След десетчасово пътуване из цветущи предели, аз пристигнах по тъмно в знаменития лечебен град.
Още из пътя реших да запазя инкогнитото си не само пред доктора Л., но и пред останалото человечество, аз написах в регистра на гостилницата, дето слязох, срещу името си: „журналист“, което не е лъжа, както знаете. Закрит под това скромно, почти еснафско рухо, аз се чувствувах по-спокоен и отърван от досадителните поклони на прислугата и от възклицанието: „Екселенц!“ (тъй немците произнасят exellence)… Да е просто, не щях величие тука! То се плаща скъпо…
Доктор Л. живееше на най-видното място в главната улица. Додето отивах към него, умът ми беше цял съсредоточен върху онова, което ще ми каже докторът, и колкото приближавах къщата му, тревогата ми се увеличаваше и аз нямах охота да се любувам нито на гъстия живописен върволяк, из който отфърчаха до слуха ми думи от всички европейски езици, нито на зелените гористи бърда от двете страни на реката, край която върви главната улица.
Намерих приемната на доктора пълна с гости.
Няма нищо по-досадно за човек в моето тревожно състояние на духа, отколкото да чака цял час в такива докторски приемни, дето погледът пада само въз лица болничави, с признаци на вътрешно безпокойство или на страдание. Аз знаех, че можех да ги прередя, стига да пратя на знаменития доктор картичката: едно превъзходителство не го оставят да чака. Но решил да не показвам предателския белег, аз дочаках реда си.
Доктор Л., човек едър, сериозен, със студен поглед, ме попита троснато нещо на немски, но аз му отговорих по френски, че не разбирам тоя език.
— О, няма нищо, ние докторите сме полиглоти, господине — отговори той по френски и ме покани да седна.
Понеже в приемната чакаха още болни, а в моята проста външност не откри никакви признаци от величие, той без всяко предисловие попита ме сухо що имам.
Аз му разправих, че съм пратен от виенския доктор да ми даде съветите си, като изказах съжалението, че съм изгубил препоръчителното писъмце.
— Не вреди, господине.
Той ми зададе бързо няколко стереотипни въпроси, каквито обикновено задават докторите на клиентите си. Моите отговори бяха отговори на един здрав човек, на когото всичките органи действуват правилно, който не усеща никакво разстройство и който сам не знае защо е дошъл при доктора.
Докторът ме изслуша, се като се взираше в лицето ми, па се усмихна и ми каза:
— Вие нямате нищо. Но ако желаете, понеже сте дошли тука, можете да се ползувате от солените извори, и това не е лошо: пиенето им е полезно и за здравите. Впрочем, както обичате…
И той стана в знак, че консултацията е свършена.
Вие си въобразявате радостта ми при тия успокоителни думи на доктора и с какво благодарение оставих на масата му десетте фиоринта, които извадих из портофелчето си.
В тоя миг из него се изсипаха на масата няколко мои визитни картички, дето на френски стоеше освен името ми и високото ми звание, и заедно с тях пликчето на виенския доктор. Докато ги бързо събирах, очевидно докторът съгледа титлата ми: аз бях издаден!
— Тия са ваши? — попита той, като се вторачи в една от тях.
Беше глупаво да отричам.
Изведнаж лицето му се измени, то доби друго, почтително изражение и той извика гръмогласно:
— Ah, excellence!
Аз проклинах в душата и пращах по всичките чортове картичките…
— Пардон! Ах, как не ме предупредихте!… Моля, съблечете се — каза той развълнуван.
Аз се покорих на съдбата си.
Но как псувах, о, как псувах в ума си тая проклета случка.