да ползваме британски пристанища, британски капитани и британски корабни брокери.

— Чудесно! — възкликна Сийбарт. — Много мъдро решение. Да не забравяме, че към това върви и пълна застраховка на съда и товара в „Лойдс“, Какви стоки смятате да превозвате впрочем?

Работата на корабните брокери е да откриват най-подходящите плавателни съдове за съответните товари и обратното, а „Сийбарт и Абъркромби“ бяха сред влиятелните членове на една от най-старите институции в Сити — Балтийската борса.

— Направих старателни проучвания — започна Лампонг и постави на масата още документи. — В контакт сме с тази компания, ето тук, която внася луксозни английски лимузини и спортни коли в Сингапур. От своя страна, ще изнасяме за САЩ скъп дървен материал — магнолия, палисандър и други. Дървесината е от Северно Борнео, но освен нея ще товарим контейнери с бродирана коприна от Сурабая, Ява, отново за САЩ. А тук — той извади още един документ — са данните на нашите партньори от Сурабая. Всички контрагенти са съгласни да използваме британски превоз. Така че товарният кораб де факто ще работи с три страни. Дали ще успеете да намерите подходящ съд за подобна задача? Имайте предвид, че говоря за продължително сътрудничество.

Алекс Сийбарт бе наясно, че може да намери поне десет подходящи кораба. Просто трябваше да уточни водоизместимостта, цената и датите на спедиция.

В крайна сметка се споразумяха да предостави на господин Лампонг списък с корабите с достатъчна водоизместимост и цена на курса. Господин Лампонг на свой ред щеше да се консултира с партньорите си за най-удобните дати на пристигане както в двете пристанища в Далечния изток, така и в Америка.

Двамата се разделиха сърдечно и с пожелания за успех.

— Винаги съм предпочитал — отбеляза бащата на Алекс Сийбарт, когато научи новините по време на обяда им в един скъп ресторант, — да правим бизнес с добре възпитани господа от старата школа.

Авиобазата в Едзел беше може би единственото място, където Майк Мартин за нищо на света не трябваше да показва лицето си. Затова Стив Хил вкара в игра списъка със „старите другари“.

— Няма да съм си вкъщи цяла зима — каза човекът, с когото обядваха в клуба на спецчастите. — Смятам да прекарам известно време под карибското слънце. Така че не виждам проблем да го ползваш.

— Ще ти платя наем, разбира се — побърза да каже Стив Хил. — Поне доколкото ми позволява скромният бюджет.

— Няма проблем, стига да не го обърнеш с главата надолу — отвърна събеседникът му. — Кога ще мога да се нанеса обратно?

— Надяваме се до средата на февруари да сме готови. Просто трябва да организирам едни семинари, нали знаеш, лектори, програма… Нищо особено.

Мартин хвана самолета от Лондон за Абърдийн. На летището го посрещна един от бившите му сержанти от САС, костелив шотландец, който след пенсионирането се бе върнал в родната пустош.

— Как е, шефе? — подхвърли той, после метна чантата на Мартин отзад и подкара колата към изхода на паркинга. Малко преди Абърдийн отби на север и се качи на магистрала А-96 в посока Инвърнес. След няколко километра пред очите им се извисиха шотландските планини, а след още десетина сержантът сви вляво в локалното.

На знака пишеше просто „Кемни“. Минаха през някакво селце, после „Ландроувърът“ зави надясно и се насочи към Кейг. Край пътя се виеше река. Мартин се запита дали в нея се въди сьомга или пъстърва. Или нито една от двете.

Малко преди Кейг лъкатушещият селски път пресече реката и навлезе в частен имот. След два завоя пред очите им се показа малък хълм, върху който се извисяваше старинен замък, заобиколен от зашеметяващо красиви зелени възвишения и долчинки.

Когато „Ландроувърът“ спря, отнякъде изникнаха двама мъже и побързаха да се представят.

— Гордън Филипс. Майкъл Макдоналд. Добре дошли в замъка Форбс, семейното имение на лорд Форбс. Добре ли пътувахте, полковник?

— Наричайте ме Майк. Как разбрахте кога точно идвам? Ангъс не се обади на никого от летището.

— Всъщност имахме човек в самолета. За всеки случай — каза Филипс.

Майк Мартин се намръщи. Не бе усетил, че го следят, губеше тренинг.

— Няма проблем, Майк — намеси се Макдоналд. — Нали вече си тук. Събрали сме хора, които ще те въведат във всичко през следващите четири месеца. Предлагам да си оставиш багажа и да проведем първия брифинг след обяда.

По време на Студената война ЦРУ разполагаше с широка мрежа от тайни квартири. Някои от тях бяха градски апартаменти, други — къщи в провинцията, където агентите можеха да отдъхнат след напрегната мисия, докато докладват подробностите за нея.

Имаше и места, избрани заради безличността и отдалечеността им. В тях разполагаха съветските дезертьори, докато проверяваха легендите им и ги пазеха от отмъстителните агенти на КГБ, чийто щаб бе в съответното посолство или консулство.

Ветераните от ЦРУ все още трепват при спомена за дезертиралия в Рим полковник Юрченко, комуто за всеобщо учудване бе позволено да излезе на вечеря с разследващия го агент в ресторант в Джорджтаун. По някое време Юрченко отиде до тоалетната и повече не се върна. Хората на КГБ се бяха свързали с него и му бяха припомнили за семейството му в Москва. Изпълнен с угризения, той се върза на обещанията за помилване и реши да се върне с тях в родината. Повече никой не чу нищичко за него.

Марек Гъмиени зададе на отдела в Лангли, който отговаряше за тайните квартири, само един въпрос: „кое е най-отдалеченото, сигурно и най-малко подозрително място от всички?“

Отговорът не се забави.

— Наричаме го „Хижата“ — каза шефът на отдела. — Там не стъпва човешки крак. Намира се в Пасайтен.

Гъмиени поиска всички подробности. Трийсет минути след получаването на досието вече бе взел решение и бе дал съответните заповеди.

