Амазония

12.Прекосяване на езерото

15 август, 08:11 ч.

Институт „Инстар“, Лангли, щата Вирджиния

Дорийн вкара магнитната кодова карта в процепа на бравата на вратата на офиса си и влезе. Този ден за пръв пъти се удаде да посети работното си място. Посещенията й при Джеси и разговорите с членове на МЕДЕА запълваха почти цялото й време. Всъщност единствената причина, поради която си позволи да се отбие в офиса, бе състоянието на Джеси — изглеждаше добре. Не вдигаше температура и настроението и се подобряваше с всеки изминал час.

Дорийн, обхваната от предпазлив оптимизъм, дори започна да се замисля дали не бе сгрешила с първоначалната си диагноза. Може би Джеси наистина не бе пострадала от болестта на джунглата. Сега бе доволна, че не бе споделила опасенията си с Маршал и Кели. Щеше само излишно да ги хвърли в тревога. Може би се бе предоверила на статистическия модел на доктор Алвизио. Не вървеше обаче да кори него за това — той я бе предупредил, че изводите му далеч не са окончателни. Щяха да му бъдат необходими много повече данни, за да излезе с категорични заключения.

За съжаление тези му изводи в голяма степен бяха присъщи и на оценките на останалите изследователи. Болестта продължаваше да се разпространява из Флорида, а ежедневно се появяваха хиляди теории, изобилстващи с различни термини: етиологични агенти, терапевтични протоколи, диагностични параметри, карантинни изисквания. „Инстар“ се бе превърнал в национален център за изследване на епидемията. Именно от него се очакваше, като се заеме с купищата научни догадки и претенциозни епидемиологични модели, да отдели зърното от плявата. Задачата бе изключително трудна, тъй като от цялата страна не преставаше да постъпва нова информация. Така или иначе тук бяха събрали най-добрите специалисти на страната.

Отпусна се на стола и включи компютъра. Чу мелодията, известяваща я за наличието на входящи електронни послания. Въздъхна, намести върху носа си очилата за четене и се доближи до екрана. Бяха пристигнали цели триста и Четиринайсет послания. При това само на личния й електронен адрес. Започна да ги сканира, като се опитваше да разбере дали в тях има нещо важно и интересно.

Едно име привлече вниманието й. Стори й се познато, но не можа да си спомни откъде. Премести стрелката върху него: „Лардж скейл байолоджикал лаб.“. Присви очи и се сети. В нощта, когато Джеси бе вдигнала температура, бе прочела този адрес върху пейджъра си. При това след полунощ, доколкото можа да си спомни. Заради болното дете тогава обаче не му обърна внимание.

Едва ли посланието съдържаше някаква важна информация, но така или иначе тя, движена от любопитство, го отвори. Писмото се появи върху монитора. Доктор Ксавиер Рейнълдс. Усмихна се, когато видя името. Преди няколко години той бе неин студент, който след дипломирането си отиде да работи в лаборатория в Калифорния, може би в тази, откъдето й се обаждаше сега. Младият човек бе един от най-добрите й студенти. Дорийн се бе опитала да го привлече към групата МЕДЕА, но той отказа. Годеницата му бе започнала работа като асистентка в Бъркли и той естествено не искаше да се разделя с нея.

Зачете писмото му. Усмивката й започна постепенно да угасва.

— Значи прион — каза Лорийн и докосна изображението. Възможно ли бе той да е причинителят?

Замисли се върху тази възможност. Думата „прион“ бе научно съкращение на словосъчетанието „Proteinaceous Infectious Particle“3.

Ролята на прионите бе документирана едва през последното десетилетие; благодарение на тях един американски учен през 1997 година получи Нобелова награда. Прионови белтъчини бяха открити във всички живи създания, като се започнеше с хората и се свършеше с едноклетъчните организми. Макар и да бяха поначало безобидни, молекулярната им структура притежаваше коварна двойнственост, досущ като при доктор Джекил и господин Хайд от романа на Робърт Стивънсън4.

В една от формите си бяха безобидни и дружески разположени към клетката. Същата белтъчина обаче можеше да се прегъне и изкриви по начин, който я превръщаше в чудовище, предизвикващо хаос във вътрешноклетъчните процеси. При това ефектът бе кумулативен. Въведеше ли се изкривен прион в приемник, започваше веднага да преобразува останалите белтъчини така, че да хармонират с него. Те от своя страна постъпваха по същия начин спрямо съседните клетки и така в крайна сметка този процес се развиваше експоненциално във всички системи на приемника. Което бе по-лошо, процесът можеше да се прехвърли от приемника към друг организъм, сиреч да предизвика заразяване.

Прионови заболявания бяха регистрирани както при животните, така и при хората: от крастата при овцете до болестта на Кройцфелд-Якоб при хората. Най-известното в момента прионово заболяване имаше способността да се прехвърля от един вид на друг. Доктор Рейнълдс го бе споменал в посланието си: говежда гъбична енцефалопатия, известно като болестта луда крава.

Тези човешки заболявания обаче бяха от дегенеративно естество и не се разпространяваха лесно. Това обаче не изключваше възможността тропическото заболяване да е предизвикано от приони. Тя бе чела статии за прионите и за ролята им за генетичните мутации. Дали в случая не се бе получило такова нещо? Можеха ли прионите да се разпространяват по въздушен път. Защо не, след като бяха по-малки от вирусите, а има вируси, които се разпространяват именно по въздушен път.

Без да отмества поглед от модела върху монитора, Дорийн се присегна към телефона. По гърба й полази студена тръпка, докато набираше номера. Помоли се на Бог бившият й студент да е сгрешил. След малко чу глас:

— Доктор Рейнълдс на телефона.

— Ксавиер, ти ли си?

— Да, моля?

— Обажда се доктор О’Брайън.

— Доктор О’Брайън! — възкликна събеседникът й и започна да и благодари. Тя го прекъсна:

— Ксавиер, разкажи ми нещо повече за тази твоя белтъчина, Искаше й се да извлече колкото се може повече информация от него, и при това за колкото се може по-малко време. Ако съществуваше и най-малката възможност доктор Рейнълдс да е прав…

Отново я полазиха тръпки, докато наблюдаваше ракообразната молекула върху монитора. Имаше още нещо, което тя знаеше за заболяванията, причинени от приони.

Бяха неизлечими.

09:18 ч.

Амазонската джунгла

Натан отмести поглед към Олин Пастернак. Свързочникът на ЦРУ очевидно изпитваше трудности в опитите си да задейства спътниковата компютърна система. Потта, която се стичаше от челото му, очевидно се дължеше не само на убийствената утринна влага, но и на неговото раздразнение.

— Не ще, мамицата й… — изруга Олин и започна да присвива очи и да хапе долната си устна.

— Опитай пак — настоя Франк.

Натан погледна Кели, застанала до брат си. Погледът й бе измъчен и уплашен. Вече бе чул няколко версии за снощното нападение на странния рояк от гигантски скакалци, привлечени от горящия знак на бан-али. Изглеждаше твърде ужасно, за да е вярно, но смъртта на Йоргенсен бе доказателство, че то наистина се бе случило.

След като двете части на групата отново се събраха в лагера до тресавището, рейнджърите останаха на пост през цялата нощ. Бяха поставени постове в самата гора и в близост до нея. Всички бяха нащрек и имаха готовност да забележат и най-малката следа от опасност, била тя пламък или бръмчене на скакалци. Не се случи обаче нищо. Няколкото часа до разсъмване преминаха спокойно.

Веднага след като се оказаха в обсега на комуникационния спътник Олин направи опит да се свърже със САЩ и да препредаде съобщение до базовия лагер във Ваувай. Сега бе от жизнено важно значение да съобщи внесените промени в плановете на експедицията. След като по петите й имаше неизвестни преследвачи, бе взето решение да се прекоси езерото. Капитан Уоксмън реши да спечели два дни авантаж спрямо преследвачите, като ги остави да заобикалят блатото пешком. Междувременно щеше да проверява непрекъснато дали във водата има канута на бан-али и да защищава групата до пристигането на хеликоптера за евакуиране. Имаше намерение да замени всички цивилни с рейнджъри от базовия лагер. С тези подкрепления щеше да продължи по следите на Джерълд Кларк.

Възникна обаче проблем.

— Този лаптоп ще трябва да го разглобя целия — каза Олин. — Нещо в него не е наред. Или някой чип се е повредил, или направо се е измъкнал от гнездото си през тези последни два дни. Не знам. Ще трябва да го разглобя и да гр огледам част по част.

Уоксмън, който разговаряше със сержанта, чу думите на Олин и се приближи до него.

— Нямаме време за това. И третият сал вече е готов, а за прекосяването ще са ни необходими поне четири часа. Трябва да тръгваме.

Натан отиде до брега и видя как четирима рейнджъри довлякоха новопостроения сал до първите два. Щеше да бъде за попълненията в групата им.

Олин продължаваше да се върти около лаптопа и спътниковата антена с малка отверка.

— Не успях да се свържа с никого! Те дори няма да знаят къде сме!

Изтри потта от челото с опакото на ръката си. Бе пребледнял.

Дзейн, който видимо се чувстваше неловко и разтриваше лепенка върху бузата си, където го бе ухапал скакалец, направи предложение:

— Можем да изпратим някого да прибере военната радиостанция на Йоргенсен.

Наоколо започнаха да се излагат доводи за и против.

„Ще изгубим цял ден“. „Ще изложим на риск още един човек“. „Непременно трябва да възстановим връзката“. „Кой знае дали тази радиостанция ще работи, щом е останала при скакалците. Може да са й прегризали кабелите…“ Уоксмън сложи край на дискусията.

— Няма място за паника. Ако не успеем да установим връзка, от вчерашния ни рапорт в полевата база имат приблизителна представа къде сме. Когато се появи бразилският хеликоптер, както се уговорихме, ще го чуем. Дори и от другата страна на блатото. Ще изстреляме оранжеви ракети и той ще разбере къде се намираме.

Натан кимна. Не бе взел участие в спора. Според него можеше да се продължи само в една посока — напред. Уоксмън се обърна към Олин:

— Прибери го. Ще се заемеш с него, след като преминем на другата страна.

Олин примирено въздъхна и прибра малката отверка в раницата си.

След като въпросът бе решен, останалите се разпръснаха, за да приберат личното си снаряжение.

— Поне няма да ни се наложи да вървим пеша — каза Мани, като потупа Натан по рамото. После тръгна да събужда Тортор. Ягуарът бе заспал под една палма, уморен от продължителното пътуване през предната нощ.

Натан се протегна, за да раздвижи изтръпналия си врат, и се приближи до професор Коуве. Индианският шаман бе застанал до тресавището и пушеше лулата си. И неговият поглед бе измъчен, досущ като погледа на Кели. Когато Натан и ефрейтор Варчак се срещнаха с търсещата ги група на пътеката, професорът бе необичайно тих и мрачен. Според Натан състоянието му не можеше да се обясни единствено със загубата на Йоргенсен.

Без да каже и дума, застана до стария си приятел и също започна да изучава с поглед тресавището.

След малко Коуве наруши тишината, без да обръща поглед към Натан:

— Бан-али този път ни изпратиха скакалци… Преди това избиха индианците яномамо, като им изпратиха жабообраз-ните пирани. Дотогава никога не бях виждал подобни неща. Човек би казал, че кървавите ягуари наистина са в състояние да контролират самата джунгла. Ако излезе, че това не е мит, а истина, какво може да се направи?

— Какво те смущава?

— От близо две десетилетия се занимавам с индианците. Аз всъщност израснах в тази джунгла — каза с изпълнен с болка глас. — Длъжен бях да съобразя… Още си спомням ефрейтора и виковете му…

Натан погледна Коуве в лицето и сложи ръка на рамото му.

— Приятелю, ти спаси всички с праха ток-ток.

— Не всички — отвърна професорът и всмукна дълбоко дим от лулата си. — Трябваше да съобразя да запаля символа на бан-али още преди да напуснем лагера. Младият ефрейтор щеше да е жив.

Натан вложи твърдост в гласа си, за да му помогне да се освободи от угризенията и чувството за вина:

— Прекалено си строг към себе си. Никакъв натрупан опит и никакви знания нямаше да могат да те подготвят за противодействие на биологичните нападения на бан-али. Подобни неща досега не бяха документирани.

Коуве кимна в знак на съгласие, но Натан не остана с чувството, че го е убедил в правотата си.

— Да тръгваме! — чу се гласът на капитан Уоксмън. — По петима на сал! — разпореди и се зае с разпределението на Цивилните и военните.

Натан се оказа в компанията на Коуве, Мани и Тортор. Спътници им бяха ефрейтор Окамото и редник Карера. Групата нагази в плитчината, за да достигне сала. Когато Натан се качи на борда, оцени високо здравината на плавателния съд. Протегна ръка и помогна на Мани да насочи голямата котка към сала.

На Тортор не му бе приятно да се мокри. След като се качи на сала, побърза да отърси козината си от блатната вода.

На съседния сал Кели и Франк се оказаха в компанията на капитан Уоксмън и ефрейторите Варчак и Ямир. Останалите петима заеха най-отдалечения сал. Олин държеше раницата със свързочното оборудване високо над главата си. Ричърд Дзейн и Ана Фонг му помогнаха да се качи на борда, От двете им страни застанаха мрачният Том Грейвс и сърдитият сержант Костос.

След като всички се настаниха на плавателните съдове, използваха дълги бамбукови прътове, за да се отблъснат от брега й да преминат плитчините. Дълбочината обаче внезапно се увеличи и само на трийсетина метра от брега прътовете вече не достигаха дъното. Наложи се да ползват гребла. При четири гребла на сал един от пътниците си почиваше. Бяха си поставили целта да пресекат тресавището без почивка.

Натан гребеше на десния борд. Малката флотилия бавно започна да се придвижва към отсрещния бряг. Започнаха да чуват заглушения и застрашителен шум на множество водопади. Натан засенчи очи с длан и впери поглед напред. Хълмовете едва се различаваха. Представляваха панорама от зелени джунгли, червеникави скали и гъста мъгла. Насочиха се към тесен пролом, разположен между два високи плосковърхи хълма. Именно натам сочеше последният пътепоказател на Кларк.

Обитателите на блатото забелязаха преминаването им. Снежнобяла чапла се плъзна над водата само на педя от повърхността. Жаби, заели позиции по калните островчета, с шумен плясък скочиха във водата. Птиците хоацин, наподобяващи грозни кръстоски между пуйки и птеродактили, напуснаха гнездата си и започнаха с шумно грачене да кръжат над палмите, растящи върху малките островчета. Единствените обитатели, които се зарадваха на присъствието им, бяха комарите, които на цели облаци се понесоха към плаващата „шведска маса“.

— Проклети гадини — изруга Мани, като се плесна по врата. — Омръзна ми да ставам обяд на летящи насекоми.

Сякаш всичко това им бе малко, Окамото започна отново да си подсвирква. Фалшиво, както преди.

Натан въздъхна. Пътешествието щеше да му се стори дълго.

След час малките кални островчета изчезнаха. В центъра на тресавището водата бе доста дълбока. Само тук-там се виждаха отделни островчета, по правило лишени от дървета.

Пътниците бяха непрекъснато под лъчите на яркото и изгарящо слънце.

— Прилича ми на парна баня — въздъхна Карера, гребяща от другата страна на сала.

Натан се съгласи. Въздухът бе наситен с влага и трудно се дишаше. Умориха се и започнаха да напредват по-бавно. Започнаха да пият вода от манерките. Дори и Тортор започна да се измъчва от жегата — отвори уста и започна да диша тежко.

Единствената им утеха бе временното освобождаване от горещата прегръдка на джунглата. Тук имаше простор и усещане за свобода. Натан често поглеждаше към брега, който бяха напуснали, сякаш едва ли не очакваше да види там туземец, заканващ се с юмрук. Нямаше обаче никакви признаци на бан-али. Следотърсачите на призрачното племе не се виждаха. За щастие групата продължаваше да напредва и така щеше да спечели няколко дни преднина пред преследвачите си.

Някой потупа Натан по рамото.

— Ще те сменя — каза Коуве, докато изхвърляше пепелта от лулата си във водата.

— Не съм уморен — отказа Натан.

— Аз пък все още не съм инвалид — отвърна Коуве и взе греблото от него.

Натан реши да не спори и се отмести. Гледаше как доскорошният им лагер се смалява пред очите му. Присегна се към манерката и долови движение отдясно на сала. Едно от голите островчета, скалисто и черно, потъваше. Потъваше така плавно, че на повърхността на водата не се образуваше никаква следа.

Какво, по дяволите, бе това?

Откъм лявата му страна започна да потъва друго островче. Натан се изправи. Докато се опитваше да си обясни това необичайно явление, едно от скалистите островчета отвори голямо стъклено око и го погледна. Натан веднага съобрази какво наблюдава.

— Дявол да го вземе!

Успя да разпознае бронираните люспи и неравните контури на крокодилска глава. Кайман! Бяха се появили два великана. Широчината на главите им, измерена като разстояние от едното до другото око, бе най-малко метър и двайсет. Щом главите им имаха такива размери…

— Има ли нещо? — попита редник Карера.

Натан посочи мястото, където вторият от двата каймана започна да се скрива под повърхността.

— Какво е това? — попита рейнджърката. Погледът й издаваше обърканост. Досущ като погледа на Натан преди миг.

— Каймани — отговори дрезгаво шокираният Натан. — Гигантски каймани.

Хората от неговия сал престанаха да гребат и втренчиха погледи в него.

Натан повиши глас, така че да го чуят и на другите два сала. Размаха ръце.

— Разпръснете се! След малко ще бъдем нападнати!

— Кой ще ни нападне? — попита капитан Уоксмън, разположен на около двайсет метра от неговия сал. — Какво видя?

В отговор между двата сала премина нещо огромно, което леко ги завъртя. Браздите във водата издадоха мястото, откъдето минаха кайманите.

Натан познаваше добре това поведение. Казваха му „блъскане“. Кралете на кайманите, големите черни каймани, не бяха лешояди. Предпочитаха да убиват храната си. Именно поради това човек понякога можеше да се спаси от хищниците, като останеше неподвижен във водата. Те нерядко блъскаха умишлено нещата, които възприемаха като потенциална храна, за да проверят дали те ще реагират с движения.

Предстоеше блъскане.

Третият сал внезапно леко подскочи и промени курса си. Вторият кайман също проучваше странните нашественици.

Натан отново извика, като междувременно даде нов съвет.

— Не мърдайте! Никой да не гребе! Ако гребете, ще нападнат!

— Правете каквото ви казва! — изкомандва Уоксмън. — Пригответе гранатите!

Мани, междувременно преместил се до Натан, бе разтревожен.

— Трябва да са дълги най-малко по трийсет метра! Три пъти по-дълги от най-големия известен кайман!

Карера прикрепваше гранатохвъргачката си към своята карабина М — 16.

— Не ме учудва, че Кларк е предпочел да заобиколи благото — каза.

Окамото също приготви оръжието си, отново целуна разпятието и се обърна към професор Коуве:

— Помолих се на Бог да криеш в ръкава си още един от твоите вълшебни прахове.

Шаманът поклати глава и го изгледа с немигащ поглед.

— Аз пък се моля да сте добри стрелци.

Окамото погледна въпросително Натан. Той му обясни какво има предвид професорът.

— Както са бронирани, единственият сигурен начин да ги убиеш е да ги улучиш в окото.

— Може и в небцето — добави Мани, като посочи собственото си небце. — Трябва да си обаче много близо до него, за да можеш да го улучиш там.

— Преминава отляво! — съобщи отсечено Карера и коленичи с пушка в ръка.

Равната повърхност бе нарушена от дълга бразда.

— Не стреляй, освен ако не си сигурна, че ще улучиш — изсъска Натан, като приклекна до нея. — Би могла само да го раздразниш. Стреляй само ако си уверена, че ще го убиеш.

Всички утихнаха. Уоксмън чу предупреждението на Натан.

— Чухте какво каза доктор Ранд! Ако ще стреляте, да е на сигурно!

Приготвиха пушките си за стрелба. Дори Натан извади двуцевката си. Зачакаха. Под ярките слънчеви лъчи от тях продължи да се стича пот и устата им пресъхнаха. Кайманите продължиха да кръжат около тях. Единствената следа от преминаването им бяха браздите по повърхността. От време на време някой от саловете леко потрепваше. Кайманите го проучваха.

— Колко време могат да се задържат под повърхността без да дишат? — попита Карера.

— Часове — отвърна Натан.

— Защо не ни нападат? — озадачи се Окамото. На този въпрос отговори Мани:

— Може би още умуват дали ставаме за ядене. Ефрейторът се намръщи.

— Да се надяваме, че няма да им се отдаде да го разберат. Чакането продължи. Въздухът около тях сякаш се сгъсти.

— Дали пък да не взривим граната далеч оттук? — изказа предположение Карера. — Може би ще се насочат към мястото на взрива.

— Не съм сигурен дали това ще ни бъде от полза. Възможно е шумът просто да ги раздразни и да ги накара да се нахвърлят върху първото движещо нещо пред очите им. Това сме ние.

Гласът на Дзейн се раздаде от най-далечния сал. Натан обаче добре го чу.

— Аз викам да вземем да вържем малко взрив за този ягуар и да го хвърлим зад борда. Когато го налапа някой от крокодилите, ще го взривим.

Натан изтръпна, когато чу тези думи. Лицето на Мани се помрачи. Някои погледи обаче се насочиха към тях в очакване на реакцията им.

— Дори и да направим това, ще убием само един от тях — каза Натан. Другият, който очевидно му е партньор, ще се вбеси и ще нападне саловете. За нас ще е най-добре тази двойка да престане да се интересува от нас и да се разкара, а ние да се отдалечим с гребане.

Уоксмън се обърна към сапьора Ямир:

— Приготви две напалмови бомби, в случай че не им омръзнем.

Ефрейторът кимна и се надвеси над раницата си.

Играта на изчакване продължи. Времето отново затече мъчително.

Натан усети как салът потрепери под коленете му. Един от кайманите бе отрил дебелата си опашка у дъното му.

— Дръжте се!

Салът внезапно подскочи. Носът му се оказа високо във въздуха. Хората се заловиха за бамбука като паяци. Незакрепените раници една след друга с шумен плясък паднаха във водата. После салът отново се озова на повърхността, като разтресе всичките си пътници.

— Всички ли са добре? — извика Натан. Останалите замърмориха утвърдително.

— Изгубих си пушката — каза сърдито Окамото.

— Важното е ти да си жив и здрав — утеши го със скръбен глас Коуве.

— Стават все по-дръзки! — ядоса се Натан. Окамото присегна към една от плаващите раници.

— Това е моята раница! Натан забеляза движението му.

— Ефрейторе, недей!

— Майната му… — каза Окамото и застина. Вече бе хванал един от ремъците на раницата и наполовина я бе измъкнал от водата.

— Пусни я и стой по-далеч от борда — каза Натан. Окамото пусна раницата си. Тя отново падна с тих плясък във водата. Той отдръпна ръката си.

Стори го твърде бавно обаче.

Чудовището внезапно изскочи от дълбочините. Челюстите му бяха широко разтворени, а от люспите му се стичаше вода. Подаде се на три метра височина над тресавището. Приличаше на бронирана кула, а зъбите му бяха големи колкото човешка ръка до лакътя. Рейнджърът бе подхвърлен високо във въздуха и изпищя ужасено. Когато огромните челюсти се сключиха, всички отчетливо чуха звука, предизвикан от хрущенето на кости. В писъка на Окамото ужасът бе заменен от болката и изненадата. Тялото му бе разтърсено като парцалена кукла. След това туловището на каймана отново се прибра в глъбините.

— Огън! — изкрещя Уоксмън.

Натан, изненадан от случилото се, бе изпаднал във вцепенение. Карера започна да стреля със своята карабина М — 16. Куршумите заиграха по корема на гигантския праисторически кайман, но и там жълтите му люспи бяха твърди като Кевлар. Макар стрелбата да се водеше едва ли не от упор, куршумите не му причиняваха особена вреда. Слабите места на животното, очите, се намираха на другия край на туловището му.

Натан взе пушката си, присегна над главата на Мани и стреля. Сачмите изсвистяха над празната повърхност, тъй като чудовището междувременно се скри. Изстрелът отиде нахалост.

Кайманът бе изчезнал. Нямаше го и Окамото.

Всички бяха застинали от ужас.

Натан погледна към мястото, където бе изчезнал рейнджърът Окамото, който непрестанно си подсвиркваше. От глъбините на повърхността изплава червено петно.

Кръв във водата… Сега чудовищата щяха да знаят, че тук има храна.

Кели и брат й бяха приклекнали в центъра на сала. До тях бяха коленичили капитан Уоксмън и ефрейтор Варчак с пушки, готови за стрелба. Ямир довърши настройването на две черни бомби. Имаха размерите на плоски супени чинии и в тях бяха вградени електронен таймер и приемащо устройство.

— Готово — каза сапьорът и кимна на капитана.

— Вземи си оръжието и имай готовност за действие — нареди му Уоксмън.

Ямир взе своята карабина М — 16 и зае позиция от другата страна на борда.

Зад гърба им се чу силен шум. Кели се извърна тъкмо навреме, за да види как във въздуха полита третия сал от тяхната флотилия. Така, както бе полетял преди малко салът на Натан. Пътниците на този сал обаче не извадиха същия късмет. Ана Фонг не успя да се хване здраво и бе катапултирала във въздуха. Антроположката се стовари във водата едновременно със сала. Останалите — Дзейн, Олин, сержант Костос и ефрейтор Грейвс, успяха да се задържат върху него.

Ана подаде глава над повърхността. Кашляше и плюеше вода. Бе само на няколко метра от сала.

— Не се движи, Ана! — извика Натан. — Свий ръце и крака и стой неподвижно.

Тя се опита да послуша съвета му, но мократа й раница започна да я тегли към дъното. За да не потъне, трябваше да рита с крака във водата. Очите й бяха побелели от страх. Страхуваше се както от удавяне, така и от чудовищата, които се криеха под повърхността.

Тя отново извърна поглед към нападнатия сал, в който нещо се раздвижи. Сержант Костос й подаваше един от дългите бамбукови пръти, с които се отблъснаха от брега.

— Хвани се за пръта! — извика Костос.

