Амазония

8.Село

13 август, пладне

Амазонската джунгла

Натан се намръщи и върза въжето за мангрово дърво.

— Тук е много блатисто. Внимавайте къде стъпвате — предупреди спътниците си. Помогна на Кели да слезе от лодката и да стъпи на сравнително по-твърда почва. Самият той бе съвсем мокър и потънал в кал до коленете.

Подложи лицето си на дъждеца, падащ от заоблачените небеса. През нощта ги бе връхлетяла буря, придружена от пороен дъжд, който през последния час премина в непреставащо ръмене. Денят протече трудно — през цялото време трябваше да изхвърлят водата от лодките на смени с помощта на ръчна помпа. Натан се зарадва, когато капитан Уоксмън обяви обедна почивка.

След като помогна и на останалите си спътници да слязат от лодките, Натан се изкачи по калния бряг. Джунглата около него сякаш плачеше. От високите корони на дърветата се стичаха капки.

Професор Коуве сякаш не позволяваше нищо да го смути. От палмови листа направи набързо кошница и се запъти към гората в търсене на нещо съедобно. Последва го ефрейтор Йоргенсен, мокър до кости. Ако се съдеше по изражението на лицето на високия швед, не изпитваше особено желание Да се разхожда из джунглата. Капитан Уоксмън обаче бе наредил никой, включително и опитният Коуве, да не се движи сам.

Настроението на цялата група бе мрачно. Предния ден бяха научили, че е възможно тялото на Кларк да е предизвикало сериозно заразно заболяване. В Маями и в института, където се изследваше трупът, бе въведена карантина. За случилото се бе уведомено и бразилското правителство и то започна да създава карантинни центрове в Амазония. Засега изглеждаха застрашени единствено децата и старците, както и хората с увредени имунни системи. Пълнолетните хора в добро здравословно състояние успешно се съпротивяваха на заболяването. Така или иначе много неща все още бяха неизвестни: причинителят, начинът на заразяване и начинът на лечение. В института в САЩ бе учреден специален екип, който да търси отговори на тези въпроси.

Натан погледна Франк и Кели. Франк бе прегърнал сестра си. Тя бе все още пребледняла. Цялото й семейство, в това число и собствената и дъщеря, както и семействата на други учени и служители от института, бяха поставени под карантина. Не бяха показали никакви признаци на заболяване, но Кели бе разтревожена и това й личеше.

Обърна се, за да не пречи на уединението им, и продължи пътя си.

През последните четирийсет и осем часа единственото хубаво нещо бе, че джунглата не взе повече жертви. След загубата на ефрейтор Де Мартини преди два дни всички бяха нащрек. Вслушваха се в съветите и предупрежденията на Натан и Коуве. Сега преди да слязат от лодките или да се измият, всички проверяваха дали в плитчините не са се скрили скатове или електрически змиорки. Коуве обясни как трябва да се пазят от скорпиони и змии. Сутринта никой не се обуваше, преди да е изтърсил старателно обувките си.

Натан огледа местността, за да види дали в нея не се таят други опасности: огнени лиани, мравуняци или змии. Такива бяха новите правила.

Забеляза двете нови попълнения на групата, изпратени на мястото на жертвите на каймана. Събираха съчки. И двамата бяха редници, току-що започнали работа като рейнджъри. Редник Еди Джоунс имаше размерите на танк и акцент, който издаваше, че е живял в Бронкс. Вторият рейнджър, за изненада на всички, бе жена — Мария Карера. Бе една от първите жени рейнджъри. Само шест месеца преди това Конгресът на САЩ бе премахнал забраната за приемане на ясени в този род войски. Но все още не им се позволяваше да участват в бойни действия и ги включваха единствено в мисии като тази.

Още на другата сутрин след нощното нападение двамата нови войници бяха спуснати по въже от бръмчащ над главите на експедицията товарен хеликоптер „Хюи“. Той достави също и малки резервоари с гориво и допълнително снаряжение.

Последната доставка бе изключително важна. От този ден екипът щеше да се намира извън обсега на товарните хеликоптери и щеше да е лишен от въздушна подкрепа. Вече бе изминал почти шестстотин километра. Отсега нататък единственото летателно средство, което можеше да ги достигне, бе черният „Команч“. Малкият щурмови хеликоптер обаче щеше да се използва единствено при извънредни обстоятелства. Сиреч за евакуирането на ранен член на експедицията или при необходимост от въздушно нападение. Накратко, оттук нататък трябваше да се оправят сами.

Натан завърши огледа и се запъти към центъра на лагера. Ефрейтор Конджър бе приклекнал над купчина съчки и се мъчеше да запали с кибритена клечка изсъхналите листа под тях. Капките, стичащи се от дърветата, затрудняваха усилията му.

— Майната му! — изруга раздразнено младият тексасец. — Всичко е просмукано с вода до немай къде. Ще се опитам да го запаля с магнезиев заряд.

— Пести ги — предупреди капитан Уоксмън, застанал на метър от него. — Ще обядваме със сухоежбина.

Някъде наблизо изохка Мани. Бе мокър до кости. Единственият член на експедицията, който имаше най-измъчен вид, бе Тортор. Ягуарът се разхождаше мрачно около стопанина си с вода, стичаща се от козината му, и с клепнали уши. Няма нищо по-жалко от мокра котка дори когато е стокилограмова.

— Може би ще успея да ви помогна — каза Натан. Всички обърнаха погледи към него.

— Известен ми е един стар индиански номер.

Отиде в гората и потърси с поглед едно дърво, което бе забелязал по-рано. Придружаваха го Мани и капитан Уоксмън. Бързо откри високото дърво с грапава сива кора. Извади мачетето си и направи прорез в кората. Оттам започна да изтича гъста червеникава мъзга. Натан потопи пръст в нея и го поднесе под носа на капитан Уоксмън.

— Мирише на терпентин — констатира военният.

— Тази течност се нарича „копал“ — поясни Натан. — Произлиза от „копали“, ацтекското название на гумата. Дървета от това семейство могат да се открият в тропическите джунгли в цяла Централна и Южна Америка. Използва се за най-различни цели: за почистване на рани и лекуване на диария и настинка. Използва се и в съвременното зъболечение.

— Така ли? — попита Мани.

— Да. Ако скоро са ти поставяли пломба, по всяка вероятност имаш част от това вещество в устата си.

— И как ще ни помогне? — попита Уоксмън.

Натан коленичи и започна да се рови в разлагащите се листа под дървото.

— Копалът е богат на въглехидрати. Бяха правени опити да се използва като гориво. Подаде ли се в двигател с вътрешно горене, изгаря с повече калории от бензина, и при това замърсява по-малко околната среда — обясни Натан. Бе намерил това, което търсеше. — Индианците открай време познават тези му свойства.

Изправи се и показа на останалите голяма колкото ръката му бучка от втвърдила се мъзга. Забоде я на една пръчка.

— Някой може ли да ми услужи с кибритена клечка? Капитан Уоксмън извади клечка от херметизирана кутия.

Натан я запали върху кората на дървото и поднесе пламъка към бучката. Тя веднага започна да гори с ярка синя светлина. Натан тръгна към все още незапалената клада.

— Индианските ловци от векове използват тази смола за паленето на огньове. Може да гори в течение на часове и се използва за подпалването на влажна дървесина.

Към групата се присъединиха Франк и Кели. Всички проследиха с поглед как Натан пъхна топката сред листата и клечките. След малко се появи ярък пламък.

— Добра работа — зарадва се Франк и започна да грее ръцете си на огъня.

Натан забеляза, че Кели го наблюдава. На лицето й се бе появила усмивка, първата от двайсет и четири часа насам.

— Благодарете не на мен, а на индианците — промърмори Натан, след като се изкашля.

— Може и да имаме такава възможност — каза внезапно Коуве.

Всички се обърнаха към него.

Професорът и ефрейтор Йоргенсен бързо се присъединиха към тях.

— Открихме селище — съобщи удивеният ефрейтор и кимна по посоката, от която бяха дошли. — Намира се само на около четиристотин метра оттук. Изоставено е.

— Или поне изглежда изоставено — вметна Коуве, като погледна многозначително Натан.

Натан се замисли. Дали това не бяха индианците, които ги бяха следили през последните дни? В сърцето му се появи надежда. След началото на бурята изпита опасението, че всякакви следи от, преминаването на Джерълд Кларк могат да бъдат заличени. Бурята бе първата, която отбеляза началото на дъждовния сезон. Времето им бе започнало да изтича. Сега обаче…

— Би трябвало да проверим това веднага — реши капитан Уоксмън. — Първо обаче искам група от трима войници да претърси селото.

Коуве повдигна ръка.

— Според мен е за предпочитане да не създаваме впечатление, че сме агресори. Индианците вече знаят, че сме тук. Предполагам, че това е причината селото да е изоставено.

Капитан Уоксмън понечи да възрази, но Натан го прекъсна с жест.

— Какво предлагаш? Коуве кимна към Натан.

— Предлагам първо в селото да влезем ние двамата. Сами.

— Определено не! — забрани Уоксмън. — Не мога да ви оставя без охрана!

Франк свали бейзболната си шапка и избърса веждите си.

— Според мен добре ще е да послушаме професора. Нахлуването на тежко въоръжени войници в селото само ще изплаши индианците. Нуждаем се от тяхното съдействие. В същото време обаче намирам опасенията на капитан Уоксмън за основателни.

— В такъв случай нека ни придружи само един войник — посъветва Натан. — При това да държи пушката си през рамо. Макар че повечето от тукашните племена живеят в изолация, познават пушките.

— И аз искам да се включа — пожела Ана Фонг. Тъмните и коси бяха разпилени върху лицето и раменете й. — Групата ще изглежда по-малко опасна, ако в нея има жена. В щурмовите отряди на индианците няма жени.

— Доктор Фонг е права — потвърди Натан.

Капитан Уоксмън изръмжа недоволно. Не му се искаше да позволява на цивилни да навлизат в непознато селище.

— В такъв случай може би ще е най-добре аз да ги охранявам — обади се Карера, жената рейнджър. Бе учудващо красива смугла латиноамериканка с късо подстригана коса. — Господин капитан, ако жените не се възприемат като заплаха, аз ще съм най-подходяща за тази мисия.

— Добре — съгласи се най-после неохотно Уоксмън. — Доверявам се на здравия разум на професор Коуве. Искам обаче през това време останалите войници да бъдат на сто метра от тях. И да се поддържа постоянна радиовръзка.

Франк погледна Натан и Коуве.

Те кимнаха утвърдително. Франк се изкашля удовлетворено.

— Да тръгваме в такъв случай.

Кели видя как експедицията се раздели на няколко групи. Натан, Коуве, Ана Фонг и редник Карера навлязоха с лодката си в реката. Капитан Уоксмън и трима войници ги последваха във втора лодка. Щяха да гребат на сто метра зад първата, като останат на безопасно разстояние, но все пак достатъчно близко, за да могат бързо да реагират при необходимост. Трима други рейнджъри под командата на ефрейтор Йоргенсен щяха да тръгнат по суша и да заемат позиции на сто метра от селото. Започнаха да боядисват лицата си със защитна боя.

Мани бе направил опит да се включи в последната група, но капитан Уоксмън не позволи. — Другите цивилни остават тук.

Кели проследи с поглед как хората тръгват на път. Двама рейнджъри — ефрейтор Том Грейвс и новопристигналият редник Еди Джоунс — останаха на пост в лагера. Кели неволно подочу как Джоунс изрази недоволството си пред Грейвс:

— Как можахме да се заплетем в тази история? Ефрейтор Грейвс не отговори. Бе втренчил поглед в дъжда. Продължаваше да скърби за брат си Родни.

Кели отиде при Франк. В качеството си на ръководител на експедицията той имаше правото да се присъедини към която и да е от двете групи, но предпочете да остане в лагера. Не от страх, а от загриженост за сестра си.

— Олин направи връзката със спътника. Можем да говорим с Щатите когато поискаш — уведоми я Франк.

Тя кимна. Близо до огъня, под едно платнище, Олин бе приклекнал до лаптоп и спътникова антена. Пишеше нещо на клавиатурата и лицето му издаваше съсредоточеност. Ричърд Дзейн, застанал до него, следеше заниманията му.

Олин най-после се обърна към брата и сестрата и кимна:

— Всичко е готово. — Кели усети, че в говора му има следа от руски акцент. Олин бе бивш служител на КГБ и преди падането на комунистическия режим бе работил в неговия технически отдел. Бе дезертирал оттам и преминал към американците броени месеци преди падането на Берлинската стена. Благодарение на неговата квалификация и на познанията му за руските свързочни системи бе назначен на служба с ниски изисквания за секретност в научно-техническия отдел на ЦРУ.

Франк отведе Кели до сгъваем стол пред лаптопа. След като научи за заразното заболяване, тя настоя да провеждат два сеанса дневно. Доводът й бе, че трябва да са в течение на събитията, но тя в действителност искаше да знае дали с близките й всичко е наред. Тревожеше се за дъщеря си и родителите си.

Олин се отмести и Кели седна пред лаптопа. Тя се чувстваше неловко в присъствието на този човек. Може би защото бе работил в КГБ, докато баща и работеше в ЦРУ. А може би причината бе възлестият белег, минаващ през цялото му гърло. Олин бе твърдял, че е руски компютърен специалист, работил в КГБ. Ако това бе вярно, как се бе появил този белег?

— Връзката ще се установи след трийсет секунди — осведоми я Олин.

Кели проследи с поглед как цифрите на екрана започват да намаляват. Когато отбелязаха нулева величина, на екрана се появи лицето на баща и. Бе облечен небрежно, без сако и с разхлабена вратовръзка.

— Приличаш ми на удавена мишка — бяха първите думи на трепкащия образ.

— Дъждовният сезон започна — отвърна Кели и направи опит да се усмихне.

— Виждам. — Баща й също се усмихна. — Как вървят нещата при вас?

Франк се приведе към екрана и резюмира набързо откритията им.

Докато те разговаряха, Кели чуваше ръмженето на двигателя на лодката на Натан. Понякога в джунглата се получаваха твърде странни акустични ефекти. В даден момент ти се струва, че двигателят е съвсем близо до теб, а после шумът му внезапно изчезваше. Вероятно вече бяха стигнали до селото.

— Пази сестра си, Франк — приключи баща им.

— Слушам, господине.

Сега бе ред на Кели да се обади.

— Как са мама и Джеси? — попита и стисна юмруци в скута си. Баща и и се усмихна.

— И двете са с прекрасно здраве. Аз — също. С целия институт е така. Досега в нашия район не са регистрирани случаи на заболяването. Всички сме под карантина и западното крило на института временно е превърнато в място за жилищно настаняване. Тъй като почти целият екип на МЕДЕА е тук, разполагаме денонощно с много лекари.

— Джеси как се справя?

— Джеси е на шест години. В началото се поизплаши, но после свикна и сега си играе с другите деца. Защо не я попиташ лично как се чувства?

На екрана се появи лицето на дъщеря й, която й махна с ръка.

— Здрасти, мамо.

— Здравей, миличка. Добре ли си?

Детето кимна енергично и седна в скута на дядо си.

— Днес ядохме шоколадов кекс, а после яздих пони. Дядото поясни новото занимание на внучката.

— В района, който е под карантина, има малка ферма. Докараха оттам едно пони, за да развлича децата.

— Това е чудесно, миличка. Жалко, че не съм с теб. Джеси се размърда.

— И знаеш ли още нещо, мамо? Един палячо ще направи балони с формата на животни.

— Палячо ли?

— Това е доктор Еймъри от хистопатологията. Бива го за тези работи.

— Ще го помоля да ми направи маймуна — сподели Джеси.

— Това е чудесно! — възхити се Кели, като се приведе към екрана. Бе готова да погълне с поглед изображенията на дъщеря си и баща си.

След още няколко реплики за палячовци и понита Джеси бе взета от скута на дядо си.

— Време е госпожица Грамерси да те заведе в клас. Джеси не бе доволна от тази новина, но се подчини.

— Довиждане, миличка! Обичам те! — извика Кели. Детето й отвърна за сбогом с ръка.

— Довиждане, мамо! Довиждане, чичо Франк!

Кели насмалко не се удържа да докосне екрана. След като детето изчезна, лицето на баща й стана сурово.

— Не всички новини са весели.

— Какво има?

— Ще ти кажа защо майка ти я няма тук. Уж държим нещата под контрол, но броят на случаите във Флорида расте. През нощта регистрираха още шест случая в Маями и още дванайсет, в прилежащите градчета. Зоната, поставена под карантина, се разширява. Струва ми се обаче, че не успяхме да я обезопасим навреме. Майка ти и още няколко Души сега обобщават информацията от цялата страна.

— Боже мой!

— През последните няколко часа броят на заразените нарасна на двайсет и два. Смъртните случаи са осем. Според най-добрите епидемиолози на страната на всеки дванайсет часа тези цифри ще се удвояват. По самото поречие на Амазонка досега са умрели около петстотин души.

Докато Кели правеше изчисления на ум, лицето й пребледня. Франк я стисна за рамото. Само след няколко дни в САЩ можеха да пострадат десетки хиляди хора.

— Президентът току-що подписа заповед да се мобилизира Националната гвардия във Флорида. Официалната версия е, че става дума за опасен южноамерикански грип. Информацията за това как се е появил тук, не се съобщава.

Кели се отпусна на стола, сякаш това можеше да отслаби обзелия я ужас.

— Има ли вече идеи за лечението?

— Още не. Антибиотиците и противовирусните лекарства определено не помагат. Можем да предложим само симптоматично лечение: интравенозни течности, лекарства срещу високата температура, болкоуспокоителни. Докато не установим какво причинява заболяването, битката с него ще е трудна. Заради това вашата работа там сега е изключително важна. Ако успеете да разберете какво се е случило с Кларк, можете да откриете и средство за лечение на болестта.

Кели отговори с кимане.

— Ще направим всичко, което е по силите ни — отвърна Франк с дрезгав глас.

— В такъв случай най-добре ще е да ви оставя да си гледате работата — каза баща им, взе си довиждане и образът му изчезна от екрана.

Кели и брат й се спогледаха. От едната страна на Франк бе застанал Мани, от другата — Ричърд Дзейн.

— Какво направихме! — разтревожи се Мани. — Може би е трябвало да послушат индианския шаман във Ваувай и да изгорят тялото веднага след смъртта.

— От това нямаше да има полза — промърмори Дзейн. — Болестта така или иначе щеше да се измъкне от гората. Досущ като СПИН.

— Какво искате да кажете? — попита Кели.

— СПИН се появи след построяването на автострада в африканската джунгла. Нямаме представа какво може да се появи, когато се наруши спокойствието на древни екосистеми.

— В такъв случай наш дълг е да го спрем — каза Кели. — Джунглата може и да е родила СПИН, но тя ни предлага и най-добрите средства за неговото лечение. Седемдесет процента от лекарствата против СПИН се извличат от тропическите растения. Щом и тази болест е излязла от джунглата, защо пък да не открием тук и средства за лечението й?

— Стига да успеем — съгласи се Дзейн.

Ягуарът на Мани внезапно изръмжа. Голямата котка се извърна и ушите й настръхнаха. Вторачи се в джунглата зад гърба им.

— Какво му е? — попита Дзейн и отстъпи крачка.

— Надушил е нещо… Там има нещо… — каза Мани, след като Тортор изръмжа дълго и предупредително.

Натан тръгна по тясната пътека, водеща към малкото индианско селище. То се състоеше от една-единствена голяма кръгла колиба с широк отвор в средата. Приближи се, но не чу нито един от обичайните звуци. Не се чуваха спорещи мъже, жени, които молят да им донесат още банани, смеещи се деца. Селото бе призрачно и това го озадачи.

— Ако съдим по конструкцията, селото определено е на яномамо — каза тихо Натан на Коуве и Ана Фонг. — Много е малко обаче. Едва ли събира повече от трийсет души.

Зад тях вървеше редник Карера. Нейната карабина М — 16 бе насочена към земята. Момичето шепнеше нещо в микрофона на радиостанцията си.

Ана разглеждаше постройката и не криеше удивлението си.

Натан я спря тъкмо когато тя щеше да влезе през вратата.

— Срещали ли сте се с хора от племето яномамо? Ана поклати глава.

— Клок! Клок! Клок! — извика шумно Натан и се обърна Към Ана. — Когато влизаш в селище на яномамо, винаги трябва да предупредиш за пристигането си, независимо дали изглежда обитавано, или не. Така си спестяваш риска да получиш стрела в гърба. Яномамо имат навика първо да стрелят, а после да задават въпроси.

— В този стил не виждам нищо осъдително — промърмори зад гърба му Карера.

Постояха пред входа около минута. Коуве наруши мълчанието.

— Тук няма никого — каза. — Няма канута в реката. Няма мрежи и други рибарски принадлежности. Няма и кряскащи йеби.

— Йеби? Какво е това? — попита рейнджърката.

— Сивокрил тръбач — поясни Натан. — Доста грозни птици впрочем. Индианците ги използват като пернати кучета пазачи. Вдигат страхотен шум, когато наближи някой.

— Значи няма ли кокошки, няма и индианци — отсече рейнджърката и се огледа. Отказа да сложи пушката си на рамо. — Ще вляза първа. — Като повдигна по-високо оръжието си, приклекна до ниския вход. Приведе се, вмъкна главата си в него и се огледа. След малко влезе вътре, като се придържаше близо да стената, направена от бананови листа. — Всичко е чисто. Не се отдалечавайте много от мен — нареди тя.

Тръгна към центъра на кръговата постройка. Държеше пушката си в готовност, но с цев, насочена към земята, както й бе препоръчал Натан. При яномамо стрела, насочена към човек от племето, се възприемаше като обявяване на война. Натан нямаше представа в каква степен конкретно тези индианци бяха запознати със съвременното оръжие и не искаше да рискува. След това с Коуве и Ана влязоха в къщата.

Жилищните помещения на отделните семейства бяха преградени едни от други с помощта на тютюневи листа, тикви за събиране на вода и кошници. От гредите на покрива висяха плетени люлки, до една празни. В центъра на сградата имаше две каменни паници и каменно хаванче. До тях бе разпиляно брашно от маниока.

Всички се уплашиха, когато над главите им внезапно прелетя пъстър папагал, дотогава кацнал върху сноп кафяви банани.

— Това не ми харесва — каза Коуве.

Натан знаеше какво има предвид и кимна с разбиране.

— Защо? — озадачи се Карера.

— Когато яномамо напускат селището си, или изгарят старата къща, или изнасят от нея всичко полезно. Погледнете всички тези кошници, люлки и пера. Това, че са ги изоставили, не е нормално.

— Защо според вас са напуснали така внезапно? — попита го Ана. Коуве бавно поклати глава.

— Нещо трябва да ги е уплашило.

— Ние ли? — Ана се озърна. — Според вас те знаели ли са за нашето идване?

— Ако индианците бяха тук, отдавна щяха да ни усетят. Те никога не престават да наблюдават джунглата в околностите. Не смятам обаче, че именно нашата експедиция ги е накарала да напуснат така бързо селището си.

— Защо мислиш така? — попита Натан.

— Всички огнища са студени. Бананите са наполовина изгнили. Яномамо не похабяват храната.

— Смяташ, че селото е изоставено от доста време?

— Поне от седмица.

— Къде според вас са отишли? — запита го отново Ана. Коуве се обърна и огледа пространството около себе си.

— Трудно е да се каже, обаче има една подробност, която също е многозначителна. — Погледна Натан, за да провери дали и той я бе забелязал.

Натан се съсредоточи и огледа мястото. Внезапно съобрази какво имаше предвид професорът.

— Няма нито едно оръжие — констатира той. — Не са изоставили нито един лък, стрела, тояга или мачете.

— Каквото и да се е случило, страхували са се за живота си — добави Коуве.

— Ако сте прав и това място отдавна е изоставено, най-добре ще е да извикам частта си — реши Карера.

Коуве кимна утвърдително.

Карера се отдръпна и каза нещо в микрофона.

Професорът даде знак на Натан, че иска да си поговорят насаме. Ана през това време се занимаваше с изучаването на индивидуалното жилище на едно от семействата и разглеждаше изоставените от него вещи.

— Не тези яномамо са ни следили — прошепна професорът.

— Кой в такъв случай?

— Някаква друга група… Все още не съм напълно сигурен дали са били наистина индианци. Струва ми се, че е време да уведомим за това Франк и капитан Уоксмън.

— Смяташ ли, че това, което е ужасило индианците, сега ни дебне?

— Не съм сигурен. Щом обаче нещо е успяло да уплаши индианците яномамо така, че да напуснат селището си, трябва да се пазим от него.

Ръменето междувременно бе престанало. Облаците започнаха да се разкъсват и лъчи следобедна слънчева светлина си пробиха път през тях. След продължителния полумрак светлината изглеждаше особено ярка.

Отдалеч се чу шумът на двигател. Капитан Уоксмън и неговите хора идваха.

— Наистина ли смяташ, че трябва да им кажем това? — попита Натан. Ана прекъсна разговора им, като посочи небето с ръка.

— Вижте колко много птици!

Натан погледна мястото, което тя сочеше. Много птици след дъжд напускаха короните на дърветата, за да изсушат крилете си и се заемат отново с добиване на плячка. На по-малко от километър от тях обаче от джунглата се бе надигнал цял черен облак. Бяха хиляди птици. За Бога, помисли си Натан.

