Ангел на мрака

1.

Лос Анджелис, 1996

Обадиха му се около девет и половина.

— Кола 8А73. Обадете се, моля.

— Да, тук е кола 8А73.

Полицаят се прозя в радиото. Беше изкарал дълга, отегчителна нощ в патрулиране из Западен Холивуд и мечтаеше да се прибере у дома и да си легне.

— Какво става? — попита той.

— Обадиха се на 911. Жена. Истерична.

— Сигурно е съпругата ми — пошегува се полицаят. — Вчера забравих годишнината ни и сега иска да натъпче топките ми в буркан.

— Жена ти испанка ли е?

— Не.

— Значи не е тя.

Той се прозя отново.

— Адрес?

— „Лома Виста“ №24.

— Хубав квартал. Какво е станало? Да не би слугинята да е пропуснала да намаже достатъчно хайвер на препечената й филийка?

Диспечерът се засмя.

— Вероятно е ДН.

Домашно насилие.

— Вероятно?

— Дамата пищеше така зловещо, че бе трудно да разбереш какво казва. Изпращаме подкрепление, но вие сте най-близо. След колко време можете да сте там?

Полицаят се поколеба. Мики, партньорът му, се бе измъкнал от смяната им рано, за да се позабавлява с поредната курва от булевард „Холивуд“. Мики сменяше проститутките така, както другите мъже си сменят чорапите. Полицаят знаеше, че не бе редно да го покрива, но Мики бе адски чаровен и да му откажеш бе все едно да се опитваш да плуваш срещу течението.

Как да постъпи? Ако признаеше, че е сам, щяха да ги уволнят и двамата. Но пък алтернативата да се появи сам при случай на домашно насилие също не бе съблазнителна. Вбесените съпрузи обикновено не бяха почитатели на полицията.

Майната му.

— Ще сме там след пет минути.

Надяваше се, че курвата на Мики си струваше.

„Лома Виста“ №24 се оказа огромно имение в стила на испанските мисии от двайсетте години, издигащо се високо на холивудските хълмове. Дискретната, обраснала с бръшлян порта, вградена в петметровата ограда, не разкриваше разкоша отвъд нея: красиво извиващ се път и просторни, равно окосени ливади, които напомняха повече за кънтри клуб, отколкото за частен дом.

Полицаят почти не забеляза луксозния имот. Търсеше местопрестъплението.

Отворена порта.

Открехната предна врата.

Никакви следи от взлом.

Мястото беше зловещо тихо. Той извади пистолета си.

— Полиция!

Не последва отговор. Когато ехото от собствения му глас замря, някъде отгоре се разнесе нисък стон, който напомняше за завиращ чайник. Той се качи нервно по стълбите.

Дяволите да те вземат, Мики.

— Полиция! — изкрещя отново, този път по-високо.

Стонът идваше от една от спалните. Полицаят се втурна вътре с насочен напред пистолет. Какво, мамка му? Чу женски писък, после гнусния трясък на собствения му череп, който се удари в пода. Дървените дъски бяха хлъзгави като намазани с олио.

Но не бяха намазани с олио.

Бяха подгизнали от кръв.

Детектив Дани Макгуайър от отдел „Убийства“ се опита да прикрие раздразнението си. Думите на слугинята звучаха напълно откачено.

— Pudo haber sido el Diablo! El Diablo!1

Той си напомни, че вината не е нейна. Горката жена била съвсем сама в къщата, когато ги намерила. Нищо чудно, че все още бе в истерия.

— Esa pobre mujer! Quien podia hacer una cosa terrible como esa?2

След шест години в отдел „Убийства“ бе нужно нещо доста страховито, за да се свие стомахът на детектив Дани Макгуайър. Но това свърши работа. Докато оглеждаше клането пред очите си, Дани усети как хамбургерът, който бе изял по-рано в „Ин анд Аут“3, се мъчеше да си проправи път нагоре към устата му. Нищо чудно, че полицаят, пристигнал първи на местопрестъплението, бе повърнал. Пред очите му се разкриваха кошмарните действия на маниак.

Ако не беше карминеночервеното море от кръв по пода, можеше да прилича на обир. Спалнята бе преобърната наопаки, чекмеджетата — отворени, кутиите за бижута — опразнени, а дрехи и снимки бяха разхвърляни навсякъде. Но истинският ужас лежеше в подножието на леглото. Два трупа — мъжки и женски. Първата жертва, стар мъж по пижама, бе с прерязано няколко пъти гърло. Ударите бяха нанасяни толкова жестоко, че главата му бе почти напълно отделена от врата. Беше овързан като животно в кланица с нещо, което приличаше на въжета за катерене. Който и да го бе убил, беше завързал обезобразения му труп за голото тяло на втората жертва — жената. Много млада и много красива жена, ако се съдеше по идеално стегнатата й фигура. Лицето й обаче бе така зловещо размазано, че бе трудно да прецениш хубостта му. Един поглед към окървавените й бедра и слабини показваше съвсем ясно, че жената бе жестоко изнасилена.

Детектив Дани Макгуайър притисна ръка към устата си и се приближи до труповете. Миризмата на прясна кръв бе зашеметяваща. Но не тя го накара да подскочи.

— Донеси нож! — нареди той на слугинята.

Тя го изгледа тъпо.

— Cuchillo — обясни той. — Веднага! И някой да повика линейка. Тя още диша.

Ножът бе донесен. Дани Макгуайър предпазливо започна да реже въжетата, които свързваха мъжа и жената. Докосването му очевидно събуди жената. Тя заплака тихо, от време на време изпадаше в безсъзнание и се будеше отново. Дани се наведе към нея и устата му се доближи до ухото й. Въпреки раните й той не можеше да не забележи колко красива бе тя, тъмнокоса, с налети окръглени гърди и меката нежна кожа на дете.

— Аз съм полицай — прошепна той. — Вече сте в безопасност. Ще ви отведем при лекар.

Когато въжетата се разхлабиха, главата на стареца се залюля зловещо върху рамото на Дани, досущ страховита маска за Хелоуин. Той едва се сдържа да не повърне.

Един от хората му го потупа по рамото.

— Определено е обир, шефе. Касата е изпразнена. Бижутата са изчезнали, както и някои картини.

Дани кимна.

— Имената на жертвите?

— Къщата принадлежи на Андрю Джейкс.

Джейкс. Името му звучеше познато.

— Търговец на произведения на изкуството.

— А момичето?

— Анджела Джейкс.

— Дъщеря му?

Ченгето се засмя.

— Внучката му?

— Не, шефе. Съпругата му.

Ама че съм тъпак, помисли си Дани. Разбира се, че е съпругата му. Все пак сме в Холивуд. Дъртият Джейкс сигурно струва цяло състояние.

Най-после въжетата поддадоха. Докато смъртта ни раздели, помисли си Дани, когато Анджела Джейкс се изтърколи от трупа на съпруга си в ръцете му. Той съблече палтото си и я наметна с него, за да прикрие голотата й. Жената отново бе в съзнание и трепереше.

— Всичко е наред — каза й той. — В безопасност сте. Анджела, нали?

Момичето кимна безмълвно.

— Можеш ли да ми кажеш какво се случи, скъпа?

Тя вдигна очи към него и за първи път Дани видя добре раните й. Две страхотно насинени очи, едното от които бе напълно затворено, и разкъсвания по цялата горна част на тялото. Драскотини. Сигурно се е борила свирепо, помисли си Дани.

— Той ме нарани.

Гласът й прозвуча като тих шепот. Усилието да говори явно я изтощи.

— Карай спокойно.

Тя замълча и Дани зачака.

— Каза, че ще пусне Андрю, ако… ако аз…

Тя забеляза кървавия труп на мъжа си и захлипа отчаяно.

— Някой да го покрие, за бога — рязко нареди Дани.

Как можеше да накара момичето да говори смислено, когато този труп от кошмар лежеше наблизо?

— Не можем, шефе. Не още. Криминолозите не са приключили.

Дани изгледа убийствено сержанта.

— Казах да го покриете.

Сержантът се стресна.

— Слушам.

Метнаха одеяло върху трупа на Андрю Джейкс, но вече бе прекалено късно. Съпругата му бе изпаднала в силен шок и се люлееше напред-назад с помътени очи, като си мърмореше нещо. Дани не бе сигурен какво точно казваше. Звучеше като: „Нямам живот“.

— Линейката дойде ли вече?

— Да, шефе. Току-що пристигна.

— Добре.

Детектив Дани Макгуайър се отдалечи от жертвата и събра хората си около себе си.

— Тя се нуждае от лекар и психиатър. Полицай Менендес, вие ще отидете с нея. Уверете се, че съдебният лекар ще я види пръв и ще вземе пълна проба за изнасилване.

— Разбира се, шефе.

Утре детектив Дани Макгуайър щеше да разпита Анджела Джейкс подробно. Днес тя не бе в състояние да говори.

— Отведете и слугинята — добави той. — Не мога да мисля, докато тя вие в ухото ми.

Кльощав рус младеж с очила с рогови рамки влезе в стаята.

— Съжалявам, че закъснях, шефе.

Детектив Дейвид Хенинг имаше вид на типичен зубрач, но притежаваше един от най-логичните анализаторски мозъци в полицията. Детектив Дани Макгуайър се зарадва, когато го видя.

— А, Хенинг, чудесно. Обади се на застрахователите и ми донеси списък на всичко откраднато. После провери заложните къщи и интернет страниците, за да видим какво ще се появи там.

Хенинг кимна.

— Някой да се свърже с фирмата за охрана. Къща като тази би трябвало да е натъпкана с аларми и какво ли не още, но изглежда, че убиецът просто си е влязъл най-спокойно.

Полицай Менендес се намеси:

— Слугинята спомена, че чула силен трясък около осем вечерта.

— Изстрел?

— Не. И аз я попитах същото, но тя обясни, че звучало повече като шум от падане на мебел. Тръгнала нагоре да провери, но госпожа Джейкс я спряла и казала, че тя ще се качи.

— И после?

— После нищо. Слугинята се качила горе в осем и четиридесет и пет, за да занесе какаото на стареца, както правела обикновено. Намерила ги и звъннала на 911.

Какаото му? Дани Макгуайър се опита да си представи семейния живот на Джейкс. Въображението му показа богат развратен старец, който отпускаше изкривените си от артрит крайници в леглото до младата си красива съпруга, а после чакаше слугинята да му донесе чаша горещо какао. Как Анджела Джейкс бе търпяла да я опипва такова грохнало същество? Дани си представи как костеливите, обсипани със старчески петна ръце галят гърдите и бедрата на Анджела. Нямаше никаква логика, но мисълта го вбеси.

Дали бе вбесила и някого другиго? И то достатъчно, за да убие?

Рано на следващата сутрин детектив Дани Макгуайър подкара към болница „Сидърс Синай“. Беше развълнуван. Това бе първият му голям случай с убийство. Жертвата, Андрю Джейкс, принадлежеше към висшето общество в Бевърли Хилс. Случай като този можеше да изстреля кариерата на Дани в небето, ако си изиграеше картите правилно. Но перспективите за издигане в кариерата не бяха единственото, което го вълнуваше. По-съществената причина бе, че отново щеше да види Анджела Джейкс.

В младата госпожа Джейкс имаше нещо невероятно привлекателно, надминаващо красотата на измъченото, създадено за секс тяло, промъкнало се в сънищата на Дани снощи. Всички косвени улики сочеха, че момичето е безсрамна използвачка. Но Дани се надяваше да не се окаже такава и да открие друго обяснение за брака й с мъж, достатъчно стар да й бъде дядо. Дани Макгуайър се отвращаваше от златотърсачките, а не искаше да се отврати от Анджела Джейкс.

— Как е пациентката?

Дежурната сестра пред стаята на Анджела Джейкс изгледа Дани подозрително.

— Кой пита?

Той показа значката си и добави най-милата си ирландска усмивка.

— А! Добро утро, детектив.

Сестрата отвърна на усмивката му и крадешком огледа лявата му ръка, за да провери дали носи венчална халка. За ченге той бе учудващо привлекателен: здрава челюст, лазурносини очи и гъста грива от черни келтски къдрици, за която собственото й гадже би убило.

— Пациентката е изморена.

— Колко изморена? Мога ли да я разпитам?

Можеш да разпиташ мен, помисли си сестрата, плъзвайки възхитен поглед по боксьорската фигура на Дани под простата бяла риза.

— Можете да я разпитате, стига да не я изтощавате. Дадоха й морфин за болката в лицето. Лявата й скула е разбита, а и едно от очите й е доста наранено. Но мозъкът й е бистър.

— Благодаря ви — усмихна се пък Дани. — Ще действам колкото се може по-бързо.

Стаята бе изненадващо луксозна за болница. По стените висяха красиви маслени картини. В ъгъла стоеше тапициран стол за посетители „Уесли-Баръл“, а до прозореца бе поставена саксия с нежна орхидея. Анджела Джейкс лежеше подпряна на две пухени възглавници. Зловещите синини около очите й бяха избледнели леко от снощи и сега бяха в цветовете на дъгата. Пресните шевове на челото й придаваха вид на шивашки манекен, но жената все пак бе зашеметяващо красива и съблазнителна по начин, какъвто Дани не си спомняше да е виждал преди.

— Здравейте, госпожо Джейкс — поздрави я той и показа значката си. — Детектив Макгуайър. Не съм сигурен дали ме помните. Запознахме се снощи.

Анджела Джейкс се усмихна леко.

— Разбира се, че ви помня, детектив. Дадохте ми палтото си. Лайл, това е полицаят, за когото ти говорих.

Дани се завъртя. До стената зад него неподвижно стоеше най-красивият мъж, когото някога бе виждал извън екрана. Висок, с маслинена кожа, с изисканите орлови черти на хищник, гарвановочерна коса и сини бадемовидни очи като на сиамска котка. Мъжът се намръщи неодобрително. Беше облечен в скъп костюм, а когато се размърда, движенията му напомниха на Дани за разливане на петрол по вода, гладки и леки, почти лепкави.

Дани веднага го определи като адвокат и горната му устна се сбърчи. Въпреки няколкото почтени изключения детектив Дани Макгуайър не бе почитател на адвокатите.

— Кой сте вие и какво правите тук? — тросна се той. — Госпожа Джейкс не трябва да приема посетители.

— Лайл Реналто — измърка мъжът, приближи се до леглото на Анджела и собственически постави ръка върху нейната. — Аз съм семеен приятел.

Дани огледа двамата абсурдно красиви млади хора и направи неизбежния извод.

„Да бе! А аз съм Савската царица. Семеен приятел, друг път.“

— Лайл беше адвокат на Андрю — обясни Анджела.

Гласът й бе нисък и леко дрезгав, напълно различен от уплашения шепот предишната вечер.

— Кончита му се обадила снощи, за да му съобщи какво е станало, и той веднага дойде тук.

Тя стисна благодарно ръката на Лайл Реналто, а очите й се напълниха със сълзи.

— Беше изключително мил — добави тя.

Обзалагам се, че е така, помисли си Дани.

— Ако нямате нищо против, госпожо Джейкс, бих искал да ви задам няколко въпроса.

Лайл Реналто се намеси грубо.

— Не сега. Госпожа Джейкс е прекалено изморена. Ако ми връчите въпросите си, ще се погрижа тя да им отговори, когато си почине.

Дани настръхна.

— Не мисля, че говорех на вас, господин Реналто.

— Няма значение. Госпожа Джейкс преживя изключително тежко изпитание.

— Знам. Опитвам се да открия човека, който й причини всичко това.

— И не само е станала свидетелка на убийството на съпруга си, но и е била жестоко изнасилена.

Дани започна да губи търпение.

— Наясно съм със случилото се, господин Реналто. Бях там.

— Не бях свидетелка на убийството на Андрю.

И двамата мъже се завъртяха към Анджела, но вниманието й бе съсредоточено изцяло върху Дани. Той изпита смешно чувство за триумф и се приближи до леглото й, като избута Реналто настрани.

— Бихте ли ми казали на какво станахте свидетелка?

— Ангелче, не си длъжна да отговаряш — намеси се адвокатът.

Дани повдигна вежди, когато чу нежното обръщение.

— Съпругът ми ме наричаше на галено ангелче — обясни госпожа Джейкс. — И всичките му приятели започнаха да ме наричат така. Не че съм истинско ангелче — усмихна се тя леко. — Със сигурност понякога доста дразнех горкия Андрю.

— Силно се съмнявам в това — любезно възрази Дани. — Разказвахте ми за снощи. За случилото се.

— Да. Андрю беше горе в леглото, а аз седях долу и четях.

— В колко часа беше това?

Тя се замисли.

— Предполагам, че около осем. Чух шум отгоре.

— Какъв шум?

— Нещо като трясък. Помислих си, че Андрю може да е паднал от леглото. Напоследък получаваше припадъци. Както и да е, Кончита се втурна при мен, защото също беше чула шума, но й казах, че аз ще се кача. Андрю беше горд човек, детектив. Ако беше… — Тя затърси подходящата дума. — Ако беше изпаднал в безпомощно състояние, не би искал Кончита да го намери. Би предпочел да съм аз.

— Значи се качихте горе сама?

Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи.

Лайл Реналто пристъпи напред.

— Ангелче, моля те. Няма нужда да се разстройваш.

— Всичко е наред, Лайл. Наистина. Детективът трябва да знае — каза тя и се обърна отново към Дани. — Качих се сама. Тъкмо когато влизах в спалнята, някой ме удари отзад. Това е последното, което си спомням. Болката в главата ми. Когато се събудих, той… той ме изнасилваше.

— Можете ли да опишете мъжа? — попита Дани.

Знаеше от личен опит, че най-добрият начин да успокоиш обзет от емоции свидетел е да се придържаш към фактите. Започнеш ли със: „Знам, че това ви разстройва…“, потичат сълзи и свидетелят е загубен.

Анджела Джейкс поклати глава отрицателно.

— Де да можех. Но той носеше маска.

— А фигурата му?

— През повечето време беше зад мен. Не знам. Предполагам, че беше як. Не висок, но определено силен. Започнах да се боря с него и той ме удари. Каза, че ако му попреча да продължи, ще нарани Андрю. Затова спрях да се боря.

По подутите й бузи потекоха сълзи.

— Къде беше съпругът ви в това време? Опита ли се да ви помогне? Да включи алармата?

— Той…

Анджела Джейкс замълча и объркано погледна към Лайл Реналто, но той отмести очи настрани.

— Не знам къде беше Андрю — продължи тя. — Не го видях. Може би е бил в леглото? Не знам.

— Добре — прекъсна я Дани, усетил надигането на паниката й. — Продължавайте. Значи спряхте да се борите.

— Да. Той ме попита каква е комбинацията за касата и аз му я дадох. После ме изнасили отново. След като свърши, ме удари за втори път. А когато дойдох на себе си… първото, което си спомням, е вашето лице, детектив.

Тя погледна Дани в очите и той усети как стомахът му се сви и го накара да забрави следващия си въпрос. Лайл Реналто ловко се възползва от мълчанието.

— Кончита, икономката на семейство Джейкс, ми съобщи, че всички бижута на Анджела са откраднати, както и голям брой ценни миниатюри. Вярно ли е?

Преди Дани да успее да отговори, че няма навик да споделя поверителна информация относно разследване на убийство със „семейни приятели“, Анджела избъбри ядосано:

— Не ми пука за шибаните бижута! Андрю е мъртъв! Обичах съпруга си, детектив!

— Сигурен съм, че сте го обичали, госпожо Джейкс.

— Моля ви, намерете животното, което извърши това.

Дани си припомни снощното местопрестъпление: прогизналите от кръв дъски, почти отрязаната глава на стареца, кошмарните драскотини по гърдите, бедрата и задника на Анджела.

Животно беше точната дума.

Пред стаята на Анджела Джейкс нямаше и следа от хубавата сестра. Дани застана да чака асансьора и Лайл Реналто се приближи до него.

— Нямате много добро мнение за адвокатите, нали, детектив?

Тонът на адвоката се бе превърнал от неприязнен в дружелюбен. Дани предпочиташе враждебността. Но все пак забележката бе необичайно проницателна.

— Какво ви кара да мислите така, господин Реналто?

Лайл се усмихна.

— Лицето ви. Освен, разбира се, ако просто не харесвате точно мен.