Ана присегна към пръта и след няколко опита успя да се залови за него.

— Сега ще те изтегля към сала.

— Не! — изстена Ана.

— Успокой се, Ана! — обади се Натан. — Всичко ще бъде наред, ако не правиш резки движения. Костос, тегли съвсем бавно. Така, че по водата да не остане следа.

Кел и потрепери. Франк я прегърна. Сержантът започна бавно да тегли Ана към сала.

— Добре, добре… — започна да повтаря успокояващо Натан.

Непосредствено зад Ана се появи бронирана муцуна. Само ноздрите й, очите все още оставаха скрити под водата.

— Никой да не стреля! — извика Натан. — Не го дразнете. Всички пушки бяха насочени към чудовището, без да се стреля.

Жената във водата изстена.

Муцуната съвсем бавно започна да се приближава до нея. Огромните челюсти започнаха да се разтварят.

Костос продължи бавно да издърпва Ана. Стараеше се да я държи поне на половин метър от преследващото я чудовище.

— Внимателно — предупреди го Натан.

Всичко се развиваше като във филм със забавен кадър. Филм, в който те губеха битката.

Главата на каймана вече се намираше на по-малко от трийсет сантиметра от жената. Челюстите зад нея се разтвориха. Нямаше как да издърпат Ана на борда, без той да ги нападне.

Поне един от тях стигна до този извод.

Ефрейтор Грейвс пробяга през сала и скочи над главата на Ана като олимпийски състезател на дълъг скок.

— Грейвс! — изкрещя Костос.

Ефрейторът се приземи върху муцуната на звяра. Принуди го да затвори челюсти и да се потопи във водата.

— Изтеглете я! — изкрещя с все сила Грейвс, преди чудовището да го завлече в глъбините.

Костос рязко дръпна Ана към себе си, а Олин му помогна да я изтеглят на борда.

Миг по-късно чудовището отново се появи над водата. Грейвс все още се държеше за широката му глава. Кайманът я разтресе, опитвайки се да се освободи от този странен ездач. Отвори широко челюсти и от гърлото му се разнесе сърдит рев.

— Да ти еба майката! — извика Грейвс. — Това е за брат ми! — каза. Измъкна нещо от якето си и го хвърли в гърлото на звяра.

Граната.

Огромните челюсти рязко се затвориха, но рейнджърът вече се бе измъкнал от обсега им.

— Залегни! — извика Уоксмън.

Грейвс се изтласка от каймана и се устреми към сала.

— Да се задавиш, дано, мръсно копеле! Безмълвието бе нарушено от взрив. Главата на каймана се пръсна на парчета, които заваляха наоколо им.

Грейвс полетя във въздуха и нададе победен вик.

От глъбините обаче внезапно изскочи другият кайман. С широко разтворени челюсти се устреми към летящия ефрейтор и го хвана във въздуха. Така, както куче хваща подхвърлена му топка. След това избяга, като завлече жертвата със себе си. Всичко това стана за секунди.

Тялото на убития кайман бавно изплува на повърхността на езерото с корема нагоре. Бе покрит със сиви и жълти люспи.

Неподвижното тяло бе разбутано. Около него забълбукаха мехурчета. Живият звяр се опитваше да разбере какво се бе случило с мъртвия.

— Може би ще се махне — каза Франк. — Смъртта на другия ще го уплаши.

Кели си даваше сметка, че това нямаше да стане. Тези животни навярно бяха на възраст от стотици години. Бяха партньори за цял живот. Единствената двойка от този род, обитаваща тази екосистема.

Мехурчетата изчезнаха и повърхността отново се успокои.

Никой не откъсна поглед от водата. Всички бяха затаили дъх или дишаха едва-едва. Времето отново продължи да тече мъчително. Слънцето продължи да ги обгаря.

— Къде отиде? — прошепна Дзейн, надвесил се над уплашената си колежка. Ана, мокра и ужасена, не преставаше да трепери.

— Може и да се е махнало — промърмори Франк.

Трите сала, останали без кормчии, бавно заплаваха покрай тялото на мъртвото животно. Салът на Натан бе най-отдалечен от него. Погледът му срещна погледа на Кели. Той и кимна, опитвайки се да я успокои, но си личеше, че също е уплашена. Ягуарът зад гърба му се бе прилепил до господаря си. Козината му бе настръхнала.

Франк леко помръдна с крак.

— Сигурно се е махнало. Може би…

Кели го усети само миг преди нападението. Бе почувствала внезапно раздвижване на водата под сала.

— Дръжте се!

— Защо…

Салът под тях внезапно се взриви. Не просто подскочи, а буквално се понесе към небесата. От разбитата му средна част се подаде масивната бронирана муцуна на разярения кайман.

Кели полетя във въздуха. С крайчеца на окото си видя как другите пътници изпопадаха във водата, като върху тях заваля дъжд от раници и бамбукови пръчки.

— Франк! — успя да извика Кели, като видя как брат и пада от другата страна на чудовището.

Самата тя се пльосна във водата по корем и остана без Дъх. Спомни си за съвета на Натан и се опита да остане неподвижна. Повдигна глава тъкмо навреме, за да види как към нея се е устремило парче греда.

Успя да се отмести на достатъчно разстояние, за да избегне смъртоносен удар, но краят на летящата цепеница все пак я удари странично по главата. Преди да изгуби напълно съзнание, усети как потъва във водата и как отвсякъде я обгръща мрак.

Натан, оказал се от другата страна на плаващия труп на каймана, успя да види как Кели бе ударена от дървото и потъна. Не знаеше дали е мъртва, или просто в безсъзнание. Водата около разбития сал бе изпълнена с хора, раници и плаващи трески.

— Движете се колкото се може по-малко! — успя да извика Натан, докато трескаво се опитваше да разбере какво се бе случило с Кели.

Кайманът отново се бе скрил под водата.

— Кели! — извика Франк.

Сестра му изплува на повърхността. Бе далеч от него. Лицето й бе потънало във водата и главата й не помръдваше.

Натан се поколеба. Дали бе мъртва? Сетне видя как ръката й леко помръдва. Бе жива! Колко време обаче щеше да остане жива? Както бе замаяна, рискуваше да се удави.

— Дявол да го вземе! — извика. Опита се да измисли план за спасението й. Непосредствено зад тялото й имаше малко островче, върху което растеше едно-единствено мангрово дърво. Бе голямо. Плътната плетеница от оголените му корени преминаваше във високо стебло, завършващо от надвиснала над водата гъста корона. Ако Кели можеше да го достигне…

Някой изкрещя и привлече вниманието му. Сред плаващите останки от сала, подобно перископа на подводница, се бе появила главата на каймана. Голямо черно око изучи околността. Някой стреля по него, но то се бе укрило зад плаващите останки от сала и хората. След малко отново изчезна във водата.

Франк най-после забеляза сестра си.

— Кели! За Бога! — извика, извърна се и понечи да се хвърли във водата.

— Франк, стой на мястото си! — каза му Натан. — Аз ще отида при нея! — Остави пушката си върху бамбуковото дъно.

— Какво правиш? — попита Мани.

Вместо да отговори, Натан прескочи разстоянието между сала и мъртвия кайман. Приземи се върху корема на животното, приклекна и се затича по хлъзгавото тяло на чудовището, като се опитваше да се доближи до Кели.

От дясната си страна чу вик. Видя как ефрейтор Ямир маха с ръце, а после внезапно изчезна под водата, като върху повърхността останаха само бълбукащи мехурчета. Кайманът се бе заел с оцелелите.

Времето изтичаше.

Натан отскочи от корема на плаващия кайман с все сила. Падна точно при Кели. Извади главата й от водата. Тя се опита да окаже слаба съпротива.

— Аз съм, Кели! Натан! Не мърдай!

Навярно смисълът на думите му стигна до нея, тъй като съпротивата й отслабна.

Натан се устреми към островчето с мангровото дърво, ръката му докосна нещо. Черна чиния, украсена с мигащи червени светлинки. Една от бомбите на мъртвия ефрейтор.

Натан инстинктивно я сграбчи със свободната си ръка и продължи да плува напред.

— Зад теб е! — чу се гласът на сержант Костос. Натан се извърна.

Водата зад него първо се раздвижи, после на повърхността се подаде върхът на муцуната, а след това и огромната глава, покрита с черни люспи. Погледите на Натан и на звяра се срещнаха. Той осъзна, че в този поглед имаше разум. Това не бе тъпо животно. Не биваше да се преструва на умрял. Тук този номер нямаше да мине. Продължи да гребе с напалмовата бомба по посока на островчето. Краката му докоснаха калното дъно.

Страхът му даде сила. Грабна Кели под мишница, достигна брега и се закатери по него.

— Точно зад теб е!

Този път Натан не си направи труда да се обръща. Затича се към плетеницата от мангрови корени, тикна Кели между тях и бързо се пъхна при нея. Зад основните корени на дървото се бе образувала естествена кухина.

Кели започна бавно да идва в съзнание. Изплю вода и изплашено се заозърта. Натан се хвърли върху нея.

— Какво…

Тя очевидно успя да види през рамото му кой ги преследва и очите й се разшириха.

— Дявол…

Натан се извърна и видя как животното се измъква от езерото и започва да изкачва брега. Ударът бе като удар на локомотив, блъскащ вагони по релсите. Цялото дърво се разтресе. Натан за миг си помисли, че чудовището ще се стовари върху им. Дървото обаче издържа на удара. Кайманът със зинала уста и застрашително блестящи зъби се втренчи в Натан. Изгледа го, а след това даде заден ход и отново се скри във водата.

— Ти ме спаси — каза му Кели.

Той я погледна в очите. Носовете им почти се докоснаха в малкия затвор.

— Или насмалко не причиних смъртта ти. Всичко е относително — каза Натан и се изправи на колене. После се залови за един от корените, за да стане по-лесно на крака. — А и все още не сме се измъкнали оттук.

Огледа внимателно повърхността, търсейки следи от движенията му. Водата бе спокойна. Той обаче чудесно знаеше, че се крие някъде в нея и го дебне. Пое си дълбоко въздух и се запъти към брега.

— Къде отиваш?

— Във водата има още хора. Включително и брат ти.

Пъхна напалмовата бомба в пазвата си и започна да се катери по дървото, обмисляйки нещо. Когато се изкачи достатъчно високо, избра дебел клон, намести се върху него и започна постепенно да се спуска към мястото, където той докосваше повърхността. Клонът започна да се извива под тежестта му. Той продължи да се придвижва по-предпазливо.

Най-после достигна място, откъдето не можеше да продължи по-нататък. Огледа се. Трябваше да се задоволи с тази позиция.

Измъкна бомбата от пазвата си и се извърна към другия сал.

— Някой от вас знае ли как се задействат тези бомби? Отговори му сержант Костос.

— Настрой времето на ръка. После натисни червеното копче.

Обади се и Уоксмън. Натан изпита уважение към спокойствието му, когато изслуша допълнителната информация.

— Взривната вълна има радиус на поразяване от двеста метра. Ако не я използваш както трябва, ще избиеш всички ни.

Натан кимна и погледна бомбата. Имаше малка водонепроницаема клавиатура, напомняща тази на калкулатор. Натан се помоли на Бог да не е повредена. Нагласи таймера на петнайсет секунди. Реши, че това е достатъчно. Притисна бомбата към гърдите и измъкна ножа си. Като стисна зъби, заби острието в палеца си и направи дълбок разрез в него. Трябваше му рана, която силно да кърви.

След това се хвана за друг клон и се изправи. Хвана бомбата с окървавената си ръка и провери дали няма опасност да се изплъзне от пръстите му. Протегна ръка над водата, като държеше бомбата. По повърхността на оръжието започна да се стича кръв, която закапа във водата на едри капки. Те започнаха да образуват кръгчета върху повърхността. Продължи да стиска здраво бомбата, положил пръст върху копчето.

— Хайде, идвай, дявол да те вземе!

Някога в Австралия бе посетил един национален парк и бе видял как дресиран десетметров крокодил, живеещ в солена вода, скачаше във въздуха, опитвайки се да глътне току-що обезглавена кокошка, закачена на висок прът.

Планът на Натан не се различаваше от това, което бе видял. Само дето този път той щеше да играе ролята на кокошката.

Леко разтърси ръка, за да паднат повече капки.

— Къде си, по дяволите? — просъска. Ръката му бе започнала да изтръпва.

Видя как върху повърхността на водата започна да се образува малко петно от собствената му кръв. Кайманите можеха да усетят кръвта във водна среда на разстояние от километри.

— Хайде, идвай!

Присви очи и си позволи да отмести поглед към другите, които все още плаваха сред остатъците от сала. На другите два сала не знаеха къде точно се намира животното, така че не се осмеляваха да предприемат спасителна акция.

Натан леко се разсея и насмалко не пропусна да забележа голямата сянка, промъкваща се към плитчината.

— Натан! — извика Кели.

Той го видя.

Кайманът изскочи от водата и се устреми към него с широко разтворени челюсти. Издаде застрашителен рев.

Натан натисна копчето и след това пусна окървавената бомба в широко разтворената уста. Едва тогава си даде сметка, че не бе имал истинска представа за размерите, които може да достигне един блатен крокодил.

Приклекна върху клона и после отскочи направо нагоре, изтласкан както от мускулите на краката си, така и от клона. Като премина през листата, успя да се залови за друг, по-висок клон. Присви крака тъкмо в момента, когато челюстите на чудовището щракнаха непосредствено под бедрата му. Усети горещия му дъх на гърба си. То не успя да залови плячката си и се пльосна във водата. Пръските достигнаха височината на скока му.

Натан погледна надолу и видя клона, на който допреди малко бе стъпил. Нямаше го. От него бе останало само чуканче. Бе срязан като с бръснач от могъщите челюсти. Ако бе останал върху него…

Видя как кайманът отново преминава от плитчината към по-дълбоките води. Чудовището остана на повърхността и той успя да прецени дължината му. Ве дълго не по-малко от четирийсет метра.

Като продължаваше да виси от клона, Натан забеляза как то извърна поглед към него. Този поглед издаваше безсилие. После бавно заплава към спътниците му. Очевидно бе решило да не се занимава с него, преди да види сметката на по-лесната плячка.

Натан видя как кайманът внезапно потрепери, преди да успее да направи завой. Съобрази, че бе забравил да брои секундите.

Коремът му се разду като балон. То отвори уста, за да изреве, но оттам излязоха само пламъци. Бе се превърнал в истински огнедишащ дракон. Извърна се на хълбок и потъна в мрачните води. След това се чу гръм и над повърхността се издигна стълб от вода, пламъци и парчета кайман.

Натан продължи да се държи на клона с ръце и крака. Някъде долу, скрита между корените, Кели изпищя.

Експлозията не бе продължителна. В езерото заваляха съвсем безобидни парченца горящо месо. Бронираното туловище на великана бе успяло да поеме силата на взривната вълна.

Всички нададоха победен вик.

Натан бързо се спусна по дървото и отиде при Кели.

— Добре ли си? — попита я разтревожен.

Тя кимна утвърдително и му посочи кървяща рана на главата си.

— Главата малко ме наболява, но ще ми мине. — После се изкашля. — Навярно съм глътнала не по-малко от пет литра блатна вода.

Като я придържаше, двамата отидоха до брега. Докато салът на Костос започна да прибира плувците и раниците, салът на Натан, управляван от приятелите му и от редник Карера, се доближи до острова, за да им спести плуването.

Карера помогна на Кели да се качи на борда. Мани улови Натан за китката и го издърпа върху бамбуковата повърхност.

— Доста си съобразителен, докторе — каза ухилено.

— Нуждата учи човека на какво ли не — отвърна Натан с уморена усмивка. — Много ми се иска обаче най-после да се озовем на сушата.

— Дали тук има още каймани? — попита Кели, докато групата се придвижваше към другия сал.

— Не ми се вярва — отвърна Мани, който сякаш изпитваше съжаление от този факт. — Не мога да си представя тук да има толкова много храна, че да може да насища повече от два от тези гигантски хищника. Но е добре да сме предпазливи. Дори и малките на подобни великани биха могли да ни създадат неприятности.

— Допускате ли, че и тях са ни ги изпратили бан-али, както ни изпратиха пираните и скакалците? — попита Карера.

— Не вярвам — отговори Коуве. — Допускам обаче, че са отгледали тази двойка, за да бъдат като пазачи на техните земи. Постоянни пазачи, които да унищожат всекиго, дръзнал да навлезе в тяхната територия.

Пазачи ли? Натан се загледа в отсрещния бряг. На ярките лъчи на следобедното слънце възвишенията можеха да се наблюдават съвсем ясно. Сребристи водопади се стичаха от скали с цвета на съсирена кръв. Върховете и склоновете бяха покрити с дървета с яркозелен цвят.

Погледна другия сал и започна да брои пътниците му, Уоксмън, Костос, Варчак и Карера. От дванайсетте рейнджъри, изпратени тук, бяха останали само четирима. При това все още не бяха навлезли в същинските земи на бан-али.

— Никога няма да успеем — промърмори, докато гребеше. Карера обаче го чу.

— Не се тревожи. Ще продължим да вървим напред и ще изчакаме да ни изпратят подкрепления по въздуха. Това не би трябвало да отнеме повече от ден.

Натан се намръщи. Само днес бяха изгубили трима души, елитни професионални военни. Един ден съвсем не бе малко време. Докато гледаше наближаващия отсрещен бряг, Натан изведнъж реши, че вече не е съвсем сигурен дали изпитва чак толкова голямо желание да се озове на сушата. Особено на тази суша. Така или иначе нямаха избор. В САЩ се ширеше епидемия, а може би именно тяхната малка група можеше да открие отговор на загадката. Обратен път за тях нямаше.

Освен това по този път бе минал и баща му. Не се бе побоял да отправи предизвикателство към тази биологична среда. Натан нямаше как да отстъпи. Независимо от смъртната опасност, независимо от всички рискове бе длъжен да разбере какво се бе случило с баща му. Със или без епидемия можеше да продължи само напред.

Наближиха брега и след малко се разнесе гласът на Уоксмън:

— Бъдете нащрек! Когато стигнем до брега, веднага се отдалечете от тресавището! Ще си устроим лагер навътре в гората.

Натан бе забелязал, че капитанът не преставаше да наблюдава блатото. Уоксмън очевидно се тревожеше от възможното присъствие на други каймани. Натан обаче продължида се взира в джунглата. Нещо му подсказваше, че истинската опасност се крие другаде. В бан-али.

После капитанът се обърна към Олин Пастернак:

— Ти вземи да задействаш тази връзка колкото се може по-бързо. Разполагаме с тричасов прозорец, преди спътниците да излязат от обсега ни.

— Ще направя всичко възможно — увери го Олин. Уоксмън кимна. Натан успя да забележи, че погледът на капитана бе изпълнен с мъка и страх. Независимо от спокойния си и уверен глас командирът на рейнджърите бе не по-малко разтревожен от самия Натан. Колкото и странно да бе, именно тази тревога на капитана го успокои. Разтревожените хора наблюдават по-внимателно света около тях и Натан смяташе, че оцеляването им щеше да зависи именно от тази наблюдателност.

Двата сала достигнаха плитчините и след малко опряха до брега. Първи слязоха рейнджърите с пушки, готови за стрелба. Разгънаха се във верига и започнаха оглед на гората непосредствено пред тях. След малко от джунглата се разнесоха гласове:

— Всичко е чисто!

Натан изчакваше сигнала за слизане на суша. Пространството бе изпълнено с ехото от безброй водопади. От двете им страни имаше високи хълмове, между които се простираше тясно дефиле, изпълнено с гъста тропическа растителност. В центъра му имаше широк поток, който се вливаше в тресавището.

— Открих го! — извика Варчак. — Открих още една следа от Кларк! — повтори ефрейторът, измъкна се от сенките и махна с ръка на командира си.

— Всички да слизат! — извика Уоксмън и ги подкани с пушката си.

Натан не чака повече. Заедно с останалите побърза да отиде при Варчак. Само на няколко метра навътре в гората откриха огромен испански кедър, върху чийто ствол бе прикрепено парче плат. Под него имаше знаци, издълбани в кората на дървото. Всички се вгледаха в тях мълчаливо и уплашено. Една стрелка сочеше към дефилето. Посланието бе съвсем ясно и недвусмислено.

— Череп и кръстосани кости — вцепени се Дзейн. Отпред ги очакваше смъртта.

15:40 ч.

— Това бе наистина много забавно — каза Луи на своя помощник, като отмести бинокъла от очите си. — Взривяването на каймана действително говори за съобразителност.

Рано тази сутрин бе получил послание от своя шпионин. Научи, че рейнджърите смятат да устроят бивак на отсрещния бряг, докато получат подкрепления по въздуха. Предположи, че загубата на още трима души ще накара капитан Уоксмън да се придържа още по-строго към плана си. В групата бяха останали само четирима рейнджъри. Не представляваха никаква опасност. Екипът на Луи можеше да се справи с тях, когато си поиска. Той реши, че това съотношение на силите трябва да се запази. Обърна се към Жак:

— Ще ги оставим да си починат до полунощ, а след това малко ще ги поразсъним, за да ускорят ход. Кой знае какви други опасности ни очакват. — Той посочи към блатото.

— Разбрах, господин докторе. Ще подготвя екипа си още по светло. Започнахме да събираме керосин от лампите.

— Много добре — каза Луи и се обърна с гръб към тресавището. — След като те тръгнат на път, ние ще ги последваме с канутата.

— Разбирам, господин докторе, но… — Жак погледна тресавището и прехапа устна.

Луи потупа помощника си по рамото.

— Не се бой. Ако в блатото се бяха мотали други животинки, щяха да нападнат рейнджърите. Нищо не те застрашава — успокои го той. Напълно разбираше обаче страховете на заместника си. Не той щеше да прекосява блатото с леководолазен апарат, отделен от обитателите му само от гумен костюм. Дори и с лампите за нощно виждане пътуването щеше да бъде потискащо.

Жак кимна в знак на съгласие. Нямаше как да не изпълни заповедта му.

Луи се завърна в джунглата и се запъти към лагера. Не само заместникът му, но и мнозина други бяха погълнати от работа и имаха замислен вид. Всички бяха видели останките на рейнджъра. Войникът сякаш бе изяден жив и оглозган до кости. Нямаше ги и очите му. Няколко скакалци все още подскачаха из местността, но повечето си бяха отишли. Предупреден от своя агент, Луи се бе погрижил да запалят прах ток-ток при прекосяването на гората. Ей така, за всеки случай. За щастие Цуи успя да събере достатъчно изсъхнали лиани и да приготви защитния прах.

Независимо от всички опасности планът му се осъществяваше безпрепятствено. Не бе толкова самонадеян, за да допуска, че групата му се движи незабелязано. Засега обаче бан-али насочваха всичките си удари срещу челната група, тази на рейнджърите.

Луи обаче си даваше сметка, че нямаше да може да разчита още дълго време на това преимущество. Особено сега, когато навлизаха в територията на тайнственото племе. Очевидно не само той мислеше така. Трима наемници от групата му се бяха опитали да дезертират, уплашени от неизвестността. Страхливците естествено бяха заловени и Цуи ги наказа по назидателен начин.

Луи стигна до временния лагер в джунглата. Любовницата му бе коленичила до палатката. От другата страна на пътеката бяха тримата дезертьори, разпънати на кръст по дърветата. Луи отмести поглед от тях. Цуи определено влагаше артистичност в работата си, но стомахът на Луи не издържаме на такива сцени.

Тя вдигна поглед, когато усети приближаването му. Измиваше инструментите си в паница с вода.

Луи й се усмихна. Тя се изправи, дългокрака и мускулеста. Луи я хвана под мишница и я поведе към палатката им.

Когато я доближиха, Цуи изръмжа гърлено, хвана го за ръката и го завлече вътре, в мрака и горещината.

Почивката щеше да остане за по-нататък.

13.Сенки

15 август, 15:23 ч.

Институт „Инстар“

Лангли, щата Вирджиния Лорийн почука на вратата на кабинета на доктор Алвизио. Рано тази сутрин епидемиологът и се бе обадил и бе поискал спешно разговор с нея. Едва сега й се отдаде такава възможност.

Бе прекарала цялата сутрин и ранния следобед във видеосъбеседване с доктор Ксавиер Рейнълдс и неговия екип от лабораторията във Вакавейл, щата Калифорния. Може би прионовият белтък, който бяха открили, бе първата следа, която щеше да им помогне да се справят със заболяването, отнело досега живота на шейсесет души. Още неколкостотин бяха заболели. Лорийн взе мерки резултатите, получени от бившия й студент, да бъдат проверени в още Четиринайсет лаборатории. Реши да се срещне с епидемиолога, преди да започне да получава техните отговори.

Вратата се отвори. Младият доктор от Станфорд сякаш не бе спал цели седмици. По лицето му бе набола тъмна брада, а очите му бяха зачервени.

— Благодаря ви за отзивчивостта, доктор О’Брайън. Той я покани в кабинета си.

Лорийн дотогава никога не бе влизала там и бе изненадана от това, че компютърното оборудване заемаше цяла стена. Иначе обстановката бе по-скоро спартанска: претрупано бюро, претрупана библиотека и няколко стола. Единствената лична вещ бе знаме на отбора „Станфорд Кардиналс“, окачено на едната стена. Дорийн отмести веднага поглед към компютрите. Върху мониторите бяха изобразени графики и цифри.

— Кое е толкова неотложно, Ханк? — попита го.

— Искам да видите нещо — отвърна той и й даде знак да се доближи до компютрите. Лицето му бе мрачно.

Тя кимна и седна пред един от мониторите.

— Спомняте ли си, че се съмнявах дали увеличеният брой базофили не е присъщ на началото на болестния процес? Дали тази констатация няма да ни помогне да откриваме по-рано заболяванията?

Тя кимна утвърдително, обаче междувременно бе започнала да се съмнява в правилността на неговото предположение. Джеси в началото бе имала много базофили, но после започна бързо да се възстановява. Лекарите дори допускаха възможността да я изпишат от болницата още утре. Увеличеният брой базофили може би нямаше нищо общо с тази болест.

Тъкмо понечи да каже това, когато доктор Алвизио започна бързо да пише нещо на клавиатурата.

— През последните двайсет и четири часа събрах данни от цялата страна. Интересувах се специално от деца и стари хора с увеличен брой на базофилите. Исках да изработя модел на заболяването по този критерий.

