Ангелиада

13.

Вратата в другия край на стаята се отвори.

— Господин комодор? — чу се до болка познатият глас в тъмнината.

Комодор Леши въздъхна.

— Влезте, господин Телторст.

— Благодаря. — Вратата се затвори и Адюторът пристъпи напред. Фигурата му едва се виждаше на светлината на звездите, блещукащи под него.

— Страхотна гледка — отбеляза Телторст. — Що за място е това?

— Визуален командно-оперативен център. — Леши използва официалното название на помещението. Разбира се, никой на кораба не използваше подобни названия. Помпозните официални названия бяха запазени за също така помпозни официални посетители.

— А. — Телторст седна в едно кресло до Леши. — Военен еквивалент на наблюдателница, ако не греша. Сигурно е трудно да свикнеш с това въртене.

— Не чак толкова. — Леши отпи от чая си. — Има ли някакъв конкретен повод за посещението ви?

— Всъщност да — каза Телторст. — Разбрах, че днес следобед е пристигнала куриерска капсула от Сцинтара.

— Пристигна в системата — отговори Леши. — Само че от другата страна на слънцето, така че разполагаме единствено с дистанционно свалените данни.

— Защо не съм получил копие?

— Сигналът беше доста замърсен. