Афганецът

10.

Полетът беше дълъг и изтощителен. Спряха за презареждане в американските авиобази на Азорските острови и в Рамщайн, Германия, и чак в късния следобед на следващия ден „Херкулесът“ се спусна над Баграм в южния край на долината Шомали.

Екипажът на самолета се смени на два пъти, но не и охранителният отряд. Четирите турбини край илюминаторите ги носеха все по на изток, а те четяха, играеха карти, спяха. Затворникът остана окован. И той поспа, колкото можа.

Докато самолетът маневрираше на площадката пред огромните хангари в американската зона на базата, посрещачите вече се бяха строили.

Майорът от военната полиция, който водеше охранителния отряд, със задоволство отбеляза, че афганистанските му колеги са подходили отговорно. Край затворническия бус чакаха двайсет войници от местните спецчасти, водени от командира си, генерал Юсуф.

Предаването на затворника отне само секунди. Майорът отдаде чест на генерала, който му отвърна със същото.

— Пазете го добре, сър — каза американецът. — Костелив орех е.

— Не се притеснявайте, майоре — отвърна афганистанският офицер. — Ще прекара остатъка от живота си в затвора Пул и чарки.

Само след минути бусът отпраши на юг към Кабул, следван от камиона с войниците. По тъмно бусът и камионът се разделиха след инцидент, който по-късно щеше да бъде окачествен като липса на добра организация. Бусът продължи сам.

Пул и чарки е мрачно, ужасяващо място в дефилето източно от Кабул. По време на съветската окупация затворът бе под контрола на тайната полиция Хад и често бе огласян от писъците на измъчваните. Няколко десетки хиляди пък така и не излязоха живи оттам през гражданската война.

Условията бяха значително подобрени след създаването на новата Република Афганистан, но в усойните коридори и подземията зад назъбените каменни стени сякаш още се чуваха призраци.

За щастие бусът така и не стигна дотам.

Петнайсетина километра след раздялата с камиона от едно разклонение на пътя зад гърба му изникна пикап. Когато фаровете отзад присветнаха, шофьорът отби вдясно и спря на предварително уговореното място зад няколко изсъхнали дървета. Тук трябваше да се случи „бягството“.

Затворникът беше освободен от белезниците още на излизане от Баграм. Докато колата се носеше по пътя, той се преоблече в сив вълнен камеез и нахлузи на краката си боти. Малко преди да спрат, уви около главата си страховития черен талибански тюрбан.

Междувременно от пикапа изскочи генерал Юсуф и веднага пое нещата в свои ръце.

В открития багажник лежаха четири трупа, отмъкнати от градската морга. Два от тях бяха с бради и облечени в талибански дрехи. Всъщност телата принадлежаха на строители, загинали при срутването на едно скеле.

Другите два трупа бяха жертви на автомобилни катастрофи. Пътищата в Афганистан са толкова разбити, че е най-удобно да караш по осевата линия в средата. И понеже се счита за мекушаво да отбиеш встрани само защото срещу теб се носи друг автомобил, броят на жертвите е повече от внушителен. Двата гладко избръснати трупа бяха облечени в униформи на затворнически пазачи.

Те щяха да бъдат открити с оръжия в ръце. По телата им имаше рани от куршуми. Талибаните явно бяха чакали в засада край пътя и по време на престрелката двама от тях също бяха загинали. Вратата на буса беше разбита с кирка и оставена отворена. Точно така щяха да го намерят на следващия ден.

Когато разстановката приключи, генерал Юсуф се качи до шофьора на пикапа. Бившият затворник се метна отзад с двамата от спецчастите, които бе довел генералът. Тримата увиха лица с краищата на тюрбаните си, за да се предпазят от студа.

Пикапът се понесе на юг и скоро стигна магистралата към Газни и Кандахар. Там, като всяка вечер, се точеше колона от познатите в цяла Азия „дрънкащи“ камиони.

Повечето от тях изглеждат така, сякаш са произведени преди век. Ръмженето и скрибуцането им, както и изпусканите от ауспусите черни димни кълба, се позната гледка по пътищата из Близкия и Далечния Изток. Често можеш да ги видиш закъсали в канавката, а шофьорите им са готови да бъхтят пеша километри, докато намерят нужния чарк.

Тези камиони обаче успяват да преминат и през най-трудните планински проходи. В деретата под тесните виещи се пътища често се виждат потрошените останки на някой от тях. Цял един континент обаче разчита на невероятното разнообразие на стоки, които пренасят и до най-отдалечените му кътчета.

Преди много години англичаните ги наричат „дрънкащи“ заради множеството звънчета, с които са окичени. Каросериите им, нагиздени с панделки и цветя, са старателно изрисувани с религиозни и исторически сцени, които често тържествено омешват картини от християнството, исляма, индуизма, сикхизма и будизма.

На магистралата южно от Кабул се бяха наредили неколкостотин такива камиона. Шофьорите им спяха в кабините в очакване на зората. Пикапът спря зад колоната, Майк Мартин скочи от каросерията и отиде отпред. Лицето на мъжа зад волана беше покрито с шебаг.

Седящият до него генерал Юсуф кимна, без да отрони звук. Край на пътя. Начало на пътуването.

Вече с гръб към тях, Мартин чу гласа на шофьора:

— Успех, шефе.

Единствено хората от САС наричат офицерите си „шефе“. Майорът от американския охранителен взвод, който го бе довел в Баграм, не само нямаше представа кой е затворникът му, но и че след идването си на власт президентът Хамид Карзай беше помолил САС да създаде и обучи новите афганистански спецчасти.

Мартин тръгна пеша покрай колоната камиони. Пикапът обърна към Кабул. Сержантът от САС набра номер от мобилния си телефон, каза само две думи и затвори.

Шефът на МИ-6 за Афганистан на свой ред вдигна слушалката. Беше четири сутринта в Кабул и единайсет вечерта в Шотландия. На един от мониторите се изписа съобщение. Филипс и Макдоналд вече бяха в стаята и очакваха да видят именно това. „Клин“ започна.

Майк Мартин си позволи да извърти глава още веднъж, за да отбележи, че фаровете на пикапа са изчезнали. Обърна се и продължи напред. След стотина метра вече се беше превърнал в Афганеца.

Знаеше какво търси, но му трябваха още доста камиони, докато го открие. Регистрационен номер от Карачи. Беше почти невероятно шофьорът на такъв камион да е пущун и едва ли щеше да усети несъвършенствата в неговия пущу. Почти сигурно щеше да е белуджи, който се е насочил към дома си в пакистанската, провинция Белуджистан.

Още беше твърде рано, за да го буди. Не искаше да го стресне и да го раздразни, напротив — трябваше му в добро настроение. Затова прекара два часа свит и зъзнещ под камиона.

Към шест небето на изток порозовя. Край пътя някой запали огън и постави на ламарина върху него котле с вода. Чайните, или чаи-хана, са места, около които в голяма степен се върти всекидневният живот в Централна Азия. Понякога представляват просто огнище, запарен чай и група мъже. Мартин стана, отиде при огъня и стопли ръцете си над него.

Човекът с чая беше пущун, но за късмет на Мартин — необщителен. Междувременно той беше развил и напъхал тюрбана си в торбата, която носеше през рамо. Нямаше да е разумно да се представя за талибан, преди да е разбрал как биха приели това околните. Купи си чаша чай с шепа афгани и с удоволствие отпи. След няколко минути съненият белуджи слезе от кабината и дойде до огъня.

Слънцето изгря. Някои от камионите се върнаха към живот с облаци черен дим. Мартин последва шофьора белуджи до неговия и каза:

— Здравей, братко.

Онзи отвърна с известна неохота.

— Дали по някаква случайност не си тръгнал на юг към границата и Спин Болдак?

Ако камионът се връщаше в Пакистан, беше много вероятно да пресече границата именно при този малък град южно от Кандахар. Мартин знаеше, че докато стигнат там, вече ще е обявена награда за главата му. Затова щеше да се наложи да мине отвъд пеша.

— Ако такава е волята на Аллах — отговори шофьорът.

— Тогава, в името на Всевишния, би ли позволил един беден човек, който иска да се прибере при семейството си, да попътува с теб?

Шофьорът се замисли. Обикновено в тези дълги пътувания до Кабул го придружаваше братовчед му, но сега той лежеше болен в Карачи. Беше изкарал изтощителния курс сам-самичък.

— Можеш ли да караш?

— Смея да твърдя, че съм добър шофьор.

Поеха на юг в мълчание. От старото пластмасово радио, закачено върху таблото, се носеше някаква местна поп музика, съпроводена от стържене и писукане. Мартин не беше сигурен дали е от апарата, или от самите парчета.

Докато, с пуфтене и ръмжене, камионът прекоси Газни и продължи към Кандахар, денят превали. Спряха за чай и храна — обичайното козе месо с ориз — и доляха гориво. Мартин плати половината сметка и шофьорът видимо оцени жеста.

Макар Мартин да не говореше нито урду, нито диалекта на белуджи, а мъжът от Карачи да имаше съвсем повърхностни познания по пущу, се разбираха добре с езика на жестовете и малко арабски.

Спряха да пренощуват северно от Кандахар. Бяха в провинция Забол — диво място, населявано от диви хора. Пакистанецът нямаше никакво намерение да кара по тъмно. Беше по-сигурно да се придвижват през деня, когато пред и зад тях има и други превозни средства.

Когато наближиха предградията на Кандахар, Мартин се престори, че има нужда да подремне, и се сви на пейката зад седалките. В миналото градът беше изцяло във владение на талибаните и той не искаше някой бивш боец да реши, че е видял свой стар приятел в кабината на преминаващ камион.

На юг от Кандахар отново смени пакистанеца зад волана. Пристигнаха в Спин Болдак следобед. Мартин обясни, че живее наблизо, сърдечно благодари и слезе от камиона километри преди граничния пункт.

Шофьорът не говореше пущу, а радиото през цялото врете бе на музикална станция, затова нямаше как да научи новините. Опашката на границата бе по-дълга от обикновено и когато най-сетне успя да стигне до бариерата, му показаха снимка. От нея го гледаше брадясалото лице на талибан.

Шофьорът беше почтен и работлив човек и повече от всичко искаше да се прибере при жена си и четирите им деца. Животът така или иначе беше труден. Защо да прекара дни, дори седмици, в афганистански затвор и да дава обяснения как така не е обърнал внимание на спътника си?

— Аллах ми е свидетел, никога не съм виждал този човек — закле се той и го пуснаха да мине.

„Повече никакви непознати“, помисли си, докато се носеше по пътя към Кета. Макар да произхождаше от най-покварения град в Азия, у дома той поне знаеше какво да очаква. Афганците не му бяха никакви, защо да им се меси в работите? Запита се какво ли толкова е направил талибанът.

Мартин знаеше, че отвличането на затворническия бус, убийството на двамата пазачи и бягството на пленника от Гуантанамо няма как да се прикрият. Американското посолство веднага щеше да надигне вой.

Първи на сцената, където уж се беше разиграла престрелката, попаднаха войници, изпратени да проверят защо затворническият бус се бави. Разминаването между буса и камиона беше отдадено на лоша организация. Но затворникът очевидно беше освободен от банда талибани и сега за главите им бе обявена награда.

За нещастие, американското посолство връчи на правителството на Карзай снимка, която нямаше как да бъде отказана. Хората на МИ-6 и ЦРУ се опитаха да забавят нещата, ала не успяха да направят много. По времето, когато граничните пунктове получиха факсимиле от снимката, Мартин все още се намираше северно от Спин Болдак.

Макар да не знаеше как са се развили събитията, той нямаше никакво намерение да поема излишни рискове при прекосяването на границата. Сниши се на един хълм над Спин Болдак и изчака нощта. От мястото, където се намираше, ясно виждаше пътя, по който щеше да поеме след смрачаване.

Градчето беше на шест-седем километра. По виещия се път към него се тътреха камиони.

Преди много години ограденият с крепостни стени град бе квартира на британската армия. Мартин добре помнеше фактите около превземането му през 1919-а. Тогава англичаните за последен път във военната си история бяха използвали стълби, за да се качат на стените. Доближили зида по тъмно и почти безшумно, като се изключи трополенето на стълбите по земята и тихите ругатни на войниците.

Самите стълби били с около три метра по-къси от необходимото, така че се стоварили в сухия ров заедно със стотиците войници върху тях. За щастие, пущуните, които отбранявали града, решили, че ги атакува многоброен враг, измъкнали се от другата страна и побягнали към хълмовете. Така крепостта паднала, без да бъде даден и един изстрел.

Малко преди полунощ Мартин се прокрадва покрай стените, прекоси града и влезе в Пакистан. Изгревът го завари на още петнайсетина километра на юг по пътя за Кета. Спря до една чаи-хана и изчака там, докато най-сетне успя да се качи на камион, който превозваше пътници срещу заплащане до града. Черният талибански тюрбан, добре познат по тези територии, вече беше в негов плюс.

Пешавар може и да е пълен с ислямисти, но радикалите в Кета са дори повече. Вероятно единственото място с повече яростни симпатизанти на Ал Кайда е Мирам Шар. Северозападните крайгранични провинции се подчиняват на местното племенно право и макар на практика да са отвъд афганистанската граница, основното им население е пущунско, говори се пущу и предаността към традиционните ислямски ценности е огромна. Да носиш талибански тюрбан по тези земи кара останалите да се съобразяват с теб.

Макар от Кета на юг към Карачи да води магистрала, Мартин пое по по-малкия път на югозапад към мизерния пристанищен град Гуадар, съвсем близо до границата с Иран.

През последните години бившето заспало и пропито от вонята на риба селце се бе превърнало в ключово пристанище за всевъзможни контрабандисти и най-вече за търговците на опиум. Ислямът може и да забранява наркотиците, но това важи само за мюсюлманите. Верните последователи на Пророка нямат нищо против неверниците от Запада да се тровят, стига да плащат добре.

Затова Иран, Пакистан и особено Афганистан са покрити с макови полета, реколтата от които се рафинира на място и после тайно се прекарва на Запад, за да се превърне в крайна сметка в хероин и смърт. Специална роля в този трафик е отредена и на Гуадар.

За да избегне опасността да бъде разкрит от някой пущун в Кета, Мартин отново намери един белуджи, който да го закара с камиона си до пристанищния град. Междувременно Разбра, че за главата му е обявена награда от пет милиона афгана — но само в Афганистан.

На третата сутрин след раздялата си с човека, който му бе пожелал успех, той слезе от камиона и с удоволствие седна да изпие чаша сладък зелен чай в едно заведение на улицата.

Очакваха го. Но не местните.

Двадесет и четири часа преди това единият „Предатор“ излетя от Тумрайт. Двата безпилотни самолета щяха да се редуват денонощно над зоната за разузнаване.

UAV-RQ l L „Предатор“, производство на „Дженеръл Атомикс“, не представлява кой знае каква гледка. По-скоро прилича на набързо скициран прототип от тефтера на някой авиомоделист. Дълъг е само осем метра и е съвсем тънък. Размахът на крилата му е четиринадесет метра и половина. Перките се задвижват от двигател „Ротакс“ със 113 конски сили, разположен в задницата, а резервоарът побира триста и осемдесет литра гориво.

И въпреки това той може да достигне скорост от 217 км.ч. (или 117 възела) и безпроблемно да планира със 135. Може да издържи във въздуха над 40 часа, но най-често бива изпращан в зони в радиус до 750 км от базата, над които кръжи едно денонощие, докато свърши задачата си, и се връща обратно.

Тъй като двигателят му е отзад, посоката се контролира от предната част. За навигацията се грижи или наземен оператор, или компютър, който следва предварително зададени параметри.

Тайното оръжие на „Предатора“ се намира в заобления му нос. Електронните устройства там се свързват със сателитите и чрез тях изпращат към базата всички фотоси и звуци, които улавят. Към земята долу пък са насочени радар „Линкс“ и фотоапаратура L-3 „Уескам“, чиито по-нови версии — като тези, използвани над Оман — могат да работят нощем, през гъсти облаци, дъжд или сняг и да дават ясна картина от набелязаната цел.

По време на инвазията в Афганистан често се случваше да се маркират важни цели, но да не остава време за нанасяне на удар. Така се наложи да бъде произведена нова версия. Летящото око беше съоръжено с ракета „Хелфайър“.

Две години по-късно лидерът на Ал Кайда в Йемен напусна тайното си убежище във вътрешността на страната в „Ландкрузър“ с още четирима души. Той нямаше как да знае, че на екрана в Тампа в същия момент го наблюдават няколко чифта американски очи.

Последва заповед и безпилотният самолет изстреля ракетата си. След секунди „Ландкрузърът“ и пътниците му бяха изтрити от лицето на земята. А плазменият екран във Флорида предаде случилото се в цвят и детайли.

Двата „Предатора“ в Тумрайт не носеха ракети. Единствената им задача бе да патрулират на височина 6100 метра, далеч от чуждите погледи и радари, и да наблюдават земята и морето отдолу.

В Гуадар има четири джамии и англичаните деликатно успяха да измъкнат от пакистанското разузнаване, че най-малката от тях се смята за гнездо на фундаменталистка агитация. Подобно на повечето подобни места, молитвите в джамията се водеха от един имам и съществуването й се крепеше основно на даренията от вярващите.

Основател и настоятел на джамията бе Абдула Халаби. Той познаваше хората си добре и докато водеше молитвите, седнал малко над равнището на главите им, начаса разпознаваше новодошлите. Затова, макар и в задните редици, черният талибански тюрбан веднага му направи впечатление.

След службата, докато брадатият непознат се готвеше да се обуе, за да се влее в тълпите на улицата, имамът го дръпна за ръкава.

— Нека милостивият Аллах те дари със здраве — каза той на арабски.

— И теб — отвърна на същия език непознатият. Имамът усети пущунския му акцент. Беше познал — мъжът идваше от племенните територии.

По рождение Фейсал бин Селим беше катарец. Произхождаше от бедно рибарско семейство. Обитаваха колиба на брега на кална рекичка край селцето, което години по-късно, чак след откриването на петрола, създаването на Обединените арабски емирства, оттеглянето на англичаните и пристигането на американците, щеше да се превърне в оживената столица Доха.

Детството му мина под знака на бедността и задължителното преклонение пред високомерните бели чужденци.

Бин Селим обаче бе твърдо решен да се издигне в живота. Избра единствения път, който познаваше — морето. Записа се в екипажа на местен товарен кораб и докато той кръстосваше от остров Мазира и Сала в оманската провинция Дофари до пристанищата на Кувейт и Бахрейн, Бин Селим използва пъргавия си ум, за да научи много нови неща.

Едно от тях беше, че постоянно се намира някой с нещо за продаване и че в много от случаите е готов да го даде евтино. И че някъде другаде винаги има човек, съгласен да плати за същото много повече. А между тях стои институцията, наречена „митница“.

Затова Фейсал бин Селим започна да печели от контрабанда.

По време на пътуванията си видя много неща, достойни за уважение: фини платове и дрехи, ислямско изкуство, културни паметници, древни издания на Корана, ценни ръкописи и красотата на великите джамии. Видя и неща, които си спечелиха презрението му: богати западняци с тлъсти порозовели от слънцето меса, отвратителни жени по бикини, пияни мъже и купища незаслужени пари.

Не му убягна и фактът, че владетелите на държавите от Залива също трупаха лесни богатства от черните извори в пустинята. И понеже с лекота приемаха навиците на западняците, наливаха се с вносен алкохол и спяха с русите им курви, той започна да презира и тях.

Две събития белязаха живота на Фейсал бин Селим до четиридесетата му годишнина, двайсет години преди момчето белуджи да го причака на пристанището в Гуадар.

Първо, успя да спечели достатъчно пари, за да поръча, закупи и пусне на вода една великолепна платноходна гемия, конструирана от най-изкусните производители в Сур. Името й беше „Раша“ — „Перлата“.

Освен това стана ревностен уахабит.

Когато новите пророци, следовници на учението на Маудиди и Саид Кутб, обявиха джихад на ересите и извращенията, той на мига ги подкрепи. Мислите и молитвите му бяха с младите мъже, които се изправиха срещу съветските безбожници в Афганистан, а когато неколцина други врязаха самолетите в кулите на алчния западен бог, той коленичи и се помоли те наистина да пристъпят в градините на Аллах.

В очите на околните Фейсал бин Селим се оставаше възпитаният, скромен, изискан и благочестив капитан на „Раша“. Пренасяше стоки из целия Залив и не се забъркваше в неприятности. Но ако истински набожен човек потърсеше помощта му, той нямаше да се поколебае да му я окаже.

Западните разузнавания разбраха за съществуването му, когато активист на Ал Кайда, заловен в Хадрама и пропял в затвора в Рияд, призна, че често свръхсекретни съобщения за бин Ладен — толкова тайни, че се пренасяли от куриер, който ги наизустявал и бил готов да се самоубие, преди да го заловят — се пренасяли от Саудитска Арабия с кораб. Куриерът бил прекарван до брега в Белуджистан и оттам поемал на север към Уазиристан и убежището на шейха. Корабът, за който ставаше въпрос, бе „Раша“. Западните служби получиха одобрението и съдействието на пакистанското военно разузнаване да следят гемията, без засега да се намесват.

Фейсал бин Селим пристигна в Гуадар, натоварен с бяла техника от безмитната зона в Дубай. Караше хладилници, перални машини, микровълнови печки и телевизори. Щеше да прекоси Залива обратно с товар от пакистански килими, изтъкани от пръстите на малолетни роби и предназначени за краката на богатите западняци, които купуваха луксозни вили на изградените край бреговете на Дубай и Катар изкуствени острови.

Той мълчаливо изслуша посланието, което му носеше момчето, кимна и два часа по-късно, когато товарът му вече бе разтоварен на брега без знанието на пакистанската митница, остави кораба под надзора на своя омански моряк и спокойно пое към джамията.

Изисканият арабин търгуваше от много години с Пакистан и добре владееше урду. Двамата с имама проведоха разговора си именно на този език.

Бин Селим отпиваше от чая, взимаше си от сладкишите и бършеше пръсти в ленената кърпичка. От време на време кимаше и поглеждаше към афганеца. Когато чу историята за бягството от затворническия бус, се усмихна одобрително. Сетне мина на арабски.

— И сега искаш да напуснеш Пакистан, така ли, братко?

— Нямам работа тук — потвърди Мартин. — Имамът е прав. Тайната полиция ще ме открие и ще ме върне на кабулските псета. По-скоро бих отнел живота си, отколкото да го позволя.

— Би било наистина жалко — промърмори катарецът. — Животът ти досега е впечатляващ. Но какво ще правиш в емирствата, ако те прекарам дотам?

— Ще се опитам да открия други верни поданици на Аллах и да им предложа помощта си.

— И каква би била тя? Какво умееш да вършиш?

— Умея да се бия. И съм готов да загина в свещената война.

Капитанът се замисли.

— Ще товарим килимите призори — каза най-сетне. — Ще отнеме няколко часа. Трябва да ги подредим дълбоко в трюма, за да не ги опръскат морските вълни. После ще отплавам със спуснати платна. Ще се движа близо до вълнолома, така че ако някой реши да скочи от него върху палубата, едва ли ще го забележат.

Разделиха се с обичайните поздрави. По тъмно момчето заведе Мартин до пристанището и той внимателно огледа „Раша“, за да успее да я разпознае на съмване. Гемията мина край вълнолома малко преди единайсет. Разстоянието беше около два метра и половина и Мартин успя да го прескочи с лека засилка.

Зад щурвала беше оманецът. Фейсал бин Селим посрещна Мартин с мека усмивка и му предложи вода, за да си умие ръцете. После постави пред него тава фурми.

По обяд възрастният мъж разстла на палубата две черджета и двамата с госта му коленичиха един до друг за дневните молитви. За първи път Мартин се помоли извън джамията, където гласът му се губеше в тълпата. Справи се отлично, без да сгреши и дума.

Всеки път, когато някой агент е на опасна мисия под прикритие, ръководителите му с нетърпение чакат знак, че всичко е наред, че той е жив и че операцията продължава. Знакът може да дойде от самия агент — чрез обаждане, скрито послание във вестникарските страници за малки обяви или тебеширена черта на предварително уговорена стена. Може да дойде и от наблюдател, който не се меси в операцията, но регистрира развитието й и докладва в централата. В разузнаването наричат това „признаци на живот“.

След дълги дни на мълчание ръководителите на „Клин“ изнервено очакваха да разберат има ли признаци на живот.

Беше пладне в Тумрайт, утро в Шотландия и малко след полунощ в Тампа. Първите и последните виждаха същото, което виждаше и „Предаторът“, но не знаеха доколко е важно. В Едзел обаче бяха съвсем наясно.

Кристалната картина показваше палубата на „Раша“, върху която афганецът свеждаше чело към черджето и после вдигаше взор към небето. В компютърната зала настъпи оживление. След секунди Стив Хил прие обаждането по време на закуска и страстно целуна изненаданата си жена.

След още две минути телефонът на шкафчето до леглото на Марек Гъмиени също иззвъня. Той вдигна слушалката, заслуша се, широко се усмихна, каза: „Супер“ и отново си легна. Продължаваха по план.

11.

Попътният вятър понесе „Раша“ на юг. Изключиха двигателя и бученето от трюма отстъпи място на плясъка на водата зад борда, плющенето на вятъра в платната, скрибуцането на дървото и триенето на корабните въжета.

Неотлъчно следвана от невидимия „Предатор“ шест километра над нея, гемията пълзеше край бреговете на Иран към Оманския залив. Там вдигна всички платна и се насочи към тясната пролука между Иран и Арабия, позната като „Ормузкия проток“.

През него, там, където носът на оманския полуостров Мусандам се доближава само на петнайсетина километра от персийските брегове, постоянно се точи колона от огромни танкери. Някои от тях се носят бавно, натоварени със суров нефт за вечно гладния за гориво Запад, а други пътуват нагоре празни, за да натъпчат търбусите си с барел и от Кувейт или Саудитска Арабия. По-малките корабчета се държат близо до брега и гледат да не се изпречват на пътя на левиатаните — танкерите не си правят труда да спрат, ако пред тях Изскочи някой мъник.

„Раша“ не бързаше. Прекараха нощта в дрейф край островите източно от оманската военноморска база в Кумзар. На мониторите в шотландската авиобаза ясно се виждаше седналият на кърмата Мартин, който с пълни гърди вдишваше аромата на нощта.

Огрявани от лунната светлина, два катера с ръмжене пореха водите в посока към Иран. Той знаеше какви са. Бяха контрабандистите, които нехаеха за граници, държави и правителства. Щяха да се срещнат с посрещаните си на някой пуст ирански или пакистански бряг, да стоварят кашоните с евтини цигари и да качат на борда ангорски кожи, които после скъпо да продадат в Оман.

Два мощни извънбордови двигателя, с по 250 конски сили всеки, носеха алуминиевите им корпуси със скорост от над 50 възела. Никой не можеше да ги настигне, а и те познаваха всяко кътче на залива, никога не включваха бордните светлини и устремени към отсрещния бряг, безстрашно пресичаха пътя на танкерите.

Фейсал бин Селим се усмихна снизходително. Макар да бе контрабандист, той се имаше за много по-изтънчен от разбойниците, чиито двигатели се чуваха в далечината.

— Доведох те в Арабия, приятелю, и какво следва сега? — тихо попита той. Оманецът седеше на единия борд с корда в ръка и се опитваше да хване риба за закуска. Беше се присъединил към тях за вечерните молитви, но сега бе време за разпускане и разговор.

— Нямам представа — призна Афганецът. — Знам само, че в родината си съм обречен, а хрътките на янките в Пакистан рано или късно щяха да ме открият. Надявам се да намеря сродни души и да се присъединя към тяхната борба.

— Борба? Но в Обединените арабски емирства царува мир. Те също са верни съюзници на Запада. Във вътрешността е Саудитска Арабия, където веднага ще бъдеш разкрит, заловен и изпратен обратно. Така че…

Афганецът вдигна рамене.

— Искам само да служа на Аллах. Живял съм достатъчно. Ще се оставя на неговата милост.

— И си готов да умреш за него?

Майк Мартин мислено се върна към началното училище в Багдад. Повечето му съученици бяха иракчанчета, но тъй като произхождаха от елита, бащите им настояваха да научат перфектен английски, така че да могат един ден, начело на могъщи корпорации, да общуват свободно с Лондон и Ню Йорк. Учебната програма беше на английски и включваше курс по класическа английска поезия.

Любимите стихове на Мартин бяха за Хораций, който брани последния мост на Рим от настъпващата армия на Тарквиний. Момчетата често рецитираха един от пасажите заедно:

— Разбира се, стига да мога да умра като шахид в служба на неговия джихад — отвърна той.

Капитанът се умисли. После смени темата.

