Ангел на мрака

32.

Година по-късно…

Съдия Федерико Муньос от върховния съд на област Ел Ей си падаше по нашумелите дела за убийства, които се появяваха по първите страници на вестниците. Преди две години в същата тази зала — номер 306 на третия етаж на съда в Бевърли Хилс — съдебните заседатели бяха признали за виновна обичана актриса, убила жестокия си любовник след години, през които той я бе тормозил безмилостно. Съдия Муньос осъди актрисата на смърт за възмущение на почитателите й, семейството и много журналисти от националните медии. Малко след това съдията получи първата от смъртните заплахи, които му изпращаха редовно до края на живота му.

Той изпита страхотно удоволствие.

Смъртоносните заплахи му предоставиха възможност да изиска телохранители, които да го придружават до службата и дома му. Всеки ден пристигаше във величествената сграда на съда, украсена с бели колони, на улица „Бъртън“ №9355, заобиколен от въоръжени телохранители, които го караха да се чувства адски важен. Постоянният интерес на медиите към живота му също го въодушевяваше. Пред хората той, разбира се, се отнасяше презрително към тези неща и се правеше на обиден на „Ел Ей Таймс“, задето го бяха нарекли „Съдия Дред“13. Тайно обаче се наслаждаваше на цялото това внимание. Съдия Федерико Муньос бе прочут в Ел Ей. А сега, благодарение на делото „Азраел“, щеше да стане известен по целия свят.

Делото продължаваше вече две седмици. Обвинението имаше нужда от доста време, за да представи случая си, тъй като разполагаше с планина от доказателства. Съдията не можеше и да мечтае за по-сензационно дело. Четирима богати мъже бяха убити жестоко при сходни обстоятелства, макар и в различни държави. Обвиняемите, женена двойка на около четиридесет години, и двамата благословени с красотата на филмови звезди, бяха заловени точно когато се опитваха да извършат петото си престъпление. Всички възрастни жертви бяха подмамени да се оженят за обвиняемата, известна в медиите като Ангела на смъртта. Но пък същата тази жена се бе подложила на кошмарни, садистични изнасилвания при всяко убийство, извършени от обвиняемия. При това се бе подложила доброволно, ако можеше да се вярва на прокуратурата.

Нито един от двамата обвиняеми не отричаше убийствата, но всеки твърдеше, че е бил принуден от другия да участва в тях. Като се прибавеше и робинхудовският мотив — всичките пари на жертвите бяха дарени на благотворителни организации за деца — и таблоидите, също като съдията, не можеха и да мечтаят за повече.

Но получиха повече. Сдобиха се с обвиняема, която бе приемала различна самоличност всеки път, когато бе подлъгвала нова жертва в брачното легло, и очевидно бе претърпяла многобройни пластични операции, за да променя вида си през последните десетина години, но си оставаше зашеметяващо красива. Седнала кротко, докато прокуратурата представяше доказателствата си, тя се разплакваше от време на време, когато показваха на съдебните заседатели снимките на обезобразените трупове на съпрузите й и нейните собствени рани, и изглеждаше чиста и невинна като новородено бебе и красива като ангел. Пресата не можеше да й се насити.

В другия край на масата седеше другият обвиняем, Франки Мансини. Двамата се запознали в сиропиталище в Ню Йорк, когато били тийнейджъри. Мансини не притежаваше излъчването на жена си, аурата на невинност и доброта, която струеше от нея като светлина въпреки ужасните престъпления, в които бе участвала. Но все пак той беше изключително привлекателен мъж с тъмната си коса, силна челюст и царствени арогантни черти. Мансини бил прострелян, докато се съпротивлявал на арестуващите го полицаи в Индия, и все още му бе трудно да става и сяда. Мръщеше се от неудобство всеки път, когато му се налагаше да се размърда. Но докато си почиваше, тънките му устни бяха изкривени в презрителна усмивка, сякаш цялата правосъдна система на САЩ бе създадена единствено за негово развлечение. Нито той, нито жена му се бяха съпротивлявали на екстрадирането им в Съединените щати, въпреки факта, че във Франция или Англия, където също можеха да бъдат съдени, нямаше смъртна присъда. Тук, в Калифорния, животът и на двамата обвиняеми бе застрашен от най-тежкото наказание, особено като се имаха предвид враждебно настроените съдебни заседатели и най-суровият съдия в Ел Ей. Но Франки Мансини очевидно гледаше на днешното дело като на театър, мелодрама, в която съдбата бе решила да му отреди място на първия ред.

Това може би имаше нещо общо с прокурора Уилям Бойс. Висок, ъгловат мъж в началото на петдесетте, с късо подстригана посивяла коса и страст към евтини тъмносиви костюми, Бойс, известен с премерените си и сдържани речи, бе пълна противоположност на прочутия адвокат, когото човек очакваше да види в толкова важно дело. Бойс беше пословичната „сигурна карта“, компетентен, професионален и обикновен до такава степен, та хората често твърдяха, че единственото забележително нещо у него е колко незабележителен е всъщност. Защо прокуратурата бе избрала Бойс да ръководи подобно дело, бе загадка, също като убийствата. Вероятно шефовете бяха решили, че с такива доказателства и една маймуна би могла да осъди убийците на смърт. А Уилям Бойс бе най-близкото до маймуна, което бяха успели да намерят.

Във всеки случай страхотно постижение бе да отегчиш съдебните заседатели в толкова сензационно дело, но през последните две седмици Уилям Бойс успя, докато рецитираше фактите по четирите убийства с монотонен глас, който едва не приспа залата. В продължение на цял един ден той обясняваше сложното международно споразумение, чрез което британските, френските и хонконгските власти се бяха уговорили делото и по четирите случая да се проведе в Калифорния. Свидетелите му пооживиха малко положението. Особено испанската слугиня на Андрю Джейкс, която плака през цялото време, докато описваше подробно зловещата картина в дома на богаташа в нощта на убийството. Но като цяло, съдия Муньос разбираше защо прокуратурата си бе спечелила презрението на Франки Мансини. Също като всеки друг в зала 306, и като хората, които следяха делото по света, съдията очакваше с нетърпение да чуе речта на адвокатите на защитата. Днес този момент най-после настъпи. Тъй като всеки от двамата обвиняеми твърдеше, че е бил принуден от другия да участва в престъпленията, те си бяха наели различни адвокати. Този на Франки, Авин Дюбре, беше нисък дебелак с коса като на луд учен и стърчаща от панталона му риза. Дюбре пристигна в залата, изпускайки купчината документи, които държеше под мишница, с вид на объркан дядо, загубил се на път към библиотеката. В действителност, както съдия Муньос знаеше добре, мозъкът на адвоката бе толкова остър, а паметта му толкова изумителна, че изобщо не се нуждаеше от никакви бележки. Но ролята на смотан дъртак бе предизвиквала симпатиите на съдебните заседатели в продължение на повече от двайсет години и той не възнамеряваше да се откаже от нея сега. С клиент така студен и отблъскващ като Франки Мансини, Алвин Дюбре трябваше да предизвика адски нежни чувства у днешната тълпа.

В това отношение адвокатката на Ангела на смъртта имаше по-лесна задача. Елън Уотс беше млада и сравнително неопитна. Това бе едва второто й дело за убийство. Но тя вече си бе изградила репутация на умна и талантлива юристка, манипулираше доказателствата с артистичността и сръчността на грънчар, оформящ буца глина. С русата си коса и нежни черти, Елън Уотс обичайно бе смятана за красавица. Но седнала до клиентката си, тя бледнееше като светкавица на фотоапарат, насочена към слънцето.

— Всички да станат.

През последните две седмици съдия Федерико Муньос бе забранил на медиите достъп до съдебната зала. Не искаше да се представя като копнеещ за внимание, а и Уилям Бойс бе толкова отегчителен, че сигурно щеше да приспи зрителите. Днес обаче Муньос позволи на подбрана група от новинарите да се настини в галерията. Камерите им, както и очите на останалите хора в залата, се местеха между обвиняемите и тримата мъже, седнали един до друг на първия ред. Всички те бяха известни на цяла Америка.

Дани Макгуайър, бившият детектив от Ел Ей, а сега началник в Интерпол, прекарал две трети от кариерата си в преследване на убийците Азраел и помогнал за осъществяването на индийската операция, довела до залавянето им.

Дейвид Айшаг, красивият индийски милиардер, определен за поредната жертва на Азраел и измъкнат от челюстите на смъртта от Макгуайър и хората му.

И накрая на реда, в инвалидна количка, трагичната фигура на Мат Дейли.

Дейли беше писател, син на първата жертва на Азраел, Андрю Джейкс, и бивш информатор на Интерпол. Той също бе присъствал в нощта на ареста и бе извадил късмет да оцелее от куршума на Мансини, попаднал в гръбнака му. Въпреки ужасните си премеждия Мат Дейли отказа да свидетелства срещу обвиняемата, жената, която още наричаше „Лиза“. Слухът твърдеше, че нещастникът бил полудял от любов по нея. Наблюдавайки го сега, вторачен в нея с тъжни очи, измършавяла версия на предишната си жизнерадостна личност, не бе трудно да повярваш в това.

— Госпожице Уотс — поде съдия Федерико Муньос и замълча за миг, за да даде възможност на всички очи и камери да се съсредоточат върху него, — разбирам, че сте готова да откриете случая за защитата.

— Точно така, Ваша Чест.

Елън Уотс и Алвин Дюбре се бяха споразумели тя да говори първа. Планът бе първо да очернят взаимно клиентите си, за да могат после да се захванат с общите си интереси: слабостта и несъвпаденията в изложението на прокуратурата, мъките и тормоза, претърпени от обвиняемите като деца. Ако можеха да посеят достатъчно съмнения в умовете на съдебните заседатели по въпроса кой кого бе покварил и да обрисуват обвиняемите като психически разстроени, имаха шанс да ги предпазят от смърт чрез инжекция. Това бе най-доброто, на което можеха да се надяват.

Елън Уотс се приближи до съдебните заседатели и погледна всеки от тях в очите.

— През последните две седмици — започна тя — прокуратурата ви представи някои ужасяващи доказателства. Господин Бойс красноречиво ви запозна с фактите по четири жестоки убийства. Използвам думата „факти“, защото в този случай наистина има ужасяващи факти, които нито аз, нито клиентката ми се опитваме да отречем. Андрю Джейкс, сър Пиърс Хенли, Дидие Анжу и Майлс Баринг са изгубили живота си при жестоки, кървави, кошмарни обстоятелства. Някои от тези мъже имат близки и приятели тук, в съдебната зала. Те също изслушаха доказателствата на господин Бойс и знам, че всеки от нас е изпълнен със съчувствие към тях.

Елън Уотс се завъртя за ефект и кимна почтително на две от бившите съпруги на Дидие Анжу, които бяха пристигнали за делото, както и на изкривената от старост, но изискана фигура на осемдесетгодишния брат на сър Пиърс Хенли, Максимилиян. Зад него две жени в края на петдесетте, бивши приятелки на Майлс Баринг, които бяха поддържали връзка с него и след женитбата му, се вторачиха с неприязън в адвокатката, но нейното изражение не се промени.

— Не съм тук, за да споря върху фактите, дами и господа. Би било глупаво да правя това, да не споменаваме и че би било неуважение към жертвите и семействата им.

— Точно така! — извика една от бившите приятелки на Майлс Баринг, с което си спечели мръсен поглед от съдия Федерико Муньос и одобрение от всички останали.

— Работата ми е да се придържам към фактите. Да сложа край на слуховете за клиентката ми и да ви представя истината. Истината за това какво е извършила тя и какво не е. Истината за връзката й с другия обвиняем, Франки Мансини. И истината за това коя е тя всъщност.

Елън Уотс се доближи до масата на защитата, подканвайки съдебните заседатели да я проследят с поглед и да видят жената, чийто живот държаха в ръцете си.

— Тя е наричана Ангел на смъртта. Принцеса. Вещица. Чудовище. Никой от тези епитети не е верен. Името й е София Баста. Тя е човешко същество, жена от плът и кръв, чийто живот е дълга поредица от тормоз и страдания — каза адвокатката и си пое дъх. — Възнамерявам да покажа, че госпожица Баста е била жертва в тези престъпления, също като мъжете, изгубили живота си.

Повечето от съдебните заседатели се намръщиха с неодобрение. Викове „Позор!“ се чуха из залата и подтикнаха съдия Муньос да разпореди тишина.

Елън Уотс продължи:

— Истината може да не е приятна, дами и господа. И може да не е онова, което искате да чуете. Но разкриването на истината е задачата ми в съдебната зала и в предстоящите дни ще ви я покажа в цялата й грозота.

Развълнувана и изпълнена със страст, адвокатката се завъртя и посочи обвинително Франки Мансини.

— Този човек, а не клиентката ми, е ръководил, планирал и извършил убийствата. Знаел е, че София е уязвима, психически нестабилна и самотна, затова Франки Мансини я е манипулирал, превърнал я в оръжие, което да използва, за да постигне извратените си цели. Да обвините София Баста в убийство, е също така нелогично, както да обвините ножа, пистолета или въжето. И днес ви моля да чуете истината. Да приемете истината. Нищо няма да върне Андрю Джейкс, Пиърс Хенли, Дидие Анжу и Майлс Баринг. Но истината може да им позволи най-после да почиват в мир.

Елън Уотс седна. В залата се възцари пълна тишина. Някои от съдебните заседатели очевидно не одобряваха думите й. Други изглеждаха объркани от тях. Но за разлика от Уилям Бойс Елън Уотс се върна на мястото убедена, че е приковала вниманието на всички в залата.

Съдия Федерико Муньос се обърна към другия адвокат на защитата.

— Господин Дюбре, ако желаете да се обърнете към съда…

Алвин Дюбре се надигна, прокашля се и се замъкна бавно до същото място пред съдебните заседатели, където бе стояла Елън Уотс. Тази сутрин той изглеждаше още по-смотан от обикновено. Посивялата му коса стърчеше дивашки от едната страна на главата му, а полукръглите му очила бяха изкривени настрани. След като промърмори „Много добре, Ваша Чест“, той се обърна към съдебните заседатели.

— Дами и господа, ще бъда кратък. Възхищавам се на уважението на госпожица Уотс към истината. И го подкрепям с цяло сърце. За съжаление на госпожица Уотс обаче, истината няма да реабилитира клиентката й. София Баста е циничен манипулатор. Тя, а не господин Мансини, е подмамила четирима невинни мъже и ги е отвела до смъртта им. Да не забравяме, че това са били преуспяващи и интелигентни светски хора. Ако госпожица Баста е успяла да измами тези хора, а също и старши полицейски служители по целия свят, и дори едно от „децата“ на жертвите си — той погледна към съсипаната фигура на Мат Дейли, отпуснат в инвалидната си количка на първия ред, — колко лесно й е било да контролира клиента ми, клинично освидетелстван шизофреник с множество емоционални и психични проблеми. Истината, дами и господа, е, че госпожица Баста е хладнокръвният убиец тук, а не господин Мансини. Благодаря ви.

