Ангел на мрака

13.

Хонконг не приличаше на нищо, което Мат Дейли бе виждал преди.

Той се смяташе за космополит. Не като Джеймс Бонд, разбира се. Никой не би могъл да го нарече изискан и опитен. В повечето дни за него бе успех да обуе два еднакви чорапа. Но пък и не беше момче от Средния запад, което никога не се е сблъсквало с други култури. Може да бе израснал в малко градче, но бе живял в Ню Йорк и бе пътувал из Европа и Южна Америка като младеж. Но въпреки това Хонконг го изпълни с искрено благоговение.

Сентрал, основният търговски район на острова, бе пълен с небостъргачи, толкова високи, че правеха Манхатън да прилича на лилипут. Лан Куай Фонг, кварталът на нощния живот и червените фенери, блестеше, пищеше и вонеше. Тесните му улички бяха претъпкани с най-странните типове, които човек можеше да си представи: жонгльори джуджета, безръки танцьори, слепи травестити и ококорени американски моряци, жадно поглъщащи гледките. Кварталът напомни на Мат за Венис Бийч, умножен по хиляда. Всъщност целият Хонконг беше такъв — интензифициран. Тревата в Новите територии бе толкова зелена, че приличаше на нарисувана. В Ню Йорк и Лондон пазарските улици бяха оживени. Тук бяха претъпкани, наблъскани с хора като гниещ труп, покрит с червеи. Впечатлението на Мат бе за град, където всичко се случваше в излишък. Шумовете бяха по-силни, светлините — по-ярки, а дните — по-дълги, очевидно безкрайни. Забрави за Ню Йорк. Хонконг бе „градът, който никога не спеше“. След седмица Мат не можеше да реши дали го харесва, или мрази.

Не че имаше значение. Не беше тук на почивка, а на мисия.

Идеята му се бе сторила толкова проста, докато говореше по телефона с Дани Макгуайър. Отделът на Дани в Интерпол сега „активно помагаше“ на хонконгската полиция. Това обаче означаваше само, че двете организации си разменяха информация. Не се говореше за присъствие на екип на Интерпол в Хонконг. Но поне Макгуайър сега имаше законно основание да посвети време на случая, включително и да се зарови по-дълбоко в предишните убийства. Работата на Мат бе да пристигне в Хонконг, да се запознае с Лиза Баринг, вдовицата на последната жертва, и да научи каквото успее. След което щеше да сподели информацията с Дани, неофициално, разбира се.

— Ако шефовете ми открият, че съм използвал цивилни познати или съм се намесил в местното следствие на страна членка, ще ме уволнят на мига.

Като пренебрегна страстните молби на Клеър да внимава, Мат се метна на първия самолети за Хонконг, изпълнен с надежди. Засега обаче същите тези надежди не се оправдаваха. Осъществяването на връзка с Лиза Баринг се оказа невъзможно. Майлс Баринг, съпругът й, бил хонконгският Доналд Тръмп и убийството му и сексуалното нападение над красивата му млада жена бяха по първите страници на всички вестници. Медийният интерес към случая бе подсилен от пълната липса на информация. Хонконгската полиция не бе склонна да дава пресконференции само за да задоволи любопитството на жадната за пикантерии публика. Майлс и Лиза Баринг винаги бяха отстоявали правото си на уединение и госпожа Баринг не виждаше причина да наруши този навик заради жестокото убийство на мъжа си.

Настанена в болница „Кралица Елизабет“ на улица „Гаскойн“, тя не бе дала досега публично изявление и очевидно не възнамеряваше да го направи и в бъдеще. Благодарение отчасти на предупрежденията от Интерпол, болницата бе обградена от въоръжени полицаи. Посетителите на другите пациенти бяха проучвани внимателно и дори доставчиците и медицинският персонал бяха подложени на всекидневни проверки. Колкото до самата госпожа Баринг, единствените хора, които имаха достъп до нея, бяха лекарите и главен инспектор Лиу, китайският детектив, отговорен за разследването.

Тъй като не можеше да използва името на Дани и връзката си с Интерпол, Мат се захвана с изпитани телефонни номера.

Беше репортер от „60 минути“, който искаше да направи предаване за работата на инспектор Лиу и екипа му.

Беше аташе от американското посолство, проявяващ любезност към разстроен сънародник (Лиза Баринг бе американка от Ню Йорк, ако можеше да се вярва на вестниците).

Беше адвокат, носещ важни документи, които само госпожа Баринг имаше право да подпише.

Отговорът обаче винаги бе един същ: „Не се допускат посетители“.

Отначало Мат отседна в малък пансион на върха, но собственицата го помоли да напусне, след като опасна на вид кола със затъмнени прозорци започна да паркира пред сградата денем и нощем, като потегляше само когато и Мат го направеше. Мат разказа на Дани Макгуайър за колата.

— Мислиш ли, че китайците ме наблюдават?

Гласът на Дани прозвуча разтревожено.

— Не знам. Възможно е, макар да не разбирам защо. Внимавай, Мат. Не забравяй, че убиецът все пак може да е местен. Докато Лиза Баринг е в Хонконг, той може да се мотае наоколо и да чака удобен момент, в който да я отвлече, както е направил с останалите жени.

— Мислиш, че той е подлъгал останалите жени да изчезнат?

— Да, смятам, че е възможно. Може да е имал съучастник, подмамил жените далеч от безопасните им домове и полицейската протекция, за да може да ги довърши.

Мат не беше убеден.

— Ако е искал жените мъртви, защо не ги е убил заедно със съпрузите им? Защо да си прави труда да извършва две отделни убийства?

— Не знам — призна Дани. — Може би за него това не е тежък труд. Може да му прави кеф.

Мат потръпна.

— Единственото сигурно за този тип е, че е адски опасен и не си поплюва. Ако заподозре, че си го открил, може да се озовеш в сериозна опасност.

Мат се премести в „Мариот“, голям безличен хотел в центъра на града, и тъмната кола изчезна. Но понякога все още имаше смътното усещане, че го следяха в метрото или в кафенето до болницата, където Лиза Баринг си оставаше под охрана. Но никога не видя никого.

Парите му свършваха, а той все още не можеше да се доближи до госпожа Баринг. Мат започна да се замисля дали да се прибере у дома, макар и с празни ръце, когато получи имейл от личната поща на Дани Макгуайър.

Следващите думи в имейла ускориха пулса на Мат.

Майлс прочете показанията няколко пъти. Безброй въпроси се въртяха из ума му. Голяма част от разказа на Лиза Баринг звучеше нелогично. Защо слугите не бяха чули нищо и не бяха видели мъжа в къщата? Сигурно поне няколко от тях са били там онази нощ. Как бе възможно да обезвредиш сложна алармена система, без никой да разбере? Защо Майлс Баринг, интелигентен мъж в края на седемдесетте години, бе решил да нападне въоръжения престъпник, вместо да натисне паникбутона? Сигурно е имал възможност да го направи, докато онзи е завързвал жена му. Защо, както самата Лиза Баринг бе посочила, убиецът бе използвал нож, когато е имал пистолет със заглушител?

Мат Дейли не спа тази нощ. Лежа вторачен в тавана на хотелската стая, а мозъкът му отказваше да се изключи. Осъзна, че започва да мисли за убиеца като за нереална сянка, за герой в долнопробно криминале. Но, разбира се, той не бе сянка. Беше човек от плът и кръв и бе някъде навън тази вечер. Ядеше, спеше, мислеше и си живееше живота въпреки серията кошмарни престъпления, които бе извършил. Лиза Баринг познаваше този тип. Не по име, но по много по-интимен и истински начин. Тя го бе докоснала, също както Анджела Джейкс, Трейси Хенли и Ирина Анжу. Бе чула гласа му. Бе усетила миризмата на дъха и потта му. Бе почувствала тежестта му върху себе си и в себе си. За Мат той можеше да прилича на сянка или призрак. Но за Лиза Баринг бе съвсем реален.

„Трябва да го направя. Трябва да се срещна с Лиза Баринг по някакъв начин. Трябва да се добера до нея преди него“ — мислеше си той.

Инспектор Лиу затвори очи и преброи до десет. Никога не бе харесвал особено западнячките. Бяха прекалено самоуверени, упорити и надменни. Не можеше да разбере защо Майлс Баринг не си бе избрал една послушна и кротка китайка за съпруга. Това определено би улеснило работата на инспектор Лиу.

— Обясних ви защо, госпожо Баринг — повтори той търпеливо. — Животът ви може да е в опасност.

Лиза Баринг продължи да си прибира нещата в куфар „Луи Вюитон“, без да му обръща внимание. Лекарите я бяха изписали от болницата тази сутрин и тя бе облечена за първи път от седмици, издокарана в дрехите, които прислужницата й Джойс й бе донесла: джинси „Хъдсън“, които подчертаваха дългите й крака, бяла муселинена блуза от „Клои“ и любимите й балетни пантофки „Ланвен“. Тъмната й коса бе прибрана на конска опашка, семпли диамантени обици от „Тифани“ украсяваха ушите и врата й и хвърляха отблясъци по лице, толкова естествено красиво, че никой грим не би могъл да го подобри. Инспектор Лиу знаеше, че тя е над трийсет, но му бе трудно да го повярва. Кожата й грееше като на тийнейджърка. За съжаление жената бе и упорита като тийнейджърка.

— Ценя загрижеността ви, господин Лиу — каза тя нагло, — но не възнамерявам да прекарам остатъка от живота си като затворник. Не искам полицейска защита.

— Нуждаете се от нея, госпожо Баринг.

— Дори и да е така, отказвам. Просто отказвам. Благодарна съм за предложението, но отговорът ми е „не“.

Прочутият с хладнокръвието си инспектор Лиу побесня.

— Не става дума само за вашата безопасност, госпожо Баринг. Както знаете, научихме от Интерпол, че човекът, който ви изнасили и уби съпруга ви, е правил същото и преди. И със сигурност ще го извърши отново. Длъжни сме да предотвратим това и да защитим потенциалните бъдещи жертви. Не разбирате ли това?

Съвършеното лице на Лиза стана тъжно.

— Разбирам. Никой не изпитва по-силно желание от мен това копеле да застане пред съда, инспекторе, или да му се попречи да нападне отново. Както ви казах и преди, ако той се опита да се свърже с мен или се случи нещо подозрително, веднага ще ви уведомя. Но междувременно трябва да ми позволите да водя такъв живот, какъвто искам. Майлс и аз имаме вила в Бали. Уединена и безопасна. Ще остана там, докато лудницата по медиите утихне.

Инспектор Лиу се издигна във всичките си метър и шейсет и заяви решително:

— Съжалявам, госпожо Баринг, но се страхувам, че и дума не може да става за това.

Петнайсет минути по-късно, в лимузина с тъмни стъкла на път към летището, Лиза Баринг се замисли за смотания китайски полицай. Изглеждаше мил човек и очевидно бе изпълнен с добри намерения. Но Лиза бе видяла достатъчно ченгета през последните три седмици. Хонконг бе изпълнен със спомени за Майлс и случилото се, да не споменаваме опитите на медиите да проникнат в дома й. Тя просто трябваше да се махне от града.

Частният самолет я очакваше. Видът му я накара да се просълзи. Майлс много обичаше самолета си. Беше неговата радост и гордост.

— Добре дошли, госпожо. — Кърк, пилотът, я приветства на борда. — Ужасно съжалявам за случилото се. Ако мога да направя нещо за вас, каквото и да е…

Лиза сложи ръка върху неговата.

— Благодаря ти, Кърк. Искам само да се махна оттук.

— Потегляме след минута — увери я той. — Настанете се удобно.

„Да се настаня удобно — повтори си Лиза, когато двигателите на самолета заръмжаха. — Не е ли нередно да тъна в удобства, когато Майлс лежи мъртъв в моргата, а леденият му труп е обезобразен от ножове и куршуми?“ Очите й се напълниха със сълзи.

„Не мога да си позволя да мисля за Майлс — каза си тя. — Трябва да го пропъдя от ума си. Нищо не може да го върне.“

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Докато самолетът се издигаше над облаците, безброй неща й напомниха за съпруга й. Ето там долу бе небостъргачът на Майлс, сгушен до гигантската сграда на „Китайска банка“, досущ бебе, скрито под крилото на майка си.

Ако само би могла да го предпази! Ако изобщо нещо можеше да го предпази!

Тя спусна капака на прозореца, но Майлс бе и навсякъде в самолета. Меките кресла от бежова кожа, собствената му седалка до тази на Лиза, дори нежните му очи, вторачени в нея от портрета му на стената.

Горкият, горкият Майлс. Какво престъпление е извършил някога, освен това да е богат и щастлив? Кого е наранил? Кого някой от двама им някога е наранил?

Майлс се бе опитал да направи и Лиза щастлива. Но дори гениалният Майлс Баринг не можеше да постигне невъзможното.

Чак когато започнаха да се снижават, Лиза се сети, че бяха дошли в Бали на медения си месец. Внезапно идването й тук й се стори нередно и почти неприлично. Но вече бе прекалено късно. Беше казала на инспектор Лиу, че ще остане в Бали. Докато разследването на убийството приключи и пресата загуби интерес, това щеше да е златният й затвор.

В крайна сметка целият й живот бе поредица от затвори. Някои от тях бяха луксозни като сегашния. Други, преди много време, бяха студени, самотни и тъмни. Но откакто се помнеше, никога не бе живяла на свобода.

И сега знаеше със сигурност, че никога нямаше да е свободна.

Тя затвори очи и се върна в спомените си. Или пък не бе спомен, а мечта?

Италия.

Щастие.

Топъл плаж.

Тя се унесе.

Позитано беше великолепен. Толкова красив, че почти му бе простила за Франция.

Хотелът беше стар и изискан. Клиентелата му се състоеше от членове на висшето общество, богати, но не парвенюта, а най-вече европейски аристократи.

— Падаш си по титлите, а, скъпа? — подразни я той.

Тя обичаше той да се закача с нея. Напомняше й за старите дни.

— Какво не би направила за корона върху красивата ти главичка? А и ще ти отива. Бих казал, че си родена за такава.

Седяха пред бара до басейна, отпиваха мартини и гледаха залеза. Тя си помисли, че й се иска по-често да правят така и просто да си почиват. Барманът й се усмихна флиртаджийски, докато доливаше чашата й. Беше хубав младеж с маслинена кожа, тъмна коса и весели бадемовидни очи. За момент тя се паникьоса, уплашена, че съпругът й можеше да види усмивката и да се ядоса. Странно бе как той я караше да се чувства в безопасност, а същевременно да се страхува от него. Но той не беше забелязал нищо. Всъщност изглеждаше по-заинтригуван от стария мъж, който играеше шах с дъщеря си в другия край на бара.

Довършиха питиетата и тръгнаха обратно към стаята си, когато слънцето се скри зад хоризонта. След като влязоха вътре, съпругът й заключи вратата и се съблече, небрежен като дивак в голотата си. И защо да не бъде с тяло като неговото? И Микеланджело не би могъл да сътвори нещо по-красиво.

— Видях как те гледаше барманът.

Той тръгна към нея и тя усети как настръхва.

— Аз… не знам какво искаш да кажеш — заекна. — Никой не ме гледаше.

Той я бутна на леглото.

— Не ме лъжи. Стана ти приятно, че той те гледа, нали? Искаше го.

— Не е вярно!

Ръцете му стиснаха врата й.

— Вярно е. Искаше ли и онзи старец в другия край на бара? А?

Той разтвори краката й с коляно.

— Да говорим откровено. Той е повече твоят тип, нали? Дърт и богат.

— Престани! — замоли се тя. — Ти си този, когото желая. Единственият.

Но последното, което искаше, бе той да спре. Беше възбуден за първи път от месеци. Тя се протегна и погали голия му гръб, после се измъкна от бикините си, копнееща да го усети в себе си.

„Моля те, Господи, накарай го да ме люби сега. Мина толкова време.“

Но след дългата целувка той постъпи както винаги. Обви ръце около нея и зачака тя да заспи.

Чака доста дълго. Най-после ритмичното надигане и спадане на гърдите й му показа, че е безопасно да се раздвижи. Той се измъкна от леглото и излезе в коридора на хотела. Навън бе съвсем тъмно, но той знаеше къде отива. Отвъд главната сграда, зад тенис корта, към ниските постройки за персонала.

Две почуквания. Вратата се отвори.

— Почти се бях отказал да те чакам.

— Съжалявам. Не можах да се измъкна по-рано.

Той страстно целуна бармана с бадемовидните очи в устата.

— Хайде да си лягаме.