— Носиш дрехи от Афганистан. Веднага ще те забележат. Чакай.

Слезе в трюма и се върна с чисто изпрана диш-даш — бяла памучна роба, която се спуска равно от раменете до стъпалата.

— Преоблечи се — нареди катарецът. — Изхвърли шалвар камееза и талибанския тюрбан през борда.

Когато Мартин смени дрехите си, Бин Селим му подаде нова кърпа за главата — обагрена в червено кефия, опасана с черна връв.

— Така е по-добре — отсече възрастният мъж. — Сега приличаш на арабин от Залива. Като изключим говора ти, разбира се. Но знаеш ли, край Джеда има малка колония афганци, живеят там от поколения, а говорят досущ като теб. Ако някой те попита, ще му кажеш, че си от тях. А сега да поспим. Ще станем призори. Утре е последният ден от пътуването ни.

На сутринта вдигнаха котва и бавно поеха покрай скалистия връх на Ал Ганам, после обърнаха на югозапад и се насочиха към бреговете на Обединените арабски емирства. „Предаторът“ не ги изпускаше от поглед.

Обединените арабски емирства са седем, но хората помнят само имената на най-големите и най-богатите — Дубай, Абу Даби и Шарджа. Другите четири са по-малки, по-бедни и почти непознати. Две от тях, Аджман и Ум ал Кайдайн, са сгушени едно до друго в съседство с Дубай — най-развитото от седемте.

Фуджайра лежи в другия край на полуострова и граничи с Оманския залив. Седмото емирство е Рас ал Хайма. То е разположено на един бряг с Дубай, но е далеч на север, съвсем близо до Ормузкия проток, и е най-бедното и изостанало от седемте. Затова и с удоволствие приема подаръците на Саудитска Арабия, които включват джамии и училища — до едно преподаващи уахабизъм. Рас ал Хайма е местната люлка на фундаментализма и подкрепата за Ал Кайда и джихада. Гемията стигна едноименния град по залез.

— Нямаш документи, а и аз не мога да ти осигуря — обърна се капитанът към госта си. — Но не се притеснявай, така или иначе те винаги са били прищявка на Запада. Парите са по-важни. Ето.

Той напъха в ръцете на Мартин пачка дирхами. Гемията плаваше на около километър навътре в морето. Падаше мрак и тук-там в града се появиха светлинки.

— Ще те оставя малко по на юг — обясни Бин Селим. — Ще намериш крайбрежния път и ще се върнеш в града. Знам една малка странноприемница в старата му част. Евтина, чиста и дискретна. Стой там и не си показвай носа навън. Ще си на сигурно място, а аз, ако е рекъл Аллах, може би ще намеря приятели, които да ти помогнат.

Мракът вече напълно ги обгръщаше и „Раша“ пое към една голяма постройка. Бин Селим добре познаваше това място. Бившата крепост Амра сега бе превърната в хотел с яхтклуб за богатите чужденци. В този час пристанът бе съвсем пуст.

— Слиза от корабчето — каза някой в контролния център в Базел. Въпреки тъмнината термалният обектив на „Предатора“ регистрира как малката фигурка скача от гемията на кея. После корабчето се изнесе назад и зави към открито море.

Гордън Филипс се наведе над рамото на оператора и нареди:

— Оставете кораба, дръжте на фокус движещата се фигура. Инструкциите светкавично стигнаха в Тумрайт и „Предаторът“ продължи да следи топлинния образ на мъжа, който тръгна покрай брега към Рас ал Хайма.

Пътят беше над седем километра, но Мартин успя да стигне в Стария град още преди полунощ. На два пъти помоли да го упътят и в крайна сметка се озова пред странноприемницата. Тя се намираше на петстотин метра от дома, в който се бе родил и израснал Маруан ал Шехи — пилотът на самолета, който на 11-и септември се вряза в южната кула на Световния търговски център. Тук го смятаха за истински герой.

В погледа на ханджията се четеше нескрита враждебност, докато Мартин не спомена името на Фейсал бин Селим. Като прибави към това и няколко дирхама, обстановката видимо се разведри. Съдържателят го покани да влезе и го заведе до една от одаите. В нея имаше още двама гости, но те вече си бяха легнали.

Вече по-приветлив, ханджията предложи на Мартин да изпият по чаша чай преди лягане. Докато отпиваше от горещата напитка, Мартин успя да обясни, че е от Джеда, но че по произход е пущун.

Мургавите му черти, гъстата черна брада и честото позоваване на Аллах убедиха ханджията, че гостът му е истински правоверен. Разделиха се с взаимни пожелания за лека нощ.

Гемията продължи своя път през нощта. Целта й беше дълбок провлак в самото сърце на Дубай, наречен „Канала“. Преди много години тук наистина имаше само кален канал, над който се носеше тежката миризма на риба, и мъжете замятаха мрежите си във водите му под палещите лъчи на слънцето. Сега Каналът бе последната живописна гледка в оживения град. Край бреговете му акостираха търговски корабчета и лодки, а туристите се тълпяха да разгледат последното късче от „старата Арабия“.

Бин Селим взе такси и се отправи към Аджман, най-малкото и второто по бедност емирство от седемте, на пет километра нагоре по крайбрежието. Там слезе от таксито, влезе в един шумен покрит базар и се изгуби сред пъстрите дюкянчета. Надяваше се да е заблудил евентуалните си преследвачи, ако въобще имаше такива.

Нямаше. Вниманието на „Предатора“ бе заето от една странноприемница в Рас ал Хайма.

Бин Селим излезе от другата страна на базара и се вмъкна в малка джамия. Там помоли имама за услуга. По негова заповед едно от малките момчета припна нанякъде и след известно време се върна с млад мъж, студент в местния технически университет и освен това възпитаник на тренировъчния лагер Дарунта край Джалалабад, който Ал Кайда държаха до началото на 2001-ва.

Възрастният мъж прошепна нещо в ухото на младежа й той кимна и му благодари. После капитанът пак мина през покрития базар, излезе на улицата, хвана такси и се върна при корабчето си в Канала. Беше направил каквото можеше. Сега всичко бе в ръцете на младите. И на Аллах.

Същата сутрин „Контесата на Ричмънд“ напусна устието на Мърси и се озова в Ирландско море. Капитан Маккендрик нареди да поемат на юг. Товарният кораб щеше да се спусне покрай бреговете на Уелс, да заобиколи Португалия, после да мине през Гибралтарския проток и от Средиземно море през Суецкия канал да влезе в Индийския океан.

В трюмовете на „Контесата“, чийто нос цепеше студените мартенски води, грижливо бяха подредени „Ягуарите“, предназначени за сингапурските автокъщи.

Изминаха четири дни. Афганецът следваше инструкциите и не си показваше носа навън. Поне не и на улицата. От време на време излизаше в задното дворче, разделено от външния свят с триметрова двукрила порта. Там паркираха камионетките, които доставяха продукти за странноприемницата.

При едно от излизанията му „Предаторът“ го засече и така в Шотландия разбраха, че е сменил дрехите си.

На четвъртия ден в двора спря „Ван“, който не доставяше стока. Тъкмо обратното. Шофьорът остана зад волана, а другите трима нахлуха в къщата.

По това време останалите живеещи в странноприемницата бяха на работа, а ханджията беше предупреден, че в този час трябва да е на пазар. Тримата посетители знаеха точно какво търсят, бързо стигнаха до нужната врата и нахлуха вътре, без да чукат. Мъжът, който седеше на пода и четеше, се изправи — се озова пред насоченото дуло на пистолет в ръката на човек, обучен в Афганистан. И тримата новодошли бяха с качулки.

Бяха безшумни и експедитивни. Мартин имаше достатъчно опит, за да разбере, че посетителите му са отлично подготвени. Покриха главата му с качулка, завързаха ръцете му отзад и го поведоха към „Вана“. Хвърлиха го вътре, затръшнаха вратата и автомобилът изхвърча на улицата.

„Предаторът“ засне „Вана“, но в базата решиха, че е поредната доставка. След минути автомобилът се изгуби в града.

Съвременните разузнавателни средства вършат чудеса и все пак хората и компютрите лесно могат да бъдат заблудени. Похитителите не знаеха за „Предатора“ над главите си, но фактът, че бяха избрали да си свършат работата малко преди обяд, а не през нощта, заблуди всички в Едзел.

Отне им още три дни, за да си дадат сметка, че техният човек вече не се показва за редовните си разходки в задния двор. Беше изчезнал. Наблюдаваха празна къща. И нямаха никаква представа кой от многото товарни автомобили го е измъкнал.

„Ванът“ всъщност не отиде много далече. На югоизток от Рас ал Хайма се простира камениста пустиня, която стига до планините Рус ал Джибал. Единствените, които могат да оцелеят там, са козите и гущерите.

Похитителите искаха да са сигурни, че някой не ги е проследил, и поеха към планините. Мартин усети как колата отби от асфалтирания път и заподскача по неравната повърхност.

Ако имаха „опашка“, тук лесно щяха да я забележат. „Ванът“ стигна до хълмовете и заизкачва един от тесните пътища нагоре. След още седем-осем километра спря. Водачът на групата, същият, който бе насочил пистолет към Мартин, огледа с мощния си бинокъл пустинята под себе си и града в далечината. Никой не ги следеше.

След малко „Ванът“ пое обратно надолу. Истинската му цел беше една оградена с високи стени къща в предградията.

Щом влязоха в двора, „Ванът“ даде на заден към черния вход и похитителите съпроводиха Мартин по коридор навътре в къщата.

Развързаха му ръцете, чу се щракване и той усети хладния допир на метал върху лявата си китка. Досети се какво е. Гривната най-вероятно бе свързана с верига към болт в стената. Маскираните похитители свалиха качулката от главата му, излязоха, заключиха и залостиха вратата.

Не беше истинска килия, а просто стая със зазидан прозорец. Мартин нямаше как да го знае, но на външната стена дори бе закачена фалшива рамка на прозорец с щори, за да заблуди онези, които биха насочили биноклите си насам.

Като се имаше предвид какво бе изтърпял в тренировъчната програма на САС, Мартин намираше обстановката за повече от приемлива. На тавана имаше крушка, обвита с предпазна решетка. Светлината беше слаба, но напълно достатъчна. Имаше легло, стол и химическа тоалетна. Макар да бяха в различни части на стаята, веригата стигаше до всичките.

Лявата му китка бе в стоманена гривна, свързана със скоба в стената. Не можеше да достигне вратата, през която — дано — щяха да му носят вода и храна, а шпионката означаваше, че ще следят движенията му по всяко време на денонощието.

В замъка Форбс се беше разразила следната дискусия: трябва ли да носи със себе си някакво проследяващо устройство?

В днешно време има толкова миниатюрни излъчватели, че просто могат да бъдат инжектирани под кожата, без дори да наранят епидермиса. Големината им е колкото главичка на карфица и нямат нужда от енергиен източник, защото се затоплят от кръвта. Но обхватът им е ограничен. Нещо повече — могат лесно да бъдат разкрити от свръхчувствителен детектор.

— Тези хора въобще не са тъпи — каза тогава Филипс. Колегата му от ЦРУ се съгласи.

— Сред тях има суперобразовани специалисти — добави Макдоналд, — чиито познания по високите технологии и компютрите са смайващи.

Никой в замъка Форбс изобщо не се съмняваше, че ако Мартин бъде проверен с модерен скенер и открият нещо в тялото му, ще е мъртъв след минутка. Затова в крайна сметка решиха да не имплантират излъчвател.

След час похитителите се появиха отново. Все още бяха с маски. Съблякоха го, провериха го основно и отнесоха дрехите му в друго помещение, за да ги претърсят допълнително.

Нямаше нужда да бъркат в устата или в ануса му. Скенерът свърши цялата работа. Прокараха го бавно покрай тялото му. Ако засечеше чуждо тяло, щеше да бипне. Случи се само веднъж — когато го доближиха до устата му. Отвориха я и внимателно разгледаха всяка пломба.

После му върнаха дрехите.

— Коранът ми остана в странноприемницата — каза пленникът. — Нямам часовник и килимче, но предполагам, че е време за молитва.

Водачът на групата го изгледа мълчаливо през дупките на качулката си и излезе. След две минути се върна с килимче и Коран. Мартин му благодари.

Редовно му носеха храна и вода. Когато влизаха, му правеха знак да отстъпи назад, докато поставят таблата на място, където по-късно може да я достигне без проблем. По същия начин оправяха и химическата тоалетна.

Разпитите започнаха след три дни. Отново му нахлузиха качулка и го поведоха по коридорите. Когато му свалиха качулката, това, което видя, го смая. Човекът, седнал зад масата срещу него, беше млад, елегантен, добре облечен я без маска. Заговори на отличен местен арабски.

— Не виждам смисъл нито в маските, нито в глупавите фалшиви имена — каза той. — Моето впрочем е доктор Ал Хатаб. Да не си губим времето. Ако отговорите ви ме задоволят, ще ви поканим да се присъедините към нас. Ако ли не, страхувам се, че ще бъдете убит веднага. Така че да не се преструваме, господин Измат Хан. Наистина ли сте този, когото наричат Афганеца?

„Ще се интересуват най-вече от две неща — беше казал Гордън Филипс. — Дали наистина си Измат Хан и дали си същият Измат Хан, който се е сражавал при Кала-и-Джанги. Или петте години в Гуантанамо са те променили“.

Мартин погледна усмихнатия арабин в очите. Спомни си предупрежденията на Темиън Годфри. Не се плаши толкова от брадясалите фанатици. Внимавай за тези, които са гладко избръснати, пушат, пият, разкарват се с момичета и въобще искат да минат за такива като нас. Напълно потопени в западната култура. Хамелеони, които прикриват омразата си. Абсолютно смъртоносни. Как беше думата… Такфир.

— Има много афганци — отвърна той. — Кой ме нарича Афганеца?

— А, да, прекарал сте в изолация цели пет години. За вас се говореше много след Кала-и-Джанги. Не знаете нищо за мен, но аз знам доста за вас. Някои от хората ни са бивши затворници в лагер „Делта“. Говорят за вас с голямо уважение. Твърдят, че не сте се пречупил. Наистина ли?

— Питаха ме за мен. Отговорих им.

— Но никога не издадохте другите? Не споменахте имена? Поне така ми го представиха моите хора.

— Затриха семейството ми. Тогава загубих интерес към живота. Как се наказва човек, който вече е мъртъв?

— Добър отговор, приятелю. Е, да поговорим за Гуантанамо. Разкажи ми за Гитмо.

Мартин беше прекарал много часове в наизустяване на всеки детайл от престоя на Измат Хан в американската база. Пристигането на 14 януари 2002-ра, гладът, жаждата, пропитите с урина дрехи, белезниците, които бяха толкова стегнати, че ръцете му седмици наред не можаха да се оправят. Обръсването на косата и брадата, оранжевият гащеризон, тътренето към килията с нахлупената на главата качулка…

Доктор Хатаб старателно си водеше бележки върху жълти листа със старомодна писалка. Щом стигнеха до момент, който му беше познат, се отпускаше назад и се усмихваше.

Късно следобед подаде на Мартин едни снимка и попита:

— Познаваш ли този човек? Виждал ли си го някога?

Мартин поклати глава. Мъжът на снимката беше генерал Джефри Д. Милър, комендантът, наследил генерал Рик Бакъс. Бакъс често присъстваше на разпитите, но генерал Милър оставяше всичко в ръцете на ЦРУ.

— Точно така — каза Хатаб. — Според един от освободените ни приятели той те е виждал, но само в случаите, в които си бил с качулка. И кога условията започнаха да се подобряват?

Разговаряха до вечерта. Накрая арабинът стана и каза:

— Имам да проверявам. Ако казваш истината, ще продължим след няколко дни. Ако не, опасявам се, че ще трябва да дам необходимите инструкции на Сюлейман.

Отведоха го в килията. Доктор Хатаб даде заповеди на пазачите и излезе. Качи се на скромната наета кола и се върна в хотел „Хилтън“, разположен почти в центъра на Рас ал Хайма, над пристанището Ал Сакр. На другата сутрин, облечен в добре скроен кремав костюм, напусна хотела. Докато се регистрираше за полета с „Бритиш Еъруейс“ на международното летище в Дубай, говореше перфектен английски.

Али Азис ал Хатаб беше роден в Кувейт в семейството на висш банков служител. Изкара безгрижно детство. През 1989-а баща му прие поста на заместник-управител на клона на Кувейтската банка в Лондон. Семейството го последва и така избегна нахлуването на Саддам Хюсеин през 1990-а.

Петнайсетгодишният Али Азис, който вече говореше доста сносен английски, постъпи в британско училище и след три години го завърши не само с познания по езика, но и с отлични оценки. Когато настъпи моментът семейството му да се върне у дома, той предпочете да остане и се записа в техническия колеж в Лоубъро. Четири години по-късно получи научна степен по химия и започна да подготвя доктората си.

Междувременно започна да посещава една лондонска джамия, ръководена от фанатизиран духовник, и постепенно, както обичат да казват медиите, се радикализира. На двадесет и една мозъкът му вече беше напълно промит и той пламенно подкрепяше Ал Кайда.

По някое време му предложиха да посети Пакистан и той прие. Пристигна там, прекоси Хайбер и се озова в един от тренировъчните лагери на Ал Кайда, където прекара половин година. Подготвиха го за „спящ“ агент, който щеше да води тих живот в Англия, без да попада в полезрението на властите.

Когато се върна в Лондон, той направи това, което правеха всички: отиде в посолството, каза, че си е загубил паспорта, и му издадоха нов. В него обаче издайническият печат от Пакистан липсваше. На всички, които го питаха, казваше, че е бил на гости на семейството и приятелите си в Залива. Не споменаваше и дума за Пакистан или Афганистан. През 1999-а успя да си намери място като лектор в университета „Астън“ в Бирмингам. Две години по-късно англо-американските войски нахлуха в Афганистан.

Отначало го обзе паника, че могат да се натъкнат на някакви доказателства за престоя му в тренировъчния лагер. Отговорникът за терористичните звена на Ал Кайда — Абу Зубайда — обаче си беше свършил работата. Нямаше и следа от пребиваването на човек на име Хатаб. Така той остана неразкрит и постепенно се издигна до водач на Ал Кайда във Великобритания.

Горе-долу по същото време, когато самолетът с доктор Хатаб излетя за Лондон, „Яванска звезда“ напусна пристанището на Бруней и пое в открито море.

Целта на кораба, както обикновено, беше пристанище Фриймантъл в Западна Австралия. Капитанът, норвежецът Кнут Херман, нямаше основание да смята, че пътуването му ще се различава от предишните. Курсът се очертаваше рутинен и скучен.

Той бе наясно, че водите по тези места са сред най-опасните в света, но не заради плитчини, рифове, подводни течения, бури или цунамита. Истинският проблем бяха пиратите.

Всяка година в територията между Малакския проток и море Сулавеси стават над петстотин пиратски нападения върху търговски кораби и средно стотина от тях завършват с превземането им. В някои случаи съдовете се освобождават срещу откуп, а в други никой повече не чува за тях, което означава, че екипажът е убит, а стоката — разпродадена на черно.

По традиция капитан Херман не се притесняваше от пиратски атаки, защото бе убеден, че товарът му не представлява интерес за морските разбойници. В този случай обаче грешеше.

Отначало корабът се насочи на север. Трябваха му шест часа, докато премине покрай град Куда, заобиколи най-северната точка на Калимантан при Шаба и се спусне на югоизток към архипелага Сулу.

Капитанът смяташе да се промуши покрай кораловите острови през дълбок пролив между островите Тауитаи и Холо. После лесно щеше да прекоси море Сулавеси на юг към крайната си цел.

Тръгването на кораба от Бруней не остана незабелязано и бе последвано от кратък телефонен разговор. Дори някой да го подслушваше, щеше да разбере единствено, че нечий чичо вече бил по-добре и до дванайсет дни щял да бъде изписан от болницата. В действителност това означаваше, че им остават дванайсет часа до прихващането.

Обаждането бе прието от мобилен телефон в малък залив на остров Холо. Прие го един добър познат на господин Алекс Сийбарт от лондонското Сити, а именно — господин Лампонг, който обаче вече не си играеше на бизнесмен от Суматра.

Дванайсетте мъже под негова команда бяха чиста проба главорези, толкова добре платени, че го следваха безропотно. Освен криминално проявени, те бяха и мюсюлмански екстремисти. Членовете на движението Абу Саяф, което се подвизава в южните Филипини, само на няколко километра от североизточния индонезийски бряг, имат славата не само на религиозни фанатици, но и на наемни убийци. Лампонг им направи оферта, която щеше да им позволи да изпълнят и двете си основни функции.

Призори двата катера заеха позиции между Холо и Тауитаи и зачакаха. Час по-късно „Яванска звезда“ се зададе срещу тях. С опита, който имаха зад гърба си, за бандитите не представляваше никаква трудност да превземат кораба.

Капитан Херман изкара цялата нощ зад руля и когато зората обагри Тихия океан, отстъпи място на първия си офицер и слезе долу. Десетимата членове на екипажа му още спяха на койките си.

Индонезийският помощник-капитан видя, че към носа се носят два катера, но нямаше много време да реагира. Мургавите босоноги мъже с лекота се прехвърлиха на палубата и се затичаха към мостика. Остана му време единствено да натисне бутона за аварийния звънец. Мъжете влетяха в кабината, някой опря нож в гърлото му и се разнесоха викове: „Капетан, капетан“.

Виковете бяха излишни, защото измореният Кнут Херман вече се качваше по стълбите, за да види какво става. Двамата с Лампонг стигнаха на мостика почти едновременно. Лампонг стискаше в ръка „Узи“. Норвежецът знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява. Пиратите и работодателите му във Фриймантъл щяха да се разберат за откупа.

— Капитан Херман…

Копелето знаеше името му. Ударът беше планиран.

— Ще помолите ли първия си офицер да каже дали през последните пет минути е осъществил някаква радиовръзка?

Нямаше нужда да го пита. Лампонг говореше на английски, езика, на който норвежецът и неговият помощник обикновено контактуваха. Индонезиецът се разкрещя, че дори не е докосвал радиото.

— Чудесно — отбеляза Лампонг и избълва поредица заповеди на местен диалект. Първият офицер ги разбра и се опита да извика. Норвежецът не разбра и дума, но всичко му се изясни след миг, когато мъжът, който държеше помощника му, изви главата му назад и с едно движение му преряза гърлото. Капитан Херман пътуваше от четиридесет години по моретата и никога не бе страдал от морска болест, но сега се наведе над руля и повърна.

— Ще трябва да се почисти — спокойно каза Лампонг. — И така, капитане, на всяка минута, в която откажете да ми се подчините, това ще се случва с по един от хората ви. Ясен ли съм?

Вкараха норвежеца в малката апаратна отзад и той настрои радиопредавателя на шестнайсети канал, международната честота за свръзка при бедствия. Лампонг му подаде изписан лист.

— Когато натисна бутона за свръзка и ви кимна, искам панически да изкрещите написаното тук. В противен случай хората ви ще започнат да умират един по един. Готов ли сте?

Капитан Херман кимна. Не се налагаше да се преструва на изплашен.

— Тревога, тревога, тревога! „Яванска звезда, Яванска звезда…“ Голям пожар в моторното отделение… не мога да направя нищо… координатите са…

Виждаше, че координатите са неверни. Според тях трябваше да се намират на стотина мили на юг в море Сулавеси. Но нямаше намерение да спори. Лампонг прекъсна връзката, после опря дулото в тила на норвежеца и го изтика от апаратната.

Двама от екипажа на „Яванска звезда“ вече чистеха кръвта и повърнатото от палубата. Останалите осем бяха под охраната на шестима главорези. Други двама бандити бяха на мостика. Последните четирима бяха заети да прехвърлят в единия от катерите — този, върху чиято палуба бяха подредени резервни варели гориво — спасителни пояси, жилетки и надуваеми салове.

Щом приключиха с товаренето, същите четирима се качиха на катера и той се понесе на юг. Тропическите води бяха спокойни и със скорост от петнайсет възела щяха да изминат стотината мили за не повече от седем часа, а за още десет — да се приберат в убежището си.

— Нов курс, капитане — спокойно каза Лампонг. Гласът му беше кротък, но в очите му ясно се четеше омраза.

Новият курс бе обратно на североизток, между островите в архипелага Сулу и навътре във филипинските териториални води.

Замбоанга е една от южните провинции на остров Минданао и части от нея са буквално недостъпни за филипинското правителство. Това е територията на Абу Саяф. Там те обучават своите бойци и складират плячката си. „Яванска звезда“, макар и непродаваем, си беше ценна плячка. Лампонг заговори на местния диалект с водача на пиратите. Онзи посочи напред към едно тясно устие, което се виеше навътре, обградено от гъстата джунгла.

Въпросът беше: „Могат ли твоите хора вече да се справят сами?“ Отговорът беше утвърдителен. Тогава Лампонг извика нещо на бандитите върху палубата и те моментално изтикаха моряците до парапета и откриха огън. Телата им се прекатуриха в топлите морски води. Акулите надушиха кръвта веднага.

Случилото се така изненада капитан Херман, че му трябваха две-три секунди, докато се окопити. Така и не ги получи. Куршумът на Лампонг прониза гърдите му и той на свой ред пльосна в морето.

След половин час две моторници, откраднати седмици по-рано, вече бяха изтеглили „Яванска звезда“ до дървен кей в устието. Клоните на дърветата скриваха кораба от всички страни. Скрити бяха и двете ниски работилнички с ламаринени покриви, в които бяха струпани металните листа, резачките, оксижените, електрическият генератор и боята.

Последният отчаян зов на „Яванска звезда“ беше чут от десетина кораба, но най-близо до посочените координати беше един хладилен контейнеровоз, натоварен с пресни плодове за американския пазар. Капитанът му, финландец, не се поколеба и начаса се насочи натам. Видя носещите се по вълните надуваеми салове, а после забеляза спасителните пояси и двете жилетки, на които пишеше „Яванска звезда“. Капитан Райконен уважаваше морските закони, затова нареди да спуснат лодка, която да провери дали в саловете има оцелели. Оказа се, че са празни, и той заповяда да ги потопят. Беше загубил няколко часа и не можеше да си позволи да се задържа повече. Нямаше и смисъл.

После с натежало сърце предаде по радиото, че „Яванска звезда“ е потънал и няма оцелели. Новината стигна до застрахователната компания „Лойдс Интернешънъл“ и загубата бе записана в корабния регистър на „Лойдс“ в Ипсуич. От този момент „Яванска звезда“ престана да съществува.

12.

От първия разпит мина цяла седмица. Единственото занимание на Мартин бе Коранът. Ако продължаваше така, скоро можеше и да попадне в почетния списък на онези, които знаят наизуст всичките 6666 строфи.

От годините, прекарани в спецчастите, беше развил рядко качество — способността да остава неподвижен изключително дълго и да успява да надмогне скуката и нервността.

Затова за пореден път се принуди да превключи към съзерцателното състояние, което единствено може да спаси от умопомрачение затворените в единична килия.

В контролната зала в Едзел обаче не притежаваха този талант. Напрежението нарастваше. Бяха загубили своя човек и натискът от страна на Марек Гъмиени и Стив Хил ставаше все по-осезаем.

„Предаторът“ наблюдаваше както Рас ал Хайма — в случай, че Афганецът все пак се появи отнякъде, така и „Раша“.

Доктор Хатаб се върна чак когато успя да провери всяка подробност от разказите за Гуантанамо. Това съвсем не беше лесно, защото не възнамеряваше да се разкрива пред нито един от четиримата бивши съкилийници, които бяха освободени и върнати във Великобритания. Те многократно повтаряха, че нямат нищо общо с екстремистите и че са попаднали в центъра на събитията съвсем случайно — и независимо какво мислеха самите американци, Ал Кайда можеше да потвърди, че наистина е така.

Ситуацията се усложняваше и от факта, че заради нежеланието си да съдейства, Измат Хан беше прекарал твърде много време в карцера — далеч от очите и ушите на останалите затворници. Самият той признаваше, че е научил малко английски, но причината явно бяха безкрайните разпити, по време на които бе сравнявал казаното от агентите на ЦРУ с думите на преводача.

Оскъдната информация от Афганистан пък сочеше, че бягството от затворническата кола е планирано и изпълнено гениално. Това, което Хатаб нямаше как да знае, беше, че зад акцията стои местната агентура на МИ-6. Генерал Юсуф бе толкова убедителен в гнева си, че шпионите на талибаните и съответно — Ал Кайда, дори за миг не се усъмниха в истинността на случилото се.

— Да се върнем към детството ти в Тора Бора — започна втория си разпит докторът. — Разкажи ми за него.