Върху монитора се появи карта на територията на САЩ, маркирана в жълт цвят. Границите между отделните щати бяха отбелязани с черни линии. Цялата карта бе изпълнена с малки червени точици. Повечето бяха струпани във Флорида и останалите южни щати.

— Това са старите данни. Всяка червена точица маркира документирани случаи на заболяването.

Дорийн сложи очилата си и доближи лице до екрана.

— После обаче използвах като маркер случаите, в които е констатирано рязко увеличение на броя на базофилите. Така получаваме по-вярна картина за разпространението на болестта в САЩ — каза епидемиологът и натисна клавиш. Картата направо почервеня. Флорида, Джорджия и Алабама се превърнаха в червени петна. Други щати, където преди нямаше нищо, се изпълниха с червени точици.

— Както можете да видите, броят на случаите расте лавинообразно. Много от пациентите не са поставени под карантина, — тъй като при тях не са регистрирани трите общоприети симптома на болестта. По този начин застрашават околните.

Независимо от съмненията си Дорийн усети как нещо в стомаха й се стегна. Дори и доктор Алвизио да грешеше за базофилите, бе постъпил правилно. Ранното установяване на болестта бе от ключово значение. Бе редно всички деца или възрастни с висока температура да бъдат поставени веднага под карантина, дори и да не живееха в горещи райони като Флорида и Джорджия.

— Разбирам идеята ви — каза Дорийн. — Би трябвало да вземем мерки да се въведе карантина в цялата страна.

Ханк кимна утвърдително.

— Това не е всичко обаче. — Той се обърна отново към компютъра. — На основата на тези нови данни за базофилите направих екстраполация. Ето как ще изглежда картината след две седмици — добави и натисна клавиша ENTER.

Цялата южна половина от страната почервеня. Дорийн бе шокирана.

— А ето как ще изглежда след месец. — Ханк повторно натисна клавиша.

Червеният цвят покри почти цялата площ на всичките четирийсет и осем щата.

— Трябва да направим нещо — каза Ханк. — Всеки ден е от критично значение.

Дорийн не можеше да откъсне поглед от почервенелия екран. Устните и пресъхнаха, а очите и се разшириха. Успокояваше я единствено мисълта, че моделът на доктор Алвизио вероятно бе прекалено песимистичен. Все още не и се вярваше, че рязко нарасналият брой на базофилите може да е ранен показател за наличието на заболяването. При все това предупреждението, заложено в модела, бе важно. Всеки ден бе наистина от критично значение.

Пейджърът на кръста й завибрира и й напомни, че войната срещу тази болест трябва да се води с всички възможни средства. Бе Маршал. Бе добавил към номера си числото 911 — Значи ставаше дума за нещо спешно.

— Мога ли да използвам телефона ви?

— Разбира се.

Тя отиде до бюрото му. Докторът се върна при компютрите и моделите. Набра номера на мъжа си. Той вдигна слушалката почти мигновено.

— Лорийн…

— Какво има, Маршал?

Гласът му бе изпълнен с притеснение и страх:

— Джеси не е добре. В болницата съм.

— Какво и е? — попита и стисна по-здраво слушалката.

— Пак има висока температура — отвърна той с треперещ глас. — По-висока отпреди. Освен това в болницата приеха още три деца. И трите са с висока температура.

— Какво… Какво искаш да кажеш? — попита тя, заеквайки. Отговорът на този въпрос обаче и бе известен.

Мъжът й не каза нищо.

— Идвам веднага — успя да смотолеви тя, изпусна слушалката и се помъчи да я върне на мястото й.

Ханк се обърна към нея и забеляза реакцията й.

— Доктор О’Брайън, какво ви е?

Лорийн не отговори. Джеси… увеличеният брой базофили… другите деца. Мили Боже, болестта бе дошла и тук!

Погледна със стъклени очи монитора, върху който САЩ бяха напълно почервенели. Теорията на епидемиолога не бе погрешна. Нито неоснователно песимистична.

— Добре ли сте? — попита разтревожено Ханк. Лорийн бавно поклати глава, без да откъсва поглед от монитора.

Оставаше един месец.

17:23 ч.

Амазонската джунгла

Кели и брат й бяха приклекнали от двете страни на Олин Пастернак. Руският компютърен експерт завинтваше капака на спътниковата комуникационна система. Бе се занимавал с нея цял следобед.

— Дано да проработи — промърмори. — Разглобих я до последния елемент и после пак я сглобих. Ако и сега не проработи, не знам какво друго да опитам.

— Включи я — каза Франк.

Олин провери за последен път връзките, намести спътниковата антена. Включи слънчевото захранване. След кратък интервал оперативната система се активира и екранът светна.

— Направихме връзка със спътника Хермес! — каза Олин и въздъхна с облекчение.

Всички около тях нададоха радостни възгласи. С изключение на двамата рейнджъри, останали на пост до тресавището, цялата група се бе събрала около Олин и оборудването му.

— Връзка с Щатите ще има ли? — попита Уоксмън.

— Стискайте палци — отвърна Олин и започна да пише на клавиатурата.

Кели затаи дъх. Непременно трябваше да се свържат с някого в САЩ. Вярно е, че искаха да извикат подкрепления. Кели обаче просто не можеше да остава повече време в неведение за състоянието на Джеси. Обезателно трябваше да научи нещо за нея.

— Почваме — каза Олин и натисна последователно още няколко клавиша. На екрана се появи добре познатото им намаляващо число.

— Моля ти се, работи… — промърмори застаналият зад гърба й Ричърд Дзейн.

Всички се молеха за същото.

Най-после на екрана се появи нулата. Компютърният екран застина за една мъчително дълга секунда, а след това на него се появиха майката и бащата на Кели. И двамата изглеждаха едновременно уплашени и облекчени от контакта.

— Слава Богу! — възкликна баща й. — От един час се опитваме да установим връзка с вас.

Олин се отмести, за да стори място на Франк.

— Имахме проблеми с компютъра — отвърна той. — Пък и не само с него.

Кели се притисна до рамото му. Не и се чакаше повече.

— Как е Джеси?

Научи отговора, като погледна изражението на лицето на майка си. Лорийн сведе поглед и не й отговори веднага.

— Ами… добре е… Добре е, мила.

Образът върху монитора затрептя, сякаш компютърът се бе превърнал в детектор на лъжата. Екранът се покри със снежинки. Следващите думи на майка й прозвучаха неясно. — …лечение… приони… изпращам данни, докато си говорим…

В разговора се включи баща и и сигналът се влоши още повече. Не личеше да си дават сметка, че посланието им се приема все по-трудно. — …хеликоптерът тръгва… бразилската армия…

— Можеш ли да оправиш приема? — изръмжа Франк на Олин. Свързочникът се приведе и натисна клавиш.

— Не знам какво му става. Не мога да разбера. Току-що получихме файл. Може би той се преплита с основното послание…

С всеки натиснат клавиш сигналът се влошаваше все повече и повече. Говорителят започна да съска и пращи. Различаваха се само отделни думи.

— Франк… нарушава се връзката… утре сутрин… Джи Пи Ес…

След това връзката бе напълно прекъсната. Екранът просветна още веднъж и застина.

— Мамицата му! — изруга Олин.

— Възстанови връзката — нареди Уоксмън. Олин се наведе над оборудването и поклати глава.

— Не знам дали ще успея. Оправих цялата дънна платка и презаредих целия софтуер.

— Какъв е проблемът в такъв случай? — попита Кели.

— Не знам. Бих казал, че цялата система за спътникова връзка е засегната от компютърен вирус.

— Нищо, опитай пак — настоя Уоксмън. — Разполагаме с още половин час, преди спътникът да излезе от обсега ни.

Франк се обърна към всички.

— Дори и да не възстановим връзката, останах с впечатлението, че насам е тръгнал бразилски хеликоптер. Или че ще тръгне утре сутрин.

— Боже мой! — възкликна Олин, като погледна застиналия екран.

Всички погледи се обърнаха към руския свързочник. Той посочи с пръст няколко цифри в горния десен ъгъл на монитора.

— Това е сигналът на нашата Джи Пи Ес…

— Какво има? — попита Уоксмън. Олин го погледна.

— Подадена е погрешна информация. Вирусът, повредил системата за спътникова връзка, е поразил и сигнала на нашата Джи Пи Ес — констатира Олин и отново погледна екрана. — Уведомил ги е, че сме петдесет километра по на юг от мястото, където в действителност се намираме.

Кели почувства как пребледнява.

— Та те така дори няма да знаят къде се намираме!

— Ще трябва да задействам това устройство — каза Олин. — Най-малкото, за да съобщя действителното ни местонахождение — добави. Зае се отново с презареждането.

През следващия половин час Олин проверяваше оборудването, като ругаеше и псуваше яростно на английски и руски. Всички останали също откриха начини да си запълват времето. Никой не легна да си почива. Кели помогна на Ана да сготви последния ориз, който им бе останал. От време на време поглеждаха към Олин и се молеха да успее.

Въпреки неговите усилия и техните молитви нищо не се получи.

След известно време Франк отиде до Олин и сложи ръка на рамото му. Повдигна и другата си ръка и му показа ръчния си часовник.

— Вече е късно. Комуникационните спътници отдавна са извън обсега ни.

Олин въздъхна тежко. Имаше вида на човек, претърпял поражение.

— Ще направим нов опит утре сутрин — каза Франк с малко пресилена бодрост в гласа. — Ти по-добре сега си почини, за да може утре да работиш на свежа глава.

Натан, Коуве и Мани се завърнаха от риболовна експедиция до брега на блатото. Богатият им улов, нанизан на връв, бе оставен до огъня.

— Аз ще я почистя — каза Коуве и седна на земята.

— Не възразявам — въздъхна Мани.

Натан избърса ръцете си и погледна към Олин и компютъра му.

— Сетих се за нещо, докато ловяхме риба. Ти спомена нещо за някакъв файл.

— За какво говориш? — попита уморено Олин.

— По време на сеанса ти спомена, че влиза някакъв файл. Олин присви вежди, но след миг лицето му се проясни.

— А, да. Ето го. Файл с данни.

Кели и Франк веднага отидоха при него. Кели се сети, че непосредствено преди връзката да се наруши, майка й спомена, че изпраща някакви данни.

Олин отвори файла.

Кели се приведе към монитора. Върху него се появи триизмерно изображение на молекула, придружено от няколко страници текст. Започна да го чете с любопитство.

— Това го е свършила майка ми — промърмори. Изпита облекчение, че има възможност да запълни мислите си с нещо друго освен със собствените си тревоги. Текстът обаче също я смути.

— Какво пише? — попита Натан.

— Нещо, което може би ще ни помогне да разберем кой е причинителят на болестта — отвърна Кели.

— Пише за приони — отговори Мани.

— За какво?

Мани набързо обясни смисъла на понятието на Натан. Кели продължи да чете задълбочено информацията.

— Интересно — заинтригува се тя.

— Кое е интересно? — попита Мани.

— Тук пише, че този прион може би причинява генетични увреждания — отвърна Кели и продължи да чете.

Мани надникна през рамото й и подсвирна от удивление.

— Какво има? — попита Натан. Кели му отговори с възбуден глас:

— Вероятно точно тук се крие отговорът! Това е статия на учени от чикагския университет, поместена в септемврийския брой на списание „Нейчър“ от 2000 година. Хипотезата им е, че прионите може би крият разковничето на генетичните мутации. Че може би играят някаква роля в самата еволюция.

— Тъй ли? По какъв начин?

— Една от най-големите загадки на еволюцията е как уменията, необходими за оцеляване, изискващи множество генетични промени, са успели да се осъществят така спонтанно. Такива промени се наричат „макроеволюция“. Примери за тях са адаптацията на някои водорасли към токсична среда и бързото развитие на съпротивителни сили към антибиотиците у някои бактерии. Досега така и не стана ясно по какъв начин се постига такова множество от едновременни мутации. Тази статия обаче предлага възможен отговор — благодарение на прионите. Опитите в чикагския университет показват, че прионите могат да задействат цялостни промени в генетичния код, като предизвикват едновременни масирани мутации. Един вид дават началото на еволюционен скок. На какво ви навежда тази мисъл? На Кели и се стори, че Мани разбра мисълта и.

— Съществата, подобни на пирани… скакалците… — смотолеви биологът.

— И едните, и другите бяха мутанти — каза Кели. — Нищо чудно и ръката на Кларк да се окаже мутация, предизвикана от прионите.

— Това какво общо има с болестта? — попита Натан.

— Не знам — отвърна намръщено Кели. — Откритието е добро начало, но все още сме твърде далеч от отговора.

Мани посочи екрана на монитора.

— А какво ще кажеш за тази хипотеза…

Кели и Мани започнаха да обсъждат статията и да разменят мисли по нея.

Натан обаче не ги слушаше. Бе задържал погледа си върху модела на прионовата белтъчина.

След малко ги прекъсна:

— Някой от вас забелязва ли сходството?

— Какво имаш предвид? — попита Кели. Натан посочи екрана.

— Забелязваш ли двете спираловидни извивки в двата края?

— Имаш предвид витлата „двойна алфа“?

— Да… И подобната на острието на тирбушон средна част — отвърна Натан, като прекара пръст по екрана.

— И какво от това? — попита Кели.

Натан се извърна, взе една пръчка и започна да рисува нещо по земята, като го обясняваше с думи.

— Ето я подобната на тирбушон средна част… Ето ги и спираловидните извивки по краищата…

След като приключи с рисунката, погледна събеседниците си.

Кели бе изумена от рисунката.

— Та това е символът на бан-али! — възкликна Мани.

Кели веднага сравни двете изображения. Едното бе компютърна рисунка, дело на високите технологии. Другото бе груба драсканица по меката пръст. Сходството между тях обаче бе несъмнено. Извивката, подобна на острието на тирбушон, двойните витла… Нямаше как да се говори за случайно съвпадение. Дори извивките на молекулярните спирали по посока на часовниковата стрелка съвпадаха.

— Боже мой! — възкликна Кели, като се обърна към Натан и Мани.

Символът на бан-али представляваше стилизиран модел на същия прион.

23:32 ч.

Жак все още изпитваше страх от тъмните води. Страх, останал от детството, когато пираните го бяха обезобразили.

Въпреки този страх продължи да прекосява тресавището, защитен от зъбатите хищници само от гумения си костюм. Нямаше избор. Бе длъжен да се подчинява на доктора. Цената на неподчинението бе много по-страшна от всички твари, които можеха да се крият в тези мътни води. Безшумните витла на подводния мотоциклет продължаваха да носят тялото му към отсрещния бряг. Бяха го снабдили с екипировката, използвана от американските военноморски специални части за операции в плитки води. Благодарение на специалното устройство, закрепено към гърдите му, на повърхността не излизаха издайнически мехурчета и движението му нямаше как да се засече. Притежаваше и подводна маска за нощно виждане, с която си осигуряваше съвсем прилична видимост в мътната вода.

Въпреки това тази вода го обгръщаше отвсякъде. Видимостта му бе едва от порядъка на десетина метра. Налагаше му се периодично да ползва малко устройство с огледалце, с което надничаше над повърхността на водата, за да не се отклонява от курса си.

Следваха го двамата му подчинени. Те също ползваха подобно оборудване.

Жак надникна още веднъж през малкия си перископ. Двата бамбукови сала, с които рейнджърите бяха прекосили тресавището, бяха само на трийсетина метра пред него.

Във вътрешността на джунглата се виждаше ярък лагерен огън. Независимо от късния час около него кръжаха сенки. Жак, доволен от видяното, даде знак на подчинените си да продължат. Всеки един от тях трябваше да се заеме с един сал. Жак щеше да охранява тила им.

Тримата бавно се придвижиха напред. Саловете бяха привързани към брега и водата под тях бе дълбока малко повече от метър. Тук трябваше да бъдат по-внимателни.

Групата предпазливо се приближи до саловете. Жак наблюдаваше пространството както над повърхността, така и под нея. Хората му заеха позиции в сенките на саловете. Той огледа още веднъж гората. Предполагаше, че в мрака се крият часовои. Изчака пет минути и даде знак на хората си да действат.

Скрили се под саловете, двамата измъкнаха малки пластмасови бутилки с керосин, с който напръскаха долната част на бамбуковите им дъна. След като горивото свърши, двамата мъже сигнализираха на Жак с повдигнати палци.

Той не бе престанал да наблюдава гората. Нямаше признаци, че някой ги е забелязал. Изчака да измине още минута и даде на хората си заключителния сигнал — прокара длан по гърлото си.

Двамата подадоха по една ръка над водата и запалиха бутанови запалки. Доближиха малките пламъчета до прасмукания с керосин бамбук. Двата сала веднага избухнаха в пламъци.

Двамата мъже не чакаха повече. Включиха подводните си шейни и се устремиха към Жак. Той също превключи своята шейна на високи обороти и се насочи към центъра на тресавището. Преди да го достигне, направи голям завой и се устреми към място, разположено на около половин километър от лагера на врага.

Озърна се през рамо. От гората бяха изскочили хора с оръжие, чиито силуети рязко се открояваха на светлината на горящите салове. Въпреки че бе под водата, стори му се, че чу разтревожените им викове.

Всичко протече по план. Докторът бе убеден, че след нападението на скакалците противниковият лагер щеше да се плаши от нощни пожари. Едва ли тези хора щяха да останат в близост до горящите салове.

Жак реши да не рискува и поведе хората си към плитчините. Те бавно излязоха от тресавището, измъкнаха от устата си накрайниците на дихателните устройства и се освободиха от плавниците. На Жак оставаше само да провери дали противникът ще избяга.

Когато излезе от водата, пое си облекчено въздух. Радваше се, че се измъква от тресавището. Опипа здравата част на носа си, сякаш за да се убеди, че е все още на мястото си.

Извади устройство за нощно виждане и го постави на лицето си. Двамата му подчинени оживено си шепнеха, доволни от приключението и от успешния завършек на мисията. Той не им обърна внимание.

На монохромния зеленикав фон на очилата за нощно виждане Жак видя как двама души — рейнджъри, ако съдеше по начина, по който държат оръжието си — бързо се отдадечават от горящите салове и се вмъкват в гората. Групата се изтегляше. В джунглата проблеснаха нови светлини. Фенерчета. Пространството около лагерния огън се оживи. Светлините бавно започнаха да се отдалечават от огъня, подобно наниз от светулки. Групата се насочи към пролома между хълмовете с плоски върхове.

Жак се усмихна. Планът на доктора успя.

Без да престава да наблюдава противника, присегна към портативната си радиостанция. Включи устройството на режим на предаване и го доближи до устните си.

— Мисията приключи успешно. Зайците бягат.

— Разбрах — отвърна докторът. — Канутата ще тръгнат след малко. Среща — след два часа в досегашния им лагер. Край на връзката.

Жак прибра радиото.

Ловът продължаваше.

Извърна се към хората си, за да им съобщи добрата новина. Не видя обаче никого. Веднага приклекна и извика шепнешком имената им.

— Мануел! Роберто! Никой не му отговори.

Нощта около него бе тъмна. Джунглата — още по-тъмна. Той намести повторно маската за нощно виждане върху лицето си. Нощта стана по-ярка, но гъстата растителност затрудняваше видимостта. Отстъпи крачка и нагази във водата с босите си крака.

Спря, изпълнен с ужас от нещата зад гърба си. И от нещата пред него. С помощта на маската си за нощно виждане усети движение. За частица от секундата му се стори, че сенките пред него бяха образували фигурата на човек, който го наблюдаваше от разстояние, не по-голямо от десетина метра. Жак примига и фигурата изчезна. Стори му се, че всички сенки на джунглата се превръщат в живи същества и се насочват към него.

Препъна се, когато навлезе във водата. Ръката му механично пъхна накрайника на дихателния апарат в устата му. Една от сенките излезе от джунглата и се доближи до калния бряг. Бе огромна и чудовищна…

Жак изпищя, но дихателното устройство заглуши писъка му. От гърлото му излезе само бълбукане. От гората изскочиха още сенки и се насочиха към него. В този миг Жак си спомни стара маронска племенна молитва. Отстъпи още една крачка.

Боеше се от мътната вода и от пираните. Още по-голям обаче бе страхът му да не бъде изяден жив.

С рязко движение се опита да се измъкне.

Сенките обаче се оказаха по-бързи от него.

23:51 ч.

Натан, прикрепил със скоч фенерче към цевта на пушката си, вървеше в края на групата. Следваха го редник Карера и сержант Костос. Всички останали имаха фенерчета, чиито лъчи разкъсваха мрака във всички посоки. Макар че бе нощ, движеха се бързо. Искаха да увеличат разстоянието между себе си и този, който бе подпалил саловете.

Капитан Уоксмън каза, че трябва да заемат по-лесно защитима позиция. При положение че от едната им страна бе разположено тресавището, а от другата, джунглата, едва ли щеше да им е лесно да се отбраняват при повторно нападение. Никой нямаше илюзията, че такова нападение няма да последва.

Тъй като планираха всичко предварително, рейнджърите вече си бяха набелязали позиция. Ефрейтор Варчак откри недалеч от тях отворите на пещери и сега се бяха устремили към тях.

Щяха да ги използват и като укритие, и като укрепление при необходимост.

Натан забеляза, че Карера държеше в ръце странно оръжие с цев, наподобяваща лопата. Или по-скоро накрайник на прахосмукачка, прикрепен към приклад. Тя го бе насочила Към тъмната джунгла.

— Това пък какво е? — попита я той.

— В блатото изгубихме много карабини М-16 — отвърна тя, без да откъсва поглед от гората. — Това е прототип на оръжие за водене на бойни действия в джунглата марка „Бейли“. Да го демонстрирам ли? — обърна се към прекия си командир.

Сержант Костос, успял да запази карабината си М-16, изсумтя утвърдително.

— Учебна стрелба! — провикна се, за да предупреди останалите.

Карера повдигна оръжието и потърси мишена. Червената точица на лазерния лъч се спря върху ствола на дръвче на двайсетина метра от тях.

— Осветете това място с фенерчетата си! Натан се подчини. Другите също го последваха. Карера се прицели и натисна спусъка. Не се чу изстрел, само леко свистене. Натан усети прелитането на нещо сребристо и тих звук. Дръвчето падна. Стволът му бе прерязан сякаш с бръснач. Зад него имаше голямо памуково дърво, в чийто ствол се бе забило нещо сребристо. Карера посочи мишената.

— Това са десетсантиметрови режещи дискове, подобни на използваните в японските бойни изкуства. Съвършено средство за боеве в джунглата. Настроиш ли го на автоматична стрелба, може да окоси цялата растителност около теб.

— И не само растителността — добави Костос, като даде знак с ръка на групата да продължи.

Натан погледна оръжието с уважение.

Групата, водена от ефрейтор Варчак и капитан Уоксмън, продължи да напредва в обраслото с гъста растителност дефиле. Движеха се успоредно на потока, който течеше в средата му, но се държаха на безопасно разстояние от него. За всеки случай. След половин час Варчак направи завой в южна посока, към хълмовете с червени скатове.

Не личеше някой да ги преследва, но Натан напрегна слуха и зрението си до максимум. Най-после гората започна да се разрежда и всички видяха звездите и яркото сияние на луната. Пред тях се появи стръмен скален скат с червеникав цвят. В подножието му бяха нападали камъни.

Нагоре скатът бе изпъстрен с отворите на множество пещери и пукнатини.

— Спрете — нареди капитан Уоксмън и им даде знак да не излизат от гъстите храсталаци в подножието на хълма. После нареди на Варчак да продължи напред.

Ефрейторът запали фенерчето си, сложи си очила за нощно виждане и почти мигновено изчезна в мрака с оръжие в ръка.

Натан приклекна. Зад гърба му двамата рейнджъри защищаваха тила им. Натан държеше пушката си в позиция за стрелба. Повечето от спътниците му също бяха въоръжени. Олин, Дзейн, Франк, дори и Кели имаха пистолети. Мани държеше пистолета си „Берета“ в едната ръка, а другата бе положил върху дръжката на камшика си. Тортор притежаваше собствени оръжия — зъби и нокти. Единствено професор Коуве и Ана Фонг не бяха въоръжени.

Професорът се доближи до Натан.

— Тази работа никак не ми харесва — започна той.

— Пещерите ли имаш предвид?

— Не, обстановката.

— Какво искаш да кажеш?

Коуве отмести поглед към тресавището под тях. Там все още се виждаше огънят от двата горящи сала.

— Тези пламъци миришеха на керосин.

— Сигурен ли си? Може да е било копалово масло. То мирише като керосин, а тук го има колкото искаш.

— Не знам. Огънят, който привлече скакалците, бе оформен като символа на бан-али. Последният пожар бе мърлява работа.

— Ние обаче бяхме поставили часовои. Индианците са се видели принудени да бързат. Нямало е как да действат иначе.

Коуве погледна Натан в очите.

— Това не са индианци.

— Кой е бил в такъв случай според теб?

— Този, който ни следи от самото начало — отговори Коуве и се приведе към него. — Тези, които запалиха огъня, дето привлече скакалците, се промъкнаха до лагера ни посред бял Ден. Не оставиха и следа от преминаването си. Не видях никъде дори настъпена клечка. Били са страхотно сръчни. Съмнявам се дали на самия мен подобно нещо щеше да ми бъде по силите.

Натан започна да разбира това, което Коуве искаше да му сподели.

— Искаш да кажеш, че тези, които вървят по петите ни са мърляви, така ли?

— Да. Това си личи по саловете — отвърна професорът и кимна към тресавището.

Натан си спомни за странния проблясък на върха на едно дърво, който бе видял през вчерашния следобед.

— Какво мислиш?

— Тук ще трябва да водим битки на повече от един фронт — процеди през зъби Коуве. — Каквото и да има пред нас, било то средство за възстановяване на крайници, или лекарство срещу епидемията, ще струва милиарди. Мнозина биха дали мило и драго, за да получат достъп до знанията, скрити тук.

— Значи смяташ, че ни преследва някаква друга експедиция? И че тя е предизвикала пожара? Защо й е трябвало да го прави?

— За да ни накара да се паникьосаме и да ускорим ход, както и се получи. Те не искат да рискуват и да изчакат да получим подкрепления. Вероятно ни използват като човешки щит, който да ги опази от страшните природни капани, поставени от бан-али. Един вид като пушечно месо. Решили са да ни пожертват, докато загинем всички или достигнем до бан-али. След това смятат да дойдат и да откраднат наградата.

