Ангел на мрака

20.

Хотелът беше великолепен. Разкошно фоайе, коридори, застлани с червени кадифени мокети, зашеметяващ спа център в римски стил и апартамент, по-голям от повечето манхатънски жилища. Най-прекрасното бе гледката — през пристанището на Сидни към прочутата опера, която се издигаше като величествен кораб с опънати от вятъра платна.

Лиза винаги бе искала да дойде в Австралия. Но не по този начин.

— Какво има?

В ленения си панталон от „Ралф Лорън“ и синята копринена риза, той изглеждаше красив както винаги. С повече пари за харчене, отколкото бе имал преди, той бе развил скъп вкус към дрехи и часовници, които биха изглеждали крещящо върху друг мъж, но на него седяха добре. Но пък на него всичко изглеждаше добре.

— Нищо. Изморена съм.

„Изморена съм да гледам през рамо. Изморена съм от кошмарите, самотата, лъжите“ — довърши наум Лиза.

Стоеше до прозореца. Той се приближи до нея и започна да масажира раменете й.

— Да не би сексът с Мат Дейли да те е изтощил?

— Престани — рязко се тросна тя. — Той беше свестен човек. А и ти ме накара да се сближа с него.

Това беше вярно. Той бе наредил на Лиза Баринг да се сближи с американеца, за да открие какво знае. Инспектор Лиу очевидно се препъваше в тъмното, също като останалите детективи, с които си бе имал работа. Но Дейли беше различен. Не мислеше като ченге, а като човешко същество, като нечий син. А това го правеше опасен.

— Влюби се в него, нали?

— Не ставай абсурден — сряза го Лиза.

Не искаше да говори за Мат. Не и тук. Не и с него. Утешаваше се с мисълта, че след като бе напуснала Мат, той щеше да е в безопасност. И постепенно щеше да забрави за нея. Тогава можеше да се върне в Ел Ей и да възобнови живота си. Би дала всичко, за да може да направи същото!

Тя се завъртя към него.

— Слушай, направих каквото искаше. С Майлс. С Мат Дейли. Имам парите и мога да ги изпратя където кажеш. Ами твоята част от сделката? Кога мога да видя сестра си?

— Скоро.

— Скоро? Колко скоро? Обеща ми!

Той я сграбчи за гърлото. Лиза изскимтя от ужас. Как някога бе могла да се влюби в него? Да му се довери?

— Когато приключи, тогава. Когато всички виновни бъдат наказани.

„Виновните. Кои са виновните? Майлс беше ли наистина виновен? Заслужаваше ли да умре? Ами останалите? Мъжете, които уби преди всички тези години? Ами горките им жени?“ — трескаво се питаше тя.

Имаше време, когато и тя вярваше, че Майлс е виновен. Когато виждаше света по начина, по който той го виждаше. Но запознанството с Мат Дейли промени всичко това. Струваше й се, че Мат я бе събудил от кошмар и я бе върнал към действителността. Но вече бе прекалено късно.

Той я пусна и Лиза се свлече на пода, обляна в сълзи. Когато той се протегна отново към нея, тя се сви уплашено, но този път докосването му бе нежно — той просто избърса сълзите й.

— Не плачи, ангелче. Само още един. Обещавам. И всичко ще свърши. Би ли искала да отидеш в Индия?

— Не! — изхлипа Лиза. — Моля те. Не мога. Не искам.

— Напротив, искаш — погали я той по косата. — Просто първо трябва да си починеш. Както каза, изморена си. Но знаеш, че накрая ще ми помогнеш. Ние си помагаме. Не забравяй: сестра ти разчита на теб.

Дани Макгуайър зави надясно по „Клифуд“, наслаждавайки се на ветреца по лицето си и топлото калифорнийско слънце по гърба си, докато взетият под наем кабриолет фучеше нагоре по хълма. Отдавна не бе шофирал в Ел Ей и последните му спомени от града бяха толкова мрачни, че очевидно бе забравил колко го обичаше навремето. Брентуд бе особено красив на слънчевата светлина с чистите си и широки улици, обрамчени от цъфнали дървета във всички цветове, с приятните къщи в испански стил и грижливо поддържаните дворове с бели огради, с жълтите училищни автобуси и усмихнатите жители.

„Трябва да доведа Селин тук — зарече се той. — Веднага щом може да изтърпи да ме гледа отново.“

След откритието на Клод Демартен в лаборатория „Шомюр“ се оправиха отношенията не само с инспектор Лиу в Хонконг, но и с френската и английската полиция. Дори шефовете на полицията в Ел Ей внезапно се оказаха готови да сътрудничат на операция „Азраел“. В резултат на това Анри Фремьо най-после отпусна на Дани приличен бюджет, повече служители и свободата да посвети времето си на случая през следващите шест месеца. Дани се зарадва страхотно, но Селин избухна в сълзи, особено когато й съобщи, че заминава за месец в Съединените щати.

— Значи така се започва. Един месец тук. Шест седмици там. Ами ние, Дани? Ами бракът ни?

Беше положил страхотни усилия да й обясни. Откачен убиец бе на свобода. Човешки живот беше в опасност. Но отговорът й винаги бе един и същ: „Нека някой друг да ги спаси. Можеш да спасяваш живот и тук, в Лион, както правеше през последните пет години. Можеш да спасиш нас!“. Тя дори не дойде да го изпрати на летището.

Дани зави наляво по „Хайуд“ и избута брачните неприятности от ума си. Беше на път да се срещне с Мат Дейли в дома на сестра му и да види с какви улики за Лиза Баринг можеше да се сдобие. Изчезването й бе основната новина във вестниците в Хонконг и сега вече всички я подозираха в убийството на мъжа й. Дани Макгуайър бе резервиран. Единственото, което знаеше в момента, бе, че Лиза Баринг бе връзка, по-точно връзката с убиеца от „Азраел“. А пък Мат Дейли бе връзката с Лиза Баринг.

— Вие трябва да сте Макгуайър. Заповядайте, влезте.

Клеър Майкълс отвори вратата с недоверчив поглед. Беше руса като брат си и имаше същите открити и живи черти, макар в този момент лицето й да бе намръщено.

— Благодаря ви, че ми позволихте да дойда.

Тя го въведе във всекидневната.

— Мат е горе и се облича. Ще слезе след минута.

Клеър се накани да излезе от стаята, но си промени мнението.

— Вижте — каза тя на Дани с гневни сълзи в очите, — тази история с жената на Баринг просто го съсипа. Брат ми не е на себе си. Откакто се захвана с този тъп документален филм, се промени много, но когато се запозна с Лиза Баринг, направо откачи. Съсипа брака си, изгуби дома си, а сега и сърцето си. Честно казано, мисля, че не би могъл да понесе повече.

— Разбирам, госпожице Дейли.

— Майкълс. Госпожа Майкълс — поправи го тя рязко. — Омъжена съм. И не мисля, че разбирате, господин Макгуайър. Мат трябва да забрави за този случай. Трябва да изгради живота си отново. Защо просто не го оставите на мира?

В този момент Мат влезе в стаята. Дани не го бе виждал след срещата им в Лион миналата година и сега едва не ахна. Кльощав като пръчка, с хлътнали в пепелявото му лице очи и посивяла по слепоочията коса, Мат изглеждаше остарял с двайсет години. Нищо чудно, че сестра му се тревожеше.

— Здрасти, Дани.

Двамата се ръкуваха. Въпреки крехкия си вид Мат изглеждаше доволен от срещата.

— Здрасти, Мат.

Двете деца на Клеър се втурнаха в стаята и заподскачаха като кученца, опитвайки се да привлекат вниманието на вуйчо си.

Мат се завъртя към Дани.

— Хайде да седнем навън в беседката. Повечето ми документи бездруго са там, а и е по-тихо. Няма да ни безпокоят.

През следващите два часа двамата сравняваха бележките си. Дани разказа на Мат за последните разкрития по случая. ДНК пробите, липсващото минало на всички жени от „Азраел“, а наскоро и анонимни депозити на огромни суми в банковите сметки на две благотворителни организации за деца в Хонконг.

— Не сме сигурни дали са парите на Баринг. Трудно ни е да проследим произхода им. Но като се има предвид времето и количеството пари, това изглежда твърде вероятно.

Последната новина разстрои Мат.

— След като парите са депозирани, той няма причина да запази живота й. Ще я убие, както е убил другите!

Очите му се напълниха със сълзи.

— Как можах да заспя? Защо не чух нищо? Защо не усетих нищо? Той я е взел, Дани. Отнесъл я е от леглото ми. Мили боже!

Дани направи всичко възможно да го успокои.

— Да не прибързваме. Първо, не сме сигурни дали точно парите на Лиза са преведени на благотворителните дружества. Второ, не сме сигурни дали всички останали вдовици са мъртви. Няма нито един труп — подчерта Дани и Мат го изгледа с повдигнати вежди. — Трето, ти приемаш, че Лиза е била отвлечена. Но много по-логично е да предположим, че си е тръгнала по своя воля.

— Не! — Мат поклати глава отрицателно.

— Но, Мат — посочи логично Дани, — питието ти е съдържало приспивателно, нали? Тя трябва да го е сложила там. Имала е нужда да си в безсъзнание, за да може да се измъкне.

— Не! — извика Мат и удари с юмрук по масата.

Мозъкът му знаеше, че Макгуайър е прав, но сърцето не му позволяваше да го приеме или поне да изрече истината на глас.

— Лиза ме обичаше. Не би тръгнала по своя воля.

— Не твърдя, че е заминала доброволно. Може да е било по принуда. Може този тип да я държи с нещо.

Мат се вторачи в празното пространство.

— Щяхме да избягаме заедно. В Мароко.

Дани го зяпна втрещено.

— Щяхте да направите… какво?

— Лиу се опитваше да я накисне — промърмори Мат. — Трябваше да се измъкнем. Да изчезнем.

— Ами аз? — попита Дани възмутено. — И от мен ли щеше да изчезнеш? Аз не се опитвам да накисна никого, Мат. Искам само истината. Да разбера кой е извършил тези свирепи убийства, да узная какво е станало с жените. И какво може да се случва с Лиза Баринг в момента.

— Недей! — извика Мат, като запуши ушите си, затвори очи и се залюля напред-назад като дете, страдащо от аутизъм. — Не мога да го понеса.

Може би сестра му беше права. Може би наистина беше откачил.

После Дани си спомни в какъв мрак бе потънал самият той след изчезването на Анджела Джейкс. Но въпреки страховете на Селин той никога не бе обичал Анджела Джейкс по начина, по който Мат Дейли очевидно обичаше Лиза Баринг. Кошмарните мисли за това, как Анджела Джейкс е била измъчвана, изнасилена или убита, го бяха довели до ръба на нервна криза. Беше ли чудно, че Мат е мръднал?

— Всичко е наред — тихо каза той. — Ще я намерим. Но трябва да работим заедно. И трябва да ми обещаеш, че няма да направиш някоя глупост.

— Каква например?

— Да изчезнеш отново. Да тръгнеш да я търсиш сам. Единственото, което знаем за този тип, за убиеца, е, че е изключително опасен. Остави конфликтите на професионалистите. И заради себе си, и заради Лиза.

Мат отпусна глава на ръцете си.

— Не мога да не правя нищо. Не мога да седя, докато тя… тя… — Гласът му премина в стон.

— Не те моля да не правиш нищо — изтъкна Дани. — Моля те да ми помогнеш. Помогни ми, за да й помогнем на нея.

— Как?

— Като говориш.

Дани включи касетофона си.

— Разкажи ми за Лиза Баринг, Мат. Разкажи ми всичко, което знаеш.

По-късно през деня, в хотелската стая в Санта Моника, Дани Макгуайър се просна на леглото с огромна торба чипс и вписа всичко, разказано от Мат Дейли, в досието по случая „Азраел“.

Щеше да помоли Рихард Стури да се потруди над данните. Дани го уважаваше страхотно заради начина, по който немецът можеше да извлече сурова информация и да й вдъхне живот и смисъл, досущ грънчар, правещ скулптура от буца глина. Но Дани Макгуайър уважаваше и нещо, което Рихард Стури би презрял като суеверна тъпотия. Уважаваше инстинкта. Интуицията. Особено собствената си.

Какво в думите на Мат Дейли днес бе важно? Коя незначителна подробност му бе направила впечатление?

Без да се замисли, Дани затрака по лаптопа.

Ню Йорк. Мароко. Сестра.

Беше пристигнал в Ел Ей най-вече за да издири Лайл Реналто. Но днешната среща с Мат Дейли промени намерението му. Лиза Баринг бе ключът към цялата загадка. Ако научеше коя бе тя, имаше шанс да разбере и къде се намираше. А ако я намереше, щеше да открие и убиеца.

На няколко километра от него Мат Дейли също лежеше в леглото си, вторачен в екрана на компютъра.

Но не неговия собствен, а този на Лиза.

Беше се чудил дали да го предаде на Макгуайър тази сутрин. Може би експертите от Интерпол щяха да открият нещо, което той бе пропуснал. Но истината бе, че колкото и да харесваше Дани, Мат вече му нямаше доверие. Макгуайър бе свестен човек и сърцето му си бе на мястото, но не бе убеден в невинността на Лиза. Не бе признал, че я подозира, но Мат го усети по въпросите му, по израза на лицето му, по недоизречените неща.

Работата на Дани Макгуайър бе да намери убиеца и да го осъди. Мат Дейли също искаше това, но то вече не бе основната му цел. Основната му цел бе да спаси Лиза.

Откакто измъкна лаптопа й от Азия, Мат бе претърсил цялото му съдържание внимателно, от стари имейли до снимки, до файлове, търсейки нещо, което да му подскаже кой е любовникът на Лиза. Онзи, когото тя предпазваше. Онзи, който я бе откраднал от него. Но не откри нищо. Единствената му следа бе снимка от почивка, на която се виждаше Лиза, хванала някакъв мъж за ръка. По лицето й личеше, че снимката е сравнително нова — отпреди година или две, но не повече. Беше същата, каквато Мат я сънуваше всяка нощ. Но лицето на мъжа бе скрито от заслепяваща светлина. Много ярко слънце или светкавица от фотоапарат. И двамата носеха шорти и тениски и стояха пред стара пристанищна стена.

Мат увеличи снимката и отново я разгледа внимателно. Стената изглеждаше европейска. Европа през лятото. Знак в горния ляв ъгъл привлече погледа му. Той го увеличи, изчака образът да се фокусира, после го увеличи отново. Най-после видя една-единствена дума, изписана на ръка: „Gelato“11.

Италия! Бяха в Италия. Италианско пристанище. Някъде на крайбрежието.

Мат внезапно си припомни Бали. Седеше на терасата на вила „Мираж“ с Лиза… гледаха огъня… гледаха танца на пламъците в нощта, когато се любиха за първи път… Какво бе казала Лиза?

„Имахме такова огнище в Позитано. Майлс го хареса много.“

Мъжът на снимката не беше Майлс Баринг. Но може би тя бе направена по време на същото пътешествие по крайбрежието.

Там ли се бе запознала с него? Там ли бе започнал кошмарът? Там ли бе попаднала в капана му?

Мат Дейли обеща на Дани Макгуайър, че няма да направи някоя глупост. Нарушаването на обещанията му към Дани очевидно се превръщаше в лош навик.

Той затвори лаптопа с треперещи ръце и започна да си събира багажа.

21.

Дейвид Айшаг погледна през прозореца на кабинета си на двайсет и третия етаж на сградата в централния делови район на Мумбай и се ухили като идиот.

Дейвид Айшаг не беше идиот. Роден от индийска майка и английски баща от еврейски произход, Дейвид Радж Осман Капири Айшаг беше един от най-уважаваните предприемачи от неговото поколение. Беше завършил инженерство в Оксфорд и Масачузетския технологичен институт и бе основател и президент на „Айшаг Електроникс“, най-проспериращата компания в Индия за експорт на хардуерни елементи. Четиридесет и осем годишен, макар да изглеждаше много по-млад, с гладката кожа с цвят на кафе на майка си и изсечените патрициански черти на баща си, Дейвид беше красив, умен и неприлично богат. Макар да се смяташе за индиец — „Айшаг Електроникс“ имаше офиси из целия свят, но кулата в Мумбай щеше да е щабът му завинаги — в действителност Дейвид бе истински космополит. Отгледан в Индия, образован в Англия и Америка, възпитан в цели три религии — християнството на майка му, юдаизма на баща му и индуизма на родината му, Дейвид можеше да си намери място навсякъде. Не само гениалните му академични способности, но и глобалният му поглед върху света, както и умението му да общува с хора от всички култури, го бяха направили деловия феномен, който беше в момента.

Тази сутрин обаче прочутата му делова прозорливост спеше.

Тази сутрин единственото, за което Дейвид Айшаг можеше да мисли, бе красивото лице на жена.