— Моля те, услужи ми за малко с бинокъла си — обърна се към редник Карера.

Тя също бе впечатлена от странния танц на черните птици. Извади от якето си малък компактен бинокъл и го подаде на Натан. Той затаи дъх и го фокусира. През лещите огромното ято се разпадна на отделни птици, малки и големи. Много от тях се биеха във въздуха и се опитваха да се кълват. Независимо от различията си всички имаха нещо общо.

— Лешояди… — промърмори Натан и отмести бинокъла от очите си.

— Много са — прецени Коуве.

— Черни лешояди, жълтоглави лешояди, дори кралски лешояди…

— Трябва да проверим какво има там — предложи Коуве.

Не само в неговите очи, но и в очите на останалите се появи тревога. Първо, изчезнали индианци… после — лешояди… Това не им хареса.

— Ще изчакаме да дойдат другите — спря ги редник Карера. Ревът на двигателя на лодката се чу съвсем наблизо и после утихна. След няколко минути капитан Уоксмън и трима рейнджъри влязоха в постройката. Карера бързо ги информира за случилото се.

— Наредих на рейнджърите на пост в гората да се завърнат в лагера — каза капитанът. — Те ще докарат всички останали тук. Междувременно да проверим какво се е случило. — Уоксмън посочи трима от военните: редник Карера, ефрейтор Конджър и сержант Костос.

— Добре ще е и аз да отида с тях — каза Натан. — Познавам тази джунгла по-добре от всеки друг.

Капитан Уоксмън въздъхна:

— Всъщност вече доказахте това. Ще държим постоянна радиовръзка — нареди на останалите.

Когато излизаше от жилището, Натан видя, че Коуве заговори капитан Уоксмън.

— Капитане, има нещо, което според мен е редно да знаете… — започна професорът.

Натан се измъкна с облекчение навън. Предположи, че на капитана няма да му е приятно да разбере, че заедно с Коуве са премълчавали няколко дни подозренията си. Натан предпочете да остави обясненията на тактичния професор.

След като достигнаха джунглата, Конджър и Костос тръгнаха напред, последвани от Натан. По стъпките му вървеше редник Карера, която прикриваше тила.

Тръгнаха с бързи крачки по влажната земя, като внимаваха да не се подхлъзнат върху калта и мокрите листа. Малко поточе, стичащо се към реката, съвпадна с посоката им. Тръгнаха покрай него и ускориха крачка.

Натан забеляза стъпки по брега. Стари стъпки, почти размити от дъжда. Стъпки на боси хора. Посочи една от тях на редник Карера.

— Индианците навярно са избягали оттук.

Тя с кимане потвърди, че е разбрала, и му даде знак да продължи.

Натан се замисли върху видяното. Стори му се странно. Защо са избягали пеша? Защо не са използвали реката?

Въпреки ускорената крачка на рейнджърите Натан не изостана от тях. Околната гора бе необикновено тиха, почти смълчана. Обстановката не се хареса на Натан и той изведнъж съжали, че бе оставил пушката си в лагера.

Бе толкова погълнат от усилията си да не изостане, че насмалко не пропусна да го види. От удивление ахна и спря.

Редник Карера насмалко не се сблъска с него.

— За Бога! Предупреждавай, че ще спираш!

Другите двама рейнджъри не забелязаха, че те са спрели, и продължиха напред.

— Искаш да си починеш ли? — попита го Карера с лека насмешка в гласа.

— Не — отвърна Натан, като продължаваше да диша тежко. — Погледни това.

На малък клон бе прикрепен къс избеляла жълта тъкан. Бе малък, колкото половин игрална карта, и с квадратна форма. Натан го взе.

— Какво представлява това? — попита Карера зад гърба му. — От индианците ли е останало?

— Едва ли е от индианците. Това е полиестер, синтетична тъкан — обясни Натан. Огледа клонката, върху която бе нанизан платът. Бе срязана, а не счупена. Докато я разглеждаше, забеляза, че на ствола на дървото бяха издълбани груби белези.

— Какво е това? — Кое?

Натан се отмести, за да може рейнджърката да види това, което бе открил. Върху ствола на дървото бе издълбано закодирано послание.

Редник Карера подсвирна и се доближи до ствола.

— Тези „G“ и „С“ в долната част…

— Да, това е Джерълд Кларк (на английски Gerald Clark) — довърши мисълта й Натан. — Подписал се е. Стрелката навярно сочи откъде е дошъл… или поне къде се намира следващият знак.

Карера погледна компаса на китката си.

— Югозапад. Посоката съвпада.

— А цифрите? Какво могат да означават тези „17“ и „5“? Рейнджърката се смръщи.

— Може би дата, изписана по военному. Първо се сочи денят, а после — месецът.

— Това като 17 май ли да го разбираме? Оттогава са изминали почти три месеца.

Натан се извърна, за да обсъди тази възможност, но Карера му даде знак да не я прекъсва. С другата си ръка бе притиснала слушалката на своята радиостанция до ухото си.

— Приех. Идваме — каза в микрофона. Натан я погледна въпросително.

— Конджър и Костос са открили трупове — съобщи тя. Натан усети, че започва да му се гади.

— Да ги настигнем — подкани Карера. — Искат да чуят твоето мнение.

Натан кимна и продължи напред. Карера уведоми по радиото капитана за тяхното откритие.

Натан погледна ръката си и установи, че все още държи в нея парчето избеляла жълтеникава тъкан. Спомни си, че Джерълд Кларк бе излязъл от джунглата само по панталони, бос и гол. Дали не бе използвал парчета от собствената си риза, за да маркира местата? Като децата от приказките, оставили подир себе си пътека от трошици, за да бележат пътя?

Натан разтри късчето тъкан между пръстите си. След четири години това бе първото веществено доказателство, че поне някои от членовете на екипа на баща му бяха оцелели. До този момент Натан не бе хранил надежда, че баща му е още жив. Всъщност бе престанал дори да допуска тази възможност, за да намери най-после душевен покой. Ако изгубеше баща си за втори път, вече нямаше да е по силите му да понесе тази болка. Погледна парчето плат още веднъж и после го пъхна в джоба си.

Замисли се дали по пътя им има оставени и други подобни знаменца. Нямаше как да знае това, но едно нещо му бе ясно. Отсега нататък няма да престане да ги търси. Поне до момента, когато научеше истината за съдбата на баща си.

Зад гърба му Карера изруга.

Натан се обърна. Тя бе закрила устата и носа с ръка. Едва сега Натан съобрази, че наоколо се раздава нетърпима воня. Вонеше на леш.

— Насам! — чу се глас. Сержант Костос бе само на десет метра от тях. Камуфлажната му униформа се сливаше с пъстрия фон на джунглата.

Натан отиде при него и видя ужасяваща гледка.

— Боже мой! — въздъхна Карера.

Младият тексасец, ефрейтор Конджър, бе малко по-нататък. Закрил лице с кърпа, движеше се из централната част на кланицата. Размахваше своята карабина М-16, за да прогони лешоядите и рояците мухи.

Навсякъде се търкаляха трупове: по пътеката, в гората, в потока. Мъже, жени и деца. Всички по всяка вероятност индианци, но не можеше да се твърди това с положителност. Вътрешностите бяха изтръгнати от телата им, а крайниците и лицата им бяха оглозгани до костта. Лешоядите бързо се бяха справили с работата си, като бяха оставили остатъците от телата на мухите, на други насекоми и на червеите. Единствено малките размери на телата навеждаха на мисълта, че са яномамо, изчезналите обитатели на селището. Ако се съдеше по броя им, вероятно бяха всичките обитатели.

Натан затвори очи. Представи си селяните от племето, които познаваше. Малката Тама, благородния Такахо. Внезапно му се пригади, напусна пътеката и се надвеси над потока. Опита се да диша дълбоко, за да не повърне. Не успя, повърна в потока, придошъл от дъждовете. Остана присвит, положил ръце на коленете си, като дишаше тежко.

— Ранд, не разполагаме с много време — стресна го Костос зад гърба му. — Какво според теб се е случило тук? Друго племе ли ги е нападнало?

Натан дори не помръдна, тъй като стомахът му не се бе успокоил. Редник Карера съчувствено сложи ръка на рамото му — Колкото по-бързо приключим работата си тук, толкова по-скоро ще се махнем — каза тихо.

Натан кимна, пое си дълбоко въздух и с усилие се върна на мястото, където се намираха труповете. Първо ги огледа отдалеч, после се доближи.

— Какво мислиш? — попита Карера.

— Навярно са бягали през нощта — допусна Натан и преглътна.

— Защо смяташ така? — попита Костос. Натан погледна сержанта и му посочи прът до едно от телата.

— Това е факел. Племето е бягало през нощта. Когато нападението е започнало, мъжете са се опитали да защитят жените и децата. След като не са успели, жените са се превърнали във втора линия на отбрана. Опитали са се да избягат с децата. — Натан посочи на войниците женско тяло, лежащо навътре в гората. В ръцете си жената държеше мъртво дете. Натан се извърна. — Били са нападнати откъм потока — продължи и посочи мъжките тела в непосредствена близост до водата. — Били са изненадани и заради това не са успели да окажат организирана съпротива.

— Не ме интересува редът, в който са били избити — прекъсна го Костос. — Кой, по дяволите, според теб ги е избил?

— Не знам — отвърна Натан. Нито едно от телата не бе пробито от стрели или копия. Възможно бе обаче врагът да бе прибрал оръжията след нападението. За да ги задържи за себе си или за да не остави следи. Телата бяха така разкъсани, че бе трудно да се разбере кои от раните са нанесени от оръжия, и кои, от лешоядите.

— С други думи нямаш никакво шибано предположение — заключи Костос, обърна се и включи радиостанцията си.

Натан избърса влажното си чело. Какво, по дяволите, се бе случило в действителност тук?

— Има нови заповеди — съобщи Костос. — Трябва да вземем едно тяло и да го занесем на д-р О’Брайън. Казаха да вземем едно, което да е по-малко оглозгано, и да го върнем в селото. Доброволци има ли?

Никой не се обади и сержантът ги погледна подигравателно.

— Няма. Така и очаквах — каза Костос и се обърна към редник Карера. — Ти защо не вземеш най-добре да придружиш нашия крехък и нежен доктор до лагера. Това тук е мъжка работа.

— Слушам — отвърна Карера и с Натан тръгнаха по пътеката. Когато се отдалечиха на известно разстояние, тя тихо изруга:

— Глупак!

Натан кимна. Всъщност напусна мястото на касапницата с голямо облекчение. Никак не го интересуваше какво може да мисли сержант Костос. Разбираше обаче гнева на Карера. Можеше да си представи униженията, които тази жена трябва да преглъща в един преобладаващо мъжки род войски.

Остатъкът от пътуването по пътеката премина мълчаливо. Когато наближиха селището, чуха гласове. Натан ускори ход. Приятно бе да се окажеш още веднъж сред живи хора. Надяваше се, че някой е съобразил да запали огън.

Когато стигна до постройката, Натан видя редник Еди Джоунс, застанал на пост пред входа. Зад него други двама рейнджъри бяха застанали на пост до реката.

Когато заедно с Карера стигнаха до вратата, Еди Джоунс им съобщи новина.

— Ха на бас, че няма да повярвате какво открихме в джунглата.

— Какво? — попита Карера.

— Идете вижте сами — отвърна Джоунс.

Карера даде знак с пушката си на Натан да влезе пръв.

В централната част на постройката заседаваше малък конклав. Малко встрани от групата бяха Мани и Тортор. Мани приветства Натан с махане на ръка, когато го забеляза, но не му се усмихна.

Гласовете на останалите издаваха, че спорят.

— Той е мой пленник! — крещеше капитан Уоксмън. Бе в обкръжение от трима рейнджъри, насочили карабините си срещу някого, който не се виждаше.

— Поне му развържете ръцете — намеси се Кели. — И без това краката му са вързани. Стар човек е.

— Ако искаме да ни помогне, не трябва да действаме по този начин — добави Коуве.

— Той ще отговори на въпросите ни — горещеше се Уоксмън заканително.

— Все още аз командвам тази операция, капитане — каза Франк на военния. — Няма да позволя този пленник да бъде измъчван.

Натан междувременно се присъедини към групата. Ана Фонг го погледна уплашено.

Ричърд Дзейн, застанал малко встрани, не криеше задоволството си. Обърна се към Натан:

— Хванахме го да се мотае из джунглата. Котката на Мани ни помогна да го уловим. Трябваше само да чуеш какви писъци нададе, когато ягуарът го притисна срещу едно дърво.

Дзейн се отмести и Натан най-после видя пленника. Дребният индианец бе проснат в калта. Китките и глезените му бяха вързани с пластмасова лента. Бялата му коса, стигаща до плещите му, свидетелстваше, че е един от старейшините. Приседна на пода, като мърмореше нещо под носа си. Поглеждаше ту пушките, насочени срещу него, ту разхождащия се наблизо Тортор.

Натан го чу. Яномамо. Приближи се. Човекът произнасяше молитва, заклинание, което трябваше да го опази от силите на злото. Натан съобрази, че пленникът е шаман. Дали бе от това селище? Дали не бе един от оцелелите?

Очите на индианеца внезапно се взряха в Натан. Ноздрите му трепереха.

— Смъртта се е заловила за теб — произнесе на родния си диалект. — Ти знаеш това. Ти вече си я видял.

Натан съобрази, че човекът бе усетил вонята на леш, пропила дрехите и кожата му. Коленичи до стареца и го заговори на яномамо.

— Дядо, кой си ти? От това село ли си? Индианецът поклати глава презрително.

— Това село е белязано от шавари, от зли духове. Дойдох тук, за да се предам на бан-али. Закъснях обаче.

Останалите престанаха да спорят, след като видяха, че Натан разговаря със стареца.

— Той не пожела да каже и думичка никому, дори и на професор Коуве — прошепна Кели.

— За какво са ти бан-али, кървавите ягуари?

— За да спася селото си. Не ги послушахме. Не изгорихме тялото на набе, на белия човек, белязан като роб на бан-али. После всичките ни деца се поболяха заради злата магия.

Натан внезапно разбра за кого става дума. Белият човек, белязан от бан-али, трябваше да е Джерълд Кларк. В такъв случай…

— Значи, ти си от Ваувай.

Старецът потвърди догадката му с кимване и се изплю в калта.

— Не споменавай това прокълнато име. Проклет да е денят, когато стъпихме в това селище на набе.

Натан разбра, че това бе шаманът, който се бе опитал да излекува болните деца от мисията, а после бе запалил селото, опитвайки се да защити останалите. Шаманът сам призна, че е претърпял неуспех. Болестта продължаваше да поразява децата на яномамо.

— Защо дойде тук? Как стигна дотук?

— Тръгнах по стъпките на набе и открих кануто му. Видях как е боядисано. Разбрах, че е дошъл от това селище, а пък знам пътя дотук. Дойдох, за да потърся бан-али. За да им се предам. За да ги помоля да снемат проклятието си. — Решил, че е виновен за случилото се, шаманът бе дошъл да се жертва. — Закъснях обаче. Само една жена бе жива, когато дойдох — каза старецът и погледна към мястото на убийството. — Дадох й вода и тя ми разказа какво станало със селото.

Натан го погледна.

— Какво казва? — попита капитан Уоксмън. Натан му даде знак да не се обажда.

— Какво се случило?

— Белият човек бил открит от ловци преди три луни. Бил мършав и болен. Видели как е белязан и го взели в плен. Побояли се да не би да дойде в селото. Отнели му всичко и го пъхнали в клетка, която оставили дълбоко в джунглата, за да си го приберат кървавите ягуари. Ловците го хранели и се грижели за него, тъй като се страхували да повредят нещо, принадлежащо на бан-али. Набе обаче продължил да боледува. Месец по-късно синът на един от ловците също заболял.

Натан кимна. Болестта бе започнала да се разпространява.

— Тукашният шаман го обявил за прокълнат и поискал набе да бъде убит. Решили после да изгорят тялото му, за да успокоят гнева на бан-али. Една сутрин, когато отишли при клетката, я заварили празна. Мислели, че бан-али са си го прибрали, и се успокоили. Едва по-късно през същия ден установили, че едно от канутата им липсва. Вече обаче било късно. — Индианецът за миг замълча. После продължи: — В един от следващите дни детето на ловеца умряло, а после и други се разболели. Преди седмица жена, която се прибирала от градината, видяла знак на външната стена на постройката. Никой не знаел кой го е изписал. — Индианецът кимна към югозападната част на постройката. — Все още е там. Това е знакът на бан-али.

Натан го прекъсна и разказа набързо на останалите чутото от индианеца. Очите им се разшириха от удивление. Капитан Уоксмън нареди на Йоргенсен да огледа стената.

Докато го очакваха, Натан убеди капитана да освободи китките на шамана. Той се съгласи, тъй като човекът съвсем определено им помагаше. Шаманът се намести върху пода и с удоволствие отпи вода от една манерка.

Кели коленичи до Натан.

— От медицинска гледна точка са постъпили разумно. Като е държало Кларк в джунглата, племето всъщност го е поставило под карантина. Или обаче болестта станала по-заразна, или ловецът допуснал да се зарази от нея. Така или иначе болестта дошла тук.

— И племето изпаднало в ужас.

Появи се Йоргенсен. Лицето му бе мрачно.

— Старецът е прав. Върху стената има рисунка досущ като татуировката върху тялото на Кларк. Проклетото нещо обаче мирише отвратително, сякаш са го рисували със свински лайна. Вони много гадно.

Франк се обърна към Натан:

— Виж какво още знае шаманът. Натан кимна и се обърна към шамана:

— След като открили тази рисунка, какво направили? Шаманът се намръщи.

— Племето избягало през същата нощ. Обаче… Обаче нещо ги нападнало.

— Какво?

— Жената, която ми разказа това, почти умираше. Започна да говори неясно. Каза, че реката дошла да ги изяде. Те избягали, но нещо в реката ги преследвало и ги настигнало.

— Кое ги настигнало? Бан-али?

— Не. Жената не каза такова нещо.

— Кое в такъв случай?

Шаманът погледна Натан в очите, за да покаже, че говори самата истина.

— Джунглата. Тя каза, че самата джунгла ги нападнала. Натан се намръщи. Шаманът повдигна рамене.

— Друго не знам. Прокълнатата жена умря и нейният дух се присъедини към духа на племето й. На следващия ден, днес, видях как идвате по реката и реших да проверя кои сте — каза старецът и погледна към ягуара на Мани. — Обаче ме открихте. И аз мириша на смърт, както миришете и вие.

Натан се отпусна върху петите си. Погледна Мани. Биологът държеше Тортор на каишка. Котката бе разтревожена и се разхождаше напред-назад. Козината и бе настръхнала.

— Това е всичко, което му е известно — довърши превода Коуве.

Уоксмън даде знак на Йоргенсен да освободи и глезените на шамана.

— Какво мислиш за цялата тази история? — обърна се Кели към Натан.

— Не знам — промърмори той и се сети за телата, лежащи по течението на ручея. Досега бе мислел, че хората са били нападнати от нещо, дошло от другата му страна. Ако се вярваше обаче на жената, нападението дошло от самия поток.

— Разказът е съзвучен с митовете за бан-али — каза Коуве. — За тях се твърди, че могат да подчинят самата джунгла на волята си.

— Какво обаче е могло да излезе от реката и да избие всички тези хора? — попита Кели.

— Не мога дори да си представя — отвърна Коуве и бавно поклати глава.

До вратата се разнесе шум, който привлече вниманието им. Сержант Костос влезе, като влачеше зад себе си импровизирана шейна. Върху нея лежеше тялото на един от убитите.

Шаманът нададе пронизителен писък.

Натан се извърна.

Индианецът с разширени от ужас очи се отдръпна.

— Не водете този прокълнат тук! Ще разгневите бан-али. Йоргенсен се опита да удържи човека, но индианецът, макар и възрастен, бе жилав. Измъкна се от прегръдката на рейнджъра, отиде в едно от индивидуалните жилищни помещения и като използва една люлка като стъпало, се покатери върху покрива на постройката.

Един от войниците насочи пушката си към него.

— Не стреляйте! — извика Натан.

— Отмести пушката си, ефрейторе — изкомандва Уоксмън. Шаманът се качи на покрива и се обърна към тях.

— Мъртъвците принадлежат на бан-али! Те ще дойдат и ще си приберат своето!

След тези заключителни думи шаманът скочи от покрива и се скри в джунглата.

— Доведете го тук — нареди Уоксмън на двама войници.

— Няма да го открият — увери го Коуве. — Както е уплашен, направо ще потъне в джунглата.

Думите на професора се оказаха верни. Никой не го видя повече. Започна да се стъмва и Кели се отдалечи в единия край на постройката, като се опита да разбере какво бе причинило смъртта на човека. Натан отведе Уоксмън и Франк до дървото, върху което Джерълд Кларк бе оставил послание.

— Навярно е изписал тези знаци, преди да го пленят — предположи Франк. — Наистина ужасно нещо. Бил е съвсем близо до цивилизацията, а е бил заловен и държан в плен почти три месеца.

Завърнаха се в селището и групата се зае с подготовката на нощувката: наклаждане на огньове, готвене на храна, разпределение на караулите. Решиха през следващия ден да се отклонят от реката и да предприемат пътешествие по суша, като се движат по следите на Кларк.

Когато слънцето залезе и бе приготвена вечеря от риба и ориз, Кели най-после напусна своята импровизирана морга, Отпусна се в сгъваем стол, след дълга и уморена въздишка втренчи поглед в пламъците и започна да съобщава заключението си:

— Доколкото мога да преценя, бил е отровен от нещо. Открих следи от смърт в резултат на гърчове. Прехапал си е езика. Има признаци на сковаване на гръбначния стълб и крайниците.

— Какво го е отровило? — запита Франк.

— Би трябвало да разполагам с токсикологична лаборатория, за да идентифицирам отровата. Дори не мога да кажа как е била въведена в организма. Може би с отровно копие или стрела. Тялото бе твърде увредено от лешоядите, за да мога да кажа нещо по-определено.

Натан продължи да слуша разговорите, докато наблюдаваше залеза. Спомни си думите на избягалия шаман: „Те ще дойдат и ще си приберат своето.“ Опита се да потърси връзка между клането и болестта, разпространяваща се тук и в САЩ. През цялото време не можеше да се освободи от неприятното чувство, че времето им изтича.

9.Нощно нападение

14 август, 00:18 ч.

Амазонската джунгла

Кели се събуди от кошмар и се замята в люлката си. Не можа да си спомни подробностите от съня си, освен че в него имаше много трупове и преследване. Погледна светещия циферблат на ръчния си часовник. Бе малко след полунощ.

Повечето хора около нея бяха заспали. Един войник бе застанал до огъня, а друг бе на пост до вратата на постройката. Кели знаеше, че други двама обикалят около нея. Останалите също си почиваха след дългия ужасен ден.

Не се учуди от това, че сънува кошмари, след като през деня се бе нагледала на трупове и после аутопсира един от тях. Всички членове на експедицията бяха напрегнати. Сякаш това не бе достатъчно, не преставаше да се тревожи за съдбата на семейството си във Вирджиния. Подсъзнанието й бе достатъчно обременено, за да наруши съня и.

Вечерната информация от САЩ не бе по-ободряваща от предишната. В Америка бяха регистрирани още дванайсет случая и три смърти — на две деца и възрастна жена от Палм Бийч. Тук, в долината на Амазонка, болестта и смъртта бяха започнали да се разпространяват със скоростта на пожар в суха прерия. Хората се барикадираха в домовете си или напускаха градовете. По улиците на Манаус изгаряха трупове на улицата.

Майка й съобщи, че засега нямаше пострадали сред членовете на екипа в института. Бе обаче твърде рано да се каже, че са вън от опасност. Според най-новите данни, събрани главно от долината на Амазония, където имаше регистрирани най-много случаи, инкубационният период можеше да има продължителност от три до седем дни. Продължителността зависеше най-вече от началното здравословно състояние на жертвите. По-зле хранените деца, отгоре на това страдащи от паразити, по-лесно се разболяваха.

Що се отнася до самия причинител на заболяването, установи се, че не е бактерия. Продължаваха вирусологичните изследвания. Причинителят обаче не бе установен.

Отгоре на това имаше и по-лоши новини. Майка й бе пребледняла, когато ги съобщаваше:

— Установи се с положителност, че се предава по въздушен път. Не е задължителен физически контакт.

Кели знаеше какво означава това. Разпространението на такива патогени се поставяше под контрол най-трудно. А и при тази смъртност…

— Имаме само една надежда — бе приключила майка й. — Трябва да се открие средство за лечение…

Кели взе манерката си и отпи голяма глътка. Приседна в люлката и си даде сметка, че скоро няма да може да заспи. Безшумно слезе на земята.

Часовоят до огъня забеляза движението й и се обърна към нея. Тя бе все още в дрехите, които носеше вчера: сива тениска и кафяви панталони. Направо се спусна в обувките си. Посочи входа. Даде да се разбере, че иска малко да се пораздвижи, без обаче да смущава другите. Рейнджърът кимна с разбиране.

Кели тихо отиде до изхода на постройката. Излезе навън и установи, че там е на пост редник Карера.

