Афганецът

4.

Срещата на хампширската поляна бе последвана от трескави действия. За начало Гъмиени и Хил трябваше да получат зелена светлина от политическите си шефове.

Това не беше чак толкова лесно, защото първото условие на Майк Мартин бе не повече от десетина души да знаят истинската цел на операция „Клин“. Опасенията му бяха съвсем разбираеми. Ако с информацията разполагаха петдесет души, рано или късно някой щеше да се изпусне. Нямаше да е нарочно или за да навреди. Просто щеше да се случи.

Онези, които са работили при тежки условия под прикритие, знаят под какво напрежение си да не допуснеш грешка — дори когато разчиташ само на собствените си сили и умения. Да се надяваш, че няма да бъдеш издаден от някоя непредвидима случайност, е, само по себе си, доста стресиращо. Но истинският кошмар настъпва, когато разбереш, че причина за залавянето и бавната ти смърт е някой глупак, който е решил да се направи на отворен пред приятелката си бара и някой го е чул.

Затова и условието на Мартин бе прието на момента.

Джон Негропонте се съгласи да е единственият висш служител във Вашингтон, посветен в тайната, и разреши начало на операцията, Стив Хил, от своя страна, обядва в Лондон с човек от британското правителство и постигна същата уговорка. Така станаха четирима.

Беше ясно обаче, че не могат да работят по случая денонощно. Трябваха оперативни отговорници. Марек Гъмиени си избра един от най-добрите млади арабисти в контраразузнаването, Майкъл Макдоналд, който заряза текущите си дела, обясни на семейството си, че се налага да замине в командировка в Англия, и се качи на самолета към Европа — горе-долу по същото време, в което Марек Гъмиени летеше обратно.

Стив Хил избра заместника си от отдела — Гордън Филипс. Преди да се разделят, двамата с Гъмиени решиха всяка следваща стъпка от операцията да може да бъде подкрепена от достоверно звучаща легенда, за да не може никой извън десетината посветени да разбере, че подготвят проникването на западен агент в Ал Кайда.

В Лангли и Воксхол Крос бе обяснено, че избраните служители всъщност са изпратени на обучение и ще отсъстват от работа половин година.

Стив Хил запозна двамата нови в екипа и им разясни целта на операция „Клин“. Макдоналд и Филипс го слушаха в пълно мълчание. Бяха настанени не в централата на МИ-6 край Темза, а в тайна извънградска къща, една от многото, с които Фирмата разполагаше в провинцията.

Когато оставиха багажа си и се събраха в гостната, той им подхвърли по една дебела папка.

— От утре започва търсенето на оперативен щаб — каза им. — Имате двайсет и четири часа да запаметите всичко тук. Това е нашият човек. А това… — той сложи на масичката една по-тънка папка — е човекът, за когото ще се представи. За него очевидно знаем много по-малко. Но следователите в Гитмо са успели да изкопчат само толкова. Наизустете и това.

Когато той излезе, двамата младши сътрудници си направиха голяма кана кафе и започнаха да четат.

Мартин се влюби за първи път на петнайсет, по време на въздушното шоу във Фарнбъро през 1977-а. Беше с баща си и по-малкия си брат. И тримата бяха запленени от изтребителите и бомбардировачите, въздушните номера и показваните за първи път прототипи. За Майк обаче гвоздеят на програмата бяха Червените дяволи, елитните парашутисти, които скачаха от невероятни височини и се рееха в небето, за да се приземят с цялото си великолепие директно в центъра на малката зона за кацане. Точно в този момент Майк разбра какъв иска да стане.

В края на последната си година в Хейлибъри, през 1980-а, той написа писмо до парашутните части и същия септември бе поканен на интервю в щаба в Олдършот. Когато пристигна, дълго гледа стария самолет „Дакота“, от който предшествениците му бяха дебаркирали край моста в Арнем, докато сержантът, който ескортираше петимата току-що завършили ученици, не ги въведе в стаята, където се провеждаха интервютата.

В училище Майк минаваше за среден ученик, но за отличен атлет. В армията, разбира се, бяха проверили досието му и то напълно ги устройваше. Беше приет в частта и тренировъчната програма започна. След изтощителни двайсет и две седмици, през април 1981-ва, щеше да стане ясно кой е издържал теста.

Започна се с четириседмична строева, физическа и огнева подготовка. Последваха две седмици, в които към програмата бяха прибавени оказване на първа помощ, сигнализация и превантивни мерки срещу АХБ (атомно, химическо и бактериологично оръжие).

Седмата седмица включваше още по-интензивна физическа подготовка. Тя обаче не можеше да се сравнява с осмата и деветата седмица, които преминаха в изтощителни преходи в уелската област Брекън. Беше средата на зимата. В други времена на същото място много здрави мъже бяха умирали от изтощение или измръзване. Редиците на новобранците оредяваха.

На десетата седмица вече бяха в Хайд, Кент, където се проведоха стрелби, в които Мартин, току-що навършил деветнайсет, се отличи. Единайсетата и дванайсетата седмица бяха „изпитателни“ и се състояха единствено в пробези из пясъчните хълмове и мъкнене на тежки трупи в кал, дъжд и студ.

— Изпитателни? — измърмори Филипс. — А останалите какви са, дявол да ги вземе?

След дванайсетата седмица оцелелите новобранци получиха лелеяната червена барета и се отправиха на нов триседмичен курс в Брекън, където учиха самозащита, патрулиране и стрелба. По това време, в средата на януари, в Брекън беше кучи студ. Войниците обаче спяха на подгизналата земя, без да палят огън.

Между шестнайсетата и деветнайсетата седмица се случи това, за което Майк Мартин всъщност бе дошъл — парашутната подготовка в Абингдън. Там отпаднаха още неколцина от групата. После се състоя Парадът на крилата, на който най-сетне на баретите на новобранците бяха забодени значките с разперени крила — знакът на парашутистите. Същата вечер старият пъб в Олдършот бе свидетел на дива веселба.

Още две седмици, наречени „последното препятствие“, преминаха в обучение на открито и подготовка за финалния парад. На двайсет и втората седмица се състоя и той — парадът на завършващите, по време на който гордите родители най-сетне можаха да видят изумителната трансформация на децата си в истински войници.

Редник Майк Мартин вече бе попаднал в полезрението на началниците си като потенциален офицерски кандидат и бе изпратен на кратък курс в Кралската военна академия в Сандхърст. През декември 1981-ва завърши курса с чин младши лейтенант. Ако по това време смяташе, че го очакват славни дни, бе сгрешил жестоко.

В парашутните части има три батальона и Мартин бе прехвърлен в Пара Три. На ротационен принцип, на всеки девет години, по един от парашутните батальони прекарва трийсет и шест месеца на земята и изпълнява задачите на обикновена пехотна част. Парашутистите мразят тези три години. Именно на Пара Три бе дошъл редът да работи в тила в Олдършот.

Като командир на взвод, Мартин беше назначен да отговаря за новобранците в базата и да ги подлага на същата смазваща програма, която сам бе преминал. Той вероятно щеше да изкара там пълния срок, ако не беше един човек, Леополдо Галтиери. На 1-ви април 1982-ра аржентинският диктатор нападна Фолклендските острови. Заповедта за Пара Три бе да си стегнат багажа и да се подготвят за заминаване.

По нареждане на непреклонната Маргарет Тачър, седмица по-късно британски войски вече се носеха към южното полукълбо, където ги очакваше зима с бушуващи вълни и проливни дъждове.

Парашутистите пътуваха с презокеанския параход „Канбера“, чиято първа спирка бе на малкия пуст остров Асенсион, къс земя, брулен от ветровете. Там бяха изчакани последните дипломатически совалки. По това време обаче и Галтиери, и Тачър знаеха, че който от тях отстъпи, ще се прости с поста си. Затова „Канбера“ продължи напред, по петите на единствения самолетоносач в групата — „Арк Ройъл“.

Когато стана ясно, че инвазията е неизбежна, Мартин и екипът му бяха прехвърлени с хеликоптер от „Канбера“ на „Арк Ройъл“, откъдето самолет щеше да ги откара на сушата. Удобствата на парахода бяха забравени за миг. В същата бурна нощ, в която хеликоптерите „Сий Кинг“ прехвърляха Мартин и хората му, друг „Сий Кинг“ падна в океана и деветнайсет човека от специалните авиодесантни сили загинаха.

Мартин и взводът му, заедно с останалата част от Пара Три, дебаркираха близо до устието на Сан Карлос. Намираха се на километри от столицата Порт Стенли и не срещнаха никаква съпротива. Без излишно разтакаване парашутистите и морските пехотинци поеха на тежък поход към столицата през калта и под поройния дъжд.

Раниците на гърбовете им тежаха колкото още един човек. При всяко появяване на аржентински „Скайхоук“ се спотаяваха в тинята, но вражеските самолети се интересуваха повече от корабите край брега, защото знаеха, че ако ги потопят, мъжете на сушата са обречени.

Истинският враг на британците бяха студът, неспирният леден дъжд и изтощителният преход през сурова местност, в която не никнеше нито едно дърво. И така чак до възвишението Лонгдън.

Войниците от Пара Три спряха в подножието му, разположиха се във фермата Естансия и се подготвиха да направят това, за което ги бе изпратила родината им. Беше нощта на 11-и срещу 12-и юни.

Атаката бе замислена като тиха и светкавична и бе такава до момента, в който ефрейтор Милн стъпи на мина. Тогава настана ад. Аржентинските картечници бълваха огън, сигнални ракети осветиха хълма и долината. Пара Три можеше или да се върне в укритията си, или да приеме битката и да атакува възвишението. Решиха да атакуват и превзеха Лонгдън — с цената на двайсет и трима убити и над четирийсет ранени.

Това бе първият път, когато Майк Мартин усети онзи странен метален вкус на върха на езика си. Вкусът на страха.

От трийсетте човека от взвода му шестима бяха убити, а деветима — ранени.

Аржентинските войници, защитаващи възвишението, бяха наборна армия, момчета от слънчевите пампаси, които повече от всичко искаха да са си у дома, далеч от калта, студа и дъжда. Сега оцелелите от тях бяха напуснали укрепленията си и се изтегляха към Порт Стенли.

Призори Майк Мартин застана на върха на хребета Уайърлес, погледна на изток към града и изгряващото слънце и преоткри Бог, към когото от години не се бе обръщал. Отправи към него горещата си благодарност и се закле повече да не го забравя.

По времето, когато десетгодишният Майк Мартин тичаше из градината на баща си в Саадун пред погледите на развеселените иракски гости, на хиляди километри оттам се роди едно момче.

Западно от пътя, свързващ Пешавар и Джалалабад, се намират Спин Гар — Белите планини — над които се извисява Тора Бора.

Погледнати отдалеч, те са като величествена стена между Пакистан и Афганистан, сурови и студени, с вечно заснежени върхове.

По-голямата част от Спин Гар лежи в Афганистан, само веригата Сафед е от пакистанската страна. Към плодородните земи край Джалалабад се стичат безброй реки, пълноводни от разтопените снегове и поройните дъждове, а на по-ниските места се образуват неголеми терасовидни равнини, на които се засаждат овощни култури и се отглеждат овце и кози.

Животът там съвсем не е лек, а малките разпръснати общности в равнините са хора, добре познати на британците още от имперските времена. Тогава са ги наричали „патани“, но в наши дни са по-известни като „пащуни“ или „пущуни“. В онези години те се защитавали иззад скалистите си твърдини с дълги мускети — джезаили, с които всеки от тях бил по-точен и от съвременен снайперист. Ръдиърд Киплинг е успял да опише само в четири стиха разликата между суровите планинци и скъпообучените английски офицери:

Годината беше 1972-ра. В една от равнините бе издигнато малкото поселище Малоко-зай, кръстено, както повечето тук, на отдавна загиналия воин, който го бе основал. В него имаше само пет опасани със стени малки стопанства и всяко от тях бе дом на семейство от по двайсетина души. Старейшина на селището бе Нури Хан и в тази лятна вечер мъжете се бяха събрали около огъня в неговия двор и пиеха чай.

Огънят от черничеви клони пращеше на фона на залязващото слънце, мракът започваше да се спуска по планинските склонове. Макар че бе средата на лятото, вечерта носеше хлад.

От помещенията на жените се носеха приглушени звуци. Ако се чуеше по-силен вик, мъжете щяха да прекъснат разговора си и да се заслушат за новини. Жената на Нури Хан очакваше четвъртото си дете и съпругът й се молеше Аллах да го дари с втори син. Синовете по традиция се грижеха за стадата и пазеха поселището. Нури Хан имаше осемгодишен син и две дъщери.