Запознаха се преди два месеца на благотворителен бал. Беше една от онези скучни, помпозни официални сбирки в „Оберой“, където надути бизнесмени наддаваха стотици хиляди долари за абсурдни печалби от томбола, за да „съберат пари за уличните деца“, но най-вече за да се изфукат пред приятелките си. Обикновено Дейвид избягваше тези събития. Даваше много пари за благотворителност, анонимно и чрез банкови преводи като всеки почтен човек, и не се интересуваше ни най-малко от това да бъде преследван из балната зала от десетки алчни хубавици. Жените по тези събирания бяха по-лоши и от мъжете, безсрамни златотърсачки с инжектирани с ботокс лица и празни черепи. Можеха да помиришат богатството ти от другия край на стаята, досущ полицейски кучета, обучени да откриват дрога. Тези жени го плашеха.

За съжаление поради факта, че бе важен член на бизнес обществото в Мумбай, от време на време Дейвид трябваше да се явява по подобни мероприятия. И тази вечер за първи път той се зарадва, че го бе направил.

Видя я до маса в ъгъла. Имаше същия отегчен вид като него. Но не с надменното пресилено отегчение на манекенките, които го зяпаха, когато влезе, запленени до такава степен от собствената си красота, че смятаха всички останали за по-нисши от тях, а с искрената досада на интелигентен човек, озовал се до маса с кряскащи маймуни и задължен да води разговори с тях.

Беше семпло облечена в скромна черна рокля, но красотата й не се нуждаеше от накити. С високите си скули, бледа кожа и топли кафяви очи, с проста прическа на черната коса, тя излъчваше силна аура, която привлече Дейвид към нея. Жената улови погледа му и се усмихна.

Името й бе Сара Джейн Хюз. Беше учителка. Работеше за благотворителна организация, която образоваше децата от копторите в Индия. Беше ирландка, само няколко години по-млада от Дейвид и изключително забавна. Имитациите й на досадните инвестиционни банкери около масата оправиха настроението на Дейвид за няколко дни. А зашеметяващото й лице го накара да излиза от събрания по-рано, за да провери дали беше отговорила на обаждането му и дали се бе съгласила да излезе с него.

Не го беше направила.

Дейвид Айшаг бе ходил и с други момичета, които се правеха на недостъпни. Умните знаеха, че най-привлекателният и богат ерген в Мумбай надали щеше да се впечатли от прилепчиви жени. Но Сара Джейн не играеше роля. Беше наистина заета с децата в училището и с живота си. Нямаше представа кой бе Дейвид, когато се запознаха, а после, след като откри, просто не й пукаше.

Дейвид Айшаг си даваше сметка, че е влюбен. За него това бе любов от пръв поглед. Но след като Сара Джейн най-после се съгласи да излязат, му бе нужен цял месец, за да я убеди, че и тя изпитва същото. Тъкмо когато Дейвид бе започнал да се страхува, че работата няма да стане и таблоидите ще се окажат прави в твърденията си, че той просто не е от типа мъже, които се женят, той намери жената на мечтите си. Беше върховно и лудо щастлив.

Телефонът звънна.

— Една млада дама иска да се види с вас, господин Айшаг.

Сърцето на Дейвид запя. Сара Джейн! Трябваше да се видят за вечеря днес. След като тя прие предложението му за женитба миналата седмица — Дейвид искаше да я откара на най-романтичното място — Мавриций или поне Гоа, но тя категорично отказа да си вземе отпуск, така че накрая бе принуден да й поднесе пръстена по време на вечеря в „Шуан“, двамата имаха да обсъждат много неща. Но Дейвид знаеше, че ако му се наложи да чака още шест часа, за да се види с нея, нямаше да свърши никаква работа днес. Зарадва се страхотно, че тя си бе направила труда да дойде чак тук и да остави любимата си класна стая.

Но когато вратата се отвори, сърцето му се сви. Не беше Сара Джейн, а Елизабет Камерън, адвокатката му. Напълно бе забравил за срещата им.

Елизабет Камерън се усмихна.

— Благодаря, че се съгласихте да се видим.

Дейвид се опита да запази професионализма си, но разочарованието бе изписано на лицето му.

— Естествено, Елизабет. Какво мога да направя за вас?

Елизабет Камерън беше руса, привлекателна и амбициозна. Обещаваща млада адвокатка, тя знаеше колко важен е прочут клиент като Дейвид Айшаг за кантората й, да не споменаваме за собствената й кариера.

„Моля те, Господи, не му позволявай да убие вестоносеца“ — помоли се наум.

— Страхувам се, че новините не са добри. Госпожица Хюз ни върна документите, без да ги подпише.

— Аха.

Дейвид Айшаг определено бе изненадан. Въпросните документи бяха стандартен предбрачен договор. Сара Джейн бе поискала бърза сватба, някъде на усамотено и тихо място, без сложни подготовки. Точните й думи бяха: „Веднага след като оправиш документите, ще го направим“.

— Сигурна ли сте, че тя разбра какви са документите?

Елизабет Камерън се размърда неудобно на стола.

— Напълно сигурна. Тя ги прочете внимателно. Лично й ги връчих. Отговорът й беше… ами… — Тя зарови из ума си за подходящата дума.

„Откровено? За съжаление?“

— Говори, момиче — извика Дейвид с нетипичен за него гняв. — Какво точно каза тя?

Адвокатката преглътна мъчително.

— Ами… точно… каза, че не би се омъжила за вас дори да сте последният мъж на земята. Каза, че мога да ви върна проклетите договори заедно с това.

Адвокатката протегна ръка и му подаде великолепен годежен пръстен със сапфир и диаманти.

— Ако трябва да съм напълно откровена, след това тя предложи да вземете документите и пръстена и да ги…

— Да, да, схващам — прекъсна я Дейвид и скочи. — Къде беше тя, когато се видяхте? В училище ли?

Елизабет Камерън кимна мрачно.

— Не съм сигурна дали е разумно да отивате там сега. Тя беше страшно ядосана. Говоря ви като жена, а не като адвокат. Май трябва да й дадете възможност да се поуспокои.

— Сигурен съм, че съветът ви е добър — отвърна Дейвид, като облече сакото си. — За съжаление не съм в състояние да го последвам. Нали разбирате, госпожице Камерън, проблемът е, че обичам тази жена. И ако тя не се омъжи за мен, ще трябва да скоча през прозореца. Не е нужно да ви изпращам, нали?

Колегите на Сара Джейн никога не я бяха виждали толкова ядосана. Всъщност никога досега не я бяха виждали ядосана.

Шинийд, помощник-учителката, каза:

— Вероятно е само недоразумение.

Рейчъл, директорката, я посъветва:

— Вземи си почивен ден, Сара. Иди се разбери с него.

Но Сара Джейн не искаше да взема почивен ден. Искаше да забие шило в черепа на Дейвид Айшаг. Да, любовта им бе светкавична и луда. Да, в много отношения все още се опознаваха. Но ако Дейвид си мислеше, че тя ще започне съвместния им живот с подписването на някаква ужасна брачна застрахователна полица, очевидно изобщо не я познаваше.

Училището, където Сара Джейн преподаваше, бе едностайна постройка, нещо като барака, в сърцето на копторите в Дарави. Над един милион души живееха в тази воняща сбирщина от тесни улички и самоделни бараки, разпростряна на около квадратен километър между Махим в източната част на Мумбай и Зион на запад. Две трети от населението бяха деца, по-малко от пет процента от които получаваха каквото и да било образование. Двестате хлапета, натъпкани в училището на Сара Джейн всеки ден, бяха избраните. Щастливи, че са там, нетърпеливи да научат нещо и, в много случаи, забележително умни. Въпреки липсата на условия и зверската горещина, в която се трудеха, Сара Джейн и колегите й смятаха, че са осъществили мечтата си за работа.

Запознанството й с Дейвид не бе променило това. Всекидневният му живот бе напълно различен от нейния. Но това бе едно от нещата, които Сара Джейн харесваше в Индия. Беше място на крайности, място, където любовна връзка като тяхната можеше да процъфти. Разбира се, вероятно за нея бе по-лесно да разсъждава така, гледайки нагоре към света на Дейвид, отколкото за него. Той може да беше тъмнокож и второто му име да беше Радж, но когато ставаше дума да живееш и работиш сред бедните, Сара Джейн бе повече индийка от него. Дейвид бе посетил училището само веднъж. Страхът, сгърчил лицето му, когато се разхождаха из Дарави, бе развеселил страхотно Сара Джейн.

Това беше второто му посещение. Когато влезе в претъпканата класна стая, той изглеждаше по-уплашен, отколкото първия път, макар и по различна причина.

— Може ли да поговорим?

Двеста бъбрещи хлапета замлъкнаха едновременно. Приятелят на госпожица Хюз бе от друга планета, богат и хубав, облечен в костюм, какъвто родителите им не биха могли да си позволят, дори цял живот да работеха само за него.

— Не.

— Моля те, Сара. Важно е. Не знам какво ти е казала Елизабет, но…

— Не обвинявай адвокатката си! — извика Сара Джейн. — Ти си я изпратил.

— Да, така е. Но моля те, позволи ми да ти обясня.

— Преподавам.

— Добре.

Макар и уплашен до смърт от мисълта, че може да я загуби, Дейвид Айшаг не бе нахален. Той придърпа дървен стол, настани се и скръсти ръце.

— Ще почакам.

Чакането беше дълго. Час. Два. Три. Горещината беше непоносима. Дейвид свали сакото и вратовръзката си, а накрая и обувките. Копнееше да съблече и потната си риза, но си даваше сметка, че стриптийзът не би му помогнал да умилостиви Сара Джейн. Бездруго й бе доста трудно да задържи вниманието на хлапетата. Ако индийците обичаха нещо, от какъвто и произход да бяха, то бе добрата сапунена опера. Днес следобед президентът на „Айшаг Електроникс“ им осигуряваше желаното вълнение, докато чакаше като наказано дете да се обясни на учителката.

Най-после заниманията свършиха. Шинийд и Рейчъл изчезнаха. Влюбените останаха сами.

— Защо дойде тук, Дейвид? Какво искаш?

Очите на Сара Джейн още блестяха ядосано. Дейвид подбра думите си внимателно.

— Теб. Искам теб.

— Да, при твоите условия.

Сара Джейн събра учебниците си и започна да ги прибира нервно в куфарчето.

Дейвид сложи ръка на рамото й.

— Няма да ти позволя да си тръгнеш заради някакво тъпо недоразумение. Искам те, Сара Джейн. При всякакви условия.

За момент на лицето й се изписа истинска тъга.

— Дори не ме познаваш.

Дейвид се сви като ужилен.

— Как можеш да кажеш такова нещо?

„Защото е истина. Защото самата аз едва познавам себе си понякога. Играя роля, водещата роля в живота ми, но някак си получавам само половината от сценария.“

— Ако наистина ме познаваше, щеше да знаеш, че не ми пука за проклетите ти пари.

— Знам това — запротестира Дейвид.

— Защо тогава се нуждаеш от предбрачно споразумение? Със същия успех можеше да ми напишеш писмо, в което да ми кажеш: „Не ти вярвам“.

Дейвид заскуба косата си отчаяно.

— Имуществото ми възлиза на около един милиард долара, Сара Джейн. Независимо дали това ти харесва или не, то води до определени усложнения. Акционери, гаранти, данъчни. Не мога просто да се оженя, без да обърна внимание на отговорностите си.

— Е, вече няма нужда да се тревожиш за това, нали? Защото няма да се женим!

Дейвид не се бе разправял с толкова неразумно упорита жена откакто се раздели с колежанската си приятелка Анастасия. По ирония на съдбата, Анастасия бе единственото друго момиче, в което някога се бе влюбил. Но когато забременя с детето му, тя не само отказа да се омъжи за него, но и реши да скъсат, тъй като настояваше, че той бил прекалено незрял за баща. Тя се върна при родителите си в Москва, където роди момиченце, и прекъсна връзка с него. По времето, когато Дейвид се съвзе достатъчно, за да отлети до Русия и да настоява да види дъщеря си, Анастасия бе изчезнала. Без писмо, без нов адрес, без нищо.

Той не възнамеряваше да повтори грешката си.

— За бога, Сара Джейн — изстена, като я привлече към себе си и отказа да я пусне. — Мислех, че имаш точно това предвид, когато ми каза да оправя документите. И през ум не ми мина, че ще се разстроиш толкова.

— Мислеше, че говоря за предбрачно споразумение?

— Документите, които Елизабет ти донесе днес, са съвсем стандартни. Особено за човек в моето положение. Но допуснах грешка. Съжалявам. Вярвам ти напълно. И имам нужда да си моя жена.

Той я целуна нежно. Въпреки яда си Сара Джейн се разтопи. Дейвид беше толкова добър човек. Почтен. Привлекателен. Силен. Напомняше й на някого, на мъж, когото трябваше да забрави. Всичко бе толкова объркано, че й бе трудно да различи редното от грешното.

Дейвид прошепна в ухото й:

— Моля те, кажи, че ще се омъжиш за мен.

— Без предбрачно споразумение? — прошепна Сара Джейн в отговор.

— Без предбрачно споразумение.

Мат Дейли седеше на пристанището в Позитано, отчупваше залъци пресен хляб и ги ядеше бавно. Хлябът беше великолепен, подправен с розмарин и морска сол, мек и пухкав под хрупкавата коричка. Мат би изял целия с радост, но знаеше, че му се налага да пести.

Беше в Италия от десет дни и парите му се топяха с кошмарна скорост. Малкото, което Ракел му бе оставила след развода, едва би стигнало за един шоколад. И определено не можеше да му стигне в страна, където трябваше да платиш две евро само за да използваш обществена тоалетна и където бензинът бе на цената на течна платина. Ресторантите бяха абсолютно недостъпни. Последните два дни Мат бе преживял на сандвичи със салам и вода от чешмата, но вече месото, дори и най-евтиното, бе лукс. Беше заменил скромната си стаичка в местен пансион за хостел, който бе на половин цена, но изглеждаше като затвор с общи душове и тоалетни, легла на два етажа и задължително прибиране преди полунощ. А след всичко това не бе по-близо до откриването на загадъчния любовник на Лиза, отколкото когато пристигна.

Е, плюсът бе, че поне кошмарите бяха престанали. Ако се събудеше, викайки името на Лиза в два през нощта, както бе правил в дома на сестра си, веднага щяха да го изритат от хостела.

„Кошмарите спряха, защото правя нещо — реши той. — Не седя да плача, а се опитвам да намеря гадното копеле и да я спася.“

Мат мислеше за Лиза непрестанно. Но поне се бе научил да потиска страховете си. Всеки час, прекаран в тревоги за това какво й се бе случило или й се случваше в момента, бе загубено време.

Ако се скапеше, Лиза щеше да остане съвсем сама.

Въоръжен с разпечатка на снимката от лаптопа на Лиза, Мат посети всеки хотел в града — от мизерния пансион „Каза Гилермо“ до величествения „Сан Пиетро“.

— Всички резервации са поверителни — заяви високомерната администраторка в „Сан Пиетро“. — Не даваме информация за гостите си.

— Никога не съм я виждал — изсумтя отегченият чиновник в „Каза Гилермо“.

— Не мисля, че се е мяркала тук. Но петдесет евро може да освежат паметта ми — ухили се дебелият управител в пансион „Британия“, като потри алчно ръце.

Мат се въздържа. Очевидно мазният идиот не познаваше Лиза. Пък и Мат не можеше да си представи тя да се настани в дупка като „Британия“, независимо дали бе разорена или не.

След като грижливо прибра остатъка от хляба в найлонов плик, който натъпка в раницата си, Мат се отправи обратно към стария град. Трябваше да се види с още един човек. И ако от това не излезеше нищо, щеше да напусне Позитано, да се върне в Хонконг и да види какво щеше да открие там.

Връзката бе осъществена чрез една от камериерките в „Сан Пиетро“. Станала свидетелка на грубото отношение на администраторката, тя го бе съжалила и последвала до колата му.

— Ако търсите клюки за посетителите на хотела, трябва да поговорите с Микеле — посъветва го тя. — Микеле вижда всичко и чува всички тайни.

Микеле бе работил като барман в най-скъпия хотел в Позитано до миналата година, когато бе уволнен за дребна кражба. Безработен оттогава, той се бе пропил и изпитваше дива омраза към управата на „Сан Пиетро“, което не го правеше идеален източник на информация. Но просяците не могат да избират, а в този момент Мат Дейли определено бе просяк, буквално и преносно.

Микеле живееше в мизерен апартамент над магазин за риба. Мат намери мястото лесно. Дори ако камериерката не му бе дала указания, вероятно щеше да го открие по миризмата. Вонята на скумрии и сардини, смесена с пот и урина от задната уличка, го накара се задави.

— Влез. Валерия ми каза, че ще дойдеш.

Мъжът, който отвори вратата, бе по-млад, отколкото Мат очакваше, и значително по-хубав. Той бе очаквал алкохолизиран мърляч на средна възраст, но с изключение на наболата брада и леко зачервените очи, Микеле Даниеле изглеждаше в чудесна форма.