Дани не отговори. Лайл продължи.

— Не сте единственият, ще знаете. Баща ми мразеше адвокатите със страст. Страхотно се разочарова, когато завърших право. Произхождам от моряшко семейство, нали разбирате. Според баща ми или морската академия, или нищо.

Дани се зачуди защо, по дяволите, адвокатът му разказваше всичко това.

Асансьорът пристигна. Дани влезе в кабината и натисна бутона за първия етаж, но Лайл протегна ръка и задържа вратите. Изисканите му черти се втвърдиха, а котешките му очи проблеснаха предупредително.

— Анджела Джейкс е моя близка приятелка. Няма да позволя да я преследвате.

Дани побесня.

— Това е разследване на убийство, господин Реналто, а не игра. Госпожа Джейкс е основната ми свидетелка. Всъщност тя и слугинята са единствените ми свидетелки.

— Анджела не е видяла мъжа. Вече ви го каза.

Дани се намръщи.

— Мислех, че господин Джейкс също ви е бил близък приятел. Би трябвало да искате да намерим убиеца му.

— Разбира се, че искам — рязко отвърна Лайл.

— Или пък може би не сте били толкова близък с Андрю Джейкс, колкото с жена му? Така ли е?

Въпросът очевидно развесели Лайл Реналто.

— Трябва да кажа, че за детектив сте доста лош съдник на хората. Мислите, че Анджела и аз сме любовници?

— Не е ли така?

Адвокатът се ухили презрително.

— Не.

Дани отчаяно искаше да му повярва.

— Това е тройно престъпление, господин Реналто — каза той, като отмести ръката на адвоката от вратите на асансьора. — Изнасилване, грабеж и убийство. Съвсем сериозно ви съветвам да не правите опити да пречите на разследването, като застанете между мен и свидетелката.

— Заплаха ли е това, детектив?

— Наричайте го както си искате.

Реналто отвори уста да отговори, но вратите на асансьора се затвориха и му отнеха последната дума. Ако се съдеше по треперещата му брадичка и раздразнения поглед, това очевидно не му се случваше често.

— Довиждане, господин Реналто.

Пет минути по-късно, когато вече бе излязъл на булевард „Уилшър“, Дани чу звъненето на мобифона си.

— Хенинг, имаш ли новини за мен?

— Страхувам се, че не, шефе. Нищо в заложните къщи, нищо в интернет.

Дани се намръщи.

— Още е рано.

— Така е, шефе. Проверих и завещанието на Джейкс.

Дани се въодушеви.

— Е?

— Съпругата наследява всичко. Няма други роднини. Нито благотворителни дарения.

— На колко възлиза това всичко?

— След като се удържат данъците, на около четиристотин милиона долара.

Дани подсвирна. Четиристотин милиона долара. Това си беше сериозен мотив за убийство. Не че Анджела Джейкс бе заподозряна. Горката жена не би могла да се пребие и изнасили сама. Но все пак Дани си припомни думите, които си бе мърморила снощи: „Нямам живот“.

С четиристотин милиона в банката тя определено имаше живот. При това какъвто си иска.

— Нещо друго? — попита той.

— Само едно. Бижутата. От касата и кутиите за бижута са откраднати предмети за над милион долара.

Дани зачака кулминационната точка.

— И?

— Никое от украшенията не е било застраховано. Диаманти за седемцифрена сума и не ги добавяш към застраховката си? Изглежда странно, нали?

Да, наистина изглеждаше странно. Но мозъкът на Дани не бе съсредоточен върху пропуските в застрахователната полица на Андрю Джейкс.

— Слушай — каза той. — Искам да провериш един тип на име Лайл Реналто. Р-Е-Н-А-Л-Т-О. Твърди, че бил адвокат на дъртия Джейкс.

— Разбира се — отвърна детектив Хенинг. — Какво точно да търся?

Детектив Дани Макгуайър отговори честно:

— Това е проблемът. Нямам представа.

2.

Маракеш, Мароко, 1892

Малкото момиченце погледна през прозореца на каретата към улиците, гъмжащи от мръсотия, живот, шум, воня, бедност и смях, и се почувства убедено в едно: щеше да умре в това място.

Беше изпратена тук, за да умре.

Израсна в лукс, привилегии и най-вече спокойствие в просторен дворец в пустинята. Единствената дъщеря на благородник и любимата му съпруга, тя бе кръстена Мириам — на майката на великия пророк Иса, и Бахия, което означаваше „най-красива“, и от бебешките си дни не познаваше друго, освен похвали и любов. Спеше в стая със златни листа по стените, в легло от богато инкрустирана слонова кост. Носеше коприни, изтъкани в Урзазате и боядисани в Есауира с охра, индиго и кармин, добит от корените на брош. Имаше слуги, които да я обличат, къпят и хранят, и други, задължени да я обучават в Корана, да я учат на музика и поезия, на древните стихове на пустинните й предци. Беше красива, сладка и мила, с прекрасен характер, дете, за което всеки благороден баща би могъл да мечтае. Накит, по-ценен от всички рубини, смарагди и аметисти, блестящи по вратовете и китките на четирите съпруги на баща й.

Дворецът с прохладните си сенчести дворове, фонтани и птичи песни, с подносите със захаросани бадеми и сребърните чайници със сладък чай от мента, бе целият свят на Мириам. Място на удоволствия и спокойствие, където тя играеше с братята и сестрите си, заслонена от палещото пустинно слънце и другите опасности на живота отвъд дебелите каменни стени. Ако не беше едно ужасно и неочаквано събитие, Мириам несъмнено щеше да изживее остатъка от дните си в блажения си позлатен затвор. Но на десетгодишна възраст идиличното й детство приключи рязко. Майка й, Лейла Бахия, остави баща й заради друг мъж и никога вече не се върна.

Баща й Абдула беше добър и почтен човек, но предателството на Лейла го сломи. Той се оттегли от живота и всекидневните си задачи по управлението на домакинството, и останалите му съпруги заеха мястото му. Вечно изпълнени със завист към по-младата и красива Лейла и към обичта, която Абдула проявяваше към детето й, жените започнаха кампания да се отърват от Мириам. Предвождани от Рима, амбициозната първа съпруга на Абдула, те принудиха мъжа си да отпрати детето.

„Ще стане змия, също като майка си, и ще унищожи всички ни.“

„Прилича изцяло на майка си.“

„Вече прави мили очи на слугите и дори на Касим, собствения си брат!“

Накрая, прекалено слаб, за да се възпротиви, и прекалено съсипан, за да погледне дъщеря си в очите — тя наистина приличаше страхотно на майка си, Абдула склони да изпълни желанията на Рима. Мириам щеше да бъде изпратена да живее при един от братята му, Сюлейман, богат търговец на платове от Маракеш.

Мириам заплака, когато каретата мина през портите на двореца, за да я отведе от единствения дом, който някога бе познавала, за първи и последен път. Пред нея се простираха пясъците на пустинята, безкрайно и застрашително, но красиво платно в оранжево и жълто. До града имаше три дни път и преди стените на древната крепост да се изправят пред тях, видяха само няколко номадски колиби и търговски кервани, които си проправяха път през пустинята. Мириам дори бе започнала да се чуди дали градът въобще съществува. Ами ако мащехите й бяха скроили коварен план да я захвърлят в пустошта, както правеха с престъпниците в поемите, които мама й четеше? Но ето че внезапно тя се озова сред мравуняка от хора, сред дивия миш-маш от красота и грозота, минарета и коптори, лукс и бедност, господари и прокажени.

Това е, помисли си ужасеното дете, оглушало от плясъка на безброй ръце по каретата, които се опитваха да им продадат фурми, кимион или грозни дървени кукли. Апокалипсисът. Тълпата. Те ще ме убият.

Но Мириам не беше убита. Вместо това само след около двайсет минути тя се озова в една от многобройните луксозни стаи на дома на чичо си, близо до пазара, където отпиваше същия сладък ментов чай, с какъвто бе свикнала в двореца, а слугини миеха ръцете и краката й с розова вода.

След малко, дребен закръглен мъж с плътен дебел глас влезе в стаята. Той се усмихна, сграбчи Мириам в прегръдките си и я обсипа с целувки.

— Добре дошла, добре дошла, любимо дете! — извика той. — Дъще на Абдула, добре дошла, прекрасна като пустинна роза. Добре дошла и дано преуспееш и процъфтиш в скромния ми дом.

В действителност домът на чичо Сюлейман бе всичко друго, но не и скромен. Макар и по-малък от двореца на баща й, той бе като пещерата на Аладин, пълен със съкровища, красота и финес, закупени с печалбите от проспериращия текстилен бизнес на чичо й. И Мириам наистина процъфтя там. Неженен и бездетен, чичо Сюлейман я заобича като собствена дъщеря. До края на живота си той бе изпълнен с благодарност към брат си Абдула, задето го бе дарил с такъв прекрасен, безценен подарък. Ако това изобщо бе възможно, Сюлейман я обичаше повече от собствените й родители, но неговата любов беше различна. Абдула и Лейла бяха предпазвали детето си от опасностите на външния свят, докато Сюлейман я насърчаваше да го проучи и да се порадва на удоволствията му. Разбира се, Мириам никога не напускаше дома без придружител и охраната ходеше с нея навсякъде. Но под бдителните погледи на пазачите тя бе свободна да скита из претъпканите улици на пазара. Тук бяха гледките, звуците и миризмите, за които беше чела в книгите. Маракеш бе като приятно нападение над всички сетива, жив, дишащ, пулсиращ град, който изпълваше спокойната душа на Мириам с вълнение, любопитство и глад. Когато навлезе в юношеска възраст и ставаше все по-красива с всеки изминал ден, любовната й връзка с града се задълбочи до такава степен, че дори предложената ваканция на крайбрежието я раздразни.

— Но защо трябва да ходим там, чичо?

Сюлейман се засмя гръмко.

— Говориш като за наказание, скъпа. Есауира е много красива, а и никой не иска да остава в Маракеш посред лято.

— Аз искам.

— Глупости. Жегата е непоносима.

— Аз мога да я понеса. Не ме карай да пътувам, чичо. Моля те. Ще посветя два пъти повече време на ученето, ако ме оставиш тук.

Сюлейман се засмя още по-силно.

— Два пъти повече от нула си е нула, дете!

Но както винаги, когато Мириам искаше нещо, той се предаде. Щеше да замине за крайбрежието сам за две седмици. Мириам можеше да остане у дома с пазачите и гувернантката си.

По-късно Джибрил щеше да си спомня за този период като за момента, когато започна животът му.

И за момента, когато свърши.

Шестнайсетгодишният син на главния представител на Сюлейман бе щастливо и общително дете, което сякаш нямаше абсолютно никакви проблеми. Приятен на вид, с къдрава кестенява коса и широка усмивка, Джибрил бе много способен в ученето, като особено го биваше в математиката. Баща му таеше надежда, че някой ден Джибрил щеше да основе собствена търговска империя. И защо не? Мароко ставаше все по-космополитна страна, а обитателите й — много по-приспособими в светско отношение. По негово време не беше така. Момчето можеше да завладее света, ако искаше, чакаше го великолепно бъдеще.

Джибрил обаче имаше собствени надежди, за които баща му не знаеше. И никоя от тях не бе свързана с бизнеса.

Всичките му мисли се въртяха около пламенната, лъчезарна и безумно красива племенничка на Сюлейман, господарката Мириам.

Джибрил се запозна с нея в деня, когато тя пристигна в града като уплашено десетгодишно хлапе. Момчето, което тогава бе на тринайсет и половина и чувствително към болката на другите, я взе под крилото си. Двамата бързо се сприятелиха и прекарваха безкрайни щастливи часове в обикаляне на пазара и града, докато бащата на Джибрил и чичото на Мириам се трудеха в офиса на компанията.

Джибрил не можеше да определи точно кога чувствата му към Мириам се промениха. Вероятно с ранната поява на гърдите й, малко след дванайсетия й рожден ден. Или пък имаше и друга, по-почтена причина. Но така или иначе, петнайсетгодишният Джибрил се влюби лудо, безнадеждно и отчаяно в детското си другарче. И това щеше да е чудесно, ако не съществуваше един дребен, но непреодолим проблем: Мириам не беше влюбена в него.

Колебливите намеци за чувствата му биваха посрещани с весел смях от Мириам.

— Не ставай глупав! — шегуваше се тя, като го дърпаше за ръката по начин, който го караше да се топи от копнеж. — Ти си мой брат. Пък и аз никога няма да се омъжа.

Спомените за бягството на майка й и отчаянието на баща й все още я преследваха. Щастливата независимост на чичо Сюлейман й се виждаше много по-безопасна и разумна възможност.

Джибрил хлипаше от мъка и безпомощност. Защо изобщо се бе държал като неин брат? Защо по-рано не бе осъзнал каква красива богиня стоеше пред него? Как би могъл да оправи щетите?

Но един ден това се случи. Беше по времето, когато чичо Сюлейман замина на почивка в Есауира. Джибрил се върна в господарската къща след училище и откри, че от прозорците излизат кълба дим. Горещината се усещаше от стотина метра.

— Какво става? — извика той.

Баща му, с почернели от сажди ръце и лице, се изкашля измъчено.

— Започна в кухнята. Никога не съм виждал пламъци да се разпростират толкова бързо. Цяло чудо е, че успяхме да извадим всички навън.

Наблизо се бяха скупчили уплашените слуги, някои обгорени и плачещи, други кашлящи ожесточено. Многобройни минувачи и съседи се присъединиха към тях. Скоро тълпата стана толкова голяма, че затрудни придвижването на мъжете с кофите.

Сърцето на Джибрил заби уплашено.

— Къде е Мириам?

— Не се тревожи — успокои го баща му. — Тя излезе рано тази сутрин, за да отиде на баня. В къщата няма никой.

Но още докато говореше, на един от горните прозорци се появи фигура, която диво размахваше ръце. Трудно бе да се определи кой е през гъстите лютиви облаци дим, но Джибрил веднага разбра.

Преди баща му или някой друг да успее да го спре, той се втурна в къщата. Горещината го блъсна като юмрук. Черен дим нахлу в дробовете му. Стори му се, че поглъща ножчета за бръснене. Той падна на колене, заслепен и объркан.

„Трябва да се кача горе. Трябва да я намеря. Помогни ми, Аллах“ — замоли се той отчаяно.

И Господ му помогна. В по-късни години Джибрил описваше как е почувствал, че невидим човек го хваща за ръка и го дърпа към каменното стълбище. Нямаше представа как в този ад успя да намери Мириам, да я вдигне на ръце като парцалена кукла и да я отнесе навън на улицата през пламъците и дима. Беше чудо. Нямаше друга дума.

„Аллах ни спаси, защото иска да сме заедно. Това е съдбата ни“ — отекна в сърцето му.

Когато Мириам отвори очи и се вгледа в спасителя си, молитвите на Джибрил най-после получиха отговор.

Тя го обичаше. Вече не го смяташе за брат.

Когато Сюлейман се завърна в съсипания си палат, единствената му мисъл бе за обичната му племенница и как за малко не я бе изгубил. Той повика Джибрил в кабинета си.

— Момчето ми, дължа ти живота си. Кажи ми как да ти се отплатя. С какъв подарък да възнаградя героизма ти? Пари? Бижута? Твоя собствена къща? Кажи ми. Кажи и го получаваш.

— Не искам пари, господине — скромно отговори Джибрил. — Моля само за благословията ви. Възнамерявам да се оженя за племенницата ви.

Той се усмихна и Сюлейман видя как очите му се озариха от любов. Горкото момче.

— Съжалявам, Джибрил. Наистина съжалявам. Но това е невъзможно.

Усмивката на Джибрил се стопи.

— Защо?

— Мириам е от благороден произход — благо обясни Сюлейман. — Когато баща й я повери на грижите ми, аз му обещах, че един ден ще я омъжа за човек, който подхожда на класата и статута й. Вече избрах мъжа. По-възрастен е от Мириам, но е уважаван, мил…

— Не! — не успя да се сдържи Джибрил. — Не можеш! Мириам ме обича. Тя… тя няма да се съгласи.

Изражението на Сюлейман стана сериозно.

— Мириам ще постъпи така, както й наредя.

Джибрил изглеждаше толкова окаян, че възрастният мъж омекна.

— Слушай, казах ти, че съжалявам, и наистина ми е мъчно за теб. Но така е устроен светът, Джибрил. Всички сме затворници, макар и по различен начин. Трябва да забравиш племенницата ми. Поискай нещо друго от мен. Каквото и да е.

Джибрил не поиска нищо. Как да го направи? Не искаше нищо друго. Опита да си внуши, че все още има време да убеди Сюлейман. Старецът можеше да промени мнението си. Мириам наистина можеше да откаже да се омъжи за онзи, на когото бе обещана, макар надеждата да бе напразна. Мириам обичаше Сюлейман като баща и никога нямаше да опетни себе си и семейството си, като не му се подчини, особено за такова сериозно нещо като женитбата.

Дори собственият баща на Джибрил не можеше да му помогне.

— Трябва да забравиш момичето, сине. Повярвай ми, ще има много други. Чака те великолепно бъдеще, подкрепено от парите на Сюлейман, ако ги приемеш. Ще можеш да си позволиш къща, пълна с жени!

Джибрил си помисли мрачно, че никой не го разбира. Мириам се опита да го утеши и го увери, че винаги ще го обича, независимо за кого я омъжат, но това не успокои момчето, което пламтеше за тялото й със свирепата сила на вулкан.

Най-после настъпи денят, когато всички надежди на Джибрил умряха. Мириам се омъжи за шейх Махмуд Баста, дебел, плешив тип, достатъчно стар да й бъде баща. Ако бе тъжна, то го скри добре и се държа изискано и спокойно по време на церемонията, и после, когато се сбогува с втория си любим дом.

Младоженците живееха близо до града, в семейния дворец на Баста в подножието на планината Атлас, и Мириам често гостуваше на чичо си. По време на тези посещения тя понякога виждаше как Джибрил я наблюдава с тъжни очи от другия край на стаята, а лицето му бе изкривено от мъка като маска. В тези случаи тя изпитваше тъга и съжаление. Но тези чувства бяха за Джибрил, а не за самата нея. Махмуд беше чудесен съпруг, обичлив, щедър и почтен. Когато Мириам му роди син в края на първата година от брака им, той се разплака от радост. През следващите пет години тя му роди още три момчета и една дъщеря, която нарече Лейла. С течение на времето децата запълниха празнината в сърцето й, оставена от обречената й любов към Джибрил. Докато ги наблюдаваше как си играят с любимия си баща, понякога тя се чувстваше виновна, че е толкова щастлива, а Джибрил бе съсипан и сломен. Бе чула от приятели, че той пиел много и прекарвал дните си в барове с наргилета и проститутки, пропилявал парите, които чичо й му бе дал.

Последният път, когато Мириам видя Джибрил, бе на погребението на съпруга й. Махмуд, който никога не бе потискал страстта си към баклава и сладко мароканско вино, почина от инфаркт на шейсет и две години. Мириам беше на четиридесет. Около очите й имаше леки бръчици, а по бедрата и ханша й — солиден слой сланинка, но все още бе изключително красива жена. Джибрил обаче бе остарял ужасно. Измършавял и прегърбен, с напуканите капиляри и пожълтелите очи на пияница, той изглеждаше поне двайсет години по-стар от нея и бе така мрачен и заядлив, както Махмуд бе весел и мил.

Той се приближи към Мириам, която стоеше до най-големия си син Рафик. Тя незабавно осъзна, че Джибрил бе пиян.

— Е — промърмори той завалено, — дъртото копеле най-после се разкара, а? Кога мога да те посетя, Мириам? Кажи ми. Кога?

Мириам се изчерви силно. Никога не бе изпитвала такъв срам.

Как можеше Джибрил да постъпи така? Как можеше да й причини подобно нещо? И то точно днес.

Рафик пристъпи напред.

— Майка ми е в траур. Всички тъжим. Трябва да си тръгнете.

Джибрил му се озъби.

— Разкарай се от пътя ми!

— Пиян си и никой не те иска тук.

— Майка ти ме иска. Майка ти ме обича. Винаги ме е обичала. Кажи му, Мириам.