Алвин Дюбре се завлече обратно до стола си. Дани Макгуайър се загледа в него. Беше забелязал, че по време на речта си Алвин Дюбре не бе погледнал клиента си нито веднъж, нито бе подканил съдебните заседатели да го направят.

„Вероятно защото типът изглежда адски зъл, а тя прилича на изгубено в гората агънце“ — помисли той.

Припомни си София и Франки от предишните им превъплъщения като Анджела Джейкс и Лайл Реналто. Днес, докато ги наблюдаваше в съда, впечатлението му бе, че и двамата са същите като тогава. Тя все още изглеждаше невинна и нежна. Той все още излъчваше арогантност и коварство. Алвин Дюбре уцели истината много точно в едно отношение. София Баста го беше „подмамила“. Всъщност думата „подмамила“ едва-едва обрисуваше онова, което бе направила. В ролята на Анджела Джейкс тя бе омагьосала бившия детектив. И в известно отношение все още го омагьосваше.

Съдия Муньос обяви двайсет минути почивка, преди адвокатите на защитата да започнат да призовават свидетелите си. Навън в коридора Дани Макгуайър се приближи до Мат Дейли.

— Добре ли си?

Дани все още се чувстваше виновен за подозрението си, че Мат Дейли е убиецът в онази съдбовна нощ в Мумбай. Докато го гледаше сега, слаб и съсипан, не само физически, но и емоционално, мисълта, че той би могъл да убие жертвите, изглеждаше абсурдна. Мат Дейли не можеше да нарани и муха. Единствената утеха на Дани бе, че самият Мат нямаше представа за подозренията му. След арестите по случая двамата отново се сприятелиха. Дани и Селин дори отседнаха при сестра му Клеър и мъжа й Дъг, когато отидоха на почивка в Ел Ей. Семействата Макгуайър и Дейли определено се бяха сближили.

— Добре съм, но се тревожа за нея.

— За кого?

— За Лиза, разбира се.

Дори сега, цяла година след събитията в Индия, Мат Дейли все още говореше за София Баста като за „Лиза“ и очевидно още я обичаше. Колкото до делото, Мат Дейли бе изцяло на страната на Елън Уотс. Мансини беше лошият, а „Лиза“ — обърканата му, манипулирана жертва.

— Дюбре е гадно копеле. Ще й нанесе повече вреда от оня смотаняк Бойс. Как може да стои там и да дрънка тези гадости?

— Върши си работата — меко отбеляза Дани. — Никой от нас още не знае истината. И няма да я узнаем, преди да чуем показанията на свидетелите.

Мат го изгледа объркано.

— Аз знам истината — простичко каза той, после се завъртя и се отдалечи.

33.

Дейвид Айшаг погледна нетърпеливо часовника си „Ришар Мил“, който струваше половин милион долара. Засега делото бе истинско мъчение. Седнал само на няколко метра от жената, за която навремето бе вярвал, че ще е до него завинаги, той не само трябваше да изслуша смазващите доказателства срещу нея, но и да обясни на съда как самият той е бил подмамен да се ожени и да промени завещанието си в полза на смъртоносната изкусителка.

И през цялото време Сара Джейн, както Дейвид още мислеше за нея, не го погледна нито веднъж. Не се опита да му се обясни нито с поглед, нито с жест. Но сега най-после Дейвид Айшаг щеше да я чуе да говори. Срамуваше се да го признае, но все още копнееше тя да отвори уста и да докаже невинността си. Да пропъди кошмарите и да се върне у дома при него. Разбира се, той бе наясно, че това е абсолютна лудост. Само тънка граница го делеше от горкия Мат Дейли, а това бе граница, която Дейвид не възнамеряваше да прекоси. Но въпреки всичко перспективата Елън Уотс да призове София Баста като първата си свидетелка го накара да изтръпне от нетърпение.

— Защитата призовава Роуз Дарси.

Разочарованието на Дейвид Айшаг отекна в раздразненото мърморене в зала 306. Зрителите бяха чакали седмици да чуят красивата жена на един от столовете на обвиняемите да заговори за тежките си престъпления. Вместо нея изгърбена, крехка старица се настани на свидетелската скамейка, подкрепяна от съдебния пристав. Роуз Дарси се подпираше на дървен бастун, висок почти колкото нея, но въпреки възрастта и грохналостта си, тя излъчваше решителност. Бялата й коса бе стегната спретнато в кокче, а сините й очи проблясваха оживено върху съсипаното й, набръчкано лице.

Съдебната зала нямаше да е напълно разочарована обаче. За първи път от началото на делото София Баста изглеждаше обзета от силни емоции. Тя изхлипа и стисна ръба на масата.

— Госпожо Дарси, можете ли да потвърдите името си за съда?

— Роуз Франсис Дарси — ясно произнесе старата жена. — И съм госпожица. Никога не се омъжих.

— Съжалявам, госпожице Дарси. Познавате ли някого от обвиняемите по делото?

— Да. Младата дама.

Старицата погледна обвиняемата и очите й се напълниха със сълзи.

— Разбирам — кимна Елън Уотс. — И кога се запознахте със София Баста?

— Никога не съм се запознавала със София Баста.

Съдебните заседатели си размениха объркани погледи. За момент Елън Уотс изглеждаше не по-малко озадачена. Ама че късмет щеше да е да се окаже, че първата й свидетелка си е загубила акъла.

— Госпожице Дарси, току-що казахте на съда, че познавате обвиняемата. А сега твърдите, че никога не сте се запознавали с нея?

— Не — рязко възрази старицата. — Не съм казвала подобно нещо. Познавам нея — тя посочи към обвиняемата — от деня, в който се роди. Казах, че никога не съм познавала София Баста.

— Но, госпожице Дарси…

— Това не е София Баста — най-после изгуби търпение Роуз Дарси. — София Баста не съществува.

На съдия Муньос бе нужна цяла минута, за да въведе ред в залата. След като ахканията замряха, старата жена продължи:

— Истинското й име е Софи. Софи Смит. Не знам откъде идва тази глупост — Баста, но това не е името, с което беше родена.

— Казахте, че познавате София… Софи, откакто се е родила. Познавахте ли майка й?

— Не, госпожо. Аз съм служителка на социалната служба. Майка й я изостави след раждането в клиника в Харлем. Случайно работех в клиниката онази нощ, затова я видях малко след като се роди. Дребно бебенце, но борец още тогава. Прекара първите три седмици от живота си в прочистване от хероин. Майката явно се бе дрогирала по време на бременността. Детето извади късмет, че оцеля. Служителите в клиниката кръстиха малкото момиченце Софи.

Роуз Дарси се завъртя и погледна обвиняемата.

— Тя винаги ще си остане Софи за мен.

— Какъв контакт имахте със Софи след онази нощ?

Старицата се усмихна тъжно.

— Не толкова често, колкото ми се искаше, макар че вероятно съм я виждала по-често през детските й години, отколкото който и да било друг. Беше сладко момиченце, обичливо и чувствително. Но имаше проблеми още от самото начало.

— Психологически проблеми?

Уилям Бойс скочи на крака.

— Възражение. Подвеждане на свидетелката.

— Възражението се подкрепя. Внимавайте, госпожице Уотс.

— Да, Ваша Чест. Госпожице Дарси, в какво отношение обвиняемата е имала проблеми според вас?

— Психиатрите й могат да ви дадат клинично обяснение. Но според моите наблюдения тя беше свита и затворена, не умееше да се сприятелява и бе склонна да фантазира и да се самозаблуждава. Службата за деца бе наясно с проблемите й. Софи бе непрестанно местена от едно сиропиталище в друго.

— Защо?

Госпожица Дарси се обърна към обвиняемата и каза нежно:

— Защото никой не можеше да се справи с нея. Никой не я разбираше.

— Но вие я разбирахте?

— Не бих твърдяла това. След като навърши тринайсет, тя заяви пред колегите, че вече не искала да ме вижда, и изгубихме връзка. Никога не разбрах защо.

София Баста вече плачеше открито, а всички телевизионни камери бяха насочени към красивото й, обляно в сълзи лице.

— Сигурно ви е било трудно — отбеляза Елън Уотс.

— Да, беше — простичко потвърди Роуз Дарси. — Обичах я.

Следващата свидетелка на Елън Уотс, Джанет Хупър, бе работила в „Буковете“, сиропиталището, където Софи бе живяла в края на тийнейджърските си години. Дебела жена с прегърбени рамене и огромни торбички под очите, които говореха за постоянна депресия, Джанет Хупър определено не изпитваше обичта на Роуз Дарси към обвиняемата.

— Беше много трудна. Груба. Затворена. Отнасяше се презрително към мен и колегите.

— Не е ли било типично за възрастта й?

— Не. — Джанет Хупър поклати глава. — Беше нещо повече. Търгуваше с външния си вид по забележително студен, циничен начин. Досието й от предишния дом сочеше същото. След като навлезе в пубертета, момчетата вечно се въртяха около нея, както можете да си представите. Тя не ги обезкуражаваше, а се наслаждаваше на вниманието им.

Елън Уотс се намръщи.

— Развратна ли беше?

— Много.

Алвин Дюбре примигна с помътените си старчески очи към Елън Уотс, сякаш искаше да я попита какво, по дяволите, правеше. Призоваването на свидетели, които обрисуваха клиентката й като пресметлива курва, трудно щеше да спечели съчувствието на съдебните заседатели. Пък и очернянето на Софи бе негова работа.

Но Елън Уотс продължи спокойно:

— Разбирам. И колко дълго продължи това поведение?

— Мисля, че докато навърши шестнайсет. Когато се сближи с Франки.

Джанет Хупър се извърна към Франки Мансини, който срещна погледа й с обичайното си презрение.

— Франки Мансини ли промени Софи Смит към по-добро?

Алвин Дюбре не можеше да повярва на ушите си. Елън Уотс му вършеше работата.

— Франки Мансини промени Софи Смит напълно. Тя стана нов човек, след като се запозна с него. Попадна напълно под контрола му.

Първите предупредителни сигнали иззвънтяха в мозъка на Дюбре.

— Под контрола му?

Джанет Хупър кимна.

— Да. Също като чудовището на Франкенщайн.

Мили боже!

— Тя боготвореше земята, по която Франки стъпваше. И правеше всичко, което й каже.

Елън Уотс се усмихна доволно на Алвин Дюбре.

— Можете ли да ни дадете примери, госпожо Хупър?

— Ами, първо, тя си промени името. Франки всъщност започна дивотията със София Баста. Убеди я, че била мароканска принцеса, абе някаква подобна глупост. А, да, и че имала близначка, с която били разделени при раждането. Създаде й минало и нова самоличност. Мисля, че беше прочел историята в някакъв роман. Както и да е, Софи започна да се държи, сякаш всичко това бе истина. Откачи напълно.

— Моля последното твърдение да се заличи от записа — обади се Уилям Бойс. — Свидетелката не е експерт и не е квалифицирана да коментира психическото здраве на обвиняемата.

— Подкрепя се — каза съдия Муньос, надувайки се за пред камерите и приглаждайки прясно боядисаната си черна коса. — Накъде клоните, госпожице Уотс?

— Ваша Чест, отношенията на клиентката ми с господин Мансини са ключови за делото. Възнамерявам да покажа, че господин Мансини цинично и пресметливо е подготвял клиентката ми от ранна възраст да изпълнява безпрекословно нарежданията му. Тя е била жертва на господин Мансини, също като убитите от него мъже. Да не забравяме, че при всяко от бруталните убийства клиентката ми е била изнасилвана жестоко от господин Мансини.

— Възражение! — изкрещя Алвин Дюбре. — Тя се е възбуждала от убийствата! Сексът е бил по взаимно съгласие.

— С такива рани? — бързо реагира Елън Уотс. — Във всички полицейски протоколи пише, че става дума за особено жестоко изнасилване.

Телевизионните екипи се въодушевиха. Сблъсъкът между адвокатите на защитата бе златна мина. След двете седмици, прекарани в слушане на монотонните речи на Уилям Бойс, съдия Федерико Муньос най-после бе получил сензационното дело, което заслужаваше, гарнирано с балкон, пълен с телевизионни екипи и репортери. Утре името му щеше да е прочуто.

— Ще го допусна — благо каза той, — но се надявам да призовете и експерти психиатри, госпожице Уотс. Съдебните заседатели не се интересуват от мненията на аматьори.

Елън Уотс кимна, освободи Джанет Хупър и призова следващия си свидетел.

— Защитата призовава доктор Джордж Петридис.

Хубав мъж около петдесетте, издокаран в костюм с жилетка и старинен сребърен джобен часовник, доктор Петридис бе шеф на психиатрията в болница „Мас Дженерал“ в Бостън. Той излъчваше авторитет и Алвин Дюбре и Уилям Бойс забелязаха разтревожено как думите му приковаха вниманието на съдебните заседатели. Дори Франки Мансини изглеждаше заинтригуван от това, което прочутият лекар говореше. По време на показанията му всички в залата замълчаха и затаиха дъх.

— Доктор Петридис, каква е връзката ви с обвиняемите по делото? — попита Елън Уотс.

— Лекувах и двамата в края на осемдесетте години, когато бяха тийнейджъри. По онова време работех като психолог в нюйоркската служба за деца. Пациентите ми бяха непълнолетни.

— Преди убийствата да станат известни, спомняхте ли си за точно тези пациенти? Двайсет години са дълго време. Сигурно сте лекували стотици деца оттогава.

Докторът се усмихна.

— Хиляди. Но тези двамата си ги спомням. Разбира се, аз винаги водя подробни бележки, така че успях да сравня спомените си с онова, което съм записвал тогава.

— И какво си спомняте за обвиняемите?

— Спомням си изключителна зависимост и симбиоза. Тя беше мило дете с много проблеми. Очевидно психически. Предписах й риспердал още при първия сеанс, но тя се съпротивляваше на идеята за лекарства. Момчето не я одобряваше.

— Каква форма вземаха психозите й?

— Фантазираше. Нямаше ясна самоличност, поне не такава, която да е свързана с действителността. Подозирах, че майка й е вземала дрога по време на бременността. Беше като празна черупка, очакваща да бъде запълнена с нечие друго съзнание. Всъщност може да се каже, че момчето я създаде.

