СЕДМА ГЛАВАЕДНА НЕОБИКНОВЕНА ЗАКУСКА

Под едно дърво пред къщата бе наредена маса, на която Мартенския Заек и Шапкаря пиеха чай. Между тях имаше една Катерица, заспала дълбоко; върху нея, сякаш бе възглавница, и двамата бяха облегнали лакти и приказваха.

„Много неудобно за Катерицата — помисли си Алиса. — Но сигурно не чувствува нищо, щом е заспала.“

Масата беше голяма, но и тримата бяха притиснати на единия й край.

— Няма място! Няма място! — извикаха те, като видяха, че Алиса иде.

— Има много място! — каза Алиса възмутена. И тя седна в едно голямо кресло на другия край на масата.

— Ще пиете ли малко вино? — покани я Мартенския Заек.

Алиса огледа масата, ала на нея имаше само чай.

— Не виждам никакво вино — забеляза тя.

— Няма вино — рече Мартенския Заек.

— Тогаз не беше толкова учтиво от ваша страна да ми предложите да пия — каза Алиса ядосана.

— Не беше толкоз учтиво от ваша страна да седнете, без да сте поканена — рече Мартенския Заек.

— Не знаех, че масата е ваша — каза Алиса. — Наредена е за повече от трима.

— Косата ви трябва да се подстриже — каза Шапкаря. Той се бе загледал в Алиса с голямо любопитство и това бяха първите му думи.

— Трябва да се научите да не правите забележки на хората — отсече строго Алиса. — Вие сте невъзпитан.

Шапкаря отвори широко очи, като чу това, ала каза само:

— Защо гарванът прилича на писалищна маса?

„Ето, сега ще се позабавляваме! — помисли Алиса. — Радвам се, че почнаха да задават гатанки.“

— Мисля, че мога да отгатна — добави тя гласно.

— Значи мислите, че можете да кажете отговора? — рече Мартенския Заек.

— Точно тъй — отвърна Алиса.

— Тогаз кажете туй, което мислите — продължи Мартенския Заек.

— Това и правя — бърже отвърна Алиса. — Поне… поне мисля туй, което казвам… то е все едно, нали…

— Ни най-малко не е все едно! — каза Шапкаря. — Та вие значи искате да кажете, че „Аз виждам туй, което ям“ е все едно като „Аз ям туй, което виждам“!

— Значи искате да кажете — добави Мартенския Заек, — че „Аз харесвам туй, което получавам“ е все едно като „Аз получавам туй, което харесвам“!

— Значи искате да кажете — добави Катерицата, която изглежда говореше в съня си, — че „Аз дишам, когато спя“ е все едно като „Аз спя, когато дишам“!

— Все едно е при тебе — каза Шапкаря.

Тук разговорът се прекъсна и те замълчаха, докато Алиса се мъчеше да си припомни всичко, което знаеше за гарваните и за писалищните маси; което всъщност не бе много нещо.

Шапкаря пръв наруши мълчанието.

— Кой сме днес? — запита той, като се обърна към Алиса.

Беше извадил часовник от джоба си, гледаше го обезпокоено, поклащаше го от време на време и го слагаше до ухото си.

Алиса помисли и сетне каза:

— Четвърти.

— Два дни назад! — въздъхна Шапкаря. — Казах ти, че масло не помага! — добави той, като погледна яростно Мартенския Заек.

— Беше най-хубавото масло — отвърна Мартенския Заек тихо.

— Да, но и трохи навярно са паднали вътре — изръмжа Шапкаря. — Не трябваше да го слагаш с ножа за хляб!

Мартенския Заек взе часовника и мрачно го погледна. Сетне го натопи в своята чаша чай и пак го погледна. Ала нищо по-добро не му хрумна и той повтори:

— Беше най-хубавото масло, знаеш много добре!

Алиса гледаше с голямо любопитство, надвесена над рамото му.

— Какъв смешен часовник! — каза тя. — Показва дните и месеца, а не колко е часът!

— Защо пък да показва колко е часът! — промърмори Шапкаря. — Вашият часовник показва ли коя година сме?

— Разбира се, че не — отговори с готовност Алиса. — Но то е, защото стои толкоз дълго време на същата година!

— Такъв е случаят и с моя — каза Шапкаря.

Алиса страшно се обърка. Забележката на Шапкаря изглеждаше съвсем безсмислена, а все пак беше казана на разбран език.

— Не разбирам — каза тя колкото се може по-учтиво.

— Катерицата пак заспа — каза Шапкаря и изля малко горещ чай на носа й.

Катерицата нетърпеливо поклати глава и без да отвори очи, рече:

— Разбира се, разбира се! Точно това исках и аз да кажа.

— Отгатнахте ли вече гатанката? — запита Шапкаря, като се обърна към Алиса.

— Не, отказвам се — отговори Алиса. — Какъв е отговорът?

— Нямам ни най-малка представа — каза Шапкаря.

— И аз нямам — рече Мартенския Заек. Алиса въздъхна уморена.

— Мисля, че бихте могли да употребите времето си за нещо по-полезно — каза тя, — отколкото да го хабите, като задавате гатанки, които нямат отговори.

— Ако познавахте времето тъй добре, както аз го познавам — каза Шапкаря, — нямаше да кажете, че го хабим. Времето е личност. Не може да се хаби една личност.

— Не разбирам какво искате да кажете — учуди се Алиса.

— Разбира се, че не! — възнегодува Шапкаря, като отхвърли глава назад. — Дори бих се осмелил да кажа, че никога не сте говорили с времето!

— Може би не — предпазливо отвърна Алиса. — Но зная, че трябва да спазвам времето, като удрям с крак, когато се уча да пея.

— А, ето защо — каза Шапкаря. — То не обича да го бият. А ако се отнасяш добре с него, ще направи с часовника, каквото поискаш. Например, да кажем, че е осем часът сутринта, тъкмо време за училище. Само трябва да пошепнеш на времето и за миг показалецът на часовника ще се завърти! Един и половина, време за обяд!

— Де да беше! — си рече шепнешком Мартенския Заек.

— Славно щеше да бъде, разбира се — каза Алиса замислена. — Но тогаз… знаете, не бих била гладна…

— Не веднага може би — каза Шапкаря. — Но вие можете да задържите показалеца на един и половина, докогато искате.

— Вие тъй ли правите? — запита Алиса.

Шапкаря тъжно поклати глава.

— Уви, не! — отговори той. — Ние се скарахме миналата година през месец март — тъкмо преди той да полудее, знаете (като посочи с лъжица Мартенския Заек)… беше на големия концерт, уреден от Царицата Сърце. И аз трябваше да изпея: „Бръм, бръм, пчелице златна, дириш цветя ли…“ Знаете ли песента?

— Слушала съм нещо такова — отговори Алиса.

— Продължава, знаете — добави Шапкаря, — ей тъй: „Бръм, бръм, пчелице златна, в чайника падна…“

Тук Катерицата се размърда и почна да пее в съня си: „Бръм, бръм, бръм, бръм…“

Трябваше да я ощипят, за да спре.

— Едвам бях свършил първия куплет, когато Царицата скочи и извика: „Той ни убива времето! Отсечете му главата!“

— Това е дивашко! — възкликна Алиса.

— И оттогаз — тъжно продължи Шапкаря — то отказва да направи туй, за което го моля! Сега е винаги шест часът!

Бляскава мисъл озари Алиса.

— Затова ли има толкоз много прибори за чай на масата? — попита тя.

— Да, затова — отговори Шапкаря с въздишка. — Винаги е време за чай и ние няма кога да измием приборите.

— Значи непрестанно се местите наоколо? — запита Алиса.

— Точно тъй — отговори Шапкаря, — щом се изцапат приборите, и ние се преместваме.

— Но какво се случва, като стигнете пак до началото? — осмели се да попита Алиса.

— Не може ли да говорим за нещо друго — ги прекъсна Мартенския Заек, като се прозина. — Дотегна ми това. Предлагам младата госпожица да ни разкаже някоя приказка.

— Боя се, че не зная нито една — каза Алиса, доста уплашена от това предложение.

— Тогава Катерицата ще ни разправи! — извикаха и двамата — Събуди се, Катеричке!

И те едновременно я ощипаха от двете страни. Катерицата бавно отвори очи.

— Аз не спях — рече тя със слаб и дрезгав глас. — Чух, другари, всяка дума, която казахте!

— Разкажи ни приказка! — рече Мартенския Заек.

— Да, моля ви се! — каза Алиса.

— Започвай, по-бърже — я подкани Шапкаря, — иначе пак ще заспиш!

— Имало едно време три сестри — започна бързо Катерицата. — Казвали се Мими, Нини и Лили и живеели на дъното на един кладенец…

— С какво се хранели? — запита Алиса, която винаги се грижеше за яденето и пиенето.

— Хранели се със сироп — отговори Катерицата, като помисли малко.

— Не е възможно, много добре знаете — забеляза Алиса учтиво. — Биха се разболели.

— Те били болни — рече Катерицата, — много болни!

Алиса се помъчи да си представи този необикновен начин на живеене, но не можа да го проумее и зададе нов въпрос:

— Но защо живеели на дъното на кладенеца?

— Налейте си още малко чай — рече много сериозно Мартенския Заек на Алиса.

— Аз изобщо не съм пила — отвърна докачено Алиса. — Как мога да си налея още?

— Искате да кажете, че не можете да си налеете по-малко от нищо — каза Шапкаря. — То е лесно да си налеете, щом не сте си налели досега.

— Никой не ви пита за вашето мнение — отсече Алиса.

— Кой прави сега забележки на другите? — запита тържествуващ Шапкаря.

Алиса не знаеше какво да отговори, но си наля малко чай и си взе хляб с масло. Сетне се обърна към Катерицата и повторно запита:

— Защо живеели на дъното на кладенеца?

Катерицата пак помисли и рече:

— Защото от него извирал сироп.

— Няма такъв кладенец! — започна Алиса много ядосана, но Мартенския Заек и Шапкаря я прекъснаха: „Шт! Шт!“

А Катерицата забеляза намръщено:

— Щом не можете да се държите прилично, сама довършете приказката!

— Не, моля ви се, продължете! — замоли се Алиса. — Няма да ви прекъсвам. Може да има един такъв кладенец.

— Един ли! — възмути се Катерицата.

Но тя се съгласи да продължи приказката.

— И тъй, тия три малки сестри… се учели да чертаят, знаете…

— Какво черпели? — запита Алиса, недочула добре и забравила обещанието си.

— Сироп — рече Катерицата разсеяно.

— Искам чиста чаша — прекъсна ги Шапкаря. — Да се преместим по-нататък.

Той се премести, като казваше това, и Катерицата го последва. Мартенския Заек зае мястото на Катерицата, а Алиса с леко нежелание — мястото на Мартенския Заек. Само Шапкаря спечели, като се премести. На Алиса се падна място по-лошо и от предишното, тъй като Мартенския Заек току-що бе разлял чашата с мляко в чинията си.

Алиса не искаше да обиди Катерицата още веднъж и затова почна много предпазливо.

— Но аз не разбирам. Откъде черпели сиропа?

— Нали може да се черпи вода от кладенец за вода? — каза Шапкаря. — Защо тогава да не се черпи сироп от кладенец за сироп, а, глупачко?

— Но те били вътре, в кладенеца — каза Алиса на Катерицата, без да обръща внимание на Шапкаря.

— Разбира се, били — потвърди Катерицата.

— Ами как можели да дишат? — запита Алиса.

— Не можели да пишат — отвърна Катерицата. Този отговор така обърка Алиса, че тя остави Катерицата да говори доста дълго, без да я прекъсва.

— Те се учели да рисуват — продължи Катерицата, като се прозяваше и търкаше очи, примряла за сън — и рисували разни неща… всичко, което започва с буквата М…

— Защо с М? — попита Алиса.

— Защо не? — рече Мартенския Заек.

Алиса млъкна. По това време Катерицата бе вече затворила очи и заспиваше. Но Шапкаря я ощипа; тя пак се събуди, извика слабо и продължи:

— …всичко, което започва с буквата М, като например: мишемор, месечина, мисъл и множество, знаете… казва се и малцинство… А вие виждали ли сте някога картина на множество?

— Наистина, сега вие ме питате… — каза объркано Алиса — не мисля, че…

— Тогаз не говорете — отсече Шапкаря.

Алиса не можа да понесе тази обида. Тя стана и отвратена напусна масата.

Катерицата начаса заспа, а и другите не й обърнаха ни най-малко внимание, макар Алиса да се обърна един-два пъти с надежда, че ще я повикат назад.

Алиса се обърна за последен път и видя как те се опитваха да пъхнат Катерицата в чайника.

„Каквото ще да става, не отивам там още веднъж! — си каза Алиса, като навлезе в гората. — Никога не съм виждала такава закуска!“

Тъкмо изрече това и забеляза, че в едно от дърветата има врата.

„Чудно нещо! — каза си тя. — Но днес всичко е чудно. Мисля, най-добре ще бъде веднага да вляза.“

И Алиса влезе.

Тя пак се намери в дългата зала, и то близо до стъклената масичка

„Тоя път ще внимавам“ — си каза Алиса, взе малкия златен ключ и отключи вратата, която води към градината.

Сетне почна да гризе от гъбата (скрила си беше малко в джоба), докато стана около тридесет и пет сантиметра висока. После мина през тесния проход. И сетне — намери се най-подир в хубавата градина, сред ярките цветя и хладните водоскоци.

Загрузка...