Амазония

16.Предателство

17 август, 07:05 ч.

Амазонската джунгла

Когато Натан се събуди, видя, че е прегърнал голата жена. Очите й вече бяха отворени.

— Добро утро — поздрави я той.

Кели се притисна по-плътно до него. Все още можеше да се усети миризмата на дъжд върху кожата й. Тя му се усмихна:

— Утрото започна доста отдавна.

Той се повдигна на лакът, което не бе лесно да се направи в люлка, и я погледна в лицето.

— Защо не ме събуди?

— Защото реших, че един час повече сън няма да ти навреди — обясни тя. Измъкна се от люлката, завъртя я, сръчно издърпа единственото одеяло в нея и го уви около себе си.

Той присегна да я хване, но тя бързо се отдръпна.

— Недей, предстои ни дълъг ден — напомни му тя. Натан въздъхна, стана и измъкна боксерките си от купа дрехи, нахвърляни върху пода. Кели прибра своите. През задната врата се виждаше джунглата.

Снощи с Кели в ранните часове след полунощ разговаряха за родители, братя, дъщери, за живота и за загубата на близки хора. Плакаха. Любиха се отново. По-бавно, не така напрегнато, както преди, но с по-дълбока страст. После се отпуснаха в люлката и се опитаха да поспят поне малко, преди Да се зазори.

Натан излезе на площадката и огледа гората. Утринното небе бе чисто и ясно, от снощната буря нямаше и следа, а светлината бе ярка. По листата все още бяха полепнали дъждовни капки, блестящи като скъпоценни камъни. Това обаче не бе всичко.

— Ела да видиш нещо.

Вече облечена и закопчала наполовина ризата си, тя отиде при него. Той я погледна и се изуми за пореден път от красотата й. Очите й се разшириха от удивление, когато видя това, което го бе впечатлило.

— Какво великолепие! — възкликна удивена. Облегна се на него и той инстинктивно я прегърна. Привлечени от влагата, върху горните клони на дървото бяха накацали стотици пеперуди. Изпълваха цялото пространство. Не само покриваха листата и клоните, но и пърхаха във въздуха. Всичките, с яркосин или кристалнозелен цвят, имаха размерите на човешка ръка.

— От вида morpho са — констатира Натан. — Не бях виждал обаче подобни разцветки.

Кели видя как една от пеперудите премина под слънчев лъч. Стори й се, че тя започва да луминисцира със собствено сияние.

— Човек би казал, че някой е разбил стъклопис и е поръсил върховете на дърветата с неговите парченца — сравни тя видяното.

Той я притисна по-силно към себе си, опитвайки се да удължи мига. Известно време не си казаха нищо. После под тях се разнесоха гласове.

— Вероятно е време да слезем — наруши мълчанието им Натан. — Предстои ни много работа.

Кели кимна в знак на съгласие и въздъхна. Той разбираше неохотата й. Тук, изолирани от света, можеха да забравят, поне за известно време, всички страдания и тревоги.

Преди да напуснат, Натан отиде до задната платформа и отмести резето, което придържаше сенника от бамбук и палмови листа, така че той отново запълни пространството в отвора на задната врата. Кели се доближи до него и огледа пантите в горната част на сенника.

— В тази позиция служи за врата, а като се отвори и повдигне, изпълнява ролята на сенник. Хитро са го измислили.

Натан кимна в знак на съгласие. Вчера той също се изненада от съобразителността на индианците.

— Досега не бях виждал подобни работи в джунглата. Баща ми записал в дневника си, че това племе е по-напреднало от други местни племена. Пример за това са и примитивните му асансьори.

— Точно сега един асансьор би ми дошъл добре — отбеляза Кели и се протегна. — Интересно как дървото въздейства върху тези хора.

Натан кимна в знак на съгласие и след това отиде да вземе раницата си. Тук много неща бяха интересни. Огледа стаята за последно и отиде до вратата, където го очакваше Кели.

Когато тя преметна раницата си през рамо, той се наведе и страстно я целуна. Тя сякаш на пръв поглед се изненада, но после отвърна на целувката му със същата страст. И двамата не споменаха и дума за това, как ще се развият по-нататък отношенията им. Знаеха, че случилото се през нощта бе в голяма степен предизвикано от общата им болка. Все пак то бе начало. Натан изпита желание да предусети развоя на тяхната връзка. По целувката на Кели разбра, че и тя очаква същото.

Разделиха се и без да си кажат повече и дума, тръгнаха към стълбата, водеща към общото помещение.

Когато Натан започна да се спуска по нея, усети миризмата на храна. Стигна до най-долното стъпало и скочи върху площадката. Ана и Коуве приготвяха закуската. Натан видя хляб от маниока и висок каменен съд, пълен със студена вода.

Ана се обърна и всички видяха, че държи в ръцете си поднос с печени пържоли.

— От глиган са — поясни тя. — Рано тази сутрин ги донесоха две индианки.

Натан усети, че е много гладен. Имаше още плодове, яйца и нещо, което приличаше на сладкиш.

— Не се учудвам, че баща ти се е задържал тук толкова дълго време — промърмори редник Карера между две хапки хляб и месо.

Дори и това напомняне за баща му не лиши Натан от апетит. Продължи закуската си заедно с останалите.

Докато се хранеше, забеляза, че двама членове на експедицията не бяха сред тях.

— Къде са Дзейн и Олин? — попита той.

— Занимават се радиостанцията — уведоми ги Костос. — Олин тази сутрин успя да задейства Джи Пи Ес-а.

— Значи успя най-после! — зарадва се Натан, като насмалко не се задави.

Костос кимна утвърдително и повдигна рамене.

— Успя да го пренастрои, но не знаем дали някой е получил сигнала.

Натан се замисли. Погледна към Кели. Ако сигналът с верните координати достигнеше адресата си, можеха да бъдат евакуирани още тази вечер. В очите на Кели също забеляза проблясък на надежда.

— Трудът му обаче ще отиде по дяволите, ако не получим потвърждение по основната радиостанция — продължи Костос. — Докато това не стане, ще се придържаме към досегашния си план. Ти заедно с Кели и Дзейн ще трябва да имате грижата Франк да е готов за бърза евакуация при необходимост.

— Освен това трябва да съберем и мъзга от дървото — добави Кели.

Костос кимна, без да престава да дъвче.

— Докато Олин се занимава с радиостанцията, останалите трябва да се разделим и да се опитаме да научим нещо повече от индианците. Да разберем нещо и за тези проклети репеленти.

Натан не възрази на сержанта. Със или без Джи Пи Ес най-разумно щеше да бъде да се действа бързо и предпазливо. Закуската приключи в мълчание.

После експедицията напусна жилището и се спусна на поляната. На дървото остана само Олин със своето спътниково оборудване. Мани и двамата рейнджъри се отправиха в една посока, Ана и Коуве, в друга. Договориха се да се срещнат отново тук по пладне.

Натан и Кели заедно с Дзейн тръгнаха към яга. Натан намести пушката на рамото си. Сержантът бе настоял всеки член на експедицията да е въоръжен най-малкото с пистолет. Кели бе затъкнала деветмилиметров пистолет на пояса си. Дзейн, постоянно изпълнен с подозрения, държеше своята берета в ръка и непрестанно се озърташе. Всяка от трите групи освен това получи по една портативна армейска радиостанция „Сейбър“, за да могат да поддържат връзка помежду си. — Искам на всеки четвърт час всички да потвърждавате, че няма произшествия — нареди строго Костос. — Не трябва да го забравяте.

Така инструктиран, екипът се раздели. Натан слезе на ливадата и погледна още веднъж гигантската праисторическа гимноспора. Бялата кора на дървото, покрита с роса, блестеше. Блестяха ярко и листата му. От клоните висяха гроздове с огромни орехи. Натан изпитваше желание да разгледа по-подробно гигантското дърво.

Стигнаха до дебелите възлести корени и Кели поведе спътниците си към отвора в подножието на ствола. Натан разбра защо туземците наричаха дървото „яга“, сиреч „майка“. Успя да схване символиката. Двата основни корена, обграждащи отвора, наподобяваха огромни крака от двете страни на гигантска утроба. Бан-али смятаха, че са родени от нея. — Тук може да влезе и камион — каза Дзейн, като видя отвора.

Натан изтръпна, когато навлезе в сенчестата вътрешност на дървото. Усети силната мускусова миризма на мъзгата му. Обърна внимание на малките сини отпечатъци от длани по коридора. Бяха стотици, големи и малки. Дали всеки отпечатък бе оставен от отделен член на племето? Дали някъде върху тази стена нямаше отпечатък и от дланта на баща му?

— Оттук. — Кели ги поведе към коридора, водещ нагоре. Натан и Дзейн я последваха. По някое време сините отпечатъци от длани изчезнаха.

Натан погледна голите вече стени, а после се извърна към изхода. Нещо го смущаваше, но така и не можеше да разбере точно какво. Нещо не бе наред. Разгледа тръбите от проводяща тъкан, по които водата и хранителните вещества навлизаха в ствола. Тръбите образуваха изящни виещи се линии по стените. В самата основа обаче, там, където коридорът изведнъж свършваше, тръбите вече не се извиваха плавно, а бяха сякаш начупени и назъбени. Преди да успее да ги разгледа по-внимателно, оказаха се в коридора.

— Пътят е дълъг — предупреди Кели. — Болничното помещение е на самия връх, близо до короната на дървото.

Натан я последва. На пръв поглед изглеждаше, че тунелът е прояден от чудовищно насекомо. Когато учеше ботаника, той се запозна старателно с насекомите, увреждащи дърветата, европейски и други. Този тунел обаче не бе прояден от насекоми и бе готов да се обзаложи за това. Бе се образувал естествено, подобно на кухините и коридорите, които можеха да се видят в мравешкото дърво, в резултат на еволюционна адаптация. Това обаче поставяше нов въпрос. Дървото нямаше как да не е столетия по-старо от първите индианци бан-али, озовали се при него. При това положение защо се бе сдобило с тези коридори? Спомни си думите, изречени от Кели по време на вчерашната дискусия. „Пропускаме нещо… Нещо важно…“ Започнаха да преминават покрай отворите, водещи навън. През някои от тях се влизаше направо вкъщи. През други се излизаше върху клони, където къщите бяха построени по-далеч от ствола.

Движещ се зад него, Дзейн говореше по радиото. И при другите групи нямаше произшествия.

Най-после стигнаха до края на коридора и се озоваха в огромното, подобно на пещера, помещение с процепи, пробити високо в стената, за да влиза светлина. Въпреки това помещението тънеше в полумрак.

Кели бързо отиде при брат си.

В стаята бе дребният шаман и преглеждаше друг пациент. Обърна поглед към тях, когато усети пристигането им.

— Добро утро — поздрави ги на английски.

Натан в отговор кимна. Убеден бе, че този човек по всяка вероятност е научил тези думи от баща му. От дневника му знаеше също, че шаманът бе и официалният водач на бан-али. Класовата структура на тези индианци не изглеждаше особено сложна. Впечатлението бе, че всеки човек си знае мястото и задълженията. Шаманът обаче бе крал на племето. Бе човекът, който общуваше с яга.

Кели коленичи до Франк. Той бе приседнал върху люлката и отново изсмукваше съдържанието на един орех от дървото с помощта на сламка. Остави течната си закуска встрани.

— Закуска за шампиони — каза с обичайния си добродушен тон.

Натан забеляза, че той все още носеше шапката на „Ред Сокс“. И нищо друго. Малко одеяло го закриваше от кръста надолу и осакатените му крака не се виждаха. Бе обаче гол до кръста и върху гърдите му бе нарисувано нещо.

Червена виеща се змия със синя длан в центъра.

— Събудих се с нея — поясни Франк, след като забеляза погледа на Натан. — Навярно са я нарисували през нощта, докато бях под наркоза.

Знакът на бан-али.

— Ти наистина ли си син на вишва Керл? — обърна се шаманът към Натан.

Натан се извърна към него и кимна утвърдително. Очевидно техният гид Дакий го бе осведомил.

— Да, Карл е мой баща.

— Той добър човек. — Кралят шаман го потупа по рамото.

Натан се затрудни как да реагира. Усети се, че кима утвърдително, докато всъщност изпитваше желание да се нахвърли върху шамана. Щом е бил толкова добър, защо е трябвало да го убивате? От дългото си общуване с местните племена обаче знаеше, че нямаше да получи удовлетворителен отговор на този въпрос. Тук дори и добър човек можеше да бъде убит за нарушаването на табу. А после да бъде почетен чрез използването му като тор за растения.

Кели приключи прегледа на Франк.

— Раните му са зараснали напълно. Скоростта на гранулирането е невероятна.

Шаманът очевидно бе разбрал правилно изражението на лицето й.

— Яга го лекува. Ще оздравее. Ще израсне… — смръщи се, като се опита да се сети за необходимата дума. Не успя и в крайна сметка се наведе и потупа собствения си крак.

Кели погледна шамана, а после, Натан.

— Смяташ ли, че това може да се случи? Че е възможно краката на Франк наистина да израстат отново?

— Ръката на Джерълд Кларк се регенерира. Значи е въз-можно.

Кели се наведе към Франк.

— Жалко, че не можем да проследим този процес в една съвременна болница…

— Не забравяйте, че ни предстои да изпълним една задача — прекъсна я с шепот Дзейн, застанал с гръб към шамана.

— Каква задача? — попита Франк.

Кели тихо му обясни. Лицето на Франк се разведри.

— Джи Пи Ес-ът е проработил. Значи има надежда! Кели кимна утвърдително.

Шаманът, загубил интерес към тях, междувременно ги бе напуснал.

— Трябва да си набавим образец от мъзгата — зашептя Дзейн.

— Знам откъде — каза Кели и кимна по посока на улей в стената. Закривана от гърбовете на двамата мъже, взе от брат си празния вече орех и извади от него сламката. Отиде до стената и измъкна от нея малък дървен чеп. По улея започна да струи гъста червена мъзга. Подложи отвора на ореха под него и започна да я събира. Тя потече бавно.

— Нека аз да свърша тази работа, а ти се погрижи за брат си — предложи Дзейн.

Кели се съгласи и се обърна към Натан.

— Носилката е все още тук. — Тя я посочи с поглед. — Ако получим сигнал за напускане, ще трябва да действаме бързо.

— Би трябвало…

Първата експлозия ги изненада. Всички застинаха, когато ехото й започна да заглъхва. Натан надникна през един от процепите. Това не бе гръмотевица. Не бе гръм от ясно небе. После се чуха още няколко експлозии, последвани от викове.

Чуха се и писъци.

— Нападнати сме! — изуми се Натан.

Обърна се и видя, че към него е насочен пистолет.

— Не мърдайте — заповяда им Дзейн, привел се до стената с изплашено изражение на лицето. В едната ръка държеше ореха, вече препълнен с мъзга, а в другата, своя деветмилиметров пистолет „Берета“. — Никой да не мърда.

— Ти какво… — започна Кели.

Натан я прекъсна. Веднага разбра всичко.

— Значи това си ти — извика. Спомни си опасенията на Коуве. „Някой ни преследва. Между нас има шпионин.“ — Значи ти, мръсно копеле, ни предаде!

— Не се приближавайте! — предупреди Дзейн с насочен към тях пистолет.

Взривовете навън продължиха. Гранати.

Натан отмести Кели встрани от пистолета на Дзейн.

Шаманът внезапно се затича към вратата. Уплашен от експлозиите, пренебрегна по-близката опасност. Нададе тревожен вик.

— Стой! — изкрещя Дзейн на индианеца.

Шаманът бе твърде стреснат, за да го чуе. А и не разбра казаното от пришълеца. Продължи да тича.

Дзейн се извърна и стреля. В затвореното пространство звукът бе оглушителен. Не толкова силен обаче, че да заглуши изненадания вик на шамана. Индианецът падна на хълбок, като се държеше за корема. Между пръстите му започна да струи кръв.

Натан, почервенял от гняв, се обърна към Дзейн.

— Мръсно копеле! Та той нямаше как да те разбере! Дзейн отново насочи пистолета към тях. Отдалечи се дори от люлката на Франк, за да не рискува.

— Винаги си бил наивник и глупак! — процеди през зъби служителят на „Телукс“. — Досущ като баща си. Така и не се научихте да цените парите и властта.

— За кого работиш? — попита го Франк.

Дзейн вече се бе приближил заднешком до изхода. Шаманът продължаваше да се гърчи и да стене. Дзейн спря и им даде знак с оръжието си.

— Изхвърлете оръжието си през процепите. Един по един. Треперещият от гняв Натан отказа да помръдне. Дзейн стреля пред краката му и между тях се разлетяха трески. — Правете каквото ви казва — обади се лежащият Франк. Кели с нескривано недоволство се подчини. Извади пистолета си от кобура и го хвърли през един от прозорците. Натан все още се колебаеше.

— Следващият куршум ще попадне направо в сърцето на приятелката ти — усмихна се студено Дзейн.

— Натан… — започна да го увещава Франк.

Натан със стиснати зъби се доближи до стената, като размишляваше дали няма възможност да изпревари Дзейн. Това обаче бе много рисковано, тъй като бе застрашен животът на Кели. Взе пушката си и я пъхна в процепа.

Дзейн, доволен от видяното, отстъпи заднешком към изхода.

— Боя се, че ще трябва да ви помоля да ме извините, но имам делова среща. Позволявам си да ви предложа да останете тук. В момента това е най-безопасното място в долината.

След тези подигравателни заключителни думи Дзейн се измъкна от помещението и изчезна в тунела.

08:12 ч.

Дълбоко в джунглата Мани тичаше до редник Карера. Тортор с прилепнали уши не изоставаше. Утрото бе разкъсано от взривове и през дърветата започна да се просмуква дим.

Пред тях тичаше Костос, който в движение даваше инструкции по радиото.

— Всички обратно в базата! Съберете се при жилището!

— Дали това не са наши хора? — попита Мани. — Да са приели сигнала от Джи Пи Ес-а и да са дошли?

Карера го погледна и се намръщи.

— Не биха могли да пристигнат така бързо. Нападнати сме.

В потвърждение на думите им недалеч от тях се появиха трима мъже в защитни униформи и автомати АК — 47 и гранатомети в ръце.

Костос даде знак на хората си да залегнат.

Те веднага изпълниха нареждането му.

Към групата се затича индианец с копие в ръка. Тялото му бе прерязано на две от огъня на автоматите.

Тортор, раздразнен от изстрелите, зае позиция за скок.

— Недей, Тортор! — изсъска му тихо Мани, повдигна се на коляно и присегна към котката.

Ягуарът излезе на открито и застана точно пред наемнищите. Един от тях изломоти нещо на испански и го посочи с пръст. Друг се ухили, повдигна оръжието си и се прицели.

Мани насочи пистолета си. Преди обаче да успее да стреля, Костос рязко се изправи и даде три бързи последователни изстрела със своята М — 16. Бум. Бум. Бум. Главите на мъжете се пръснаха като дини и тримата се сгромолясаха по гръб.

Мани застина от изненада.

— Да тръгваме. Трябва да се върнем при дървото — нареди Костос, без да откъсва поглед от джунглата. — Защо, по дяволите, никой от другите не се обажда?

08:22 ч.

Коуве, затулен от огромна папрат, каза на Ана да се скрие ад гърба му. Четиримата наемници бяха застанали само на шест метра от тях и не си даваха сметка, че ги наблюдават чужди очи. Коуве бе чул нареждането на сержанта, но поради близостта на престъпниците не посмя да го изпълни. Не можеха да помръднат от мястото си. Между тях и дървото се намираше групата наемници. Нямаше как да минат покрай тях незабелязано.

Зад него бе застинал Дакий, неподвижен като камък. Бе напрегнат до крайност, макар да не се издаваше. Бе станал свидетел как същата тази група изби дванайсетина негови съплеменници — мъже, жени и деца.