„Мираж“, вилата на семейство Баринг, се намираше в северната част на острова. Беше уединено място, което предразполагаше към идилия, съвършено съчетание на лукс и простота с огромния си басейн, варосани стени и подове от тъмно дърво. Вила „Мираж“ бе заобиколена от гъста джунгла от едната страна и блестящия океан от другата. Но въпреки това Лиза взе допълнителни предпазни мерки, като нае денонощна охрана да обикаля имота и двама въоръжени пазачи вътре, в добавка към икономката, майстора по поддръжката и слугинята, които живееха там през цялата година. Тя не обърна внимание на предупрежденията на инспектор Лиу и не повярва, че нападателят й може да се върне, за да я отвлече или убие. Това бе абсурдно. Но медиите бяха друго нещо. Поради липсата на информация и на заподозрян, върху когото да съсредоточи гнева си, китайската преса бе решила да очерни младата американска съпруга на Майлс Баринг. За една нощ Лиза се превърна от невинна жертва в пресметлива използвачка в очите на жителите на Хонконг. От горчив опит тя знаеше, че папараците няма да се спрат пред нищо, за да се сдобият с нейна снимка. А после вестниците щяха да представят нещата така, сякаш тя си живееше живота в Бали и изобщо не тъгуваше за горкия Майлс. Лиза обаче нямаше да позволи това да се случи.

Пристигна във вилата късно и бе доста изморена.

— Мисля веднага да си легна, госпожо Харкорт.

— Разбира се, госпожо. Ще помоля Линг да ви донесе малко топло мляко.

Карън Харкорт, икономката на вила „Мираж“, бе ниска, закръглена и с майчински вид. Носеше посивялата си коса на ситни къдрици, които напомняха на Лиза за сладката баба от анимационните филмчета с пилето Туити.

„Ако имах такава майка, животът ми щеше да е толкова различен. Ако имах майка изобщо.“

— Благодаря ви.

Спалнята на Лиза на горния етаж бе подготвена за пристигането й. Махагоновото легло бе оправено и обградено от мрежи против комари. Ароматни свещи хвърляха мека светлина наоколо и изпълваха въздуха с ухание на гардении. Вратите към терасата бяха отворени и оттам се чуваше лекият плясък на вълните долу. Единствената дразнеща нотка бяха снимките в сребърни рамки, поставени на тоалетката, от които се усмихваха тя и Майлс.

„Госпожа Харкорт вероятно е решила, че ще искам да ги гледам и да потъна в спомени.“

Лиза ги напъха в чекмеджето и въздъхна.

Завъртя се и замръзна. До вратата стоеше мъж, закрит от сенките. Лиза не видя лицето му, но и нямаше нужда. Беше мъж. Непознат. В спалнята й. Тя изпищя с пълна сила.

— Помощ! Охрана! Помогнете ми!

Мъжът излезе на светло.

— Моля ви, престанете да крещите. Не съм тук, за да ви нараня.

Лиза повиши глас още повече.

— Нападател! Помощ!

Той тръгна към нея.

— Наистина не исках да ви уплаша. Искам само да поговорим. Аз…

Той се отпусна безжизнено на пода. Зад него стоеше госпожа Харкорт и трепереше като листо. Лиза се вторачи в тежкия, изцапан с кръв тиган в ръката й и припадна.

14.

Мъжът на пода бе напълно неподвижен. От раната на тила му течеше кръв. Двамата пазачи се втурнаха в спалнята, когато Лиза вече започваше да се съвзема.

— Ще повикам полицията — заяви единият.

— Не! — извика Лиза и се учуди от решителния си глас. — Без полиция. Той мъртъв ли е?

Другият пазач клекна до тялото.

— Не, госпожо. Диша.

Мъжът на пода бе блед и рус. Не беше убиецът на Майлс. Само гласът му бе достатъчен, за да й покаже това. Но кой беше? И какво правеше тук?

— Лошо ли е наранен? Нуждае ли се от лекар?

Пазачът хвана китката на мъжа.

— Има силен пулс. Но за всеки случай е добре да го прегледа лекар. Мозъчното сътресение може да е опасно.

Лиза кимна.

— Ще се обадя на Франк.

Доктор Франсис Макгий беше стар приятел на Майлс, вилата му се намираше в другия край на залива. Франк бе пенсионер, но мозъкът му работеше с пълна сила. А най-важното беше, че можеше да се разчита на дискретността му.

Госпожа Харкорт пристъпи напред.

— Трябва да спрем кървенето му веднага. Мога да го превържа, но трябва да ми помогнете да го изправим.

Четиридесет минути по-късно, когато доктор Франк Макгий пристигна, мъжът лежеше облегнат на възглавници в една от стаите за гости на вила „Мираж“. Раната на главата му бе почистена и превързана. Той губеше съзнание от време на време, после се будеше, а двамата пазачи стояха до вратата и напрегнато наблюдаваха всяко негово движение.

— Не беше въоръжен — съобщи Лиза на лекаря. — Но не го знаех тогава. Просто се появи в спалнята ми и аз изпищях. Госпожа Харкорт възнамеряваше само да го обездвижи.

— Не е нужно да ми обясняваш, скъпа. Според мен натрапниците си заслужават онова, което им се случва. Госпожа Харкорт е постъпила правилно.

Доктор Макгий свали бинтовете и огледа раната. После отвори клепачите на мъжа и светна в очите му. Ръцете на лекаря бяха изпъстрени със старчески петна и дебели вени, но Лиза забеляза колко спокойни и уверени бяха, докато работеха.

— Ще живее. Ще му направя няколко шева по-късно, но засега се нуждае от почивка. Някой трябва да го държи под око през нощта обаче. Ако започне да повръща или да кърви от носа, веднага ми се обадете. Сигурна ли си, че не искаш да повикаш полицията?

— Напълно. Той ми дължи няколко отговора, преди да го предам на когото и да е друг.

Едва след като доктор Макгий си тръгна, Лиза осъзна колко бе изморена. Наистина ли едва тази сутрин бе напуснала болницата в Хонконг и вбесения инспектор Лиу? Струваше й се, че бе станало преди седмици. Копнееше да си легне, но бе твърдо решена да е до леглото на натрапника, когато той се събудеше. Тя се сви на креслото в ъгъла на стаята под зорките погледи на пазачите, зави се с кашмирено одеяло и незабавно заспа.

— Господи! Главата ми — разнесе се стон.

Русият мъж беше буден. Лиза изморено погледна часовника си. Пет сутринта.

— С какво ме удари? С чук ли?

Беше американец. В паниката си Лиза не бе забелязала това снощи.

— С тиган. И не те ударих аз, а икономката ми.

Мъжът протегна ръка и докосна превръзките си.

— Икономката ти има страховит замах. Все едно съм изкарал десет рунда с Андре Уорд10.

— Нямам представа кой е този — лаконично отвърна Лиза. — Но всъщност изкара един рунд със седемдесет и две годишна баба.

Мъжът се усмихна срамежливо.

— Направо е срамно.

— Бих казала, че срамът е последната ти тревога — студено процеди Лиза. — Кой си ти? И защо, по дяволите, проникна с взлом в дома ми?

Мъжът протегна ръка.

— Мат Дейли. Приятно ми е да се запознаем.

— Няма да се ръкувам с теб! Опита се да ме ограбиш… — потрепери тя, — или да ми сториш нещо още по-лошо. Посочи ми една причина да не изискам да те арестуват и хвърлят в затвора.

Мат не можа да не се възхити на начина, по който пищните й гърди се издигаха възмутено от деколтираната й блуза, и на изчервяването й.

„Тя е невероятно красива. Също като останалите“ — помисли си.

— Причината е, че си в смъртна опасност — сериозно каза той. — И не от мен. Лиза Баринг, знам, че нямаш причина да ми се довериш. Но човекът, който уби мъжа ти и нарани теб, е убивал и преди. А съпругите на всичките му жертви също са изчезнали…

— Да, знам, знам — прекъсна го Лиза, като размаха ръка. — Инспектор Лиу ми каза. Иска да ме държи под ключ, докато заловят този тип. Но след като полицията в… колко страни станаха… четири? Та след като полициите в четири страни не са успели да заловят този престъпник през последните десет години, идеята да се мотая сред полицаи не ми се струва привлекателна.

Мат се усмихна. Не знаеше какво точно бе очаквал от Лиза Баринг. Честно казано, предполагаше, че ще е слаба и безмозъчна красавица, от онези, по които дъртите богаташи обикновено си падаха. Но тя нямаше нищо общо с този стереотип. Беше решителна, остроумна и смела. Ако под всички тези качества имаше и мека сърцевина, то тя я криеше отлично. Мат я хареса.

Лиза го изгледа подозрително.

— Все още не си отговорил на първия ми въпрос. Кой си ти? И защо се интересуваш от мен и безопасността ми? Репортер ли си?

— Не, съвсем не. Аз също съм вид жертва. Като теб. Човекът, който уби съпруга ти, уби баща ми.

Лицето на Лиза Баринг пребледня.

Възможно ли беше?

— Кой беше баща ти?

— Андрю Джейкс — отговори Мат и затвори очи.

Зави му се свят и му се доповръща. Той се отпусна обратно на възглавницата.

— Не се чувствам много добре.

Лиза повика една от слугините и й нареди да му донесе чаша вода.

— Изпий я — подкани тя и му поднесе чашата.

Мат изпи водата бавно и започна да се съживява. Лиза, от друга страна, все още изглеждаше шокирана. Накрая тя запита:

— Откъде знаеше, че съм тук, в Бали?

— Не знаех — каза Мат. — Мислех, че още си в болницата в Хонконг. Но никой не ми позволи да се доближа до теб там, а знаех, че съпругът ти притежава вила в Бали, затова дойдох тук да търся следи.

— Какви следи?

— Всичко, което би могло да свърже Майлс Баринг с другите жертви. Надявах се, че и ти може да се появиш по някое време. За да се измъкнеш от медиите. Но снощи не очаквах да си във вилата. Това е истината.

Лиза определено нямаше причина да му се довери, но за нейно учудване откри, че му вярва. В лицето му имаше нещо открито и честно, което предизвикваше доверие. Лиза Баринг почти бе забравила, че е способна да повярва на някого.

— И намери ли някакви?

Мат я погледна объркано.

— Следи — подсказа му тя.

— Ами не — отговори той, като разтърка глава. — Някаква баба ме фрасна с тиган по главата, преди да успея да потърся каквото и да е.

— Полицията знае ли, че си тук? Интерпол?

Мат се притесни. Не беше очаквал Лиза да му зададе толкова прям въпрос. Не искаше да я лъже, но Дани Макгуайър го бе накарал да се закълне, че няма да споменава връзката им. А обещанието си бе обещание.

— Не.

— Добре, Мат Дейли — кимна Лиза и се изправи. — Опитай се да починеш. И двамата изкарахме дълга нощ. Ще помоля госпожа Харкорт да ти донесе малко храна по-късно. А ако нямаш нищо против, вероятно можем да обсъдим цялата история по-подробно на вечеря.

Мат се ококори.

— Позволяваш ми да остана тук?

— Засега.

Лиза се завъртя към пазачите.

— Ако той има нужда да използва банята или нещо друго, един от вас отива с него. Не го изпускайте от поглед.

Мат се държеше здраво за парапета, докато слизаше надолу. Главата му беше много по-добре, но все още се чувстваше нестабилен. Вилата излъчваше спокойствие и мир, напомни му за хотел „Аман“ в Мароко, където той и Ракел бяха отседнали през медения си месец. Откак пристигна в Азия, Мат почти не се бе сещал за Ракел и за развода си. Вероятно това беше защитен механизъм. Отрицание. Защо да се тревожи за неща, които не можеше да промени? Знаеше, че все някога щеше да му се наложи да се прибере у дома и да се изправи срещу проблемите си. Но тук, в това вълшебно, идилично място, личните му проблеми изглеждаха нереални.

— По-добре ли се чувстваш?

Мат преглътна с труд. Лиза се бе преоблякла в семпла бяла памучна рокля. Носеше прости еспадрили, а косата й бе вдигната в рошава корона от къдрици на върха на главата й. Ефектът беше зашеметяващ — бе едновременно невинна и опитна, чиста и съблазнителна. Ракел беше хубава жена, но сексуалността й бе груба и натрапваща се, изискваше къси поли и огромни количества грим. Лиза Баринг бе точно обратното. Фразата бе доста изтъркана, но й подхождаше идеално: тя бе естествено красива.

— Много по-добре, благодаря — отговори Мат.

Лиза се настани в единия край на семплата дъбова маса, отрупана с пресни местни продукти: октопод в чеснов сос, папая, топли кифлички, ароматен индонезийски хляб със сусам. Тя махна на Мат да седне.

— Гладен ли си?

— Вече да — отговори той. — Това изглежда страхотно.

— Давай.

Тя се държеше дружелюбно и мило, но все още се усещаше лека тревога. Вероятно това бе неизбежно при дадените обстоятелства, но Мат направи всичко възможно да разсее притесненията й.

— Не те виня, че се съмняваш в мотивите ми — поде той, като струпа солидно количество морски деликатеси в чинията си. — И аз щях да съм предпазлив, ако бях на твое място. Но те уверявам, че искам само онова, което и ти.

— И какво е то?

— Да узнаем истината. И да заловим негодника, който и да е той.

Лиза наля две чаши червено вино и подаде едната на Мат.

— Не съм сигурна, че вярвам в „истината“. Не е само една. Всеки си има различна истина, нали?

Виното беше великолепно. Мат го завъртя в устата си замислено, наслаждавайки се на различните аромати и вкусове, преди да отговори.

— Не съм съгласен. Според мен истината си е истина. Хората лъжат себе си, това е всичко. Виждат само онова, което искат да видят.

— А какво виждаш ти? — попита Лиза бързо.

„Виждам интелигентна, красива, съблазнителна жена, която бих искал да отведа в леглото още този миг.“

Очевидно тя избягваше темата за убийството на мъжа й. Може би все още бе прекалено рано и болезнено да говори за това.

— Виждам жена, която се държи смело, но е ужасена.

Думите му явно я развеселиха.

— Рентгенови очи имаш, Дейли. Но се страхувам, че грешиш. Не съм нито смела, нито ужасена. Просто вървя стъпка по стъпка и се опитвам да изкарам от единия ден до следващия.

— И каква е следващата стъпка за теб? — попита Мат. — Не можеш да се криеш в Бали завинаги.

Лиза го погледна замечтано.

— Така е, навярно не мога. Но не обичам да мисля за бъдещето, Мат Дейли.

— Моля те, наричай ме само Мат.

— Случват се различни неща, Мат. Неща, които не можеш да контролираш. Лоши неща. Никой от нас не контролира собствената си съдба. Научих по трудния начин, че всичко е илюзорно. Защо да градиш хубави планове само за да ги видиш как се провалят и се превръщат в болка, смърт и прах?

Загледан в тъжните й кафяви очи, Мат изпита непреодолимо желание да я защити, да я успокои, да повдигне духа й. Дани Макгуайър му беше признал, че е изпитвал нещо подобно към Анджела Джейкс след убийството на съпруга й, но тези чувства му бяха попречили да стигне до истината, преди тя да замине за Европа и завинаги да се изплъзне от ръцете му. Мат Дейли не възнамеряваше да допусне същата грешка с Лиза Баринг.

— Какво ти разказа инспектор Лиу за останалите убийства?

Лиза се намръщи.

— Трябва ли да говорим за това?

— Затова съм тук, нали? И по същата причина ти ми позволи да остана. Дълбоко в себе си искаш да узнаеш истината.

Лиза не отговори. Стори й се притеснително да бъде анализирана от този привлекателен рус непознат, особено след като бе прав. Затова тя отговори на първия му въпрос.

— Лиу не ми разказа много. Сподели само, че подобни престъпления са били извършени и преди, че Интерпол смятал, че е възможно да са дело на сериен убиец. Също така били на мнение, че и моят живот може да е в опасност. Но не навлезе в подробности.

— Добре, аз ще го направя.

През следващия час Мат й разказа всичко, което знаеше за убийствата на баща си, сър Пиърс Хенли и Дидие Анжу. Двамата с Лиза довършиха първата гарафа с вино и тя поръча втора. Лиза слушаше внимателно разказа му, без да проявява много емоции.

Когато Мат най-после свърши, тя каза:

— Не съм сигурна, че става дума за същия човек.

— Как така? Разбира се, че е същият.

— Може да е бил същият при по-раншните нападения. Но не съм убедена, че същият човек уби Майлс.

— Какво те кара да мислиш така?

Лиза откъсна залък хляб и го натопи замислено във виното си.

— Дребни неща. Даренията за благотворителност например. Майлс не даваше и стотинка за благотворителност, а аз дори не съм започнала да мисля какво ще правя с наследството си. Но най-важното е, че всичко това говори за комплекса на Робин Худ, не мислиш ли? Вземаш от богатите и даваш на бедните?

Колкото и да е странно, на Мат не му бе хрумвало подобно нещо. Но сега, след като Лиза го каза, му се стори повече от очевидно.

— Вероятно е така.

— Аз не мога да ти кажа нищо за човека, който ме изнасили, но знам едно със сигурност: определено не беше Робин Худ.

При споменаването на думата „изнасилване“ над масата се възцари тежко мълчание, почти като плътен облак от срам. Мат откри, че му се искаше да познава тази жена по-добре, всъщност достатъчно добре, за да я вземе в прегръдките си и да я успокои, да я увери, че вината не е нейна. Но тъй като не можеше да постъпи така, просто промени темата.

— Разкажи ми за Майлс и брака ви.

Лиза се усмихна тъжно.

— Искаш да ти обясня дали съм се омъжила за по-стар с трийсет години от мен мъж по любов или заради парите му? Ти как мислиш?