Източно от Сиатъл има област със стръмни, гористи и заснежени през зимата планини, познати като „Каскадите“. Те са разделени на три зони — голям резерват, дърводобивен участък и пустошта Пасайтен. В първите две има някакви пътища и постройки.

Стотици хиляди посещават всяка година резервата и той е набразден от просеки и пътеки за високопроходими автомобили, коне и планинари. Лесничеите познават всяко негово кътче.

Влизането на случайни хора в огромния дърводобивен участък е забранено, но и в него има пътища, по които ръмжащите камиони отнасят трупите към пунктовете на дъскорезниците. През зимата обаче и участъкът, и резерватът са затрупани от снега и са напълно непроходими.

Източно от тях, към канадската граница, е пустошта. През нея минават само две-три пътеки и единствено в южната й част, близо до прохода Харт, има няколко малки дървени постройки. Местността гъмжи от дивеч. Собствениците на къщурките идват за кратко през лятото, после заключват всичко и се изнасят към градските си домове. Когато настъпи зимата, в САЩ няма по-пусто кътче от Пасайтен, с изключение може би на онази част от северен Върмонт, позната още като „Кралството“, където зиме човек просто може да изчезне и вкочаненият му труп да бъде открит чак щом пролетното слънце разтопи снеговете.

Преди години една усамотена малка вила бе обявена за продан и ЦРУ реши да я закупи. Беше импулсивна сделка, за която по-късно мнозина съжаляваха, но част от висшите служители все пак ползваха къщата за лятната си почивка. Марек Гъмиени попита за нея през октомври, когато тя отдавна бе напусната и заключена. Въпреки приближаващата зима и сериозните разходи той изиска да я отворят и подготвят.

— Разбирам какво търсиш, но защо просто не използваш новия затвор в Сиатъл? — попита го шефът на отдела по недвижимите имоти.

Въпреки че говореше с колега, Гъмиени нямаше избор, освен да излъже.

— Не става дума само да го скрием или да му попречим да избяга. Налага се да помисля и за собствената му сигурност. И в най-охраняваните затвори стават нещастни случаи.

Колегата му разбра или поне реши, че е разбрал за какво става въпрос. Невидимо и сигурно убежище, което разполага със запаси за поне шест месеца. Не му трябваха повече подробности. Така че нареди на екипа, създал охранителната система на прочутия затвор Пеликан Бей в Калифорния, начаса да почне работа.

До Хижата нямаше път. На север от градчето Мазама се виеше просека, която свършваше на петнайсетина километра от вилата. Единственият достъп бе по въздух. Марек Гъмиени използва новите си правомощия и нареди за снабдяването да се използва тежкотоварен хеликоптер „Чинук“ от авиобазата в Маккорд, южно от Сиатъл.

Бригадата инженери и строители започна работа. Материалите се набавяха от региона със съдействието на щатската полиция. Разполагаха само с най-необходимата информация. Според легендата Хижата трябва да бъде превърната в отлично охраняван изследователски център.

Докато всъщност оборудваха затвор за един-единствен обитател.

Режимът в замъка Форбс ставаше все по-тежък. Майк Мартин се раздели със старите си дрехи и вече носеше само пущунска роба и тюрбан. Не се бръснеше, нито се подстригваше.

На камериерката, която не проявяваше никакъв интерес към гостите на лорда, бе разрешено да остане. На градинаря Хектор — също. Третият от персонала беше Ангъс, бившият сержант от САС, преквалифицирал се в управител на имението.

В замъка постоянно пристигаха и си заминаваха най-различни „гости“, но двама от тях останаха за постоянно. Единият бе Наджиб Курейши, роден в Афганистан, бивш учител в Кандахар, бежанец, който бе получил убежище във Великобритания и работеше като преводач в правителствената комуникационна служба в Челтнам. Сега преподаваше езика и поведението на пущуните. Това включваше езика на тялото, жестовете, привичките в храненето, ходенето и молитвите.

Освен него в замъка остана доктор Темиън Годфри, шейсет и няколко годишна, от две години вдовица на висш офицер от службите за сигурност — МИ-5. Сивата й коса бе пригладена назад и хваната в кок. Като „една от тях“, както се изразяваше Стив Хил, тя добре познаваше процедурите и нямаше и най-малкото намерение да сподели с когото и да било къде се намира и каква е задачата й.

Нещо повече, тя щеше да изпълни задълженията си, без да узнае, че човекът, комуто преподава, всъщност ще бъде поставен в смъртна опасност, и не работеше под напрежението, че ако пропусне някаква подробност, това може да коства живота му. Годфри беше отличен специалист по Корана и говореше съвършен арабски.

— Чувал ли си за Мохамед Асад? — попита тя Мартин. Той призна, че не е.

— Тогава ще започнем с него. Роден е под името Леополд Вайс, германски евреин, който приема исляма и се превръща в един от най-великите му изследователи. Бележките му до Ал Исра — пътуването от Арабия за Йерусалим и оттам към небесата — са сред най-забележителните на света. Именно това преживяване довежда до петте дневни молитви, които са крайъгълният камък на вярата. Предполага се, че си научил това още като дете в мадраса, а щом имамът е бил уахабит, той пламенно е вярвал, че пътуването се е случило съвсем наистина, а не е някакво бълнуване. Следователно ти вярваш в абсолютно същото. А сега да видим дневните молитви. Повтаряй след мен…

Наджиб Курейши беше впечатлен. Тя май знаеше повече за Корана и от него.

По-късно тримата навлякоха топли дрехи и си направиха разходка из близките хълмове, следвани неотлъчно на известно разстояние от Ангъс, стиснал ловджийска пушка в ръка.

Макар да знаеше арабски, Майк Мартин си даваше сметка, че му предстоят изтощителни уроци. Наджиб Курейши го учеше да говори с пущунски акцент и с интонацията на Измат Хан, когото тайно бяха записали в Гитмо с надеждата, че ще разкрие някаква ценна информация в разговорите си с останалите затворници. Не бяха разкрили нищо, но сега записите вършеха безценна работа на Курейши, защото можеше да преподаде на ученика си специфичния изговор.