В гората продължаваха да се раздават експлозии. Разнесоха се писъци и трясък от падащи постройки, съборени от дърветата. Бандитите бяха започнали да унищожават селото. Единственият шанс на групата на Коуве да се спаси бе да се укрие в някой потаен ъгъл на покритото с джунгли плато с надеждата да не бъде забелязана.

Един от наемниците с груб глас съобщаваше на испански по портативната си радиостанция:

— Екип „Танго“ зае позиция. Зоната за убийства е под контрол.

Коуве усети нечие докосване. Дакий му даде знак да не мърда. Професорът с кимване потвърди, че е разбрал.

Дакий бързо и безшумно се отдалечи от него. Дори лист не помръдна. Индианецът бе тешари-рин, един от следотърсачите на племето. И без защитна боя той изчезна в сенките. Движенията му наподобяваха потрепването на неясно петно. Коуве осъзна, че става свидетел на тайнствените способности, с които яга бе дарила пазачите си. Дакий направи кръг около дървото и Коуве го изгуби от поглед.

Ана го стисна за ръката. Той разбра безмълвния й въпрос. Дали ни изостави?

И Коуве си зададе този въпрос, но след малко забеляза Дакий. Бе приклекнал от другата страна на пътеката. Ана и професорът го виждаха, но четиримата наемници нямаше как да го забележат.

Дакий безшумно се прилепи към земята и се прицели нагоре с малкия лък, който си бе набавил. Показа на Коуве накъде е насочил стрелата си. След това му посочи наемниците. Коуве в отговор кимна и даде знак на Ана да приготви оръжието си. Тя погледна нагоре, а после, към него, и също с кимване потвърди, че го е разбрала.

Коуве даде знак на Дакий.

Индианецът опъна лъка и пусна стрелата. Чу се как прошумоля, когато премина през короната на дървото. Наемниците започнаха да се оглеждат и стиснаха оръжието си.

Коуве не им обърна внимание. Гледаше нагоре. Високо в клоните се виждаха развалините на жилище. Наемниците обаче не бяха успели да забележат едно от хитрите изобретения на бан-али, примитивния асансьор. Стрелата на Дакий сряза въжето, на което бе закачена противотежест, огромно парче гранит. Камъкът полетя право върху наемниците.

Един от тях погледна нагоре и успя да го зърне в последния миг. Бе смазан обаче моментално.

Коуве и Ана вече бяха излезли от укритието си. Стреляха от упор върху останалите трима, като ги улучиха в гърдите, ръцете и корема. Наемниците се свлякоха на земята. Дакий като стрела отиде при тях и преряза с обсидианов нож гърлата на тези, които все още шаваха. Направи го бързо и делово.

Коуве леко разтърси Ана, която бе пребледняла от случилото се.

— Трябва да отидем при другите.

09:05 ч.

Застанал на площадката в края на прохода, Луи можеше да наблюдава цялата долина. На врата му висеше бинокъл. Джунглата в затворената долина бе изпълнена с дима на безброй пожари и сигнални ракети. Само за час екипът му бе успял да обкръжи селото и сега бавно се придвижваше към центъра му, където го очакваше неговата награда и плячка. Брайл, назначен за негов помощник след изчезването на Жак, се обади. Следотърсачът се бе надвесил над карта и задраскваше различни места с кръстчета, след като изслушваше рапортите по радиото.

— Обръчът е стегнат, господин докторе. Сега остава само да прочистим местността.

Луи усещаше, че немецът очакваше с нетърпение да прибере своя дял от плячката. — А рейнджърите? Американците? — Изтикани са към центъра, както заповядахте.

— Чудесно — похвали го Луи и отмести поглед към любовницата си. Цуи бе гола и въоръжена единствено с малка тръбичка за изстрелване на отровни стрели. Между гърдите и висеше сбръчканата смалена глава на ефрейтор Де Мартини. Бе окачена на шията и заедно с неговите бронзови знаци за установяване на самоличността.

— Време е да се включим в празненството — обяви Луи и вдигна двата си чипоноси автомата „Мини-Узи“. Почувства как му придават сила. — Струва ми се, че настъпи часът да се запозная с Натан Ранд.

09:12 ч.

— Ти се погрижи за брат си и за шамана — каза Натан, разбирайки, че не разполагаха с време. — Аз ще потърся Дзейн.

— Нямаш оръжие — предупреди го Кели, коленичила до; шамана. С помощта на Натан бе настанила индианеца в една люлка и му бе направила инжекция с морфин, за да потисне болката. Раните в корема бяха най-болезнени. Тъй като в момента не разполагаше с други инструменти, намаза входната и изходната рана с мъзга от дървото. — Какво ще му сториш, ако го хванеш?

Натан почувства болка в корема си, не по-слаба от причинената огнестрелна рана.

— Този човек първо предаде баща ми, а сега извърши предателство спрямо нас — изля гнева си той. Всъщност искаше само едно: отмъщение.

— Какво си намислил? — обади се Франк от люлката.

— Още не знам — отговори Натан и се запъти към изхода. Експлозиите бяха престанали, но се чуваха откъслечни изстрели. Колкото по-разредени ставаха изстрелите, толкова по-ясно ставаше на Натан, че е започнало изтреблението на населението. Такава щеше да бъде и собствената им съдба, ако не предприемеха нещо. Какво обаче?

Започна да се спуска по тунела. В началото, предпазливо, после, по-бързо. Какво изобразяваше знакът на бан-али? Спираловидния тунел или както Кели предположи, модел на мутагенната белтъчина, на приона? Ако символизираше тунела в дървото, какво означаваха извивките в краищата? Ако едната бе болничното помещение, какво символизираше другата? Какво означаваха сините отпечатъци от длани? Натан си спомни за многото такива отпечатъци, които украсяваха стените на пространството при входа. Какъв можеше да бъде смисълът на всички тези знаци?

След един завой се препъна в тялото на мъртъв индианец, лежащо върху пода на тунела. Падна и се Приплъзна на колене. Обърна се и видя рана от куршум в гърдите му и друга, в тила. Погледна надолу и видя още едно тяло. Това бе работа на Дзейн.

Изправи се на крака и усети как изгаря от гняв. Дзейн бе започнал да избива невъоръжените хора, лечители и помощници на шамана, като си разчистваше с кръв пътя към изхода. Гаден страхливец.

Натан продължи да се спуска по тунела, като броеше отворите от лявата си страна. Когато стигна до последния, излезе от тунела и прекоси малка празна постройка. Озова се върху клон, дебел поне метър и половина. Преди да продължи, трябваше да разбере какво става под него.

Над поляната се стелеха кълба дим. Неколцина индианци отстъпваха към дървото. Над селището бе надвиснала зловеща тишина. Натан измина още известно разстояние по клона, но не можа да види оттам дъба, върху който бе разположено жилището им. Клонът растеше в друга посока. Не можа дори да види входа към яга. Дявол да го вземе! Под краката му прогърмя изстрел. Дзейн! На поляната се чу вик. Страхливецът навярно се бе скрил във входа на тунела и Стреляше по приближаващите индианци. Натан знаеше, че копелето разполага с достатъчно боеприпаси, за да стреля дълго време. Индианците побягнаха и се прикриха зад някои от дебелите съседни дървета. |Натан неволно докосна с крак омотано въже, оставено върху клона. Огледа го. Не бе въже, а стълба от лиани. Съобрази, че я бяха оставили за евакуация. В главата му започна да се оформя план. Реши да започне да действа, преди да се е разколебал, и отблъсна стълбата от клона. Тя безшумно се размота и краят й увисна на около метър над земята. Разстоянието не бе малко, но ако Дзейн бе там, Натан може би щеше да успее да го нападне незабелязано. Това бе единственото, което засега му дойде на ум. Започна да се спуска бързо по стълбата. Ако групата му и останалите индианци успееха да се оттеглят тук, може би щяха да се отбраняват по-успешно. За тази цел обаче трябваше първо да обезвреди Дзейн. Достигна края на стълбата и скочи от нея. Оказа се обграден отвсякъде от високи корени и му бе нужно известно време, за да се ориентира. Потокът се падаше от лявата му страна. Съобрази, че спрямо входа на тунела той се намираше на мястото, където стрелката на часовник щеше да отбелязва четири часа. Започна да заобикаля ствола в посока, обратна на движението на часовниковата стрелка. Три часа… Два часа… Някъде в гората се чу картечен откос, последван от избухването на граната. Значи в някои части на селото продължаваха бойните действия.

Под прикритието на шума Натан ускори ход. След малко успя да види един от огромните корени, обграждащи входа. Един часа.

Облегна се на ствола. Зад корена се намираше Дзейн. Как обаче трябваше да действа отсега нататък? Откъм бункера на Дзейн се раздаде поредният изстрел. Натан погледна празните си ръце и се намръщи. Какво да правя сега?

09:34 ч.

Дзейн, подпрял се на коляно, се прицелваше с пистолета. Ръката с оръжието бе изтръпнала, но той я поддържаше с другата. Нямаше да се отпуска тъкмо сега, когато победата бе толкова близо. Трябваше да издържи само още малко, след което ролята му в тази мисия щеше да приключи.

Стрелна с поглед ореха, пълен с вълшебната мъзга. Тя представляваше състояние, струващо милиарди. Фармацевтичната компания „Сен Савен“ бе закупила сътрудничеството му със значителна сума, депозирана на негова сметка в швейцарска банка, но той всъщност се реши на предателство заради обещания му четвърт процент от обема на всички продажби. Вече разполагаше с мъзгата на яга, така че богатството му щеше да нараства безгранично.

Облиза устни. Работата му тук почти бе приключила. Преди няколко дни успешно въведе вирус в комуникационната система на групата. Сега оставаше само да направи последния ход. През нощта Фавр бе инструктирал Дзейн да вземе образец от мъзгата и да го защищава, ако ще и с цената на живота си.

— Ако тези шибани индианци рекат в последния момент да направят някоя магария и да подпалят дървото, за да запазят тайната си, ти ще си нашата гаранция — бе му заявил Фавр.

Дзейн естествено се съгласи. Имаше обаче и собствен план, който не сподели с кръвожадния си партньор. Оказал се сам, отля част от мъзгата от ореха в гумен презерватив и го погълна. Човек трябваше да се застрахова. Ако някой се опиташе да го измами, не „Сен Савен“, а „Телукс“ щеше да се сдобие с образец от вълшебното вещество.

В гората се разнесоха пушечни изстрели. Хората на Фавр стягаха примката. Не след дълго щяха да свършат.

Сякаш в потвърждение на мислите му, в края на поляната избухна граната. Постройка на едно от големите дървета бе улучена и във въздуха се разлетяха листа и клони. Дзейн се усмихна. После чу глас, който се смеси с ехото от взрива. Стори му се, че гласът се раздаде наблизо.

— Пази се! Граната!

Нещо се удари в стъблото на дървото над главата му и се блъсна в близкия корен. Граната!

Като нададе изплашен вик, той се отдръпна бързо от входа и се скри във вътрешността на дървото. Закри главата си с ръце. Изчака напрегнато да изминат няколко секунди. После още няколко. Започна да пъхти уплашено. Очакваният взрив така и не настъпи. Внимателно свали ръцете от главата си и стисна зъби. Пак не чу експлозия. Приседна, изпълзя бавно до изхода и надникна навън. Върху земята лежеше нещо малко с размерите на кокосов орех. Бе един от недозрелите плодове на шибаното дърво. Очевидно бе паднало от някой клон.

— Мамицата му! — изруга. Почувства се като глупак. Изправи се, без да изпуска оръжието, и се върна на предишната си позиция. Много плашлив взех да ставам…

Усети някакво движение в близост до себе си. Нещо го удари рязко по китката. Изпита силна болка и изпусна пистолета. Олюля се и насмалко не падна по гръб, но ръката му бе хваната от някого, намиращ се от другата страна на входа. Бе измъкнат оттам и блъснат напред. Падна на земята и удари болезнено рамото си. Обърна се и се огледа. Това, което видя, бе невъзможно.

— Ранд? Как тъй?

Натан Ранд се бе надвесил над него. В ръката си държеше дебела пръчка и я размахваше застрашително. Дзейн започна с пълзене да се отдалечава от него.

— Как тъй ли? Това е малък урок от нашите индиански приятели. Урок по внушение — разясни грубо Натан, като подритна недозрелия орех. — Внушиш ли си нещо достатъчно силно, и други ще повярват в него.

Дзейн се изправи на крака.

Натан замахна с пръчката като с бухалка, удари го по рамото и отново го събори.

— Това ти е за шамана, когото застреля като куче! А това… Дзейн отмести поглед към нещо зад рамото на Ранд.

— Кели? Слава Богу! Натан се обърна.

Като се възползва от този миг на разсеяност на Натан, Дзейн скочи и с три крачки се озова далеч от корена. Чу зад гърба си яростен вик и се усмихна.

Какъв глупак съм! Да ме изиграят със собствения ми номер! Пред тунела нямаше никого. Кели не бе там.

— Няма да ми избягаш, мръсно копеле! — извика Натан и се понесе с пръчката в ръце подир отдалечаващия се беглец.

Все още изпълнен с гняв, забеляза, че Дзейн заобиколи дървото и се устреми към плетеница от корени. Предателят можеше да се скрие в тях и да избяга. Натан за миг се замисли дали да не се върне, за да прибере падналия пистолет. Нямаше време за това. Не искаше да изпуска копелето от погледа си.

Дзейн се шмугна под извит корен и чевръсто продължи напред. Наистина бе пъргав, кучият му син. В това състезание малкият му ръст и мършавото му телосложение му даваха предимство.

Натан предположи, че след малко ще последва юмручен бой, и захвърли пръчката. И двамата продължиха да си пробиват път през плетеницата от корени, като тичаха, пълзяха, катереха се и скачаха. Дзейн започна да се отдалечава от преследвача си.

По едно време корените изчезнаха и двамата се оказаха на една и съща пътека. Натан изруга и продължи да тича подир Дзейн. Пред очите му заблестя вода. Видя, че пътеката завършва при малко езеро. Задънена улица. Натан се усмихна. Сега ще се видим отблизо, Дзейн.

Преследваният също съобрази, че се е озовал в задънена улица, и забави ход. Не реагира обаче като победен. Издаде възглас, изпълнен с ликуване, не с отчаяние. Отскочи встрани и приклекна.

Натан съкрати разстоянието между тях.

Дзейн рязко се извърна към него. В ръката си държеше деветмилиметров пистолет „Берета“.

Натан в началото се изненада от това. После забеляза и собствената си двуцевка, окачена за ремъка върху корен на няколко метра от дясната му страна. Пистолетът бе на Кели.

Това бяха оръжията, които Дзейн ги принуди да изхвърлят през процепа.

Натан изстена. Боговете очевидно не му съчувстваха. Опита да се присегне към пушката, но Дзейн го предупреди да не прави това.

— Помръднеш ли още сантиметър, ще се сдобиеш с трето око.

09:46 ч.

Коуве изтласка Ана пред себе си. Изстрелите се чуваха все по-наблизо. Поведе ги Дакий. Целият му вид издаваше спокойствие и решителност. Тръгна с уверена походка по пътека, която трябваше да ги отведе при дървото, в което бяха нощували. Трябваше да се срещнат с рейнджърите и да решат какво да правят по-нататък.

Коуве бе успял да се свърже със сержант Костос по радиото и да му докладва за случилото се. Разбра, че такава връзка бе установил и Олин. Руснакът бе успял да се укрие в дървото. Нямаше обаче вест от групата на Натан. Коуве се надяваше да не им се е случило нищо лошо.

Пред очите им най-после се появи слънчева светлина. Бяха на централната поляна. Групата я достигна откъм юг. Според сержанта рейнджърите я наближаваха откъм северната й страна.

Дакий забави ход, приведе се и им посочи нещо. Коуве се взря през храсталаците и видя малката дървена колиба. Успя да се ориентира и се втренчи в мястото, сочено от индианеца. Дъбът, в който бяха прекарали нощта, се намираше само на петдесет метра пред тях. Индианецът обаче не сочеше него. Зад гигантския му ствол се мерна Тортор. Ягуарът се разхождаше на края на поляната. Привлечен от движението му, Коуве забеляза няколко силуета в шубраците зад него. Рейнджърите и Мани. Бяха успели да се завърнат! Дакий продължи напред, като се придвижваше безшумно в края на поляната. След няколко минути двете групи се събраха в основата на дървото. Сержант Костос потупа Коуве по рамото. Ана и Мани се прегърнаха.

— Имате ли вести от Натан? — попита Коуве. Сержантът поклати отрицателно глава и посочи дървото.

— Наредих на Олин да вземе Джи Пи Ес-а и да се присъедини към нас.

— Защо? Бях останал с впечатлението, че трябва да се срещнем при дървото.

— И без това сме близо до него. Доколкото мога да преценя, обкръжени сме. Дървото не може да ни предложи никаква закрила.

Коуве се намръщи, но разбра смисъла на думите му. Престъпниците систематично разрушаваха всички жилища. Не след дълго щяха да се окажат в капан.

— Какво ще правим?

— Ще трябва да намерим начин да се промъкнем през обръча им колкото се може по-безшумно. След това ще потърсим укритие. Място, където да не могат да ни намерят.

Мани се доближи до тях и погледна часовника си.

— Сержантът остави една от напалмовите си бомби в гората. Трябва да избухне след петнайсет минути.

— Целта е да отвлечем вниманието им — поясни Костос и потупа раницата си. — Имам още от тях.

— Заради това не можем да си позволим да изчакаме Натан — оправдаваше се Мани.

Коуве отмести поглед към яга. Изстрелите се чуваха все по-наблизо. Не разполагаха с време. Ако щяха да рискуват, трябваше да го направят сега. Макар и неохотно, Коуве кимна в знак на съгласие. Усети движение по стълбата от лиани и погледна нагоре. Оттам се спускаше Олин с радиостанцията на гърба. Коуве махна с карабината си.

— Време е да тръг…

От силния взрив всички изпопадаха на колене. Коуве видя как покривът на колибата излетя високо във въздуха. Остатъците от постройката се разлетяха на всички страни със страшна сила. Една греда прелетя със свистене над главите им и падна навътре в джунглата. Пространството около тях се изпълни с дим.

Това не бе граната. През дима видяха приближаваща ги група наемници с пушки, готови за стрелба.

Коуве бе впечатлен едновременно от две неща. Първото бе гола жена, вървяща ръка за ръка с висок мъж, облечен в бяло. Второто обаче представляваше по-непосредствена опасност. Бе нещо, носено от един от нападателите. Мъжът коленичи и намести върху рамото си дълга черна тръба. Бе гледал достатъчно холивудски филми и имаше представа за това оръжие.

— Базука! — изкрещя Карера зад гърба му. — Залягайте!

10:03 ч.

При първата експлозия Натан и Дзейн застинаха на мястото си. Натан не откъсваше поглед от оръжието на противника си. Пистолетът, само на няколко метра от него, бе насочен право към гърдите му. Не посмя да помръдне и затаи дъх. Какво ставаше там?

При втората експлозия Дзейн неволно отмести поглед по посоката на звука. Натан знаеше, че няма да има друга възможност. След малко ще бъде мъртъв, ако не направи нещо. Дори да е глупаво.

Направи рязък скок. Не към Дзейн, а към висящата двуцевка. Движението му не остана незабелязано. Чу трясъка на пистолетен изстрел и усети в бедрото си нещо, подобно на ужилване, но не спря.

Сгромоляса се върху корена и ръцете му трескаво се устремиха към пушката. Нямаше време, за да я откачи от дървото. Просто инстинктивно насочи цевта й по посока към; Дзейн и натисна спусъка. Откатът изтръгна оръжието от ръцете му.

Натан залегна и се извърна. Видя как Дзейн отстъпи назад с разтворени ръце и окървавен корем. Пльосна шумно в езерцето в края на пътеката. След миг подаде глава над повърхността — водата бе удивително дълбока, макар и непосредствено до брега — и изпищя от болка.

Дзейн неволно започна да усвоява урока, който бе преподал на невъоръжения шаман от племето бан-али. Раните в корема наистина бяха най-болезнени.