Тя се завъртя към него и каза тъжно:

— Днес погребах двете си любови. Съпруга си. И момчето, което ти бе навремето. Сбогом, Джибрил.

Същата нощ Джибрил се обеси на дърво в парка. Бележката, която остави, съдържаше само една дума: „Предателство“.

Младото момиче остави книгата настрани, а очите му се насълзиха. Беше чело историята стотици пъти преди, но никога не й омръзваше и винаги се трогваше. Разбира се, девойката живееше през 1983 година, а не през 1892-ра, и четеше книгата в мрачното, леденостудено сиропиталище в Ню Йорк, а не в марокански дворец. Но трагичната любов на Мириам и Джибрил й говореше през вековете.

Тя знаеше какво е да си безсилен. Да си изоставен от майка си. Мъжете да се отнасят с теб като с предмет. Да те бутат като агне на заколение, а ти да нямаш думата за собствената си съдба.

— Добре ли си, София?

Момчето я прегърна като защитник и брат. То беше единственият човек, на когото бе разказвала за книгата, единственият, който я разбираше. Останалите деца в сиропиталището не разбираха. Подиграваха се и на нея, и на овехтялата й любовна история. Но той не го правеше.

— Завиждат ти — казваше й. — Защото имаш семейна история, а те нямат. Във вените ти тече кралска кръв, София. И това те прави различна. Специална. А те те мразят за това.

Беше вярно. София се идентифицираше с историята на Мириам и на друго ниво. На кръвно ниво. Мириам беше нейна прабаба. Някъде вътре в момичето живееха нейните гени. Книгата, която София държеше в ръцете си, най-скъпата й вещ, не беше измислица, а истинска история. Нейната история.

— Добре съм — успокои тя момчето, като го прегърна и придърпа тънкото одеяло върху двама им.

Дори притиснати към радиатора в стаята за почивка, пак им беше кошмарно студено.

„Не съм никоя — каза си тя, вдишвайки топлината на тялото на приятеля си. — Аз съм от благородно семейство с романтична, трагична история. Аз съм София Баста. И един ден, далеч от тук, ще осъществя съдбата си.“

3.

В център „Паркър“ в Ел Ей от средата на петдесетте години се помещаваше офисът на третото по големина полицейско управление в Съединените щати. Прочула се с телевизионния сериал „Мрежата“ през шейсетте, простата незабележителна сграда от бетон и стъкло бе модернизирана през 1996-а. Сега в нея можеше да се види най-скъпата технология в страната, всичко — от скенери за разпознаване на зеницата до камери с топлинни образи. Детективският отдел бе особено добре оборудван със специални стаи с редици компютри и складове с приспособления за наблюдение.

За съжаление детектив Дани Макгуайър имаше твърде нисък ранг и разследването му не се смяташе достойно за някоя от тези стаи. Вместо това шестчленният му екип бе натъпкан като сардини в дупка без прозорци в мазето, където нямаше нищо, освен бяла дъска и няколко евтини флумастера.

Застанал пред дъската с флумастер в ръка, Дани надраска няколко ключови думи.

Бижута. Миниатюри. Застраховка. Аларма. История/врагове.

— Какво ново ще ми съобщите? — попита той.

Детектив Хенинг заговори първи.

— Говорих с петима бижутери, включително двамата в корейския квартал, за които ме посъветва. Всички казаха едно и също. Бижутата на семейство Джейкс сигурно са били претопени, а камъните — поставени в други пръстени или продадени самостоятелно. Шансовете да открием цяла огърлица или обици са нулеви. Освен ако работата не е била свършена от случаен наркоман, който не знае нищо.

— А не е било така.

— Да, не е било така — съгласи се Хенинг.

Бяха убедени в едно: който и да бе проникнал в къщата на Джейкс, бе професионалист, запознат със сложната алармена система и способен да я обезвреди. В добавка бе успял да подчини две жертви, да изнасили едната и убие другата. При това адски тихо и за невероятно кратко време. Анджела Джейкс беше сигурна, че никога преди не е виждала нападателя. Бил маскиран, но пък не познала гласа му, нито начина, по който се движел. Въпреки това детектив Дани Макгуайър беше убеден, че мъжът, когото търсеха, е имал вътрешна информация за семейство Джейкс. Това не бе случаен обир.

— Картините са малко по-обещаващи — добави детектив Хенинг.

Дани повдигна вежди обнадеждено.

— Така ли?

— Джейкс е бил търговец на произведения на изкуството, затова къщата е била претъпкана с ценни картини, повечето модерни.

— Уха — възкликна саркастично едно от другите ченгета. — Не знам откъде ти идват тези страхотни идеи, Хенинг. Направо си златна мина, човече.

Всички се засмяха. Статутът на Хенинг като любимец на Макгуайър бе обект на вечни шеги.

Хенинг не обърна внимание на прекъсването.

— Ако убиецът е бил наясно с модерната живопис, трябваше да вземе двете картини на Баския4 от кабинета или онази на Кунс5 от стаята за гости.

— Може да са били прекалено тежки — засмя се някой. — Онзи тип е бил съвсем сам.

— Сигурни ли сме в това? — попита Дани.

— Да, шефе — отговори детектив Хенинг. — Криминолозите потвърдиха, че в къщата са намерили само един чифт отпечатъци извън тези на семейството и персонала. Но пък картините не са тежки. И трите са достатъчно малки, за да бъдат отнесени от сам човек. А стойността им е над трийсет милиона долара. Но нашият човек е избрал миниатюрите, които са били единствените антики в колекцията на Джейкс.

— Ценни ли са били? — поинтересува се Дани.

— Относително. Всяка струва няколкостотин хиляди, така че може би става около милион за всичките. Семейни портрети от деветнайсети век, най-вече европейски. Пазарът за тях е доста ограничен, което ги прави най-добрата ни мишена. Снабдих се с името на местен експерт. Живее във Венис Бийч. Следобед ще се срещна с него.

— Добре — кимна Дани. — Някой друг?

Останалите от екипа докладваха за напредъка си, ако изобщо имаше такъв. Въжетата за катерене, използвани за завързването на двойката, бяха съвсем прости и можеха да се купят от всеки спортен магазин. Възелът обаче беше доста сложен, което бе поредният знак, че издирват професионален престъпник. Но с изключение на това, не разполагаха с никакви други физически доказателства. Не успяха да намерят съвпадения на пробите от кръвта и спермата в никоя от националните бази данни.

— Нещо за миналото на Джейкс, което би могло да ни помогне?

Краткият отговор беше отрицателен. Деловите начинания на Андрю Джейкс бяха кристалночисти. Беше известен филантроп, а също и щедър дарител на полицейската асоциация.

„Знаех си, че съм чувал името му някъде — помисли си Дани. — Странно е, че филантроп като него не е оставил нищо за благотворителност в завещанието си.“

Старецът нямаше известни врагове, нито семейство, като се изключи бивша съпруга, с която се бе развел преди повече от двайсет и пет години. Сега обаче жената бе щастливо омъжена и живееше във Фресно.

Внезапно вратата се отвори. Полицай Джон Болт, свенлив червенокос сладур, един от най-младите членове на екипа на Дани, нахлу в стаята, стиснал лист хартия. Всички вдигнаха очи към него.

— Адвокатът на госпожа Джейкс тъкмо направи изявление от нейно име.

Споменаването на Лайл Реналто накара Дани да настръхне. Проучването му, извършено от детектив Хенинг, не показа нищо необикновено, но Дани си оставаше настроен подозрително.

— Не ни дръж в напрежение, Болт. Какво казва госпожа Джейкс?

— Дава всички наследени от съпруга си пари на благотворителни дружества за деца.

— Не може да са абсолютно всичките, нали? — втрещи се Дани.

Болт му подаде листа.

— До стотинка, шефе. Над четиристотин милиона долара.

Дани зачете изявлението и изпита странно въодушевление.

„Знаех си, че не е използвачка. Усетих го. Трябва да се науча да се доверявам на инстинктите си.“

Час по-късно Дани спря пред портата на огромен палат в неотюдорски стил в Бевърли Хилс. Улица „Канън Драйв“ №2020 бе адресът, даден му от Анджела Джейкс, когато я изписаха от болницата. Къщата принадлежеше на неин приятел.

— Не мога да се върна у дома, детектив — беше му казала тя. — Прекалено болезнено е. Ще остана при приятели, докато имотът се продаде.

Униформена прислужница въведе Дани в топла слънчева стая, пълна с прекалено пухкави канапета и огромни вази с ароматни фрезии и лилии. Женствена стая и Анджела Джейкс изглеждаше тук у дома си. Тя стана да поздрави Дани. Носеше джинси и беше боса. Вече бяха минали две седмици от нападението и синините по лицето й бяха избелели до меко жълто. За първи път Дани видя цвета на очите й: наситенокафяво, като разтопен шоколад. Никоя жена нямаше право да е толкова красива.

— Детектив — кимна му тя с усмивка и се ръкува с него, а Дани усети как устата му пресъхна. — Има ли новини? Намерихте ли го вече?

— Не още.

Леко разочарование се изписа по лицето й и Дани се почувства учудващо разстроен. Анджела Джейкс бе последната жена на света, която искаше да разочарова.

— Все още сме в началните стадии на следствието, госпожо Джейкс — обясни той. — Ще го намерим.

Анджела седна на едно от канапетата и го подкани да направи същото.

— Моля ви, наричайте ме Анджела. Мога ли да ви предложа нещо? Чай?

— Не, благодаря, добре съм.

Дани разхлаби вратовръзката си. „Аз ли не съм наред, или тук наистина е горещо?“ — запита се.

— Исках да ви задам още няколко въпроса, ако нямате нищо против. За брака ви.

Анджела го погледна озадачено.

— За брака ми?

— Колкото по-добра представа получим за съвместния ви живот, толкова по-лесно ще ни бъде да разберем кой може да е извършил това и защо.

Тя се замисли и кимна.

— Добре. Какво искате да узнаете?

— Да започнем от самото начало. Как се запознахте?

— В клас по живопис в университета.

Очите й се озариха при спомена. Мили боже, наистина го е обичала, помисли си Дани.

— Не беше редовен курс, а просто вечерен клас, на който ходех. Обичах изкуството, когато бях в гимназията. Не че бях много добра.

Дани се учуди как толкова красива жена имаше толкова ниско самочувствие. Анджела Джейкс винаги говореше прекалено скромно за себе си.

— Къде завършихте гимназия? — попита той лениво.

— В Бевърли Хилс. Защо?

— Няма причина. Просто съм любопитен. Детективски навик.

— Разбира се — усмихна се тя отново и стомахът на Дани се преобърна като палачинка. — Както и да е, Андрю дойде в университета да изнесе лекция за бизнеса с картини. Как да накараш галеристите да се вгледат в творбите ти и разни такива. Какво привлича колекционерите. Беше толкова умен и забавен. Веднага изпитахме привличане.

Дани се опита да си представи дъртия Джейкс и още по-младата версия на Анджела да се „привличат“. Не беше лесно.

— Съпругът ви имаше ли врагове, за които знаете?

— Никакви — категорично отсече тя.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Андрю беше сладур. Всички го обичаха.

Не всички, помисли си Дани и опита нова тактика.

— Не знам дали си спомняте, но в нощта на убийството повторихте нещо няколко пъти.

— Така ли?

— Да. Няколко пъти казахте едни и същи думи.

Тя го погледна объркано.

— „Нямам живот“. Това бе фразата, която използвахте. Можете ли да обясните защо казахте подобно нещо?

Тя се поколеба.

— Всъщност не. Или може би защото, когато се запознах с Андрю, той ми даде живот. Спаси ме. Вероятно съм казала, че нямам живот, защото знаех, че това е краят му.

— Краят?

— Краят на спокойствието и щастието, които споделях с Андрю. Но не си спомням да съм повтаряла тези думи, детектив. Не помня нищо, освен Андрю и кръвта. И вас.

— Споменахте, че съпругът ви е спасил. От какво?

Анджела се вторачи с неудобство в скута си.

— Нещастно положение.

Дани знаеше, че трябва да я попритисне, но не искаше да я разстрои отново. Очевидно тя не желаеше да говори за това. По-добре да изчака. Тя щеше му каже, когато е готова.

— Разбирам. А вие, госпожо Джейкс?

— Какво за мен?

— Имаше ли човек, който да ви има зъб?

Анджела Джейкс се замисли за момент.

— Знаете ли, никога не съм мислила така. Но пък е разбираемо, детектив, че с такава разлика, каквато имаше между мен и Андрю — повече от петдесет години, хората ни съдеха прибързано. Знам, че доста хора от светския кръг на Андрю не ми се доверяваха. Подозираха, че се стремя към парите му. Вероятно и вие сте си помислили същото.

— Разбира се, че не — излъга Дани, като избягна погледа й.

— Опитах се да убедя Андрю да не ме включва в завещанието си, за да докажем на хората, че бракът ни не е по сметка. Но той не искаше и да чуе. Каза, че клюкарите били долно племе и човек не трябвало да им обръща внимание.

— Затова ли дадохте всичките си пари за благотворителност? За да докажете на хората, че са грешили?

Тя сви рамене.

— Може би и това е било част от решението ми. Подсъзнателно.

— Съпругът ви знаеше ли, че възнамерявате да дадете всичко за благотворителност, когато той почине?

— Не — поклати глава тя. — Това щеше да нарани чувствата му. Андрю искаше аз да получа парите, а аз желаех той да е щастлив. Но истината е, че такова богатство просто не ми трябва.

Дани неволно повдигна вежди.

Анджела Джейкс се засмя. Звукът бе топъл, мелодичен и гладък, като мед, потичащ от лъжица.

— Изглеждате изпълнен със съмнения, детектив. Но наистина, какво, за бога, бих могла да правя с четиристотин милиона долара? Обичам да рисувам и да се разхождам из каньоните. За тези неща не ми трябват милиони. Много по-добре е парите да отидат при хора, които наистина се нуждаят от тях и могат да ги използват. В известно отношение това ме кара да мисля, че случилото се не е съвсем напразно.

Тя отново сведе очи към ръцете си и Дани забеляза, че се опитва да спре сълзите си. Инстинктивно, той протегна ръка и я сложи върху нейната. Срамуваше се да го признае, но интимността му се стори прекрасна.

— Какво, по дяволите, става?

Дани подскочи. Гласът на Лайл Реналто съсипа омаята като камък, разбил предното стъкло на кола.

— Какво правите тук? — попита хладно адвокатът.

Красивите черти на застаналия до вратата мъж бяха изкривени в гневна гримаса, а раменете му — наведени заплашително напред. Носеше почти същия костюм като в болницата и светлосиня копринена вратовръзка, която отиваше на очите му. Дани си помисли, че никога преди не бе виждал някого с по-голямо неудоволствие.

— Провеждам полицейски разпит — студено отговори Макгуайър. — А както обикновено, господин Реналто, вие ме прекъсвате. Мога ли да попитам вие какво правите тук?

— Лесен въпрос — изсмя се Реналто. — Живея тук. Ангелчето не ви ли каза?

Дани се завъртя към Анджела.

— Той ли е приятелят, при когото ще живеете? Не го споменахте.

Тя сви рамене.

— Не ме попитахте. Лайл беше достатъчно любезен да ми предложи място, където да отседна, докато се съвзема. Както ви казах, той бе страхотна подкрепа за мен във всичко това.

Лайл Реналто каза грубо:

— Ако вече сте свършили да тормозите госпожа Джейкс, детектив, с удоволствие ще ви изпратя.

— Детектив Макгуайър не ме тормози — възрази Анджела. — Безукорно учтив е.

— Хм — неубедено изсумтя Реналто.

Дани не му обърна внимание и заговори отново:

— Имам още един въпрос към вас, госпожо Джейкс. Стига да нямате нищо против, разбира се. Споменахте, че сте се запознали с господин Джейкс на курс по изобразително изкуство.

— Точно така.

— Мога ли да попитам как се казвахте по онова време?

Анджела погледна нервно към адвоката.

— Как се казвах? Не разбирам.

— Моминското ви име — обясни Дани. — Преди да се омъжите за господин Джейкс.

— А! — възкликна тя с видимо облекчение. — Зачудих се за момент какво имате предвид — каза и се взря в детектива с шоколадовите си очи за трети и последен път. — Райман. Моминското ми име е Райман.

Стаята беше малка, мизерна и предизвикваше клаустрофобия, а от миризмата на отдавна доставена китайска храна можеше да ти се завие свят. Детектив Хенинг си помисли, че кражбата на произведения на изкуството не е чак толкова процъфтяващ бизнес както го изкарваха медиите.

Роуг Линдемайър, продавач на крадени предмети и полицейски информатор, живееше в порутена едноетажна къща на една от бедните улички във Венис между авеню „Оушън“ и плажа. Няколко пресечки на север къщичките от двайсетте години, същите като тази на Линдемайър, бяха ремонтирани от юпитата и сега се продаваха за седемстотин хиляди и повече. Но не и тук. Това беше старият Венис Бийч: беден и мизерен. „Изложбената зала“ на Роуг беше мърлява и окаяна като квартирата на наркоман.

— И? Виждал ли си някоя от тях?

Хенинг наблюдаваше нетърпеливо как Линдемайър преглежда снимките на миниатюрите, направени от застрахователната компания. Продавачът приличаше на мъдър хобит в средата на петдесетте години, с пожълтели от тютюн пръсти. Оставяше мазни отпечатъци по всички снимки.

— И какво струва за теб тази информация? — попита той.

Младият детектив извади две двайсетачки и го погледна мрачно.

Линдемайър изсумтя.

— А, не. Искам стотачка.

— Шейсет и няма да те заключа за изнудване.

— Добре.

По-възрастният мъж алчно натъпка парите в джоба си и върна на детектива омазаните снимки.

— Е? — повтори Хенинг. — Виждал ли си миниатюрите на черния пазар или не?

— Не.

— Това ли е всичко? Не? Нямаш ли друга информация за мен?

Линдемайър сви рамене.

— Зададе ми въпрос и аз ти отговорих.

Хенинг протегна ръка за парите си и Линдемайър се намръщи.

— Добре, добре. Слушай, детектив, ако бяха за продан, щях да ги видя. Аз съм единственият на Западното крайбрежие, който може да продаде такива викториански боклуци. Знаеш го, както и всички други го знаят. Така че или момчето ти е изчезнало от града, или не продава. Това е вярната информация, човече. Може да ги е искал за лично ползване.

Откачен убиец и изнасилвач, който си пада по портретчета от деветнайсети век? Детектив Хенинг не мислеше така.

— Може пък вече да е имал купувач — предположи замислено. — И в такъв случай не е имал нужда от услугите ти.

— Може.

— Познаваш ли известни колекционери, които биха се заинтригували от подобни работи?

— Възможно е — отвърна Линдемайър, като се вторачи с надежда в портфейла на детектива.

Щеше да е дълъг и скъп следобед.

— Можете ли да ми направите услуга и отново да проверите?

Детектив Дани Макгуайър се усмихна на рецепционистката с най-милата си усмивка, с която бе стопил сърцето на сестрата в болницата, но този път не постигна успех.

— Няма нужда да проверявам отново. Вече проверих.

Днешната пазачка на правителствената служба за досиета беше чернокожа, тежеше около сто кила и очевидно не бе в настроение да проявява любезност към някакво тъпо ирландско ченге, което си мислеше, че е божи дар за жените.

— Нямаме документи за Анджела Райман. Няма акт за раждане, нито за брак, нито за смърт, нито социална осигуровка, нито е плащала данъци. Не и в Калифорния.

Мозъкът на Дани се изпълни със съмнения. Той бързо се опита да ги разгони.

Може би е родена извън щата.

Може двамата с Джейкс да са се оженили на Карибите или в Париж. Хора с толкова много пари не отиват просто в кметството, за да се оженят като останалите простосмъртни. Брачното свидетелство може да е къде ли не.

Това не означава нищо.

Но въпреки това, когато половин час по-късно влезе в администрацията на гимназията в Бевърли Хилс, неприятното чувство в стомаха му продължи да го гложди.

— Нуждая се от документацията на бивша ваша ученичка — каза той, като се опита да си вдъхне малко оптимизъм. — Завършила е преди осем или девет години.

Чиновникът се усмихна любезно.

— Разбира се, детектив. Какво е името на младата дама?

— Анджела Райман.

