Ah, Excellence

VII

Къде двайсетия ден един от слугите на гостилницата почука на вратата, влезе в стаята ми, поклони се почтително както никога и ми каза:

— Exellenz!

— Какъв exellenz? — извиках аз зачуден и недоволен, защото в гостилницата не бях заявил званието си, което по моя поръчка не фигуруваше и на пликовете на писмата, що получавах от София.

Слугата ме погледна смутено.

— Извинете, exellenz, но понеже господинът ви нарече…

— Кой господин?

— Един господин там пита за вас…

— Кой ще е? — помислих си аз зачуден.

В това също време на вратата се почука и на отговора ми „Exellenz“ влезе бързишката един господин, който дойде и се разцелува с мене.

Само когато се назова, аз можах да се сетя, че имам гост старият мой приятел, хърватинът д-р Франц Г., който бе служил преди десетина години в България, дето се бяхме сближили.

Още от първите му думи аз разбрах, че той е открил моето инкогнито в гостилницата. Той случайно бил узнал от един софийски вестник, че се намирам в тоя град, избродил всички гостилници да ме търси и най-после ме намерил тука.

— Ах, господин Д…, каква болест имате, за бога? — подзе той след първите дружески излияния, като гледаше моето измахнато лице.

— Каква болест? Питайте: какви болести, докторе! Аз трябва да имам най-малко петнайсет болести.

— Ужасно! Но какво именно? — питаше той твърде обезпокоен.

— Аз не мога да ви кажа, защото моят доктор ги изреди на латински, а аз не разбирам този език.

И му разказах изтезанията, на които се подлагам доброволно от двайсетина дена насам и колко ми е дотегнал животът в тоя град.

— Бедни мой приятелю, как ви жаля! Аз сякаш предчувствувах, че ще имате нужда от мене, та три дена ви диря из тоя град.

Той ми зададе няколко лекарски въпроса, прегледа анализата, която запазих, и каза радостно:

— Слава богу, тук няма нищо обезпокоително. Но дайте да ви прегледам и аз…

Съблякох се и той ме прегледа и изследва с най-щателно внимание.

После ме изгледа в очите няколко време зачудено, фана си рунтавата къдрава брада и каза:

— Драги господин министре! Доктор Л. знае ли, че сте такъв?

— Да.

И аз му разправих мненията на доктора Л. преди и после откритието на моя сан.

Той ме изгледа вторачено:

— Да, вие сте в опасност!

— И вие намирате това! — извиках уплашен.

Той ме улови за ръката.

— Искате ли един приятелски, искрен, братски съвет от мене?

— Кажете, докторе.

— Бягайте оттука!

Аз го гледах смаян.

— Това е моят съвет. Бягайте! Вие нямате нищо, вие сте съвършено здрав човек… Ах, приятелю, вие добре сте били решили най-напред да си криете високото положение… Знайте, че тука има доктори знаменити, но има и такива, на които трябват много пари, богати жертви, които да скубят безбожно, те имат процент и от заведенията, до които препоръчват болните си, те са ян-кеседжиите на науката, както ще е и тоя доктор Л. Вероятно, като е узнал, че сте български министър, помислил е, че сте богати като индийски раджа. Идете си в Швейцария или в София, по-скоро!

— Докторе! Вие ме спасихте! — извиках аз покъртен, като стиснах от сърдечна благодарност ръцете на добрия хърватин.

— Хай да се разходим сега — каза докторът и си зе шапката.

— Докторе, после разходка, а сега искам да ям, да ям, да ям искам до пукване! Аз съм гладен, жеден човек!

Докторът се усмихна.

— Види се, немецът е искал да ви помъчи, като е по-душил, че сте русофил… Да идем на градината Belle-vue, дето чака сега жена ми. Там ще попируваме заедно и ще се почерпим с най-доброто пилзенско пиво за братството на славянството.