Майлс се изчерви. Точно това имаше предвид, но не осъзнаваше, че е толкова прозрачен.

— Съжалявам. Не исках да те обидя.

— Няма проблем — махна с ръка Лиза. — Можем да сме честни един с друг. Не обичах Майлс. Това е вярно. Но го харесвах. Беше мил човек и се държеше с мен чудесно. Достигнах определен етап в живота си, който ме накара да ценя милото отношение. Извадих късмет, че Майлс ме избра за съпруга.

„Звучи толкова пасивно — помисли си Мат. — Избра ме. Сякаш става дума за уреден брак и тя не е имала думата.“

— Как се запознахте?

— На конференция в Шанхай преди година.

— Година? — изненада се Мат. — Не сте били заедно много дълго.

Лиза се заигра със салфетката си.

— Така е. Бяхме женени девет месеца. Всичко стана много бързо. Връзката ни. Майлс беше невероятно умен човек и страхотно мил с мен.

— Но не и с всички останали?

— Беше доста възрастен. Мисля, че на млади години е бил по-безмилостен и амбициозен. Имал съпруга преди, още преди да се родя, и деца. Струва ми се, че не се е отнасял с тях твърде добре. Но когато се запознахме, вече бе станал по-мек и отстъпчив.

Мат се замисли за Андрю Джейкс. Колко лош съпруг е бил за майка му, как бе изоставил него и Клеър без никакви угризения и как в старческите си години бе станал мил и любящ съпруг на Анджела.

— Май хората се променят — отбеляза той.

— Да, променят се. Но миналото не може да бъде променено и никой не може да избяга от справедливостта. Всички трябва да изкупим греховете си. Трябва да платим цената.

Думите й му се сториха странни и не знаеше как да реагира. Дали искаше да каже, че Майлс Баринг си е заслужавал случилото се? Едва ли. Тъгата й по изгубения съпруг изглеждаше съвсем искрена, а и тя говореше за него с очевидно уважение и привързаност. Но пък какви грехове и изкупления имаше предвид? Вероятно бяха попрекалили с виното.

Както и да е. Мат беше благодарен, когато слугинята се върна да разчисти масата, а после донесе безкофеиново кафе и парче яркозелен пандан, сладък оризов сладкиш, с което наруши неудобното мълчание. Докато пиеха кафето си, заговориха за други неща, като всеки от тях явно се наслаждаваше на компанията на другия. Лиза му зададе безброй въпроси за детството му. Изглеждаше заинтригувана от това, как Андрю Джейкс бе изоставил семейството си, и като че ли не можеше да повярва, че той, майка му и Клеър бяха живели толкова щастливо след развода. Но пък когато Мат я попита за нейното детство, тя нямаше желание да говори. Израснала в Ню Йорк, но не била щастлива там. Имала сестра, но не поддържали връзка от дълго време. Това бе единственото, което успя да измъкне от нея.

Лиза забеляза, че Мат разтрива тила си, и каза:

— Съжалявам, че ти нанесоха такъв удар. Наистина искам да останеш тук, докато се съвземеш.

— Ами пазачите? — шеговито подхвърли Мат. — Пак ли ще ме наблюдават, докато пикая, или вече ми имаш доверие и ме пускаш сам до тоалетната?

Лиза се усмихна.

— Вярвам ти. Ще останеш тук като мой гост.

— Сигурна ли си, че не предпочиташ уединението? — сериозно попита Мат. — Мога да си намеря местен хотел или пансион. Не бих желал да се натрапвам. Е, не отричам, че вече се натрапих…

Лиза се засмя.

— Сигурна съм. Не възнамерявам да заминавам никъде за известно време. И бих се радвала на компанията. А и кой знае? Може пък заедно да разплетем загадката, да намерим липсващата брънка, която свързва тези ужасни убийства… ако има такава.

— Е, ако наистина си сигурна — каза Мат, — за мен ще е удоволствие. Благодаря ти.

— Добре — усмихна се тя. — Майлс винаги твърдеше, че две глави мислят по-добре от една.

През нощта, докато лежеше в леглото, вторачен във вентилатора на тавана, Мат си помисли, че и животът му се въртеше със същата скорост.

„Как, за бога, се озовах тук, в луксозна вила в Бали, гостенин на най-интересната и привлекателна жена, която някога съм виждал? — каза си. — И колко иронично е, че садистичният убиец, очистил баща ми и изнасилил тази жена, влезе в ролята на Купидон.“

Трябваше да се обади на Дани Макгуайър в Лион и да го уведоми за развитието на случая. И щеше да го направи. Но не още. Искаше да запази Лиза Баринг за себе си още известно време. Да разбере какво правеше тези интелигентни красиви очи толкова тъжни в спокойствието и вълшебството на умопомрачителния остров.

Мисли за това като за ваканция, каза си той, докато заспиваше в меките чаршафи от египетски памук. Заслужена ваканция. Ракел, разводът, Дани Макгуайър и всичко в живота навън му се струваше прекрасно далеч.

За първи път от месеци Мат Дейли заспа щастлив и развълнуван от мисълта какво щеше да му донесе утрешният ден.

15.

— Госпожа Джойс Чен. Начало на разпита — девет сутринта.

Дебеличката китайка примигна нервно към инспектор Лиу. Страхуваше се от полицията като цяло, но особено много от това ченге. Лиу се държеше като важен човек и непрестанно се мръщеше и раздразнено потропваше с левия си крак по крака на стола. Джойс знаеше, че не е извършила нищо нередно, но това нямаше голямо значение, когато ставаше дума за хонконгската полиция. Ако искаха изкупителна жертва и изберяха нея, тя не можеше да направи абсолютно нищо, за да се защити.

Инспектор Лиу беше в лошо настроение. Но то не бе свързано с Джойс Чен. Всъщност той силно се надяваше, че слугинята от палата на Баринг можеше най-после да му даде информацията, от която се нуждаеше отчаяно. Тъй като Лиза Баринг вбесяващо отказа да му сътрудничи, инспектор Лиу не бе постигнал никакъв напредък в залавянето на убиеца, провал, който започваше да притеснява не само него, но и шефовете му. Нямаше да е лъжа твърдението, че инспектор Лиу бе намразил вдовицата на Баринг заради арогантната й западняшка красота и отказа й да се подчини на властта му. Всяка нормална жена щеше да е благодарна за полицейската протекция при тези обстоятелства. И всяка искрено тъгуваща жена щеше с готовност да остане в града и да помогне на полицията да залови човека, отговорен за смъртта на съпруга й, както и за собственото й изнасилване.

Фактът, че Лиза Баринг не бе направила тези неща, а бе отлетяла за вилата си в Бали, далеч от юрисдикцията на инспектор Лиу, настрои детектива още повече срещу нея. Лиза Баринг бе единствената наследница на съпруга си. Това й даваше мотив. А и бе присъствала на убийството. Това пък й даваше възможност. Разбира се, не се беше изнасилила сама. Но дали не знаеше за нападателя си повече, отколкото признаваше? И ако бе така, страхуваше ли се от него, или го пазеше?

Инспектор Лиу с радост би принудил Лиза Баринг да се върне в Хонконг и да отговори на тези въпроси. Но тъй като нямаше основание да я арестува, ръцете му бяха вързани.

И тук се вместваше Джойс Чен.

— Откога работите на улица „Проспект“, госпожо Чен?

По дебелите бузи на слугинята потече пот.

— От дълго време. Господин Баринг купи къщата през 1989 година. Започнах работа там две години по-късно. Дълго време.

— И какви бяха задълженията ви?

Госпожа Чен го изгледа тъпо.

— Работата ви. Каква беше работата ви?

— А! Отговарях за слугините в спалните. Втори и трети етаж. Те сменят чаршафи и поддържат чистота. Аз организирам.

— Разбирам. Значи сте били началничка. Не сте чистили лично.

Тя кимна енергично, доволна от правилния си отговор.

— Началничка. Да. Само понякога чистя за госпожа Баринг. Специално нещо.

Инспектор Лиу наостри уши като сърна, доловила опасност във въздуха.

— Какво специално нещо?

Ръцете на госпожа Чен потрепериха и тя промърмори:

— Лично нещо.

Лиу едва сега осъзна, че горката жена беше ужасена. Той се опита да я успокои.

— Няма да имате никакви неприятности, госпожо Чен. Уверявам ви, че информацията ви е изключително полезна. Може да ни помогне да заловим човека, който уби господин Баринг. Разбирате ли?

Тя кимна бързо.

— Какво лично нещо правехте за госпожа Баринг?

Слугинята се размърда неловко.

— Госпожа Баринг има приятел. Понякога я посещава през деня.

— Приятел? Имате предвид мъж?

Джойс Чен кимна.

— После тя ме кара да чистя. Само аз.

Инспектор Лиу едва сдържа вълнението си. Това бе повече от предположенията в жълтата преса. Беше си солиден факт. Красивата госпожа Баринг е имала любовник!

— Някога запознахте ли се с този мъж? С приятеля на госпожа Баринг?

Госпожа Чен поклати глава отрицателно.

— Но вероятно сте го виждали. Можете ли да ми го опишете?

— Никога не съм го виждала.

Инспектор Лиу се намръщи.

— Трябва да сте го виждали. Казахте, че е посещавал господарката ви през деня. Кой го въвеждаше в къщата? Шофираше ли до там? Каква кола караше?

Но слугинята повтори още по-твърдо:

— Никога не съм го виждала. Никога. Само госпожата ми казва после да отида да почистя всичко.

Инспектор Лиу разпитва госпожа Чен още половин час, но кладенецът на разкритията очевидно бе пресъхнал. Да, госпожа Баринг имала любовник, но не поискала специално почистване в деня на убийството, нито в седмицата преди него. Освободила местната прислуга рано и помолила да не я безпокоят, но това било нещо обичайно. Според Джойс Чен господин и госпожа Баринг често искали да бъдат оставяни насаме.

След като Джойс Чен напусна стаята за разпити, инспектор Лиу седя замислен доста дълго.

Беше време отново да си поговори с услужливия американец от Интерпол.

Много хора описват Бали като рай. Но за Мат Дейли островът бе нещо повече. Бали беше вълшебно място за възстановяване и промяна. То го върна към живота.

Когато Лиза Баринг го покани да остане, той прие, че ще е във вила „Мираж“ няколко дни, докато раната на главата му оздравее напълно. Щеше да научи всичко възможно за нощта на убийството и за самите Майлс и Лиза Баринг. Дали имаше нещо, което ги бе превърнало в мишени? Някаква връзка с другите жертви, която не бе видял преди, но можеше да му помогне да проследи убиеца? А после щеше да докладва на Дани Макгуайър в Интерпол и да се върне в Ел Ей, за да се разправя със собствените си проблеми.

Но докато двамата с Лиза прекарваха все повече време заедно, нещо странно започва да се случва. Мат откри, че вече не се интересуваше толкова от случая, а от Лиза. И макар да не смееше да я попита, бе почти убеден, че и тя изпитваше същото. В идилията на острова дните преминаха в седмици, седмиците в месеци, а те двамата почти не излизаха от имота. Изпращаха слугите до местните ферми и села за храна. Поръчваха книги и други луксове по интернет. Това бе най-дългият период, който Мат бе прекарвал, без да излиза от някоя къща, но не се чувстваше като затворник. Точно обратното. Чувстваше се напълно свободен.

Дани Макгуайър се опитваше да се свърже с него упорито, бомбардираше го с имейли и обаждания, но Мат не можеше да се насили да ги прочете или да им отговори. Дори спря да отговаря на обажданията на сестра си. Ако отвореше вратата към живота навън, идилията щеше да се наруши. А той не бе готов за това. Не още.

Вила „Мираж“ бе свят сама по себе си, безкрайно красива миниатюрна екосистема. Мат и Лиза работеха сутрин. Той се трудеше по документалния си филм, а тя — по планините документи, натрупали се по делата на Майлс. Бали й беше осигурил отдих от полицията и медиите, но не можеше да избяга напълно от адвокати, счетоводители и ипотечни компании, да не споменаваме и за акционерите в компаниите на Майлс. За щастие Лиза притежаваше отлични секретарски умения. Едно от малкото сведения, които Мат бе научил за живота й преди брака с Майлс, бе, че навремето работила като секретарка в адвокатска кантора.

Но и двамата скоро заживяха за следобедите, когато тръгваха заедно да разглеждат чудесата на вила „Мираж“. Понякога Лиза наемаше местни хора, които да ги заведат в гъстата джунгла, граничеща с имота, свят, изпълнен с екзотични и дори опасни животни. Докато водачите им показваха потенциалните опасности — коралова змия тук, зелена усойница там, или огромен паяк, и ги образоваха за зашеметяващата флора, Мат и Лиза слушаха омагьосани като деца, пуснати в странен тропически рай. Друг път ходеха на риболов в лагуната или плуваха в дълбоките вулканични басейни, сгушени сред скалите. Мат обичаше да наблюдава как Лиза плува. Тя беше слаба, но тънкото й тяло бе силно и атлетично и тя се плъзгаше във водата с грациозната бързина на видра. В плуването й имаше и нещо друго. Радост. Удоволствие. Липса на задръжки.

Един следобед Мат я запита за това.

— Винаги съм обичала водата.

Застанала на висока скала, докато бършеше косата си с хавлия, Лиза изглеждаше великолепна. Влажната й кожа блестеше като на съвсем младо момиче, а очите й искряха от радост от живота.

— Във водата има свобода. Тишина. Безтегловност. Никой не може да те докосне там. Да те нарани. Представям си, че така е и в смъртта.

— Смърт? Доста зловеща аналогия.

— Така ли? — засмя се тя и върза хавлията около талията си. — Не и за мен. Винаги съм гледала на смъртта като на избавление. Не ме плаши.

Мат бе чувал подобни мисли и преди и винаги се бе отнасял недоверчиво към тях. Как бе възможно някой да не се страхува от смъртта? Основният инстинкт на хората бе оцеляването. Залавянето за живота бе като дишането, фундаментален факт на човешката природа, слабост или сила, в зависимост от мнението. Но когато Лиза сподели тази мисъл, Мат реагира по различен начин. По лицето й личеше, че говори искрено. Там, където трябваше да е страхът, имаше странна фаталистична аура на мир и спокойствие. Мат й завидя.

— Ти си късметлийка — каза той, като натъпка дрехите си в раницата. — Това сигурно помага много. Имам предвид, за да се примириш със смъртта на Майлс.

След първите им дни заедно, когато той я бомбардираше с въпроси за брака и миналото й, които почти не бяха получили отговор, Мат бе спрял да разпитва Лиза за убийството и съпруга й. По взаимно съгласие, макар и неизречено, името на Майлс Баринг вече не се споменаваше. Сега обаче, когато го чу, Лиза го погледна отчаяно.

— Всъщност, не — отговори тя тихо. — Хайде, да се прибираме. Студено ми е.

Мат бе готов да си отхапе езика. Мразеше моментите, в които Лиза бе завладяна от тъга, особено ако той я бе причинил. Обратно във вилата, те се изкъпаха и облякоха, и пиха горещ сладък чай на верандата. Лиза бе нахлузила къси дънкови шорти и проста бяла тениска. Боса, с полепнала по лицето мокра коса и вдигнати към гърдите й колене, тя приличаше повече на хлапе, отколкото на зряла жена, преживяла тежки изпитания. Мат осъзна стреснато, че по някое време в дългите щастливи дни във вила „Мираж“ бе започнал да гледа на живота си по нов начин — преди Лиза Баринг и след Лиза Баринг. Беше се случило почти без да се усети, но определено бе влюбен в нея.

Преди Лиза Мат бе изгубен. Не само заради решението на Ракел да го напусне, макар че и то го бе засегнало тежко. Имаше и много други причини, които не бе имал време да осмисли досега, дори тук, в пълното спокойствие на острова. Провалената му кариера. Смъртта на втория му баща. Невъзможността да имат деца с Ракел. Дори факта, че никога не бе познавал Андрю Джейкс, който му бе дал живот, но го бе зарязал без угризения. Манията му по убийството на Джейкс и желанието му да направи документалния си филм явно бяха неговият начин да се отдалечи от болката. Но Лиза Баринг му показа по-добър начин.

След запознанството с нея му се струваше, че бреме, което дори не знаеше, че носи, бе паднало от раменете му. Мат бе щастлив, изпълнен с надежда, жив. Каквото и да предстоеше занапред, какъвто и да бе резултатът от работата му с Дани Макгуайър в проследяване на неуловимия убиец, животът с Лиза накара Мат да разбере, че все пак за него имаше бъдеще, при това пълно с възможности. Той все по-често се надяваше, че това бъдеще включваше и присъствието на Лиза.

Имаше и проблеми, разбира се. Засега между тях не се бе случило нищо физическо. Понякога Мат усещаше как Лиза го наблюдава втренчено, докато той седеше пред компютъра или четеше на канапето. Но когато вдигнеше поглед, вниманието й бе насочено другаде. Ала въпреки това взаимното привличане очевидно съществуваше.