Въпреки че по време на съветската окупация бе прекарал половин година с муджахидините в планините, сега, след седемнайсет години, Майк Мартин беше позабравил повечето неща. Курейши го учеше на пущу, макар от самото начало да бе ясно, че при евентуалната си среща с пущуни ще бъде разкрит начаса.

Подготовката бе съсредоточена основно върху молитвите и случилото се в Гуантанамо.

Повечето от следователите в лагер Делта са агенти на ЦРУ и Марек Гъмиени успя да намери трима-четирима, които бяха работили с Измат Хан. Майкъл Макдоналд замина за Лангли и прекара с тях дни наред в събирането и на най-незначителните подробности. Официалното обяснение за проучването бе евентуалното освобождаване на Измат Хан.

Следователите бяха единодушни, че пущунският воин и бивш талибански командир е най-коравият затворник, когото са виждали. Той рядко ги удостояваше с отговор, не се оплакваше, но и не съдействаше и приемаше условията в затвора и наказанията стоически. Но всички бяха разчели в черните му очи как при първа възможност би им откъснал главите.

Макдоналд се върна със самолета на ЦРУ в Едзел, а оттам продължи с кола на север до замъка Форбс, за да стовари цялата събрана информация пред Майк Мартин.

Темиън Годфри и Наджиб Курейши, от своя страна, продължиха да го учат на молитвите. Щеше да му се наложи да ги казва пред други хора и нямаше никакво място за пропуски. Курейши все пак съзираше някаква надежда — този, за когото щеше да се представи Мартин, не беше арабин, а Коранът е на класически арабски. Така че евентуална грешка можеше да бъде отдадена на лошо произношение. Но за човек, прекарал седем години в мадраса, бе немислимо да сбърка цяла фраза. Затова двамата продължиха отново и отново да повтарят молитвите, опрели чела в пода, а Темиън Годфри седеше на стол зад тях — заради болните си колене — и им пригласяше.

Англо-американският технически екип привършваше с работата си в авиобазата Едзел. Техниката беше навързана, помещенията — подготвени за бъдещите наематели. Навремето освен с квартирите и столовите американската флота разполагаше още със зала за боулинг, фризьорски салон, магазини, поща, баскетболно игрище, фитнес и театър. Предвид ограничения бюджет, Гордън Филипс реши да не ги ремонтира. Кралските военновъздушни сили поеха доставката на продукти и охраната на базата, за която вярваха, че е оперативен щаб за борба с трафикантите на опиум.

Малко преди Коледа бяха включени дванадесетте мощни компютъра, които щяха да играят ролята на мозъчен център. С тях денонощно работеше екип от шестима души.

Централата на „Клин“ бе специална структура, сформирана за конкретна операция, и с нея, благодарение на указанията на Джон Негропонте и последвалите уговорки, щяха безусловно и всеотдайно да си сътрудничат всички американски и английски разузнавателни ведомства.

Всеки от компютрите бе защитен от ISDNBRENT-ленти с по две карти. Отделно всеки харддиск можеше да бъде разкачан, за да бъде прибиран в сейф, когато не е в употреба.

Самите компютри бяха свързани с централата на МИ-6 на Воксхол Крос и с Гровнър, тоест с офиса на ЦРУ в американското посолство на Гровнър Скуеър в Лондон.

За още по-голяма сигурност комуникациите с „Клин“ бяха зашифровани с код, достъп до който имаха само неколцина висши офицери.

После „Клин“ започна да извършва онова, което на пръв поглед извършваха и останалите клонове на разузнаването — да подслушва и записва всяка дума, изречена на арабски в Близкия изток или в ислямските общности, разпръснати по света. Освен от звука обаче „Клин“ се интересуваше и от изображенията. Всеки образ, заснет от сателитите КН-11 „Кийхоул“ и изпратен в лабораториите на Националната разузнавателна служба, беше препредаван към шотландската авиобаза. Същото се отнасяше и за събраното от набиращите все по-голяма популярност безпилотни самолети „Предатор“, чиито фотоси, заснети от височина 6000 метра, обикновено стигаха единствено до главния щаб на американската армия в Тампа, Флорида.

Някои от по-комбинативните умове сред персонала на Едзел вече разбираха, че „Клин“ е в пълна готовност и очаква нещо да се случи, но никой от тях не бе сигурен точно какво.

Малко преди Коледата на 2006-а Алекс Сийбарт се свърза с господин Лампонг в офиса му в Индонезия, за да му предложи един от двата големи контейнеровоза, регистрирани в Ливърпул. По стечение на обстоятелствата и двата бяха собственост на малка компания, с която „Сийбарт и Абъркромби“ поддържаше повече от добри отношения. „Маккендрик Шкпинг“ беше семейна фирма на повече от век. Бизнесът се ръководеше от главата на фамилията — Лиам Маккендрик, който бе и капитан на „Контесата на Ричмънд“, докато синът му Шон отговаряше за другия кораб.

Водоизместимостта на „Контесата“ беше 8000 тона, корабът пътуваше под британски флаг, бе на прилична цена и нямаше ангажименти след 1-ви март.

Алекс Сийбарт спести на Лампонг подробността, че най-горещо бе препоръчал сделката на Лиам Маккендрик и че старият шкипер веднага се беше съгласил. Ако „Сийбарт и Абъркромби“ успееха да му осигурят товар от Америка за Англия, пролетният му курс щеше да е изключително доходоносен.

Без знанието на бъдещите си партньори Лампонг се обади на един човек в Бирмингам и той отскочи с кола до Ливърпул, огледа с мощен бинокъл „Контесата на Ричмънд“ и после засне кораба с телеобектива си от различни ъгли.

Самият Лампонг отговори на имейла на Сийбарт след седмица и се извини за закъснението под претекст, че му се е наложило да обиколи дъскорезниците из страната. В мейла си изразяваше надеждата, че „Контесата“ е напълно подходяща за целите им, и уточняваше, че приятелите му в Сингапур ще дадат подробностите за лимузините, които трябва да бъдат извозени от Великобритания до Далечния Изток.