Усмивката на чиновника помръкна.

— Тук съм от десет години, но не съм чувал това име — каза той, отвори метален шкаф и издърпа чекмеджето с надпис „Р-С“. — Предполагам, че не разполагате със снимка?

Дани бръкна в куфарчето си и подаде на мъжа снимка на Анджела, която полицаите бяха взели от къщата. На нея бе облечена в сватбената си рокля и изглеждаше още по-зашеметяваща от обикновено. Съвършените й черти грееха от любов и радост, тъмната й коса бе вдигната нагоре, а шоколадовокафявите й очи проблясваха щастливо.

Чиновникът възкликна:

— Мили боже! Никога не бих могъл да забравя подобно лице. Съжалявам, детектив, това момиче никога не е учило тук.

— Нараняваш ме!

Лайл Реналто стискаше Анджела Джейкс за раменете с такава сила, че ноктите му се забиваха в плътта й.

— Съжалявам, ангелче — каза той и я пусна. — Но трябва да се изнесеш оттук. Още днес, преди той да се върне.

Анджела се разплака.

— Но аз… не съм извършила нищо нередно.

— Разбира се, че не си — нежно каза Лайл. — Знам го. И ти го знаеш. Но Макгуайър няма да разбере.

Анджела се поколеба.

— Сигурен ли си, че той няма да разбере? Изглежда много мил човек.

— Сигурен съм — твърдо отговори Лайл, като извади сак от гардероба и й го подаде. — Вземи си дрехи. Може да нямаме много време.

Детектив Дани Макгуайър се събуди в пет сутринта. Беше си легнал в два и почти не мигна. Мислите му препускаха като луди.

Анджела Джейкс го беше излъгала. За името и за образованието си. За какво ли друго го беше излъгала?

И защо?

Защо бе дала фалшиво име и минало на човека, който се опитваше да залови престъпника, убил съпруга й и изнасилил самата нея? Човек, който се опитваше да й помогне? Можеше да има само една причина. В миналото на Анджела Джейкс имаше нещо, от което тя се срамуваше.

Дали е била проститутка в миналото си? Това ли беше „нещастният живот“, от който Андрю Джейкс я беше спасил?

Това бе позната история в Ел Ей: младо, красиво момиче от малко градче идва в Холивуд с мечтата да стане актриса. Но не постига успех. Сближава се с погрешните хора…

Но пък когато си представяше ангелското лице и очите, пълни с доброта и доверие, Дани не можеше да повярва, че Андрю Джейкс си бе избрал булка от булевард „Холивуд“. Не беше повярвал, че Анджела е използвачка, дори когато всички улики сочеха, че е така.

И бе излязъл прав. Трябваше повече да се доверява на инстинктите си.

Но какво точно му казваха инстинктите му сега? Това беше проблемът. Нямаше представа.

След като вчера излезе от гимназията, той шофира безцелно около час, като се опитваше да реши как да действа нататък. Очевидната стъпка бе да се върне в дома на Лайл Реналто и да попита Анджела защо го е излъгала. Ако свидетелят бе някой друг, Дани нямаше да се поколебае и за миг. Но не можеше да се насили да разпитва прекрасната госпожа Джейкс пред проклетия й адвокат, който несъмнено бе залепен за нея. Ако тя имаше срамни тайни, а кой от нас няма такива, заслужаваше шанса да ги признае пред Дани насаме. Той щеше да я разбере. След всичко, което току-що бе преживяла, Дани й дължеше поне малко съчувствие.

Затова вместо да отиде в дома на Реналто Дани се върна в участъка, за да поговори с екипа си. Но по случая нямаше нищо ново. Всички следи, по които хората му се бяха насочили, се оказаха задънени улици. Експертът на Хенинг от Венис Бийч не бе дал никаква информация за миниатюрите. Идеята за застрахователна измама също не вършеше работа, защото единствените, които биха имали полза от инсцениран обир, бяха семейство Джейкс. Но пък единият от тях бе мъртъв, а другият бе дал всичките си пари за благотворителност. Двама от хората на Дани бяха проверили щастливите благотворителни организации, получили парите на Анджела. И двете дружества изглеждаха абсолютно почтени, с кристалночисти сметки. Сложна компютърна програма провери всички изнасилвания в района на Ел Ей през последните пет години, търсейки връзка с кражба на бижута или произведения на изкуството. Никакъв резултат. Подобен беше напредъкът и на криминолозите. Никакви отпечатъци. Никакъв резултат от пробата на спермата.

Дани нахлузи анцуг и влезе в кухнята да си направи силно кафе. Навън бе още тъмно. Засенчената с високи дървета улица в Западен Холивуд, където Дани живееше през последните шест години, бе безлюдна и мълчалива като гроб. Дали Анджела още спеше? Дани си я представи светкавично. Тъмната й гъста коса се стелеше по мека бяла възглавница, а великолепното й тяло бе топло и голо под чаршафите на Лайл Реналто. Дали спеше в стаята за гости? Господи, надяваше се да е така.

Спомни си презрителната забележка на Реналто в болницата: „За детектив сте доста лош съдник на хората. Анджела и аз не сме любовници“.

Детектив Дани Макгуайър се надяваше с цялото си сърце, че думите на Реналто са верни.

Той погледна часовника си. Пет и двайсет.

„Ако отида там сега, те още ще спят — помисли си. — Мога лично да видя кои легла са използвани.“

Той скочи под душа.

Стигна там точно в шест. Същата униформена прислужница, която видя вчера, му отвори вратата.

Горката жена, помисли си Дани. Колко ли рано отива на работа?

Слугинята изгледа Дани и си помисли: „Горкият човек. Колко ли рано отива на работа?“.

— Търся госпожа Джейкс.

— Госпожа Джейкс не е тук.

— Слушай, знам, че господин Реналто е твой шеф. И знам, че не му харесва да разпитвам госпожа Джейкс, особено толкова рано сутринта. Но това е разследване на убийство. Затова, моля те, събуди госпожа Джейкс, а ако се наложи, и господин Реналто.

— Не, не разбирате. Тя не е тук. Замина снощи. Влезте и претърсете къщата, ако не ми вярвате.

За съжаление Дани й повярва и сърцето му заби нервно.

— Замина? Къде отиде?

— Не знам. Носеше куфар. Господин Реналто я закара до летището.

Кариерата на Дани прелетя пред очите му.

„Трябваше да дойда тук вчера — укори се той. — Можех да ги хвана. А сега главната ми свидетелка изчезна бог знае къде.“

— Ами Реналто? Той замина ли с нея?

Слугинята изглеждаше изненадана от въпроса.

— Разбира се, че не. Господин Реналто е тук. Спи горе.

Дани мина покрай жената и изкачи елегантните стълби, вземайки по две стъпала наведнъж. Двойна врата в края ма коридора водеше към голямата спалня. Той срита вратите. Спящата фигура под завивките не се размърда.

— Добре, задник, къде е тя? — ревна Дани, като пристъпи към леглото. — И ще е разумно да ми дадеш задоволителен отговор, в противен случай ще те прибера, защото пречиш на разследване на убийство. Също така ще се погрижа никога вече да не работиш като адвокат в града.

Дани грабна тежката копринена завивка и я дръпна.

И много му се дощя да не го беше правил.

4.

Две години по-рано…

София Баста затвори телефона и засия от радост.

Съпругът й се прибираше у дома. Щеше да е тук след час.

Съпруг. Как обичаше да повтаря тази дума, да я търкаля по езика си като вкусен бонбон. Вече бяха женени. Наистина женени. Франки, единственият й приятел през дългите мрачни и отчаяни години в Ню Йорк. Франки, най-красивият, най-умният, най-идеалният мъж на света. Франки, който можеше да има всяка жена, бе избрал нея за съпруга. През повечето сутрини тя все още се будеше и нервно опипваше сватбената си халка, защото не можеше да повярва на страхотния си късмет. Но после си напомняше: „Аз съм София Баста, правнучка на Мириам, мароканска принцеса. Аз съм специална. Защо Франки да не ме избере?“.

Двустайният им апартамент бе скромен и се намираше в района на Бевърли Хилс. София бе успяла да го направи приветлив и уютен в желанието си да създаде идеалното гнезденце, където Франки да се завърне. Пъстри възглавници и одеяла украсяваха канапето във всекидневната, която бе осветена цял ден от яркото калифорнийско слънце. София бе влюбена в слънцето след осемнайсетте мрачни и сиви години в Ню Йорк. Мърлявият град и самотата в сиропиталището бяха кошмарният живот на София тогава. Но сега всичко изглеждаше като сън, като история, случила се на някого другиго.

И каква история бе това!

Майката на София, Кристина, бе наркоманка и понякога проституираше. Бе неспособна да се грижи за децата си, както и за самата себе си. Но животът й невинаги е бил такъв. Кристина Баста израснала в страхотно богатство, първо в Мароко, а после в Париж, където родителите й я изпратили в изискан пансион за момичета. Висока и нежна като газела, с кремава кожа и меки кафяви очи, наследени от баба й Мириам, Кристина бързо привлякла вниманието на парижките моделиери. На шестнайсетгодишна възраст тя вече работела като модел. На осемнайсет живеела в Ню Йорк заедно с още три момичета от агенцията и се наслаждавала на милионите удоволствия, които градът предлагал.

Провалът на Кристина Баста бил светкавичен и катастрофален. Първо кокаин, после хероин. На двайсет години, след като не се явила на поредната работа, Кристина била изритана от модната агенция. Вече отчуждена от семейството си и прекалено горда, за да поиска помощ, тя се обърнала към „гаджета“, които да плащат за зловещата й пристрастеност. Всъщност това били сводници и търговци на дрога, които я завлекли още по-дълбоко в ада.

София и близначката й Ела бяха резултат на третата бременност на Кристина. Тя се опитала да абортира, както правела и преди, но процедурата се объркала и двете бебета оцелели. Родени в клиника в Харлем и изоставени от майка си още същата нощ, близначките Баста прекарали няколко кратки седмици заедно, преди Ела, по-красивото бебе, да бъде осиновено от местен лекар и съпругата му. И тогава София започнала живота си така, както щяла да го продължи — сама.

Но не съвсем.

Когато шестгодишната София живееше в сиропиталище „Сейнт Мери“ в Бруклин, персоналът на дома научил чрез известна адвокатска кантора, че майката на София починала. Кристина оставила малко завещание на дъщерите си. Но тъй като лекарят и семейството му се преместили да живеят другаде и Ела била с тях, било решено, че София ще получи наследството.

— Не е много — обяснил адвокатът за разочарование на персонала в сиропиталището. — Но може да има сантиментална стойност, когато детето порасне. София ще получи една много стара книга и писмо.

Книгата разказваше любовната история на Мириам и Джибрил и няколко години по-късно София и Франки щяха да прекарат много щастливи часове с нея. Писмото беше от майката на София и в него тя обясняваше, че книгата не е легенда, а истинската история на една от бабите й, реликва от минало, което София никога не бе познавала. Освен това писмото описваше обстоятелствата на раждането й.

Франки прочете писмото още когато бяха тийнейджъри. Той бе единственият, на когото София се доверяваше. Франки разбра, че книгата и писмото промениха живота на осиротялата София. В една нощ тя се превърна от нищожество, от нежеланото дете на проститутка и сводника й, в мароканска принцеса, трагично разделена от красивата си близначка. Разбира се, останалите деца в сиропиталището й се подиграваха и твърдяха, че книгата е абсолютна дивотия и тя няма близначка, нито екзотичен кралски произход. Но Франки й помогна да се справи със завистта и подигравките им. Той беше нейната скала и спасение, единственият й приятел, а книгата стана най-ценната й вещ.

До този ден София не бе сигурна какво бе привлякло Франки към нея. Вероятно причината бе, че и той самият бе сирак. Повечето деца в дома имаха семейства, които просто не можеха да се грижат за тях. Докато Франки и София си нямаха никого. Но в други отношения бяха напълно различни. София бе самотна и без приятели. Момичетата в дома й завиждаха за красотата, а момчетата я тормозеха по същата причина. Франки обаче беше обожаван от всички деца, както и от персонала. Красив, умен, забавен, чаровен, той можеше да накара всеки да се почувства специален, само като го погледнеше с леденосините си очи.

Франки често поглеждаше и София. Но не по същия заплашителен, хищнически начин като останалите момчета. Вниманието на Франки беше благородно, почтено и много по-желано от нападките на обезумелите от тестостерон хлапаци. София бе поласкана, но и неудовлетворена. Копнееше той да я докосне, но Франки никога не го направи.

Сдържаността му я хвърляше в отчаяние. Но един ден чудото се случи. Четяха книгата заедно в стаята за почивка, както правеха често. Франки обичаше историята почти колкото нея. Мислеше, че е прекрасно романтична и безкрайно разпитваше София за семейната й история и изгубената й близначка Ела. Но в този ден й зададе друг въпрос. Най-великолепния неочакван въпрос. И разбира се, София каза „да“. Франки й обеща, че веднага щом се оженят, ще бъде с нея физически, както съпруг и съпруга би трябвало да си принадлежат.

От този момент нататък, поне в нейните мисли, животът на София Баста се превърна в дълга приказка. Двамата с Франки се ожениха на осемнайсетия й рожден ден и се преместиха от сиропиталището в миниатюрен апартамент в Харлем, където, както й бе обещал, Франки прави любов с нея за първи път. Това бяха най-щастливите четири минути в живота на София.

През следващите две години тя работеше като келнерка, а Франки ходеше на училище. Беше толкова умен, че можеше да стане какъвто си поиска — лекар, адвокат, бизнесмен. Предложиха му работа в Ел Ей още преди да се дипломира. Преместиха се в Калифорния, като взеха само един куфар с вещи, и щастливо се сбогуваха с Ню Йорк.

Ел Ей бе всичко, за което София си бе мечтала. Животът й сега бе толкова прекрасен, че се чувстваше виновна, ако се оплачеше от нещо, например от командировките на Франки или закъсненията му в службата. Или от факта, че досега не бяха успели да заченат бебе. Макар че това сигурно се дължеше на рядкото желание на съпруга й да се люби с нея.

— Искам да е специално — обясни й Франки. — А няма да е така, ако се превърне в рутина.

София се опита да го убеди, че за нея щеше да е специално, дори да го правят всеки ден, но той не се съгласи. Тогава тя си каза, че сдържаността му не би трябвало да я притеснява толкова много. Франки проявяваше любовта си по други начини — правеше й интимни снимки, пламтеше от ревност, когато други мъже й обръщаха внимание, непрестанно й правеше комплименти за дрехите, парфюма и косата й. По-късно щеше да дойде и сексът.

Тя приключи с печенето на бисквитите и тъкмо сменяше чаршафите на леглото им, когато чу ключа на Франки в бравата. Изпищя от радост и се хвърли в ръцете му.

— Бебчо — целуна я той по главата. — Липсвах ли ти?

— Разбира се. Всяка секунда! Защо не ми каза по-рано, че се прибираш днес? Щях да дойда да те взема от летището.

— Знаех, че ще го направиш. Исках да те изненадам.

Франки погледна влюбената си млада жена и се поздрави за пореден път. Красотата на София винаги го изненадваше. Само след няколко дни раздяла тя сякаш бе станала още по-привлекателна. Беше истински ангел. Мисълта, че друг мъж би могъл да я докосне, изпълваше Франки с желание за убийство. Но пък той знаеше със сигурност, че никога не би могъл да е любовникът, когото тя желаеше, а това бе проблем.

Същата нощ в леглото, усетил неудовлетворението й, Франки попита:

— Мислиш ли понякога да спиш с други мъже?

София се ужаси.

— Не! Разбира се, че не. По-скоро бих умряла. Как можеш да ми задаваш подобен въпрос?

— Наистина ли би предпочела да умреш?

Той се вторачи в нея с напрегнат поглед, какъвто никога преди не бе виждала. София се замисли, преди да отговори, после кимна утвърдително, защото това бе истината. Не би могла да живее, ако предаде Франки. Той бе нейният живот, въздухът й.

— Добре — каза Франки. — В такъв случай, има един мъж, с когото искам да се запознаеш. Много важен човек.

Той бавно пъхна ръка между краката й и София изстена безпомощно. Толкова отдавна не я бе докосвал. Моля те, моля те, не спирай. Но Франки спря, отдръпна ръката си и сложи пръст на устните й. Тя бе готова да се разплаче.

— Искам да си мила с този човек. Да направиш всичко, което ти кажа. Дори да ти е трудно.

— Разбира се, скъпи — съгласи се тя и се протегна към него. — Знаеш, че ще направя всичко за теб. Но какво имаш предвид?

— Не се тревожи за това отсега. Ще уредя всичко. Ти просто ще следваш указанията ми.

Франки се претърколи отгоре й. За изненада на София очевидно бе възбуден. Проникна в нея, тласна няколко пъти и свърши почти веднага.

Известно време никой от двамата не проговори. После София попита тихо:

— Как се казва този човек?

— А?

— Този, с когото искаш да се запозная. Как се казва?

Франки се усмихна в тъмното.

— Джейкс. Името му е Андрю Джейкс.

5.

Лион, Франция, 2006

Мат Дейли погледна часовника си. Беше прекарал последния половин час седнал на неудобно канапе в мрачна чакалня в главния офис на Интерпол в Лион. Сградата, която се издигаше над кей „Шарл дьо Гол“, бе храм на грозната функционалност, място, построено от бюрократи за бюрократи. Еротичният сън на аналитика на данни, помисли си Мат, забелязал пълното отсъствие на картини или поне на пъстри килими или вази с цветя из службата. Нищо чудно, че персоналът изглеждаше депресиран.

Но пък преценката му се основаваше на наблюдение само върху двама души. Единият бе киселият млад французин, който му издаде пропуска и го заведе до кабинета на човека, заради когото бе пропътувал половината свят. Другият бе секретарката, чиито груби черти излъчваха не повече топлина от сибирска ядрена зима.

— Мислите ли, че ще се забави дълго? — попита я Мат.

Жената сви рамене презрително и се завъртя към компютъра.

Мат се замисли за баща си. Хари Дейли никога не бе идвал във Франция, но винаги се бе възхищавал на французойките заради чара и сексапила им. Ако беше видял тази Роза Клеб6, илюзиите му веднага щяха да бъдат разбити.

Мисълта за баща му накара Мат да се усмихне.

Ако не беше Хари Дейли, той нямаше да седи тук.

Хари Дейли беше прекрасен баща и още по-добър съпруг. Хари и Мери, майката на Мат, бяха женени в продължение на четиридесет години и бяха всичко един за друг. На погребението на баща му миналата година безброй приятели застанаха до гроба му и споделиха спомените си за човека, когото Мат и сестра му Клеър обичаха откак се помнеха.

По време на церемонията Мат се разкикоти неудържимо, когато думите на хърватския поп „Нека да почива в мир“ прозвучаха точно като „Нека да почива в пикня“7. Като се имаше предвид, че Хари бе починал от рак на пикочния мехур, това се стори адски смешно на Мат и сестра му.

Ракел, елегантната южноамериканска съпруга на Мат, не разбра хумора.

— Мили боже — изсъска тя в ухото му, — какво ти става? Нямаш ли уважение? Това е погребението на баща ти.

— Стига, скъпа. „Нека да почива в пикня“. Това е смешно. Татко щеше да види хумора. Представи си какво би направил Джери Сайнфелд с подобна реплика.

Ракел го сряза злобно:

— Но ти не си Джери Сайнфелд, скъпи.

Заболя го, защото това си беше истината. Мат Дейли бе комедиен писател, но през последните години нямаше голям успех. Хубав по момчешки небрежен начин, с гъста, рошава руса коса и ябълковозелени очи, най-отличителната му черта бе заразителната му усмивка. В началото на връзката им Ракел бе привлечена от чувството му за хумор и бе поласкана, когато забавни инциденти от живота им заедно се прокрадваха в хитовото телевизионно шоу, за което Мат работеше тогава. Но след осем години интересът й се изчерпа заедно с надеждата, че хонорарите на Мат щяха да им осигурят бляскавия холивудски живот, за който Ракел копнееше. Сега той работеше за кабелна телевизия, което плащаше сметките им, но не достигаше за по-изисканите неща в живота.

— За какво се заяжда този път? — обади се сестрата на Мат, която определено не беше почитателка на Ракел.

— Не обича погребенията — лоялно отговори Мат.

— Вероятно се страхува, че някой ще насочи прожектор към нея и всички ще видят белезите от последната й пластична операция.

Мат се ухили. Обичаше Клеър. Обичаше и жена си, но започваше да осъзнава, че чувството май вече не бе взаимно.

По пътя обратно към Ел Ей след погребението Мат се опита да се сдобри с Ракел.

— Каня се да почна работа по нова идея — каза й. — Нещо различно. Документален филм.

Слаб интерес проблесна в очите й.

— Документален филм? За кого?

— Ами още нямам клиент — призна Мат. — Пиша по идея.

Интересът угасна.

Точно от каквото имаме нужда, помисли си Ракел. Още един непродаден сценарий.

— За баща ми — продължи Мат. — Имам предвид биологичния ми баща.

Ракел се прозя. Честно казано, бе забравила, че Хари Дейли не е истинският баща на Мат. Хари се бе оженил за майката на Мат, когато той бил на около годинка, а сестра му — бебе.

— Наскоро открих, че бил убит преди повече от десет години.

Ако тази новина бе предназначена да шокира Ракел или поне да възбуди интереса й, то намерението се провали.

— В този град всеки ден убиват хора, Матю. Защо някой би седял цял час пред телевизора, за да гледа филм за смъртта на неизвестния ти баща?

— Ами там е работата — изтъкна Мат, въодушевен от темата. — Не е бил неизвестен. Бил е търговец на произведения на изкуството в Бевърли Хилс. Всъщност е бил доста прочут, поне в Ел Ей. И адски богат.

Това вече възбуди интереса на Ракел.

— Никога не си го споменавал преди. Колко богат?

— Страхотно — отговори той. — Говорим за стотици милиони долари.

— Стотици милиони? Мили боже, Мат — ахна Ракел стреснато и колата залъкатуши опасно по пътя. — Какво е станало с всички тези пари?

— Вдовицата му ги наследила — поясни Мат небрежно.

— Всичките ли? Ами ти и Клеър?

— Аз и Клеър? Стига, скъпа. Не сме имали връзка с него повече от трийсет години.

— Е, и? — извика Ракел, а зениците й се разшириха възбудено. — Вие сте негови деца, кръвни роднини. Вероятно бихте могли да оспорите завещанието?

Мат се засмя.

— На какво основание? Парите са си били негови. Можел е да прави каквото си иска с тях. Но както и да е, пропускаш основното. Историята става още по-пикантна.

Ракел се помъчи да си представи нещо по-пикантно от стотици милиони долари, но не успя. Все пак се принуди да го изслуша.

— Вдовицата, която била едва около двайсетгодишна по онова време и била жестоко изнасилена от убиеца, дарила всички мангизи на благотворителни организации за деца. До последната стотинка. Това било най-голямото дарение в историята на Ел Ей. Но почти никой не узнал за него, защото вместо да остане да се порадва на славата си, мадамата се метнала на самолет само седмици след убийството и изчезнала. Буквално изчезнала от този свят и никой вече не чул нищо за нея. Страхотна история, нали? Не мислиш ли така?

Ракел не се интересуваше от тъпата история на Мат. Какъв човек не би си мръднал пръста, за да се опита да получи дела си от такова състояние? Беше се омъжила за кретен.

— Защо никога преди не си ми споменавал за това?

Гневът в гласа й бе непогрешим. Настроението на Мат помрачня. Защо вечно му се ядосваше?

— Честно казано, бях забравил. Чух историята преди няколко месеца, но помислих, че може да разстрои татко, ако проявя прекалено голям интерес. Но сега, след като Хари почина, реших, че мога да я проуча. Телевизиите наистина си падат по „лични истории“ в момента. А убийство и пари винаги се продават добре.

Останалата част от пътя мина в мълчание. По времето, когато семейство Дейли се прибра у дома, две мании вече бяха родени.

Тази на Ракел бе за четиристотинмилионното богатство.

А тази на Мат — за неразрешеното убийство на биологичния му баща Андрю Джейкс.

През следващите няколко месеца съпругата му прекара часове в безплодни консултации с адвокати, търсейки пролуката, която да им „възстанови“ богатството. В това време идеята на Мат за документален филм се превърна в център на живота му. През деня обикаляше библиотеките и галериите в Ел Ей, като алчно изравяше всяка информация за Андрю Джейкс, до която можеше да се докопа: за бизнеса му, колекцията му от съвременно изкуство, недвижимите му имоти, приятелите, враговете, любовниците, интересите, домашните животни, здравословните проблеми и религиозните вярвания. Нощем, залостен в кабинета си като аскет, продължаваше с проучванията си в интернет. Скоро почти не спеше. Досието на Андрю Джейкс ставаше все по-дебело, а малкото останало от брака на Мат и Ракел бавно умираше от глад.

След известно време дори Клеър Майкълс се разтревожи за брат си.

— Какво се надяваш да постигнеш с всичко това? — попита накрая тя.

Застанала в кухнята на къщата си в Уестуд с бебе в едната ръка и тенджера доматен сос в другата, заобиколена от шума и бъркотията на веселия си семеен живот, Клеър караше Мат да се чувства едновременно щастлив и тъжен. Щастлив за нея и тъжен за себе си.

Дали нещата щяха да са различни, ако те с Ракел бяха родили деца?

— Казах ти — отговори той. — Искам да направя документален филм.

Клеър го изгледа скептично.

— Как върви сценарият?

Мат се намръщи.

— Още не съм на етап писане на сценарии.

— А на какъв етап си?

— Проучване.

— На кого си предложил идеята?

Мат се засмя.

— Ти да не си ми агент?

Опитваше се да се шегува, но знаеше, че сестра му е права. Всичките му приятели бяха казали същото. Загадката с убийството на биологичния му баща се бе превърнала в пристрастеност, в опасен, всепоглъщащ навик, който го отвличаше от брака му, работата и истинския живот. Но пък как можеше да се откаже от проучването, когато разследването бе оставило толкова много дупки и въпроси без отговор?

Според официалното досие Андрю Джейкс бе убит от неизвестен нападател, вероятно професионален крадец. Никой не бе арестуван за престъплението. Дори не бяха споменати определени заподозрени. Междувременно вдовицата му Анджела бе изчезнала от света, също както и бижутата, и миниатюрните портрети, откраднати от къщата. Адвокатът на Анджела, Лайл Реналто, я бе закарал до летището, но твърдеше, че нямал представа къде е отишла, и очевидно оттогава не се бил чувал с нея. Полицията го бе разпитвала няколко пъти, но той не се отклонил от версията си. Имало слухове, че госпожа Джейкс била забелязана в Гърция, но те не се потвърдили. Дани Макгуайър, детективът, отговорен за разследването, напуснал полицията не след дълго. Напуснал и Ел Ей, като отнесъл идеите си със себе си. Междувременно за спермата от пробата, взета след изнасилването на Анджела, не се открили съвпадения. Нямало съвпадения и с размазаните отпечатъци, открити на местопрестъплението.

— Един ден тази двойка си живяла спокойно в красивия си палат и планирала бъдещето си — каза Мат на сестра си. — А на следващия — пуф, всичко изчезнало. Къщата, парите, картините. И самата двойка. След убийството вдовицата просто се метнала на самолета една сутрин и никога вече не я чули и видели.

— Да, Мат, знам историята — търпеливо каза Клеър.

— Но това не те ли плаши? Мисълта, че всичко това — Мат махна с ръка към кухнята, племенниците си, учебниците им и хаоса на пълноценния живот на Клеър — може да изчезне утре? Да изчезне — плесна с ръце той. — Сякаш никога не е съществувало.

Сестра му мълча известно време. Накрая каза:

— Тревожа се за теб, Мат. Мисля, че трябва да поговориш с някого.

Мат се съгласи. Наистина имаше нужда да поговори с някого.

Проблемът бе, че човекът, с когото искаше да говори, живееше в Лион, Франция.

6.

Той погледна проблясващите сини светлини в огледалото за обратно виждане и провери скоростта си. Шейсет и пет. Едва пет мили над лимита, на практически празна отсечка от пътя в покрайнините на града.

Дребнавост. Мизерни номера като този създаваха лошо име на лионската полиция. Смъкна прозореца си, за да сподели с жандарма това мнение, но внезапно се ухили.

Въпросният полицай беше жена. Изключително привлекателна жена. Косата й бе червена, а той имаше слабост към червенокосите, очите й — сини, а гърдите — пищни, и дори полицейската униформа не можеше да ги прикрие.

— За къде бързате, господине?

О, а гласът? Нисък и дрезгав, със сексапилния тон, който само французойките притежаваха. Съвършен.

Той се усмихна флиртаджийски.

— Всъщност, полицай, имам среща.

— Среща? Наистина ли?

Красивите червеникавокафяви вежди се повдигнаха въпросително.

— Е, няма ли да я разглезите прекалено много, ако се появите на срещата точно на секундата?

— Тя вече си е разглезена.

Като измъкна глава през страничния прозорец, той целуна полицайката страстно по устните.

— В колко часа ще се прибереш за вечеря, скъпи? — попита го жена му, когато най-после отлепиха устни, за да си поемат дъх.

Дани Макгуайър се ухили.

— Веднага щом мога, бебчо. Веднага щом мога.

Петнайсет минути по-късно, когато влезе в офиса на Интерпол за срещата си, Дани си помисли обнадеждено, че надали щеше да се забави тази вечер. Селин изглеждаше толкова секси в тясната си синя униформа, че никак не му се отдалечаваше от нея. В деня, когато се запознаха, тя пак бе в униформа и Дани все още я харесваше най-много така.

В Ел Ей никога не бе излизал с полицайка. Но във Франция всичко беше различно. Премести се тук преди около десет години, преследвайки една сянка. Сянката на Анджела Джейкс. Не я откри. Вместо нея намери Селин, любов, френска култура и кухня, обещаваща кариера и напълно нов живот. Сега Лион бе негов дом и той го обичаше повече, отколкото бе смятал за възможно.

Но когато пристигна тук, нещата стояха по друг начин.

Дани Макгуайър мразеше Франция, защото я свързваше с провал. Със собствения си провал. Убийството на Джейкс бе забележителен случай в много отношения и не на последно място бе фактът, че това бе първият провал в кариерата на Дани Макгуайър. Така и не откри човека, убил Андрю Джейкс по такъв садистичен начин и изнасилил красивата му жена.

Дани никога нямаше да забрави сутринта, когато пристигна в къщата на Лайл Реналто в Бевърли Хилс и дръпна завивката му. Адвокатът, който лежеше гол и възбуден, му се изсмя подигравателно. После го уведоми с радостен тон, че Анджела Джейкс заминала. Според Лайл тя била разстроена от „агресивните разпити“ на Дани и решила да започне нов живот отвъд океана. Скрит зад поверителността между адвокат и клиент, Реналто упорито отказа да даде допълнителна информация на полицията.

По това време Дани Макгуайър осъществи първия си контакт с Интерпол. Когато влезе в И-24/7, базата данни на Интерпол, създадена да подпомага местните правни агенции на страните членки при проследяване на заподозрени из целия свят, той успя да открие следи от Анджела Джейкс в Гърция и установи връзка с полицията в Атина, но не можа да я намери. Междувременно всичките му следи в Ел Ей пресъхнаха една след друга. Убиецът на Андрю Джейкс се бе изпарил, както и съпругата му, и откраднатите бижута и миниатюри. Единственото, останало от съвместния живот на семейство Джейкс, бяха парите, които се озоваха в касите на две различни благотворителни организации за деца.

Началниците на Дани бяха адски засрамени. Безмилостно смазаха интереса на медиите към случая, уж за да не окуражават „имитатори“, но най-вече за да предпазят собствената си кожа. Случаят бе закрит. Мотив: кражба. Нападател: неизвестен. Дани бе преместен в отдела по измами, очевидно понижение, и му бе наредено да забрави за Анджела Джейкс, ако иска да запази службата си.

Но той не можеше да забрави. Как изобщо някой би могъл да забрави това зашеметяващо лице? Нито пък искаше да си запази службата. Напусна полицията и прекара следващите две години, като похарчи всичките си спестявания, в пътуване из Европа, за да издирва Анджела. Но като частно лице откри, че местните полицаи не му оказваха почти никаква помощ и трябваше да разчита само на безскрупулни частни детективи. Накрая, фалирал и депресиран, той се озова вън Франция, където стар познат в Лион го уведоми, че Интерпол набира нови служители, и го посъветва да кандидатства там.

Дани бавно изгради отново съсипаната си кариера. Присъедини се към ЕРИ (Екип за реагиране на Интерпол) като младши член и бързо си създаде репутацията на изключително умен стратег с оригинално мислене. ЕРИ можеше да действа из целия свят в рамките на дванайсет или двайсет и четири часа след инцидент, за да помогне на местната полиция в дадена страна. Приспособимостта, бързото мислене и способността да работиш в екип в сложни ситуации бяха ключови за успеха на екипа. Дани Макгуайър се отличи на всички нива. Спечели похвали за смелостта и уменията си в случай на убийство, в който бяха замесени корсикански банди. Немного чуждестранни ченгета биха успели да убедят хората в подобно затворено общество да проговорят, но Дани се справи и предаде на съда петима от гангстерските водачи. След това дойде убийството с брадва на арабски шейх в Северна Африка, което не бе трудно за разкриване, тъй като престъпникът бе оставил отпечатъците си из целия апартамент на жертвата. Последва изчезването на кралица на красотата във Венецуела. Въпросното момиче се оказа любовница на богат руски нефтен магнат. Случаят бе чудесен за Дани, който уреди страхотна присъда за убиеца. Не беше толкова добър за кралицата на красотата. Части от трупа й бяха намерени в няколко чувала за боклук в мотел в Мараги.

Дани се наслаждаваше на работата си и живота във Франция и скоро самочувствието му се завърна. Запознанството и брака със Селин бяха глазурата на тортата. Но въпреки всичките си триумфални случаи и издигането си в Интерпол той никога не забрави Анджела Джейкс.

Коя е била, преди да се омъжи за съпруга си? Защо изчезна?

Знаеше, че не неговите въпроси я бяха подплашили, както твърдеше Лайл Реналто. Сигурно имаше друга причина. Но най-важното бе: кой я беше изнасилил и убил съпруга й по такъв зверски начин. Официалната версия, че грабежът излязъл извън контрол и довел до убийството, бе пълна глупост. Крадците на произведения на изкуството не прерязват гърлото на старец с такава сила, че главата му почти да се откъсне от трупа.

Накрая Селин убеди Дани да се откаже от манията си. Усещайки, че в чувствата на мъжа й към Анджела Джейкс има нещо повече от професионален интерес, тя му призна откровено, че се чувства застрашена.

— Тя изчезна — каза му със сълзи в очите. — Но аз съм тук. Това не ти ли е достатъчно?

— Разбира се, че ми е достатъчно, скъпа — увери я Дани. — Ти си всичко за мен.

Но години по-късно, макар и само в сънищата му, Анджела Джейкс все още го омагьосваше с млечнобялата си кожа и шоколадовокафявите очи.

„Намери животното, което извърши това.“

Дани й обеща, че ще го намери, но се провали. Животното все още бе на свобода.

Постепенно обаче той почти забрави за случая. Бракът му със Селин бе истински щастлив. Преди два месеца, когато Дани бе повишен в началник на целия ЕРИ отдел, който ръководеше двайсет и осем екипа за бързо реагиране, най-после му се стори, че е приключил с кошмара от убийството на Андрю Джейкс. Че най-после е намерил мир и спокойствие.

И тъкмо тогава получи първия имейл.

Първото съобщение на Мат Дейли бе озаглавено просто „Андрю Джейкс“. Когато видя тези две думи на екрана, Дани усети как кръвта му застина. Дейли не споменаваше почти нищо за себе си, посочваше само, че е „заинтересовано лице“ и че разполага с „нова информация“ по случая, която иска да обсъди лично с Дани. Детективът реши, че става дума за лоша шега, и изобщо не отговори. Но имейлите продължиха да пристигат, а после започнаха и телефонните обаждания в службата на Дани, по всяко време на деня и нощта. Накрая Дани посъветва господин Дейли, ако наистина разполага с нова информация по случая, да я предаде на отдел „Убийства“ на полицията в Ел Ей. Но Дейли не бе склонен да отстъпи. Настоя да говори лично с него и заяви, че ще долети в Лион следващата седмица и няма да си тръгне, докато Дани не се съгласи да се види с него.

И сега, верен на думата си, той беше тук. Матилда, способната секретарка на Дани, му звънна преди час. Съобщи му, че рус американец седял пред кабинета и твърдял, че има спешна среща с Дани. Попита го какво да направи.

„Искам да го отпратиш — понечи да отговори. — Кажи му да спре да ми напомня за Анджела Джейкс и да се разкара от живота ми.“

— Кажи му, че идвам, но не разполагам с много време — изрече вместо това. — Ще трябва да говори бързо.

— Господин Дейли — поздрави Дани Макгуайър студено. — По-добре ще е да влезете в кабинета ми.

Кабинетът на Дани беше просторен и удобен. Мат знаеше, че бившият детектив се справя добре с живота след напускането на Ел Ей, но се изненада, когато видя точно колко добре. Снимки на зашеметяваща червенокоса жена украсяваха цялата стая.

Мат вдигна една от тях небрежно.

— Съпругата ви?

Макгуайър кимна кратко.

— Много е красива.

— Знам. И сега си е у дома и ме чака — отвърна Дани, мрачно вторачен в него. — Какво мога да направя за вас, господин Дейли?

Пулсът на Мат се ускори. Край с любезните приказки. Той си пое дълбоко дъх и каза:

— Можете да възобновите разследването на убийството на Андрю Джейкс.

Дани се намръщи.

— И защо да правя това?

— Защото има нови улики.

— Както вече споменах в имейла си, господин Дейли, ако разполагате с важна информация, трябва да я предадете на полицията в Ел Ей. Този случай вече не е моя работа, нито е в моята юрисдикция.

— Вие сте от Интерпол — логично възрази Мат. — Целият свят е в юрисдикцията ви, нали?

— Не е толкова просто — промърмори Дани.

— Аз пък мисля, че е.

Мат Дейли се наведе напред и прикова очи в Дани. Беше упорит тип.

— Полицията в Ел Ей изобщо не се интересува от случая. Приключили са го и са се отказали. Вие напуснахте точно по тази причина.

Дани не отговори. Не можеше да оспори логиката му.

Следващите думи на Мат Дейли го смразиха.

— Ами ако ви съобщя, че е имало ново убийство?

Дани Макгуайър се насили да запази спокойствие.

— Стават много убийства, господин Дейли. Из целия свят, във всеки час от всеки ден. Ние хората сме жестоки създания.

— Не и като това.

Мат Дейли бръкна в куфарчето си, извади дебела папка и я тръшна на бюрото на Дани.

— Абсолютно същият метод на действие. Старец, жестоко заклан, младата му съпруга — изнасилена. Тя оставя всичките си пари на благотворителна организация за деца и изчезва.

Устата на Дани пресъхна. Ръцете му се разтрепериха, когато докосна папката колебливо.

Възможно ли бе това да е истина? Животното е нападнало отново след всичкото това време?

— Къде? — едва прошепна той.

— В Лондон. Преди пет години. Името на жертвата е Пиърс Хенли.

7.

Лондон, 2001

Площад „Честър“ се намира в сърцето на Белгрейвия, зад площад „Итън“, съвсем близо до модната улица „Елизабет“. Класическите му къщи с фасади от бял камък са подредени около очарователна частна градина. В ъгъла на площада под огромен кестен се гуши църквата „Сейнт Марк“, чиито древни камбани бият на всеки час и удобно спестяват на тукашните жители поглеждането към часовниците им „Патек Филип“. От улицата къщите на площада изглеждат просторни и удобни.

Но не са.

Те са огромни и приличат на дворци.

В Белгрейвия често повтарят, че никой англичанин не може да си позволи да живее на площад „Честър“. Както повечето клишета, и това е вярно. Роман Абрамович, руският олигарх и собственик на футболен клуб „Челси“, притежаваше къща там, преди да избяга с любовницата си и да остави имота на жена си. През годините съседи на господин Абрамович бяха две холивудски звезди, френски футболен герой, швейцарски основател на най-голямата инвестиционна фирма в света, гръцки принц и индийски компютърен могол. Останалите къщи на площада бяха собственост на американски инвестиционни банкери.