Миналата седмица, докато ловяха риба в частното езеро на вила „Мираж“, Лиза се подхлъзна на брега и Мат инстинктивно обви ръка около кръста й. Тя застина. Но след мигновеното колебание не се възпротиви и постепенно се отпусна в прегръдката му. Усещането беше прекрасно. Мат копнееше да стигне по-далеч, но знаеше, че не трябва да прибързва.

„Трябва да съм търпелив — казваше си. — Да я оставя да дойде при мен. Тя тъкмо е загубила съпруга си. Тъкмо е била изнасилена.“

Това беше другият проблем. Лиза никога не говореше за убийството на Майлс и за изнасилването. Сякаш ако откажеше да ги спомене, кошмарите просто щяха да изчезнат. И за свой срам, Мат видя, че й сътрудничеше в мълчанието. И той искаше да забрави миналото. Но убиецът не бе само част от миналото. Той бе все още някъде навън, наблюдаваше и чакаше, планираше следващото убийство.

Мат пристигна в Бали, за да търси следи, които да му помогнат да залови сериен убиец, но позволи любовта му към Лиза и щастието му да го разсеят. Докато гледаше как Лиза отпиваше от чая си сега, той се насили да си припомни.

„Човекът, когото търся, е изнасилил и измъчвал Лиза. Ако се съди по предишните му престъпления, следващата му стъпка е да я отвлече. Да я накара да изчезне като Анджела Джейкс, Трейси Хенли и Ирина Анжу.“

Лиза беше в опасност. А той още нямаше представа как, къде или кога тази опасност щеше да се стовари върху нея. Осени го мисълта, че и собствените му перспективи не изглеждаха особено добри. Който и да бе този човек, той решително убиваше мъжете, свързани с жените жертви. Но това, което го измъчваше истински, бе безопасността на Лиза.

„Не мога да я загубя. Не мога да загубя друг човек, когото обичам. Ако това стане, просто ще полудея.“

Инспектор Лиу включи касетофона, когато Джим Хартман заговори.

Англичанин, израснал в Хонконг, син на богати родители, Джим имаше компания за охранителна електронна техника. Той лично бе надзиравал инсталирането на алармената система в имението на Майлс Баринг на улица „Проспект“.

— Ще ти кажа нещо, приятел — заяви категорично той на инспектор Лиу. — Алармената система си беше съвсем наред.

Висок и слаб, с лице като невестулка и малки очички, Джим Хартман бе готов да защитава свирепо репутацията си.

— Аз лично я инсталирах и имаше повече предупредителни сигнали от нашибания Бял дом, ако извиниш езика ми.

Лиу попита спокойно:

— Как тогава обясняваш факта, че убиецът на господин Баринг се е справил с нея?

— Не се е справил с нея — спокойно отговори Джим Хартман. — Някой го е пуснал в къщата.

— И защо биха го направили?

Хартман сви рамене.

— Аз работя с алармени системи, а не съм детектив, инспекторе. Ти ми кажи. Но единственото обяснение е, че някой нарочно е изключил системата и е пуснал този тип вътре.

— И кой знаеше как да го направи?

За първи път невестулковото лице на англичанина доби озадачен вид.

— Там е работата. Никой. Господин Баринг и аз бяхме единствените, които знаеха как да изключат алармената система. Няма никаква логика.

След като разпитът свърши, инспектор Лиу се метна на метрото до Уан Чай в северната част на острова, за да обядва. Подземните влакове бяха чисти и вървяха навреме, рядкост в Хонконг. Возенето в тях успокояваше Лиу и му помагаше да мисли.

„Няма логика“, бе казал Хартман. Но всъщност имаше. Възможностите бяха очевидни: или Майлс Баринг бе уведомил жена си как да изключи алармената система, или самият Майлс я бе обезвредил и неволно бе отворил вратата на убиеца си.

Дали го е познавал?

Дали е бил любовникът на Лиза?

Дали любовникът на Лиза е бил приятел на мъжа й?

И по-странни неща се бяха случвали.

Инспектор Лиу излезе от метрото и примигна от слънцето като къртица. Мобифонът му звънна в същия миг.

— Лиу.

— Шефе.

Беше един от служителите в екипа за наблюдение, малка, елитна група, изпратена в Бали да държи под око красивата и вироглава госпожа Баринг.

— Направихме няколко по-добри снимки на вилата с дълъг обектив.

— Тя все още не е напуснала имота, нали?

— Не, шефе.

Вила „Мираж“ бе толкова уединена, че бе почти недостъпна и изключително трудна за снимане. Лиу бе опитал да сложи подслушвателни устройства в къщата, но личната охрана на госпожа Баринг си знаеше работата. Никой от хората му не бе успял да се доближи до нея. Лиу се надяваше, че може да извадят късмет, ако жената излезеше от вилата с кола, но досега бе живяла като отшелничка. Струваше му се, че всяко нейно действие бе специално предназначено да го вбесява.

— Но имаме добри новини, шефе. Очевидно във вилата с госпожа Баринг има някакъв мъж.

Лиу едва не се задави.

— Мъж?

— Да, шефе. Западняк. Закусваха заедно на терасата тази сутрин. Изглеждаха… — детективът затърси подходящата дума — интимни.

Ако инспектор Лиу бе по-спонтанна личност, щеше да размаха юмрук във въздуха, за да отбележи триумфа си.

Любовникът на Лиза Баринг! Тя го е закарала там!

Трудно бе да повярваш, че някой може да е толкова безразсъден. Тя не можеше да не се досеща, че полицията я наблюдава, нали? Инспектор Лиу никога не бе се влюбвал и се надяваше това да не се случи и за в бъдеще. Любовта превръщаше хората в глупаци.

Всичко, от което се нуждаеха сега, бяха физическите улики. Ако отпечатъците на този мъж или следи от неговата ДНК се намереха в къщата на Баринг, щяха да разполагат с достатъчно доказателства, за да арестуват и двамата. Дани Макгуайър от Интерпол го бе предупредил, че убиецът вероятно ще остане близо до госпожа Баринг. Също така му бе казал, че докато Лиу държи Лиза Баринг, значи държи и стръвта.

Проблемът бе, че инспектор Лиу вече не държеше Лиза Баринг.

Налагаше му се да проникне във вилата.

16.

Сам до ъгловата маса в тихо кафене, Дани Макгуайър бръсна трохите от шоколадовия си кроасан и зачака пристигането на екипа си. След като инспектор Лиу официално изиска помощта на Интерпол, шефът на Дани, директор Анри Фремьо, неохотно изпрати малка група, която да „посвети не повече от осем часа седмично“ на събиране на доказателства по случая, вече носещ кодовото име „Азраел“.

— От поема е — обясни Дани на Фремьо. — Азраел е ангелът на смъртта.

Фремьо се вторачи тъпо в него. Не се интересуваше от поезия, а само от статистики, факти и резултати. Дани трябваше да оправдае пращането на екипа, и то бързо, ако искаше подкрепата на агенцията да продължи.

Малката група, която Анри Фремьо имаше предвид, се състоеше само от двама мъже, освен Макгуайър. Дани избра Рихард Стури, немски статистик с характер, не по-интересен и забележителен от кроасана, който Дани ядеше в момента, но надарен с изумителен талант да открива важни следи в привидно безсмислени редици числа. Другият избран беше Клод Демартен, специалист криминолог. За истинската детективска работа Дани трябваше да разчита на себе си и на Мат Дейли, неговия човек Хонконг.

Засега Дейли бе най-голямото му разочарование. Изглеждаше адски въодушевен в началото и ако не бе той, разследването на случая „Азраел“ изобщо нямаше да започне. Но след първата безплодна седмица в Хонконг Мат изпрати само кратък имейл на Дани, съобщавайки, че „ще хвърли мрежите си по-нататък“, и изчезна някъде из Югоизточна Азия. След като седмици не получи отговор на имейлите и телефонните обаждания, с изключение на едно съобщение на гласовата поща, оставено посред нощ и уверяващо Дани, че Мат е добре и работи по случая, Макгуайър се предаде. Инспектор Лиу му подхвърляше трохи информация от време на време, но като повечето полицейски шефове и той се стремеше да получи повече информация от Интерпол, вместо да сподели своята. А Анри Фремьо не спираше да напомня на Дани: „Това е китайски случай, Макгуайър. Нашата работа е просто да подкрепяме и помагаме“.

И тогава се появи Рихард Стури, издокаран в обичайния си костюм и вратовръзка и прегърнал лаптопа си. Очите му примигваха с неудобство, докато оглеждаше странното място за срещи, което Макгуайър бе избрал. Външните събрания бяха нещо необичайно в Интерпол и на тях не се гледаше с добро око, но Дани бе твърдо решен да сближи екипа си и да разменят идеи извън задушаващата атмосфера в офиса. Няколко минути по-късно пристигна и Клод Демартен. И той беше официално облечен, но тъй като бе французин за разлика от Стури, никога нямаше нищо против да се съберат в кафене. Поръча си кафе със сметана и кроасан, преди да започнат.

— Добре, момчета — започна Дани, — в момента не разполагаме с нищо важно от Хонконг. Това, което имаме, е огромната папка с документи по случая на Джейкс. Знам, че напоследък и двамата усърдно се трудите по нея и вкарвате сведенията в базата данни. Рихард, нали така?

Германецът кимна нервно. Вечно изглеждаше нервен и имаше тревожното изражение на човек, който очаква да бъде прибран от Гестапо и разстрелян.

— За да използваме времето си максимално добре, предлагам да се съсредоточим върху случаите на сър Хенли и Дидие Анжу. Да видим дали можем да изровим нещо, което местните детективи са пропуснали.

— Местната полиция готова ли е да ни сътрудничи? — попита Клод Демартен, като допи кафето си.

— Не особено. Трябва да действаме внимателно и да се опитаме да не разлайваме кучетата. Заложена е прекалено много професионална гордост. До този момент нашият човек се е отървал безнаказано след три убийства. Май онова в Хонконг ще е четвъртото. Фремьо вече търси повод да разформирова екипа ни, а ако вбесим Скотланд Ярд или ченгетата в Ел Ей и Франция, ще му осигурим нужното оправдание. Разбирате ме, нали?

Две кимвания.

— Добре. Е, с какво разполагаме досега? Убиецът е мъж. Мишените му са стари, богати мъже с млади съпруги. Мотивът му поне отчасти е сексуален. И е необикновено жесток в убийствата. Бихте ли искали да добавите нещо?

Клод Демартен отвори уста да отговори, но си промени решението и я затвори.

— Какво? — подтикна го Дани.

— Аз съм криминолог. Не съм експерт в останалите неща.

— Не търся експерти. Търся улики и теории. Просто се довери на инстинктите си.

Рихард Стури се намръщи.

— Добре — започна Демартен. — Според мен убиецът е изискан човек.

— Защо?

— Пътува много. Вероятно говори няколко езика. Престъпленията са извършени по цялото земно кълбо.

Дани кимна окуражително.

— Добре.

Демартен се въодушеви.

— Планира действията си безукорно. И явно го бива да се справя със сложни алармени системи. Това ме кара да подозирам, че е електроинженер или компютърен гений.

Проблемът с охранителните системи винаги бе притеснявал Дани. Той си припомни случая на Джейкс и сложната алармена система в дома му. Семейство Хенли имало надеждна система „Банам“, а домът на Дидие Анжу бе обграден от камери, всичките без записи в нощта на убийството. Според инспектор Лиу от хонконгската полиция, Майлс Баринг имал система, която можела да съперничи на тази във Форт Нокс. Но във всичките четири случая сам човек се бе промъкнал в домовете на жертвите си абсолютно незабелязан.

Убиец с необикновени умения в областта на охранителната техника бе едната възможност. Но имаше и друга, доста по-проста. Възможност, която притесняваше Дани още от дните, когато работеше по убийството на Джейкс.

— Може някой в къщата да е познавал убиеца — отбеляза той. — И да го е пуснал вътре. Слуга или някой друг.

— Или съпругите — небрежно подхвърли Клод Демартен. — Ето ти и теорията. Изисканият интелигентен убиец се насочва към отегчените съпруги на жертвите си. Спечелва доверието им, може би дори ги съблазнява. После, след като се влюбват в него, ги измамва и убеждава да дарят всичките пари на мъжа си за благотворителност.

— А после? — скептично попита Дани. — Нахлува в домовете им?

— Защо не? Вече познава имотите добре, наясно е с алармените кодове, разположението на камерите и т.н. Скрива самоличността си зад маска… променя гласа си по някакъв начин, така че жените да не го разпознаят. Убива съпрузите. Изнасилва жените. После се връща в другата си роля и осигурява на вдовиците рамо, на което да поплачат. А след като парите са в сметките на благотворителните дружества, убеждава вдовиците да изчезнат с него. Убива и тях, отървава се от труповете и минава към следващото убийство.

Тримата мъже замълчаха. Теорията на Демартен звучеше доста пресилено. Дори убиецът да се бе маскирал идеално за взлома, възможно ли бе жена да не познае собствения си любовник? Не, не звучеше достоверно. А и нямаше ли ченгетата да се срещнат с убиеца в ролята му на рамо за плач? Може би някакъв хубав, интелигентен млад мъж се мотаеше около жертвите и…

Дани замръзна.

Имаше такъв мъж. С Анджела Джейкс. Въртеше се около нея като лоша миризма.

Лайл Реналто.

Демартен говореше отново и се наслаждаваше на новото си амплоа като Шерлок Холмс. Затворен в лабораторията си в Интерпол, той рядко имаше възможност да отпусне въображението си.

— Нека да разгледаме и алтернативите. Какво ще кажете за следното? Убиецът не крие самоличността си. Жените знаят много добре кой е и го пускат нарочно в домовете си. Младите съпруги не са негови жертви, а съучастници.

Дани Макгуайър си припомни ужасните рани на Анджела Джейкс след изнасилването. Беше така зверски пребита, когато я видя завързана за трупа на мъжа й, че я помисли за мъртва. Той поклати глава отрицателно.

— Не. По никакъв начин. В тези изнасилвания нямаше нищо фалшиво. Не и в онова, което аз видях. В никакъв случай сексът не е бил по взаимно съгласие.

Клод Демартен повдигна вежди. Американците бяха ужасни пуритани, когато ставаше дума за секс.

— Сигурен ли си? Някои жени си падат по грубия секс.

— Не и толкова груб — възрази Дани.

„Не и Анджела. Тя беше толкова сладка и нежна. Ангел.“

Демартен сви рамене.

— Не забравяй, че при всяко от убийствата е ставало дума за стотици милиони долари. Хората могат да изтърпят свирепи страдания, за да се сдобият с подобна сума.

— Но никоя от вдовиците не е запазила парите. Дарили са ги.

— С изключение на Лиза Баринг.

— Да, с изключение на Лиза Баринг. Засега.

Отново се възцари тишина. Теорията на Демартен беше логична. Един убиец. Може би Лайл Реналто? Сваля съпругите. Получава достъп. Убива съпрузите. Отклонява парите нанякъде. Но все пак оставаха доста въпроси? И първият бе: защо?

— Мотивът все още е проблем — каза Дани.

Рихард Стури се изсмя на глас. Това бе първият звук, който издаде през последните петнайсет минути, и Дани и Клод се вторачиха в него изненадано.

— Мотивът ли е проблем? Всичко е проблем! Не разполагате и с трохичка солидно доказателство, за да подкрепите някоя от теориите си.

Гласът на немеца бе изпълнен с презрение. Френският му колега незабавно настръхна.

— Добре тогава, Айнщайн. Да чуем какво мислиш ти за престъпленията.

Без да каже и дума, Стури сложи лаптопа си ни масата. Погали нежно капака му и Дани се сети за Блофелд, злодея от филмите „Остин Пауърс“, и котката му.

— Това е само първоначалният анализ. Съвсем прост.

Дани Макгуайър и Клод Демартен се вторачиха в екрана с благоговение. Графиките просветнаха в ярки цветове. Червено за убийството на Джейкс, синьо за Хенли, зелено за Анжу и лилаво за Баринг. Линиите на времето показваха периодите между сключването на всеки брак и убийството на съответния съпруг, както и от всяко убийство до изчезването на съпругата. Графиките анализираха всичко — от възрастовата разлика между съпрузите до географското разстояние между престъпленията. Рихард Стури си бе свършил работата чудесно. Накрая имаше друг комплект графики в жълто.

— Какво е това? — посочи ги Дани.

— Проекции. Нали разбираш, не става дума за догадки.

Стури погледна Демартен с изражение, в което се смесваха съжаление и презрение.

— Математически вероятности, извлечени от малкото известни факти. Изграждам профила на убиеца въз основа на извършените престъпления. Жълтите линии предсказват статистически вероятния му следващ ход.

Дани преглътна затруднено.

— Имаш предвид следващото му убийство?

— Точно така. Според мен най-ефективният начин да помогнем на страна членка да залови този тип е да предвидим следващия му ход и да се подготвим за него. Разбира се, не можем да определим точно коя ще е поредната му жертва. Но можем да предвидим възрастта й, състоянието й, географското й положение и датата на сватбата. Множество фактори, които могат да се определят статистически, ни казват как ще се държи убиецът в бъдеще въз основа на поведението му в миналото.