— Чух, че търсиш някого — каза той.

— Да.

Вътре в апартамента доказателствата за объркан живот бяха по-очевидни. Празни кутии от доставена храна покриваха пода заедно с празни бирени бутилки и стари вестници. Полупразна бутилка скоч стоеше до мивката в кухнята.

Как красиво и стегнато хлапе като това е провалило живота си по този начин, запита се Мат и откри, че изпитва съжаление към Микеле.

Подаде му снимката на Лиза. Барманът реагира незабавно.

— Да, познавам ги. Останаха около пет дни.

— Кога? — развълнувано попита Мат.

— В края на лятото. Преди две години.

Лятото преди Лиза да се омъжи за Майлс Баринг.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — отговори Микеле, като запали цигара и издуха дима в лицето на Мат. — Никога не забравям някого, с когото съм имал любовна връзка.

Мат се втрещи. Все едно го бяха халосали по главата с бейзболна бухалка.

— Правили сте секс?

Микеле кимна.

— Само веднъж.

Очевидно в миналото на Лиза имаше доста неща, за които Мат не знаеше. Беше го приел отдавна. Но че бе отишла на почивка в Италия с един мъж, а после бе скочила в леглото с първия хубав барман, който я бе поканил… е, от това болеше. Не беше тази Лиза, която помнеше.

— Онзи беше абсолютен задник — продължи Микеле. — Жесток, груб. Бях толкова насинен на следващия ден, че не можах да отида на работа.

Минаха няколко секунди, преди Мат да загрее.

— Имаш предвид… искаш да кажеш, че мъжът е бил твоят любовник?

Микеле се засмя.

— Разбира се! Не се занимавам с жени, сладурче. Не си ли личи?

Той намигна на Мат весело, но след няколко секунди настроението му се помрачи.

— Сигурен съм, че точно той се оплака в хотела за липсващите ръкавели. Сякаш бих могъл да докосна гнусните му вещи след начина, по който се отнесе с мен.

— Искам да съм съвсем наясно. Твърдиш, че мъжът от снимката е гей?

— Да, скъпи.

— Но е отседнал в хотела с тази жена? Като двойка?

— Аха. Женени. Не е нужно да си толкова шокиран — засмя се Микеле. — Често се случва.

Мат се отпусна на мърлявото канапе. След десет дни напразни издирвания за две минути той получи безценна информация от Микеле Даниеле. Ако барманът казваше истината и загадъчният любовник на Лиза бе гей, той не можеше да е убиецът от „Азраел“. Истинският убиец не само бе заклал мъжете, но и бе изнасилил съпругите им. Падаше си по секс с жени.

— Помниш ли имената на тази двойка? — попита той.

— Той ми каза, че името му било Лука. Жената обаче го наричаше другояче. Франко, Франческо… нещо италианско. Не узнах фамилията им, но в хотели има документация.

„Да, само че няма кой да ми я покаже.“ Интерпол обаче можеше да се сдобие с тези данни лесно, ако Мат решеше да сподели информацията с Дани Макгуайър. Освен това екипът на Дани разполагаше с достатъчно пари, за да тръгне по нови следи, нещо, което ужасно липсваше на Мат Дейли. Но Макгуайър му бе признал, че сътрудничеше на инспектор Лиу, а китаецът искаше да накисне Лиза. И това го правеше опасен. Правеше го враг.

— Защо се интересуваш от този тип? — попита Микеле. — Ако нямаш нищо против въпроса, разбира се.

— Интересувам се от жената — каза Мат. — Имам причина да вярвам… страхувам се, че може да е в опасност.

— Ако все още е с Лука, това е съвсем сигурно.

Микеле запали нова цигара и Мат забеляза, че ръката му трепери.

— Този тип беше странен. Страшен. Останах с впечатлението, че тя се страхуваше от него, когато ги видях на бара. Но едва след като спах с него, осъзнах защо. Честно казано, наистина се уплаших, че може да ме убие онази нощ.

— Помниш ли нещо друго за тях? Нещо, което да ми помогне да издиря този човек? Той говори ли за дома си, за приятелите си, за работата си? Или пък тя?

Микеле поклати глава отрицателно.

— Съжалявам, човече, не се сещам нищо.

Мат се надигна да си ходи. Когато стигна до вратата, Микеле извика:

— А, сетих се нещо! Вероятно не е важно обаче.

— Давай.

— Жената, съпругата на Лука. Мисля, че беше доста самотна. Както и да е, тя се сприятели с един от другите гости на хотела, често разговаряха, особено през последните няколко дни. Той беше стар човек, супербогат и съвсем сам тук. Спомням си, че старецът я попита откъде е семейството й и тя отговори, че е от Мароко.

Мат застина.

— От Мароко?

— Да. А това бе доста странно, защото момичето си беше чиста американка. Имам предвид, че ако тя беше от Северна Африка, аз съм от Нова Скотия.

— Би ли познал стареца, ако ти покажа снимка? — попита Мат с разтреперан глас.

— Нямам нужда от снимка — отговори Микеле. — Той оставяше най-щедрите бакшиши, които някога съм получавал, затова помня името му. Баринг. Майлс Баринг.

22.

Дани Макгуайър се сгуши в пухеното си яке и се приготви за борба със студа, докато вървеше из оживените улици на Куинс. Беше едва краят на септември, но Ню Йорк вече бе в лапите на първото есенно застудяване. Над главата на Дани пожълтелите листа, покрити със скреж, потръпваха от мразовития североизточен вятър. На ъгъла трима бездомници бяха наобиколили варел, в който гореше огън, и топлеха пръстите си над пламъците. Изглеждаше, че може да завали сняг. ФБР проявиха изненадваща щедрост и положиха всички възможни усилия да помогнат на Дани да проучи ранния живот на Лиза Баринг. Но това приличаше на пословичното търсене на игла в купа сено. Разполагаха само с това, което Дани им даде — снимка на Лиза, кръвната й група, вероятната й възраст (въз основа на датата на раждане от паспорта й) и приблизителното време, когато може би бе живяла в града като дете.

— Знаеш ли нещо за семейството й?

Дани поклати глава.

— Мислим, че има сестра, но не знаем подробности. Вярваме, че родителите са починали. Това е всичко.

Заместник-директорът сви рамене.

— Не е много.

— Знам. Съжалявам.

— Дай ми няколко дни и ще видя какво мога да открия.

Докато ФБР се трудеше усърдно, Дани прекара следващите четиридесет и осем часа в обиколки из Манхатън. Направи 116 телефонни обаждания до различни гимназии, но единственият отговор, който получи, бе: „Съжаляваме, но в досиетата ни няма такова име“. Отиде лично до отдела за превозни средства, до службата за социални осигуровки, главните офиси на шест банки и осем големи болници. Изпрати имейли със снимката на Лиза до „Таймс“, „Дейли Нюз“ и „Поуст“ и се зарови из местните новинарски истории за осиротели сестри и/или споменавания на Мароко и деца. Абсолютно нищо.

Потиснат и победен, той се върна в офиса на ФБР, където откри услужливия агент в същото мрачно настроение.

— Съжалявам. Но както казах, това е голям град и в него има безброй Лизи. Ако това изобщо е истинското й име. Говорим за анонимно хлапе, което може да е живяло тук преди двайсет години.

Дани въздъхна.

— Благодаря ти, че опита.

— Другото, за което се сещам, са починалите родители. Ако са умрели, когато тя е била малка и не е имала други роднини, може да е била вкарана в сиропиталище. Социалната служба обикновено не разделя братя и сестри, стига да не е особено наложително, така че, ако е имала сестра, вероятно са били изпратени някъде заедно. Искаш ли номера на нюйоркската социална служба?

Това беше вчера вечерта. След дългата нощ, прекарана пред компютъра, сега Дани скиташе из мразовитите улици на Ню Йорк и обикаляше лично сиропиталищата. Свел глава срещу вятъра, той провери картата на телефона си. Почти бе стигнал. „Буковете“ бе последната институция в списъка му. Поради затварянето на много домове за сираци заради липса на пари и промяната на щатската политика през деветдесетте години, насърчаваща настаняването на децата в приемни семейства, от сиропиталищата, действали през осемдесетте, бяха останали само дванайсет. Четири от тях бяха само за момчета. От другите осем Дани вече бе посетил седем. Две от тях изобщо не пазеха документация. От другите пет никое не бе приемало сестри на въпросните дати. В едното бе живяла Лиза с фамилното име Бенингтън, но тя в момента излежаваше трийсетгодишна присъда за въоръжен обир в затвор в Луизиана. Още една задънена улица.

„Буковете“ в Куинс беше най-голямото сиропиталище в града. Повечето домове преставаха да се грижат за децата след тринайсетгодишна възраст, тогава ги изритваха на улицата или ги изпращаха при семейства. Грозната викторианска сграда от червени тухли напомни на Дани за роман на Дикенс. Но когато влезе вътре, обзавеждането се оказа учудващо весело. Някой обещаващ художник бе изрисувал пъстри бордюри по стените на рецепцията. През двойната стъклена врата в края на коридора Дани видя група младежи, струпани около джага, и друга група, състояща се от момичета, които гледаха „Американски идол“ по телевизията и крещяха весело към екрана.

Виждал съм и по-лоши места, където да пораснеш, помисли си Дани, като се сети за улиците в Източен Ел Ей, където работеше на млади години, и за мизерните квартали на Лион. Може би тези деца тук имаха късмет.

— Господин Макгуайър? Аз съм Каръл Бингам, директорката. Искате ли да поседнете в кабинета ми?

В началото на четиридесетте, с къса руса коса, хубаво лице и стегната фигура, издокарана във вълнен костюм на „Ан Тайлър“, Каръл Бингам изглеждаше делова и организирана. Очевидно бе повече администратор, отколкото майчинска фигура, но вероятно децата на тази възраст се нуждаеха точно от това.

Дани обясни целта на посещението си. Направи си труда да отбележи, че издирваната от него жена не е заподозряна в престъпление, но е връзката между четири зловещи убийства.

Каръл Бингам издърпа тежко метално чекмедже от старомоден шкаф за папки в ъгъла.

— Компютризирахме всичко от 1999-а нататък — обясни тя. — Информацията за годините, за които говорите, е тук.

— И никой не е вкарал информацията в електронните ви файлове? — учуди се Дани, като се вторачи отчаяно в планината разхвърляни пожълтели документи.

Каръл Бингам се усмихна мило.

— Да не сте доброволец за работата? Прав сте, разбира се. Би трябвало да въведем и старите документи. Но истината е, че не разполагаме нито с нужния бюджет, нито с време — каза тя и погледна часовника на стената. — Имам среща с няколко бюрократи от Олбъни след десет минути в главната зала. Ще можете ли да се оправите сам?

— Разбира се — отговори Дани с благодарност. — Надявам се да не досаждам прекалено дълго.

Надеждата се оказа напразна. Беше невероятно какво гигантско количество хартия можеше да се натъпче в едно-единствено метално чекмедже. Актове за раждане, медицински картони, доклади от социалните служби и полицията лежаха до частни писма, детски рисунки и дори стари обвивки от шоколад. Нямаше никакви етикети и макар някои от официалните документи да носеха дати, очевидно никой не си бе направил труда да подреди бъркотията.

След два безплодни часа едно хлапе влезе и подаде на Дани чаша кафе. Младежът беше на около шестнайсет години, слаб и непохватен, а една трета от лицето му бе покрита с акне. Но гледаше Дани в очите, докато говореше — винаги добър знак — и по чертите му личеше, че щеше да стане хубав мъж.

— Госпожа Бингам ме помоли да ви помогна, ако имате нужда — каза той.

Дани вдигна очи от планината хартии.

— Не, няма нужда. Ако знаех какво търся, да, но няма смисъл и двамата да си губим времето.

— Всичко това са документи от осемдесетте, нали? — попита момчето.

Дани кимна.

— Прегледахте ли старите годишници? Ако не друго, поне ще ви накарат да се засмеете. Дрехите им са били направо трагични.

Хлапето грабна стол, сложи го на висок шкаф, покатери се, свали купчина дебели черни папки и ги стовари на пода до Дани.

— Отделно ли ги държите? — попита Дани.

— Разбира се — отговори момчето. — Може и да е малко тъжно — добави то, — но понякога ги използваме да играем на „Секси или не“. Нали знаете онази интернет страница, където вкарвате снимката си и децата могат да гласуват дали сте привлекателен или не? Нещо подобно. Както и да е, тези са от осемдесетте години.

Момчето си тръгна, а Дани запрелиства новооткритото си съкровище. Не че сериозно очакваше да види снимка на младата Лиза Баринг. Но поне това бяха снимки с имена.

Доста години липсваха. Книгите прескачаха от 1983 до 1987 и от 1989 до 1992. Чак когато отвори деветата папка, го видя.

Снимката имаше дата, а модата бе така кошмарна, както го бе предупредило момчето. Лицето, вторачено в Дани, бе много по-младо, отколкото го помнеше, разбира се, и не така лустросано. Зъбите не бяха съвсем прави, а косата бе дълга. Но бе лице, което Дани Макгуайър никога не би забравил. Дългият орлов нос. Царствената извивка на устните. Арогантният блясък в лазурносините очи. Под снимката женска ръка бе надраскала „Секси“, придружено от няколко удивителни.

Да, бил е секси дори тогава. И определено го е знаел.

Над снимката имаше надпис: „Франсис Мансини — вероятно ще преуспее в Холивуд“.

Но Дани Макгуайър го познаваше под друго име.

Лайл Реналто.

Клеър Майкълс се зачуди дали да се обади. Чувстваше се виновна, но трябваше да направи нещо. Тревожеше се страхотно за брат си и нямаше представа към кого друг да се обърне. Тя набра номера.

— Ало?

Дани Макгуайър прозвуча изключително жизнерадостно и по някаква причина това стресна Клеър.

— Ааа… здрасти — заекна тя. — Аз съм. Клеър Майкълс. Сестрата на Мат… Запознахме се.

— В Ел Ей, разбира се. Вие сте сестрата на Мат Дейли — любезно каза Дани.

— Точно така. Имате ли новини от него?

Дани застина. Защо Клеър му задаваше подобен въпрос? Нали Мат живееше в дома й?

Честно казано, последното, за което Дани Макгуайър искаше да мисли в момента, бе Мат Дейли. След като се натъкна на снимката на Лайл Реналто или Франки Мансини, той възбудено се хвърли да издирва Каръл Бингам. Директорката го запозна с Мариан Уайтс, една от готвачките в сиропиталището, която бе работила там по времето на Мансини.

Дани не очакваше много от нея, но се оказа, че възрастната дама имаше невероятна памет и успя да му посочи и друго лице, принадлежащо на приятел на Мансини.

— Тези двамата бяха страшно близки — каза тя.

Името на другия младеж бе Виктор Дубленко. Бързо обаждане до нюйоркската полиция разкри, че Дубленко бе добре познат на ченгетата като сводник и от време на време дребен търговец на дрога, все още жив и в момента вън от затвора, живеещ в Куинс, на около шест пресечки от „Буковете“. Дани се канеше да тръгне към апартамента му, когато Клеър му звънна.

Той неохотно върна вниманието си към Мат Дейли.

— Не, не съм го чувал, откакто го видях в дома ви. Не е ли при вас?

— Ако беше при мен, нямаше да ви се обаждам, нали? — рязко попита Клеър. — Съжалявам. Не исках да си го изкарвам на вас. Но се тревожа за него. Снощи ми остави съобщение на гласовата поща, което ми звучи адски странно.

— Каза ли ви къде се намира?

— Да. В Италия.

— Италия ли?

— Аха. По крайбрежието на Амалфи. Бил научил нещо за човека, който може да е отвлякъл Лиза. Честно казано, изненадана съм, че е имал пари за самолетен билет. Господ знае как оцелява там.

Сърцето на Дани се сви. Мат му се бе заклел, че няма да тръгне да преследва онзи маниак сам. Сега, когато шефовете в Интерпол официално одобриха операция „Азраел“, последното, от което Дани се нуждаеше, бе психически нестабилният Мат Дейли да се намеси в случая, да се забърка с потенциалните свидетели и да укрие важни улики. Мат изобщо не му бе споменал за „италианска следа“, когато се видяха за последен път.

— Каза ли нещо друго?

— Много неща, но както ви казах, дрънкаше несвързано. Каза, че любовникът на Лиза не бил неин любовник, а бил гей. И тя го познавала още преди да се запознае с Майлс, което по някаква причина Мат смяташе за важно. Но онзи не можел да бъде Азраел, а вие и останалите ченгета вървите по погрешна следа. Кой, по дяволите, е Азраел?

— Никой — отговори Дани. — Кодово название. Не се тревожете за това.

Той обаче също се разтревожи за Мат, не само професионално, но и лично.

— Благодаря, че ми се обадихте — каза той на Клеър. — В момента отивам на важна среща, но после ще се опитам отново да се свържа с брат ви. Междувременно, ако чуете нещо ново, каквото и да било…

— Ще ви уведомя веднага. Той не е… не е в опасност, нали?