— Защо не сподели всичко това с останалите, преди да тръгнем?

„Коуве го погледна право в очите. Натан съобрази какво иска да му каже.“

— Значи предател… — промълви. — Някой, който работи за преследвачите ни.

— Видя ми се много странно, че системата ни се повреди тъкмо когато наближихме земите на бан-али. Че и отгоре на всичко изпрати фалшив сигнал за местонахождението ни.

— И по този начин ще изпрати подкрепленията ни за зелен хайвер.

— Точно така.

— Кой би могъл да бъде?

— Всеки един от нас. На първо място в списъка бих сложил руснака. Именно той отговаря за оборудването. На него би му било най-лесно да инсценира повреда. От друга страна пък, когато Олин се отдалечи от оборудването, там веднага започват да се навъртат Дзейн и госпожица Фонг. Братът и сестрата О’Брайън са семейно свързани с ЦРУ, което открай време играе двойни игри, за да постигне целите си. Освен това не бива да изключваме и рейнджърите.

— Правиш си майтап с мен.

— Натан, почти няма хора, които да не могат да бъдат изкушени от много пари. Знай, че рейнджърите получават мно-го добра подготовка по свързочно дело.

— Значи може да имаме доверие само на Мани.

— Сигурен ли си в това?

— Моля ти се! Та Мани е приятел и на двама ни!

— Така е, но той е и служител на бразилското правителство. Можеш да бъдеш сигурен, че то ще пожелае да обсеби откритието. То би се превърнало в манна небесна за тукашната икономика.

Натан усети, че го обхващат тягостни чувства. Дали професорът бе прав? Дали наистина нямаше никого, комуто да могат да се доверят?

Преди да успее да зададе нов въпрос на Коуве, нощта бе разкъсана от ужасяващ писък. Отгоре към тях полетя нещо голямо. Разпръснаха се, за да не се стовари върху главите им. То с глух удар падна точно в средата на групата.

Ана изпищя.

Лъчите на фенерчетата осветиха покритото с кръв тяло на ефрейтор Варчак. Ръката му потрепна като на удавник. Той се опита отново да извика, но от гърлото му се разнесе само слабо изхъркване.

Натан застина. Не можеше да откъсне поглед от тялото на нещастния ефрейтор.

От кръста надолу тялото на Варчак го нямаше. Нещо бе отхапало долната му половина.

— Приготви се за стрелба! — изкрещя Уоксмън, излязъл от вцепенението си.

Натан коленичи и насочи пушката си към тъмната джунгла. Кели и Коуве понечиха да окажат помощ на ефрейтора, но това бе съвършено безсмислен жест. Рейнджърът бе мъртъв.

Прицели се. На светлината на фенерчетата им заиграха тъмни сенки. Натан знаеше, че те не му се привиждат. До една се насочваха към тях.

Един от рейнджърите изстреля ракета. Тя се взриви високо и освети цялата джунгла с ярка магнезиева светлина. Джунглата сякаш посребря. Внезапната светлина накара тези, които се приближаваха, да спрат.

Натан установи, че гледа право в очите чудовище, осветено от ракетата. Бе застанало върху скала на склона на хълма. Бе огромно, с размерите на бик, но с гъвкаво и красиво тяло. Котка. Котка с очи, черни и студени, като парчета обсидиан. Други котки бяха заели позиции на склона на хълма и в джунглите около тях. Бяха най-малко двайсет.

— Ягуари — промълви шокираният от гледката Мани. — Черни ягуари.

Натан забеляза, че телосложението им бе като това на Тортор. Бяха обаче поне три пъти по-големи и навярно тежаха по половин тон. Размерите им бяха праисторически.

— Обградили са ни отвсякъде — прошепна Карера. Натан съобрази, че тези думи по смисъл се покриват с последното радиопослание на баща му. „Няма да издържим дълго. Обградени сме отвсякъде“. Нима наистина го бе сполетяла такава съдба?

Никой от хората не помръдна. Натан затаи дъх. Искаше му се нощните хищници да се уплашат от светлината и да се оттеглят. Някой от рейнджърите очевидно разсъждаваше като него, тъй като в небето се устреми втора ракета. След миг започна да се спуска с малък парашут, като осветяваше с ярка светлина цялата околност.

— Спокойно — нареди Уоксмън.

Положението не се промени. Глутницата остана на мястото си.

— Сержант, като ти дам знак, хвърли гранати по хълма — продължи Уоксмън. — Останалите запазете позиции за стрелба. Като ви подам сигнал, устремете се към централната пещера.

Натан погледна към входа на пещерата. Ако успееха да се доберат до нея, щяха да бъдат уязвими само от една посока. В пещерата можеха да се отбраняват. Тя бе единствената им надежда.

— Карера, ти ни прикривай откъм тил с… Нареждането на капитана бе прекъснато от пистолетен изстрел. Дзейн насмалко не падна на гръб от отката на димящия си пистолет.

Една от котките подскочи и сърдито Заръмжа. Другите ягуари се отзоваха на ръмженето й и се насочиха към групата.

— Сега! — изкомандва Уоксмън.

Костос коленичи, насочи своята карабина М-16 към склона на хълма и стреля. Карера използва новото си оръжие и към джунглата полетя широка сребърна дъга.

Един от ягуарите се подготви за скок, но коремът му бе буквално разпран от сребърен диск. Животното изрева и като се гърчеше, опита се да се скрие в джунглата.

Болезненият му рев секна, когато започнаха да избухват гранатите, хвърлени от Костос. Върху главите им се посипаха песъчинки и чакъл.

Отвсякъде закънтяха изстрели. Франк защищаваше сестра си и професора, коленичили зад мъртвото тяло на ефрейтор Варчак. Мани бе до Тортор. Ягуарът бе разтворил широко очи и козината му бе настръхнала. Дзейн и Олин, застанали до Ана Фонг, стреляха слепешком в мрака.

Натан не изпускаше от прицел гигантското животно върху скалата. Въпреки шума и писъците, раздаващи се наоколо, то не бе помръднало. Няколко сенчести силуета се измъкнаха от обстрелвания склон. Други, вече мъртви, останаха да лежат неподвижно.

— Тръгвайте! — заповяда Уоксмън с глас, който заглуши взривовете. — Към пещерата!

Групата прекоси храсталаците в края на джунглата и се устреми към отвора в подножието на хълма. Натан продължи да държи пръста си върху спусъка. Даже само да помръдне опашката си…

— Влизайте, преди да са се прегрупирали! — продължи Уоксмън и отиде при Карера. Глутницата се насочи към пътеката, по която бяха дошли. Някои от животните куцаха. Други започнаха да душат мъртвите си събратя. Така или иначе вече се държаха на разстояние.

Натан се отдръпна, без да откъсва поглед от застиналата котка. Допусна, че тя е водач на глутницата. Зад студения и поглед очевидно се криеше хладна пресметливост. Натан реши, че животното се опитва да разбере какво представляват непознатите му пришълци.

Карера бе настроила оръжието си за единична стрелба, за да пести боеприпаси. Стреля по самотна котка, която се бе доближила до нея. Не улучи обаче. Сребърният диск отряза крайчеца на ухото на ягуара и изчезна в джунглата. Раненият звяр се изтърколи по корем и започна да ръмжи от гняв и болка.

— Не спирайте! — изкрещя Уоксмън.

Отворът на пещерата вече бе съвсем наблизо. Групата започна да се движи по-припряно. Водеше я Костос. Той извади сигнален пистолет и стреля в отвора. Пещерата се изпълни със светлина. Бе осветена от край до край.

— Чисто е! — изрева Костос. — Влизайте!

Първи се вмъкнаха в отвора Олин, Дзейн и Ана. Сержантът застана до входа със своята карабина М-16 в ръка.

— По-бързо… По-бързо… По-бързо…

Франк блъсна Кели към пещерата. Последва я професор Коуве.

Когато светлината започна да гасне, Натан зае позиция от другата страна на входа с пушка в ръка.

Към пещерата се насочиха и Мани и Тортор, следвани от Уоксмън и Карера.

От мрака обаче внезапно изскочи ягуар, който се приземи върху скала, разположена непосредствено вдясно на двамата рейнджъри. Карера приклекна и зае позиция, но преди да успее да стреля, котката протегна лапа и я заби в гърдите на капитана.

Тялото на Уоксмън описа дъга във въздуха. Ноктите на звяра пробиха якето му и потънаха дълбоко в гърдите му. Той нададе вик и стреля наслуки, като успя да го улучи в рамото. Животното отскочи назад, влачейки капитана със себе си. Тялото му прелетя над скалата, като риташе с крака.

Карера скочи и заобиколи скалата, опитвайки се да се притече на помощ на капитана. Изчезна от погледа на Натан, но той успя да чуе странния звук, издаван от оръжието й.

След това тя внезапно отново се появи в полезрението му. По петите й вървяха два ягуара. И двата кървяха, и от телата им стърчаха сребърни дискове. Оръжието й бе засекло или бе останала без боеприпаси.

Натан се отблъсна от склона на пещерата и се затича към нея. Достигна я и намести цевта на двуцевката си на по-малко от трийсет сантиметра от озъбената муцуна на един от приближаващите се ягуари. Натисна спусъка. Животното изрева и отскочи назад.

Карера извади от кобура своя деветмилиметров пистолет и изстреля цялата пачка по другия ягуар. Той падна и после застина неподвижно.

Двамата с несигурни стъпки тръгнаха по ската.

Откъм другата страна на скалата се появи пълзящият капитан. Едната му ръка липсваше, а лицето му се бе превърнало в безформена окървавена маса.

— Аз пък… Аз пък си помислих, че е мъртъв — каза шокирана Карера и направи крачка към капитана.

Той се опита да продължи пълзенето, но отнякъде се подаде лапа и се заби в бедрото му. Бе издърпан отново към сенките. Продължи да крещи и се опита да се захване с пръсти в чакъла.

Чу се изстрел. Главата на капитана отскочи и се удари шумно в скалата. Бе мъртъв. Натан се обърна и видя как сержант Костос държи пред окото си снайперския мерник на своята карабина М — 16. Сержантът бавно отпусна ръцете си. Лицето му издаваше болка и чувство за вина.

— Всички вътре! — изкрещя.

Групата се бе струпала в близост до входа.

Натан и Карера се затичаха към пещерата.

Франк и Костос застанаха пред входа й с оръжия, готови за стрелба. Силуетите им ясно се очертаваха на светлината на угасващия огън в пещерата.

— Побързайте! — провикна се Франк.

Натан, застанал на няколко метра встрани, забеляза как една плътна сянка се промъкваше покрай основата на скалистия хълм. Бе от лявата страна на входа на пещерата.

— Пази се!

Това бе най-големият ягуар. Този, който Натан забеляза още в началото.

Той скочи към входа на пещерата. Франк бе блъснат, полетя във въздуха и падна на гръб. Костос бе отхвърлен върху стената. После котката изчезна в сенките, откъдето бе дошла.

— Франк! — извика Кели.

Франк се гърчеше върху глинестата повърхност. Братът на Кели не само бе съборен. Двата му крака от коленете надолу ги нямаше. Върху земята зашуртя кръв. Само за секунди гигантският ягуар бе срязал крайниците му като с гилотина.

Коуве веднага коленичи до Франк. Олин му помогна да довлече стенещия човек до пещерата. Последва ги Кели, като започна да измъква в движение турникети от раницата си. Няколко пластмасови опаковки морфин паднаха върху земята. Натан се наведе и ги прибра.

Близо до входа се чу изстрел и пещерата се изпълни със светлина. Натан подаде опаковките морфин. Чувстваше се замаян и безполезен. Коуве ги пое.

— Иди да ни прикриваш откъм тила. — Кимна към изхода. Олин и Кели вече се бяха заели с ранения. Лицето на Кели бе покрито със сълзи, но и изпълнено с решимост. Очевидно не допускаше възможността да загуби брат си.

Натан, въоръжен с пушката си, се присъедини към Костос и Карера, застанали при входа на пещерата. Забелязаха, че джунглата все още бе изпълнена със сенки. Котките бяха намерили укритие зад скалите.

Мани се присъедини към тях с пистолет в ръка. Тортор подуши кръвта на Франк, разляла се по земята, и изръмжа.

— Наброих поне още петнайсет — каза Карера. Половината от лицето и бе закрита от очилата за нощно виждане.

— Ако се нахвърлят върху ни, няма да можем да ги спрем — каза Костос и изруга. — Останали са ни една гранатохвъргачка, две карабини М — 16 и няколко пистолета.

— И двуцевката ми — добави Натан.

— Заредих дискомета с нов пълнител — уведоми го Карера. — Последният е.

— В дъното на пещерата има клони, сухи листа и какво ли не — съобщи им Мани, като приклекна до тях. — Бихме могли да запалим огън пред входа.

— Запали го — разпореди Костос.

След като Мани се запъти към дъното на пещерата, раздаде се продължително глухо ръмжене. Всички застинаха. Върху скалистото възвишение се появи огромна фигура. Някои насочиха оръжията си към нея.

Натан разпозна сянката. Бе най-голямата котка.

— Самка — процеди през зъби Мани.

Тя не се опита да се скрие. Продължи да ги наблюдава и изучава. Да ги предизвиква. Джунглата зад нея бе изпълнена с пъргави тела, мускулести и ноктести.

— Какво ще правим? — попита Карера.

— Тази мръсница се опитва да ни уплаши — възнегодува Костос и се прицели.

— Не стреляй — спря го Натан. — Ако сега стреляш, цялата глутница ще се нахвърли върху ни.

— Натан е прав — каза Мани. — Зажаднели са за кръв. И най-малкото предизвикателство би могло да ги накара да ни нападнат. Нека първо да накладем огъня.

Котката сякаш го разбра. Нададе ужасяващ рев и скочи към тях с изумителна скорост.

Рейнджърите стреляха, но женският звяр се измъкна с фантастична лекота, сякаш бе призрак. Няколко куршума предизвикаха снопове от искрици, като се удариха в отсрещните скали. Един режещ диск също удари на камък и падна безобидно върху земята.

Натан коленичи и зае позиция с двуцевката си.

— Хайде, котенце, ела насам — промърмори. Изчака животното да се доближи.

Карера се прицели отново, но преди да успее да стреля, бе съборена. Събори я Тортор, който излезе с бързи движения от пещерата и се устреми към ската под тях.

— Тортор! — извика Мани.

Малкият ягуар се спусна на няколко метра по ската и спря, като препречи пътя на голямата котка. Изръмжа, прилепи предната част на тялото си до земята и засъска. Опашката му се размята застрашително и козината му настръхна. Оголи дългите си жълти нокти и острите си зъби.

Гигантският черен ягуар се устреми към него, но в последния момент спря и също започна да ръмжи. Двете котки засъскаха една срещу друга.

— Ей сега ще ти видя сметката, гадино — разяри се Костос и повдигна пушката си.

— Почакай! — каза му Мани.

Двете котки започнаха да се опознават. Делеше ги само около метър. По едно време гигантската самка застана с гръб към тях. Натан едва успя да убеди двамата рейнджъри да не стрелят.

— Какво правят? — попита Карера. Отговорни Мани.

— Тя не може да разбере защо животно от собствения й вид, макар и дребно, ни защищава. Просто е объркана.

Двете котки бяха престанали да ръмжат. Внимателно се доближиха една към друга и муцуните им почти се опряха. Продължиха да се опознават. Настръхналата им козина се слегна и отново стана гладка. Голямата котка започна да души странния малък ягуар.

След малко прекратиха танца и заеха първоначалните си позиции. Тортор отново застана между входа на пещерата и гигантската котка. Големият ягуар изръмжа за последно и отри буза в бузата на Тортор. Очевидно постигнаха някакво разбирателство или поне установиха примирие. След това гигантската котка се спусна отново по ската.

Тортор бавно се изправи. Погледът му бе златист. Облиза небрежно едно място, където козината му бе разрошена, и се обърна към тях. После се отправи спокойно към входа, сякаш се завръщаше от разходка.

Карера наклони оръжието си и свали очилата за нощно виждане.

— Те се отдръпват — каза удивена.

— Глупак такъв — промърмори Мани и погали домашния си любимец.

— Какво всъщност стана? — попита го Костос.

— Тортор е на път да достигне полова зрялост — започна да обяснява Мани. — Женската котка, макар и много по-едра, изглежда, е на приблизително същата възраст. Ако съдя по това, което видяхме, действията на Тортор могат да се възприемат не само като предизвикателство, но и като демонстрация на желание за полово общуване.

— Един вид дали е да разбере, че и е мераклия — вметна Костос.

— И тя прие това — добави Мани и потупа гордо ягуара си по хълбока. — След срещата си с Тортор тя вероятно го възприема като вожд на нашата глутница. Сиреч като съвсем приемлив партньор.

— А сега какво ще правим? — попита Карера. — Те се отдръпнаха, но не се изтеглиха. Ако съдя по мястото, което заеха, препречват ни пътя за отстъпление към тресавището.

— Не знам какво правят, но Тортор ни спечели малко време — каза Мани. — Редно е да го оползотворим. Хайде да запалим огъня.

Натан забеляза, че основната част от глутницата се спусна в гористия пролом. „Каква бе причината?“

— Не сме сами — съобщи Карера с напрегнат глас и посочи едно място в обратната посока, нагоре по пролома.

Натан погледна в тази посока, но не видя нищо освен джунгла и скали.

— Какво…

Преди да завърши изречението, забеляза, че нещо помръдна.

Една тъмна фигура се отдалечи още повече от джунглата и стъпи върху голата глинена повърхност. Бе човешка фигура. Фигурата на мъж. И тя бе черна от главата до петите и наподобяваше сянка, досущ като котките. Човекът вдигна ръка, след което се обърна и тръгна нагоре по каньона. Движеше се така, че да може да бъде наблюдаван. Всички го проследиха с изумени погледи.

— Това е някой от бан-али — съобрази Натан. Фигурата спря, извърна се към тях и сякаш ги зачака.

— Струва ми се, че иска да го последваме — разтълкува действията му Мани.

— Ягуарите не ни предоставят особен избор откъм посока — намеси се Карера. — Заели са позиция пред джунглата под нас.

Отдалечената човешка фигура не помръдна.

— Какво да правим? — попита Карера.

— Според мен трябва да го последваме — предложи Натан. — Нали за това дойдохме? За да открием бан-али. Може би тези ягуари бяха последното изпитание, на което ни подложиха.

— Или пък сега ни гласят нов капан — допусна Костос.

— Нямаме избор — категорична бе Карера. — Трябва да продължим нагоре или глутницата ще ни види сметката.

Натан се обърна и погледна назад. На десетина метра зад него Кели, Коуве и останалите се бяха надвесили над Франк, сега съблечен по гащета. Изглеждаше упоен. Ана бе изправена и държеше съд с хранителен разтвор на височината на рамото си. Кели вече бе бинтовала един от осакатените крайници на брат си и превързваше другия. Коуве, коленичил до нея, й подаваше бинтове. Върху пода на пещерата се търкаляха опаковки от спринцовки и празни бутилки от лекарства.

— Искам да разбера дали Франк може да бъде преместван.

— Няма да изоставяме никого — разпореди Костос.

— Как е Франк? — обърна се Натан към Коуве.

— Изгубил е много кръв. Когато състоянието му се стабилизира, Кели ще му прелее кръв.

— Ще се наложи да тръгнем още сега — въздъхна Натан.

— Какво? Та той не може да се движи — въпротиви се Кели, която привършваше зашиването на кръвоносен съд.

Думите й издаваха страх, умора и неверие.

Натан приклекна до Кели и Коуве, когато те започнаха да бинтоват втория крак. Франк тихо изстена. Натан започна да им обяснява какво бяха видели пред входа на пещерата.

— Бан-али установиха контакт с нас. Струва ми се, че ни поканиха да тръгнем към тяхното село. Не вярвам да ни отправят втора покана.

Коуве кимна в знак на съгласие.

— Навярно сме издържали успешно някакъв последен тест, справили сме се с някакво предизвикателство — разсъждаваше той, като всъщност повтори това, което Натан бе казал преди малко. — Един вид показали сме, че сме достойни хора и сме си извоювали правото да продължим.

— Но Франк… — започна Кели.

— Ще импровизираме носилка от бамбук и палмови листа — предложи тихо Коуве и докосна ръката й. — Доколкото познавам индианците, ако не ги последваме, той ще бъде убит. Всички ще бъдем убити.

Натан видя, че лицето на Кели издаваше страх. Погледът й — също. Първо пострада дъщеря й, а сега, и брат и. Натан приклекна до нея и я прегърна през рамо.

— Ще имам грижата да бъде в безопасност там, където ще отидем — успокояваше я той. — А пък Олин ще оправи радиостанцията и ще установим връзка — добави, като погледна към руснака. Той отговори с одобрително кимане.

— В най-лошия случай ще мога да настроя Джи Пи Ес-а, за да съобщя истинското ни местонахождение.

— След като го направи, ще дойде помощ. Ще евакуират брат ти с хеликоптер. Ще оживее. Всички ще оживеем.

Кели се отпусна на рамото му.

— Наистина ли обещаваш? — попита го през сълзи.

— Разбира се. — Натан я притисна още по-силно. След това погледна бледото лице на брат и. През току-що поставените бинтове на краката му бе започнала да се просмуква кръв. Натан се помоли на Бога да може да изпълни обещанието си.

— В такъв случай да тръгваме — каза Кели с малко по-спокоен глас. Той й помогна да се изправи.

Започнаха бързо да се подготвят за тръгване. Костос и Мани отидоха в джунглата, за да насекат материал за направата на носилката. Кели и Коуве останаха при Франк. Не след дълго всички бяха готови за тръгване.

На излизане от пещерата Натан видя Карера.

— Нашият посетител е все още там — съобщи му тя. Самотната фигура продължаваше да стои неподвижно на мястото си.

— Не се разпръсвайте! Бъдете нащрек! — извика силно Костос, като се огледа за последен път, за да провери дали всичко е наред.

Натан и Карера се разделиха. Начело на групата тръгна сержантът. Мани и Олин държаха двата края на носилката, като за всеки случай бяха привързали пострадалия към бамбука. Мъжете от групата решиха да се редуват в носенето на Франк.

След тях тръгна Кели. В края на групата вървяха Натан и Карера.

Непосредствено пред входа на пещерата Натан настъпи нещо прашно и смачкано. Повдигна го и го разгледа.

Не можеше да я остави тук.

Отърси я от прахта и направи няколко крачки напред. Изпревари Мани, изтри последното мръсно петно от бейзболната шапка с емблемата на „Ред Сокс“ и я нахлузи върху главата на пострадалия.

Когато се върна на мястото си, видя, че очите на Кели бяха изпълнени със сълзи. Тя го дари със сянката на тъжна усмивка. Той й кимна в знак, че приема безмълвната й благодарност.

Натан зае позиция до Карера. Отправи поглед към тъмната джунгла и към самотната човешка фигура пред тях.

Накъде водеше тази пътека?

14.Околна среда

16 август, 04:13 ч.

Амазонската джунгла

Луи, седнал в кануто, очакваше вести от следотърсачите си. До зазоряването оставаха часове. Ясното небе бе осеяно със звезди, но луната вече се бе скрила и тресавището бе потънало в сенки. С помощта на очила за нощно виждане Луи се опита да открие хората си. Не откри никого.

Намръщи се. Планът му можеше да се провали. Какво ставаше там? Номерът му бе минал — успя да накара рейнджърите да напуснат лагера си. Какво обаче ставаше сега?

В полунощ екипът на Луи бе прекосил тресавището с канута. Когато наближиха отсрещния бряг, видяха ярки светлини в небето над дефилето, в близост до южните скали. Чуха и изстрели.

Луи се опита да огледа полесражението с помощта на бинокъл. Бе съвсем ясно, че екипът на рейнджърите бе подложен на атака. Луи обаче не можа да разбере кой или какво го е нападнало. Опитите му да установи връзка с разузнавателната група на Жак се оказаха безрезултатни. По неведоми причини заместникът му мълчеше.

Тъй като се нуждаеше от информация, Луи изпрати на брега малък екип, съставен от най-добрите му разузнавачи. Бяха снабдени с устройства за нощно виждане в инфрачервения спектър и им бе наредено да проверят какво става. Заедно с останалата част от групата остана на безопасно разстояние от брега и зачака.

Бяха изминали два часа, а той не бе чул нито дума от тях. По радиото не постъпиха никакви съобщения. В кануто на Дуй се намираха още трима мъже и любовницата му. Всич-ки наблюдаваха отсрещния бряг с бинокли.

Цуи първа забеляза човека, който излезе от джунглата. Посочи го на Луи. Той насочи бинокъла си към него. Бе ръководителят на групата разузнавачи. Даваше му знак да дойде на брега.

— Най-после — промърмори Луи и прибра бинокъла. Канутата докоснаха калния бряг. Луи бе един от първите, които стъпиха върху него. Даде знак на хората си да заемат позиция за отбрана и отиде при следотърсача.

Човекът, тъмнокос немски наемник на име Брайл, го поздрави. Бе нисък мъж, не по-висок от метър и шейсет сантиметра. Бе облечен в черни дрехи, а лицето му бе нашарено с камуфлажни бои.

— Какво откри? — попита го Луи. Човекът му отвърна със силен немски акцент.

— Ягуари. Глутница от поне петнайсетина животни. Луи не се изненада от това. Още в кануто бе чул странни викове и ръмжене.

— Не бяха обаче обикновени ягуари — продължи Брайл. — Приличаха на чудовища. Бяха три пъти по-едри от обикновените ягуари. Мога да ви покажа едно тяло.

— Продължавай — каза Луи, като му даде да разбере, че тялото може да почака. — Какво се случи с хората?

Брайл продължи рапорта си. Разказа му как хората му се движели крайно внимателно, за да не бъдат открити. Четиримата му подчинени заели позиции по дървета в дефилето.

— Глутницата тръгна нагоре по дефилето. Останах с чувството, че препречва пътя за отстъпление на вражеския екип.

После Брайл му показа нещо, което държеше в ръката си.

— След като котките се махнаха от района, открихме това нещо върху един обезобразен труп. — Показа му две сребърни нашивки, прикрепени върху парче кафяв плат. Бяха капитански нашивки. Значи бе загинал командирът на рейнджърите.