На първия ред в зала 306 Дани Макгуайър потръпна. „Нямам живот.“

— Смяната на името вероятно е най-ясната демонстрация за състоянието й. София беше името на нейното екзотично, мароканско алтер его. Налудничава преструвка, заимствана от любовен роман, който някоя от медицинските сестри й дала преди време. Франки осъзна страстта й към историята и потребността й да има минало и самоличност. И той взе тези две неща, смеси ги и се възползва от тях.

— Седемнайсетгодишно момче наистина ли е способно на подобна сложна манипулация? — попита Елън Уотс.

— Обикновено не. Но в този случай, абсолютно да. Той беше много интелигентен, изкусен манипулатор, уникално приспособим и способен човек. Всъщност беше забележителен.

Доктор Петридис погледна Франки Мансини така, както зоолог би погледнал особено интересен екземпляр от необичаен вид.

— По ваше мнение Франсис Мансини беше ли психопат?

— Не, не беше.

— Предписахте ли му някакви лекарства по времето, когато го лекувахте?

Лекарят поклати глава отрицателно.

— Няма хапче, което би могло да излекува проблемите на Франки. Опитахме терапия с разговори, но той я отхвърли. Знаеше какво прави и със Софи, и с всичко друго. И нямаше интерес да се променя.

— Поправете ме, ако греша, доктор Петридис. Но вие твърдите, че Франсис Мансини е „лош“, а не „луд“, нали? Че е извършил всички тези престъпления с умисъл и съзнание, знаейки, че са нередни и ужасни?

Доктор Петридис се намръщи.

— „Лош“ и „ужасен“ са морални термини. Аз съм психиатър, а не съдия. Мога да ви кажа само, че Франки не беше луд. Също като повечето от нас и като Софи, той беше продукт на детството си.

— Той говореше ли за детството си?

— О, да — отговори Петридис. — Говореше.

През следващите петнайсет минути доктор Джордж Петридис разказа ужасната история на детството на Франки Мансини. Докато говореше, поне две от съдебните заседателки се разплакаха. На първия ред триото Мат Дейли, Дани Макгуайър и Дейвид Айшаг слушаше напрегнато. Дани Макгуайър изпита чувството, че най-после са му дали отговорите на сложна кръстословица, която не е успявал да реши в продължение на години. С всяка дума убийствата „Азраел“ получаваха логично, макар и извратено обяснение.

— Франсис Лайл Мансини винаги е бил красиво дете — обясни доктор Петридис. — Дори като малък имал същата тъмна коса, сини очи, мургава кожа и спортно тяло, които виждате днес в съдебната зала. Същото лице и тяло, които го правели фатално привлекателен мъж. Но хубостта на Франки била и неговото проклятие.

— Как така?

Лекарят се поколеба, преди да отговори. Обясни как първите осем години от живота на Франки били щастливи. Но един ден, няколко седмици преди деветия му рожден ден, баща му, флотски офицер, прочут с егоизма, женкарството, хубостта и апетита си към риск, очевидно наследени от сина, изоставил майка му Лусия и трите им деца, отплавал за Филипините и там си създал нов дом с много по-млада жена. Любимата майка на Франки била съсипана от това предателство и никога не си възвърнала самочувствието, нито се усмихнала отново. Франки описвал по време на сеансите с лекаря какво изпитвал, докато наблюдавал рухването й.

— Лусия Мансини се омъжила за много по-възрастен мъж — продължи Петридис. — Името му било Тони Реналто. Според Франки тя се надявала, че Реналто ще осигури на семейството си финансова обезпеченост и стабилност.

— И той направил ли го?

— Да, но на ужасна цена.

Доктор Петридис разказа как доведеният баща не само обиждал Лусия, но и редовно малтретирал физически и сексуално Франки. Когато момчето се оплакало на майка си, тя не му повярвала. Сексуалният тормоз спрял едва когато на четиринайсетгодишна възраст Франки пребил Реналто до смърт с настолна лампа.

— По време на терапията той ми разказа как избягал от местопрестъплението и никога вече не видял семейството си. Живял по улиците цяла година, преди полицията да го прибере и изпрати в „Буковете“. И там се запознал със Софи.

— Докладвахте ли за това престъпление, убийството на доведения му баща, на властите? — попита Елън Уотс.

— Разбира се.

— И какво стана?

— Нищо. Полицията проведе разпит. Франки отрече. Случаят бил приключен две години по-рано. Според протокола Реналто станал жертва на грабеж.

Също като Андрю Джейкс, помисли си Дани.

— Никой не искаше да си прави труда да открива случая отново. Реналто не липсваше на никого, а с изключение на оттеглените показания на Франки, нямаше никакви доказателства.

До масата на защитата Франки Мансини се облегна назад в стола си и се усмихна като човек, който тъкмо е научил, че инвестициите му са се удвоили.

— На този етап Франки спря ли да ви се доверява? — попита Елън Уотс. — След като узна, че сте го предали на полицията?

— Всъщност, не. Продължи терапията. Просто внимаваше никога да не записвам нищо.

Из залата се понесе възбудено мърморене. Лесно бе да се впечатлиш от Мансини, да се поддадеш на хубостта и чара му. Позиращ усмихнато до масата на защитата, той изглеждаше напълно отделен от зловещите престъпления, които бяха докарали него и София Баста в съда.

— Франки обичаше да говори — продължи доктор Петридис. — Това бе едно от нещата, които го свързваха със Софи и мен. Бяхме запленени слушатели. Разбира се, тогава той вече бе на седемнайсет години и сериозно разстроен. Беше хомосексуалист, но либидото му бе слабо.

Лекарят пусна тази бомба небрежно, сякаш описваше вкуса на Франки към ризи или любимия му бейзболен отбор. Ченето на председателя на съдебните заседатели буквално увисна. Елън Уотс обаче бе готова за думите на психиатъра.

— Това е много важно, доктор Петридис — сериозно каза тя. — Както знаете, доказателствата сочат сексуална активност и на четирите местопрестъпления. Насилствена сексуална активност. Шансовете откритата сперма да не принадлежи на Франки Мансини са два милиона към едно.

Петридис кимна.

— Това отговаря на моето становище. Във всекидневния му живот либидото на Франки бе потиснато. Това, което го възбужда, не са мъже или жени, а контрол. Контрол и върху двата пола. Франки изпитва дива омраза към мъже, които са изоставили жените и семействата си, както е направил баща му. Също и към стари богати мъже, като доведения му баща, на които гледа като на мъчители. Предполагам, че това са били мотивиращите фактори зад насилието и секса в тези убийства.

— Благодаря ви — кимна Елън Уотс и се усмихна на Алвин Дюбре. — Нямам повече въпроси.

За изненада на всички в залата и най-вече на съдия Федерико Муньос, Уилям Бойс скочи на крака. Досега не бе пожелал да проведе кръстосан разпит на свидетелите и явно смяташе, че случаят му е железен и не се нуждае от помощ. Но показанията на доктор Петридис бяха толкова убедителни, че прокурорът внезапно изпита нуждата да парира ударите му.

— Доктор Петридис, споменахте, че по време на терапията господин Мансини е проявявал силна омраза към по-стари мъже.

— Точно така.

— Но все пак не изрекохте думата „патологична“. Не беше ли патологична омраза?

— В обикновен разговор можете да я наречете така. Но клинически — не.

— Разбирам. Също така описахте госпожица Баста като „празна черупка“, в която Мансини можел да налива своите мнения и идеи.

— Точно така.

— Но когато госпожица Баста е действала, подтикната от омраза, казвате, че става дума за патология.

— Да, но това е различно.

— Как е различно, докторе?

— В нейния случай има прехвърляне. Тя е действала като друг човек, заради друг човек.

— А той не е ли правел същото? Не е ли разигравал фантазиите си на разстроено и тормозено малко момченце? Не е ли прехвърлял омразата си към Тони Реналто и собствения му баща върху жертвите, които изби?

— Дааа — проточи доктор Петридис неловко. — Прехвърлял е. Но в клиничен смисъл това не е достатъчно, за да го оневини въз основа на психични проблеми. Той е знаел какво прави.

— Съгласен съм. Знаел е, че убитите мъже не са баща му или доведеният му баща.

— Разбира се.

— София Баста също го е знаела.

— Да, тя би осъзнала това. Но…

— Нямам повече въпроси.

Дейвид Айшаг не заспа тази нощ, а само се въртя в огромното легло в апартамента си в „Бевърли Уилшър“. Мат Дейли също не успя да заспи в стаята за гости на първия етаж на къщата на сестра си, която Клеър бе превърнала в удобна за инвалид спалня. Дани Макгуайър, отседнал в самотна мотелска стая на няколко километра от съда, сподели съдбата им.

Елън Уотс свърши чудесна работа, обрисувайки клиентката си като жертва. Въпреки опитите на прокурора да подкопае показанията на доктор Петридис София все още бе психично разстроеното момиченце, въвлечено в мрежа от омраза, фантазия и насилие от жестокия Мансини. Но утрешните доказателства щяха да решат съдбата на жената, която всеки мъж наричаше с различно име и искаше да спаси от екзекуция. Дълбоко в себе си, те всичките искаха да я спасят.

Утре тази жена най-после щеше да проговори. Щеше да отговори на най-важния за Дейвид Айшаг, Мат Дейли и Дани Макгуайър въпрос:

Коя си ти?

34.

Телевизионните екипи се бяха строили по протежение на улица „Бъртън“ сякаш се канеха да заснемат кралска сватба. Днес беше денят, в който Ангелът на смъртта щеше да даде показания по убийствата, и вълнението и очакването във въздуха бяха едва ли не осезаеми. Хората бяха в настроение за представление и се усмихваха и шегуваха един с друг. После се развикаха жизнерадостно, когато бронираният кадилак на съдия Муньос профуча покрай тях. Виковете прераснаха в диви крясъци, когато затворническите ванове с Баста и Мансини минаха през бариерата и се спуснаха в подземния гараж.

— Всичко това е игра за тях, нали?

Мат Дейли гледаше отчаяно през прозореца на полицейската кола. Той и Дани Макгуайър пристигаха заедно в съда всяка сутрин. Патрулната кола бе проява на любезност от страна на приятел на Дани от дните му в отдел „Убийства“.

— Не осъзнават ли, че човешки живот е заложен на карта? Не им ли пука?

Дани искаше да отговори, че вероятно им пука повече за четирите живота, които вече бяха отнети по жесток начин, отколкото за съдбата на двама доказани убийци, но си замълча. Днес щеше да е трудно за всички тях, но за Мат щеше да е най-тежко. Ако София-Лиза — изглеждаше виновна на свидетелската скамейка, смъртната й присъда бе сигурна. Никой, дори Мат Дейли, нямаше да може да я спаси.

В зала 306 те се настаниха на обичайните си места, без дори да усетят любопитните погледи на зяпачите от галерията. Дейвид Айшаг вече бе седнал на мястото си. Трудно бе за индиец да изглежда блед, но тази сутрин Дейвид го бе постигнал. Седнал с изправен гръб, безукорно облечен както винаги в костюм на Освалд Боатенг14 и копринена вратовръзка „Гучи“, горкият човек изглеждаше готов самият той да бъде разстрелян.

— Добре ли сте? — попита го Дани Макгуайър.

Айшаг кимна кратко. Нямаше време за повече любезности. Надут като дребен испански паун, съдия Федерико Муньос влезе в залата, въодушевен от славата и тръпката, която изпитваше винаги, когато всички в залата се надигаха на крака, за да потвърдят важността на пристигането му. В действителност никой не се интересуваше от съдия Дред тази сутрин, нито от речта на Елън Уотс. Зрителите проявиха известен интерес, когато Алвин Дюбре заяви спокойно, че клиентът му Франки Мансини решил да не дава показания, ясен знак, че адвокатът щеше да се стреми към смекчена поради невменяемост присъда. Но дори правните машинации на екипа на Мансини не успяха да приковат вниманието на любопитните. Едва когато призоваха София Баста и слабата, елегантна фигура на жената бе придружена до свидетелската скамейка, съдебната зала се оживи.

— Моля, кажете пълното си име за съда.

— София Мириам Баста Мансини.

Гласът й не беше силен, нито накъсан, а дълбок и мелодичен, излъчващ мир и спокойствие. Дейвид Айшаг, Дани Макгуайър и Мат Дейли помнеха този глас отлично и всеки от тях усети как сърцето му се свива, когато го чу.

Елън Уотс започна нежно:

— Госпожице Баста, бихте ли ни описали как се запознахте с господин Мансини и какви бяха отношенията ви с него?

— Бях на четиринайсет години. Живеех в сиропиталище в Куинс, Ню Йорк, а Франки бе прехвърлен там от друг дом.

— И двамата станахте приятели?

— Да. Повече от приятели. Обичах го.

Всички в съда завъртяха глави към Мансини, за да видят реакцията му, но лицето му си остана безизразно както винаги.

София продължи:

— В началото той беше различен. Беше невероятно красив, умен и чаровен. А и се държеше с мен различно.

— В какъв смисъл?

— Говореше с мен. Слушаше ме. И ме уважаваше. Никога не се опита да ме докосне.

— Имате предвид сексуално?

София кимна.

— Другите момчета и мъжете от персонала… всички те ме насилваха за секс.

Мат Дейли прехапа долната си устна толкова силно, че тя прокърви.

— Но не и Франки. Той беше различен и ги държеше далеч от мен.

Елън Уотс замълча за миг, за да остави думите на София да впечатлят слушателите, особено съдебните заседателки.

— Казвате, че сте била тормозена сексуално, докато сте живяла в сиропиталището? — попита тя накрая.

София кимна и сведе глава.

— Не знаех какво точно е сексуален тормоз по онова време. Мислех, че просто така става. Но Франки ме накара да видя всичко по различен начин. Казваше ми, че съм красива и специална. Имах книга за една принцеса от Мароко и я четяхме заедно. Той по някакъв начин открил, че принцесата била моя баба. Знаел някои неща за миналото ми, например какво е станало с майка ми и сестра ми. Нали разбирате, имах близначка, но бяхме разделени.

Докато говореше за миналото, нещо странно се случи с лицето на София. Очите й добиха леко оцъклен вид, сякаш бе под хипноза.

— Другите не вярваха, че произхождам от важно семейство. Завиждаха. Но Франки разбираше. Знаеше. Обичаше ме.

— София, сега разбирате, че това не е истина, нали? — каза нежно Елън Уотс. — Историята за принцесата не е вашата история. А писмото от адвоката за вас и близначката ви Ела е нещо, което вие и Франки сте измислили, нали?

За момент по лицето на София се изписа паника. После, като човек, който се събужда от дълбок транс, тя промълви тихо:

— Да, сега го знам. Не беше истинско.

— Но навремето сте вярвали, че е истина. И тогава сте променили името си на София Баста, нали? Баста е било името на мароканското семейство от книгата.

— Казаха ми това по-късно. Да, така мисля.