— Искам да изляза за малко на чист въздух — прошепна Кели.

— Не си само ти — каза и рейнджърката и й посочи с оръжието си реката.

Кели забеляза там фигура, застанала на пътеката на няколко метра от реката. По силуета и разбра, че това е Натан Ранд. Бе сам, ако се изключеха двама рейнджъри, заели позиция нагоре по реката. Бяха запалили джобните си фенери и лесно се забелязваха.

— Стой на безопасно разстояние от реката — предупреди я редник Карера. — Нямахме достатъчно сензори, за да се обезопасим и откъм нея.

— Ще внимавам — отвърна Кели. Добре си спомняше случилото се с ефрейтор Де Мартини.

Тръгна по пътеката и се вслуша в жуженето на скакалците, придружено от тихото крякане на безброй жаби. Това бяха мирни звуци. В далечината светулки изписваха изящни светещи фигури над водата.

Усамотилият се биолог чу приближаването на Кели. Натан се обърна. От устните му се подаваше цигара. Връхчето й приличаше на червена искрица.

— Не знаех, че пушиш — заговори го Кели. Спря до него и втренчи поглед в реката.

— Не пуша. — Той изпусна дълга струя дим от устата си. — Поне, не много. Изпросих я от ефрейтор Конджър. Не бях запалвал цигара от четири или пет години. Нуждаех се обаче от някаква причина, за да изляза навън. Не ме свърташе на едно място.

— Напълно те разбирам. И аз излязох уж да подишам чист въздух — обясни тя и протегна ръка.

Той й подаде цигарата.

Тя всмукна дълбоко дим и после го издиша. Това малко я поотпусна.

— Няма нищо по-хубаво от чистия въздух. — Кели му върла цигарата.

Той дръпна от цигарата за последен път, после я хвърли на земята и разтри с крак.

— Цигарите могат да те убият — каза.

И двамата замълчаха, докато реката продължаваше да тече тихо покрай тях. Двойка прилепи прелетя над повърхността и в търсене на риби. Чу се тъжна птича песен.

— Нищо няма да и се случи — каза най-после Натан. Изрече тези думи тихо, почти като шепот.

— Какво?

— Говоря за Джеси. За дъщеря ти. Нищо няма да и се случи.

Изненадана от тези думи, Кели не съобрази веднага как да реагира.

— Извинявай — промърмори Натан. — Май си пъхам носа в чужди работи.

— Ни най-малко… Благодаря ти. Просто не знаех, че страховете ми са така видими.

— Може да си и велика лекарка, но първо си майка. Кели замълча за миг, преди да продължи с тих глас:

— Става дума за нещо повече. Джеси е единственото ми дете. Друго няма да имам.

— Какво искаш да кажеш?

Кели така и не можа да си обясни защо обсъжда всичко това с Натан. После установи, че й става по-леко, когато изразява страховете си гласно.

— Когато раждах Джеси, получиха се усложнения… Наложи се спешна хирургична намеса. Казаха ми, че няма да мога да имам повече деца.

— Извинявай.

В отговор тя се усмихна уморено.

— Всичко това се случи много отдавна. Успях да се примиря с тази мисъл. Сега обаче когато и Джеси е застрашена…

Натан въздъхна и седна върху едно паднало дърво.

— Разбирам те. Ето те тук, в джунглата. Тревожиш се за някого, когото много обичаш и в същото време трябва да продължиш работата си, да бъдеш силна.

— И с теб се е получило така, когато баща ти изчезнал — каза Кели и седна до него.

— Става дума не само за тревога и страх, а и за чувство за вина — добави глухо Натан.

Тя се съгласи. След като Джеси бе в опасност, какво търсеше тя тук, в джунглата? Нормалното бе да се прибере у дома с първия полет.

Двамата отново замълчаха. Мълчанието им обаче започна да става болезнено.

Кели зададе въпрос, който й се искаше да отправи към Натан още при първата им среща.

— А самият ти защо си тук в такъв случай?

— Какво искаш да кажеш?

— Амазонка ти отне и майка ти, и баща ти. Защо се завърна тук? Това завръщане не ти ли причини болка?

Натан прилепи длани една към друга, втренчи поглед към земята и замълча.

— Извинявай. Не трябваше да те питам. Това не е моя работа.

— О, не — отвърна той. Погледна я набързо в лицето и отново отмести поглед. — Просто за миг изпитах съжаление, че загасих тази цигара. Сега щеше да ми дойде добре.

— Можем да сменим темата — предложи Кели и се усмихна.

— Не, моля ти се. Всичко е наред. Ти обаче просто ме изненада с въпроса си. Трудно е да му се даде отговор, а още по-трудно, да се изрази с думи. Когато изгубих баща си и се примирих с мисълта, че няма да го открия, наистина напуснах джунглата и се заклех да не се завръщам никога тук. Когато обаче се върнах в САЩ, болката продължи да ме преследва. Опитах се да я удавя в алкохол и да я потисна с наркотици, обаче нищо не ми помогна. Преди година се качих на един самолет и се завърнах тук. Не мога да ти обясня защо го направих. Просто един ден отидох на летището, купих си билет за полет на „Вариг“ и преди да се усетя, се озовах в Манаус.

Натан замълча за миг. По тежкото му дишане Кели разбра, че е много развълнуван. За да го успокои, сложи длан върху голото му коляно. Без да каже дума, той сложи ръка върху нейната.

— Когато се завърнах в джунглата открих, че болката ста ца по-поносима. Не така изгаряща.

— Защо?

— Не знам. Родителите ми не само умряха тук. Те живяха тук. Приемаха тази страна като своя. Ох, не знам, май започнах да говоря несвързано.

— Струва ми се, че те разбрах. Именно тук се чувстваш най-близо до тях. — Стори й се, че Натан застина на мястото си. Той замълча. — Натан?

Гласът му бе дрезгав, когато й отговори.

— Казах ти, че ми е трудно да изразя чувствата си с думи. Ти обаче ги намери. Права си. Именно тук, в джунглата, те са близо до мен. Най-силните ми спомени са свързани с нея. Спомням си как майка ми ме учеше да правя брашно от маниока, как баща ми ме учеше да разпознавам дърветата по листата им… Именно тук е моят дом.

Върху лицето му тя видя едновременно изписани радост и болка. Усети, че се трогва от дълбочината на чувствата му. Наклони се към него.

— Натан…

И двамата бяха сепнати от малък воден взрив. Само на няколко метра от брега на метър над повърхността се издигна малък гейзер. На това място нагоре се стрелна нещо едро и изчезна.

— Това пък какво беше? — попита Кели и се надигна. Бе напрегната.

Натан я прегърна през рамо и не й позволи да стане.

— Не се бой. Това е бото, пресноводен делфин. Има ги колкото искаш, но са много плашливи. Можеш да ги откриеш най-вече в такива отдалечени места. Движат се на малки групи.

Сякаш в потвърждение на думите му отново се извисиха още два гейзера. Кели, този път спокойна, успя да забележи малки гръбни плавници, които се показаха над водата и после се скриха. Делфините се движеха много бързо.

— Пъргави са — отбеляза.

— Вероятно ловуват.

Докато присядаха повторно на дървото, покрай тях премина с голяма скорост цяло ято от делфини. Разнесе се ехото на свистения и прищраквания с език. Натан никога не бе виждал толкова много на едно място. Скоро сякаш цялата река се изпълни с делфини, устремили се надолу по течението.

Натан се намръщи и се изправи.

— Нещо не е наред ли? — попита Кели.

— Не знам.

Един делфин премина в плитчината до краката им. Блъсна се в калния бряг, като насмалко не се преби и с рязко движение на опашката си се скри в дълбоките води.

— Нещо ги е уплашило — предположи Натан. Кели се изправи и застана редом до него.

— Какво?

Натан поклати глава.

— Никога досега не бях забелязал у тях подобно поведение — отвърна. Отмести поглед към двамата войници на пост. Те също наблюдаваха парада от делфини. — Трябва ми повече светлина.

Затича се към войниците, последван от Кели. Тя усети как кръвта й се разгорещява. Войниците бяха заели позиция на място, където в реката се вливаше малък поток.

— Ефрейтор Конджър, бихте ли ми услужили с фенерчето си? — помоли Натан.

— Това са просто делфини — обясни му другият войник. Бе сержант Костос, който ги погледна с презрение. — По време на нощните смени се нагледахме на тези шибани гадини. Ама вие как да ги видите, като през това време сте си спали кротко в леглата.

По-младият рейнджър бе настроен по-дружелюбно.

— Заповядайте, доктор Ранд. — Ефрейтор Конджър му подаде фенерчето си.

Натан промърмори набързо някаква благодарност и го взе. Отиде до брега и освети реката. Делфините продължаваха да се спускат по течението, но вече в по-малки групи. Натан стесни светлинния лъч, за да обхване по-голямо разстояние.

— Дявол да го вземе.

В края на светлинния лъч повърхността на водата сякаш кипеше. Бе покрита с бълбукаща бяла пяна, както при бързей, изпълнен с остри скали. Само че в този случай бълбукащата пяна се спускаше надолу по течението на реката към тях.

— Какво е това? — попита Кели.

В плитчините се блъсна друг делфин, който също се заби в калта. Само дето не успя да се измъкне леко. Замята се покрай брега, като нададе тънък писък. Натан го освети. Кели го погледна и уплашено отскочи две крачки назад.

Делфинът бе без опашка. Коремът му бе разпран и червата му плаваха около него. После течението го завлече обратно в реката.

Натан отново насочи лъча на фенера срещу течението. Кипящата бяла вода вече бе много близо до тях.

— Какво е това? — попита ефрейтор Конджър с още по-подчертан тексаски акцент. — Какво става?

Тревожното квичене на свиня разбуди гората. Птиците, накацали по клоните, се издигнаха във въздуха. Разтревожени маймуни започнаха раздразнено да крещят.

— Какво става? — повтори тексасецът.

— Трябват ми очилата ти за нощно виждане — каза Натан.

— Какво има? — разтревожи се Кели, застанала зад Натан. Той грабна очилата от рейнджъра.

— И преди съм виждал реки, разбушували се по този начин — спомни си докторът, — никога обаче в такава степен.

— Каква е причината за това? — озадачи се Кели.

— Пирани… Пирани, обезумели от глад.

През очилата за нощно виждане светът стана едновременно по-ярък и оцветен в монохромен зелен цвят. На Натан му трябваше известно време, за да ги фокусира върху мястото, където водата кипеше. Настрои телеобектива, за да доближи образа. В кипящата вода забеляза мяркащи се големи перки — принадлежаха на делфини, нападнати от хищниците с остри като бръснач зъби. Стрелваха се и сребристите тела на рибите убийци, биещи се за плячка.

— Че какво страшно има? — каза с дълбоко презрение в гласа Костос. — Нека тъпите риби ядат делфините. На суша няма да дойдат.

Сержантът бе поначало прав, но Натан си спомни телата на убитите индианци. Спомни си и страха им от реката. Дали именно това не бе заплахата? Дали тукашните реки бяха толкова пренаселени от пирани, че индианците се страхуваха да пътуват по тях нощно време? Дали заради това не бяха направили опит да избягат по суша? А и това поведение на пираните… Да нападат делфини… Натан никога не бе чувал за такова нещо.

Нещо на ръба на полезрението му се размърда. Той отмести поглед от кипящата вода и забеляза тяло, лежащо на брега. Бе тялото на пекари, диво прасе. Дали не бе същото, изквичало преди малко? Няколко по-дребни същества подскачаха около трупа му. Създания, които щеше да вземе за огромни сухоземни жаби, ако не бяха започнали да разкъсват дивото прасе и да мъкнат останките му към водата.

— Какво, по дяволите… — промърмори Натан.

— Какво? Какво виждаш? — разтревожи се Кели. Натан фокусира отново телеобектива. Още няколко жабоподобни създания изскочиха от водата и се нахвърлиха върху трупа. Към тях се присъединиха и други. Скачаха високо над брега и изчезваха в храсталаците до него. Докато наблюдаваше това зрелище, от джунглата изскочи едра капибара и се затича по калния бряг. Приличаше на петдесеткилограмово морско свинче. Внезапно падна като препъната и тялото й започна да се гърчи. От реката заизскачаха нови жабоподобни същества и се нахвърлиха върху новата плячка.

Натан внезапно съобрази какво наблюдава. Това, което очевидно бяха видели и жителите на селището. Спомни си думите на шамана: „Тя каза, че самата джунгла ги нападнала“. Междувременно капибарата престана да се гърчи. Кели не бе ли говорила за смърт, предшествана от гърчове, след като направи аутопсия на трупа?

Свали очилата от лицето си. Кипящата вода бе вече само на десетина метра от тях.

— Трябва веднага всички да се отдалечим от реката! И от всички водни пътища!

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — сряза го сержант Костос.

Ефрейтор Конджър прибра очилата.

— Може би трябва да се вслушаме в думите на доктор… почна, но не успя да довърши мисълта си. Нещо се блъсна тялото му и шумно пльосна до тях. — Боже мой! Натан освети съществото. В калта бе застанало странно здание. Изглеждаше леко замаяно. Приличаше на чудовищно голяма попова лъжичка във фазата, когато се бяха развили задните й крака.

Преди да успеят да реагират, съществото направи още един скок и захапа бедрото на ефрейтора с челюстите си. Ефрейторът го отблъсна от себе си с приклада на карабината си и направи няколко колебливи стъпки встрани.

— Проклетата гадина има зъби!

— Вече няма — каза сержант Костос, след като настъпи създанието с все сила. То цялото бе размазано и вътрешностите му изскочиха.

Всички бързо се отдалечиха от реката. Конджър докосна ухапаното място. В тъканта на панталоните бе направена дупка. Натан забеляза, че ръката на ефрейтора е окървавена.

— Гадината всъщност отхапа част от мен — каза Конджър с нервен смях.

За нула време всички се оказаха при входа на постройката.

— Какво става? — попита редник Карера.

— Това, което е видяло сметката на индианците, е тръгнало към нас. Трябва да се махаме оттук — отвърна Натан и посочи реката.

— Засега остани на поста си — нареди й сержант Костос. — Конджър, ти иди да си прегледаш крака, докато докладвам на капитан Уоксмън.

— Аптечката ми е вътре — каза Кели. Конджър се облегна върху бамбуков ствол.

— Сержанте, не се чувствам добре. Всички се обърнаха към него.

— Всичко пред погледа ми е размазано.

Кели се опита да се притече на помощ на ефрейтора. Натан забеляза, че от устата му потече струйка кръв. После той провеси безпомощно глава и тялото му започна да се гърчи.

— Конджър! — извика сержант Костос и го подхвана.

— Вкарайте го вътре! — разпореди Кели и се вмъкна в постройката.

Сержантът понесе войника към входа, но се затрудни, тъй като мъжът бе обхванат от гърчове. Редник Карера реши да му помогне и остави пушката си.

— Не напускай поста си, редник! — изкомандва Костос и се обърна към Натан. — Хвани го за шибаните крака!

Двамата успяха да прекарат войника през тесния вход. Появиха се други членове на експедицията, събудени от крясъците.

— Какво става? — попита Дзейн. Сержантът неволно се блъсна в него, докато носеше ранения.

— Отмести се! — изрева Костос.

— Оставете го тук! — извика Кели. Вече бе отворила аптечката си и държеше спринцовка в ръка. — Положете го и го дръжте здраво!

След като остави Конджър на пода, Натан бе Изблъскан встрани. Неговото място бе заето от двама рейнджъри, които стиснаха здраво краката на колегата си.

Костос затисна раменете на ефрейтора с колене, за да го обездвижи. Човекът обаче продължаваше да блъска главата си с все сила в земята, сякаш искаше да я разбие. От устата му започна да излиза пяна. Бе кървава, тъй като почти бе прехапал долната си устна.

— Конджър! За Бога!

Кели разряза бързо десния ръкав на войника със скалпел и бързо заби иглата в ръката му. Инжектира съдържанието й в тялото му и коленичи до него, за да изчака резултата. Стисна Конджър за китката.

— Хайде… Хайде…

Гърчовете внезапно престанаха и тялото се отпусна.

— Слава Богу! — въздъхна Костос. Кели обаче бе на друго мнение.

— Дявол да го вземе!

Сложи ръка на шията му в търсене на пулс, а после отблъсна войниците и започна да масажира сърцето му.

— Някой да започне дишане уста в уста! Рейнджърите за миг останаха вцепенени от изненада. Натан отмести Костос с ръка, избърса кървавата пяна от устните на Конджър и започна да прилага изкуствено дишане уста в уста, синхронно с движенията на Кели. Съсредоточи цялото си внимание в тези усилия и престана да чува разтревожените приказки на присъстващите.

— Беше някаква шибана жаба или риба — обясняваше Костос. — Скочи и ухапа Конджър по крака.

— Отровен е! — изпъшка Кели. — Животното е било отровно.

— Не съм чул за подобно същество — каза Коуве. Натан изпита желание да каже, че и той не бе чувал, но бе твърде зает със спасяването на войника.

— Бяха хиляди — продължи Костос. — Унищожават всичко по пътя си и са тръгнали насам.

— Какво ще правим? — попита Дзейн.

Гласът на капитан Уоксмън заглуши гласовете на всички останали:

— Преди всичко не трябва да изпадаме в паника. Ефрейтор Грейвс, редник Джоунс, идете при Карера и подсилете охраната!

— Почакайте… — успя да изпъшка Натан между две издишвания.

— Какво има? — попита Уоксмън.

Натан говореше накъсано, тъй като не преставаше да се опитва да съживи Конджър.

— Прекалено близо сме до потока… Минава едва ли не досами постройката…

— И какво от това?

— Те ще се появят откъм потока… Както се е случило с индианците… — Натан се бе замаял от интензивното вдишване и издишване. Вдъхна въздух в устата на ефрейтор Конджър и след това продължи: — Трябва да се махаме оттук. Да се отдалечим от водните пътища. Да навлезем навътре в сушата, преди да се зазори. Те нападат през нощта. — Наведе се отново над рейнджъра.

— Какво искаш да кажеш?

Вместо него отговори професор Коуве:

— Индианците са били нападнати през нощта. И сегашното нападение е нощно. Натан смята, че тези създания са нощни животни. Ако успеем да се откъснем от тях преди зазоряване, би трябвало да сме в безопасност.

— Но ние тук сме защитени. Имаме укрепление. Те нали бяха нещо от типа на риби или жаби?

Натан си спомни видяното с очилата за нощно виждане. Създанията излизаха от реката и скачаха високо в дърветата.

— Тук не сме в безопасност! — изпъшка. Наведе се, за да продължи с изкуственото дишане, но бе спрян от ръка, която го докосна по рамото.

— Няма смисъл — каза Кели, като му помогна да се изправи. — Той умря — добави и бавно се обърна към останалите: — Съжалявам, но отровата се разпространи твърде бързо. Нямахме противоотрова…

Натан погледна неподвижното тяло на младия тексасец и се изправи.

— Дявол да го вземе. Трябва да се махаме. Да се отдалечим колкото се може повече от водата. Не знам на какво разстояние от водните потоци могат да се движат тези създания, но това, което видях, имаше хриле. Едва ли биха могли да стоят дълго време извън водата.

— Какво предлагаш? — попита Франк.

— Да се преместим на някоя по-висока местност. Колкото се може по-далеч от реката и от потока. Според мен индианците са смятали, че трябва да се пазят само откъм реката. Хищниците обаче се придвижили по потока и са ги настигнали.

— Говориш за тях така, сякаш притежават разум.

— Не, не вярвам да притежават разум — каза Натан. Спомни си, че бягаха само делфините. Нито една от по-големите речни риби не бе нападната. Жертви на създанията станаха още прасето и капибарата. В главата му започна да се оформя теория. — Не изключвам да нападат само топлокръвни животни. Възможно е да търсят плячка с определена телесна топлина във водата и в близост до бреговете й.

— Предлагам да послушаме доктор Ранд — каза Франк на Уоксмън.

— И аз съм на същото мнение — добави Кели и посочи тялото на ефрейтор Конджър. — Щом едно-единствено ухапване предизвиква смърт, не можем да си позволим да рискуваме.

— Ти може и да си шеф на експедицията, но по въпросите на сигурността именно моята дума е закон — заяви Уоксмън на Франк.

В този момент редник Карера подаде глава през вратата.

— Става нещо странно. В реката се е появило нещо свирепо. Току-що гръмна понтонът на една лодка.

Отвън джунглата се пробуди. Разкряскаха се маймуни и се чуха птичи гласове.

— Нямаме избор — заяви Натан. — Ако дойдат по потока и ни обградят, и не ни позволят да достигнем по-висок терен, мнозина други ще умрат като Конджър. И като индианците.

Натан получи подкрепа от най-неочаквано място. Обади се сержант Костос:

— Той е прав, господин капитан. Видях тези гадове. Нищо няма да им попречи да ни нападнат. Не и тази шибана колиба. Тук направо ще ни видят сметката.

След кратка пауза Уоксмън се съгласи. — Стягайте багажа — нареди.

— А сензорите? — попита Костос.

— Зарежете ги. Точно сега не искам никой да ходи там. Костос кимна и тръгна да изпълнява заповедта. Всички се юрнаха да прибират екипировката си. Двама рейнджъри изкопаха плитък гроб за тялото на ефрейтор Конджър.

Карера, приклекнала пред входа, оглеждаше реката и джунглата с очила за нощно виждане.

— Реката се успокои, обаче чувам шумолене в храсталаците.

Джунглата около тях внезапно се бе смълчала. Натан отиде навън и коленичи до Карера. Вече бе готов за път и в дясната си ръка бе стиснал късата си пушка.

— Какво виждаш? Карера фокусира очилата.

— Нищо. Обаче джунглата е прекалено гъста и не може да се види надалеч.

Натан чу пукота, предизвикан от настъпването на клонка. От джунглата излезе малка петниста сърничка и премина непосредствено пред тях. Двамата инстинктивно отстъпиха назад, преди да разберат, че не ги застрашава нищо.

— Боже мой! — засмя се Карера.

Сърната се спря до края на постройката и навири уши. Внезапно нещо изскочи от дърветата и се озова върху гърба й. От гърлото й излезе звук, изпълнен с болка и ужас.

— Влез вътре! — извика Натан на Карера.

Докато тя се прибираше в постройката, Натан я прикри с пушката си. От джунглата изскочи второ създание и се устреми към сърната. Трето създание изскочи от ниските храсталаци. Сърната направи още няколко крачки, след което падна на хълбок и започна да рита във въздуха.

Един от сензорите откъм потока започна да излъчва силна светлина.

— Вече са тук — промърмори Натан.

Застанала до него, Карера свали очилата си за нощно виждане и запали фенерчето си. Лъчът му освети пространството между пътеката и реката. Джунглата от двете страни на лъча продължи да тъне в мрак.

— Не виждам…

Нещо тупна върху пътеката само на няколко метра от тях.

От това разстояние възприеха съществото като нещо, имащо сякаш само крака и дълга рибена опашка. То подскочи към тях. Под двете му топчести черни очи имаше зинала уста. Зъбите му заблестяха на ярката светлина. Приличаше на кръстоска между попова лъжичка и пирани.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепна Карера. То я чу и се устреми към нея.

Натан натисна спусъка на двуцевката. Струята от сачми направи съществото на решето и го отхвърли назад. Натан знаеше, че сачмите са нещо много полезно в джунглата. Не ти се налагаше да се прицелваш. Сачмите бяха съвършено средство за обезвреждане на дребни по размери заплахи — отровни змии, скорпиони и паяци. Очевидно, и отровни земноводни.

— Прибирай се — нареди и затвори малката врата. Тя представляваше само рогозка от преплетени палмови листа, обаче временно щеше да спре нападателите.

— Но това е и единственият изход — възрази Карера.

— Не и в постройка като тази — добави Натан и взе мачетето в лявата си ръка. Посочи с него към стената, която бе най-отдалечена от реката и потока. — С това може да си направиш врата накъдето си поискаш.

Отиде до централния двор и видя там Франк и Уоксмън. Капитанът бе разгънал карта.

— Те са вече тук — съобщи им Натан. Отиде до стената и започна да изсича отвор през плетеницата от палмови и бананови листа. — Трябва да се махаме веднага.

Уоксмън кимна и размаха ръка.

— Тръгваме! Още сега!

Натан отвори изход през задната стена и изрита парчетата от листа встрани. Уоксмън даде знак на ефрейтор Окамото да тръгне напред. Натан забеляза, че войникът държи в ръце оръжие с необичаен вид.

— Огнепръскачка — обясни му Окамото. — Ако се наложи, ще си пробием път през тези копелета с пламъци.

Натисна спусъка и от дулото на оръжието излезе оранжев пламък, наподобяващ огнен змийски език.

— Чудесно! — Натан потупа ефрейтора по рамото. След многото дни, прекарани заедно в реката, войникът му бе станал симпатичен, макар че навикът му да си подсвирва все още продължаваше да го дразни.

Окамото смигна на Натан и излезе през отвора, без да се колебае. Натан забеляза, че на гърба на ефрейтора е прикрепен малък резервоар.

Последваха го други четирима рейнджъри: Варчак, Грейвс, Джоунс и Костос. Всички бяха затъкнал и гранатохвъргачки на своите карабини М — 16. Разпръснаха се по двойки отляво и отдясно на Окамото. Рейнджърите прекосиха лъча на лазерните сензори и веднага се чу сигнал за тревога.

