Алиса в страната на чудесата

ПЕТА ГЛАВАСЪВЕТЪТ НА ЕДНА ГЪСЕНИЦА

Гъсеницата и Алиса се гледаха доста дълго, без да си продумат. Най-после Гъсеницата извади наргилето от устата си и се обърна към Алиса с немощен сънлив глас:

— Коя си ти? — рече Гъсеницата. Това съвсем не подканваше към разговор. Алиса отговори доста свенливо:

— Не… не зная сега, госпожо… зная само коя бях, когато станах тая сутрин, но струва ми се, че оттогава съм се изменила вече няколко пъти…

— Какво искаш да кажеш? — рече строго Гъсеницата. — Обясни се!

— Себе си, боя се, не мога да обясня, госпожо — каза Алиса, — защото, виждате ли, аз не съм аз!

— Не виждам! — рече Гъсеницата.

— Боя се, че не мога да се изразя по-ясно — отговори много учтиво Алиса, — защото аз сама не го разбирам. Да бъдеш в един ден ту голяма, ту малка е доста объркано.

— Не е! — рече Гъсеницата.

— Може би вие не намирате, че е тъй — каза Алиса, — но когато ще трябва да станете какавида, а това, знаете, ще се случи някой ден, и след това да се превърнете в пеперуда, мисля, и на вас ще се вижда някак странно, нали?

— Ни най-малко! — рече Гъсеницата.

— Може би вашите чувства да са различни — каза Алиса. — Аз зная само, че на мене би ми се видяло странно!

— На тебе! — рече Гъсеницата възмутено. — Коя си ти?

Това ги върна пак към началото на техния разговор. Алиса се ядоса на късите забележки на Гъсеницата. Тя се поизправи и каза много важно:

— Мисля, първо вие трябва да ми кажете коя сте.

— Защо? — рече Гъсеницата.

Това бе друг не по-малко мъчен въпрос. И тъй като Алиса не можа да намери причина и не можа да отговори на въпроса, а Гъсеницата изглеждаше доста неразположена, тя тръгна да си върви.

— Върни се! — извика Гъсеницата подире й. — Имам да ти кажа нещо важно.

Това звучеше вее пак по-иначе. Алиса се върна.

— Не се ядосвай! — рече Гъсеницата.

— Това ли е всичко? — попита Алиса, като преглътна яда си.

— Не — отговори Гъсеницата.

Тъй като нямаше друго какво да прави и най-сетне Гъсеницата можеше да й каже нещо, което заслужава да се чуе, Алиса реши да почака.

Гъсеницата смукна още няколко пъти, после разтвори нозе, извади наргилето от устата си и рече:

— Тъй, значи ти мислиш, че си изменена?

— Боя се, че да, госпожо — отговори Алиса. — Не мога да си припомням различни неща, както по-рано… и дори десет минути ръстът ми не остава същия.

— Какви неща не можеш да си припомняш? — попита Гъсеницата.

— Опитах се да кажа „Как е лъснал малкият ни лекокрил…“ наизуст, а то излезе съвсем друго! — отговори Алиса натъжено.

— Кажи „Татко Уилям“! — рече Гъсеницата. Алиса скръсти ръце и започна:

„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече. А пък по цял ден безгрижен на воля, ходиш все още с главата надолу!“ „На младини, му отвърна мъдрецът, имах аз мускули, същи борец бях — мажех ги с масло, чудесно, вълшебно. — Да ти продам ли? — Продавам на дребно.“

„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече, а си играеш, все още с главата, удряш я, сякаш е топка, в стената!?“ „На младини, му отвърна борецът, мислех си кой знай какъв ли мъдрец съм. Празна разбрах, че била ми главата, и за това си я удрям в стената.“

„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече. А пък и костите вземаш за гъби, нищо че няма в устата ти зъби!“ „На младини, му отвърна мъдрецът, беше за мене жена ми молецът… Цял ден, ей богу, се карахме двама, и за това е устата ми яма!“

„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече, А очила не си още ти сложил — туй на какво ли дължи се, о, боже!“ „Казах, каквото ти казах аз вече! — Татко Уилям го ядно пресече. — Само да смееш пак нещо да питаш, тъй да си знаеш, ритник ще опиташ!“

— Грешно — отсече Гъсеницата.