Тъмнината обви долината. Пламъците на огъня подскачаха по смуглите лица и черните бради на мъжете. Внезапно акушерката изникна от сенките и прошепна нещо в ухото на бащата. Лицето му разцъфна в широка усмивка.

— Слава на Аллах, имам син! — извика той.

Всички мъже скочиха от местата си като един. Пукотът на пушките им раздра нощното небе. Последваха прегръдки, поздравления и благодарности към Аллах, който бе възнаградил верния си слуга с мъжка рожба.

— Как ще го кръстиш? — попита един пастир от съседното стопанство.

— Ще го нарека Измат, на прадядо ми, дано душата му почива във вечен мир — отвърна Нури Хан.

Момчето изживя съвсем нормално детство. Бързо проходи, после се научи да тича — а тичането наистина му доставяше удоволствие. Сетне пък поиска да подражава на по-големите момчета и през лятото, едва на пет, вече водеше стадата към пасищата и ги наглеждаше, докато жените събираха фураж за зимата.

Постепенно си заслужи да се махне от помещенията на жените и — в най-знаменателния ден от живота си до момента — най-сетне бе допуснат до огъня, около който мъжете разказваха истории за пущуните и как отблъсквали британските червенодрешковци преди сто и петдесет години.

Баща му бе най-богатият човек в общността. Богатството му се измерваше в единствената валута тук — крави, овце и кози. Те — след непрестанни грижи и тежък труд — осигуряваха месо, мляко и кожи. Хлябът идваше от малките ниви, а плодовете и смолата — от черниците и орехите. Нямаше сериозна причина да се излиза от селцето, така че през първите си осем години Измат Хан не го и направи. Петте семейства споделяха една и съща джамия и се събираха на обща молитва всеки петък. Бащата на Измат беше вярващ, но не бе фундаменталист и със сигурност не бе фанатик.

По същото време Афганистан бе приел името Демократична република Афганистан. В нея обаче нямаше нищо демократично — страната се управляваше от комунистическо правителство, наложено от СССР. От гледна точка на религията, положението бе повече от странно, защото населението бе преобладаващо мюсюлманско и дълбоко религиозно и за него атеистичното управление бе безбожно и неприемливо. Но по онова време афганистанците от по-големите градове бяха отворени към модерния свят. Фанатизмът щеше да бъде посят доста по-късно. Жените бяха образовани, само малка част от тях покриваха лицата си, песните и танците бяха позволени, а страховитата тайна полиция преследваше най-вече политическите опоненти и не обръщаше особено внимание на религията.

Едната от връзките на Малоко-зай с външния свят бяха контрабандистите, които минаваха оттук, за да избегнат патрулите в прохода Хайбер, и се спускаха по планинските пътеки към град Парашинар в Пакистан. Те носеха новини от градовете и равнините, от правителството в далечния Кабул и от света отвъд.

В махалата имаше и радио — скъпоценна реликва, която пращеше и пиукаше, докато един ден не проговори на език, който те разбираха. Това беше програмата на Би Би Си на пущу, която предаваше за планинците една некомунистическа версия за света.

Беше мирно и щастливо детство. А после дойдоха руснаците.

За хората в Малоко-зай нямаше голямо значение кой е крив и кой прав. Те не знаеха, а не ги и интересуваше, че комунистическият им президент е разгневил Москва с неспособността си да държи страната под пълен контрол. Това, което знаеха обаче, бе, че съветската армия е пресякла река Амударя от съседен Узбекистан, прекосила е прохода Саланг и е превзела Кабул. Не беше въпрос на война между исляма и атеизма — поне не още. Беше просто смъртна обида.

Измат Хан беше почти необразован. Знаеше наизуст необходимите за молитва строфи от Корана, въпреки че бяха на арабски и не разбираше и дума от тях. Всекидневните молитви се водеха от Нури Хан, който бе научил момчетата в селището на четмо и писмо, макар и само на пущу. Пак той ги бе въвел в принципите на пуктунвали — моралния кодекс, по който живеят пущуните. Основните му правила бяха: чест, гостоприемство и отмъщение за всяка обида. Сега Москва ги бе обидила.

Съпротивата се роди именно в планините и мъжете там избраха да се нарекат „воини на Бога“, муджахидини. Но преди всичко планинците трябваше да организират сбор, шура, на който да решат какво точно ще правят и кой ще ги води.

Те не знаеха нищо за Студената война, но научиха, че вече имат могъщи съюзници — враговете на СССР. Звучеше им напълно логично. Казано е: враговете на моите врагове са мои приятели. Пръв сред тях бе съседен Пакистан, ръководен от фундаменталисткия диктатор генерал Зиа Ул Хак. Макар между тях да съществуваха религиозни различия, сега той бе в съюз с християнската свръхсила, Америка и с нейните довереници, бившите афгански врагове — англичаните.

След първото си участие във военни действия Майк Мартин разбра, че този живот му се нрави. Прекара известно време в Северна Ирландия, но условията там бяха мизерни, а и независимо, че опасността да получи от ИРА снайперистки куршум в гърба бе огромна, патрулирането му се видя скучно. Затова през пролетта на 1986-а реши да подаде документи в Специалните авиодесантни сили (САС).

В САС постъпват доста бивши парашутисти. Подготовката на тези части и ролите им във военните операции са сходни. В САС обаче твърдят, че тяхната тренировъчна програма е по-трудна.

Документите на Мартин стигнаха до щаба в Херефорд, където отличните му познания по арабски бяха отбелязани с интерес и той бе извикан на пробно учение.

Пробно учение означава шестседмични тренировки заедно с останалите кандидати — парашутисти, пехотинци, артилеристи, кавалеристи и дори инженери. Програмата е основана на простичък принцип.

Още първия ден един усмихнат сержант им каза:

— Тук няма да се опитаме да ви обучим. Ще се опитаме да ви убием.

Само десет процента от постъпилите издържат пробното. Мартин го издържа. Последваха учения в джунглата в Белийз и едномесечен курс в Англия, където се обучаваха на издръжливост при разпити — което означава да запазиш мълчание дори когато те подлагат на неописуем тормоз. Добрите новини са, че и САС, и доброволецът могат по всяко време да поискат прекратяване на експеримента. Но това означава предсрочен край на кариерата в спецчастите.

През лятото на 1986-а Мартин бе назначен за командир на взвод с чин капитан към 22-ра дивизия на САС. Пожела да го зачислят към ескадрила А, въздушните десантчици — нормален избор за един парашутист.

В Пара Три така и не се възползваха от арабския му, но в САС мигновено го оцениха, защото от години поддържаха тесни контакти с арабския свят. Десантните части са основани в Западна Сахара през 1941-ва и специалното им отношение към пустинните земи така и не се е променило.

САС има полушеговитата репутация на единствената армейска част, която излиза на печалба. Без да е напълно вярно, това е съвсем близо до истината. Военните от САС са най-търсените в света бодигарди и инструктори. Султани и емири от целия арабски свят търсят услугите им за обучението на собствените си телохранители и се отплащат за това пребогато.

Първото подобно задание на Мартин бе със саудитската национална гвардия в Рияд. Но през лятото на 1987-а бе повикан у дома.

— Хич не си падам по тези неща — каза прекият му командир в кабинета си в Стърлинг Лайне, щаба на САС в Херефорд. — Направо не ги понасям, да знаеш. Но това е положението — мазниците искат да те наемат за някаква операция. Нещо арабско.

„Мазниците“ бе израз, използван от военните за хората от разузнаването. Командирът му имаше предвид Фирмата, тоест МИ-6.

— Те нямат ли си хора, дето знаят арабски? — попита Мартин.

— Имат колкото щеш. Обаче не става въпрос просто за езика. И не точно за арабите. Искат някой да проникне отвъд съветските позиции в Афганистан и да помогне на муджахидините.

Диктаторът на Пакистан не позволяваше действащи западни военни да влизат в Афганистан от собствената му държава. Военното му разузнаване — УВР, обичаше да се разполага с американските помощи, предназначени за муджахидините, а генералът нямаше никакво намерение да доживее момента, в който американски или британски войник, проникнал през пакистанската граница, ще бъде заловен от руснаците и показан на света.

Известно време след началото на окупацията обаче британците решиха, че човекът, когото трябва да подкрепят, е не пакистанският фаворит Хекматиар, а таджикът Шах Масуд, който, вместо да изнася пламенни речи в Европа или Пакистан, нанасяше истински поражения на окупаторите. Проблемът беше да доставят помощите си директно до него. Територията, която държеше той, бе далеч на север.

Не беше трудно да се намерят добри водачи сред муджахидините край прохода Хайбер. От древни времена златото върши чудеса по тези земи. Една поговорка казва, че не можеш да купиш лоялността на афганеца, но винаги можеш да я наемеш.

— Ключовата дума на всеки етап от операцията, капитане — казаха му в щаба на разузнаването, който по онова време още бе в Сенчъри Хаус, — е отричане. Затова се налага, съвсем формално, да напуснете армията. Разбира се, веднага щом се върнете (бяха достатъчно любезни да кажат „щом“, а не „ако“), ще получите обратно чина и длъжността си.

Майк Мартин отлично знаеше, че в САС има свръхсекретно звено, наречено Отдел по революционните движения, чиято задача е да създава колкото се може по-голямо напрежение в комунистическите държави из целия свят. Реши да го спомене в разговора.

— Говорим за още по-висока степен на секретност — отвърна му важната клечка зад бюрото. — Нарекохме новата ви част „Еднорог“ — защото тя просто не съществува. В нея никога не служат повече от дванайсет души, а към момента са само четирима. Искаме някой да се промъкне в Афганистан през прохода Хайбер, да се свърже с местен водач и да успее да се промъкне чак до долината Панджшир, където действа Шах Масуд.

— И да му занесе подаръци? — полюбопитства Мартин.

Човекът зад бюрото разпери ръце.

— Дреболии. Колкото би пренесъл сам човек. Но впоследствие можем да организираме постоянен канал, още повече ако Масуд изпрати свои водачи към южната граница. Сега става въпрос просто за установяване на контакт.

— А подаръците какви са?

— Енфие. Той обича нашето енфие. И още нещо — две преносими установки „Блоупайп“ с ракети земя-въздух. Атаките от въздуха много го притесняват. Ще се наложи да обучите хората му как да боравят с тях. Предполагам, че мисията ще ви отнеме около шест месеца. Какво мислите по въпроса?

Половин година след съветската инвазия стана ясно, че афганците така и няма да успеят да постигнат това, което впрочем никога не им се бе удавало — да се обединят. След многоседмични спорове в Пешавар и Исламабад, докато пакистанската армия настояваше, че няма да разпределя американските помощи сред други, освен избраните от самата нея съпротивителни групи, най-сетне се оформиха седем такива. Всяка от тях си имаше военен командир и политически лидер. Наричаха ги Пешаварската седморка.

Само в една от групите лидерите не бяха пущуни — професор Раббани и обаятелният му военен командир Ахмад Шах Масуд бяха таджики по произход. От водачите на другите шест групи трима скоро станаха известни като „Гучи-командирите“, защото, облечени в западни дрехи, предпочитаха да чертаят плановете си далеч от Афганистан.

Двама от лидерите на останалите три групи — Саяф и Хекматиар, бяха фанатизирани последователи на Мюсюлманското братство на крайните ислямисти, жестока и отмъстителна организация, която към края на войната бе убила повече афганци, отколкото руснаци.

Последният от седморката — молла Молви Юнис Халес, контролираше родната провинция на Измат Хан — Нангархар. Халес беше уважаван проповедник, а в очите му от време на време можеше да бъде забелязана добрината, която напълно липсваше на Хекматиар. Точно затова последният жестоко го мразеше.

Макар че бе най-възрастният в седморката и над шейсетгодишен, през следващите десет години Халес често лично водеше набезите на хората си из окупирания Афганистан. А когато отсъстваше, начело на войниците му заставаше Абдул Хак.

През 1980-а войната достигна равнините до Спин Гар. Съветските войски бяха отрупани край Джалалабад, самолетите им нанасяха наказателни удари върху планинските поселища. Нури Хан вече се бе заклел във вярност към Юнис Халес и получи правото да организира свой собствен лашкар — военизиран отряд, който да брани земите му.

Нури Хан можеше, за да ги предпази от въздушните удари, да скрие както повечето домашни животни, така и хората си в някоя от многобройните пещери в Белите планини, но на първо време реши да изпрати жените и децата в бежански лагер в Пакистан.

Керванът с тях имаше нужда от предводител, който да ги охранява не само по време на прехода им, но и при престоя в Пешавар, колкото и да продължеше той.

За махрим — водач — Нури Хан избра собствения си шейсетгодишен баща. После подготви мулетата и магаретата за пътуването.