Макар Лампонг да представяше сингапурските си приятели за китайци, те всъщност бяха малайзийци, при това не обикновени мюсюлмани, а крайни ислямистки фанатици. Ползваха нова банкова сметка в Бермуда, открита от вече покойния Тефик Ал Кор, който бе трансферирал средствата от нищо неподозираща малка частна банка във Виена. Малайзийците нямаха никакво намерение да губят пари от лимузините. Напротив, смятаха да възвърнат инвестицията си и да ги продадат веднага щом изпълнят целта си.

В казаното от Марек Гъмиени пред агентите на ЦРУ в Гитмо — че Измат Хан ще бъде изправен пред съд, който ще разгледа евентуалното му освобождаване — имаше известна доза истина. Гъмиени смяташе да организира дело, което в крайна сметка да пусне афганеца на свобода.

През 2005-а Върховният апелативен съд на САЩ прецени, че правата на военнопленниците не се отнасят за членовете на Ал Кайда. Така съдът узакони прокарваната от президента Буш идея заподозрените в тероризъм да бъдат изправяни пред военни трибунали. За пръв път от четири години затворниците с подобни обвинения имаха право на адвокат. Гъмиени възнамеряваше да прокара следната защитна теза: Измат Хан никога не е бил член на Ал Кайда, а офицер от афганистанската армия, който не е имал нищо общо нито с 11-и септември, нито с ислямисткия тероризъм.

Съдът трябваше да приеме тази теза безусловно. Затова се наложи Джон Негропонте да се обади на Доналд Ръмсфелд и да го помоли да поговори с военните съдии.

Раната на крака на Майк Мартин заздравяваше бързо. От досието ставаше ясно, че Измат Хан не е обелвал и дума за белега си, и Мартин също не виждаше причина да го прави. Но Майкъл Макдоналд се върна от Лангли притеснен, че макар и притискан по време на разпитите, афганецът е продължавал да мълчи по въпроса и че ако някой от членовете на Ал Кайда знае истината, а техният човек няма белег, това може да провали цялата операция.

Мартин не се възпротиви, още повече че имаше нещо на ум. От Лондон до Едзел, а сетне с хеликоптер до замъка Форбс, беше докаран хирург — проверен от службите лекар от Харли Стрийт, на когото можеше да се разчита да измъкне куршума, да затвори раната и повече никога да не проговори за това.

Лекарят направи операцията с местна упойка. Разрезът не представляваше трудност, защото всъщност нямаше нито куршум, нито никакво чуждо тяло. Трудното беше да заздравее за няколко седмици, но да прилича на много по-стара рана.

Хирургът, казваше се Джеймс Нютън, отстрани малко от тъканта вътре и по ръбовете на разреза и така се образува кухинка, която после заши с шест големи неравни шева. Приличаше на работа, свършена набързо в полева болница.

— Вижте — натърти той, преди да си тръгне. — Ако истински лекар разгледа белега, със сигурност ще забележи, че не е на петнайсет години. Иначе не би трябвало да има проблем. Но са необходими три месеца, за да зарасне.

Беше началото на ноември. Отличната физика на четиридесет и четири годишния Мартин свърши чудесна работа още преди Коледа — подпухналостта и червенината изчезнаха напълно.

9.

— Ако отиваш там, където си мисля, че отиваш, скъпи Майк — започна по време на една от всекидневните им разходки Темиън Годфри, — ще се сблъскаш с различни степени на агресивност и фанатизъм. В основата на всичко е обсебващата идея за джихад — или свещената война, но фракциите и ученията не са едно и две и в никакъв случай не бива да се поставят под общ знаменател.

— И очевидно трябва да започнем с уахабизма — каза Мартин.

— Може би. Но да не забравяме, че уахабизмът е националната религия на Саудитска Арабия, а Осама бин Ладен обяви война на саудитската върхушка и ги нарече „еретици“. Разклоненията на религията се простират далеч отвъд учението на Мухамад ал Уахаб. За него знаем, че е проповедник от осемнайсети век и е родом от Нежд, най-суровата област от вътрешността на Арабския полуостров. Оставил е след себе си най-безчувственото и пропито с нетърпимост тълкувание на Корана. Оттогава обаче е изтекла много вода. Саудитският уахабизъм никога не е обявявал война на Запада или на християнството, нито пък подкрепя масовите убийства, най-малкото на жени и деца. Всъщност Уахаб просто е подготвил почвата, в която кукловодите на съвременния тероризъм посяват младите семенца, за да ги превърнат в жестоки убийци.

— Каква е причината въобще да напуснат арабския свят? — полюбопитства Мартин.

— Просто през последните трийсетина години — намеси се Наджиб Курейши — Саудитска Арабия използваше своите петродолари, за да финансира разпространението на религиозната си доктрина по света. Това се случи и с всяка друга мюсюлманска държава, включително с моята родина. Очевидно не са подозирали, че създават бомба със закъснител. Точно обратното, смятам, че днес Саудитска Арабия е ужасена от чудовището, което е захранвала три десетилетия.

— Но защо Ал Кайда се обръща срещу корените си?

— Защото се появиха нови пророци, които проповядват дори още по-силна нетърпимост и не само отричат всичко немюсюлманско, но и призовават към унищожението му. Саудитското правителство попадна на мушката заради сътрудничеството си със Запада и допускането на американски войници в свещените земи. Това се отнася впрочем и за всяко друго светско правителство в мюсюлманския свят. За фанатиците те са точно толкова виновни, колкото са християните и евреите.

— И с кого мислиш, че ще се сблъскам по време на пътуванията си, Темиън? — попита Мартин.

Тя спря до един голям камък и седна, за да даде почивка на краката си.

— Има много групи, но ще ти обърна внимание върху две. Чувал ли си думата „салафити“?

— Да, позната ми е.