София изглеждаше толкова объркана и окаяна, че Мат Дейли не можеше да го понесе. Дори за Дани Макгуайър бе трудно да повярва, че подобно психическо объркване може да е само театър.

— И след като станахте София, как се развиха отношенията ви с Франки? Кога връзката ви стана физическа?

— Чак след като се оженихме. Но дори и тогава… ние рядко… той всъщност не искаше.

— Не искаше да прави секс с вас?

— Не.

— Подозирахте ли, че може да е хомосексуалист?

— Не. Никога. Той ме обичаше и беше страстен в други отношения. Трябва да разберете… аз… аз нямах живот, а Франки ми даде живот. Спаси ме. Не задавах въпроси. Радвах се.

— Значи се оженихте и отидохте в Калифорния.

— Да. Франки беше гениален. Можеше да отиде навсякъде, да прави всичко. Но му предложиха работа в адвокатска кантора в Калифорния и затова се преместихме там. Имахме нов живот, затова той ни даде нови имена. Той стана Лайл, а аз бях Анджела. Бяхме много щастливи… отначало.

— И като Анджела се запознахте с Андрю Джейкс?

София закърши ръце.

— Да. Анджела се запозна с Андрю. Лайл го уреди.

Тя заговори толкова естествено в трето лице, че отначало хората почти не забелязаха. Но когато дълбините на шизофренията й зейнаха, из залата се понесоха ахкания.

— Горката Анджела. Тя не искаше да се омъжва за него. Не искаше той да се доближава до нея. Беше толкова… стар — потръпна София. — Гадеше й се всеки път, когато я докоснеше.

— Тя? — Елън Уотс зададе въпроса, който бе на устата на всички в залата. — Нямате ли предвид себе си, София?

— Не! Това беше Анджела. Разказвам ви за Анджела, нали? Моля ви, не ме обърквайте. Толкова ми е трудно да си спомня — изстена тя и притисна ръце към слепоочията си. — Анджела не искаше да се омъжи за Андрю Джейкс. Тя беше чудесно момиче. Но Франки я накара. Той каза, че Андрю Джейкс трябвало да бъде наказан за извършеното от него, а Анджела била създадена, за да го накаже. Нямаше изход.

— И какво лошо бе извършил Андрю Джейкс? — попита Елън Уотс. — Защо трябваше да бъде наказан?

— Андрю… лош…? Не и за Анджела. Всъщност беше много мил. Нежен. Накрая тя го обичаше. Но той бе извършил същото като останалите, нали разбирате? Изоставил семейството си. Децата си… затова трябваше да умре.

Дани Макгуайър видя как търсеният отговор проблесна пред очите му.

Наистина ли е било толкова просто през цялото време? Връзката между жертвите на Азраел? Всички те бяха зарязали децата си по начина, по който бащата на Франки Мансини бе зарязал него.

— Затова те всички трябваше да умрат. Андрю, Пиърс, Дидие и Майлс. Заради децата. Децата трябваше да бъдат отмъстени.

В залата можеше да се чуе падането на карфица, когато Елън Уотс зададе следващия въпрос.

— Кой уби Андрю Джейкс, София? Анджела или Франки? Или го направиха заедно?

София отговори без колебание.

— Франки — каза тя и се разплака.

— Това е лъжа! — скочи на крака Мансини. — Пълни глупости. Шибан театър. Тя избра Джейкс за първата жертва. Тя го избра, а не аз!

Съдия Муньос затропа с чукчето си и съдебните пристави бързо хванаха Мансини и го върнаха на мястото му.

София все още говореше без да спре, сякаш изпаднала в транс.

— Той преряза гърлото на Андрю. Беше ужасно! Навсякъде имаше кръв… никога не бях виждала толкова много кръв. После изнасили горката Анджела… тя го молеше да спре, но той не спря да я наранява. След това… завърза ги един за друг и си тръгна.

— И къде бяхте вие, когато стана това, София? — попита Елън Уотс. — Помните ли?

— Разбира се. — София изглеждаше изненадана от въпроса. — Бях там както винаги. Наблюдавах.

Елън Уотс разпитва клиентката си още час преди съдия Муньос да даде двучасова почивка. Официално тя бе предназначена да даде възможност на другите адвокати да подготвят кръстосания си разпит. Всъщност дългата почивка щеше да даде възможност на медиите да коментират зрелищното изпълнение на София Баста и да превърнат делото в основната новина по телевизията.

Вторият час от показанията на София продължи по същия драматичен начин. Имаше моменти на яснота, когато тя осъзнаваше идеално коя е, къде се намира и защо отговаря на въпроси. През тези периоди изглеждаше спокойна, интелигентна и изпълнена с угризения заради ролята си в убийствата. Но когато я караха да се върне към въпросната нощ, неизбежно преминаваше в трето лице. Говореше за Анджела, Трейси, Ирина, Лиза и Сара Джейн като за истински жени, които бе познавала, и отделяше преживяванията им от собствените си. В разстроения й мозък любовта на Трейси към Пиърс и обичта на Лиза към Майлс Баринг не бяха театър. Любовта и мъката, изпитвани от съпругите, бяха истински емоции. За всяко убийство посланието бе едно и също: Франки бе организирал и извършил убийствата, подтикван от желанието си за отмъщение. И той бе „създал“ различните жени, за да му помогнат. А после ги наранявал, докато горката София наблюдавала.

Сега въпросът беше дали очевидната й лудост е театър, както Франки Мансини гръмогласно настояваше, пиеса, поставена с цел да го изпрати на смърт, а тя да изживее остатъка от дните си в някое уютно психиатрично отделение. Или пък казваше истината?

Изваден от обичайната си апатия от омагьосващия ефект, който показанията на Баста имаха върху съдебните заседатели, особено върху жените, Уилям Бойс откри сесията след почивката агресивно.

— Госпожице Баста, когато приемахте различна самоличност, с цел да се омъжите и убиете беззащитни старци…

— Възражение! — извика Елън Уотс.

— Въз основа на какво, Ваша Чест? Тя призна това под клетва.

— Ще допусна въпроса. Можете да довършите, господин Бойс.

— Когато приемахте тези самоличности, това е изисквало сериозна подготовка, нали?

— Не разбирам.

— О, мисля, че разбирате. Преди всяко престъпление е трябвало да промените вида си и да създадете и изучите произхода на новата си самоличност. Налагало се е да упражнявате акценти, да си намерите работа, да си създадете приятели. Да установите база, от която да уредите среща с мишената си, а после да започнете да съблазнявате бъдещата си жертва.

Елън Уотс отново скочи.

— Има ли въпрос тук?

— Да, има. Колко дълго ви отнемаше това? Да се превърнете в Анджела Джейкс или в Трейси, или в някоя от останалите?

София го погледна смутено.

— Различно. Понякога месеци. Понякога години.

— Значи прекарвахте месеци и дори години в подготовка за следващото си убийство?

— Не беше така.

— Така ли? А как беше?

— Франки ме отвеждаше някъде за известно време след… — Гласът й замря.

— След убийствата?

Тя кимна.

— Трябваше да отидем на гости на сестра ми. Щяхме да я намерим заедно. Но после отивахме някъде другаде. Новите имена трябваше да са ново начало. Не бяха част от никакъв план.

— Разбира се, че са били част от плана, госпожице Баста! Знаехте ли или не, когато се запознахте със сър Пиърс Хенли, че възнамерявате да се омъжите за него?

— Трейси се омъжи за него.

— Вие сте били Трейси, госпожице Баста. Трейси знаеше ли, че истинският й съпруг, Франсис Мансини, възнамерява да убие сър Пиърс?

— Аз… аз не знам.

София се огледа паникьосано като лисица, заобиколена от свирепи хрътки. Мат Дейли побесня. Прииска му се да извика: „Оставете я на мира! Престанете да я тормозите!“.

— Знаете, госпожице Баста. Знаете много добре. Трейси е помогнала на Мансини да влезе в къщата на площад „Честър“. Тя е обезвредила алармата, нали?

— Да — едва прошепна София. — Но не разбирате. Тя нямаше избор. Трябваше да го направи. Франки…

— Да, да, знаем. Франки я е накарал да го направи. Госпожице Баста, истината е, че вие доброволно сте участвали в убийствата, нали?

— Не.

— Вие и Мансини сте ги планирали заедно, месеци и дори години занапред.

— Казах ви, не беше така.

— Кое беше по-възбуждащо за вас, госпожице Баста? Фантазията с изнасилването? Или да гледате как невинни мъже, вкарани в капана от вас, биват убивани жестоко?

— Възражение!

— Отхвърля се. — Съдия Муньос започваше да се кефи. От дълго време чакаше прокурорът да накара кучката да се гърчи и не възнамеряваше да я улесни сега. — Отговорете на въпроса, госпожице Баста.

За първи път, съвсем неочаквано, София Баста се разгневи.

— Не бях възбудена, господин Бойс! — изкрещя тя. — Бях изнасилена и пребита. Бях принудена. Той ми каза, че ако не изпълня заповедите му, ще причини същото и на сестра ми. Ще я изнасили, измъчва и убие. Ако мислите, че това ми е доставяло удоволствие, вие сте лудият, а не аз.

Елън Уотс отпусна глава в ръцете си.

Уилям Бойс си позволи лека усмивка.

— Чувствам се длъжен да ви напомня, госпожице Баста, че нямате сестра. Но ви благодаря за употребата на местоимението „аз“. Нямам повече въпроси.

Всички смятаха, че кръстосаният разпит на Уилям Бойс бе съсипал защитата на София Баста. „Ел Ей Таймс“ изложи мнението най-добре: „Никога в историята на наказателното правосъдие една-единствена дума, по-точно кратко местоимение, не е имало подобен ефект върху дело“. С гневното си избухване София бе превърнала всички съмнения и благосклонности, грижливо култивирани от адвокатката й в продължение на дни, в сурова категоричност: обърканата самоличност на Ангела на смъртта бе само театър. И ако тя бе фалшива, можеше ли изобщо да става дума за защита поради невменяемост?

Елън Уотс направи всичко възможно да ограничи щетите, като призовава настоящия психиатър на София, назначен от ръководството на затвора, да оцени психическото й състояние. Доктор Луси Пенино беше силна свидетелка и показанията й бяха недвусмислени: Баста несъмнено страдаше от параноидна шизофрения. Като при повечето шизофреници състоянието й беше циклично — идваше и си отиваше. В дните на делото психичното й равновесие бе по-добро, отколкото по време на убийствата, когато не е вземала лекарствата, които пиеше сега.

— Лице с нейното заболяване е силно податливо на влиянието на други хора — и добро, и лошо. Матю Дейли например, изглежда, е имал положителен ефект върху София, когато се е запознала с него като Лиза Баринг. По време на сеансите ни госпожица Баста описа връзката им като истинска любов. Ако се беше запознала с господин Дейли преди първото убийство, а не чак след четвъртото, според моето професионално мнение убийствата „Азраел“ нямаше да бъдат извършени.

Беше чудесно изказване, още по-затрогващо от вида на бедния Мат Дейли, който открито плачеше в инвалидната си количка на първия ред. Но един поглед към каменните лица на съдебните заседатели показваше, че показанията на доктор Пенино бяха дошли прекалено късно.

Неизбежно, резюмето на съдия Муньос бе черно-бяло и безстрастно.

— Въпросът пред вас днес — каза той на съдебните заседатели — е, не дали Франсис Мансини или София Баста са имали нещастно детство. Не е нужно да се питате дали някой от обвиняемите има или е имал психични проблеми. Не е нужно да разбирате мотивите им, отношенията им или извратените им умове. Единственият въпрос е: нарочно ли са убили тези мъже? Ако вярвате, че е така, трябва да ги осъдите. Вече знаем, че заедно Франсис Мансини и София Баста са извършили тези ужасни престъпления и са били заловени, когато са се опитвали да извършат още едно. Не допускайте грешка. Ако те не бяха заловени, господин Айшаг нямаше да е жив днес. И въпреки неговите пламенни молби за милост към госпожица Баста, истината е, че господин Дейли също е имал късмет да избяга жив от ноктите й. Ако не бяха заловени благодарение на твърдата решителност и упоритост на заместник-директор Дани Макгуайър, убийствата щяха да продължат, може би още десетина години. Още невинни мъже щяха да загубят живота си при кошмарни обстоятелства, предадени и заклани от жената, която са обичали и в чиято любов са вярвали. Съдът не чу убедително изразяване на съжаление или угризение от никого от обвиняемите. Бяха казани много неща за психичното им състояние, особено на госпожица Баста. Поради това съм длъжен да ви напомня, че според закона няма разлика дали тя е вярвала, че е друг човек, по времето, когато е извършвала престъпленията. Единственото, което има значение, е дали е възнамерявала да убива. Същото се отнася и за господин Мансини. Ако вярвате, че е имало умисъл, трябва да ги осъдите. Сега можете да се оттеглите, за да вземете решение. Всички да станат.

След като обвиняемите бяха отведени, зрителите започнаха да се разпръсват. Дани Макгуайър се обърна към Дейвид Айшаг и Мат Дейли:

— Мога ли да заведа и двама ви на обяд?

Айшаг изглеждаше изморен и отпаднал, но горкият Мат бе мъртвешки блед и трепереше.

— Трябва да изчезнем от Бевърли Хилс, преди репортерите да се нахвърлят върху нас.

— Благодаря, но не мога — отговори Дейвид, като събра бележките си и ги прибра в куфарчето. — Довечера ще летя за Индия.

Мат го изгледа учудено.

— Преди да обявят присъдата?

— Налага ми се. Съдебните заседатели може да спорят с дни, а аз имам бизнес, за който да се грижа.

— Наистина ли мислиш, че ще спорят с дни? — обнадеждено попита Мат. — Мислиш ли, че са толкова несигурни?

— Мисля, че са абсолютно сигурни — отговори Дейвид. — Просто трябва да прегледат отново всички доказателства и показания. А само за дрънканиците на Бойс ще им е нужна цяла седмица.

Айшаг раздруса ръката на Макгуайър, мъчейки се да овладее емоциите си.

— Благодаря ти. Това, което каза Муньос, е вярно. Ако не беше ти, вече щях да съм мъртъв.

— Няма защо. Сигурен ли си, че не можеш да останеш поне за обяд?

— Съвсем сигурен. Довиждане, Мат. Късмет.

След сбогуването Дейвид Айшаг излезе от съдебната зала и се настани в лимузината, която го очакваше и потегли веднага, разпъждайки наглите репортери, сякаш гонеше досадни комари.

Мат Дейли се вторачи подире му с изумено лице. Дани Макгуайър познаваше този вид добре от годините в полицията, когато имаше работа с жертви на жестоки престъпления. Мат беше в шок. Делото му бе дошло в повече.