Натан се изправи и откачи пушката си от корена. Насочи я към Дзейн. Не бе разбрал какво бе станало с пистолета и реши този път да не рискува.

Дзейн със страдалческо изражение на лицето се опита да се измъкне на брега. После цялото му тяло изведнъж се разтресе и в погледа му болката отстъпи място на изненадата. Стенанията му преминаха в ужасяващи писъци.

— Натан! Помогни ми!

Натан инстинктивно направи крачка напред. Дзейн се опита да протегне ръка към него. Изпълненото му със страх лице сякаш го молеше за милост. Водата около него изведнъж яростно забълбука. Пред очите на Натан се мярнаха няколко сребърни тела. Пирани. Отстъпи крачка. Бе разбрал, къде се намира. При люпилнята, която му бе описал Мани.

Дзейн продължи да се мята и гърчи в окървавената бълбукаща смес. Започна да потъва. Очите му се разшириха от ужас, когато осъзна, че няма да успее да задържи устата си над водата. Главата му потъна под повърхността и. Над езерото за известно време се задържа ръката му, но после и тя изчезна в плискащите се води.

Натан тръгна обратно по пътеката, без да изпитва каквото и да е съжаление към Дзейн. Огледа набързо раната в бедрото си. Видя върху панталоните си дупка и петънце от кръв. Този път бе извадил късмет. Бе му се разминало само с драскотина. Стисна двуцевката в ръка и продължи, като се помоли на Бог този му късмет да не го напусне.

10:12 ч.

Мани се размърда под купчина развалини. Опита се да ги размести с рамене. Димът го задушаваше. Взривът, предизвикан от изстрела на базуката, все още кънтеше в ушите му. Челюстта му го болеше. Измъкна се изпод отломките. Наоколо се разнасяха заповеди.

— Хвърлете оръжията!

— Вдигнете ръцете си!

— Тръгвайте или ще ви застреляме на място!

Мани изстена и изплю кръв. Огледа хаоса около себе си. Видя, че Ана Фонг е застанала на колене с ръце зад главата. Изглеждаше невредима. До нея бе коленичил професор Коуве. По бузата му се стичаше кръв. Дакий също бе там и сякаш не можеше да повярва в случилото се.

Мани се обърна и видя петнистата муцуна на Тортор да наднича иззад един храст. Даде знак на ягуара да не се доближава. Забеляза, че застаналата в близост до храста Карера ловко скри дискомета под част от покрива на жилище, паднал от дървото.

— Ставай! — нареди грубо някой. — На теб говоря! Мани разбра, че се обръщат към него едва когато усети дулото на пистолет до слепоочието си. Застина на мястото си.

— Ставай! — повтори мъжът със силен акцент. Може би бе немец.

Мани се изправи първо на колене, а после, на крака. Олюляваше се, но позата му, изглежда, удовлетвори наемника.

— Дай си оръжието! — нареди отново.

Мани се озърна с погледа на човек, търсещ изгубена обувка или чорап. Видя пистолета си на земята и го подритна с крак.

— Ето го.

Отнякъде се появи втори наемник и прибра оръжието.

— Върви при другите! — заповяда немецът и го блъсна. Мани тръгна с несигурна крачка към коленичилите си приятели. Видя, че Карера и Костос са охранявани от други наемници. Кобурите им бяха празни и раниците им ги нямаше. Държаха ръцете си зад главата. Лявото око на сержанта бе подуто, а носът му бе разкървавен. Очевидно бе оказал съпротива за разлика от Мани.

Внезапно една отдалечена част от гората се превърна в огнено кълбо. Глухият тътен на експлозия достигна до тях.

Усетиха миризмата на напалм.

Това бе „отвличането на вниманието“, замислено от Костос. Твърде закъсняло и твърде неубедително.

— Господин Брайл, този не мърда — извика един от наемниците на смес от немски и испански.

Мани се извърна. Ставаше дума за Олин. Лежеше неподвижно. Един клон, подобно на копие, бе пронизал рамото му и по светлата му риза се стичаше ярка кръв. Все още дишаше.

Човекът на име Брайл отмести поглед от горящата гора и отиде при руснака. „Мръсно куче“, изсъска немецът, извади пистолета си и застреля Олин в тила.

Ана подскочи и изхълца.

Откъм мястото, където се намираха развалините на колибата, се появиха двамата ръководители на нападението. Дребната гола индианка се движеше безгрижно, сякаш на градинско парти. Бе заоблена и дългокрака. Между гърдите и висеше талисман. Мани първоначално го взе за кожена кесия, но после откри, че е изсушена човешка глава. Косата й бе обръсната.

Стройният мъж до нея, облечен целия в бяло и с контешка панамена шапка на главата, видя накъде гледа. Повдигна украшението на индианката така, че и другите да го видят. Мани забеляза, че по него бяха закрепени медальоните за установяване на самоличността.

— Позволете ми да ви запозная повторно с ефрейтор Де Мартини — обяви мъжът и се засмя на остроумието си. После пусна отново осквернената глава на бившия им спътник върху гърдите на жената.

Сержант Костос просъска нещо заканително, но дулото на автомата АК — 4 7, опряно до тила му, го задържа на колене. Луи погледна коленичилите пленници и се усмихна.

— Радвам се да ви видя отново всички заедно. Човекът говореше с подчертано френско произношение.

Кой бе той?

Професор Коуве отговори на неизречения въпрос на Мани.

— Луи Фавр — прошепна и на лицето му се изписа погнуса. Французинът го чу и извърна поглед към него.

— Не Луи Фавр, а доктор Фавр, професор Коуве. Нека се държим възпитано и да приключим с тази неприятна работа колкото се може по-скоро.

В отговор професорът просто го погледна презрително.

Това име бе познато на Мани. Биолог, осъден в Бразилия за незаконна търговия и престъпления срещу местното население. Миналото му бе престъпно.

— Преброихме главите и видяхме, че не всички от вас са тук — обърна се към тях Фавр. — Къде са останалите членове на малката ви група?

Никой не му отговори.

— Кажете, моля ви. Нека разговаряме като приятели. Така ще е по-добре, нали? Нека не помрачаваме хубавия ден — подкани ги Фавр. — Нали не искате нещата да станат грозни? Въпросът ми е лесен.

Мълчанието не бе нарушено и пленниците продължиха да гледат пред себе си. Фавр тъжно поклати глава.

— Значи ще трябва да станат грозни. — Обърна се към индианката. — Цуи, мила моя, избери си някого. — След тези думи разтвори ръце с жеста на човек, който се освобождава от отговорност.

Голата жена се изправи пред тях. Огледа първо редник Карера, но след кратко колебание рязко се отмести и коленичи пред Ана. Носът й се оказа само на сантиметър от носа на антроположката. Ана понечи да се отдръпне, но тилът й опря до дулото на пистолет.

— Моята любима умее да цени красотата. Индианката със скоростта на змия измъкна от косата си дълъг и остър костен нож. Мани знаеше, че имаше само едно индианско племе, криещо ножове в косите си. Това бяха шуарите, ловците на глави от Еквадор.

Острият бял нож бе насочен към нежната плът под брадичката на Ана. Азиатката потрепери. По бялото острие започна да се стича червена кръв. Ана изстена.

Стига, помисли си Мани и дясната му ръка инстинктивно се отмести към дръжката на камшика. Освен това можеше и да се движи бързо, когато пожелаеше. Бе си изработил тези рефлекси през времето, когато се бе занимавал с укротяването на дивата котка. Опитната му ръка стисна камшика.

Краят на кожения камшик удари костения нож, който бе изтръгнат от ръката на шуарката и поряза бузата й под окото.

Подобно ранена котка, тя със съскане се изтърколи встрани. В ръката й сякаш по чудо се появи втори нож. Тази котка имаше много нокти.

— Оставете Ана на мира! — изкрещя Мани. — Ще ви кажа къде са другите!

Преди да успее да изрече още нещо, бе ударен с тояга по главата и паднало лице в прахта. Нечий крак ритна камшика му встрани, а после го настъпи по ръката и му счупи пръста.

— Озаптете го! — изрева Фавр. От гласа му изчезнаха всички следи от престорените любезни обноски.

Мани бе повдигнат за косата. Притисна ранената си ръка към гърдите.

Фавр, застанал до индианката, почистваше кръвта от лицето й. После се обърна към Мани и облиза пръстите си.

— Нима наистина трябваше да правиш това? — попита го и протегна ръка зад себе си. Един от наемниците пъхна в нея автомат с къс ствол. Приличаше на миниатюрен узи.

Ръката, стиснала Мани за косата, започна отново да я тегли.

— Пусни го, Брайл — каза Фавр.

Ръката го пусна. Мани, останал без опора, насмалко не се свлече на земята.

— Къде са? — попита Луи.

Мани успя да пренебрегне болката.

— В дървото… Не отговарят обаче на обажданията ни…

— Вярно е — потвърди Фавр и измъкна от джоба си портативна радиостанция. — Ефрейтор Де Мартини бе любезен да ми услужи със своята радиостанция и да ми съобщи честотите.

Мани се намръщи.

— В такъв случай защо… — смотолеви и се обърна към Ана.

В отговор чу дълга и отегчена въздишка.

— За да се уверя, че никой не ме лъже. Боя се, че изгубих контакт с моя агент в групата ви. Това няма как да не събуди у мен подозрение.

— Агент ли? — изуми се Мани.

— Шпионин — обади се Коуве, застанал в другия край на редицата пленници. — Става дума за Ричърд Дзейн.

— Вярно е — потвърди Фавр, обърна се към дървото и доближи радиото до устните си. — Натан, ако можеш да ме чуеш, стой на мястото си. След малко ще дойдем при теб.

Никой не му отговори.

Мани искаше да вярва, че Натан е успял да избяга заедно с Кели. Даваше си сметка обаче, че тя никога нямаше да остави брат си. Всички те навярно все още се криеха в древното дърво.

Французинът, без да откъсва поглед от великана с бяла кора, присви очи. След малко отмести повторно поглед към. Мани.

— Ще трябва да възмездя някого за обидата, нанесена на моята дама.

Миниатюрният узи бе отново насочен към него.

— Не се държахте като кавалер, господин Азеведу. Фавр натисна спусъка и се чу автоматен откос. Мани присви очи, но нито един куршум не го засегна. Зад гърба му се разнесе стон. Човекът, стоял дотогава зад него, се свлече на земята. Гръдният му кош бе надупчен от куршуми. Дишаше тежко, като риба на сухо. От устата и носа му потече кръв.

Фавр отпусна оръжието си. Мани погледна французина. Фавр повдигна вежда.

— Не виня вас. Брайл трябваше да ви надзирава както трябва. Трябваше да ви отнеме камшика. Мърлява, много мърлява работа — произнесе Луи и поклати глава. — За два дни се лиших от двама заместници. — После се обърна, махна с ръка и се отправи към яга. — Доведете пленниците. Омръзна ми да увещавам момчето на Карл. Нека се опитаме все пак да убедим този срамежлив мъж да се присъедини към нас.

11:09 ч.

Натан се бе укрил в сянката на главния корен на яга. Облаци дим се стелеха над поляната. Откъм дъба, където бяха прекарали нощта, се чуваха изстрели и приглушени викове. Какво ставаше? Единственото нещо върху ливадата, което бе в полезрението му, бяха изкорубените останки на колибата на баща му. Обзеха го смесени чувства на ужас и отчаяние. После, подобно призраци, измъкнали се от гробница, от димната завеса започнаха да излизат неясно очертани фигури.

Натан се укри по-дълбоко в сянката на корена и насочи пушката си към тях. Фигурите започнаха постепенно да придобиват облик. Начело бяха Мани и Коуве, които придържаха вървящата между тях Ана. На крачка зад тях бяха Костос и Карера. Дори и индианецът Дакий бе включен в групата. Телата и дрехите им бяха окървавени. Всички държаха ръцете зад гърба си и се препъваха, подтиквани да вървят напред от фигури, оставащи в сянка. Когато групата се приближи, той различи и тях. Бяха мъже с полувоенни-полуловджийски облекла, насочили оръжия от всякакви марки към приятелите му.

Натан се прицели. Осъзна обаче, че двуцевката му щеше да се окаже съвсем непълноценно оръжие при такова съотношение на силите. Трябваше да предприеме нещо друго. Засега обаче можеше да разчита единствено на това, че не го виждаха.

Пазачите наредиха на другарите му да спрат.

Мъж, облечен от глава до пети в бяло, доближи малък мегафон до устните си. Насочи го към върха на яга.

— Натан Ранд, покажи се! Излез или приятелите ти ще заплатят за твоето отсъствие! Давам ти две минути!

Приятелите му и индианецът бяха принудени да коленичат.

Натан приклекна в убежището си. Без съмнение мъжът бе командир на тези наемници. Бе французин, ако съдеше по произношението му. Човекът погледна часовника си, а после насочи отново поглед към върха на дървото и започна нетърпеливо да потропва с крак. Очевидно доверяваше се на последната информация на мъртвия си агент и смяташе, че Натан все още се намира на върха на дървото.

Натан се колебаеше. Какво да направи? Да се покаже или да избяга? Дали си заслужаваше да опита да нападне наемниците в гръб? Отказа се от този замисъл. Не смяташе, че притежава умението да води партизанска война в джунглата.

— Остават трийсет секунди, Натан! — прокънтя гласът на мъжа през мегафона.

От върха на дървото се разнесе глас.

— Натан го няма тук. Тръгна си. Бе гласът на Кели!

— Лъжа — промърмори французинът. Обади се Коуве:

— Доктор Фавр, искам да ви кажа нещо, ако не възразявате.

Когато чу това име, Натан неволно стисна по-здраво пушката си. То му бе познато. Баща му бе разказвал за чудовищните престъпления, извършени от човек на име Луи Фавр. Човек, превърнал се в страшилището на Амазония, и възприеман от местните племена като демон. Изверг, прогонен от района от баща му. Сега отново се бе появил тук.

— Какво има, професоре? — попита раздразнено Фавр.

— Това е Кели О’Брайън. Тя е горе при ранения си брат. Щом казва, че не е там, значи той наистина е другаде.

— Ще видим тази работа — намръщи се Фавр и погледна отново часовника си. — Десет секунди!

После протегна ръка и някой пъхна в нея оръжие със зловещ вид. Криво мачете, дълго като ятаган. Въпреки че въздухът наоколо бе задимен, то блестеше с ярък блясък. Личеше си, че е току-що наточено.

Фавр се приведе и допря острието до шията на Ана Фонг. После отново доближи мегафона до лицето си.

— Времето изтича, Натан! Дадох ти цели две минути. Отсега нататък всяка изминала минута ще отнеме живота на един от приятелите ти. Покажи се и всички ще бъдат пощадени! Кълна се в честта си на джентълмен и французин.

После Фавр започна да отброява последните секунди:

— Пет… Четири…

Натан се напрегна, но така и не съумя да измисли нищо. Ясно си даваше сметка, че честната дума на Фавр не струва и пукната пара.

— Три… Две…

Оставаха му броени секунди, за да намери някакъв изход.

— Едно…

Не откри никакъв изход.

— Нула!

Натан излезе от скривалището си. Направи крачка напред, вдигнал двуцевката над главата си.

— Вие победихте! — произнесе съкрушено.

Приведеният над Ана Фавр се изправи и присви вежди.

— Ах, млади човече, как ме уплашихте! Какво правехте тук през цялото това време?

По бузите на ужасената Ана течаха сълзи. Натан хвърли пушката си.

— Вие победихте — повтори. Няколко наемници веднага го обкръжиха.

— Аз винаги побеждавам — отвърна усмихнато Фавр. Усмивката му обаче вече издаваше озвереност.

Преди някой да успее да реагира, той рязко се извърна и с цялата сила на ръката и тялото си нанесе удар с мачетето.

Във въздуха бликна струя кръв.

Главата на жертвата му, отрязана при шията, отлетя встрани.

— Мани! — извика Натан и безсилно се свлече на колене. После падна по лице.

Тялото на приятеля му се свлече на земята. Ана изпищя и припадна върху рамото на Коуве. Фавр даде гръб на Натан и се обърна към ужасените пленници.

— Моля ви! Нима някой от вас наистина допусна, че ще позволя на мосю Азеведу да удря любимата ми безнаказано? Боже мой! Нима наистина нямате чувство за кавалерство?

Натан забеляза, че индианката докосна рана на бузата си.

Фавр се обърна и погледна Натан в лицето. Върху белия му костюм имаше червено петно от кръвта на Мани. Чудовището потупа часовника си с пръст, а после се обърна към него:

— Освен това, Натан, броенето наистина стигна до нула. Ти закъсня. Постъпих справедливо.

Натан с безпомощно оклюмала глава се отпусна върху земята.

— Мани…

Някъде в далечината воят на котка разкъса утрото и закънтя из долината.

17.Лечебно средство

17 август, 16:16 ч.

Амазонската джунгла

Луи реши да направи една последна инспекция. Бе навил ръкавите на ризата си и преметнал окървавеното си сако през ръка. Следобедът бе много топъл. Тук обаче не след дълго щеше да стане горещо, наистина горещо. Огледа развалините на селището и се усмихна доволно.

Един колумбийски наемник, по прякор Маската, застана мирно, когато Луи се приближи до него. Висок близо метър и деветдесет, притежаваше свирепост, съответстваща на ръста му. Бивш телохранител на шеф на наркокартел, някога бе поел самоотвержено върху собственото си лице сярна киселина, плисната върху работодателя му. Половината от лицето му представляваше плътна мрежа от съединителна тъкан. След това неблагодарният шеф го уволни. Първо, заради безобразния му вид и второ, задето с него му напомняше на какво малко разстояние се бе доближила смъртта до собствената му личност. Луи обаче ценеше лоялността. Този човек щеше да се справи чудесно със задълженията на Брайл.

— Маска, колко време остава за разполагането на останалите заряди?

— Половин час — отговори новият му заместник.

Луи кимна и погледна часовника си. Времето бе недостатъчно, но иначе всичко вървеше по разписание. Ако руснакът не бе успял да включи проклетия Джи Пи Ес, Луи щеше да разполага с много повече време, за да се наслаждава на победата си.

Въздъхна и отмести поглед върху поляната. Там се бяха събрали общо осемнайсет пленници, всички на колене, всички с ръце, вързани на гърба. Единият край на примка, поставена на шията им, бе вързан за глезените. Опиташе ли се някой да се отвърже, примката щеше да го задуши. Няколко пленници вече стенеха, тъй като въжетата се бяха впили в плътта им. Останалите, неподвижни, продължаваха, да се потят и да кървят под лъчите на силното слънце. Луи забеляза, че Маската бе все още до него.

— Останаха ли индианци бан-али?

— Живи не, господин докторе.

Селото бе наброявало над стотина души. Сега щеше да има още едно безследно изчезнало племе.

— А долината? Огледахте ли я цялата?

— Да, господин докторе. Проходът е единственият път, по който може да се влезе или излезе в нея.

— Много добре — оцени Луи. Вече бе получил тази информация предната вечер от изтезавания разузнавач на племето, но за всеки случай пожела още веднъж да се увери в истинността на думите му. — Направи една последна проверка. Искам да напуснем това място не по-късно от седемнайсет часа.

Маската кимна и се оттегли. Тръгна с бърза крачка към гигантското дърво в центъра на поляната. Луи го проследи с поглед. В този момент от входа на тунела няколко души изтъркаляха два малки стоманени варела. След установяването на контрол над цялата долина подчинени на Луи с брадви и длета в ръце влязоха в дървото, пробиха дълбоки процепи в ствола му и извлякоха огромни количества от безценната мъзга. Луи видя, че друга група се труди усилено около основата на гигантското дърво яга. Присви очи. Всичко вървеше по разписание. Това бе единственият начин на работа, приемлив за Луи.

Удовлетворен, отиде до групата пленници, оцелели от екипа, които изгаряха под слънцето. Малко встрани от тях се намираха оцелелите представители на племето бан-али.