Хатаб беше умен мъж, но нямаше как да знае и още нещо — че макар самоличността на човека отсреща да бе фалшива, Мартин познаваше афганистанските планини много по-добре от него. Кувейтецът беше прекарал шестте месеца в тренировъчния лагер главно сред араби без никакъв досег с местните планинци.

Той старателно си записа всяка подробност — дори видовете плодни дръвчета в Малокозай. Лист след лист — ръката му бързо се плъзгаше по страниците на бележника.

На третия ден от втория разпит стигнаха до повратната точка в живота на Измат Хан: 21 август 1998-а — денят, в който ракетите „Томахок“ взривиха планинския масив.

— О, да, истинска трагедия — промърмори Хатаб. — Любопитното е, че вероятно си единственият афганец без живи роднини, така че няма кой да потвърди самоличността ти. Забележително стечение на обстоятелствата. Аз съм учен и мразя подобни съвпадения, но все пак — как ти подейства това?

По време на разпитите в Гуантанамо Измат Хан така и не разкри откъде идва силната му омраза към американците. Празнините бяха запълнени от други бойци, оцелели в Кала-и-Джанги и докарани в лагер „Делта“. Измат беше легенда в талибанската армия и разказите за безстрашието му се носеха край лагерните огньове. Следователите научиха за смъртта на семейството му от останалите затворници.

Хатаб се вгледа в пленника си. Макар и все още изпълнен с дълбоки съмнения, той беше сигурен в едно. Мъжът срещу него наистина бе Измат Хан. Оставаше само въпросът дали американците не бяха успели да го пречупят.

— Твърдиш, че си започнал нещо като лична война. Свой собствен джихад. Че никога не си помислял да спреш. И къде те отведе това?

— Сражавах се срещу Северния съюз и срещу останалите съюзници на американците.

— Но не и преди октомври 2001-ва — отбеляза Хатаб.

— Преди това в Афганистан нямаше американци — каза Мартин.

— Така е. Значи ти се би за Афганистан… и загуби. А сега искаш да се биеш в името на Аллах.

Мартин кимна.

— Точно както ми предсказа Шейхът.

За първи път от началото на разговора самообладанието на Доктор Хатаб го напусна. Той замръзна и с полуотворена уста се втренчи в брадясалия човек срещу себе си. Чак след половин минута успя да прошепне:

— Ти… си се срещал лично с Шейха?

Въпреки че бе прекарал месеци в тренировъчния лагер, Хатаб така и не беше срещал Осама бин Ладен. „Ландкрузърът“ със затъмнени стъкла мина покрай тях само веднъж, без да спира. Той буквално бе готов да отсече едната си ръка, за да получи шанса за среща, да не говорим за разговор с човека, когото боготвореше.

Мартин кимна. Внезапно Хатаб възвърна самоувереността си.

— Искам да ми разкажеш как, къде и какво точно стана, без да пропускаш и най-малката подробност.

И Мартин му разказа. Обясни му за лашкара на баща си, към който се бе присъединил след връщането си от Пешавар. Каза му как съветският хеликоптер го заварил с група бойци на скалистия хребет и как опитали да се скрият зад купчините камъни.

Не спомена нито британския офицер, нито ракетите „Блоупайп“, нито свалянето на хеликоптера. Разказа само за тракащата картечница и хвърчащите каменни отломки и как накрая хиндът, слава на Аллах, останал без амуниции.

Разказа още за особеното усещане като от удар с чук в бедрото и как другарите му го пренесли на ръце през долината, докато най-сетне не попаднали на човек с муле, и как после го откарали в пещерите при Шаджи и го оставили в ръцете на арабите.

— Шейха, кажи ми за Шейха — настоя Хатаб. Мартин му разказа и това. Кувейтецът записа диалога дума по дума.

— Би ли повторил, моля те.

— Той каза: „Ще дойде ден, когато Афганистан вече няма да се нуждае от теб, но милостивият Аллах винаги ще разчита на воините си“.

— А после?

— После ми смени превръзката.

— Шейхът ти смени превръзката?!

— Не. Докторът, който беше с него. Египтянинът.

Хатаб се отпусна назад невярващо. Разбира се, докторът. Айман ал Зауахири, най-близкият човек на Шейха. Лидерът на Ислямски джихад, с когото заедно бяха създали Ал Кайда.

Събра листовете пред себе си и каза:

— Ще се наложи отново да те оставя за около седмица, дори повече. Ще трябва обаче да останеш в оковите си. Видя твърде много и знаеш твърде много. Но ако наистина си Афганеца и си запазил вярата си, ще бъдеш приет сред нас с почести. В противен случай…

Хатаб се прибра в хотела и прекара цяло денонощие в писане. Когато привърши, проведе няколко телефонни разговора от чисто нова сим-карта, която после изхвърли във водите на пристанището. Номерът не се подслушваше, но дори и да имаше такава вероятност, разговорите нямаше да разкрият нищо. Доктор Хатаб бе изключително предпазлив човек.

С обажданията той успя да си организира среща с Фейсал бин Селим, собственик на корабчето „Раша“, закотвено в дубайското пристанище. Хатаб отиде дотам с кола под наем, поговори с възрастния капитан и му предаде важно писмо, което онзи скри в гънките на робата си. „Предаторът“ продължаваше да кръжи на шест километра над главите им.

Ислямистките терористични групи са загубили прекалено много от своите водачи, за да не проумеят най-накрая, че колкото и да се внимава, разговорите от мобилни и сателитни телефони са опасни. Западните технологии за прихващане, проследяване и дешифриране просто са твърде добри. Другият сериозен проблем са паричните преводи през нормалната банкова система.

За да се справят с него, ислямистите използват системата „хунди“, която, с малки промени, датира още от времето на първия халифат. Хунди се крепи на идеята за пълно довесрещу която би подскочил всеки адвокат. Но системата работи, защото перачът на пари, който измами своя клиент, в най-добрия случай, скоро ще загуби бизнеса си.

Ако искаш парите ти да стигнат от точка А до точка Б, намираш този, който извършва услугата, даваш му сумата в брой и посочваш адресата, като предварително знаеш, че за превода ще ти бъде удържана такса.

В точка Б посредникът има партньор, най-често роднина, с когото се свързва и го инструктира да даде определената сума на съответния човек.

В света са разпръснати милиони мюсюлмани, които пращат пари до семействата си в родината, и като се вземе предвид, че няма нито компютри, нито дори разписки, че се работи само в брой и че и двете страни често използват фалшиви имена, тези парични потоци на практика са непроследими.

Що се отнася до комуникациите, проблемът е решен с шифроване на съобщенията с тризначни кодове, които лесно могат да бъдат изпратени с есемес или имейл. Получателят разполага със списък от стотици подобни комбинации, с които лесно разгадава посланието. Това обаче се отнася само за кратки указания или предупреждения. По-дълги и специфични текстове понякога прекосяват половината свят, преди да стигнат местоназначението си.

Западът може и все да бърза нанякъде, но Изтокът разполага с търпение. Той е готов да чака колкото е необходимо. Същата нощ „Раша“ отплава към Гуадар. Предупреден с есемес, куриерът дохвърча с мотоциклета си от Карачи и вече очакваше гемията в пристанището. Взе писмото и пое на север към малкия пакистански град Мирам Шах.

В една чаи-хана там се свърза с друг куриер, който се ползваше с достатъчно доверие, за да бъде допуснат с плика до пещерите в Южен Уазиристан. Отговорът се върна по същия път. Цялата операция отне десет дни.

Междувременно доктор Хатаб напусна Залива. Отправи се първо към Кайро, а сетне продължи на запад към Мароко, където лично избра четиримата североафриканци, които щяха да са част от втория екипаж. И понеже все още не представляваше интерес за службите, никоя агенция не отчете пътуването му.

Господин Уей Уин Ли беше толкова грозен, че ако за външен вид се раздаваха карти, сигурно щеше да получи чифт двойки. Беше нисък, пълен, с тънки ръце и крака, яйцевидна глава и сипаничаво лице. Но пък вършеше работата си добре.

Той и екипажът му акостираха на полуостров Замбоанга два дни преди „Яванска звезда“. Пристигаха от Китай, поточно от Гуандунг, и не губиха време с формалности като паспорти или визи. Просто платиха на капитана на един търговски кораб, който ги докара до остров Холо. Оттам с две моторници се прехвърлиха на филипинския бряг.

Господин Уей поговори с домакина си господин Лампонг и с местния водач на Абу Саяф, който го бе препоръчал, огледа помещенията за хората си, взе половината от уговорения хонорар и пожела да види работилниците. Инспектира ги дълго, после преброи бутилките с кислород и ацетилен и изказа задоволството си. Накрая разгледа направените в Ливърпул снимки. Вече знаеше точно какво се налага да направи, когато „Яванска звезда“ пристигне в Устието.

Специалността му беше преобразяването на кораби и външният вид на над петдесет товарни съда, които кръстосваха Моретата край Югоизточна Азия с фалшиви имена и документи, бе различен именно благодарение на господин Уей.

Той поиска две седмици и получи три — но нито час повече. За това време „Яванска звезда“ трябваше да се превърне в „Контесата на Ричмънд“. Господин Уей не знаеше защо. Не му и трябваше да знае.

На снимките името на кораба от Ливърпул бе заличено. Господин Уей обаче не се интересуваше от имена и документи. Повече го вълнуваше силуетът.

Части от „Яванска звезда“ очевидно трябваше да бъдат изрязани, а други — леко променени. Но преди всичко се налагаше да изработят шест издължени стоманени контейнера, които да бъдат долепени един за друг в две редици върху палубата.

Те, разбира се, нямаше да са истински. Погледнати отстрани и отгоре, щяха да изглеждат напълно автентични, чак до маркировката на „Хапаг-Лойд“. Инспектирани от метър и нещо, нямаше да събудят никакво подозрение. Но отвътре щяха да са свързани помежду си в нещо като дълъг коридор. Покривът им щеше да е на панти и да се отваря, а стената на последните два, долепена в преградата под мостика, трябваше да се превърне в тайна врата.

Господин Уей и хората му щяха да свършат всичко без боядисването. То бе задача за филипинските терористи, които щяха да изпишат и новото име на кораба — но чак когато китайските им гости си заминеха.

В деня, в който ацетиленовите горелки заработиха, „Контесата на Ричмънд“ прекоси Суецкия канал.

Али Азис ал Хатаб се върна в къщата променен. Нареди да свалят оковите на затворника и го покани на обяд. Очите му блестяха възбудено.

— Свързах се лично с Шейха — заяви той.

Отговорът на писмото не беше в писмен вид. Куриерът го наизусти — нещо обичайно за Ал Кайда — и, превозен от „Раша“ до Залива, го предаде дума по дума на очакващия го доктор Хатаб.

— Остава само една формалност — каза той. — Ще бъдеш ли така добър да повдигнеш робата си до бедрата?

Мартин го направи. Не знаеше нищо за специалността на Хатаб, освен че е защитил докторат. Надяваше се да не е по дерматология. Кувейтецът внимателно разгледа белега. Намираше се точно там, където му бяха казали. Шест шева, зашити преди осемнайсет години в Шаджи от мъжа, когото дълбоко почиташе.

— Благодаря ти, приятелю. Самият Шейх ти праща поздрави. Каква невероятна чест! Двамата с доктора си спомниха за срещата ви и какво сте си казали. Сега той ме удостои с доверието да те включа в мисия, която би причинила на Сатаната много повече скръб от унищожението на кулите. Ти предложи живота си на Аллах. Предложението ти бе прието. Ще загинеш славно, като истински шахид. Името ти ще бъде споменавано и след хиляди години.

Доктор Хатаб беше загубил три седмици и трябваше да навакса. Затова задейства всички налични ресурси на Ал Кайда в региона. Повикаха бръснар, за да приведе мъжа в приличен вид. Трябваше да изглежда като човек от Запада. Мартин запротестира, когато се приготвиха да му обръснат брадата. Един мюсюлманин, още повече и афганец, не бива да се разделя с брадата си. Хатаб намери компромисното решение — да я подкъсят и да я направят на „катинарче“.

После Сюлейман засне лицето отблизо и след двайсет и четири часа се върна с готов паспорт, който декларираше, че приносителят му е корабен инженер от прозападния султанат Бахрейн.

Шивачът взе всички мерки и донесе обувки, чорапи, риза, вратовръзка и тъмносив костюм — и неголяма чанта за пренасянето им.

На следващия ден групата се подготви за път. Сюлейман (който се оказа от Абу Даби) щеше да съпровожда Афганеца през цялото време. Двете местни момчета пък щяха да продължат с тях още съвсем малко, за да изпълнят една последна задача. Къщата бе изоставена във вида, в който бе наета. Доктор Хатаб се взря в очите на Мартин.

— Завиждам ти, Афганецо. Не можеш дори да разбереш колко много ти завиждам. Ти си се сражавал за Аллах, проливал си кръвта си за него и си търпял болката и униженията на неверниците. А сега ще умреш в негово име. Иска ми се да бях на твое място.

После протегна ръка, но се сети, че е арабин, и прегърна Афганеца. На вратата се обърна за последен път.

— Ще влезеш в рая преди мен. Запази ми място до себе си. Нека Аллах те пази.

Сетне излезе. Наетата кола, както обикновено, бе паркирана на няколко преки от къщата. Той по навик се наведе, уж за да завърже връзката на обувката си, и се огледа. Нямаше никого освен някаква млада жена на стотина метра по улицата — опитваше се да запали двигателя на мотопеда си. Очевидно беше местна — тялото и част от лицето й бяха покрити с традиционния джилбаб, но той все пак се раздразни, че жена може да разполага с каквото и да било моторизирано превозно средство.

Обърна се и тръгна към колата. Младата жена пък се наведе напред и произнесе нещо в кошницата пред кормилото. Отличният й английски се дължеше на женския колеж в Челтнам.

— Мангуста Едно, движим се — каза тя.

Всеки, който има някаква представа за онова, което Киплинг нарича „великата игра“, а Джеймс Джизъс Енгълтън от ЦРУ — „огледалния лабиринт“, ще се съгласи, че най-големият враг на шпионските операции са гафовете.

Случайните и непредвидими гафове са проваляли много повече тайни мисии, отколкото предателствата или вражеското контраразузнаване.

Един такъв едва не сложи край на операция „Клин“.

При това всичко тръгна от желанието на различните агенции просто да са полезни една на друга.

Заснетото от двата „Предатора“, които се редуваха над ОАЕ и Арабско море, се препращаше от Тумрайт към авиобазата „Едзел“ — където знаеха какво става, и към американското централно командване в Тампа, Флорида — където мислеха, че англичаните просто извършват рутинно наблюдение от въздуха. Изискването на Мартин беше за мисията му да знаят не повече от дванайсет души и за момента бяха десет. Нито един от тях не се намираше в Тампа.

Кадрите от емирствата преливаха от образи на араби, чужденци, автомобили, къщи и пристанищни хангари. Беше неимоверно трудно да се проверяват един по един. Но гемията „Раша“ и възрастният й капитан бяха обект на специален интерес. Така че щом акостираха някъде, всеки техен гост бе оглеждан под лупа.

А гостите не бяха един и двама. Корабчето трябваше да се товари, разтоварва, да се зарежда с гориво и продукти. Докато го търкаше с четка, оманецът разменяше любезности с минувачите по кея. Наоколо се тълпяха и туристи, запленени от автентичната търговска гемия от тиково дърво. Капитанът непрекъснато посрещаше търговци и приятели. Затова когато един млад избръснат арабин в бяла роба заговори с Фейсал бин Селим, го приеха просто за един от многото.

В Едзел разполагаха с хиляди лица на потвърдени или предполагаеми членове и поддръжници на Ал Кайда. Доктор Хатаб обаче не беше сред тях.

В Тампа също не обърнаха внимание на стройния млад арабин, но по традиция изпратиха цялата налична информация в Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, и в Националната разузнавателна служба във Вашингтон. НРС на свой ред я препрати на британските си партньори в Челтнам, те внимателно разгледаха фотографиите без да забележат нещо важно, и ги предадоха на Службите за сигурност, познати още като МИ-5 — те се помещават в Теме Хаус, на няколко крачки от парламента.

Там един стажант, който много държеше да направи добро впечатление, пусна за проверка през базата данни всички снимки от „Раша“.

Не чак толкова отдавна въоръжени с лупи агенти се взираха в едрозърнести фотографии и се опитваха да си отговорят на два въпроса: кой е мъжът/жената на снимката и виждали ли сме го/я преди. Понякога трябваше да изминат години, преди агентът да натрупа достатъчно опит и интуиция, за да успее да свърже приветливото лице от снимката с, да кажем, приема на виетнамското посолство в Делхи и да заключи, че става въпрос за човек на КГБ.

После се появиха компютрите. Специалният софтуер успя да раздроби човешкото лице на над 600 детайла, сред които разстоянието между зениците на очите (изчислено до микрон), дължината на носа (разделен на седем отделни елемента), устните (двайсет и два елемента), ушите…

О, да, ушите. Аналитиците обичат ушите. Всяка гънка, извивка, вдлъбнатина и изпъкналост там са уникални — досущ като пръстовите отпечатъци. Дори лявото и дясното ухо на човек не си приличат. Пластичните хирурзи пренебрегват важността им, но дай на някой опитен агент ясна снимка на уши и той рано или късно ще открие това, което търси.

Компютрите в МИ-5 разполагаха с много по-обширна база данни от тази в Едзел — включително криминални престъпници без ясно изявени политически пристрастия (защото дори те за определена сума няма да се поколебаят да помогнат на терористите), легални и нелегални имигранти и участници в различни протести и демонстрации. При това не само на територията на Обединеното кралство. С други думи, компютрите на МИ-5 бяха запаметени над три милиона лица от цял свят.

Една от снимките на човека, който разговаряше с капитана на „Раша“, беше почти в анфас — в определен момент той беше вдигнал глава, за да проследи излитащ от летището в Абу Даби самолет. Компютърът раздроби лицето му на необходимите шестстотин детайла и започна да сравнява.

Въпреки че процесорът беше изключително бърз, му трябваше цял час. Но в крайна сметка го откри.

Същото лице бе в тълпата пред една джамия — часове след атентатите на 11-и септември — и ентусиазирано приветстваше думите на оратора, каквото и да казваше той.

Ораторът беше Абу Катада, фанатичен последовател на Ал Кайда в Англия, а тълпата, която се бе събрала в края на този септемврийски ден през 2001-ва, беше съставена основно от членове на екстремисткото движение Ал Мухаджирун.

Стажантът записа увеличеното лице на отделен файл и го предостави на началника си. Файлът в крайна сметка стигна до шефката на МИ-5 Илайза Манингъм-Бюлър, която нареди обектът да бъде поставен под наблюдение. Никой все още не подозираше, че младият стажант е разкрил лидера на Ал Кайда за Великобритания.

По-късно компютрите отново попаднаха на човека — този път заснет по време на церемония, с която получаваше докторската си степен. Името му беше Али Азис ал Хатаб, уважаван учен от университета „Астън“ в Бирмингам.

Събраната до момента информация навеждаше службите на два извода — че имат пред себе си или изключително опитен „спящ“ агент, или глупак, който в младежките си години се е поддал на съмнителния чар на екстремистите. Но ако арестуваха всеки гражданин от втората категория, в затворите нямаше и игла да има къде да падне.

Едно беше сигурно — обектът не беше контактувал с екстремисти след онзи септемврийски следобед пред джамията.

В същото време обаче заблуден глупак едва ли щеше да има общи теми за разговор с капитана на „Раша“ в пристанището на Абу Даби. Следователно… до доказване на противното той попадаше в първата категория — „спящ“ агент на Ал Кайда.

Проверката показа, че в момента лицето отново се намира в Англия и продължава работата си в университета. Въпросът беше: „да го арестуват или да го държат под наблюдение?“. Една снимка, чийто източник нямаха право да разкрият, едва ли щеше да е достатъчна за арест. Затова решиха да продължават да наблюдават учения, независимо колко щеше да струва.

Сред седмица доктор Хатаб ги улесни, като си резервира място за полет към Залива. Тогава в действие влезе СРБ.

Години наред Великобритания разполагаше с едни от най-добрите „следотърсачи“ на света. 14-а разузнавателна част, позната още като „Невидимите“, беше най-секретната структура в британската армия. За разлика от САС и морските пехотинци, силата й бе основно в способността да остава незабелязана. Тя поставяше подслушвателни устройства, събираше информация от улицата, заснемаше обектите отдалеч и безшумно ги проследяваше. Ефективността й се доказа най-вече срещу ИРА в Северна Ирландия.

„Невидимите“ не се свеняха да използват жени за мисиите си. Напротив, информацията, която донасяха жените, често се оказваше изключително полезна.

През 2005-а британското правителство реши да доразвие „Невидимите“ и ги преустрои в Специален разузнавателен батальон (СРБ). Разбира се, всички на парада по случай учредяването му, включително генералът, който го водеше, бяха заснети от кръста надолу. САС и морските пехотинци може и да се водят за секретни части, но СРБ наистина са невидими.

Сега Илайза Манингъм-Бюлър поиска помощта им и я получи.

Сред тристата пътници в самолета от Хийтроу за Дубай, в който се качи доктор Хатаб, имаше шестима души от СРБ. Единият бе младият счетоводител, седнал точно зад кувейтеца.

И понеже ставаше дума за най-обикновено проследяване, нямаше причина да не потърсят помощ от спецслужбите на Обединените арабски емирства.

Още от мига, в който се изясни, че атентаторът от 11-и септември Маруан ал Шехи е пристигнал от ОАЕ — да не говорим за слуха, че Белият дом е обмислял удар по базираната в Катар телевизия Ал Джазира — емирствата станаха изключително чувствителни към ислямистките екстремисти. А най-чувствителен стана щабът на спецслужбите в Дубай.

Два автомобила и три мотопеда очакваха екипа на СРБ на летището — в случай че някой дойдеше да прибере доктор Хатаб. Вече беше ясно, че пътува само с ръчен багаж.

Безпокойството им беше напразно. Имаха предостатъчно време да заемат позиции, докато той оправяше документите за наема на една малка японска кола.

Последваха го до Канала в центъра на Дубай, където бе акостирала току-що върналата се от Гуадар „Раша“. Хатаб спря на стотина метра от нея и след малко Бин Селим го забеляза.

След няколко минути от трюма на „Раша“ изскочи младеж, смеси се с тълпата, отиде до кувейтеца и му прошепна нещо. Беше отговорът от пещерите в Уазиристан. На лицето на Хатаб се изписа изненада.

След минути той пое по оживената магистрала на североизток през Аджман и Ум ал Кайуайн и стигна до Рас ал Хайма. Регистрира се в хотел „Хилтън“ и отиде в стаята си да се преоблече. Това даде достатъчно време на трите млади жени от СРБ на свой ред да влязат в дамската тоалетна на хотела, да се пременят в джилбаби и да се върнат при мотопедите си.

Облечен в бяла роба, доктор Хатаб излезе, качи се на колата и я подкара през града. Направи няколко заблуждаващи маневри, но всъщност само си губеше времето. В държавите в Залива мотопедите са навсякъде и, тъй като облеклата на мъжете и жените си приличат, мотористите изглеждат горе-долу еднакви. Екипът от СРБ беше предварително запознат с пътищата в емирствата и нямаше проблем да го проследи до крайградската къща.

Дори до този момент да имаше някакво съмнение за намеренията на Хатаб, то отпадна заради опитите му да се отърве от евентуалните преследвачи. Невинните хора не правят така.

Вечерта Хатаб напусна къщата и жените го последваха до „Хилтън“. Мъжете от СРБ, от своя страна, намериха добра позиция на един от хълмовете и взеха къщата под прицел. Нощта мина без проблеми.

На следващия ден обаче се усети раздвижване. Наблюдателите нямаше как да знаят, че новодошлите са донесли нов паспорт и нови дрехи. Регистрационните номера на колите им обаче бяха записани. По-късно щяха да ги открият и да ги арестуват. Същото се отнасяше и за третия посетител — бръснаря.

На третия ден Хатаб напусна къщата за последно. Кейти Секстън, която ужким се бореше с мотопеда си на улицата, даде сигнал на колегите си, че обектът тръгва.

Щом се прибра в стаята си в хотела, кувейтецът — нямаше как да знае, че междувременно стаята е натъпкана с подслушвателни устройства — резервира по телефона място в полета за Лондон на следващата сутрин. Изобщо не подозираше, че е под постоянно наблюдение.

В МИ-5 си даваха сметка, че са провели страхотна операция. Подробностите бяха пратени с гриф „строго секретно“ само на четирима души. Сред тях бе Стив Хил, който едва не заподскача от радост.

Единият от „Предаторите“ беше пренасочен над крайградската къща в Рас ал Хайма. Но макар в Лондон да беше утро, в Залива вече бе следобед. Разузнавателният самолет успя да заснеме единствено хората, които дойдоха да чистят. И атаката на спецчастите на ОАЕ.

Беше твърде късно да спрат отряда, ръководен от бившия британски офицер Дейв Дефорест. Неговият приятел — шефът на МИ-6 в Дубай, все пак успя да пусне слуха, че атаката е в резултат на анонимен сигнал от съсед.

Двамата чистачи не знаеха нищо. Бяха наети от агенция, която им бе платила предварително. Все пак в къщата бяха намерени косми от черна брада и коса. Съседите разказаха, че е идвал и „Ван“, но никой не беше запомнил номера му. По-късно откриха изоставената кола и се оказа, че е крадена.

От шивача и бръснаря дойде много по-ценна информация. Двамата не се поколебаха да разкрият всичко, което знаеха, но, за съжаление, успяха да опишат само петима мъже. Единият бе Хатаб. Вторият бе Сюлейман, който присъстваше в списъка на местните заподозрени. Другите двама така и не бяха разпознати.

Описанието на петия обаче направи сериозно впечатление на Дефорест. Както и на местния шеф на МИ-6.

Те дори не подозираха за съществуването на Афганеца — затова просто изпратиха данните в Лондон. Нямаха представа, че хората там ще изпаднат в истерия заради един едър рошав мъж с дълга черна брада. Все пак от Дубай уточниха, че той вече е обръснат и вероятно е облечен в мохерен костюм.

Стив Хил, Марек Гъмиени и хората от Едзел се зарадваха най-вече на последните реплики на бръснаря и шивача. Арабите се бяха отнесли към госта си с почит. Той очевидно щеше да напусне Залива жив.

Майкъл Макдоналд и Гордън Филипс споделяха радостта На останалите, но изпитваха и известни съмнения. Знаеха, че агентът им най-сетне е преминал всички проверки и е приет за истински воин на Аллах. И след няколко тревожни седмици бяха засекли „признаци на живот“.

Но беше ли разкрил нещо за „Скат“? Накъде го бяха отвели? Имаше ли как да се свържат с него?

Дори да се свържеха обаче, нямаше да научат нищо. Самият той не знаеше какво точно става.

А това, което никой от тях не подозираше, бе, че в същия момент в Сингапур „Контесата на Ричмънд“ вече разтоварваше скъпия си товар.

13.

Макар никой от групичката да не подозираше, че доскорошното им убежище е разкрито, измъкването им си беше щастлива случайност. Ако бяха поели към някое от шестте емирства на западния бряг, със сигурност щяха да попаднат в капан. Те обаче тръгнаха на изток към Оманския залив и Фуджайра.

Скоро асфалтираният път свърши и заизкачваха нагорещените склонове на Джабал Ибир. След дълъг преход стигнаха върха и оттам се спуснаха към малкото пристанище Диба.

Полицията в град Фуджайра, който се намира доста по на юг, взе под внимание получения от Дубай сигнал и блокира главния път. Бяха спрени и проверени доста „Ванове“, но от четиримата терористи нямаше и следа.

Градчето Диба не представлява нищо особено — няколко редици бели къщи, една джамия със зелен купол и малко пристанище с рибарски лодки, в което от време на време акостира корабче с туристи и гмуркачи.

В един пуст залив недалеч оттам чакаше моторница, издърпана на каменистия бряг. Мощните й извънбордови двигатели бяха вдигнати над водата. Върху палубата бяха наредени резервни туби с гориво. Двучленният й екипаж се криеше под сянката на единствения храст наблизо.

Двамата местни младежи бяха дотук. Щяха да зарежат крадения „Ван“ някъде в планината, а после да се загубят из уличките на родния град на Маруан ал Шехи. Сюлейман и Афганецът увиха западните си дрехи в торбите, за да ги предпазят от пръските солена вода, и помогнаха да избутат моторницата в морето. Тя бавно пое с четиримата си пътници покрай брега на север, за да стигне почти до носа на полуостров Мусандам.

Контрабандистите нямаха намерение да пресичат протока по светло. Двайсетина минути след залез кормчията предупреди останалите да се хванат здраво и даде газ. Моторницата се изстреля от скалистите плитчини и полетя към иранските брегове. От скоростта носът й се вдигна над водата. Мартин прецени, че се движат почти с петдесет възела. Кефиите, с които през деня четиримата бяха увили лицата си, за да ги скрият от жарките слънчеви лъчи, сега ги пазеха от разбиващите се в носа вълни.