Като едва сдържаше сълзите си от срам, че ще бъде изпратен с жените и децата, осемгодишният Измат Хан прегърна баща си и брат си, после хвана повода на едно муле и пое към възвишенията, през които щяха да преминат в Пакистан. Щеше да се върне от изгнанието си и да се включи в яростната борба срещу окупаторите чак след седем години.

За да се легитимират пред света, бе решено всеки от военачалниците от Пешаварската седморка да основе политическа партия. Юнис Халес основа Хизб Ислами и изиска от всичките си хора да постъпят в нея. Междувременно край Пешавар никнеха бежански лагери под егидата на Обединените нации — организация, за която Измат Хан не бе чувал. Обединените нации приеха, че всяка от новооснованите политически партии ще разполага със свой собствен лагер, в който няма да бъдат допускани хора от другите групи.

Имаше още една организация, която раздаваше храна и одеяла. Знакът й беше обикновен червен кръст. Измат Хан не бе чувал и за нея, но оценяваше горещата й супа.

Бежанците трябваше да изпълнят едно допълнително условие, за да получат помощите от Запада, раздавани от Обединените нации и генерал Зиа Ул Хак. Всяко от малките момчета трябваше да постъпи в мадраса. Това щеше да е единственото им образование. Не се налагаше да учат математика, история или география. Просто щяха да наизустяват строфите от Корана. Останалото щяха да научат от войната.

И тъй като повечето имами в набързо сформираните религиозни училища бяха саудитски араби, те преподаваха единствената версия на исляма, позволена в Саудитска Арабия — уахабизма, най-суровото и непримиримо течение на вярата. Така, въпреки че Червеният кръст, който се грижеше за прехраната и лекарствата им, бе постоянно пред очите им, цяло поколение афганци щеше да бъде превърнато в море от религиозни фанатици.

Нури Хан посещаваше семейството си при всеки удобен случай, два или три пъти годишно, като оставяше лашкара под командването на по-големия си син. Преходът обаче бе тежък и всеки път Нури Хан изглеждаше все по-стар. Когато пристигна през 1987-а, изглеждаше съвсем отпаднал. Междувременно по-големият брат на Измат бе загинал при въздушна атака. Самият Измат вече беше на петнайсет и гърдите му щяха да се пръснат от гордост, когато баща му го помоли да се върне в Спин Гар, за да се присъедини към съпротивата и да стане муджахидин.

Разбира се, жените дълго плакаха, а дядото, който знаеше, че едва ли ще преживее още една зима в равнините край Пешавар, се размрънка. Сетне Нури Хан, синът му и осмината мъже, които бе довел да видят семействата си, поеха отново на запад към Нангархар и войната.

Не само Измат се бе променил през последните години.

Гледката, която завари в родината си, бе коренно различна. В долините буквално не бе останал здрав камък. Руските самолети и хеликоптери бяха разсипали земите северно от Панджшир, където се намираше Шах Масуд, чак до Пактия и хребета Шинкай на юг.

Афганистанската армия и Хад, тайната полиция на режима в Кабул, обучена от КГБ, можеха да контролират и сплашват хората в равнините, но планинците и онези, които бяха напуснали градовете и селата, за да се присъединят към тях, бяха много по-упорити и както се оказа по-късно, непобедими. Въпреки въздушната подкрепа, на каквато британските колониалисти отдавна в миналото не бяха могли да разчитат, съдбата на съветските войски започваше да напомня на разбитата английска колона, поела самоубийствения преход от Кабул към Джалалабад.

По пътищата дебнеха засади, а планините защитаваха обитателите си от въздушните удари. Пък и фактът, че през септември 1986-а муджахидините се сдобиха с американски ракети „Стингър“, принуди съветските пилоти да летят все по-високо, твърде високо, ако трябва да сме точни, или да рискуват да бъдат свалени. Руските загуби се увеличаваха непрестанно, а към тях се прибавяха все повече ранени или болни. Дори в контролирано общество като съветското, духът падаше стремглаво с всеки ден.

Войната беше изключително жестока. Пленниците бяха рядкост и истинските щастливци бяха сполитани от бърза смърт. Планинските родове особено мразеха руските пилоти и, ако успееха да пленят някой, го връзваха, разпаряха му корема, а после го оставяха жив под палещото слънце, докато вътрешностите му не изсъхнат. Другият вариант бе да го оставят в ръцете на жените и техните остри ножове за дране на кожи.

В отговор руснаците бомбардираха, взривяваха и засипваха с куршуми всичко, което мърдаше — мъже, жени, деца и животни. Над планините бяха пуснати милиони мини, които в крайна сметка превърнаха цяла една нация в инвалиди, когато войната свърши, милион афганистанци бяха убити, милион — завинаги осакатени, а пет милиона бяха бежанци.

Измат Хан знаеше всичко за оръжията от престоя си в бежанския лагер и любимото му беше, разбира се, автомат „Калашников“. Горчивата ирония в случая бе, че това изобретение на руснаците, любимо на всяко революционно или терористично движение по света, сега беше използвано срещу самите тях. Американците обаче имаха сериозна причина да снабдяват муджахидините именно с АК-47 — така те можеха да попълват амунициите си направо от убитите съветски войници.

Другото предпочитано оръжие беше гранатометът, лесен за ползване и презареждане и сеещ неминуема смърт на близки и средни разстояния.

Измат Хан беше едър за петнайсетте си години и отчаяно му се искаше страните му да обраснат с брада като на истински мъж. Скоро планините го превърнаха точно в такъв — суров и здрав млад мъж. Краката на пущуните сякаш никога не се уморяваха и на височините, на които на други хора не би достигнал въздух, дишането им бе равно и спокойно.

Година след завръщането му у дома, един ден го повика баща му. С него имаше някакъв непознат с почерняло от слънцето лице и черна брада. Носеше шалвари и роба, туристически обувки и кожен елек без ръкави. На земята зад него лежеше най-голямата раница, която момчето бе виждало, и два подобни на тръби предмета, увити в овчи кожи. Освен това непознатият носеше тюрбан на пущун.

— Този човек е наш гост и приятел — каза Нури Хан. — Дошъл е да ни помогне и да се бие на наша страна. Трябва да занесе нещо на Шах Масуд в Панджшир и искам от теб да го съпроводиш дотам.

5.

Младежът се втренчи в непознатия. Сякаш не бе чул казаното от Нури Хан.

— Той афганец ли е?

— Не, ингилиз.

Измат Хан се слиса. Та това бе вечният враг. Нещо повече, имамът в мадраса заклеймяваше англичаните с яростна злъч. Този човек беше кафир, неверник и насрани, християнин, който цяла вечност щеше да гори в ада. И сега той трябваше да го съпроводи през стотици километри в планините чак до прочутата долина на север? Да прекара дни и нощи с него? А баща му, при все че беше добър човек и добър мюсюлманин, го бе нарекъл „приятел“. Как бе възможно?

Англичанинът докосна гърдите си над сърцето.

— Салаам алейкум, Измат Хан.

Нури Хан не говореше арабски, въпреки че в последно време към планинците се бяха присъединили много арабски доброволци. Те общуваха единствено едни с други, вършеха свои си неща и нямаше никаква причина да се сближаваш с тях. Но Измат беше чел Корана много пъти, а Коранът бе на арабски. Пък и имамът говореше само на този език. Така че момчето знаеше достатъчно.

— Алейкум ас-салаам — отвърна то. — Как те викат?

— Майк — каза мъжът.

— Ма-айк — повтори Измат. — Странно име.

— Добре, да пием чай — намеси се баща му. Тримата стояха на входа на една пещера на петнайсетина километра от останките от разрушеното им селце. По-навътре в пещерата, достатъчно далеч от входа, за да не изпуска издайнически дим навън, гореше неголям огън.

— Ще преспим тук, а на сутринта двамата тръгвате на север. Аз отивам на юг при Абдул Хак. Ще има голяма операция на пътя между Джалалабад и Кандахар.

Хапнаха козешко и оризови питки. После си легнаха. Преди изгрев Измат и спътникът му поеха на север.

Пътят им минаваше през малки долчинки, където лесно можеха да намерят убежище. Но между тях имаше и скалисти хребети, сред които щяха да са постоянно изложени на опасност. Затова решиха да се придвижват по тях нощем, а денем да прекосяват долчинките.

На втория ден ги застигна лош късмет. Напуснаха бивака си преди изгрев слънце и призори се озоваха тъкмо пред един оголен хребет. Ако изчакаха, щяха да загубят цял ден, затова Измат Хан настоя да продължат. И точно когато бяха на средата на скалистия склон, чуха бумтенето.

Хвърлиха се на земята и замряха, но вече бяха закъснели. Над билото срещу тях се появи съветски боен хеликоптер Ми-24 Д, известен още като „Хинд“. Единият пилот явно бе мернал движение или проблясък, защото хеликоптерът смени курса и се насочи право към тях. Ревът на двата двигателя „Изотов“ ставаше все по-мощен, както и добре познатото тракане на перките.

Заровил глава между лактите си, Майк Мартин си позволи да хвърли светкавичен поглед към хеликоптера. Без съмнение ги бяха забелязали. Хеликоптерът идваше право към тях и се снишаваше за атака.

За всеки пехотинец е истински кошмар да бъде приклещен от боен вертолет на открито, без никаква подкрепа от въздуха. Мартин се огледа. На стотина метра имаше купчина камъни, която можеше да им послужи за временно прикритие. Той скочи, изкрещя на момчето да го последва и се затича натам. Остави петдесеткилограмовата си раница, но взе едната от тръбите, които така бяха заинтригували спътника му.

Ушите му бучаха от собствения му учестен пулс, тропота на момчешките крака отзад и воя на спускащия се към тях хеликоптер. Нямаше и да опита да пробяга разстоянието до камъните, ако не бе забелязал нещо обнадеждаващо. По всичко личеше, че хеликоптерът не носи бомби, а ракетните му установки са празни. Мартин жадно си пое въздух с надеждата, че е прав. И беше.

Сутрешната смяна на пилота Симонов и неговия помощник Григориев включваше полет над една долина, в която според разузнаването се укриваха муджахидини. Хеликоптерът първо стовари бомбите си от голяма височина, после се снижи и изстреля ракетите. От цепнатините в скалите изскочиха кози — ясен знак, че долу наистина има хора. Симонов разпердушини животните с повечето от патроните на 30-милиметровата картечница, после набра височина и обърна към съветската база край Джалалабад. Именно тогава Григориев забеляза някакво движение на скалите под тях и щом видя, че малките фигурки удрят на бяг, подготви картечницата. В момента, в който двамата бягащи се скриха зад куп камъни, хеликоптерът увисна на 600 метра височина и цевите забълваха куршуми. А после спряха. Симонов изруга. Беше изстрелял всичко по няколко кози, а сега под него имаше двама муджахидини! Трябваше бързо да презареди.

Хеликоптерът вдигна нос и се отдалечи с широк завой, за да избегне билото отпред.

Мартин и Измат Хан изпълзяха иззад укритието си. Момчето видя как ингилизът набързо разопакова овчите кожи и измъкна къса тръба. Измат бе улучен в бедрото, но не изпитваше болка. Просто стоеше като вцепенен.

Човекът от САС трескаво сглобяваше едната от ракетите „Блоупайп“, предназначени за Шах Масуд.

Някои ракети земя — въздух се насочват от наземен радар. Други ползват собствен радар, монтиран в корпуса. Трети се ориентират по инфрачервени лъчи. Четвърти са с топлинно насочване — регистрират температурата, излъчвана от двигателите на съответния летателен апарат, и я преследват.

„Блоупайп“ са устроени много по-просто. След като изстреля ракетата, боецът трябва да остане на мястото си и да я насочва с радиосигнали, излъчвани от миниатюрен пулт за управление. Основният недостатък е, разбира се, в риска, който трябва да се поеме пред лицето на приближаващия враг.

Мартин вкара ракетата в тръбната установка, включи батерията и жироскопа, зае позиция и видя през мерника, че хеликоптерът се връща. Тогава стреля. Ракетата изхвърча със свистене. Сега всичко зависеше само от него. Той предположи, че разстоянието до целта е около 1300 метра и бързо намалява. В този момент Симонов откри огън с презаредената картечница.

Четирите цеви под носа на хинда се завъртяха. Стотни от секундата по-късно съветският пилот забеляза пламъчето на носещата се към него ракета. Вече всичко бе въпрос на нерви.

Куршумите се забиваха в скалите, разхвърчаха се каменни отломки. Всичко продължи две секунди, но за това време над 70 куршума удариха земята край Мартин… докато Сине наведе хинда в опит да избегне ракетата.

Доказано е, че при опасност на пътя човек инстинктивно прави завой наляво. Точно затова, макар и въведено само в няколко страни, лявото движение всъщност е по-сигурно. Паникьосалият се шофьор предпочита да влезе в канавката, но на всяка цена да избегне челния удар.