— А сега, цивилните — заповяда Уоксмън. — Не се отдалечавайте. Нека между вас и гората през цялото време да има по един рейнджър.

Ричърд Дзейн и Ана Фонг бързо излязоха през отвора. След тях преминаха Олин и Мани, следван от Тортор. Последни излязоха Кели, Франк и Коуве.

— Да вървим — каза Кели на Натан.

Той кимна и се обърна назад към постройката. Уоксмън даваше разпореждания на последните рейнджъри, които щяха Да охраняват тила им. Двама войници се бяха надвесили над нещо в средата на двора.

— Да вървим, дами! — заповяда Уоксмън. Рейнджърите се изправиха. Един от тях, ефрейтор на име Самад Ямир, погледна Уоксмън и повдигна палец нагоре. Ефрейторът рядко говореше, а когато говореше, правеше го със силен пакистански акцент. Натан знаеше за Ямир само това и още нещо — че той е сапьорът на групата.

Погледна с известно подозрение устройството, оставено в двора.

Уоксмън забеляза погледа му и насочи дулото на карабината си към отвора.

— Вие персонална покана ли очаквате, доктор Ранд? Натан облиза устните си и последва Франк и Кели.

И този път зад гърба му се оказа редник Карера, сега екипирана с огнепръскачка. Тя започна да оглежда джунглата с присвити очи. Последни от постройката излязоха Уоксмън и Ямир.

— Не се отдалечавайте един от друг! — напомни Уоксмън. — Мръдне ли нещо, опичате го или го взривявате!

— Тръгваме към един хълм на пет километра оттук — каза Карера на Натан.

— Откъде знаеш, че е разположен там?

— От топографската карта — отвърна рейнджърката неуверено.

Натан я погледна въпросително.

— Работата е там, че на картата потока го нямаше — прошепна Карера.

Кели се извърна. Имаше измъчен вид. Не каза нищо.

Натан въздъхна. Това, че картата не бе точна, не го учуди. Реките и потоците във вътрешността на джунглата бяха непредсказуеми. Размерите и формите на езерата и тресавищата варираха в зависимост от валежите. Руслата на реките и потоците бяха още по-променливи. Заради това повечето бяха безименни и не се нанасяха на картите. Добре поне, че там бе нанесен хълмът.

— Движи се! — заповяда Уоксмън.

Групата вкупом се вмъкна в джунглата. Натан се огледа, опитвайки се да долови подозрителни шумове. В далечината се чуваше бълбукането на малкия поток. Той си представи как индианците се бяха устремили към него, без да си дават сметка за опасността и за смъртта, която ги дебнеше там.

Затътри се подир Франк и Кели. Джунглата се осветяваше от пламъка на оръжието на ефрейтор Окамото. Хората изкачиха мълчаливо ската на брега. Всички бяха забили поглед в джунглата около тях.

След около двайсет минути изкачване Уоксмън се обърна към войника до него:

— Ямир, запали кандилото!

Натан се извърна. Самад Ямир се бе обърнал с лице към мястото, което бяха напуснали. Бе метнал карабината си М — 16 през рамо и държеше нещо в ръце.

— Радиопредавател — обясни Карера.

Ямир повдигна устройството, което държеше, и натисна копче. Запримига червена светлина.

Натан се намръщи.

— Какво…

Чу се тих взрив. Част от джунглата се извиси към небето, превърната в огнено кълбо. Пламъците се издигнаха високо нагоре и осветиха околната гора.

Изумен от видяното, Натан отстъпи крачка. Другите цивилни реагираха с възгласи на изненада. Натан видя как огненото кълбо угасна, обаче голяма част от джунглата остана да гори. През адското червеникаво сияние можеше да се види как в гората се е образувала изпепелена площ. Дърветата около нея бяха останали без клони и листа. Бе унищожен поне половин хектар от гората. От постройката не бе останала и следа. Дори и сензорните предупредителни устройства замълчаха, унищожени от взрива.

Натан бе твърде изненадан, за да каже нещо. Уоксмън обаче забеляза разгневения му поглед.

— Не спирайте — нареди той.

— Стопроцентова застраховка. Изгаряме всичко зад себе си — отбеляза Карера.

— Какво беше това? — попита Коуве.

— Напалмова бомба — обясни мрачно ефрейторът. — Ново оръжие за бойни действия в джунглите.

— Защо не бяхме предупредени за това? — запита Франк. — Защо никой не ни предупреди?

— Не спирайте — изкомандва Уоксмън. — Това бе моя задача. Моя грижа. Не искам повече приказки по този въпрос. За вашата сигурност отговарям аз.

— Моята благодарност за това, капитане — обади се Ричърд Дзейн. — Лично аз високо ценя вашите действия. Надявам се да сте изтребили тази отровна сган.

— Май не е съвсем така — каза Олин с присвити очи и посочи потока, който сега ясно се виждаше благодарение на пожара. Част от него бе изпълнена със скачащите и търчащи тела на хилядите малки създания. Подобно на сьомга, отишла да хвърля хайвера си, напредваха по потока с голяма бързина.

— Тук има вода — съобщи вървящият напред Окамото. Групата се събра около него.

— Мили Боже! — възкликна Кели.

На петдесет метра пред тях друг поток пресичаше пътя им. Бе широк само десетина метра и водите му бяха тъмни и неподвижни. Земята зад него продължаваше да се извисява. Там някъде бе хълмът, към който се бяха отправили.

— Това същият поток ли е? — попита Франк.

Един от рейнджърите, Йоргенсен, излезе от гората. В ръката си държеше очила за нощно виждане.

— Огледах местността. Той е приток на другия поток. Влива се в него.

— Мамицата му! — изруга Уоксмън. — Тук е истинска плетеница от реки.

— Трябва да го прекосим незабавно — каза Коуве. — Създанията сигурно скоро ще се появят тук.

Уоксмън погледна с явно безпокойство бавно течащата вода. После отиде при Окамото.

— Ще ми трябва малко светлина.

Рейнджърът усили пламъка и го насочи към водата. Той не им помогна да разберат какво се криеше под мътната повърхност.

— Сър, нека аз да мина пръв — предложи Окамото. — Да проверя дали е безопасно.

— Добре, синко, пази се.

— Разбрах, сър.

Окамото си пое дълбоко въздух и целуна разпятие, висящо на врата му. После навлезе във водата, като държеше оръжието си нависоко.

— Тече бавно, но е дълбока — уведоми ги той. Когато се оказа в средата на потока, водата бе стигнала до кръста му.

— Бързай — подкани го Франк, притиснал юмрук до стомаха си.

Окамото измина и останалото разстояние и излезе от водата. Бе усмихнат, когато се озова на другия бряг.

— Изглежда безопасно — прецени рейнджърът.

— Само засега — уточни Коуве. — Трябва да побързаме.

— Да вървим! — заповяда Уоксмън.

Цялата група навлезе едновременно във водата. Франк държеше Кели за ръка. Натан помогна на Ана Фонг да прекоси потока.

— Не умея да плувам добре — каза Ана, без да се обръща конкретно към никого.

Последваха ги рейнджърите, издигнали карабини високо над главите си.

След като се озова от другата страна, групата започна бавно да изкачва стръмния склон. Обувките на всички бяха пълни с вода, а местността бе все още разкаляна от вчерашния дъжд, така че стана трудно да се върви. Забавиха ход. Скупчената доскоро група започна да се разтяга.

От мрака се появи Йоргенсен с очила за нощно виждане в ръка.

— Капитане, проверих и другия поток. Водата се е успокоила. Не видях повече такива създания.

— Те са някъде там — каза Натан. — Просто са престанали да бесуват.

— Възможно е след пожара да са избягали обратно в голямата река — изрази надежда Йоргенсен.

Уоксмън се намръщи.

— Според мен не би трябвало да разчитаме на…

Капитанът бе прекъснат от силен вик. Един от хората отляво не успя да се удържи върху полегатия кален склон и се подхлъзна. Бе рейнджърът Еди Джоунс. Размаха ръце, опитвайки се да спре падането си.

— Еби му майката! — изпсува в безсилието си. Опита се да се залови за един храст, обаче го изтръгна заедно с корените. Сетне се удари в един камък, изпусна пушката си и се озова в потока.

Войниците Варчак и Грейвс му се притекоха на помощ. Той се измъкна от водата, като плюеше вода и кашляше. Достигна брега.

— Майка й да еба на тази джунгла — изпсува и тези думи бяха последвани от други, още по-цветисти псувни. Успя да се измъкне от потока.

— Спокойно, Джоунс, спокойно — каза му Варчак и освети с фенерчето си мокрия от глава до пети войник. — За такъв слалом в джунглата бих ти писал шестица.

— Шестицата си я натикай в задника — отвърна Джоунс и се наведе, за да махне лепкаво водорасло от крачола си.

— Уф!

Ефрейтор Грейвс бе първият, който го забеляза. Забеляза нещо, което се движеше върху раницата на Джоунс.

— Джоунс…

— Какво има? — попита все още полунаведеният войник. Съществото скочи и захапа меката тъкан под челюстта на Джоунс.

— Какво, по дяволите…

Джоунс откъсна съществото от шията си, от която започна да шурти кръв.

Малкият поток внезапно се разбуни и от него изскочиха още дузина подобни създания. Нахвърлиха се върху войника и го захапаха по краката. Той падна на гръб с лице, изкривено от болка. Стовари се в потока с шумен плясък.

— Джоунс! — извика Варчак и се доближи до падналия, Още едно създание изскочи от водата и тупна в мократа кал до краката на ефрейтора. Разтворените му хриле трептяха. Варчак отстъпи крачка. Грейвс направи същото.

Джоунс продължи да се гърчи в плиткия поток. Мяташе се като човек, попаднал във вряла вода. Тялото му бе обхванато от спазми.

— Връщайте се! — изкомандва Уоксмън. — Върнете се веднага!

Варчак и Грейвс вече тичаха. От потока изскочиха още създания и започнаха да ги преследват.

Групата забрави предпазливостта и се устреми нагоре по склона. Някои се подхлъзнаха и продължиха да напредват на четири крака. Кели се спъна и калната й ръка се изхлузи от ръката на Франк. Започна бавно да се плъзга към потока.

— Кели! — изкрещя Франк.

Натан обаче бе на два метра зад нея. Успя да я хване с едната ръка през кръста, при което се стовари върху нея. В другата държеше пушката си. Мани им се притече на помощ и успя да повдигне и двамата. Тортор неспокойно се разхождаше около тях.

— Размърдай си косматия задник — ядоса се бразилецът на ягуара.

Тримата се бяха оказали в края на групата. Няколко ярда нагоре ги очакваше Франк.

Единствено редник Карера бе решила да ги изчака. Огнепръскачката и изхвърли дълъг пламък зад тях.

— Да побързаме! Трябва да настигнем другите! — подкани ги притеснено.

— Благодаря. — Кели се обърна към цялата група.

— Втори път не прави това — каза Франк и хвана сестра си за ръката.

— Нямам такива намерения.

Натан продължи да ги наблюдава. Срещна погледа на Карера и забеляза страх в очите й. Всичко стана за миг. Изпод един от ниските храсталаци се появи едно същество и се нахвърли върху рейнджърката. Бе успяло да се спаси от пламъците.

Карера падна на гръб и пламъкът на оръжието й се насочи към небето. Съществото бе захапало пояса й, а сега се опитваше да се прехвърли към по-сочна плът.

Преди останалите да успеят да реагират, чу се силен пукот. Съществото излетя встрани. Или по-точно, двете му половини. Карера и Натан се обърнаха и видяха как Мани приготвя камшика си за втори удар.

— Какво чакаш? Още едно ли да дойде? — извика Мани.

Карера се изправи с помощта на Натан и всички с ускорен ход се отправиха нагоре. Най-после стигнаха върха. Натан се надяваше, че са на достатъчно разстояние от земноводните създания.

На върха завариха останалите членове на експедицията.

— Трябва да продължим — настоя Натан. — Да се отдалечим колкото се може повече от тях.

— Като теория това звучи добре — обади се Коуве. — Да се приложи на практика обаче няма да бъде съвсем лесно — добави шаманът и посочи другия скат на хълма.

Огряна от лунната светлина, под тях блестеше като сребро водна повърхност. Натан изстена и разбра, че това бе потокът, който досега се бяха опитали да избегнат. Бяха направили фатална грешка.

Малкият поток, който бяха преодолели преди няколко минути, не бе приток на големия, а част от него.

— Намираме се на остров — произнесе Кели с отпаднал глас.

Натан се озърна и видя, че потокът се разделяше и заобикаляше хълма от двете страни. В другия край на хълма двата потока отново се сливаха. Наистина се намираха на остров, обградени отвсякъде от изпълнени със смърт води. На Натан му прилоша.

— Попаднахме в капан.

02:12 ч.

Западно крило на института „Инстар“

Лангли, щата Вирджиния Дорийн О’Брайън бе седнала над малка маса в общия кабинет, надвесена над чаша кафе. В този късен час се ширеше сама в помещението. Всички останали членове на МЕДЕА, поставени под карантина, в този час или спяха в импровизираните спални, или се намираха в лабораториите.

Дори и Маршал се бе прибрал в тяхната стая заедно с Джеси преди няколко часа. Рано сутринта бе разговарял по телефона с двама началник-отдели и с директора на ЦРУ. Красноречиво бе характеризирал тези си събеседвания като „застраховка, преди лайната да попаднат в политическия вентилатор“. Такъв бе стилът на работа на правителството. Вместо да предприемат агресивна съвместна атака срещу проблема, администраторите все още търсеха виновници сред другите и укритие за себе си. Маршал имаше намерение да изкара всичко наяве. Бе наложително да се приеме план за решителни действия. Засега имаше петнайсет зони, засегнати от епидемията, в които се действаше по петнайсет различни начина. Въобще бе настъпил пълен хаос.

Лорийн въздъхна и погледна купчините документи, разхвърляни върху масата. Екипът й все още не успяваше да открие отговора на един прост въпрос: кой бе причинителят ца болестта?

Тестове и изследвания се правеха в лабораториите в цялата страна — от Атланта до Сан Диего. Научен център на цялата тази дейност обаче бе институтът „Инстар“.

Лорийн отмести встрани доклад на някой си доктор Шелби относно използването на клетки от бъбреците на маймуна като хранителна среда. Не бе успял да открие нищо. Отрицателна реакция. До този момент причинителят на болестта бе преминал безпрепятствено през всички тестове за идентифициране, проведени с аеробни и анаеробни култури, с тъкани от гъби, с електронни микроскопи, с точкова хибридизация и с полимерна верижна реакция. Досега не бе постигнат никакъв напредък. Всички тестове завършваха с почти еднакви заключения: отрицателна реакция, нулев растеж, безрезултатен анализ — все различни начини да се каже, че е налице провал.

Пейджърът, оставен до чашата с вече изстинало кафе, започна да писука и да се придвижва по пластмасовата повърхност на масата. Тя успя да го хване, преди да падне от нея.

— Кой, по дяволите, може да ме търси в този час? — промърмори, като погледна дисплея. Там пишеше, че я търсят от „Лардж скейл байолоджикал лаб“. Това нищо не и говореше, но от номера се виждаше, че се намираше някъде в Северна Калифорния. Вероятно някой тамошен техник щеше да поиска номера на техния факс. Все пак…

Лорийн се изправи, прибра пейджъра в джоба си и тръгна към телефонния апарат, монтиран на стената. Тъкмо свали слушалката, когато чу как зад нея вратата се отваря. Изненада се, когато видя Джеси по пижама. Детето разтриваше очите си с юмручета.

— Бабо…

Лорийн върна слушалката на мястото й и отиде при нея.

— Какво правиш тук, миличко? Би трябвало да си в леглото.

— Не можах да те намеря.

— Какво ти е? Да не би пак да си сънувала нещо неприятно? — попита Лорийн. През първите няколко нощи детето, несвикнало с карантината и с непознатата обстановка, бе страдало от кошмари. Бе съумяло обаче бързо да се приспособи и бе завързало приятелства с другите деца.

— Боли ме коремчето — каза с просълзени очи.

— Ах, миличка, така е, когато ядеш сладолед много късно. — Дорийн притегли детето към себе си, за да го прегърне. — Ей сега ще ти донеса чаша вода и… — гласът на Дорийн угасна по средата на изречението, когато усети температурата на детето. Докосна челото му с ръка. — Боже мой! — изстена отчаяно.

Детето имаше треска.

02:31 ч.

Амазонската джунгла

Луи бе застанал до палатката си, когато Жак дойде откъм реката. В ръцете си помощникът му носеше нещо, завито в плат и не по-голямо от диня.

— Докторе… — започна маронът.

— Какво откри, Жак? — попита докторът. Бе изпратил помощника си и още двама души да проверят на какво се дължи взривът, който чуха непосредствено след полунощ. Шумът бе събудил хората от лагера му броени минути, след като се установи на бивак. Няколко часа преди това, при залез слънце, Луи научи за откриването на индианското селище и за съдбата на обитателите му. Часове по-късно пък имаше взрив…

Какво ставаше там?

— Господин докторе, селището е изпепелено. Голяма част от околната гора — също. Не можахме да се доближим много, тъй като все още имаше пожари. Може би до сутринта ще научим нещо повече.

— А експедицията?

— Нямаше я, господин докторе. Изпратих Малахим и Тоди да я проследят — отвърна Жак и заби поглед в краката си.

Луи присви юмруци и прокле собствената си самоувереност. След успешното отвличане на войника бе започнал да изпитва самодоволство. А какво се бе получило сега? Един от хората му навярно е бил забелязан. Ако лисицата бе разбрала, че по петите й вървят хрътки, мисията му щеше много да се усложни.

— Иди събери хората. Ако рейнджърите са решили да избягат от нас, не искам да се отдалечават много.

— Разбрах, господин докторе. Не смятам обаче, че бягат от нас.

— Защо мислиш така?

— Когато отидохме до опожарената зона, в един страничен поток открихме тяло.

— Тяло ли? — попита Луи. Да не би това да бе някой от неговите хора, очистен и хвърлен в реката като предупреждение?

Жак пусна това, което държеше, върху земята. Бе човешка глава.

— Намерихме я във водата до развалините.

Луи се намръщи, приведе се над главата и огледа това, което бе останало от нея. Лицето бе напълно оглозгано. Ако се съдеше по бръснатия тил, това очевидно бе един от рейнджърите.

— И тялото бе в същото състояние — поясни Жак. — Оглозгано до кокалите.

— Какво му се е случило?

— Станал е жертва на пираните, ако съдя по раните.

— Сигурен ли си?

— Напълно съм сигурен — отвърна Жак и посочи с пръст обезобразената половина на носа си. Така напомни на началника си, че още в детството си бе имал вземане-даване с лакомите речни хищници.

— Кога са го нахапали? След смъртта му ли?

— Ако са се заели с него, когато още е бил жив, жал ми е за нещастника — каза Жак и сви рамене.

Луи се изправи и впери поглед в реката.

— Какво, по дяволите, става там?

10.Бягство

14 август, 03:12 ч.

Амазонската джунгла

Заедно с останалите цивилни Натан стоеше на върха на острова, обграден от войниците. Бяха останали само осем рейнджъри. По един на човек, помисли си Натан. Като лични телохранители.

— Как мислите? — обърна се Франк към капитан Уоксмън. — Бихме ли могли да използваме още една от вашите напалмови бомби, за да си разчистим път сред гадовете? Да я изтърколим надолу по хълма и да залегнем?

— Не, защото ще ни избие до крак. Ако не ни изпепели топлинната вълна, ще се озовем между една горяща гора и отровните гадини.

— А гранатите? Може би ако ги разхвърляме равномерно, бихме могли да създадем безопасна ивица земя, по която да преминем?

— Рисковано е да ги хвърляме толкова близо до нас. Пък и нямаме гаранция, че ще избият всичките гадини. Някои от тях могат да се укрият зад стволовете на дърветата. Ако питате мен, трябва да задържим хълма и да изчакаме да се зазори.

Франк кръстоса ръце на гърдите си. Този план не му хареса.

В подножието на хълма от време на време проблясваха силни пламъци, бълвани от огнехвъргачките на ефрейтор Окамото и редник Карера. Бе изминал половин час, но чудовищата все още бяха там. Околната гора бе безмълвна. Не се чуваха нито маймунски крясъци, нито птичи гласове. Дори насекомите сякаш се бяха смълчали. Отвъд обсега на фенерите им обаче листата все още шумоляха, сякаш невидими същества се промъкваха под храсталаците.

Не преставаха да осветяват околните води. Създанията ту излизаха от потока, ту се гмуркаха обратно в него. Натан бе познал. Те дишаха с хриле и периодично трябваше да се завръщат във водата, за да възстановят силите си.

Малко встрани от групата Мани, коленичил върху калните листа, работеше. Преди това с риск на живота си бе отишъл до края на горящата гора, за да прибере едно от животните, замаяно от пламъците. Бе частично овъглен, но иначе чудесен екземпляр. Създанието имаше дължина от около трийсет сантиметра, изчислено от края на опашката до острите като бръснач зъби. Имаше изпъкнали огромни черни очи, които му даваха обзор от близо 360 градуса. Яките му крайници завършваха с ципести пръсти, дълги почти колкото самото тяло.

Докато останалите го наблюдаваха, Мани продължи чевръсто дисекцията, която извършваше със скалпел, даден му от Кели.

— Това създание е наистина удивително — промърмори накрая Мани.

Натан, Кели и Коуве се заслушаха в обясненията на биолога.

— Прилича на химера. На амалгама от няколко вида.

— Защо мислиш така? — попита Кели.

Мани се отмести леко встрани и посочи създанието с пръст.

— Натан бе прав. Въпреки че кожата му не е люспеста, като на риба, то притежава дихателните способности на водно животно. Диша с хриле, не с бели дробове. Краката му обаче — обърнете внимание на ципите между пръстите — са определено краката на земноводно. Такива крака притежава Phobobates trivittatus, петнистата жаба, от която се извлича отрова за стрели. Тя е най-едрият и най-отровен представител на жабешкото семейство.

— Искаш да кажеш, че това е някаква мутация на този вид, така ли? — попита Натан.

— В началото си помислих именно това. Създанието много прилича на попова лъжичка, чийто растеж е бил спрян в момента, когато все още е притежавала хриле и са се оформили само задните й крака. След дисекцията обаче се разколебах. Първо, размерите на създанието са ненормални. Този екземпляр тежи почти два килограма. Дори и най-едрите отровни жаби нямат такива чудовищни размери. — Мани насочи вниманието им към очите и зъбите на създанието. — Освен това структурата на черепа му е направо сбъркана. Черепът е приплеснат не хоризонтално, като на жаба, а вертикално, като при рибите. Всъщност черепът, челюстта и зъбите са почти идентични по форма и размери с тези на един банален амазонски речен хищник — Serrasalmus rhombeus. Сиреч с тези на черната пираня.

— Това е невъзможно — възкликна Кели.

— И аз щях да кажа същото, ако това създание не бе пред очите ми — аргументира се Мани. — Откакто се помня, съм изучавал животинските видове на Амазонка и не си спомням да съм видял нещо подобно. Това е истинска химера, притежаваща биологичните черти на риба и жаба.

— Как е възможно това? — попита Натан, без да откъсва поглед от чудовището.

— Не знам. Как обаче е възможно да се регенерира човешки крайник? Появяването на тази химера ме навежда на мисълта, че сме тръгнали по вярна следа. Там има нещо. Нещо, което експедицията на баща ти е открила. Което притежава безспорни мутационни способности.

Натан погледна още веднъж чудовището. Що за твар беше? Раздаде се гласът на редник Карера. Ве застанала на пост на северния скат.

— Отново се размърдаха!

Натан напрегна слуха си. Откъм нейната страна бе започнал да се разнася шум. Сякаш цялата гора се бе раздвижила. Пламъците на огнехвъргачката на Карера разкъсаха мрака. Всички видяха пробляскванията на стотици малки очички както по повърхността на водата, така и по дърветата. Едно от създанията скочи от една палма и се озова в обстрелваната зона. Чу се кратък откос и създанието се превърна в кървава каша.

— Всички назад! — извика Карера. — Тръгнаха!

От дърветата и храсталаците започнаха да скачат към тях множество малки телца, които не обръщаха внимание нито на пламъците, нито на куршумите. Бяха решили да ги надвият със своята численост.

Натан си припомни отново мястото, където бяха избити индианците. Събитията се повтаряше. Прицели се с двуцевката си и застреля едно същество във въздуха тъкмо когато то бе скочило от един клон над главата на Карера. Късчетата от животното нападаха по земята.

Групата се видя принудена да напусне върха на хълма и да се оттегли към южния скат. Нощта бе разкъсана от стрелбата и от пламъците. Светлините на фенерчетата се раздвижиха и сенките започнаха да трептят и да танцуват.

Редник Окамото осветяваше пътя по южния скат с огнени езици.

— Тук местността изглежда чиста — извика.

Натан погледна натам. Видя съвсем ясно другото разклонение на потока, преминаващо покрай южната част на хълма.

— Защо от тази страна няма никакви създания? — запита Ана.