Дани долови страха в гласа й.

— Не — бързо излъга той. — Не мисля така. Но за всеки случай ще звънна на полицията в Амалфи. Ще ги помоля да го държат под око.

Разговорът с Клеър Майкълс го притесни. Дали Мат Дейли наистина бе открил нещо ценно за любовника на Лиза? Без да поговори с него, бе невъзможно да разбере каква част от онова, което бе споделил със сестра си, бе истина и каква част бе плод на развинтената му фантазия. Когато стигна до апартамента на Дубленко, мислите му бяха напълно объркани.

Лайл Реналто. Франки Мансини. Каква връзка можеше да има момчето от снимката с Италия и Лиза Баринг? Защо изобщо Дани бе тук?

Пет минути по-късно Виктор Дубленко явно си зададе същия въпрос, вторачен в посетителя си от мърлявото, тапицирано с мушама кресло.

— Нямам какво да кажа.

Всекидневната на Дубленко беше отвратителна гнусна дупка, претъпкана с мръсни възглавници, игли, увехнала марихуана и недоядена храна. Двете спални надолу по коридора бяха по-чисти. Клиентите очакваха определен стандарт на хигиена и Дубленко им го осигуряваше. Спалните бяха за бизнес. Но за себе си Виктор се задоволяваше да живее в мръсотия.

— Не обичам ченгета.

Дани Макгуайър сви кротко рамене.

— Аз пък не обичам сводници. Но какво да се прави? Ние двамата сме трудова опасност един за друг.

Виктор Дубленко се засмя, дрезгав гърлен звук, който бързо премина в свирепа кашлица. Той извади носна кърпа от джоба си, изплю нещо скверно в нея и я натъпка обратно.

— Значи не се харесваме. Но все пак можем да работим заедно. Ти плащаш, аз говоря.

Точно в този момент много младо и кльощаво момиче по шорти и елече влезе в стаята със замаян вид. Виктор Дубленко му изръмжа нещо и момичето забърза навън като уплашен бръмбар. Горкото дете, помисли си Дани. Не можеше да е на повече от петнайсет години. Гадеше му се от боклуци като Дубленко, но си напомни защо бе тук и колко живота вероятно зависеха от информацията на руснака, затова си прехапа езика. Извади пачка петдесетачки от джоба си, наплюнчи пръсти и се направи, че ги брои, преди да ги прибере обратно.

— Предпочитам вие да говорите, а аз после да платя, ако нямате нищо против, господин Дубленко.

Без да сваля очи от джоба с парите, сводникът попита спокойно:

— Е, какво искате да знаете?

Дани му подаде снимката от стария годишник.

— Помните ли този човек?

— Господи! — ухили се Дубленко, разкривайки грозни зъби, повечето със златни корони. — Франки Мансини. Откъде, по дяволите, изровихте това?

Зловещата кашлица го връхлетя отново. Дани Макгуайър изчака Виктор да прочисти съсипаните си от цигарите дробове, хриптейки като риба на сухо.

— От „Буковете“. Бях там по-рано. Госпожа Уайтс спомена, че вие с Франки сте живели в дома между 1986 и 1988 и сте били близки приятели. Вярно ли е?

Виктор Дубленко присви зелените си очи.

— Госпожа Уайтс? Дъртата кучка е още жива, а?

— Вярна ли е информацията, господин Дубленко?

Виктор кимна.

— Знаете доста за миналото ми, детектив. Поласкан съм.

Дани не си направи труда да прикрие презрението си.

— Честно казано, никак не се интересувам от миналото ви, а от Франки Мансини. Кога го видяхте за последен път?

Дубленко поклати глава.

— Преди дълго време, човече. Преди много години. Може би двайсет?

— Къде?

— Тук, в Ню Йорк. Преместиха го в друг дом година след като тази снимка бе направена и поддържахме връзка известно време. Но после той си намери работа някъде на запад и край.

На запад. Ел Ей… Където се бе превърнал в Лайл Реналто и се бе запознал с Анджела Джейкс… Където всичко бе започнало.

— И никога вече не се чухте?

— Не бяхме другарчета по кореспонденция — изсумтя Дубленко. — За какво го търсите? Да не е направил нещо нередно? Да не е обрал банка?

— Бихте ли се изненадали, ако го е направил?

Дубленко се замисли за момент.

— Хм, всъщност много бих се изненадал. Винаги съм смятал, че той ще се справи добре.

— Защо мислите така?

— Ами беше много умен. Чужди езици, математика, справяше се отлично с всичко. А и погледнете го. С такова лице животът ти е лесен.

Думите можеха да се изтълкуват като завистливи, но в тона на Дубленко нямаше горчивина и враждебност. Точно обратното. Бе изпълнен с възхита. С носталгия. Дори с обич.

— В какъв смисъл лесен? Имате предвид, че е имал успех с момичетата?

Жабешките черти на Дубленко се изкривиха в широка усмивка.

— Франки не се интересуваше от момичета, детектив. Не беше от този отбор, ако разбирате какво имам предвид.

По гърба на Дани пробяга тръпка. Какво му бе казала Клеър Майкълс за обаждането на Мат Дейли от Италия? „Любовникът на Лиза не е неин любовник. Бил гей. Не може да е Азраел. Вървите по грешна следа.“

— Не твърдя, че жените не се интересуваха от него. Кучките го преследваха неуморно. Но както казах, Франки беше умен. Използваше това в своя полза.

Дани си припомни Лайл Реналто и начина, по който бе нахлул в живота на Анджела Джейкс, бе я накарал да му вярва и вероятно дори я бе подмамил към смъртта й.

— По какъв начин ги използваше?

— Ами нали знаете. Караше момичетата да му вършат услуги, да му правят подаръци, да го покриват, когато не спазваше вечерния час. Разни такива дреболии. Но не си падаше по жените, ако схващате думите ми.

На Дани му писна от неособено фините евфемизми на Дубленко.

— Разбирам, Дубленко. Франки е бил гей.

— Да, беше гей, но и нещо повече. Имах чувството, че жените просто го отвращаваха. Не само сексуално, но и като хора. С изключение на принцесата, разбира се.

— Принцесата?

Лицето на Виктор доби кисело изражение.

— Принцеса София. Така я наричаше. Господ знае какво беше истинското й име. Франки беше луд по нея.

— Не одобрявахте ли връзката им?

— А, пълна глупост — небрежно размаха ръка Дубленко. — Просто дивотия. Помня как Франки ми разказваше, че тя произхождала от кралското мароканско семейство. Да бе! Как тогава се бе озовала по бруклинските улици?

Дани се поколеба. Думите на Дубленко му напомниха нещо, но не можеше да се сети какво.

— Напуснах „Буковете“ преди София да пристигне там, но я срещнах веднъж, точно преди Франки да напусне града. Беше страхотна малка кучка. Чух, че преди да се запознае с Франки, мъжете от персонала в предишното й сиропиталище си я менкали като надуваема кукла и чукали кралския й задник — похотливо се изхили Дубленко. — Беше поредната курва, здраво използвана стока, но Франки не искаше и да чуе. Наричаше я „принцесата ми“. Тя направо го омагьоса.

След като се увери, че Дубленко му бе разказал всичко, което знаеше, Дани му плати и хвана такси обратно до хотела. Навън бе тъмно и кошмарно студено. Той се прибра в топлата си стая, заключи вратата, метна бележките, куфарчето и касетофона си на леглото и провери съобщенията си. Нищо интересно. След кратко обаждане до Селин — за трета вечер поред Дани обясняваше на гласовата поща на жена си колко я обича и колко му липсва — и още един неуспешен опит да се свърже с Мат Дейли, той набра номера на Клеър Майкълс.

— Този гей, когото Мат спомена, любовника на Лиза… Каза ли ви името му?

— Не мисля така — отговори Клеър. — А, чакайте, май спомена нещо. Франко? Франческо? Възможно ли е?

Дани затвори, съблече се и скочи под душа. Горещата струя вода винаги му помагаше да мисли. Имаше чувството, че са му дали многобройни парченца от мозайката и ако успееше да ги сглоби, щеше да получи нужния отговор. Проблемът бе, че не търсеше точно тези парченца.

Пристигна в Ню Йорк, за да намери информация за миналото на Лиза Баринг. Вместо това научи много за миналото на Лайл Реналто. Само че нямаше никакъв Лайл Реналто, а Франки Мансини. Франки Мансини… който беше гей… значи не можеше да е убиецът изнасилвач, нали?… но пък който очевидно бе свързан с Лиза Баринг. Макар и не като неин любовник. Точно както Франки не е бил любовник на „принцеса София“, която и да бе тя. Точно както Лайл Реналто не бе любовник на Анджела Джейкс. Всичко беше свързано, но всяко звено от веригата само описваше пълен кръг, вместо да се свърже с останалите.

Лиза… Лайл… Франки.

Лиза… Анджела… София.

Какво не виждаше?

И не само хората описваха пълен кръг, но и местата. Ню Йорк, Лос Анджелис, Хонконг, Италия, Ню Йорк. И Мароко. Точно така. Според Дубленко принцеса София твърдяла, че произхожда от Мароко. А Мат Дейли и Лиза Баринг се канеха да избягат там, преди Лиза да изчезне.

Дали Мароко бе важно, или бе само съвпадение? Главата го заболя от напрежение.

Избърса се, седна на леглото и се вторачи в снимката на Франки Мансини. Лайл Реналто му се усмихна подигравателно. Франки беше по-млад от Лайл, лицето му — по-окръглено и детско. Но въпреки разликите определено бяха един и същи човек.

Инстинктивно, без да знае защо, Дани включи компютъра и отвори снимката на Лиза Баринг, изпратена му от инспектор Лиу. Снимката, която бе дал на нюйоркската полиция и другите агенции в града. Загледа се в лицето на Лиза, втренчено и дълго, сякаш очакваше то да му проговори и да разкрие тайните си. Най-после се съсредоточи върху очите й. Очите, които бяха омагьосали Мат Дейли и Майлс Баринг и ги бяха превърнали в нейни роби. Те напомниха на Дани за други очи, които бе видял преди много време.

И внезапно истината се разкри. Буквално се вторачи в него.

Дани Макгуайър вдигна телефона с разтуптяно сърце.

Как бе могъл да е толкова сляп?

23.

Инспектор Лиу погледна мрачно управителя на хотела. Мъжът беше плешив, очевидно необразован и кошмарно дебел. Китоподобното му тяло бе натъпкано в сив костюм от полиестер, поне с два размера по-малък от неговия и толкова лъскав, че изглеждаше почти сребрист. И този гнусен тип ръководеше един от най-скъпите хотели в Сидни, петзвезден разкош на кея, чиято клиентела се състоеше от рок звезди и политици. Нямаше справедливост на този свят.

— Сигурен ли сте, че беше тя?

— Слушай, приятел — изсумтя управителят, като му върна снимката на Лиза Баринг, — може да не съм Стивън Хокинг, но мога да разпозная лице. Особено толкова красиво лице. Това е част от работата ми — добави той, като се почеса разсеяно под мишницата. — Беше преди два-три месеца. Стейси горе ще ви даде точните дати. Пристигна с един красавец, но тя плати сметката. Сигурен съм, че резервацията беше на името Смит.

— Не проверявате ли паспортите на гостите си?

Управителят изсумтя презрително.

— Не сме шибаното ФБР, господин Лиу.

— Инспектор Лиу — поправи го китаецът студено.

— Е, не се обиждайте, инспекторе, но не сме в китайската полицейска държава — продължи тлъстият австралиец, без да му мигне окото. — Ако започна да душа около всеки господин и госпожа Смит, които се настаняват тук, скоро бизнесът ще загине.

— Кой плати сметката?

— Мадамата. В брой.

— И не оставиха адрес за препращане на писма и сметки?

— Както ви казах, не мисля, че са го сторили, но ще проверя при Стейси. Тя е очите и ушите на това място, ако разбирате какво искам да кажа.

Стейси беше тиха, подобна на мишка жена на около шейсет години. Тя потвърди всичко, казано от шефа й. Госпожа Смит платила в брой. Не, не споменала нищо за бъдещите си планове. Господин Смит бил тих и привлекателен. Стейси отказа да прави догадки за възрастта му.

— Бих искал да видя стаята им — каза инспектор Лиу.

Апартаментът беше царствен, дори по тузарските стандарти на хотела. Госпожа Смит сигурно бе имала нужда от градинарска количка, с която да пренесе парите в брой, за да плати едноседмичния си престой тук. Но пък Лиза Баринг можеше да си го позволи, като се имаше предвид, че богатството на починалия й мъж изгаряше дупка в джоба на коварната крадла. Лиу и хората му прегледаха апартамента грижливо за отпечатъци, косми или други улики, но след два месеца и бог знае колко други посетители, да не споменаваме и чистенето два пъти дневно, не таяха много надежди.

Разпитаха всички камериерки заедно с администратора, персонала от бара и ресторанта, и дама на име Лиана в спа центъра, където госпожа Смит се кефела на масажи с нагорещени камъни.

— Тя изглеждаше доста емоционална — каза Лиана, като примигна с фалшивите си мигли към инспектор Лиу и едва не го задуши със силния аромат на „Калвин Клайн“. — Помня, че плачеше по време на масажа. Но това се случва понякога и с други клиенти. Страшно много енергия се освобождава, когато натиснеш подходящите точки.

— Тя спомена ли какво я е разстроило? Всякаква информация ще ни е полезна.

Лиана се замисли.

— Не, не спомена. Но според мен имаше проблеми с мъжа си. Видях я няколко пъти със съпруга й във фоайето на хотела и той винаги я държеше за ръка и я галеше, но тя май не си падаше по това. Непрестанно го отхвърляше.

В края на деня инспектор Лиу се почувства изморен и раздразнен. Беше долетял в Сидни лично, защото след второто бягство на госпожа Баринг това бе първото му доказателство, че тя е жива и свободна, а не заключена в тъмницата на някой сексуален маниак, както някои смотаняци вярваха. Но пътуването се оказа безуспешно. Не откри нищо, което не можеше да научи от десетминутен телефонен разговор от Хонконг.

Той остави трима от хората си да довършат събирането на улики и си тръгна.

— Един от шофьорите ни ще ви откара до летището — любезно предложи дебелият управител. — Щом трябва да напуснете Сидни, поне го направете стилно.

Седнал на задната седалка на луксозната лимузина, Лиу се замисли мрачно върху факта, че Лиза Баринг и любовникът й винаги успяваха да са поне една крачка пред него. И бе готов да се обзаложи, че и те бяха напуснали Сидни стилно. Внезапно Лиу се сети нещо и потропа по преградата зад шофьора.

— Има бутон за връзка, приятел — каза шофьорът. — Виждаш ли конзолата вляво?

Но инспектор Лиу не се интересуваше от бутони и конзоли.

— Колко шофьори работят в хотела?

— Шестима сме.

— Пазите ли пътните си листове? Кои гости на хотела къде отиват?

— Да, имаме дневник. В службата е.

— Обръщай.

— Но… самолетът ви… мислех, че ще пътувате с последния полет до Хонконг.

— Обръщай!

Стейси се шашна, когато видя заядливия полицай да се връща толкова неочаквано.

— Инспекторе, мислех, че…

— Имам нужда от дневниците на шофьорите — прекъсна я Лиу и й даде датите. — Трябва да знам кой е откарал семейство Смит до летището.

— Не всичките ни гости използват лимузини — предупреди го Стейси. — Повечето викат такси.

Но Лиу не я слушаше. Ето го! „Смит. 10:20 сутринта. Марко.“

— Трябва да говоря с Марко. Веднага.

— Страхувам се, че това не е възможно — нервно каза Стейси. — Марко е в отпуск. Майка му почина преди седмица.

Инспектор Лиу изобщо не се трогна от смъртта на майката на Марко.

— Дайте ми адреса му.

Марко Брунели бе все още по бельо, когато китайските полицаи почукаха на вратата му. Всъщност не почукаха, а направо затропаха като с чук.

— Мога ли да ви помогна, господа? — попита Марко, като преглътна нервно, сетил се за марихуаната, оставена на нощното му шкафче, неплатената данъчна декларация и инцидента със стриптийзьорката в клуб „Блъш“ предишния месец.

— Работите в хотел „Хъксли“ като шофьор, нали?

— Точно така. В отпуск съм. Нали разбирате, майка ми…

— Събота, шестнайсети, десет сутринта. Закарахте семейство Смит до летището, нали? Помните ли?

— Смит — намръщи се Марко. — Смит. Смит. Смит.

Полицаят му подаде снимка на привлекателна тъмнокоса жена.

— А, тя. Да, помня я. И съпруга й. Да, точно така. Аз ги закарах до летището. Защо?

— Знаете ли накъде отлетяха?