— Защо ягуарите не нападнаха останалата част от групата? — попита Луи. Брайл докосна очилата си за нощно виждане.

— Видях как един индианец ги поведе нагоре по дефилето.

— Да не е от племето бан-али? Немецът повдигна рамене.

Кой друг би могъл да бъде? Луи се замисли върху тази информация. Не биваше да позволява на преследваните да се откъснат твърде много от него. Особено ако рейнджърите бяха успели да осъществят успешен контакт със странното племе. При положение че плячката бе толкова близо, Луи не трябваше да ги изпуска от очи.

Оцелелите ягуари обаче можеха да се превърнат в проблем. Представляваха препятствие, стоящо между него и преследвания екип. Глутницата трябваше да бъде избита колкото се може по-тихо, без това да бъде разбрано от противника.

Луи огледа мрачната гора. Вече дойде краят на времето, когато можеха да се крият зад гърба на другите. Трябваше да научи месторазположението на селището и да разбере какви са възможностите му да се отбранява. Тогава щеше да предприеме решителното си действие.

— Къде се намират в момента тези котки? — попита Луи.

— Всичките ли са все още в дефилето?

— Засега са там. Ако се преместят другаде, моите разузнавачи ще ми съобщят това по радиото. За щастие с инфрачервено оборудване тези гадини са лесно откриваеми. Големи са и излъчват много топлина.

— Други враждебни създания има ли наоколо? — попита Луи, удовлетворен от отговора.

— Прочесахме целия район, господин докторе. Няма други топлинни следи.

Чудесно, Значи рейнджърите все още продължаваха да отклоняват вниманието от екипа на Луи. Вече обаче бяха съвсем близо до земите на бан-али и това нямаше да продължи още дълго време. Заедно с екипа си бързаше да се придвижи напред. Преди това обаче ще разчисти пътя от ягуарите.

Забеляза, че Цуи бе застанала до рамото му. Тя бе по-опасна от която и да е горска котка. Прокара нежно пръст по бузата й. Тя се притисна по-плътно до него. Умееше да приготвя всякакви отрови.

— Цуи, мила моя, изглежда, ще трябва да се възползвам отново от твоя талант.

05:44 ч.

Ръцете на Натан се бяха схванали от носилката. Вървяха вече повече от два часа. На изток небето започна да порозовява. Скоро щеше да настъпи утрото.

— Колко още път ни остава? — запита Мани, държейки предния край на носилката. Просто изрази гласно въпроса, който бе в главата на всички.

— Не знам, но няма как да се върнем — отвърна Натан.

— Ако се върнем, ще се превърнем в нечия закуска — напомни им редник Карера, която не преставаше да наблюдава пътя зад тях.

Глутницата ягуари през цялата нощ бе вървяла по следите им. Движеше се главно в джунглите по склоновете на хълмовете. Някои по-дръзки животни понякога се доближаваха и тъмните им силуети се открояваха на фона на скалите.

Тортор усещаше присъствието им и бе нащрек. Съскаше и кръжеше около носилката. Сърдитите му очи бяха придобили златист оттенък.

Единственият безопасен път бе този пред тях. Пътят, по който се движеше самотният индианец. Бе на около четиристотин метра пред тях и поддържаше темпо, което им бе по силите.

Умората започна обаче да се чувства. След многото безсънни нощи всички бяха безкрайно изтощени. Напредваха със скоростта на костенурка и нерядко се препъваха. Всич-ки бяха изтормозени от нощния поход, но най-много се измъчваше един член на екипа.

Кели не се отдели от брат си. Непрестанно проверяваше състоянието му и сменяше бинтовете му в движение. Лицето й бе пепеляво, а очите й издаваха уплаха и умора. Когато не изпълняваше задълженията си на лекар, просто държеше Франк за ръката. Смяташе, че като негова сестра можеше по този начин да му предаде част от собствената си сила.

За щастие морфинът и останалите успокоителни лекарства поддържаха ранения в състояние на полусън, като само от време на време издаваше глухи стонове. Когато стенеше, лицето на Кели се изкривяваше от болка. Натан реши, че тя в известна степен възприемаше неговата болка като своя, Очевидно страдаше не по-малко от своя брат близнак.

— Внимавайте, сменяме посоката! — чу се гласът на Костос.

Досега се бяха движили по твърдата пръст на границата между джунглата и скалистата основа на хълмовете. Сега Натан видя как водачът им зави по един от многото процепи в скалата. Процепът достигаше самия връх на хълма и бе широк колкото гараж за два автомобила.

Преди това индианецът се спря пред процепа, погледна ги, за да се увери, че са го видели, и без да им даде какъвто и да е знак, се шмугна в него.

— Ще ида да го огледам — каза Костос.

Рейнджърът ускори ход. На карабината си М-16 бе прикрепил фенерче. Отиде до процепа, пое си въздух и го освети. Наблюдава в продължение на няколко секунди и след това даде знак на останалите с ръка.

— Това е страничен проход. Стръмен е. Групата се събра около рейнджъра.

Натан също го огледа. Стигаше до върха на хълма, над главите им се виждаха звездите. Проходът наистина бе стръмен, но тук-там се забелязваха подобия на грубо издялани стъпала.

— Възможно е от другата страна да има друго дефиле или долина — отбеляза професор Коуве.

— Или пък е същото дефиле, но оттук се минава напряко, за да се спести път — предположи Ана.

Самотният индианец продължи да се изкачва по каменните стъпала, без да си дава вид, че го интересува дали го следват, или не. Не всички обаче споделяха безразличието му. Глутницата ягуари зад гърба им се доближи и започна да ръмжи.

— Трябва да вземем решение — настоя Карера.

— Това би могло да е капан — рече намръщено Костос, след като огледа стръмните стени от двете страни на примитивното стълбище.

— И без това вече сме хванати в капан, сержанте — обади се Дзейн и направи крачка напред. — Предпочитам неизвестността пред това, което виждам зад гърба ни.

Никой не възрази. Никой не бе забравил смъртта на Варчак и Уоксмън.

— Добре, да вървим. Отваряйте си очите — предупреди Костос и мина пред Дзейн.

Проходът се оказа достатъчно широк и Мани и Натан можеха да вървят един до друг, държейки носилката. Така изкачването на стръмните стъпала ставаше малко по-лесно. Въпреки това бе уморително.

— Да сменя ли някого от вас? — попита Один.

— Аз мога да издържа още малко — отказа Мани. Натан също отклони предложението му.

Натан и Мани скоро започнаха да изостават. Кели с разтревожено лице не се откъсна от тях. Карера вървеше последна.

Коленете на Натан го боляха. Краката му горяха и въобще не усещаше раменете си. Не спря обаче да върви напред.

— Сигурно сме вече съвсем наблизо — каза по-скоро на себе си.

— Дано да си прав — обади се Кели.

— Силен е — каза Мани, като кимна към Франк.

— Видя го къде стигна от много сила — отвърна тя.

— Ще се оправи — увери я Натан. — Нали не е изгубил шапката, която му носи късмет?

— Много я пази — въздъхна Кели. — Знаете ли, той някога играеше в третодивизионен отбор. Баща ни много се гордееше с това. Всички се гордеехме. Дори имаше шанс да отиде по-нагоре. Удари си обаче коляното, когато веднъж караше ски, и с това спортната му кариера приключи.

— Защо тогава смята, че тази шапка му носи късмет? — попита удивен Мани.

Кели с лека усмивка на лицето докосна шапката.

— Той посвети цели три сезона на игра, която обичаше от все сърце. Дори и след злополуката не изпадна в униние и не се озлоби. Смяташе, че е най-големият късметлия на света.

Натан за миг завидя на Франк. Нима той наистина бе възприемал живота по такъв прост начин? Всъщност може би шапката наистина му бе носила късмет. Точно сега щеше да им трябва много късмет.

— Ягуарите престанаха да ни преследват — прекъсна мислите му Карера.

Натан погледна назад. Една от гигантските котки бе застанала на входа на прохода. Бе самката, водач на глутницата. Раздвижи се напред-назад. Тортор я погледна със святкащи очи. Самката спря за миг поглед върху по-малката котка и бързо изчезна в джунглата.

— Тази долина навярно е територия на глутницата — прецени Мани. — Поредната отбранителна линия.

— Какво обаче отбраняват? — запита се Карера. Някъде пред тях се чу глас. Бе сержант Костос. Застанал на десетина крачки отвъд края на прохода, им даваше знак с ръка да отидат при него.

Когато направиха това, на изток се показаха първите слънчеви лъчи. Отвъд стръмния проход видяха долина, изпълнена с гъста растителност и високи дървета. Чуваше се бълбукането на поток. В далечината боботеше водопад.

— Това е страната на бан-али — каза професор Коуве. Олин се доближи до Мани и Натан и присегна към носилката.

— Оттук ще го поемем ние.

Натан се изненада, че до руснака бе застанал Ричърд Дзейн. Този път не възрази. Заедно с Мани подадоха носилката на новата двойка. Когато се освободи от тежестта, на Натан му се стори, че олеква с поне петдесет килограма. Ръцете му сякаш бяха готови да полетят сами.

Заедно с Мани се изкачиха при Костос.

— Индианецът изчезна — изръмжа недоволно сержантът. Натан забеляза, че водача им наистина го нямаше.

— Както и да е, вече знаем накъде да вървим.

— Трябва да изчакаме слънцето напълно да изгрее — нареди Костос. Мани се намръщи.

— Виж какво, бан-али започнаха да ни следят още щом влязохме в джунглата. Следяха ни денонощно. Със или без слънце няма да ги видим, ако те не пожелаят това.

— Пък и имаме ранен — добави Мани. — Колкото по-скоро стигнем до някое село, толкова по-големи шансове ще има Франк. Ако питаш мен, най-добре е да тръгваме.

— Разбирам — отстъпи Костос. — Да не се делим обаче. После сержантът отново ги поведе.

С всяка измината стъпка денят ставаше по-ярък. В Амазония слънцето изгряваше бързо. Розовата зора бързо започна да поглъща звездите над главите им. Безоблачното небе обещаваше горещ ден.

Групата се задържа за миг на върха на прохода. Тясна пътечка водеше към джунглата. Къде обаче щеше да ги изведе? Нямаше признаци на човешко присъствие. Не се чуваха гласове, нито се виждаше дим.

Костос огледа още веднъж долината с бинокъла си.

— Майната му — промърмори.

— Какво те смущава? — попита Дзейн.

— Този каньон е просто продължение на дефилето, от което излязохме. Изглежда обаче, че е откъснат в долната му част от свлачища.

Натан взе бинокъла си и огледа мястото, посочено от сержанта. Видя потока, бълбукащ в средата на дефилето. Проследи течението му и забеляза, че той изчезваше при една скала и оттам се стичаше в долното дефиле. Онова, през което бяха пътували през нощта, царството на гигантските ягуари.

— Тук сме затворени като в кутия — угрижи се Костос. Натан насочи бинокъла си в обратната посока. Видя друг водопад. Там водата влизаше в каньона, като падаше от огромна скала в другия край на дефилето. Цялата долина бе заградена от три страни от каменни стени, а четвъртата й страна бе запушена от скалата.

Това бе напълно изолирана част от джунглата, съобрази Натан.

— Тази работа никак не ми харесва — продължи сержантът. — Дотук може да се стигне само по прохода, по който минахме.

Натан отмести бинокъла си и видя как подалият се край на слънчевия диск огря източния хоризонт. Джунглата, осветена от слънчевите лъчи, се покри със зелено сияние. Ято синьо-жълти папагали напуснаха една скала и прелетяха над главите им. Водопадите в двата края на долината засияха.

— Донякъде прилича на райската градина — каза тихо професор Коуве.

Докоснатата от слънчевата светлина джунгла се пробуди. Разнесоха се птичи песни и маймунски крясъци. Пеперуди с размерите на чинии запърхаха из въздуха. Нещо пъргаво и космато се скри в джунглата. И то бе намерило начин да се засели в тази зелена долина, макар да бе изолирана.

Какви други създания живееха тук?

— Какво ще правим? — запита Ана. Никой не и отговори.

— Струва ми се, че не ни остава нищо друго, освен да продължим напред — наруши мълчанието Натан.

Костос първо се намръщи, но после се съгласи с него.

— Добре. Нека видим докъде ще стигнем. Трябва обаче да бъдем нащрек.

Групата внимателно се спусна по ската, водещ към джунглата. Костос отново ги поведе. Натан с двуцевката в ръка застана до него. Всички се движеха плътно един до друг, докато се спускаха по пътеката. Когато се оказаха под короните на дърветата, уханието на орхидеи и на цъфтящи лиани бе така силно, че ги опияни.

Независимо от благоуханния въздух напрежението им не спадна. Какви тайни криеше тази гора? Какви опасности? Всяка сянка ги плашеше.

На Натан му бяха необходими петнайсетина минути, за да осъзнае, че в тази гора имаше нещо странно. Първоначално реши, че умората е притъпила сетивата му. Забави ход и отвори уста.

— Какво ти става? — попита го Мани, като неволно се блъсна в него.

Натан, присвил вежди, се отклони на няколко крачки от пътеката.

— Какво правиш, Ранд? — провикна се Костос. — Тези дървета… — започна Натан, изпълнен с удивление. Спътниците му се спряха и се загледаха в дърветата.

— С какво те впечатляват? — недоумяваше Мани.

— Като ботаник разпознах повечето видове, които срещнах тук. Ето: това са копринено дърво, розово дърво, махагон, всякакви палми. Въобще обичайните растения, които ще срещнеш в тропическа гора. Обаче…

— Какво обаче? — озадачи се и Костос.

Натан отиде до дърво с тънък ствол, издигащо се на трийсетина метра. Короната му бе много гъста и от нея висяха гигантски конусообразни шишарки.

— Знаете ли какво е това?

— Прилича на палма — отвърна сержантът. — Какво от туй?

— Там е работата, че не е палма! — Натан удари дървото с ръка. — Това е една шибана цикадоида.

— Какво?

— Дърво, за което се смяташе, че отдавна е изчезнало. Че е съществувало през кредния период. Виждал съм изкопаеми останки от него.

— Сигурен ли си? — попита Ана.

— Дипломната ми работа беше по палеоботаника — уточни Натан и отиде при друго растение, подобно на папрат и два пъти по-високо от него. Разтърси едно от гигантските му листа. — А това е шибан гигантски мъх. Предполагаше се, че е изчезнал още през карбонския период. И това не е всичко. Тук виждам какво ли още не: глосоптериди, ликоподи, подокарпови иглолистни растения… А има и други, които просто не съм виждал. — Посочи с пушката си едно дърво със спираловидно стъбло. — Нямам и най-малко понятие какво представлява това нещо. Намираме се в един шибан музей на живи вкаменелости.

— Та как е възможно това? — попита Дзейн. Отговори му Коуве:

— Това място е изолирано. То е сякаш извън времето. Тук има организми, които са могли да се съхранят в продължение на еони време. — В геологично отношение този район датира от палеозоя — продължи възбудено Натан. — Амазонският басейн е представлявал затворено пресноводно езеро, изтекло в океана вследствие на промените в тектониката. Тук наблюдаваме малка частица от древното минало. Това е наистина удивително!

— Удивително или не, искам да отведем Франк на безопасно място — намеси се Кели.

Думите й върнаха Натан към настоящето, към положението, в което се намираха. Почувства неудобство от това, че се бе разсеял.

— Да вървим — прикани ги и Костос. Групата отново тръгна на път.

Натан, все още удивен от видяното, продължи да оглежда гората около себе си. Престана да се взира в сенките и започна да разглежда самите растения. Като опитен ботаник не можа да повярва на очите си. Видя хвощове с размера на тръбите на църковни органи, папрати, по-големи от съвременните палми, огромни ранни иглолистни растения с шишарки, големи колкото автомобили „Фолксваген“. Смесицата от древни и съвременни растения бе просто невероятна. Никога дотогава не бе виждал подобна екосистема.

— Какво мислиш за всичко това? — обърна се към него професор Коуве, който го бе настигнал.

— Не знам какво да ти кажа. Праисторически гори са откривани и другаде. В Китай през осемдесетте години откриха горичка от древни червени дървета. В Африка, падина, пълна с древни папрати. Съвсем неотдавна в тропическа гора в Австралия бяха открити праисторически дървета, за които се смяташе, че отдавна са изчезнали. Като знаем каква малка част от Амазония е цивилизована, по-скоро е чудно, че не сме открили такива растения по-рано.

— Джунглата умее да крие тайните си — отбеляза загадъчно Коуве.

Междувременно короните на дърветата над главите им се сгъстиха, а самите дървета станаха по-високи. Утринната светлина намаля и премина в зеленикаво сияние. Стори им се, че отново навлизат в зоната на здрача.

Разговорите секнаха, тъй като всички се втренчиха в гората около тях. Не бе необходимо да си ботаник, за да разбереш, че тази джунгла е необикновена. Праисторическите растения станаха повече от съвременните. Дърветата бяха великански. Папратите се издигаха високо над главите им. Между тях се виеха странни и непознати растителни видове. Преминаха покрай бодлива бромелиада, голяма колкото малка къща. От лианите висяха огромни цветя с, размерите на тикви и изпълваха въздуха със силно ухание.

Бяха се озовали в гигантска оранжерия.

Костос изведнъж спря. Застина на място и стисна оръжието си. После бавно им даде знак да приклекнат. Натан стисна пушката си. Едва тогава разбра какво бе изненадало рейнджъра.

Погледна първо наляво, после, надясно, след това се обърна. Стори му се, че наблюдава една от тези компютърни рисунки, които първоначално приличат на набор от разхвърлени точици, но погледнати под определен ъгъл, образуват ясно триизмерно изображение.

Внезапно видя джунглата в нова светлина.

Високо в дърветата, върху дебелите им клони, бяха изградени платформи. Върху тях бяха разположени малки жилища. Покривите на много от тях бяха от живи листа и клони и образуваха естествен камуфлаж. Тези наполовина живи постройки буквално се сливаха с дърветата.

Натан се вгледа по-внимателно. Това, което първоначално бе възприел като лиани, висящи между дърветата и достигащи земята, бяха всъщност естествени висящи мостове и стълби. Една от тях се намираше на няколко метра отдясно на Натан. По нея растяха цветя. И тази стълба бе жива.

Трудно бе да се определи къде завършваха постройките, направени от човека, и къде започваше живата природа. Така се бяха вплели, че камуфлажът бе съвършен.

Без да си дават сметка, вече бяха влезли в селище на бан-али.

По-нататък видяха по-големи постройки, изградени върху още по-високи дървета. Някои от тях бяха многоетажни и дори имаха балкони и тераси. И те обаче също бяха така добре камуфлирани с дървесна кора, лиани и листа, че бе трудно да се забележат.

Никой от групата не помръдна. На лицата на всички бе изписан един въпрос: къде се намираха обитателите на тези Дървесни постройки?

Тортор изръмжа предупредително.

В този момент Натан ги видя. Оказа се, че те през цялото време са били там. Безмълвни и неподвижни, като живи сенки. Телата им бяха боядисани в черно. Бяха се слели с мрака.

Един от индианците излезе от сенките и застана на пътеката. Не изглеждаше впечатлен от оръжията им.

Натан бе сигурен, че това бе индианецът, който ги бе довел тук. В черната му коса бяха преплетени листа и цветя. Пристъпи крачка към тях. В ръцете си не държеше оръжие. Всъщност индианецът бе съвсем гол, ако се изключеше набедрената му препаска. Погледна пришълците. Лицето му бе неподвижно и непроницаемо.

Без да каже и дума, се обърна и тръгна надолу по пътеката.

— Вероятно и сега иска да го последваме — допусна Коуве и бавно се изправи.

Останалите направиха същото.

Индианците в джунглата, подобно часовои, не помръднаха.

Костос се колебаеше.

— Ако бяха искали да ни убият, досега да са го направили — убеждаваше го Коуве.

Макар и с неохота рейнджърът тръгна подир индианеца.

Докато вървяха, Натан продължи да изучава селището и жителите му. В прозорците зърна по-малки лица. Жени и деца. Мъжете продължаваха да са наполовина скрити в гората. Реши, че са воини и съгледвачи.

Боядисаните им лица имаха добре известните му черти на американските индианци. Леко азиатски черти, свидетелстващи за генетичната им връзка с техните прадеди, преминали от Азия в Аляска през Беринговия проток преди около петдесет хиляди години. Кои обаче бяха те? Как се бяха озовали тук? Какви бяха корените им? Независимо от опасностите и заплахите Натан изгаряше от желание да научи нещо ново за тези хора и за тяхната история. Още повече, че тази история бе свързана с личния му живот.

Огледа се отново. Дали и баща му не бе вървял по същата пътека? Като си помисли за тази възможност, усети как дъхът му спря. Реши, че скоро ще научи истината за него.

След малко разбраха, че ги водят към осветена от слънцето поляна пред тях.

Гората около тях стана по-рядка, когато наближиха поляната. Откритото пространство бе обкръжено от пръстен от гигантски цикади и древни иглолистни растения. По облятото от слънцето пространство се виеше бълбукащ плитък поток.

Водачът продължи да върви напред, но групата, изумена от видяното, застина на мястото си.

В центъра на поляната се издигаше едно-единствено огромно дърво, което запълваше цялото пространство. Дърво, каквото дотогава Натан не бе виждал. Бе високо поне колкото трийсететажно здание и стволът му, покрит с бяла кора, имаше диаметър от най-малко десет метра. От тъмната почва, подобно бледи крайници, се подаваха огромни корени. Някои от тях дори преминаваха под ручея и излизаха от другата му страна.

Короната на дървото бе сякаш многоетажна, подобна на короната на някои гигантски секвои. Дървото обаче не бе иглолистно. Имаше огромни зелени листа, наподобяващи тези на палмите и сребристи от долната им страна, и гроздове от плодове, подобни на кокосови орехи.

Натан бе изумен. Нямаше и най-малка представа как да класифицира това растение. Допусна, че представляваше неизвестен вид първична гимноспора, но не бе убеден в това. Орехите донякъде приличаха на тези, които можеха да се видят на дървото котешки нокът, но очевидно представляваше много по-древен вид.

Докато оглеждаше великана, забеляза още нещо. Дори и това грамадно дърво бе заселено. Върху по-големите клони, непосредствено до ствола, бяха разположени на групи малки колиби. Натан с удивление съобрази, че бяха построени така, че да наподобяват гроздовете с плодове.

Водачът им премина между два огромни извити корена и изчезна в тяхната сянка. Натан се доближи до дървото и забеляза, че това, което бе взел за сянка, всъщност бе дъгообразен отвор в основата на дървото, сиреч вход. Отново погледна постройките. От тях не се спускаха никакви стълби, направени от лиани. Как в такъв случай можеше да се стигне до жилищата? Дали в ствола на дървото имаше виещ се тунел, водещ нагоре? Натан реши да провери. Мани обаче го хвана за ръката.

— Виж. — Биологът посочи нещо встрани от тях.

Едва сега Натан, задълбочил се в разглеждането на великана с бяла кора, забеляза една дървена къщичка върху ливадата. Бе построена грубо, но солидно от дървени трупи и имаше покрив от палмови листа. Някак си не бе на мястото си. Бе единствената постройка, разположена върху самата земя.

— Това върху покрива и да не би да са слънчеви панели? — озадачи се Мани.

Натан присви очи и посегна към бинокъла си. И наистина върху покрива имаше два малки плоски черни панела, които блестяха на утринната светлина. Приличаха на слънчеви панели. Натан разгледа постройката по-внимателно. Нямаше прозорци. Вратата представляваше рогозка от палмови листа.

До вратата на колибата Натан видя нещо познато, блестящо на слънцето. Дълга тояга от змийско дърво, полирана до блясък от дългогодишно използване. На единия си край имаше пера от птицата хоко.

Натан за миг реши, че ще изгуби съзнание.

Тоягата принадлежеше на баща му.

Отмести бинокъла си и тръгна към колибата.

— Ранд! — извика зад гърба му Костос.

Натан обаче не го чу. Краката му сами започнаха да тичат. Останалите го последваха. Включително Дзейн и Олин, задъхани под тежестта на носилката.

Натан продължи да тича към колибата. Изведнъж спря. Дъхът му секна. Устата му пресъхна, когато разгледа отблизо тоягата. Върху дървесината бяха издълбани два инициала: „К“ и „Р“.

Карл Ранд.

Очите на Натан се изпълниха със сълзи. Когато баща му изчезна, той отказа да приеме, че е мъртъв. Необходима му бе някаква дори и най-малка надежда, за да не изпадне в плен на отчаянието и да може да доведе докрай работата си. Дори и когато парите му свършиха и се видя принуден да се откаже от търсенето, не се разплака. Мъката му постепенно еволюира в депресия. В тъмна яма, в която продължи да пропада през изминалите четири години.

Сега обаче видя доказателство, че баща му е минал оттук. По бузите му потекоха сълзи. Не допусна, че е все още жив. Такива чудеса ставаха само в книгите. Личеше си, че колибата отдавна не е била обитавана. Пред входа й се бяха струпали изсъхнали листа, навеяни от вятъра. Върху тях нямаше следи от стъпки.

Натан направи крачка напред и отмести рогозката. Вътре бе тъмно. Извади фенерчето от джоба на якето си и го включи. Малък пака, безопашат плъх, примига и избяга през цепнатина в отсрещната стена. На пода имаше дълбок слой прах. По него, изпражнения от дребни гризачи и следи от лапичките им.

Натан освети помещението.

При задната стена имаше четири люлки, окачени за тавана, празни и неизползвани. До тях, малка дървена масичка. Върху нея бе разположено лабораторно оборудване, включително и портативен компютър. Разпозна малкия микроскоп и бурканите за събиране на образци. Принадлежаха на баща му. Отвори капака на лаптопа. Той веднага оживя, което го изуми. Отстъпи крачка.

— Това са слънчевите батерии — обади се Мани от вратата. — Все още го захранват.

Натан почисти ръцете си от паяжините.

— Баща ми е бил тук. Това оборудване е негово.

— Индианецът идва — съобщи им Коуве. — И не е сам.

Натан задържа още миг погледа си върху компютъра.