Отговорни и Дзейн, който оглеждаше пространството зад тях с широко разтворени очи.

— По всяка вероятност са се събрали всички на едно място, преди да предприемат този последен щурм.

Натан се вгледа в потока под тях. Водите му бяха тихи, спокойни и безмълвни. Той обаче имаше едно на ум. Спомни си как хищниците подгониха огромната капибара, за да я подмамят да се доближи до водата, където я убиха.

— Това го правят с умисъл — промърмори.

— Какво? — изуми се Кели.

— Искат да се доближим до водата. Глутницата ни тика към потока.

— Според мен Натан е прав — подкрепи го Мани. — Въпреки че могат да се придвижват на къси разстояния по суша, това са предимно водни животни. Искат да докарат плячката си колкото се може по-близо до водата, преди да се нахвърлят върху нея.

Кели се извърна и видя веригата от рейнджъри, които стреляха и бълваха пламъци зад гърба им.

— Нима имаме избор?

Спускащият се по ската Окамото забави ход, когато наближи водата. Очевидно и той имаше някакви подозрения. После се обърна към капитан Уоксмън. — Сър, ще пресека пръв. Както преди.

— Добре, ефрейторе. Внимавай. Окамото тръгна към потока.

— Не! — спря го Натан. — Сигурен съм, че това е капан. Окамото погледна първо него, а после, командира си. Капитанът му даде знак с ръка да продължи.

— Трябва да се разкараме от този остров — категоричен бе Уоксмън.

— Почакайте — започна Мани със страдалчески глас, — по-добре ще е да изпратя Тортор.

Цялата група вече се бе събрала на едно място. Уоксмън погледна ягуара и кимна.

— Пусни го!

Мани поведе ягуара към водата.

Натан започна да мисли напрегнато. Влизането в тази река бе самоубийствено. Бе така убеден в това, както в изгряването на слънцето. Уоксмън обаче бе прав. Трябваше да открият начин да прекосят потока. Прехвърли няколко възможни варианта в главата си. Прокарване на въже над потока. Натан бързо отхвърли този вариант. Дори и да успееха да направят това, водните създания можеха да скачат на голяма височина. Увиснали на въжето, хората щяха да станат още по-лесна плячка.

Може би гранати, хвърлени в реката, за да зашеметят създанията. Потокът обаче бе дълъг. Убитите създания щяха да бъдат заменени незабавно от други, които щяха да се нахвърлят веднага срещу тях. Не, тук бе необходимо решение, което да прочисти целия поток от създанията. Как обаче можеше да се постигне това?

Изведнъж Натан съобрази какво трябва да се направи. Та нали бе видял отговора на този въпрос още преди няколко дни?

Мани и Тортор вече бяха само на два метра от брега. Окамото осветяваше пътя им с огнехвъргачката.

— Почакайте! Дойде ми нещо на ум! — извика Натан. Мани се спря.

— Какво имаш предвид? — попита Уоксмън.

— Мани каза, че тези твари са всъщност риби.

— И какво от това?

Натан не обърна внимание на въпроса на капитана и се обърна към Коуве:

— Ти в аптечката си нали имаш прах от аяея?

— Имам, но… — започна професорът и после съобрази. — Блестяща идея, Натан, трябваше аз да се сетя за това.

— Какво става? — попита раздразнен Уоксмън. Рейнджърите зад гърба им все още отблъскваха успешно създанията с изстрели и пламъци. Окамото бе застинал до водата.

Натан набързо обясни идеята си.

— Индианците използват лианата аяея, стрита на прах, при риболов — разказа им как по време на пътуването с Тама и Такахо до Сао Габриел бе видял една жена да хвърля този прах в реката, а мъжете, застанали по-долу по течението, да ловят зашеметените от праха риби с копия и мрежи. — Лианата съдържа много силен ротенон, отрова, която буквално задушава рибите. Действа мигновено.

— И какво предлагаш? — попита Уоксмън.

— Познавам района. Ще отида нагоре по потока и ще го отровя. Когато отровата стигне дотук, би трябвало да зашемети всички създания, намиращи се във водата.

— Казваш, че този прах ще свърши тази работа? — Уоксмън присви очи.

— Трябва да я свърши — каза Коуве, докато се ровеше в раницата си, — Стига тези същества наистина да дишат с хриле — добави и погледна към Мани.

— Напълно съм уверен в това — убеди го биологът. Уоксмън въздъхна и даде знак на Мани и Окамото да се отдалечат от потока. Когато капитанът се обърна към Натан, зад гърба им се чу експлозия.

Въздухът се изпълни с прах, листа и клони. Някой бе изстрелял граната.

— Настъпват! — изкрещя сержант Костос.

— Тръгвай! — каза Уоксмън на Натан.

Натан се обърна. Професор Коуве извади от раницата си голяма кожена кесия и му я подаде.

— Бъди внимателен!

Натан се отправи на път. В едната си ръка държеше кесията, а в другата, пушката.

— Карера, прикривай го! — нареди Уоксмън, като и посочи Натан.

— Слушам! — отвърна рейнджърката и се спусна по ската с огнехвъргачката, като остави поста си на Окамото. Натан започна да инструктира групата:

— Когато видите риби на повърхността, пресичайте потока веднага. Течението тук е бавно, но нямам представа колко време ще продължи действието на отровата.

— Имаме готовност — отвърна Коуве.

Натан погледна още веднъж групата. Кели срещна погледа му и усети как нещо в гърлото й се сви. Той й се усмихна и се обърна.

Заедно с редник Карера се затичаха нагоре по течението, държейки се на разумно разстояние от водата.

Натан тичаше зад рейнджърката, която не преставаше да разчиства пътя пред тях с огнепръскачката си. Прекосиха димящите храсталаци и се устремиха напред. Натан се обърна. Мястото, където се намираше експедицията, се бе превърнало в малко светещо петно.

— Гадовете трябва да са разбрали, че им гласим нещо — каза Карера с напрегнат глас и посочи потока. Чуха се плясъци. Няколко създания бяха изскочили, за да нападнат двойката.

— Продължавай, малко остана — подкани я Натан. Продължиха да тичат. От време на време чуваха плясъци и звук от малки телца, приземяващи се на брега.

Най-после достигнаха мястото, където основният поток се раздвояваше на север и на юг и обграждаше хълма. Тук течението бе по-бързо. Водата се пенеше в скалите. От нея изскочиха още създания и малките им телца заблестяха на светлината на пламъците.

Натан спря, а Карера описа огнен кръг около тях. Кожата на създанията започна да съска. Някои от тях, с димящи тела, се хвърлиха обратно в рекичката.

— Сега или никога — каза Карера.

Натан застана пред нея с торбичката прах в ръка. Бързо я развърза.

— Изсипи го и толкоз — препоръча рейнджърката.

— Не. Трябва да го разхвърлям грижливо, за да се разтвори равномерно — обясни Натан и направи още една крачка към реката.

— Бъди внимателен! — предупреди Карера и продължи да отблъсква хищниците с пламъци.

Натан застана само на крачка от потока.

Карера приклекна и насочи пламъка непосредствено над повърхността на водата, за да изпепели всичко, което можеше да се подаде оттам.

— Почвай!

Натан кимна и се приведе над потока, като протегна напред ръката с торбичката. Привлечено от движението му, нещо скочи от водата. Натан отдръпна ръката си тъкмо навреме и успя да избегне ухапването. Острите като бръсначи зъби на създанието захапаха ръкава му и то увисна на ръката му.

Той рязко отметна ръка, ризата му се скъса и то отскочи към гората.

— Мамицата ти! — изруга Натан и реши да не се бави повече. Бързо поръси реката с праха от аяея. Все пак погрижи се да го разхвърля равномерно.

Застанала зад него, Карера защищаваше тила им. Чудовищата, излезли от потока, ставаха все по-агресивни.

Натан изсипа остатъка прах от кесията и я пусна в реката. Забеляза, че тя започна бързо да плава надолу по течението и се помоли на Бог планът му да успее.

— Готово.

Карера го погледна. Натан видя, че зад гърба й животните продължават да изскачат от джунглата.

— Имаме проблем — съобщи рейнджърката.

— Какъв?

Тя вдигна огнехвъргачката и избълва огнен поток по посока на джунглата. Пламъкът обаче започна да се смалява и накрая изчезна в накрайника на оръжието. Досущ като водата в маркуч, когато са спрели крана.

— Сместа свърши — уведоми го тя.

Франк О’Брайън бе застанал до сестра си и я пазеше. Понякога му се струваше, че може да чете мислите й. Кели, Коуве и Мани бяха втренчили поглед в реката и очакваха да видят признаци, че планът на Ранд е дал резултати. Франк обаче забеляза, че тя поглежда и към джунглата. Към мястото, където бяха изчезнали етноботаникът и рейнджърката. Видя и блясъка в очите й.

Внезапно се чу експлозия. Още веднъж бяха използвали граната. Стрелбата вече бе почти непрекъсната и се разнасяше отвсякъде. Рейнджърите постепенно се оттегляха към цивилните. Не след дълго щяха да се видят принудени да отстъпят към потока и към всичко, което можеше да се таи в него.

Ана и Дзейн бяха охранявани от Олин Пастернак, който държеше в ръката си деветмилиметров пистолет „Берета“. Бе твърде ненадеждно оръжие срещу малките бързо движещи се мишени, но все пак бе за предпочитане пред нищо.

Зад гърба им внезапно се разнесе ръмжене. Бе ягуарът на Мани.

— Погледни! — посочи към водата Кели.

Франк се обърна. Сестра му осветяваше потока с фенерче. След миг и той забеляза това, което тя бе видяла. От глъбините започнаха да изплават малки лъскави тела, които течението понесе.

— Натан успя! — извика Кели с усмивка на лицето. Професор Коуве се доближи до брега. Една от жабообразните пирани излезе от водата и се насочи към него, но падна по хълбок в калта. Потрепери веднъж-дваж и застина неподвижно. Бе зашеметена. Коуве се обърна към Франк:

— Не бива да пропускаме тази възможност. Трябва да прекосим рекичката веднага.

Франк се обърна и потърси с поглед капитан Уоксмън. После закрещя силно, за да надвие шума от стрелбата:

— Капитан Уоксмън! Планът на Ранд успя! Можем да пресечем реката! Още сега!

Уоксмън с кимване даде знак, че е разбрал, а после гласът му закънтя:

— Войници! Бързо отстъпете към потока!

— Да тръгваме! — Франк подкани Кели, като докосна козирката на шапката, която му носеше късмет.

Покрай тях премина Мани.

— Все пак първи ще минем ние с Тортор. Пръв предложих това — настоя и без да чака повече, заедно с котката навлязоха в потока. Този му ръкав определено бе по-дълбок. Водата достигна до гърдите му, а Тортор започна да плува.

Малко след това биологът се оказа на другия бряг. Обърна се към останалите:

— Побързайте! Сега е безопасно.

— Тръгвайте! — заповяда Уоксмън.

Цивилните прекосиха потока заедно, като се пребориха с течението.

Франк и Кели преодоляха препятствието, като се държаха за ръце. Междувременно повърхността се оказа покрита от телата на стотици отровни твари. Наложи се да ги заобиколят и да ги отблъснат встрани, като се пазеха от острите зъби, бляскащи в неподвижните им уста. Ужасен, Франк затаи дъх и се помоли на Бога съществата да не излязат от вцепенението си.

Достигнаха другия бряг и доста уплашени, се измъкнаха от водата. Последваха ги рейнджърите в пълно бойно снаряжение, като не обръщаха внимание на хищниците, плаващи около тях. Когато всички хора се измъкнаха на брега, от другата страна на потока се появи първото създание, излязло от джунглата. Последваха го още две. Спряха до самия бряг. Хрилете им потрепваха.

Навярно са усетили опасността, помисли си Франк. Животните обаче нямаха избор. Ако останеха на сушата, щяха да се задушат. Сякаш подчинявайки се на някаква безмълвна заповед, мутиралите пирани навлязоха във водата.

— Отдалечете се от брега! — изкомандва Уоксмън. — Тази вода няма да е вечно опасна за тях!

Групата бързо се насочи към гористите възвишения. Продължиха да осветяват водата и брега. След няколко минути разбраха, че преследването е приключило. Или водата бе все още токсична за животните, или се бяха отказали от преследването.

— Всичко свърши — въздъхна Франк. Кели не каза нищо и се опита да освети отсрещния бряг. После се обърна към брат си:

— Къде е редник Карера? Къде е Натан? Нагоре по реката се чу взрив.

— Имат си неприятности — разтревожи се Кели и погледна брат си в очите.

Натан натисна спусъка и разкъса на парчета още едно от създанията, което бе сглупило да се доближи до тях. Карера бе свалила резервоара със запалителна течност от гърба си и се бе надвесила над него.

— Колко още време ще ти трябва? — попита Натан, като внимаваше да не изтърве нищо от погледа си.

— Почти приключих.

Натан погледна потока. На светлината на ръчното фенерче на Карера видя, че отровата действаше. Надолу повърхността на водата бе изпълнена с тела, които течението отнасяше. Тук то бе бързо и бе отнесло и отровния прах надолу. Мястото не беше безопасно. Трябваше да се спуснат надолу по потока и да потърсят сигурно място за преминаване, където течението е по-бавно и отровата се е задържала. От спасението им обаче ги делеше малък легион от отровни същества, които се бяха окопали в гората и препречваха пътя им.

— Готова съм — каза Карера и се изправи. Повдигна творението си от земята и затвори капака на резервоара, от който висеше фитил. В резервоара бе останала съвсем малко течност. Недостатъчна, за да може да се използва огнехвъргачката, но достатъчно за тяхната цел. Поне той така се надяваше.

— Сигурна ли си, че ще сработи?

— Дано да сработи.

Натан бе очаквал да чуе различен отговор.

— Посочи ми отново целта — помоли тя.

Той се прицели с пушката и й посочи растение със сива кора на около трийсет метра надолу по течението.

— Добре — каза Карера и запали края на фитила с газова запалка. — А сега внимавай.

После замахна рязко и захвърли с все сила резервоара към дървото.

Натан затаи дъх. Резервоарът описа широка дъга и падна точно пред дървото.

— И аз да видя някаква полза от всички тези години спортуване — промърмори Карера под носа си. После се обърна към Натан: — Залегни!

И двамата се притиснаха плътно към покритата с листа земя. Натан залегна, като държеше пушката пред себе си. Едно от създанията отскочи иззад един храст и тупна на няколко сантиметра от носа му. Натан се изтърколи и го удари с все сила с приклада. После се върна обратно и прилегна до рейнджърката.

— Аз пък играех бейзбол в колежа — промърмори.

— Лягай! — извика Карера и притисна с ръка главата му в калта.

Взривът бе оглушителен. Над главите им изсвистяха шрапнели. Натан погледна мястото на взрива. Замисълът на Карера бе успял. Бе превърнала почти празния резервоар в голям „коктейл Молотов“. Джунглата бе озарена от пламъци.

— А защо… — започна Карера и се опита да се изправи на колене.

Сега бе ред на Натан да я притисне в калта.

Вторият взрив прозвуча като мълния. Чу се трясъкът на счупено дърво, придружен от глух тътен. Върху джунглата заваля дъжд от горяща копалова смола.

— Дявол да го вземе! — изруга Карера. Реверът й се бе подпалил. Тя бързо го загаси.

Натан се изправи. Почувства облекчение от това, че планът им успя. Дървото, в което се бяха прицелили, сега представляваше развалина, назъбен пън, от който се издигаха синкави пламъци. Както Натан бе очаквал, богатото на горливи вещества дърво благодарение на самоделния „коктейл Молотов“ се бе превърнало в естествена бомба, която подпали цялата площ покрай потока.

— Да вървим! — Натан подкани Карера.

Заедно се затичаха през горящата и разчистена от взрива част на гората успоредно на потока, докато стигнаха място, където концентрацията на отрова все още бе силна. Водата бе изпълнена с телата на създанията и на други риби.

— Оттук! — Натан посочи и се придвижи напред през водата с ходене и плуване. Карера го последва.

За нула време и двамата се озоваха на отсрещния бряг.

— Успяхме! — засмя се рейнджърката.

Натан въздъхна. В далечината се виждаха светлините на фенерчетата на другите членове на експедицията. Останалите също бяха успели.

— Да отидем при тях. Дано всичко е наред.

Като си помагаха, отдалечиха се от потока и се устремиха към групата.

Когато излязоха от гората, всички шумно ги приветстваха.

— Добре дошла, Карера — зарадва се Костос с искрена усмивка.

Натан бе приветствам не по-малко горещо. Веднага след пристигането му Кели го прегърна и притисна до себе си.

— Ти успя! — прошепна в ухото му. — Успя! Франк го потупа по рамото.

— Браво, доктор Ранд — произнесе капитан Уоксмън и се обърна към подчинените си. Не искаше да остават близо до потока, независимо дали отровата действаше, или не.

Кели освободи Натан от прегръдката си, като преди това го целуна по бузата.

— Благодаря ти… Благодаря ти, че ни спаси. И задето се завърна жив и здрав.

След това се отдалечи. Натан я проследи с поглед, изпълнен с известно учудване.

— Май си спечели един приятел — усмихна се Карера и го сръга с лакът.

10:02 ч.

Амазонската джунгла

Луи бе застанал в центъра на опожарения район до реката. Във въздуха все още се носеше киселата воня на напалма. Екипът му изтегляше лодките на брега и приготвяше раниците си. Оттук нататък щяха да се движат пешком.

Сутринта небето отново се бе заоблачило и ръмеше ситен дъжд, който гасеше малкото оцелели огнища на пожар. Околността се изпълни с призрачно бяла плътна мъгла.

Любовницата му се разхождаше из опожарената местност и на лицето й бе изписано скръбно изражение, сякаш приемаше унищожаването на гората като лична обида. Тя бавно огледа стърчащ от земята прът, върху който бе забучено странно създание. Бе един от зверовете, нападнали другата група. Луи никога не бе виждал нещо подобно. Ако съдеше по реакцията на Цуи, и тя не бе виждала. Оглеждаше животното, подобно птица, изучаваща червей.

— Търсят ви по радиото. На вашата кодирана честота — съобщи му Жак.

— Крайно време беше — отвърна Луи.

Непосредствено преди зазоряване един от двамата му следотърсачи се бе завърнал. Изглеждаше уплашен. Съобщи, че партньорът му, набитият колумбиец по прякор Тоди, бил нападнат от едно от животните и умрял в ужасни болки. Самият той едва оцелял. За нещастие, не можа да му каже нищо определено за местоположението на другата група. Излизаше, че тя прекосила един приток на реката, за да избяга от животните, и тръгнала в югозападна посока. Накъде обаче?

Луис можеше да разбере това. Взе радиостанцията от Жак. Чрез нея поддържаше пряка връзка с член на противниковата група, шпионин, внедрен с цената на значителни разходи.

— Благодаря ти, Жак — каза Луи и се отдалечи на няколко метра. Тази сутрин бе имал друг разговор, с хората, които го финансираха. От френската фирма „Сен Савен“ го уведомиха, че из Амазония и САЩ се разпространявала някаква болест, свързана с тялото на покойника. Залогът ставаше по-голям. Луис издейства увеличение на хонорара си с довода, че задачата му става по-опасна. От „Сен Савен“ веднага се съгласиха и това не го учуди. От излекуването на подобно заболяване можеше да се спечелят милиарди. При това положение кой щеше да се пазари за някакви жалки франкове?

— Тук Фавр — започна Луи.

— Слава Богу, че успях да се свържа с вас, доктор Фавр — въздъхна един глас с облекчение.

— Очаквах обаждането ви — обърна се Луи с малко заплашителен глас. — Вчера изгубих един от хората си само задето никой не съобрази да ни предупреди за присъствието на тези отровни жаби.

Настъпи продължителна пауза.

— Съжалявам — продължи гласът. — При цялата тази суматоха едва се отделих от останалите. Всъщност чак сега отидох сам до тоалетната.

— Добре. Разкажете ми за тази суматоха.

— Беше ужасно — започна шпионинът и за три минути го информира подробно за случилото се. — Ако Ранд не бе използвал отрова за риби, всички щяхме да загинем.

Луи неволно стисна по-силно слушалката, когато чу името на Ранд. От това име му настръхнаха косите на врата.

— Добре. А сега къде сте?

— Движим се в югозападна посока и търсим следа от Джерълд Кларк.

— Много добре.

— Но…

— Какво има?

— Искам… Искам да се измъкна оттук.

— Моля, приятелю, какво казахте?

— Снощи насмалко не загинах. Помислих си, че ще успеете… че можете да успеете да ме спасите, ако се откъсна от групата. Готов съм да платя, ако ме върнете жив и здрав в цивилизования свят.

Луи притвори очи. Шпионинът май се бе уплашил. Трябваше да му помогне да възстанови формата си.

— Добре. Ако се откъснете от групата, аз определено ще ви открия.

— Бла… благодаря. Бих искал…

— И ще имам грижата, след като ви открия, вашата смърт да бъде продължителна, мъчителна и унизителна. Вероятно сте запознат с личното ми досие и знаете, че при необходимост мога да проявявам творчество.

Събеседникът му замълча. Луи се опита да си представи как малкият шпионин трепери от страх.

— Разбрах ви.

— Чудесно. Радвам се, че се разбрахме. А сега нека поговорим за нещо по-важно. Нашите общи благодетели във Франция ни възложиха една поръчка. Боя се, че именно вие ще трябва да я изпълните.

— За какво… става дума?

— От съображения за сигурност и за да осигурят интелектуалната си собственост върху това, което ще бъде открито, желаят да прекъснат връзките на екипа с външния свят. Колкото се може по-скоро и без да се събуждат никакви подозрения.

— Как смятате, че мога да направя това? Знаете, че ми бе даден компютърен вирус, с който да повредя спътниковата връзка на екипа. Рейнджърите обаче си имат собствено свързочно оборудване, до което нямам достъп.

— Няма проблеми. Вие задействайте този вирус, а рейнджърите оставете на мен.

— Но…

— Повярвайте ми. Не сте сам.

Слушалката отново замълча. Луи се усмихна. Неговите думи не бяха успокоили шпионина.

— Довечера ми се обадете — нареди Луи. Последва пауза.

— Ще се опитам.

— Не се опитвайте. Обадете ми се.

— Добре, докторе — обеща гласът. След това връзката бе прекъсната.

Луи свали слушалката от ухото си и отиде при Жак.

— Трябва да тръгваме. Другият екип доста се е отдалечил.

— Слушам — каза Жак и отиде да инструктира хората си.

Луи забеляза, че Цуи все още не откъсва поглед от животното. Ако не грешеше, в очите на жената се бе появил страх. Впрочем не бе сигурен в това. Досега не бе забелязал способност за такова чувство у индианската вещица. Отиде при нея и я прегърна.

Усети, че тялото й потрепери от допира с него.

— Спокойно, мила моя, няма от какво да се страхуваш. Цуи се притисна към него, но погледът й не се откъсна от животното. Прегърна Луи още по-силно и от устата й излезе стон.

Той се намръщи. Може би трябва да се вслуша в неизказаното предупреждение на любовницата си. Оттук нататък ще действат по-предпазливо, по-внимателно. Другият екип насмалко не бе изтребен от водни хищници, каквито Луи не бе виждал. Това бе ясно свидетелство, че вероятно са на прав път. А дали не ги очакваха други рискове?

Замисли се върху това и съобрази, че неговите хора разполагат с известно предимство. Снощи противниците му се бяха видели принудени да мобилизират цялото си умение и съобразителност, с които разполагаха, и така неволно бяха проправили по-безопасен път за групата му. Това можеше да се повтори. Какво лошо имаше именно другият екип да се сблъска пръв с всички опасности, които ги дебнеха?

— А пък ние ще танцуваме върху мъртвите им тела и ще приберем наградата — припя си тихо. Доволен от себе си, целуна Цуи по главата. — Не се бой от нищо, любов моя. Невъзможно е да не победим.

10:09 ч.

Болнична стая в института „Инстар“

Лангли, щата Вирджиния

Дорийн О’Брайън бе седнала до леглото, забравила книга в скута си. Бе любимата детска книжка на Джеси „Зелени яйца и шунка“ от доктор Сойс. Внучката й бе заспала. Температурата й бе спаднала преди изгрев слънце. Не се знаеше дали Джеси не бе станала жертва на болестта на джунглата — детските болести бяха безбройни, — но не искаха да рискуват.

Болничната стая, където в момента се намираше внучката й, бе затворена система. Бе запечатана и проветрявана така, че в нея не можеха да попаднат никакви външни микроорганизми. Самата Дорийн бе облечена в болнична престилка за еднократно ползване и на лицето й имаше дихателна маска. В началото отказа да ги сложи, за да не уплаши Джеси, но и бе обяснено, че всички болнични служители и посетители трябва да се придържат строго към режима на изолация.

Когато Дорийн влезе в стаята, облечена по този начин, Джеси наистина се уплаши. Бързо се успокои обаче, тъй като през маската видя лицето на баба си, която веднага я заговори. Дорийн остана до леглото й през цялата сутрин. Не се откъсна от Джеси и когато й взеха кръвни проби, и й дадоха лекарства. Детето сега спеше дълбок и здрав сън.

Усети полъх и разбра, че в стаята влиза някой. Обърна се и видя друга маска и познато лице. Остави книгата върху масата и се изправи.