Симонов се паникьоса и зави наляво.

Първата степен на ракетата падна и тя достигна свръхзвукова скорост. Мартин я насочи в свое дясно точно преди Симонов да извие. Предположението му излезе правилно. При завоя хиндът леко се наклони назад и бойната глава се заби право в корема му. Теглото й беше само три килограма, но дори при такава тежест ударът с над хиляда километра в час бе страховит. Главата проби бронята, ракетата проникна в хеликоптера и се взриви.

Потънал в пот на върха на ветровития хребет, Мартин видя как машината се разтресе от взрива, от двигателя й заизлиза пушек и тя започна да пада към долината.

При удара в речното корито от корпуса се извиси пламък, после стълб черен дим. Двамата руснаци бяха мъртви. Командирите им в Джалалабад със сигурност щяха да предприемат нещо. Пътят оттам можеше да изглежда дълъг и труден — но не и за изтребител „Сухой“.

— Да тръгваме — каза на арабски на момчето. То се опита да се изправи, ала не успя. И тогава Мартин видя кървавото петно на бедрото му и без да каже и дума, хукна да донесе раницата.

Разпра единия крачол на шалварите. Раната беше малка, но изглеждаше дълбока. Можеше да е причинена от някой от куршумите, можеше и да е от отхвръкнал камък. Нямаше как да знае обаче колко близо до бедрената артерия е. В Херефорд го бяха обучили да оказва първа помощ и на основните медицински умения, но в афганистанските планини — и то при надвиснала руска опасност — нямаше време за хирургически операции.

— Ще умрем ли, ингилиз? — попита момчето.

— Не и днес, стига такава да е волята на Аллах, Измат. Не и днес.

Мартин бе изправен пред сложна дилема. Имаше нужда От цялото съдържание на раницата си. Но можеше да носи само или нея, или момчето.

— Познаваш ли планините тук? — попита той.

— Разбира се — отвърна афганецът.

— Значи ще се върна тук с друг водач. Ще ми обясниш накъде да го упътя. Първо обаче ще заровя раницата и ракетите.

Отвори една правоъгълна метална кутия и извади спринцовка. Пребледнялото момче го наблюдаваше мълчаливо.

„Готов съм — помисли си Измат Хан. — Щом неверникът иска, нека ме измъчва. Няма да пророня и звук“.

Англичанинът заби иглата в бедрото му. Момчето не гъкна. След секунди морфинът започна да действа и болката се притъпи. Англичанинът вече бе извадил сгъваемата си лопата и ръчкаше с нея твърдата земя. Когато приключи, натика в дупката раницата и двете тръби и ги покри с купчина камъни. Сега никой нямаше да ги намери. Той се огледа и запомни мястото, за да може по-късно безпроблемно да открие снаряжението си.

Момчето заобяснява, че може да върви и само, но Мартин просто го метна на рамо и закрачи напред. Макар и мускулест, Измат беше слаб и не тежеше повече от раницата. И все пак изкачването във все по-разредения въздух Нямаше да е добър избор. Затова Мартин реши да се спусне По пътеката надолу към долината. Решението му се оказа правилно.

Свалените съветски хеликоптери и самолети привличаха тълпи пущуни, които набързо ги разфасоваха. Стълбът дим още не бе забелязан от руските патрули, а и последното, което беше изпратил по радиото Симонов, бяха неразбираеми викове. Но пушекът вече бе събрал група муджахидини, с които двамата се срещнаха в долината.

Измат Хан обясни какво се е случило. Планинците започнаха да се смеят и да тупат човека от САС по гърба. Той настоя спътникът му да получи сериозна помощ, което означаваше превоз и хирургическа намеса. Един от муджахидините каза, че познавал някакъв човек с муле, живеел наблизо, и отиде да го доведе. Дойдоха по тъмно. Мартин би втора морфинова инжекция на Измат.

После тримата с новия водач поеха през черната нощ. На сутринта стигнаха южната страна на Спин Гар. Там водачът спря, посочи напред и изсумтя:

— Шаджи. Араби.

После им каза, че няма да продължи и че си иска мулето. Последните два километра Мартин пренесе момчето на гръб. Шаджи беше комплекс от над петстотин пещери. През последните три години тъй наречените „афганистански араби“ ги бяха разширили и обзавели така, че сега Шаджи приличаше на огромна военна база със собствена джамия, складове, библиотека с религиозни текстове, кухни и напълно оборудвана болница.

Първите постови ги спряха и докато обсъждаха помежду си как да постъпят, Мартин разпозна северноафриканския им арабски. Прекъсна ги пристигането на техния старши, който, от своя страна, говореше саудитски арабски. Мартин разбираше всичко, но му се стори по-разумно да не приказва и с ръце се опита да покаже, че приятелят му се нуждае от незабавна операция. Саудитецът кимна и ги поведе към пещерите.

След час Измат Хан вече бе опериран и куршумът бе измъкнат от крака му.

Мартин изчака момчето да се събуди. Седеше мълчаливо в сенките в единия ъгъл на помещението и се опитваше да не се набива на очи.

След още час влязоха двама мъже. Единият беше много висок, младолик и с дълга брада. Носеше камуфлажно яке върху дълга роба и бяло покривало на главата. Другият, облечен в лекарска манта, бе по-нисък, закръглен, на не повече от трийсет и няколко години, с малък топчест нос, на който се крепяха очила с кръгли рамки.

След като прегледаха двамина от собствените си хора, те се приближиха до афганеца. Високият заговори на саудитски арабски.

— И как се чувства нашият млад афгански боец?

— Слава на Аллах, вече съм по-добре, шейх — отвърна на същия език Измат. Удостои високия с титла и на него очевидно му стана приятно.

— О, още си толкова млад, а говориш арабски. — Той се усмихна.

— Прекарах седем години в мадраса в Пешавар. Върнах се миналата година, за да се сражавам.

— И за какво се сражаваш, синко?

— За Афганистан — отговори момчето. По лицето на саудитеца пробяга сянка и Измат Хан разбра, че е сбъркал отговора.

— И за Аллах, шейх — добави той.

Сянката изчезна и усмивката се върна. Саудитецът се наведе и потупа момчето по рамото.

— Ще дойде ден, когато Афганистан вече няма да има нужда от теб, но милостивият Аллах винаги ще разчита на воините си. Как е раната на нашия млад приятел?

Въпросът бе зададен към тантурестия доктор.

— Да видим — измърмори той и дръпна нагоре робата на Измат. Раната беше чиста, затворена с шест шева и дезинфекцирана. Докторът изхъмка одобрително.

— До седмица ще си проходил отново — каза доктор Ай ал Зауахири. После двамата с Осама бин Ладен излязоха от помещението. Никой от тях не забеляза от седналия в ъгъла мъж, отпуснал глава като заспал.

След малко Мартин стана, отиде до леглото на младежа и прошепна:

— Трябва да тръгвам. Арабите ще се погрижат за теб. Ще се опитам да открия баща ти, за да ми намери нов водач. Нека Аллах бъде с теб, приятелю.

— Внимавай, Ма-айк — отвърна момчето. — Тези араби не са като нас. Ти си кафир, неверник. А те са досущ като имама в мадраса. Мразят всички неверници.

— Тогава ще съм ти безкрайно благодарен, ако не им кажеш какъв съм — отвърна англичанинът.

Измат Хан затвори очи. По-скоро щеше да умре в мъчения, отколкото да издаде новия си приятел. Така повеляваше моралният кодекс на пущуните. Когато отново отвори очи, ингилизът бе изчезнал. По-късно чу, че все пак бил стигнал до Шах Масуд в Панджшир, но така и не го видя повече.

След половин година отвъд съветските линии в Афганистан Майк Мартин се завърна у дома с доста добър пущу. Възстановиха го в чин и отново го изпратиха в Северна Ирландия. Този път обаче беше различно.

Войниците от САС ужасяваха ИРА и да убият или, още по-добре, да заловят жив, а после да измъчват и убият един от тези, които помежду си наричаха „сасове“, беше мечтана цел за ирландците. Майк Мартин бе зачислен към 14-а разузнавателна част, позната още като „Невидимите“.

Това бяха очите, ушите и носовете на британците. Абсолютно незабележими, те винаги трябваше да знаят къде ще е следващият удар на атентаторите. И за да е така, се налагаше да вършат чудеса.

Проникваха в къщите на лидерите на ИРА през покривите и ги обримчваха с подслушвателни устройства от мазето до тавана. Микрофони се поставяха дори в ковчезите на убитите ирландци, защото лидерите често обменяха информация, докато се преструваха, че отдават почит на своите мъртъвци. Телескопичните обективи на камерите улавяха всяко движение на устните, а после екипите разшифроваха казаното. А когато попаднеха на нещо специално, Невидимите го прехвърляха на следователите.

Правилата бяха стриктни. За да им бъде отвърнато, хората от ИРА трябваше да стрелят първи, и то именно по войниците от САС. Ако по време на схватка хвърлеха оръжията си на земята, трябваше да бъдат арестувани. Преди да произведат и един изстрел, САС и парашутистите трябваше да са сигурни, че той е неизбежен. Стара традиция на британските политици и адвокати е да подсигуряват гражданските права на своите противници, но не и на собствените си войници.

Мартин прекара осемнайсетте месеца като капитан от САС в Ълстър с две запомнящи се среднощни засади. Във всяка от тях бе засичана група въоръжени членове на ИРА. И във всяка те бяха достатъчно глупави, за да извадят и насочат оръжията си към спецчастите. На сутринта лекарите просто регистрираха броя на труповете.

Втория път Мартин бе прострелян. Имаше късмет. Беше лека рана в бицепса, но го изпратиха на възстановителни процедури у дома — в Хадли Корт. Там срещна медицинската сестра Лусинда, която след кратка връзка стана негова съпруга.

През пролетта на 1990-а той се върна в парашутните части и бе назначен в Министерството на отбраната в Уайтхол. Купиха си къща и за първи път през живота си Мартин влезе в ролята на един от хилядите костюмари, които тръгват на работа със сутрешния влак за Лондон. Зачислиха го към Управлението за специални военни операции (УСВО). Но за пореден път чужд агресор успя да го измъкне от бумащината.

На 2 август същата година Саддам Хюсеин нападна съседен Кувейт. И Маргарет Тачър, и американският президент, Джордж Буш, не можеха да гледат безучастно. В рамките само на седмица бяха начертани плановете за контраудар и освобождаване на богатата на петрол държавица.

Независимо че УСВО работеше под пълна пара, дългата ръка на разузнаването успя да стигне до Мартин. Предложиха му да се срещне с неколцина „приятели“ на обяд.

Срещата бе в дискретен клуб в Сейнт Джеймс, а домакини бяха двама старши офицери от Фирмата. На масата седеше и един аналитик, натурализиран британец, роден в Йордания, който работеше в правителствената комуникационна служба в Челтнам. Работата му бе да подслушва и разгадава засечените в арабския свят съмнителни разговори, но ролята му на този обяд бе различна.

Той бързо заговори на Майк Мартин на арабски и щом получи удовлетворителни отговори, кимна на хората от Воксхол Крос и отсече:

— Не съм чувал нищо по-добро. С това лице и този глас може да мине.

После стана и си тръгна. Задачата му бе приключила.

— Ще сме ви невероятно благодарни — каза по-старшият от агентите, — ако заминете за Кувейт и съберете впечатления от там.

— Ами армията? — попита Мартин.

— Мисля, че ще ни разберат — отвърна агентът. Военните отново се размрънкаха, но нямаха избор. След няколко седмици Мартин прекоси саудитската граница с Кувейт, предрешен като търговец на камили. Северно от столицата мина покрай няколко иракски патрула, но те не обърнаха никакво внимание на брадатия номад, който водеше две животни към пазара. За бедуините политиката бе безинтересна и те никога не се намесваха във войните, разкъсвали арабските земи от хилядолетия. Затова и нашествениците винаги ги оставяха на мира.

След още няколко седмици Мартин успя да се свърже с кувейтската съпротива, да обучи няколко групи, да им посочи силните и слабите страни на иракчаните — и най-накрая да напусне безпрепятствено страната.

Втората му задача по време на войната в Залива бе в Ирак. Тогава просто прекоси границата откъм Саудитска Арабия и хвана автобуса за Багдад. Беше облечен бедно и носеше кафез с кокошки.

В града, който познаваше отлично, успя да си намери работа като градинар в една богаташка къща. Живееше в бараката в единия ъгъл на двора. За изпълнението на мисията си разполагаше с миниатюрна сателитна чиния, чиито съобщения не можеха да бъдат прихващани от иракското разузнаване, но достигаха Рияд безпроблемно.