След по-малко от половин час пред очите им се появиха първите светлинки от отсрещния бряг. Кормчията насочи моторницата на изток — към Пакистан и Гуадар. Преди месец Мартин беше минал същия курс под платната на „Раша“, а сега се връщаше обратно с десетократно по-висока скорост.

Когато наближиха Гуадар, моторницата намали и спря. Мартин изпита истинско облекчение. Водачите им извадиха фунии и преляха гориво от тубите в резервоара. Как и къде щяха да заредят за обратното пътуване, си беше тяхна работа.

Фейсал бин Селим обясняваше на Мартин, че контрабандистите могат да пресекат разстоянието от Оман до Гуадар и да се върнат обратно само за една нощ. Този път очевидно щяха да продължат още по-нататък и да пътуват и през деня.

По изгрев вече бяха навлезли доста навътре в пакистански води. Движеха се относително близо до брега, но така или иначе, наоколо нямаше любопитни очи и поддържаха добро темпо. Към обяд Мартин предположи, че вероятната им цел е Карачи. Но нямаше представя защо.

Наложи се да презаредят в открито море още веднъж и малко преди залез спряха в едно рибарско селце недалеч от предградията на най-голямото пакистанско пристанище.

Сюлейман може и да не беше идвал тук, но явно някой го бе подготвил добре. Едно от малкото неща, заради които Мартин изпитваше известно възхищение към Ал Кайда, беше колко усилия, време и пари бяха готови да отделят за подготовката и проучването на терена.

Арабинът безпогрешно се насочи към единствената кола в селцето, която се даваше под наем, и успя да договори добра цена. Фактът, че двама непознати слязоха от лодка на контрабандисти и не извадиха никакви документи, не впечатли никого. Намираха се в Белуджистан, където законите на Карачи не важаха.

Колата вонеше на риба и пот, а двигателят й се давеше и не позволяваше повече от шейсет километра в час. Разбитите пътища също. Все пак успяха да стигнат до магистралата, а по нея и до летището, тъкмо навреме.

Съвсем логично Афганецът изглеждаше напълно объркан. Беше пътувал със самолет само два пъти — и то окован в американския С-130 „Херкулес“. Нямаше представа от чекиране и проверка на паспорти и билети. Без да крие усмивката си, Сюлейман го поведе из залите.

Арабинът успя да се ориентира в хаоса на летището и откри гишето на малайзийските авиолинии, откъдето купи два билета за Куала Лумпур. После попълни формулярите за визи на английски и плати в брой с американски долари.

Самолетът им беше „Еърбъс“ 330. Полетът отне шест часа, плюс два заради промяната на часовата зона. Кацнаха в осем и трийсет, малко след като им сервираха лека закуска. Мартин за втори път подаде бахрейнския си паспорт за проверка и се запита дали пак ще мине без проблем. Мина. Фалшификатът беше съвършен.

Сюлейман отново го поведе — този път от залата за пристигащи международни полети към вътрешни заминаващи, Там купи два билета. Мартин видя закъде са чак когато се наложи да покаже бордната си карта. Летяха за остров Лабуан.

Познанията му за него бяха смътни. Беше разположен във водите северно от Борнео и принадлежеше на Малайзия. Туристическите справочници го описваха като космополитен рай, ограден от коралови рифове, но според докладите на западните разузнавания бе по-скоро рай за организираната престъпност.

Навремето Лабуан бил част от султаната Бруней, от чиито брегове го делят някакви си трийсет километра. През 1846-а е завзет от англичаните, които го владеят 115 години, без да смятаме трите по времето на Втората световна война, през които е под японска окупация.

През 1963-та британците отстъпват контрола върху него на новосъздадената държавица Сабах, която по-късно става провинция на Малайзия.

Поначало седемдесетте и пет квадратни километра на Лабуан не предлагат кой знае какви икономически възможности, така че островът си ги е създал допълнително — за да стане една от добре познатите в света офшорни зони, която привлича безброй съмнителни бизнеси.

Мартин си даваше сметка, че пътува към едно от най-опасните пиратски свърталища в региона и че колкото се може по-бързо трябва да изпрати някакъв сигнал към централата, ала още нямаше представа как.

Самолетът кацна за четиридесетминутен престой в Ку-чинг, но на транзитните пътници не бе позволено да го напускат. После отново излетя, направи полукръг и се насочи на северозапад към Лабуан. Далеч под него „Контесата на Ричмънд“ цепеше водите към Кота Кинабалу, където я очакваше товарът от ценен дървен материал.

Малко след излитането стюардесата раздаде на всички формуляри за кацането. Сюлейман взе и двата и ги попълни. Мартин трябваше да се преструва, че не знае добре английски и че не разбира почти нищо от разговорите около себе си. А и въпреки че на летището в Куала Лумпур двамата със Сюлейман се бяха преоблекли в костюми, той нямаше химикалка и не виждаше причина да поиска. По план бяха бахрейнски инженер и омански счетоводител и пътуваха за Лабуан, за да сключат там договор с някаква компания за природен газ. И именно това попълваше във формулярите Сюлейман.

Мартин прошепна, че трябва да отиде до тоалетната, стана и се отправи към задната част на салона. Едната тоалетна беше свободна, но той се престори, че и двете са заети, върна се и продължи напред. В „Боинг“ 737 има икономична и бизнес-класа, разделени от завеса. Мартин имаше нужда от прикритието й.

Застанал пред вратата на тоалетната в бизнес-класата, той се наведе към стюардесата, измърмори някакво извинение и издърпа от предния джоб на блузата й химикалка и празен формуляр. Вмъкна се в тоалетната, надраска кратко съобщение на гърба на картончето, сгъна го, пъхна го във вътрешния си джоб, излезе и върна химикалката. После тръгна към мястото си.

Малкото подредено летище в Лабуан беше пълна противоположност на това в Карачи. Мартин все още нямаше представа къде отиват, но усещаше, че това може да е последният му шанс да изпрати съобщението си, и се надяваше на някакъв късмет.

Късметът го споходи пред вратите на залата, която служеше за чакалня и за заминаващите, и за пристигащите полети.

Инструкциите, дадени на Сюлейман, очевидно бяха точни и подробни. Бяха прекосили половината свят и той се бе справил с формалностите с лекота. Мартин нямаше как да знае, че спътникът му членува в Ал Кайда вече десет години и че е служил вярно на организацията както в Ирак, така и в Далечния изток. Нямаше как да знае и какви точно са уменията му.

Сюлейман спря на улицата и замаха за такси. След минута едно спря. Беше заето, но явно щеше да стовари пътниците си пред летището.

От него слязоха двама души, очевидно англичани. Бяха едри, мускулести млади мъже с къси панталони и шарени ризи, видимо смазани от жегата и влагата. Единият извади пачка малайзийски банкноти, за да плати на шофьора, а другият отвори багажника и почна да измъква оттам куфарите и саковете им. Двамата впрочем се връщаха с материал за местните рифове по поръчка на английското списание „Спорт Дайвър“.

Онзи отзад не успяваше да се справи с багажа — два куфара с дрехи и два сака с водолазна екипировка. Преди Сюлейман да успее да реагира, Мартин се спусна да помогне и докато пренасяше единия сак през тротоара, скришом пъхна сгънатия формуляр в страничното му отделение.

— Благодаря, приятел — каза водолазът, после тръгна с колегата си към гишето за заминаващите, за да се регистрират за полета до Куала Лумпур, откъдето щяха да се прекачат за Лондон.

Указанията на Сюлейман към малайзийския таксиджия бяха на английски. Таксито ги откара до посочената корабна агенция на пристанището, където ги посрещна човек, който явно ги очакваше. Също като тях, и той не носеше традиционно облекло или дълга брада. И той беше такфир. Представи се като господин Лампонг и ги поведе към петнайсетметров катер, с който след минути напуснаха доковете.

Катерът вдигна десет възела и се насочи на североизток към Куда, Сулу и скривалището на терористите във филипинската провинция Замбоанга.

Дотук пътуването бе изтощително, а и не бяха успели да се наспят в самолета, така че люшкането по вълните и морският бриз скоро ги приспаха. Човекът зад руля бе член на Абу Саяф и добре познаваше пътя. Прибираше се у дома. Слънцето залезе и тропическата нощ ги обгърна. Катерът продължи да се носи през нощта, мина покрай светлините на Куда и малко след протока Балабак прекоси невидимата граница на филипинските териториални води.

Господин Уей си бе свършил работата предсрочно и вече пътуваше обратно към Китай. Задачата се беше оказала трудна, но той изпитваше истинска наслада, че най-сетне се намира на борда на китайски кораб и яде качествена китайска храна, а не онези боклуци, които пиратите му сервираха в лагера си.

Не знаеше, а и не се интересуваше с какво точно им е бил полезен. За разлика от убийците от Абу Саяф и неколцината индонезийски фанатици, които пет пъти дневно свеждаха чела в молитва върху черджетата си, Уей Уин Ли беше член на триадата Змийска глава и не се молеше никому за нищо.

Резултатът от усилията му всъщност бе изключително прецизно копие на „Контесата на Ричмънд“, получено от кораб с приблизително същите размери и тонаж. Той не знаеше нито как се казва оригиналният съд, нито как ще бъде наречен новият. Единственото, което го интересуваше, бе уговорената пачка долари — а тя бе изтеглена от банка в Лабуан по кредитна линия, открита от покойния Тефик Ал Кор.

За разлика от господин У ей, капитан Маккендрик се молеше. Даваше си сметка, че не го прави достатъчно често, но все пак в Ливърпул го бяха възпитали в добрите традиции на ирландските католици, затова държеше на мостика статуетка на Светата Дева, а на стената в каютата му имаше разпятие. Преди плаване винаги се молеше за безпроблемно пътуване, а когато се прибираше у дома, благодареше на Бог за милостта му.

Сега обаче, докато местният лоцман внимателно рулираше „Контесата“ покрай плитчините към пристанището в Кота Кинабалу, не му се налагаше да се моли. Капитан Маккендрик за пореден път избърса с кърпа потния си врат и благодари на лоцмана. Най-сетне можеше да се отпусне в климатизираната си каюта и дори да удари една студена бира. Товарът му го очакваше на доковете и с повече късмет щеше отново да поеме на път още следващата вечер.

В Куала Лумпур двамата млади водолази се прекачиха в самолет на „Бритиш Еъруейс“ и погълнаха на борда достатъчно бира, за да се унесат в тежък сън. Полетът трябваше да продължи дванайсет часа, но заради смяната на часовите зони, щяха да кацнат на Хийтроу призори. Куфарите им пътуваха в багажното, а саковете бяха натъпкани в отделенията над главите им. В тях имаше маски, плавници и неопренови костюми. Само водолазните ножове пътуваха в куфарите. Все още никой не подозираше, че в страничното отделение на единия от саковете се намира и един сгънат малазийски формуляр.

Под светлината на прожектора бояджията довърши последната буква от надписа върху кърмата на отвлечения кораб. На мачтата се вееше червеният флаг на британския флот. На бордовете вече пишеше „Контесата на Ричмънд“, а под името на кърмата бе добавено и „Ливърпул“.

Рано сутринта в устието бавно влезе катер. На борда му бяха последните двама души от новия екипаж на бившата „Яванска звезда“. Тези, които щяха да поведат кораба в неговото — и своето — последно пътуване.

Товаренето на „Контесата на Ричмънд“ започна по изгрев слънце, когато температурите още се траеха. Два-три часа по-късно въздухът стана като в сауна. Пристанищните кранове не бяха първа младост, но докерите си знаеха работата. Свързаните с вериги трупи се люшваха над палубата и после внимателно ги спускаха към трюма, където потните членове на екипажа ги подреждаха един до друг.

По обед дори местните работници трябваше да се скрият от жегата и през следващите четири часа на открито на доковете не се виждаше жива душа. Оставаше не повече от месец до пролетните мусони и влажността на въздуха, която рядко падаше под деветдесет процента, вече стигаше близо сто.

Капитан Маккендрик предпочиташе да отплава колкото се може по-скоро, но товаренето приключи чак по залез, а лоцманът, който щеше да го изведе в открито море, щеше да се появи чак на следващата сутрин. Очакваше ги поредната задушна нощ. Капитанът въздъхна и се прибра в климатизираната си каюта.

Местният корабен агент и лоцманът се появиха в шест сутринта и след като беше разписан и последният документ, „Контесата“ напусна пристанището и навлезе в Южнокитайско море.

Също като „Яванска звезда“ неотдавна, корабът се насочи на североизток към протока Балабак, откъдето щеше да поеме на юг през архипелага Сулу към Сурабая, където пък, както мислеше капитанът, го очакваха шест контейнера с фина коприна. Той нямаше как да знае, че всъщност там не го чака нищо.

Катерът спря до малък дървен кей в един от тесните заливи на Замбоанга и господин Лампонг поведе гостите си към някаква постройка, издигната на колове над водата. В нея спяха и се хранеха мъжете, избрани за мисията, която Мартин познаваше като „Скат“, а домакинът му — като Ал Исра. В постройката все още бяха и онези, които участваха в преобразяването на „Яванска звезда“.

Разнородната група включваше индонезийци от Джемаат Ислямия — организацията, отговорна за бомбените атентати в Бали, — и филипинци от Абу Саяф. Разговорите се водеха на тагалог, явански диалект и тук-там арабски. Мартин лека-полека започна да си изяснява кои са бъдещите членове на екипажа и какви са специфичните им задачи.

Явно механикът, щурманът и радистът бяха индонезийци. Стана ясно, че Сюлейман разбира от фото и видео. Каквото и да се случеше, работата му, преди да загине като мъченик, бе да заснеме всичко и с помощта на лаптоп и сателитен видеотелефон да изпрати целия материал в телевизия „Ал Джазира“.

Имаше едно момче, което приличаше на пакистанец, но Лампонг му заговори на английски. От отговора на момчето Мартин предположи, че е от семейство на пакистански имигранти в Англия. Говореше с типичен северняшки акцент. Може би беше някъде от Лийдс, Брадфорд или областта. Мартин не успя да разбере каква точно е задачата му. Реши, че е готвачът.

Оставаха още трима. Единият естествено беше Афганеца. Неговото присъствие бе жест лично от страна на Осама бин Ладен. Другият бе инженер-химик и специалист по експлозивите. Третият трябваше да е водачът на мисията. Той обаче все още отсъстваше. Щяха да се срещнат с него по-късно.

Малко преди обяд Лампонг прие обаждане на сателитния си телефон. Разговорът бе съвсем кратък. „Контесата на Ричмънд“ вече бе в открито море. Щеше да стигне Тауитауи и Холо привечер, така че катерите имаха още около четири часа до тръгване. Междувременно Сюлейман и Мартин бяха сменили изисканите си костюми с обикновени панталони, шарени ризи и сандали. Измиха се в залива, после казаха молитвите си и вечеряха риба и ориз.

За Мартин оставаше само да наблюдава — макар и без да разбира какво точно се случва — и да чака.

Водолазите имаха късмет. Повечето пътници в самолета бяха малайзийци и се наредиха на дълга опашка пред гишето за чужденци. И понеже куфарите и на двамата се появиха сравнително бързо, трябваше само да минат през паспортната проверка на своето гише и да се насочат към лентата с надпис „нищо за деклариране“.

Беше сиво мартенско утро. Дали бръснатите им глави, наболите бради или шарените ризи с къси ръкави, изпод които се подаваха мускулестите им ръце, но нещо все пак предизвика интереса на един от митничарите и той ги отклони за проверка.

— Паспортите, ако обичате.

Чиста формалност. Всичко си им беше наред.

— Откъде пристигате?

— От Малайзия.

— Цел на посещението ви там?

Единият от младежите посочи саковете. Изражението му показваше, че намира въпроса за идиотски, защото те бяха с огромното лого на една световноизвестна компания за водолазна екипировка.

Да се правиш на интересен пред митничар е голяма грешка. Лицето на служителя остана безизразно, но тъй като в дългата си кариера той беше попадал на всевъзможни забранени субстанции, пристигащи от Далечния изток, сега просто кимна към единия сак.

Вътре наистина нямаше нищо освен екипировката. Докато го закопчаваше, пръстите му опипаха страничните джобове, той измъкна оттам сгънат плътен лист, огледа го и прочете надрасканото върху него.

— Откъде имате това, господине?

Водолазът се обърка.

— Нямам представа. За пръв път го виждам.

Друг митничар, който стоеше на няколко метра от тях, забеляза, че има някакво напрежение, и се приближи.

— Бихте ли ме изчакали тук? — каза първият и изчезна през една врата.

Многото огледала в митниците не са само за красота. Зад тях често седи дежурната смяна от службите за вътрешна сигурност — в дадения случай беше МИ-5.

След минути водолазите бяха настанени в отделни стаи за разпит. Митническите служители внимателно провериха багажа им. Нищо нередно.

Цивилният агент оглеждаше разгънатия формуляр.

— Явно някой го е пъхнал там — повтори изнервено младият мъж.

Вече беше девет и половина. Стив Хил беше зад бюрото си във Воксхол Крос, когато личният му и свръхсекретен телефон звънна.

— С кого разговарям? — чу се отсреща.

Хил изпита разбираемо раздразнение. Колкото и да беше невероятно, линиите сигурно се бяха преплели.

— Вероятно трябва да ви задам същия въпрос — отвърна той. — Мисля, че имате грешка.

Агентът от МИ-5 беше изчел бележката от раницата на водолаза. Нещо повече — версията на младежа му се виждаше правдоподобна. В такъв случай…

— Обаждам се от Терминал 3 на Хийтроу. Служби за сигурност. Спряхме за проверка пътник от Далечния изток и намерихме в багажа му написана на ръка бележка. Думата „Клин“ говори ли ви нещо?

Сякаш някой удари Стив Хил в корема. Нямаше грешка. Нито преплитане на линии. Той продиктува длъжността и ранга си и нареди двамата мъже да бъдат задържани до пристигането му. Трябваха му пет минути, за да изкара колата от подземния паркинг, да прекоси Воксхол Бридж и да обърне надолу по Кромуел Роуд към летище „Хийтроу“.

След час разпити разбра, че водолазите са чисти и не знаят нищо. Поръча да им донесат закуска и ги помоли отново да си припомнят всяка подробност, която можеше да разкрие евентуалната самоличност на подателя.

Внезапно единият възкликна:

— Марк, помниш ли онзи, май беше арабин, дето ти помогна да свалите багажа от таксито?

— Какъв арабин? — Хил наостри уши.

Водолазите опитаха да го опишат колкото се може по-подробно. Черна коса, къса черна брада, черни очи, мургаво лице. Жилав мъж на около четиридесет и пет. С тъмен костюм.

Хил разполагаше с показанията на бръснаря и шивача от Рас ал Хайма. Беше неговият човек. Сърдечно благодари на младежите и нареди да им осигурят транспорт да се приберат.

После позвъни на Гордън Филипс в Едзел и на Марек Гъмиени във Вашингтон и им разкри съдържанието на бележката.

„Ако обичате страната си, моля ви, когато се приберете у дома, да се обадите на телефон ххххххххх. Просто кажете че според «Клин» става въпрос за един кораб“.

— Направете каквото е необходимо — заповяда Хил на Ед. зел. — И претърсете света за изчезнал кораб.

Лиам Маккендрик и капитан Херман от „Яванска звезда“ имаха сходна съдба. Терористите ги изчакаха да преведат корабите си през архипелазите и тесния проток между Тауитауи и Холо, докато пред тях се разкрие широкото море Сулавеси и, малко по на юг, протокът Макасар.

Екипажът на Маккендрик се състоеше от шестима: петима индийци от Керала, до един християни, лоялни и работливи, и помощникът му — гибралтарец. Когато катерите приближиха, капитанът беше в каютата си. Точно както на „Яванска звезда“, моряците нямаха време за реакция. Десетима въоръжени мъже за секунди прескочиха перилата и се втурнаха към мостика. Господин Лампонг ги последва с много по-спокойна крачка.

Този път обясненията и заплахите бяха излишни. От „Контесата на Ричмънд“ се искаше само едно — да изчезне завинаги. Уви, ценният товар в трюмовете също щеше да си замине.

Бандитите подредиха екипажа на кърмата и откриха огън. Телата на моряците се прекатуриха през перилата в конвулсивен протест към несправедливостта на смъртта. Лампонг не се притесняваше, че труповете могат да изплуват. Акулите си знаеха работата.

Лиам Маккендрик остана последен. Той се пенеше, крещеше и наричаше Лампонг мръсна безбожна свиня. Последното никак не се хареса на мюсюлманина и той се погрижи капитанът, макар и надупчен от куршумите, да е още жив, когато тялото му падне при акулите.

Пиратите от Абу Саяф отлично знаеха какво да направят, за да потопят кораба. И когато морската вода започна да нахлува в трюма през отворените клапи, катерите се отдалечиха да неколкостотин метра и зачакаха. „Контесата“ се наклони, носът й се изправи във въздуха и после бавно се скри под повърхността.

Терористите с пълна скорост се понесоха към Филипините.

Лампонг даде сигнал по сателитния телефон и мъжете в наколната постройка се приготвиха за път. Докато слизаха по стъпалата към моторната лодка, Мартин си даде сметка, че тези, които остават, не изпитват облекчение, а само завист.

Макар да бе прекарал години в спецчастите, той никога не бе срещал терорист-камикадзе. А сега не само бе обграден от такива, но и се беше превърнал в един от тях.

В замъка Форбс дълго бе проучвал мотивите им и познаваше непоколебимото им убеждение, че подкрепят свещена кауза, както и вярата им, че действията им са благословени от Аллах и че с тях си гарантират място в рая. Това бе по-силно от желанието за живот.

Но любовта към Аллах сама по себе си не бе достатъчна. В душите им гнездеше дълбока омраза, която ги разяждаше като киселина. И сега омразата бе навсякъде около него.

Виждаше я по лицата на бандитите от Абу Саяф, които се наслаждаваха на всяка възможност да погубят някой неверник. Виждаше я и у арабите, които се молеха за шанса да унищожат колкото се може повече християни, евреи и несъвършени мюсюлмани. И най-вече я виждаше в очите на Ал Хатаб и Лампонг, които бяха омърсили вярата си, за да провикнат незабелязани в света на враговете си.

Джунглата се точеше бавно от двете им страни. Той огледа спътниците си. Омразата и фанатизмът ги сплотяваха. Чувстваха се по-благословени и от най-праведните вярващи.

Мартин бе убеден, че и те засега нямат ни най-малка представа в какво точно ще се състои саможертвата им, къде отиват, каква е целта им и как ще подходят към нея.

Знаеха единствено, че ще нанесат на Шейтана такъв удар, че за него ще се говори стотици години. И те, като Пророка преди хилядолетия, поемаха на пътуване към небесата. Пътуване, наречено Ал Исра.

Устието се раздели на два ръкава и те поеха по по-широкия. На следващия завой пред очите им изникна закотвен кораб. Носът му бе насочен по течението, корабът бе готов да се отправи в открито море. На палубата му имаше шест големи контейнера. Името му бе „Контесата на Ричмънд“.

За миг Мартин помисли да избяга в джунглата. Имаше достатъчно опит от тренировъчния лагер на САС в тропическите гори на Белийз. В следващия момент обаче разбра колко безсмислено би било. Нямаше да успее да измине и километър без компас и мачете и преследвачите му вероятно щяха да го заловят до час. Щяха да последват дни на ужасяващи изтезания, докато не изтръгнат от него подробностите за мисията. Нямаше смисъл. Щеше да чака по-добра възможност — ако въобще се появеше такава.

Качиха се на кораба един по един. Първо индонезийците — механикът, щурманът и радистът, после арабите — химикът и фотографът, после пакистанецът от Англия със северняшкия акцент, и Афганецът, когото вероятно щяха да научат да борави с руля.

На палубата ги очакваше човекът, който щеше да командва пътуването им към вечната слава. Мартин веднага разпозна лицето му от снимките в замъка Форбс. Пред очите му стоеше Юсуф Ибрахим, дясната ръка на Ал Заркауи, багдадският палач.

Беше нисък и набит, лявата му ръка висеше безжизнена. От досието му се знаеше, че се е сражавал в Афганистан и че по време на въздушна атака е прикрил лицето си с ръка, в която са се забили десетки куршуми. Вместо да му я ампутират, той предпочел да я остави безполезно да виси край тялото му.

Носеха се слухове, че е загинал в същата атака. Не беше. Закърпиха го набързо в пещерите, а после тайно го извозиха в Пакистан, за да му бъде оказана по-сериозна медицинска помощ. А след оттеглянето на съветските войски той сякаш се изпари. По-късно се разбра, че преди отново да се появи на предните линии — този път в Ирак през 2003-та — години наред е бил шеф на охраната в един от лагерите на Ал Кайда.

Дъхът на Мартин спря. Мъжът можеше да познава Измат Хан и да поиска да си поговорят за героичните дни в Афганистан. Командирът на мисията обаче просто го изгледа празно с черните си очи.

Този човек двайсет години с истинско удоволствие бе убивал. По заповед на Ал Заркауи в Ирак бе рязал глави пред камера, а крясъците и молбите на жертвите му му бяха доставяли истинска наслада.

Мартин отвърна на безизразния му поглед и му отдаде очакваната почит. Бъди благословен, Юсуф Ибрахим, палачо на Кербала.

14.

Четиринайсет часа след потапянето на „Контесата на Ричмънд“ преправеният „Яванска звезда“ излезе в открито море. Напусна залива Моро и се насочи на югоизток към протока Макасар, през който „Контесата“ трябваше да мине по план.

Зад щурвала бе единият индонезиец, а от двете му страни — Афганеца и пакистанчето от Англия, които се учеха как се рулира.

Антитерористите, които следят корабите в тази част на света, не престават да се чудят защо често, когато някой съд бива отвлечен, пиратите правят неколкочасови кръгове в морето с пленения екипаж на борда и после го изоставят.

Причината е проста. Подобно на атентаторите от 11-и септември, които са натрупали опит в американски авиошколи, пиратите в Далечния изток имат само един начин да изучат управлението на корабите в реални условия. Индонезиецът зад щурвала на „Контесата“ мина по същия път.

Човекът в машинното имаше различна съдба. Преди години работеше на кораб, отвлечен от Абу Саяф. Предложиха му или да се присъедини към тях, или да умре. Той избра първото.

Третият индонезиец научи всичко за радиовръзката по време на работата си в пристанищните служби на едно малко градче в северната част на Борнео. По-късно се радикализира, постъпи в редиците на Джемаат Ислямия и помогна за доставянето на бомбите в нощните клубове в Бали.

От осемте души на борда само те тримата разбираха от кораби. На другите не им се и налагаше. Арабският химик отговаряше за взрива. Сюлейман щеше да заснеме шокиращите кадри и да ги изпрати където трябва. Ако се наложеше, пакистанският младеж със северняшкия акцент щеше да се престори по радиото на капитан Маккендрик. А Афганецът щеше да се редува с индонезиеца на щурвала.

В края на март в Каскадите все още нямаше и помен от пролетта. Беше кучи студ и склоновете около Хижата бяха покрити с дебел сняг.

Вътре беше уютно и топло. Въпреки денонощната телевизия, дивидитата, музиката и игрите обаче задачата ставаше все по-скучна. Пазачите нямаха кой знае каква работа и шестмесечната мисия се превръщаше в сериозен тест за издръжливост. Те все пак от време на време грабваха ските или снегоходките и се отправиха на освежителни разходки из околността. Затворникът бе лишен от тази възможност.

Когато чу, че началникът на военния съд в Гуантанамо му разрешава да се прибере в родината си, Измат Хан изпита облекчение, защото бе напълно убеден, че не би стоял в затвора в Пул и Шарки повече от година. Вместо това обаче го доведоха в тази пустош — най-вероятно завинаги, от което цялото му същество се изпълваше с ярост.

Щом положението станеше нетърпимо, той нахлузваше палтото и излизаше в ограденото дворче. Можеше да го обходи със затворени очи, без и за миг да загуби ориентация.

Десет крачки на дължина, пет на ширина. Все едно и също. Единствено в небето над главата му понякога се случваше нещо различно.

Най-често то бе покрито с тежки сиви облаци, от които се сипеше сняг. Но по-рано, горе-долу по времето, когато християните украсяваха дърветата и пееха песни, небето бе чисто и съвсем синьо.

От време на време прелитаха орли и гарвани. Птиченца кацаха на стената и го наблюдаваха, вероятно в почуда защо не се присъедини към тях на свобода. Най-много от всичко обаче Измат обичаше самолетите.

