Алиса в страната на чудесата

ПЪРВА ГЛАВАВ ЗАЕШКАТА ДУПКА

Алиса се умори да седи без работа до сестра си на скамейката, тя беше надзърнала един-два пъти в книгата, която сестра й четеше, но там нямаше нито картинки, нито разговори.

„За какво ли е такава книга — си помисли Алиса — без картинки и без разговори?“

И тъй както си мислеше (доколкото изобщо можеше да мисли в тая горещина, която я приспиваше и затъпяваше) дали удоволствието да изплете венец от парички си струва труда да стане и да ги набере, един Бял Заек със светлочервени очи подскочи край нея.

Нямаше нищо чак толкова чудно в това; и Алиса не се изненада толкова много, дори когато чу как Заека си говори: „О, божичко, божичко! Ще закъснея!“ (По-късно, като размисли, стори й се, че би трябвало да се зачуди; но в минутата не намери нищо необикновено.)

Ала когато Заека важно извади часовник от джоба на жилетката си, погледна го и пак забърза, Алиса скочи на нозе; мина й като светкавица през ума, че никога по-рано не беше виждала заек да носи жилетка или часовник; пламнала от любопитство, тя се затича след него през полето и успя да види как той се спусна в една голяма заешка дупка.

Веднага Алиса се спусна подире му, без да помисли дори как ще излезе оттам.

Заешката дупка вървеше донякъде направо, като тунел, а после неочаквано тръгваше надолу — тъй неочаквано, че докато се усети, Алиса не видя как падна в нещо, което приличаше на много дълбок кладенец.

Тоя кладенец или беше много дълбок — или тя падаше толкова бавно, че имаше време да се оглежда и чуди какво ли ще й се случи след това. Първом тя се опита да погледне надолу, да види накъде пада, но под нея беше тъй тъмно, че нищо се не виждаше. После погледна стените на кладенеца и забеляза по тях шкафове и лавици за книги. Тук-там видя географски карти и картини, окачени на гвоздеи. Както минаваше, тя взе един буркан от една лавица. На него беше написано: „портокалово сладко“. Но за нейно голямо разочарование беше празен. Тя не искаше да пусне буркана, за да не убие някого долу, и както падаше, успя да го сложи на друга лавица.

„След такова падане — си мислеше Алиса — няма да ми мигне окото, ако се катурна по стълбите. За колко смела ще ме помислят всички у дома! Какво, думица не бих рекла, да падна дори от покрива на къщата.“ (И току-речи така беше.) Надолу, надолу, надолу. Та никога ли не щеше да свърши това падане!

„Колко ли километра съм изминала досега? — каза тя ясно. — Бездруго съм някъде към средата на земята. Чакай да видя: ако се не лъжа, съм паднала около четири хиляди километра надолу…“ (Виждате, Алиса бе учила такива неща в училище и макар сега да не беше никак време да показва какво знае, тя си помисли, че все пак не е лошо да преговори уроците си.)

„Да, това е горе-долу точното разстояние. Но до каква ли ширина и дължина съм стигнала?“ (Алиса нямаше представа за ширина и дължина, но мислеше, че е добре да се казват такива хубави, големи думи.)

И ето, че започна пак:

„Дали ще мина точно през средата на земята. Колко ли смешно ще бъде да стигнеш при хора, които ходят с главата надолу! Антипатиите, ако се не лъжа…“ (Тоя път тя се зарадва, че няма кой да я чуе, тъй като тая дума не й звучеше някак на място.)

„Но знаеш, ще трябва да попитам как се нарича страната им.“

— Моля ви се, госпожо, това Нова Зеландия ли е или Австралия?

Както приказваше, тя се опита да направи поклон… Представете си: поклон — както падате във въздуха! Мислите ли, че бихте могли да го направите?

„За какво малко и просто момиче ще ме вземат! Не, не бива да питам: може да го видя написано някъде.“

Надолу, надолу, надолу. И тъй като нямаше какво друго да прави, Алиса почна пак да говори:

„На Дайна навярно ще й стане мъчно за мене тая вечер.“ (Дайна беше котката.)

„Дано не забравят паничката й с мляко за закуска. Дайна, миличка, как ми се ще да си тука при мене! Вярно е, че няма мишки във въздуха, но ти можеш да си уловиш прилеп. А то, знаеш, много прилича на мишка. Но котките ядат ли прилепи?“

И Алиса, на която почна да й се приспива, някак сънливо продължи:

„Котки ядат ли прилепи? Котки ядат ли прилепи?“

И понякога:

„Прилепи ядат ли котки?“

Тъй като не можеше да си отговори нито на един от двата въпроса, все едно беше как запитва.

Тя чувстваше, че заспива, и вече беше почнала да сънува, че се разхожда под ръка с Дайна и много сериозно я пита: „Сега, Дайна, кажи си правичката: яла ли си някога прилеп?“ — когато внезапно, трас, трас! — стовари се върху купчина пръчки и сухи листа и падането свърши.

Алиса не се удари никак и завчас скочи на нозе. Погледна нагоре, ала над нея всичко беше тъмно. Пред нея се отваряше друг дълъг проход. Тя погледна и видя Белия Заек, забързал нанякъде. Алиса нямаше време за губене: като вятър се впусна тя след него и успя да улови думите, които той изрече, когато отминаваше един завой:

— О, мои уши и мустаци, колко късно става!

Тя го беше току-речи настигнала, когато той изчезна зад завоя, но когато и тя стигна до това място, Заека вече го нямаше. Алиса се намери в дълга ниска зала, осветена от няколко лампи, закачени на свода.