Дани се вторачи в жълтите линии и по някаква причина се сети за „Магьосникът от Оз“.

„Така ли ще го намерим? — запита се. — Като следваме жълтия павиран път на Стури? Вероятно и ние сме разполагали с отговорите през цялото време, също като Дороти и приятелите й, но просто не сме знаели къде да търсим.“

Под графиките имаше страници с числа. Статистически анализ на всичко — от ДНК пробите до датите на банковите трансфери, сравнителните данни за всяка от благотворителните организации за деца, датите на раждане на четирите жертви. Безброй числа, от които на Дани му се зави свят.

Рихард Стури заключи:

— По мое мнение няма смисъл да хабим ограниченото си време и ресурси, за да се съсредоточаваме върху въпроса кой може да е убиецът и защо върши престъпленията си. Просто не разполагаме с достатъчно доказателства, за да отговорим на тези въпроси. Но данните ни казват как действа, кога и къде убива. Погледнете тук — посочи той и смени изображенията толкова бързо, че Дани видя само размазана дъга. — Скоростта, с която извършва престъпленията си, очевидно се увеличава.

— Така е — потвърди Дани. — Нищо не се е случило в продължение на четири години след убийството на Джейкс, но Баринг е убит едва година след убийството на Анжу.

— Аха. Но предполагаш, че сър Пиърс Хенли е първото убийство след Андрю Джейкс.

Демартен се ококори.

— Мислиш, че междувременно е имало и друго? Убийство, за което не знаем?

— Не мисля нищо. Не ми е работа да мисля. Но статистически това е твърде вероятно. Може би в Южна Америка през 1998-а или в началото на 1999-а. Ще проверя.

— Господи — изстена Дани. — Добре, продължавай.

— Убива на всеки две до три години, като се движи на изток, променя самоличността си, може би и вида си след всяко убийство. Много интелигентен и опитен манипулатор. Възрастовата разлика между жертвите и съпругите им намалява средно с пет години след всяко убийство.

— Жертвите стават по-млади?

— Не. Съпругите им остаряват. Както и нашият човек, разбира се.

Дани се замисли за това, като се опитваше да улови нещо, което му бе убягвало досега. Възрастовата разлика изглеждаше важна, но не знаеше защо. След дълго мълчание той попита:

— Мислиш ли, че жените са мъртви?

Рихард Стури се поколеба.

— Вероятно. Убиецът няма причина да ги остави живи.

— С изключение на Лиза Баринг — повтори Демартен.

С изключение на Лиза Баринг. Дани ужасно силно искаше Мат Дейли да бе постигнал някакъв напредък с госпожа Баринг. Но Дейли бе избрал адски неудобен момент да изчезне от радара.

— Добре. Разделение на труда. Както знаете, отпуснаха ни само осем часа седмично официална работа по „Азраел“. Всички ние работим и по други случаи, затова не искам да ви претоварвам. Рихард, продължи с модела, който правиш. Но нищо да не влиза направо в базата данни на Интерпол. Всички статистики и проекции пращай първо на мен. Ясно ли е?

Немецът повдигна вежди, но кимна в съгласие. Отлагането на вкарването на данните в системата на Интерпол бе нередно. Но не така нередно, както неподчинението на преките заповеди на висш офицер.

— Клод, ти се съсредоточи върху криминологията. Виж дали местните ченгета са пропуснали нещо при анализите на кръвта, отпечатъците и спермата.

— Добре, шефе. Ако нямаш нищо против, би ли ми казал ти върху какво ще работиш?

— Ще се поразровя из Ел Ей — отговори Дани. — Има един човек, с когото искам да си поговоря отново. Адвокат на име Лайл Реналто.

Инспектор Лиу не успя да се свърже с Дани Макгуайър. Според секретарката му, самонадеяна френска матрона на име Матилда, Макгуайър бил на събрание и щял да отсъства от службата известно време. И това беше обещаната от Интерпол подкрепа!

Вбесен, Лиу остави съобщение.

Госпожа Баринг имаше любовник, когото сега подозираха в участие в убийството на мъжа й. Самата госпожа Баринг също бе заподозряна. Тя все още се намираше в Бали и фотографски доказателства сочеха, че мъжът живееше с нея. Възможно ли бе Дани Макгуайър да организира ЕРИ, за да помогне на Лиу и хората му да получат достъп до вилата, и ако се налага, да арестуват заподозрените? Индонезийските власти отказваха категорично да сътрудничат.

Лиу затвори телефона и погледна часовника си. Четири следобед.

Ако не се чуеше с Дани Макгуайър до сутринта, щеше лично да се заеме с проблемите.

Селин Макгуайър не беше щастлива.

Не беше щастлива, защото телешкото „Бургиньон“, което толкова старателно бе сготвила за съпруга си, се бе превърнало в прегорели сажди на дъното на тавата.

Не беше щастлива, защото си бе направила косата и бе облякла най-хубавата си рокля за нищо.

Не беше щастлива, защото всички оправдания на Дани за закъснението му щяха да са лъжа, но тя бе прекалено уплашена, за да го предизвика с истината, че Анджела Джейкс се бе завърнала в живота им.

Понякога Селин сравняваше Анджела Джейкс с любовница.

Адски дребнаво е да ревнуваш жена, с която съпругът ти никога не е правил секс и никога няма да прави. Жена, която почти със сигурност е мъртва.

Този път Селин гледаше на Анджела повече като на пристрастеност, като на алкохол или метамфетамини, или пресен кокаин. След пет щастливи години Дани се бе върнал към болезнената си наркомания. И лъжите вече бяха започнали.

— Фремьо ме задържа на събрание.

— Матилда е болна и ми се наложи да поработя върху документацията.

— Ще оценяват отдела ни следващия месец. Ще трябва да работя извънредно.

Селин провери всяка история, но бездруго знаеше какво щеше да открие.

„Ако искаш да лъжеш на воля, Дани, не трябваше да се жениш за полицайка.“

Той дори нямаше смелостта да й каже, че е започнало ново разследване и той оглавява екипа по случая „Азраел“. Но ако лъжите на Дани бяха прозрачни, то и тактиката на Селин бе същата. Изискани вечери. Секси дрехи. Сякаш имаше шанс срещу пристрастяването му. Срещу Анджела.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Дани, като влезе у дома, стиснал купчина папки в едната ръка и куфарче в другата. — Не си готвила, нали?

— А ти как мислиш? — рязко се сопна Селин, като хвърли поглед към обгорените останки от месото.

Дани я изгледа засрамено.

— Съжалявам, скъпа. Трябваше да ми кажеш.

— Трябваше да ти кажа? Трябваше да ти кажа!

Вбесена, тя профуча покрай него, яростно видение от червена коприна, грабна палтото си от закачалката и излезе.

— Майната ти, Дани. И майната му и на Азраел.

Преди Дани да успее да проговори, тя бе изчезнала.

Азраел. Значи Селин вече знаеше. Мамка му.

Инстинктивно понечи да тръгне подир нея, но знаеше от личен опит, че когато бе толкова ядосана, Селин се нуждаеше от самота. Каквото и да й кажеше сега, само щеше да разпали гнева й. Той изморено остави папките на кухненската маса. Следобедът му бе дълъг, изтощителен и безплоден. Прекара повечето време на телефона с полицията в Ел Ей, издирвайки всяка възможна следа и молейки за всяка услуга, за която можеше да се сети, в опит да се добере до Лайл Реналто. Но никой не бе виждал и чувал мръсника от 1997 година. Напуснал адвокатската си практика още същата година, около дванайсет месеца след убийството на Джейкс и десет месеца след изчезването на Анджела. Същата година, когато и Дани напусна града.

Според колегите му Лайл заминал да започне нова работа в Ню Йорк, откъдето бил родом, но Дани не намери и следа от него в обществените бази данни. Телефонните сметки и режийните, отделът за превозни средства и службата по социални осигуровки също го оставиха с празни ръце. Разбира се, беше твърде рано. Но ключовите играчи в случая на Джейкс бяха склонни да се изпарят във въздуха, когато Дани искаше да говори с тях. Познатите стари чувства на безпомощност и раздразнение се завърнаха. През деветдесетте години в Ел Ей Дани имаше чувството, че истината му се изплъзва като мокър сапун: в един миг бе в ръката му, а в следващия се изплъзваше от пръстите му. Така ли щеше да е и с „Азраел“?

Той се зачуди за миг кой ли бе издрънкал за разследването пред Селин, но реши, че това всъщност нямаше значение. Той самият трябваше да й каже. А сега тя нямаше да го разбере и да му прости.

Освен ако не разреши случая бързо. Освен ако този път не успее да залови убиеца и сложи край на кошмара веднъж завинаги.

След набързо приготвения сандвич с бри и шунка и леденостудената бира „Сам Адамс“ — французите правеха много неща идеално, но бирата не бе едно от тях — той се захвана с планината от бележки. Стана почти десет, преди да си провери гласовата поща. Имаше три съобщения относно бюджета на Интерпол, едно, свързано със случай, по който отделът му работеше в Богота, а петото бе от майка му в Ел Ей. Тя го питаше дали си е спомнил деветдесетия рожден ден на баба си, който той бе забравил, разбира се. Последното, шесто съобщение от инспектор Лиу го накара да настръхне.

Лиза Баринг имаше любовник. Внезапно теорията на Демартен престана да изглежда толкова откачена. Дали беше Лайл Реналто, но с различно име и самоличност? Щеше да е по-стар, разбира се, в края на четиридесетте, но вероятно все още бе достатъчно привлекателен, за да съблазни самотна и отегчена млада съпруга.

Лиу споменаваше, че любовникът бил отседнал във вилата на Баринг в Бали. Ако това беше вярно, не можеха да му позволят отново да се изплъзне.

Той се зачуди дали да не звънне на Лиу, но реши, че това може да изчака. Ами ако Реналто сега си събираше багажа заедно с този на Лиза? Ако се канеше да я отвлече и убие, както бе постъпил с останалите жени? Лиу бе поискал помощ от полицията в Бали и Дани щеше да му я осигури.

Той набра номера на Интерпол.

— Имам нужда от разрешение за операция във Вали. Свържете ме с шефа на полицията в Джакарта.

Инспектор Лиу погледна телефона си. Все още нямаше нищо от Лион.

Интерпол можеше да върви на майната си, а също и индонезийците.

„Това е моето разследване. Няма повече да искам позволения“ — реши той.

Разговорът с Индонезия не мина добре. Не бяха искали помощ от Интерпол и не знаеха нищо за „Азраел“. Хонконгската полиция вече се бе изложила, тормозейки някои от жителите на острова. Инспектор Лиу, който не бе спазил условностите, сега имаше нахалството да изисква сътрудничество и да ги моли да издадат заповед за арест, макар да не бе успял да осигури доказателства за престъпната дейност на никого от обитателите на вила „Мираж“.

Инспектор Лиу и Интерпол можеха да си заврат молбите там, където слънце не огрява.

Потиснат, Дани се върна към работата си, но сърцето му не беше в нея. Може би трябваше да се обади на Селин? Още не бе се прибрала, а това не бе типично за нея. След скандал тя обикновено изфучаваше навън за няколко часа и се прибираше у дома след няколко чаши вино, готова за крясъци и страстен секс за сдобряване.

Дани бутна документите настрани и от папката изпадна лист от факс. Беше от кабинета на Лиу в Хонконг. Как ли го беше пропуснал по-рано? След заглавната страница имаше сканирана снимка. Беше черно-бяла и неясна, очевидно правена отдалеч. Показваше прегърнати мъж и жена на терасата. Дани се вгледа в мъжа внимателно, търсейки прилика с Лайл Реналто. Невъзможно. Качеството на снимката бе ужасно. Но все пак в образа имаше нещо познато. Формата на главата, стойката на мъжа, протегнатата му към жената ръка, вероятно госпожа Баринг, начинът, по който чертите на лицето му изглеждаха опънати, сякаш се усмихваше широко…

Стомахът на Дани се сви.

Мили боже, не! Не!

Не може да бъде.

Той вдигна телефона с трепереща ръка.

17.

Мат Дейли седеше до басейна, наслаждаваше се на слънцето и отпиваше джин с тоник, идеално приготвен от госпожа Харкорт, когато мобифонът му звънна. Номерът на Дани Макгуайър се изписа на екранчето.

По дяволите, помисли си Мат. Чувстваше се виновен пред Макгуайър. Виновен, че избягваше обажданията му. Виновен, че не му бе разказал за Лиза. Не можеше да обясни мълчанието си, дори на самия себе си. Просто това, което преживяваше с Лиза, бе лично и скъпоценно и той се страхуваше, че ако отвори вратата към външния свят, мечтата му щеше да се срине.

Но все някога щеше да му се наложи да поговори с Макгуайър. Някъде по света все още бродеше откачен убиец, маниак, който трябваше да бъде заловен. Мат се подготви за неизбежните упреци и вдигна.

— Дани, здрасти. Ужасно съжалявам, че те затрудних толкова.

— Слушай ме много внимателно, Мат. — Гласът на Дани Макгуайър звучеше напрегнато, а не ядосано. — Трябва да изчезнеш оттам. Веднага.

— Откъде? — изсмя се Мат. — Дори не знаеш къде съм.

— В Бали, във вилата на Лиза Баринг.

Смехът на Мат замря. Откъде, по дяволите, Дани знаеше това?

— Щях да ти кажа.

— Какво да ми кажеш? Че сте любовници?

За първи път в гласа на Дани се прокрадна гневна нотка.

— Да ти кажа, че съм тук — поправи го Мат. — Че се запознах с Лиза. И че не сме любовници.

Поне не още.

— Не е нужно да убеждаваш мен — подчерта Дани, — а инспектор Лиу. Наясно ли си, че китайците подозират Лиза Баринг в убийството на мъжа й?

Мат се изсмя на глас.

— Това е лудост. Лиза няма нищо общо със смъртта на Майлс и това е факт.

— Така ли? Или просто искаш да е така?

Нощта беше топла, но Мат внезапно усети леден полъх по гърба си.

Дани продължи:

— Тя е имала любовници, Мат. Поне един, за когото полицията знае. Може и да са повече.

— Глупости.

— Мат, чуй ме. Тя е водила мъже в къщата, за да прави секс, докато Майлс е бил на работа.

— Грешиш.

Трябваше да греши!

— Има и по-лошо. Лиу мисли, че ти си един от тях. Хората му ви наблюдават във вилата. От седмици. Ти трябваше да кротуваш и да не правиш впечатление, а вместо това се оказваш заподозрян!

— Заподозрян? — заекна Мат. — Това е абсурдно. Дори не бях в Хонконг, когато Майлс Баринг бе убит.

— Знам го — каза Дани. — И затова споделям новината с теб, а не съм се втурнал да те арестувам като Лиу и хората му. Но не си помагаш, приятелю.

— Не мога да повярвам, че китайците ни шпионират — изсумтя Мат негодуващо.

При тези думи, Дани изпусна нервите си.

— Това е разследване на убийство! Разбираш ли? Не си там на почивка. Забрави ли?

Мат не беше забравил, но му се искаше. Копнееше да забрави всичко, което току-що бе чул, особено лъжите на Макгуайър за Лиза. Искаше да я отведе някъде далеч, за да я предпази от болка и предателство. Опита се да запази спокойствие.

— Не познаваш Лиза. А аз я познавам. Тя никога не би изневерила на Майлс. Просто не е такава.

Дани Макгуайър извъртя очи, вбесен от тъпотата на събеседника си.

— Стига бе, човече…

— И дори да е имала, какво толкова? — отчаяно извика Мат. — Това не я прави убийца.

— Не, но може да я прави съучастница.

— В какво? В собственото й изнасилване?

— Може да не е било изнасилване. Може да е било по взаимно съгласие.

— Вземи си думите назад — тихо процеди Мат.

— Съжалявам — извини се Дани, когато чу наранения и възмутен глас на Мат. — Не твърдя, че е така.

— Надявам се.

— Но все още нямам представа какво се е случило в онази нощ. Лиу държи Лиза под око и има основателни причини да го прави. Тя е имала любовник и доколкото знаем, възможно е още да го има. Тя е единствената, която има сметка от смъртта на Майлс. Наредила е на прислужниците да не се качват на горния етаж в нощта на нападението. И е била единствената, с изключение на Майлс, която е знаела как да обезвреди алармената система. Между другото, алармата е била изключена по-рано през деня, ако искаш да говорим за факти. Който и да е убил Майлс Баринг, е получил помощ от вътрешен човек.

Мат не искаше и да чуе.

— Ако Лиу разполагаше с достатъчно доказателства, за да арестува Лиза, щеше да го направи досега. Само се лови за сламки, защото няма нищо солидно. Също както ти не си разполагал с нищо при разследването на убийството на баща ми.

Беше удар под кръста, но Дани нямаше друг избор, освен да го понесе стоически. Единственото, което искаше, бе Мат Дейли да се разкара от Бали, преди цялата история да избухне в лицата им. Ако някой свържеше Мат с Дани Макгуайър, операция „Азраел“ щеше да приключи, а също и кариерата на Дани.

— Помниш ли какво ми каза в деня, когато се запознахме в кабинета ми в Лион? — попита той.