Лъчът от слънчева светлина, преминаващ през вратата, бе изпълнен с прашинки. Стаята ухаеше на етерични масла и на изсушени палмови листа. Това ухание обаче бе примесено с мириса на пепел и на време. Никой не бе стъпвал тук поне половин година.

Какво се бе случило с експедицията?

Натан разтри очи и се обърна към вратата. Видя, че към колибата се приближава индианецът, боядисан в черно. До него вървеше дребен човек, съвсем нисък индианец, висок не повече от метър и двайсет сантиметра. Мургавата му кожа не бе татуирана, ако се изключеше добре известният им знак татуиран в червено върху корема му. Точно над пъпа му се виждаше синьото изображение на човешка ръка.

Натан излезе от колибата и се присъедини към групата.

Ушите на новодошлия бяха пробити и от тях висяха пера, наподобяващи украшенията на племето яномамо. На челото си човекът имаше превръзка, украсена от огромно насекомо. Черната му черупка ярко блестеше. Бе един от хищните скакалци, които убиха ефрейтор Йоргенсен.

Натан и Коуве се спогледаха. И професорът бе забелязал това украшение. Ново доказателство, че нападението срещу тях е било организирано тук.

Натан усети внезапен прилив на гняв. Това племе не само бе изтребило половината им експедиция, но и бе държало цели четири години в плен един от оцелелите членове на експедицията на баща му.

Коуве очевидно забеляза тази промяна в настроението му.

— Кротувай, Натан. Нека първо чуем какво ще ни кажат. Водачът заведе дребния индианец при тях и после почтително се отдръпна.

Индианецът огледа групата, като задържа очите си последователно върху всеки един от тях. Леко ги присви, когато видя Тортор. Накрая посочи носилката и се обърна към Олин и Дзейн:

— Доведете ранения — каза индианецът на лош английски. — Другите да останат тук.

След тези прости нареждания дребният човек се обърна и се запъти към огромното дърво с бяла кора.

Никой не помръдна. Удивлението от английския говор се оказа по-силно от гнева.

Олин и Дзейн също не помръднаха.

По-високият индианец им махна сърдито с ръка и им даде да разберат, че трябва да последват съплеменника му.

— Никъде няма да ходите — нареди сержант Костос. Редник Карера също направи крачка напред. И двамата държаха оръжието си в готовност. — Няма да се делим.

Индианецът се намръщи и посочи отдалечаващата се малка фигурка.

— Лечител — каза на английски. — Добър лечител.

Използването на този език отново ги изуми.

— Сигурно са научили езика от експедицията на баща ти — прошепна Ана.

Или от самия него, помисли си Натан.

— Според мен трябва да се подчиним — каза Коуве на Кели.

— Не вярвам да мислят да сторят нещо лошо на Франк. За твое спокойствие мога да го придружа.

— Няма да се отделя от брат си. — Кели пристъпи по-близо до носилката.

Дзейн също имаше възражения:

— Никъде няма да ходя. Ще остана тук, дето има хора с пушки.

— Не се безпокой — каза професорът. — Аз ще те сменя, й без това е мой ред.

Дзейн с удоволствие се освободи от носилката. След това веднага се скри зад гърба, на намръщения сержант Костос. Кели се запъти към Олин.

— Аз пък ще сменя теб. — Руснакът понечи да възрази, но тя веднага го прекъсна: — По-добре се опитай да поправиш Джи Пи Ес-а. Ти си единственият от нас, който може да ремонтира това чудо.

Макар и неохотно, Олин се съгласи и и подаде дръжките на носилката. Тя за миг се огъна от тежестта й, но после зае устойчиво положение. Натан й се притече на помощ.

— По-добре аз да помогна на Франк, а ти върви след нас — предложи той.

— Не! — отвърна тя със стиснати зъби и погледна към колибата. — Ти по-добре се опитай да разбереш какво се е случило тук.

Преди да успее дай възрази, Кели тръгна напред. Индианецът с видимо облекчение ги поведе към гигантското дърво.

Натан отново погледна към постройките, скрити в клоните му. Реши, че и баща му бе наблюдавал тази гледка. Опита се да потърси връзка между неговата смърт и това, което виждаше. Проследи с поглед как Кели и Коуве изчезнаха във вътрешността на дървото.

Останалите членове на екипа започнаха да свалят раниците си. Натан отново заразглежда пустата колиба. Екранът на лаптопа осветяваше стаята с призрачна светлина, която навяваше усещане за самота. Въздъхна и се замисли за съдбата на предишната експедиция.

Кели, изкривила се под тежестта на носилката, премина през отвора в грамадния ствол. Вниманието й бе раздвоено между ранения Франк и странната обстановка около нея.

Бинтовете на Франк бяха напълно подгизнали от кръв. Бяха ги накацали мухи, радващи се на достъпната храна. Той се нуждаеше от кръвопреливане, и то колкото се може по-скоро. Тя се опита мислено да си представи нещата, които щяха да й потрябват: система за кръвопреливане, нови бинтове, още морфин и антибиотици. Бе длъжна да запази живота му до пристигането на хеликоптера.

Макар сърцето й да бе изпълнено с ужас и страх, не можа да не се удиви от това, което видя. Бе очаквала да види криво и неудобно стръмно стълбище. Вместо това видя удобен коридор с формата на виещ се нагоре тунел. Стените му бяха сякаш полирани и имаха цвят на пчелен мед. Бяха украсени със сини отпечатъци на човешки длани. На всеки десетина метра имаше тесен прозорец, наподобяващ бойница на замък, през който влизаше ярка слънчева светлина.

Кели и Коуве продължиха да следват индианеца. И подът бе гладък, но все пак достатъчно грапав, за да има сцепление с краката им. Наклонът уж бе слаб, но Кели бързо се задъха. Страхът обаче й даде сили да продължи. Страхуваше се не само за брат си, но и за всички останали.

— Тунелът изглежда естествен — промърмори Коуве. — Стените са гладки, а спиралата е съвършена. Бих казал, че този тунел не е издълбан в дървесината, а представлява естествено образувание.

Кели се опита да му отговори, но не намери сили. Бе твърде уморена и уплашена. След думите на професора се вгледа по-внимателно в пода и стените. Никъде не видя следа от брадва или от длето. Изключение бяха само прозорците, очевидно дело на човешки ръце. Контрастът между тях и стените на тунела бе изумителен. Дали племето не бе открило този тунел и не се бе възползвало от него? Постройките, които бяха видели досега, свидетелстваха, че бан-али са опитни строители, успели да съчетаят изкуствените строителни елементи с естествените. Може би това бе направено и тук.

— Няма мухи — отбеляза професорът.

Кели се огледа и видя, че роякът мухи, накацал по окървавените бинтове, вече го нямаше.

— Махнаха се веднага, щом влязохме в дървото — констатира Коуве. — Вероятно естествената му смола съдържа някакъв репелент.

Кели също бе забелязала силното ухание на дървото. Бе и се сторило познато, тъй като наподобяваше уханието на медицински евкалипт. Бе обаче по-силно и в него имаше примес на миризмата на пръст и на цъфтящи растения.

Отново погледна кървавите бинтове. Ако брат и продължаваше да губи кръв с тази бързина, нямаше да оживее. Трябваше да направи нещо. Кръвта и се вледени. Въпреки че бе изтощена, забърза.

В стените на тунела започнаха да се появяват големи отвори. Кели забеляза, че те водеха или до постройки, разположени непосредствено до ствола, или до по-отдалечени помещения, до които се стигаше по клони, широки като улици.

Пътят нагоре изглеждаше безкраен.

Независимо от усилията си започна да се препъва и задъхва. От челото й потече пот. Нуждаеше се от почивка, но не можеше да си позволи да се забави с Франк.

Водачът им забеляза, че изостават. Върна се и се замисли. След това отиде при Кели.

— Аз ще ти помогна. — Той се удари с юмрук по гърдите. — Силен съм.

После отблъсна Кели встрани и зае мястото й.

Тя бе твърде уморена и не намери сили нито за възражение, нито за благодарност.

Двамата мъже продължиха да вървят нагоре с ускорен ход. Кели не изостана. Франк бе много блед и едва дишаше. Освободена от тежестта, съсредоточи цялото си внимание върху него. Извади стетоскопа си и го опря до гърдите му. Сърцето му едва-едва туптеше, а дробовете му хъркаха. Организмът му бързо отслабваше. Кръвотечението трябваше да бъде спряно.

Улисана, не забеляза, че бяха достигнали края на тунела. Спираловидният тунел внезапно завършваше при отвор, еднакъв с този на повърхността. За разлика от него водеше не към утринното слънце, а към пещера с под във формата на чиния.

Тя огледа помещението, също осветено от грубо пробитите процепи в стената. Имаше формата на сфера с диаметър от поне трийсет метра. Представляваше гигантска изпъкналост в ствола на дървото.

— Прилича на огромна хралупа — каза Коуве. Имаше предвид образуванията, които понякога се срещаха в стволовете на дъбове и други дървета, най-често създадени от насекоми или други паразити.

Кели намери сравнението за уместно. Тази хралупа обаче не бе обитавана от насекоми. Покрай извитите стени висяха поне половин дузина люлки. В няколко от тях лежаха голи индианци. Други индианци шетаха около тях. Лежащите бяха все пострадали: един имаше бинтован крак, втори бе със счупена ръка, трети, с рана на лицето. Един индианец имаше продълговата рана на гърдите, която друг мажеше с гъста лепкава течност.

Кели веднага съобрази къде е попаднала.

Намираше се в болнична стая.

Дребният индианец, който ги поведе насам, бе застанал на няколко крачки от тях. Погледът му бе изпълнен с нетърпение. Посочи една от люлките и бързо изрече нещо на непознат език.

Водачът им отговори с кимване и ги заведе при люлката.

— Ако не греша, това е диалект на яномамо — установи професор Коуве. Кели забеляза, че той е изненадан от откритието си и го изгледа въпросително.

— Езикът на яномамо няма известни аналози — поясни той. — Неговият синтаксис и тоналност са неповторими. Смята се, че е истински уникат. Това е една от причините да се смята, че яномамо са едно от най-древните амазонски племена. Бан-али навярно са клонка на това племе.

В отговор Кели просто кимна, тъй като нейните мисли бяха заети единствено с брат й.

Под надзора на малкия индианец Франк бе прехвърлен върху люлката. Кели се засуети нервно около него. Той усети движението и тихо изстена. Ефектът на болкоуспокояващите лекарства очевидно отслабваше.

Тя присегна към медицинската си чанта, оставена върху носилката. Преди да успее да измъкне от нея спринцовка и морфин, шаманът даде няколко кратки нареждания. Водачът им и още един индианец започнаха да разрязват с малки костни ножове бинтовете на краката на Франк.

— Недейте! — извика Кели.

Не й обърнаха внимание и продължиха да режат окървавените късове тъкан. От раните започна да струи кръв.

— Недейте! — настоя тя, като хвана по-високия мъж за лакътя. — Не знаете какво правите! Изчакайте да пристегна краката с турникети! Иначе кръвта му ще изтече!

Човекът освободи ръката си и й се скара. Намеси се Коуве.

— Тя е нашият лечител. — Той посочи Кели.

Човекът видимо се смути от тези думи и погледна въпросително шамана.

Дребният индианец бе приклекнал до стената. Държеше в ръката си пръстена паница, в която събираше гъста мъзга, стичаща се от процеп в стената.

— Тук аз съм лечителят — каза той. — Това е лекарство на бан-али, което трябва да спре кървенето. Силно лекарство, взето от „яга“.

Кели се обърна към Коуве. Той преведе чутото.

— „Яга“… Прилича на „яка“, думата на яномамо за майка. Навярно така наричат дървото. Възприемат го като божество.

Индианският шаман се изправи. Паницата бе наполовина пълна с червена мъзга. Присегна към процепа и го запуши с дървен чеп.

— Лекарството е силно — каза, като се отправи към люлката. — Кръвта на яга ще спре кръвта на човека. — Последните му думи прозвучаха като заклинание.

Даде знак на един от индианците да махне едната от двете превръзки.

Кели отново понечи да възрази, но Коуве я прекъсна:

— Дръж бинтовете и турникета в готовност, но нека първо видим как ще му се отрази това лекарство.

Реши да го послуша, тъй като си спомни за малкото индианско момиченце от болницата в Сао Габриел. Тогава западната медицина не му помогна. Ще изчака ефекта от лечението на бан-али. Не заради индианеца, а заради професор Коуве. Бръкна в чантата си и започна да търси бинтовете и турникета.

Когато откри това, което й трябваше, отмести поглед към процепа, от който бе изтекла мъзгата. Кръвта на яга. Дървесната жилка, от която тя изтече, наподобяваше тъмна лента върху фона на стената с цвят на пчелен мед и продължаваше до покрива на стаята. После видя, че в стените има още много такива жилки, всички в близост до люлките.

Изправи се, когато кървавите бинтове върху крака на брат й бяха махнати. Тъй като бе не само лекар, но и сестра на Франк, насмалко не припадна, когато видя раната: стърчащо остро парче от бяла кост, разкъсани мускули, подобна на желатин мъртва тъкан. От раната протече тъмна кръв, която започна да се процежда през люлката.

Кели изведнъж усети, че й прилошава. Звуците около нея станаха едновременно по-тихи и по-остри. Зрителният й периметър се стесни и пред очите й остана единствено неподвижната фигура, лежаща в люлката. Това не е Франк, опита се да си внуши. Друга част от разума и обаче бе наясно с истината. Брат й бе обречен. Очите й се изпълниха със сълзи и тя глухо изстена.

Коуве я прегърна през рамо, за да я успокои.

— Мили Боже… моля те… — промълви Кели.

Шаманът, без да и обръща внимание, започна намръщено да оглежда раната. Лицето му изразяваше решителност. Напълни шепа с гъстата червена мъзга с цвят на вино и намаза раната с нея.

Франк веднага реагира. При това бурно. Подскочи, сякаш бе го докоснал оголен електрически кабел. Извика, но викът му бе глух и животински.

Кели се измъкна от ръцете на Коуве.

— Франк!

Шаманът я погледна. Промърмори нещо на своя език и се отмести. Не се опита да и попречи да се приближи до Франк.

Кели стисна ръката на брат си. Той утихна неподвижно в люлката. Тя реши, че е мъртъв. Надвеси се над него и започна да плаче.

Гръдният му кош обаче продължи да се издига и отпуска. Дишаше, макар и тежко.

Беше жив.

Тя с облекчение падна на колене. Раните му се оказаха пред очите й. Огледа ги в очакване на най-лошото. Бе готова да извади нови бинтове.

Те обаче се оказаха излишни.

Там, където мъзгата бе докоснала обезобразената плът, се бе образувала плътна кора. Поразена, тя докосна странното вещество. Не бе лепкаво, а кожесто и стегнато, подобно на някаква естествена превръзка. Погледна удивено шамана. Кървенето бе спряло.

— Яга реши, че е достоен — прошепна шаманът. — Ще оздравее.

Изумена, Кели остана безмълвна, когато шаманът започна да обработва по същия начин и другия крак.

— Не мога да повярвам на очите си — каза със задавен от мъка глас.

Коуве отново я прегърна.

— Познавам поне петнайсет различни растения с кръвоспиращи функции, но никога не бях виждал нещо подобно.

Тялото на Франк потрепери отново, докато мажеха с мъзга и втория му крак.

Шаманът огледа набързо резултатите от работата си и се обърна към тях.

— Отсега нататък яга ще го закриля — произнесе с тържествен глас.

— Благодаря! — бе силно развълнувана Кели. Дребният индианец обърна отново поглед към брат и.

— Той е вече бан-али. Един от Избраните.

Кели се намръщи. Шаманът продължи:

— Длъжен е да служи на яга по всякакви начини за вечни времена.

След тези думи се обърна. Преди това обаче изрече още нещо на родния си език. Нещо, което прозвуча като заплаха.

Когато се отдалечи, Кели се взря недоумяващо в професора. Той поклати глава.

— Успях да разбера само една дума — бан-и.

— Какво означава?

— Роб.

15.Здравеопазване

16 август, 11:43 ч.

Болнична стая на института „Инстар“, Лангли, щата Вирджиния

Досега Дорийн никога не бе изпадала в такова отчаяние. Внучката й бе потънала в чаршафи и възглавници. Момиченцето бе на системи, свързани с различни хранителни устройства и с монитори. Дорийн, макар и в защитно облекло, можеше да чуе писуканията и другите звуци, издавани от разнообразната апаратура, събрана в дългото тясно помещение. Малката Джеси не бе единствената обитателка тук. През последния ден болестта бе засегнала още пет деца.

Колко други деца щяха да се разболеят през следващите дни? Дорийн си спомни компютъра на епидемиолога и червеното петно, разляло се върху цялата територия на САЩ. Заболявания бяха регистрирани вече и в Канада. Бяха се заразили и две деца от Германия, прекарали ваканцията си във Флорида.

Дорийн прецени, че мрачният модел на доктор Алвизио се бе оказал дори прекалено оптимистичен. Тази сутрин бе научила за нови случаи на заболяването в Бразилия, този път вече здрави пълнолетни хора. За разлика от децата не вдигаха висока температура. Ставаха обаче жертва на бързодействащи злокачествени тумори като тези, които бяха открити в тялото на Кларк. Дорийн вече бе възложила на някои от изследователите да се заемат с тях.

Точно в този момент обаче имаше други грижи.

Бе седнала на стол, разположен до леглото на Джеси. Внучката й гледаше детска програма, предавана по телевизията. Не се смееше и дори не се усмихваше. Погледът й бе втренчен, като на робот, а косата й бе потна и сплъстена.

Дорийн нямаше как да я успокои. Пластмасовото защитно облекло бе безлично и излъчваше хладина. Можеше само да стои на пост до детето, колкото то да разбере, че не е само, и да вижда едно познато му обично лице. Тя не бе обаче майка на Джеси. Винаги, когато се отвореше вратата, малката поглеждаше към нея, за да разбере кой влиза. Очите му за миг се изпълваха с надежда, последвана веднага от разочарование. Влизаха сестри и лекари. Не и майка и.

По едно време Дорийн усети, че и самата тя започна да поглежда твърде често към вратата с надеждата оттам да се появи Маршал и да и съобщи вести за Кели и Франк. Бразилският армейски хеликоптер бе излетял от Ваувай преди няколко часа. Спасителите вероятно бяха открили експедицията. Навярно Кели вече летеше насам.

Нямаше никакви вести за това обаче. Чакането ставаше мъчително.

Джеси започна да чопли парчето лента, с което на ръката й бе прикрепен абокат5.

— Миличка, не го пипай — помоли Лорийн и отмести ръката на детето.

Джеси въздъхна и потъна отново във възглавниците.

— Къде е мама? — попита за кой ли път. — Искам мама!

— Скоро ще бъде тук, миличка. Южна Америка обаче е далеч. Защо не се опиташ да поспиш?

— Боли ме устата — простена Джеси.

Лорийн подаде на Джеси чаша със сламка. Съдържаше плодов сок, в който бе разтворено обезболяващо средство.

— Пийни си малко и няма да те боли.

По устната кухина на детето вече имаше афти, предизвикани от високата температура. В близост до устните се бяха превърнали в язви върху лигавицата. Съвсем определено бяха симптоми на заболяването. Вече нямаше съмнение, че Джеси бе станала негова жертва.

Детето отпи от сока и леко се намръщи.

— Не ми харесва. Не е като сока, който ми дава мама.

— Знам, мила, но ще се почувстваш по-добре.

— Има друг вкус… — намръщи се отново Джеси и отмести поглед към телевизионния екран. Дорийн и внучката й замълчаха. Едно дете в другия край на стаята изплака. Непрестанните реплики на танцуващата мечка от екрана издаваха тенекиен звук.

Колко още деца щяха да се разболеят? Колко още щяха да умрат?

Херметизираната врата зад гърба й се отвори. В стаята влезе масивна фигура със защитно облекло и кислородна маска. Насочи се към нея и през маската разпозна лицето на съпруга си. Веднага се изправи.

— Маршал…

Той й даде знак да седне, отиде до стената и включи маркуча, свързан с маската му, в един от накрайниците за подаване на въздух. Едва след това отиде при детето.

— Дядо! — извика Джеси и с мъка се усмихна. Тя изпитваше особени чувства към него. Единственият човек, който в нейното съзнание заместваше баща и. Гледката бе трогателна.

— Как е моята малка красавица? — попита Маршал и се наведе, за да разроши косите й.

— Гледам Мечока Бобо.

— Така ли? Забавен ли е? Тя кимна утвърдително.

— Ще ти направя компания. Отмести се мъничко.

Думите му зарадваха Джеси. Тя се премести малко встрани, за да му даде възможност да седне в края на леглото. Прегърна я. Гушна се радостно в него и продължи да гледа към екрана.

Дорийн погледна мъжа си в очите.

Той леко разтърси глава.

Тя се смути. Какво искаше да и каже с този жест? Включи радиостанцията на костюма, за да може да разговаря с Маршал шепнешком, без Джеси да ги чуе.

— Как е Джеси? — попита Маршал. Дорийн се доближи до него.

— Температурата и спадна на 38 градуса, обаче лабораторните анализи са тревожни. Белите кръвни телца намаляват, а равнището на билирубина се увеличава.

— Това втората фаза ли е? — попита той със страдалчески глас.

Дорийн усети, че гласът й трепери. Тъй като вече разполагаха с данни за болестта, можеха да предсказват развитието й. Втората фаза настъпваше, когато болестта преминаваше от висока температура към анемия с кръвоизливи и гадене.

— Утре ще разберем това — каза Лорийн. — Ако не тогава, най-късно вдругиден всичко ще се изясни.

И двамата чудесно знаеха какво ще стане по-нататък. При повече грижи втората фаза можеше да се проточи три или четири дни. После следваше трета фаза, която продължаваше само ден. Гърчове и мозъчен кръвоизлив. Четвърта фаза нямаше.

Лорийн погледна малкото момиченце, гушнало се в дядо си. По-малко от седмица… Толкова време оставаше на Джеси.

— Кажи ми какво става с Кели? Евакуираха ли я вече? Кога ще се прибере у дома?

Не чу никакъв отговор по радиото. Погледна съпруга си въпросително в очите. Той направи кратка пауза, преди да и отговори.

— Не са ги открили. Спасителният хеликоптер достигнал района, където трябвало да се намират според сигнала на Джи Пи Ес-а. Не намерили обаче никого.

Стомахът й се сви на топка.

— Как така?

— Не знам. Непрестанно се опитваме да установим контакт с тях чрез спътник, но нищо не се получава. Проблемът със свързочното им оборудване сигурно все още не е решен.

— Продължават ли да ги издирват по въздуха?

— Хеликоптерът бил принуден да се върне. Не му стигнало горивото.

— Маршал…

Той я хвана за ръката.

— Когато презареди, ще се върне веднага. Ще лети през нощта и ще ги търси чрез инфрачервени уреди за нощно виждане. Утре в търсенето ще се включат още три хеликоптера, включително и нашият „Команч“. Ще ги открием.

Лорийн изтръпна. Децата и… Всичките и деца…

— Бобо наистина е много смешен! — каза Джеси и посочи екрана с ръка.

13:05 ч.

Амазонската джунгла

Натан се спусна по двайсетметровата въжена стълба, която водеше към жилището им. Триетажната постройка бе разположена в клоните на древен дъб от кредния период. Преди това, непосредствено след като Кели и професорът отведоха Франк в болницата, две жени от племето поканиха групата да отиде в края на горичката. С жестове обясниха на пришълците, че жилището над главите им бе предназначено за тях.

Сержант Костос отначало не се съгласи. Редник Карера обаче го разубеди със силен аргумент:

— Там, горе, ще ни бъде по-лесно да се защитим. Ако останем на земята, ще бъдем съвсем уязвими. Рекат ли гигантските котки да дойдат през нощта…

Костос я прекъсна. Нямаше нужда да го убеждава повече.

— Добре, добре. Да се преместим горе, пък там ще решим как да се отбраняваме.

Натан реши, че подобни предпазни мерки са излишни. Още при пристигането им индианците не скриха любопитството си, но се държаха на разстояние. Наблюдаваха ги само от края на джунглата и от прозорците. Но все още не можеше да свикне с мисълта, че същите тези спокойни хора бяха изпратили срещу тях чудовищата, които унищожиха половината от експедицията им. Впрочем подобна двойнственост бе напълно в стила на много местни племена. В началото бяха враждебни и сурови към чужденците, но после, когато свикнеха с тях, се държаха като съвсем мирни и открити хора.

Независимо от това много от техните другари бяха загинали от ужасна смърт поради вината, макар и косвена, именно на това племе. В гърдите на Натан кипеше гняв. Не бе забравил и съдбата на Кларк, и вероятно и на мнозина от експедицията на баща му, държани като заложници в течение на дълги години. В качеството си на антрополог можеше да прояви разбиране към тези странни хора. В качеството си на син обаче нямаше как да не изпитва обида и гняв.

В същото време те оказваха помощ на Франк. Професор Коуве, след като се завърна от дървото с бяла кора, съобщи, че шаманът и Кели успели да стабилизират състоянието му. Това бе една от малкото добри новини, които научиха. Коуве не се задържа дълго при тях, тъй като бързаше да се завърне при гигантското дърво. Професорът използва случая, за да размени погледи с Натан. Личеше му, че е все още разтревожен независимо от помощта, която племето им оказваше в момента. Натан се опита да го разпита, но професорът го спря с жест.

— По-късно ще поговорим — обеща му той.

Натан стигна последното стъпало на въжената стълба и скочи на земята. До основата на дървото бяха застанали двамата рейнджъри и Мани. Тортор се бе прилепил до господаря си. Останалите членове на тяхната намаляваща група — Дзейн, Ана и Олин — останаха на дървото и се занимаваха с поправката на свързочното оборудване.

Мани кимна на Натан.

— Аз ще остана тук на пост — съобщи Костос на Карера. — Ти заедно с Мани огледайте околността. Опитайте се да разберете нещо повече за това място.

Карера кимна и се зае с изпълнението на заповедта. Мани я последва.

— Хайде, Тортор, да вървим. Костос забеляза появата на Натан.

— Ти какво правиш тук, Ранд?

— Опитвам се да свърша някаква работа — обясни Натан и кимна към разположената на стотина метра от тях колиба. — Докато има слънце и слънчевите панели функционират, ще се опитам да открия някаква информация в компютъра на баща си.