— Маршал.

Съпругът й отиде до нея и я прегърна.

— Прочетох резултатите — каза с тих и треперещ глас. — Разбрах, че температурата е спаднала.

— Да, преди два часа.

— Обадиха ли ти се от лабораторията? — попита Маршал. Дорийн усети страх в гласа му.

— Не… Все още е твърде рано.

Тъй като не бе известен причинителят на болестта, нямате как да се направи бърз тест. Диагнозата се определяше по три клинични признака: язвички в устната кухина, малки кръвотечения под лигавицата и рязко спадане на броя на белите кръвни телца. Всички тези симптоми обаче се проявяваха трийсет и шест часа след началото на високата температура. Щеше да им се наложи да почакат доста време. Освен ако…

Дорийн се опита да смени темата.

— Как преминаха разговорите ти с хората от правителството?

— Изгубих си времето. Ще минат дни, преди да се откажат от политиканстването и се заемат с истински действия. Добрата новина е, че Блейн подкрепи идеята ми да се затвори границата с щата Флорида. Това ме изненада.

— Не би трябвало. Непрекъснато му изпращам всички сведения, които получаваме от Бразилия. Не забравяй, че са доста тревожни.

— Е, сигурно си успяла да го стреснеш. — Маршал й стисна ръката. — Благодаря ти.

Дорийн отвърна с дълга въздишка и отмести поглед към леглото.

— Защо не се опиташ да починеш? — попита Маршал. — Бих могъл да наглеждам Джеси известно време, докато ти подремнеш. Цяла нощ не си мигнала.

— Знам, че няма да мога да заспя. Маршал я прегърна през кръста.

— Тогава поне хапни нещо и изпий малко кафе. След два часа имаме връзка с Кели и Франк.

— Какво ще кажем на Кели?

— Истината. Джеси има висока температура, но нямаме причини да изпадаме в паника. Още не се знае дали става дума за тази болест, или за нещо друго.

Дорийн в отговор кимна. Двамата замълчаха за известно време, след което Маршал нежно я прегърна и я придружи До вратата.

— Хайде, излез.

Дорийн премина през херметизираните врати, излезе в коридора и се отправи към гардероба. Там свали дрехата си и облече работен комбинезон. На излизане спря при дежурната сестра.

— Имали вече някакви резултати от лабораторията? Дребната медицинска сестра от азиатски произход й подаде пластмасова папка.

— Донесоха я преди минута.

Дорийн разтвори папката и бързо прелисти първите страници, докато стигна до резултатите от хематологичния анализ. Повечето данни бяха нормални, както очакваше. Нокътят й се задържа на графата за белите кръвни телца.

Показателят бе нисък, твърде нисък. Това бе един от трите симптома на заболяването.

С треперещи ръце прехвърли страниците и стигна до раздела, съдържащ данни за равнищата на различните видове бели кръвни телца. Епидемиологът доктор Алвизио снощи бе споделил с нея извод, който бе направил на основата на анализа на компютърните си модели на заболяването. При общ спад на количеството на белите кръвни телца в началния стадий на болестта имаше увеличение на броя на специфичните бели кръвни телца, известни като базофили. Докторът смяташе, че е още рано за обобщения, но изтъкна, че това явление било забелязано при всички случаи на заболяването. Допускаше, че по този начин можеше да се ускори поставянето на диагнозата.

Дорийн прочете последния ред.

Преброяване на базофилите:

— Боже мой! — простена и ръката й се отпусна. При Джеси базофилите бяха над нормалното равнище. Много над нормалните стойности.

Дорийн затвори очи.

— Добре ли сте, доктор О’Брайън?

Дорийн не чу гласа на сестрата. Целият й разум бе обхванат от ужасяваща констатация: Джеси бе станала жертва на болестта.

11:48 ч.

Амазонската джунгла

Кели, макар и крайно уморена, не забави ход. Групата не престана да се придвижва през нощта, макар и с чести почивки. След нападението вървяха два часа без прекъсване и само призори спряха за малко, за да могат рейнджърите да се свържат с базовия лагер във Ваувай. Бяха решили да продължат похода поне до пладне, когато трябваше да установят спътникова връзка със САЩ. След това през остатъка от деня щяха да си починат и да обмислят следващите си стъпки.

Кели погледна часовника си. Наближаваше пладне. Слава Богу. Чу как Уоксмън умува на глас къде да изберат място за бивак.

— Гледайте да е далеч от всякакви водни пътища — разпореди капитанът.

През деня откриха по пътя си много реки и езера. Заобикаляха ги или ги прекосяваха според случая, но нови нападения нямаше. Мани предложи обяснение за случилото се.

— Нищо чудно тези създания да са обитавали само една малка територия и заради това никой да не ги е виждал.

— Слава Богу, отървахме се от тях — заключи кисело Франк. Сутрешното ръмене премина в плътна влажна мъгла. От влагата цялото снаряжение натежа: дрехите, обувките, раниците. Никой обаче не се оплака. Всички се радваха, че бяха успели да увеличат разстоянието между себе си и снощния ужас.

— Тук има открито пространство! — разнесе се гласът на един от следотърсачите, ефрейтор Варчак. Друго негово задължение бе търсенето на физически следи от преминаването на Кларк. — Мястото е идеално за лагер!

— Време беше — въздъхна Кели.

— Първо огледайте местността — нареди Уоксмън. — Проверете дали наблизо няма ручеи или потоци.

— Разбрах, сър. Сержант Костос вече се зае с тази работа. Само на две крачки пред тях Натан се опита да ги предупреди.

— Внимавайте, защото…

Чу се болезнен вик. Всички застинаха. Всички, с изключение на Натан, който се затича напред.

— Дявол да го вземе, защо не ме изслушвате? — промърмори под носа си, докато тичаше. После се обърна към Кели и Коуве и им махна с ръка: — Трябва да ми помогнете! И двамата!

— Какво има? — попита Кели, докато вървеше зад Коуве. Професорът индианец вече сваляше раницата от гърба си.

— Предполагам супай чакра, дяволската градина. Да вървим.

Дяволската градина ли? На Кели това словосъчетание никак не й хареса.

Капитан Уоксмън нареди на рейнджърите да останат при цивилните, а после заедно с Франк последваха Натан.

Кели се затича напред и видя двама рейнджъри, търкалящи се по земята. Стори й се, че се биеха. Единият се мяташе върху калта, а другият го удряше с опакото на ръката си.

— Разкарайте тези гадини от мен! — изкрещя търкалящият се рейнджър. Бе сержант Костос.

— Това се опитвам да направя — отвърна ефрейтор Варчак и продължи да го удря. Натан отстрани ефрейтора.

— Престани! Така само ги дразниш — поясни той. После се обърна към мятащия се войник: — Сержант Костос, стойте неподвижно!

— Ще ме изядат жив!

Кели вече бе достатъчно близо и видя, че цялото тяло на човека бе покрито от гигантски черни мравки, всяка една дълга около три сантиметра. Навярно бяха хиляди.

— Престани да мърдаш и ще те оставят на мира. Костос погледна сърдито Натан, но го послуша. Престана да се движи и започна да диша тежко.

Кели забеляза, че ръцете и лицето му бяха изпохапани. Сякаш бяха гасили цигари по него.

— Какво се случи? — попита Уоксмън.

Натан даде знак на останалите да не се приближават до Костос.

— Стойте по-далеч от него.

Костос трепереше. Кели забеляза, че очите му са насълзени. Навярно изпитваше страшни болки. Съветът на Натан обаче се оказа уместен. След като сержантът спря да се движи, мравките престанаха да го хапят, напуснаха тялото му и се скриха в храсталаците.

— Къде отиват? — попита Кели.

— Прибират се у дома — отвърна Коуве. — Те бяха войниците на мравуняка — добави и й посочи едно дърво. То се намираше в центъра на поляна, така добре разчистена от всякаква растителност, сякаш я бяха обработили с косачка. Дървото бе голямо и клоните му изпълваха пространството. Приличаше на самотен великан.

— Това е мравешко дърво — продължи да обяснява професорът. — Мравките живеят в него.

— Вътре в него?

— Да. В случая сме свидетели на приспособяването на едно тропическо растение към потребностите на насекоми и животни. Клоните на дървото са кухи и там живеят мравките. То дори храни мравуняка с мъзгата си, която има високо съдържание на захар. Дървото от своя страна също се облагодетелства от обитателите си. Мравките не само осигуряват тор за дървото със своите изпражнения, но и активно го защищават. От други насекоми, от птици и от животни. Погледни ливадата. Мравките унищожават всичко, което расте в близост до дървото. Разчистват околната местност от лиани и от всякакви други растения, които биха могли да достигнат дървото. Заради това такива местности в гората се наричат супай чакра, сиреч дяволска градина.

— Много странни взаимоотношения.

— Така е. Но това общуване е полезно за двата вида: и за дървото, и за насекомите. Всъщност те не могат да съществуват един без друг.

Кели погледна още веднъж ливадата и се изуми от местните форми на живот. Преди няколко дни Натан й бе показал орхидея, чието цвете наподобяваше половите органи на определен вид оса. Така тя примамва насекомите, за да я опрашат, бе и обяснил тогава Натан. Други растения пък привличаха насекомите със сладки нектари. При това подобни взаимоотношения съществуваха не само между растенията и насекомите. Оказа се, че плодовете на някои дървета трябваше задължително да преминат през храносмилателната система на някои птици или животни, за да могат семената им да покълнат. Странни форми на живот, при които всяко живо същество зависеше от съседите си.

Натан коленичи до сержанта, чието тяло вече бе изоставено от мравките.

— Колко пъти съм те предупреждавал да внимаваш върху какво се облягаш?

— Не ги видях — отвърна Костос с болка и обида в гласа. — Пък и трябваше да пусна една вода.

Кели видя, че ципът на панталоните на Костос бе разкопчан.

— И точно върху мравешко дърво ли реши да се облекчиш? — продължи Натан.

— Мравките са много чувствителни към химичните маркери — започна да обяснява Коуве, докато се ровеше из раницата си. — По всяка вероятност са възприели урината му като нападение върху цялата колония.

Кели извади от аптечката ампула антихистамин, а Коуве измъкна от раницата си няколко листа и започна да ги разтрива с длани. Кели разпозна листата и уханието им.

— Това да не би да е ку-ру-не? — попита. Индианецът й се усмихна:

— Позна. — Бе същото растение, с което преди време Коуве разтри пръстите й, след като бе докоснала огнената лиана. Растението бе силно обезболяващо средство.

Двамата доктори се заеха с пациента. Кели му инжектира комбинация от антихистамин и стероидно противовъзпалително средство. Коуве започна да разтрива ръката му със сок от ку-ру-не и да му обяснява как трябва да го прави сам.

От изражението на лицето на сержанта се разбра, че веднага се почувства по-добре. Въздъхна и пое листата.

— Благодаря. Сам ще се оправя — каза той смутено. Ефрейтор Варчак му помогна да се изправи.

— По-добре ще е да се махнем оттук — предложи Натан. — Не бива да лагеруваме в близост до мравешко дърво. Храната ни би могла да привлече разузнавачите на мравките.

— Приемам — съгласи се Уоксмън. — И без това загубихме доста време тук. — После отмести поглед към куцащия сержант. В очите му нямаше съчувствие.

През следващия половин час групата продължи да се движи из зелената джунгла под крясъците на маймуни капуцини и вълнести маймуни. Мани им показа малък мравояд пигмей, покачил се на един клон. Рунтавото животинче, застинало от страх, изглеждаше препарирано. Една зелена горска змия с флуоресциращо зелени люспи, висяща от палма, също им се стори изкуствена.

Най-после се чу вик. Бе ефрейтор Варчак.

— Открих нещо!

Кели се помоли на Бог да не е открил ново мравешко дърво.

— Струва ми се, че това е следа от Кларк!

Групата се устреми към него. На малък хълм откриха голям бразилски орех. Под огромната му корона бе пълно с изпопадали орехи и листа. На ствола му бе закачено малко парче плат.

Ефрейтор Варчак даде знак на хората да не се доближават повече.

— Открих следи от ботуши. Внимавайте да не стъпите върху тях.

— Следи от ботуши ли? — попита тихо Кели, докато войникът внимателно заобиколи дървото.

— Виждам още следи!

Капитан Уоксмън и Франк отидоха при него.

— Ако не се лъжа, Джерълд Кларк излязъл бос от гората — припомни намръщено Кели.

— Така е — потвърди Натан. — Ако си спомняш обаче, шаманът на племето, когото взехме в плен, каза, че индианците му отнели всички вещи. Вероятно са взели и ботушите му.

Кели кимна с разбиране.

— Там друго послание има ли? — попита Ричърд Дзейн.

Всички изчакаха разрешение да навлязат в района. Капитан Уоксмън и Франк се завърнаха при групата, а ефрейтор Варчак остана да разглежда следите.

— Тук ще направим лагер — обяви Уоксмън.

Всички въздъхнаха облекчено и започнаха да се приближават до дървото. Под краката им захрущяха орехи. Кели бе сред първите, които стигнаха при ствола. Още веднъж видяха знаци, дълбоко врязани в кората на дървото.

— Отново инициалите на Кларк — отбеляза Натан. — Този път ще трябва да се върви в западна посока. И следите, открити от Варчак, водят натам. Датата е седми май.

— Седми май ли? — попита Олин. — Излиза, че на Кларк са му трябвали десет дни, за да стигне оттук до селото. Вървял е много бавно.

— Очевидно не се е придвижвал с нашата скорост — каза Натан. — По всяка вероятност е изгубил много време в търсенето на някакви следи от цивилизация или поне от човешко присъствие.

— А и вече е бил болен — добави Кели. — Според майка ми туморите му по това време вече са започнали да се развиват. Вероятно му се е налагало често да си почива.

— Жалко, че не е успял да се свърже по-рано с цивилизацията — въздъхна Ана Фонг. — Да съобщи къде е бил през цялото това време.

— Стана дума за съобщения, та се сетих, че трябва да настроя спътниковата връзка — каза Олин и се отдалечи от дървото. — След половин час имаме сеанс.

— Аз ще ти помогна — каза Дзейн и тръгна заедно с него. Останалите се заеха с вързването на люлките, събирането на съчки и търсенето на диви плодове. Кели започна да опъва мрежата против комари. Вече правеше това с професионални движения. Франк отиде при нея.

— Кели…

От тона му тя усети, че иска да засегне някаква деликатна тема.

— Да?

— Според мен редно е да се върнеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Имах разговор с капитан Уоксмън. Тази сутрин неговите командири му наредили да се освободи от излишните хора, след като се установи на лагер. През миналата нощ бяхме на косъм от смъртта. Командирите му не искат излишни рискове. Освен това многото хора забавят темпото на рейнджърите. Бе взето решение да останеш тук заедно с Ана, Дзейн, Мани и Коуве. — Но…

— С рейнджърите ще продължим Олин, Натан й аз.

— Аз няма как да съм излишна, Франк. Аз съм единственият лекар в групата и съм не по-малко издръжлива от теб.

— Ефрейтор Окамото е фелдшер.

— Но не и лекар.

— Кели…

— Франк, не прави такова нещо.

— Решението вече е взето — отвърна Франк, като избягваше да срещне погледа и.

— Искаш да кажеш, че ти си го решил. Ти ръководиш тази операция.

Той най-после се осмели да я погледне в очите.

— Добре де. Решението беше мое. Не искам да те излагам на повече рискове.

Кели бе вбесена. Даваше си сметка, че решението на брат й е окончателно.

— Тук ще оставим Джи Пи Ес2 и двама рейнджъри.

Ще бъдете евакуирани веднага след като се осигури бразилски хеликоптер с необходимия обсег. Междувременно останалата част от групата — шестимата рейнджъри и ние тримата — ще продължим в джунглата.

— Кога ще тръгнете?

— Още този следобед, след кратка почивка. Ще вървим, докато настъпи нощта. След като вече установихме откъде е минал Кларк, ще вървим по-бързо.

Кели затвори очи и тежко въздъхна. Планът изглеждаше разумен. След като и тук, и в САЩ епидемията взимаше все по-големи размери, трябваше да се побърза. Освен това ако се откриеше нещо, тук винаги можеха да изпратят допълнителен научен екип с хеликоптер.

— Предполагам, че нямам избор — каза.

Франк не отвърна и започна да приготвя люлката си. Ве решил да си почине през малкото време, което им оставаше. Разнесе се гласът на Олин.

— Връзката е готова.

Кели и Франк отидоха при лаптопа, отново поставен под брезент.

Олин, надвесил се над клавиатурата, започна бързо да пише.

— Дявол да го вземе, захранването става все по-трудно. При всичката тази влага… Впрочем готово.

Бившият агент на КГБ се отмести встрани и стори място на Кели и Франк. На монитора се появи лице, което трудно се задържаше на фокус.

— По-хубаво не мога да го докарам — прошепна Олин. Беше баща им. Дори и при многото смущения във връзката си личеше, че е потиснат.

— Чух за това, което се е случило през нощта — каза той като встъпление. — Радвам се, че сте живи и здрави.

— Добре сме. Уморени сме, но инак нищо ни няма — потвърди Франк.

— Прочетох рапорта на военните. Бих искал обаче да чуя лично от вас какво се е случило.

Кели и Франк набързо му разказаха за нападението на странните същества.

— Химери? — присви очи баща им. — Мелези между жаби и риби?

— Такова е мнението на тукашния биолог — каза Кели, като натърти последната дума. По този начин даваше да се разбере, че дори Мани се бе оказал полезен на експедицията.

— В такъв случай всичко е наред — каза баща й и я погледна право в очите. — Преди час ми се обади командирът на специалните части от Форт Браг и ме уведоми за преразглеждането на плана.

— За какво преразглеждане става дума? — попита застаналият зад тях Дзейн.

Франк не му обърна внимание.

— Като гледам какво става с тази проклета епидемия, напълно съм съгласен с генерал Корсен — продължи баща и. — На всяка цена трябва да се намери лечение и времето придобива критично значение.

Кели се замисли дали да не възрази срещу изваждането й от групата, но съобрази, че баща и няма да я подкрепи. Той и без това много трудно бе дал съгласието си тя да бъде включена в експедицията.

— Каква е обстановката в САЩ? — попита Франк, като се доближи до екрана.

— По-добре ще е майка ви да ви обясни — отвърна баща им и се отмести.

Дорийн изглеждаше уморена. Дори изтощена.

— Броят на случаите през последните дванайсет часа се утрои — каза, след като се изкашля.

На Кели сърцето й се сви. Толкова бързо…

— Най-много случаи има във Флорида, но вече са засегнати и Калифорния, Джорджия, Алабама и Мисури.

— Как стоят нещата в Лангли? — попита Кели. — В института?

Родителите й се спогледаха.

— Кели… — започна баща и. Заговори със същия тон, с който преди малко бе разговарял с Франк. Предпазливо. — Кели, не искам да изпадаш в паника…

На Кели сърцето й сякаш се отмести в гърлото. „Не искам да изпадаш в паника“. Нима е имало човек, успокоен от такива думи?

— Какво има?

— Джеси е болна.

Кели не можа да разбере последвалите обяснения, защото й притъмня пред очите. Започна да се страхува от тези думи още когато научи за епидемията. Джеси е болна…

Баща и навярно бе забелязал, че пребледня и започна да трепери. Франк я подхвана през кръста.

— Кели, не знаем дали става дума за тази болест — продължи баща и. — Детето просто има висока температура, но лекарствата започнаха да му действат добре. Преди малко, когато я оставихме, ядеше сладолед и чуруликаше бодро и весело.

Майка им положи ръка на рамото на баща им и се спогледаха.

— Дорийн, нали това не е онази болест? — каза баща и.

— Сигурна съм, че не е — усмихна се майка й. Франк въздъхна облекчено.

— Слава Богу! Някой друг има ли подобни симптоми?

— Никой — успокои ги баща им.

Кели обаче не престана да наблюдава майка си. Стори й се, че усмивката й изглежда изкуствена и измъчена. Майка й сведе поглед.

Кели затвори очи. Боже мой…

— Скоро ще се видим — приключи баща и. Франк я сръга в хълбока.

— Скоро… — повтори тя.

Зад гърба им отново се разнесе гласът на Дзейн.

— Какво имаше предвид баща ви, като каза, че скоро ще се видите? За какво преразглеждане на плана става дума? Какво въобще става тук?

Франк стисна Кели за ръката.

— Джеси е жива и здрава — прошепна й. — Сама ще се убедиш в това, когато се видите.

После се обърна към Дзейн и започна да отговаря на въпросите му.

Кели не откъсна поглед от лаптопа, докато зад гърба й се водеше разгорещен спор. Сконфузеното лице на майка й не излизаше от ума и. Тя я познаваше по-добре от всеки друг, може би по-добре и от баща им. Бе се опитала да я излъже. Зад успокояващите думи се криеха неистини.

Джеси бе станала жертва на болестта. Поне майка й мислеше така. Кели бе убедена в това. А ако майка й смяташе, че дъщеря й е заразена…

Кели не можа да сдържи сълзите си. Хората около нея, заети в спора, не ги забелязаха. Тя закри лицето си с ръка. Боже мой… Не…

11.Въздушно нападение

14 август, 13:24 ч.

Амазонската джунгла

Натан не можеше да заспи. Настанил се в люлката си, добре знаеше, че трябва да си почине, преди да тръгне на път. Само след час неговата група потегляше, но той все още не можеше да намери отговор на някои въпроси. Огледа се. Половината от членовете на експедицията дремеха, а другата половина продължаваха тихо да обсъждат новата обстановка.

— Можем просто да ги последваме — недоволстваше Дзейн. — Какво ще ни направят? Да не би да ни застрелят?

— Редно е да изпълняваме заповедите — напомни примирено Коуве. Каза го тихо, но Натан чудесно си даваше сметка, че старият професор не изпитва никакво задоволство от това решение.

Натан разбираше настроението му. Ако се бяха опитали да изоставят него, щеше да се наложи да го вържат, за да не ги последва.

Кели, сега легнала в люлката си, бе единствената, която не бе възразила. Очевидно мисълта за дъщеря й не излизаше от главата й. Докато я наблюдаваше, погледите им се срещнаха. Очите и бяха подпухнали от сълзи.

Натан се отказа от опитите си да заспи и слезе от люлката. Отиде при Кели и приклекна до нея.

— Джеси ще оздравее — каза и тихо.

Кели го погледна и известно време не каза нищо. После произнесе с тих и измъчен глас:

— Заразила се е.

— Само си внушаваш. Няма никакви доказателства…

— Разбрах го по погледа на майка си. Тя не може да ме излъже. Знае, че Джеси е станала жертва на болестта, и се опитва да скрие това от мен.

Натан не знаеше как да реагира. Присегна през мрежата и сложи ръка на рамото й. Опита се да я успокои:

— Ако си права, да знаеш, че ще намеря лекарство за тази болест. Обещавам ти го — каза и простодушно и искрено.

Тя му отвърна с уморена усмивка. Устните й се раздвижиха, но не произнесоха никакви думи. Въпреки това Натан разбра какво иска да му каже. Благодаря ти. По бузата и потече сълза, тя закри лицето си с ръце и се извърна.

Натан реши да я остави насаме с тревогата й. Видя, че Франк и Уоксмън обсъждаха нещо, застанали над една карта, и тръгна към тях. Погледна още веднъж към Кели и повтори тихо обещанието си. Ще намеря лекарство.

Капитан Уоксмън прекара пръст през топографската карта.

— Оттук в западна посока релефът се издига в посока към границата с Перу. Това е цяла плетеница от хълмове и долини, истински лабиринт. Там човек много лесно може да се изгуби.

— Ще трябва да търсим внимателно следите на Кларк — изрази загриженост Франк и забеляза присъствието на Натан. — Приготви се — подкани го той. — След малко тръгваме. Трябва да се възползваме от дневната светлина.

— Достатъчни са ми пет минути, за да се подготвя.

— В такъв случай да вървим.

През следващия половин час екипът стягаше багажа си за път. Решиха да оставят спътниковото радиооборудване на рейнджърите, охраняващи хората, подлежащи на евакуация, за да могат да установят връзка с бразилската армия. Те щяха да използват за връзка спътниковото оборудване на ЦРУ.

Натан преметна пушката си през рамо и намести раницата си. Замисълът бе да се върви бързо, почти без почивки, до залез слънце.

Уоксмън даде знак с ръка и групата, водена от ефрейтор Варчак, тръгна към гората.

Натан се огледа. Вече се бе сбогувал с приятелите си Коуве и Мани. При тях останаха двама рейнджъри, ефрейтор Йоргенсен и редник Карера. Тя махна с пушката си на Натан. Той отвърна на жеста й.

Уоксмън първоначално смяташе да остави ефрейтор Грейвс в групата за евакуация. Той обаче възрази:

— Господин капитан, тази мисия засега ни струва живота на брат ми и на други мои другари. С ваше позволение, бих предпочел да не се оттеглям от нея. Заради паметта на брат ли… и на другите ми братя.

Уоксмън се съгласи с него.

Без да кажат и думичка, останалите продължиха пътя си. Слънцето най-после проби облаците и пространството под влажните корони на дърветата се превърна в парна баня. Само след няколко минути лицата на всички се покриха с пот.