До деня, когато един от американците, разстроен от срива на инвестициите си, налапа пистолет и натисна спусъка. Наследниците му продадоха къщата на британски баронет. И така сър Пиърс Хенли стана първият англичанин, закупил къща на площад „Честър“ през последните двайсет и пет години.

Той бе и първият човек, убит там.

Детектив инспектор Уилард Дрю от Скотланд Ярд подаде на жената чаша сладък чай и се опита да не гледа втренчено пълните й чувствени устни. Под полуотворения халат по бледите й бедра се виждаха кървави петна. Изнасилването бе кошмарно жестоко. Но не така страховито като убийството.

Докато инспектор Дрю разпитваше жената долу, горе в спалнята хората му изстъргваха мозъка на съпруга й от персийския килим. Стените на стаята приличаха на картина на Джаксън Полък8. Експлозия от кръв, ярост и животинска лудост бе избухнала там. Детектив инспектор Дрю не бе виждал никога нещо подобно. Единствената дума, която му идваше наум, бе „касапница“.

Той каза:

— Можем да направим това и по-късно, госпожо, ако ви идва прекалено много сега. Да речем, когато се съвземете от шока?

— Никога няма да се съвзема, инспекторе. По-добре да приключим сега.

Тя го гледаше право в очите, докато говореше, което му се стори доста притеснително. Красива бе погрешна дума за дребната червенокоска. Беше секси. Болезнено секси. Млечнобяла кадифена кожа, уязвима женственост и невероятна красота. Единственото странно нещо бе гласът й. Под четиристотиндоларовата роба „Фрет“ жената бе кокни9 до мозъка на костите си.

— Ако сте сигурна, че можете да се справите, бих искал да започнем, като уточним някои основни подробности.

— Мога.

— Цялото име на покойника?

Лейди Трейси Хенли си пое дълбоко дъх.

— Пиърс… Уилям… Артър… Гънинг… Хенли.

Пиърс Уилям Артър Гънинг Хенли, единственият син на покойния сър Реджиналд Хенли, баронет, бе роден в скромно богатство, състоящо се най-вече от земи.

На трийсетгодишна възраст той бе един от най-богатите хора в Англия.

В училище не се бе проявявал много и дори директорът на пансиона в „Итън“ го описваше като „чаровен прахосник на време“. Но Пиърс имаше инстинкт и страхотен талант за бизнес. Усещаше безпогрешно кога западаща компания ще фалира или ще се съвземе. Закупи първата си мизерна компания, малка провинциална брокерска къща в Норфолк, на двайсет и две години. Всички, включително баща му, решиха, че е откачил. Шест години по-късно, когато Пиърс продаде компанията, тя вече имаше офиси в Лондон, Манчестър, Единбург и Париж, а годишната й печалба бе двайсет и осем милиона лири.

Това беше малък, но важен успех за Пиърс Хенли. Научи го да се доверява на инстинктите си. И засили апетита му за риск. Премислен риск. През следващите трийсет и пет години Пиърс купи и продаде повече от петнайсет компании, но задържа две — „Инвестиции Хенли“ и „Джесъп“, верига луксозни бижутерски магазини, които бързо станаха конкуренти на „Оспри“ и „Граф“. Освен това се сдоби, а по-късно и раздели, със съпруга на име Каролайн и две деца: Ана, дъщеря от съпругата му, и Себастиян, син от любовницата му. И двете деца и майките им бяха осигурени чудесно с удобни домове и щедри издръжки. Но Пиърс нямаше нито време, нито желание да води семеен живот. И не се интересуваше от общоприетите идеи за романтична връзка.

Поне не до шейсетата му година, когато случайна среща с млада жена на име Трейси Стоун промени живота му завинаги.

За рождения си ден сър Пиърс, който бе наследил баронската титла преди месец след смъртта на баща си, нае частна зала в клуб „Гручо“ в Сохо. Мека за преуспяващите медийни и литературни звезди, „Гручо“ бе невероятно скъп, но все пак успяваше да поддържа овехтял и мърляв типично английски вид, по който Пиърс определено си падаше. Напомняше му за детството му, за западналото величие на Кингам Хол, семейното имение, където по стените висяха картини на Констабъл и Търнър, но отоплението никога не работеше, а килимите бяха изпъстрени с дупки от молци.

Сър Пиърс Хенли одобри мястото за купона, но се отчая от списъка с гости. Той бе изготвен, както винаги, от секретарката му Джейни. Докато оглеждаше познатите стари лица, тузари от финансовите и промишлените кръгове, придружени от скованите си първи съпруги или красивите, но тъпи втори съпруги, Пиърс си помисли мрачно: „Кога всички остаряха толкова? Кога станаха толкова скучни? Кога бе заменил истинските си приятелства с делови познанства?“.

Докато размишляваше над тези важни въпроси, келнерката изсипа вряла супа от омари право в скута му. До края на живота си сър Пиърс Хенли щеше да носи ярки белези от изгорено по вътрешната част на бедрата си. И всеки път, когато ги погледнеше, благодареше на късмета си.

Купонът в „Гручо“ се състоя през първия и последен работен ден на Трейси Стоун като келнерка. Когато сър Хенли изпищя и скочи на крака, Трейси се отпусна на колене, разкопча колана му и смъкна панталона му по-бързо и от опитна проститутка. После, без да каже и дума, смъкна и боксерките му и изпразни кана ледена вода върху разголените му гениталии. Студената вода бе великолепна. Фактът, че стоеше насред „Гручо“ пред половината лондонско общество с гол задник, му се стори още по-забавен. Въпреки зверската болка в краката и топките сър Пиърс Хенли осъзна, че се чувства по-жив в този момент, отколкото през последните петнайсет години накуп. Седеше си спокойно в клуба и се молеше младостта му да се завърне и… бум! Красиво момиче се стовари в скута му. По-точно красивото момиче изсипа вряла супа в скута му, но защо да навлиза в излишни подробности? Беше невероятно щастлив.

Трейси Стоун беше в края на двайсетте години, с къса, щръкнала нагоре червена коса, тъмнокафяви очи и слаба момчешка фигура, която изглеждаше абсурдно сексапилна в черно-бялата келнерска униформа. Тя е жива кибритена клечка, предназначена да ме подпали, помисли си сър Хенли.

И Трейси наистина го подпали.

Когато се съгласи да излезе на среща с него, приятелите й я помислиха за луда.

— Той е на сто години, Трейси.

— Гаден тузар е.

— Членът му прилича на прегорен кренвирш благодарение на теб.

— Гнусен е.

Приятелите на Пиърс също бяха скандализирани.

— По-млада е от дъщеря ти, старче.

— Тя е келнерка, Пиърс. Дори не е добра келнерка.

— Ще те обере до шушка.

Никой от двамата не се вслуша в съветите. Трейси и Пиърс знаеха, че приятелите им грешат. Тя не се интересуваше от парите на Пиърс. А на него не му пукаше, че родителите й бяха кокни. Трейси събуди у него нещо, което той смяташе за отдавна умряло. И когато изгарянията по слабините му започнаха да зарастват, единственото, за което Пиърс можеше да мисли, бе как да легне с нея.

На първата им среща той я заведе в ресторант „Айви“. Смяха се весело по време на богатата вечеря, но после Трейси скочи в таксито, преди Пиърс да успее да я целуне по бузата.

На втората среща отидоха на театър. Голяма грешка. Трейси беше отегчена, а също и той. Тя се метна в поредното такси и той си помисли, че я е загубил.

На следващата сутрин, точно в седем часа, звънецът в апартамента на Пиърс в „Кадоуган Гардънс“ издрънча пронизително. Беше Трейси с куфар в ръка.

— Трябва да те питам нещо — прямо каза тя. — Гей ли си?

Пиърс разтърка очи сънливо.

— Дали съм…? Какво? Не! Не съм гей. Защо, за бога, мислиш, че съм гей?

— Харесваш театъра.

Пиърс се изсмя гръмко.

— Това ли ти е доказателството?

— Това, но и фактът, че никога не се опита да ме изчукаш.

Пиърс се вторачи в нея невярващо.

— Никога не се опитах…? Мили боже, жено, ти не ме допусна и на миля от себе си. А ако това изобщо те интересува, не си падам по театъра.

— Защо тогава ме заведе?

— Опитвах се да те впечатля.

— Не свърши работа.

— Да, забелязах. Трейси, скъпа, това, което най-силно ми се иска, е да те „изчукам“, както поетично се изрази. Но ти никога не ми даде възможност.

Трейси мина покрай него в коридора, пусна куфара си на пода и затвори вратата зад себе си.

— Е, сега ти давам възможност.

Сексът бе изумителен, нещо, което Пиърс не бе преживявал никога преди. Трейси го зашемети с копринената си коса, мека плът, пухкави гърди и влажни, горещи дълбини, които го желаеха така, както никоя жена не го бе пожелавала преди. Когато свършиха, той незабавно й предложи брак. Трейси се засмя.

— Не бъди такъв загубеняк. Не си падам по брака.

— Нито пък аз — откровено призна Пиърс.

— Тогава защо ми предлагаш? Трябва да спреш да ме караш да правя неща, които и на теб не ти харесват. Кофти навик е.

— Предложих ти, защото те искам. А винаги получавам онова, което искам.

— Ха! Така ли? Е, не и този път, ваше благородие — възрази Трейси решително. — Не се интересувам от женитба.

Сър Хенли надали щеше да я обича повече, ако бе позлатена.

Ожениха се шест седмици по-късно.

Първите осемнайсет месеца от брака на семейство Хенли бяха блажено щастливи. Пиърс се занимаваше с бизнес както обикновено, а Трейси никога не се оплакваше заради дългото му работно време или навика му да говори по телефона по време на вечеря, както бяха правили предишните му приятелки. Пиърс нямаше представа как жена му си уплътнява дните. Отначало предполагаше, че скита по магазините, но когато пристигнаха сметките от кредитните карти, видя, че Трейси не бе похарчила почти нищо, макар да имаше неограничена платинена карта и щедра издръжка в брой.

— Какво правиш, когато съм в службата? — попита я веднъж той.

— Правя порнофилми, Пиърс — отговори тя небрежно. — В понеделник, сряда и петък. Във вторник участвам във въоръжени обири. Четвъртък е почивният ми ден.

Пиърс се ухили и реши, че е най-големият късметлия на земята. После я отнесе в леглото.

Трейси беше идеалната сексуална партньорка, винаги изпълнена с желание и готова за нещо ново, но никога не го закачаше в нощите, когато бе прекалено изморен или стресиран от работата. Единственият облак на семейния хоризонт бе фактът, че според Трейси тя не можеше да има деца.

— Не ми работи оборудването, страхувам се — призна му тя небрежно.

— Коя част от оборудването ти?

— Знам ли. Предполагам, че цялото. А и ти не си ли прекалено дърт, за да сменяш пелени, скъпи?

Пиърс се изсмя.

— Няма аз да ги сменям! Пък и ти не си стара. Не искаш ли собствено дете?

Трейси не искаше. Но макар да му го повтаряше често, съпругът й просто не желаеше да повярва. През следващата година Пиърс влачеше младата си съпруга при всеки специалист по стерилитет на улица „Харли“ и я подложи на безброй тестове. Всичко обаче беше безрезултатно. Твърдо решен да „мисли позитивно“, той купи огромна семейна къща в Белгрейвия и нае дизайнер по вътрешно обзавеждане от Париж, който подготви три детски стаи — една за момче, една за момиче и друга в неутрално жълто.

— Това пък за какво е? В случай, че родя заек или нещо подобно? — пошегува се Трейси.

Тя си спомняше чудесно какво Пиърс й бе казал в нощта, когато й предложи: „Винаги получавам онова, което искам“. За съжаление очевидно Майката Природа бе достоен съперник на сър Пиърс Хенли.

— Децата ви — каза детектив инспектор Уилард Дрю, като едва откъсна очи от гърдите на Трейси, съблазнително поприкрити от дантелен сутиен „Ла Перла“.

За толкова слаба жена, лейди Хенли бе забележително надарена и явно й бе трудно да задържи робата си затворена.

— Заминали са за уикенда ли?

Красивото й лице се помрачи.

— Нямаме деца. По моя вина. Не можах да забременея.

Инспектор Дрю се изчерви.

— О, съжалявам. Видях стаите горе и предположих…

Трейси сви рамене.

— Няма проблеми. Защо да не предположите? Имате ли други въпроси?

— Само един.

Тя вече се бе проявила като изключително полезна, давайки му подробно описание на откраднатите бижута. Лейди Хенли знаеше доста за бижута, карати, чистота на камъните, а също така и за нападателя си. Бил маскиран по време на нападението и не видяла лицето му, но го описа като як и набит, с белег на лявата ръка, дебел глас и „странен акцент“, който не можеше да определи точно. Като се имаше предвид изпитанието, през което бе преминала, помнеше доста неща. И бе напълно сигурна, че никога преди не е срещала нападателя си.

— Този въпрос може да ви затрудни — нежно каза инспектор Дрю, — но знаете ли дали съпругът ви е имал врагове? Някой, който може да го е мразил?

Трейси се засмя гръмко с неприличния смях на барманка и инспекторът си помисли, че вероятно е било адски забавно да си женен за нея. Преди няколко часа сър Пиърс Хенли сигурно се бе смятал за един от най-щастливите мъже на света.

— Само няколко хиляди. Съпругът ми имаше повече врагове от Хитлер, инспекторе.

Дрю се намръщи.

— Как така?

— Пиърс беше богат човек. Издигнал се съвсем сам. В брокерския и инвестиционния бизнес. Никой не обича брокерите. Нито типовете, които работят в кухнята им, нито партньорите им, нито конкурентите им, нито дори инвеститорите им, независимо колко пари печелят от тях. Жесток кучешки свят, инспекторе, а моят Пиърс беше свиреп доберман — гордо заяви Трейси. — Хората го мразеха. И това е само в бизнеса. Ако искате да навлезете в личното пространство, можем да говорим за типа, когото подлъга, за да купи тази къща, за продавача на коли, на когото никога не плати за астъна, тъй като не му хареса начинът, по който бедният човечец ме зяпаше, и за кого ли не още. После идват бившата му съпруга и бившата любовница. А може би дори и сегашната му любовница, ако е имал такава.

Инспектор Дрю не можеше да повярва, че някой, женен за Трейси Хенли, би потърсил сексуално удоволствие другаде. Според показанията й тя бе на трийсет и две години, но изглеждаше десет години по-млада.

— Пиърс имаше цяла армия от врагове — продължи Трейси. — Но само един истински приятел.

— Така ли? Кой?

— Аз.

За първи път тази нощ Трейси Хенли избухна в сълзи.

8.

Дани Макгуайър вдигна очи от папката пред себе си с вид на човек, видял призрак. От двайсет минути четеше вглъбено, потънал в мълчание.

— Как чухте за този случай?

Мат Дейли сви рамене.

— Прочетох за него в интернет. Интересувах се от случая на Джейкс и… ами, натъкнах се на този. Убийството на сър Хенли било голяма работа в Англия. Пресата определено се позабавлявала с него.

— Какъв точно е интересът ви в случая „Джейкс“, господин Дейли? — попита Дани. — Никога не споменахте това в имейлите си.

— Писател съм. Вълнувам се от въпроси без отговор.

Дани присви очи подозрително.

— Журналист ли сте?

— Не, не. Пиша сценарии. Най-вече за телевизионни комедии.

Дани го изгледа изненадано и кимна към папката.

— Тук няма много смешни неща.

— Така е — съгласи се Мат. — Но имам и лична връзка. Андрю Джейкс беше мой баща.

Дани се втрещи. Андрю Джейкс беше ли имал деца? Нужни му бяха няколко секунди да размърда паметта си. Точно така. Джейкс бе имал първа съпруга, десетилетия преди да срещне Анджела. Един от младшите членове на екипа на Дани бе отишъл да провери тази следа, но очевидно я бе сметнал за незначителна.

— Не го познавах — обясни Мат. — Джейкс и майка ми се развели, когато съм бил на две години. Доведеният ми баща ме осинови и отгледа мен и сестра ми Клеър. Но биологично съм Джейкс. Виждате ли някаква семейна прилика?

Образът на почти отрязаната побеляла глава на Андрю Джейкс, полюляваща се на врата му, пробяга пред очите на Дани. Той потръпна.

— Всъщност не.

— Когато научих, че баща ми е бил убит, ме завладя силно любопитство. А след като се зарових в случая, направо бе обзе мания — ухили се Мат. — Знаете как човек може да се пристрасти към неразрешена загадка.

— Знам — призна Дани.

„Знам и колко е болезнено — помисли си. — Този тип изглежда готин, но е въодушевен като лабрадор, на когото са подхвърлили пръчка. Нямаше да е толкова щастлив, ако беше видял кървавата касапница в спалнята. Завързаните заедно тела. Увисналата глава на Джейкс, която едва се държеше за врата му.“

— Когато прочетох за Хенли, се опитах да се свържа с вас, но тогава научих, че сте напуснали Ел Ей. Опитах да поговоря директно със Скотланд Ярд, но те не бяха особено услужливи. Не желаеха да говорят с някакъв си откачен американски писател, точно като колегите си от полицията в Ел Ей.

Мат Дейли се усмихна отново и Дани забеляза колко мило и открито бе лицето му.

— Вие ченгетата определено знаете как да замълчите, когато работата се оплеска.

Вярно е, помисли си Дани, като си припомни собствените си години, прекарани в безплодни издирвания, и безкрайните молби за помощ, които останаха неудовлетворени, преди да се запише в Интерпол. Сега това му изглеждаше като някакъв минал живот.

— Както и да е, беше ми нужно известно време, за да ви открия. Не можах да повярвам, когато научих, че работите в Интерпол. И дори сте в състояние да ми помогнете.

Дани Макгуайър се намръщи.

— Да не прибързваме. Съгласен съм, че двата случая са сходни. Но за да се намеси отделът ми и Интерпол да одобри участието на ЕРИ, трябва да получим молба от член на полицията на дадената страна.

Мат се наведе напред развълнувано.

— Не говорим за „сходни“ случаи. Тези престъпления са абсолютно еднакви. И двете жертви са стари богати мъже, женени за много по-млади жени. И двете съпруги били пребити и изнасилени. И двете изчезнали след нападенията в удобно кратко време. И двете наследства били дарени на благотворителни организации. Никакви присъди. Никакви следи.

Дани Макгуайър усети как сърцето му заби по-ускорено.

— Дори и така да е — промърмори той немощно, — все пак може да става дума за съвпадение.

— Да бе! Престъпникът дори е използвал същия възел, за да завърже жертвите си една към друга.

Дани Макгуайър стисна главата си. Не бе възможно. Не и след десет години.

— Слушай, знам, че трябва да спазваш процедурите — каза фамилиарно Мат Дейли. — Но този маниак все още е някъде навън. Всъщност — заяви той решително, изигравайки последния си коз, — той е във Франция.

— Какво искаш да кажеш? — рязко попита Дани. — Откъде можеш да знаеш подобно нещо?

Мат Дейли се облегна назад.

— Две думи — самоуверено заяви той. — Дидие Анжу.

9.

Сен Тропе, Франция, 2005

Люсиен Дефорж вървеше по улица „Мираж“ с пружинираща походка. Животът беше хубав. Беше великолепен пролетен ден в Сен Тропе и предстоящото лято се забелязваше навсякъде. От всяка страна на пътя край плажа до прочутия клуб „55“ яркорозови пъпки украсяваха лавровите храсти и фонтани от цветя се изсипваха над варосаните огради на къщите. Люсиен често се впечатляваше от белите огради. Струваше му се абсурдно подобни скромни огради да заобикалят толкова луксозни палати.

Люсиен отиваше към един от тези дворци, смятан от жителите на Сен Тропе за най-величествения: вила „Рай“.

Ужасно име, помисли си Люсиен. Вулгарно. Но пък какво можеше да очаква човек от бивша попзвезда, уличен гамен от Марсилия, постигнал невероятен успех? Определено не можеше да очаква изискан вкус.