— Да малко… боя се… — каза Алиса плахо. — Някои от думите са се изменили.

— Грешно е от начало до край — рече Гъсеницата настойчиво.

Последва късо мълчание. Гъсеницата заприказва първа.

— Колко голяма искаш да бъдеш?

— О, аз не придирвам толкова! — бързо отвърна Алиса. — Само че никой не иска да се изменя толкова често, знайте…

— Не зная! — рече Гъсеницата.

Алиса нищо не рече. Никой по-рано не бе й противоречил толкова и тя почувствува, че почва да се ядосва.

— Сега доволна ли си? — попита Гъсеницата.

— Бих желала да бъда малко по-голяма, госпожо, ако нямате нищо против — отговори Алиса. — Десет сантиметра не е никак хубав ръст.

— Много си е хубав! — отвърна обидено Гъсеницата, като се изправи. (Тя бе точно десет сантиметра висока.)

— Но аз не съм свикнала на такъв ръст! — замоли се жално Алиса. И си помисли: „Защо животните се обиждат толкова лесно!“

— Ще свикнеш с време — рече Гъсеницата, сложи наргилето в устата си и пак запуши.

Тоя път Алиса търпеливо изчака, докато Гъсеницата благоволи отново да заговори. След минута-две тя извади наргилето от устата си, прозина се веднъж-дваж и се раздвижи. Сетне слезе от гъбата и залази по тревата; като се отдалечаваше, просто каза:

— Едната страна ще те прави да растеш, другата — да намаляваш.

„Едната страна на какво? Другата — на какво?“ — замисли се Алиса.

— На гъбата — рече Гъсеницата, сякаш Алиса бе запитала гласно.

Минута по-късно тя изчезна от погледа й.

Алиса остана да гледа умислено гъбата. Помъчи се да открие кои бяха двете й страни. Но тъй като гъбата беше съвсем кръгла, не беше лека работа. Най-после тя я обгърна, доколкото можеше с двете си ръце, и отчупи с всяка по малко от ръба.

— Ами сега, коя страна е коя? — каза си тя гласно и хапна от парчето в дясната си ръка, за да опита как действува В миг усети силен удар под брадата. Кракът и брадата й се бяха ударили!

Тя се уплаши силно от тая внезапна промяна, но разбра, че няма време за губене, защото бързо, много бързо намаляваше.

Тъй че веднага отхапа от другото парче. Брадата й се беше притиснала толкова силно до крака, че едвам можеше да отвори уста. Ала най-после я отвори и успя да глътне парче гъба от лявата ръка.

— Ето — най-сетне главата ми е свободна! — радостно извика Алиса.

Но след миг я обзе уплаха: потърси, а не намери раменете си. Можа да види само, като погледна надолу, необикновено дълга шия, прилична на стъбло, което се издига от море зелени листа. И тия зелени листа бяха нейде долу — неизмеримо далече от нея.

„Какво ли е това — зеленото долу? — си каза Алиса. — Къде са изчезнали рамене ми? О, клети ръце, защо не мога да ви видя?“

Тя ги размахваше, като говореше, но не постигна нищо — само далечните зелени листа леко трепнаха.

Тъй като изглеждаше, че не ще успее да вдигне ръце до главата, Алиса се опита да наведе глава до тях. Зарадва се, като откри, че вратът й се превива лесно на всички страни — сякаш беше змия.