— Защо се забави толкова, смотано копеле? — изхили се Мат.

— Не. Каза ми следното: „Съпругите са ключът към всичко това“. Спомняш ли си?

— Не и Лиза.

— Защо не и Лиза? — предизвика го Дани. — Защото си влюбен в нея?

Да!

— Не, разбира се, че не.

— Откога познаваш тази жена, Мат? От месец? Два? Помислял ли си, че тя може да те използва?

— Хм, да видим — каза Мат. — Тя е безумно красива милионерка. Аз съм разорен бивш писател на комедии, който скоро ще бъде разведен. При това не съм в най-добрата си физическа форма. Да, схващам идеята ти. Тя определено ме използва.

Дани се усмихна. Дейли го вбесяваше страхотно, но сухият му хумор наистина успя да го развесели.

— Имам предвид, че те използва за информация. Знаеш за убийствата колкото полицията, може би дори повече. Ако любовникът на Лиза е отговорен за тях…

— Не е.

— Откъде знаеш?

— Защото тя няма любовник! Не чу ли и дума от това, което ти казах?

Дани не успя да потисне раздразнението си.

— Позволи ми да ти обясня всичко отново. Ако не изчезнеш от вилата, при положение че не бъдеш заклан от любовника на гаджето си междувременно, хората на Лиу ще те арестуват и ще те хвърлят в миризлив китайски затвор, а аз не мога, повтарям, не мога да дойда да те спася.

— Добре — кисело отвърна Мат и затвори телефона.

— Хей, наред ли е всичко? Чух те да крещиш.

Лиза излезе от вилата. Носеше дълго тъмносиньо кимоно, завързано на кръста, дългата й коса бе разпусната и сресана. Очевидно се бе приготвила да си ляга. Мат засия, когато я видя.

„Тя е ангел. Моят ангел. Не трябва да я тревожа с тези дивотии.“

— Всичко е наред — насили се да се усмихне той. — Няма нищо тревожно. Само разногласия с приятел.

— Някой от родината ти?

— Нещо такова.

Лиза натисна бутон и каменното огнище избухна в пламъци, които хвърляха оранжева светлина по кожата й.

— Мога ли да седна при теб?

Усмивката на Мат се разшири.

— Разбира се — отговори той и потупа седалката до себе си, като изпита диво желание да я докосне. — Работеше ли?

— Опитвах се — свенливо се усмихна тя. — Да си изпълнител на нечие завещание е много по-трудно, отколкото звучи. Свят ми се вие от числата. Май не мога да се съсредоточа.

Поседяха мълчаливо за малко, загледани в танцуващите пламъци.

— В Позитано имаше такова огнище — промърмори Лиза. — Майлс го хареса толкова много, че накара да му построят същото тук.

Мат не каза нищо. Не искаше да говори за Майлс или да слуша за ваканциите му с Лиза. Не и сега.

Внезапно Лиза избъбри:

— Не спирам да мисля за онова, което ми се случи. За изнасилването.

Мат стаи дъх. За първи път от месеци тя заговаряше за нападението. И за първи път използваше думата „изнасилване“.

— Искаш ли да говориш за това? Не е нужно, ако не искаш.

Тя вдигна колене към гърдите си, облегна се на Мат и обви ръка около кръста му. Никога преди не се бе доближавала физически до него, поне по собствено желание. Мат затвори очи, потънал в топлината и аромата й — жасмин и пачули, в нежната ласка на косата й. Дали някога бе изпитвал същото и с Ракел? Не помнеше. Всъщност в този момент изобщо не можеше да си спомни жена си.

Лиза заговори с тих, но твърд глас.

— Искам да говоря за това. Трябва. Трябва да поговоря с теб.

По-късно Мат Дейли щеше да се мъчи да си припомни всяка подробност от тази нощ. Лиза изля сърцето си пред него, разказа му за изнасилването. Започна нервно и гласът й трепереше и се накъсваше, но стана по-уверен, когато страхът й се превърна в гняв. Разказа му как мъжът я удрял и душал, как я насилвал да изпълнява гнусни и извратени действия, докато Майлс наблюдавал. Как се опитала да отдели психиката си от кошмарната гавра с тялото й. Как през цялото време знаела, че мъжът ще нарани Майлс, и все пак колко шокирана и ужасена била, когато видяла пистолета.

Говорът й се ускори, лавина от болка, набираща скорост и обем. После внезапно лавината избухна, яростта й премина и потекоха сълзи.

Тя захлипа в прегръдките на Майлс.

— Той не трябваше да го извършва. Знаеше, че не исках да го прави. Казах му да спре, молих го! Но какво можех да направя? Каква сила имах? Каква сила съм имала някога?

Лиза бърбореше несвързано. Думите й издаваха сложна смесица от емоции, отчасти мъка, отчасти гняв и отчасти вина. Последното измъчваше Мат най-много, защото знаеше, че е типично за жертвите на изнасилване да изпитват вина, сякаш те някак са предизвикали случилото им се. Последното, от което Лиза се нуждаеше, бе инспектор Лиу или Дани Макгуайър да я обвинят с недомислените си теории. Той трябваше да я предпази от това.

Лиза плака с часове. Мат също заплака — за нея, за себе си, за жестокия свят, който позволяваше подобни ужаси да се случват на невинна красива жена като Лиза. И в някой момент по време на дългата прегръдка и последните бариери между тях отпаднаха.

Мат не помнеше кой кого съблече първи и кой целуна първи другия. Помнеше само, че се отдаде на Лиза с душата и тялото си, по начин, по който никога преди не се бе предавал на жена. Тя също му се отдаде така пълно, а копнежът и нуждата й бяха не по-малко силни от неговите. Любенето им беше великолепно. Лиза беше красива, копринена, топла и ненаситна. Правиха любов под звездите на терасата до басейна, после във водата. След това Мат я избърса като бебе и я отнесе в спалнята, а тя го замоли да я люби отново и отново. Това бе най-прекрасното нещо на света. Желанието и гладът на Лиза бяха вълшебна изненада след дългите седмици несигурност и плахост. Струваше му се, че бе отключил врата и друга жена бе завзела тялото на Лиза: сексуална, похотлива, напълно невъздържана жена.

Мат изстена от удоволствие, когато тя го пое в устата си, после го възседна и застена, експлодирайки в поредния оргазъм. Когато свършваше, Лиза забиваше нокти в гърба му, сякаш искаше да го притежава и обсеби напълно. Мат се подчиняваше с радост, запленен от въодушевлението на мига. Забавната, резервирана, замислена жена, която бе до него през последните няколко седмици, изчезна, заменена от това великолепно създание, това диво, ненаситно и отчаяно животно.

Мат нямаше представа колко часа прекараха в изучаване на телата си. Знаеше само, че все още бяха будни и прегърнати, когато първите лъчи на слънцето проникнаха през капаците на прозорците. По някое време по-късно той потъна в дълбок, доволен сън.

Когато се събуди, яркото слънце обгори очите му като киселина. Той дръпна чаршафа, за да покрие Лиза, и вдигна ръка, за да предпази очите си от блясъка. Госпожа Харкорт сигурно бе дръпнала щорите, за да им подскаже, че е време да почисти стаята.

— Карън, имаш ли нещо против да спуснеш щорите, моля те? — дрезгаво промърмори Мат. — Ние… бяхме будни до късно.

Рязък мъжки глас изкрещя нещо на индонезийски и Мат внезапно загря, че не икономката е в стаята. Преди да успее да каже нещо, шестима въоръжени полицаи заобиколиха леглото и насочиха пистолетите си към двойката.

— Лиза Баринг?

Лиза се размърда.

После отвори очи.

После изпищя.

— Лиза Баринг, имаме заповед за ареста ви.

— Какво е обвинението? — попита Мат.

Китайският полицай го погледна и се усмихна. После стовари пистолета си в слепоочието му. Мат потъна в тъмнина.

18.

Лиза Баринг погледна напрегнато мъжа срещу себе си. За последен път бе видяла инспектор Лиу в стаята си в болница „Кралица Елизабет“. Но тогава не му обърна много внимание, което се оказа сериозна грешка. Спомняше си го като нисък, безличен и равнодушен човечец. Въпреки раздразнението си, че тя отхвърли полицейската защита, Лиу се бе отнасял към нея с уважението, дължимо на пациентка, жертва на изнасилване и вдовица на важен и властен човек.

Днес обаче той изглеждаше различен. Преобразен. Кръглото лице, лъскавата черна коса и малките, грижливо маникюрирани ръце на настанения зад пластмасовото бюро в семплата бяла стая за разпити инспектор Лиу, както и евтиният му костюм и тясната найлонова вратовръзка бяха същите, каквито ги помнеше. Но поведението му бе напълно променено. Равнодушното му лице внезапно се бе оживило, а очите му блестяха от емоция, която тя не можеше да определи точно. Вълнение? Жестокост? Държането му бе агресивно. Седеше с разкрачени крака, облегнати на бюрото ръце, а главата и горната част на тялото му бяха издадени напред.

„Мисли си, че контролира положението и това му харесва“ — прецени Лиза.

— Ще ви попитам отново, госпожо Баринг. Откога сте любовница на мъжа, с когото ви арестувахме тази сутрин?

— И отново ще ви отговоря, инспекторе. Името му Мат Дейли. И не е ваша работа.

Лиза знаеше, че го провокира, а това вероятно не бе много разумно при дадените обстоятелства, но просто не можеше да се спре. Лиу беше прекалено арогантен и груб. А нещата, свързани с Мат, за които намекваше бяха направо абсурдни.

Стори й се странно колко спокойна и самоуверена се чувстваше. Тази сутрин, когато се събуди в спалнята си във вила „Мираж“ и видя шестима мъже, насочили пистолети към главата й, спомените за убийството на Майлс оживяха толкова ярки, че се уплаши да не припадне. Ако Мат не бе до нея, за да я успокои, вероятно така и щеше да стане. Милият Мат! Как бе възможно някой да си помисли, че той е замесен във всичко това? Тя се зачуди къде ли бе той сега и как се отнасяха с него. Не бе имала време да размишлява върху случилото се между тях снощи, тъй като я натовариха грубо на самолета, после я метнаха в патрулна кола и я докараха в потискащата стая за разпити, а противният инспектор Лиу започна да изстрелва въпросите си като отровни стрелички.

Лиза затвори очи и усети твърдото, страстно тяло на Мат Дейли, притиснато към нейното. Заля я толкова силно желание, че се изчерви. Но възбудата бе смесена и с други емоции. Страх. Вина. Трудно й бе да определи чувствата си, когато ужасният Лиу й дишаше във врата. Но пък не се страхуваше прекалено много, макар да нямаше основания за смелостта си.

„Вече не съм сама. Мат е с мен. Мат ще ме спаси“ — въртеше се в ума й.

Вратата се отвори.

— Лиза, скъпа, дойдох максимално бързо.

Не беше Мат, но все пак бе избавление. Джон Кроули, адвокатът на Лиза, бе старши партньор в „Кроули и Роу“, една от водещите адвокатски кантори в Хонконг. В средата на петдесетте години, висок, мургав и изискан, Джон Кроули определено излъчваше авторитет. Носеше гравирани с инициалите му копчета за ръкавели и елегантен костюм, който струваше повече от годишната заплата на инспектор Лиу, ухаеше на одеколон за след бръснене „Флорис“ и самоувереност. Лиза забеляза начина, по който Лиу се сви притеснено.

— Джон! Как разбра къде да ме намериш? Не ми позволиха да се обадя.

— Знам — кимна Кроули и седна без покана. — Едно от нарушенията на протокола от страна на инспектор Лиу. Един твой приятел се свърза с мен. Господин Мат Дейли.

Лиза се ококори.

— Вече са пуснали Мат?

— Естествено. След като показал паспорта си, станало ясно, че дори не е бил в страната в нощта на убийството на Майлс. Всяка идея за участието му в престъплението е чиста фантасмагория. Както и за твоето участие.

Джон Кроули нетърпеливо погледна скъпия си часовник „Картие“.

— Инспектор Лиу, на какво основание задържате клиентката ми?

— Имаме нужните правомощия — заяви Лиу и му подаде купчина листа, всичките изписани на китайски.

Джон Кроули ги погледна, сякаш се чудеше дали да си издуха носа в тях, после ги бутна презрително настрани.

— Предявено ли е обвинение на госпожа Баринг?

— Не още. Тук е, за да отговори на няколко въпроса. Има несъответствия, сериозни несъответствия между разказа на госпожа Баринг за случилото се в онази нощ и показанията на персонала й.

Адвокатът се завъртя към Лиза.

— Кога те арестуваха? В колко часа?

— Тази сутрин. Мисля, че беше около десет. Не съм сигурна. Спях, когато нахлуха във вилата.

Кроули отново погледна часовника си.

— Преди девет часа. А това означава, че инспектор Лиу разполага с три допълнителни часа, в които да приключи с въпросите си. Ако дотогава не те обвини, свободна си да си ходиш.

Инспектор Лиу се вторачи мрачно в адвоката. Подозираше, че Дани Макгуайър от Интерпол бе по някакъв начин замесен в това. Вместо да отговори на обаждането му Макгуайър се бе заел с проблема лично и се бе свързал с американското посолство, предпочитайки да работи с изгнаници, а не с местната китайска полиция. Интерпол трябваше да е безпристрастен, но Макгуайър, Кроули, Лиза Баринг и Мат Дейли бяха американци. А американците винаги се поддържаха.

— Както правилно отбелязахте, господин Кроули, времето е ограничено. Затова ще съм ви благодарен, ако спрете да го губите. Госпожо Баринг — обърна се той към Лиза, — в „Кралица Елизабет“ ми казахте, че съпругът ви нямал живи роднини, с които да се свържем. Но както добре знаете, Майлс Баринг има дъщеря от първия си брак. Алис.

— Вярно е. Но Майлс не поддържаше връзка с нея, нито тя с него. След развода бившата му съпруга се върнала в Европа и той изгубил връзка с нея и детето.

— Човек с възможностите на съпруга ви лесно е можел да ги открие или да нареди на изпълнителите на завещанието си да го направят след смъртта му. И той наистина го е направил, преди да се запознае с вас, нали, госпожо Баринг?

— Аз… аз нямам представа — заекна Лиза.

— Но вие сте го убедили не само да се ожени за вас, но и да ви остави цялото си състояние. Не е ли така, госпожо Баринг?

Лиза отвори уста, за да отговори, но Джон Кроули се намеси.

— Тя вече ви каза, че не е знаела нищо за условията в завещанието на Майлс, направени преди той да се запознае с нея. Не е необичайно мъже да променят завещанието си в полза на съпругите си.

— Необичайното, господин Кроули, е съкрушените вдовици да лъжат непрестанно полицията, която се опитва да залови убиеца на съпруга им — рязко отвърна Лиу. — Госпожо Баринг, направихте заявление под клетва, че не сте знаели как да обезвредите охранителната система на улица „Проспект“. Но слугинята ви Джойс Чен твърди, че господин Баринг ви е обяснил това няколко пъти.

— Аз… той може да е опитвал. Не съм много добра с техниката.

— Защо наредихте на слугите да не се качват на горните етажи на къщата в нощта, когато съпругът ви бе убит?

— Не помня.

— Направихте го, за да пуснете любовника си в къщата, нали?

— Не!

— Отричате ли, че имате любовник?

— Да, отричам. Разбира се, че отричам.

Джон Кроули направи всичко възможно, за да отклони инспектора и да му попречи, но Лиу продължи да настоява, че любовникът съществува и че Лиза му е помогнала да проникне в къщата. Няколко пъти настоя и да чуе името му. Да не би Лиза да бе имала толкова много любовници, че вече не помнеше за кого ставаше дума? С колко мъже бе спала преди Майлс? А по време на брака им? С колко мъже бе спала след смъртта на Майлс, когато уж бе тъгувала? Или Матю Дейли бе единственият? Откъде познаваше господин Дейли? Сигурно го бе поканила в Бали, което означаваше, че са се познавали отпреди.

В края на трите часа инспектор Лиу я освободи с условието да не напуска острова и да сътрудничи на полицията. Лиза бе емоционално и физически изтощена. Но се справи и не каза на Лиу нищо за миналото на Мат. Все пак и той бе жертва. Ако искаше да говори за убийството на баща си или за интереса си към другите престъпления, това зависеше само от него.

Джон Кроули я хвана за ръка, когато излязоха от сградата. Горката жена още трепереше.

— Справи се чудесно — каза й той. — Опитай да не се тревожиш прекалено много. Съмнявам се, че ще те обвинят в нещо.

Лиза поклати глава.

— Той ме гледаше с такава омраза. Сякаш съм искала това да се случи. Сякаш съм искала Майлс да умре. Но аз не го исках. Просто се случи. Може би е трябвало да се случи, не знам. Но не можех да направя нищо, за да го предотвратя.

Джон Кроули я изгледа изненадано. Изборът на думи му се стори доста странен. Защо, за бога, е „трябвало да се случи“ убийството на Майлс? Но пък след ужасния разпит, на който Лиу я бе подложил, бе цяло чудо, че Лиза изобщо успяваше да оформи изречение.