Натан вървеше до Франк О’Брайън. През няколко крачки Франк сваляше бейзболната си шапка и изтриваше потта от веждите си. Натан се опита да се опази от влагата, като превърза носна кърпа около челото си, за да не му се стича пот в очите. Не можа обаче да се опази от черните мухи и от другите насекоми, привлечени от солената му пот и от миризмата му.

Независимо от горещината, влагата и постоянното бръмчене в ушите, напредваха бързо. След два часа Натан реши, че са изминали повече от десет километра. Варчак все още продължаваше да намира отпечатъци от стъпки в почвата, докато се движеха на запад. Стъпките бяха едва различими, изпълнени с вода от вчерашния дъжд.

Пред него вървеше ефрейтор Окамото, който продължаваше да си подсвирва. Натан въздъхна. Малко ли им бяха другите неприятности, че трябваше да търпят и това.

Докато напредваха, Натан не преставаше да наблюдава околността. Търсеше с поглед змии, огнени лиани, мравешки дървета, всичко, което можеше да ги забави. Проявяваха особено голямо внимание при пресичането на ручеите, но никъде не откриха следи от жабообразните пирани. По едно време Натан забеляза трипръст ленивец, провиснал на клон високо над главите им. Ленивецът не им обърна внимание. Все пак Натан не престана да го наблюдава, докато преминаваха под него. Ленивците изглеждаха бавни и дружелюбни животни, но когато някой ги нападнеше, не се колебаеха да го изкормят с ноктите си, остри като ками. Едрото животно обаче просто продължи да се държи за дървото.

След като се извърна, Натан долови с крайчеца на окото си кратък проблясък от върха на дърво, разположено на по малко от километър зад тях. Спря се, за да го разгледа.

— Какво има? — попита Франк, след като забеляза, че Натан се бе спрял.

Нищо не проблесна повече. Натан поклати глава. Вероятно това бе отражението на влажно листо, огряно от слънчевата светлина.

— Нищо, нищо — отвърна и даде знак на Франк да продължи. Все пак през остатъка от следобеда хвърляше от време на време поглед през рамо. Не можеше да се освободи от усещането, че някой ги следи, че ги наблюдава отвисоко. Постепенно това чувство се засили. Най-после се реши да сподели страховете си и се обърна към Франк:

— Има нещо, което ме смущава. Нещо, върху което не се замислихме след нападението срещу селището.

— За какво ти е думата?

— Спомняш ли си думите на Коуве, че някой ни следи?

— Да, но той не бе уверен в това. На тази мисъл го бяха навели няколко обрани плодове. Не бе видял нито стъпки, нито някакви други следи.

Натан отново хвърли поглед през рамо.

— Нека допуснем обаче, че професорът е бил прав — каза. — Кой в такъв случай ни следи? Няма как да са били индианците от селището. Те са били мъртви още преди да влезем в джунглата. Кой ни е следял в такъв случай?

Франк забеляза накъде гледа Натан.

— И ти смяташ, че още ни следят? Да не би да си видял нещо?

— Всъщност не… Само преди малко ми се стори, че нещо просветна от върха на едно дърво. Едва ли е нещо сериозно.

Франк кимна.

— Все пак ще съобщя за това на капитан Уоксмън — реши той. — Малко допълнителна бдителност няма да ни навреди.

След тези думи Франк ускори ход, за да достигне командира на рейнджърите, който вървеше редом с Олин Пастернак.

Останал за миг сам, Натан огледа още веднъж сенчестата гора около себе си. Внезапно реши, че разделянето на групата май не бе особено умна идея.

17:12 ч.

Мани прокара четка по козината на гърба на Тортор. Тази процедура не бе необходима. Ягуарът чудесно се почистваше сам с помощта на грапавия си език. Чесането обаче бе еднакво приятно и на котката, и на него. Когато Мани мина с четката по корема му, Тортор тихо изръмжа. Мани също изпитваше желание да изръмжи, но не от удоволствие. Не му бе приятно, че го бяха оставили.

Чу шумолене и вдигна поглед. До него бе застанала антроположката Ана Фонг.

— Може ли? — попита тя и посочи ягуара.

Мани бе доникъде изненадан от въпроса й. И преди я бе виждал да поглежда към ягуара, но си обясняваше това повече от страх, отколкото от интерес.

— Разбира се — съгласи се той и потупа животното по едно от петната. Тя коленичи до него и той й подаде четката. — Изпитва най-голямо удоволствие, когато го чешат по корема и по гривата — добави.

Ана взе четката и се надвеси над стройната котка. Протегна ръка предпазливо, тъй като Тортор я следеше с поглед. Бавно спусна четката и я прокара през гъстата му козина.

— Толкова е красив! В Хонконг много обичах да се радвам на тези котки в зоологическата градина. Наистина трябва да е нещо прекрасно сам да отгледаш една.

Мани харесваше говора й. Говореше тихо и мелодично с едва доловима официална нотка в гласа.

— Прекрасно ли? Та този приятел направи на нищо домашния ми бюджет. Изтърбуши два дивана и разкъса не знам вече колко черги.

— И все пак вероятно не съжаляваш — усмихна се тя.

Мани бе на същото мнение, но не го изказа на глас. Струваше му се, че няма да е съвсем мъжко да изразява силната си привързаност към ягуара.

— Скоро ще трябва да го пусна в гората — каза.

Бе се опитал да прикрие тъгата в гласа си, но тя я усети и го погледна съчувствено.

— Сигурна съм, че си е струвало труда. Мани свенливо се усмихна. Беше права.

Ана продължи да масажира котката с четката, а Мани, да наблюдава антроположката. Забеляза, че е прехвърлила кичур от копринената си коса зад ухото. Леко присвиваше вежди, когато се съсредоточаваше върху тоалета на ягуара.

— Имам новини! — прекъсна ги един глас. Всички се обърнаха към него.

Ефрейтор Йоргенсен отмести слушалката и поклати глава.

— Имам новини за всички — повтори. — Добра и лоша. Опитът на войника да се пошегува бе посрещнат с недоволно мърморене.

— Добрата новина е, че бразилската армия е заделила хеликоптер, който ще ни прибере.

— А лошата? — попита Мани. Йоргенсен се намръщи.

— Лошата е, че ще се появи чак след два дни. При тази епидемия летателните средства не и достигат, а нашата евакуация не е сред първите приоритети на военните.

— Два дни ли? — повтори Мани, като взе четката, подадена му от Ана. Гласът му бе изпълнен с раздразнение. — Но това значи, че през това време ние можехме да пътуваме заедно с останалите.

— Такава бе заповедта, съобщена на капитан Уоксмън — каза Йоргенсен и повдигна рамене.

— А хеликоптерът „Команч“, дето е във Ваувай? — попита Дзейн, отпуснал се в люлката си. Отговори му редник Карера, която почистваше оръжието си.

— Той е двуместен щурмови хеликоптер. Освен това го пазят, за да окаже евентуално спешна помощ на експедицията.

Мани поклати глава и стрелна с края на окото си Кели О’Брайън. Бе се отпуснала в люлката си. Погледът й издаваше умора, умората на победен човек. Чакането щеше да бъде особено мъчително за нея. Щеше да страда още два дни, преди да може да види болната си дъщеря.

— Някой от вас да пуши? — попита Коуве, който дотогава бе оглеждал белезите върху кората на дървото.

Мани пое въздух през носа си, но не усети нищо.

— Струва ми се, че надушвам нещо… — присви вежди Ана.

Коуве направи обиколка около големия орех, като не преставаше да души въздуха. Въпреки че бе напуснал отдавна джунглата, професорът бе запазил индианския си нюх.

— Димът идва оттам! — уточни, след като се озова от другата страна на дървото.

Групата го последва. Карера взе своята карабина М — 16.

На около трийсет метра на юг от лагера им по земята пълзяха пламъци. Към небето се издигаше тънък стълб от сив пушек.

— Ще отида да видя какво става — каза Йоргенсен. — Другите останете при Карера.

— Ще дойда с теб — обади се Мани. — Ако там има хора, Тортор ще ги усети.

В отговор Йоргенсен свали пистолета М — 9 от пояса си и го подаде на Мани. Двамата внимателно навлязоха в гората. Мани даде знак с ръка на Тортор. Ягуарът разбра какво се иска от него и тръгна пред тях.

Зад гърба им Карера нареди на всички да бъдат нащрек.

Мани последва котката си, като вървеше малко пред ефрейтор Йоргенсен.

— Огънят гори върху повърхността — прошепна Мани. Когато наближиха пламъците, ефрейторът му даде знак да не говори.

Сетивата и на двамата бяха напрегнати. Опитаха се да съзрат сенки или да чуят пукота на настъпена съчка, въобще да доловят някакъв сигнал за опасност. В шумотевицата, предизвикана от чуруликането на птиците и любовните крясъци на маймуните, това не бе лесна задача.

Тортор се промъкваше напред, движен от природното си котешко любопитство. Когато обаче се оказа само на няколко метра от димящия огън, внезапно Заръмжа. Погледна пламъците и бавно отстъпи.

Мъжете спряха. Йоргенсен вдигна ръка. Ягуарът бе усетил нещо. Ефрейторът даде знак на Мани да приклекне и заеме позиция за стрелба. После продължи напред. Мани затаи дъх, докато ефрейторът навлизаше тихо и внимателно в гората с пръст на спусъка.

Мани продължи да напряга слуха си. Тортор се доближи до него. Козината му бе настръхнала, а златистите му очи светеха. Мани чу, че ягуарът не престава да души и си спомни реакцията му на изпражненията на кайман по брега. Надушва нещо… Нещо, което го тревожи…

Адреналинът, изпълнил кръвта на Мани, изостри сетивата му. Предупреден от ягуара, усети своеобразието на мириса. Димът бе едновременно кисел и горчив с метална миризма. Не бе димът на горящо дърво.

Мани се изправи, за да предупреди Йоргенсен, обаче войникът вече бе достигнал огъня. Мани забеляза как раменете му трепнаха от изненада. Ефрейторът бавно обиколи огъня с пушка в позиция за стрелба. От гората не се появи никаква заплаха. Йоргенсен изчака да изтекат две минути и даде знак на Мани да отиде при него.

Мани се доближи до огъня. Тортор предпочете да остане по-далеч от него.

— Който и да е запалил това нещо, вече не е тук — каза Йоргенсен и посочи нещо в огъня. — Искал е да ни уплаши.

Мани погледна огъня. Това, което гореше, не бе дърво, а някаква гъста мазна паста, разлята върху разчистената от растителност земя. Не излъчваше особена топлина, но затова пък гореше с много ярък цвят. Димът, издигащ се от нея, миришеше много силно, подобно на мускусно благовоние.

Кръвта на Мани се вледени. Не от огъня и не от дима обаче. Причината бе начинът, по който пастата бе разлята върху земята.

Върху пръстта гореше символ с формата на добре познатата им серпентина, знака на бан-али. Изгаряше с ярка светлина в сенчестия полумрак.

Йоргенсен докосна знака с края на обувката си.

— Това е някаква горяща паста — констратира той. После с другия крак започна да хвърля пръст върху огъня, за да го загаси. Мани се включи в това занимание и двамата бързо приключиха с гасенето. След това Мани погледна дима, издигащ се в късното следобедно небе.

— Трябва да се върнем в лагера.

Мани кимна в знак на съгласие. Двамата се завърнаха при големия бразилски орех. Йоргенсен уведоми останалите за откритието им.

— Ще трябва да предупредя по радиото и базовия лагер, редно е да знаят какво сме открили.

Отиде до радиостанцията и вдигна слушалката. След броени секунди изруга и я върна на мястото й.

— Какво има? — запита Мани.

— Закъсняхме с пет минути за спътниковия сеанс.

— Това какво означава? — попита Ана.

Йоргенсен махна с ръка, първо, по посока на радиостанцията, после, по посока към небето.

— Означава, че военните спътникови ретранслатори са извън обсега ни.

— Докога?

— До четири сутринта.

— А не можем ли да се свържем с другия екип? — попита Мани. — С помощта на личните ви радиостанции?

— Вече се опитах, но нищо не се получи. Обхватът им е десет километра. Екипът на капитан Уоксмън е извън обсега ни.

— Какво излиза, че сме изолирани ли? — попита Ана.

— Само до сутринта — отвърна Йоргенсен.

— Какво ще правим? — нервничеше Дзейн, втренчил поглед в гората. — Не можем да висим тук още два дни и да чакаме шибания хеликоптер.

— Съгласен съм с него. — Коуве се намръщи. — Индианците от селото открили същия знак върху жилището си именно през нощта, когато са били нападнати от жабообразните пирани.

— Какво намеквате? — попита го редник Карера.

— Все още не знам какво да кажа. — Професорът погледна нагоре. Гората още миришеше на пушека. — Едно обаче е ясно: вече сме белязани.

17:33 ч.

Франк никога не се бе радвал толкова на залеза. Значи не след дълго щяха да спрат. След продължителния поход и многото часове безсъние го боляха всички мускули. Продължи да поддържа темпото на рейнджъра, който вървеше пред него. Натан го следваше.

— Внимавай! — разнесе се глас пред тях. Останалите ускориха ход. След малко Франк видя какво бе предизвикало това предупреждение. На около четиристотин метра пред тях в джунглата се разкри езеро. На светлината на залязващото слънце повърхността му изглеждаше сребърна. Езерото препречваше пътя им, тъй като се простираше на километри наляво и надясно.

— Това е игапо — каза Натан. — Горско тресавище.

— На картата ми не е отбелязано — констатира Уоксмън.

— В басейна на Амазонка е пълно с такива тресавища — обясни Натан. — Появяват се и изчезват в зависимост от сезона. Сега обаче сме все още в края на сухия сезон. Значи отдавна е тук. Вижте как там джунглата се разрежда. Очевидно това тресавище съществува от години.

Франк забеляза, че гъстата джунгла наистина свършваше тук. Нататък се виждаха само отделни големи дървета, стърчащи от водата, както и хиляди островчета и хълмчета. Над самото тресавище се простираше синьо небе. След дългото пребиваване в зеленикавия полумрак светлината им се стори много ярка.

Групата започна внимателно да се спуска по дългия полегат скат, водещ към тресавището. Въздухът около тях сякаш стана по-плътен. Наоколо им се появиха пищни орхидеи и бодливи бромелиади. Жабите пееха хорово, а многото птици сякаш се опитваха да ги заглушат с песните си. Дългокраки чапли и сиви рибари газеха с дългите си крака из тресавището и ловяха риба. Ято патици бързо излетя, подплашено от хората.

Когато стигнаха на петнайсетина метра от водата, капитан Уоксмън им каза да спрат.

— Ще огледаме брега, за да видим дали не е оставил някакъв белег, но преди това трябва да се уверим, че водата е безопасна. Не искам повече изненади.

Натан направи крачка напред.

— Не би трябвало да има проблеми с водата. Според Мани тези хищници са били пирани само в известен смисъл. Тези риби не обичат застояла вода като тази. Предпочитат бурните потоци.

— Сигурно е така — отвърна Уоксмън. — Доколкото си спомням обаче, пираните уж нямаха и навика да преследват плячката си по суша.

Франк забеляза, че Натан леко поруменя от тези думи.

Уоксмън нареди на ефрейтор Ямир да се доближи до тресавището.

— Провери дали там има нещо.

Пакистанецът повдигна карабината си М-16 и изстреля граната от прикрепения към нея гранатомет. Тя падна в близката плитчина. Взривът предизвика малък гейзер и уплаши птиците и маймуните. После върху гората заваляха вода и парчета от водни лилии.

Изчакаха да минат още десетина минути, но нямаше никаква реакция. От водата не се появиха никакви хищници.

Уоксмън каза на хората си да започнат да търсят следи от послания по кората на дърветата.

— Внимавайте обаче! Стойте далеч от водата и си отваряйте очите на четири!

Не им се наложи да чакат дълго. Пръв се разнесе гласът на следотърсача ефрейтор Варчак.

— Открих нещо! — извика. Бе застанал на не повече от десет метра от тях, съвсем близо до тихите води.

Познатото им вече парче полиестерна тъкан бе закрепено с трън към палма, надвиснала над водата. Знаците върху него бяха почти еднакви с тези върху последното: инициалите на Кларк и стрелка, сочеща на запад, право към тресавището. Само датата беше различна.

— Пети май — прочете на глас Олин. — Само два дни разлика.

— Струва ми се, че Кларк е дошъл оттук — каза Варчак.

— Стрелката сочи към водата — намеси се Франк. Обърна шапката си така, че козирката й да застане над очите му, и се взря в пространството отвъд водата. В далечината се виждаше хълмистата местност, която Уоксмън му бе показал на картата: червеникави скали, гъсто обрасли с растителност проломи и малки плата, покрити с гори. Ефрейтор Окамото му подаде бинокъла си.

— Опитайте с него.

— Благодаря. — Франк го взе, огледа местността и после подаде бинокъла на Натан. Хълмовете и платата се доближиха до тях. Видя малки водопади, запълващи с вода блатистия район в низините, покрити с мъгла. Гъстата растителност, започваща от брега на тресавището, се извисяваше нагоре към върховете.

— Очевидно това тресавище съществува целогодишно благодарение на водите, които се спускат от възвишенията — прецени Натан.

Франк отмести бинокъла от лицето си и видя, че капитан Уоксмън наблюдава компаса си.

Натан посочи дървото.

— Предполагам, че тази стрелка сочи към следващия белег, оставен от Кларк. Вероятно му се е наложило да заобиколи тресавището. Това навярно му е отнело седмици.

Франк усети, че в гласа на доктор Ранд се промъкна нотка на отчаяние. Ако тръгнеха по пътя на Кларк, и на тях щяха да им трябват седмици.

Капитан Уоксмън отмести поглед от компаса към, тресавището.

— Ако стрелката сочи местоположението на следващия знак, ще тръгнем направо натам. Вместо да бием път цяла седмица, ще прекосим водата за един ден със салове.

— Останахме обаче без гумените лодки — съжали Франк. Капитанът го изгледа снизходително.

— Ние сме рейнджъри, а не скаути. Тази гора е пълна с всякакви дървета и с колкото искаш бамбук. С нашите въжета, че и с лианите, няма как да не сглобим два сала. На това са ни учили: да импровизираме с помощта на подръчни средства. До другия бряг да има най-много три километра.

— Добре. Така ще спестим доста дни — каза Натан.

— В такъв случай да се хващаме на работа. Трябва да сме готови още преди да се стъмни, а утре рано ще се отправим на път — състави плана Уоксмън. След това започна да дава нареждания. Едни от членовете на експедицията се заеха с влаченето на паднали трупи към реката, други, с изсичането на бамбук, трети, с търсенето на лиани.

Франк помагаше на военните и се изненада от бързината, с която събраха необходимия дървен материал. Скоро разполагаха с дървесина колкото за цяла флотилия от салове. Сглобяването им отне още по-малко време. Два дървесни ствола с приблизително еднаква дължина бяха поставени успоредно и захванати един за друг с помощта на голямо количество бамбук, въжета и лиани. Първият сал бе повлечен по калния бряг и тикнат в плитката вода.

Рейнджърите нададоха радостен вик. Натан се усмихна одобрително и продължи да дяла гребла от парчета бамбук и изсъхнали палмови листа. Не след дълго бе готов и вторият сал. Цялата работа им отне по-малко от два часа. Вторият сал бе завлечен до първия.

Слънцето започна да залязва. Небето се изпълни с пъстро червено, оранжево и индигово сияние.

Бивакът почти бе готов. Бяха наклали огън, приготвяха храна и подготвяха люлките си за спане. Франк тъкмо щеше да се присъедини към тях, когато видя тъмна ивица да разсича яркия слънчев диск. Присви очи.

Покрай него премина ефрейтор Окамото със съчки под мишница.

— Би ли ми услужил с бинокъла си? — помоли Франк.

— Разбира се. Бръкни в джоба на якето ми. Там е. Франк му благодари и взе бинокъла. Изчака войникът да отмине и доближи лещите до очите си. След малко откри тъмна ивица, издигаща се към небето. Какво бе това, дим? Ивицата се издигаше от далечните възвишения. Свидетелство за човешко присъствие? Продължи да я наблюдава с бинокъла.

— Какво виждаш? — попита Натан.

— Не съм сигурен. Струва ми се, че е дим. Дим, издигащ се над друго селище или лагер.

Натан се намръщи и взе бинокъла.

— Каквото и да е, идва насам.

Франк погледна в същата посока. Макар и без бинокъл, видя, че Натан е прав. Димният стълб се бе извил към тях.

— Това е нелепо. Вятърът вее от обратната посока.

— Знам. Това не е дим. Това е нещо, което лети насам.

— Най-добре ще е да предупредя капитана.

Не след дълго всички наблюдаваха небето с бинокли. Тъмната лента се бе превърнала в гъст черен облак, насочил се право към тях.

— Какво е това? Птици? Прилепи? — попита Окамото.

— Не ми се вярва — отговори Натан. Летящата към тях тъмнина наподобяваше облак, чиито краища се променяха.

— Какво, по дяволите, е това нещо? — промърмори някой. След броени секунди тъмният облак се оказа ниско над главите им, непосредствено над короните на дърветата, и закри остатъците от слънчева светлина. Цялото пространство около тях се изпълни със силно жужене. След многото дни, прекарани в джунглата, то не бе съвсем непознат звук за тях. В този случай обаче звукът бе сякаш преминал през усилвател. Франк усети как косъмчетата по тялото му започнаха да вибрират.

— Скакалци. Милиони скакалци — разпозна ги Натан. Най-долната част на облака премина през короните на дърветата. Всички приклекнаха, но скакалците не им обърнаха внимание и продължиха на изток.

— Какво правят? Мигрират ли, или що? — попита Франк, като отмести бинокъла от лицето си.

— Не — поклати глава Натан. — Не мога да си обясня поведението им.

— Важното е, че вече отминаха — каза капитан Уоксмън, готов да забрави впечатляващото зрелище.

Натан кимна в знак на съгласие, но продължи да гледа с присвити очи в източна посока.

— Вярно е, но накъде са тръгнали?

Франк и Натан се спогледаха. На изток имаше нещо. На изток се намираше втората половина от тяхната група. Франк преглътна. Кели…

19:28 ч.

Тъкмо бе започнало да се здрачава, когато Кели чу странен шум. Нещо като свистене или бръмчене. Отиде до бразилския орех, присви очи и се опита да определи източника на шума.

— И ти ли го чу? — попита я Коуве, намиращ се от другата страна на дървото.

В близост до тях бяха застанали двамата рейнджъри и държаха оръжията си в готовност за стрелба. В огъня бяха нахвърляни много сухи клони и бамбук. Близо до пламъците бе струпана огромна купчина от дърва за горене. След като стана ясно, че наблизо може да се крие заплаха, всички искаха колкото се може повече светлина. Дървата за горене щяха да стигнат за поддържането на огъня през цялата нощ.

— Този звук става все по-силен — промърмори Кели. — Какво ли го предизвиква?

— Не знам — недоумяваше и Коуве.

Междувременно и останалите членове на групата чуха звука. Бе станал остър, почти режещ. Всички впериха поглед в небето.

— Погледнете! — извика Кели и посочи към розовото сияние на запад.

На фона на залязващото слънце към небесата се издигаше тъмна сянка. Черен облак, който се разширяваше и се носеше към тях.

— Скакалци — определи Коуве с известно учудване. — Понякога се събират на рояци през любовния период. Той обаче е по друго време на годината. А и не съм виждал чак толкова голям рояк.

— Опасни ли са? — попита Йоргенсен, застанал на няколко крачки от него.

— Не. От тях патят само градините и фермите в джунглата. Ако роякът е достатъчно голям, може да изяде за броени минути всичките им плодове и зеленчуци.

— А за хората опасни ли са? — попита Ричърд Дзейн.

— Не особено. Те са растителноядни, но ако се уплашат, могат да те ухапят — каза Коуве. — Болката е съвсем слаба. И все пак…

— Какво? — попита Кели.

— Не ми харесва съвпадението. Появяват се точно след като видяхме знака на бан-али.

— Не вярвам да има някаква връзка между тези неща — каза Ана.

До тях се доближиха Мани и Тортор. Котаракът бе в игриво настроение и обикаляше около господаря си.

— Професоре, не допускате ли, че и тези скакалци може да са нещо като пираните? Някаква нова и непозната заплаха от джунглата?

Коуве погледна биолога.

— Как да ти кажа… В селото първо се появил знакът върху жилището, а после се появили и пираните. Тук също се появи първо знакът, а сега този странен рояк — размишляваше Коуве и тръгна към раницата си. — Не трябва да изключваме тази възможност.

Кели реши, че професорът е прав.

— Какво да правим? — попита Йоргенсен. До него бе застанала редник Карера. Авангардът на рояка изчезна над главите им и се сля с нощния мрак.

— Преди всичко трябва да се укрием — посъветва Коуве и погледна нагоре. — Съвсем близо са до нас. Всички да се настанят в люлките си! Затворете плътно мрежите против комари и не се допирайте до тях.

— Но… — започна да протестира Дзейн.

— Веднага! — настоя Коуве и започна да се рови в раницата си.

— Правете каквото ви казва! — заповяда Йоргенсен и прибра безполезното си оръжие.