Една от най-добре пазените тайни в тази война бе, че Фирмата разполагаше с източник в най-близкото обкръжение на Саддам. Мартин така и не се срещна с този човек — просто взимаше съобщенията му от тайните пощенски кутии и ги препращаше към Саудитска Арабия.

На 28 февруари 1991-ва Саддам капитулира и Майк Мартин напусна страната през нощта, като за една бройка не получи куршум от патрулиращите край границата войници от френския Чуждестранен легион.

На сутринта на 15 февруари 1989-а командващият 40-а армия, генерал Борис Громов, мина по Моста на приятелството на река Амударя и се прибра в съветски Узбекистан. Армията му вече се бе изтеглила. Войната в Афганистан свърши.

Еуфорията не трая дълго. „Съветският Виетнам“ беше истински провал. Европейските сателити на СССР надигаха глави, а икономиката на страната бе в спад. През ноември берлинчани сринаха Стената и съветската империя просто се разпадна.

Руснаците оставиха в Афганистан правителство, което, поне според повечето анализатори, едва ли щеше да издържи дълго под натиска на тържествуващите лидери на съпротивата. Прогнозата обаче не се сбъдна. Имаше две основни причини президентът Наджибула, любителят на уиски, когото съветските войски оставиха в Кабул, да се задържи по-дълго. Първата бе, че афганистанската армия все още беше значително по-силна от всяка друга военна формация в страната и разчиташе на подкрепата и на тайната полиция Хад. Заедно те контролираха градовете, където бе съсредоточена голямата част от местното население.

Другата, не по-маловажна причина, бяха самите лидери на съпротивата, които в крайна сметка се оказаха шайка опортюнисти и безчинстващи грабители и понеже не можеха да се обединят, за да съставят стабилно правителство, постигнаха точно обратното — гражданска война.

Това обаче не занимаваше Измат Хан. Заедно със своя преждевременно остарял и превърнат почти в развалина баща и оцелелите им съселяни той се зае да построи наново Малоко-зай. Разчистиха останките камък по камък и изградиха новите си домове.

С раната в крака Измат получи истинското си бойно кръщение и на практика поведе лашкара на баща си в битките, макар командир все още да се водеше Нури Хан. След края на войната отрядът му сложи ръка на огромно количество изоставени от съветските войски оръжия и боеприпаси. Пренесоха ги през Спин Гар до пакистанския град Парашинар и ги изтъргуваха за крави, кози и овце.

Макар и животът им дотогава да не бе лесен, да започнат всичко отначало беше още по-тежко. Измат Хан обаче харесваше физическия труд, пък и се чувстваше окрилен от съживяването на Малоко-зай. Човек не може без корените си, а неговите бяха тук. Когато стана на двадесет, той вече водеше петъчните молитви в джамията.

Номадите, чиито кервани спираха в селището, разказваха притесняващи истории за живота в равнините. Лоялната на Наджибула афганистанска армия все още държеше градовете, но провинцията беше в ръцете на главатарите и бандитските им отряди. Те вардеха основните пътища и рекетираха всички преминаващи. Ако откажеха доброволно да се разделят с парите или стоката си, ги пребиваха до смърт.

Пакистанското разузнаване продължаваше да подкрепя Хекматиар и в контролираните от него региони цареше тотален терор. Основателите на Пешаварската седморка се бяха хванали за гушите и обикновените хора изнемогваха. Муджахидините, от герои, се превърнаха в злодеи. Измат Хан благодареше на Аллах, че му е отредил живот далеч от равнините.

След края на войната почти всички араби напуснаха планинските си скривалища. Високият саудитец, който междувременно се бе превърнал в техен неформален лидер, също изчезна. Останаха само около петстотин души, но те не се радваха на уважение сред местните, а и бяха разпръснати на малки групи и се препитаваха основно като просяци.

Веднъж двайсетгодишният Измат Хан посети съседна долина и видя една девойка да пере в потока. Тя не чу стъпките на коня му и не свари да покрие лицето си и погледите им се засякоха. Тя скочи и избяга, разтреперана от срам и уплаха, но за този кратък миг Измат Хан успя да види, че е красива.

Той постъпи, както би постъпил всеки млад мъж на негово място. Попита майка си. Тя бе истински щастлива от чутото и скоро с две от лелите му започна да проучва момичето и да убеждава Нури Хан да скрепи брачния договор с баща й. Красавицата се казваше Мариан и в края на пролетта на 1993-та вдигнаха сватба.

Разбира се, тържеството бе на открито, сватбарите посипваха главите на младоженците с цветчета, а булката пристигна на богато украсен кон. Песента на дудуците се носеше из въздуха, а под дърветата имаше танци, макар и само за мъжете. Възпитан в мадраса, Измат беше против музиката и танците, но баща му, внезапно възвърнал енергията си, успя да се наложи. Затова младежът за ден забрави уахабитското си образование и затанцува на поляната пред погледа на съпругата си.

Времето между първата им среща край потока и сватбата бе оползотворено както за уговарянето на всички подробности и зестрата, така и за издигането на нова къща за младоженците в имота на Нури Хан. Именно в нея Измат заведе жена си в нощта след тържеството, а майка му отвън поклати глава със задоволство, когато от вика на момичето разбра, че то току-що се е превърнало в жена. След три месеца стана ясно, че първото им дете трябва да се появи сред снеговете през февруари.

Мариан беше още бременна, когато арабите се върнаха в Спин Гар. Високият саудитец не беше с тях, защото се намираше в далечна земя, наречена Судан. Но беше проводил по хората си много пари и с тяхна помощ те успяха да убедят местните военни главатари да им помогнат в издигането на тренировъчни лагери. Така в Халид ибн Уалид, Ал Фарук, Садиик, Халдан, Джихад Вай и Дарунта се събраха да се подготвят за война хиляди доброволци от целия арабски свят.

Но коя война? Доколкото виждаше Измат Хан, те не вземаха страна в междуплеменните кръвопролития. За какво се обучаваха тогава? По-късно разбра, че високият мъж, когото последователите му наричаха Шейха или Емира, е обявил джихад на собственото си правителство в Саудитска Арабия и на Запада.

Измат обаче нямаше проблем със Запада. Парите и храната на Запада бяха помогнали за победата над окупаторите, а единственият неверник, когото познаваше, бе спасил живота му. Той реши, че това няма да е неговата свещена война, неговият джихад. Притесненията за собствената му родина бяха много по-сериозни. Положението в нея започваше да става нетърпимо.

6.

Мартин се върна в парашутните части и макар да не му задаваха въпроси — най-малкото защото им бе наредено да не го правят, вече му се носеше славата на загадъчен тип. Две необясними отсъствия от служба, всяко по половин година, при това в рамките само на четири години — предостатъчно любопитни факти за всяка армейска част. През 1992-ра го изпратиха във военния колеж в Камбърли, а после обратно в министерството, ала вече със звание майор.

Разпределиха го отново в Управлението за специални военни операции, но този път в Трети отдел, който отговаряше за Балканския полуостров. На Балканите бушуваше война и предвождалите от Милошевич сърби продължаваха да отвращават останалия свят със зверските масови убийства, които наричаха „етническо прочистване“. Мартин прекара следващите две години зад бюро и накрая това почна да го изнервя.

Офицерите, служили в САС, могат да се върнат в спецчастите само по покана. Майк Мартин получи тази покана в края на 1994-та. Беше по-хубаво от най-хубавия коледен подарък. Но не и за Лусинда.

Двамата нямаха деца. Имаха кариери, всяка от които се развиваше в своята си посока. На Лусинда бе предложено повишение, шанс, който тя не искаше да изпуска, но за целта трябваше да се премести на север. Когато на Мартин бе наредено да поеме командването на бригада „Б“ от 22-ра дивизия на САС и да я поведе на тайна операция в Босна, отношенията им вече бяха доста обтегнати. Привидно бригадата щеше да е част от мироопазващите структури на ЮНПРОФОР, но в действителност щеше да издирва и арестува военнопрестъпници. Не му разрешиха да разкаже подробностите на Лусинда, а само да й съобщи, че се налага да замине.

Това беше последната капка. Лусинда предположи, че отново го прехвърлят в арабския свят, и му постави ултиматум: да избере парашутистите, САС и проклетата си пустиня или да се премести с нея в Бирмингам и да запази семейството си. Той помисли малко и избра пустинята.

Далеч от уединените долчинки в Спин Гар старият партиен лидер Юнис Халес почина и Хизб Ислами вече бе под пълния контрол на Хекматиар, човек, чиято жестокост Измат презираше.

През февруари 1994-та, в месеца, в който се роди детето на Измат, президентът Наджибула бе свален от власт. За негов заместник бе избран професор Раббани, ала пущуните не приемаха да бъдат управлявани от таджик. Извън Кабул всичко на пръв поглед бе в ръцете на военните главатари, но реално страната тънеше в хаос и анархия.

Случваше се и нещо друго. След войната хиляди млади афганистанци се завърнаха в пакистанските мадраси, за да завършат обучението си. Други пък — най-младите, които дори не бяха участвали във военните действия — напуснаха Афганистан, за да получат поне някакво образование. И през следващите години мозъците им биваха промивани от уахабитите. Сега тези момчета започваха да се връщат по родните си места, но философията им бе коренно различна от тази на Измат Хан.

Юнис Халес беше много набожен човек, но по своему умерен, така че в неговите мадраси се преподаваше с известна сдържаност. В останалите обаче се наблягаше само върху свръхагресивните пасажи на Строфите на меча от свещения Коран. От своя страна, старият Нури Хан, макар също набожен, не виждаше защо човек трябва да пренебрегва музиката, танците, спорта или толерантността към останалите.

Повечето от младежите, завърнали се в Афганистан, бяха зле образовани от полунеграмотните си имами. Не знаеха нищо за живота, за жените (повечето живееха и умираха, без да са докоснали жена) или дори за културата на собственото си племе — така, както я бе научил от баща си самият Измат. Освен Корана ги вълнуваше само още едно — войната.

През лятото на 1994-та Измат Хан и един негов братовчед заминаха за Джалалабад. Така станаха свидетели на голямото клане, извършено от хората на Хекматиар в малко селце край града. Селяните просто бяха отказали да плащат непосилния данък. Двамата видяха обезобразените трупове на мъжете, пребитите жени и горящите къщи. Измат Хан беше отвратен. А в Джалалабад разбра, че насилието е напълно обичайно за тези територии.

Сетне далеч на юг се случи нещо друго. Тъй като правителство на практика не съществуваше, афганистанската армия вършеше услуги на този главатар, който предложеше най-много пари.

В покрайнините на Кандахар група войници отвлече две невръстни момичета и ги изнасили многократно. Местният духовник, който беше глава и на религиозно училище, се появи в армейския лагер с трийсет свои ученици с шестнайсет пушки. Въпреки че силите изглеждаха неравностойни, те не само успяха да линчуват войниците, но и да обесят командира им на дулото на един танк. Името на духовника бе Мохамад Омар — или молла Омар. Дясното му око беше загубено в битка.

Новината се разнесе бързо. Мнозина го потърсиха за помощ. Той откликваше на всяка молба — без да иска пари, ясени, храна или каквато и да било награда. Хората му се превърнаха в герои. До декември 1994-та броят им вече надхвърляше 12 000. Всеки от тях носеше черен тюрбан като учителя си. Наричаха се „учениците“. На пущу „ученик“ е „талиб“, множественото число е „талибан“. Започнаха като пазители на няколко селца, превърнаха се в огромно движение, а когато завзеха Кандахар и в алтернативно правителство.

Пакистан открай време се опитваше да свали таджика в Кабул, за да сложи на неговото място Хекматиар, но засега опитите оставаха безрезултатни. И понеже пакистанското военно разузнаване беше инфилтрирано от ултраортодоксални мюсюлмани, подкрепата им се пренесе върху талибаните. Когато завзе Кандахар, новото движение получи в наследство огромни количества оръжие, танкове, бронирани автомобили, камиони, шест изтребителя „МиГ-21“ и шест бойни хеликоптера. Постепенно талибаните започнаха да завземат територии на север. През 1995-а Измат Хан прегърна жена си, целуна детето си и слезе от планината, за да се присъедини към тях.

По-късно, докато лежеше на пода на килията си в Куба, Щеше да си спомни, че онези дни сред семейството бяха най-щастливите в живота му. Беше на двайсет и три.

Разбра за тъмната страна на талибанското движение твърде късно. Макар пущуните да бяха набожни, в Кандахар вярата им бе подложена на възможно най-страховитите изпитния, които беше виждал светът на исляма.

Всички девически училища бяха затворени. Жените нямаха право да напускат къщите си сами и да се движат без бурки — одежди, които покриваха целите им тела и глави. Тропането на женските налъми по плочките беше немислимо заради нечистите помисли, които би предизвикало.