Виждаше, че някои от тях са военни, макар никога да не бе чувал нито за Каскадите, където се намираше в момента, нито за авиобазата „Маккорд“ на около седемдесет километра западно от тях. Въпреки това ясно помнеше американските бомбардировачи над Северен Афганистан и не можеше да ги сбърка с нищо друго.

Често прелитаха и пътнически самолети. Бяха в различни цветове и с различни емблеми на опашките, но той си даваше сметка, че това не са национални флагове, а знаци на компании. Освен кленовото листо. Самолетите с кленовото листо се появяваха доста често, винаги идваха от север и набираха височина.

Не му беше трудно да се ориентира в посоките. По залеза разбра накъде е запад. Молеше се в обратната посока, към Мека. Предполагаше, че се намира в САЩ, защото пазачите му очевидно бяха американци. Защо тогава от север идваха самолети с друг флаг? Сигурно там имаше друга държава — страна, чийто символ бе червено листо върху бял фон. Докато бавно обикаляше малката си клетка, той не преставаше да мисли за тази северна държава. А това, което виждаше над главата си, всъщност бяха излитащите от Ванкувър самолети на „Еър Канада“.

В един долнопробен бар на пристанището в Порт ъф Спейн, Тринидад, група главорези нападна и закла двама моряци. До пристигането на тринидадската полиция свидетелите вече бяха развили амнезия и си спомняха единствено, че нападателите, които започнали кавгата, били петима местни. Полицията така и не успя да разкрие нещо повече за инцидента и никой не попадна зад решетките.

Убийците наистина бяха островитяни. Те нямаха нищо общо с ислямисткия тероризъм, но мъжът, който им плати, беше висш функционер на Джемаат ал Муслимин, тринидадското разклонение на Ал Кайда.

Макар да не е добре позната на западните медии, Джемаат ал Муслимин постепенно засилва влиянието си в региона, особено откакто през последните години броят на имигрантите от Средния изток, Централна Азия и Индия, които пренасят исляма в Карибския басейн, все повече и повече расте.

Парите, с които групировката плати на наемните убийци, идваха от сметка, открита от вече покойния Тефик Ал Кор, а заповедта за екзекуцията бе предадена лично от пратеник на доктор Ал Хатаб.

Документите на убитите моряци си бяха в джобовете им и полицията разбра, че са граждани на Венецуела и членове на екипажа на един от венецуелските кораби, акостирал в пристанището.

Капитан Пабло Монталбан бе смаян и дълбоко натъжен от новината за смъртта им, но нямаше никакво време за губене, затова остави подробностите по оформянето на документите и превозването на телата в ръцете на венецуелското консулство. После се свърза с местния си агент с молба бързо да им намери заместници. Онзи поразпита и извади късмет. Върна се с двама млади възпитани индийци от Керала, които се препитаваха като наемни моряци из цял свят и разполагаха с всички необходими документи.

Капитанът веднага ги нае и те се присъединиха към останалите четирима членове на екипажа. Така „Доня Мария“ отплава само с един ден закъснение.

Капитан Монталбан имаше смътната представа, че повечето индийци са хиндуисти, но не знаеше, че има и над сто и петдесет милиона мюсюлмани. Не знаеше също, че радикализирането на мюсюлманите в Индия по нищо не отстъпва на това в Пакистан и че Керала, бивша люлка на комунистическото движение, се е превърнал в един от центровете на ислямисткия екстремизъм.

Новаците в екипажа му наистина бяха прекосили половината земно кълбо като наемни моряци, но по нечия изрична заповед и за да натрупат опит. Католикът от Венецуела нямаше как да предположи, че те работят и за Джемаат ал Муслимин. Пияните нещастници в бара бяха изгубили живота си, за да освободят място за двамата индийци.

Щом разбра за бележката от Далечния изток, Марек Гъмиени незабавно прелетя над Атлантика. Този път обаче водеше със себе си специалист в една малко по-различна област.

— Арабистите свършиха каквото можаха, Стив — каза той на Хил, преди да тръгне. — Сега ни трябват хора, които познават търговските кораби.

Придружителят му беше служител на Федералното митническо бюро. Стив Хил, от своя страна, доведе от Лондон свой колега от морското звено на антитерористичния отдел на МИ-6.

Чък Хемингуей от Ню Йорк и Сам Сиймор от Лондон се познаваха задочно от разузнавателните доклади и разработки, но в Едзел за първи път се срещнаха лице в лице. Беше им обяснено, че разполагат с дванайсет часа да вникнат във въпроса и да представят своята версия за мащаба на заплахата и евентуалното й противодействие. Когато настъпи моментът да се изправят пред Гъмиени, Хил, Филипс и Макдо-налд, Чък Хемингуей започна пръв:

— Не става дума за обичайното издирване, а за търсене на игла в купа сено. Издирването си има цел, докато всичко, с което разполагаме сега, е, че — може би — търсим някакъв плавателен съд. Нека ви обясня. Към днешна дата по света плават четиридесет и шест хиляди търговски кораба. Половината от тях са под флагове на държави като Либерия, Антигуа и други, които са известни с, меко казано, либералната си морска политика. И всеки от тези флагове с лекота може да бъде заменен с друг подобен, стига на капитанът или собствениците да им се прииска. Осемдесет на сто от световната търговия се извършва по море, което се равнява на товари от общо около шест милиарда тона. А регистрираните търговски пристанища са над четири хиляди. Искате да открием съд, без да знаем нито вида, нито размерите, тонажа, силуета, годините, собствеността, флага, под който плава, капитана или името му. За да открием този, както ние ги наричаме, „кораб-призрак“, ни трябва нещо повече. Или невероятен късмет.

Последва потискаща тишина.

— Звучи адски песимистично — каза накрая Марек Гъмиени. — Сам, няма ли да внесеш някоя по-радостна нотка?

— С Чък сме на мнение, че имаме шанс само ако успеем да идентифицираме евентуалната мишена на терористите, а после да завардим достъпа до нея и да проверяваме всеки пристигащ кораб — отвърна Сиймор.

— Целият съм слух — обади се Хил. — Каква би била най-вероятната мишена според вас?

— Хората в нашия бранш от години изпитват сериозни притеснения. Океаните са любимата среда на терористите. Фактът, че Ал Кайда избра да проведе най-зрелищната си атака по въздуха, на практика не се връзва с логиката. Впрочем те се надяваха да отнесат само горните етажи на Световния търговски център, но имаха невероятен късмет. Иначе най-примамливи за тях си остават морските операции.

— Сигурността по пристанищата е максимално затегната — отсече Марек Гъмиени. — Знам го със сигурност, виждал съм бюджетите.

— С цялото ми уважение, сър, мерките не са достатъчни. Например пиратските атаки и отвличанията на кораби във водите край Индонезия се увеличават с всяка година. В някои от случаите просто става въпрос за плячкосване и съответно — набиране на средства за групировките. В други случаи обаче мотивите остават неясни.

— Например?

— Ами, имаме регистрирани десет отвличания на влекачи. Някои от тях така и не бяха открити. Те не могат да бъдат препродадени, защото са лесно разпознаваеми и не могат да се преправят на нещо друго. За какво са им тогава? Предполагаме, че в даден момент могат да ги използват, за да насочат отвлечен супертанкер към голямо пристанище от сорта на Сингапур.

— И да го взривят?

— Не е задължително. Просто да го потопят с отворени шлюзове. После пристанището ще е затворено поне за десетилетие.

— О’кей — каза Марек Гъмиени. — Значи… вероятният план номер едно е да отвлекат супертанкер и да го използват, за да затворят някое голямо пристанище. Не ми изглежда достатъчно зрелищно. Няма да направи впечатление — освен на самото пристанище, разбира се. Никакви жертви, никакви взривове.

— Не съм съвсем съгласен — обади се Чък Хемингуей. — Във видеозаписа от октомври 2004-та Осама бин Ладен казва, че усилията му вече ще са насочени към сриване на западната икономика. Клиентите по бензиностанциите и шопинг-центровете не си дават сметка, че световната търговия днес повече от всичко се стреми към светкавични доставки. Никой вече не иска да трупа стока в складове. Произведената в Китай фланелка, продадена в Далас в понеделник, най-вероятно е пристигнала по море не по-рано от предишния петък. Същото е и с бензина. Помислете си за Панамския или Суецкия канал. Затворете ги и световната икономика изпада в хаос. Говорим за загуби от стотици милиарди долари. Има още поне десет тесни и все така важни протока, които лесно могат да бъдат затворени с потапянето на някой огромен кораб.

— Добре, добре — каза Марек Гъмиени. — Вижте, президентът и още петима от началниците ми чакат да им докладвам. Стив, теб също те чакат на Даунинг Стрийт. Очевидно е, че не можем да разчитаме само на бележката от „Клин“, както и че не можем просто да избухнем в плач и да зарежем всичко. Трябва да предложим конкретни мерки. Така че изредете възможностите и предложете контрадействия. Не е като да нямаме ресурси.

— Разбирам, сър — отвърна Чък Хемингуей и извади един лист. — Работихме върху следните варианти. Първият: става въпрос за отвличането на изключително голям танкер или друг товарен кораб, който ще бъде потопен в тесен, но много важен проток, устие или вход на пристанище. Единственото противодействие е съдовете, които приближават потенциалните мишени, да бъдат проверявани от морската пехота.

— О, за Бога — изпъшка Стив Хил. — Ще настане пълен хаос. Ще кажат, че ние самите действаме като пирати. А и как ще се оправим с местната юрисдикция? Това са нечии териториални води все пак.

— Ако планът на терористите успее, съответната държава така или иначе ще бъде разорена. Пък и няма да има забавяния на курсовете, защото пехотинците могат да се прехвърлят на корабите и да ги инспектират в движение. Честно казано, ако на борда има атентатори, още щом видят наближаващите военни катери, те със сигурност ще открият огън или нещо от сорта. Не могат да си позволят да ги хванат. Мисля, че няма да имаме проблем да убедим пристанищата и собствениците на плавателните съдове.

— Вариант две? — попита Хил.

— Да ударят натъпкания с експлозиви кораб в някой комплекс с нефтени платформи. Взривът ще предизвика сериозна еко-катастрофа и може да съсипе нечия икономика. Когато коалиционните войски влязоха в Кувейт, Саддам направи тъкмо това — запали нефтените кладенци. Противодействието на такава опасност е същото. Да се установи и проучи всеки съд, който се движи в радиус от десет мили от обектите.

— Нямаме достатъчно бойни кораби — отбеляза Хил. — Всеки проток, всяка нефтена платформа, всяка крайбрежна рафинерия?

— Затова трябва да потърсим съдействие на местно ниво. А и не е необходимо да са бойни кораби. Щом видят, че наближава проверка от какъвто и да е плавателен съд, терористите ще се издадат и могат да бъдат ударени от въздуха, сър.

Марек Гъмиени потри слепоочията си.

— Нещо друго?

— Има и трети вариант, сър — каза Сиймор. — Атентат с много жертви. В този случай сигурно ще потърсят някой претъпкан курорт и ще взривят кораба в него. Последиците ще са ужасяващи. Знаете за Халифакс, нали? През 1927-а натъпкан с боеприпаси кораб се взривява в пристанището и направо изтрива града от картата. Все още го броят за най-голямата неатомна експлозия в историята.

— Трябва да подготвя доклада си, Стив — каза Гъмиени, преди да се разделят на пистата. — Хич няма да ми е лесно. Ако вземем някакви ответни мерки, а няма как да не вземем, медиите рано или късно ще надушат всичко. Затова трябва да подготвим възможно най-добрата легенда, за да не позволим на ония да се докопат до полковник Мартин. Знаеш много добре, че независимо колко уважавам работата му, реалностите са си реалности. Шансовете му са почти равни на нула.

Майор Лари Дювал погледна към огрятата от аризонското слънце писта и за кой ли път се възхити на силуета на своя F-15 „Страйк Игъл“. Летеше с този модел вече десет години и го харесваше повече от всичко.

Като по-млад имаше честта да лети с F-111 „Ардварк“ и F-G „Уайлд Уизъл“; и те също бяха доста сериозни машини, но „Игъл“ беше абсолютният връх за военен пилот с двайсетгодишна служба като него.

Самолетът, с който днес трябваше да прелети разстоянието от авиобазата „Люк“ до щата Вашингтон, още не беше готов. Около корпуса му се суетяха мъже и жени в работни комбинезони, а той просто стоеше, притихнал като заспала птица. Лари Дювал завиждаше на своя „Игъл“ — независимо от изключително сложното и прецизно оборудване, той не можеше да чувства като човек. Никога нямаше да изпита страх.

Изтребителят беше преминал основен ремонт и технически преглед в базата и по правилник след толкова дълъг период в хангара се налагаше пробен полет.

И точно това чакаше самолетът сега, огрян от слънчевите лъчи в цялото си великолепие: 19 метра дълъг, 5,5 метра висок, с 13 метра размах на крилата и тегло 18 тона без допълнителен товар. С него стигаше до 37.

Лари Дювал се обърна и видя приближаващия капитан Ники Джоунс, оператора на оръжейните системи. До авиобазата „Маккорд“ Джоунс щеше да има предостатъчно време да провери изправността на всичките.

Откритата кола дойде да ги откара до отдалечения на осемстотин метра изтребител. Рутинната проверка преди полет им отне десетина минути, макар да беше малко вероятно техническият екип да е пропуснал нещо.

Двамата се качиха в кабината, сложиха коланите и дадоха знак на техниците, които отстъпиха назад.

Лари Дювал включи двата мощни двигателя F–100 и самолетът бавно се насочи към пистата. Изчака да получи разрешение за излитане, после от дюзите изригнаха десетметрови пламъци и майорът превключи на пълна скорост.

След около километър и половина, при скорост 340 км/ч, колелата се отделиха от пистата и се прибраха. Изтребителят бе във въздуха. Дювал определи изкачване от 1500 метра в минута и когато самолетът достигна 9000 метра, стабилизира и се насочи на северозапад към Сиатъл. Далеч под тях се белееха покритите със сняг Скалисти планини.

Екипите във Форин Офис доуточняваха последните подробности по пътуването на британската делегация за срещата на Г-8 през април. Участниците щяха да летят с чартърен полет от Хийтроу до Джей Еф Кей, Ню Йорк, където щеше да ги посрещне американският държавен секретар. Останалите шест чужди делегации също щяха да кацнат на Кенеди Интернешънъл и да изчакат в специална секция там — далеч от тълпите и демонстрациите отвън. Президентът искаше да спести на гостите си всякакви евентуални неудобства. Нямаше да се допусне повторение на Сиатъл или Генуа.

Вертолети щяха да извозят високопоставените гости от Джей Еф Кей до напълно изолирана локация, където, сред лукс и удобства, те щяха да прекарат пет дни в обсъждане на световните проблеми. Организацията беше проста и ефективна.

— Досега не е правено, но ако се замислиш, планът е перфектен — коментира един от британските дипломати. — Трябва да го пробваме, когато дойде нашият ред.

— За щастие — промърмори неговият по-възрастен и по-опитен колега, — след Гленигълс редът ни дълго няма да дойде. Нека другите малко се поизмъчат с цялата тази организация и мерките за сигурност.

Марек Гъмиени, който междувременно бе отишъл с шефа си, Портър Гос, в Белия дом, за да представи пред шестимата най-важни мъже в страната развитието на ситуацията към момента, звънна на Стив Хил.

— Казаха ми горе-долу същото като преди — поясни Гъмиени. — Каквото и където и да е, намерете го и го елиминирайте.

— Същото стана и при мен — отвърна Хил. — Да се издири и да се унищожи. Настояват да работим в екип.

— Няма проблем. Моите хора обаче са убедени, че мишената най-вероятно е САЩ, така че ресурсите ни ще са съсредоточени основно тук — бойни кораби, сателити, всичко. Ако попаднем на кораба-призрак някъде далеч от бреговете на Америка, ще пренасочим натам каквото е необходимо.

Директорът на националното разузнаване Джон Негропонте разпореди на ЦРУ да държи в течение британските партньори за мерките, които се готвят да предприемат САЩ. Нивото на секретност бе най-високото възможно.

Мерките бяха на три етапа: проследяване от въздуха, идентифициране на плавателния съд и проверка. Всяко незадоволително обяснение или съмнително поведение щеше да доведе до прихващане на кораба с жива сила, а ако последваше съпротива — и до унищожаването му.

Беше определена и територия за наблюдение. Очертаха окръжност в радиус от 550 километра от остров Лабуан после от най-северната й точка изтеглиха линия през Тихия океан към Анкоридж, Аляска, а от най-южната — към бреговете на Еквадор. Затвореният между тях участък на практика бе по-голямата част от Тихия океан и включваше цялото западно крайбрежие на Канада, САЩ и Мексико, плюс цяла Централна Америка, включително Панамския канал.

Белият дом реши все още да не го съобщава официално, но всеки кораб, който се намираше в този участък и се движеше към американския бряг, щеше да бъде следен изкъсо и проверяван. На плавателните съдове, които се насочваха в обратната посока, към Азия, нямаше да бъде обръщано чак такова внимание.

Поради многогодишния натиск от различни заинтересовани страни, големите корабни компании вече бяха свикнали да предоставят на агенциите подробни сведения за маршрутите на корабите си. За седемдесет процента от съдовете в наблюдаваната зона имаше максимално точна информация. Самите компании по всяко време можеха да се свържат с капитаните си и да проверят дали всичко е наред. През последните години беше договорено и използването на пароли, така че лесно можеше да се установи дали на борда има някакъв проблем, или капитанът е принуден от похитителите да се преструва.

Седемдесет и два часа след срещата в Белия дом първият сателит КН-11 „Кийхоул“ пое по новата си орбита и започна да предава картина от очертаната около Индонезия окръжност. Компютрите му бяха инструктирани да запечатват, независимо от посоката на движение, всеки плавателен съд в радиус от 550 километра от остров Лабуан.

В момента, в който сателитът засне първия си фотос, „Контесата на Ричмънд“ се носеше през протока Макасар, приблйзително на 600 километра южно от Лабуан. Затова и не попадна в кадър.

От британска гледна точка, взетите в Тихия океан мерки бяха крайно недостатъчни. Продължителен личен разговор между Даунинг Стрийт и Белия дом доведе до следното решение: Кралският флот, с помощта на египетските военноморски сили, щеше да заварди южния край на Суецкия канал и да проверява и най-малкия кораб, идващ от Азия.

Американският флот в Залива, от своя страна, щеше да поеме контрола над Ормузкия проток. Основният трафик там беше от супертанкери, които идваха празни от юг и се връщаха обратно, натоварени догоре с петрол от Иран, Катар, Бахрейн, Саудитска Арабия и Кувейт.

Хубавото за американците бе, че корабните компании, които държат подобни плавателни съдове, са относително малък брой и всяка от тях показа огромно желание да съдейства по въпроса. Морските пехотинци се спускаха на палубите с хеликоптерите си „Сий Сталиън“, проверяваха товара и екипажа и се връщаха на самолетоносачите, без да има нужда танкерите да бъдат отклонявани или да изостават от графика си.

До всяка европейска държава с излаз на море бе изпратено предупреждение за евентуалното наличие на отвлечен кораб с терористи на борда. Дания щеше да пази Копенхаген, Швеция — Гьотеборг и Стокхолм, Германия да внимава за съдовете, които наближават Хамбург или Кил, а Франция трябваше да се погрижи за Марсилия и Брест. От базата си в Гибралтар британците държаха под око протока между Херкулесовите стълбове и всеки кораб, който идваше от Атлантическия океан.

Докато се носеха над Скалистите планини, майор Дювал направи няколко маневри и установи, че изтребителят се държи отлично. Времето обаче се променяше. Безоблачното синьо небе над Аризона остана зад тях. Първо се появиха перести облаци, после, между Невада и Орегон, те станаха по-сиви и плътни, и когато минаха над река Кълъмбия и навлязоха във въздушното пространство над щата Вашингтон, от земята ги делеше шесткилометрова непрогледна завеса.

Самолетът се движеше на височина 9,5 км и видимостта там беше идеална, но майор Дювал си даваше ясна сметка, че снижаването ще го вкара в гъстата пелена, затова поиска съдействие от контролната кула в Маккорд.

От базата му отговориха да държи курс на изток, да направи заход над Спокейн и да се приготви за кацане по техните инструкции. Именно по време на завоя наляво над Спокейн се случи така, че това, което по-късно щеше да се окаже най-скъпоструващият гаечен ключ в историята на американските военновъздушни сили, се изхлузи от улея между две хидравлични вериги в десния двигател, където незабелязано бе паднал и се бе заклещил, и когато самолетът изравни, ключът тупна върху перките на турбината.

От двигателя се разнесе мощен тътен. Острите перки, които се въртяха почти със скоростта на светлината, започнаха една по една да се огъват. Всяка се врязваше в следващата. На таблото и в двата кокпита замига червена лампичка — тъкмо навреме, за да отговори на крясъка на Ники Джоунс: „Какво става, да го…?!“

Един друг глас крещеше в главата на Лари Дювал: „Спри двигателя, спри двигателя“.

Многогодишният опит движеше пръстите му почти подсъзнателно и те методично започнаха да щракат тумблерите — гориво, електрически вериги, хидравлика. Десният двигател обаче вече гореше. Автоматичните пожарогасители закъсняха с малко. Двигателят се късаше на парчета.

Джоунс викаше кулата в Маккорд: „Тревога, тревога, тревога, единият двигател е извън строя…“

Прекъсна го нов трясък зад гърба му. Парчета от взривилия се десен двигател пробиха преградата към левия. На кокпита засвяткаха още червени лампички. Макар и загубил гориво, Лари Дювал можеше да се справи само с един двигател. Но ако и двата бяха извън строя, нямаше никакъв шанс. Модерните изтребители не могат да планират във въздуха като своите далечни предшественици — напротив, падат като камък.

По-късно капитанът щеше да обясни пред разследващите, че пилотът през цялото време е успявал да запази самообладание. Джоунс превключи радиопредавателя в режим на директно излъчване и от Маккорд чуваха всичко, което се случваше на борда.

— Загубих и двата двигателя — каза майорът. — Готови за катапултиране.

Капитан Джоунс погледна уредите. Намираха се на височина 7 километра и бързо падаха. Слънцето все още ги огряваше, но след секунди щяха да попаднат в мрака на плътните облаци. Той хвърли последен поглед през рамо. Задницата на изтребителя гореше като факла. Отпред пак се чу спокойният глас:

— Катапултирай. Катапултирай.

Двамата почти едновременно издърпаха ръчките до бедрата си. Повече нямаше какво да направят. Съвременните катапултиращи се седалки са дотолкова автоматизирани, че дори пилотът да изпадне в безсъзнание, сами ще направят всичко необходимо, за да го предпазят.

Нито Лари Дювал, нито Ники Джоунс успяха да видят гибелта на самолета. Телата им се изстреляха нагоре в ледения въздух. Ремъците ги притискаха плътно. В един момент седалките се стабилизираха и почнаха да падат право надолу. Гъстите облаци ги обгърнаха. По някое време сензорите регистрираха необходимата височина и отвориха парашутите, като ги откачиха от седалките. Двамата мъже, на повече от километър един от друг, увиснаха на ремъците, а седалките продължиха стремглаво да падат към земята.

Парашутите също бяха автоматизирани. Първо се отвори малкият, който стабилизира телата им във въздуха, а после и големият. Мъжете усетиха с всеки свой мускул мощния тласък, при който скоростта им от близо двеста километра в час падна на двайсет. Леденият въздух проникна през летателните им костюми. Пропаднаха през странната сумрачна влажна граница между небето и ада и се стовариха върху клоните на боровете и смърчовете отдолу.

Майорът се приземи в някакво сечище. Ударът му в земята бе омекотен от жилавите борови клони. След няколко секунди той се окопити, свали катарамите на парашута и се изправи. После включи проследяващото устройство, за да даде сигнал на спасителните екипи.

Ники Джоунс също се блъсна в клони, ала не успя да се приземи. Снегът от короните на дърветата, в които се удари, се изсипа върху главата му. Той очакваше всеки миг да усети земята под краката си, но това така и не се случи. Парашутът се оплете в клоните и той увисна на пет метра от повърхността. „Какво толкова, сняг и борови иглички“, помисли си Джоунс, пое дълбоко въздух и се откачи от парашута.

С малко повече късмет можеше да се претърколи и да се изправи невредим. Левият му крак обаче потъна в снега между две коренища и пищялът се прекърши. Той успя да си даде сметка, че шокът и студът скоро ще изцедят силите му, и побърза да включи аварийния си предавател.

След като екипажът му го напусна, изтребителят продължи полета си още съвсем малко. Вдигна нос, завъртя се, обърна се с корема нагоре и полетя надолу. В момента, в който навлезе в плътната облачна завеса, пламъците стигнаха до резервоара и той се взриви.

Двата двигателя се откачиха от корпуса и продължиха да падат към земята. Десетте тона горящ метал се стовариха със скорост 700 км/ч върху заснежената пустош шест километра по-долу. Отломките на единия двигател унищожиха двайсетина дървета. Другият двигател нанесе много по-сериозни щети.

Офицерът от ЦРУ, който командваше екипа в Хижата, остана в безсъзнание почти две минути. Съвзе се на пода в столовата. Беше замаян и му се гадеше. Успя да се опре на едната стена и, обгърнат от дим, да повика дежурните. В отговор чу само стенания. След няколко минути вече бе успял да установи пораженията. Двамата, които играеха билярд в стаята за почивка, бяха мъртви. Трима бяха ранени. Оказа се, че свободните от смяна са били на разходка на стотина метра от Хижата по време на — както смятаха тогава — метеоритния удар. Щом се установи, че от дванайсетимата агенти на ЦРУ двама са мъртви, трима имат нужда от спешна медицинска помощ, двамата почиващи са о’кей, а останалите петима са с леки наранявания, отидоха да проверят затворника.

По-късно щяха да ги обвинят, че са забавили процедурата твърде много, но разследването ги оневини. Беше нормално първо да установят състоянието на колегите си.

Погледът през шпионката разкри, че в килията на Афганеца е необичайно светло. Когато нахлуха вътре, видяха, че вратата към дворчето зее.

Подсилените стени на самата килия бяха издържали удара. С оградата в двора обаче нямаха същия късмет. Стоварилият се върху Хижата двигател F-100 беше минал през нея и откъртил парче с диаметър метър и половина.

Затворникът беше изчезнал.

15.

Докато американците затваряха капана около Филипините, Борнео и Индонезия и оттам през Тихия океан чак до Западното крайбрежие и Централна Америка, „Контесата на Ричмънд“ се промуши през протока между островите Ломбок и Бали и навлезе в Индийския океан. После зави на запад към Африка.

Зовът за помощ бе чут поне от три места. Авиобазата „Маккорд“ беше, разбира се, едното от тях. Освен от нея сигналът бе получен и от базата на остров Уиби и от бреговата охрана при Белингам. Те влязоха във връзка за нула време, за да се опитат заедно да установят вероятното местоположение на падналия екипаж.

Дните, в които пилотите отчаяно се носеха с пояси по вълните или се надяваха на спасение сред гъстите гори, са в миналото. Днес спасителните им жилетки са съоръжени със сигнални светлини и аварийни предаватели, през които може да се установи дори гласова връзка.

Сигналните светлини свършиха работата си и местоположението на майор Дювал и капитан Джоунс бе установено с точност до метри. Достъпът до тях обаче бе затруднен от зимните условия.

Хеликоптерите нямаха видимост, което означаваше, че трябва да се подходи като едно време — високопроходимите автомобили щяха да закарат спасителния екип максимално близо до целта, а оттам бе въпрос на издръжливост и упорство.

Големият враг сега бе хипотермията, а при Джоунс ставаше въпрос и за сериозна травма. Шерифът на област Уоткъм обясни по радиостанцията, че хората му могат да бъдат в градчето Глейсиър, на един хвърлей от горите, след не повече от трийсет минути. Оттам до Джоунс нямаше да отнеме много време. Край Глейсиър живееха доста дървосекачи, които добре познаваха околността.

В Маккорд решиха да включат шерифа на честотата на аварийния предавател на Джоунс, така че двамата да поддържат контакт по всяко време.

За майор Дювал щяха да се погрижат рейнджърите от резервата, чийто опитът бе огромен. Почти всяка година се налагаше да измъкват от снега някой заблудил се турист, а и познаваха всяко кътче от областта.

Времето безмилостно течеше и телесната температура на двамата летци продължаваше да пада — особено на ранения Джоунс. Спасителните екипи бързаха да им занесат ръкавици, обувки, одеяла и термоси с топла супа.

Никой обаче не бе съобщил на спасителите — а и никой нямаше как да знае, че в пустошта се лута още един мъж. И че е много опасен.