Дани забута инвалидната му количка към полицейския изход.

— Хайде, човече. Да се разкараме оттук.

Обядваха в малко еврейско ресторантче в Силвърлейк, едва на десетина километра от съда, но далеч от сапунената опера „Азраел“. Дани си поръча сандвич с брискет15, пилешка супа с фиде за Мат и горещо сладко кафе.

— Ще я екзекутират, нали?

Дани остави сандвича си.

— Вероятно. Съжалявам, Мат.

— Аз съм виновен — заплака Мат, сълзите закапаха в супата му. — Ако не бях се захванал с тоя тъп документален филм, ако не бях те замесил, никога нямаше да я намерят.

Дани се втрещи.

— Не е възможно да говориш така. Ако не беше постъпил по този начин, и други хора щяха да умрат, Мат. Невинни хора. Тази жена трябваше да бъде спряна.

— Аз можех да я спра. Чу психиатърката. Ако Лиза и аз бяхме избягали, както планирахме, ако бяхме стигнали до Мароко и бяхме изчезнали, Франки нямаше да продължи да убива без нея… А тя не би наранила и муха, ако не беше той.

— Може и така да е — кимна Дани. — Ала може и да не е. Спомни си, навремето ти нямаше представа, че Лиза е замесена в убийствата. Как щеше да реагираш тогава, ако знаеше?

Мат не се поколеба и за миг.

— Щях да й простя. Щях да я разбера.

— Тя уби баща ти, Мат. Нали поради тази причина ти се захвана с цялата история. Защото Андрю Джейкс не заслужаваше да загине по този начин. Помниш ли? Никой не заслужава да умре така.

— Не — упорито възрази Мат. — Мансини уби баща ми. Лиза беше объркана. Мислеше, че защитава сестра си. Не искаше нищо от това да се случи.

Очевидно нямаше смисъл да се спори с него. Дани нямаше да промени мнението му, а темата дразнеше приятеля му силно. Точно това се бе надявал да избегне, когато го покани на обяд. Той бързо смени темата.

— Как е Клеър?

— Добре е. Предполагам, че вече й е писнало да живея при нея. Не е лесно да имаш брат инвалид в добавка към двете деца и съпруга, за които трябва да се грижиш.

— Тя би направила всичко за теб — изтъкна Дани. — Дори аз го виждам. Имаш късмет.

Да, помисли си Мат. Страхотен късмет.

— Тя смята, че трябва да отида на психиатър.

— А ти как мислиш?

Мат сви рамене.

— Няма да има никаква разлика. Ако Лиза… ако те…

Той се задави, неспособен да продължи, но Дани схвана какво искаше да каже.

Ако екзекутират София, той смята, че няма за какво да живее. Съдебните заседатели не знаеха това, но в момента решаваха съдбата на трима души, а не на двама.

— Може би трябва да се върнеш на работа, Мат. Направи проклетия документален филм. Разполагаш с достатъчно материал, а никой не е по-близо до този случай от теб. Хората нямат търпение да научат повече за него. Ще натрупаш цяло състояние.

— Не искам състояние — искрено заяви Мат. — Не и ако не мога да купя на Лиза свободата й.

— Но искаш да кажеш истината, нали?

— Какво имаш предвид?

— Ами, че искаш хората да узнаят какво наистина се е случило. А няма по-добър начин от това да направиш филм. Така ще предадеш посланието си, което милиони хора ще разберат. Това е единственият начин, по който все още можеш да й помогнеш.

За първи път нещо като надежда се изписа на лицето на Мат Дейли. Да, Дани беше прав. Дължеше на Лиза да каже истината. Дължеше го на всички тях. Дали нарочно или не, но Дани Макгуайър тъкмо му бе подхвърлил спасителен пояс.

Точно в този момент мобифонът на Дани звънна. Обаждаше се Лу Анджеластро, стар негов приятел от полицията в Ел Ей.

— Какво става, Лу? Обядвам с един приятел. Мога ли да ти звънна след десетина минути?

Мат Дейли видя как изражението на Дани се промени от изненада… в невяра… в паника.

— Никога няма да успеем навреме… Силвърлейк… можеш ли да изпратиш кола? Да, ще ти ги дам.

Той бързо изрецитира името и адреса на ресторантчето, където обядваха, и затвори телефона.

— Всичко наред ли е? — попита Мат.

— Ами… не съвсем… не.

Дани извади две двайсетачки, хвърли ги на масата и скочи.

— Съдебните заседатели са се върнали. Взели са решение.

В зала 306 цареше хаос. Хората се блъскаха за най-добрите места, телевизионните екипи се бореха за достъп до запазената за медиите галерия и използваха тежките си камери като оръжия. Няколко новинарски екипа вече бяха напуснали околността, защото никой не очакваше решението да бъде взето толкова бързо. Но когато се разчу, че съдебните заседатели се готвят да се върнат в залата, а съдия Федерико Муньос щеше да открие заседанието след минути, всички се втурнаха обратно към Бевърли Хилс, натискайки клаксоните си като луди. Скоро улица „Бъртън“ бе задръстена като шосе 405 по време на пиковите часове. Дори тротоарите бяха претъпкани. Минувачи и развълнувани зяпачи се бяха струпали пред двата гигантски екрана, където можеха да гледат обявяването на присъдата.

За международен случай като този бе впечатляващо как жителите на Ел Ей се отнасяха собственически към обвиняемите, твърдейки, че София Баста и заплашително красивият Франки Мансини са едни от тях. Внезапно всеки бе трогнат от съдбата на Андрю Джейкс, богатия стар търговец на произведения на изкуството, заклан от двойката в началото на престъпната им дейност. Убийствата на Азраел бяха започнали в Ел Ей. И жителите му категорично вярваха, че бе повече от редно драмата да приключи тук. Откак свърши делото на О. Дж. Симпсън16, светът не се бе съсредоточавал толкова върху правната система в града. За хората от Ел Ей бе важно този път виновните да си получат заслуженото. Никой не настояваше открито за кръв, но настроението на тълпата бе зловещо очаквателно, тъй като всички знаеха, че съдия Дред раздаваше смъртните присъди с лекота и удоволствие. Днес за първи път градът бе на негова страна.

Мат Дейли стисна здраво дръжката на вратата на патрулната кола. Сирената виеше пронизително, а лампите проблясваха в яркосиньо и бяло, докато патрулката фучеше към сградата на съда. Мат се помъчи да диша спокойно.

— Още малко — увери го Дани. — Мисля, че ще успеем.

Съдия Муньос влезе царствено в съдебната зала. Всички адвокати, обвиняеми и зрители се изправиха. Муньос застана зад стола си и спря, за да подсили драматичния ефект, досущ крал, оглеждащ поданиците си. Първо спря поглед върху адвокатите.

Уилям Бойс, който едва не ги бе отегчил до смърт с безжизнените си дрънканици през първите две седмици, но чийто кръстосан разпит бе завладял света и променил хода на делото.

Алвин Дюбре, защитникът на Мансини, смотаният дърт глупак, който бе говорил най-малко, но вероятно бе постигнал най-много за клиента си и бе отпуснал достатъчно въже на София Баста да се обеси сама.

Елън Уотс, красива, умна, но в крайна сметка твърде неопитна, за да успее да овладее собствената си клиентка. Уотс получи най-лошите карти, опита се да представи опасна убийца като жертва, интелигентна мошеничка като объркана и луда, сексуално ненаситна садомазохистка като изгубено малко момиченце. И щеше да успее, ако не я бе провалил темпераментът на София.

Вляво от съдията седяха обвиняемите. Мансини имаше обичайния си вид на развеселен и откачен зъл дух. Лицето на София Баста бе непроницаемо. Вторачена право напред, отпуснала ръце настрани, изражението й можеше да бъде описано само като равнодушно. Не нервно, не обнадеждено, не ядосано, не нетърпеливо, не и отчаяно. Абсолютно нищо. Беше празна страница, очакваща да напишат върху нея следващата глава от ужасния й живот. Този път, с малко помощ от страна на съдебните заседатели, съдия Федерико Муньос щеше да напише тази глава.

И тя щеше да е последната й глава.

Вдясно от Муньос, на първия ред в залата, три седалки бяха подозрително празни. Дейвид Айшаг, Мат Дейли и Дани Макгуайър ги нямаше.

По дяволите, помисли си Муньос. Ако знаеше, щеше да изчака… да измисли някакво процедурно препятствие, за да позволи на тримата ключови играчи в драмата да присъстват на развръзката й. Но вече бе прекалено късно. Най-после съдията седна. Всички в зала 306 го последваха благодарно и се отпуснаха по местата си, проточили вратове, за да виждат София Баста и Франки Мансини.

Един по един съдебните заседатели се върнаха в залата.

Пред бариерата шофьорът им спореше с пазача.

— Какво искаш да кажеш с това „не се допускат повече коли“? Това е заместник-директор Дани Макгуайър от Интерпол. Той има неограничен достъп навсякъде.

— Няма значение — изсумтя пазачът. — Има заповед. След като започне съдебното заседание, не се допускат повече коли.

Дани Макгуайър излезе от колата. Доближи лице до това на пазача и усети миризмата на чесън в дъха му.

— Или ще вдигнеш бариерата и ще ни пуснеш веднага, или аз лично ще се погрижа не само да те уволнят оттук, но и никога вече да не си намериш работа в този град. Ако мислиш, че дрънкам празни приказки, накарай ни да обърнем. Разполагаш точно с три секунди, за да решиш. Едно. Две…

Пазачът забеляза ледения блясък в очите на Макгуайър и взе решение.

— Господин председател, взехте ли решение?

Едрият петдесетгодишен чернокож кимна сериозно.

— Да, Ваша Чест.

— Единодушно ли е решението?

— Да.

Тълпата навън се вторачи в огромните плазмени екрани и затаи дъх. Единият екран показваше председателя и насядалите зад него съдебни заседатели. Всички изглеждаха сериозни, както подхождаше на ужасните престъпления, които бяха обсъждали.

Другият показваше двамата обвиняеми. Застанали на около метър един от друг, те се държаха като абсолютно непознати и чужди. Трудно бе да си представиш, че се познаваха от детски години, бяха действали заедно като смъртоносен отбор в продължение на десетина години и бяха женени от още по-отдавна.

— Взехте ли решение?

— Да, Ваша Чест.

Дани Макгуайър дишаше тежко, докато тичаше по коридора, бутайки инвалидната количка на Мат Дейли пред себе си. Двойната врата на зала 306 се появи пред тях като райските порти. Или адските.

— Съжалявам, господине — поде приставът. — Съдът заседава. Съдия Муньос…

Той млъкна, когато видя значката на Дани от Интерпол.

— Можете да влезете, господине — каза пазачът и отвори вратите почтително. — Но не мога да допусна и приятеля ви вътре.

Дани не му обърна внимание, а вкара количката на Мат в залата. Вътре цареше пълна тишина. Появата им бе неочаквана и за миг стотици глави се завъртяха към тях. Но само един поглед привлече вниманието на Мат Дейли. За първи път от началото на делото тя гледаше към него. Право в него.

— Лиза — прошепна той безмълвно.

Тя се усмихна.

Съдия Муньос говореше.

— По обвинението в предумишлено убийство на Андрю Джейкс как намирате първия обвиняем, Франсис Мансини?

— Виновен.

Думите отекнаха в залата като изстрел.

— А обвиняемата София Баста?

— Невинна.

Ахканията в залата се чуха по целия свят. Навън, на улица „Бъртън“, тълпата изкрещя толкова силно, че звукът проникна дори през дебелите стени на съда. След като операторите осъзнаха какво бе станало, те се съсредоточиха върху лицето на София. Но каквато и да бе реакцията й след думите на председателя, тя вече бе изтрита от лицето й, заменена от обичайното му равнодушие. Мат Дейли затвори очи и се просна назад в количката, сякаш го бяха ударили в корема. Дори съдия Муньос, прочутият съдия Дред, имаше нужда от секунда, за да възвърне самообладанието си.

Председателят на съдебните заседатели продължи:

— В случая на Андрю Джейкс намираме обвиняемата София Баста за виновна в непредумишлено убийство поради невменяемост.

Съдия Муньос се прокашля.

— В случая на сър Пиърс Хенли…

Решението прободе като нож сърцето на съдията.

Виновен.

Невинна.

Невменяемост.

Същото беше и с другите две жертви. Само по обвинението в опит за убийство на Дейвид Айшаг и двамата обвиняеми бяха намерени за виновни.

Всеобщото чувство за невяра бе почти осезаемо. Дори обичайно невъзмутимият Мансини изглеждаше шокиран, а кръвта се отцеди от мургавото му лице. Братът на сър Пиърс Хенли клатеше глава и потупваше учудено слуховия си апарат. Бившите приятелки на Майлс Баринг избухнаха в сълзи, а повече от един глас изкрещя „Не!“ от галерията.

Дани Макгуайър обаче не сподели възмущението. Истината бе, че изпитваше само облекчение и успокоение.

София Баста щеше да остане зад решетките. Никой друг нямаше да умре от ръцете на Азраел, пожертван заради извратеното желание на Франки Мансини за отмъщение. Но красивата Анджела Джейкс, както бе позната навремето, щеше да се спаси от смъртоносната инжекция.

Вероятно това не бе точно правосъдие. Но бе край.

Дани Макгуайър най-после бе свободен.

35.

Четири години по-късно…

— Съжалявам, господине. Не мога да ви пусна без пропуск.

Колкото и да бе изненадващо, пазачът в държавната болница в Алтасито наистина съжаляваше искрено. Беше тежка и самотна работа да охраняваш затворничките в единствения психиатричен затвор за жени в Калифорния и нископлатените служители не бяха прочути с отзивчивостта си. В средата на шейсетте си години, пазачът изглеждаше дори по-стар. Обветрената му кожа бе суха и напукана като пресъхнало речно корито от годините под палещото пустинно слънце. Но в очите му имаше благост, когато погледна кльощавия рус мъж, облегнат на бастун пред портата на болницата.

Пазачът го виждаше не за първи път. Нито за втори или трети. Всеки месец в деня за посещения мъжът се появяваше и учтиво молеше да му позволят да види най-прочутата затворничка в Алтасито. Но всеки път дамата отказваше да приема посетители.

Избягнала като по чудо смъртната присъда, Ангелът на смъртта, както бе прочута в пресата, се наслаждаваше на сравнително лекия си живот в затвора, макар да се намираше зад решетки и под гъст облак потайност. Имаше си собствена стая, чийто прозорец гледаше към идеално поддържаните морави и към пустинята Мохави отвъд тях. Дните й бяха еднакви, но не и мъчителни. Часовете бяха поделени между работа, упражнения, почивка и психиатрично лечение, което включваше всичко — от хипноза до групови сеанси.