И ето, тъкмо беше извила надолу шия, лъкатушно и мило, и се готвеше да я гмурне сред листата (тя откри, те не бяха нищо друго — а върховете на дърветата, под които беше скитала), когато остър съсък я накара без време да се отдръпне. Голяма Гълъбица беше връхлетяла над лицето й и жестоко я биеше с криле.

— Змия! — крещеше Гълъбицата.

— Не съм змия! — отвърна Алиса гневно. — Остави ме на мира!

— Змия, ти казвам! — повтори Гълъбицата, но с понижен глас и добави току-речи разхълцана: — Опитах всичко, но изглежда не може да им се угоди!

— Ни най-малко не разбирам за какво говориш — каза Алиса.

— Опитах при корените на дърветата, опитах по склоновете, опитах в плетищата — продължи Гълъбицата, без да й обърне внимание, — но тия змии! Не може да им се угоди!

Недоумението на Алиса нарасна, ала тя разбра, че е без полза да заговори, преди Гълъбицата да свърши.

— Като че да снасяш яйца е малко безпокойство — рече Гълъбицата, — ами трябва цял ден и цяла нощ да ги пазя от змии. Не съм мигнала три седмици!

— Съжалявам много, че са те тревожили — каза Алиса, която започна да разбира.

— Тъкмо се настаних на най-високото дърво в гората — продължи Гълъбицата, като издигна гласа си до писък — и си мислех: най-сетне се отървах от тях — ето ги, че се вият от небето надолу! Хууу, змия!

— Но аз не съм змия, ти казвам! — рече Алиса. — Аз съм… аз съм…

— Тогава какво си? — попита Гълъбицата. — Виждам, искаш да измислиш нещо.

— Аз… аз съм малко момиче — каза Алиса доста неуверено, защото си припомни големия брой промени, които бе претърпяла през тия дни.

— Нелепа измислица! — рече Гълъбицата с най-голямо презрение. — Виждала съм досега много малки момичета, но ни едно с такава шия! Не, не! Ти си змия. Няма защо да го отричаш. Навярно ще кажеш сега, че в живота си не си яла яйце!

— Яла съм, разбира се — рече Алиса, която винаги казваше истината. — Но ти знаеш, малките момичета ядат яйца не по-малко от змиите.

— Не вярвам — отговори Гълъбицата. — Но ако ядат, тогава и те са някакви змии, туй само мога да кажа!

Това бе нещо така ново за Алиса, че минута-две тя не продума. Гълъбицата можа да добави:

— Ти търсиш яйца, зная това много добре. Не е ли все едно за мене дали си малко момиче или змия?

— Не е все едно за мене! — бързо каза Алиса. — Но аз не диря яйца. А пък и да дирех, не бих взела твоите. Не ги обичам сурови.

— Тогаз махни се! — рече Гълъбицата намръщено и се прибра в гнездото си.

Алиса се наведе между дърветата, доколкото можеше. Но вратът й се вплиташе между клоните и тя трябваше да се спира, за да го разплита. След малко си спомни, че още държи в ръце парчетата гъба и почна много внимателно да гризе ту от едното, ту от другото. Тя ставаше ту по-голяма, ту по-малка, докато най-после успя да се спре на обикновения си ръст.

Отпърво Алиса се почувствува някак особено, защото вече бе отвикнала да бъде с обикновения си ръст. Ала скоро свикна и почна, както винаги, да говори сама на себе си:

— Ето, едната част на моя план е осъществена! Как объркват тия промени! Никак не зная какво ще бъде след минутка! Но както и да е, сега съм с обикновения си ръст. Остава само да вляза в оная хубава градина. Какво ли да направя?

Още не изрекла това, тя изведнъж се намери на една полянка, сред която стоеше къщичка, около метър и тридесет висока.

„Който и да живее там — помисли Алиса, — глупаво ще бъде да се покажа в тоя си ръст. Бих ги подлудила от страх!“

И тъй, тя пак почна да гризе от парчето в дясната си ръка и не посмя да се приближи до къщата, докато не стана двадесет и пет сантиметра висока.