— Това са онези, които искат да се върнат към самите корени, към златния период на исляма. Тоест към първите четири халифата преди повече от хиляда години. С дълги бради, сандали, роби, стриктно спазване на Шериата, отричане на модерното общество и на Запада, който го е създал. Рай на Земята, разбира се, не може да съществува, но фанатиците винаги са били в досег с нереалното. Нацистите, комунистите, маоистите и последователите на Пол Пот са изклали стотици милиони в преследване на маниакалните си мечти. И половината от жертвите им са били техни съратници, набедени в липса на достатъчно вяра. Чистките на Сталин и Мао са именно това — изтребване на ренегатите.

— Това описание идеално пасва на талибаните — каза Мартин.

— Да, и те са в кюпа. Говорим за атентатори самоубийци, фанатични последователи на духовните прозрения на своите господари, не много начетени, но напълно всеотдайни и вярващи, че омразата, която изсипват над околните, ще угоди на Аллах.

— Има и по-лоши ли? — Мартин вдигна вежди.

— О, да — отвърна Темиън Годфри, изправи се и закрачи обратно към замъка. — За истинските екстремисти бих използвала друга дума. „Такфир“. Каквото и да е било значението й по времето на Уахаб, днес то се е променило. Истинският салафит не пуши, не залага, не танцува, дори не позволява слушането на музика в свое присъствие, не употребява алкохол и не общува с жени от Запада. Той бива моментално разпознаван по това как изглежда и как се държи. А от гледна точка на националната сигурност, разпознаването е наполовина спечелена битка. Има обаче хора, които са готови да възприемат всеки западен обичай, независимо колко омразен им се струва, и да се престорят на напълно интегрирани в западното общество и, следователно, на напълно безопасни. Деветнайсетимата атентатори от 11-и септември и тези от Лондон бяха именно такива. Нормални млади мъже, които ходят на фитнес, играят крикет, възпитани, услужливи, единият от тях дори учител на бавноразвиващи се деца, постоянно усмихнати и подготвящи масово убийство. Ето това са наистина опасните. Мнозина от тях са образовани, подстригани, гладко избръснати, костюмирани, с прилични професии. Превърнали са се в хамелеони, които временно се обръщат срещу вярата си, за да успеят в крайна сметка да извършат нечувани жестокости в нейно име… О, слава на Небесата, стигнахме. Ставите ми нямаше да издържат повече. Време е за дневната молитва. Майк, ти ще изречеш призива и после ще започнеш ритуала. След време може да те поканят да го направиш. Смята се за огромна чест.

В началото на януари ъ Джакарта се получи имейл от офиса на „Сийбарт и Абъркромби“. „Контесата на Ричмънд“ щеше да отплава от Ливърпул на 1-ви март, натоварена с луксозни лимузини „Ягуар“. След разтоварването им в Сингапур щеше да продължи до Северно Борнео за дървесина, а сетне да обърне към Сурабая, където към товара щяха да бъдат прибавени и бали коприна.

В края на януари строителната бригада в Пасайтен посрещна приключването на задачата си с истинско облекчение. За да успеят да се справят със сроковете, работниците спяха на обекта, а преди включването на местното отопление там цареше кучи студ. Заплащането обаче беше много добро, така че загърбиха неудобствата и завършиха навреме.

На пръв поглед вилата изглеждаше досущ като преди — може би малко по-голяма. А всъщност беше преправена изцяло. Стаите можеха и да са достатъчни за двамата офицери, ала за осемте човека, които щяха да осигуряват денонощната охрана, бе пристроено спално помещение с трапезария.

Просторната дневна бе запазена, но и към нея бе издигната пристройка с билярдна маса, библиотека, плазмен телевизор и обширна колекция от DVD-та.

Третата пристройка външно не се различаваше от останалите. И нейните стени бяха издигнати от грубо издялани борови трупи. Отвътре обаче бяха здраво подсилени с бетон. Така затворническото крило беше непревземаемо, а бягството от него — изключено.

От помещенията на пазачите до килията се стигаше през метална врата с процеп за храна и шпионка. От другата страна на вратата се намираше широко помещение. Стоманената рамка на леглото бе дълбоко забита в бетонния под и то нямаше как да бъде помръднато. Рафтовете по стените — също. На пода все пак бе постлан килим, а през подсигурените решетки на климатичната инсталация влизаше топъл въздух. Точно срещу вратата с шпионката имаше друга врата, която затворникът можеше да отваря, когато пожелае. Тя водеше към малък празен двор с бетонна пейка в средата. Стените, които го опасваха, бяха гладки и високи три метра и половина.

За хигиенните нужди в килията бе предвидена ниша с една-единствена дупка в пода и душ, който се пускаше от помещението на пазачите.

И понеже всички нови материали бяха докарани по въздуха, единствената видима промяна край Хижата бе покритата със сняг хеликоптерна площадка. Иначе постройката продължаваше както преди да се гуши сред борове, лиственици и смърчове в сърцето на двестахектаровия парцел. Само в радиус от стотина метра от къщата дърветата бяха изсечени от съображения за сигурност.

Персоналът на вероятно най-скъпия и уединен затвор в страната бе от двама агенти от среден ранг и осем младши сътрудници, които току-що бяха покрили нормативите в тренировъчния лагер на ЦРУ и с нетърпение очакваха вълнуващата си първа задача. Вместо това се озоваха в заснежената гора. Но всички бяха в отлична форма и много искаха да се докажат.

Военният съд в Гуантанамо започна работа в самия край на януари. Делата се гледаха в едно от по-големите помещения в крилото за разпити, специално ремонтирано за целта. Нямаше истерични тиради и пледоарии като показаните в „Доблестни мъже“. В залата не се повишаваше тон и цареше ред и дисциплина.

Първите седем от осмината затворници, подлежащи на евентуално освобождаване, пламенно увериха съда в своята невинност. Осмият остана безмълвен.

— Затворник Хан, на какъв език предпочитате да бъдат превеждани пледоариите? — попита полковникът, който председателстваше съда.

От двете му страни седяха майор и капитан — жена. И тримата бяха морски пехотинци.