Костос се намръщи, когато погледна колибата, но кимна утвърдително. По погледа му Натан разбра, че преценява доводите за и против. В този момент всякаква информация можеше да се окаже от жизнено важно значение.

— Бъди внимателен — предупреди сержантът.

— Ще внимавам — успокои го Натан и намести пушката си през рамо. После тръгна към откритото пространство.

Там се бяха събрали дечица. Някои от тях го сочеха с пръст и нещо си говореха. Други деца тръгнаха зад Мани и Карера, като се държаха на разстояние от Тортор. Странното племе започна да се занимава с обичайната си дейност. Някои жени носеха вода от потока, пресичащ поляната. Жилищата по върховете на дърветата се оживиха. Върху каменни плочи бяха запалени огньове за приготвяне на храна. Стара жена се зае с направата на свирка от костта на сърна. Звукът й бе едновременно и приятен, и плашещ. Двама мъже с лъкове преминаха покрай Натан и му кимнаха едва забележимо. Държането на племето наведе Натан на мисълта, че макар и изолирано, то бе имало допир с бели мъже и жени. С оцелелите членове на експедицията на баща му.

Наближи колибата и отново видя тоягата на баща си, подпряна до вратата. Останалата част от света с нейните тайни за миг изчезна от съзнанието му. В сърцето му остана само един въпрос: Какво се е случило с баща ми?

Хвърли поглед върху временното жилище на спътниците си на дървото и влезе вътре. Отново усети миризмата на плесен. Стори му се, че влиза в древна гробница. Лаптопът върху масата бе все още разтворен, както го бе оставил. Възприе сиянието му като светлината на фар.

Когато се доближи до компютъра, забеляза, че програмата за защита на екрана представляваше множество от малки движещи се картинки. Очите му се изпълниха със сълзи. Картинките представляваха фотографии на майка му, друга част от миналото. Вгледа се в усмихнатото й лице. На една от фотографиите тя бе коленичила до малко индианче. На друга върху рамото й имаше маймунка капуцин. На трета прегръщаше малко момченце, бяло дете, облечено в носия на племето банива. Това бе той, тогава на шест години. Усмихна се, но сърцето му насмалко не се пръсна от вълнение. Въпреки че нямаше нито една снимка с баща му, Натан усещаше неговото присъствие. Стори му се, че е застанал като дух над рамото му и наблюдава екрана заедно с него. Дотогава никога не бе усещал така силно загубата на своето семейство.

След малко посегна към мишката. Програмата за защита на екрана изчезна и на нейно място се появи типично компютърно изображение. По екрана бяха наредени малки иконки. Започна да чете названията на файловете. „Растения“, „Племенни обичаи“, „Клетъчна статистика“… Твърде много информация. Щеше да му отнеме най-малкото дни да се запознае с нея. Един файл обаче привлече вниманието му. Иконката представляваше малка книга. Под нея пишеше „Дневник“.

Натан натисна иконката и се отвори файл.

Бе дневникът на баща му. Първият запис бе направен на 24 септември. Деня, в който експедицията навлезе в джунглата. Натан видя, че всеки ден бе записано нещо. Понякога не повече от едно-две изречения наистина. Баща му бе педант. „Живот, който не е бил предмет на осмисляне, не си заслужава да се изживява“, бе казвал често на Натан.

Прескочи част от записите и се ориентира към една конкретна дата. Откри я. Шестнайсети декември. Деня, в който експедицията на баща му изчезна.

Натан затаи дъх и продължи да чете. Надвесен над лаптопа, усети как по веждите му започват да се стичат капчици пот. Прекара следващите няколко часа в четене на записи, правени в различни дни и години, в отваряне на други файлове, в разглеждане на рисунки и на дигитални фотографии. Постепенно разбра какво се бе случило с експедицията.

Започна да го обхваща напрежение, докато четеше. Ужасът от миналото се сля с ужаса от настоящето. Натан разбра, че истинските опасности за тяхната експедиция тепърва предстояха.

17:55 ч.

— Онзи човек там какво прави? — обърна се Мани към редник Карера.

— Къде?

Мани посочи един от индианците бан-али, вървящ покрай потока и метнал дълго копие на рамо. На оръжието бяха нанизани няколко парчета сурово месо.

— Дали няма да приготвя вечеря? — изказа предположение рейнджърката.

— За кого?

Заедно с Карера посветиха целия си следобед в оглед на селището. Придружаваше ги Тортор. Котката привличаше любопитството на много хора, които все пак предпочетоха да се държат на разстояние от нея. Карера начерта груба карта на селището и на земите около него.

— Това е разузнавателна информация. В случай че домакините ни отново се настроят враждебно към нас.

В момента заобикаляха гигантското дърво с бяла кора. Намираха се точно на мястото, където потокът се срещаше с чудовищните корени на дървото. Решиха, че водата бе размила горния пласт на почвата и оголила още повече корените. Те се бяха превърнали в истинска плетеница, която минаваше под ручея и над него, като го обгръщаше отвсякъде.

Индианецът, привлякъл вниманието на Мани, се приведе и започна да се промушва през плетеницата от корени. Очевидно бе се насочил към определено място на потока.

— Хайде да го огледаме по-отблизо — насочи вниманието им Мани.

Карера прибра тефтерчето и стисна оръжието, мятащо дискове. Намръщи се, когато видя огромното дърво. Определено не изпитваше желание да се приближава до него. Все пак тръгна към плетеницата от корени, достигаща ручея.

Индианецът отиде до езерце, обградено отвсякъде от големи и малки корени. Повърхността му бе почти гладка и потрепваше само на отделни места. Той забеляза, че го наблюдават, и ги приветства по универсален начин — с кимване. След това се зае с работата си. Мани и Карера продължиха да го следят от няколко метра разстояние. Тортор приклекна.

Индианецът също приклекна и надвеси копието с късовете кърваво месо над повърхността. Мани присви очи.

— Какво прави…

В този момент няколко малки телца изскочиха от водата и се устремиха към месото. Приличаха на малки сребристи змиорки. Имаха малки челюсти, с които си отхапваха парченца от месото.

— Това са жабообразните пирани — позна ги Карера. Той, също.

— Права си, само дето са още в стадия на попови лъжички. Още не са им израснали задни крака. Имат само опашки и зъби.

Индианецът се изправи, свали късовете месо от копието и започна да ги хвърля във водата. Падането на всеки къс окървавено месо предизвика ожесточена борба в езерото и след малко повърхността му се превърна в кървава каша.

Индианецът наблюдава известно време животинчетата, след което си тръгна обратно, като премина покрай изумената двойка.

Кимна им още веднъж. Погледна ягуара със смес от възхищение и страх.

— Искам да ги огледам по-отблизо — реши Мани.

— Ти откачил ли си, човече?

— Не съм. Искам само да проверя нещо — обясни Мани и се запъти към плетеницата от корени.

Карера не скри недоволството си, но го последва.

Пътеката бе тясна, така че вървяха един зад друг. Последен бе Тортор. Стъпваше внимателно и се оглеждаше. Не престана да маха с опашката си.

Мани достигна обграденото от корени езерце.

— Не се доближавай много-много — предупреди го Карера.

— На индианеца нищо не му направиха. Според мен е безопасно.

Все пак забави ход и спря на метър от брега, като положи ръка върху дръжката на камшика си. Езерото, разположено в корените, бе кристално бистро. Бе поне три метра дълбоко. Мани надникна в него.

Под повърхността плуваха пасажи от създанията. От месото не бе останала и следа, но дъното бе осеяно с оглозгани до блясък кости.

— Това е люпилня, проклета люпилня за риби — установи Мани.

От клоните над езерото от време на време падаха капчици мъзга. Създанията веднага се устремяваха към тях в търсене на храна. Мани успя да ги огледа по-добре, когато се доближаваха до повърхността. Имаха различни размери. Някои бяха съвсем малки, докато у други бяха започнали да израстват крака. Нямаше възрастни екземпляри.

— До едно са малки — прецени Мани. — Не виждам големите създания, които ни нападнаха.

— Сигурно сме ги избили всичките с отровата — предположи Карера.

— Нищо чудно, че не последва второ нападение. Навярно им трябва известно време, за да възстановят армията си.

— Да, що се отнася до пираните, може би… — замисли се Карера, застанала на два метра зад него. — Но само до тях — добави с разтревожен глас.

Мани я погледна. Тя му посочи долната част на дървото, мястото, където могъщите корени се свързваха със ствола. По кората му имаше стотици еднометрови израстъци. От отворите по тях излизаха множество черни насекоми. Пълзяха, чифтосваха се и се биеха помежду си върху кората. Няколко размахваха криле и тихо бръмчаха.

— Скакалците — промълви Мани и отстъпи крачка. Насекомите обаче не им обърнаха внимание и не прекратиха действията си.

Мани отмести поглед към езерото, а после, отново към насекомите.

— Дървото…

— Да?

Мани погледна как поредната капчица мъзга привлече няколко жабообразни създания до повърхността. Разтърси глава.

— Не мога да твърдя с положителност, но ми се струва, че дървото храни тези същества.

Замисли се. Очите му се разшириха, когато започна да открива смущаващи връзки между събитията. Карера забеляза, че лицето му пребледня.

— Какво ти е?

— За Бога, трябва да се махаме по-бързо оттук.

18:30 ч.

Натан, все още седнал пред лаптопа на баща си в колибата, се чувстваше изтощен. Бе препрочел няколко пъти голяма част от записките му, както и няколко научни статии. Заключенията, които започнаха да се оформят в главата му, бяха толкова тревожни, колкото и обнадеждаващи. Премести стрелката на последния запис и прочете финалните редове.

Тази нощ ще проведем опита. Дано Бог да ни пази.

Откъм вратата се чу тихо шумолене и Натан разбра, че Някой е влязъл в колибата.

— Натан, тук ли си? — чу гласа на професор Коуве. Натан погледна часовника си и осъзна, че бе заседнал над компютъра в течение на дълги часове, забравил за съществуването на околния свят. Чувстваше устата си като сух гласпапир. През отвора на вратата слънцето се насочваше към западния хоризонт и късният следобед преминаваше в здрач.

— Как е Франк?

— Какво има? — отвърна Коуве, като видя изражението на лицето му.

Натан поклати глава. Все още не се чувстваше готов за разговор.

— Къде е Кели?

— Навън. Разговаря със сержант Костос. Слязохме от дървото само за да проверим какво става, и да се уверим, че всичко е наред. Какво става тук, долу?

— Индианците не общуват с нас — обясни Натан, отиде до вратата и погледна залязващото слънце. — Приключихме с устройването на къщата в дървото като базов лагер. Мани и редник Карера правят оглед на района.

— Видях ги, когато идвах насам. Какво става с връзката със САЩ?

— Олин каза, че цялата система е разстроена. Вярва обаче, че ще успее да оправи Джи Пи Ес-а, така че да подаде верен сигнал за местонахождението ни. Смята, че това ще стане още тази вечер.

— Това е добра новина — отвърна Коуве с напрегнат глас. Натан усети съсредоточеността му.

— Някакъв проблем ли има?

— Има нещо, което все още не ми е ясно — отвърна смръщено Коуве.

— Може би ще ти помогна. — Натан погледна лаптопа и го изключи от слънчевото захранване. Така или иначе настъпваше нощ и нямаше да получат повече енергия от слънцето. Провери изправността на акумулатора му и взе лаптопа под мишница. — Струва ми се, че вече е време да споделим нещата, които сме научили.

— Ние с Кели затова и слязохме от дървото. И ние имаме новини.

Натан отново долови, че професорът е разтревожен от нещо.

Предположи, че и неговото изражение не е по-различно от това на Коуве.

— Хайде да се съберем.

Двамата излязоха от колибата и се озоваха под лъчите на залязващото слънце. Зарадваха се на лекия повей на въздуха, контрастиращ със застоялия въздух в колибата. Натан отиде при Кели и сержант Костос. Междувременно към тях се бяха присъединили Мани и редник Карера.

На няколко крачки от тях бе застанал индианец от племето. На Натан му бе нужно известно време, за да познае, че това бе техният водач. Бе измил черната камуфлажна боя от тялото си. Върху бронзовите му гърди имаше червена татуировка.

— Разбрах, че Франк се чувства по-добре — Натан се обърна към Кели. В отговор тя му кимна разсеяно.

— Засега да. — Тя забеляза лаптопа под мишницата му. — Успя ли да научиш нещо за баща си?

Натан въздъхна.

— Смятам, че всички трябва да чуете това, което успях да узная.

— Така или иначе време е да си съставим план за действие — настоя сержант Костос. — Скоро ще се стъмни.

— Да се качим горе — предложи Коуве и кимна към постройката на дървото.

Никой не възрази и всички бързо се закатериха по дървото. Тортор остана долу на пост. Натан го погледна, докато се изкачваше. Ягуарът не бе сам. До плетената стълба бе застанал и индианецът. Очевидно бе му възложено да ги охранява.

Когато достигна постройката, Натан видя, че цялата група се бе събрала пред едно общо помещение на най-долния етаж. На двата по-горни етажа имаше по-малки обособени стаи със собствени външни и вътрешни балкони.

Постройката очевидно бе обитавана от някое семейство, изнесло се от нея заради тяхното настаняване. Бе оставило там голяма част от покъщнината си: керамични предмети, дървени кухненски прибори, украшения от пера и цветя, люлки за спане, малки дялани животински фигурки. Дори и миризмата на жилището бе различна от тази на изоставената колиба. Тук миришеше не на мухъл, а на подправки и масла, както и на човешки тела. Ана Фонг се приближи до Натан.

— Една индианка ни донесе храна: плодове, печен ямс и сушено месо.

Натан почувства, че е ожаднял, и захапа един от сочните плодове. По брадичката му потече струйка сок. Той я избърса с опакото на ръката си.

— Олин успя ли да оправи Джи Пи Ес-а?

— Все още го оправя — отвърна му Ана унило. — Ако съдя по ругатните му, още не е успял.

Откъм вратата се разнесе гласът на Костос:

— Заповядайте!

Групата се насочи към общото помещение. Вътре имаше подноси с храна и дори няколко паници с тъмна течност с ухание на алкохол.

— Касири! — възкликна изненадано Коуве, след като видя съдържанието на една от паниците.

— Какво е това? — запита Костос, след като се отстрани от вратата.

— Местна бира — поясни Натан. — Алкохолна напитка, известна на много тукашни племена.

— Бира ли? — Очите на сержанта светнаха. — Наистина ли?

Коуве наля част от кехлибарената течност в чаша. Натан забеляза, че по повърхността на паницата плаваха лигави късчета маниока. Професорът подаде чашата на сержанта.

Той я помириса, намръщи се, но въпреки това отпи голяма глътка.

— Уф! — Поклати глава неодобрително.

Натан си наля чаша и отпи малко от течността. Мани направи същото.

— Вкусът й наистина е особен — обясни Натан. — Местните жени дъвчат маниока и после я изплюват в паница. Ензимите в слюнката им ускоряват ферментационния процес.

Костос отиде при паницата и изля съдържанието на чашата си в нея.

— Някой ден ще изпия един „Будвайзер“ — зарече се той. Натан повдигна рамене.

Останалите отпиха по малко и започнаха да се отпускат по плетените рогозки върху пода. Всички изглеждаха крайно уморени. Един здрав сън щеше да им дойде добре.

Натан постави лаптопа върху каменна делва.

След като го отвори и включи, Олин го погледна с интерес.

— Може би тук ще намерим някои здрави схеми, с които да поправя свързочното оборудване. — Той се премести до Натан.

— Този компютър е на пет години и не вярвам да откриеш в него нещо, което да ти свърши работа. А пък точно сега съдържанието му е по-важно за собственото ни оцеляване.

Думите му привлякоха вниманието на всички.

— Разбрах какво се е случило с предишната експедиция. Ако не искаме да ни сполети същото, ще трябва да извлечем поука от техния опит.

— Какво е станало с тях? — попита Коуве.

Натан си пое дълбоко въздух и след това кимна към отворения лаптоп.

— Всичко е записано тук. Експедицията на баща ми чула слухове за съществуването на бан-али и попаднала на индианец, който им обещал да ги отведе при племето. Баща ми не удържал на изкушението да открие ново племе и се отправил на път. Два дни по-късно експедицията му била нападната от същите мутанти, които нападнаха и нас.

Мани вдигна ръка като ученик.

— Открих къде развъждат тези гадини. Или поне пираните и скакалците. — Той съобщи какво бяха открили с редник Карера. — Имам вече и теория за тези животни.

— Нека преди да се заемем с теории и хипотези, се запознаем с доказаните факти — прекъсна го Коуве и се обърна към Натан: — Продължавай. Какво са преживели след нападението?

Натан отново пое въздух. Не му бе лесно да говори по този въпрос.

— Загинали всички членове на експедицията с изключение на баща ми, Джерълд Кларк и други двама души. Следотърсачите на бан-али ги пленили. Баща ми успял да проведе разговор с тях и да ги убеди да им пощадят живота.

Ако съдя по записките му, езикът на бан-али е близък до яномамо.

— Действително има прилика — потвърди Коуве. — Колкото и изолирано да е живяло това племе, бял човек, говорещ езика им, е нямало как да не ги впечатли. Не се учудвам, че баща ти и другите са били пощадени.

Без да е имало особена полза от това, помисли си Натан и продължи:

— Хората получили най-различни наранявания, но веднъж оказали се тук, раните им започнали да зарастват. При това сякаш по чудотворен начин, както се изразява баща ми. Откритите рани зараснали, без по тях да останат белези. Счупените кости зараснали за по-малко от седмица. Дори хроничните заболявания, като сърдечния шум на един от членовете на експедицията, изчезнали. Най-удивително обаче било случилото се с Джерълд Кларк.

— Навярно имаш предвид ръката му — уточни Кели и седна по-удобно.

— Именно. Няколко дни след пристигането им тук осакатеният му крайник започнал да кърви и в края му се появило туморно образувание. Представлявало набор от недиференцирани клетки. Решили, че е злокачествено, и че трябва да го изрежат. Нямали обаче инструменти. След няколко седмици забелязали, че туморът променя формата си. Започнал да се удължава и по повърхността му се образувала кожа.

— Ръката е започнала да се регенерира! — възкликна Кели с разширени от удивление очи.

Натан кимна утвърдително и се зае с компютъра. Върна се на запис отпреди три години и започна да чете.

Днес с доктор Чандлър стигнахме до извода, че туморът на Кларк е всъщност непозната досега регенерация. Решихме да не предприемаме опити за бягство, преди да видим как ще приключи всичко това. Наблюдаването на това чудо си заслужава риска. Бан-али ни позволяват да се разхождаме из долината, но не и да я напуснем. А и поне засега бягството изглежда невъзможно, като знаем, че гигантските котки продължават да се разхождат в съседната долина.

Натан се намести по-удобно и отвори нов файл. Върху монитора се прояви груба рисунка на ръка и горната част на тяло.

— Баща ми продължил да документира промените. Недиференцираните клетки постепенно се превърнали в кости, мускули, нерви, кръвоносни съдове, косми и кожа. Пълното регенериране на ръката отнело осем месеца.

— Какво го е причинило?

— Според баща ми мъзгата на дървото яга.

— Яга значи… — повтори с кимане Кели.

— Няма защо да се учудваме, че бан-али боготворят това дърво — отбеляза Коуве.

— Какво представлява дървото яга? — попита Дзейн от един ъгъл, като за пръв път показа интерес към разговора.

Коуве ги информира за видяното от него и от Кели в болничната хралупа на гигантското праисторическо дърво.

— Раните на Франк зараснаха почти мигновено — съобщи им той.

— И това не е всичко — добави Кели, като се настани по-близо до монитора. — През целия следобед следях състоянието на червените му кръвни телца с хематокритова тръба. Равнището им се увеличава главоломно, сякаш нещо стимулира костния му мозък да произвежда много кръвни телца на мястото на изгубените. При това с фантастична скорост. Никога досега не бях виждала подобна реакция.

Натан отвори още един файл.

— Обяснението се крие в мъзгата. Групата на баща ми успяла да я дестилира и да и направи анализ с помощта на хартиен хроматограф. Установили, че както мъзгата на копаловото дърво е богата на въглехидрати, така мъзгата на дървото яга е богата на белтъчини.

— На белтъчини? — изуми се Кели.

— Причинителят на заболяването не беше ли някакъв белтък? — попита Мани. Кели кимна утвърдително.

— Да, прион. Белтък със силни мутагенни свойства — поясни и се обърна към Мани: — Ти май каза, че имаш някаква теория за пираните и скакалците?

— Според мен и те са зависими от дървото яга. Скакалците живеят в кората му, в образувания, наподобяващи гнезда на оси. А пък развъдникът на пираните представлява езерце, обградено от корените на дървото. В него капе мъзга. Струва ми се, че именно тя предизвиква мутациите им, докато са още в ранна фаза на развитие.

— Баща ми също изказва подобно предположение — въздъхна тихо Натан. Всъщност в компютъра имаше много файлове, посветени именно на тази тема. Натан просто не бе разполагал с достатъчно време, за да ги прочете.

— А гигантските котки и каймани? — попита Ана.

— Предполагам, че и те са резултат на целенасочени мутации — продължи Мани. — Навярно са били предизвикани преди много поколения, като сега тези огромни зверове могат да се възпроизвеждат в този си вид сами, без да се нуждаят от помощта на мъзгата.

— Защо в такъв случай не напускат района? — зададе пореден въпрос Ана.

— Възможно е тук да ги задържа някакъв заложен в тях биологичен ограничител.

— Да не би да искаш да кажеш, че дървото съзнателно е създало тези видове? — каза подигравателно Дзейн.

— Знае ли човек? Може би става дума не за съзнание, а за еволюционен натиск.

— Това е невъзможно — оспори Дзейн и поклати глава.

— Не бих казал. Подобни явления вече са ни известни. Мравешкото дърво например.

Натан си спомни как мравките бяха нападнали сержант Костос. Спомни си, че стъблото и клоните на дървото бяха кухи, за да могат да приютят мравешката колония, и отгоре на това я хранеха със своята мъзга. В замяна мравките защищаваха с все сили дома си от посегателствата на растения и животни. Започна да разбира накъде биеше Мани. Сходството определено бе налице.

— В случая сме свидетели на симбиоза между растения и животни — продължи Мани. — Създали са помежду си сложни взаимоотношения, при които си помагат взаимно.

В разговора се намеси Карера, застанала на пост до прозореца. Зад гърба й бавно залязваше слънцето.

— Има ли значение как са се появили тези животни? Можем ли да разберем как да ги избегнем, ако ни се наложи да си пробиваме път през долината?

Натан отговори на въпроса й.

— Тези същества могат да бъдат контролирани.

— Как?

Той махна към лаптопа.

— На баща ми му трябвали години, за да научи тайните на бан-али. Племето успяло да създаде прахообразни вещества, които могат при необходимост да привличат или да отблъскват тези същества. Това го видяхме при скакалците, но то може да се направи и с пираните. Чрез химически вещества, разтворени във водата, тези иначе кротки животни могат да станат крайно агресивни. Баща ми смята, че става дума за някаква хормонална съставка, която кара пираните да напуснат територията си и да нападат безразборно.

— Извадихме късмет, че успяхме да изтребим толкова много възрастни екземпляри за кратко време — внесе успокоение Мани. — Докато израснат нови попълнения, ще мине време. Това е едно от неудобствата на биологичните отбранителни системи.

— Може би именно поради това бан-али поддържат в готовност няколко различни вида такива същества — досети се Карера. — За да разполагат непрекъснато с резерви.

— Права си, разбира се. Трябваше да съобразя — упрекна се Мани.

— Какво ще кажеш за гигантските каймани и котки? — додаде Карера към Натан.

— Часовои са, както предположихме. Функцията им е да защищават периметъра. Охраняват пътищата, по които може да се проникне в сърцето на територията им. Дори и ягуарите обаче могат да бъдат укротени, ако покриеш тялото си с разтвор от един черен прах. С помощта на този разтвор бан-али се движат безпрепятствено сред тях. Предполагам, че, подобно на изпражненията на кайман, този състав действа като репелент на гигантските котки.

— Значи боята върху тялото на нашия водач не е имала само камуфлажна функция — отбеляза Мани.

— Как можем да се снабдим с този репелент? — попита Костос. — Как се получава?

— Получава се от дървото — осведоми ги Коуве. През цялото времетраене на разговора не бе помръднал. Само пребледнявате все повече и повече.

Натан бе изненадан от бързия отговор на професора. — Наистина е така. Получава се от кората и листата на дървото. Как се сети?

— Всичко тук е свързано с това праисторическо дърво. Мани бе прав, когато го оприличи на мравешкото дърво. Греши обаче в предположението си относно неговите мравки.

— Какво искаш да кажеш? — озадачи се Мани.

— Мутиралите животни са просто биологични оръдия, които дървото доставя на истинските си работници. Това са бан-али. — Всички мълчаха. Коуве продължи: — Тук именно индианците изпълняват ролята на мравките войници. Дървото неслучайно е назовано „яга“ — местната дума за майка. Дърво, което ражда, което се грижи за теб. Преди безброй поколения, може би още при мигрирането на човека в Южна Америка, племето е попаднало на дървото. Останало е изумено от забележителните му лечебни свойства и е допуснало да изпадне в подчинение от него. Превърнали са се в бан-и, в роби. Сега се намират в сложна система от отношения на взаимна зависимост.

На Натан му стана много неприятно от това сравнение. Човешки същества, използвани като мравки.

— Тази гора е праисторическа — развиваше хипотезата си професорът. — Нищо чудно да съществува още от времената на Пангея6, когато Южна Америка и Африка са били части от един континент.

Вероятно това дърво вече е съществувало, когато хората започнали да се придвижват на два крака. По цял свят съществуват стотици митове за подобни дървета. Дървета, които полагат майчински грижи за теб. Едва ли това е била първата подобна среща.

Всички се умислиха. Натан прецени, че дори баща му не бе екстраполирал историята на дървото по този начин. Това, което чу, го смути.

Сержант Костос премести своята карабина М — 16 на другото си рамо.

— Хайде засега да прекратим уроците по история. Според мен трябва да изработим алтернативен план. Да видим как да се измъкнем оттук, ако не успеем да установим радиовръзка.