За съжаление Мат Дейли не знаеше нищо за това. Непрестанно се тревожеше да не би Лиза да е измъчвана от останалите затворнички заради славата си. Той написа безброй имейли на главния психиатър на затвора с молба за новини за състоянието й. Ядеше ли? Спеше ли? Беше ли потисната? Можеха ли поне да потвърдят, че получава писмата, които Мат й пишеше всяка неделя, за да я уведоми за живота си и за световния успех на документалния филм „Азраел: тайни и лъжи“, писма, на които Мат не бе получил и един отговор досега. Дали Лиза изобщо знаеше, че той се опитва да се свърже с нея? Че имаше поне един приятел, който не я бе изоставил в най-отчаяния й час?

Отговорите на имейлите винаги бяха еднакви. Учтиви. Кратки. Категорични. Мат Дейли не беше член от семейството. Нямаше право да получава информация за пациентката, освен ако тя не се разпореди да му се дават сведения за нея. А София Баста не го бе направила.

— Знам, че ако ме види, ще си промени решението — каза Мат на пазача за стотен път. — Ако ме пуснете да вляза в салона за посетители поне за няколко секунди… Вижте, изминах дълъг път.

— Разбирам ви, господине. Наистина. Но се страхувам, че трябва да си вървите.

София прочете писмото отново. Галеше листа с любов и си представяше как ръцете на Мат го бяха докосвали, така както навремето бяха докосвали нея. Започваше като всички други:

Четенето на името беше любимата й част. Името звучеше добре. Правилно. Винаги когато четеше писмата на Мат Дейли или мислеше за него, тя беше Лиза. А Лиза бе най-хубавата част от нея. Дори се бе чудила дали да не си промени името след делото. Лиза. Лиза Дейли. Наистина чудесно. Но с отминаването на дните, а после и седмиците, когато осъзна действителността — можеха да наричат затвора й „болница“, а наказанието й — „лечение“, но все пак това си бе доживотна присъда без право на помилване, — тя си промени решението. Какъв смисъл имаше да си сменя името сега и тук? Нямаше втори шанс, нямаше ново начало. Това беше краят.

Но не и за Мат. За него имаше шанс. Бъдеще. Коя беше тя, че да го унищожава, като му дава надежда? Ако го накараше да мисли дори за миг, че би могло да има връщане назад… За да живее Мат Дейли, Лиза трябваше да умре. Беше съвсем просто.

Толкова трудно бе да се придържаш към истината. Да я разграничиш от фантазията. Беше живяла прекалено дълго време с лъжи. Но се беше опитала да не лъже Мат. Когато му каза, че го обича, наистина го вярваше. Ако се беше запознала с него по-рано, преди Франки и книгата, преди София Баста, нещата може би щяха да са различни. Но сега й предстоеше да прекара остатъка от живота си затворена в клетка като животно, заобиколена от огради, по които течеше ток, от пустиня. Писмата на Мат бяха всичко за нея. Но бе длъжна да не му отговаря… Да го остави да живее живота си.

Тя продължи да чете.

Лиза се трогна, когато прочете „пазачите“, а не „ти“. Милият Мат. Все още искаше да й прости всичко.

Дани Макгуайър. Странно, но всеки път, когато мислеше за Мат, тя бе Лиза, а всеки път, когато се сетеше за Дани, бе Анджела Джейкс. Горката Анджела. Толкова млада и красива. Тя беше първата, която пострада. По времето, когато се превърна в Трейси, а после в Ирина и Лиза, вече бе по-силна, закоравяла от поредицата ужаси, претръпнала за болката. Но Дани Макгуайър я познаваше от самото начало, когато бе все още уязвима. Той познаваше Анджела и София подозираше, че и я обичаше по свой начин. Когато прочете името му, написано със стремителния почерк на Мат, тя изпита носталгия.

Вероятно трябваше да изпрати някакво съобщение на Мат, може би анонимно, за да го увери, че е добре. С изключение на неприятния факт, че изгуби свободата си, повтарящото се всекидневие в болницата й се отразяваше добре. Половината й живот бе прекаран в институции, а другата половина — в бягство, не само от полицията, но и от собствените й демони. В болницата дните й бяха приятно предвидими. Намираше живота тук за удобен.

А колкото до това дали останалите пациентки се отнасяха лошо с нея… истината бе съвсем различна. Във външния свят жените често завиждаха на красавиците, защото искаха и те да бъдат оценени естетически. Но тук, където нямаше мъже, с изключение на неколцина пазачи, нито красота в каквато и да е форма, външността на София я правеше популярна. Другите жени искаха да са около нея въпреки факта, че тя никак не беше дружелюбна, сядаше да яде сама и отхвърляше груповите дейности, било филми, било организирани спортни събития. Но никога не излизаше от стаята си, без да бъде съпроводена от възхитени погледи. Понякога възхищението преминаваше в открита похот, но за разлика от истинските затвори в болницата нямаше много мъжествени лесбийки и София никога не се почувства застрашена.

Красотата не бе единственото й предимство. Без да полага абсолютно никакви усилия, София бе станала нещо като знаменитост в болницата. Много от другите жени й се възхищаваха и гледаха на жертвите на Азраел като на богати мръсни старци, които безчувствено са изоставили децата си и следователно са си получили заслуженото. Самата София внимаваше да се разграничава от това мнение. Спомените за убийствата все още й причиняваха ужасни кошмари, а говоренето за тях можеше да доведе до остри пристъпи на паника. Единствената част от миналото, на която държеше, бе Мат Дейли.

— Той отново дойде днес.

Гласът на санитаря върна София към настоящето и тя неохотно вдигна очи от писмото на Мат.

— Все още не искаш да го видиш, а?

Тя поклати глава.

— Изморена съм. Трябва да поспя.

Санитарят я остави и я загледа през прозорчето на вратата как тя си ляга в леглото и затваря очи.

Възможно ли бе тази жена да става все по-красива с всеки изминал ден?

Името на санитаря бе Карлос Ернандес и той бе един от малкото мъже сред персонала. Приятелите му във Фресно се шегуваха, че се е уредил с работа мечта, и често го подкачаха: „Добре дошли в Алтасито. Население две хиляди. Хиляда деветстотин деветдесет и девет откачени кучки… и ти!“. Но истината бе, че Карлос бе по-самотен тук, отколкото когато и да било в живота си. Да, беше заобиколен от жени, но нямаше право дори да се запознае с някоя от тях, камо ли да започне връзка или приятелство. Пациентките бяха недостъпни, средната възраст на колежките му бе четиридесет и две, а средното им тегло — деветдесет килограма. Нямаше богат избор. За институция, която подслоняваше над две хиляди жени, беше учудващо колко малко от тях бяха привлекателни.

Вода, навсякъде вода, а нито капка, която да изпиеш.

София Баста, от друга страна… тя бе изключението, което потвърждаваше правилото. Аномалия. Тя също бе по-възрастна, в началото на четиридесетте според акта й за раждане, но изглеждаше поне десет години по-млада и много по-красива от всяка жена, която Карлос Ернандес някога бе виждал. Гладката й кожа, съвършените черти и тънкото, стегнато тяло скоро възбудиха фантазиите на младия мъж. Но София притежаваше и нещо повече, някакво вътрешно спокойствие и благост, които се излъчваха от нея като светлина. Разбира се, Карлос знаеше за психичното й разстройство. Ако й спрат лекарствата, веднага щеше да откачи и да се превърне отново в объркана и опасна психопатка, способна на убийство. Но беше доста трудно да го повярваш, докато говориш с нея. София изглеждаше най-нормалното, най-красивото и нежно същество на света.

Той видя как раменете й затрепериха. Знаеше, че нарушава правилата, но не можа да се въздържи. Влезе в стаята й и седна на леглото.

— Не плачи — мило каза той. — Не се налага да виждаш никого, когото не желаеш да видиш. Много от пациентките тук намират контактите с външния свят за трудни.

София се извърна и го погледна с великолепните си шоколадовокафяви очи. Сърцето на Карлос заби учестено.

— Става ли по-лесно? — попита тя. — Имам предвид, с течение на времето?

Не ставаше по-лесно. Всъщност ставаше по-потискащо и задушаващо с всеки час, с всяка минута. Карлос Ернандес бе видял как животът в подобна институция се отразява на хората. Безнадеждността, отчаянието, мисълта, че никога няма да излезеш оттук и това е твоят свят до последния ти дъх, бяха ужасни. Но той не можеше да сподели това със София Баста.

— Разбира се, че става — увери я той.

— Бих се срещнала с него — промърмори София, — ако можех някога да изляза оттук. Ако имах бъдеще или нещо друго, което да му предложа. Но тъй като нямам, би било твърде жестоко да го насърчавам. Мат трябва да ме забрави.

— Опитай се да си починеш — каза Карлос, като я зави с одеялото и нежно погали косата й, преди да излезе от стаята.

Огледа се из коридора, за да се увери, че никой не го е видял. Беше в безопасност. Крило „Д“ бе безлюдно както винаги в дните за посещения.

Карлос Ернандес никога не се бе запознавал с Мат Дейли, но бе убеден, че този човек никога нямаше да забрави София.

София беше незабравима.

Мат Дейли подкара по шосето. Новият му рейндж роувър бе единствената кола на пътя. Навсякъде наоколо се простираше гола пустиня, океан от празнота и прах. Също като живота ми, помисли си той. Пълна пустош.

Светът смяташе, че Мат Дейли е започнал нов живот. И наистина изглеждаше така. След години тежка физиотерапия той се научи да ходи отново и сега използваше бастуна само за опора. Името му рядко се споменаваше в обществото, без към него да бъде прибавено определението „оцеляващ“. Документалният му филм за случая „Азраел“, създаден с мизерен бюджет, тъй като Мат отказа да продаде издателските права, получи вниманието на критиците, макар че не всички бяха възхитени от него. Мат не криеше, че е застъпник на София Баста, и хвърляше вината за убийствата само върху Франки Мансини. Въпреки факта, че съдебните заседатели бяха постъпили по същия начин, мнението му раздразни доста хора, включително Нанси Грейс17, която искаше главата на София още от деня на ареста й. По ирония, злобното заклеймяване на „Азраел: истини и лъжи“ от страна на говорителя от „Фокс“ осигури на филма много по-широка публика, отколкото Мат се бе надявал. Разпространяван из Азия, Европа и САЩ, филмът постигна страхотен търговски успех. Мат Дейли бе повече от оцеляващ. Той беше богат и преуспяващ победител.

Никое от тези неща обаче нямаше значение.

Не беше очаквал Лиза да го приеме днес. След четири години бе свикнал с отказите й. Но се бе надявал.

Надеждата щеше да го унищожи.

Той отби към магистралата. Сега, когато бе сам, сълзите потекоха по бузите му. Понякога се бореше с болката. Повтаряше си, че трябва да направи нещо, да се пребори с депресията. Но през повечето време си знаеше.

Един ден мъката му щеше да го убие. Щеше да го накара да завие към пропастта и да натисне педала. Да стовари бремето от раменете си. Да се освободи.

Един ден…

36.

Клеър Майкълс пиеше кафе в „Ле Пен“ в Брентуд и се чувстваше чудесно. Беше великолепен юнски ден, девет месеца след последното безплодно посещение на Мат в Алтасито, и най-после животът им се бе оправил. Клеър подкара новия си мерцедес кабриолет, подарен й за рождения ден от Мат, като се наслаждаваше на синьото небе, слънцето и цъфналите акации, които ограждаха широката улица. Дори природата празнуваше днес с парад от цветове, аромати и радост в чест на добрата новина на брат й.

Беше толкова различно от онзи ужасен ден миналия октомври. Клеър го помнеше, сякаш бе вчера. Мат й се обади от И-5, като хлипаше диво и почти не можеше да говори, за да й съобщи къде се намира. Сривът му бе пълен и катастрофален. Клеър го закара направо в „Уайлдуд“, рехабилитационен център в Толука Лейк, и подписа документите като най-близката му роднина. По времето, когато тя си тръгна оттам, Мат вече не помнеше и собственото си име.

Но слава богу, нервната криза промени Мат Дейли напълно. Само след десет дни в „Уайлдуд“ той бе достатъчно добре, за да приема посетители. След осем седмици депресията, тормозила го повече от пет години — от деня, когато София Баста в ролята на Лиза Баринг го бе упоила и зарязала в хотелска стая в Хонконг, — най-после бе излекувана. Клеър се разплака от радост първия път, когато го видя да се смее. При това да се смее не само с устата си, а и с очите и цялото си същество, както правеше в миналото. Мат качи нужните десетина килограма, започна да спортува редовно и да говори за бъдещето. И най-важното — спря да говори за Лиза, София, Андрю Джейкс или друго, свързано с убийствата „Азраел“. Беше истинско чудо.

И предстояха още чудеса.

Мат се запозна в клиниката с разведена бивша алкохоличка на име Каси. Двамата се сближиха незабавно и въпреки първоначалните задръжки на Клеър, когато тя и мъжът й се запознаха с Каси, те я намериха също така мила, забавна и сладка, както Мат им я бе описал. Миналата седмица след кратка, но забележително щастлива, лишена от драми връзка Мат и Каси обявиха годежа си.

— Здрасти, сестричке. Извинявай, че закъснях.

Докато си проправяше път между масите, ухилен широко и облечен в бежови шорти и синя тениска, Мат бе въплъщение на здраве и щастие.

— Здрасти — засия Клеър. — Каси не е ли с теб?

— Оставих я във фитнеса. Защо, не съм ли ти достатъчен и сам?

— Ще свършиш работа — ухили се Клеър и побутна по масата малко пакетче, увито в златиста хартия.

Мат повдигна вежди.

— За мен ли е?

— Хей, и аз мога да правя подаръци. По случай годежа е. Но не се вълнувай много, не е нещо особено.

Мат разопакова подаръка. В кутийката имаше семпъл, но елегантен мъжки часовник с кожена каишка и циферблат от розово злато. На гърба бяха гравирани преплетените инициали М и К и датата на годежа.

— Не е нещо особено? За бога, Клеър, великолепен е. Сигурно струва цяло състояние.

— Всъщност, не — бързо излъга Клеър. — Просто съм адски щастлива, че и ти си щастлив. Заслужаваш го, Мат. Наистина го заслужаваш.

Мат наистина беше щастлив. Не изпитваше същата дива възбуда и пристрастяваща тръпка, каквато бе преживял с Лиза в Бали. Но връзката му с Каси бе още по-скъпоценна. Тя му носеше мир, спокойствие и задоволство. Не се интересуваше от парите му — не приличаше на Ракел — и никога не го разпитваше за миналото. Любовта към Каси бе рационалният и мъдър избор на Мат. Любовта към Лиза бе импулс, неустоимо пристрастяване към силна и опасна дрога. Мат никога нямаше да забрави чувствата, които бе изпитвал по онова време. Но си даваше сметка, че тази дрога едва не го уби. Никога вече не можеше да се върне към нея.