— Трябва да си починеш — посъветва я адвокатът. — Да те закарам ли у дома?

Тя го погледна тъпо. У дома? Къде беше това? Не и къщата на улица „Проспект“.

— Ти каза, че Мат Дейли ти е съобщил за арестуването ми. Знаеш ли къде е отседнал?

— Аз съм точно тук.

Милото, изморено, добродушно лице на Мат изскочи сред морето от азиатски лица на улицата. Лиза си помисли, че никога не се бе радвала толкова да види някого. Тя се отпусна в прегръдките му.

— Добре ли си? — прошепна той, като я притисна към себе си. — Нараниха ли те?

— Не, добре съм.

Тя го целуна, без да прави опити да скрие чувствата си към него пред Джон Кроули. Адвокатът потисна нетипичната за него ревност. Нямаше много клиентки, привлекателни като госпожа Баринг, и с удоволствие бе играл ролята на неин рицар следобед.

— Вие сигурно сте господин Кроули — каза Мат. — Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

— Няма защо. Благодаря, че се свързахте с мен — отвърна адвокатът и двамата мъже се ръкуваха. — Всичко мина добре днес. Мисля, че Лиу просто се лови за сламки. Но внимавай да не го въоръжиш с нещо — обърна се той към Лиза. — Остани в Хонконг, кротувай и поддържай връзка с мен. Ако полицията отново те потърси, незабавно ми се обади.

— Разбира се.

Мат загледа как Джон Кроули се качва в такси. Очите му се присвиха подозрително.

— Не е ли прекалено хубав за адвокат?

Лиза се засмя. Обви ръце около врата на Мат и впи устни в неговите.

— Ревнуваш ли?

— Ужасно.

Целунаха се отново и Лиза се изненада колко щастлива се чувстваше. А също и в безопасност. Бе изтърпяла повече от полагащия й се дял мъжка ревност в миналото, но досега това бе означавало само болка. Ала с Мат беше различно. От нежната му прегръдка тя можеше да погледне назад и да види, че по-голямата част от живота й бе прекарана в тъмен облак от страх, в очакване мъжката ревност да избухне в ярост и насилие, в очакване да бъде наранена. Беше го приела, защото това бе единственото, което познаваше. А също и заради тайната, която бе унищожила не само нейния живот, но и много други. Тайната, към която само един човек имаше ключа. Тайната, която Мат никога не трябваше да узнае.

Той погали нежно лицето й.

— Изглеждаш разстроена. Инспектор Лиу ли е виновен?

— Да — излъга тя бързо. — Решил е да ме закове.

— Няма да успее — увери я Мат. — Не и докато аз съм наоколо. Слушай, Лиза, знам, че сега не му е времето. И знам, че миналата нощ бе неочаквана и за двама ни. Но трябва да ти кажа, че никога преди не съм изпитвал подобно нещо. Аз…

Лиза притисна пръст към устните му.

— Не тук. Лиу и хората му вероятно ще се втурнат към нас всеки момент.

Беше права. Оживена улица пред полицейски участък не бе подходящото място да заявиш вечната си любов. Мат протегна ръка и незабавно спря такси.

— Хотел „Пенинсула“.

Лиза повдигна вежди. „Пенинсула“ беше най-луксозният хотел в Хонконг. Можеха да си го позволят сега, след като властите бяха освободили сметките на Майлс и Лиза имаше достъп до парите. Но отсядането там не бе точно „кротуването“, за което я бе посъветвал адвокатът.

— Реших, че след като ще сме под домашен арест, по-добре е клетката ни да е позлатена — обясни Мат. — Искам да си щастлива.

Лиза знаеше всичко за позлатените клетки.

— Ще бъда щастлива навсякъде, стига да съм с теб — искрено заяви тя.

Само да можеше да остане с него завинаги.

Само да можеше да му каже истината.

Но Лиза знаеше, че никога няма да го направи.

Апартаментът им беше умопомрачителен. Малка, изискано обзаведена всекидневна и две огромни мраморни бани в съседство на величествената спалня, откъдето се откриваше зашеметяваща гледка към пристанището. След дългия горещ душ и сандвича, донесен от румсървис, Лиза се почувства достатъчно оживена, за да говори с Мат за разпита.

— Лиу разполага с нова информация. Сигурно е разпитал Джойс Чен. Уплашил я е достатъчно, за да се раздрънка.

— Коя е Джойс Чен?

— Икономката ни на улица „Проспект“. Тя е единствената, която би могла да наведе Лиу на мисълта, че съм имала извънбрачна връзка.

Значи оттам е тръгнал слухът, помисли си Мат, като си припомни разгорещения си разговор с Дани Макгуайър. Злобни слугински клюки.

— Проклета кучка — изсумтя той.

— О, не! — ужасено извика Лиза. — Госпожа Чен е чудесна. Никога не би се опитала да ме нарани умишлено.

— Защо тогава е казала подобно нещо?

— Защото е била уплашена — отговори Лиза. — И защото е вярно.

— Не бях напълно откровена с теб.

Беше двайсет минути по-късно и двамата се намираха в леглото. Голи, прегърнати. Изглеждаше подходящ за изповед момент.

— Исках, но не знаех откъде да започна.

— Няма проблеми — отвърна Мат и я погали по косата.

Истината бе, че и той самият не бе проявил пълна откровеност с нея. Лиза все още не знаеше нищо за връзката му с Интерпол и Дани Макгуайър. През всичкото това време тя бе споделяла дома и леглото си с него, с полицейския доносник. И това ако не беше предателство, укори се Мат.

Нервно, със запъване, Лиза разказа на Мат за извънбрачната си връзка. Имала само един любовник, а не цяла серия, както Макгуайър бе намекнал. Отрекла връзката пред полицията, за да предпази младия мъж. Не го обичала, нито пък той нея, но й помагал да преодолее самотата си по време на брака с Майлс.

— Когато Майлс и аз се сближихме, бяхме интимни. Не беше най-страстната връзка в света — той бе доста по-стар от мен, но все пак се любехме. Но след като се оженихме, нещата се промениха. Майлс беше много мил и нежен с мен, но ме издигна на пиедестал, сякаш бях нещо чисто и недокоснато. И почти не правехме секс.

За секунда Мат изпита странно съпричастие към Майлс Баринг. Лиза беше изключително сексапилна, но същевременно бе толкова добра и съвършена, че той разбираше нуждата да се гледа на нея като на Богородица, като на нещо, което да бъде боготворено, а не осквернено.

— Значи между теб и младежа е ставало дума само за секс?

Лиза се изчерви и извърна лице настрани.

— Мразиш ли ме?

Мат я придърпа към себе си нежно.

— Никога не бих могъл да те мразя. Ти си всичко за мен.

Лиза го изгледа с болка в очите.

— Не говори така.

— Защо не? Вярно е. Знаеш, че е вярно. Мисля, че бих могъл да мразя него, но това е съвсем различно. И определено не смятам, че би трябвало да го защитаваш в свой ущърб.

— Трябва да го защитя — възрази Лиза.

— Защо?

— Защото това е мой дълг. Обещахме си да не разкриваме самоличностите си на никого.

— Да, но това е било преди убийството на Майлс и изнасилването ти. А такива ужасии променят нещата, нали? Лиу определено подозира, че младежът е замесен.

Лиза поклати глава тъжно.

— Нищо не променя обещанията. Не е редно да нарушиш обета си — заяви тя и се търколи в другия край на леглото.

— Колко добре познаваш този младеж? — попита Мат и усети как кръвта му изстива.

Ами ако инспектор Лиу и Дани бяха прави? Не за това, че Лиза е била съучастница в убийството на мъжа си — идеята звучеше абсурдно, но относно факта, че любовникът й бе убиецът? Очевидно този мъж все още имаше влияние върху нея.

Лиза отговори, обърнала лице към стената.

— Колко добре един човек познава друг?

Нови гатанки.

— Колко добре и ние с теб се познаваме?

Ехото от думите на Дани Макгуайър бе притесняващо. Наистина ли бяха провели разговора си едва снощи? Струваше му се преди векове.

— Кажи ми името му, Лиза.

— Не мога. Съжалявам.

— Не ми вярваш — горчиво отсъди Мат.

Тя се завъртя, подпря се на лакът, а пищните й гърди се показаха от луксозните чаршафи.

— Вярвам ти, Мат — извика тя с негодувание. — Нямаш представа какво означава това за мен. И поне съм честна, за разлика от теб.

— Какво имаш предвид?

— Телефонното обаждане снощи. Отговори ми небрежно, когато те попитах за него. Но не е било само „недоразумение с приятел“, нали? Разговорът е бил за мен.

Мат въздъхна.

— Да. Така беше.

След всичкото изминало време почувства облекчение, когато призна. Разказа й за Дани Макгуайър, който разследвал убийството на Андрю Джейкс, а после се преместил в Интерпол, но Мат го открил и му разказал за останалите убийства — на Дидие Анжу и Пиърс Хенли.

— Всички други вдовици са изчезнали, както знаеш, но ти все още бе в безопасност в болница „Кралица Елизабет“. Излетях за Хонконг, за да видя какво мога да открия и да докладвам на Макгуайър.

Кръвта се отцеди от лицето на Лиза.

— И докладва ли му? О, господи, заради това ли спа с мен? За да се добереш до повече информация? За да ме накараш да се разкрия пред теб?

— Не! — решително отрече Мат. — Пристигнах тук по тази причина, но след като се запознах с теб, всичко се промени. Кълна се, че оттогава не съм се свързвал с Макгуайър. Това бе отчасти поводът той толкова да се ядоса снощи. Просто изчезнах от радара му.

Лиза вдигна колене към гърдите си и се уви с чаршафа. Замисли се за казаното от Мат. Накрая попита:

— Каква беше другата част? Спомена, че ти бил ядосан отчасти заради това. Коя е другата част?

Мат преглътна затруднено. Е, всичко или нищо. По-разумно беше да й разкаже още сега.

— Говорил с Лиу. Каза ми, че си изневерявала на Майлс. Смятал, че е възможно да си била съучастница в убийството.

Лиза ахна.

— Знам, знам. Обясних му, че дрънка глупости и нямаш нищо общо с убийството. Но той настояваше да те оставя, да изчезна от „Мираж“ и да се прибера у дома. Лиу имал снимки, на които сме ти и аз. Събрал две и две и получил хиляда. Дани се притесняваше, че ако ме арестуват, сътрудничеството ми с него ще излезе на бял свят. А шефовете в Интерпол не обичат в случаите им да се бъркат аматьори. Дани може да се накисне в неприятности или поне да му отнемат случая.

— Значи си знаел, че изневерявах на Майлс — каза Лиза. — Знаел си и това не те е притеснило?

— Не съм знаел. Макгуайър ми каза, че си изневерявала, но аз не му повярвах. Не отговаряше на представата ми за онази Лиза, която познавам.

Онази Лиза, която познавам! Беше толкова горчиво и затрогващо, че Лиза не знаеше дали да се засмее, или заплаче.

— Обичам те адски много — добави Мат. — Не ми пука какво е ставало, преди да се запознаем.

— А трябва, Мат. Миналото…

— … е свършено. Знаеш ли, снощи Дани Макгуайър ми зададе същия въпрос като теб: Колко добре те познавам? И колко добре ти ме познаваш? И знаеш ли какъв е отговорът?

— Какъв?

— Отговорът е, че знаем онова, което трябва да знаем. Знаем, че се обичаме. Това е достатъчно.

Лиза нежно го погали по бузата.

— Не вярваш в това, нали?

— Напротив, вярвам.

— Ами ако миналото на някого е кошмар? Ами ако е по-лошо, отколкото можеш да си представиш? Ами ако е непростимо?

— Нищо не е непростимо — възрази Мат и протегна ръце към нея. — Не съм влюбен в миналото ти, Лиза, а в теб.

Любенето им бе по-сдържано, отколкото предишната нощ. Не така експлозивно, но много по-интимно и нежно. Ако Мат бе имал съмнения за чувствата на Лиза, то те се изпариха от докосването й, от целувките й по кожата и косата му, от мелодичния й глас, който повтаряше: „Обичам те, Мат. Обичам те“.

По-късно Мат поръча две уискита от румсървис. Минаваше един, но и двамата мислеха трескаво и не можеха да заспят.

— Да избягаме заедно — предложи Мат.

Лиза се засмя. Обожаваше чувството му за хумор. Откакто се запозна с него, се смееше повече, отколкото когато и да било в живота си, въпреки ужасните обстоятелства.

— Говоря сериозно. Да избягаме.

— Не можем — отвърна тя, като притисна пръст към устните му.

— Разбира се, че можем. Можем да правим каквото си искаме.

— Шшт.

Тя се сгуши в него, а очите й започнаха да се затварят.

— Говоря сериозно — повтори Мат.

— Аз също. Заспивай сега.

Когато Лиза отвори очи, Мат вече седеше зад бюрото и тракаше по клавиатурата на лаптопа. Предвидливо бе помолил госпожа Харкорт да изпрати компютрите им от Бали с частния самолет на Баринг заедно с куфар с дрехи и други необходими принадлежности. Всичко пристигна в хотел „Пенинсула“ предишната вечер.

Лиза го наблюдаваше как работи, гол, с увита около кръста бяла хавлия. Толкова е красив, помисли си тя с болка. Не красив като манекен, като някои от мъжете, които бе познавала през годините, но секси по своя мил, забавен начин. Тя си позволи да помечтае за момент: двамата с Мат бяха женени и живееха щастливо далеч от Хонконг и останалия свят. Свободни. Заедно.

Мат улови погледа й и се усмихна.

— Закуска?

Лиза се ухили.

— Разбира се. Умирам от глад.

Поръчаха си прясна плодова салата, кроасани с кафе и порция хрупкав бекон за Мат. Лиза изяде закуската си в леглото, а Мат остана залепен за компютъра.

— Какво правиш? — попита го тя накрая, като намаза третия си кроасан с мед и го захапа лакомо.

— Казах ти снощи — отговори Мат. — Планирам бягството ни.

— А пък аз ти обясних снощи, че не можем просто да изчезнем. Инспектор Лиу ме освободи с условието, че ще остана в Хонконг. Помниш ли какво ме посъветва Джон Кроули вчера? „Внимавай да не го въоръжиш с нещо.“ Просто сме длъжни да играем по правилата.

— Майната му на Джон Кроули — изсумтя Мат, като затвори лаптопа.

— Мат, престани. Номерът с ревността е много сладък, но положението е сериозно.

— Знам. Лиза, китайската полиция се опитва да те набеди за убийството на Майлс. Вече са накарали Интерпол да повярва в теорията им, че ти и загадъчният ти любовник сте планирали убийството. И само защото Лиу не те е обвинил още, това не означава, че няма да го направи.

— Но той не разполага с доказателства.

— Разбира се, че разполага. Вярно, само с косвени улики, които са пълна дивотия, но много присъди са били издадени въз основа и на по-малко доказателства, повярвай ми. Ако продължиш да отказваш да кажеш името на любовника си…

— Вече говорихме за това — изморено го прекъсна Лиза.

— Знам. Не се опитвам да променя решението ти. Просто излагам факта, че те не разполагат с приятеля ти, а само с теб. И ти ще си изкупителната жертва. Лиу знае, че американската, английската и френската полиция са останали с празни ръце. И няма да те пусне, а ще направи всичко възможно да те накисне.

Лиза се поколеба. Идеята да избяга с Мат Дейли бе страхотно привлекателна. Великолепна фантазия и мечта. Но не можеше да се осъществи, нали?

— С всеки изминал ден, прекаран тук, се превръщаме все повече в удобни мишени — продължи Мат. — И за Лиу, и за убиеца, който и да е той. Това ли искаш?

„Не. Прав си. Не го искам. Но в живота ми не става дума за това, което искам аз. А за това, което трябва да направя. Да изпълня дълга си. Съдбата си.“

— Ако избягам, ще изглеждам виновна.

— И сега изглеждаш виновна, ангелче. Страхувам се, че това е част от проблема. Таблоидите вече те мразят.

— Много ти благодаря! — засмя се измъчено Лиза.

Мат се приближи до леглото и я целуна.

— Просто съм реалист.

— Знам — съгласи се тя и бутна подноса от закуската настрани. — Е, какво ще правим? Имам предвид на теория? Какъв е планът ти за бягство? Къде ще отидем?

Мат грабна лаптопа от бюрото и го отнесе в леглото. Отвори карта на света.

— Ти ми кажи.

Той искаше да избере специално място, от което Лиза имаше щастливи спомени. Но когато се събуди сутринта, осъзна, че все още не знаеше почти нищо за живота й преди брака й с Майлс. Беше американка и бе израснала в Ню Йорк. И двамата й родители бяха мъртви и нямаше семейство, с изключение на сестра, с която бяха отчуждени. Очевидно бе пътувала много.

Често споменаваше Европа и Северна Африка в разговор. А в даден момент бе работила в Азия, където се бе запознала с Майлс. Но това изчерпваше познанията му. Ако Лиза имаше корени някъде, то Мат не знаеше нищо за тях.

— Къде мислиш, че ще си щастлива?