Пазачите изправиха затворника на крака. Зад бюрата си встрани от него, с лица един към друг, стояха военният прокурор и цивилният адвокат. Измат Хан сви рамене и за няколко секунди впи поглед в лицето на жената. После погледът му се измести върху стената над главите на съдиите.

— Съдът отчита, че затворникът разбира арабски, затова избира този език. Някакви възражения?

Въпросът бе отправен към защитата. Адвокатът беше наясно с характера на клиента си още преди делото и не се съмняваше, че ще загубят. Подобни процеси се водеха под натиска на правозащитните организации, а той много добре знаеше какво мислят за правозащитниците морските пехотинци. И все пак трябваше да отчете, че до момента поведението на афганеца поне изместваше вниманието от самия него. Той поклати глава в смисъл: „Нямаме възражения, арабският ще свърши работа“.

Преводачът се приближи и седна до пазачите. Да изберат арабски беше добро решение. Към момента военните разполагаха само с един преводач от пущу, който си имаше сериозни проблеми с американците, защото така и през цялото време не бе успял да измъкне нещичко от афганеца.

В Гитмо досега бяха попадали само седмина пущуни — същите онези, които по погрешка се бяха озовали сред чуждите бойци преди пет години край Кундуз. Четирима от тях, обикновени селски момчета, ентусиазирано се отрекоха от мюсюлманския екстремизъм и бяха пуснати да се приберат в родината си. Други двама изживяха толкова дълбоки нервни кризи, че още бяха под психиатрично наблюдение. Талибанският командир бе останал последен.

Прокурорът започна пледоарията си и от устата на преводача заизскачаха шипящи звуци. Според военния, янките щели да заключат афганеца пак в дупката, този път завинаги, защото се държал като отвратително талибанско лайно. Измат Хан изгледа преводача. Очите му казваха всичко. Роденият в Ливан американец на секундата превключи към буквален превод. Мъжът до него можеше и да е облечен в смешен оранжев гащеризон и с оковани ръце и крака, обаче казва ли ти някой?

Прокурорът не губи много време. Подчерта, че обвиняемият е прекарал пет години в мълчание, без да посочи нито един от съзаклятниците си в терористичната война срещу САЩ, а и е взел участие в затворнически бунт, по време на който е загинал американски гражданин.

После си седна. Не се съмняваше в изхода на процеса. Афганецът щеше да остане в затвора още много години.

Адвокатът на защитата изрази удовлетворението си от факта, че, като афганец, затворникът не е имал нищо общо със зверствата от 11-и септември, защото по същото време е участвал в афганистанската гражданска война и е нямал пряк контакт с арабите от Ал Кайда. Що се отнася до молла Омар и подкрепата на правителството му за Бин Ладен и неговите приятелчета, ставало дума за диктатура, в рамките на която господин Хан бил изпълнявал офицерските си задължения, без да има никакъв избор.

— Би ми се искало почитаемият съд да отчете реалностите — завърши адвокатът. — Ако този човек е проблем, то той е афганистански проблем. Там сега действа ново, демократично избрано правителство, затова ще постъпим най-добре, ако го изпратим там и ги оставим те да решат съдбата му.

Тримата съдии се оттеглиха за трийсетина минути. Когато се върнаха, лицето на капитана бе зачервено от гняв. Тя още не можеше да повярва какво бе чула току-що. Полковникът и майорът бяха получили ясна заповед от военното министерство и й я сведоха.

— Изправете се, затворник Хан. Съдът получи уверението, че правителството на президента Карзай е приело да бъдете върнат в родината си и да излежите там доживотна присъда. Като взе предвид това, съдът реши да облекчи американския данъкоплатец и да прекрати престоя ви тук. Ще бъдат взети необходимите мерки да бъдете откаран в Кабул. Ще се завърнете там така, както сте пристигнал тук — окован. Това е всичко. Съдът се оттегля.

Не само капитанът беше в шок от окончателното решение. Прокурорът се запита как ли това ще повлияе на бъдещата му кариера. Адвокатът на защитата бе леко замаян. А преводачът за миг се паникьоса, че ненормалният полковник ще нареди белезниците да бъдат свалени и тогава той, добрият син на Бейрут, със сигурност щеше да изхвърчи през прозореца.

Британското външно министерство, или Форин Офис, се намира на „Кинг Чарлз Стрийт“, в съседство с Белия дом и на един хвърлей от Парламента, пред който е бил обезглавен Чарлз I. Непосредствено след новогодишните празници неголемият екип по протокола се върна към задълженията си, определени още миналото лято. Задълженията бяха координиране с американската страна по организацията на приближаващата конференция на Г-8 през 2007-а. Срещата на главите на осемте най-богати държави в света в хотела „Гленигълс“ в Шотландия през 2005-а и досега се смяташе за относително успешна. Проблемите идваха от тълпите протестиращи, заради които „Гленигълс“ и подстъпите към него бяха опасани с километрични заграждения.

Две залязващи поп-звезди призоваха милиони хора да надигнат глас срещу бедността и хиляди демонстранти заляха близкия Единбург. И това бяха само манифестациите срещу бедността. Сетне се появиха антиглобалистите със своите плакати и нишестени бомби.

— Нима тези клоуни не разбират, че свободната търговия всъщност генерира средствата за борбата срещу бедността? — попита един вбесен дипломат.

Отговорът очевидно беше отрицателен.

И понеже случилото се на антиглобалистките манифестации в Генуа и до момента караше мнозина да изтръпват от ужас, от Белия дом, който щеше да е домакин на срещата през 2007-а, дойде заръка: „да е семпло, елегантно и отлично подготвено“. Луксозно, но напълно изолирано място, абсолютно защитено и недосегаемо. Налагаше се да се уточняват хиляди подробности, а протоколчиците се притесняваха и от малкото време, което им оставаше. Затова без никакво разтакаване се заеха с поставената задача.

Някъде по същото време два огромни товарни самолета „Старлифтър“ на американските военновъздушни сили се спуснаха над Оман. И двата идваха от бази на Източното крайбрежие и пътьом бяха заредили над Азорските острови. Малко преди залез слънце се снишиха над възвишенията Дофари и поискаха разрешение за кацане от англо-американска-та пустинна авиобаза Тумрайт.