— Знаете ли, това беше странно — каза Марко, успокоен, след като осъзна, че ченгетата се интересуваха от клиентите му, а не от него. — Обикновено клиентите са адски приказливи, особено американците. Искат да разкажат колко страхотно са прекарали, къде отиват сега и всичко друго. Но тези двамата мълчаха като гроб. Не изрекоха и дума.

Инспектор Лиу усети как надеждата му се изпари.

— Но след като ги оставих и подкарах обратно към града, забелязах, че мъжът бе забравил куфарчето си на задната седалка. Разбира се, върнах се бързо на летището и се втурнах вътре. Човекът толкова се зарадва да ме види, че ме прегърна и ми даде двеста долара бакшиш. Тъкмо се готвеха да се качат на самолета. Затова помня къде отиваха.

Марко се усмихна широко, а инспектор Лиу едва издържа на напрежението.

— Мумбай, Индия — гордо заяви шофьорът. — Това ли е всичко, което искахте да узнаете?

Клод Демартен прекарваше необичайно приятен следобед в службата. Кабинетът на екипа по случай „Азраел“, дълбоко във вътрешността на сградата на Интерпол, бе започнал живота си в тясна кутийка без прозорци. Но благодарение на Дани Макгуайър се бе превърнал в нещо като готина ергенска квартира, оборудвана с меки канапета, мишена за стрелички и хладилник, натъпкан с евтина висококалорична американска храна, каквато бе забранена на Клод у дома.

А най-хубавото бе, че днес Клод бе тук съвсем сам. Скучният Рихард Стури се занимаваше със статистическите си проекти някъде, шефът бе все още в Съединените щати, а останалите трима младши детективи бяха в Лондон, където се опитваха да накарат Скотланд Ярд да сподели с тях информацията си по случая на сър Пиърс Хенли.

Досега, след бързо осъвременяване на базата данни и кратък разговор с банката на Дидие Анжу в Париж, за да уточни някои подробности, Клод беше победил самия себе си три пъти в мятане на стрелички, беше поиграл щастливо на компютъра „Светът на войните“ и бе изял две гигантски торби чипс, което вероятно бе официално престъпление в някои части на Франция. Затова, когато телефонът звънна, той го вдигна в чудесно настроение.

— Интерпол, бюрото на „Азраел“. Как мога да ви помогна?

— Свържете ме с Макгуайър.

Клод Демартен позна гласа на инспектор Лиу. Безрадостен, както винаги, днес в тона му се долавяха възбуда и гняв, които Клод не бе чувал преди.

— Спешно е.

— Страхувам се, че заместник-директор Макгуайър не е в службата тази седмица. Пътува. Как мога да ви помогна. Говори детектив Клод Демартен.

— Не.

— Добре, тогава мога да запиша съобщението ви. Обажда се инспектор Лиу, нали? От Хонконг?

Лиу замълча. Не искаше да си разменя любезности с тази френска маймуна. Искаше да говори с дресьора й. Но от друга страна, разполагаше с важна информация, която трябваше да предаде.

— Постигнахте ли някакъв напредък в Австралия? — подтикна го Демартен. — Уверявам ви, че веднага щом се чуя с Макгуайър, ще го помоля да ви се обади. Има ли нещо, което екипът ни трябва да узнае? Някакъв начин, по който да ви помогна?

— Кажете на Макгуайър, че те са в Индия — мрачно процеди Лиу. — Ако иска да узнае повече, може да вдигне шибания телефон.

Линията заглъхна.

Индия. Единственото, за което Демартен можеше да мисли в момента, бе колко идеално новината подхождаше на теорията на Рихард Стури за това къде Азраел щеше да нападне отново. Немецът вече бе доста самоуверен, а сега щеше да стане нетърпим. Преди Демартен да успее да се обади на Макгуайър, телефонът отново иззвъня.

— „Азраел“ — делово каза Демартен.

— Здрасти, Клод, аз съм.

— Шефе. Точно навреме. Слушай, тъкмо ми се обади Лиу.

— Няма значение — бързо го прекъсна Дани. — Трябва да ми изпратиш по имейла най-ясните снимки на вдовиците, с които разполагаме. Само на лицата.

— Разбира се. Ще го направя. Но да ти кажа за Лиу. Иска да му звъннеш спешно…

— Веднага, Клод. Ще чакам на компютъра — отново го прекъсна Дани и затвори.

Какво им ставаше на тия важни детективи? Никой ли нямаше търпение да те изчака да си довършиш изречението, преди да затвори?

На леглото в хотелската стая в Ню Йорк Дани се вторачи в пощенската си кутия.

Една минута. Пет минути. Десет. Какво, по дяволите? Колко време бе нужно да изпратиш няколко скапани файла?

Когато най-после чу дългоочакваното прозвъняване за ново съобщение, сърцето на Дани заби учестено, но се сви, когато видя, че нямаше прикрепени файлове.

Индия! Чудесна новина. Също и думата „те“. Това означаваше, че Лиза Баринг бе все още жива и бе в компанията на… кого? Франки Мансини? Дани щеше да звънне на Лиу след минута и да узнае цялата история. Веднага щом Клод му изпратеше проклетите снимки.

Най-после, след кошмарно дългото чакане, което му се стори цял век, а всъщност бе около минута и половина, огромен файл кацна в кутията на Дани. Беше озаглавен „Вдовици“.

Дани го отвори с треперещи ръце.

Ето ги. Усмихнати към него през годините, подредени една след друга в хронологичен ред.

Анджела Джейкс… Лейди Трейси Хенли… Ирина Анжу… Лиза Баринг.

Отначало не беше очевидно. Имаше бегли разлики: цвят и дължина на косата, лека промяна в грима, а някои от образите, особено тези на Ирина, бяха замъглени и с леки петънца. Възрастта беше направила черната си магия, изрязвайки мрежа от фини бръчици по гладката навремето кожа. Теглото се бе увеличавало и спадало, правейки някои от лицата мършави, докато други изглеждаха цъфтящи и бузести. След това идваха и по-основните неща. Лицето на Анджела Джейкс бе най-красивото от четирите, младо и невинно, недокоснато от времето. Трейси Хенли, червенокоската, изглеждаше по-корава и по-фалшива. Макар и несъмнено красива, Дани забеляза, че носът й бе необичайно стеснен, сякаш й бяха правили пластична операция. Лиза Баринг имаше същия малък нос, но на нея изглеждаше по-нормален. Но челото й бе по-високо и по-гладко.

Това, което наистина правеше впечатление, бяха очите на четирите жени. Леките бръчици можеха да се появяват и изчезват, скулите, устните и носовете можеха да се променят с пластични операции. Но очите си оставаха същите. Тъмнокафяви като разтопен шоколад. Тъжни. Съблазнителни. Омагьосващи.

Първия път, когато ги видя, Дани развързваше Анджела Джейкс от трупа на съпруга й. Изпадаща в безсъзнание и събуждаща се, тя отвори тези очи и го погледна. И животът на Дани се промени завинаги.

Години по-късно същите тези очи бяха подмамили сър Пиърс Хенли към смъртта му.

Бяха хипнотизирали Дидие Анжу.

Бяха очаровали Майлс Баринг.

Бяха превърнали Мат Дейли в обезумял от любов глупак.

Бяха подиграли инспектор Лиу.

Всяко от лицата на жените бе различно. Но очите ги издаваха.

Азраел не е той, а тя.

Те всичките са една и съща жена.

24.

Мъжът ускори крачка. Уличката беше тъмна и миришеше на подправки и екскременти. Шафран, кимион и екскременти: същността на Индия. Мъжът се засмя на собствената си шега, но смехът му бе нервен, едва ли не истеричен.

Отново го следяха.

Промуши се между рикшите и забързаните кафяви тела и се скри зад сергия на пекар. Тесен проход се отваряше през тухлена арка към двор, където пещи печаха плоския хляб наан и паратха. Любопитни полуголи деца се струпаха около него, заинтригувани от бялото му лице на чужденец. Той ги разкара. Сърцето му биеше лудо. Единственият изход от двора бе оттам, откъдето бе дошъл. Ако преследвачът му го бе видял да се пъха зад сергията, щеше да го хване със сигурност. Мъжът не очакваше пощада.

Отначало смяташе, че може би го преследваше полицията, но вече не мислеше така. Сенките зад него бяха много по-зловещи. Където и да отидеше в града, усещаше присъствието им, студено и заплашително като зъл дух. Нервите му бяха опънати до скъсване. Ставаше му все по-трудно да взема решения.

Този път обаче май се отърва от тях.

Никой не го последва в двора на пекаря. Беше се измъкнал. Предпазливо, той се върна в уличката. Няколко пресечки по-нататък изскочи на главна улица, където вездесъщите рикши отстъпваха на модерните жълти таксита. Почти като в Ню Йорк.

Той протегна ръка.

— „Тадж Махал“, моля.

Мъжът бе седял в барове в някои от най-луксозните хотели в света. „Шато Мармон“ в Ел Ей, „Сан Пиетро“ в Позитано, „Пенинсула“ в Хонконг. Но нищо не можеше да се сравни с разкоша на „Тадж Махал“ в Мумбай. Разточителен миш-маш от мавритански, ориенталски и флорентински дизайн, той представляваше идеален дом за всеки махараджа. До главния бар се стигаше през фоайето, огромно пространство с мраморни подове и сводести тавани от алабастър. Изкусно издялана арка, поддържана от две ониксови колони, водеше към полутъмния, осветен от свещи бар. Атмосферата там бе по-интимна, но също така луксозна, с канапета, тапицирани в червено кадифе, толкова меки, че човек сякаш седеше на облак, и старинни персийски килими, изтъкани във всеки възможен цвят. Навсякъде наоколо богато облечени двойки се смееха, а кристалните им чаши проблясваха като диаманти, докато отпиваха чай с лед или кайпириня. Крал за един ден.

Той се настани на обичайното си място в най-тъмната ниша и поръча диетична кола и печено пиле с кимион. Не изпитваше глад, но трябваше да яде. Предстоеше му дълга нощ на очакване.

Сара Джейн Хюз не забеляза американеца, който се настани в ъгъла. Беше прекалено ядосана, за да мисли за нещо друго, освен за Дейвид. Не беше типично за него да закъснява.

„Може би е променил решението си след всички гадости, на които го подложих?“ — каза си тя.

Не можеше да реши дали мисълта за отказването на Дейвид от предстоящата им сватба я плашеше, или я караше да чувства облекчение. Напрежението бе непоносимо понякога.

„Имуществото ми възлиза на почти милиард долара, Сара Джейн. Независимо дали ти харесва или не, това води до определени усложнения.“

Усложнения. И това ако не беше омаловажаване.

Тя извади малко черно огледалце от чантата си, освежи грима си и нагласи косата си така, както Дейвид я харесваше. Приглади дългата до коленете пола и разкопча горното копче на блузата си, само за да намекне за пищната фигура отдолу. Като повечето мъже, и Дейвид Айшаг харесваше скромния вид. Фактът, че удоволствията с тялото на Сара Джейн бяха само за неговите очи, го караше да се чувства сигурен. И те наистина бяха само за него.

Докато смъртта ни раздели.

А, ето го. Вървеше към нея и възпламеняваше помещението както само той можеше, факла от очарование. Толкова хубав. Толкова чаровен.

„Не мога да продължа“ — задъха се тя.

Насили се да диша спокойно.

— Скъпа, извинявай, че закъснях.

— Много закъсня.

Тя го целуна по устните и прокара ръка по лъскавата му тъмна коса, леко изпъстрена със сребристо по слепоочията.

— Започвах да се тревожа.

Завистливи женски очи я пронизаха. Сара Джейн ги заслепи със зашеметяващия блясък на годежния си пръстен със сапфири и диаманти.

Дейвид Айшаг я целуна нежно.

— Глупаво момиче. Никога не трябва да се тревожиш. Нито сега, нито за в бъдеще. Не и когато аз се грижа за теб.

Мъжът в ъгъла се разтрепери. Не понасяше да гледа Сара Джейн и Дейвид. Беше прекалено болезнено. Но пък и не можеше да отмести очи от тях.

Келнерката се приближи към него.

— Добре ли сте, господине? Мога ли да ви донеса нещо?

„Нормалността ми, моля. А ако е свършила, прозак с лед и доза хлорпромазин“12.

— Един бърбън, моля. Без лед.

В другия край на бара друг мъж наблюдаваше.

Той забеляза всичко: бледността на чужденеца, силното треперене на ръцете му, докато отпиваше от питието си. Следеше го вече от дни и бе започнал да мисли за него като за стар приятел.

„Горкичкият. Сърцето му не може да приеме истината, която очите му виждат. Има ли друга лудост на света, по-велика от лудостта на любовта?“

Сърцето на мъжа се изпълни със състрадание и съжаление към изгубената душа на наблюдавания.

Ужасно беше, че щеше да му се наложи да го убие.

25.

— Не можем да чакаме да мине сватбата. Трябва да ударим сега.

Раджит Капири, старши офицер в елитното разузнавателно бюро, скръсти ръце пред гърдите си, сякаш за да покаже, че темата е приключена. Седеше в офиса на Интерпол в Мумбай срещу Дани Макгуайър, чийто език на тялото бе също така упорит и безкомпромисен.

— Не можем — възрази Дани. — Трябва да заловим Азраел на местопрестъплението. Това е единственият начин да сме сигурни, че ще получи присъда.

— Но на каква цена? — заекна Капири. — Става дума за живота на господин Айшаг! Съжалявам, Макгуайър. Няма да седя безучастно, докато вие си играете на руска рулетка с живота на един от най-богатите и прочути жители на Мумбай.

Дани Макгуайър се опита да потисне раздразнението си. Не можеше да си позволи да изолира офицера от разузнавателното бюро. Ако Капири се оплачеше на шефовете в Интерпол, че екипът по случай „Азраел“ е взел нещата в свои ръце и пренебрегва местните ченгета, Анри Фремьо щеше да разтури работната група по-бързо, отколкото човек можеше да изрече „безгръбначен бюрократ“. Но Дани се нуждаеше от сътрудничеството на Раджит Капири и по други причини. Разузнавателното бюро разполагаше с безброй служители, да не говорим и за безценните експертни умения, когато ставаше дума за събиране на информация. Точно те бяха връчили на екипа по „Азраел“ краткия списък с потенциалните местни жертви — много богати по-възрастни ергени, жители на Мумбай, без семейства. Иронично, но Дейвид Айшаг за малко не бе останал извън списъка, тъй като бе много по-млад от останалите жертви. Но когато стана ясно, че електронният магнат тъкмо е направил внезапни и неочаквани планове за женитба, а бъдещата му булка е от сравнително скоро в града, екипът на Макгуайър се намеси. Не след дълго откриха годеницата на Айшаг, жена на име Сара Джейн Хюз. Въпреки по-светлите кичури в косата, евтините дрехи и новата самоличност на ирландска учителка, снимките показаха, че Сара Джейн си прилича като две капки вода с Лиза Баринг.

— Ами ако тя го убие по време на медения месец? — попита Капири.

— Никое от нападенията не е извършено по време на медения месец. Всички са изпълнени в собствените домове на жертвите. Тя познава територията там. А и да не забравяме, че не действа сама. Нуждае се от съучастника си, а той не заминава на меден месец.

Раджит Капири все още не изглеждаше убеден. Сватбата и меденият месец означаваха да изпуснат заподозряната от погледа и контрола си. Четири полиции вече бяха допуснали тази грешка.

— Разбирам тревогата ви — каза Дани Макгуайър. — И я споделям, повярвайте ми. Мислите ли, че и аз не се изкушавам да я приберем още сега?

— Тогава защо не го направите?

— Вече ви казах защо. Това е единствената ни възможност да я заловим на местопрестъплението и да хванем и съучастника й. Ако действаме сега, ще хванем нея, но той ще се измъкне.

Но Дани най-много се притесняваше, че наблюдението над Сара Джейн не бе забелязало друг мъж досега. Ако Франки Мансини-Лайл Реналто се намираше в Мумбай, той се бе покрил доста добре.

— Ще ги следим на всяка стъпка по време на медения месец. Спомнете си, че разполагаме с широка мрежа от агенти. Ето как ще действаме.

— Хм — изсумтя Раджит Капири, изпълнен със съмнения.

— Веднага щом се върнат в Индия, ще отидем заедно при господин Айшаг и ще го включим в играта. Нищо няма да се върши без неговото съгласие. Ако откаже да ни съдейства, тогава можете да арестувате Сара Джейн. Разбира се — иронично добави Дани, — тя няма да е извършила никакво престъпление на индийска земя дотогава. Поне не такова, което можете да докажете. Ще се наложи да я екстрадирате, вероятно в Хонконг, и китайските власти ще получат цялата слава. Но решението си е ваше.

Раджит Капири присви очи. Разбираше, че го манипулират, и това не му харесваше. От друга страна, ако нещо се объркаше по време на медения месец на господин Айшаг, той имаше официален запис на днешното събрание и можеше да стовари вината изцяло върху Интерпол.

— Добре — съгласи се накрая. — Но искам да ме уведомявате за действията им през цялото време, докато са на меден месец.