Песните, танците, музиката, спортът и пускането на хвърчила, превърнало се в национално забавление, също бяха забранени. Молитвите бяха задължителни пет пъти дневно. Мъжете трябваше да носят бради. За реда следяха млади фанатици с черни тюрбани, които познаваха единствено Строфите на меча, жестокостта и войната. От освободители те се бяха превърнали в нови агресори, но походът им не можеше да бъде спрян. Целта им бе да сринат властта на военните главатари, а тъй като народът мразеше безчинстващите банди, бе готов дори на новите правила. Те поне означаваха ред, законност, никаква корупция, престъпления и изнасилвания. Молла Омар обаче беше просто войнстващ духовник. Революцията, започнала от обесването на един командир на дулото на танк, завърши с уединението му в Кандахар. Последователите му бяха като пренесени от Средновековието и едно от нещата, които не познаваха, беше страхът. Те боготворяха едноокия молла, скрил се зад крепостните стени, и осемдесет хиляди от тях загинаха в негово име. Далеч оттам, в Судан, високият саудитец, който командваше 20 000 араби, просто наблюдаваше и изчакваше.

Измат Хан се присъедини към лашкар от мъже, събрани от собствената му провинция — Нангархар. Те веднага оцениха новия си другар, който имаше опит във войната с руснаците и дори беше раняван.

Талибанската войска не беше истинска армия. Нямаше командващ генерал, щаб, офицери, чинове и инфраструктура. Всеки лашкар беше полунезависим, подчинен на племенния си вожд, който най-често се задържаше на власт заради уменията си в боя и религиозното си благочестие. Досущ като мюсюлманските воини от първите халифати, тази войска домиташе враговете си с фанатична смелост, която й създаде такава репутация, че често отсрещната страна просто се предаваше, без да произведе и изстрел.

И когато накрая се сблъскаха с истинска армия, а именно със силите на харизматичния таджик Шах Масуд, талибаните понесоха нечувани загуби. Не разполагаха с медицински корпус и ранените просто умираха безпомощни край пътищата. Но продължаваха да прииждат нови и нови бойци. Пред портите на Кабул талибаните и Шах Масуд проведоха кратки преговори, но в крайна сметка той не прие условията им и се оттегли в собствените си територии на север. Така започна поредната гражданска война — този път между талибаните и Северния съюз на таджика Масуд и узбека Достум. Беше 1996-а. Само Пакистан (който го създаде) и Саудитска Арабия (която го финансира) признаваха новото чудато правителство на Афганистан.

За Измат Хан жребият бе хвърлен. Старият му съюзник Шах Масуд сега беше враг. Горе-долу по това време от един самолет, кацнал далеч на юг, слязоха високият саудитец, с когото Измат бе разговарял в Шаджи преди осем години, и тантурестият доктор, който бе измъкнал руския куршум от крака му. Двамата незабавно изразиха уважението си към молла Омар под формата на много пари и екипировка и така спечелиха вечната му преданост.

След превземането на Кабул във войната настъпи затишие. Още с влизането си в града талибаните измъкнаха бившия президент Наджибула от убежището му, мъчиха го, обезобразиха го и накрая овесиха трупа му на един уличен стълб. Това подсказа как смятат да управляват. Измат Хан не харесваше неоправданата жестокост, макар да бе участвал в много боеве и да бе израснал от доброволец до командир на собствен лашкар, в който непрестанно прииждаха нови и нови бойци, привлечени от лидерските му умения. В крайна сметка лашкарът му се превърна в една от четирите дивизии на талибанската армия. По някое време обаче той помоли да му разрешат да се завърне в Нангархар и беше назначен за губернатор на провинцията. Работеше в Джалалабад и можеше често да отскача да вижда жена си и детето си.

Никога не бе чувал за Найроби или Дар ес Салам. Не бе чувал и за човек на име Уилям Джеферсън „Клин“ тън. Но знаеше достатъчно за Ал Кайда, чиито последователи бяха обявили глобален джихад срещу всички неверници и най-вече срещу далечната Америка.

Това обаче не беше неговият джихад. Той продължаваше битката си срещу Северния съюз, за да успее веднъж завинаги да види родината си обединена.

Към момента Северният съюз бе приклещен в два относително малки анклава. Хазарейците бяха притиснати в планините Дарай Съф, а остатъците от войската на самия Шах Масуд — в труднодостъпната долина Панджшир и в североизточната провинция Бадахшан.

На 7-и август пред американските посолства в две африкански столици избухнаха бомби. Измат така и не разбра за това. Слушането на чужди радиостанции беше забранено и той се подчиняваше на новите правила. На 21-ви август Америка изстреля към Афганистан седемдесет ракети „Томахоук“. Те долетяха от ракетоносците „Каупен“ и „Шайлоу“ в Червено море, от разрушителите „Брискоу“, „Елиот“, „Хейлър“ и „Милиъс“, и от подводницата „Кълъмбия“, всичките разположени в Арабския залив южно от Пакистан.

Ракетите бяха насочени към тренировъчните лагери на Ал Кайда и пещерите на Тора Бора. Една от заблудените обаче се заби в скалите над Малоко-зай. Взривът в планинските недра разцепи масива и свлече част от него. Десет милиона тона скали се стовариха в равнината.

Измат завари ужасяваща картина. Цялата равнина бе погребана. Вече нямаше река, ниви, градини, стада, джамия и къщи. Семейството и съседите му бяха загинали. Родителите му, роднините му, жена му и детето бяха погребани под милиони тонове скала. Нямаше нито къде, нито защо да копае. Вече беше човек без корени и близки.

Коленичи на земята под лъчите на залязващото августовско слънце, обърна се на запад към Мека, опря чело в камъните и започна да се моли. Този път обаче молитвите му бяха различни. Закле се да отмъсти и да поеме на личен джихад срещу хората, които му бяха причинили всичко това. Така Измат обяви война на Америка.

След седмица се отказа от поста си и замина за фронта. Би се срещу Северния съюз цели две години. Междувременно великолепният тактик Шах Масуд контраатакува и нанесе огромни загуби на неопитните талибани. А в Мазар и Шариф имаше жестоки кланета — първо местните хазарейци се вдигнаха на бунт и убиха шестстотин талибани, сетне талибаните им отмъстиха, като изклаха над две хиляди цивилни.

След подписването на Дейтънското споразумение бойните действия в Босна формално приключиха. Но последствията бяха кошмарни. Сцена на сраженията бяха основно мюсюлманските територии в Босна, макар в тях да участваха босненци, сърби и хървати. Войната се превърна в най-кървавия конфликт от Втората световна насам.

Повечето зверства бяха причинени от много по-добре въоръжените хървати и сърби. Европа засрамено организира военен трибунал в Хага и зачака първите присъди. Виновниците обаче едва ли щяха да вдигнат ръце и доброволно да се явят пред съда. Милошевич не само нямаше никакво намерение да вземе мерки, но вече подготвяше десант в друга мюсюлманска провинция — Косово.

Част от Босна — едната трета от територията й, в която живееха предимно сърби, се обяви за Сръбска република и на практика повечето военнопрестъпници потърсиха убежище именно в нея.

Задачата беше следната: открийте ги, идентифицирайте ги, хванете ги и ги докарайте пред съда. Хората от САС изкараха почти цялата 1997-а в преследване на предполагаемите заподозрени във военни престъпления. Спецчастите живееха и се придвижваха основно из поля и гори.

През 1998-а Мартин се върна в Англия и в парашутните войски, вече със звание полковник. Назначиха го за инструктор във военния колеж в Камбърли. След година стана командир на Първи батальон, известен още като Пара Едно. По същото време съюзниците от НАТО отново се струпаха на Балканите, за да се опитат да предотвратят поредното масово клане.

Разузнаванията и във Великобритания, и в САЩ успяха да убедят правителствата си, че Милошевич планира да „прочисти“ бунтовната провинция Косово и да принуди поне 1,8 милиона от жителите й да се изселят в съседна Албания. Съюзниците му дадоха ултиматум, на който той не обърна никакво внимание, и скоро колони от мизерстващи и ридаещи косовари бяха изтикани през планинските проходи към Албания.

Отговорът на НАТО не бе по суша, а по въздух. Бомбардировките продължиха седемдесет и осем дни и разрушиха не само Косово, но и самата Югославия. Милошевич най-сетне клекна, а НАТО се нанесе в Косово, за да се опита да въведе ред в провинцията. За командващ на операцията беше назначен генерал Майк Джаксън, прекарал цялата си кариера в парашутните части, и Пара Едно съвсем логично замина с него.

Това вероятно щеше да е последната проява на Майк Мартин „на терен“, ако не бяха момчетата от Уест Сайд.

На 9-и септември 2001-ва из талибанската армия се разнесоха новини, които доведоха до многократни гръмки възгласи „Аллах акбар“ — „Аллах е велик“. Небето над лагера на Измат Хан край Бамиян бе раздрано от изстреляните в щастлив делириум куршуми. Ахмад Шах Масуд беше убит. Врагът беше мъртъв. Нямаше го вече мъжа, чийто чар крепеше политиката на безполезния Раббани, чиято хитрост караше съветските войски да изтръпват от ужас и чиито военни познания толкова пъти бяха разбивали талибаните.

Убийците му бяха двама фанатизирани мароканци с крадени белгийски паспорти, предрешени като журналисти и изпратени от Осама бин Ладен в услуга на неговия приятел, молла Омар. Идеята за този заговор обаче не бе на саудитеца, а на доста по-умния му съратник Айман ал Зауахири, който реши, че ако Ал Кайда направи този жест към Омар, едноокият духовник никога, дори след предстоящите събития, няма да ги екстрадира от страната си.

На 11-и септември над Източното крайбрежие бяха отвлечени четири американски самолета. В следващите деветдесет минути два от тях разрушиха Световния търговски център в Манхатън, един се заби в Пентагона, а плановете на терористите в четвъртия бяха осуетени от храбрите действия на пътниците и той се разби в полето.

Самоличността на терористите и вдъхновителите им бе разкрита за няколко дни. Новият американски президент отправи към молла Омар ясен ултиматум: предай ни водачите на терористичната мрежа или си понеси последствията. Омар просто нямаше как да изпълни условието, най-вече заради убийството на Масуд. Такива бяха правилата.

Годините на гражданска война и варварство бяха превърнали някогашната богата британска колония Сиера Леоне в мръсна дупка, в която царуваха хаосът, бандитизмът, болестите и бедността. Преди няколко години англичаните все пак решиха да се намесят и успяха да убедят ООН да изпрати 15 000 войници. Те в общи линии прекарваха дните си в казармите в столицата Фрийтаун, защото джунглата извън града им се виждаше твърде опасна. Единствено британската част обикаляше извън столицата.

В края на август патрул от единадесет ирландски рейнджъри беше подмамен в селцето, в което се намираше щабът на бунтовническата група, наричаща себе си „Момчетата от Уест Сайд“. Членовете й бяха абсолютни психопати, по цял ден се наливаха с алкохол, втриваха кокаин във венците си и дори нарязваха ръцете си, за да посипят с наркотик раните и да изпитат действието му колкото се може по-бързо. Ужасяващите действия на тези четиристотин въоръжени до зъби мъже бяха познати из цялата провинция. Рейнджърите бяха безпроблемно надвити и взети в плен.

След кратък престой в Косово Майк Мартин беше довел Пара Едно в лагера Уотърлу във Фрийтаун. След дълги преговори за петима от рейнджърите беше платен откуп. Останалите шестима бяха обречени на смърт. Британският министър на отбраната, сър Чарлз Гътри, издаде заповед: „проникнете със сила и ги измъкнете!“

Ударният отряд се състоеше от четиридесет и осем бойци от САС, деветдесет от Пара Едно и двадесет и четирима морски пехотинци. Десетима войници от САС бяха спуснати в джунглата край бандитското селище седмица преди атаката и предаваха информация оттам. Всичко, което Момчетата от Уест Сайд кажеха или направеха, ставаше достояние на командването. Именно така британците разбраха, че не е останал никакъв шанс за мирно решение на проблема.

Майк Мартин се включи с втория екип минути след като бунтовническа мина рани шестима войници от първата група, включително командира й, и това наложи спешната им евакуация.

Селото или по-точно двете селца — Гбери Бана и Магбени, бяха разположени на бреговете на калната река Рокел. САС и морските пехотинци атакуваха Гбери Бана, където бяха заложниците, като успяха не само да ги спасят, но и да удържат на яростните контраатаки. Парашутистите поеха Магбени. Във всяко от селцата имаше по около двеста от Момчетата от Уест Сайд. Шестима от тях бяха пленени, неколцина избягаха в джунглата. Никой не си направи труда да преброи убитите, но бяха над триста.