Самолетите превозваха в чудовищните си търбуси цяла военна част. Единият беше натоварен със сглобяеми къщички и мебели, генератори, климатици, хладилни агрегати, телевизионни антени и всичко останало, необходимо на петнайсетчленния технически екип.

Другият пренасяше два безпилотни разузнавателни самолета „Предатор“ заедно с необходимото за поддръжката им, плюс мъжете и жените, които щяха да ги насочват от повърхността.

След седмица всичко бе готово. Бунгалата бяха издигнати, климатичните инсталации, кухните и санитарните възли функционираха, а двата „Предатора“ бяха в укритията си. Екипът поддържаше постоянна връзка с Тампа, Флорида, и Едзел, Шотландия. В определен момент щяха да научат какво точно да следят, записват и фотографират. Дотогава трябваше да кротуват в жегата и да чакат.

Последният брифинг с Майк Мартин отне цели три дни и беше толкова важен, че дори Марек Гъмиени долетя от ЦРУ, за да участва. От Лондон се присъедини и Стив Хил. И понеже в стаята бяха само петима, се наложи Гордън Филипс да проведе презентацията лично. За разлика от диапроекторите в миналото, сега изображенията се редуваха на плазмен екран с висока разделителна способност, а едно натискане на копче на дистанционното увеличаваше всеки произволно избран детайл.

Целта на инструктажа бе Майк Мартин да се запознае с цялата налична информация за лицата, които евентуално щеше да срещне.

Сведенията не идваха само от английските и американските служби. Агенции от над четиридесет държави събираха наученото в обща база данни. Като се изключеха недемократичните държави, Иран, Сирия и разорените страни като Сомалия, правителствата от цял свят споделяха всичко, което успяваха да съберат за тероризма.

Рабат вършеше чудесна работа в проследяването на мароканските екстремисти, Аден подаваше имена и лица от Южен Йемен, а Рияд превъзмогна притеснението си и състави списък със саудитци.

Мартин внимателно наблюдаваше екрана. Имаше снимки, направени в полицейски управления. Други бяха заснети скришом с телеобективи по улици или в хотели. Бяха показани различни варианти — със или без бради, в арабско или западно облекло, с дълги и къси коси и обръснати глави.

Имаше имами и молли от различни джамии, младежи, които най-вероятно бяха обикновени куриери, и хора, за които се знаеше, че помагат със средства, транспорт или квартири.

После на екрана се появиха големите играчи. Някои от тях бяха мъртви, като Мохамед Атеф, първият отговорник за военните операции на Ал Кайда, убит от бомба в Афганистан. Последваха наследникът му, който излежаваше доживотна присъда, неговият наследник, който също беше мъртъв, и този, който според източниците оглавяваше военното крило в момента.

По някое време се появи и Тефик Ал Кор, скочил преди пет месеца от балкон в Пешавар. Малко след него излезе лицето на Сауд Хамуд ал Утейби, новия лидер на Ал Кайда и Саудитска Арабия.

Сетне се заредиха контурните изображения — без снимки, само черни очертания на глави. Сред тях бяха лидерът на Ал Кайда в Югоизточна Азия, наследник на Ханбали и предполагаем организатор на последната серия взривове в далекоизточните курорти. А също и човекът на Ал Кайда във Великобритания.

— Знаехме кой е водачът им тук само допреди шест месеца — каза Гордън Филипс. — После той се измъкна и сега се крие някъде в Пакистан. Те в крайна сметка ще го хванат…

— И ще ни го дотътрят в Баграм — изръмжа Марек Гъмиени.

Присъстващите си даваха ясна сметка, че американската база северно от Кабул разполага с една много специална лаборатория, където в крайна сметка всеки пропява.

— Рано или късно ще попаднеш на този — обади се Стив Хил, когато на екрана се появи намусеното лице на имам, тайно заснет в Пакистан. — И на този.

Беше възрастен мъж с благи черти, също заснет тайно някъде край брега на море или океан. Фотографията бе предоставена от специалните сили на Обединените арабски емирства.

Спираха за почивка, ядяха, продължаваха, после спяха и пак продължаваха. Филипс изключваше екрана единствено, когато в стаята влизаше камериерката с таблите с храна. Темиън Годфри и Наджиб Курейши си стояха по стаите или си правеха разходки из хълмистата местност.

И така, докато най-сетне инструктажът не свърши.

— Утре летим — отсече Марек Гъмиени.

Годфри и Курейши дойдоха до хеликоптерната площадка да го изпратят.

— Пази се, Майк — каза Темиън на човека, който можеше да й бъде син. После изруга: — Дявол да го вземе, нещо се задавих. Бог да е с теб, моето момче.

— И ако нищо друго не помогне, дано Аллах те пази — добави Курейши.

Малкият джетрейнджър можеше да качи само двамата шефове и Мартин. Филипс и Макдоналд щяха да стигнат до Едзел с кола.

Хеликоптерът кацна далеч от любопитни очи и тримата пробягаха разстоянието до „Гръммана“. Заради снежната вихрушка бяха навлекли дъждобрани с качулки, така че нямаше как да се види, че единият от мъжете не е облечен като западняк.

Екипажът на „Гръммана“ беше виждал всякакви чудатости, така че не обърна особено внимание на брадясалия афганец, когото заместник-директорът по оперативната част съпровождаше през Атлантика заедно с британския си гост.

Насочиха се не към Вашингтон, а към един полуостров в югоизточна Куба. Самолетът кацна в Гуантанамо малко преди изгрев на 14-и февруари и влезе в един от хангарите.

— Трябва да останеш в самолета, Майк — каза Марек Гъмиени. — Ще те измъкнем оттук, когато се стъмни.

Нощта в тропиците се спуска бързо. Към седем вечерта настъпи непрогледна тъмнина. Именно тогава четирима агенти от отряда за специални задачи на ЦРУ влязоха в килията на Измат Хан. Той се надигна с предчувствието за нещо нередно. Пазачите бяха напуснали коридора пред килията преди половин час. Досега такова нещо не се беше случвало.