Луи ги погледна. Бе разочарован от това, че не бяха оказали що-годе сериозна съпротива. Двамата рейнджъри отправиха към него погледи, изпълнени с ненавист. Дребната азиатка се бе поуспокоила донякъде. Бе затворила очи и произнасяше беззвучни молитви. Коуве продължаваше да наблюдава света стоически. Луи се спря пред последния пленник. Погледът на Натан Ранд не се отличаваше от този на рейнджърите. В него обаче все пак имаше още нещо. Хладна решителност.

На Луи не му бе приятно да гледа този човек в очите, но не отмести поглед. В лицето на Натан видя сянка на баща му. Същата коса с пясъчен цвят, същите скули, същия нос. Това обаче не бе Карл Ранд и за изненада на Луи той изпита разочарование от този факт. Удовлетворението, което бе очаквал да получи от пленяването на сина на Карл Ранд, липсваше. Установи, че всъщност изпитва нещо като уважение към младия човек. По време на пътешествието дотук Натан бе показал, че притежава не само смелост, но и съобразителност. Прояви тези качества дори когато видя сметката на агента на Луи. Накрая тук бе показал своята лоялност, готовността си да жертва собствения си живот заради своя екип. Сами по себе си това бяха качества, достойни за възхищение, макар да пречеха на плановете на Луи.

Очите на Натан притежаваха твърдостта на полирани камъни. Очевидно бе изпитвал неутешима болка и въпреки това бе оцелял. Луи си спомни за своя приятел от хотела във Френска Гвиана, човека, успял да оцелее на Дяволския остров. Спомни си как този човек бавно отпиваше от чашата бърбън. Човекът имаше същите очи. Това не бяха очите на баща му, очите на Карл Ранд. Това бе различен човек.

— Какво смятате да правите с нас? — попита Натан. Тези думи бяха изречени не като молба, а като обикновен въпрос.

Луи извади носна кърпа от джоба си и избърса веждите си.

— Дадох ви своята дума на джентълмен, че няма да убия вас или приятелите ви. Ще спазя тази си дума.

Натан присви очи.

— Ще оставя смъртта на всички ви да тежи на армията на САЩ — продължи тъжно Луи. За негово собствено учудване чувството, което вложи в тези си думи, не бе престорено.

— Какво искате да кажете? — попита Натан с подозрение. Луи поклати глава и отиде до сержант Костос.

— Струва ми се, че ще е по-добре на този въпрос да отговори вашият другар.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна презрително Костос.

Луи се наведе и погледна сержанта в лицето.

— Нима наистина искаш да ми кажеш, че капитан Уоксмън не се е доверявал на своя сержант?

Костос отмести поглед.

— За какво говори? — обърна се Натан към сержанта. — Костос, сега не е време за тайни, така че, ако знаеш нещо…

Сержантът му отговори. Изглеждаше гузен.

— Става дума за напалмовите минибомби. Имахме заповед да открием източника на вълшебната течност. След като я откриехме, трябваше да унищожим източника. Напълно.

Луи изпита удоволствие от шокираното изражение, което придобиха лицата на останалите членове на групата. Дори и рейнджърката изглеждаше изненадана. Очевидно военните предпочитаха да не споделят много-много тайните си.

Луи посочи с ръка малката група хора, събрала се около гигантското дърво. Това бяха неговите сапьори. Останалите девет минибомби, налепени върху бялата кора на дървото, наподобяваха плоски черни очи.

— Благодарение на правителството на САЩ се сдобихме с достатъчно взривни вещества, за да ни е по силите унищожението дори на такова чудовищно дърво.

Костос не отговори.

— И така целите на нашите мисии съвсем не се различават — продължи Луи. — Въпросът е кой ще се облагодетелства от това: американският военнопромишлен комплекс или една френска фармацевтична компания? Това от своя страна повдига друг въпрос: кой ще стори по-големи добрини, с тези познания? Трудно е да се отговори. Този въпрос обаче може да бъде формулиран и другояче: кой би сторил по-големи злини с тези познания? — Луи се обърна към сержанта: — Струва ми се, че на този въпрос всички знаем отговора.

Групата остана безмълвна.

— Какво ще стане с Кели и Франк? — наруши мълчанието Натан.

А, да, отсъстващите членове на групата… Луи не бе изненадан, че именно Натан зададе този въпрос.

— Не се тревожете за тяхното здраве. Те ще дойдат с моя екип — обясни Луи. — Установих контакт с хората, които ме финансираха. Господин О’Брайън се оказа идеално морско свинче за изследване на регенеративния процес. Изследователите на „Сен Савен“ горят от нетърпение да го докоснат със своите инструменти.

— А Кели?

— Госпожица О’Брайън ще ни придружи, за да ни осигури отзивчивостта на брат си.

Натан пребледня.

Докато говореше, Луи забеляза, че Натан погледна към гиганта.

— Таймерите ще задействат бомбите точно след три часа — съобщи Луи. — В 20:00 часа, ако трябва да бъда по-точен. — Знаеше, че тези хора бяха наясно със силата на една-единствена такава бомба. А тук имаше цели девет. Видя как на лицата им се изписа отчаяние. Луи продължи: — За всеки случай заложихме и други запалителни бомби в целия каньон, включително и в прохода, по който се стига дотук. Ще ги взривим веднага, след като напуснем долината. Не можем да си позволим да рискуваме някой индианец, когото не сме забелязали, да ви освободи. Боя се, че независимо дали сте вързани, или не, няма как да избягате. Цялата тази изолирана долина ще се превърне в огнен ураган. От вълшебната мъзга няма да остане и следа. Освен това огънят ще привлече хеликоптерите, летящи насам. Чудесен начин да се отклони вниманието им от нашата група.

Погледите на пленниците свидетелстваха, че са осъзнали своето поражение. Луи се усмихна:

— Както виждате, всичко е планирано както трябва.

До Луи се приближи неговият помощник. Колумбиецът дори не погледна към пленниците, сякаш бяха стадо овце.

— Да, Маска?

— Готови сме за изтегляне. Можем да се евакуираме веднага, щом наредите.

— В такъв случай започвайте! — Луи погледна отново вързаните мъже и жени. — Боя се, че дългът ме зове. И че настъпи мигът да се сбогувам сърдечно с вас.

Даде им гръб и изпита удовлетворение от станалото. В крайна сметка именно самият Карл Ранд бе станал причина за гибелта на горделивия си син. Щом бе тръгнал по пътя на баща си…

Искаше му се да вярва, че старецът ги наблюдава от ада.

16:55 ч.

Натан, коленичил до другите, бе смазан от чутото. Проследи със замъглен поглед как групата на наемниците започна да се изтегля. Чу гласа на Коуве:

— Фавр е заложил всичко на вярата си в мъзгата на яга.

— Има ли значение? — простена Натан. Внимаваше да не затегне неволно примката около шията си.

— Надява се мъзгата да излекува заболяването така, както лекува физическите наранявания. Нямаме доказателства, че притежава подобно свойство.

— Какво искаш да направим?

— Да му кажем това.

— Да му помогнем? Защо?

— Не на него искам да помогнем, а на всички тези, които станаха жертва на епидемията и започнаха да умират. Усещам, че ключът към лечението на това заболяване е някъде тук. Той е готов да унищожи долината и да ликвидира всякаква възможност за обезсилване на проклятието на бан-али. Трябва да го предупредим.

Натан се намръщи. Не бе забравил убийството на Мани. Спомни си обезглавеното тяло на своя приятел, свличащо се на земята. С разума си разбираше Коуве, но със сърцето си, не.

— Той и без това няма да ни изслуша — убеждаваше го Натан, като си търсеше някакво оправдание. — Фавр не разполага с много време. Остават му най-много шест или осем часа до момента, когато военните ще реагират. Единствената му възможност е да заграби каквото може и да избяга.

— Длъжни сме да го накараме да ни чуе — настояваше Коуве.

Откъм яга се разнесоха гласове. Двамата мъже насочиха погледи към отвора в ствола на дървото. От него излязоха двама наемници с носилка в ръце. Натан разпозна носилката, която бяха направили за Франк. Той и сега лежеше на нея, вързан като пленник.

След това от дървото излезе Кели. Движеше се сама с ръце, вързани зад гърба. Зад нея вървяха още въоръжени наемници.

— Нямате представа какво правите! — изкрещя Кели на Фавр. — Все още не знаем дали тази мъзга може да излекува каквото и да е!

Натан забеляза, че тя излагаше доводите, които преди малко бяха споделили с Коуве. Луи повдигна рамене.

— „Сен Савен“ ще ми плати дължимото много преди да се разбере дали сте права, или не. Ще погледнат краката на брат ви или това, което е останало от тях, и ще прехвърлят договорените милиони на моята сметка.

— А пострадалите? Умиращите деца и старци?

— Защо трябва да се вълнувам от това? Баба ми и дядо ми отдавна умряха, а деца нямам.

Кели се възмути и понечи да го упрекне, но забеляза групата пленници. Погледна първо трийсетината мъже, излизащи от долината, а после, групата пленници.

— Какво става тук? — недоумяваше тя.

— А, това са вашите приятели. Те ще останат тук. Кели погледна към взривните заряди, прикрепени към дървото, после, към Натан.

— Вие… Вие не може просто така да ги изоставите тук.

— Мога — възрази Луи. — Мога, разбира се. Тя спря и насмалко не се разплака.

— Поне ми разрешете да се сбогувам с тях.

— Добре! — съгласи се Луи с театрален жест, изразяващ съчувствие. — Добре, но побързайте!

Улови Кели за ръката и я изведе от строя, придружен от любовницата си и от четирима въоръжени наемници. После я блъсна към пленниците.

Сърцето на Натан се сви. Щеше да бъде по-малко мъчително, ако тя въобще не ги бе забелязала.

По лицето й потекоха сълзи. Кели приклекна последователно пред всеки от тях и започна да се извинява, сякаш бе виновна за случилото се. Натан не я слушаше, а буквално я изпиваше с очи. Знаеше, че повече няма да я види. Тя се наведе и прилепи бузата си до лицето на професор Коуве, а после отиде при Натан.

— Натан… — започна коленичила Кели.

— Замълчи — замоли я той с тъжна усмивка. Произнесе думата, с която й напомни за нощта, прекарана заедно. — Замълчи.

Очите й отново се изпълниха със сълзи.

— Научих за Мани… Толкова ми е мъчно… Натан стисна очи и наведе глава.

— Ако ти се удаде, убий това френско копеле — каза тихо. Тя се облегна върху него и отри буза в неговата.

— Обещавам — промълви на ухото му с гласа на влюбена, споделяща любовна тайна.

Той я целуна по устните, без да се интересува дали някой го гледа. Тя отвърна на целувката му и устните им се сляха.

След това бе откъсната от Натан. Фавр я държеше за ръката.

— Струва ми се, че отношенията между вас двамата са били не само професионални — каза презрително.

Фавр извъртя рязко Кели и притисна устни върху нейните. Тя извика от изненада и обида. Луи я пусна и я блъсна към индианката. От устните му закапа кръв.

Кели го бе ухапала.

Той избърса устните си.

— Не се тревожи, Натан. Ще се погрижа за жена ти — каза подигравателно Луи и погледна Кели и любовницата си. — Заедно с Цуи ще направим гостуването й при нас приятно. Нали така, Цуи? — Индианската вещица се доближи до пленницата, омота пръст около косата й и я подуши. — Сам виждаш, Натан, Цуи вече проявява интерес към нея.

Натан се опита с трескави движения да се освободи от въжето.

— Мръсно копеле! — изсъска и се задави, тъй като примката около шията му се затегна.

— Успокой се, момчето ми — изрази загриженост Луи, като хвана Кели за ръката. — Казах ти, че е в добри ръце.

По лицето на Натан се стекоха сълзи на безсилие. Започна да диша на пресекулки, тъй като въжето се впи в плътта му. Въпреки това продължи да се мята. Тъй или иначе щеше да умре. Имаше ли значение дали щеше да умре от задушаване, или от пожара?

Луи го погледна театрално тъжно, а след това задърпа Кели.

— Срамна работа… — произнесе. — Такова мило момче, а какъв трагичен живот…

На Натан му притъмня пред очите и започна да вижда звезди.

— Престани да се мяташ, Натан — опита се да го успокои Коуве.

— Защо?

— Докато човек е жив, не бива да губи надежда. Натан спря. Не защото осмисли думите на професора, а защото се почувства победен. Дишането му започна да се нормализира. Обърна лице към оттеглящата се наемническа банда и впери поглед в Кели. Тя се обърна още веднъж към него непосредствено преди да се озове в джунглата. После изчезна.

Мълчанието на групата бе нарушено само от тиха молитва на Ана. Неколцина от индианците започнаха да пеят тъжна песен, а други просто заплакаха. Продължаваха да стоят на мястото си, лишени от надежда, докато прежурящото слънце започна да се насочва към хоризонта. С всяко вдишване и хлипане се доближаваха по-бързо към смъртта.

— Защо просто не ни застреля? — терзаеше се сержант Костос.

— Защото това не е в стила на Фавр — отговори професор Коуве. — Той иска да изпитваме колкото се може по-продължителен ужас от предстоящата си гибел. Иска да ни изтезава. Това го възбужда.

Натан, осъзнал поражението си, затвори очи.

След час в южната част на долината се разнесе силна експлозия. Натан отвори очи и видя как във въздуха се издига огромен стълб от дим и прах.

— Взривиха прохода — вцепени се Карера.

Ехото от експлозията се задържа няколко секунди и заглъхна. Сега оставаше да чуят една последна експлозия. Тази, която щеше да ги лиши от живот и да изпепели долината.

Отново настъпи тишина. Натан чу отчетливо нечие хриптене в гората. Така хриптяха ягуарите.

Коуве се извърна към Натан.

— Това дали не е Тортор? — ослуша се Натан. В сърцето му се появи искрица надежда.

От джунглата се измъкна ягуар и излезе на поляната. Това обаче не бе петнистото лице на домашния любимец на техния мъртъв приятел.

Огромният черен ягуар започна да души въздуха. Разтвори уста и стръвно изръмжа.

17:35 ч.

Кели продължаваше да върви до носилката на Франк. Двамата мъже, които я държаха, сякаш не се уморяваха. Продължаваха да вървят из джунглата на долния каньон като два мускулести робота. Кели, изтерзана и с натежало от мъка сърце, започна да се препъва във всеки корен.

Фавр бе наложил бързо темпо на групата. Искаше да прекоси тресавището и да изчезне в джунглата на юг от него, преди огнената експлозия да изпепели горния каньон.

— След това военните ще се устремят тук като мухи на лайно — предупреди спътниците си. — Трябва да сме изчезнали оттук много преди да се появят.

Кели неволно бе подслушала разговор на наемниците, проведен на смес от развален португалски и испански. Фавр бе уредил по радиото в река, намираща се само на ден път оттук, да ги чакат моторни лодки. Когато я достигнеха, щяха бързо да се изтеглят.

Първо обаче трябваше да стигнат до мястото на срещата, без да бъдат заловени. Следователно трябваше да бързат. Фавр бе решил да не проявява мекушавост към никого от изоставащите, включително и към Кели. Чудовището бе обсебило камшика на Мани и периодично го размахваше във въздуха, досущ като робовладелец, надзираващ робите си. Кели вече усети допира на този камшик. Падна на колене, когато проходът се взриви зад гърба им. Бе така отчаяна, че не намери сили да помръдне. Тогава нещо огнено я докосна по рамото. Камшикът разкъса ризата й и кожата и. След това престана да изостава.

— Кели… — обади се Франк от носилката.

— Ще се измъкнем от това — каза той с отпаднал глас. Въпреки неговите възражения тя му бе инжектирала демерол, преди да напуснат лечебницата на яга. Направи го, за да намали болките му. — Ще се справим.

Кели кимна и изпита отново съжаление от това, че ръцете й бяха вързани зад гърба. Крайниците на Франк също бяха завързани за носилката. Той продължи несръчния си опит да я успокои.

— Натан и другите… ще намерят начин да се измъкнат… Избавлението… — не довърши мисълта си и изпадна отново в морфинова дрямка.

Кели се обърна. По-голямата част от небосвода бе закрита от короните на дърветата, но пушекът, предизвикан от експлозията, която отдели горната долина от долната, все още бе видим. Тя не бе казала на брат си за запалителните устройства, оставени в древната гора. Нямаше как да очакват помощ от другарите си, останали в долината.

Продължи напред и видя гърба на Фавр. Цялото й същество бе изпълнено с мисълта за отмъщение. Бе решила да изпълни обещанието, което даде на Натан. Щеше да убие Луи Фавр. Или да изгуби живота си, докато се опитва да направи това.

17:58 ч.

Натан не можеше да откъсне поглед от гигантския черен ягуар, появил се на ливадата. Това бе хитрата самка, водачът на глутницата. Очевидно бе успяла да се спаси от отровата на Луи и инстинктивно се бе прибрала в долината, където се бе родила.

— Денят става все по-обещаващ — изръмжа сержант Костос.

Едрият звяр огледа вързаните пленници. Бяха храна, готова за консумация. Без черния прах, използван като репелент, дори и индианците бан-али бяха застрашени. Голямата черна котешка богиня, създадена от яга, за да ги защищава, се бе превърнала в страшен звяр. Животното се приближи до тях. Прилепи се към земята и размаха опашка.

Внезапно зад мускулестите й рамене сякаш изригна пламък. Това бе Тортор, който също се измъкна от джунглата. Без да показва с каквото и да е, че се бои от голямата котка, профуча покрай нея и се озова при Натан и другарите му.

Любвеобилната котка събори Натан от радост. След като неговият стопанин бе мъртъв, Тортор очевидно бе решил да потърси спокойствие и утеха при неговите приятели.

При падането примката стегна врата на Натан и затрудни говора му.

— Добра котка… Тортор е добра котка…

Големият черен ягуар не помръдна от мястото си и с любопитство започна да следи това, което ставаше пред очите му.

Тортор се отри о Натан. Очевидно искаше да бъде погален или почесан, да получи някакво уверение, че всичко е наред. Натан бе вързан и не можа да удовлетвори това му очакване, но съобрази нещо. Извърна се, при което примката го стегна още по-силно, и обърна въжетата към ягуара. Тортор ги подуши.

— Прегризи ги. — Натан размаха вързаните си китки. — Прегризи ги и тогава ще мога да те погаля, приятелю.

Тортор облиза ръката на Натан и след това отри муцуна в рамото му.

Натан изстена от отчаяние и погледна през рамо. Голямата черна котка бе тръгнала към тях. Тя отмести Тортор и тихо изръмжа.

Натан застина.

Чудовището подуши ръката, облизана от Тортор, и погледна Натан с проницателните си черни очи. Той бе сигурен, че животното надушва страха в тялото на човека, търкалящ се в краката му. Не бе забравил как то с едно-единствено движение на челюстите си бе отгризало краката на Франк.

Ягуарът наведе глава и я доближи към крайниците на Натан. Разнесе се глухо ръмжене. Той усети как огромна сила го повдигна от земята. Примката насмалко не го удуши. За миг успя да си зададе въпроса дали щеше да умре от задушаване, преди да бъде изяден. Помоли се на Бог за първото.

Вместо това бе спуснат отново на земята. Размърда се леко и осъзна, че ръцете му са свободни. Използва това положение и се изтърколи встрани. Приседна и погледна разкъсаните въжета, висящи от китките му. Котката го бе освободила.

Натан присегна към примката.

Големият черен ягуар продължи да го наблюдава. Тортор дружелюбно се отри в хълбока на гигантската котка и след това отиде при Натан.

След като се освободи от примката, Натан я захвърли встрани. Глезените му все още бяха вързани, но преди да ги развърже, бе редно да благодари на своя приятел. Тортор отри косматата си глава в гърдите на Натан. Той го почеса зад ушите и се чу доволно мъркане.

— Добър котарак… Чудесно се справи…

Котката тихо изплака. Натан обхвана главата и с ръце и погледна златистите й очи.