САС и Пара Едно дадоха дванайсет ранени, а един от хората на САС, Брад Тиниън, почина от раните си.

Майк Мартин лично поведе битката в Магбени. Беше старомоден бой със стрелба от упор и ръкопашни схватки. Десантчиците от южната страна на Рокел бяха изгубили радиостанцията си в същия взрив, в който бе ранен командирът на първата група. Затова кръжащите над селцата хеликоптери нямаха никаква информация къде точно са целите им. В крайна сметка войниците бяха принудени да атакуват с гневни викове, ругатни и отсечени команди, докато най-сетне Момчетата от Уест Сайд не се разбягаха и не намериха смъртта си.

Почти половин година след този ден — Майк Мартин си беше у дома — телевизията показа ужасяващите кадри на врязващите се в кулите-близнаци пътнически самолети. Седмица по-късно стана ясно, че САЩ ще проникне в Афганистан, за да потърси отговорните за това нападение, независимо дали в Кабул са съгласни, или не.

Лондон начаса обеща подкрепата си и Щатите поискаха услугите на британските летящи танкери и спецчастите. Шефът на МИ-6 в Исламабад също се обади за помощ. На пръв поглед във Воксхол Крос можеха да се справят и сами, подкрепа пожела и британският военен аташе в Пакистан. Така че Майк Мартин напусна бюрото си в щаба на парашутните сили в Олдършот и хвана следващия полет за Исла-мабад, където щеше да изпълнява ролята на офицер за свръзка между специалните части.

Пристигна там две седмици след взривяването на Световния търговски център и в деня, в който съюзниците проведоха първите си атаки.

7.

Докато бомбите засипваха Кабул, Измат Хан и бойците му се сражаваха на северния фронт в Бадахшан. Светът беше вперил поглед в афганистанската столица и боевете на юг. Американските спецчасти обаче проникнаха в Бадахшан, за да окажат помощ на наследника на Шах Масуд — генерал Фахим. Именно там щеше да е истинската битка. Останалото беше само храна за медиите. Ключът към победата бе в армията на Северния съюз и въздушните удари на американците.

Афганистан не разполагаше с авиация, а танковете и тежката артилерия вече почти не функционираха. Съюзниците убедиха узбека Рашид Достум, прекарал последните години на сигурно отвъд границата, да се върне и да открие втори фронт на северозапад, за да издърпа противника от североизточния фронт на Фахим. Истинският пробив започна през ноември и в основата му стоеше маркирането на цели, технология, неусетно революционализирала бойните действия след войната в Залива през 1991-ва.

Невидими за врага, хората от спецчастите се взираха през мощните си бинокли и засичаха окопите, скривалищата, оръжията, танковете, складираните боеприпаси, продоволствията и командните бункери. После с помощта на преносимите си проектори ги маркираха — или „оцветяваха“ — с инфрачервени точици и установяваха радиовръзка с въздушните сили, които нанасяха незабавен удар.

Талибанската армия, изправена срещу Северния съюз, бе унищожена от въздушни удари, идващи или от американските самолетоносачи в Индийския океан, или от бомбардировачите „А-10“, прелитащи от Узбекистан. Насочвани от инфрачервените лъчи, ракетите и бомбите унищожаваха талибаните систематично, а таджиките триумфално заемаха позициите им.

Измат Хан продължаваше да отстъпва на юг. Талибанската армия на север първоначално наброяваше 30 000 войници, но губеше по около хиляда на ден. Нямаше лекарства и доктори, евакуацията беше немислима. Ранените просто казваха молитвите си и мряха като мухи. Крещяха „Аллах акбар“ и се изправяха срещу дъжда от куршуми.

Частите на талибаните бяха разнебитени и макар десетки хиляди да бяха карани почти насила да се записват в армията, повечето не искаха да воюват. Истинските фанатици се топяха. Измат Хан обаче продължаваше всекидневно да влиза в бой с пълното съзнание, че това може и да е за последно. На 18 февруари остатъкът от дивизията му стигна град Кундуз.

Кундуз е като малък остров, населяван от гилзайски племена, които са пущуни, сред море от таджики и хазарейци. Това беше последното убежище на талибаните. И именно там те решиха да се предадат.

Афганците не виждат нищо нередно в това да се предадат след преговори, стига условията да бъдат стриктно спазвани. Така цялата талибанска армия се предаде на генерал Фахим.

Сред талибаните имаше две неафгански групи. Едната беше От 600 араби, предани на Осама бин Ладен. До момента обаче бяха загинали над 3000 араби и Западът нямаше да рони крокодилски сълзи, ако и тези стигнеха до Аллах колкото се може по-бързо.

Другите бяха около две хиляди пакистанци и ако участието им в конфликта станеше публично достояние, много хора в Исламабад нямаше да могат да спят спокойно. Генерал Мушараф си даваше ясна сметка, че след 11-и септември има само един избор — или да се превърне във верен съюзник на САЩ и да получава милиарди под формата на помощи, или чрез военното си разузнаване да продължи да подкрепя талибаните и бин Ладен, но да плати последствията. Той избра САЩ.

Военното му разузнаване обаче все още държеше малка армия от агенти в Афганистан и пакистанските доброволци, били се за талибаните, винаги можеха да разкажат кой точно ги е надъхвал за яростната им борба на север. Затова в рамките само на три дни агентите тайно бяха върнати в Пакистан.

Друга тайна договорка доведе дотам, че около четири хиляди задържани бяха продадени за различни суми на САЩ и Русия. Руснаците искаха чеченци и — в жест към Ташкент — опозиционно настроени узбеки.

Пленената армия наброяваше над четиринадесет хиляди, но броят непрекъснато намаляваше. В крайна сметка Северният съюз обяви пред световните медии, които вече се бяха насочили на север, за да отразяват истинската война, че държи около осем хиляди военнопленници.

По-късно се реши узбекският командир генерал Достум да получи пет хиляди от тях. Той пожела да ги закара далеч на запад, в контролираните от самия него територии в Шеберган. Натикаха ги в метални контейнери, в които можеха да стоят единствено прави. Нямаха храна и вода. По някое време войниците решиха да пробият в контейнерите дупки, за да влиза въздух — и го направиха със серия откоси, които продължиха, докато писъците отвътре не спряха.

Останаха 3015 пленници, които бяха разделени на араби и други. Арабите бяха отвсякъде — саудитци, йеменци, мароканци, алжирци, египтяни, йорданци и сирийци. Узбеките бяха оставени на милостта на Ташкент и Москва. Повечето чеченци — също. Малцина от тях оцеляха. По време на войната чеченците бяха смятани за най-ожесточените, непримирими и самоубийствено настроени воини.

2400 военнопленници останаха в ръцете на таджиките. За тях повече не се чу нищо.

Един от войниците, които разпределяха пленниците, заговори на Измат Хан на арабски и понеже той му отвърна на същия език, решиха, че е арабин. Той не носеше пагони или документи, беше мръсен, гладен и изтощен. Нямаше сили да се съпротивлява, докато го тикаха в една или друга посока. Затова се озова сред шестимата афганци, които трябваше да бъдат извозени към Мазар и Шариф, право в ръцете на узбеките на Достум. По онова време медиите вече бяха навсякъде и под зоркия поглед на ООН на пленниците се осигуряваха необходимите условия.

Отнякъде се намериха камиони и шестстотин задържани бяха натоварени в тях за пътуване на запад към Мазар. Последната им спирка обаче нямаше да е самият град, а огромен затвор на петнайсетина километра след него.

Така те пристигнаха в ада. Неговото име бе Кала и Джанги.

Смятано от първата бомбардировка до превземането на Кабул от силите на Северния съюз, завладяването на Афганистан продължи петдесетина дни, но спецчастите на съюзниците действаха в страната много преди това. Майк Мартин гореше от нетърпение да се присъедини към тях, ала британските представители в Исламабад бяха непреклонни, че им е необходим за свръзка с пакистанските колеги.

И така до падането на Баграм.

Тази огромна бивша съветска авиобаза северно от Кабул беше отдавнашна цел на съюзниците. Талибанските самолети в нея вече бяха купчини желязо, а контролната кула — развалина, но бе само въпрос на време и пари да се възстановят както широките писти, така и многобройните огромни хангари и помещенията на бившия руски гарнизон.

Летището бе превзето в средата на ноември и екип от британски морски пехотинци се нанесе там колкото се може по-бързо. Майк Мартин използва тези новини за повод да замине, за да провери, както обясни в щаба, какво точно става в Баграм.

Преди пристигането на американците морските пехотинци вече бяха успели да си присвоят един от хангарите. После обиколиха наоколо с „Ландроувърите“ си и дотътриха няколко метални товарни контейнера. С помощта на бидони, талпи и доста находчивост същите бяха превърнати в работни и спални помещения с нарове, столове, маси, електрическо осветление и не на последно място — контакти, от които се захранваха котлоните за чая.

Сутринта на 26-и ноември командирът на частта събра войниците и каза:

— Нещо става в Кала и Джанги. Доколкото разбираме, някакви затворници са се разбунтували, докопали са оръжие и са влезли в престрелка с пазачите. Ще отидем да хвърлим едно око.

За мисията бяха избрани шестима пехотинци с два „Ландроувъра“.

— Имате ли нещо против да дойда и аз? Може да ви потрябва преводач — каза Мартин.

Командирът на частта бе капитан, а Мартин — полковник. Нямаше как да откаже. Мартин се метна на седалката до шофьора във втората кола. Двама пехотинци придържаха картечницата на каросерията отзад. Поеха през прохода Саланг към северните равнини и Мазар и след шест часа бяха пред Кала и Джанги.

Точната причина за инцидента, който доведе до клането в Кала и Джанги, и до днес не е уточнена. Но има факти, които не могат да бъдат пренебрегнати.

С типичната си склонност да не обръщат внимание на подробностите, западните медии упорито наричаха затворниците „талибани“. А беше тъкмо обратното. На практика, с изключение на шестимата случайно попаднали там афганци, в Кала и Джанги бе натикана победената армия на Ал Кайда, чиито воини бяха пристигнали в Афганистан с единствената цел да се сражават до смърт. Камионите от Кундуз докараха в старата крепост шестстотин от най-опасните мъже в Азия.

Посрещнаха ги стотина полуобучени узбеки, командвани от изключително некомпетентен офицер. Самият Рашид Достум отсъстваше и начело сега бе заместникът му Саид Камел.

Сред шестстотинте имаше шейсетина, които не бяха араби. Още при разпределянето в Кундуз неколцина чеченци и узбеки се престориха на чужденци, защото си даваха ясна сметка какви жестокости ги чакат в ръцете на руснаците или техните съюзници в Ташкент. Други от групата бяха пакистанци, които погрешно смятаха, че не бива да се връщат в родината си, докато всъщност там щяха да бъдат пуснати на свобода.

Останалите бяха араби.

За разлика от повечето талибани, останали в Кундуз, доведените тук бяха доброволци и до един — крайни фанатици. Обучението им в лагерите на Ал Кайда ги бе превърнало в безжалостни бойци. Никой от тях не се страхуваше за живота си — напротив, единственото, за което молеха Аллах, бе да довлекат към смъртта поне няколко западняци или приятели на западняци и така да преминат в отвъдното като мъченици.

Кала и Джанги не прилича на западна крепост. Разположена е на площ от около десет акра, в която са разпръснати едноетажни постройки, разделени от широки празни пространства с редки дървета и храсти. Външните стени на петнадесетметровия зид са полегати и на места стъпаловидни, така че да бъдат изкачени не е особено сложно. Самият зид пък е широк и кух, а в него има цял лабиринт от помещения, складове и стълби, и под тях — още един лабиринт от тунели и килии. Крепостта бе във владение на узбеките едва от десетина дни и те още не знаеха, че в южния й край се е помещавала оръжейната на талибаните.

В Кундуз взеха на пленниците автоматите и гранатометите, но никой не се сети да ги претърси основно. В противен случай щеше да се разбере, че почти всеки от тях крие под широката си роба по една-две гранати. Така ги и превозиха до Кала.

Първият знак за нещо нередно дойде още вечерта на пристигането им. Измат Хан, който беше в петия камион, чу на стотина метра напред силен гръм. Един от арабите беше придърпал неколцина узбеки към себе си и бе взривил гранатата си. Нощта се спускаше над Кала, нямаше никакво осветление и хората на Достум решиха да претърсят затворниците чак на сутринта. Скупчиха ги в центъра на двора, без храна и вода. Около тях застанаха въоръжени, но вече поизнервени пазачи.

Претърсването започна призори. Ръцете на затворниците бяха вързани зад гърбовете им, но понеже нямаше въжета, узбеките използваха за целта тюрбаните им. Тюрбаните обаче са доста по-хлабави от въжета.