Четиримата мъже не бяха груби, но и нямаха намерение да губят излишно време. Двама сграбчиха афганеца, единият под мишниците, другият — през краката. Хлороформът подейства след двайсетина секунди. Съпротивата секна а тялото на затворника увисна безжизнено.

Сложиха го на носилка с колела, покрит от главата до петите с чаршаф, и го избутаха навън, където ги очакваше огромен дървен сандък. Наоколо нямаше жива душа, пазачите бяха в помещенията си. След секунди афганецът беше натикан в сандъка.

Отвън сандъкът приличаше на обикновен контейнер за превоз на товари, дори бе покрит с обичайните печати. Отвътре обаче бе звукоизолиран, а от горната му страна имаше прозорче за свеж въздух, което нямаше да отворят, преди самолетът да излети. В сандъка имаше две заковани за пода кресла, едното с ремъци, и слабо осветление. Сложиха Измат Хан в креслото с ремъците и ги завързаха стегнато, та да не може да мръдне, като все пак внимаваха да не спрат притока на кръв към крайниците му. Затворникът още спеше.

Петият агент от ЦРУ — този, който щеше да пътува в сандъка, кимна одобрително на колегите си. Те излязоха и залостиха капака. Един електрокар се приближи, повдигна контейнера и го понесе към пистата, където чакаше товарен самолет „АС-130“ „Херкулес Талън“.

Секретните полети към и от Гитмо са всекидневие, затова кулата веднага даде разрешение за излитане и гигантската машина се издигна във въздуха, за да поеме към базата Маккорд, щата Вашингтон.

След час пред лагер Екоу спря автомобил със затъмнени стъкла, от който слязоха няколко души. Щом стигнаха килията, единият от тях нахлузи оранжев гащеризон и обу пантофи. Преди да бъде качен на носилката, афганецът беше фотографиран и сега полароидната снимка послужи за сравнение на прическите и брадите. Наложиха се някои леки корекции. Падналите на земята косми бяха грижливо събрани.

Накрая набързо се сбогуваха и групичката напусна килията, като заключи вратата. След двайсет минути пазачите се върнаха в сектора — леко озадачени, но без да задават въпроси. Не беше тяхна работа. Установиха, че всичко с ценния им затворник е наред, и зачакаха зората.

Когато огромният „АС-130“ се спусна над Маккорд, утринното слънце вече галеше върховете на дърветата в Каскадите. Командирът на авиобазата беше предупреден, че става дума за товар на ЦРУ, вероятно последната доставка за новия им изследователски център в Пустошта. Нямаше нужда да знае повече. Документите бяха изрядни, а край пистата чакаше товарен хеликоптер „Чинук“.

По време на полета афганецът се беше свестил. От отвореното капаче на тавана на сандъка нахлуваше свеж въздух. Придружителят се усмихна окуражително и му предложи храна и вода. Затворникът се съгласи на сода — отпи със сламка, докато агентът държеше кутията пред лицето му.

Агентът с учудване отбеляза, че затворникът знае няколко изречения на английски. Очевидно ги бе научил по време на петгодишния си престой в Гуантанамо. Два пъти попита колко е часът, а веднъж наведе глава напред, колкото му позволяваха ремъците, и промърмори молитвите си. Иначе не обели и дума.

Минути преди кацането капакът на тавана бе затворен. Шофьорът на чакащия ги на летището електрокар нямаше и най-малката представа какъв товар прекарва към хеликоптера.

Захранваната от батерия лампичка, която не можеше да бъде видяна отвън, мъждукаше. Изолираните стени гарантираха, че няма да се чуе и звук. А и затворникът беше като котенце, както по-късно щяха да докладват на Марек Гъмиени. Не създаваше никакви проблеми.

Макар да беше средата на февруари, имаха късмет с времето. Въпреки ниските температури небето бе чисто.

Двумоторният хеликоптер кацна на площадката край Хижата и вратите на товарното отделение се отвориха, но контейнерът остана вътре. Щеше да е по-лесно да прекарат обекта до къщата пеша.

Преди да откачат ремъците, агентите на ЦРУ, които отговаряха за затворника още от Гитмо, оковаха ръцете и краката му, а после му помогнаха да се изправи и го свалиха по рампата до заснежената земя. Десетима от персонала на Хижата ги очакваха в полукръг с насочени оръжия.

Новите му пазачи го отведоха до вилата, вкараха го в предназначеното за него помещение и му свалиха белезниците. Той спря да трепери едва когато излязоха и затръшнаха вратата.

Огледа се. Килията беше по-добра, но пак си беше килия. В съда бяха казали, че ще го върнат в Афганистан. Пак бяха излъгали.

Малко преди обяд, докато слънцето огряваше Куба, друг „Херкулес“ се приземи на пистата в Гитмо. За разлика от „Талъна“, този не беше тежко въоръжен и не бе на спецчастите, а на транспортните войски. Задачата му беше да превози един-единствен пътник до другия край на света.

Вратата на килията се отвори.

— Затворник Хан, станете. Обърнете се към стената и опрете ръце на нея, разкрачете се.

Щракнаха на кръста му колан, свързан с вериги за белезниците на ръцете и краката му, така че да може едва да се тътри.

После шестима въоръжени пазачи го поведоха към изхода на сектора, където чакаше бронирана кола с преграда между отделението за затворника и водача и затъмнени стъкла.

Когато го изкараха на пистата, затворникът примижа и объркано поклати глава. Щом очите му привикнаха със слънчевата светлина, видя пред себе си товарния самолет и групата американски офицери, строени пред него. Един от тях го привика с ръка. Затворникът се обърна да погледне за последно мястото, в което бе прекарал пет мъчителни години, после се затътри към самолета.

От едно помещение на етажа под залата за контрол на полетите го наблюдаваха двама мъже.

— Е, твоят човек тръгна — каза Марек Гъмиени.

— Ако разберат кой е всъщност — отвърна Стив Хил, — наистина ще има нужда от милостта на Аллах.