— И аз обичах Мани — прошепна.

Тортор започна да отрива глава в лицето му и да го души. Натан изтърпя това, като продължаваше да успокоява котката. Когато ягуарът се отдръпна на крачка от него, започна да развързва глезените си.

Гигантският черен ягуар приседна. Тортор навярно се бе срещнал със самката след смъртта на Мани. Може би именно той я бе докарал тук. Мани очевидно се бе оказал прав и между двете котки се бе развила някаква привързаност. Тази близост бе подсилена като че ли от обхваналата ги мъка. Тортор се бе лишил от своя господар, а самката, от своята глутница.

Натан стана и развърза Коуве. След това двамата започнаха да освобождават останалите. Натан се зае с въжетата, пристегнали крайниците на Дакий. Той бе индианският следотърсач, участвал в изпращането на пираните и скакалците срещу групата им. Натан вече не му се сърдеше за това. Човекът просто бе защищавал племето си. Както впоследствие се оказа, съвсем основателно. Натан му помогна да се изправи и погледна димящите развалини на селището. Кои всъщност бяха истинските чудовища?

Дакий силно го притисна в прегръдките си.

— Не бързай да ми благодариш — спря го Натан. Другарите му развързваха останалите индианци. Той извърна поглед към минираното дърво, по чийто ствол бяха окачени деветте напалмови бомби.

Сержант Костос разтри изтръпналите си ръце.

— Ще проверя дали ще ми е по силите да разминирам дървото. Карера ще потърси оръжието, което скри.

Натан кимна. Освободените бан-али се събраха около двата ягуара. Двете котки се бяха разположили на сянка, сякаш забравили за съществуването им. Натан обаче забеляза, че голямата самка продължаваше да наблюдава всичко през Притворените си клепачи. Котката нямаше намерение да отслабва бдителността си.

При Натан дойдоха Ана и Коуве.

— Вече сме свободни. Какво ще правим сега? — попита професорът.

Натан повдигна рамене. Ана кръстоса ръце. Натан забеляза, че е намръщена.

— Какво те дразни? — попита я съчувствено.

— Дразни ме Ричърд Дзейн. Ако успеем да се измъкнем оттук, ще напусна „Телукс“.

Независимо от положението им Натан намери сили да се усмихне.

— Ще подадем заедно заявления за напускане.

След малко се появи сержант Костос. Лицето му имаше обичайното си мрачно изражение.

— Бомбите са заложени много умело. Не мога нито да ги обезвредя, нито да променя часа на експлозията.

— Значи не можеш да направиш нищо, така ли? — попита Коуве.

Рейнджърът поклати глава.

— Трябва да призная, че това френско копеле си разбира от работата. Перфектно са го направили.

— Колко време ни остава? — попита Ана.

— Малко по-малко от два часа. Таймерите са поставени на 20:00 часа.

Натан погледна дървото.

— Значи или трябва да се измъкнем от долината, или да потърсим някакво надеждно убежище в нея.

— Забрави за убежищата. Когато тези пущини гръмнат, трябва да сме колкото се може по-далеч оттук. Дори и без допълнителните запалителни бомби, поставени от хората на Фавр, тези девет напалмови устройства ще направят на пепел цялото плато.

— Къде е Дакий? — потърси го Натан. — Може би му е известен някакъв друг изход?

Коуве кимна към отвора на яга.

— Отиде да види как е шаманът.

Натан се сети за клетника, застрелян от Дзейн в корема.

— Да отидем при него и да видим дали може да ни помогне с нещо. — Той се отправи към дървото. Коуве и Ана го последваха — Аз ще остана да наблюдавам бомбите — каза сержант Костос.

Когато влезе в дървото, Натан отново усети неговата сладникава мускусна миризма. Погледнаха сините отпечатъци на длани.

— Знам, че всички мислим за бягство, но няма ли да се опитаме да предприемем нещо срещу болестта? — попита Коуве.

— Ако има изход, ще съберем образци от колкото се може повече растения — отвърна Натан. — Друго не можем да направим. Да се надяваме, че ще попаднем на някакво полезно растение.

Коуве очевидно не остана удовлетворен от отговора на Натан, но и нямаше как да му възрази. Дори и да успееха да открият лекарство, светът нямаше да има полза от него, ако самите те не се измъкнат.

Докато се изкачваха по спираловидния коридор, отгоре се чуха стъпки. Натан и Коуве се спогледаха. Някой идваше.

Внезапно се появи Дакий. Очите му бяха широко отворени. Бе сякаш изненадан от срещата. Заговори ги бързо на родния си език. Дори Коуве не успя да го разбере.

— Говори по-бавно — помоли Натан. В отговор Дакий го улови за ръката и го задърпа нагоре по тунела.

— Сине на вишва, ела с мен.

— Шаманът добре ли е?

— Жив е… Но е зле. Много зле.

— Отведи ни при него — поиска Натан.

Индианецът явно почувства облекчение от думите им. Тримата се затичаха нагоре и след малко се озоваха в лечебницата.

Шаманът лежеше в една от люлките. Бе жив, но не изглеждаше добре. Кожата му бе пожълтяла и бе покрита с пот. Наистина бе много зле.

Когато се приближиха до него, той приседна, макар и да личеше, че това му причинява голяма болка. Махна с ръка на Дакий и му нареди нещо, а после се втренчи в Натан. Погледът му бе измъчен, но ясен.

Под люлката се търкаляха парчета разрязано въже. Фавр за всеки случай бе вързал тежко ранения човек.

— Ти си вишва… Като баща си — каза шаманът и посочи Натан с пръст.

Натан понечи да отрече това, но Коуве го изпревари.

— Кажи му, че си шаман — настоя професорът.

Натан се довери на инстинкта на Коуве и бавно кимна утвърдително.

Неговият отговор очевидно успокои страдащия човек.

— Много добре — каза шаманът.

Дакий се върна с кожена кесия и две парчета тръстика, дълги около трийсет сантиметра. Подаде ги на своя вожд, но той бе твърде слаб. Започна да дава нареждания на Дакий. Той се зае с изпълнението им.

— Изсушена мъдна торбичка на ягуар. — Коуве посочи кесията.

— В Париж се продават скъпо — промърмори неодобрително Натан.

Дакий развърза торбичката. Бе пълна с червен прах. Шаманът продължи да дава указания. Коуве започна да превежда, въпреки че Натан долавяше отделни думи.

— Този прах е „али не яга“ — повтори професорът.

— Майчина кръв — кимна с разбиране Натан.

Дакий натъпка част от праха във върховете на двете тръстики. Коуве погледна Натан.

— Предполагам, че си разбрал какво предстои. Натан кимна утвърдително.

— Да, това ще да е нещо като билката епена на яномамо. В продължение на години бе работил при различни племена яномамо, при което го бяха канили да участва в церемонии с използването на епена. Думата се превеждаше като „слънчева сперма“. Билката бе халюциноген, използван от шаманите за влизане в света на духовете. Медикаментът бе силен. Според легендата неговото използване целеше да накара „хекура“, „малките горски човечета“, да предадат познанията си на шамана. Натан си спомни, че наркотикът бе предизвикал у него силно главоболие и цветни халюцинации. Не му допадна и начинът, по който се поемаше, през носа.

Дакий подаде една от сламките на Натан, а другата, на шамана. Вождът на бан-али даде знак на Натан да коленичи до люлката. Натан се подчини.

— Шаманът знае, че след малко ще умре — предупреди го Коуве. — Предлага ти нещо повече от банален ритуал. Според мен по този начин прехвърля върху теб всичките си отговорности: за племето, за селището и за дървото.

— Не мога да поема такава отговорност — отказа Натан.

— Длъжен си да я поемеш. След като станеш шаман, всички тайни на племето ще ти бъдат достъпни. Даваш ли си сметка какво означава това?

Натан си пое дълбоко въздух и кимна.

— Да. Лекарството.

— Точно така.

Натан се доближи до люлката и коленичи. Шаманът му обясни какво трябва да направи. Ритуалът наподобяваше този на яномамо. Малкият човек постави заредения с наркотик край на сламката до ноздрата си. После даде знак на Натан да допре другия край до устните си. Той трябваше да вдуха наркотика в ноздрата на шамана. От своя страна, опря другата сламка до лявата си ноздра. Шаманът опря другия й край до своите устни. Двамата мъже трябваше едновременно да вдухат наркотика в синусите си.

Шаманът вдигна ръка. Двамата си поеха въздух дълбоко. Индианецът пусна ръката си. Натан силно духна през сламката, подготвяйки се същевременно да поеме своята порция наркотик. Той проникна в организма му още преди да е престанал да духа.

Падна на гръб. Главата му се изпълни първо с пламъци, а после, с неописуема болка. Стори му се, че някой е откъснал тилната му кост. Стаята се завъртя пред очите му. Почувства се напълно замаян. В разума му се отвори бездна, в която той започна да пропада. Бе погълнат от мрак, който в същото време сякаш излъчваше някакво сияние.

Чу името си, но не можа да произнесе нищо в отговор. Падащото му тяло внезапно се блъсна в нещо твърдо, намиращо се в отвъдния свят. Мракът около него се разпадна, подобно на счупено стъкло. Пред очите му остана само сянка с формата на стилизирано дърво. То се издигаше върху тъмен хълм. Устреми се към него и видя детайли. Дървото стана триизмерно. Натан успя да различи неговите листа, клони и плодове. Яга. Иззад хълма се появиха дребни фигурки, вървящи една зад друга по ската, водещ към дървото. Хекура, помисли си лениво Натан.

Подобно на дървото, и фигурките станаха по-ясно различими и Натан разбра, че предположението му е било погрешно. Съществата представляваха не малките човечета, а най-разнообразни животни: маймуни, ленивци, плъхове, крокодили, ягуари и някакви други животни, каквито Натан не познаваше. Сред животните имаше и мъже, и жени, но Натан съзнаваше, че това не бяха хекура. Всички създания се запътиха към дървото и влязоха в него. Сенчестите им фигури бяха погълнати от тъмния му силует. Къде бяха отишли? Трябваше ли да ги последва?

Фигурите внезапно се появиха от другата страна на дървото. Бяха обаче преобразени. Вече не представляваха сенчести силуети, а ярки и сияещи създания. Те образуваха кръг около дървото. Хората и зверовете защищаваха яга.

Натан усети, че ходът на времето сякаш се ускори. Когато хората започваха да губят блясъка си, отиваха при дървото, изяждаха негови плодове, отново засилваха и заемаха повторно мястото си в кръга. Това се повтори няколко пъти.

Подобно на изхабена грамофонна плоча, образът започна да става все по-неясен. Накрая угасна напълно и на неговото място повторно се появи мрак.

— Натан? — чу се нечий глас.

Кой го викаше? Натан се опита да го открие с поглед, но пред очите му се разстилаше само мрак.

— Натан, чуваш ли ме?

Да, но къде си?

— Стисни ръката ми, ако ме чуваш.

Натан се обърна по посока на гласа и се опита да открие притежателя му в мрака.

— Много добре, Натан. А сега отвори очи. Той се опита да направи това.

— По-спокойно… Отвори очи.

Мракът повторно се разпадна и Натан бе заслепен от ярката светлина. Въздъхна и започна да диша тежко. Главата продължаваше да го боли. През сълзи видя лицето на своя приятел, надвесил се над него.

— Натан?

Той се изкашля и кимна.

— Как се чувстваш?

— Как според теб мога да се чувствам? — Натан направи болезнена гримаса и се опита да се надигне от пода.

— Какво усети? — запита Коуве. — Ти мърмореше нещо.

— Сякаш бълнуваше — добави Ана, коленичила до него.

— Устата ми е пълна със слюнка — сподели Натан. — Значи това е алкалоиден халюциноген.

— Какво видя? — повтори Коуве.

Натан се опита да разтърси глава. Направи грешка. Болката стана непоносима.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Около десет минути — отвърна професорът.

— Десет минути?

Бе му се сторило, че са изминали часове.

— Какво стана?

— Струва ми се, че току-що ми бе обяснено как трябва да се лекува болестта — отвърна Натан.

— Какво? — попита Коуве с разширени от удивление очи. Натан му обясни видяното.

— От видението разбрах, че плодовете на това дърво са от жизнено значение за здравето на хората от племето. Животните не се нуждаят от тях, но хората, да.

Коуве кимна с разбиране и присви очи, опитвайки се да осмисли чутото.

— Значи, това са орехите. От записките на баща ти знаем, че мъзгата на дървото е пълна с мутагенни белтъчини. С приони, способни да усъвършенстват всеки вид, на който попаднат, за да го превърнат в защитник на дървото. За това обаче трябва да се заплаща висока цена. Дървото не иска неговите чада да го изоставят и заради това се е застраховало. В животните вероятно се вгражда някакъв инстинкт, нещо, което да ги задържи в този район. Нещо, което е свързано с тяхната територия и може да бъде използвано целенасочено, както се получи с праховете за контролиране на скакалците и пираните. Хората обаче притежаваме разум и инстинктът не е достатъчен сам по себе си, за да ни обвърже към дървото. Следователно хората трябва редовно да се хранят с плодовете на дървото, за да държат под контрол мутагенните приони. Млякото на орехите вероятно съдържа някакви антиприони, потискащи бурната форма на заболяването.

— Значи бан-али са останали тук не поради чувството си за дълг, а защото са били поробени — произнесе тъжно Ана.

— Да — разтри слепоочията си Коуве. — Превърнали са се в бан-и, в роби. Не е пресилено да се каже това. Когато веднъж си бил изложен на прионите, после не можеш да си тръгнеш, защото ще умреш. Ако не се яде периодично плодът, прионът се връща към злокачествената си форма, напада имунната система и предизвиква треска или множество смъртоносни ракови образувания.

— Получава се като при доктор Джекил и господин Хайд — промърмори Натан.

Коуве и Ана го изгледаха въпросително. Той им обясни какво има предвид.

— Това вече го каза Кели, когато обясняваше природата на тези приони. В една от формите си са доброкачествени, обаче могат да видоизменят формата си и да станат злокачествени, както при болестта луда крава.

— Така е — съгласи се Коуве. — Ореховото мляко потиска развитието на приона и го задържа в доброкачествен вид. Престанеш ли обаче да приемаш мляко, става злокачествен, напада организма, убива приемника и заразява всички, които се окажат на пътя му. Това също е съобразено с целите на дървото. То не иска да бъде обезпокоявано. Ако някой избяга, хората, които срещне по пътя си, ще се разболеят и ще умрат, и така ще се образува пътека на смъртта.

— И няма да остане никой, който да разкаже какво се е случило — добави Натан.

— Точно така.

Натан се почувства достатъчно добре и се опита да се изправи. Коуве му помогна.

— За мен обаче големият въпрос е защо имах такова видение. Дали то бе дело на собственото ми подсъзнание, повлияно от халюциногена? Или бе дело на шамана, направил телепатична връзка с мен, подпомогнат от праха?

Лицето на Коуве придоби сериозно изражение.

— Не — посочи с пръст люлката, — не е било дело на шамана.

Индианецът лежеше в люлката, вперил неподвижен поглед в тавана. От двете му ноздри капеше кръв. Не дишаше. До него бе коленичил Дакий, свел глава.

— Той умря веднага. Получи масиран инсулт, ако не се лъжа — каза Коуве и погледна Натан. — Каквото и да си видял, не е било дело на шамана.

На Натан му бе трудно да разсъждава. Сякаш черепът го стягаше.

— В такъв случай това ще да е било дело на подсъзнанието ми — реши той. — Спомням си, че когато за пръв път видях орехите на дървото, сметнах, че приличат много на плодовете на Uncaria tomentosa. Растението, известно като котешки нокът. Индианците го използват срещу вируси и бактерии, а понякога и за лечението на тумори. Едва сега обаче успях да открия връзката. Може би наркотикът помогна на подсъзнанието ми да предизвика необходимия скок на интуицията ми.

— Може би си прав — съгласи се неохотно Коуве. Натан обаче усети, че професорът не бе съвсем уверен в това.

— Ако не съм прав, какво друго би могло да бъде? Коуве се намръщи.

— Докато ти бе дрогиран, разговарях с Дакий. Прахът али не яга се прави от корените на това дърво. Te се изсушават и стриват на прах.

— Какво от това!

— Възможно е твоето видение да не е било плод на подсъзнанието ти. Не е изключено да представлява записано послание, предадено ти от самото дърво. Нещо като инструкция, ако може да се каже. Консумирай плодовете на дървото и Ще останеш здрав. Съвсем просто послание.

— Не говориш сериозно.

— Като гледам какво открихме в тази долина — мутирали видове, регенериращи се крайници, хора, поставени в услуга на едно растение — нито една способност на дървото не би ме учудила.

Натан поклати глава.

— Възможно е професорът да е прав — замисли се Ана. — Не мога дори да си представя как това дърво съумява да произвежда приони, специфични за ДНК на толкова много различни видове. Това само по себе си е чудо. Как се е научило да прави това? Откъде се е сдобило с генетичен материал, от който да усвои това умение?

— Родословието на това дърво датира още от палеозоя, когато на сушата са съществували само растения — каза Коуве. — Прадедите му са били тук още по времето, когато са започнали да еволюират първите сухоземни животни. Вместо да се конкурират с тях, те очевидно са предпочели да включат тези нови видове в собствения си жизнен цикъл. Така, както това се прави и до днес от амазонското мравешко дърво.

Професорът продължи да излага теорията си, но Натан престана да го слуша. Бе се замислил над последния въпрос на Ана. „Откъде се е сдобило с генетичен материал, от който да усвои това умение?“. Въпросът бе съвсем уместен и Натан си го зададе още веднъж. Как е успяло яга да произвежда тази широка гама от приони, нагодени към отделни видове?

Натан си припомни видението. Хората и животните изчезнаха в дървото. Къде отидоха? Дали това бе нещо повече от символика? Дали не отиваха някъде? Натан забеляза, че се е втренчил в коленичилия до люлката Дакий. Дали в резултат на поредна интуиция, или на остатъчното въздействие на наркотика, но Натан реши, че започва да се сеща къде може да се намира това „някъде“.

Кръвта на яга. Кръвта, взета от корена на дървото.

Не отмести поглед от Дакий. Спомни си задоволството, с което той му бе описал как баща му захранил корена.

Краката му сами го поведоха към индианеца. Коуве прекъсна изложението си.

— Натан, какво правиш?

— Остана частица от мозайката, която още ни се губи. — Натан кимна към индианеца. — Знам кой ще ни я покаже.

Дакий го погледна с насълзено лице. Смъртта на вожда го бе шокирала. Изправи се, когато Натан спря до него.

— Вишва — каза Дакий и преклони глава, признавайки по този начин авторитета му.

— И аз скърбя за твоята загуба, но трябва да си поговорим — каза Натан. Коуве отиде при тях, за да помогне с превода, но Натан вече бе напреднал в умението да изразява своите мисли на смес от английски и яномамо.

Дакий изтри очи и посочи люлката.

— Негово име Дако — каза и положи длан върху гърдите на мъртвеца. — Той мой баща.

Натан прехапа устната си. Редно бе сам да се сети за това. Погледна Дакий и забеляза приликата му с покойния. Сложи ръка на рамото на Дакий. Знаеше какво означава да изгубиш баща.

— Наистина много съжалявам — повтори с още по-развълнуван глас.

— Благодаря — кимна Дакий.

— Баща ти бе изключителен човек. Ще липсва на всички ни, но точно сега животът ни е в опасност. Нуждаем се от твоята помощ.

— Ти си вишва. Ти ще кажеш, аз ще изпълня — отвърна Дакий и сведе глава.

— Искам да ме заведеш при корените на дървото. На мястото, където коренът се храни.

Дакий трепна и на лицето му се появиха страх и тревога.

— По-спокойно — прошепна Коуве. — Започваме да стъпваме върху опасен терен.

Натан обаче не одобри предпазливостта на професора. Сложи ръка на гърдите си.

— Сега аз съм вишва. Трябва да видя корена.