— Разбира се. Имате думата ми — обеща Дани и му протегна ръка.

Индиецът неохотно се ръкува с него.

— Имам и още една молба. Нашето момче може да изскочи от гората, докато двойката е на пътешествие. Не разполагам с достатъчно хора, за да наблюдаваме денонощно къщата и офиса на Айшаг, както и училището, и апартамента на Сара Джейн. Мислите ли, че можете да ни помогнете с това?

Американецът притежаваше безочието на дявола. Но дори Раджит Капири трябваше да се възхити на дързостта му.

— Ще видя какво мога да направя, заместник-директор Макгуайър. Вие съсредоточете усилията си върху това да запазите Дейвид Айшаг цял.

На по-малко от пет мили от сградата, където се съвещаваше екипът по „Азраел“, една жена се вторачи в голия си образ в огледалото.

Прокара дългите си пръсти по всеки от крайниците си, погали белезите си. Те бяха единствените части от нея, които чувстваше познати и близки. По лицето си тя опипа леките следи на средната възраст, започнали да я тормозят през последните месеци: ветрилото от бръчици около очите и устните, задълбочаването на моравите сенки под очите, очертаните бръчки, които започваха от ъглите на носа й. Доплака й се. Не защото остаряваше, а тъй като лицето й бе лице на непозната.

Искаше да си поплаче, но не можеше да си го позволи. Трябваше да остане силна заради сестра си. Сестра й се нуждаеше от нея. Жената се бе вкопчила в тази нужда отчаяно, като новородена маймунка, залепена за майка си. Тя бе единствената причина, поради която живееше.

— Защо си толкова тъжна?

Мъжът застана зад гърба й и целуна врата и раменете й. Жестът трябваше да е нежен, но не беше. Беше собственически. Заплашителен. Тя потръпна.

— Добре съм. Просто съм изморена.

— Опитай се да поспиш, ангелче.

Беше се променила много, откакто се запознаха, но той си бе останал същият. Образът му в огледалото бе все още ослепителен, красотата му — вечна като слънцето, неизбежна като смъртта. Преди няколко месеца тя бе мечтала да избяга от него. Сега знаеше колко глупава е била мечтата й. Остана й само надеждата за сестра й.

Той й беше обещал, че един ден, скоро, сестра й ще бъде свободна.

26.

— Добро утро, господин Айшаг. Добре дошли обратно!

Дейвид Айшаг се усмихна на секретарката си.

— Благодаря ти, Саша. Хубаво е да си у дома.

Странно, но наистина го вярваше. Животът му в момента бе идеален, но все пак се радваше, че се връща към обичайното.

Меденият му месец със Сара Джейн бе вълшебен. След интимната скромна сватба в католическата църква във Видиянагра — присъстваха само най-близкият приятел на Дейвид, Кави, и колежката на Сара Джейн, Рейчъл — щастливите младоженци отлетяха за Англия, за да съобщят новината на старата майка на Дейвид, а после потеглиха на луксозна обиколка из Европа.

— Мислиш ли, че тя някога ще превъзмогне това? — попита Сара Джейн, докато разглеждаха катедралата „Сан Марко“ във Венеция.

— Кой? Какво да превъзмогне? Прекалено си загадъчна, скъпа. Имам чувството, че съм се оженил за съставителя на кръстословиците в „Таймс“.

— Майка ти. Мислиш ли, че някога ще превъзмогне женитбата ти с католичка? При това стояща толкова ниско под теб.

Дейвид спря и погали ангелското лице на Сара Джейн.

— Стояща под мен? Ти си толкова над мен, скъпа, че ми се завива свят, когато вдигна очи към теб.

Той я целуна, после се препъна, залитна назад и стисна главата си.

— Виждаш ли? Вече съм замаян.

Сара Джейн се изкикоти.

— Идиот.

Дейвид Айшаг никога не се правеше на глупак и не откачаше по жени. Но сега бе полудял по булката си и искаше целият свят да го узнае. Водеше Сара Джейн в най-луксозните хотели в най-романтичните градове в света — „Жорж V“ в Париж, „Хаслър“ в Рим, „Дорчестър“ в Лондон, „Даниели“ във Венеция. Любеше я в разкошните апартаменти, в новия си самолет и на палубата на яхтата си „Клотилда“, докато обикаляха Средиземно море. Но колкото и прекрасно да беше пътешествието им, завръщането у дома в Мумбай бе нещо специално, тъй като бележеше началото на истинския им живот заедно.

Дейвид очакваше веднага да се опитат да направят бебе. Сара Джейн минаваше четиридесетте, така че нямаха време за губене, но за негова изненада тя бе изпълнена с колебания и настояваше да се върне на работа в училище. Дейвид обожаваше независимия й дух и факта, че главата й не се бе замаяла от огромното му богатство, но отчасти му се искаше да може да я заключи в замъка си и да я задържи само за себе си.

— Трябва да се върнеш към другата си любов — работата — каза му Сара Джейн.

Както винаги, беше права. Тази сутрин, когато влезе в „Айшаг Електроникс“, Дейвид се почувства изпълнен с плам и целеустременост. Отново притежаваше енергията на тийнейджър, което означаваше по-добри времена за бизнеса.

„Трябваше да се оженя още преди години“ — каза си усмихнат.

— Е, какво е разписанието? — попита той секретарката си.

Графикът му бе солидно запълнен. След час, прекаран в отговаряне на спешни имейли, Дейвид трябваше да присъства на събрание на борда на директорите в девет часа, презентация за бъдещото развитие на бизнеса в десет и петнайсет, обяд с президента на „Зенон Технолъджи“, един от най-големите клиенти на „Айшаг Електроникс“, в един, а следобедът щеше да мине в преглеждане на продажбите на новите продукти в компанията на Джонатан Рей, шеф на отдела. Следващото събрание на директорите в края на деня означаваше, че Дейвид щеше да е късметлия, ако успееше да се прибере у дома при Сара Джейн преди осем вечерта.

Седнал зад бюрото си, той включи компютъра и веднага звънна отново на Саша.

— Резервирай ми маса за двама в „Джамавар“ за осем и половина довечера. Нещо уединено, до камината, ако е възможно.

— Да, господин Айшаг. Между другото, един джентълмен иска да ви види.

— Така ли? Кой?

— Не ми даде името си и не е включен в графика ви — с неодобрение в гласа отговори секретарката. — Помолих го да си тръгне, но той отказа. Твърди, че трябвало да се види лично с вас. Да извикам ли охраната?

Дейвид се поколеба. Загадка! Имаше предчувствие, че днес щеше да е интересен ден. Откакто се ожени за Сара Джейн, всъщност от деня, когато се запозна с нея, животът му се бе превърнал в серия от неочаквани събития. Не беше осъзнавал колко скучно е живял преди.

— Не, няма проблеми. Имейлите могат да почакат няколко минути. Доведи го.

След няколко минути, вратата на кабинета на Дейвид Айшаг се отвори. Той се изправи и се усмихна широко.

— Здравейте, аз съм Дейвид. А вие кой сте?

Усмивката му застина, когато видя оръжието.

27.

— Кой сте вие? Какво искате?

По гърба му пролази тръпка от ужас. Преди година мисълта за смъртта не го впечатляваше. Ако му бе дошло времето, щеше да се примири с това. Но сега, след женитбата му със Сара Джейн, всичко се бе променило. Мисълта да го отделят от нея толкова скоро след сватбата го изпълни с див страх.

Пистолетът стърчеше от вътрешния джоб на сакото на непознатия. Мъжът протегна ръка към него. Дейвид затвори очи и се подготви за куршума. Вместо изстрел чу учтив американски глас, който го попита:

— Как сте, господин Айшаг? Не изглеждате много добре.

Дейвид отвори очи. Мъжът държеше значка от Интерпол и карта за самоличност. Сигурно са били прибрани в същия джоб като пистолета.

Облекчението бе толкова силно, че Дейвид почувства замайване. Той стисна бюрото си.

— Мили боже! Едва не получих инфаркт. Защо не казахте, че сте ченге?

Дани Макгуайър го погледна озадачено.

— Нямах възможност.

Дейвид се отпусна на стола си и взе чаша вода с треперещи ръце.

— Мислех, че ще ме застреляте.

— Посетителите в кабинета ви често ли се опитват да ви застрелят?

— Не. Но обикновено не са въоръжени. Вътрешният ви джоб…

— Ааа — плесна се по челото Дани, извади служебния глок от кобура и го остави на бюрото. — Съжалявам. Често ми се случва да забравя, че нося пистолет. Дани Макгуайър, Интерпол.

Двамата мъже се ръкуваха.

След като сърцебиенето му се успокои, Дейвид Айшаг попита:

— Как мога да ви помогна?

Дани Макгуайър се намръщи. Разговорът щеше да е труден. Но отдавна бе научил, че когато се налага да съобщиш лоша новина, по-добре е да действаш делово и да не се мотаеш.

— Страхувам се, че става дума за съпругата ви.

Думите накараха Дейвид да се уплаши повече, отколкото от пистолета.

— Сара Джейн? — извика той. — Какво е станало с нея?

Дани Макгуайър си пое дъх дълбоко.

— Не искам да ви плаша, господин Айшаг, но смятаме, че тя планира да ви убие.

Въпреки деловития сбит разказ, мина повече от час, докато Макгуайър обясни на Дейвид дългата и сложна история на убийствата на Азраел. Час, през който Дейвид Айшаг слушаше напрегнато, търсейки грешки в логиката на детектива и причини да не повярва, че гнусотиите имаха нещо общо със Сара Джейн, единствената жена на света, с която беше наистина щастлив.

Когато Дани Макгуайър свърши, Дейвид мълча дълго време. Не възнамеряваше да се предаде и да приеме, че бракът и цялата му връзка със Сара Джейн са измама, само защото някакъв си непознат полицай му бе казал това.

— Бих искал да видя снимките на останалите жени — рече той накрая.

— Разбира се. Можете да дойдете в офиса и да ги видите или пък да ви ги изпратя по имейла.

— Да речем, че сте прав. Да предположим, че Сара Джейн е излъгала за името и произхода си.

— Това е лесно доказуем факт.

— Добре. Но това не я прави убиец, нали?

Макгуайър изпита съжаление към човека. Не искаше да повярва, че жена му е убила няколко души. Поне не повече, отколкото Мат Дейли бе искал да приеме, че Лиза Баринг е участвала в убийството на мъжа си, или самият Дани бе искал да обвини Анджела Джейкс за смъртта на съпруга й. Дори сега, въпреки всичко научено напоследък, Дани все още намираше за трудно да приеме, че онази Анджела Джейкс, която помнеше, сладката, добродушна, невинна жена никога не бе съществувала. Че беше само роля, самоличност, приета с определена цел, смъртоносна цел, също както ролите на Трейси Хенли, Ирина Анжу, Лиза Баринг, а сега и на Сара Джейн Айшаг.

Той си припомни думите на Анджела Джейкс в нощта на първото убийство: „Нямам живот“.

Ех, само да бе осъзнал тогава, че значението им е било буквално. Анджела нямаше живот. Не съществуваше, никога не бе съществувала. Нито пък Сара Джейн.

— Това я прави съучастница в няколко убийства — прямо каза Дани. — Също така я прави лъжкиня.

Дейвид копнееше да скочи и защити честта на Сара Джейн, но какво можеше да каже? В най-добрия случай тя го бе излъгала. Той се опита да запази надеждата, че снимките на останалите вдовици щяха да я реабилитират по някакъв начин, но дълбоко в себе си знаеше, че това няма да стане. Интерпол нямаше да изпрати старши директор да се види с него, ако разполагаха само с недоказани обвинения.

Но въпреки логиката всичко звучеше толкова смахнато и невъзможно за вярване.

Макгуайър продължи:

— Очевидно, тя не действа сама. Както ви казах, в убийствата „Азраел“ има сексуален елемент. Всяка от „съпругите“ е била изнасилена и бита на местопрестъплението. Разполагаме с ясни доказателства, че при всяко убийство е присъствал мъж. Не знаем дали изнасилванията са извършени за прикритие и да ни хвърлят по погрешна следа, нито дали насилственият секс е част от мотива. Тази жена, която и да е тя, може да си пада по садомазохизма.

Дейвид изстена. Не, не и моята Сара. Тя ме обича. Болката бе толкова силна, че я усети физически, сякаш някой инжектира киселина във вените му.

— Парите определено не са основният мотив. Въпреки факта, че всички жертви са били изключително богати, а завещанията им — променени в полза на жените им, повечето пари са се озовали в благотворителни организации за деца. Мога ли да попитам дали Сара Джейн е подписала предбрачно споразумение?

Дейвид се загледа мрачно през прозореца.

— Не — измъчено промълви той. — Нямаше предбрачно споразумение.

Гласът на Сара Джейн отекна в главата му: „Със същия успех можеше да ми напишеш писмо, в което да ми кажеш: Не ти вярвам“.

— А завещанието ви?

Дейвид стисна главата си с ръце.

Беше започнало като шега между тях. Една вечер в Париж, в леглото на прекрасния младоженски апартамент в „Жорж V“, Сара Джейн го бе подкачила, защото не искаше да се любят.

— В какво се набутах, омъжвайки се за такъв старец? Дълги нощи на целомъдрие?

— Виното, което изпихме на вечеря, е виновно — запротестира Дейвид. — А и конякът с десерта. Свършен съм за днес.

Сара Джейн поклати глава разочаровано.

— Знаех си, че трябва да си намеря по-млад мъж. Следващия път ще си взема момче за игра.

— Следващия път?

— Когато водя живота на весела вдовица.

Дейвид се ухили и се търколи върху нея.

— Ще включа клауза в завещанието. Само да се появи някое момче за игра и ще останеш без стотинка.

Сара Джейн се засмя, онзи дълбок, сексапилен смях, който разпалваше желанието му като факла. Накрая я люби с дива страст, каквато не бе изпитвал преди. На следващата сутрин, припомняйки си закачките им, той осъзна виновно: „Мамка му. Тя дори не е включена в завещанието ми. По-добре да го променя, преди да ми се ядоса отново, че й нямам доверие за пари“.

Беше изпратил на адвоката си по факса промените още на следващия ден.

Дани Макгуайър попита със съчувствие:

— Тя ли е единствената наследница?

Дейвид Айшаг кимна. Изглеждаше абсолютно съсипан и за момент Дани Макгуайър се уплаши, че събеседникът му ще избухне в сълзи.

— Разбирам колко ви е трудно, господин Айшаг, повярвайте ми. Наистина съжалявам.

Трудно? Изразът бе толкова абсурден, че Дейвид едва не се разсмя.

— Но се нуждаем от помощта ви, за да заловим тази жена и мъжа, който й помага. Добрахме се до вас навреме. Но ако Сара Джейн усети, че сме по следите й и изчезне, следващата й жертва може да не извади такъв късмет.

Дейвид Айшаг затвори очи и с безжизнен глас запита:

— Какво искате да направя?

Навън, в кошмарната мумбайска жега, Дани извади мобифона си и изпрати кодиран имейл. Беше адресиран до Раджит Капири от индийското разузнавателно бюро и шестимата членове на екип „Азраел“, както и до Анри Фремьо в Лион.

Съобщението гласеше: „Айшаг ще участва. Операция «Азраел» има зелена светлина“.

28.

— Ще закъснееш ли довечера, скъпи?

Сара Джейн се наведе над масата за закуска, за да целуне мъжа си. Дейвид бе необичайно разсеян напоследък. Не бяха се любили от седмици.

Без да вдигне очи от „Уолстрийт Джърнъл“, Дейвид каза:

— А? Да закъснея ли? О, не. Не мисля така.

Сара Джейн се вгледа в хубавата му глава с гъста гарвановочерна коса и кожа в цвета на капучино. Изглеждаше толкова жив и енергичен. За момент я обзе паника, но тя я прогони бързо.

— Добре. Мислех да се оттеглим рано. Ще ти приготвя онази ужасна пилешка супа, която обичаш, с пелмените.

Дейвид вдигна очи. Начинът, по който я гледаше, сякаш я виждаше за първи път, й се стори притеснителен.

— Топчета мацо — небрежно я поправи той.

— Съжалявам. Топчета — изчерви се тя. — Не съм истинска еврейска съпруга, а?

Преди няколко седмици, по време на медения им месец, Дейвид би се изсмял на тази реплика. Би се пошегувал с католическите момичета, некадърни в кухнята, но виртуози в спалнята. Сега обаче не каза нищо. Просто си седеше и я наблюдаваше. Нещо се бе променило.

Тя се разтревожи, но умело прикри страха си.

— Значи ако приготвя вечерята за осем, ще се прибереш у дома?

— Ще се прибера.

Дейвид я целуна по бузата и отиде на работа.

Десет минути по-късно, седнал зад волана на рейндж роувъра си, Дейвид включи айпода си и се заслуша отново в записа, който Дани Макгуайър му бе дал вчера.

Гласът на Сара Джейн:

— Не можем. Не още. Не съм готова.