„Къде бих могла да съм щастлива? — запита се тя. — Била съм на толкова много прекрасни места. Рим, Париж, Лондон, Ню Йорк. Пекла съм се на плаж в Малибу и съм плувала в Средиземно море. Но дали някога съм била истински щастлива?“

— Някое важно място. Място, което означава нещо за теб. Извън Съединените щати, разбира се. Не мисля, че ще е много разумно да се връщаме там.

Лиза се вторачи в картата. Внезапно се сети за отговора и погали нежно екрана.

— Мароко. Бих искала да отида в Мароко.

19.

— Не съм щастлив, Макгуайър. Определено не съм щастлив.

Анри Фремьо наистина не изглеждаше щастлив. Но пък той никога не изглеждаше щастлив.

— Разбирам, господине.

— Тук сме, за да помагаме и улесняваме. Помагаме и улесняваме. Коя от двете думи не разбираш?

— Разбирам, господине.

— Наистина ли? Защо тогава ми се налага да водя все по-напрегнати телефонни разговори с шефа на полицията в Хонконг, който твърди, че екипът по случай „Азраел“ пречи, създава трудности и не е на разположение, а и… — той се консултира с бележките си — никой не отговаря на телефонните обаждания на инспектор Лиу.

— С цялото ми уважение, господине, Лиу ме помоли да му помогна чрез осъществяване на връзка с властите в Индонезия. И тъкмо правех това, когато той реши да вземе нещата в свои ръце и арестува поне един невинен американски поданик, а може би и двама. Законността на действията му е, меко казано, съмнителна.

— Не съм тук, за да преценявам как хонконгската полиция си върши работата! — рязко възрази Фремьо. — Задължението ми е да се уверя, че ние от Интерпол си вършим работата добре. Тези протоколи съществуват поради определена причина, както знаеш.

„Да, помисли си Дани, да задоволяват смотани бюрократи като теб.“

Но все пак разбираше раздразнението на Анри Фремьо. До момента екипът, натоварен с „Азраел“, не бе постигнал почти никакъв напредък, като се изключи гениалният статистически анализ на Рихард Стури, но без предстоящи арести на хоризонта, това също беше без значение. „Азраел“ бе отнел страшно много време и ресурси, много повече от осемте часа, които Фремьо бе отпуснал. Ставаше дума най-вече за времето на Дани Макгуайър, макар че той тъкмо бе изпратил Клод Демартен на проучване в Екс ан Прованс, където да се зарови по-дълбоко в мизерните ДНК улики от убийството на Дидие Анжу.

„Трябва да благодаря на Бога, че Фремьо не знае за това — каза си. — Нито за участието на Мат Дейли в провала в Хонконг. Ако научи, ще се озовем в страхотна каша.“

— Ще ти дам един месец, Макгуайър — изръмжа Анри Фремьо. — Разбира се, само при положение, че не ми се обадят от някоя друга страна членка, за да се оплакват от отношението ти.

— Няма да ви се обадят, господине. Гарантирам.

— Ако през този месец не видя решителен напредък, а под това имам предвид нещо, което да оправдава парите, похарчени напразно засега, с „Азраел“ е свършено.

Дани Макгуайър се върна в кабинета си с мрачна физиономия. Селин почти не му говореше. В службата собственият му екип, който винаги му бе засвидетелствал изключителна лоялност, започваше да се дразни от времето, посветено на „Азраел“, тъй като повечето от хората му го смятаха за преследване на празни мечти. Когато се захвана със случая, Дани мислеше за Мат Дейли като за партньор, за сънародник американец, който държеше да залови убиеца на Андрю Джейкс. Но сега дори Мат го бе изоставил, очевидно полудял по красивата госпожа Баринг, последната вдовица. Дани отдавна не се бе чувствал толкова самотен. От онези няколко кошмарни години след изчезването на Анджела Джейкс.

Отначало Дани съсредоточи енергията си в опити да издири Лайл Реналто, тъй като не можеше да се отърве от подозрението, че адвокатът на Анджела Джейкс бе ключово парченце от мозайката. Наистина, Клод Демартен първи представи теорията за „любовника убиец“, но семенцата на подозрението на Дани към Лайл Реналто бяха посети преди повече от десет години, когато се запознаха до болничното легло на Анджела. Ала и след седмици напрегнато ровене из базите данни на всяка страна, свързана с „Азраел“, както и на всички големи американски градове, той не успя да открие абсолютно нищо. Първата официална справка за Лайл Реналто бе данъчна декларация, попълнена в Ел Ей само година преди убийството на Джейкс. Преди това нямаше нищо. А година след убийството, пуф, Реналто бе изчезнал отново, сякаш никога не бе съществувал.

Припомни си думите на Анджела Джейкс в нощта на убийството: „Нямам живот“. Лайл Реналто също нямаше живот. Официално нито Анджела, нито Реналто имаха минало или бъдеще. Търсейки определен модел, Дани се зарови в миналото и на останалите вдовици, Трейси Хенли и Ирина Анжу. И в двата случая откри едно и също. Имаше брачни свидетелства, но не и актове за раждане. Никое от семействата не бе поискало да издирва изчезналите жени, нито дори да съобщи за изчезването им. Очевидно и те нямаха живот преди и след ужасните престъпления.

— А, ето те. Цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб.

Матилда, секретарката на Дани, се нахвърли върху него в мига, когато влезе в стаята. Изрецитира му дълъг списък с молби по многобройните други случаи на екипа му, които бе пренебрегвал, както и имената на няколко колеги, жадни за кръвта му. Когато най-после свърши, Дани влезе в кабинета си. Матилда извика след него:

— И Клод Демартен се обади. Каза, че имал новини. Помоли да му звъннеш колкото се може по-скоро.

В хотел „Пенинсула“ нещата се движеха със зашеметяваща скорост. Всяка сутрин, почти всеки час Лиза Баринг мислеше едно и също: „Трябва да спра това. Не можем просто да избягаме“. Но ентусиазмът на Мат и самоувереността му бяха толкова силни и заразителни, че тя си позволи да повярва в невъзможното: може би щеше да успее да избяга с него. Да избяга от съдбата си. Да бъде щастлива.

Мат прекарваше по-голямата част от сутринта в обаждания по „Скайп“. Той реши, че пътуването със самолет е прекалено рисковано, и планира маршрут с кораби и влакове, като правеше резервациите с фалшиви имена и прехвърляше пари анонимно от офшорната сметка на Лиза. Надяваше се, че поне в Азия солиден рушвет щеше да се окаже приемлива алтернатива на картата за самоличност. Планът бе Мат да тръгне първи в ранните сутрешни часове. Предполагаха, че хората на инспектор Лиу ги наблюдават двайсет и четири часа в денонощието, затова се надяваха заминаването на Мат да подмами наблюдателния екип далеч от хотела. Тогава той щеше да се отърве от тях по магистралата и да се отправи към пристанището. Това щеше да осигури на Лиза възможност да се измъкне в шест сутринта, облечена в простата синя униформа на камериерка от хотела.

— Как, за бога, ще се доберем до униформа? — попита го Лиза. — Ще ударим някое нещастно момиче по главата?

— Не. Ще го помолим мило. Ако откаже, ще подкрепим молбата си с петдесет долара и снимка на Мат Лебланк с автограф.

Лиза се изсмя.

— Да не мислиш, че се шегувам? Тук все още си падат по „Приятели“ — изтъкна Мат и извади купчина снимки от чекмеджето. — Ще се изненадаш какъв успех имат снимките сред китайските ни приятели. Също като цигарите в затвора.

Лиза поклати глава.

— Значи великият ни план за бягство започва с Джоуи Трибиани?

— Аха. Имай ми доверие, Лиз. Знам какво правя.

Следващият етап бе рибарска лодка до континента, където мошеник на име господин Онг се бе съгласил да уреди пътуването им до Кейптаун. Оттам щяха да потеглят с влак на север. Щеше да мине поне месец, преди да се доберат до Казабланка.

— Проста работа — каза Мат.

Лиза се засмя отново, защото планът бе всичко друго, но не и прост. Всъщност на всяка стъпка щяха да са в опасност. Но увереността на Мат бе непоклатима, а фантазията — прекалено съвършена и сладка, за да й устои.

„Ще живеем анонимно в някой спокоен квартал и ще гледаме как птиците летят около фонтана в двора. Ще бъдем заобиколени от красота, мир и спокойствие. Той никога няма да ме намери. Лудостта ще приключи.“

В девет часа в нощта, преди да тръгнат, Мат остави запечатан плик с пари на рецепцията. Беглец или не, той не беше от хората, които биха изчезнали, без да си платят сметката. Горе, в апартамента им, той и Лиза пиха по едно последно уиски и легнаха да поспят за кратко.

Будилникът бе навит за два през нощта.

Мат трябваше да потегли преди три.

Клод Демартен пътува пет часа по магистралата, преди да отбие към Екс ан Прованс. Заобиколи древния град и най-после спря пред малък промишлен комплекс.

Сгушена между магистралата и железопътната линия, лаборатория „Шомюр“ бе криминологичната лаборатория, използвана от всички полиции в Южна Франция. Два дни по-рано Дани Макгуайър говори по телефона с един от старшите криминолози там, който потвърди, че лабораторията е извършила анализа на ДНК пробите от убийството на Анжу миналата година.

— Но в полицейските доклади нямаше бележки за резултатите — каза Дани.

Криминологът въздъхна.

— Така е. Страхувам се, че това е типично. Освен ако не предстои дело и възможност за слава, полицията в Сен Тропе е доста небрежна при съхраняването на доказателства.

Трийсет и шест часа по-късно Клод Демартен се срещна лично с криминолога. Името му беше Албер Дюма. Около петдесетте, висок, слаб и ъгловат, с бяла и толкова идеално изгладена престилка, че човек можеше да се пореже на ръбовете й, с чифт очила с метални рамки, кацнали на клюноподобния му нос, той бе приет веднага от Демартен като събрат в научните изследвания. Двамата мъже се харесаха незабавно.

— Влезте, детектив — ентусиазирано подкани Дюма и разтърси ръката на Демартен енергично. — Мисля, че ще се развълнувате от това, което открихме.

Лабораторията беше огромно открито пространство с редица остъклени стаички по края. Някои от тях бяха кабинети, семпли, обзаведени от ИКЕА. Други бяха учебни зали с бели дъски, пейки, лазерни показалки и маси с микроскопи покрай стените. Трети си бяха просто лаборатории. Албер Дюма въведе Демартен в един от кабинетите, където спретната купчина разпечатки стоеше до компютъра на бюрото.

— Значи местната полиция не е съхранила тези данни? — попита Клод.

— Така ми каза шефът ви. Не съм особено изненадан.

— Но вие поддържате свои собствени досиета?

Дюма го изгледа едва ли не обидено.

— Разбира се. Разполагаме с проба от спермата, анализ на косми, кръв, отпечатъци. Всичко е тук. Сравних ги с данните, които ни изпратихте от другите случаи.

— И?

— Лошата новина е, че кръвната проба, която ни изпратихте, е безполезна.

Клод се намръщи. „Това би ли трябвало да ме развълнува?“, запита се.

— Пробите от случая на Хенли са били замърсени по някакъв начин в Скотланд Ярд.

— А тези от случая на Джейкс?

Албер Дюма прелисти разпечатките.

— На местопрестъплението в Ел Ей е намерена само кръв от жертвите. Между другото, същото е в случая на Анжу.

— Значи не разполагаме с нищо?

— Не съвсем. Хонконг свърши повече работа. От дома на Баринг са били взети три проби. Но кръвта, която не принадлежи на жертвите, е със стандартната група 0, страхувам се.

— А това означава, че заподозреният е един от четиридесетте процента от населението на света — тъжно отбеляза Демартен. — Чудесно. Е, каква е добрата новина?

— А, чудесно — засия Дюма. — Отначало мислех, че няма такава. Повечето отпечатъци бяха прекалено размазани, така че нямаше съвпадения, а пробите от спермата бяха объркани.

— Как така объркани?

— И госпожа Хенли и госпожа Джейкс са правили секс със съпрузите си в нощите на убийствата, а в изнасилването на Баринг не е имало еякулация. Това ни остави само с една прилична проба: нашата, от Ирина Анжу. Изпратих данните на Дани Макгуайър тази сутрин, докато вие сте пътували насам, но за съжаление, те не съвпадат с нито един от сексуалните престъпници в системите на Интерпол.

Демартен зачака желаното „но“. Господи, дано да има „но“.

— Но — най-после каза Дюма, — преди няколко часа се сетих за другите физически доказателства. От местопрестъплението в Хонконг били събрани множество косми. Никъде другаде. Само в къщата на Баринг.

Клод Демартен си припомни смътно.

— Китайците взеха проби от тях, но не стигнаха доникъде. А тези типове не си играят. Криминологичните им лаборатории са от най-добрите в света.

— Вярно е. Но доказателствата от случая на Анжу никога не са били вкарани в полицейските бази данни. Китайците са проучили само онова, с което разполагали, а са нямали достъп до нашата база данни.

Клод усети познатата тръпка, която го разтърсваше винаги, когато щеше да разреши даден случай. Човешкото поведение изобилстваше с грешки и непоследователност. Но криминологичните доказателства никога не лъжеха.

Албер Дюма се ухили.

— Сега мога да ви кажа със стопроцентова сигурност, че един от космите, намерени в спалнята на господин Баринг — улика 0029076 в списъка на инспектор Лиу — е точното ДНК съвпадение с пробата от спермата, взета от госпожа Анжу.

Той подаде важния лист на Демартен.

— Същият човек — прошепна Клод развълнувано. — Същият убиец.

Албер Дюма се намръщи.

— Вие трябва да решите това, детектив. Аз не искам да гадая.

— Но резултатите…

— Те ни казват само, че човекът, изпразнил се в Ирина Анжу на 16 май 2005, е същият, чиито косми са били намерени в спалнята на Майлс Баринг. Това е научно доказан факт. Всичко друго е предположение.

Клод Демартен се втурна лудо към колата си.

— Свържете ме с Дани Макгуайър. Кажете му, че се обажда Клод Демартен. Имам новини.

В мига, когато Мат Дейли се просна на леглото, той се почувства силно замаян. Излъчването на самоувереност бе едно, но да я изпитваш, бе съвсем различно. Стресът от планирането на бягството им го бе изтощил повече, отколкото си мислеше.

„След като изчезнем оттук и стигнем до Мароко, ще мога да я защитавам — насърчи се той. — Ще започнем отначало, само ние двамата. Нова работа, нов живот, нова самоличност.“

Чувстваше се виновен пред сестра си Клеър, пред майка си. Беше изчезнал не само от полезрението на Дани Макгуайър през последните няколко месеца, а и от целия си живот у дома. Миналият му живот, както вече мислеше за него. Преди да се запознае с Лиза. Преди да се роди отново. Адвокатът по развода всеки ден му оставяше съобщения, а имейлите му ставаха все по-отчаяни. Ако не подпишеше този или онзи документ или не се явеше на това или онова дело, Ракел щеше да вземе всичко.

„Всичко и нищо — помисли си Мат. — Да го вземе. Лиза има достатъчно пари и за двама ни, а и бездруго не се нуждаем от много.“

Вече спеше, когато мобифонът му иззвъня.

Дани Макгуайър.

Мат не отговори, само изморено изключи звука.

Последното, което си спомняше, бяха нежните пръсти на Лиза, галещи косата му.

— Здравейте, свързахте се с Мат Дейли. Моля, оставете съобщение.

Дани Макгуайър бе готов да заплаче. Не се бе свързал с Мат Дейли. Очевидно никой не можеше да се свърже с него. Лудостта му по Лиза Баринг го бе направила недостижим.

— Мат, Дани е. Открихме категорични доказателства за присъствието на любовника на Лиза Баринг на местопрестъплението в случая „Анжу“. Чуваш ли ме? Който и да е изнасилил Ирина Анжу, удобно ни е оставил проба от косата си в спалнята на приятелката ти. Ти беше прав. Убийствата са свързани. И аз бях прав. В опасност си. Трябва да се разкараш от тази жена и веднага да ми се обадиш. Моля те, Мат, обади ми се.

Дани затвори. После с натежало сърце набра номера на инспектор Лиу.

Мат Дейли сънуваше ужасен кошмар и се събуди паникьосан. Къде съм?

Всичко изглеждаше непознато. Леглото. Стаята. Дори миризмата във въздуха, плътна, влажна и тежка като намокрено от дъжда одеяло. Той седна в леглото. Бавно, нещата започнаха да се наместват като далечни предмети, изскачащи от гъста мъгла.

„Хотел «Пенинсула». Планът за бягство.“

„Трябва да ставам.“

Той се довлече до прозореца и дръпна щорите. Дневна светлина обля стаята. Но не беше бледата лимонена светлина на зазоряване, а яркото слънце преди пладне. Нещо ужасно се бе объркало. Беше проспал звъненето на будилника. Но как?

Главата му пулсираше болезнено. Уискито… Дали е бил упоен?

Той се завъртя и се вторачи в празното легло.

Празно легло. Подейства му като удар в корема.

Леглото беше празно.

Лиза Баринг беше изчезнала.