— Ще те заведа там — каза индианецът. Хвърли последен поглед върху покойния си баща и тръгна към изхода.

Започнаха да се спускат отново по тунела. Ана и Коуве разговаряха зад гърба на Натан шепнешком, за да не смущават мислите му. Той отново си спомни за приликата между символа на бан-али и спираловидния тунел. Дали обаче тук имаше още нещо? Можеше ли да се открие връзка с молекулярната форма на мутиращия прион, каквото предположение бе изказала Кели? Съществуваше ли някаква по-особена връзка между растението и хората? Обща памет? След видението под ефекта на наркотика Натан реши да не отхвърля подобна възможност. Може би символът представляваше и двете неща. Както и истинската същност на яга. Натан и спътниците му продължиха да се спускат.

— Някой идва — каза Дакий и забави крачките си. След малко Натан също чу бързи стъпки.

Пред очите им се появи добре познат им силует.

— Редник Карера — каза Коуве.

Тя кимна. Бе се задъхала от бързане. Отново държеше оръжието си в ръце.

— Изпратиха ме при теб. Да проверя дали си открил друг начин да се измъкнем от платото. Сержант Костос така и не успя да обезвреди експлозивите.

Натан съобрази, че бе забравил да зададе най-важния въпрос. Дали бе възможно да се излезе по друг път от долината?

— Дакий, трябва да разберем дали има таен път до долната долина. Известен ли ти е такъв път?

Формулирането на този въпрос го накара да прибегне до помощта на Коуве и до много жестове.

Докато професорът превеждаше, Карера не скри учудването си:

— Защо не го разпита досега? Какво си правил?

— Дрогирах се — отвърна разсеяно Натан и съсредоточи вниманието си върху разговора с индианеца. Дакий най-после го разбра.

— Да напускаме долината? Защо? По-добре е да останем тук.

— Не можем да останем тук — каза отчаяно Натан.

— Той не знае нищо за бомбите — намеси се Ана — и че долината ще бъде унищожена. Просто не може да схване това.

— Ще трябва да му го обясним — реши Натан и се обърна към Карера. — Междувременно трябва ти и сержантът да съберете колкото се може повече орехи от това дърво в раници и чували.

— Орехи ли?

— По-късно ще ти обясня защо. Направи го, моля те.

— Добре, момчета, но не забравяйте, че часовникът цъка — предупреди Карера и тръгна обратно.

Натан погледна Дакий в лицето. Как да му обясни, че цялата му родина ще бъде унищожена? Това нямаше да е лесна задача. Въздъхна:

— Да продължим към корена.

Докато се спускаха, Натан и Коуве застанаха от двете страни на индианеца и бавно започнаха да му обясняват опасността. Смущението на Дакий постепенно премина в ужас, когато осъзна какво предстои. Краката му започнаха да треперят, сякаш тази информация се бе превърнала във физическо бреме.

Стигнаха до изхода и до стените с отпечатъци на сини длани. Светлината върху поляната бе започнала да отслабва. Не след дълго щеше да настъпи нощта. Нямаше никакво време.

— Знаеш ли друг изход от долината? — запита отново Натан.

Дакий посочи мястото, където в близост до изхода имаше хлътнала стена с много отпечатъци на длани. После погледна Натан в очите.

— През корена. Ще минем през корена.

Натан най-после го разбра. Двете им цели се обединиха в една.

— Покажи ни.

Дакий отиде до стената, огледа отпечатъците и присегна към един от тях, разположен в края и. Постави длан върху него и натисна стената с тежестта на ръката и рамото си. Оказа се, че тя е разположена върху шарнир. Отмести се встрани и пред всички се разкри нова част от тунела, водеща под земята.

Натан си спомни, че каналите, по които течеше мъзгата, на това място променяха посоката си. Отговорът на въпроса през цялото време се бе намирал пред очите му. Дори отпечатъците на длани върху стените наподобяваха двойното витло в края на символа на бан-али.

Ана извади джобно фенерче от джоба на якето си. Натан потупа джоба си, но не откри нищо. Навярно го бе изгубил. Ана му подаде своето и му даде знак да върви напред.

Отиде до отвора. Мускусовата миризма на дървото тук бе по-плътна и по-влажна, подобно диханието на открит гроб. Натан се спусна в отвора.

18.Последният час

19:01 ч.

Амазонската джунгла

Бандата на Луи се спря за почивка и той погледна часовника си. След час взривът щеше да превърне горната долина в огнен водовъртеж. Погледна тресавището, разположено пред тях. Залязващото слънце бе придало на повърхността му сребрист оттенък.

Движеха се по график. Когато достигнеха южната част на тресавището, където джунглата бе най-гъста, имаше много речни канали и щяха да се измъкнат с лекота от гъстата гора. Не се съмняваше в това.

Въздъхна удовлетворено, но същевременно изпита известно разочарование. Оттук нататък всичко щеше да е лесно. Винаги изпитваше подобни чувства след успешно приключване на мисия. Реши, че това е някаква временна потиснатост, подобна на настъпващата след полов акт. Вярно е, че щеше да се завърне във Френска Гвиана като много по-богат човек. Тръпката, която изпита през последните дни обаче, не можеше да се купи с пари. Такъв е животът, помисли си. Нищо. Щеше да има и други мисии.

Чу шумолене, което привлече вниманието му.

Видя Кели, коленичила и притисната към земята от двама мъже. Трети мъж, Легнал на два метра от тях, псуваше и се държеше между краката.

Луи тръгна към тях, но Маската го изпревари. Обезобразеният му помощник помогна на псуващия да се изправи на крака.

— Какво става тук? — попита Луи. Маската посочи мъжа с пръст.

— Педро пъхнал ръка в пазвата й, пък тя го ритнала с коляно по слабините.

Луи се усмихна. Това му хареса. Положи ръка върху дръжката на камшика.

Отиде при все още коленичилата Кели. Един от двамата пазачи, стиснал я за дългата коса, отметна главата й назад, за да се оголи дългата и шия. Тя погледна презрително двамата мъже, които я обсипваха с най-вулгарни псувни.

— Нека се изправи — нареди Луи.

Двамата знаеха, че неподчинението бе неразумно нещо. Кели се изправи. Луи свали шапка.

— Извинявам се за проявената към вас непочтеност. Уверявам ви, че това няма да се повтори.

Около тях започнаха да се събират други наемници.

— Следващия път така ще го ритна, че ще му вкарам ташаците в корема — процеди през зъби Кели.

— Поначало сте права — съгласи се Луи и даде знак на хората си да се отдръпнат. — Тук обаче наказанията са моя привилегия.

Стисна камшика. Преди време бе ударил с него жената, за да й предаде урок. Бе време за втори урок. Извърна се и замахна рязко с камшика. Чу се силно изплющяване. Педро изпищя и закри с ръка лявото си око. Между пръстите му потече кръв. Луи изгледа останалите.

— Никой няма да докосва пленниците. Това ясно ли е? Всички започнаха гласно или с кимвания да потвърждават, че им е ясно. Луи прибра камшика си.

— Някой да се погрижи за окото на Педро.

Извърна се и видя, че Цуи е застанала до Кели. Бе повдигнала ръка към бузата на пленницата. Цуи омота около пръстите си къдрица червена коса. Червената коса я привлича, съобрази Луи. Такива трофеи Цуи още нямаше в колекцията си.

19:05 ч.

На светлината на фенерчето Натан забеляза, че тунелът приличаше на горния, само дето дървената му повърхност бе по-грапава. Миризмата на мускус се засили.

С Дакий до него поведе Ана и Коуве надолу по тунела. Той започна да се стеснява и завоите ставаха все по-остри.

— Навярно се намираме в главния отвесен корен — прецени Натан.

— Води право във вътрешността на земята — добави Коуве. Натан кимна. След още няколко завоя тунелът излезе от корена на дървото. Подът под краката им се оказа от камъни и глина. Тунелът продължаваше да води надолу. Движеха се успоредно на коренната система.

Дакий даде знак да продължат напред. Натан се колебаеше. По стените растяха странни светещи лишеи. Миризмата на мускус бе станала нетърпимо силна. Дакий вървеше напред. Натан погледна Коуве, който повдигна рамене. Прие това като знак на съгласие да продължат.

Коренът над главите им се раздели на няколко части, водещи към други тунели. Малки коренчета, провиснали от тавана, помръдваха ритмично, сякаш ги вееше вятър. В тунела обаче нямаше никакво въздушно течение.

Тунелът се стесни и главата на Натан докосна тавана. Малките коренчета се оплетоха в косата му и започнаха да я дърпат. Той се освободи от тях и възкликна от удивление. Разтревожен, освети повърхността над главата си.

— Какво има? — запита Коуве.

— Коренът се опита да ме хване.

Коуве доближи ръка до корена. По-малките коренчета се омотаха около пръстите му. С отвращение отдръпна ръката си.

Натан познаваше и други амазонски растения, реагиращи на физически дразнители. Листа, които се увиваха, когато ги докоснат. Гъби, които се взривяваха, и растения, които се затваряха при допир. Тези корени обаче му се сториха зловещи.

Освети пътя пред себе си. На няколко метра от него Дакий го очакваше. Натан даде знак на другите да не изостават. Коренчетата обхващаха цялото пространство; те се разделяха и сгъстяваха. В стените на разклоненията на тунела имаше малки странични отвори, покрити с плетеница от корени. Натан предположи, че това може да са хранилища на азот. Познаваше много растения, чиито корени образуваха изпълнени с азот грудки, разположени в подобни отвори.

Дакий бе застанал пред един такъв отвор. Натан освети вътрешността му с фенерчето си. Откри там нещо, което бе отвсякъде оплетено от големи и малки корени. Приведе се, за да го разгледа по-отблизо. Няколко коренчета, подобно малки антени, се протегнаха към него. Той се отдръпна.

Във вътрешността на отвора, отвсякъде увит и омотан от корените, подобно муха, попаднала в паяжина, се намираше прилеп плодояд. Натан се изправи погнусен от гледката.

Коуве надникна в отвора и също се намръщи:

— Дали дървото се храни с него?

— Не ми се вярва. Елате да видите още нещо — разнесе се зад гърба им гласът на Ана.

Върнаха се и отидоха при нея. Тя бе застанала пред един още по-голям отвор, също покрит с плетеница от корени. С жест им посочи да надникнат. Натан освети с фенерчето. Вътре, оплетена от корени, се намираше голяма кафява котка.

— Пума — каза Коуве.

— Гледайте внимателно — прикани ги Ана.

Те се вслушаха в съвета й, без да знаят какво трябва да очакват. Едрата котка внезапно си пое въздух, а после го издиша. Това движение обаче изглеждаше по-скоро механично, отколкото естествено.

— Жива е — разкри им тя.

— Нищо не разбирам — смути се Натан.

— Би ли ми подал фенерчето?

Натан й го подаде. Антроположката направи бърз оглед на много от съседните отвори. Разнообразието на животински видове бе впечатляващо. Видяха оцелот, тукан, мармозетка, тамариндова маймуна, мравояд, дори змии и гущери. Колкото и да им се стори странно, и една горска пъстърва. Всички животни дишаха или даваха някакви признаци на живот. Дори хрилете на рибата потрепваха.

— Всички са уникални и всички са живи — констатира Ана. — Бих казала, че се намират в състояние на своеобразна хибернация.

— Какво искаш да кажеш?

— Намираме се в биологичен склад — поясни Ана. — В база, пълна с генетични кодове. Готова съм да се обзаложа, че именно това е източникът на производството на приони.

Натан бавно огледа плетеницата от отвори. Това, което чу, бе трудно за осмисляне. Дървото бе превърнало подземието в депо за животни. Изследваше ги, за да може да произвежда приони, с които да ги обвързва към себе си. Подземието представляваше жива и дишаща генетична лаборатория.

Коуве хвана Натан за рамото.

— Сетих се за баща ти.

Натан го погледна недоумяващо.

— Какво искаш да… — започна и изведнъж съобрази, сякаш го удариха с чук по главата. Баща му бе предаден на корена. Не като тор, както първоначално бе предположил, а като екземпляр, необходим на тази зловеща лаборатория.

— Със своята бяла кожа и своеобразно поведение баща ти е бил уникален — продължи Коуве. — Бан-али или яга, няма значение кой, не са искали да се лишат от неговото генетично наследство.

Натан се извърна към Дакий. Бе така развълнуван, че му бе трудно да говори.

— Баща ми… Имаш ли представа къде може да се намира?

Дакий кимна утвърдително и повдигна ръце.

— Той е при корена.

— Да, но къде точно? — Натан посочи най-близкия отвор, където лежеше голям черен ленивец. — В кой точно отвор?

Дакий се смръщи и отмести поглед към плетеницата от коридори.

Натан затаи дъх. Имаше стотици коридори и безброй помещения. Не разполагаше с време за пълен оглед. Всъщност вече нямаха време. Можеше ли обаче Натан да си позволи да си тръгне, след като знаеше, че баща му е някъде тук?

Дакий внезапно съобрази сякаш нещо, тръгна уверено по един коридор и им даде знак да го последват.

Те с бързи стъпки се отправиха към него, като започнаха да навлизат в сърцевината на плетеницата от тунели. Натан установи, че се задъхва. Не от силната миризма на мускус, а поради засилващата се тревога, която го бе обхванала. По време на пътешествието въобще не бе допускал, че баща му е все още жив. Сега обаче бе раздвоен между надеждата и отчаянието и изпълнен с безпокойство, почти паникьосан. Какво щеше да открие?

На един разклон Дакий за миг се спря, след което зави наляво. След няколко крачки обаче поклати глава, спря се и се върна. Тръгна надясно.

Натан изпита желание да изкрещи.

Дакий продължи по новия коридор, като мърмореше нещо под носа си. След малко стигна до голям отвор, спря пред него и посочи с пръст.

— Баща там.

Натан грабна фенерчето от Ана, коленичи до отвора и освети вътрешността му, без да обръща внимание на коренчетата, които започнаха да се оплитат около китката му.

Във вътрешността на отвора видя обвит от корени неясен силует. Бе се присвил в поза, подобна на тази на зародиш в утроба. Силуетът бе блед. Лицето му бе покрито с гъста брада. Косите му бяха преплетени с корени. Натан освети лицето, скрито под брадата. Все още не бе напълно уверен дали това е баща му.

Докато го наблюдаваше, човекът механично си пое въздух и коренчетата около устните му се раздвижиха. Бе жив.

— Трябва да го измъкна оттук — реши Натан.

— Това баща ти ли е? — попита Ана.

— Все още не съм съвсем сигурен — отвърна Натан и посочи с пръст костения нож в пояса на Коуве. Професорът му го подаде. Натан го пое и започна бързо да реже корените.

Дакий изкрещя и се опита да му попречи, но Коуве застана пред него.

— Недей, Дакий! Не пречи на Натан!

Натан успя да се справи с външните дебели и жилави корени. Работата бе трудна, подобна на обелването на кората на орех. Коренчетата под тях бяха по-тънки, най-фините наподобяваха косми.

Натан видя, че тези коренчета бяха проникнали в цялото тяло, сякаш то бе направено от пръст. Очевидно яга поддържаше заловените екземпляри именно по този начин. Чрез корените подаваше хранителни вещества и поддържаше жизнените им системи.

Натан се поколеба. Дали нямаше да застраши живота на човека, ако го освободеше от коренчетата? Щеше ли да го убие, ако ги прережеше? Ако състоянието му действително представляваше хибернация, имаше ли опасност да наруши дейността на тези системи?

Поклати глава и започна енергично да реже корените. Ще рискува. Ако го оставеше, той така или иначе с положителност щеше да умре от страшна смърт.

След като преряза корените, Натан захвърли ножа, подхвана лежащия за раменете и го измъкна в коридора. Последните коренчета се скъсаха и освободиха пленника си.

Веднъж озовал се в тунела, Натан се свлече до човека. Голата фигура започна да кашля и пъшка. Много от малките коренчета просто изпопадаха от тялото му като пиявици. На местата, където в тялото му бяха проникнали по-дебели корени, потече кръв. Човекът изведнъж започна да се гърчи. Отметна глава назад и гръбначният му стълб се изкриви.

Натан го прегърна, тъй като не съобрази какво друго може да направи. Гърчовете продължиха цяла минута. Коуве му помогна да удържи мъжа, за да не се нарани.

Човекът потрепери за последен път, след което с тежка въздишка се свлече на земята.

Натан въздъхна от облекчение, когато видя, че гръдният кош продължаваше да се движи. Очите на мъжа се отвориха и го погледнаха. Натан познаваше тези очи. Това бяха неговите очи.

— Натан, ти ли си? — попита с дрезгав глас фигурата.

— Татко! — извика Натан и го прегърна.

— Нима… Нима сънувам? — продължи баща му със стенещ глас.

Натан бе твърде развълнуван, за да му отговори. Помогна на баща си да приседне. Бе съвсем лек, само кожа и кости. Дървото бе поддържало живота му, но едва-едва.

Коуве се приведе, готов да помогне.

— Карл, как се чувстваш?

Бащата на Натан присви очи и разпозна професора.

— Коуве, за Бога, какво става тук?

— Това е много дълга история, стари приятелю — отвърна професорът и помогна на Натан да изправи баща си на крака. Карл Ранд, твърде слаб, за да се движи самостоятелно, се облегна на Натан и Коуве. — Първата ни грижа обаче е да те отведем по-далеч от това проклето място.

— Татко… — Натан погледна баща си с разплакано лице.

— Напълно те разбирам, сине — каза дрезгаво Карл Ранд и се изкашля.

В момента нямаше време за синовни излияния, но Натан реши да не оставя за по-късно изричането на думите, които бе забравил да произнесе в деня, когато баща му се отправи на път.

— Обичам те, татко.

В отговор ръката, която го бе прегърнала през рамо, леко го стисна. Така баща му изрази обичта си.

— Трябва да извикаме останалите и да се махаме оттук — каза Ана.

— Натан, ти защо не останеш тук с баща си, за да си починете? — предложи Коуве. — Ще ви приберем на връщане.

Дакий поклати глава.

— Не. Оттук няма да излезем. Изход другаде. Тук няма да се връщаме.

— Така или иначе не трябва да се делим — настоя Натан.

— А и аз сам мога да се оправя — опита се да възрази Карл. — И без това доста време си почивах. — Посочи с поглед доскорошното си леговище.

Коуве кимна в знак на съгласие.

След като решиха този въпрос, започнаха да се изкачват към повърхността. Коуве обясни набързо обстановката. Бащата на Натан се запозна със случилото се в движение. Единствените думи, които изрече, бяха свързани със споменаването на Луи Фавр и деянията му.

— Мръсно копеле!

Натан се усмихна. Стана му драго, че огънят у стария не бе угаснал.

Когато излязоха на повърхността, видяха, че двамата рейнджъри си бяха уплътнили времето. Бяха събрали всички индианци от племето бан-али. Бяха се натоварили с оръжия и с орехи от дървото.

Натан и баща му останаха до изхода, а през това време Коуве разкри откъде се бе взело попълнението на групата им и какво бяха открили долу.

— Дакий каза, че съществува спасителен изход през тунела на корена.

— В такъв случай да побързаме — подкани Костос. — Остават ни по-малко от трийсет минути и трябва да се отдалечим оттук колкото се може по-скоро.

Карера с оръжие през рамо се присъедини към тях.

— Нашата работа я свършихме. Събрахме няколко дузини орехи и четири манерки с мъзга.

— Да се махаме оттук, докато не е късно — разпореди Костос.

19:32 ч.

Докато напредваха по виещия се тунел, Коуве остана плътно до Дакий и от време на време хвърляше поглед през рамо към следващите ги индианци и американци. Като гледаше как сержант Костос помагаше на Натан да поддържа баща си, Коуве съжали, че не им бе останало време да направят носилка. Сега обаче всяка минута можеше да се окаже от жизнено значение.

Сержант Костос вярваше, че подземните тунели ще ги защитят от най-страшния ефект на напалмовия взрив, но се тревожеше от състоянието на почвата.