ЦРУ извади късмет. Връзките с Хижата не бяха прекъснати. Началникът на смяната набра номера за спешни случай и в Лангли телефонът на заместник-директора Марек Гъмиени иззвъня. Беше малко след четири следобед.

Гъмиени изслуша рапорта, без да обели дума, и макар да си даваше сметка, че случилото се е жесток удар за Управлението, успя да запази самообладание и да анализира ситуацията. Двата трупа щяха да издържат още малко при минусовите температури в Каскадите. Ранените спешно трябваше да бъдат евакуирани, а беглецът да бъде заловен.

— При вас може ли да кацне хеликоптер? — попита той.

— Не, сър, няма никаква видимост, а се задава и още сняг.

— Кой е най-близкият град, до който води път?

— Мазама. Извън Пустошта е, но има относително чиста отсечка от него до прохода Харт, на километър и нещо оттук. Оттам до нас обаче е трудно проходимо.

— Чуй ме сега. Вие сте секретна изследователска лаборатория. Претърпял сте сериозен инцидент. Имате нужда от помощ. Обади се на шерифа в Мазама и го накарай да дойде към вас с каквото разполага — джипове, моторни шейни и така нататък. Да минат последния километър със ски или снегоходки, все тая. Важното е да закарате хората в болница. Как е температурата в Хижата?

— Оправяме се. Две от помещенията са напълно разрушени, но успяхме да изолираме другите три. Отоплението не работи и сме запалили камината.

— Добре. Щом спасителните екипи пристигнат, искам да запечатате всичко и да унищожите техниката. Вземете кодовете и се изтеглете заедно с ранените.

— Сър?

— Да?

— А Афганеца?

— Остави го на мен.

Писмото от Негропонте даваше на Марек Гъмиени всички правомощия. Беше време да поизпоти армията. Той звънна в Пентагона.

Благодарение на настъпилата атмосфера на взаимно разбирателство и сътрудничество и дългия си стаж в ЦРУ той поддържаше близки контакти с Агенцията за военно разузнаване, която, от своя страна, бе в най-приятелски отношения със спецчастите. След двайсетина минути Гъмиени разбра, че в тунела все пак може и да се появи някаква светлинка.

На шест километра от авиобаза „Маккорд“ се намира огромното военно поделение Форт Люис. В една от секциите с ограничен достъп в него е разположено 1-во Оперативно подразделение на специалните сили (ОП) Алфа 143. Тройката накрая означава, че частта е планинска, тоест тип А. Командващ на взвода в момента бе капитан Майкъл Линет.

Адютантът, който прие обаждането от Пентагона, нямаше как да помогне, макар да разговаряше с бригаден генерал.

— Извън базата са, сър. На учение в Маунт Рейнър.

— Можете ли да ги върнете с хеликоптер в базата, лейтенант?

— Тъй вярно, сър, така мисля. Има добра видимост.

— А да ги прехвърлите в Мазама, близо до прохода Харт в Каскадите?

— Ще трябва да проверя, сър.

Генералът изчака на телефона. Лейтенантът се върна след три минути.

— Невъзможно е, сър. Има много голяма облачност и се очаква да вали сняг. Единственият достъп е по земя.

— Добре, все едно как, но ги изпратете там колкото се може по-бързо. Казвате, че са на учение?

— Тъй вярно, сър.

— Екипирани ли са подходящо за Пасайтен?

— Разполагат с всичко необходимо за занятия в минусови температури при неравен терен, генерале.

— Боеприпаси?

— Тъй вярно. В момента разиграват антитерористична операция в Маунт Рейнър, сър.

— Е, вече няма само да я разиграват, лейтенант. Изпратете цялата част при шерифа на Мазама. Да се свържат с човек от ЦРУ на име Олсен. Останете в постоянна връзка с Алфа и ми докладвайте всичко.

За да спести време, капитан Линет поиска да бъдат изтеглени от Маунт Рейнър по въздух. След трийсет минути вертолетът „Чинук“ взе баретите от един пуст паркинг в подножието на планината и пое на север. Стигна до малкото летище западно от Бърлингтън почти едновременно със запътилия се натам преди повече от час военен камион.

Шосе номер 20, което минава покрай Бърлингтън, се вие на изток по поречието на река Скагит и навлиза в Каскади-те. През зимата пътят е разрешен само за високопроходими машини. Камионът на спецчастите бе подготвен за движение на всякакъв терен, но напредваше бавно. Отне им четири часа да стигнат до Мазама и накрая шофьорът бе съвсем изтощен.

Хората от ЦРУ също бяха на предела на силите си, ала поне ранените им колеги, натъпкани с морфин, вече пътуваха с истински линейки на юг, към хеликоптерната площадка, откъдето щяха да ги прехвърлят в болницата в Такома.

Олсен разказа на капитан Линет каквото сметна за необходимо. Капитанът обаче настоя за повече.

— Беглецът екипиран ли е за студовете? Специални дрехи, обувки?

— Нищо специално. Боти, вълнени панталони и палто.

— А ски или снегоходки? Въоръжен ли е?

— Не, не.

— Вече е тъмно. Има ли уред за нощно виждане? Нещо, което да му помага в прехода?

— Няма. Той беше затворен под строг режим.

— Обречен е — отсече Линет. — Да си пробива път през преспите при тези температури без компас и екипировка… Ще го хванем за нула време.

— Има още нещо. Той е планинец. Роден е и е израснал в планините.

— Къде? Тук някъде?

— Не. В Тора Бора. Той е афганец.

Линет го изгледа слисано. Самият той бе участвал в боеве в Тора Бора. След нахлуването в Афганистан бе в състава на смесените войски, които пребродиха Спин Гар в търсене на голяма група араби, сред които и един саудитец, висок метър и деветдесет. После пък взе участие и в операция „Анаконда“, която също завърши с неуспех. Линет определено имаше сметки за разчистване с пущуните от Тора Бора.

— По местата — заповяда той и баретите се натовариха в камиона, който щеше да ги закара до прохода Харт. Оттам щяха да продължат със ски и снегоходки.

Докато те се приготвяха за тръгване, шерифът чу по радиостанцията, че двамата летци са открити — премръзнали, ала живи — и откарани в болница в Сиатъл. Новините бяха добри, но за един човек — Лемюъл Уилсън — малко закъсняха.

Американското и английското разузнаване все още проучваха план Едно — че Ал Кайда планира да затвори жизненоважен морски маршрут в тесен проток или устие.

В този случай най-важен бе размерът на плавателния съд. Товарът не беше от значение, въпреки че разлив на стотици тонове суров петрол със сигурност щеше да причини сериозни проблеми.

Огромните кораби, които кръстосват световния океан, са собственост само на няколко, при това уважавани и добре познати големи компании. Близо петстотинте супертанкера бяха проверени един по един и се установи, че всичко е наред. После продължиха с по-малките съдове и когато проверката обхвана всеки над 50 000 тона и не бяха открити нередности, стана ясно, че този сценарий е на път да отпадне.

Корабният регистър на „Лойдс“ е може би най-добрият архив в корабоплаването, затова от Едзел установиха директна постоянна връзка с тях — и, по съвет именно на „Лойдс“, съсредоточиха вниманието си върху съдове, които или плават под наети флагове, или са регистрирани в съмнителни пристанища, или пък са с недоказана собственост. Морското звено на антитерористичния отдел в МИ-6 сподели информацията с ЦРУ и бреговата охрана и — без знанието на собствениците и капитаните — в черния списък попаднаха над двеста кораба, на които нямаше да бъде разрешено да доближат брега.

Но иначе все още никой не знаеше какво точно да очаква.

Капитан Линет познаваше планината и бе убеден, че без нужната екипировка никой не би могъл да измине през дълбоките преспи и скритите под тях коренища, паднали клони, камъни, ями и поточета повече от седем-осемстотин метра на час. Вероятността да се натъкне на покрито с тънък лед ручейче и да си измокри краката беше огромна, а това щеше да доведе до бързо падане на телесната температура, хипотермия и измръзнали пръсти.

Олсен бе получил от Лангли ясна заповед: беглецът при никакви обстоятелства не биваше да стига до Канада или да припарва до телефон.

Линет беше сигурен, че без компас човекът, когото търсеха, се върти в кръг и се спъва и пада на всяка втора крачка. Склоновете бяха потънали в непрогледен мрак, а луната бе скрита зад тежките облаци.

Мъжът наистина имаше петчасова преднина, но дори да се движеше по права линия, едва ли щеше да е изминал повече от четири километра. На ски баретите можеха да постигнат три пъти по-добра скорост и дори да се наложеше да ползват снегоходките, пак щяха да са два пъти по-бързи.

Линет беше прав за ските. Хората му изминаха разстоянието до Хижата за по-малко от час. Набързо я огледаха, за да установят дали беглецът се е връщал, за да си набави провизии, но не откриха нищо. Двата вече замръзващи трупа бяха отнесени в ограденото дворче, защитени от горските животни. Щом времето се оправеше, щеше да дойде хеликоптер и да ги прибере.

Взвод А се състоеше от 12 души и Линет бе единственият офицер. Заместникът му беше офицерски кандидат, а останалите десетима бяха сержанти — двама инженери (специалисти по взривовете), двама свързочници, двама медици, старши сержантът (не с една, а с две специалности), разузнавач и двама снайперисти. Докато Линет обхождаше полуразрушената постройка, старши сержантът огледа околността за следи.

Макар да се канеше да вали, сняг още не бе паднал и следите от обувките на спасителните екипи от Мазама бяха навсякъде около къщата — с изключение на разбитата стена около дворчето, откъдето на север поемаха стъпките на един-единствен човек.

Линет се замисли. Можеше да е за заблуда. Самият той никога не би тръгнал на север към Канада. Дотам бяха трийсет и пет километра, а за Афганеца това означаваше 44-часов преход. И да се движеше в правилната посока, никога нямаше да успее. Още повече че спецчастите щяха да го хванат на половината път.

Отне им още близо час, вече със снегоходки, да изминат следващите два километра. И тогава откриха другата хижа.

В Пасайтен има две-три хижи, които датират отпреди забраната на властите за строителство в Пустошта. Тази беше една от тях и очевидно някой беше влизал в нея съвсем скоро. Разбитият прозорец и камъкът на земята до него не оставяха никакво съмнение.

Капитан Линет влезе пръв, а двама от хората му го прикриваха. Трябваше им не повече от минута, за да проверят както хижата, така и гаража и бараката за дърва. Нямаше никого. Следи обаче имаше навсякъде. Линет пробва ключа за осветлението, но генераторът беше изключен и се наложи да светнат с фенерчетата си.

Край камината в дневната имаше кибрит, подпалки и няколко свещи. Натрапникът явно се беше възползвал от тях, за да се оправи из къщата. Линет се обърна към един от свързочниците:

— Чуй се с шерифа и го попитай кой е собственикът.

После се зае да огледа помещенията едно по едно. Нямаше сериозни поражения, но очевидно всяко чекмедже беше претърсено.

— Собственикът е хирург от Сиатъл — докладва след минути сержантът. — Идва тук само за лятото.

— Намери ми име и телефон. Шерифът сигурно ги знае.

Свързочникът взе името и номера, свърза се с Форт Люис, а оттам потърсиха хирурга в Сиатъл. Хубавото на хирурзите е, че при спешен случай можеш да ги намериш на пейджъра. Този случай определено беше спешен.

Корабът-призрак така и не приближи Сурабая. Там не го очакваше никаква коприна, а и шестте контейнера на палубата му изглеждаха все едно я бе натоварил.

„Контесата на Ричмънд“ продължи на юг от Ява, мина покрай остров Рождество и се отправи към Индийския океан.

Майк Мартин вече беше доста навътре в корабните дела.

Психопатът Ибрахим стоеше предимно в каютата си. Добрата новина бе, че през по-голямата част от пътуването той бе повален от някаква тежка болест. Оставаха седмина. Механикът си се занимаваше с двигателите, които носеха кораба на пълна скорост. Разходът на гориво беше без значение. Накъдето и да пътуваха, нямаше да им трябва за връщане.

Мартин все още нямаше отговор на двата основни въпроса — къде отиват и какъв експлозив има в трюма. Явно никой от спътниците му не знаеше, може би с изключение на химика, но той така и не обели дума за това.

Радистът следеше ефира и вероятно бе чул за претърсването на Тихия океан и повишеното внимание в Ормузкия проток и Суецкия канал. Може и да го бе споделил с Ибрахим, ала останалите нямаше как да знаят.

Останалите петима се редуваха в камбуза и зад руля. Щурманът определи курс на запад, а после и на юг към нос Добра надежда.

Молеха се пет пъти дневно, четяха Корана и се взираха в морето.

Мартин обмисли възможността да завземе кораба. Нямаше оръжие, освен ако не откраднеше нож от кухнята, пък и щеше да се наложи да убие седем души. Ибрахим вероятно разполагаше с пистолет или нещо повече. А и екипажът беше разпръснат из целия кораб. Той си даде сметка, че когато стигнат до някаква ясна цел, ще му се наложи да се пробва. Но докато се носеха из Индийския океан, се налагаше да запази търпение.

Не знаеше дали съобщението му от летището е стигнало до когото трябва — нито пък че то вече бе предизвикало цяла серия събития.

— Доктор Беренсън на телефона. С кого разговарям?

Майкъл Линет издърпа предавателя от ръцете на сержанта и излъга:

— От шерифството в Мазама съм. В момента се намираме в хижата ви. Съжалявам, разбили са я.

— Уф, мама му стара… Какви са пораженията? — попита тънкият гласец от Сиатъл.

— Строшили са големия прозорец отпред, докторе. Други поражения няма, но искам да проверя дали не са откраднали нещо. Държахте ли вътре някакво огнестрелно оръжие?

— Не, не. Имам пушки и сигнален пистолет, ама си ги прибирам с мен, като затворя вилата.

— Държите ли зимни дрехи някъде?

— Разбира се. В килера до вратата на спалнята.

Капитан Линет кимна на старши сержанта и той насочи фенерчето си натам.

— Имам там планинарски обувки, дебели панталони и шуба с качулка.

Липсваха.

— Някакви ски или снегоходки, докторе?

— Разбира се, и двете. Трябва да са в килера.

И те липсваха.

— Някакво оръжие все пак? Компас?

На вратата на килера трябваше да виси ловен нож, а компасът и фенерчето трябваше да са в едно от чекмеджетата на бюрото. Обаче липсваха. Беглецът беше опоскал кухнята, но там нямаше прясна храна. На плота имаше празна консерва боб и отварачка, както и две празни кутии от сода. До тях бе обърнат и буркан, ала баретите нямаше как да знаят, че доскоро е бил пълен с монети.

— Благодаря, докторе. Щом времето се оправи, ще дойдем да сменим прозореца и ще пусна доклад за кражба.

Капитанът прекъсна връзката и се обърна към хората си.

— Да тръгваме.

Нямаше нужда от повече приказки. Той си даваше сметка, че макар беглецът да се е забавил в хижата поне час, сега се движи много по-бързо.

Наложи се да преглътне гордостта си и да потърси помощ. Свърза се с Форт Люис.

— Кажете на Маккорд, че спешно ми трябва „Фантом“. Потърсете разрешение от когото трябва, ако ще да е Пентагонът. Искам го над Каскадите колкото се може по-скоро.

Взводът продължи в снега. Старши сержантът оглеждаше под светлината на фенерчето си следите, които бе оставил беглецът, но Линет си даваше сметка, че човекът пред тях не носи никакъв товар и че не е ясно дали скъсяват дистанцията.

А после заваля. Пресният сняг им позволи отново да сложат ските и да ускорят ход. Валежът обаче щеше да скрие следите.

Линет определено имаше нужда от помощ. Малко след полунощ тя се материализира под формата на един „Локхийд-Мартин АС-130 Херкулес“, който се носеше на шест километра над земята, но сензорите му успяваха да проникнат през плътната облачна пелена.

Спецчастите получават доста екстри и сред най-интересните от тях е именно „Фантом“. Той е създаден на базата на обикновения „Херкулес“, чиято вътрешност е изкормена и там са вкарани свръхмодерни системи, които локализират, прихващат и унищожават наземния враг. Това удоволствие струва седемдесет и два милиона долара.

Стане ли дума за локализиране, „Фантом“ не се влияе от ден или нощ, вятър или дъжд, сняг или буря. Разполага със свръхчувствителни уреди, които улавят всяко движение по повърхността. Освен общата топлинна картина сензорите му могат да определят дали става дума за двукрако или четирикрако животно, при това дават много ясен образ. Това обаче не бе достатъчно в случая с господин Лемюъл Уилсън.

Господин Уилсън също имаше хижа близо до Пасайтен, на склоновете на Маунт Робинсън, и — за разлика от сиатълския хирург — се гордееше, че успява да прекара цялата зима там. Така или иначе нямаше избор, защото не разполагаше с друг дом.

Изкарваше зимата без електричество, топлеше се с дърва и осветяваше хижата с газени лампи. През лятото ловуваше и всяка есен окачваше месото да се изсуши. Сам цепеше дърва за огъня и събираше фураж за коня си.

Хобито му беше да подслушва с радиостанцията си — захранвана от малък генератор — излъчванията от шерифството и бързата помощ. Така успя да разбере за двамата летци, паднали в Пустошта.

Лемюъл Уилсън се гордееше с гражданската си позиция. В момента, в който чу за евентуалното местоположение на падналите летци, не се поколеба да оседлае коня си и да тръгне натам.

Така и не чу съобщението, че те вече са спасени, пък и вече нямаше полза. Внезапно една пряспа пред него се надигна и от нея изскочи мъж в сребристо облекло, събори го от коня и заби острието на ловджийския си нож право в сърцето му.

Топлинният скенер хваща човешкото присъствие, но телесната температура на Лемюъл Уилсън бързо спадна и след трийсет минути, когато АС-130 „Фантом“ закръжи отгоре, трупът остана незабелязан.

— Тук Фантом Екоу Фокстрот, екип Алфа, чувате ли ме?

— Тъй вярно — отвърна капитан Линет. — Целта е на около пет километра северно от нас. Мъж, който се придвижва със ски. Потвърдете.

Последва дълга пауза.

— Няма потвърждение. Не го намираме.

— Трябва да е там — настоя Линет. — Потърсете го.

Боровете и кленовете останаха зад гърба им. Излязоха на гол склон и продължиха да се изкачват на север. Снегът се сипеше върху главите им. Линет си даваше сметка, че Афганецът се сблъсква със същите, ако не и по-големи проблеми от техните. Не го забелязваха от въздуха, защото вероятно се бе сврял в някоя пещера или пряспа и скенерът на самолета нямаше как да засече телесната му температура. Следователно го приближаваха. Ските с лекота се плъзгаха по заснежения склон, а пред тях имаше още гора.

Вече бяха на двайсетина километра от канадската граница. До зазоряване — каквото и да означаваше това в тази планинска, затрупана със сняг гориста местност — оставаха пет часа.

След час Линет отново се свърза със самолета:

— Проверете пак! — Започваше да мисли, че нещо не е наред. Възможно ли бе Афганеца да е загинал? Това би обяснило защо скенерът не го намира. Или се беше скрил в някоя пещера? Може би, но така би се обрекъл на сигурна смърт, освен ако по някое време не изскочеше оттам. А тогава щяха да го хванат.

Всъщност Измат Хан увеличаваше преднината си. Мина по склона и навлезе в гората, без и за миг да даде почивка на жилавия, но вече изморен кон. Компасът показваше, че се движи на север.

— В момента оглеждам дъгата северно от вас — обади се дежурният от самолета. — Виждам осем животни на шест километра от местоположението ви. Четири елена, две мечки — тяхното излъчване е по-слабо, защото вероятно са в зимен сън, нещо, което прилича на пума, и един лос.

Зимният екип на доктора от Сиатъл беше наистина качествен. Конят, който се потеше на предела на силите си, ясно се очертаваше на скенера, но ездачът му, навел се напред, беше толкова добре опакован, че се сливаше с животното.

— Сър — обади се един от сержантите, — аз съм от Минесота.

— Това в момента няма голямо значение — отряза го капитанът.

— Искам да кажа, сър — продължи мъжът с покритото със снежинки лице зад гърба му, — че лосовете не се качват в планините в такова време. Напротив, слизат надолу, за да намерят пасище. Няма как там да има лос.

Линет нареди да спрат. Хората му приеха заповедта с облекчение. Капитанът се взря през сипещия се сняг. Нямаше никаква представа как онзи бе успял. Вероятно беше попаднал на друга хижа и идиотът, който я държеше, имаше и конюшня. Афганецът си беше намерил кон и сега му се изплъзваше.

На шест километра от тях Измат Хан попадна в засада. Пумата беше стара, но опитна и много гладна. Само изтощението попречи на коня да я подуши навреме.

Афганецът усети, че нещо се блъска в животното и го повлича надолу. Успя да издърпа пушката на Уилсън от калъфа на седлото и да се претърколи през задницата на коня. После се обърна, прицели се и стреля.

Имаше късмет, че пумата беше заета с коня и нямаше време за него. Уби я на място. Конят обаче беше загубен. Макар и все още жив, бе ранен смъртоносно от острите нокти и нямаше никога да се изправи. Измат Хан използва още един от куршумите, за да му спести мъките. Конят падна върху пумата и — макар за Афганеца това да нямаше никакво значение — затисна с трупа си предните й лапи и главата.

Беглецът си сложи снегоходките, метна пушката на рамо и погледна компаса. После продължи на север. На стотина метра пред него се извисяваше голяма скала и той се сви под нея, за да си почине от бръскащия сняг. Това го скри от скенера.

— Целете лоса — нареди капитан Линет. — Мисля, че това е нашият човек на кон.

Операторът в самолета още веднъж огледа образа на екрана.

— Прав сте — отвърна след секунди. — Виждам шест крака. Сигурно е спрял за почивка. Правим още един кръг и го удряме.

Въоръжението на „Фантом“ е на три нива. Най-тежко е 105-милиметровото оръдие М-120 „Хауицър“, чиято мощ е толкова голяма, че би било разхищение да се използва срещу сам човек. Следва 40-милиметровото оръдие „Бофърс“, осъвременено копие на шведска противовъздушна установка, с достатъчно ударна мощ да направи на сол какъвто и да било танк или сграда. „Фантом“ имаше под себе си човек на кон, затова избра картечницата „Гау-12/Ю Гатлинг“, която изстрелва хиляда и осемстотин 25-милиметрови куршума в минута. Един от тях е достатъчен да разкъса човешко тяло. Огънят от тази картечница може за трийсет секунди така да покрие футболно игрище, че единственият оцелял там би била някоя къртица — ако не умре от шока, разбира се.

Картечницата можеше да действа от височина не повече от 3500 метра, затова самолетът направи още един кръг и се сниши. После изстреля в целта цели триста куршума.

— Заличихме ги от лицето на земята — обади се операторът. — И мъжа, и коня.

— Благодаря, Екоу Фокстрот — каза Линет. — Оттук поемаме ние.

За самолета мисията приключи и той се прибра в авиобазата „Маккорд“.

Междувременно снегът спря. Баретите удвоиха усилията си и скоро стигнаха до останките от коня и пумата.

Линет ги изучава поне десет минути. Търсеше парчета от дрехи, обувки, някаква тъкан, кости или поне ловджийски нож. Ските, едната от тях счупена, бяха там. Пушката, снегоходките и Афганеца обаче липсваха.

До зазоряване оставаха не повече от два часа. Някъде пред тях се движеше мъж на снегоходки. Последваха го дванайсет човека на ски. Всички бяха изтощени и отчаяни. Взводът разполагаше с GPS и по някое време старши сержантът измърмори:

— Границата е на по-малко от километър.

След двайсетина минути се изкачиха на един зъбер, от който виждаха равнината под тях и просеката, по която минаваше канадската граница. Върху скалите вдясно от тях се издигаха бараките на местните дървосекачи.

Линет клекна, извади бинокъла и огледа територията напред. Не се забелязваше и следа от движение. Започваше да се съмва.

Двамата снайперисти свалиха пушките си, наместиха визьорите, вкараха по един куршум в цевта и също заоглеждаха околността.

Снайперистите са странни типове. Те така и не се доближават до целите си и все пак, за разлика от повечето днешни военни, успяват поне да видят лицата на жертвите си. Ръкопашният бой вече е в миналото и често войниците падат в битка не от ръката на врага си, а от неговия компютър. Взривява ги ракета, изстреляна от установка от друг континент или от, да речем, подводница на километри от тях. Или пък бомба, пусната от самолет, който се намира толкова високо, че дори не могат да чуят звука от двигателите му. Или картечницата на боен хеликоптер, за който те са само сенки, които бягат, търсят убежище и се опитват да отвърнат на огъня — но не и истински човешки същества.

За снайпериста обаче те са тъкмо такива. Докато лежи неподвижен, той вижда през визьора мъже с тридневни бради, мъже, които се протягат и прозяват, мъже, които гребат с лъжиците си от консерви, мъже, които гледат в посоката, където се намира убиецът им, но няма как да го видят. А после тези мъже умират.

Снайперистите живеят в свой собствен свят. Те са дотолкова обсебени от прецизността, че единственото, за което мислят, е позицията на жертвата, силата на вятъра, разстоянието, евентуалните отклонения и дали пушката им се нуждае от поредното подобрение.

И те, като повечето специалисти, внимателно и ревниво подбират оръжието си. Някои предпочитат миниатюрните куршуми M700 за „Ремингтън“ 308, които са толкова малки, че се налага да се слагат в сглобяеми гилзи, за да успеят въобще да влязат в цевта. Други държат на M21, снайперната версия на класическата бойна пушка M14. Най-сериозна от всички обаче е M82 „Барет Лайт Фифти“, която може да изстреля куршум с дебелината на показалец на разстояние повече от километър и половина и буквално да разкъса човешко тяло на парчета.

Единият от снайперистите, сержант Питър Беърпоу, вече бе заел позиция до капитан Линет. Беше наполовина сиукс с майка от испански произход, израснал в бедняшките квартали на Детройт. Армията бе целият му живот. Имаше високи скули и безизразни очи и бе най-добрият стрелец сред зелените барети.

Пушката в ръцете му беше „Шайен .408“, относително нова разработка на Шейтак, и след 3000 куршума, изстреляни на полигона, той направо се влюби в нея.

Сержантът вкара в цевта издължения патрон и през визьора „Ледъруд“ бавно огледа територията пред тях.

— Открих го, капитане — прошепна след малко. Бинокълът не бе успял да улови фигурата на беглеца, но визьорът на снайпера бе много по-прецизен. Сред бараките на отсрещната страна на долината имаше телефонна кабина със стъклена врата.

— Висок, с дълга рошава коса и черна брада?

— Да, сър.

— Какво прави?

— В момента е в телефонна кабина, сър.

Измат Хан нямаше много взимане-даване с останалите затворници в Гуантанамо, но прекара месеци в строго охраняваното крило с един от тях — йорданец, който беше воювал в средата на 90-те в Босна, а после бе станал инструктор в лагер на Ал Кайда. Беше човек, на когото можеше да се има доверие.

По Коледа мерките за сигурност бяха поразхлабени и двамата успяха да разменят по няколко думи шепнешком през решетките. „Ако някога излезеш оттук — каза му йорданецът. — имам един приятел. Бяхме заедно в лагера. Проверен човек е и винаги ще помогне в беда. Просто му кажи, че аз съм те пратил“.

Даде му и име. И телефонен номер, макар Измат Хан да нямаше представа къде се намира това. Пусна една монета от 25 цента в процепа и изчака обаждането на оператор.

— Кой номер искате да изберете? — попита канадската телефонистка.

Той бавно повтори цифрите, които с усилие бе запаметил.

— Това е номер във Великобритания — каза телефонистка-та. — Американски монети ли използвате?

— Да.

— Няма проблем. Пъхнете осем по двайсет и пет цента и ще ви свържа. Щом чуете предупредителния сигнал, трябва да пуснете още монети, ако искате да говорите.

— Виждаш ли целта? — попита капитан Линет.

— Да, сър.

— Свали го.

— Той е на канадска територия, сър.

— Свали го, сержант.

Питър Беърпоу бавно пое дъх, задържа го и обра спусъка. Целта бе на разстояние 1800 метра.

Измат Хан започна да пъха монети в процепа. Внезапно стъклото зад гърба му се взриви и куршумът отнесе половината му глава.

Телефонистката изчака. Мъжът бе пуснал две монети и после очевидно се бе отказал от разговора, но не беше затворил телефона. След малко тя реши, че не й остава друг избор, освен да прекъсне линията.

За случая така и не бе пуснат официален рапорт. Капитан Линет се свърза с командващия си офицер, който от своя страна съобщи на Марек Гъмиени във Вашингтон. Това бе всичко.