Вила „Рай“ бе собственост на един от клиентите на Люсиен. Един от най-важните му и доходоносни клиенти. Наистина, не бе лесно да се разправяш с него. Продължаващите му приятелства с членове на организираната престъпност, с които бе израснал, смотани марсилски мафиоти с вкус към рекета, измамата и още по-лоши неща, бяха създавали доста главоболия на Люсиен през годините, както и пълната неспособност на клиента му да си държи члена в гащите. Но пък Люсиен Дефорж бе адвокат по разводите, а ако собственикът на вила „Рай“ знаеше нещо, то бе как да се развежда често, скъпо и шумно.

Докато пиеше сутрешното си кафе в „Горилата“, Люсиен се засмя на глас, когато осъзна, че е забравил точно колко пъти клиентът му се е развеждал. Дали бяха четири или пет? Или този щеше да е петият? Люсиен изкарваше такива страхотни мангизи от тях, че не им помнеше броя. Бог да благослови любовта!

Докато вкарваше познатия код в домофона на портата, Люсиен се зачуди как да удължи процедурите по развода. Клиентът му бе женен за настоящата си съпруга едва от няколко месеца, така че делото нямаше да е доходоносно като някое от предишните. Ех, ако дъртият козел й бе направил дете! Тогава щеше да е страхотно. Но когато портата се отвори и кристалносиньото Средиземно море проблесна пред него като лазурна мечта, Люсиен си напомни, че не трябва да е прекалено алчен.

Важното бе, че Дидие Анжу искаше да се разведе.

Отново!

Щеше да е чудесен ден.

Бракът започна много добре. А това бе доста странно, като се имаше предвид, че останалите бракове на Дидие Анжу бяха започнали адски зле.

Първа беше Люсил. А, да, красивата Люсил! Колко силно я желаеше! Как копнееше за нея! По онова време Дидие беше на двайсет и участваше в първия си филм „Под чаршафите“, точно където и искаше да се озове с Люсил Камю. Люсил беше на четиридесет и четири, омъжена, и играеше майката на Дидие във филма. Режисьорът я бе молил на колене да приеме ролята. Той винаги си бе падал по нея.

И вероятно заради това се бе оженил за нея.

През 1951-ва Жан Камю беше най-могъщият човек във френското кино. Беше парижкият Уолт Дисни, Луис Майер от Стария свят, човек, който можеше да създаде или провали кариерата на млад актьор само с поклащане на лъскавата си плешива глава или с помръдване на посивелите си мустаци. Жан Камю лично избра Дидие Анжу за главната мъжка роля в „Под чаршафите“, като извади хубавото мургаво момче с черна коса и още по-тъмни очи от пълната неизвестност и го набута във вълшебен свят на слава и пари, лимузини и лукс… и Люсил.

Когато се връщаше назад във времето, Дидие се утешаваше с факта, че всъщност просто не бе имал избор. Люсил Камю беше богиня, а тялото й — светилище, което молеше, не, настояваше, да бъде боготворено. Закръглените майчински гърди, неприлично дебелите устни, винаги леко отворени, съблазняващи, подканящи… Дидие Анжу не можеше да не свали Люсил Камю.

Разбира се, ако ставаше дума само за свалката, нещата нямаше да се оплескат така страхотно. За съжаление три седмици след началото на връзката им Люсил забременя.

— Не разбирам проблема — защити се обърканият Дидие, като приклекна, за да избегне поредната чиния, които Люсил метна към главата му. — Скъпа, моля те. Просто кажи, че детето е от Жан. Кой ще знае?

— Всеки ще знае, кретен такъв! Жан е стерилен!

— Ох.

— Да. Ох.

— Ами тогава просто трябва да се отървеш от бебето.

Люсил се ужаси.

— Аборт? Какво си мислиш за мен? Че съм чудовище?

— Но, скъпа, бъди практична.

— Никога! Не, Дидие! Има само едно разрешение. Трябва да се ожениш за мен.

Разводът на семейство Камю бе най-вълнуващата клюка в Кан тази година. Бременната Люсил Камю се омъжи за младия си любовник и в продължение на няколко прекрасни месеца Дидие бе страшно известен. Но после бебето почина, Жан Камю прибра съсипаната от скръб Люсил и вратите на филмовото общество се затвориха зад тях. През следващите осем години, до смъртта на Жан, Дидие Анжу не можа да се уреди дори с някоя евтина реклама на прах за пране. На двайсет и три години бе извън играта.

Чак когато навърши трийсет, нещата започнаха да се оправят. Дидие се ожени за втората си съпруга, Елен Марсо, красива и невинна богата наследница от Тулуза. Елен беше девствена и отказа да спи с Дидие, преди да се оженят. Това го уреждаше идеално. Той чукаше коя ли не, докато бяха сгодени, и очакваше с нетърпение деня, когато щеше да притежава тясното котенце на Елен и дебелата й банкова сметка. Кой можеше да иска повече?

Сватбата беше най-щастливият ден в живота на Дидие. Когато се спусна нощта, младоженците се уединиха в брачното си легло и Дидие откри защо булката му бе отказвала да спи с него. Очевидно горката Елен имаше гротескно деформирани гениталии, тайна, която бе пазила от рождението си. Цялата преструвка с невинността и страха от секс бе само номер. Кучката го бе хванала в капан!

Бракът им бе скапан от самото начало, но Дидие остана с Елен цели пет години. Естествено, непрестанно й изневеряваше и харчеше парите й щедро, за да продуцира филми, в които той бе звездата. Елен знаеше какво прави съпругът й, но въпреки това го обичаше безумно. Дидие имаше този ефект върху жените. Всеки ден Елен се молеше той да види светлината и да отвърне на любовта й, но това никога не се случи. На трийсет и пет години, прочут за втори път в живота си и богат за първи, Дидие Анжу най-после се разведе с Елен Марсо.

След това дойде Паскал, друга богата наследница, която го направи още по-богат и му роди двама синове. Единственото й прегрешение бе, че не гледаше снизходително на любовните му истории.

Една от тези извънбрачни връзки бе Камил, която стана четвъртата госпожа Анжу в годината, когато Дидие навърши петдесет. Трийсет години по-млада от него, зашеметяващо красива, тя бе прочута манекенка. Камил му напомняше за самия него като млад. Съвършена физически, абсолютна егоистка, амбициозна, незадоволима. Бяха идеална двойка. Но след три години семеен живот Камил преспа с непълнолетния син на Дидие, Люк. С помощта на Люсиен Дефорж Дидие изрита и двамата без стотинка и се зарече никога вече да не се жени.

Оттегли се в Сен Тропе, където се превърна в легенда със суетата си, най-вече с огромната си колекция перуки, съхранявани в специална стая във вила „Рай“ за изумление на руските проститутки, които редовно затопляха леглото му. Никой, най-малко адвокатът му, очакваше Дидие Анжу да се ожени отново.

Но внезапно преди четири месеца дъртият козел направи точно това — ожени се тайно за рускиня, за която никой от приятелите му не беше чувал. Името й беше Ирина Минченко и всички предполагаха, че е една от проститутките му, която някак си бе успяла да го подлъже да се ожени за нея.

Но всички грешаха. Прехвърлила трийсетте, аристократична и образована, Ирина беше от богато семейство. Но дори да беше бедна, бе прекалено красива и умна, за да е проститутка. От деня, когато се запознаха на купон в Раматуел, Дидие бе лудо влюбен в нея.

Той заведе новата си съпруга на меден месец в Таити, където отседнаха в уединена вила на брега. За първи път в живота си Дидие Анжу не искаше да бъде следен от медиите. Сподели с Люсиен, когото вече смяташе за близък приятел, че „Ирина е прекалено скъпоценна, за да я деля със света, а когато някой се зазяпа в нея, просто ми се иска да го убия. Направо съм луд по нея!“.

Е, колкото и да бе луд, вече е свършено, помисли си Люсиен, като се качи на задната тераса на вилата. Само две седмици след медения месец Дидие Анжу му се обади побеснял от ярост.

— Искам развод! — изкрещя той по телефона. — И искам да съсипя тази кучка! Няма да й дам и една шибана стотинка!

Това беше снощи. Дано Дидие да бе в по-добро настроение тази сутрин. Беше прекалено рано за крясъци.

За съжаление, когато Люсиен Дефорж влезе през френските прозорци във всекидневната, крясъците бяха оглушителни. Но не Дидие бе виновен за тях.

Самият Люсиен пищеше.

10.

Дани Макгуайър се вторачи продължително в Мат Дейли. Или по-точно, вторачи се в празното пространство. Обнадежденото симпатично лице на Мат просто случайно бе пред очите му.

Разбира се, Дани знаеше за убийството на Дидие Анжу. Като всички останали във Франция и той бе чул за него по телевизията и бе прочел новините във вестниците. Всички, от „Монд“ до „Фигаро“, бяха публикували истории за бурното романтично минало на Анжу и размишляваха усърдно кой ли съпруг рогоносец или излъган кредитор е поръчал убийството на дъртия мръсник. Но не бяха написали почти нищо за последната съпруга на звездата, с изключение на това, че е рускиня, завърнала се в родната си страна след убийството. Дани никога не бе чул абсолютно нищо за изнасилване и го сподели с Мат Дейли.

— Никога не е подадено официално оплакване — съгласи се Мат. — Но в блоговете се носят слухове, че госпожа Анжу била изнасилена от убиеца, а типът, който се озовал първи на местопрестъплението, намерил нея и съпруга й завързани един за друг. Проблемът е, че вдовицата отново не е наоколо, за да бъде разпитана. Изчезнала е.

— Все пак се е върнала у дома в Русия. Не е изчезнала като останалите.

Мат сви рамене.

— Така твърдят вестниците. Но кой знае каква е истината? Полицията там е толкова корумпирана, че в сравнение с нея кметството в Чикаго прилича на Корпуса на мира.

Дани се засмя. Но смехът му бе мрачен и изпълнен с лоши предчувствия. Ако убиецът на Андрю Джейкс наистина бе все още навън и повтаряше кошмарните си престъпления, тогава убийствата на още двама невинни мъже лежаха на съвестта на Дани Макгуайър. Ами вдовиците? Красивите млади жени, удобно изчезнали само седмици след убийствата? Ако и те бяха мъртви, значи по ръцете му имаше още повече кръв. Този тип, това животно сигурно ставаше по-самоуверено след всеки удар. Дани не можеше просто да седи спокойно и да не прави нищо, да го остави да нападне отново. От друга страна, това, което бе казал на Мат Дейли, бе вярно. Спираше го не само нежеланието да отваря стари рани и да разстройва Селин. Ако местната полиция не поискаше помощта на Интерпол, ръцете му официално бяха завързани.

— Не можем да сме сигурни, че е същият човек — каза той на Мат Дейли. — Не знам за сър Пиърс Хенли, но Дидие Анжу имаше доста врагове, които искаха смъртта му.

— Съгласен съм, че не можем да сме сигурни — развълнувано отвърна Мат. — Затова трябва да отворим случая. Или да започнем нов и да разгледаме трите убийства заедно. Има адски много неща, които не знаем. Но съм абсолютно убеден, че става дума за същия жесток откаченяк. Някак чувствам, че се приближаваме към него.

„Вече ме използва. Приема, че ще участвам“, помисли си Дани.

— Ще звънна в Скотланд Ярд и в местната френска полиция и ще видя какво мога да открия. Но не обещавам нищо.

Ако Мат бе разочарован, скри го доста добре.

— Разбирам — кимна той. — Знам, че вероятно ще ти прозвучи странно, като се има предвид, че баща ми е изоставил мен и сестра ми, но искам убиецът да получи справедливост. Реших, че ако разполагаш с тази информация, вероятно би могъл да помогнеш.

— Какво ще правиш сега? — попита Дани. — В Щатите ли се връщаш?

Мат го зяпна изумено.

— Да се върна в Щатите? Не, разбира се. Защо да го правя? Както вече ти казах, убеден съм, че убиецът е тук, във Франция. В шест часа довечера отлитам за Ница. Към десет трябва да пристигна в Сен Тропе.

— Внимавай — предупреди го Дани. — Ако мафията е замесена в убийството на Дидие Анжу, може да се изложиш на опасност.

— Не вярваш наистина, че е мафиотски удар, нали? Стига де. Това е просто ленива детективска работа, пътят на най-малкото съпротивление.

— Не знам — сви рамене Дани. — В този момент не знам нищо определено, нито пък ти, Дейли. Клюките не са достатъчни за отваряне на стар случай. А дори да си прав и трите убийства да са свързани…

— А те са. Сам виждаш, че са.

— Местната френска полиция не се отнася мило с аутсайдери, които се бъркат в следствията им. Особено ако са американци.

Мат вдигна ръце с невинно изражение.

— Не се тревожи за мен — ухили се той. — Ще ги очаровам.

По-късно следобед, в чакалнята на летището в Лион, Мат Дейли изпробва своя чар върху жена си.

— Ще остана още една седмица, скъпа, най-много десет дни. Ще ти донеса някои хубавини от „Шанел“. Какво ще кажеш?

— Не искам хубавини! — изрева Ракел. — Искам нашия дял от парите! Не осъзнаваш ли, че всеки ден, в който те няма, шибаните благотворителни организации харчат нашите пари? Не мога да се боря сама, Мат, и не мога да се боря без пари. Във вторник имаме среща с адвокатите в Бевърли Хилс. Очаквам да си там.

— Но, скъпа, убийството на Анжу…

— Няма да плати сметките ни — рязко го прекъсна Ракел. — Говоря сериозно, Мат. Или се прибери преди вторник, или изобщо не си прави труда да се прибираш.

В другия край на града, в дома си със Селин, Дани Макгуайър лежеше проснат на леглото, потънал в блаженство след секса.

— Как мина днес? — попита го жена му. — Срещата с американеца? Преследвачът ти? Какво искаше от теб?

— Хм? А, нищо — изсумтя Дани, като се протегна и погали гърдата й. — Той е някакъв тип от телевизията, който прави документален филм за полицията в Ел Ей. Не е важно.

За първи път Дани излъга жена си. Чувството за вина накара стомаха му да се свие.

През нощта, докато Селин Макгуайър спеше дълбоко, Дани лежеше буден и мислеше за прекрасното лице на Анджела Джейкс.

11.

Мат Дейли се загледа през прозореца на средновековния замък на Елен Марсо и изпита чувството, че е попаднал в приказка. И не само заради къщата. Целият град Из бе вълшебен. Абсурдно красиво градче, кацнало на горист хълм, на около трийсет километра от Монте Карло. Уолт Дисни не би могъл да нарисува мястото по-интересно, с неговите кулички и куполи, извити улички, застлани с павета, газови фенери и цветни лехи, и старинни интересни къщи. Великолепно е, помисли си Мат. Готов декор за „Красавицата и звярът“.

Преди двайсет години Елен Марсо щеше да подхожда идеално за ролята на Бел. Дори сега, макар и навършила петдесет, бившата съпруга на Дидие Анжу беше изключително привлекателна жена. Със слабото си тяло, фини черти и блестящи смарагдовозелени очи, Елен все още караше мъжете да се обръщат след нея. Разбира се, всички в Из бяха чували слуха, че Елен е деформирана „там долу“. Но това не й бе попречило да хване още двама съпрузи след Дидие, и двамата богати. Само мебелите в тази стая сигурно струваха шестцифрена сума.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна повече, господин Дейли — каза Елен на съвършен английски. — Но не поддържам връзка с Дидие от много години. Прочетох за смъртта му във вестника, също като всички други.

Мат въздъхна. За ярост на Ракел той бе в Южна Франция вече девет дни и страхотно се нуждаеше от следа. Каквато и да е.

Мат отпи от чая с лимон.

— В лоши отношения ли се разделихте?

— Дидие ме заряза, господин Дейли. Веднага щом изхарчи и последната ми стотинка.

— Разбирам. Значи се разделихте в лоши отношения.

Елен се усмихна.

— Разведохме се, господин Дейли. Мога да призная, че по онова време Дидие не беше от приятелите, на които изпращах коледни картички. Но не съм от хората, които имат зъб на някого в продължение на години. Мина доста време. Омъжих се отново. Съжалих, когато чух какво се е случило с Дидие. Никой не заслужава да загине по този начин.

Един поглед към лицето на Елен Марсо показа на Мат, че жената говореше искрено. Тя не бе желала смъртта на Дидие Анжу и очевидно нямаше нищо общо с убийството му. С останалите бивши съпруги историята бе същата. Мат бе открил всяка една от тях. Люсил Камю вече бе осемдесетгодишна старица и едва успяваше да си припомни собственото си име. Определено не би могла да планира убийството на човек, когото не бе виждала от десетки години. Паскал Анжу се бе омъжила за гръцки милиардер и бе прекалено богата, за да й пука за Дидие. Камил, четвъртата госпожа Анжу, все още живееше щастливо с Люк, сина на Дидие, във ферма в Пиренеите. Стори му се искрено разстроена, когато Мат й се обади да я разпитва за убийството на бившия й съпруг.

Самият Мат не вярваше много в теорията за освирепялата и готова на убийство бивша съпруга. Изглеждаше му също така неубедителна, както връзките с мафията, която ченгетата проучваха. Беше сигурен, че човекът, убил баща му и сър Пиърс Хенли, бе приключил живота и на Дидие Анжу. Но Дани Макгуайър беше прав. Нуждаеше се от нещо по-сериозно от догадки, за да изгради случай или дори да направи документален филм. Трябваше да проучи всяка подробност.

Разбира се, бившата съпруга на Анжу, с която наистина искаше да говори, бе неуловима. Полицията твърдеше, че Ирина Анжу се бе завърнала у дома в Русия, но никой не знаеше къде точно бе отишла, кое бе семейството й, нито каквото и да било друго за нея. Всички въпроси на Мат за Ирина бяха посрещнати с отегчени гримаси от страна на ченгетата в Сен Тропе и малкото местни жители, които някога я бяха срещали. Само един човек бе склонен да говори с него за Ирина Анжу. След като се сбогува с Елен, Мат тръгна да се види с него.

Разположено насред оживеното пристанище на Сен Тропе, кафене „Горила“ бе мястото, където да видиш някого и да те видят. Като отпива от сутрешното си кафе, докато суперлуксозните яхти отплаваха, и зяпа прочутите им собственици, които излизаха на палубата, издокарани в копринени ризи „Кавали“ и бикини „Ерес“, човек почти можеше да си представи, че е един от тях. Привилегирован. Златен. Недосегаем. И всичко това само срещу цената на едно кафе с мляко и един час, прекаран на неудобните ратанови столове, от които задната страна на бедрата ти заприличваше на решетка.

Люсиен Дефорж позна Мат Дейли веднага. Не защото се бяха виждали преди, а тъй като Мат притежаваше въодушевения, доверчив идиотски вид, типичен за не пътувалите американци. Колко е странно, че народ, мразен в много страни, има такава вяра в благосклонността на хората, помисли си Люсиен.

— Господин Дейли.

— Господин Дефорж. Благодаря ви, че се съгласихте да се видите с мен.

Люсиен Дефорж се бе чудил дали да приеме днешната среща. Нямаше нищо общо с полицията, откакто те пренебрегнаха информацията му, че Ирина Анжу е изнасилена. Тъпият детектив, който отговаряше за случая, му бе обяснил, че не могат да се занимават с повече от едно престъпление в дадения момент, и изобщо не си направи труда да вземе показанията му. Ако жената не бе съобщила за изнасилването, а тя очевидно не го бе направила, тогава то не съществуваше официално. По-малко работа, по-малко документация и всички бяха щастливи.

Всички, с изключение на Люсиен Дефорж, който все още имаше кошмари от видяното във вила „Рай“ в онази ужасна сутрин. Кръвта по стените, мокета и канапетата. Зловещите рани по врата и лицето на Дидие. Голата, обезобразена Ирина, завързана за трупа на съпруга си. Честно казано, той вече не искаше да говори по въпроса нито с упорития млад американец, нито с когото и да било друг. Но накрая любопитството му надделя. Мат Дейли твърдеше, че баща му бил убит по същия садистичен начин като Дидие. И в онзи случай имало изнасилване и Дейли изглеждаше убеден, че между двете убийства има връзка. Толкова убеден, че бе зарязал работата си и бе пропътувал половината свят, за да я открие.