Викаха пленниците един по един отпред и ги обискираха. Под робите им се намериха гранати, пистолети и пари. Саид Камел и един от заместниците му взеха парите и ги занесоха в една стаичка, уж за да ги преброят, но един любопитен узбекски войник надникна през прозореца, видя, че тъпчат плячката в джобовете си, ядосано нахлу вътре и получи недвусмислената заповед да се разкара и да си държи устата затворена. Вместо да се подчини обаче, след малко войникът се върна, този път с пушка в ръка.

Двама от затворниците, които успяха да освободят ръцете си от тюрбаните, видяха тази сценка, промъкнаха се след войника, изтръгнаха пушката от ръцете му и с приклада пребиха тримата узбеки. Всичко стана толкова бързо и безшумно, че никой от стотиците мъже на двора не разбра нищо. Крепостта обаче вече бе като барутен погреб.

По това време се появиха и двама агенти на ЦРУ — Джони Спан, по прякор Майк, и Дейв Тайсън. Спан започна разпитите на задържаните направо на двора, без да си дава сметка, че е заобиколен от шестстотин фанатици, чиято единствена цел в живота е да очистят американец. В този миг един от узбеките видя въоръжения арабин и изкрещя. Арабинът стреля и го уби. Барутният погреб се взриви.

Измат Хан седеше на земята и чакаше реда си. Ръцете му, също като на мнозина от пленниците, вече бяха свободни. Още преди тялото на простреляния узбек да докосне земята, картечниците по зида откриха огън. Клането започна.

Над сто затворници загинаха на място с вързани ръце и именно така ги завариха наблюдателите на ООН по-късно. Други помогнаха на стоящите до тях да се освободят. Приведен под огъня на картечниците, Измат Хан поведе на бегом към южната стена група, която включваше и останалите петима афганци. Той знаеше точно къде е оръжейният склад от предишното си идване тук, когато крепостта още бе в ръцете на талибаните.

Двайсетината араби, които се намираха най-близо до Майк Спан, се скупчиха около него и го убиха с голи ръце. Дейв Тайсън изпразни пистолета си в тълпата, уби трима, преди патроните му да свършат, и в последния момент успя да се измъкне.

След някакви си десет минути дворът бе празен, с изключение на труповете и ранените. Сега узбеките бяха отвън, затворниците — вътре, а голямата порта бе затворена. Обсадата започна. Щеше да продължи шест дълги дни, по време на които всяка от страните щеше да е убедена, че другата е нарушила условията на капитулацията. Това обаче вече нямаше значение.

Вратите на оръжейната набързо бяха разбити и намереното вътре — раздадено. Имаше пушки, автомати, гранати, базуки и мини, предостатъчни за петстотин мъже. Награбиха каквото можаха и се разпръснаха из крепостта. Тя вече беше тяхна.

От време на време някой узбек успяваше да се изкачи по стената отвън и да подаде глава над зида, но на секундата го посрещаха с изстрели. Хората на Достум нямаха избор, освен спешно да потърсят помощ. Генералът изпрати още сто войници. Към крепостта пътуваха и четирима американци, зелени барети от Форт Камбъл, Кентъки, един представител на военновъздушните сили и шестима души от 10-а планинска дивизия. Работата им най-вече щеше да е да преценят ситуацията, да докладват в щаба и да дадат знак за начало на въздушните удари.

Малко преди обяд от авиобазата Баграм, северно от Кабул, пристигнаха два „Ландроувъра“ с шестима морски пехотинци и преводач — полковник Майк Мартин от САС.

Контраатаката на узбеките започна във вторник. Прикрити зад единствения си танк, те проникнаха в крепостта и откриха огън по позициите на бунтовниците. Междувременно Измат Хан бе поел командването на мъжете в южното крило и при първия изстрелян снаряд им нареди да се скрият в килиите. Когато вражеският огън спря, те отново заеха местата си на стената.

Измат беше наясно, че смъртта му е само въпрос на време. Нямаха никакъв шанс за бягство и не можеха да разчитат на милост. Не че това го притесняваше. Моментът беше дошъл и 28-годишният Измат нямаше нищо против да посрещне съдбата си именно тук.

Във вторник пристигнаха и американските самолети. Зелените барети и човекът от ВВС заеха позиция на стъпаловидната външна стена и маркираха целите в двора. От трийсет въздушни удара двайсет и осем улучиха скривалищата на бунтовниците. Загинаха около сто души.

Две бомби обаче не достигнаха целта. Първата падна точно до петимата американци, на стотина метра от Майк Мартин. Ако беше обикновена бомба, телата им щяха да бъдат разкъсани. Фактът, че и петимата оцеляха с цената на няколко спукани тъпанчета и леки контузии, сам по себе си бе чудо.

Бомбата беше противобункерна J-DAM, предназначена да пробива стените и да се взривява чак когато проникне на известна дълбочина. Тя се удари в зида, продължи пътя си още петнайсетина метра и експлодира чак тогава. Вълната отхвърли американците назад, но ги пощади.

С втората заблудена бомба имаха по-малък късмет. Тя улучи узбекския танк и уби войниците зад него.

В сряда около крепостта вече гъмжеше от журналисти. Те си нямаха и представа, че присъствието им в крайна сметка ще е единствената причина узбеките да не избият бунтовниците до крак.

През следващите дни двайсетина затворници опитаха да избягат от Кала под прикритието на нощта. Всичките бяха заловени.

От мястото, което заемаше на зида, Майк Мартин можеше незабелязано да надникне в двора, където още лежаха труповете от първия ден. Миризмата ставаше все по-тежка.

Американските войници вече бяха открили лицата си и бяха запечатани от десетките камери и фотоапарати. Англичаните обаче предпочетоха да останат анонимни. Всичките носеха шебаг — увит около главата шал, който ги пазеше от мухите, пясъка, прахта и зяпачите, а след сряда — и от вонята.

Малко преди залез същия ден оцелелият агент на ЦРУ Дейв Тайсън, който за едно денонощие бе успял да отиде до Мазар и Шариф и да се върне, прояви нечувана дързост и проникна в крепостта с един телевизионен екип.

Мартин ги видя как се промъкват покрай стената. До него лежеше взводният на морските пехотинци. Пред очите им от една пролука в стената изскочиха неколцина бунтовници, заловиха четиримата чужденци и ги вмъкнаха вътре.

— Някой трябва да ги измъкне оттам — отбеляза взводният. После се огледа. Шест чифта очи го наблюдаваха безмълвно.

— По дяволите — измърмори той, прескочи зида, спусна се по стъпалата отвътре и се затича през двора. Трима от пехотинците мигновено го последваха. Другите двама и Мартин останаха да ги прикриват от стената.

В момента бунтовниците бяха скупчени в южното крило. Постъпката на четиримата пехотинци бе толкова безумна, че те просто не успяха да реагират. Войниците стигнаха до вратата в отсрещния край, без да се чуе и един изстрел.

Нахлуха вътре без излишно разтакаване, разпознаха арабите по дрехите и брадите и ги застреляха. Те дори не помръднаха. (Впрочем в момента на нахлуването и тримата бяха с гръб към вратата. Дейв Тайсън и английският телевизионен екип обещаха да не разгласяват подробности за случилото се и спазиха обещанието си.)

В сряда вечерта Измат Хан реши да скрие хората си в подземните килии. Бомбите и снарядите почти бяха разрушили зида от южната страна. Единственото убежище беше земята. Обградените вече бяха не повече от триста души.

Някои все пак решиха да загинат на открито и предприеха самоубийствена контраатака. Успяха да изминат стотина метра и да застрелят неколцина узбеки, преди картечницата на новопристигналия узбекски танк да ги разкъса. Повечето от убитите бяха йеменци, имаше и няколко чеченци.

По съвет на американците, в четвъртък узбеките взеха варелите с резервно гориво за танка си, изляха ги във въздухопроводите към подземните помещения и хвърлиха в тях запалени парцали.

Измат Хан не беше в този участък, пък и вонята от труповете му попречи да помирише нафтата, но все пак чу тътена на пламъците и усети горещината. Мнозина загинаха, а оцелелите се блъскаха из дима, кашляха и се давеха. Притиснат в най-крайното помещение с още сто и петдесет души, Измат нареди да залостят вратата, за да спрат пушека. Ударите от юмруците от другата страна ставаха все по-слаби и накрая спряха.

В единия край на помещението имаше тясна галерия, в която се усещаше приток на свеж въздух. Хората на Измат внимателно огледаха стените, за да видят дали няма да намерят изход, но единственото, на което се натъкнаха, бе тръба, която водеше нагоре. Същата вечер новият узбекски командващ, Дин Мохамед, реши да пренасочи ледената вода от препълнените канавки именно в тази тръба. До полунощ оцелелите газеха до кръста във вода. Вече напълно изтощени, някои от тях се удавиха.

Към този момент операцията бе преминала под контрола на ООН. Оцелелите бунтовници чуха мегафона, който ги призова да излязат невъоръжени и с вдигнати ръце и да се предадат. След два часа първите започнаха да се изкачват по стълбите. Последваха ги и други. Измат Хан разбра, че е загубил битката, и пое след тях.

Стотици насочени дула посрещнаха осемдесет и шестимата затворници сред развалините, в които бе превърната южната стена. Парцаливи, мръсни, с почернели от дима лица, разкъсани дрехи и напълно изтощени, мъжете се клатушкаха като зомбита от филм на ужасите, краката на някои не издържаха и те се строполяваха на земята.

Докато прекрачваше отломките, Измат Хан залитна, посегна да се хване за зида и едно парче се отчупи в ръката му. Един от изнервените узбекски войници реши, че го нападат, и натисна спусъка на гранатомета си. Гранатата профуча покрай ухото на Измат, удари се в каменната грамада зад гърба му и отчупи оттам парче с големината на топка за тенис, която рикошира в тила му със страхотна сила.

Измат не носеше тюрбан. Преди шест дни му бяха вързали ръцете с тюрбана му. Камъкът вероятно щеше да му разцепи черепа, ако го бе ударил под ъгъл от деветдесет градуса, но не го удари така и само разпра кожата на главата му и го повали в безсъзнание. Войниците изтикаха останалите бунтовници към камионите. След час седмината британци започнаха обиколка на крепостта, като си водеха бележки. Докладът на Майк Мартин щеше да е най-дълъг, защото той все пак беше старшият офицер, въпреки че официално присъстваше в ролята на преводач. Записваше в бележника си броя на труповете, макар да знаеше, че в подземията са погребани още стотици.

Едно от телата го заинтригува.

Кървеше.

А труповете не кървят.

Обърна го по гръб. Нещо с облеклото не беше наред. Дрехите бяха пущунски. В крепостта не трябваше да има пущуни. Мартин разви шебага си и изтри мърлявото лице с него. Чертите му се сториха познати.

Мартин измъкна войнишкия си нож и един от узбеките наблизо се ухили: щом чужденецът иска да се позабавлява, Негова воля.

Мартин сряза крачола на десния крак.

Белегът още се виждаше — шестте шева, затворили преди тринайсет години раната от съветски куршум. За втори път в живота си той метна Измат Хан на рамо и го понесе навън. Край портала забеляза бял „Ландроувър“ с емблемата на ООН и внимателно остави тялото до него.

— Този човек е жив, но тежко ранен. Има рана на тила — обясни Мартин.

После, приключил със задълженията си, се качи на джипа на морските пехотинци и поеха към Баграм.

След три дни американците откриха афганеца в болницата в Мазар и го отведоха за разпит. Закараха го в своите хангари в Баграм и го заключиха в една от построените там килии. Изнемощял и зъзнещ от студ, но все още жив, той просто се отпусна на пода.

Първата група затворници от Кандахар пристигна в Гуантанамо на 14-и януари 2003-та. Бяха с вързани очи, изтощени, гладни, жадни и мръсни. Сред тях бе и Измат Хан.

Полковник Майк Мартин се върна в Лондон през пролетта на 2002-ра и прекара следващите три години в Челси като заместник-началник щаб на специалните части. Пенсионира се през декември 2005-а и на прощалния купон неколцина негови приятели, сред които Джонатан Шоу, Марк Карлтън-Смит, Джим Дейвидсън и Майк Джаксън, безуспешно пробваха да го напият. През януари 2006-а намери по обява една полуразрушена ферма в долината Миън, Хампшир, и в края на лятото се зае да я оправи, за да я превърне в място за живеене.

Докладите на ООН изясниха, че в Кала и Джанги са „намерили смъртта си“ петстотин и четиринадесет фанатици от Ал Кайда. Оцелелите бяха осемдесет и шест и до един бяха изпратени в Гуантанамо. Сред загиналите имаше и шейсет узбекски пазачи.

Генерал Рашид Достум бе назначен за министър на отбраната в новото афганистанско правителство.