Трупът бе открит от секачите. Съдебният лекар нямаше голям избор и написа смъртен акт без установена причина за смъртта. В убития не бяха намерени никакви документи и никой от местните не го разпозна. Предположиха, че е станал неволна жертва на ловец — поредният трагичен случай, причинен от непредпазливост или рикошет. Погребаха го в безименен гроб.

Никой на юг от границата не желаеше да вдига шум около случая, затова и не попитаха за номера, с който беглецът бе поискал да го свържат. Разследването щеше да разкрие източника на изстрела, а това бе недопустимо.

Всъщност телефонният номер бе на малък апартамент край университета „Астън“ в Бирмингам. Това бе домът на доктор Али Азис ал Хатаб и телефонът му се подслушваше от МИ-5. Службите чакаха някакво доказателство, което да им осигури заповед за обиск и арест. А онази сутрин Афганецът пробва да се свърже с единствения човек западно от Суецкия канал, който знаеше името на кораба-призрак.

16.

Минаха две седмици и ентусиазмът в екипа, който издирваше очевидно несъществуващия кораб-призрак, започна да се изпарява. Във Вашингтон се размрънкаха. Колко време, нерви и средства трябваше да бъдат отделени заради някакви драсканици върху формулярче, натикано в раница на незнаен остров?

Марек Гъмиени замина за Лондон, за да обсъди следващите стъпки със Стив Хил. Именно тогава Сам Сиймор звънна от офиса на „Лойдс“ в Ипсуич и още повече влоши нещата. Беше променил мнението си. Хил му нареди да се върне в Лондон и лично да им обясни.

— Да върнем лентата назад — започна Сиймор, — и ще видим, че горе-долу всички бяхме обединени около версията за голям кораб, който ще запуши някой жизненоважен проток и ще нанесе щети за милиарди. Но да не забравяме, че това не бе единствената версия.

— И защо мислиш, че сме сбъркали? — попита Марек Гъмиени.

— Защото проверихме всички гигантски кораби и не открихме нищо нередно. Това ни връща на другите два варианта, които горе-долу си приличат. Аз собствено бих заложил на вариант три — катастрофа в голям крайбрежен град или курорт. Може би обещанията на Бин Ладен за икономическа война са били просто блъф или междувременно е решил нещо друго.

— Добре, Сам, да чуем аргументите ти. Не забравяй, че двамата със Стив или трябва да покажем някакъв реален резултат, или да се простим с кариерите си. Какъв кораб търсим според теб?

— При варианта, който разглеждаме, корабът не е от такова значение, колкото товарът му. Тук вече не става въпрос за размери, а за разрушителна сила. В „Лойдс“ имат специален отдел за рисковите товари — които явно изискват различна застрахователна вноска.

— За боеприпаси ли говорим? — попита Хил. — Като в Халифакс?

— Експертите твърдят, че в днешно време мунициите не са толкова податливи на взрив. За да избухнат в трюмовете, трябва да са подложени на неимоверно външно влияние. Резултатът пак няма да е приятен, но в никакъв случай няма да заслужи определението „зрелищен“ — като 11-и септември например. Аварията в индийското градче Бопал, когато изтекоха големи количества от смъртоносния пестицид диоксин, беше много по-тежка.

— Значи може да става дума за танкер с диоксин, който да се отправи например към Парк Авеню и там да вкарат в играта малко семтекс? — предположи Хил.

— Подобни химически материали се охраняват строго — възрази Гъмиени. — Няма начин липсата им да не бъде забелязана.

— А и имаме всички основания да смятаме, че става дума за товарен кораб — продължи Сиймор. — Ако някой пробва да отвлече такъв товар, без съмнение ще попадне в полезрението на местните власти.

— Освен в Третия свят — отбеляза Гъмиени.

— От мерки за сигурност в Третия свят отдавна не се произвеждат свръхлетливи токсични материали, сър, независимо, че работната ръка е по-евтина.

— Така се връщаме към кораба — каза Хил. — Петролен танкер?

— Суровият петрол не експлодира — подчерта Сиймор. — Когато танкерът „Тори Каньон“ се разби край френското крайбрежие, използваха фосфорни бомби, за да запалят петролния разлив и да го ограничат. Петролен танкер би предизвикал екокатастрофа, но не и масово унищожение. Но кораб, който превозва дори по-малки количества газ, е доста по-опасен. Концентриран течен газ.

— Течен природен газ? — обади се Гъмиени. Опита се да си представи колко американски пристанища работят с газ за индустриални цели и мисълта въобще не му хареса.

— Течният природен газ е трудновъзпламеним — възрази Сиймор. — Съхранява се при температура от минус 125 градуса в специални двойно уплътнени контейнери. Дори да отвлечеш кораб с природен газ, той трябва да изтече и да престои във въздуха часове, преди да стане взривоопасен. Но многознайковците в „Лойдс“ ми обрисуваха още по-мрачна картина. Пропан-бутан. В този случай е необходим дори съвсем малък танкер. Ако го възпламениш десетина минути преди сблъсъка, може да нанесе поражение колкото трийсет атомни бомби от сорта на тази от Хирошима.

В стаята настъпи гробно мълчание. Стив Хил стана, отиде до прозореца и впери поглед в Темза, в която се отразяваха лъчите на априлското слънце.

— Казано на по-простичък език, какво дойде да ни споделиш, Сам?

— Мисля, че търсим погрешния кораб в погрешния океан. Единственото ни предимство е, че говорим за относително малък и специализиран пазар. Най-големият вносител на пропан-бутан е САЩ. Знам, че във Вашингтон не са много щастливи и си мислят, че гоним вятъра, но според мен се налага да докараме нещата докрай. Американските власти трябва да издирят всеки превозвач, който приближава бреговете им, при това не само от Далечния изток, и да го спрат за проверка. Аз пък ще проверя в регистъра на „Лойдс“ местоположението на всички кораби, натоварени с пропан-бутан, независимо в коя точка на света са.

Марек Гъмиени взе следващия полет за Вашингтон. Имаше доста работа. Приблизително по времето, когато самолетът му отлепи от Хийтроу, „Контесата на Ричмънд“ заобиколи Иглен нос в Южна Африка и навлезе в Атлантическия океан.

Движеха се с добра скорост и щурманът на „Контесата“ предположи, че Бенгалското течение край бреговете на Ангола ще им спечели дори още един ден.

По този маршрут към Северна Америка и Европа плуваха още много кораби. Сред тях имаше огромни танкери, натоварени с метали и руда, и съдове, които караха произведени в Азия стоки. Все повече западни компании местят основното си производство в Далечния изток, където работната ръка е в пъти по-евтина.

Имаше и супертанкери, които бяха твърде големи дори за Суецкия канал. Компютрите им се грижеха за курса на север или запад, докато екипажите убиваха времето си с игри на карти.

Всеки от тези кораби минаваше през щателна проверка. Сателитите в небето далеч над тях запечатваха контурите, детайлите и имената им и ги препращаха към Вашингтон. Нещо повече, съвременното морско право задължаваше превозвачите да излъчват индивидуални позивни, така че всеки идентификационен сигнал бе проверен, а това включваше и „Контесата на Ричмънд“. В регистрите „Контесата“ бе записана като нискотонажен товарен кораб от Ливърпул, нает от корабните брокери „Сийбарт и Абъркромби“, за да превози законна стока по предварително определен маршрут от Сурабая до Балтимор. Американските власти нямаха нужда от повече подробности — корабът се намираше на хиляди километри от бреговете на САЩ.

Часове след завръщането на Марек Гъмиени във Вашингтон мерките за сигурност бяха променени. В Тихия океан, на разстояние хиляда и деветстотин километра от американския бряг, бе разположен кордон. Такъв имаше и в Атлантическия океан между Лабрадор и Пуерто Рико, а оттам през Карибско море до полуостров Юкатан.

Без излишен шум фокусът се измести от супертанкерите и гигантските превозвачи към по-малките кораби, които прекосяваха откритото море между Венецуела далеч на юг и устието на река Сейнт Лорънс на север. Всички налични разузнавателни самолети ЕР-3 „Орион“ бяха вдигнати във въздуха, за да огледат стотиците хиляди квадратни километри тропични и субтропични води.

Американската промишленост също помогна с каквото можа. Властите получиха пълен списък с очакваните доставки и съответните дати и пристанища. Разузнаването го сравни със собствената си информация и всичко пасна. Танкерите, които превозваха газ, получаваха разрешение за акостиране, но при едно условие — на четиристотин километра от брега да приемат на борда си морски пехотинци и представители на бреговата охрана, които да ги съпроводят до пристанището.

Двамата терористи от екипажа на „Доня Мария“ получиха очаквания знак, докато корабът отново бе в Порт ъф Спейн. Инструкциите им бяха повече от ясни.

Тринидад и Тобаго е основен износител на нефтохимикали за целия свят, включително за САЩ. „Доня Мария“ акостира в петролното депо на изкуственото островче недалеч от брега. Там, без да има нужда да доближават населеното място, се товареха всякакви по големина танкери. „Доня Мария“ беше сред по-малките плавателни съдове, които обслужваха островите, където големите кораби нямаха работа, и сега с други два малки танкера изчакваше товара си в един от по-отдалечените участъци на депото. В крайна сметка ставаше въпрос за течен пропан-бутан и малцина искаха да са наблизо при товаренето. Късно следобед всичко бе готово и капитан Монталбан се приготви да излезе в открито море.

До залез оставаха около два часа. Недалеч от брега „Доня Мария“ се размина с надуваема моторна лодка, в която седяха четирима въдичари. Това беше дългоочакваният знак.

Двамата индийци напуснаха постовете си, изтичаха до каютите си и се върнаха с оръжие в ръце. Единият зае позиция на палубата, а другият се качи на мостика и опря пистолета си в челото на капитан Монталбан.

— Не правете резки движения, капитане — любезно предупреди той. — Не е необходимо да променяме скоростта. Другарите ми ще са на борда до няколко минути. Не се опитвайте и да се свържете по радиостанцията, или ще се наложи да ви застрелям.

Капитанът беше толкова изненадан, че не се възпротиви. Неволно хвърли поглед към предавателя в единия край на мостика, но индиецът улови движението му и поклати глава. След няколко секунди пиратите вече бяха на палубата — двама алжирци и двама мароканци, които доктор Ал Хатаб бе изпратил още преди месец. Говореха мавритански арабски, но индийците, все така любезни, преведоха думите им. Четиримата членове на екипажа трябваше да отидат на палубата при носа и да чакат там.

Час след залез и четиримата вече бяха мъртви и изхвърлени през борда. Капитан Монталбан бе в пълен шок и не си и помисляше да се съпротивлява. Екзекуциите бяха изпълнени хладнокръвно. Алжирците, членове на въоръжената ислямистка групировка, бяха оставили зад гърба си стотици трупове на фелахи — безобидни фермери, чиято смърт просто трябваше да послужи за предупреждение на алжирското правителство. Мъже, жени, деца, старци — бяха убивали толкова много, че някакви си четирима моряци въобще не представляваха проблем.

„Доня Мария“ продължи на север, но не директно към Пуерто Рико, където я очакваха. Промуши се покрай Антилите и се насочи към кръстосваното от стотици яхти, корабчета и танкери Карибско море. Там просто се изгуби — и така до момента, в който със закъснение щеше да акостира в Пуерто Рико.

„Контесата на Ричмънд“ достигна екватора, морето се успокои и Юсуф Ибрахим най-сетне излезе от каютата си. Беше изтощен и блед, но докато даваше указанията си, черните му очи бяха изпълнени с омраза. Извадиха от помещението до машинното седемметровата надуваема лодка и я спуснаха на вода. Шестима души изнесоха извънбордния двигател от трюма и го монтираха на кърмата. После свалиха с въжета резервоарите и ги окачиха по местата им. Двигателят се изкашля и запърпори. Един от индонезийците направи няколко кръгчета около „Контесата“, след което останалите шестима от екипажа, с изключение единствено на сакатия главорез, се качиха на лодката. Това очевидно бе генералната репетиция. Целта на упражнението бе да позволят на Сюлейман да заснеме кораба от неколкостотин метра и по-късно да изпрати материала си където трябва.

Майк Мартин си даваше ясна сметка на какво става свидетел. Тероризмът повече от всякога разчиташе на Интернет и киберпространството. Зверствата, за които съобщаваха новините, бяха едно. Достигнеха ли те обаче до милиони мюсюлмани, ставаха безценни. Най-често терористите набираха попълненията си именно от младежите, които искаха да подражават на образите от екрана.

Мартин помнеше видеозаписите от замъка Форбс — атентаторите в Ирак, които гордо се изпъчваха пред камерата и се отправяха на самоубийствена мисия. Операторът винаги оцеляваше. Очевидно същото щеше да се случи и с моторната лодка. Ударът по целта трябваше да бъде ясно заснет — дори след смъртта на екипажа.

Мартин обаче нямаше представа нито кога и къде ще ударят, нито какъв товар съдържат контейнерите на палубата. Обмисли вероятността да скочи пръв обратно на „Контесата“, да отвърже и изрита навътре във водата надуваемата лодка, да убие Ибрахим и да установи контрол над кораба. Нямаше как да стане. Моторната лодка бе много бърза и след секунди терористите отново щяха да са край перилата.

Упражнението приключи, крановете вдигнаха надуваемата лодка и „Контесата“ пое на северозапад към бреговете на Сенегал.

Юсуф Ибрахим вече се чувстваше по-добре и прекарваше все повече време на мостика и в столовата. Присъствието му само засилваше напрежението сред екипажа.

Всеки от осемте мъже на борда бе взел решение да загине като мъченик. Но очакването опъваше нервите им. Това, което ги крепеше, бе Коранът.

Единствено Ибрахим и химикът знаеха какво се крие под контейнерите на палубата. А само Ибрахим бе наясно с крайната цел. Останалите седмина от екипажа просто трябваше да се осланят на обещанията за вечна слава.

Часове след повторната поява на Ибрахим на палубата Майк Мартин почна да си дава сметка, че онзи го следи изкъсо.

Това го хвърли в безброй съмнения. Беше ли попадал Ибрахим на Измат Хан в Афганистан? Щяха ли да му зададат въпроси, на които не можеше да отговори? Беше ли объркал някоя от молитвите? Възможно ли бе Ибрахим да го изпита за строфи, които не бе учил? Правилно ли бе разчел омразата в очите му?

Беше на прав път, но само донякъде. Лудият йорданец не познаваше лично Измат Хан, макар да бе чувал за легендарния талибански воин. А и в молитвите засега нямаше грешки.

Всъщност Ибрахим мразеше „пущуна“ именно заради славата му на отличен войник — нещо, което не достигаше на самия него. Омразата му се простираше дотам, че дълбоко в себе си бе убеден в нечистотата на Афганеца. Вярваше, че той няма как да не е предател и че трябва да бъде убит.

Единствената причина да потиска яростта си бе древна колкото света. Планинецът го плашеше.

И макар да носеше оръжие под робата си и да бе дал смъртен обет, нямаше как да превъзмогне страхопочитанието си към мъжа от Тора Бора. Затова предпочиташе засега да си трае.

Издирването на кораба-призрак отново попадна в задънена улица. Стив Хил правеше всичко възможно да успокои напрежението и да тушира чувството за безсилие, което бе обзело всички чак до Даунинг Стрийт. Но така и не можеше да даде отговор на четирите въпроса, които постоянно му задаваха и британският премиер, и американският президент. Съществуваше ли въобще такъв кораб? И ако да, какъв бе той, къде се намираше и коя бе целта му? Всекидневните разговори и съвещания се превръщаха в истинско мъчение.

Шефът на МИ-6 продължаваше хладнокръвно да пази мълчание. След случилото се в Пешавар хората по върховете в разузнаването бяха единни, че се задава някакъв зрелищен терористичен удар. Но огледалният лабиринт не прощава провалите. Политиците не обичат да бъдат подвеждани.

Мартин не проявяваше признаци на живот от бележката насам. Жив ли бе, или мъртъв? Никой не знаеше, а мнозина дори почваха да губят интерес. Бяха изминали четири седмици и все повече започваше да се натрапва мнението, че не е сред живите.

Някои мислеха, че е направил каквото е можал, но са го разкрили и убили — и все пак са зарязали плановете си. Стив Хил обаче не смяташе, че опасността е отминала. Той замина за Ипсуич в мрачно настроение, за да се срещне със Сам Сиймор и двамата многознайковци от „Лойдс“, които му помагаха да огледа всяка възможност, колкото и налудничава да бе на пръв поглед.

— В Лондон ни описа наистина впечатляваща картина, Сам. Трийсет бомби като бомбата над Хирошима. Главата не ми побира как малък танкер може да причини такова бедствие.

Сам Сиймор беше напълно изтощен. Бе само на трийсет и две и обещаващата му кариера в службите май отиваше на кино, въпреки че всеки ден даваше всичко от себе си в една невероятно трудна задача.

— Атомната бомба причинява четири вълни, Стив. Първо е светлината, която буквално може да ослепи човек. После идва топлината, която изпепелява всичко на пътя си. Ударната вълна поваля сградите на километри от мястото на взрива, а радиацията дълго след удара причинява малформации и ракови заболявания. При експлозията на пропан-бутан автоматично изключваме три от вълните. Става дума само за топлинен удар. Но температурата е толкова висока, че стоманата се разтича като мед, а бетонът става на прах. Чувал ли си за топлинната бомба? Пред нея напалмът е детска играчка, макар да съдържат едни и същи елементи. Пропан-бутанът е по-тежък от въздуха и, за разлика от природния газ, не се транспортира при много ниска температура, а под определено налягане. Ако разбием контейнерите, той незабележимо ще се смеси с въздуха, но понеже е по-тежък от него, ще се завихри над източника си и на практика ще образува една огромна топлинна бомба. Подпали го и целият товар ще избухне в ужасяващ пламък с температура над пет хиляди градуса. После огненото кълбо ще поеме нанякъде, защото си създава своя собствена въздушна струя. Ще продължи да се движи натам като гигантска огнена вълна и ще помете всичко по пътя си, докато накрая не се самоунищожи. Тогава просто ще угасне като свещ.

— И докъде може да стигне такова огнено кълбо?

— Ами, ако може да се вярва на новите ми приятели тук, малък танкер, да кажем осем хиляди тона, би изпепелил всичко в радиус от пет километра. И още нещо. Както казах, той си създава собствена въздушна струя. Изсмуква въздуха, за да се храни с него. Така че дори в специални костюми хората на няколко километра от епицентъра най-вероятно ще се задушат.

Стив Хил си представи апокалиптичната картина. Във всеки пристанищен град, ударен от подобно бедствие, щеше да настъпи истински ад.

— Танкерите с пропан-бутан проверени ли са?

— До един. Големи, малки, още по-малки. Отделът по рисковите товари тук е само от двама души, но и двамата са доста добри. Сега проучват последните кораби от списъка. Всяко голямо пристанище в света е наясно, че съществува потенциална заплаха и че трябва да вземе някакви мерки. Но според мен, ако Ал Кайда замисля масово убийство, ще цели западни градове, не Лагос или Дарак, и не пристанища с мюсюлмани, будисти или индуси. Което свежда списъка от потенциални цели извън Америка до не повече от триста.

На вратата се почука и се показа младият розовобузест Конрад Филипс.

— Проверихме и последния, Сам. „Вилхелмина Сантош“ пътува с пропан-бутан от Каракас за Галвестън. Всичко изглежда о’кей, американците са готови да се качат на борда.

— Последният? — намеси се Хил. — Проверили сте всички превозвачи?

— Списъкът не е толкова дълъг, Стив — каза Сиймор.

— Явно и идеята за пропан-бутана удари на камък — въздъхна Хил и стана.

— Нещо обаче ме безпокои, господин Хил — обади се Филипс.

— Стив — каза той. В МИ-6 много държаха на малките имена. Смятаха, че това подобрява работната атмосфера.

— Преди три месеца един кораб с пропан-бутан просто е изчезнал.

— И?

— Никой не го е видял да потъва. Капитанът е изпратил сигнал за сериозен пожар в трюма — и това е всичко. Корабът се е казвал „Яванска звезда“.

— И е изчезнал без следа? — попита Сиймор.

— О, следа има. Преди връзката да се разпадне, капитанът съобщава точното си местоположение. На мястото пръв пристига хладилен кораб, чийто капитан докладва, че е намерил спасителни лодки, жилетки и пояси, но никаква следа от екипажа.

— Случва се — каза Хил. — Но какво ни касае това?

— Ами… местоположението е любопитно, сър… пардон, Стив. В море Сулавеси. На триста километра от остров Лабуан.

Стив Хил изруга. След малко вече пътуваше за Лондон.

Докато Хил се носеше към Лондон, „Контесата на Ричмънд“ прекоси екватора. Движеше се на северозапад, но само щурманът знаеше точната посока — към място, което се намираше на хиляда и триста километра западно от Азорските острови и на две хиляди и двеста километра източно от бреговете на САЩ. На запад траекторията на маршрута му стигаше точно до Балтимор и гъсто заселения залив Чесапийк.

Част от хората на борда на „Контесата“ започнаха подготовката си за великия момент. Тя включваше избръсване на цялото тяло и подготвяне на завещание. Всичко бе заснето и атентаторите един по един изрецитираха последните си думи пред обектива на камерата.

Афганеца направи същото, но говори на пущу. Благодарение на прекараното време в Афганистан, Юсуф Ибрахим разбираше малко от езика и се опита да си преведе казаното, ала дори и да го владееше отлично, пак нямаше да открие грешка.

Мъжът от Тора Бора заговори за унищожаването на семейството си от американска ракета и за искреното си нетърпение да се събере с роднините си съвсем скоро, когато най-сетне отмъсти на Шейтана. Докато говореше, си даваше сметка, че думите му ще стигнат до хората чак когато всички на борда са мъртви. Това, което никой от присъстващите — с изключение на Ибрахим и химика — не знаеше, бе точно как ще загинат, за да отмъстят на САЩ.

Екипажът се хранеше с консерви, затова никой не забеляза, че от камбуза липсва двайсетсантиметров нож за рязане на месо.

Когато не го гледаха, Мартин тихо точеше острието на бруса до чекмеджето с приборите. Помисли си да използва прикритието на нощта и да пререже въжетата на надуваемата лодка, но се отказа.

Спеше с още четирима в каютите при носа, а зад руля, вдясно от пътеката, която водеше към кърмата, винаги имаше дежурен. Свързочникът на практика живееше в радиорубката зад мостика, а в машинното по всяко време имаше човек. Всеки от тях можеше неочаквано да подаде глава и да го забележи.

Пък и рано или късно щяха да видят, че лодката липсва, и да открият саботьора. Едва ли щяха да отменят мисията, най-много да я забавят с ден-два. Той реши, че може да се пробва и по-късно. Когато бе на смяна зад руля, правеше всичко възможно да си изясни накъде пътуват и какво точно съдържат контейнерите на палубата, ала така и не успя да разбере. А „Контесата“ продължаваше да се носи на североизток.

Всички гигантски кораби, танкери и превозвачи на газ вече бяха проверени. Позивните бяха точни, маршрутите — спазени и три хиляди капитани лично се свързаха с корабните си агенции и използваха пароли, които евентуалните им похитители нямаше как да знаят.

Морските пехотинци и бреговата охрана не губеха време. Качваха се на всеки плавателен съд, който доближаваше американско пристанище. Това създаваше известни, но не чак толкова сериозни неудобства.

След разговора в Ипсуич службите се заеха с „Яванска звезда“ и откриха, че собствениците на кораба са фиктивна компания в Далечния изток и че рафинерията в Борнео разполага с изрядни документи за товара, но не знае нищо за самия кораб. Откриха корабостроителната фирма — оттам стана ясно, че „Яванска звезда“ е сменил поне шест собственика — и иззеха чертежите. Оказа се, че има още един кораб със същите размери. Компютрите успяха да изградят абсолютно точен виртуален модел на „Яванска звезда“, но самият кораб им се изплъзваше.

Наложи се да окажат натиск върху правителството на държавата, под чийто флаг корабът бе видян за последно.

Това обаче бе малък полинезийски атол и скоро стана ясно, че „Яванска звезда“ никога не е акостирал там.

Западът търсеше отговор на три въпроса. Корабът наистина ли бе потънал? Ако не, къде се намираше в момента и какво бе новото му име?

В крайна сметка сателитите получиха заповед да се оглеждат за всички плавателни съдове с размерите на „Яванска звезда“.

През първата седмица на април екипът в Едзел бе разформирован. Нямаше какво повече да се направи.

Майкъл Макдоналд изпита истинско облекчение, че ще се върне във Вашингтон. Продължи да работи по случая с кораба-призрак, но извън Лангли. ЦРУ реши отново да разпита в тайните си затвори всеки задържан, който можеше да има отношение към Ал Исра. Потърсиха информация и от източниците си в ислямския свят. Резултатът бе нулев. Очевидно препратката към великото пътуване бе загинала заедно с финансиста на Ал Кайда под онзи балкон в Пешавар.

Колкото и да им се искаше, полковник Майк Мартин явно не бе сред живите. Ако „Яванска звезда“ или който и да е друг кораб приближеше американското крайбрежие с нечисти намерения, щяха да сметнат, че Мартин е успял. Но никой не очакваше да го види отново.

Три дни преди срещата на Г-8 търпението най-сетне се изчерпи. Марек Гъмиени се свърза със Стив Хил.

— Стив, наистина съжалявам. Както за теб, така и за твоя човек Майк Мартин. Тук обаче не само смятат, че той вече не е между живите, но и че е грешал.

— А теорията на Сам Сиймор? — попита Стив Хил.

— Същата работа. Без резултат. Проверихме всеки танкер на планетата, дявол да го вземе. Или никога няма да разберем какво е „Ал Исра“, или просто не означава нищо, или отдавна са го прекратили… Чакай, търсят ме по другата линия. След секунди гласът му се чу отново:

— Някакъв кораб е просрочил графика си. Напуснал е Тринидад преди четири дни и вчера са го очаквали в Пуерто Рико, но така и не се е появил. Не отговаря на повикванията.

— Какъв е корабът? — попита Стив Хил.

— Танкер. Три хиляди тона. Виж, може да е всичко, проверяваме в момента.

— Какъв е товарът? — настоя Хил.

— Пропан-бутан — отвърна Гъмиени.

Откри го един от сателитите КН-11 „Кийхоул“. Бяха изминали шест часа от обаждането от Пуерто Рико до централния офис на петролната рафинерия в Хюстън. Сателитът се намираше над Карибско море и сканираше близо хиляда квадратни километра, когато засече сигналите от предавателя и компютърът потвърди, че те идват от липсващия „Доня Мария“.

Информацията стигна до много хора и един от тях бе Марек Гъмиени, който точно в този момент разговаряше с Лондон. Щабът на централното командване в Тампа, Флорида, флотът и бреговата охрана също бяха уведомени за местоположението на търсения кораб.

Щом не бяха изключили транспондера, похитителите или бяха адски глупави, или прекалено разчитаха на късмета си. Всъщност те просто изпълняваха заповед. Включен, предавателят издаваше къде се намираха. Но ако го бяха изключили, със сигурност щяха да събудят подозрения.

Зад руля на малкия танкер все още бе ужасеният капитан Монталбан, който за четири дни бе спал едва няколко часа.

През това време корабът се промуши покрай Пуерто Рико, мина западно от Тьоркс и Кайкос и се изгуби между седемстотинте острова на Бахамите.

Сателитът го откри край Бимини, най-западния остров от архипелага.

В Тампа изчислиха възможния му курс и установиха, че най-вероятно се движи към Маями. След десетина минути танкерът си събра сериозна компания. Разузнавателният самолет Р-3 „Орион“, изпратен от авиобазата в Кий Уест, започна да кръжи на по-малко от километър над него и да го заснема от всевъзможни ъгли. Заснетото веднага се появяваше на огромния плазмен екран в полутъмната командна зала в Тампа.

Надписът „Доня Мария“ на кърмата беше преправен с бяла боя на „Доня Марая“, но изпълнението беше толкова нескопосано, че едва ли щеше да заблуди някого за повече от няколко секунди.

Пристанището в Чарлстън, Южна Каролина, разполага с два катера на бреговата охрана — 717 „Мелън“ и близнакът му „Моргентау“. В момента и двата патрулираха в открито море. „Мелън“ беше по-близо и се насочи с пълна скорост към отвлечения кораб. Щурманът изчисли, че ще го достигнат след деветдесет минути, малко преди залез.

„Мелън“ не е обикновен катер. Дълъг 150 метра и тежък 3300 тона, той има всички качества на малък разрушител. Докато носът му цепеше вълните на Атлантика, екипажът за всеки случай подготви оръжейните установки. Танкерът вече бе в графа „потенциална опасност“.