Наоколо имаше врати, но всички те бяха заключени. И Алиса, след като мина покрай всички стени и опита всички врати, тъжно тръгна към средата на залата; чудеше се как ще може да излезе оттам.

Внезапно тя се намери пред трикрака масичка, цялата направена от тежко стъкло. Нямаше нищо на нея — само един малък златен ключ. Първата мисъл на Алиса беше: тоя ключ е за една от вратите на залата. Но уви — или ключалките бяха много големи, или ключът много малък. Както и да е, нито една от вратите не се отваряше. Ала като обикаляше повторно залата, Алиса откри мъничка завеса, която по-рано не беше забелязала. Зад нея имаше вратичка, висока около четиридесет сантиметра. Тя опита малкия златен ключ в ключалката. За нейна голяма радост — ставаше.

Алиса отвори вратата и откри, че води към малък проход, едва ли по-голям от миша дупка. Тя коленичи, погледна през прохода и съзря най-хубавата градина, която можете да си представите. Как копнееше да излезе от тая мрачна зала, да се разходи сред тези ярки цветя и прохладни водоскоци! Но тя не можеше да прекара през вратата дори главата си.

„Пък и да можех — мислеше си горката Алиса, — каква полза, щом раменете ми не могат да минат! О, да можех да се свия като далекоглед! Мисля, че бих могла, стига да знаех как да започна!“

Както виждате, толкова необикновени неща се бяха случили, че Алиса вече си мислеше: всъщност много малко неща има още, които наистина са невъзможни.

Нямаше смисъл да се чака пред малката врата. Тя тръгна назад към масата: надяваше се да намери там друг ключ или поне книга с правила как да се свиват хората като далекогледи. Тоя път намери на нея малко шише. („Уверена съм, че го нямаше по-рано“ — каза Алиса.) Около гърлото на шишето висеше надпис; напечатани бяха хубаво, с големи букви, думите: „изпий ме“.

Лесно беше да се каже: „Изпий ме!“ Но тъкмо това умната малка Алиса не би могла да направи тъй бърже.

„Не, най-първо ще погледна“ — си каза тя и потърси дали е писано „отровно“ или не. Беше чела приказки за деца, които се изгаряли, които били изяждани от диви зверове (и още други такива неприятни случки) само защото не могли да запомнят простите правила, на които техните приятели ги учели. Например: червено нажежен ръжен ще те изгори, ако го държиш по-дълго в ръцете си; ако порежеш пръста си много дълбоко с нож, обикновено потича кръв; и това, което никога не забравяше: ако пиеш много от шише на което пише „отрова“, току-речи е за вярване, рано или късно, да ти стане лошо.

Само че на това шише не беше написано „отрова“ и Алиса се осмели да опита; много й се хареса (имаше вкус на някаква смес от черешова торта, млечник, ананас, печена пуйка, бадемов сладкиш и топъл печен хляб с масло)и тя бързо го изпи.

„Какво странно чувство! — си каза Алиса. — Сякаш се свивам като далекоглед.“

И то наистина беше вярно. Сега тя беше само двадесет и пет сантиметра висока. Помисли си, че ще може вече да мине през вратичката в оная хубава градина, и лицето й светна. Но тя първо почака, за да види дали няма още да намалее. Безпокоеше се малко.

„Защото, знаеш — си каза Алиса, — може да свърши така, че нищо да не остане от мене. Като свещ, когато изгори. Каква ли ще изглеждам тогава?“

И тя се помъчи да си представи как изглежда пламъкът, когато свещта угасне, защото не можеше да си спомни дали е виждала подобно нещо.

След малко, като видя, че нищо вече нямаше да се случи, тя реши да влезе незабавно в градината. Но уви — горката Алиса! Когато спря пред вратата, се сети, че е забравила малкия златен ключ, а когато се върна при масата, за да го вземе, видя, че сега не можеше да го достигне. Тя го виждаше много ясно през стъклото и се опита с всички сили да се покатери по един от краката на масата, но много се плъзгаше. След като опита няколко пъти и се измори, клетото момиченце седна на пода и заплака.

„Стига, какво ще ти помогне да плачеш така! — отсече доста строго Алиса. — Казвам ти да спреш веднага!“

Обикновено си даваше доста добри съвети (макар никога да не се вслушваше в тях) и понякога толкова остро се мъмреше, че сълзи бликаха от очите й. Тя си спомни, че веднъж се беше опитала дори да издърпа ушите си, задето бе измамила в една игра на крокет, която играеше със себе си. Това чудно дете обичаше да се представя за две лица.

„Но сега е безполезно — мислеше горката Алиса — да се преструвам, че съм две лица. Та от мене е останало толкова малко, че то едва стига за един почтен човек!“

Не след дълго Алиса откри малка стъклена кутия под масата. Отвори я и намери баничка, върху която бяха наредени хубаво, със стафиди, думите: „изяж ме“.

„Добре, ще я изям — каза Алиса — и ако порасна, ще стигна ключа. Ако пък стана по-малка, ще се промъкна под вратата. Така или инак, все ми е едно, главното е да вляза в градината.“

Тя отхапа малко и безпокойно рече:

„Нагоре ли? Надолу ли?“

Алиса държеше ръка на главата си, за да разбере расте ли или намалява, и остана доста учудена, като видя, че ръстът й не се изменя.

То се знае, тъкмо това става, когато ядеш баничка. Но Алиса беше вече толкова свикнала да очаква само чудновати случки, че сега обикновеният живот изведнъж й се стори тъп и глупав.

И така, тя се зае за работа и скоро изяде цялата баничка.