Агамемнон

Кой ли я нарече тъй —

истинно за вечни дни?

Не ли някой бог невидим, който

виждал жребият ужасен,

името й ни внуши?

Нейният брак донесе спор,

смърт означава тя, Елена:

смърт за кораби, смърт за люде,

смърт за крепости; тя остави

брачно ложе и под попътен

лъх отплава далеч на изток,

а безброй ловци със щитове се втурнаха

по чезнещите корабни следи,

па спряха на симоентския

разлистен бряг, за да почнат

страхотна, кървава свада.

Неотстъпна, Яростта

вмъкна в Троя с този брак

враг — за да заплащат в бъдно време

за трапеза осквернена,

за закрилника й Зевс

тези, които пяха химн

в чест на невястата, онази

песен сватбена, що ехтеше,

пята буйно от всички близки.

Да, но древният град Приамов

Много скоро и друга песен,

многосълзна занарежда, викна той,

че Парис бил улучил страшен брак,

защото с горки ридания

видя как всуе проливат

кръвта си толкова люде.

Някой някога взел дома си

Лъвче. Нямало майка то,

Още било невръстно.

Кротко било то изпървен,

Мило и драго млади,

Радост голяма за стари.

Па го вземали в ръце

Като мъничко дете.

Махало бодро с опашка то,

Щом му подавали нещо.

Но пораснало, и тогава

Бащин нрав показало то.

От благодарност избило

Стадото, па на богат пир

се нагостило незвано.

В кърви плувнал цял домът,

Всички вдигнали ръце

Пред голямата беда,

Като че демон на злото бог

Пратил на тази къща.

Така и тя, Елена, стигна в Илион.

Бих рекъл — образ беше тя

на морска шир безветрена,

украса на един имотен дом,

нежно стрелящи очи,

цвят любовен, сърцеяден.

Но измени се и положи

Печален край на своя брак

тя, страшната, зловещата

в дома на Приамидите,

тя, пагубната фурия,

проводена от Зевса.

Мълвят една старинна дума смъртните:

Когато стигне своя връх

Едно човешко щастие,

то ражда, не умира без чада.

От благата съдба

Никнат теглила безкрайни.

Но аз не мисля като други —

те: знам, единствен грях плоди

и други грехове от себе си,

и те са като първия.

А пък в дома на Правдата

прекрасни рожби има.

Но стара дързост ражда нови дързости,

и те се пръкват в людските беди,

когато дойде времето на новото

рождение, а с него —

един нечист, всесилен, необорен дух

и дързостта на черното злочестие,

прилика на своята майка.

А Правдата блести и в задимената

къщурка и за праведен живот

възнаграждава. Тя извръща взора си

от златните чертози,

градени с кръв, и гледа благочестия;

не тачи тя властта, с позор белязана.

И всичко до край довежда.