Агамемнон

Ах, защо неспирен страх

мъчи моето сърце,

пълно с предусещания кобни?

Глас, нито канен, ни зван,

Прорицания реди.

И защо не го презра

като сън неразрешим —

та да сетя смелостта

пак във своето сърце!

А вече много дни

изминаха, откак

на пясъчния бряг

с развързани въжа

потегли в път за Троя флотата.

Те се върнаха, и аз

знам това, видях ги сам.

И все пак душата ми подема

химна зловещ на смъртта,

в който лирата мълчи.

Няма, няма бодростта

на надеждата у мен!

Знае моята душа:

От предчувствия трепти

в гърдите ми безспир

тревожното сърце.

Но нека всичко туй

да бъде празен страх

и да остане тъй несбъднато!

С твърде несигурен край е преголямото

щастие — само стена го дели

от съседката-болест, която

връхлита връз него.

Пори вълните житейският

кораб, но в скрита скала се разбива.

И ако с разумен страх

изоставиш малка част

от богатствата си, знай —

няма да загине цял

твоят дом, богат с имане,

корабът ще оцелей.

Скоро богатите Зевсови дарове

на катагодно браздените ниви

нуждата ще победят.

Щом се пролее веднъж от удар гибелен

черната кръв на човека, о, кой

ще я върне с магически слово?

та Зевс не смири ли

онзи, който умееше

даже мъртвец да вдигне от гроба?

Ако божия съдба

нам не беше дала дял

повече да не мълвим,

ти би казало сърце,

би преварило езика.

Но сега се вайкаш в мрак,

страдаш от болка, че нямаш ни капчица

вяра — да каже спасителна мисъл

пламналата ми душа.