Оръжейните установки на „Мелън“ са повече от сериозни. Най-лекото оръжие на борда е шестцевната 20-милиметрова картечница „Гетлинг“, която изстрелва дъжд от куршуми, достатъчен да свали дори ракета. И не само. Тази картечница може да разбие на пух и прах всяка цел, стига да се намира на необходимото разстояние.

На борда има и две 25-милиметрови оръдия „Бушмастър“, които не са толкова скорострелни, но са по-тежки и могат да вгорчат живота на всеки малък танкер. Най-тежко обаче е 76-милиметровото оръдие „Ото Мелара“, което може да поразява цели на разстояние над 18 километра.

Още преди „Доня Мария“ да се появи като точка на хоризонта, и трите установки бяха напълно готови за действие. Разузнавателният самолет продължаваше да кръжи отгоре и да изпраща образи към Тампа, а катерът заобиколи танкера и се разположи на двеста метра зад кърмата му.

— Говори бреговата охрана на Съединените щати — избоботи мегафонът. — Моля, преустановете движение. Повтарям, преустановете движение.

Мощният бинокъл ясно различаваше човека зад руля и двете фигури край него. Реакция обаче не последва. Танкерът не намали скоростта. Наложи се „Мелън“ да повтори съобщението си.

След третия път капитанът нареди предупредителен изстрел. Снарядът падна пред носа на танкера и водният стълб намокри брезента, който покриваше тръбите и крановете на палубата му. Хората на „Доня Мария“ вече трябваше да са разбрали намека, но корабът пак не промени скоростта си.

Внезапно на палубата на танкера се появиха двама души. Единият държеше лека картечница M60. Необмислената му постъпка окончателно реши съдбата на „Доня Мария“. Мъжът бе с арабски черти, ясно различими под лъчите на залязващото слънце. Той изстреля къс откос над борда на „Мелън“ и на секундата бе прострелян в гърдите.

Това беше краят на преговорите. Капитанът на „Мелън“ поиска разрешение да потопи танкера, но получи отказ. Заповедта бе недвусмислена.

— Изтеглете се оттам колкото се може по-бързо. Корабът е плаваща бомба. Заемете позиция на два километра от него.

„Мелън“ с известно съжаление се изтегли и остави танкера на съдбата му. Два изтребителя F-16 вече бяха във въздуха и се намираха на три минути от целта.

Дежурната ескадрила в авиобазата в Пенсакола, Флорида, при тревога е готова да се задейства точно за пет минути. Нейна грижа основно са наркотърговците, които по въздух или вода се опитват да вкарат във Флорида и съседните щати най-вече кокаин.

Изтребителите се спуснаха над кораба, който се носеше на запад от Бимини, и приготвиха ракетите си „Маверик“. На екрана пред всеки от пилотите светна потвърждение, че системите са готови. Действията, довели до гибелта на танкера, бяха механични, прецизни и лишени от всякакви емоции. Командващият операцията даде отсечена заповед и двете ракети „Маверик“ излетяха. След секунди 135-килограмовите бойни глави се забиха в кораба.

Въпреки че товарът му не бе изложен на въздух за още по-голяма мощ, взривът на ракетите в търбуха на танкера беше повече от достатъчен. На два километра оттам екипажът на „Мелън“ беше наистина впечатлен от високия огнен стълб. Усетиха топлината по лицата си и мириса на запаленото гориво. Вълните покриха разтопените останки на кораба за няколко минути.

Точно както го бе предвидил Али Азис Ал Хатаб.

След час един от сътрудниците прекъсна официалната вечеря на президента на САЩ, за да прошепне нещо в ухото му. Президентът нареди да получи пълен доклад на сутринта в осем в Овалния кабинет и се върна към супата си.

В осем без пет директорът на ЦРУ и Марек Гъмиени бяха поканени в Овалния кабинет. Гъмиени влизаше там за трети път в живота си, но все още се вълнуваше като в началото.

Президентът и другите петима висши държавници вече ги очакваха.

Набързо приключиха с формалностите и дойде ред на доклада на Гъмиени за развитието и завършека на масивната контратерористична операция, известна като „Клин“.

Той знаеше, че мъжът, който седи на бюрото пред високите прозорци с изглед към Розовата градина, мрази дългите обяснения. Докладите не биваше да продължават повече от петнайсет минути. Гъмиени успя да побере своя в дванайсет.

Когато свърши, в стаята настъпи мълчание.

— Значи сведенията на англичаните са се оказали верни? — попита вицепрезидентът.

— Да, сър. Смятаме, че агентът им в Ал Кайда — изключително смел мъж, с когото имах честта лично да се срещна миналата есен — е мъртъв. В противен случай щеше да даде някакви признаци на живот. Най-важното обаче е, че успя да ни предаде съобщение. Терористите наистина използваха плавателен съд.

— Нямах представа, че кораби с толкова опасен товар всекидневно кръстосват океаните — удивено отбеляза държавният секретар.

— Аз също — обади се президентът. — И така, какво ще ме посъветвате за срещата на Г-8?

Министърът на отбраната погледна председателя на Съвета за национална сигурност и кимна. Двамата очевидно вече бяха обсъждали въпроса.

— Господин президент, имаме всички основания да смятаме, че терористичната заплаха, надвиснала над страната и по-специално над Маями, снощи е била елиминирана. Срещата на Г-8 ще се охранява от спецчастите, които гарантират за абсолютната ви сигурност. Съветваме ви да заминете без никакви притеснения.

— Ами добре — каза президентът.

17.

Дейвид Гъндлак бе убеден, че има най-хубавата работа на света. Или почти най-хубавата. Четвъртата, капитанска златна нашивка на ръкава и пагона му щеше да изглежда още по-добре, но той се чувстваше отлично и в ролята си на старши помощник-капитан.

Сега стоеше в десния край на огромния капитански мостик и наблюдаваше през стъклото човешкото гъмжило на дока на бруклинското пристанище шейсетина метра под себе си. От мястото, където се намираше, на височина приблизително колкото двайсет и три етажна сграда, Бруклин му бе като на длан.

Официално открит едва същата вечер, Кей 12 на новия бруклинския терминал в канала Бътърмилк въобще не беше малък, но корабът го закриваше целия. С дължина 345 м, широчина 41 м и газене 12 м (което наложи каналът да бъде копан още на дълбочина), това беше най-големият пътнически лайнер на света. Колкото повече помощник-капитан Гъндлак — готов за първия си круиз след повишението — го гледаше, толкова по-великолепен му изглеждаше.

Виждаше плакатите на протестиращите на улицата отвъд сградите на терминала. Нюйоркската полиция бе отцепила цялото пристанище, а във водите се носеха катери, които внимаваха за евентуалната поява на демонстранти на лодки.

И да имаше такива обаче, те нямаха никакъв шанс да се доберат до лайнера. Стоманеният му корпус се издигаше високо над морското равнище, а най-близките до водата отверстия бяха на повече от петнайсет метра от нея. Така че пътниците се качваха на борда напълно необезпокоявани.

Не че някой от тях въобще интересуваше демонстрантите. Досега на борда се трупаха само незначителните участници в пътуването: стенографи, секретарки, младши дипломати, съветници и всички останали дребни чиновници, без чието присъствие господарите на света очевидно не можеха да дискутират глада, бедността, сигурността, отбраната, пактовете и търговските ограничения.

При мисълта за сигурността Дейвид Гъндлак се намръщи. С колегите му бяха загубили цял ден да разхождат тайните служби из всяко ъгълче на кораба. Агентите си приличаха като капки вода — старателно оглеждаха помещенията, мърмореха нещо в ръкавите си, където бяха скрити микрофоните, и изчакваха да чуят отговора в слушалките, без които се чувстваха безпомощни. Не откриха нищо нередно. Гъндлак реши, че страдат от професионална параноя. Досието на всеки от 1200-те души в екипажа беше внимателно проверено. Двуетажният апартамент, в който щяха да отседнат американският президент и Първата дама, вече бе затворен и обграден от тайните служби. Чак сега, когато го видя с очите си, Дейвид Гъндлак си даде сметка за пашкула, в който се налагаше да живее президентът.

Погледна часовника си. Оставаха два часа за настаняване на трите хиляди пътници, след което щяха да посрещнат и осемте държавни глави. Досущ като дипломатите в Лондон, и той се възхищаваше на простотата и гениалността на идеята — най-големият и най-луксозният лайнер на света да домакинства на най-голямата и най-важната конференция на планетата; и това да се случи по време на петдневен трансатлантически круиз от Ню Йорк до Саутхамптън.

Този хитър ход объркваше плановете на онези, които всяка година създаваха хаос и безредици по време на срещите на Г-8. Беше по-добър избор от която и да било планина или остров. „Куин Мери II“ бе просто недосегаем.

Гъндлак щеше да застане до капитана, когато мощните сирени „Тайфун“ огласяха Ню Йорк за довиждане. После щеше да провери настройките на четирите двигателя, а капитанът, с помощта само на един малък лост на контролното табло, щеше да изведе кораба по Ист Ривър към очакващия ги Атлантически океан. Уредите бяха изключително прецизни, а витлата под кърмата можеха да се завъртат дори на 360 градуса, така че „Куин Мери II“ не се нуждаеше от влекачи, за да излезе в открито море.

По същото време „Контесата на Ричмънд“ мина западно от Канарските острови. Самите острови, чиито слънчеви брегове всяка зима привличат толкова много европейци, не се виждаха от кораба, но бинокълът улови очертанията на връх Тейде.

Оставаха два дни до срещата им с историята. Индонезиецът зад руля даде указания на своя сънародник в машинното да свали мощността до „бавен напред“ и „Контесата“ спокойно продължи да пори леките вълни в априлската вечер.

Връх Тейде остана зад гърба им и щурманът изви с още няколко градуса в посоката, в която — на около три хиляди километра от тях — се намираше американският бряг. Сателитите отново засякоха товарния кораб и компютрите отново провериха сигнала от транспондера и данните от регистрите, после отбелязаха безопасното му местонахождение и за пореден път му дадоха зелена светлина: „законен товар, не представлява заплаха“.

Първа пристигна японската делегация начело с министър-председателя. Японците, по предварителна уговорка, кацнаха на летище „Кенеди“ и изчакаха там, далеч от тълпите демонстранти, докато ги превозят с няколко хеликоптера до Бруклин. Хеликоптерната площадка бе на територията на новия терминал, заобиколена от всички страни от гигантски зали и хангари. Там делегацията бе посрещната от корабните офицери и съпроводена през закрит тунел до борда на огромния лайнер и до един от луксозните апартаменти.

После хеликоптерите излетяха за летище „Кенеди“, за да приберат току що пристигналата канадска делегация.

Дейвид Гъндлак остана на мостика. Командната зала беше широка близо петдесет метра, с огромни панорамни прозорци, от които ясно се виждаше морето отпред. Въпреки че мостикът бе на повече от шейсет метра над водата, чистачките на прозорците подсказваха, че зиме, когато двайсетметровите вълни в Атлантическия океан се разбиваха в носа на „Куин Мери II“, пръските стигат чак дотук.

Предстоящото пътуване обаче се очертаваше безпроблемно — с леки ветрове и почти без вълнение. Лайнерът щеше да поеме на юг и оттам да прекоси Атлантика по най-краткия път, като мине северно от Азорските острови. Заради спокойното море и хубавото време, това бе предпочитан маршрут и от самите пътници.

Една след друга пристигнаха руската, френската, германската и италианската делегация и когато дойде редът на британците, фактическите собственици на „Куин Мери II“, вече се смрачаваше.

Американският президент, домакин на тържествената вечеря, планирана за осем часа, пристигна със синьо-белия хеликоптер на Белия дом точно в шест. Военният оркестър на брега засвири марш, докато президентът минаваше по тунела, за да се качи на кораба. Зад гърба му стоманените врати се затвориха и разделиха пътниците от останалия свят. В шест и половина величественият „Куин Мери II“, покрит със светлини като цял плаващ град, пое по Ист Ривър. Хората от по-малките корабчета по реката и струпаните по бреговете въодушевено махаха за довиждане, а високо над тях, зад дебелите стъкла на прозорците, ръководителите на осемте най-богати държави на света им помахваха в отговор. Бляскаво осветената Статуя на свободата и островите останаха назад и лайнерът постепенно увеличи скоростта. На около двеста метра от двете му страни се носеха два ракетоносеца от американския атлантически флот. Те установиха връзка с капитана на „Куин Мери II“ и се представиха. Отляво се движеше „Лейте Гълф“, отдясно — „Монтерей“. Капитанът спази морските закони, отбеляза в дневника присъствието им и им благодари. После напусна мостика, за да се преоблече за вечеря. Функциите му пое Дейвид Гъндлак.

Когато светлините на Лонг Айланд останаха далеч зад тях, старши помощник-капитан Гъндлак превключи на оптимална скорост. Ако се наложеше, четирите двигателя с мощност 157 000 конски сили можеха да понесат лайнера със скорост от трийсет възела. Оптималната беше двайсет и пет и ракетоносците трябваше да минат на пълна мощност, за да поддържат темпото.

Над главите им се появи и въздушният конвой — един EC2 „Хоукай“, чийто радар покриваше океана в радиус от деветстотин километра от „Куин Мери II“, и един ЕА-6B „Праулър“, който бе способен да засече всяка вражеска оръжейна установка и да я порази с ракетите си ХАРМ.

Двата по някое време щяха да бъдат сменени от самолети от авиобазата на Азорските острови, които на свой ред щяха да отстъпят местата си на самолети от базите във Великобритания. Всяка подробност беше премислена добре.

Вечерята мина с пълен успех. Държавните глави сияеха, съпругите им блестяха, менюто се хареса на всички, а в кристалните чаши искряха отбрани вина.

По примера на американския президент, а и понеже повечето от делегациите бяха изтощени от дългия път, вечерята приключи рано и всички се оттеглиха за сън.

На сутринта държавните глави се събраха в театралната зала, преоборудвана специално за конференцията. Армиите сътрудници, без които очевидно не можеше, се подредиха чинно зад шефовете си.

Втората вечер мина приблизително като първата, но този път ролята на домакин изигра британският премиер. Водачите на делегациите и приближените им запълниха 200-те места в „Куинс Грил“, а по-нисшите сътрудници се разпръснаха из огромния ресторант „Британия“ и различните пъбове и барове. След вечеря по-младите разпуснаха в „Куинс Болрум“ и в дискотеката „032“.

Далеч над главите им мостикът мина на нощно осветление. На таблото пред Дейвид Гъндлак имаше редица плазмени екрани, които показваха състоянието на всеки от корабните уреди. Най-важен от тях бе радарът, който опипваше океана в радиус от четиридесет и пет километра. На дисплея ясно се виждаха мигащите точки на двата ракетоносеца и множеството други съдове в близост.

Помощник-капитанът имаше на разположение и автоматична система за идентификация, която препращаше сигналите от останалите кораби към компютър в „Лойдс“ и получаваше оттам сведения за имената, маршрутите, товара и специфичната им радиочестота.

Радистите в ракетоносците от двете страни на „Куин Мери II“ правеха същото. Задачата им бе да внимават гигантът, който пореше вълните между тях, да не бъде изложен на каквато и да било опасност. Дори най-безобидният и проверен товарен кораб не биваше да се доближава на по-малко от три километра. През втората нощ най-близкият съд, с който се разминаха, бе на десет.

EC2 „Хоукай“ покриваше много по-голяма площ. Приличаше на огромен фенер, който обхожда с лъча си Атлантика от изток на запад и обратно. Повечето обекти, които засичаше, бяха на десетки километри от конвоя. За да е максимално полезен на ракетоносците, той оглеждаше океана пред тях в коридор, широк близо двайсет километра, и им сигнализираше какво има на около час път пред тях.

Малко преди единайсет часа на третата вечер той изпрати рутинно предупреждение.

— На четиридесет и шест километра пред вас, четири километра южно от маршрута си, се намира малък товарен кораб. Изглежда напълно неподвижен.

„Контесата на Ричмънд“ не бе съвсем неподвижен. Двигателите му бяха изключени, но под него минаваше течение със скорост четири възела и то бе достатъчно, за да го носи леко на запад.

Надуваемата моторна лодка бе спусната и вързана за въжената стълба. Четирима от екипажа вече бяха в нея и търпеливо чакаха, полюшвани от вълните.

Останалите четирима бяха на мостика. Зад руля бе Ибрахим — взираше се в тъмнината в очакване на първите приближаващи светлинки.

Индонезиецът, който отговаряше за радиостанцията, проверяваше микрофона, а зад гърба му стоеше пакистанският тийнейджър от Лийдс. Четвъртият на борда бе Афганецът.

Когато привърши с работата си, радистът кимна на момчето, което на свои ред кимна и седна на стола в радиокабината в очакване на обаждането.

Обаждането дойде от ракетоносеца, който се движеше на двеста метра отдясно на „Куин Мери II“. Дейвид Гъндлак и останалите на вахта съвсем ясно чуха съобщението, излъчено по една от стандартните честоти. Гласът бе с южняшки провлачен акцент.

— „Контесата на Ричмънд“, „Контесата на Ричмънд“, тук ракетоносец от американския военноморски флот „Монтерей“. Чувате ли ме?

Отговорът от пращящия предавател на стария товарен кораб дойде след секунди. Акцентът приличаше на ланкаширски или йоркширски.

— Да, да, „Монтерей“, „Контесата“ слуша.

— Изглежда, сте на дрейф. Дайте информация за състоянието си.

— „Контесата на Ричмънд“… Имаме няк’ъв проблем… прегрява… — пращене — витлото… не мърда… — пак пращене — действаме по въпроса.

От ракетоносеца последва кратко мълчание. После се чу:

— Повторете, „Контесата на Ричмънд“, повторете.

Този път британският акцент и прашенето бяха още по-силни. Помощник-капитанът на мостика на „Куин Мери II“ забеляза на радара мигащата светлинка на по-малко от четиридесет километра напред. На друг екран се появиха данните на „Контесата на Ричмънд“, включително потвърждението за автентичност на изпращания от нея идентификационен сигнал. Гъндлак взе микрофона.

— „Монтерей“, тук „Куин Мери две“. Нека опитаме ние.

Дейвид Гъндлак бе родом от Уиръл, Чешир, на по-малко от осемдесет километра от Ливърпул. Човекът от „Контесата“ очевидно му беше земляк.

— „Контесата на Ричмънд“, тук „Куин Мери две“. Разбирам, че имате някакви проблеми с прегряване на вала на витлото и се опитвате да ги оправите в движение. Моля, потвърдете.

— Точно тъй, точно тъй. Действаме да свършим к’вото трябва. До час, час и нещо сме готови — отвърна гласът отсреща.

— Моля, съобщете данните си. Къде сте регистрирани, откъде идвате, какви са целта и товарът ви.

— „Куин Мери“, от Ливърпул сме, товарен кораб, осем хиляди тона, движим се от Ява към Балтимор с платове и дървесина.

Гъндлак погледна екрана, на който бе изписана информацията от „Маккендрик Шипинг“ в Ливърпул, корабното брокерство „Сийбарт и Абъркромби“ и застрахователите „Лойдс“. Всичко съвпадаше.

— С кого разговарям? — попита той.

— Капитан Маккендрик. А вие кой сте, моля?

— Говори старши помощник-капитан Дейвид Гъндлак. От „Монтерей“, които със затруднение следяха разговора до момента, се обадиха отново.

— „Монтерей“ до „Куин“. Искате ли промяна на курса?

Гъндлак огледа мониторите. Компютърът следваше предварително зададения курс и се грижеше за кораба при всяка промяна на вълнението, вятъра или морските течения. Ако искаха да променят посоката обаче, трябваше да минат на ръчно управление или да вкарат в компютъра новите координати. Така или иначе щяха да задминат дрейфуващия товарен кораб след четиридесет и една минути, а и той щеше да е на повече от три километра встрани от тях.

— Не е необходимо, „Монтерей“. Ще минем на три километра от тях след четиридесет минути.

Ракетоносецът щеше да се размине с „Контесата“ още по-близо, но разстоянието пак бе напълно прилично. Двата самолета над главите им сканираха безпомощния товарен кораб за наличието на ракети или каквато и да било електронна активност и установиха, че такива няма. Въпреки това нямаше да го изпускат от поглед, докато лайнерът не се отдалечеше достатъчно. В двайсеткилометровия коридор пред тях бяха попаднали още два плавателни съда, но те бяха на голямо разстояние и щяха да бъдат предупредени да променят курса си.

— Разбрано, „Куин“ — отвърнаха от „Монтерей“.

Всички разменени по радиото реплики бяха чути на мостика на „Контесата“. Ибрахим кимна, което бе знак да го оставят сам. Радистът и младият пакистанец се спуснаха по въжената стълба в лодката и шестимата в нея зачакаха Афганеца.

Майк Мартин бе убеден, че ненормалният йорданец ще даде пълен напред и ще опита да се вреже в някой от насрещните кораби. Затова реши, че не може да си позволи да напусне „Контесата“. Единствената му надежда бе да избие екипажа и да я превземе.

Той бавно слезе по въжената стълба. Сюлейман човъркаше нещо по дигиталната си камера, а единият от индонезийците стоеше на носа, сграбчил въжетата, за да удържа лодката от напора на течението.

Мартин здраво се хвана за стълбата, завъртя се, извади ножа и сряза твърдата издута гума. Всичко се случи толкова бързо и неочаквано, че в следващите две-три секунди никой не успя да реагира. Изпуснатият от разреза въздух прошиптя, лодката се наклони и започна да се пълни с вода.

Мартин се пресегна да пререже въжетата, но не успя. За сметка на това обаче сряза китката на индонезиеца. В този момент мъжете в лодката най-сетне реагираха, ала индонезиецът изпусна въжето и течението ги отнесе.

Към него се протегнаха ръце, но тежкият двигател на потъващата лодка наклони задницата й и в нея нахлу още вода. Останките й се скриха под вълните. Под слабата светлина, идваща от кърмата, Мартин видя как океанът погълна и размаханите ръце. Никой не може да се пребори с течение от четири възела.

Той се закатери обратно по стълбата.

В този момент Ибрахим натисна едното от трите копчета, оставени му от специалиста по експлозивите. Докато Мартин се качваше по стълбата, над главата му се чуха няколко силни изпуквания.

Господин Уей се бе погрижил таванът на фалшивите шест контейнера на палубата на „Яванска звезда“ да е от едно-единствено парче дебела ламарина, заварено на четири места. Специалистът по взривовете бе прикачил към всяка от заварките малък експлозив, който с помощта на жици черпеше ток от корабния двигател. Когато се взривиха, те отпориха покрива на контейнерите и понеже мощността им не бе еднаква, единият край на ламарината се вдигна по-високо.

Мартин бе почти на върха на стълбата, стиснал ножа между зъбите си, когато ламарината прехвърча над главата му и падна в морето. Той прескочи перилата, скри ножа и хукна към мостика.

Главорезът от Ал Кайда наблюдаваше океана пред себе си. На хоризонта вече се различаваха контурите на плаващия град. Скорост двайсет и пет възела, седемнайсет палуби и водоизместимост 150 000 тона.

Липсващият покрив откри гледката към вътрешността на фалшивите контейнери и Мартин чак сега си даде сметка за какво служат. Не да поберат нещо, а да скрият истинското предназначение на кораба. Полумесецът се показа иззад облаците и освети палубата на бившия „Яванска звезда“. Мартин осъзна, че се намира на борда не на кораб, превозващ експлозиви, а на танкер. Под контейнерите се простираше цяла мрежа от тръби, кранове и помпи, а под тях се виждаха шест стоманени овала — люковете на резервоарите в трюма.

— Трябваше да си в лодката, Афганецо — каза Ибрахим.

— Нямаше място, братко. Сюлейман за малко да падне във водата. Останах на стълбата, а те тръгнаха. Ще съм тук, до теб, слава на Аллах.

Ибрахим явно се успокои. Погледна часовника на стената и натисна втория бутон. Жиците се спускаха от мостика към електрическото табло на кораба и оттам се връщаха до вътрешността на фалшивите контейнери, където специалистът по експлозивите бе прекарал близо месец в старателна подготовка.

Взривиха се още шест експлозива. Люковете на резервоарите изхвърчаха от местата си. Последвалото бе невидимо за човешките очи, но ако можеха да го видят, пред тях щяха да се разкрият шест стълба, които се изстреляха на трийсет метра подобно на изригване на вулкан, а после думата си каза гравитацията. Невидимият облак се сля с нощния въздух и започна да се разпръсква на всички страни.

Мартин разбра, че се е провалил. Беше закъснял. Помисли си, че плаващата бомба, докарала го дотук чак от Филипините, и товарът, който шестте взривени люка в момента изпускаха, ще посеят неминуема смърт.

До този момент бе смятал, че „Контесата“, превърнала се отново в „Яванска звезда“, ще се удари в някое пристанище и ще активира експлозивите, които пренася. Смяташе, че пристанището ще е голямо и важно, и през последния месец само чакаше сгоден случай да убие седмината на борда и да поеме контрол над нещата. Такава възможност обаче не му се удаде.

Сега с огромно закъснение разбра, че „Яванска звезда“ не пренася бомба — а че самият кораб е бомба. И докато товарът му бързо се смесваше с въздуха, корабът нямаше нужда дори да се движи. Носещият се насреща лайнер просто трябваше да ги доближи на три километра, за да бъде унищожен.

Спомни си разговора между пакистанчето и „Куин Мери II“. Товарният кораб така и нямаше да включи двигателите си. Ракетоносците не биха го позволили. Но въобще нямаше да се стигне дотам.

Третият бутон чакаше до дясната ръка на Ибрахим. Мартин проследи с поглед жиците, които стигаха до сигналния пистолет, окачен току пред прозорците на мостика. Едно пламъче, една искра…

Светлините на плаващия град вече се виждаха ясно на хоризонта. Двайсет и шест километра, петнайсет минути — време, за което газът щеше да се смеси с въздуха.

Погледът на Мартин се отмести към микрофона на радиостанцията, оставен върху пулта. Това бе последният шанс да изкрещи предупреждението си. Той посегна към скрития в робата нож, но йорданецът улови погледа му и последвалото движение. Не беше преживял Афганистан, затвора в Йордания и непрестанното преследване в Ирак, без да развие инстинктите на диво животно.

Нещо му бе подсказало, че, въпреки приятелското отношение, Афганецът не е на негова страна. Въздухът се просмука с омраза.

Мартин мушна ръка в гънките на робата си, но Ибрахим успя да реагира пръв, измъкна пистолета изпод разгънатата върху таблото карта и го насочи към гърдите на Афганеца. Разстоянието между двамата бе четири метра. С три метра повече от нужното на Мартин.

Войникът е обучен бързо да преценява възможностите си и през по-голямата част от живота си Мартин бе правил именно това. Сега на мостика на „Контесата“, обвита от смъртоносния облак, той имаше пред себе си два варианта — да се хвърли или към човека, или към бутона. И в двата случая нямаше да оцелее.

В главата му нахлуха стихове отпреди много години: „при всеки мъж на таз земя смъртта ще дойде някой ден…“ Спомни си Ахмад Шах Масуд, Лъва от Панджшир, и това, което му бе казал край лагерния огън.

„Един ден всички ще умрем, ингилизино. Но само благословеният от Аллах воин може да избере как“.

Полковник Майк Мартин направи своя избор.

Ибрахим предусети намерението му и по блясъка в очите му разбра, че вече е приел смъртта. И изкрещя, и го простреля в гърдите. Волята обаче често надделява над болката и шока и спечелва поне още секунда живот.

В края на тази секунда двамата и корабът под тях се изпариха във вечността.

Дейвид Гъндлак бе поразен. На трийсетина километра пред тях, там, където най-големият пътнически лайнер на света щеше да се озове след около половин час, от морето изригна гигантски огнен стълб. Някой от останалите трима дежурни от нощната вахта извика: „Какво става, по дяволите?“

— „Монтерей“ до „Куин Мери“, извийте вляво, повтарям, извийте вляво. Разследваме случая.

Гъндлак видя как единият ракетоносец се изстреля напред към пламъците, които вече започваха да се разсейват и да гаснат. „Контесата на Ричмънд“ очевидно бе жертва на ужасен инцидент. Неговата работа обаче бе да се държи на разстояние. „Монтерей“ щеше да открие евентуалните оцелели и да се погрижи за тях. Все пак не беше лошо да уведоми капитана.

Когато същият пристигна на мостика, помощникът му го запозна с фактите до момента. Бяха на трийсет километра от мястото на взрива, охранявани неотлъчно от втория ракетоносец. Капитанът се съгласи, че дори да има някакви оцелели, те са грижа на „Монтерей“.

Пламъците утихнаха. Изтеклият от „Контесата“ мазут бавно догоря. Взривоопасният товар се беше изпарил още преди пристигането на „Монтерей“.

Капитанът на „Куин Мери II“ нареди компютърът да поддържа предварително установения курс към Саутхамптън.