— Сержантът е прав — обади се Коуве. — Ти не ни каза всичко, Натан. Каква е била по-нататъшната съдба на баща ти и хората му? Как е успял да избяга Джерълд Кларк?

Натан пое дълбоко въздух и отиде при компютъра. Включи последния запис и започна да чете на глас.

Натан се омести от лаптопа и се обърна към спътниците си:

— Не само Джерълд Кларк, всички се опитали да избягат. Единствено Кларк обаче успял да стигне до цивилизования свят.

— Значи всички са направили опит — промълви Кели.

— Да — потвърди Натан. — Придружавала ги е дори една жена от племето. Опитна следотърсачка на име Елиа. Влюбила се в Кларк и се оженили. Той я взел със себе си.

— Какво се случило с тях? — заинтересува се Ана.

— Това е последният запис. Друго няма.

— Значи не са успели… — отбеляза тъжно Кели. — Само Кларк се е измъкнал.

— За повече подробности бих могъл да се обърна към Дакий — допусна Коуве.

— Кой е Дакий?

— Индианецът, който ни доведе дотук. Поназнайвам езика на бан-али, а и той знае малко английски. Ще се опитам да науча какво е станало с другите, да разбера как са загинали.

Натан кимна утвърдително, макар да не бе убеден, че желае да научи подробности за това.

— Кое обаче ги е накарало да избягат именно в онази нощ? — обади се Мани. — Защо записът създава впечатлението, че не са могли да си позволят да чакат повече?

Натан пое дълбоко въздух.

— Точно по този повод исках да споделя с всички вас. Баща ми стигнал до някои тревожни изводи относно бан-али. Научил нещо, което решил, че трябва на всяка цена да съобщи на света.

— Какво? — попита Коуве. Натан се замисли как да започне.

— Едва след като поживял доста време с бан-али, баща ми започнал да прави обобщения. Забелязал, че това изолирано племе в някои отношения започнало значително да изпреварва останалите индианци от голяма Амазония. Изобретили например лоста и колелото. Някои от къщите дори имат примитивни асансьори, като използват големи камъни за тежести и противотежести. Бил впечатлен и от други достижения, които му се сторили съвсем неуместни за техния начин на живот. Заделил голяма част от времето си за изучаване на начина на мислене на бан-али, както и на начина, по който възпитават децата си. Бил изумен от откритията си.

— А какво се случило по-нататък? — полюбопитства Кели.

— Джерълд Кларк се влюбил в Елиа. Оженили се през втората година на пленничеството. На третата година тя забременяла, а на четвъртата година родила. — Натан спря за миг и огледа спътниците си. — Детето се родило мъртво. Обезобразено от мутации. Както се изразява баща ми, представлявало генетично чудовище.

Кели сякаш се присви от страх. Натан кимна към лаптопа.

— В тези файлове има много повече подробности. Баща ми и лекарят на групата стигнали до ужасяващ извод. Дървото можело да предизвиква мутации не само в низшите видове. С течение на годините започнало да променя самите бан-али. Подобрило познавателните им способности, рефлексите им, дори и зрението им. Външно останали непроменени, но то предприело усъвършенстване на вида. Баща ми предположил, че бан-али започнали да се отдалечават от човешкия род в генетично отношение. Едно от нещата, обособяваши отделните видове, е неспособността им да образуват общо поколение.

— Имаш предвид мъртвороденото дете… — обади се пребледнял Мани. Натан кимна утвърдително.

— Баща ми стигнал до извода, че бан-али били на път да напуснат вида „Хомо сапиенс“, да се обособят като отделен вид.

— Боже мой! — възкликна Кели.

— Именно заради това решили, че трябва да избягат незабавно. За да не допуснат увреждането на човечеството в тази долина.

В продължение на минута всички останаха безмълвни.

— Какво ще правим? — наруши мълчанието Ана с изплашен глас.

— Ще накараме това скапано Джи Пи Ес да заработи — избухна Костос. — След това ще се изнесем по живо, по здраво от това шибано място.

— Междувременно ще трябва да съберем колкото се може повече прах за приготвяне на репелент — добави Карера.

Кели се изкашля и се изправи.

— Всички май забравихме едно нещо. Забравихме болестта, която се разпространява из американския континент. Как да й противодействаме? — тя се обърна към Натан: — В бележките на баща ти говори ли се за някаква заразна болест?

— Не. Като се имат предвид лечебните свойства на дървото яга, всички тук са се радвали на невероятно здраве. Намеква се обаче, че съществува табу. Че нито един от Избраните, разбирай бан-али, не трябва да напуска племето. Над всекиго, който го напусне, и над всички, които той срещне, тегнело проклятие. Баща ми решил, че това е просто мит, който да плаши местните хора.

— Над всекиго, който го напусне, и над всички, които той срещне, тегнело проклятие — повтори Мани. — Та това звучи точно като описание на нашия случай!

— Ако това наистина е вярно, как все пак се е появила тази болест? Кое е изпълнило внезапно тялото на Кларк с тумори? Кое го е направило заразен? — разсъждаваше на глас Кели.

— Допускам, че съществува някаква връзка с лечебната мъзга на дървото — допусна Дзейн. — Може би именно тя не позволява на болестта да се развихря тук. Ще трябва да съберем доста мъзга, преди да си тръгнем.

Кели не обърна внимание на тези думи на Дзейн и продължи съсредоточено:

— Има нещо съществено, което пропускаме… Нещо, което не можем още да проумеем…

Натан остана с усещането, че никой не я чу.

— Може би ще успея да науча от Дакий нещо за съдбата на другите, както и за тази тайнствена болест — успокои я Коуве.

— Добре. Значи засега имаме план за действие — приключи разговора застаналият до вратата сержант Костос. След това възложи задачи на всички. — Олин ще се опита да оправи Джи Пи Ес-а. Призори Коуве и Ана в качеството си на специалисти по индианските въпроси ще започнат да работят като разузнавачи. Трябва да се стремят да съберат колкото се може повече информация. Мани, Карера и аз ще се опитаме да разберем къде е складиран прахът за правене на репелент. Дзейн, Ранд и Кели ще наблюдават Франк и ще имат готовност бързо да го евакуират при необходимост. Когато влезете в дървото, вземете проба от лечебната мъзга.

Никой не възрази. Дори и да бяха безполезни усилията им, поне нямаше да имат време да се замислят за ужасите, криещи се в древната долина.

Коуве се изправи.

— Е, аз ще тръгвам. Ще се опитам да си поговоря с Дакий, докато е сам.

— Ще дойда с теб — пожела Натан.

— А пък аз ще отида да проверя как е Франк, преди да е станало съвсем тъмно — заяви Кели.

Тримата излязоха от общото помещение и се запътиха към стълбата. Слънцето вече почти се бе скрило. Над долината като тъмен облак бе започнал да се спуща здрач.

Спуснаха се мълчаливо по стълбата. Всеки си мислеше за свои работи. Натан достигна пръв земята и помогна на Коуве и Кели да слязат. Тортор се доближи и подуши Натан. Той разсеяно почеса ягуара зад ухото.

На няколко метра от тях бе застанал индианецът на име Дакий.

Коуве тръгна към него.

Кели отправи поглед към дървото яга. Най-високите му клони все още бяха облени от слънчева светлина. Натан забеляза, че погледът на Кели издава умора.

— Ако ме изчакаш малко, ще те придружа — предложи той.

— Благодаря, не е необходимо. Нищо ми няма. Взех една портативна радиостанция от военните. Ти по-добре си почини.

— Но…

Тя му отвърна с уморен и тъжен поглед.

— Няма да се бавя дълго. Просто трябва да остана няколко минути насаме с брат си.

В отговор Натан кимна с разбиране. Бе сигурен, че бан-али няма да и сторят зло. Не искаше обаче да я оставя насаме с мъката и. Първо, дъщеря и, а сега и брат и… На лицето й бе изписано страдание. Тя отиде до него и стисна ръката му.

— Благодаря ти за подкрепата все пак — прошепна и се запъти към дървото.

Коуве вече бе запалил лулата си и разговаряше с Дакий. Натан потупа Тортор по хълбока и отиде при тях. Коуве се обърна към него.

— Имаш ли снимка на баща си?

— Да, в портфейла си.

— Можеш ли да я покажеш на Дакий? След четири години, прекарани с баща ти, тези индианци би трябвало да са запознати с фотографиите.

Натан повдигна рамене и извади кожения си портфейл. Извади снимка на баща си, обграден от деца в селище на яномамо.

Коуве я показа на Дакий.

Индианецът отметна глава и погледна снимката с широко разтворени очи.

— Керл — каза и потупа снимката с пръст.

— Точно така, Карл — потвърди Коуве. — Какво се случи с него? — попита и повтори въпроса си на яномамо.

Дакий не го разбра веднага. Бяха необходими още няколко реплики, за да се формулира въпросът. Дакий енергично поклати глава и последва оживен диалог на няколко различни диалекта. Двамата разговаряха много бързо и Натан не успя да проследи думите им. След малко Коуве се обърна към него:

— Останалите са били убити. Джерълд успял да избяга от преследвачите. Вероятно опитът му от службата в специалните части му е помогнал да се измъкне.

— А баща ми?

Дакий вероятно разбра думата, Приведе се към фотографията и погледна Натан.

— Ти си син? Ти си човек-син? Натан кимна утвърдително.

Дакий потупа Натан по рамото и се усмихна.

— Син на вишва. Много хубаво. Натан се озадачи и погледна Коуве.

— Вишва означава „шаман“. Баща ти с неговите знания очевидно е бил възприет като шаман.

— Какво се е случило с него?

От устата на Коуве отново се изля смесица от опростен английски и яномамо. Натан отново не разбра нищо.

— Керл? — Дакий отметна глава назад и гордо се ухили. — Мой брат тешари-рин върна Керл под сянката на яга. Беше добре.

— Следотърсачите са го върнали тук?

Коуве продължи да извлича информация от събеседника си. Дакий говореше бързо и Натан не можеше да следи разговора. Най-после професорът се обърна към Натан. Лицето му бе мрачно.

— Какво ти каза?

— Доколкото ми е по силите да схвана думите му, баща ти действително е бил докаран тук. Жив или мъртъв, така и не разбрах. После заради неговото престъпление и в качеството му на вишва му е била сторена голяма чест.

— Каква?

— Бил е отведен при яга и корените й били захранени с тялото му.

— Захранил корените й?

— По моему иска да каже, че тялото му е било използвано като тор.

Натан насмалко не изгуби съзнание. Макар и да знаеше, че баща му е мъртъв, това, което чу, му се стори ужасно за възприемане. Баща му се бе опитал да предотврати израждането на племето бан-али от праисторическото дърво, като бе рискувал живота си, а в крайна сметка бил изяден от проклетата твар.

Дакий продължи да тресе главата си и да се хили като глупак.

— Това много хубаво! Керл остава при яга! Наши нар! Натан бе твърде развълнуван, за да запита какво означава последната дума, но Коуве му я преведе:

— Наши нар означава „завинаги“.

20:08 ч.

Луи бе заел позиция в мрака на джунглата, поставил очила за нощно виждане на лицето си. Слънцето току-що бе залязло и мракът бързо поглъщаше долината. Заедно с хората си бе изчаквал този момент в продължение на часове.

Нямаше да му се наложи да чака още дълго.

Все пак нужно бе да прояви търпение. „Бързай бавно“ — това бе една от неговите максими. Трябваше да приключат с някои последни приготовления, преди да започнат нападението. Продължи да лежи по корем, покрит от папрати. Лицето му бе боядисано с маскировъчна черна боя.

Денят бе наситен със събития. Тази сутрин, само час след изгрев слънце, му се обади неговият агент. Шпионинът му бе все още жив, слава Богу! Агентът го осведоми, че селището на бан-али е разположено в затворена долина, до която може да се стигне единствено през проход в масива от скални хълмове. Това бе чудесно. Всичките му противници щяха да са събрани на едно място.

Единственото препятствие се бе оказала проклетата глутница ягуари. Милата му Цуи обаче успя да открие решение на този досаден проблем. Рано сутринта заедно със специално подбрана група следотърсачи, в която бе включен и неме-цът Брайл, бяха разхвърляли из околността късове отровно месо, съвсем прясно и кървящо. Цуи бе натрила всички парчета месо с ужасна отрова, лишена от вкус и миризма, но убиваща при първото близване. Глутницата, вече настървена от сблъсъка с рейнджърите, не успя да удържи на изкушението. Огромните зверове изпаднаха в блажен сън, от който така и нямаше да се събудят. Няколко от котките, изпълнени с подозрение, не бяха докоснали месото. С помощта на устройства за нощно виждане и на въздушни пушки, заредени с отровни стрели, Цуи и хората й ликвидираха тези последни заинатени ягуари.

Убиха ги безмълвно. След като разчистиха по този начин пътя си, Луи и хората му заеха позиции пред прохода между скалите.

Предстоеше да се свърши една последна работа, за която бе необходимо търпение.

Бързай бавно.

Най-после забеляза движение. През инфрачервените му очила двете фигури приличаха на горящи факли. Спуснаха се надолу по грубо издяланите стъпала сами. Тази сутрин Луи бе разположил постове пред прохода и ги бе инструктирал да обезвредят всеки индианец, който се покаже. От бан-али обаче нямаше и следа. Вероятно вниманието на племето се бе съсредоточило върху непознатите, озовали се в тяхното село. Вероятно индианците смятаха, че глутницата ягуари ще ги опази от всякакви нежелани пришълци.

Не и днес, мои мили приятели. В долината ви се появи нещо много по-страшно от вашата малка глутница.

Двете фигури продължиха да се спускат по прохода. Луи за миг махна очилата от лицето си. Въпреки че знаеше, че фигурите са там, те се бяха камуфлирали така добре с черна боя, че с невъоръжено око не можа да ги забележи. Постави отново очилата и се усмихна. Фигурите отново се появиха на мястото си.

Какви чудеса прави съвременната наука…

След броени секунди двете фигури достигнаха края на прохода. Спряха се на място и сякаш бяха обхванати от колебания. Дали бяха усетили, че нещо не е наред? Дали не се бояха от ягуарите? Луи затаи дъх. Двамата индианци напуснаха прохода и започнаха да се спускат по ската, готови да патрулират. Най-после.

Пред тях внезапно се появи нова горяща фигура. Изящен факел, горящ по-ярко от другите два. Луи махна очилата си. Това бе Цуи. Гола. Абаносовата й коса се спускаше като копринен водопад върху заоблените й бедра. Подобно горска богиня, събудена от сън, тя се понесе към двамата стражи.

Двамата индианци застинаха от изненада.

От близките храсти се чу изкашляне. Един от индианците докосна врата си с ръка и се свлече на земята. Отровната стрела, която го порази, можеше да убие петстотинкилограмов ягуар. Човекът умря още преди главата му да се удари в скалистата повърхност.

Другият индианец за миг го погледна и след това се понесе към прохода с бързината на змия. Любовницата на Луи обаче се оказа по-пъргава от него. Кръвта й бе изпълнена със стимулиращи вещества и рефлексите й бяха по-бързи. Без каквито и да е усилия му препречи пътя. Той отвори уста, за да изкрещи и предупреди хората си, но Цуи отново го изпревари. Бързо хвърли шепа прах в очите му и в отворената му уста.

Вместо вик от гърлото на човека излезе задавен стон. Отровата проникна в тялото му и той падна на колене.

Изражението на лицето на Цуи не се измени. Коленичи до жертвата си и едва тогава обърна поглед към мястото, където се намираше Луи. На лицето й се появи сянката на усмивка.

Луи се изправи. Бяха изпълнили и последната си задача. Плениха човек, който щеше да ги информира за отбранителните способности на племето. Всичко бе готово за утрешното нападение.

21:23 ч.

Кели бе седнала със скръстени крака до люлката, в която лежеше брат и.

Франк, обвит в дебело одеяло, отпиваше нещо от сламка, пъхната в орех с размерите на пъпеш.

Кели видя, че това е един от плодовете, които растяха на гроздове по клоните на яга. Течността по вкус наподобяваше кокосово мляко. Тя я опита, когато един от индианците занесе плода на брат и. Течността бе приятна на вкус. Съдържаше захари и мазнини. Енергия, от която брат й се нуждаеше.

Изчака Франк да изпие съдържанието на ореха. После той й го подаде с трепереща ръка. Въпреки че бе буден, погледът му все още издаваше леко замайване, вероятно дължащо се на морфина.

— Как се чувстваш? — попита го.

— Страхотно — отвърна с дрезгав глас, без да откъсва поглед от осакатените си крака под одеялото.

— Болят ли те?

— Не изпитвам болка. — Той се засмя пресилено. — Мога обаче да се закълна, че ме сърбят пръстите на краката.

— Това са измамни усещания. — Тя кимна. — Ще продължат навярно месеци.

— Да те сърби, пък да не можеш да се почешеш. Чудесна работа.

Тя се усмихна на Франк. Лицето му изразяваше едновременно облекчение, умора и страх. Все пак вече имаше по-добър цвят. Колкото и да бе ужасно положението им, Кели не можеше да отрече лечебната сила на мъзгата на яга. Бе спасила живота на брат й и той сега бе започнал бързо да се възстановява.

Франк се прозина.

— Необходимо е да поспиш — настоя тя и се изправи. — Колкото и чудотворно да изглежда лечението, тялото ти трябва да презареди батериите си.

В подобното на пещера помещение бяха останали само двама индианци. Един от тях бе главният шаман, който я гледаше нетърпеливо. Тя го бе помолила да и разреши да прекара нощта до брат си, но той и отказа. Обясни й на развален английски, че той и помощниците му ще се погрижат за новия си брат.

— Яга го закриля — бе и казал шаманът с тон, нетърпящ възражения.

— По-добре да се махам, преди да са ме изритали оттук — промърмори си Кели.

Франк отново се прозина. Тя вече му бе обяснила техния план за утре и обеща да му се обади още сутринта.

— Обичам те, сестро — каза той и стисна ръката й.

— И аз те обичам, Франк — отвърна Кели и го целуна по бузата.

— Ще се оправя… И Джеси ще се оправи.

Тя захапа устната си, за да не се разплаче. Не можеше да си позволи да дава израз на чувствата си пред Франк. Не можеше да си позволи да плаче. Този ден бе успяла да не дава израз на мъката си. Това бе в стила на семейство О’Бра-йън. Ирландците проявяваха твърдост, когато ги сполетяваха беди. Сега не бе време за плач.

Провери състоянието на абоката му, блокиран засега. Той повече не се нуждаеше от интравенозно хранене, но тя за всеки случай реши да поддържа абоката в готовност.

Шаманът се намръщи.

Върви по дяволите, каза си тя сърдито на ум. Ще си тръгна, когато аз реша. Отметна одеялото от краката на брат си и разгледа раните. Защитната ципа върху осакатените му крайници бе непокътната. Тъй като бе полупрозрачна, тя видя как върху раните е започнал да се образува гранулиращ слой. Скоростта на гранулирането бе невероятна.

Погледна Франк в лицето и видя, че той вече бе затворил очи. От устата му излизаше леко хъркане. Бавно го целуна по другата буза. И сега не се разплака, но не успя да сдържи сълзите си. Изправи се, избърса очите си и огледа помещението за последен път.

Шаманът очевидно забеляза сълзите й, тъй като сърдитата гримаса на лицето му бе сменена от съчувствено изражение. Кимна й с разбиране и тихо повтори обещанието си, че ще се грижи за брат й.

Тя тежко въздъхна и се отправи към изхода. Дългото спускане по дървото й се стори безкрайно. В тъмния коридор остана насаме с мислите си. Страховете и тревогите й се засилиха. Тревожеше се за дъщеря си, за брат си и за света въобще.

Най-после излезе от дървото и се озова на поляната. Усети топъл вечерен бриз. Луната светеше ярко, но на небето вече се бяха появили облаци, които закриваха звездите. Някъде в далечината се чу гръм. През нощта щеше да вали.

Бризът все пак я освежи. Тя с бързи крачки прекоси поляната и се отправи към тяхното дърво, Забеляза, че в подножието му някой бе застанал на пост с фенерче в ръка. Бе редник Карера. Рейнджърката я освети с лъча на фенерчето, а после й махна с ръка. До нея се бе присвил Тортор. Ягуарът я погледна, подуши въздуха и пак зае предишната си позиция.

— Как е Франк? — попита Карера.

Кели нямаше настроение за разговори, но не и бе удобно да пренебрегне въпроса на рейнджърката.

— Изглежда по-добре. Оправя се.

— Радвам се да чуя това. Опитай се да поспиш. Очаква ни уморителен ден.

Кели кимна в знак на съгласие, макар да се съмняваше, че ще може лесно да заспи. Приближи се до стълбата.

— За теб е запазено самостоятелно помещение на третия етаж. Намира се вдясно.

— Лека нощ — промълви в отговор Кели, погълната от собствените си грижи, и започна да се катери.

Когато достигна площадката, там нямаше никого. Общото помещение също бе безлюдно. Навярно всички си бяха легнали, изтощени от многото безсънни нощи. Погледна тъмните етажи над нея и се доближи до по-дългата от двете допълнителни стълби. Трети етаж, бе казала редник Карера. Така ми се пада, след като последна се сещам да си запазя стая.

Третият етаж бе разположен доста по-високо от първите два. Изграден върху отделен клон, представляваше обособено жилище, може би предназначено за гости.

Краката я боляха. Започна да се изкачва по високата стълба. Усети, че вятърът се засилва и разклаща стълбата. Листата зашумоляха. Въздухът замириса на дъжд. Луната над главата й бе скрита от тъмни облаци. Кели забърза.

От тази височина видя как надалеч просветна мълния. Последва гръмотевица, глуха като басов барабан. Изведнъж реши, че да живееш върху високо дърво не е кой знае колко умно. Особено когато се намираш в най-високата му част.

Първите дъждовни капки започнаха да падат върху листата. Тя достигна малката горна платформа и се изправи. Вятърът и дъждът бързо се засилиха. В Амазония бурите бяха краткотрайни, но силни, и тази не представляваше изключение. Озова се пред вратите, които водеха към двете стаи на този етаж.

За коя стая й бе казала Карера, че е нейната?

Видя поредната светкавица, образувана сякаш от много малки сърдити копия, последвана от гръм. Дъждът внезапно премина в порой, а вятърът стана много силен. Дъските под краката й се залюляха като дъното на кораб в бурно море.

Без да се смущава от мисълта, че може да събуди някого, Кели бързо се шмугна в по-близкия отвор, като насмалко не се препъна. Бързаше да се окаже на безопасно място.

Стаята бе тъмна. Една светкавица за миг я освети. За щастие в единичната люлка нямаше никого. Вече спокойна, Кели тръгна към нея.

Краката й обаче внезапно докоснаха нещо в мрака. Тя падна на колене и изруга. Присегна и откри нечия раница.

— Кой е тук? — попита глас иззад вратата и на фона й се появи силует.

Кели, все още коленичила, изпита ужас. Чу се гръм и поредната светкавица разкри личността на силуета.

— Натан, ти ли си? — попита Кели смутено. — Аз съм, Кели.

Той бързо отиде до нея и й помогна да стане.

— Какво правиш тук?

Тя отмести мокър кичур коса от лицето си и усети, че цялата пламти, Сигурно ще си помисли, че съм глупачка.

— Май обърках стаята. Извинявай.

— Добре ли си? — попита Натан, без да я пуска. Тя усети топлината на дланите му през мократа си риза.

— Добре съм. Просто се чувствам като глупачка.

— Нямаш основания да се чувстваш така. Тъмно е.

При следващата светкавица тя видя, че той я гледа в очите, Продължиха мълчаливо да се гледат. Най-после Натан проговори:

— Как е Франк?

— Добре е — отвърна тихо тя. Силната гръмотевица я остави с усещането, че светът е много голям, а те са много малки. — Забравих да ти кажа, че съжалявам за случилото се с баща ти.

— Благодаря.

Тази проста дума, изречена тихо, бе изпълнена с болка. Тя неволно се доближи до него, подобна на пеперуда, привлечена от свещ. Пеперуда, която знаеше, че щеше да бъде изгорена, но нямаше избор. Неговата скръб докосна нещо в нея. Здравата стена, която бе изградила около сърцето си, се разпука. Очите й отново се наляха със сълзи и раменете й започнаха да треперят.

— Замълчи — каза й той, въпреки че не бе произнесла още дума. После я придърпа към себе си и я прегърна.

Треперенето премина в плач. От сърцето й внезапно се изляха целият ужас и болка, които се бяха натрупали в него. Краката и отмаляха, но Натан я задържа в прегръдките си и нежно я пусна на пода. Притисна я плътно до себе си. Сърцето му затуптя редом до нейното.

Продължиха да лежат върху пода в центъра на стаята, докато бурята навън бушуваше и разклащаше дърветата с яростта на титан. Най-после тя обърна лицето си към Натан.

Придърпа неговото към себе си и доближи устните му до своите. Усети вкуса на неговите и на своите сълзи. В началото бяха обзети от желание да оцелеят в погълналото ги море от скръб. Когато устните им се докоснаха, това желание премина в жажда. Тя усети как пулсът му се ускори.

За миг той се отдръпна и въздъхна. Стори й се, че очите му искрят в мрака.

— Кели…

— Замълчи — каза тя, като използва неговите думи. Приближи го отново към себе си.

Притиснати в силна прегръдка, отпуснаха се върху пода. Ръцете им съблякоха мокрите дрехи. Крайниците им се преплетоха.

Бурята продължи да бушува, а страстите им се нажежиха до бяло. Скръбта се разсея и изчезна, прогонена от болката и удоволствието от равномерни движения и тихи чувствени изблици. Стаята изведнъж се оказа твърде малка и те се изтърколиха върху площадката пред входа й.

Облаците бяха разкъсвани от светкавици, последвани от гръмотевични тътени. Дъждът обля кожата на голите им тела.

Тя усети горещите устни на Натан върху гърдите си и върху шията си. Притисна се към него със затворени очи, през чиито клепачи виждаше червения проблясък на мълниите. Жадните му устни се впиха в нейните. Тя усети прекрасното напрежение, проникващо в тялото и. Първо, по-бавно, а после, по-бързо. Извика и нейният вик се срещна с неговия. Прозвуча й като светкавица.

Времето спря и за двамата. Престанаха да забелязват света и бурята, но не и себе си.