Кели веднага се скри под мрежата против комари, доволна, че бе съобразила да я опъне по-рано. Закри процепа и притисна краищата й с камък. След това се намести в люлката си, като притисна ръце и крака кьм тялото си и отдалечи главата си от горната част на мрежата.

Огледа се. Останалите членове на групата правеха същото. Всяка отделна люлка се бе превърнала в самотно островче, покрито с мрежа. Само един член на групата не бе направил това.

— Професор Коуве! — обади се Йоргенсен и понечи да излезе от укритието си.

— Стой там! — нареди му Коуве и продължи да се рови из раницата.

— Какво правите? — попита нерешително Йоргенсен.

— Ще се опитам да унищожа огъня с огън. Изведнъж от ясното небе започна да вали. Всички чуха добре познатия им шум на тежки капки, падащи върху листа. Този път обаче от небесата не падна вода. От гъстите корони на дърветата започнаха да се стоварват върху тях едри черни насекоми.

Скакалците ги бяха нападнали.

Кели видя как едно от насекомите падна върху мрежата и. Бе дълго почти десетина сантиметра и черната му броня лъщеше като петрол на светлината на огъня. Крилцата му затрептяха, когато се опита да запази равновесие. Кели се притисна още по-плътно към люлката. Дотогава бе виждала много скакалци и цикади, но никога нещо, подобно на това чудовищно насекомо. Нямаше очи. Лицето му бе образувано само от челюсти, които хапеха въздуха. Макар и сляпо, не бе лишено от сетива. През мрежата се промъкнаха две дълги антени, които започнаха да кръжат. Други събратя на насекомото паднаха върху мрежата и се закачиха за нея с черните си членести крака.

Някой наблизо изохка болезнено. Коуве, на пет метра от нея, все още бе приклекнал до огъня. Отърси се от скакалец, кацнал на ръката му.

— Професоре! — извика Йоргенсен.

— Стой на мястото си! — нареди Коуве, докато се опитваше да развърже кожена торбичка. Кели видя, че мястото на ръката му, където допреди малко бе кацнал скакалецът, кървеше. Дори от това разстояние можеше да се забележи, че раната бе дълбока. Започна да се моли на Бог насекомите да не са отровни като пираните. Коуве се доближи още повече до огъня. Горещината и димът прогонваха повечето скакалци от него.

Цялата гора се изпълни с летящи и цвърчащи скакалци. Броят им се увеличаваше.

— Прегризват мрежата! — разнесе се ужасеният глас на Дзейн.

Кели погледна насекомите. Първият нападател бе прибрал антените си и бе започнал наистина да прегризва мрежата с острите си като бръснач челюсти. Преди обаче да успее да се вмъкне при нея, Кели го удари с опакото на ръката си и той падна встрани. Не успя да го убие, но той поне престана да поврежда мрежата й. По същия начин се справи и с останалите насекоми.

— Ударете ги така, че да паднат! — посъветва ги тя. — Не им давайте шанс да прегризат мрежата!

Наблизо чу друго изохкване, придружено от ругатня. Бе Мани. Последва удар, придружен от нови ругатни.

Кели не можа да го погледне, тъй като неговата люлка бе зад нейната.

— Добре ли си?

— Един успя да се промъкне под мрежата — отвърна Мани. — Внимавай! Хапят много лошо. В слюнката им има някаква киселина.

Тя отново се помоли на Бог насекомите да не са отровни. Извърна се и се опита да погледне Мани, но видя само Тортор, който се разхождаше пред палатката на стопанина си. Пълчища от черни насекоми се разхождаха по козината на котката и създаваха впечатлението, че самите петна на ягуара се движат. Той въобще не им обръщаше внимание, тъй като гъстата му козина бе естествена защита. Един скакалец кацна на носа на котката, но бе просто пометен с лапа.

Цялата местност бе покрита от крилатите създания. Дразнещото им жужене нервираше Кели. По едно време облакът стана сякаш по-гъст. Не можеше да види какво става извън мрежата. Сякаш пространството бе обвито с черна мъгла. Насекомите се навираха навсякъде, като не преставаха да дъвчат и хапят. Кели продължаваше да събаря скакалците, озовали се върху мрежата й, и за миг й се стори, че започва да губи битката. Насекомите бяха изпълнили цялото пространство около нея.

По слепоочията й започна да се стича пот. Продължи да удря нападащите я насекоми и започна да губи надежда. Внезапно обаче си представи Джеси, лежаща в болничното легло, плачеща и протягаща ръце към нея.

— Мамицата ви! — изруга и започна да отблъсква насекомите още по-настървено, като отказа да се признае за победена.

Няма да умра тук. Не по този начин. Не, преди да съм видяла Джеси.

Почувства остра болка по бедрото. С опакото на ръката си размаза насекомото. Друго кацна върху ръката и. Тя с погнуса се отърси от него. Трето се заплете в косите й.

Докато водеше битката, в гърдите й се спотаи вик. Насекомите бяха проникнали през мрежата. Чу виковете на спътниците си. Всички бяха нападнати.

И бяха претърпели поражение.

Джеси… Кели изстена и събори скакалец от шията си. Прощавай, мила. Усети нови ухапвания по бедрата и глезените. Започна да рита и да плаче, обхваната от болка и скръб.

След малко стана трудно да се диша. Започна да кашля. Залютя й в очите. Усети остра и силна миризма, подобна на миризмата на сурови иглолистни цепеници, хвърлени в огъня. Закашля се. Какво ставаше?

През сълзи видя как гъстият облак от насекоми се разпръсна, сякаш го бе подхванал могъщ въздушен поток. Пламъците на огъня бяха станали по-ярки. Коуве размахваше над него огромно палмово листо. Така от пламъците се издигаше много повече дим.

— Прах от ток-ток — обясни Коуве. Цялото му тяло бе изпохапано и кървеше. — Това е лекарство против главоболие, което при изгаряне се превръща в могъщ репелент против насекоми.

Скакалците, все още захванали се за мрежата й, размахаха криле и избягаха, прогонени от миризмата. Кели си спомни нещо, казано и от Натан. Бе и обяснявал как индианците изгаряли някакъв прах в градините си, за да опазят реколтата. Кели безмълвно благодари на индианците за тяхната съобразителност.

След като почти всички скакалци се махнаха, Коуве даде знак на спътниците си да отидат при него.

— Елате тук! Бързо!

Тя слезе от люлката и след моментно колебание отметна мрежата, вече разкъсана и парцалива. Като се привеждаше, отиде при огъня. Другите я последваха.

Димът бе неприятен и задушаващ, но отблъскваше насекомите. Скакалците не се бяха махнали. Роякът продължаваше да лети и бръмчи над главите им. Отделни скакалци пикираха към тях, но веднага се отдалечаваха, отблъснати от дима.

— Откъде знаехте, че димът ще ги прогони? — попита Йоргенсен.

— Не бях уверен в това — призна задъхано Коуве, без да престава да развява палмовото листо. — Мисля си за горящия символ на бан-али. Отделяше много дим със силна специфична миризма. Смятам, че това е бил някакъв сигнал.

— Димен сигнал? — допусна Дзейн.

— По-скоро сигнал с миризма — определи го Коуве. — Миризма, която привлече скакалците конкретно на това място.

— Нещо като феромон може би — изказа предположение Мани.

— Точно така. Малките гадинки са били сякаш програмирани да унищожат всичко в този район.

— Искате да кажете, че сме били белязани като смъртници? — намеси се Ана. — Че скакалците са били изпратени тук умишлено?

— Точно така — потвърди Коуве. — Вероятно същото е станало и при жабообразните пирани. Нещо ги е привлякло конкретно към това селище, нещо, хвърлено във водата, което ги е насочило към индианците. Не мога да твърдя това с положителност, но ми се струва, че бан-али за втори път извикаха джунглата срещу нас.

— Какво ще правим? — уплаши се Дзейн. — Този прах ще ги отблъсне ли до сутринта?

— Не — отвърна Коуве и погледна черния облак над главите им.

20:05 ч.

Натан започна да се уморява от разговора. Бе прекарал последните петнайсет минути в безрезултатен спор с капитан Уоксмън и Франк.

— Трябва да се върнем и да видим какво е станало с тях — настоя. — Или поне да изпратим човек да провери как са. Може да отиде до тях и да се завърне тук още преди да се е зазорило.

— Това бяха само скакалци, доктор Ранд — успокояваше го Уоксмън. — Минаха над нас и заминаха, без да ни причинят вреда. Кое ви кара да мислите, че другите са застрашени?

— Нямам основание — призна Натан. — Просто инстинктът ми го подсказва. Прекарал съм почти целия си живот в тази джунгла и ми се стори, че в този рояк имаше нещо неестествено.

Франк първоначално бе на страната на Натан, но постепенно се поддаде на логиката на рейнджъра.

— Струва ми се, че е редно да приемем предложението на капитан Уоксмън — реши той. — Утре, след като спътниците се окажат над главите ни, веднага ще установим контакт с другата група, за да се уверим, че при тях всичко е наред.

— Освен това останахме само шестима рейнджъри — добави Уоксмън. — Не бива да рискувам хора за една безплодна мисия, без да имам каквито и да е доказателства за реална опасност.

— Ще отида аз — настоя Натан и стисна юмруци.

— Не мога да позволя това — отказа Уоксмън и поклати глава. — Вие просто нападате призраци, доктор Ранд. Изчакайте да настъпи утрото и ще се убедите, че нищо им няма.

Натан мислеше напрегнато как да открие начин да преодолее упорството на капитана.

— В такъв случай поне ми позволете да тръгна към тях с радиостанция. Да се опитам да се доближа достатъчно, за да установя връзка. Какъв е обсегът на личните ви радиостанции?

— Десет-единайсет километра.

— Ние извървяхме малко над двайсет километра. Сиреч ще трябва да извървя само десет-единайсет километра, за да се окажа в радиообсега им. Ще мога да направя това и да се завърна преди полунощ.

Уоксмън се намръщи. Франк се приближи до Натан.

— Капитане, това предложение всъщност не е неразумно. Дори бих казал, че е приемлив компромис.

Натан забеляза тревогата в погледа на Франк. Ставаше дума за сестра му. Досега Франк бе балансирал успешно опасенията си за съдбата на Кели с разумната предпазливост на Уоксмън. Бе се постарал най-добросъвестно да не позволява личните му грижи да вземат връх над задълженията му на ръководител на експедицията.

— И аз съм сигурен, че всичко е наред — уверяваше го Натан. — Няма обаче да ни навреди да се убедим в това. Особено като си спомним какви неща се случиха през последните два дни.

Франк го подкрепи с енергично кимане.

— Дайте ми една радиостанция — помоли Натан. Уоксмън въздъхна отчаяно и най-после отстъпи.

— Добре, но няма да тръгнеш сам.

Натан едва се удържа да не изкрещи от радост.

— Ще пратя с теб един рейнджър. Двама души не мога да заделя.

— Чудесно… Чудесно… — прие Франк. Почти се бе разчувствал от облекчение. Погледна Натан с очи, изпълнени с благодарност.

— Ефрейтор Варчак, елате при мен! — изкомандва капитан Уоксмън.

20:23 ч.

Мани и останалите продължаваха да стоят около димящия огън. Пушекът все още държеше скакалците далеч от тях. Бяха обаче хванати в капан, в центъра на движещ се черен пашкул. Мани наблюдаваше пламъците и се чудеше колко още време щеше да ги опази прахът на професора. Стори му се, че димът вече не бе така гъст.

— Заповядай. — Кели му подаде половинметрово стъбло бамбук, измъкнато от подпалките. После коленичи до Коуве и се зае отново за работа. Индианският шаман започна да зарежда поредната бамбукова пръчка със своя прах.

Мани нервно се размърда. Планът на професора бе свързан с прекалено много уговорки.

След като заредиха и последния бамбуков прът, Кели и Коуве се изправиха. Мани се огледа. Всички бяха взели раниците си и държаха в ръка бамбук, досущ като неговия.

— Готови ли сте? — попита Йоргенсен. Никой не отговори. Погледите на всички бяха изпълнени с еднаква смесица от тревога и страх. — Запалете факлите! — изкомандва той.

Всички надвесиха краищата на бамбуковите пръчки над пламъците. Прахът се запали едновременно със сухото стъбло. От краищата на импровизираните факли започна да излиза гъст дим.

— Дръжте ги близо до себе си, но не и сковано — инструктира ги Коуве и илюстрира думите си с движения. — Трябва да вървим бързо.

Мани преглътна и погледна бръмчащата стена от скакалци. Бяха го ухапали само на две места, но продължаваше да изпитва болка. Тортор се бе прилепил до него и се отриваше в крака му. Животното сякаш също усещаше атмосферата на страх, изпълваща въздуха.

— Движете се плътно един до друг — разпореди Коуве, когато започнаха да се отдалечават от защитилия ги дотогава огън и да напредват към очакващия ги рояк.

Замисълът им бе да използват факлите, напълнени с прах от ток-ток, за да си пробият път през скакалците. Под тази защитна димна пелена щяха да се опитат да се измъкнат от района. Коуве им обясни предположението си:

— Ако скакалците са били подмамени именно на това място благодарение на миризмата на горящия символ на бан-али, то успеем ли да се отдалечим на достатъчно разстояние от него, бихме могли да се спасим.

Планът бе рискован, но нямаха избор. Шаманът не разполагаше с особено много прах. Щеше да стигне най-много за още час-два. Скакалците, изглежда, щяха да останат в този район. В такъв случай оттам трябваше да се махнат именно хората.

— Хайде, Тортор — подкани го Мани и тръгна след ефрейтор Йоргенсен. Движеха се в плътен пакет, като държаха високо факлите. Цвърченето продължаваше да изпълва ушите на Мани. Искаше му се да вярва, че разсъжденията на Коуве са правилни.

Всички мълчаха. Дори затаиха дъх. Групата бавно тръгна на запад, в посоката, която бяха поели другите. Това бе единствената им надежда. Мани хвърли поглед зад гърба си. Светлината на огъня отслабна, след което бяха отново наобиколени от безброй скакалци. Няколко от тях Изхрущяха под краката на Мани.

Групата мълчаливо навлезе в гората. Изминаха няколко минути, но краят на облака от насекоми все още не се виждаше. Скакалците продължаваха да ги обграждат отвсякъде. Бръмчаха из въздуха, покриваха стволовете на дърветата, промъкваха се изпод храстите. Единствено димът про — дължаваше да ги държи на разстояние.

Мани усети как нещо полази върху крачола му. Погледна надолу и с удар на свободната си ръка се освободи от скакалеца. Насекомите ставаха по-нагли.

— Досега трябваше да сме се измъкнали — промърмори Коуве.

— Струва ми се, че те ни преследват — обърна се към него Ана.

Коуве забави ход и присви очи.

— Боя се, че си права.

— Какво ще правим? — простена Дзейн. — Тези факли скоро ще угаснат. Може би ако се затичаме…

— Тихо! Не ми пречи! — сряза го Коуве. После погледна ятото. — Защо ни преследват? Защо не останаха на мястото, където бяха повикани?

— Може би реагират като пирените — сподели опасенията си Карера, която бе последна в колоната. — След като са били примамени тук, са усетили именно нашата миризма и сега ще ни преследват, докато ни унищожат.

В главата на Мани внезапно се роди идея.

— В такъв случай защо не направим това, което правят бан-али?

— Какво имаш предвид? — запита Кели.

— Нека предложим на гадините нещо по-интересно от нашата кръв.

— Какво например?

— Същата миризма, която ги докара тук. С ефрейтор Йоргенсен загасихме пламъците на димящия феромон, но веществото си е там. В гората.

— Мани е прав — подкрепи го Йоргенсен. — Ако успеем повторно да го запалим…

— Разбирам — кимна Коуве. — Димът от знака ще привлече рояка и той ще остане при него, като през това време ние ще избягаме.

— Точно така — потвърди Мани.

— В такъв случай да го направим — предложи Дзейн. — Какво чакаме?

Йоргенсен се обърна към групата:

— Факлите ни догарят и не разполагаме с много време — прецени той. — Няма причини да се подлагаме всички на риск.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мани.

— Вие продължавайте, а аз ще се върна сам и ще подпаля огьня.

— И аз ще дойда с теб. — Мани направи крачка напред.

— Не. Не мога да си позволя да подлагам на риск живота на цивилен. Освен това, когато съм сам, бягам по-бързо.

— Но…

— Губим си времето и пушека — отсече ефрейторът и се обърна към колежката си: — Карера, ти изведи хората оттук и ускори ход. Аз ще се присъединя към вас, след като запаля оня боклук.

— Слушам.

Йоргенсен кимна и се запъти с бързи крачки към лагера, като държеше високо факела. За броени мигове силуетът му изчезна от погледите им, тъй като бе обграден от насекомите. Известно време още виждаха светлината на горещата бамбукова пръчка, а после и тя изчезна във водовъртежа от летящи насекоми.

— Побързайте! — подкани ги Карера.

Групата продължи напред. Мани отправи молитва към Бог ефрейторът да успее. Хвърли за последен път поглед към мястото, където бе изчезнал, и последва останалите.

Йоргенсен ускори ход. Тъй като сега бе защитен само от един факел, насекомите станаха по-агресивни. Бе ухапан няколко пъти от скакалци, но не им обърна внимание. Рейнджърите бяха обучени да действат при най-различни сурови условия. В планини, джунгли, тресавища, снегове, пустини…

Никога обаче не го бяха подготвяли да се движи сред облак от месоядни насекоми.

Преметна пушката си през рамо и намести раницата си по-високо. Така щеше да му бъде по-лесно да тича, а и раницата щеше да защищава гърба му от рояка.

Усети, че вместо да се страхува, изпитва необикновена смелост. Именно заради това бе кандидатствал за този род войски. Колко други селски момчета от Минесота щяха да имат шанс да преминат през подобно изпитание?

— Майната ви! — изкрещя на насекомите и се устреми напред.

Като се ориентираше по изоставения огън, прекоси местността, изпълнена с летящи насекоми. Все още бе обвит от дима от факела си. Заобиколи бразилския орех и се запъти към мястото, където бе видял горящия подпис на бан-али.

Задмина мястото, но се усети и се върна. Коленичи до него.

— Слава Богу!

Заби факела в меката почва, надвеси се и започна да разчиства пръстта и насекомите, с които бе покрита странната лепкава смес. Тук слоят от насекоми беше особено плътен. Няколко от тях успяха да ухапят ръката му, докато ги разчистваше. Наведе се и усети остатъчната миризма на веществото. Професорът бе прав. То съвсем определено привличаше гадините.

С бързи движения започна да разчиства мястото. Нямаше представа каква част от черното вещество трябваше да запали, за да задържи рояка скакалци, но не желаеше да рискува. Не му се искаше да се връща тук втори път. Коленичил и с ръце, по които лепнеше черната смола, продължи да разчиства символа. Не след дълго оголи поне половината от него.

Удовлетворен от направеното, приклекна и извади газова запалка. Запали я и я доближи до смолата.

— Хайде, миличко, гори!

Желанието му се изпълни. Веществото се запали лесно и пламъците запълзяха бързо по извивките на символа. Всъщност сместа се оказа толкова силно запалителна, че първите пламъци обгориха пръстите му.

Йоргенсен изтърва запалката и отдръпна бързо пламтящата си ръка.

— Майната му!

Изтърколи се встрани и пъхна ръката си в меката пръст, за да загаси пламъците. Неволно обаче закачи с лакът факела, който бе забучил в пръстта. Той отлетя към един храст, като описа огнена дъга. Прахът, поставен в кухия край на бамбуковия прът, се разпръсна върху земята и бързо угасна. Краят на факела продължаваше да гори, но вече не димеше.

Йоргенсен рязко се изправи.

Зад него символът на бан-али се разгоря с ярки пламъци и сякаш призова рояка на пир.

— Боже мой!

Кели чу първия писък. Ужасяващ звук, от който кръвта на всички изстина.

— Йоргенсен… — каза редник Карера и се извърна. Кели отиде до рейнджърката.

— Не бива да се завръщаме! — категоричен бе Дзейн и ускори ход.

Откъм гората се раздаде втори, също смразяващ писък. Кели забеляза, че скакалците започват да отлитат по посока на стария им лагер.

— Махат се! — извика. Професор Коуве се доближи до нея.

— Ефрейторът сигурно е успял да запали повторно символа.

Ужасяващите викове продължиха. Бяха станали продължителни, несекващи, животински. Човешко същество не можеше да издава такива звуци.

— Трябва да му помогнем — настоя Мани.

Карера запали фенерче със свободната си ръка и го насочи към лагера. На петдесет метра не се виждаше нищо. Дори и дърветата бяха скрити от черния облак.

— Не разполагаме с време — каза тя тихо и погледна бамбуковия си факел, който догаряше. — Не знаем колко време е успял да ни осигури Йоргенсен.

— Трябва поне да се опитаме! — терзаеше се Мани. — Може би е още жив!

Писъците изведнъж спряха. Карера го погледна и поклати глава.

— Вижте! — извика Ана.

Откъм лявата им страна една фигура се измъкна от рояка. Карера я освети.

— Йоргенсен!

Кели изстена и закри устата си с ръка.

Фигурата почти нямаше човешки облик. Бе покрита от главата до глезените с движещи се скакалци. Протягаше ръце. После краката й се подгънаха, препъна се в храстите и се свлече на колене. През цялото време не издаде звук. Само ръцете сякаш умоляваха за помощ. Мани направи крачка напред, но Карера го спря.

Целият рояк се нахвърли върху коленичилия рейнджър и го погълна.

— Късно е за това — каза Карера. — А и нямаме време. Сякаш в потвърждение на думите й собственият й факел изпусна за последен път сноп искри и угасна.

— Трябва да се махнем оттук колкото се може по-скоро, преди да сме изтървали момента.

— Но… — започна Мани. Рейнджърката го прекъсна със суров поглед. Думите й бяха още по-непреклонни.

— Няма да позволя саможертвата на Йоргенсен да отиде нахалост! — Посочи с поглед гората. — Тръгвайте!

Кели погледна през рамо, когато започнаха да се отдалечават от мястото. Роякът остана зад тях, превърнал се отново в безформен черен облак. В центъра му обаче имаше човек, дал живота си, за да ги спаси. Очите й се изпълниха със сълзи. Краката и бяха изтръпнали от умора и отчаяние. Сърцето и се свиваше. И след смъртта на ефрейтора продължаваше да се терзае от една мисъл. Дъщеря й се нуждаеше от нея. Дъщеричката й, изгаряща от треска в леглото, бе непрестанно пред очите й. Ще се върна при теб, миличка, обеща и Кели.

Дълбоко в сърцето си обаче започна да се съмнява дали щеше да и е по силите да изпълни това обещание. Колкото по-навътре навлизаха в гората, толкова повече хора загиваха. Последователно изгубиха живота си Грейвс, Де Мартини, Конджър, Джоунс. Сега ги последва и Йоргенсен. Разтърси глава и реши да не губи надежда. Докато беше жива, все щеше да намери начин да се прибере у дома.

През следващия час групата продължи да напредва в гората, като вървеше по следите на другата част от експедицията. Факлите изгаснаха един по един. Запалиха фенерчета. Нямаше признаци, че роякът ги преследва. Може би вече бяха в безопасност и бяха престанали да представляват интерес за слепите скакалци. Никой обаче не се осмели да изка-же това предположение на глас.

Мани се доближи до рейнджърката.

— Какво ще стане, ако се разминем с другия екип — попита тихо. — Радиостанцията ни бе у Йоргенсен. Това бе единственият начин да поддържаме връзка с външния свят.

Кели не се бе замислила върху това. Наистина без радиостанция щяха да бъдат лишени от всякакви контакти със света.

— Ще ги настигнем — каза решително Карера.

Никой не й възрази. Никой не желаеше да и възразява.

Продължиха похода си из мрачната джунгла, обзети от една-единствена мисъл — да вървят напред. Изминаха часове и общото напрежение премина в смес от безкрайна умора и парализиращ страх. По пътя им се раздаваха странни звуци. Всички бяха напрегнали до крайност слуха си, опасявайки се, че отново ще чуят познатото бръмчене на скакалците.

Заради това до един бяха изненадани, когато малката персонална радиостанция, висяща от якето на Карера, започна да шуми. Първо се чуха паразитни шумове, а после — няколко дрезгави думи.

— Тук… чувате ли ме… радиообхват.

Всички се извърнаха към Карера с широко отворени очи. Тя измъкна от шлема си микрофона и го доближи до устните си.

— Обажда се редник Карера. Как ме чувате? Приемам. Настъпи продължителна пауза. След това отново се чу глас: — …чувам те, Карера… тук Варчак… Какво става с вас?

Рейнджърката набързо му описа случилото се с безстрастен професионален тон. Кели обаче забеляза, че ръцете й трепереха, когато доближаваше микрофона до устните си.

— Тръгнали сме по следите ви. Надяваме се да ви настигнем до два часа — приключи Карера. Този път ефрейтор Варчак не закъсня с отговора:

— Разбрах те. С доктор Ранд вече се придвижваме към вас. Край на предаването.

Рейнджърката притвори очи и въздъхна тежко.

— Всичко ще бъде наред — прошепна, без да се обръща конкретно към никого.

Докато другите не скриха облекчението си, Кели поглед, на към тъмната джунгла.

Тук, в Амазония, нямаше как всичко да бъде наред.