Мъжки глас, променен електронно:

— Хайде, ангелче. Минавали сме през това. Всеки път минаваме през това. Боговете искат да ги пожертваме. Времето настъпи.

Отново Сара Джейн, сега ядосана.

— Лесно ти е да го кажеш, но не боговете трябва да го направят. Нали така? А аз. Аз съм онази, която трябва да страда. Аз съм онази, която винаги страда.

— Този път ще бъда нежен.

Странен звук, леко приглушен. Дали беше смях? После отново гласът на Сара Джейн.

— Той е различен от останалите. Не знам дали мога да го направя.

— Различен? Как така е различен?

— По-млад е.

В гласа й се долавяха отчаяние и съжаление. Сърцето на Дейвид Айшаг се сви.

— Той има толкова много неща, за които да живее.

Промененият глас заговори сурово:

— Сестра ти също има за какво да живее, нали?

Линията прекъсна. Дейвид бе слушал записа петдесет или сто пъти досега, отчаяно търсейки друго значение, освен очевидното: жена му и някакъв непознат любовник планираха убийството му. Всеки път, когато стигнеше до този момент, копнееше следващото изречение да е различно. Молеше се да чуе как гласът на Сара Джейн казва: „Не, не мога. Няма да го направя. Дейвид е мой съпруг и го обичам. Остави ме на мира“. Но всеки път кошмарът се повтаряше:

— Да, да, петък вечер.

— Обичам те, ангелче.

— Аз също те обичам.

С помощта на Дейвид Дани Макгуайър и екипът му най-после започнаха да подслушват мобифона на Сара Джейн, както и двата платени телефона в Дарави, които ченгетата я бяха видели да използва. Все още не бяха открили самоличността на мъжа. Очевидно беше професионалист, променяше гласа си и използваше сложен софтуер за блокиране, за да попречи да проследят номера му. Но домът на Айшаг бе под наблюдение двайсет и четири часа в денонощието. Всеки непознат мъж, приближил се на двеста метра до него, бе сниман и ако се налагаше, спиран и претърсван.

— В безопасност сте — увери го Дани Макгуайър. — Ако тя се опита да направи нещо, ще бъдем там след миг.

Но Дейвид Айшаг не се чувстваше в безопасност. Не само защото пристигането на Интерпол можеше да не е след миг, а за по-малко от секунда куршум можеше да пробие черепа му или нож да среже аортата му. А защото истинската трагедия, това, от което се страхуваше най-много, вече се бе случило. Беше изгубил Сара Джейн. По-ужасното бе, че всъщност никога не я бе притежавал. Сара Джейн, неговата Сара Джейн не съществуваше.

Дори сега, въпреки заклеймяващите доказателства за вината й — Дейвид вече бе видял снимките на останалите вдовици, а приликите бяха прекалено впечатляващи, за да бъдат пренебрегнати — той все още не можеше да повярва напълно. Сара Джейн изглеждаше толкова красива и сексапилна в дантелената си роба от „Ла Перла“ тази сутрин. Беше толкова уязвима, когато той не бе успял да се принуди да се засмее на шегите й и дори да я погледне, докато му говореше. Част от него, огромна част, копнееше да прати Дани Макгуайър и Интерпол, и останалата част от света по дяволите. Да отведе Сара Джейн в леглото, да я люби както преди, а после просто да я разпита за човека от записа и за лъжите, които му бе наговорила. Да я предизвика да му се изповяда и да му даде разумно обяснение.

И тя щеше да му обясни и да се извини, а Дейвид щеше да й прости. Някой друг щеше да е извършил тези ужасни убийства, не Сара Джейн, и двамата щяха да заживеят щастливо завинаги.

Телефонът в колата му звънна и разруши фантазията му.

— Е, готови сме за осем часа довечера.

Гласът на Дани Макгуайър звучеше почти развълнувано, сякаш говореха за футболен мач, а не за посегателство върху живота на Дейвид.

— Няма промени в последната минута. Това е чудесно.

— Значи сте чули всичко по време на закуската?

— Съвсем ясно.

Дейвид си помисли, че поне подслушвателните устройства работеха добре. Единственото по-ужасяващо от изпълнението на плана им бе да го направят с технически затруднения.

— Опитайте да се отпуснете — каза Дани Макгуайър. — Знам, че не ви се вярва, но сте в пълна безопасност. Пазим ви.

— Ще се опитам да си го напомня тази вечер, когато любовникът на жена ми започне да кълца гърлото ми с остро мачете — засмя се Дейвид тъжно.

— Постъпвате правилно. Утре сутрин всичко ще е приключило.

Дейвид Айшаг затвори телефона и преглътна мъчително. Знаеше, че ако си позволи да се разплаче, сълзите никога нямаше да спрат.

„Всичко ще е приключило.“

Не, няма да е приключило.

За Дейвид Айшаг болката от предателството на Сара Джейн никога нямаше да изчезне. А без нея можеше просто да си умре.

В шест вечерта Дани Макгуайър седеше в каросерията на вана и разпределяше вниманието си между екрана пред него и кръстословицата от лондонския „Таймс“. Рихард Стури го бе запалил по британските кръстословици и Дани бързо се бе пристрастил към тях. Помагаха му да облекчи стреса и самотата при провеждането на операция „Азраел“, да забрави колко му липсваха Селин и домът му, да прогони страха за състоянието на собствения му брак.

Кръстословицата в лондонския „Таймс“ обикновено бе много по-трудна и предизвикателна от тази в нюйоркския „Таймс“ или „Фигаро“, но днешната бе отегчителна. Едно хоризонтално: „Разплетох мокро кълбо“. Абсурдно лесно. Докато пишеше отговора — „дъждовно“ — Дани се замисли. Кога бе видял дъжд за последен път? Преди месец? По-отдавна? В Лион валеше често. Тук, в Мумбай, слънцето бе неуморно и неумолимо, напичаше влажния лепкав град от зори до мрак.

— Господине — обади се Аджей Джасал, наблюдател от индийската полиция, и потупа Дани по рамото. — Ванът на фирмата за кетъринг. Не е обичайният им шофьор.

Дани застана нащрек.

— Увеличи.

Джасал имаше орлов поглед. Дори отблизо бе трудно да различиш чертите на шофьора на зеления екран. Не помагаше и фактът, че носеше кепе, а едната му ръка закриваше долната част от лицето му, докато чакаше портата да се отвори.

— Сигурен ли си, че е друг шофьор?

Младият индиец погледна Дани любопитно, сякаш бе сляп.

— Да, господине. Напълно сигурен. Погледнете ръцете му. Това е бял мъж.

Пулсът на Дани се ускори. Аджей Джасал бе прав. Ръката, протегната от прозореца до шофьора, бе в по-бледо зелено от тази на портиера, който му махаше да влезе в имението.

Той ли беше? Убиецът?

Дали лицето под кепето бе лицето на Лайл Реналто-Франки Мансини?

Пипнахме ли го най-после?

Бариерата се вдигна. Наведен напред, шофьорът сложи двете си ръце на волана и Дани за първи път видя ясно лицето му.

— Не мога да повярвам — прошепна той.

— Господине?

— Не мога да повярвам, по дяволите.

— Познавате ли човека, господине? Виждали ли сте го преди?

— О, да — кимна Дани. — Познавам човека.

Не беше Лайл Реналто.

29.

Дейвид Айшаг влезе в подземния гараж. Часовникът на таблото показваше седем и половина вечерта.

„След пет минути ще видя Сара Джейн — повтори си наум.

След половин час ще вечеряме заедно.

До полунощ вече ще се е опитала да ме убие.“

Всичко това му изглеждаше нереално. Всичко, освен нервността му. Тежката топка в стомаха му, потта по гърба му. Той отново преговори плана наум. Щеше да си влезе вкъщи и да се държи колкото се може по-естествено със Сара Джейн. Щяха да вечерят. В девет часа Дейвид щеше да си легне. По някое време Сара Джейн щеше да се присъедини към него, а скоро след това загадъчният й съучастник щеше да нахлуе в къщата. Работата на Дейвид бе да се престори, че получава инфаркт, за да обърка убийците си за малко и да даде достатъчно време на Макгуайър и хората му да се появят и да арестуват престъпниците.

Радж, икономът на Дейвид, го поздрави спокойно както винаги:

— Добър вечер, господине. Как мина денят ви?

Никой от персонала не знаеше какво предстои, най-вече за тяхната собствена безопасност. Дейвид имаше безгранично доверие на Радж, но Дани Макгуайър настоя за пълна тайна.

— Много добре, Радж. Госпожа Айшаг у дома ли е?

„Моля те, кажи ми, че е излязла — помоли се. — Че е променила решението си. Че не може да изпълни заповедите на съучастника си.“

— Тя е в дневната, господине. Чака ви.

Когато Дейвид влезе вътре, Сара Джейн стоеше до прозореца с гръб към него. Носеше дългата червена рокля с дълбоко деколте на гърба, която Дейвид й бе купил в Париж по време на медения им месец. Косата й бе вдигната на кок. Изглеждаше умопомрачително.

— Издокарала си се.

Тя се завъртя и му се усмихна свенливо.

— Реших да положа усилия поне веднъж. Харесва ли ти?

Гърлото на Дейвид пресъхна.

— Изглеждаш страхотно.

Тя се приближи до него и обви ръце около врата му.

— Благодаря.

Целуна го нежно по устните и Дейвид усети как решителността му се изпарява. Опита се да мисли за снимките на другите вдовици, за другите самоличности на Сара Джейн, за гласа от записа, който планираше смъртта му. Но тези неща му се сториха сън, несвързан с истинската Сара Джейн, чиито меки устни се притискаха към неговите.

Беше ли възможно да обичаш някого, който се опитваше да те убие?

— Ще вечеряме ли?

В наблюдателния ван мислите на Дани Макгуайър препускаха лудо.

Новият шофьор за доставки не беше Лайл Реналто, както се бе надявал и очаквал.

Новият шофьор беше Мат Дейли.

Дани се залута бясно от миналото към настоящето, задавайки си безброй въпроси. Възможно ли бе Дейли да е замесен в това? Възможно ли бе той да е съучастникът на Азраел?

Инстинктът му казваше, че не е възможно. Мат Дейли се запозна с жената, която сега се наричаше Сара Джейн Айшаг, едва при последното й превъплъщение в ролята на Лиза Баринг. А тази среща стана след убийството на Майлс Баринг, престъпление, което Мат не можеше да извърши, тъй като по това време се намираше в Ел Ей.

И все пак…

Какво всъщност знаеше Дани за Мат Дейли? Само онова, което самият Мат му бе разказал. Бил писател от Ел Ей, имал сестра на име Клеър и бивша съпруга на име Ракел, и бил син на Андрю Джейкс. Сестрата беше истинска. Дани се запозна с нея. Колкото до останалото, Макгуайър просто му бе повярвал. Ами ако всичко беше измислица?

Дани се опита да се успокои и да анализира проблема рационално.

Да речем, че казаното от него е вярно. Да речем, че наистина е син на Андрю Джейкс.

Според Дейли Джейкс изоставил него, майка му и сестра му без пукната стотинка. Дали това бе достатъчно добър мотив за убийство? Разбира се. Мат Дейли е бил в средата на двайсетте си години по време на убийството на Андрю Джейкс, достатъчно възрастен, за да планира и извърши убийство.

Ами ако не се е запознал с Азраел в ролята й на Лиза Баринг? Ако вече я е познавал като Анджела Джейкс, втората съпруга на баща му? А по-късно като Трейси Хенли, Ирина Анжу и Сара Джейн Айшаг?

Но пък ако бе така, каква беше ролята на Лайл Реналто-Франки Мансини? И най-важното, защо Мат бе дошъл в Лион, за да се види с Дани Макгуайър, да му посочи връзката между убийствата и да го убеди да възобнови случая? Ако Мат беше замесен в престъпленията, в тези действия нямаше никаква логика.

Освен ако не искаше да ги заловят.

А това не беше ли класическата психика на психопата? Какъв е смисълът да извършиш идеалното престъпление, ако светът никога не научи колко си гениален. Дани си представи как Мат Дейли, първо в Ел Ей, после в Лондон и Южна Франция, очакваше полицейските сирени, възмездието, почукването на вратата, което никога не се бе разнесло. Вероятно анонимността му бе дошла доста в повече.

— Камера три, господине! — Гласът на Аджей Джасал върна Дани към действителността. — Дейли си тръгва.

— Тръгва ли си?

Дани се обърка още повече. Нали нападението над Айшаг трябваше да е тази вечер?! Ако бе така, защо Мат Дейли си тръгваше, при това с такава висока скорост? Ванът се движеше поне с деветдесет километра в час.

Той погледна часовника си. Осем без пет. Вечерята щеше да отнеме поне един час. Дейвид трябваше да си легне след девет.

— Къде е Айшаг сега? — попита той.

— Още е в дневната, господине. Подслушвателят предава гласа му ясно. Добре е.

Дани Макгуайър взе светкавично решение.

— Добре, последвай Дейли. Последвай вана.

Аджей Джасал се поколеба.

— Сигурен ли сте, господине? Ако се случи нещо неочаквано в къщата и не се върнем навреме…

— Ще се върнем навреме. Искам да узная накъде изфуча това копеле.

Дани грабна радиостанцията, за да се обади на хората, които седяха във втория ван за наблюдение, паркиран встрани от къщата.

— Джасал и аз преследваме потенциален заподозрян. Поддържайте връзка с нас. Уведомете ни, ако се наложи да влезете вътре по-рано или ако се случи нещо друго.

— Да, господине.

Дани се завъртя към Аджей Джасал.

— Какво чакаш, човече? — изкрещя той. — Карай.

Свит като гърмяща змия във вградения гардероб в спалнята на Дейвид Айшаг, мъжът притисна дулото на пистолета към бузата си и затвори очи, сякаш прегръщаше любовник. В краката му проблясваше острието на петнайсетсантиметров нож.

Беше неудобно да се крие тук, но тъпата болка в краката бе нищожна цена за отмъщението.

Само след час всичко щеше да приключи.

— Как е супата?

— Много добра. Благодаря.

— Сама я направих.

„Възможно ли е? Говорим си за дреболии?“ — изуми се той.

Дейвид обра остатъка от супата с топчета от дъното на купичката. Цял ден се бе притеснявал, че щеше да е прекалено нервен, за да яде вечерта. Дани Макгуайър му бе обяснил колко важно е да се държи естествено със Сара Джейн, но ако не успееше? Ами ако повърнеше или припаднеше? Или ако случайно избъбреше: „Защо се опитваш да ме убиеш?“ по време на десерта. Оказа се обаче, че е изненадващо гладен. Вечерята на осъдения на смърт. А и супата наистина бе хубава.

— Какво е толкова смешно? — попита Сара Джейн.

Дейвид осъзна засрамено, че се хили като идиот, потънал в мислите си.

— Нищо — опита се да си придаде равнодушен вид той. — Какво има за десерт?

Смърт чрез шоколад?

— Сладолед. Сигурен ли си, че си добре, Дейвид?

Не се получаваше. Той вече се хилеше неудържимо, безсилен да спре сълзите, които потекоха по лицето му. Не се бе смял така, откакто веднъж в университета се напуши с марихуана. Май изпадаше в истерия.

— Искаш ли да се качиш горе и да си легнеш?

Горе. Думата го отрезви незабавно, като чаша студена вода в лицето.

Тя иска да го направи веднага, така ли? Да приключи. И защо не?

Първоначалният план бе да изчака края на вечерята и да се качи горе към девет и петнайсет. Но ако Сара Джейн бе готова сега, тогава и той бе готов. Дейвид се сети за екипа, обградил имението му, и си припомни думите на Макгуайър тази сутрин: „В безопасност сте. Ако тя се опита да направи нещо, незабавно ще сме там“.

Той се завъртя към Сара Джейн.

— Мисля, че ще си легна, ако нямаш нищо против. Не се чувствам много добре.

Ванът за кетъринг профуча по широките улици на Мараги, бърз и повратлив като мишка. Аджей Джасал го следваше упорито, мъчейки се да удържи контрола над тежкия квадратен ван за наблюдение, докато обичайно любезният Дани крещеше като луд:

— По-бързо! Не го изпускай! Давай!

Джасал познаваше улиците добре, но вановете за наблюдение не бяха създадени за високоскоростни преследвания. Бяха предназначени да стоят паркирани дълги часове и да се сливат с околната среда. Джасал по чудо успя да не изпусне от поглед по-малкия пикап, докато подскачаха по паветата и се накланяха опасно по завоите на неосветените улици. Господ знаеше какво причиняваше скоростта на скъпото им оборудване за наблюдение.

Ванът за кетъринг ги поведе на обиколка из най-тузарските жилищни квартали на Мумбай: Уолкшуар Роуд, Педар Роуд, Брийч Кенди, всичките прочути с британската си архитектура. Шофьорът избягваше търговските улици като „Къф Парейд“ или „Кармайкъл“ и предпочиташе да кара из по-тихите улички. Очевидно осъзнаваше, че го следят.