— Не знам дали ще мога да ви помогна много — призна Люсиен.

— Е, със сигурност ще ми окажете повече помощ от ченгетата — отбеляза Мат. — Тези типове никак не се интересуват от работата си.

Лицето на Люсиен Дефорж помрачня.

— Те се провалиха в този случай. Убиецът изчезна, а те не знаят нищо. Ние французите не обичаме да ни напомнят за провалите ни. Особено американците. Как мога да ви помогна?

Мат извади химикалка и бележник. Като повечето писатели, той носеше химикалка и бележник навсякъде, в случай че види или чуе нещо смешно, което би могъл да използва в работата си. Разследването на убийство не приличаше на писането на комедии, но все пак изискваше безукорно внимание към подробностите.

— Искам да знам за Ирина.

— Какво точно? Казах на полицията, че тя бе изнасилена. Горкото момиче имаше синини по гърдите и бедрата си и белези от душене по врата си. Беше в истерия, когато я намерих. Но никой не се интересува от това.

— Аз се интересувам — опроверга го Мат. — Трябва да науча коя всъщност е била тя. Коя е в момента. Възнамерявали са да се разведат, нали?

Дефорж кимна.

— Отношенията им много лоши ли бяха?

— Предполагам, че да.

— Имам предвид, че никоя от бившите съпруги на Дидие не е искала смъртта му. А Ирина?

Люсиен Дефорж отпи от кафето си.

— Аз съм адвокат по разводите, господин Дейли. Опитът ми показва, че повечето жени желаят смъртта на мъжа си в даден момент. Но мога да ви кажа нещо, в което съм напълно убеден. Ирина Анжу няма нищо общо с убийството на съпруга си. Изнасилването… страданието й… — Адвокатът поклати глава, сякаш се опитваше да пропъди спомена. — Този човек, това животно, той не е нормален. Луд е. Абсолютно откачен.

Мат забеляза зачервеното лице на адвоката и го изчака да се успокои.

— Дидие искаше да се разведе. Затова отидох във вилата в онзи ден — да обсъдим развода. Беше ядосан на Ирина за нещо, но така и не научих за какво.

— Знаете ли нещо за произхода й?

Люсиен Дефорж поклати глава отрицателно.

— Не. Беше рускиня, нова в областта. Не я бях виждал до онзи ден. Бракът им изненада всички. Но чух, че имала собствено богатство. Не се нуждаела от парите на Дидие. За разлика от други хора. Дидие Анжу поддържаше връзки с доста съмнителни типове. Беше дори приятел с някои от старшите мафиоти в Марсилия.

— И аз чух същото.

— Тези типове не си поплюват. Ако Дидие е вбесил някого от тях с нещо, повече от способни са да го убият и да изнасилят жена му. Те са животни.

Красива тъмнокоса келнерка дойде да вземе поръчката на Мат и се усмихна кокетно на разваления му френски.

— Харесва ви — отбеляза Люсиен, когато момичето се отдалечи, полюлявайки бедра съблазнително.

— Наистина ли?

Мат се завъртя и се вторачи в младата жена, като мрачно опипа халката си.

— Защо не я поканите на среща?

— Не мога. Женен съм.

Това развесели страхотно французина.

— Е, и? — изсмя се той. — Аз съм диабетик, но все пак ям сладолед.

Чудесен лаф. В друг случай Мат веднага би си го записал. Но сега върна разговора към убийството.

— Какво мислите, че е станало с Ирина? Вдовиците в другите два случая са изчезнали скоро след нападенията и никога вече не са били видени.

Люсиен сви рамене.

— Не съм изненадан. Предполагам, че са искали да оставят кошмара зад себе си и да започнат живота си отново. Не можете да вините Ирина Анжу, че е напуснала Франция.

Мат се намръщи.

— Да, но вие можете да я вините. Можете да кажете, че е взела парите и е изчезнала.

Люсиен Дефорж го изгледа изненадано.

— О, не. Категорично не мога да я обвиня в това. Дидие не беше толкова богат, колкото хората си мислеха. След четири развода малко мъже са истински богати. Но преди Ирина да замине, тя опразни общата им сметка и дари всичко за благотворителност.

Мат настръхна.

— Сигурен ли сте в това?

— Абсолютно — увери го Люсиен. — Мисля, че организацията се наричаше „Лицето на света“. Оперират деца, родени с малформации. Помагат на децата.

12.

Дани Макгуайър забърза по пътеката за тичане с надеждата, че болката в краката щеше да го разсее. Не се получи.

В средата на Интерпол имаше идеално оборудван фитнес, но Дани предпочиташе да посещава „Спорт Витес“ на „Рю де ла Пе“. Отчасти защото имаше нужда да се отдалечи от останалите служители на Интерпол от време на време. Макар да обичаше работата си начело на ЕРИ, самата организация беше бюрократична и вглъбена в себе си. Но най-вече защото всички пътеки в клуба гледаха към гигантските прозорци и движението долу му напомняше за Ел Ей. Дани обичаше Франция, по-бавния ритъм на живот, историята, архитектурата, храната. Но понякога Съединените щати му липсваха силно, заедно с футбола в понеделник вечер и подлютените крилца. Срещата му с Мат Дейли го настрои адски носталгично.

Дани Макгуайър хареса Мат Дейли. Хареса откровеността му, чувството му за хумор, упоритостта му. Но му се искаше Мат никога да не го бе откривал.

От секундата, когато Мат влезе в кабинета му, Дани не бе мислил за нищо друго, освен за убийството на Джейкс и очевидно свързаните с него други два случая. След като Мат му звънна развълнуван от Сен Тропе и му съобщи, че Ирина Анжу също оставила парите на мъжа си на благотворителна организация за деца, той накрая реши да поговори с началниците си.

— Браковете на стари мъже с много млади жени, изнасилванията, зверските убийства, завързването на жертвите заедно говорят за един и същ метод на действие. А фактът, че трите вдовици са изчезнали и са дарили парите си на благотворителни организации за деца… ами просто трябва да проверим какво точно става, нали, господине?

Директор Анри Фремьо примигна равнодушно. Дебелото му лице бе абсолютно безизразно. В средата на шейсетте години, напълно плешив и с огромен корем, който можеше да изглежда разсмиващ на по-симпатичен мъж, Анри Фремьо бе всичко, което Дани мразеше в Интерпол: неотстъпчив, упорит и адски твърдоглав. Но пък бе учудващо интелигентен и решаваше проблемите с първокласна логика. Ала не за това се бе издигнал до върха в Интерпол. Беше го постигнал с кошмарно бюрократично придържане към правилата.

— Коя страна членка е изискала помощта ни? — попита той Дани. — Не си спомням да съм виждал подобна молба на бюрото си.

— Не, господине. Няма молби. Получих информацията от личен източник.

Директор Фремьо повдигна вежди.

— Личен източник?

— Да, господине.

— Господин Макгуайър, надали трябва да ви напомням, че Интерпол не е като останалите законови агенции. Целта ни е да действаме като връзка между полициите в страните членки и да им осигуряваме помощ в контактите и базите данни.

Дани въздъхна.

— Да, господине, чел съм ръководството. Но ако този убиец е навън, готов да нападне отново, тогава не е ли наш дълг да действаме?

— Не. Задълженията ни са ясни: да действаме като връзка между полициите в страните членки и да им осигуряваме помощ в контактите и базите данни, когато те изискат съдействието ни. Получили ли сме такава молба във връзка с тези престъпления?

Дани изпита чувството, че говори със стената.

Същата история се повтори и в Скотланд Ярд. Главен инспектор Уилард Дрю бе редови детектив, когато работеше по убийството на сър Хенли. Той отговори на телефонното обаждане на Дани с арктическа студенина.

Да, Трейси Хенли напуснала страната. Не, властите не знаеха къде се намира сега, но и не подозираха убийство. Не, никой не бе обвинен в убийството на сър Хенли, въпреки разпитите на над осемдесет възможни заподозрени. Не, главен инспектор Дрю изобщо нямаше желание да отвори случая отново, защото „някаква незначителна френска звезда бил убит от местните мафиоти“.

Дани разбираше враждебността на инспектор Дрю. Той самият се бе чувствал по същия начин, след като убиецът на Андрю Джейкс се отърва безнаказано. Провалът те измъчва като открита рана, в която е посипана сол.

Френската полиция се прояви още по-зле. Минаха дни, преди да отговорят на обаждането на Дани, а после се изсмяха на идеята му за връзка между убийствата. Обясниха му, че уликите на Мат Дейли били „косвени в най-добрия случай“. Никой не желаеше да се занимава със случая, да свали капака от ужасния съд, пълен с кървища и жестокости. Звукът от всеобщото измиване на ръце из целия свят бе оглушителен.

По гърба на Дани потече обилна пот, докато краката му се оттласкваха от движещата се гумена пътека. Тичаше упорито, но все пак не успя да прогони съмненията от душата си. Да, френските ченгета бяха мързеливи, а английските — готови да се отбраняват заради провала си. Но дали бяха и прави? Много неща в трите убийства не съвпадаха. Базата данни на Интерпол бе най-голямата и най-съвършената в света и в нея се съхраняваха отпечатъци и снимки, списъци на издирвани престъпници, резултати от ДНК проби и пътнически документи. Имаха над дванайсет милиона досиета. Но след изтощително проучване Дани не откри други престъпления, които да приличат на убийствата на Джейкс, Хенли и Анжу. Ако наистина убиецът бе същият, защо изчакваше толкова време между престъпленията? И защо избираше толкова отдалечени в географско отношение жертви? Почти всички серийни убийци, които Дани познаваше, си имаха област, където действаха, и се придържаха към нея. Професионалните убийци пътуваха много, но се съсредоточаваха върху мишените си, а не се мотаеха наоколо, за да изнасилват невинни свидетели.

Имаше и други разлики. Дидие Анжу и Андрю Джейкс бяха зверски наръгани с нож. Но пък сър Пиърс Хенли бе загинал от куршум в мозъка. От домовете на Хенли и Джейкс бяха откраднати бижута, но не и от вилата на Дидие Анжу, въпреки че той имаше сериозна колекция в шкафа в спалнята. Ами кражбата на миниатюрите от дома на Джейкс? Редки викториански миниатюри? Къде в мотива се вписваха пък те?

Изтощен, Дани намали скоростта, тръгна бавно и зачака сърцето му да се успокои. Мат Дейли бе на път обратно към Ел Ей. По някое време следващата седмица Дани трябваше да му звънне и да го уведоми за „напредъка“ по случая. Ама че шега. Не разполагаше с нищо, освен с числото три.

Три жертви. Андрю Джейкс, сър Пиърс Хенли, Дидие Анжу.

Три страни.

Три изчезнали съпруги. Анджела Джейкс, Трейси Хенли, Ирина Анжу.

Три.

Едва ли бе случаят на века.

Дани инстинктивно усещаше, че ключът към разрешаването на загадката бе в изнасилването на младите съпруги. Някъде зад тези престъпления се криеше женомразец. Жестоко, сексуално мотивирано чудовище.

Той се замисли за собствената си съпруга и го заля вълна от отвращение и погнуса, примесени със страх. Ако някога й се случеше нещо, не знаеше какво щеше да прави. За милионен път се зачуди за съдбата на Анджела Джейкс и останалите жени, Трейси и Ирина. Дали бяха невредими и си живееха спокойно някъде, както ченгетата в Ел Ей, Лондон и Сен Тропе искаха да вярват? Или и те бяха мъртви и трите им обезобразени трупа гниеха в необозначени гробове, безмълвни жертви на този безмилостен и коварен убиец?

Мат Дейли отби на частния път към къщата си, нервен като тийнейджър на първа среща. Нямаше го от почти три седмици, най-дългия период на раздяла с Ракел, откакто се ожениха. Въпреки гнева й, предизвикан от отказа му да се върне у дома за срещата с адвокатите преди седмица, Мат с изненада откри, че тя му липсваше. Ракел не му бе звъннала нито веднъж след последния им разговор и упорито отказваше да отговори на обажданията и имейлите му. Раздялата обаче му бе вдъхнала решителност да оправи брачните им отношения.

„Пренебрегвах я. Нищо чудно, че си губи времето в преследване на въображаемо буре със злато в кабинета на адвоката си. И защо да не го прави, след като аз съм в службата по цял ден или летя по света в напразни опити да разреша убийствата?“ — кореше се сам.

Помисли си, че ако бе разрешил случая с помощта на Дани Макгуайър и бе успял да намери убиеца и да го закара в съда, Ракел отново щеше да се гордее с него. Тогава можеше да напише сценарий, да го продаде на престижно студио и да изкара многото пари, за които Ракел мечтаеше. Беше чудесна фантазия, но междувременно щеше да му се наложи да прекарва повече време с жена си. И щеше да го направи. Вече си бе у дома и смяташе да оправи отношенията им.

Къщата бе тъмна, но Мат пропъди разочарованието си.

Още е рано. Тя скоро ще се прибере у дома.

Е, поне щеше да има достатъчно време да се изкъпе и преоблече след дългия полет. Седалките във втора класа на „Ер Франс“ очевидно бяха проектирани от джудже, страдащо от сколиоза, и Мат бе измъчван от остра болка в кръста.

Спалнята горе изглеждаше безукорно чиста и спретната, доказателство за дългите му седмици отсъствие. Мат метна куфара си на бледорозовата кувертюра и започна да се съблича. Едва тогава видя облегнатия на лампата плик. Името му бе написано отпред с решителния почерк на Ракел.

Стомахът на Мат се сви.

„Спри да мислиш за най-лошото — каза си. — Може да е картичка за добре дошъл.“

Но още докато отваряше плика, знаеше, че вътре няма да намери картичка.

Събуди го тропането. Беше оглушително. Лежеше на пода, а малка локвичка слюнка се бе събрала на пухкавия мокет пред лицето му. Първата му мисъл бе, че някой се опитва да разруши къщата му. Втората бе, че пожелаваше късмет на този някой.

Ракел се развеждаше с него. Беше я пропъдил и тя никога вече нямаше да се върне. В този момент малко неща му се струваха по-съблазнителни от това да бъде смазан до смърт от рушащата се къща, която навремето бе щастлив дом.

Бам! Бам! Бам!

Не, не беше стоманена топка за рушене. Юмрук. По вратата. Гневен юмрук.

— Отвори, Мат! Знам, че си вътре.

Гласът беше познат, но Мат не можа да определи на кого принадлежеше. Но пък след двете бутилки вино, придружени от остатъците в бутилка водка, Мат едва успяваше да управлява собствените си крака. Той колебливо вдигна глава от пода и се изправи на колене. Спалнята се завъртя около него и той повърна.

Бам! Бам! Бам!

— Идвам! Господи!

Мат се запрепъва надолу, стиснал парапета като паралитик. Всяка стъпка беше мъчение, но просто трябваше да спре шума. Той отвори предната врата.

— А! Ти си вдигала шума.

Клеър Майкълс сбърчи нос, когато вонята на алкохол я удари в лицето. Брат й изглеждаше остарял с десет години.

— Ракел ме напусна — съобщи й той.

— Знам — небрежно отвърна Клеър. — Отби се у нас, за да остави купчина неплатени сметки за теб, „в случай, че някога благоволиш да се завърнеш у дома“, както се изрази тя.

— Какво ще правя? — безнадеждно изхлипа Мат. — Обичам я, Клеър. Не мога да живея без нея.

— Глупости — изсумтя сестра му, бутна го и влезе в коридора. — Иди да се изкъпеш, а аз ще ти приготвя закуска. Можеш да ми разкажеш за Франция. А, Мат… Изпий кофа вода за уста, докато си в банята. Вониш като нещо, което е умряло преди две седмици.

Закуската на Клеър беше великолепна. Пресни палачинки с боровинки, орехи и кленов сироп, пушена сьомга и огромна кана силно колумбийско кафе. Мат се почувства почти човек.

— Тя вече е подала молба за развод, което сигурно е олимпийски рекорд по бързина — мрачно сподели той с Клеър. — Иска половината от всичко.

— С изключение на сметките.

— С изключение на сметките. Които аз изобщо не мога да платя. Когато срежат кредитните ми карти, ще й изпратя половинките — ухили се той. — Какво, по дяволите, ще правя?

Клеър започна да разчиства масата.

— Винаги можеш да се опиташ да поработиш. Нали разбираш, да си потърсиш работа? Става дума за нещо, като да ходиш в офис и да вършиш разни неща за другите хора, а те да ти плащат. Адски е модерно напоследък.

— Ха-ха — изсумтя Мат. — Имам си работа. Правя филми.

— Така ли? — саркастично повдигна вежди Клеър. — Разбирам, Ингмар Бергман. И как върви великата история? Франция оказа ли се онова, за което мечтаеше?

— Беше страхотно.

Очите на Мат се озариха за първи път тази сутрин. Той разказа на сестра си за срещата си с Дани Макгуайър и неочакваното развитие в случая с Дидие Анжу, как Ирина бе оставила всичките пари на мъжа на организация за детска благотворителност, точно както бяха постъпили и другите вдовици.

— Знам, че убиецът е същият, който е заклал баща ни. И съм почти сигурен, че и Макгуайър го знае, макар да не е склонен да обещава много.

Клеър се намръщи.

— Андрю Джейкс не беше нашият баща. Татко си беше нашият баща. Джейкс просто е бил донор на сперма.

Мат се стресна от гнева й.

— Добре. Може и така да е. Но не е заслужавал някакъв психопат да му отреже главата и да се измъкне безнаказано.

— Може пък и да го е заслужавал — възрази Клеър докато зареждаше миялната. — Може да е бил гадно копеле. Може всичките убити да са били такива — добави тя и се обърна с лице към брат си. — Вече изгуби жена си, Мат. Мама ти е ядосана. Аз също. Разорен си. Не е ли време да се откажеш от това тичане за зелен хайвер и да си оправиш живота? Ако три полиции и Интерпол са се провалили в разкриването на тези убийства, какво те кара да мислиш, че ти ще се справиш?

— По-умен съм от тях — ухили се Мат и си спечели враждебен поглед от сестра си.

Знаеше, че Клеър е права. Трябваше да си намери добре платена работа, и то скоро, ако искаше да оцелее след развода и да запази покрива над главата си. Това нямаше да му попречи да работи и над документалния си филм и да поддържа връзка с Дани Макгуайър. Просто не можеше да позволи на неразрешените убийства да го поглъщат както досега.

Телефонът звънна. И двамата се вторачиха в него, като мислеха едно и също: Ракел.

— Запази спокойствие — предупреди го Клеър. — Не й крещи. И не плачи.

Мат вдигна слушалката с разтреперана ръка.

— Ало?

Гласът на Дани Макгуайър звучеше далечен и слаб, но вълнението му бе повече от очевидно.

— Стана още едно убийство. Снощи, в Хонконг.

— Нашият човек ли е?

— Същият метод на действие — отговори Дани. — Изнасилване, завързани заедно жертви. Убитият е възрастен мъж на име Майлс Баринг.

Мат замълча за миг. Нужни му бяха няколко секунди, за да осмисли новината. Убиецът не само беше някъде навън, но и ставаше все по-дързък и активен. От последното му престъпление бе изминала едва година, а сега той нападаше отново, макар и в другия край на света. Сякаш знаеше, че го наблюдава човек, който е сглобил парченцата от мозайката. След десет дълги години той сега играе пред публика, помисли си Мат. Играе за мен.

— Къде е вдовицата?

Въодушевлението в гласа на Дани Макгуайър не можеше да се сбърка.

— Това е най-добрата част. Хонконгската полиция я пази. Звъннах на човека, който отговаря за случая, и му съобщих какво е станало с останалите съпруги. Лиза Баринг няма да изчезне никъде.

Мат затвори със замаян поглед.

— Кой беше? — попита Клеър. — Предполагам, че не е била Ракел, нали?

— А? Не — разсеяно отговори Мат. — Трябва да си събера багажа.

— Да си събереш багажа? — изумено се вторачи в него Клеър. — Матю! Не чу ли и дума от това, което ти казах?

Мат се приближи до сестра си и я целуна по бузата.

— Чух. И съм съгласен с всичко. Ти си абсолютно права и обещавам да си потърся работа веднага щом се върна от Азия. Междувременно, как си с времето? Можеш ли да ме закараш до летището?