— Тук скалната маса е раздробена и отслабена от корените — прецени той. — Взривовете биха могли да разрушат тавана над главите ни и да ни убият или погребат. Трябва да излезем от тунелите, преди бомбите да избухнат.

Всички се движеха бързо. Не само заради себе си, но и заради света. В раниците си пренасяха съдбата на стотици, ако не и на милиони души — орехите на яга. Веществото, способно да потисне злокачествените човешки приони. Средството за ликвидиране на епидемията. Не можеха да си позволят да останат погребани тук.

Коуве отново надникна през рамо. Тъмните тунели, светещите лишеи, ужасните отвори, пълни с пленени създания — всичко това го изнервяше. На тази дълбочина стените и таванът бяха изпълнени с корени. Те се движеха и се опитваха да заловят минаващите покрай тях. Стените сякаш бяха окосмени, сякаш бяха настръхнало живо същество, което ги дебне. Хората зад Коуве изглеждаха уморени, дори и индианците. Краят на върволицата от мъже и жени се губеше зад един завой. Накрая, като прикриваше групата откъм тил, вървеше редник Карера. И зад нея имаше прикритие: Тортор и гигантският черен ягуар. Подмамването на двете котки не се оказа лесна задача, но Натан успя да убеди Тортор да го последва.

— Няма да позволя котката на Мани да умре тук. Дължа това на своя приятел.

След като Тортор влезе в тунела, и голямата черна котка го последва.

Карера бе нащрек и държеше пръста си на спусъка. Не знаеше дали дивата котка няма да поиска да закуси по време на път.

Дакий понякога се задържаше при разклоненията. Тогава Костос мърмореше недоволно, но не смееше да го приканва да бързат. В този лабиринт човек можеше лесно да се изгуби. Всички зависеха от паметта на Дакий.

Индианецът избираше пътя и повеждаше и другите. Тунелът започна да се спуска все по-стръмно. Коуве прецени, че вече се намираха на около сто метра под повърхността и продължаваха да се спускат на още по-голяма дълбочина. Въздухът обаче вместо да стане по-застоял, започна да се изпълва със свежест.

След няколко минути тунелът стана равен, направи рязък завой и ги изведе в голяма пещера. Покрай близката стена имаше тясна пътечка, каменна издатина, разположена високо над хлътналия под на пещерата. Дакий тръгна по пътеката.

Коуве го последва и разгледа удивен пещерата. Диаметърът й беше от близо километър. В центъра и бе разположен масивен корен, дебел като секвоя. Излизаше от тавана и подобно гигантски стълб, се скриваше в пода.

— Това вероятно е отново главният корен на яга. Изглежда, че се въртим около него.

От огромния корен излизаха хиляди други по-малки корени, продължаващи в други тунели.

— Тези корени навярно се простират на много и много километри — допусна Коуве и погледна основния корен. Гигантското дърво над главите им представляваше навярно само малка частица от цялостната маса на растението. — Можете ли да си представите колко много видове се съхраняват тук, долу, застинали във времето?

— Дървото сигурно ги държи от хилядолетия насам — промълви бащата на Натан.

— Може би от по-отдавна — каза Коуве. — Още от времето, когато се е образувала Земята.

— Още от палеозоя? — уточни Натан. — Какво ли се крие в този гигантски биологичен склад?

— И какви ли същества са все още живи? — добави Ана.

Коуве се замисли. Това предположение го изпълни едновременно с възхищение и ужас. Даде знак на Дакий да продължи. Времето изтичаше и за тях, и за света.

По пътеката, кръжаща около стената на пещерата, достигнаха друг отвор. Отново се озоваха в плетеница от тунели. Въпреки че напуснаха пещерата, мислите на Коуве не се откъсваха от нея. Забави ход и застана до Натан и Карл. От другата им страна вървеше сержант Костос.

— Когато учех антропология, се запознах с много митове за дървета — сподели професорът. — Според много от тези митове е имало дървета, изпълняващи ролята на грижовни майки хранителки. Дървета, представляващи хранилища на мъдростта. Отново се замислих за яга. Дали и преди не се е срещала с хора?

— Какво искаш да кажеш? — запита Натан.

— Не вярвам това дърво да е било единственото от своя род. Сигурно в миналото са съществували и други такива дървета. Може би въпросните митове са колективен спомен за по-ранни срещи на хората с този вид. — Коуве усети, че Натан се съмнява в думите му, и продължи: — Да вземем например дървото на познанието в райската градина. И то е дърво, чиито плодове съдържат цялото знание на света, но хората, които изяждат тези плодове, са прокълнати. Можеш да го сравниш с яга. Когато видях Карл, оплетен в корените, си спомних за друг библейски мотив. В тринайсети век един монах, отдал се на пост, за да постигне Бога, написал разказ, според който Сит, синът на Адам, се завръща от райската градина. Младият човек разказал, че видял дървото на познанието, вече цялото побеляло. С корените си то било оплело Каин, като някои от тях прониквали в тялото му.

Натан се замисли.

— Сравнението ми се струва много уместно — завърши Коуве.

— Може и да си прав. Тунелът в ствола на яга не е дело на човешки ръце, а природно явление. Образувал се е, докато дървото е растяло. Каква друга причина би могло да има за това, освен желание на дървото да се нагоди към хора, които очевидно прадедите му са срещали по-рано?

— По същия начин, по който мравешкото дърво се е приспособило към шестокраките си обитатели — добави Коуве.

В разговора се включи и бащата на Натан.

— А и нека не забравяме еволюцията на тукашните бан-али. Както и промените, внесени в техния организъм. Дали подобно нещо не се е случвало и преди с човешкия род? Възможно ли е тези дървета да са играли ключова роля за човешката еволюция? Дали не заради това ги помним в нашите митове?

Коуве присви вежди. Самият той не бе стигнал дотук в изводите си. Хвърли поглед към гигантската котка. Щом дървото бе успяло да усъвършенства умствените способности на ягуара, дали не бе постъпило по същия начин с хората в далечното минало? Възможно ли бе човешките същества да дължат своя разум на прадедите на това дърво? От тази мисъл кръвта му изстина.

Останалите се бяха умълчали.

Коуве се опита мислено да възпроизведе историята на тази долина. Яга навярно бе израсла тук, като бе събирала живи екземпляри в кухата си коренна система в продължение на векове. Бе ги примамвала с мускусното си ухание, а после ги бе пленявала и поставяла в хранилищата. След време в долината попаднали хора — скитаща клонка от племето яномамо, — които открили тунелите на дървото и чудотворните лечебни свойства на мъзгата му. Примамени от дървото, същевременно били пленени от него, досущ като останалите видове, и постепенно започнали да се превръщат в бан-и, човешките слуги на яга. След това бан-али започнали да доставят на дървото други живи образци, за да обогатят неговата биологична база данни. Ако този процес не се прекъсне, докъде можеше да доведе? Дали не до създаването на нов човешки вид — такова предположение бе изказал Карл, след като видял мъртвороденото дете на Джерълд Кларк? Или пък е съществувала възможността да се появи нещо още по-страшно, хибрид, подобен на пираните и скакалците?

Коуве отново погледна виещия се коридор, и изведнъж изпита облекчение, че всичко това щеше да изгори.

Чу се гласът на Дакий. Индианецът им посочи един страничен тунел. От него струеше светлина. Чуваше се бученето на водопад.

— Изходът — зарадва се Коуве.

19:49 ч.

Натан, като придържаше баща си, ускори ход.

Сержант Костос непрекъснато подканяше и броеше минутите.

Не оставаше много време.

Групата се устреми към лъча от лунна светлина. Бученето скоро премина в рев и непоносим грохот. Покрай изхода се стичаше водопад. Водата му сияеше под лунната и звездната светлина.

— Тунелът навярно излиза на ската на скалата, гледащ към долната долина — допусна Коуве.

Последваха Дакий и стигнаха до влажния изход на тунела. Потокът от бурно стичаща се вода го закриваше. Дакий посочи земята под краката им. Стъпала. В тясното пространство между водния поток и ската в скалата бяха издълбани стръмни и мокри стъпала. Примитивното стълбище се виеше в различни посоки и извеждаше към долната долина.

— Имайте готовност за прикритие! — прогърмя гласът на сержанта. — Слизайте бързо, но когато извикам, спрете и се прилепете колкото е възможно по-плътно към скалата!

Дакий поведе своите хора.

Коуве помогна на Натан да се спусне с баща си. Продължиха по стълбите бързо и предпазливо.

Натан видя как Костос даде знак на Карера и я последва.

Зад тях се появиха двете котки. Ягуарите бързо се измъкнаха от тунела. Личеше, че им е приятно да са на открито пространство. Натан съжаляваше, че не притежава техните нокти.

— Остава още минута — уведоми ги Коуве, превил се под тежестта на Карл.

Ускориха ход. Долината се намираше все още на височина от четири етажа под тях. Падането от такава височина щеше да е смъртоносно.

Рязка заповед заглуши за миг рева на водопада:

— Залегни! Веднага!

Натан притисна баща си към стъпалата и също залегна. Погледна нагоре и видя как цялата група се бе прилепила към камъните. Той също притисна лице към скалата и започна да се моли.

Експлозията бе неописуема. Стори им се, че самият ад се е спуснал върху земята. Звукът бе слаб, не по-шумен от този на фойерверките по случай Четвърти юли. Уви, това не можеше да се каже за цялостния ефект от избухването.

Над хребета се появи внезапно висока километър огнена стена, която после се извиси на три пъти по-голямо разстояние в небесата. Гореща въздушна вълна, изпълнена с пламъци, премина покрай тях. За тяхно щастие водопадът изигра ролята на защитна завеса, която ги опази от сигурно изпепеляване. Водният поток, отклонен от взривната вълна, ги заля. Всички обаче продължиха да се държат за скалите. Горещината намаля и Костос отново извика:

— Продължавайте да слизате, но се пазете от падащи горящи предмети!

Натан се изправи. Всички останали направиха същото, въпреки че бяха все още зашеметени от взрива. Бяха успели!

— Хайде, татко, да се махаме оттук! — подкани го Натан и се присегна към баща си.

Когато хвана ръката му, почувства как земята под тях започна да вибрира и да се тресе. Инстинктът му подсказа, че това е нещо лошо.

— Майната му!

Закри баща си с тялото си и изкрещя:

— Залегнете! Всички залегнете!

Втората експлозия ги оглуши. Натан изрева от болка. Стори му се, че хълмът ще се срине върху тях.

От устието на тунела над главите им излезе огнен реактивен поток и удари по водопада. Върху тях се посипа вряла вода.

Натан погледна нагоре и видя как тунелът избълва огън още веднъж. След това отново. От по-малките процепи на скалата заизлизаха малки пламъчета, наподобяващи стотици огнени езици. До един бяха сини.

През това време земята не престана да трепери и да се тресе.

Натан продължи да закрива баща си с тялото си.

В небесата се понесоха скали и буци пръст. Цели изкоренени дървета, подобно на огнени ракети, прелетяха във въздуха и се сгромолясаха шумно в долината. После и това затихна.

Никой не помръдна, когато върху тях започнаха да падат по-малки камъни. Водопадът отново ги защити, като отнесе встрани някои от падащите предмети, а на други омекоти скоростта в достатъчна степен, за да предизвикат само драскотини и натъртвания, но не и смърт.

След няколко минути Натан вдигна глава, за да огледа щетите. Видя, че Коуве е застанал на стъпалото над баща му. Професорът погледна Натан с пребледняло и ужасено лице.

— Ана… Когато ти извика, не успях да я хвана достатъчно бързо… Експлозията… Тя падна.

— О, Боже! — простена Натан и затвори очи.

Чу около себе си жаловити писъци. Не само Ана бе загинала. Натан се повдигна на колене. Баща му се изкашля и се обърна на хълбок. Лицето му имаше пепеляв цвят.

След малко групата достигна края на стълбището. Всички бяха окървавени и имаха измъчен и шокиран вид.

Събраха се в подножието на водопада и хладните му пръски ги намокриха. Трима бан-али също бяха намерили смъртта си при спускането.

— Какъв беше този втори взрив? — озадачи се Костос. Натан си спомни странните сини пламъчета. Помоли да му дадат една от манерките с мъзга на яга. Изля от нея голяма капка и я запали със запалката на Карера. Появи се същият син пламък.

— Това е като копала — поясни Натан. — Лесно запалимо е. Изгоряло е цялото дърво. С корените и всичко останало, ако съдим по начина, по който се разтресе земята.

Настъпи скръбно мълчание.

— А сега какво ще правим? — попита Карера. Отговори й Натан. Гласът му бе изпълнен с ожесточение.

— Сега ще накараме това копеле да ни плати за всичко. За Мани и за Олин. За Ана и за всички хора от племето.

— Те имат автоматично оръжие, а ние разполагаме само с дискомета — напомни сержант Костос. — Освен това са два пъти повече от нас.

— Няма значение — каза решително Натан. — Разполагаме с коз, който обезсмисля предимствата им.

— Какъв? — замисли се Костос.

— Мислят, че сме мъртви.

19.Среднощно нападение

23:48 ч.

Амазонската джунгла

Очите на Кели бяха пълни със сълзи. Тъй като ръцете й бяха вързани зад гърба, не можеше да ги избърше. Бе вързана за един от коловете на навес от палмови листа, който ги пазеше от започналото ръмене. От небето се бяха спуснали гъсти облаци, което устройваше напълно бандитите.

— Колкото е по-тъмно, толкова по-добре за нас — прецени Фавр. Движеха се по разписание и сега се намираха в гъстите джунгли на юг от тресавището.

Въпреки гъстия мрак и голямото разстояние можеха да видят как северният хоризонт гореше в огненочервен цвят, сякаш слънцето се опитваше да се появи оттам. Експлозиите осветиха ярко околното пространство и всички видяха как в небето се издигна огромно огнено кълбо, последвано от безброй горящи предмети.

Това уби всякаква надежда у нея. Другарите й бяха мъртви.

След експлозиите Фавр ускори темпото. Бе сигурен, че не след дълго към пламъците щяха да се устремят правителствени хеликоптери. Засега обаче бе чисто. Не се чуваше бръмченето на военни летателни средства. Фавр не престана да наблюдава небето. Там не се появи нищо. Може би Олин все пак не бе успял да подаде сигнала. А може би хеликоптерите все още бяха далеч.

Така или иначе бе решил да не рискува. Пътуваха на тъмно, единствено с помощта на очилата за нощно виждане. Кели естествено не получи такива очила. Цялото й тяло бе ожулено и издраскано от безброя препъвания в мрака. Нещо, което забавляваше пазачите й. Тъй като не можеше да омекотява паданията с ръце, разкървави коленете си. Краката я боляха. Раните й привлякоха комари и мухи, които тя не можеше дори да отпъди.

Зарадва се на дъждеца. Също и на едночасовата почивка. Погледна още веднъж северния хоризонт и се помоли приятелите й да не бяха пострадали.

Наемническата шайка бе започнала да празнува победата си. Бутилки с алкохол преминаваха от ръка на ръка, вдигаха се весели наздравици и се коментираше как ще бъдат похарчени спечелените пари, главно за проститутки, Фавр се разхождаше сред групата, като позволяваше на хората си да се веселят, но следеше това да се прави с мярка. От мястото на срещата с моторните лодки все още ги деляха километри.

В момента Кели се радваше на относително спокойствие. Франк се намираше в средата на лагера. Тук единствената й компания бе нейният охранител. Маската, помощникът на Фавр с обезобразеното лице. Разговаряше с друг наемник, с когото си деляха бутилка.

Отнякъде се появи силует. Бе Цуи, индианската любовница на Фавр. Все още бе гола и дъждът очевидно не и правеше впечатление. Вече не носеше главата на ефрейтор Де Мартини на шията си. Навярно се бои да не намокри зловещото си колие, помисли си мрачно Кели.

Събеседникът на Маската си тръгна, след като видя жената. Подобна бе реакцията и на повечето от останалите наемници при среща с нея. Дори Маската отстъпи няколко крачки.

Индианката приклекна до Кели. В едната си ръка държеше раница. Седна на земята и започна да се рови в нея. След малко измъкна оттам малко глинено гърне и повдигна капака.

В гърнето имаше гъст восъчен мехлем. Вещицата отгреба с пръст от него и протегна ръка към Кели.

Тя се отдръпна.

Индианката улови Кели за коляното. Хватката й бе желязна. Разтри мехлема върху разранените й колене. Болката веднага затихна. Кели престана да се дърпа и позволи на жената да я лекува.

— Благодаря — каза Кели, макар да не бе сигурна за какво точно я лекуват. За нейно добро ли, или за да се уверят, че ще е по силите й да извърви останалата част от пътя. Така или иначе почувства се по-добре.

Индианката бръкна отново в раницата си и извади оттам къс ленена тъкан. Внимателно го разстла върху мократа пръст. В малки джобчета, ушити върху тъканта, имаше различни инструменти. Едни бяха от неръждаема стомана, други, от жълта кост. Цуи измъкна дълъг нож със сърповидна форма. Имаше още пет като него. С нож в ръка се приведе към Кели.

Кели отново се отдръпна, но жената я хвана за косата. Индианката бе изключително силна.

— Какво правиш?

Цуи не отговори. Допря кривото острие на ножа до челото на Кели, точно на мястото, където започваше косата й. След това го върна на мястото му, извади друг крив нож и го опря на тила и.

Кели съобрази какво прави тя и се ужаси. Взима ми мерките! Вещицата подбираше сечивата, с които най-лесно да и свали скалпа. Индианката продължи заниманието си, като допираше различни остри инструменти до нейната брадичка, бузи и нос.

Започна да подрежда необходимите инструменти до коляното си. Броят им нарасна: дълги ножове, остри шила, криви костни сечива.

Чу се шум. Някой се изкашля и привлече вниманието на двете жени.

Индианката пусна главата на Кели. Тя се изви и започна да се отмества с крака. Опита се да се отдалечи колкото се може повече от вещицата. Инструментите се разпиляха по земята.

Пред тях бе застанал Фавр.

— Виждам, че Цуи се грижи да не скучаете, госпожице О’Брайън. — Намести се под навеса. — Опитах се да получа от брат ви малко информация за ЦРУ. Информация, която да ни бъде от полза както за сегашното ни изтегляне, така и за бъдещи мисии. Информацията е поначало важна стока и не вярвам от „Сен Савен“ да ми се разсърдят, ако се опитам да си набавя малко от нея от техния пациент. Не мога обаче да си позволя да причиня и най-малкото неудобство на Франк. Моите благодетели не биха се отнесли безразлично към подобно нещо. В края на краищата плащат ми добри пари за доставката само на здраво морско свинче. — Фавр коленичи до Кели. — С вас обаче, мила моя, нещата стоят иначе. Боя се, че ще трябва да демонстрирам на брат ви уменията на Цуи. Не се притеснявайте. Нека Франк чуе вашите писъци, при което ви моля да не проявявате сдържаност. Сигурен съм, че когато Цуи му подаде вашето ухо, ще стане по-отзивчив и разговорлив. А сега ви моля да ме извините. Самият аз не обичам да наблюдавам подобни неща. — Фавр й се поклони и изчезна в дъждовния мрак.

Кръвта на Кели се вледени. Не разполагаше с много време. В ръцете си бе стиснала малък нож. Бе един от инструментите, които преди малко бе разпиляла по земята. Започна да реже с него въжетата, стягащи ръцете зад гърба й.

Цуи започна да подрежда нещата си и дори извади парче бинт. Очевидно, за да превърже остатъка от ампутираното ухо на Кели. Без съмнение щяха да я изтезават, докато измъкнат от брат и цялата възможна информация. След това да я захвърлят като непотребен багаж.

Кели реши да не позволи това да стане. Бързата смърт бе за предпочитане пред мъчителната. Ако можеше да вярва на Фавр, никой нямаше да стори зло на Франк поне преди да бъде предаден на специалистите от „Сен Савен“.