Той поръча две рохки яйца и сандвич със сьомга за себе си и печен сандвич с патешки гърди за Клеър, докато тя го разпитваше за сватбата. Бяха ли определили датата вече? Бяха ли резервирали зала? Кой щеше да присъства? Дали Дани и Селин Макгуайър щяха да пристигнат от Франция? Мат чувал ли се е с Дани напоследък?

Мат отговори на всички въпроси, като я посъветва да разпита Каси за подробностите, свързани с цветя, украси, торти и т.н. Но основните неща бяха прости. Сватбата щеше да е скромна, в градината на новия дом на Мат в Брентуд. Семейство Макгуайър бяха поканени, но надали щяха да се появят. Някак си бяха успели да създадат три деца след делото, а последното им бебе беше прекалено малко, за да пътува. Но според имейлите на Дани семейство Макгуайър бе много щастливо. Духът на Анджела Джейкс най-после почиваше в мир.

Дейвид Айшаг изпрати на Мат цял сандък с шампанско, когато документалният му филм излезе по кината, и му написа много мило писмо, докато той бе в „Уайлдуд“. Но с изключение на това Мат нарочно бе прекъснал всички връзки с хората, свързани със случая или със София Баста. Сватбата му с Каси щеше да отбележи началото на нова, по-щастлива глава в живота му. Старата книга бе затворена.

Двайсет минути по-късно, обратно зад волана на рейндж роувъра си, Мат пусна радиото. Познатият мелодичен глас на Лакшми Сингх започна да съобщава новините от Вашингтон. Мат не обърна внимание на първите два репортажа. Новини за Федералния резерв и нещо за глобалното затопляне. Би трябвало да се заинтересува от тях, но не можеше. Мислеше за Каси и колко сладка бе винаги след тренировка, изпотена и развеселена, убедена, че изглежда ужасно без грим, а всъщност бе по-естествена и сексапилна от когато и да било. Той зави надясно по „Монтана“ и внезапно наби спирачки, като едва не удари джипа пред него.

— Последни новини — казваше Лакшми Сингх. — Франки Мансини, познат на обществеността като един от убийците Азраел, се самоубил, докато очаквал изпълнението на смъртната си присъда в затвора „Сан Куентин“ в централна Калифорния. Мансини бе осъден на смърт за участието си в убийствата на четирима мъже между 1996 и 2006 година и след многобройни безрезултатни обжалвания трябваше да бъде екзекутиран по-късно тази година. Научихме, че Мансини е бил намерен обесен в килията си рано тази сутрин.

Жената в джипа крещеше на Мат и размахваше юмрук през прозореца. Зад него засвириха клаксони. Той обаче не забелязваше нищо.

Мансини бе мъртъв.

Мат бе подхранвал омразата си към Мансини дълго време. Нуждаеше се да мрази някого, за да може да продължи да обича Лиза. Но сега, когато Франки бе мъртъв, Мат не изпита никакво задоволство, нито чувството, че е сложен край и е въздадена справедливост. Чувстваше се по-скоро ограбен. За документалния си филм бе разпитал всички, свързани със случая, а по време на делото бе чул и историята на Лиза-София. Но човекът, който знаеше най-много за случилото се в онези ужасни нощи, както и защо се бе случило, никога не промълви и дума за престъпленията си. Каквито и да бяха мотивите и чувствата му, Франки Мансини ги бе отнесъл в гроба си. Дори смъртта му настъпи според неговите собствени условия.

Когато се качи в колата, Каси вече бе чула новините.

— Добре ли си? — попита тя Мат.

— Разбира се — отговори той, но все още изглеждаше замаян.

— Чудя се как ли е станало. Нали уж трябва да наблюдават денонощно осъдените на смърт, за да предотвратят самоубийствата им?

Мат кимна разсеяно. Не мислеше за Франки Мансини, нито как той бе успял да надхитри властите в „Сан Куентин“ и да се самоубие. Мислеше за друг затворник, по-точно затворничка, зад други стени, едва на около сто и петдесет километра на север от мястото, където той говореше с Каси. Затворничка, за която не бе мислил от много отдавна. Затворничка, която се бе принудил да забрави.

Дали тя тъгуваше? Дали страдаше? Мисълта за Лиза сама, разстроена и отчаяна, прободе сърцето на Мат. Той се намръщи.

— Сигурен ли си, че си добре? — разтревожено попита Каси. — Можем да се видим с организатора на сватбата друг път, ако искаш.

Организаторът на сватбата. Мамка му. Беше забравил напълно. Той отпъди мислите за Лиза от ума си. Нашата сватба. Нашето бъдеще.

— Да, сигурен съм — насили се да се усмихне той. — Да отидем да изберем тортата.

37.

Сватбата на Мат и Каси Дейли беше прекрасна. Градината в Брентуд грееше с безброй цветя, слънцето блестеше, а булката и младоженецът изглеждаха щастливи и влюбени. Малката група приятели и роднини, дошла да вдигне наздравица за новото семейство с безалкохолни коктейли — Мат бе отказал пиенето в подкрепа на Каси, а и половината им приятели бяха бивши алкохолици — бе единодушна, че интимната церемония е съвършено отражение на чаровната двойка, преживяла толкова много. Това не беше щастливият им край, а ново прекрасно начало.

Меденият месец в Таити бе идиличен. Не правеха нищо друго, освен да спят, да плуват и да се любят под звездите. Понякога спомени за друго преживяване в рая в Индонезия просветваха в ума на Мат. Но той ги отпъждаше решително с помощта на мантрите, научени в „Уайлдуд“, в които бе повярвал и които буквално бяха спасили живота му.

Мозъкът ми си е мой собствен.

Мога да го контролирам.

Миналото е свършено.

Само настоящето бе истинско. Само настоящето имаше значение. А настоящето принадлежеше на Каси. Отначало за Мат бе трудно да живее напълно откъснат от външния свят. Частният атол, където отседнаха, бе изключително луксозен, но във вилата за младоженци нямаше интернет, телевизия и телефон. Каси се присмиваше на нервността на Мат: „Кълна се в бога, наистина си като наркоман. Толкова ли е трудно да изкараш две седмици без Андерсън Купър18 и имейл, пълен със спам?“. След няколко дни Мат се отпусна така, както не бе успявал от години. Вероятно само си въобразяваше, но определено имаше чувството, че и болката в гръбнака и краката му намаляваше. Плуваше всеки ден в топлата светлосиня вода и често ходеше от вилата до плажа и обратно без бастун. Бракът му с Каси го излекува във всяко отношение и Мат й бе адски благодарен за това.

Едва когато се върнаха в Ел Ей, бракът им бе поставен пред първото си изпитание. Клеър Майкълс дойде да ги посрещне на летището. Мат и Каси веднага осъзнаха, че нещо не беше наред, когато видяха, че Клеър и съпругът й Дъг бяха придружени от двама униформени полицаи. На митницата ги въведоха в частна стая.

— Какво има? — извика Каси паникьосана. — Брандън ли? Добре ли е той?

— Синът ви е добре, госпожо — увери я по-възрастното ченге. — Няма за какво да се тревожите. Тук сме само в знак на учтивост. В случай че имате въпроси.

— Въпроси за какво? — попита Мат.

Клеър хвана ръката на брат си.

— Мат… София Баста почина, докато те нямаше. Случи се миналата сряда, но нямахме връзка с теб.

— Почина? — шашна се Мат. — Какво искаш да кажеш? Как?

— Злополука — отговори полицаят. — Не беше обществено достояние, но тя се радваше на някои ограничени свободи в Алтасито през последните шест месеца, тъй като психичното й състояние се подобряваше и вече не бе смятана за опасна за обществото.

Мат кимна разсеяно.

— Отишла на разходка в планината — продължи полицаят. — Била с още две пациентки и четирима души от персонала, когато това се случило.

Клеър продължи нататък:

— Подхлъзнала се и паднала в дълбока пропаст. Обадили се на 911 и дошли хеликоптери, но мястото, където паднала, било като пукнатина, невероятно тясно и дълбоко километри. Не успели да намерят трупа. Но, Мат, тя е умряла на мига. Не се е мъчила.

Мат се вторачи тъпо в сестра си.

— Сигурни ли са, че е мъртва?

— Напълно. Един от пазачите и друга пациентка били с нея, когато се подхлъзнала. Никой не би могъл да оцелее при такова падане. Хеликоптерите отишли там само за да вдигнат трупа.

— Мат… скъпи! — Каси прегърна съпруга си през кръста. — Искаш ли да седнеш?

— Знам, че е страхотен шок — обади се Клеър, — но искахме да го узнаеш, преди да излезеш навън. Както можеш да си представиш, медиите се нахвърлиха като луди върху историята. Знаят, че се връщаш днес, и навън има орда репортери и фотографи, които очакват реакцията ти.

Каси изглеждаше ужасена. От медения им месец направо в тази каша. Не беше справедливо.

Ченгето улови притеснения й поглед.

— Не се тревожете, госпожо Дейли. Ще ви придружим до дома ви. Колата ни чака.

Думите „госпожо Дейли“ извадиха Мат от ступора му. Каси беше неговата съпруга сега. Първата му мисъл трябваше да е за нея, а не за самия него.

— Аз съм добре — увери я той и я прегърна нежно. — Просто бях шокиран. Но всичко е наред. А и може би… — той се поколеба дали да изрече следващите си думи, — може би е за добро.

Каси и Клеър се вторачиха в него изумено.

— Не че съм искал да се случи. Но ако не е страдала, може би е по-добре, че си е отишла така, вместо да остарее зад решетките, мислейки за миналото… Нали разбирате?

Каси кимна. Разбираше.

Мат я целуна, затвори очи и вдъхна аромата й, търсейки успокоение, безопасност и любов.

— И за нас също. Ужасно е и е трагично. Но слага край. Миналото наистина свърши.

Каси Дейли вдигна очи към съпруга си и избухна в сълзи от облекчение.

Най-после кошмарът бе свършил. Веднъж завинаги.

38.

Осемнайсет месеца по-късно…

Жената влезе в „Старбъкс“ незабелязано. Опашката беше доста дълга. Минаваше девет сутринта, хлапетата бяха оставени в училище и мястото бе претъпкано с майки, поръчващи фрапета на път за фитнеса. Жената носеше същата майчинска униформа като останалите: клин за йога „Хард Тейл“, маратонки „Найк“ и стегната тениска „Стела Макартни“, която подчертаваше пищните й гърди и плосък корем. Красивото й лице бе скрито зад чифт слънчеви очила, а дългата до раменете руса коса бе прибрана на конска опашка.

Мат Дейли не вдигна очи от компютъра. Трябваше да работи. Подготвяше статия за комедийния бизнес в Холивуд за „Ванити Феър“. Оставил Азраел зад себе си, Мат се върна към първите си любови — комедията и писането — и се наслаждаваше на нещо като ренесанс в кариерата си. Тази сутрин обаче се мотаеше и преглеждаше страници с бебешки дрешки. Преди няколко дни бяха открили неочаквано, че Каси бе бременна. Въодушевеният Мат беше убеден, че бебето ще е момиченце.

— Заето ли е мястото?

Жената се извисяваше над него с кафе в ръка.

— О, не, моля…

Мат се премести любезно настрани, за да й направи място. Тя седна, като първо остави кафето си на масата. Нещо в ръката й и грациозния начин, по който се движеше, привлякоха вниманието му. Жената му напомни за някого, но отначало не можа да се сети за кого.

— Не ви притеснявам, нали? Просто тук е толкова претъпкано…

Гласът. Мат усети как косъмчетата по ръцете му настръхнаха.

Забелязала вторачения му поглед, жената свали тъмните си очила.

— Какво има? — усмихна се тя. — Призрак ли видя?

Телефонът звънеше. Каси Дейли изскочи от банята, където тъкмо бе повърнала за втори път тази сутрин, и се затича към кухнята.

— Ало? Ало?

Типично. В мига, когато вдигна телефона, човекът отсреща затвори. Застанала до плота, Каси си наля чаша филтрирана вода и започна да отпива бавно, като гризеше сух препечен хляб. Беше забравила за сутрешното гадене и колко кошмарно те караше да се чувстваш. Мина адски много време откакто роди Брандън и почти три години се бяха изтърколили от последния й махмурлук. Гаденето сега й се струваше нещо ново.

Звъненето на телефона, от друга страна, бе твърде познато, постоянната мелодия в брака на Каси и Мат откакто се върнаха от Таити. Предупрежденията на Клеър на летището относно медийните хиени, нахвърлили се върху смъртта на София Баста, се оказаха отчайващо пророчески. Двамата младоженци си влязоха у дома под звука на звънящи телефони, конкуриращи се за вниманието на Мат. Дори факсът жужеше постоянно като ядосана пчела.

— Господин Дейли? Обаждаме се от новините на Си Би Ес. Ще коментирате ли смъртта на София Баста?

— Господин Дейли, вярвате ли, че смъртта й е била случайна?

— Мат, здрасти, обажда се Пиърс Морган. Сигурен съм, че вече си затрупан с предложения, но исках да ти звънна лично, за да проверя дали ще се съгласиш да говориш първо с нас.

Някои от обаждащите се бяха почтителни, други — невероятно нагли. Списанията бяха най-ужасни. Кучката от „Стар“ дори намекна, че ако Мат не се съгласи да им даде интервю, ще публикуват история как Мат и София се срещали за секс в дните, когато й позволявали да излиза от болницата.

— Съпругата ви ще е шокирана, когато прочете историята, която източниците ни разказаха — нагло заяви репортерката. — Това е шансът ви да поправите грешката.

Мат й обясни къде точно да си завре източниците и жената изпълни заканата си. Публикува историята, абсурдна бъркотия от неясни снимки, направени във „Фотошоп“, и конспиративни теории. Изданието на „Стар“ с историята се превърна в бестселъра на годината.

Каси побесня.

— Съди ги! Съди ги за клевета! Принуди ги да напишат опровержение.

Но Мат успя да я убеди, че ако се захване с таблоидите, само ще налее масло в огъня. Ако пък запазят достойно мълчание, историята щеше да заглъхне. И се оказа прав. Двама пазачи в Алтасито загубиха работата си, а директорът на болницата бе принуден да подаде оставка. Обществената жажда за мъст бе задоволена отчасти, а тъй като не последваха нови пикантни разкрития, обажданията най-после престанаха. Но не и преди Каси Дейли да развие силна неприязън към звука на звънящ телефон.