След двайсет минути, повечето прекарани в обикаляне в кръг, ванът се отправи на север към стадиона за крикет. Когато наближиха, улиците се задръстиха с тълпи млади мъже. Ослепителните прожектори на стадиона се виждаха от километри.

— Тази вечер сигурно има мач — отбеляза Аджей Джасал. — Съмнявам се, че ще стигнем много по-далеч. Не и с кола.

Дани Макгуайър вече едва виждаше малкия пикап през тъмната маса от тела. Дали Мат Дейли възнамеряваше да избяга? Дани погледна часовника си. Осем и четиридесет и пет. Вечерята на Дейвид Айшаг щеше да приключи скоро. Трябваше да се върнат в къщата.

Без да мисли, Дани отвори вратата, изскочи навън и започна да си проправя път сред тълпата, като крещеше „Полиция“, дърпаше ризи и сака и буквално отхвърляше минувачите от пътя си.

След секунди стигна до вана на Мат. Той обаче беше празен, изоставен на няколко метра от вратите на стадиона. Макгуайър отчаяно се огледа наоколо, за да открие отличаващата се руса коса на Мат. Нищо.

Внезапно го видя точно на входа на стадиона, на около двайсет метра напред. Докато Дани стигнеше там, Мат щеше да е вътре, скрит в тълпата. Пръстите на Дани инстинктивно стиснаха пистолета, но знаеше, че не може да го използва. Един изстрел щеше да предизвика дива паника и щяха да пострадат много хора. Обзе го отчаяние, но в този миг видя как Аджей Джасал спринтира към него, разделяйки тълпата като Моисей морето. Дългите му крака го носеха енергично по твърдата земя. Последва писък и борба. Дани си проправи път напред, като размахваше значката си от Интерпол.

Джасал бе съборил Дейли на земята.

— Залових заподозрения, господине — похвали се той.

Дани Макгуайър застана зад него.

— Чудесна работа, Джасал. Матю Дейли, арестувам ви в подозрение за опит за… — Гласът му заглъхна по средата на изречението.

Мъжът на земята се извърна към него. Бузата му беше наранена, а кафявите му очи — ококорени от объркване и паника.

Беше индиец, също като Тадж Махал.

Дейвид Айшаг се вторачи в огледалото в банята и стисна мраморния плот за опора.

„Това е убиецът ми. Всеки момент тя ще го пусне в къщата — помисли си. — Ще пусне убиеца ми.“

Той напръска лицето си със студена вода и се опита да прогони замайването си.

„Спомни си какво ти каза Макгуайър. Той е отвън. Трябва просто да се просна на пода с болки в гърдите, когато онзи тип влезе. Лесна работа.“

— Дейвид? Скъпи?

Сара Джейн се залюля до вратата.

— Добре ли си? Имаш ли нужда от лекар?

„Люлее се. Странно. Защо се люлее?“

Пред очите на Дейвид заиграха петна.

— Аз… не се чувствам добре.

Цялата стая се завъртя. Внезапно Дейвид се почувства адски зле. Нямаше нужда да се прави, че получава инфаркт. Май наистина щеше да го получи всеки момент.

Внезапно той загря.

„Хареса ли ти супата? Сама я направих.“

„Тя ме е отровила! Кучката е сложила нещо в супата ми!“

Той се опита да погледне Сара Джейн, но видя поне шест образа, наведени над него, докато падаше на пода, стиснал корема си.

— Защо? — изохка той. — Защо го правиш?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Всичко е наред. Не се плаши. Ще повикам линейка.

Съчувствието в гласа й звучеше толкова искрено. Но той не можеше да си позволи да й повярва. Трябваше да остане буден и съсредоточен. Микрофоните на Макгуайър се намираха в спалнята. Налагаше се да се добере дотам и да уведоми екипа какво се случваше. Дейвид събра сили и извика:

— Леглото!

Усещаше как мускулите на гърлото му се опъват и подуват, а дишането му се затруднява. Скоро изобщо нямаше да може да говори.

— Трябва да си легна. Моля те.

— Разбира се, скъпи, разбира се.

Сара Джейн му помогна да се добере до спалнята. На лицето й бяха изписани тревога и съчувствие. Защо продължава да лъже, запита се Дейвид. Нямаше никаква логика. Той се просна на леглото и хвана вратовръзката си. Трябваше да я разхлаби! Не можеше да диша! Махна трескаво на Сара да му помогне, но тя му бе обърнала гръб и отиваше към телефона.

— Ще звънна на бърза помощ. Дръж се, Дейвид. Помощта идва.

Във вана за наблюдение Дани Макгуайър закопча колана си и се хвана за дръжката над прозореца. Джасал караше лудо по права отсечка на пътя, а сирените виеха. Фучаха поне със сто и петдесет километра в час.

Дани погледна часовника си. Девет часът. Чувстваше се като пълен идиот.

Мат Дейли, разбира се, все още се намираше в дома на Айшаг. Бе усетил присъствието на Дани и го бе подмамил далеч от къщата, като се бе разменил с шофьора.

Дали вече бяха свършили работата? Дали той и Сара Джейн бяха убили Дейвид Айшаг?

На седалката до Дани аудиоинженерът се бореше със сложното подслушвателно оборудване. Трябваше да се свържат с останалите членове от екипа и да им наредят да влязат в къщата, преди да стане прекалено късно.

Дани изкрещя, за да надвика виещите сирени.

— Успя ли?

Мъжът поклати глава отрицателно.

— В обсег сме, но нямам сигнал.

Светлините на Мараги проблеснаха в далечината. Скоро видяха и палата на Айшаг.

— Продължавай да опитваш.

Сара Джейн затвори телефона.

— На път са.

Дейвид изпадаше в безсъзнание и се будеше със затруднение. „Какво трябваше да направя? Нещо за болки в гърдите?“ Трудно му бе да прецени кое бе истинско и кое не. Сара наистина ли държеше ръката му? Бършеше челото му? Или това бе сън? Тя изглеждаше толкова мила и обичлива… но нали планираше да го убие?

Той отново затвори очи.

Когато ги отвори отново, над леглото стоеше мъж. Беше маскиран и облечен от глава до пети в черно. В ръката му проблясваше нож.

Дейвид се зачуди дали да изпищи, но ларинксът му бе парализиран, а и бездруго не изпитваше такъв страх, какъвто очакваше. Просто бе адски изморен.

„Вероятно сънувам и той ще изчезне след секунда“ — помисли си.

Затвори очи и се унесе.

— Хванах ги, господине! Гласове в спалнята.

Дани Макгуайър размаха юмрук с облекчение.

— А останалите?

— Демартен, Капири, чувате ли ме?

Яростният глас на индийския полицай се обади първи:

— Макгуайър? Къде изчезна, по дяволите?

— Няма значение. Влизайте в къщата! Веднага! Те са в спалнята. Изведете Айшаг оттам.

Той затвори и се завъртя към аудиоинженера.

— Можеш ли да чуеш Айшаг? Жив ли е?

Инженерът оправи слушалките си и затвори очи, за да се съсредоточи.

— Не съм сигурен. Чувам жената. Тя…

Внезапно инженерът дръпна слушалките от ушите си. Дани Макгуайър дори не попита защо. Всички във вана чуха писъка на Сара Джейн.

В спалнята на Дейвид Айшаг мъжът в черно свали маската си и се усмихна.

— Какво има, ангелче? — попита той. — Някой друг ли очакваше?

30.

От скривалището си той ги виждаше идеално. Мъжът в черно и жената, която сега се наричаше Сара Джейн Айшаг.

Тя можеше да се нарича както си иска. Но той знаеше коя е. И чия е. Негова. Неговата любов. Неговата жена.

Желанието да изскочи и да я грабне бе неудържимо. Но беше чакал това прекалено дълго и бе вложил прекалено много време и усилия. Трябваше да види как щеше да се разиграе театърът.

Мъжът в черно посочи Дейвид Айшаг.

— Мъртъв ли е?

Дейвид лежеше на леглото, неподвижен като камък. Сара Джейн се надвеси над него.

— Не. Все още диша.

— Не очаквах да падне толкова бързо. Сигурно си прекалила с количеството.

— Не ме обвинявай! — ядоса се тя. — Следвах указанията ти внимателно. Казах ти, че не беше нужно първо да го упояваме. Ами ако получи инфаркт? Ами ако полицията намери дрогата в стомаха му?

— Млъкни! — изрева мъжът в черно и я удари силно по лицето.

От скривалището си в гардероба той чу кошмарното изхрущяване на скулата й и видя как Сара Джейн се свлече на пода, скимтейки. Вторачи се в мъжа, който я дръпна нагоре за косата.

— Коя си ти, че да ми казваш какво би трябвало да правим? Ти си никоя, ясно ли е? Кажи го. Кажи го!

— Аз съм никоя — изплака Сара Джейн.

— Нямаш живот.

Гласът й едва успя да прошепне:

— Нямам живот.

Думите й май успокоиха мъжа в черно и той пусна косата й.

— Трябваше да го упоим, защото иначе щеше да се бори с нас. Останалите бяха твърде стари, за да се защитават.

Той вдигна ножа си към светлината, кимна презрително към Дейвид и каза:

— Ще го оправим по-късно. Сега е твой ред.

Сара Джейн се дръпна назад и запълзя по пода като уплашен рак.

— Не! Моля те. Не трябва да го правиш!

— Разбира се, че трябва. Всички останали бяха наказани, нали? Анджела, Трейси, Ирина, Лиза. Защо коварната Сара Джейн да се измъкне безнаказано?

— Моля те — изплака тя с ужасен глас. — Направих всичко, което поиска. Обеща, че няма да ме нараниш.

Но човекът в черно не се трогна от думите и сълзите й. Всъщност изобщо не беше човек, а страшно животно. С гърлено ръмжене той скочи върху Сара Джейн и я прикова на пода. Едната му ръка издра кожата й, а другата притисна ножа до гърлото й. Тя се забори инстинктивно и зарита безпомощно. Той вдигна роклята й и разтвори краката й с коляно.

Мъжът в гардероба не можеше да чака повече. Изскочи в стаята и се хвърли върху мъжа в черно, заудря го неуморно с приклада на пистолета си по тила. Плисна кръв, топла, лепкава и гъста. След няколко секунди ръката на жестокото животно между краката на Сара Джейн се отпусна немощно.

Жената затвори очи и затаи дъх. Наистина ли бе свършило? Наистина ли бе мъртъв? След миг тя осъзна, че тежестта се смъкваше от нея. Спасителят й търколи тялото на мъжа в черно на пода като чувал с картофи.

Дали беше Дейвид? Милият нещастен Дейвид, който се бе събудил от дрогата и я бе защитил?

Или полицията най-после бе разбрала всичко и бе дошла да ги арестува и сложи край на годините лудост? Да спаси нея и сестра й?

Тя се завъртя и се вторачи в познати мили очи.

— Всичко е наред, Лиза — прошепна Мат Дейли. — Всичко е наред, скъпа. Вече си в безопасност.

Мат погали лицето й и докосна нежно раните й. Дясната й буза се бе подула кошмарно. Е, гадното копеле никога вече нямаше да я нарани.

— Лиза… — разплака се той. — Горката ми Лиза.

Тя отвори уста, за да заговори, но изстрелът заглуши думите й. За секунда на лицето на Мат Дейли се изписа нещо. Не беше болка, а по-скоро силна изненада.

После светът му потъна в мрак.

31.

Раджит Капири беше в къщата. След секунди Клод Демартен и тримата му колеги се присъединиха към него, последвани от задъхания Дани Макгуайър.

— Къде са слугите? — попита Дани.

— В кухните — отговори Капири. — С тях има шестима въоръжени полицаи. Барикадирали са вратите.

— Добре. Вие с Демартен потегляте по главното стълбище. Аз ще се кача по слугинското.

— Какво ще кажеш двама от моите хора да дойдат с теб за помощ — каза Капири.

Не беше въпрос, а нареждане, но Дани не възрази. Нямаха време да си оспорват славата.

Прозвуча изстрел.

Тримата мъже се спогледаха и се втурнаха нагоре по стълбите.

— Как можа?

— Как можах?

Мъжът в черно опипа раната на тила си. Все още се чувстваше замаян, сякаш щеше да припадне всеки момент.

— Той се опита да ме убие, София, ако случайно не си забелязала.

Очите на София Баста се напълниха със сълзи.

— Той ме защитаваше! Мили боже, Франки. Не трябваше да го убиваш.

Франки Мансини се намръщи. Кофти работа бе, че му се наложи да застреля Дейли. Все пак той беше син на Андрю Джейкс. Технически, това го правеше едно от децата. Една от жертвите. А Франки бе посветил живота си да отмъщава за жертвите. Най-лошото беше, че заглушителят на пистолета не проработи. Някой от слугите можеше да се появи всеки момент. Полицията може би вече идваше насам. Не разполагаха с време.

— Заключи вратата — излая той.

Но София стоеше неподвижно, вторачена в кръвта на Мат, която попиваше в мокета.

— За бога, София — извика Франки. — Опитах се да го накарам да напусне Мумбай. Направих всичко възможно. Той просто не трябваше да е тук.

— Той дойде тук заради мен. Защото ме обичаше — заплака София. — Обичаше ме и аз го обичах!

— Обичаше те? — презрително изсумтя Франки Мансини. — Горкото ми момиче. Той дори не знае коя си. Дейли обичаше Лиза Баринг. А коя бе тя? Никоя. Роля, която аз измислих, плод на въображението ми. Ако Мат Дейли е обичал някого, то е обичал мен, а не теб. А сега заключи шибаната врата!

София Баста изпълни заповедта. Видя лудостта в очите на Франки.

„Горкият, горкият Мат! — ридаеше сърцето й. — Защо дойде да ме търси? Защо не избяга, докато имаше възможност?“

— Той не заслужаваше да умре, Франки.

— Млъкни! — изкрещя Мансини и размаха пистолета във въздуха. — Аз решавам кой ще живее и кой ще умре! Аз имам силата! А ти си моя съпруга. Ще изпълняваш всичко, което ти наредя, или, кълна се, сестра ти ще е следващата. Разбираш ли ме?

София кимна. Разбираше. Страх и подчинение бяха единствените неща, които разбираше. Единствените, които някога бе познавала. В продължение на няколко кратки блажени месеца в Бали с Мат Дейли тя бе видяла и друг живот. Но не й бе писано да го живее.

— Полиция!

Гласът на Дани Макгуайър прозвуча като сирена. По стълбите зад него се чу тропот на крака. Второ спасение.

Мансини ококори очи паникьосано и подаде ножа на София.

— Направи го.

— Какво? А, не. Не. Франки, не.

Очите й проследиха погледа му към леглото. Заради цялата драма с Мат тя бе забравила, че Дейвид Айшаг бе в стаята. Но сега го видя как се раздвижва. Замайването от лекарството, което му бе дала по-рано, започваше да отминава.

— Това е краят, ангелче. Последното ни убийство. Жертвата, която ще спаси живота на сестра ти.

— Полиция!

По вратата затропаха юмруци.

— Редно е ти да го извършиш. Направи го.

— Не, Франки, не мога.

— Направи го! — изкрещя Мансини като луд. — Прережи му гърлото или ще застрелям и двама ви. Направи го!

Пред очите на София проблеснаха образи.

Четеше „Книгата“ заедно с Франки в сиропиталището. Колко красив бе той тогава и колко нежен. „Ти си принцеса, София. Останалите просто завиждат.“

Андрю Джейкс, първата им жертва, чиято кръв пръскаше от врата му като червена вода от зловещ фонтан.

Пиърс Хенли, веселият, умен Пиърс, който се беше борил енергично, преди да го прострелят в главата и да опръска стените с гениалния си мозък.

Дидие Анжу, който се молеше за живота си, докато ножът се забиваше в него отново и отново.

Майлс Баринг, умрял незабавно, когато ножът прободе сърцето му.

Мат Дейли, единственият невинен от всички тях. Мат, който я обичаше и й бе вдъхнал надежда. Мат, който лежеше мъртъв и студен в краката й.

Тя се замисли за живите. За сестра си, нейната плът и кръв, някъде там в света. За Дейвид Айшаг, който замаяно се връщаше към живота.

— Прережи му гърлото!

Гласът на Франки бе възбуден от кръвта, смъртта и отмъщението.

— Полиция!

По вратата се стовариха чукове, които разцепиха солидното дърво.

— Не мога — спокойно каза София, като пусна ножа в краката си. — Стреляй, ако искаш, Франки. Но не мога да го направя. Вече не.

Най-после вратата се предаде. Въоръжени мъже се втурнаха в спалнята.

— Полиция! Вдигнете си ръцете нагоре!

Дейвид Айшаг отвори очи и видя Дани Макгуайър, застанал на прага с пистолет в ръка.

— Доста се забавихте — промърмори той с изтощен глас.

После някой стреля.

И всичко приключи.