Продължи да реже усърдно въжетата. За да прикрие движенията си, мяташе се и стенеше. Стоновете й бяха престорени само наполовина.

Цуи се доближи до нея с крив нож в ръка. Кели все още не бе прерязала въжето. Вещицата се надвеси над нея, хвана я за косата и отметна главата й назад. Вдигна ножа си. Кели започна да движи още по-усърдно своя нож. От очите й потекоха сълзи.

Нощта бе разкъсана от сърцераздирателен вой. Котешки вой, изпълнен с мъка и гняв.

Цуи застина, опряла ножа до ухото на Кели. Рязко отмести поглед към тъмната гора. Кели нямаше как да пропусне тази възможност. С рязко движение сряза последните нишки на въжето, притискащо китките й.

Когато Цуи се извърна към нея, Кели със замах заби ножа в рамото на вещицата. Тя изпищя изненадано и залитна назад.

Кели рязко се изправи и се затича към гората. Затича се с все сили, но се сблъска с човешка фигура, която се подаде иззад едно дърво.

Ръцете на човека я стиснаха. Тя погледна нагоре и видя ухиленото и изкривено лице на Маската. Разсеяна, за миг бе забравила за пазача. Опита се да окаже съпротива, но не разполагаше с оръжие. Маската я отлепи от земята и стисна гърлото й с ръка. След това я понесе отново към откритото пространство.

Цуи, коленичила в пръстта, превързваше раненото си рамо с бинта, предназначен за ухото на Кели. Погледът й бе изпепеляващ.

Кели престана да рита.

Тогава се случи нещо много странно. Маската трепна и я пусна. Изненадана, Кели падна на колене. Видя как мускулестият наемник се сгромоляса с лице върху земята.

В задната част на черепа му нещо засия. Нещо, което се бе забило дълбоко в него. Мъничък сребърен диск.

Кели веднага го разпозна. Обърна поглед към гората и чу как внезапно целият лагер се изпълни с писъци. Видя как върху земята се свличаха изправени или седнали мъже. От вратовете и гърдите им стърчаха стрели с накрайници от перца. Някои от телата започнаха да се гърчат. Стрелите бяха отровни.

Погледна отново неподвижното тяло на доскорошния помощник на Фавр. Погледна и сребърния диск. Сърцето й се изпълни с надежда.

Мили Боже, останалите бяха живи!

Извърна се и видя, че Цуи бе изчезнала. Вероятно бягаше с все сили към центъра на лагера, при Фавр, на мястото, където държаха брат и в плен. В лагера настъпи пълен хаос. Чуха се изстрели и заповеди, но никой от нападателите не се появи. Сякаш ги бяха нападнали призраци.

Наемниците продължиха да се свличат на земята.

Кели измъкна пистолета на Маската. Не знаеше дали приятелите й щяха да пристигнат навреме при брат й. Затича се към него.

Натан видя Кели да тича с пистолет в ръка. Явно, отиваше при брат си. Не можеха да изчакват повече. Даде знак на редник Карера. Чу се изсвирване, последвано от вой, издаван от индиански гърла. Бе звук, смразяващ кръвта. Натан вече се бе изправил на крака. Всички бяха боядисали телата си в черно.

Щурмуваха групово лагера, въоръжени само с лъкове, отровни стрели и костни ножове. Тези, които умееха да боравят със съвременни оръжия, ги взеха от мъртвите наемници.

Костос откри огън с автомат АК — 47. От дясната му страна Карера включи дискомета на автоматичен режим и изпрати към бандитите смъртоносен полумесец. След като изпразни пълнителя, захвърли оръжието и грабна лежаща на земята карабина М-16, очевидно плячкосана от рейнджърите.

Натан измъкна пистолет от мъртвите пръсти на наемник и се затича към центъра на лагера. Наемниците бяха все още в плен на суматохата и едва сега започнаха да образуват нещо като отбранителна линия. Реши да се промъкне през редиците им, преди да успеят да се организират.

Бе забелязан от уплашен мъж, криещ се зад храст. Явно не бе въоръжен. Когато видя пистолета на Натан, падна на колене и постави ръце зад главата си. Даде ясно да се разбере, че се предава.

Натан обаче не се спря. Имаше една-единствена цел — да открие Кели и брат й, преди да им се е случило нещо лошо.

От другата страна на лагера напредваха Коуве, Дакий и други индианци. Коуве се приведе за миг, за да повдигне мачете, лежащо до един труп. Подхвърли го на индианеца, като задържа пушката на убития за себе си.

Професорът обаче внезапно забави ход. Неговият инстинкт току-що му бе подсказал нещо. Извърна се и видя индианка, измъкваща се иззад храст. Кожата й бе боядисана в черно, досущ като техните.

Коуве, израсъл сред амазонските племена, не можеше да бъде лесно измамен. Тя се бе пребоядисала, за да заприлича на тях, но опитно око като неговото нямаше как да не забележи шуарските и черти.

Повдигна пушката си и я насочи към жената.

— Не мърдай, вещице!

Любовницата на Фавр се опитваше да се промъкне през редиците им и да се скрие в гората. Коуве не смяташе да допусне това. Не бе забравил съдбата на ефрейтор Де Мартини.

Жената застина и бавно се извърна към него. Дакий за миг спря, но Коуве му даде знак да продължи. Битката още не бе завършила. Дакий и хората му затичаха напред.

Коуве остана сам в компанията на тази жена и на мъртъвците. Знаеше, че най-разумното нещо щеше да бъде да я застреля веднага. Вещицата бе не по-малко опасна, отколкото красива. Коуве обаче се поколеба.

— На колене! — заповяда и на испански. — Горе ръцете!

Тя се подчини, като коленичи бавно и изящно с гъвкавостта на змия. Погледна го изпод тежките си клепачи. Бе наистина прелъстителна…

Когато тя го нападна, Коуве реагира недостатъчно бързо. Натисна спусъка, но пушката просто изщрака. Нямаше патрони.

Жената се нахвърли върху него с ножове в ръцете си. Намазани с отрова, не ще и дума.

Кели погледна двата автомата „Мини-Узи“ в ръцете на Фавр. Единият бе насочен към главата на Франк, другият, към гърдите й.

— Пуснете този пистолет, госпожице! В противен случай и двамата ще умрете!

— Бягай, Кели! — извика Франк.

Фавр приклекна зад носилката. Използваше тялото на брат й като щит.

Тя нямаше избор. Не можеше да остави брат си насаме с безумеца. Отпусна ръка и захвърли пистолета. Фавр бързо отиде до нея. Остави единия автомат и притисна другия в гърба и.

— Ще се измъкнем оттук! — изсъска и грабна една раница. — Тук има резервна мъзга, специално за подобни случаи!

Метна раницата на рамо и хвана Кели за ризата. Зад тях се чу вик.

— Пусни я!

И двамата се извърнаха. Фавр я издърпа пред себе си. Пред тях бе Натан. Гол до кръста и само по боксерки. Целият боядисан в черно.

— И вие ли станахте туземец, господин Ранд? Натан насочи пистолет към тях.

— Не можете да избягате. Пуснете оръжието си и ще останете жив.

Около тях трещяха изстрели. Въздухът бе изпълнен с викове и писъци.

— Ще ме оставите жив? — отвърна Фавр презрително. — За да отида в затвора? Това предложение не ми допада. Предпочитам свободата.

Единичният изстрел от упор я изненада. По-скоро пукотът, отколкото болката. Видя как Натан полетя назад, улучен в бедрото, и изпусна оръжието си. След това усети как самата тя се свлича на колене. Почувства болката по-скоро като шок. Погледна стомаха си. Блузата и бе напоена с кръв. От раната и излизаше дим.

Фавр бе стрелял през тялото й, за да улучи Натан. Бруталността на това действие я ужаси повече от самия изстрел, повече от кръвта.

Кели погледна Натан и погледите им за миг се срещнаха. И двамата, останали без сила, не можаха да промълвят и дума. После тя се свлече на земята и целият свят потъна в мрак.

Коуве успя да избие единия нож от ръката на вещицата с пушката си, но тя бе много бърза. Той падна на гръб под тежестта на тялото й, когато тя се хвърли върху него. Падна лошо и удари главата си, но успя да я улови за китката. Вторият нож започна да се доближава до лицето му. Той се опита да я отхвърли от себе си, но тя се бе вкопчила здраво в него. Бе увила крака около тялото му, подобно страстна любовница. Свободната й ръка започна да го дращи по бузата и да търси очите му. Той изви главата си. Ножът започна да се приближава към гърлото му. Тя бе силна и млада.

Коуве обаче познаваше добре шуарите. Знаеше, че върху себе си носят цял таен арсенал от оръжия: в косата, в набедрениците, дори като украшения. Знаеше също така къде шуарските жени крият допълнителен нож за защита срещу изнасилване — обичайно действие във войните между шуарските племена.

Със свободната си ръка бръкна между краката й. Бе му удобно да стори това, тъй като тя бе отгоре му. Пръстите му се размърдаха и след миг докоснаха малката грапава ръкохватка на нож, все още носещ топлината на тялото й. Измъкна го от тайната му кожена ножница. Тя изрева от бяс, когато той отне ножа от скривалището й. Зъбите й се оголиха. Опита се да се изтърколи встрани, но Коуве не изпускаше китката й. Силните й движения му помогнаха да се изправи на крака, без да пуска желязната си хватка върху ръката й. Погледите им се срещнаха и той съзря в очите й страх.

— Милост — прошепна жаловито тя. — Милост, моля те! Коуве се опита да си представи броя на жертвите, които я бяха молили за милост. Той обаче не бе чудовище.

— Милост ли, казваш? Добре, ще бъда милостив към теб. Тя съвсем леко се отпусна. Като използва този момент, той с рязко движение я придърпа към себе си. Ножът му се заби между гърдите й до дръжката. Тя изохка от болка и изненада.

— Бързата смърт е проява на милост — поясни Коуве. Отровата бе бързодействаща. Вещицата потрепери, сякаш бе докоснала оголен електрически кабел. Той я отблъсна от себе си тъкмо в момента, когато от устата й излезе задавен вопъл. Бе мъртва още преди да се свлече на земята.

— А и това е повече, отколкото заслужаваш — каза Коуве, докато захвърляше отровния нож.

Наоколо вече се раздаваха само отделни изстрели. Луи трябваше да се измъкне веднага със съкровището си, докато все още имаше някаква възможност да се отбранява. Докато повдигаше втория автомат от земята, видя как Натан със свирепо изражение на лицето се опитваше да се повдигне на лакти. Луи го поздрави и се извърна. И застина.

На няколко метра зад себе си видя картина, която нямаше как да е реална. На едно дърво се бе подпряла бледа и мършава фигура.

— Луи…

Обзет от ужас, той отстъпи крачка. Призрак…

— Татко, махни се оттам! — извика Натан с изпълнен с болка глас.

Луи се опита да се съвземе. Разбира се, че това не бе призрак. Карл Ранд. Жив. Що за чудо? Що за късмет?

Насочи своя узи към човека.

Мършавата фигура повдигна ръка и посочи нещо, намиращо се откъм лявата му страна.

Луи погледна натам.

Под един храст се бе спотаил ягуар със златисти петна и настръхнали мускули. Ягуарът скочи.

Луи стреля с автомата си по посока на летящата котка. След миг разбра, че е с лице, опряно на земята, и дъвче пръст и листа. Веднага му бе нанесен удар от другата страна. Бе разтърсен, повдигнат на няколко метра и захвърлен отново върху земята. Започна да плюе пръст. Нещо тежко го бе затиснало. Какво… Що… Той изви врат. Лицето му се оказа в непосредствена близост до черно котешко лице. Ръмжащо. В гърба му се врязаха нокти. Болката бе много силна. Боже мой! Пред очите му се стрелна първият ягуар, целият изпълнен с ненавист. Луи се опита да го застреля с автоматичния си пистолет и повдигна ръка. Преди да натисне спусъка, усети неописуема болка. Нечии зъби бяха отгризали ръката му при рамото. Чу отчетливо хрущенето на отчупената кост. Луи започна да пищи.

Натан погледна двете котки.

— Добър апетит!

Отказа се да наблюдава сцената докрай. Някога бе гледал документален филм, в който кашалоти си играеха с тюлен, преди да го изядат. Подхвърляха го като топка във въздуха, отхапваха късове от него и после пак го подхвърляха. Правеха това по един едновременно жесток и естествен начин.

Същото се случи и сега. Двата ягуара се заеха с убиването на Луи Фавр с чисто котешка настървеност. Сякаш бяха решили да му отмъстят, преди да се нахранят с него.

Натан имаше по-неотложни грижи. Започна да се влачи към Кели, като се придвижваше с ръце и с помощта на здравия си крак. Болката бе убийствена и зрението му се размъти. Бе длъжен обаче да стигне до нея.

Кели лежеше неподвижно и от нея струеше кръв. Той най-после я достигна.

— Кели…

Тя помръдна, когато чу гласа му.

Той се придвижи по-близо и се притисна до нея.

— Успяхме, нали? — прошепна едва доловимо тя. — Лекарството…

— Да, Кели, ще го дадем на света… И на Джеси… Баща му с бавни крачки се придвижи до тях и коленичи.

— Дръжте се. Скоро ще дойде помощ.

Натан видя с изненада, че до баща му бе застанала редник Карера.

— Сержант Костос откри радиостанцията на наемниците. Хеликоптерите ще са тук до половин час.

Натан кимна и притисна Кели към себе си. Тя вече бе затворила очи. И пред неговия поглед започна да се спуска мрак. Някъде отдалеч се чу гласът на Франк:

— Кели! Кели добре ли е?

20.Осем месеца по-късно

16:45 ч.

Лангли, щата Вирджиния

Натан почука на вратата на дома на семейство О’Брайън. Днес трябваше да изпишат Франк от болницата. Натан носеше подарък. Нова шапка на бостънския отбор „Ред Сокс“ с подписите на целия отбор. Застанал на прага, огледа добре окосената ливада. Откъм юг в небето започнаха да се събират гъсти облаци. Предвещаваха буря.

Почука отново. През миналата седмица бе посетил Франк в института „Инстар“. Новите му крака бяха все още бледи и слаби, но той вече се придвижваше успешно с помощта на патерици.

— Тази физиотерапия се оказа много неприятна работа — бе му се оплакал тогава Франк. — Превърнах се в любимо забавление на тези вампири в бели престилки.

Тогава Натан в отговор се усмихна. През изминалите месеци учените и лекарите бяха наблюдавали с най-голямо внимание регенерацията на краката на Франк. Дорийн, майката на Франк, обясни, че точният механизъм на предизвиканата от прионите регенерация продължаваше да остава загадка. Стана ясно обаче друго. Прионите предизвикваха смъртоносно кръвотечение у децата и у старите хора, сиреч у тези, които имаха твърде млади или твърде отслабнали имунни системи. При здравите хора на средна възраст се получаваше друго — прионите временно видоизменяха човешката имунна система, при което се постигаше регенерация и бързо лечение. Това чудотворно явление бе наблюдавано у Франк, макар че не се оказа съвсем безопасно за него. През цялото време трябваше да поема разтворено мляко от орехите, за да се предотврати излизането на процеса извън контрол и появата на туморите, които убиха агента Кларк. Сега, след като регенерацията бе приключила, Франк бе подложен на лечение с концентрирано мляко с цел да се прочисти тялото му от прионите и да се нормализира имунната му система. Въпреки всичко много неща за прионите и за техния начин на действие оставаха неразкрити.

— Все още сме много далеч от намирането на обяснение на тази загадка. Още по-далеч сме от способността да възпроизведем лечебните свойства на дървото — пояснила бе тъжно Лорийн. — Ако то наистина датира от палеозоя, значи изпреварило ни е със стотина милиона години. Някой ден ще успеем да разгадаем тайната му, но това няма да стане скоро. Колкото и да се хвалим със своята наука, все още приличаме на деца, които се опитват да открият един от най-сложните биологични процеси на природата.

— При това деца, които насмалко да опожарят собствения си дом — бе добавил Натан.

За щастие орехите наистина се оказаха лечебното средство, с което се справиха с епидемията. Тяхната „антиприонова“ съставка, вид алкалоид, лесно бе открита и възпроизведена. С усилията на много държави лекарството бе разпратено бързо из американския континент и по целия свят. Бе установено, че едномесечно лечение с алкалоида напълно елиминира болестта и не оставя никакви следи от заразния прион. Този прост факт не бе известен на бан-али и поради това те бяха останали в робство в течение на поколения. За щастие синтетичното орехово мляко се оказа лечебното средство, необходимо в момента на света. Епидемията бе почти изцяло ликвидирана.

Съвременната наука обаче не успя да възпроизведе самия прион. Всички образци на богатата на приони мъзга бяха обявени за биологическа опасност от четвърта степен и предадени на няколко подбрани лаборатории. Първоначалният източник на мъзгата, долината на бан-али, вече не съществуваше. Единственото, което бе останало от великата яга, бяха пепел и гробници със скелети.

Това напълно ме устройва, помисли си Натан, докато чакаше на прага и наблюдаваше залязващото мартенско слънце и наближаващата буря.

В Южна Америка Коуве и Дакий помагаха на дузината оцелели индианци от племето да свикнат с новия си живот. Бяха най-богатите индианци в Амазония. Бащата на Натан бе успял да спечели дело срещу фармацевтичната компания „Сен Савен“, като я обвини за избиването на племето и за унищожаването на земите му. Луи Фавр бе оставил документация, доказваща вината на френската фармацевтична компания. Естествено тя щеше да обжалва решението, но вече бе почти банкрутирала. Освен това цялото й управително тяло бе обвинено в криминални престъпления.

Бащата на Натан се завърна в Южна Америка, за да помогне за адаптацията на племето. Самият Натан след няколко седмици щеше да се присъедини към него. Нямаше обаче да пътува сам. Много генетици желаеха да опознаят племето и да изследват измененията в неговата ДНК. Не само за да разберат как са били предизвикани, но и за да направят опит да неутрализират отклоненията, отдалечили бан-али от човешкия род. Натан допускаше, че ако въобще се постигнеха някои промени в това отношение, щеше да стане след поколения.

Баща му бе придружен от двамата рейнджъри Костос и Карера, повишени в чин и удостоени с награди. Двамата войници участваха и в издирването на останките от телата на колегите си. Това се оказа трудна и мъчителна работа.

Натан въздъхна. Много хора загинаха, но затова пък много повече бяха спасени от лекарството, заради което те жертваха живота си. Все пак цената се оказа твърде висока.

Чу шума на приближаващи стъпки. Вратата се отвори.

Натан се усмихна.

— Защо се забави толкова? От пет минути те чакам. Кели леко се намръщи и прилепи ръка към кръста си.

— Опитай се ти да мъкнеш този корем.

Натан положи длан върху издутия корем на годеницата си. След две седмици трябваше да роди тяхното дете. Бременността бе установена, докато лекуваха огнестрелната рана. Очевидно Кели бе заразена от прионите още в Манаус, когато бе изследвала тялото на агента Кларк. В течение на двуседмичното пътуване из долината на Амазонка, без Кели да знае това, прионите я бяха излекували от безплодие, като бяха възстановили увредените й детеродни органи. За щастие това бе открито навреме. Ако прионите бяха продължили да действат безконтролно още две седмици, и нейното тяло щеше да бъде унищожено от злокачествени тумори. Като брат си, и тя започна да поема мляко от орехите, и прионите бяха унищожени, преди да успеят да и навредят.

Това беше дар за Натан и Кели. През любовната им нощ на дървото преди нападението на Луи Кели неволно бе заченала. Джеси щеше да има братче. Вече му бяха избрали и име — Мани.

Натан се приведе и целуна годеницата си.

Някъде далеч се разнесе гръм.

— Хората ни чакат — подсети тя.

— Да почакат — прошепна той унесено.

От небето започнаха да падат едри дъждовни капки. Задрънчаха по покривите и по уличния асфалт. — Обаче…

— Замълчи.

Натан я притисна до себе си и отново сля устни с нейните.