Лампичката за съобщения проблясваше. Каси натисна бутона и се усмихна, когато чу гласа на Мат.

— Здрасти, скъпа, аз съм. Слушай, получи се проблем с историята за „Ванити Феър“. Аз… аз трябва да отида да се видя с един човек. Както и да е, може да закъснея довечера, затова не се притеснявай и не готви за мен. Е, хайде де, ще се видим по-късно.

„Ужасен лъжец е“, помисли си тя с обич. Зачуди се каква ли изненада планираше Мат този път. Вероятно нещо за бебето. Или обици, които да подхождат на колието, което й подари миналата седмица. Или пък най-после е резервирал пътешествието, което планираха. Винаги щедър, Мат бе пощурял да прави подаръци, откакто Каси забременя. Дори започна да глези Брандън с нов мобифон (на деветгодишна възраст) и страхотен часовник за гмуркачи за хиляда долара.

„Ще поговоря с него, когато се прибере — закани се тя. — Трябва да спре да харчи. Бебето е достатъчна благословия.“

Мат затвори вратата зад тях с треперещи ръце. Хотелът беше скъп, изискан и дискретен, от местата, където богати мъже водеха любовниците си.

„И аз ли съм такъв? Надървен богаташ?“

София Баста седна на леглото. Трябваше да каже и да обясни безброй неща. Беше репетирала сцената хиляда пъти, но сега, когато вече бе тук, нямаше представа откъде да започне.

— Знам, че вече си женен — поде тя колебливо. — Не съм тук, за да проваля живота ти отново.

— Никога не си проваляла живота ми — възрази Мат. — Аз свърших тази работа съвсем сам.

— Но трябваше да те видя и да ти обясня. Ти си единственият човек, на когото имам доверие, и се нуждая да… нуждая се да узнаеш… — Тя заплака. — Не можех да остана в онова място. Погребваха ме жива!

— Шшт — спря я Мат, като седна до нея и обви ръка около раменете й. — Всичко е наред.

Тя изглеждаше абсолютно различна. Пластичната операция бе променила лицето й напълно. Но усещането от прегръдката си беше същото. Заля го вълна от копнеж, толкова силен, че едва не го удави. Мат се опита да мисли за Каси, да си представи лицето й, но образът й бе пометен от потопа на желанието.

— Имам нов паспорт и нова самоличност — промърмори София през хлиповете си. — Смених си името, разбира се. Ето.

Тя зарови в чантата си и му подаде калифорнийска шофьорска книжка. Същите меки шоколадовокафяви очи се вторачиха в него. Името под снимката беше… Лиза Дейли.

— Надявам се, че не си ми ядосан. Струваше ми се правилно.

Мат пусна книжката, бутна Лиза на леглото и я зацелува с такава сила, че тя едва успяваше да си поеме дъх. Усети тежестта му, силата, страстта. Той отчаяно съдра дрехите й и свали своите, като я хапеше и драскаше като обезумял. Най-после гол, Мат проникна в нея с вик, който бе отчасти агония, отчасти екстаз.

— Лиза!

Това не беше правене на любов, а мъж, който се бореше за живота си. Той я пиеше, вкусваше, вдишваше я като удавник, най-после изскочил на повърхността, отчаяно мъчещ се да си поеме дъх. Не само Лиза се бе върнала от мъртвите. А и старият Мат Дейли, онзи, когото Мат смяташе, че е унищожил в „Уайлдуд“ и погребал в сватбения си ден.

— Мат!

Тя обви крака около него и притисна ръце към лицето му, опитвайки се да го въздържи и успокои. Залюля го като бебе и го укроти с топлината и влагата на тялото си.

— Обичам те! Съжалявам. Обичам те страшно много.

Мат стигна до оргазъм, стискайки бедрата й и тласкайки със свирепа сила. Лиза имаше чувството, че той щеше да премине през тялото й и да изскочи от другата страна, сякаш тя наистина бе призрак. Но потта, горещината и сълзите не бяха сенки. Това съединение на плътта бе истинско. Агонизиращо отпразнуване на живота, също като раждането. После Мат заплака като дете.

— Не ме оставяй. Моля те, Лиза, не ме оставяй! Ще направя всичко.

И тя знаеше, че Мат говори сериозно.

Любиха се отново в продължение на няколко часа, после спаха до здрачаване. Когато се събудиха, Мат поръча закуска — два хамбургера със сирене и пържени картофки — и се натъпкаха здраво. Най-после, към седем, Лиза започна да говори. Разказа му за болестта си. Как след много години най-после успяла да се освободи от нея и вече не вземала лекарства.

— Отначало се страхувах да спра лекарствата. Но докато ги вземах, се чувствах като в мъгла. Сега, за първи път откак се помня, наистина се чувствам като самата себе си.

Разказа му как един симпатичен мъж на име Карлос Ернандес й помогнал да инсценира злополуката, като поставил прост капан за животни в планината, за да изглежда, че тя е паднала в цепнатината, докато в същото време Лиза се криела в пещера на няколко метра оттам. Тъй като единствената свидетелка на падането й била податлива на внушения девойка на деветнайсет години, лекувана и за халюцинации, за Карлос било лесно да върне останалата част от групата в къмпинга и да осигури на Лиза достатъчно време да излезе от пещерата и да се добере до ловната хижа, която бил подготвил за нея.

— Бяхте ли любовници? — засрамено попита Мат.

— Неее — намръщи се Лиза. — Мисля, че той би го искал, но не бяхме. Беше мой приятел. Рискува много, когато ми помогна, и загуби работата си. Но знаеше, че вече съм добре психически, а те не биха ме освободили и след милион години. Особено след като Франки… нали знаеш. Нуждаеха се от изкупителна жертва, която да накажат за смъртта на всички онези мъже. И аз бях жертвата.

— Но си живяла с Карлос?

Тя поклати глава отрицателно.

— Не. Щеше да е прекалено опасно. Той ми даде пари да отида в Южна Америка и да си направя пластична операция. Странно колко лесно е да минеш границата, когато идваш от САЩ. Останах в Бразилия осем месеца. Възстановявах се, а после работих. Когато се върнах, Карлос бе заминал.

— Значи се върна в Калифорния, за да бъдеш с него?

Лиза се засмя.

— Господи, Мат. Каква е тази ревност? Да, върнах се заради него. За да му върна парите, които му дължах, и да му благодаря. Но също така знаех, че трябва да те видя. Беше изключително голям риск, но исках да знаеш, че съм жива.

— Е, вече знам.

Мат стана и отиде до прозореца. Пейзажът на Ел Ей, добре познат и обичан цял живот, сега му се стори странен и заплашителен, сякаш никога преди не бе го виждал.

Само на няколко километра оттук, в безопасно и щастливо място го очакваше Каси. Каси и Брандън, и бебето им. Чакаха. Доверчиво. Милата, сладка Каси.

— Мислиш за жена си, нали?

Мат кимна.

— Бременна е.

Думите изскочиха от устата му, преди да се усети.

— О!

По лицето на Лиза се изписа болка. Досега не бе изпитвала вина, че е с Мат днес. Вярваше, че случилото се е предопределено. Любовта им, връзката им бяха прекалено ценни, за да не бъдат почетени. А и бе живяла без него толкова дълго. Не заслужаваше ли поне един миг щастие?

Но пък бебе? Това беше различно. Каква жена би молила някого да изостави детето си? И какъв мъж изоставяше семейството си? Не и Мат Дейли, това бе сигурно. Мат беше по-добър и Лиза го обичаше точно заради това.

— Трябва да се връщаш.

Мат се завъртя, прекалено изтощен, за да заплаче отново, но лицето му издаваше отчаянието му. Дори той самият не можеше да повярва какво казва и прави.

— Да, Лиза — прошепна. — Трябва да се връщам. Съжалявам. Време е да се сбогуваме.

39.

Всички бяха съгласни, че господин и госпожа Дейли са чудесна двойка.

Бременността й бе в началото и коремчето едва изпъкваше, но той вечно го галеше нежно и я подкрепяше с безкрайна грижовност през фоайето или навън в слънчевия двор. Понякога той седеше и пишеше там. Друг път двамата преглеждаха списъците с къщи, които местните агенти по недвижими имоти им бяха дали. Също като много други двойки, които идваха тук на почивка, семейство Дейли се влюби в града. Кой знае, може би един ден нероденото им дете щеше да смята това място за свой дом.

Мат вдигна очи от книгата си, когато жена му тръгна към него. Трудно бе решението да се сбогува и да остави стария си живот зад себе си. Едно от най-трудните неща, които някога бе правил. Но като гледаше как жената, която обичаше, прекосява покрития с мозайка под, облечена в широка бяла рокля, с лице, озарено от радост и обещанието на предстоящото майчинство, той знаеше, че бе взел правилното решение.

— Искаш ли да се поразходим? — попита Лиза. — Можем да наблюдаваме залеза от пазара.

Мат искаше.

Искаше го силно.

Мароко беше мечта, вълшебна приказка. Беше мястото, където им бе писано да живеят. Мат взе съвсем малко пари със себе си, когато напусна Съединените щати. Искаше Каси и децата да имат всичко. Това бе най-малкото, което можеше да направи за тях, след като си тръгна без никакви обяснения и само с една целувка за сбогуване. Чувстваше се виновен, разбира се. Последното, което искаше, бе да причини болка на Каси. Но истината бе, че мъжът, за когото тя се омъжи, умря в деня, когато Лиза влезе в кафенето. Мъжът, за когото Каси се омъжи, вече не съществуваше. Най-доброто, което Мат можеше да направи за нея, бе да я остави финансово осигурена. Да й остави и бебето, за което мечтаеха. Синът й също щеше да я утешава. А след всичко това той трябваше да изчезне без следа.

За Клеър и майка му щеше да е по-трудно, разбира се. Мат тъгуваше толкова много заради тях, че почти се изкуши да сподели истината със сестра си, преди да тръгне. Но знаеше, че това би изложило Лиза на риск. Каквото и друго да направеше в живота си, Мат Дейли никога вече нямаше да изложи Лиза на риск. Тя беше неговото семейство сега. Неговата съдба.

Но пък за живота в Маракеш не им трябваха много пари. Лиза бе спестила малко в Бразилия, а и двамата работеха — Мат пишеше анонимно, като журналист на свободна практика, а Лиза преподаваше английски в местно училище и от време на време продаваше някоя от изключителните си картини на богатите американски туристи, които отсядаха в хотели като „Пале Касим“, където Мат бе резервирал скромна стая, докато си търсеха къща.

Разхождаха се из пазара всяка вечер и се опиваха от ароматите му. Сергиите с плодове ухаеха свежо и сладко, а непродадените през деня зеленчуци започваха да загниват от жегата късно следобед. Мръсотия и пот, миризма на хиляди тела, примесена с уханието на див мед и баклава.

За Лиза гледките, звуците и ароматите събуждаха спомен, който всъщност не бе спомен, но й се струваше реален като въздуха в дробовете й и бебето в утробата й. Това беше светът на Мириам, светът от книгата, светът от детството, което никога не бе имала, но бе желала силно. И сега най-после живееше в него, както съдбата й бе отредила. Не извратената жестока версия на съдбата, определена от Франки, а вълшебната приказка с щастлив край, в която се бе омъжила за човека, когото обичаше. Мат, който остана до нея, когато никой друг не искаше да я подкрепи. Мат, който знаеше всичко за нея… е, почти всичко… и който все още я обичаше.

За Мат привлекателността на пазара и удоволствията му беше по-простичка. Това бе лабиринт, гъмжащ кошер с анонимни хора, където човек можеше да изчезне. Беше пълен с живот, топлина, радост и мили отношения, най-чудесното изгнание, което можеше да си представи. Но все пак бе изгнание. Тук се чувстваше в безопасност, защитаван от тълпите и обвит от любовта на Лиза.

— Дай ми ръка. Искам да ти покажа нещо.

Усмихната весело, тя го поведе по тясна павирана уличка към стръмни каменни стъпала. Те се издигаха нагоре в главозамайваща спирала и излизаха на друга тясна уличка. Вляво имаше редица стари пекарни, чиято сладка миризма изпълваше въздуха, после сергии с коприни и дървени украшения с изкусна резба, подобни на онези, покрай които бяха минали на пазара. Вдясно имаше задънена уличка с една-единствена къща, традиционен марокански палат, издигащ се на три етажа.

— Какво мислиш? Знам, че звучи абсурдно, дори смахнато. Но точно така си представях къщата на чичо Сюлейман.

Мат се намръщи.

— Чичо Сюлейман не беше ли богат? Тази къща изглежда като че ще се срине, ако кихнеш върху нея.

Лиза сви рамене.

— Не се е сринала шестстотин години. Външният вид е подвеждащ понякога, нали знаеш?

И двамата се ухилиха.

— Продава ли се?

— Не знам. Но няма ли да е забавно да узнаем? — въодушеви се Лиза. — Можем да я стегнем и да я направим свой дом. Трябва да признаеш, че е романтична. Помисли колко ще сме щастливи тук!

Мат помисли за това… и се помоли наум.

Вероятно не заслужаваше такова щастие. Вероятно никой от двамата не го заслужаваше. Но това бе тяхната книга и тяхната история. Мат Дейли бе сигурен, че щяха да живеят щастливо завинаги.

Епилог

Полицаят влезе в стаята и ахна. После изскочи навън и повърна.

Навсякъде имаше кръв. Навсякъде. Но не беше прясна кръв. Стара, съсирена, тъмна и воняща. В центъра й лежеше нещо, което навремето е било тяло, а сега сиво-зелена купчина загнила плът, покрита с червеи. Тук-там стърчеше кост, чиста и бяла, и подсказваше, че навремето това е било човешко същество.

Ченгето покри устата и носа си с ръка и се върна вътре.

— Откога е… така? — попита той патолога.

Лекарят поклати глава.

— Невъзможно е да се определи. Два или три месеца. Може и повече. Ще направим проби на ларвите. Те може да ни дадат някаква идея.

При думата „ларви“ полицаят усети ново гадене, но се насили да остане на мястото си.

— Мъж? Жена? Възраст?

— Мъж. Трийсет и две. Щял е да навърши трийсет и три през юни.

Ченгето се впечатли.

— Можеш да определиш толкова точно по… това?

Той огледа загнилия, подут труп с погнуса.

— Не. Лейтенантът ти ми каза. Подписал договор за наем преди три месеца. Всичките му лични данни са там.

След секунда лейтенантът подаде на шефа си копие от документ. Листът бе сниман на ксерокс и малко неясен, но името се виждаше идеално. Детективът се вторачи в него и се замисли. Не можеше да се отърве от чувството, че бе срещал името някъде. Но споменът му се изплъзна като плътта, смъкнала се от костите на горкия нещастник.

Името в договора беше Карлос Ернандес.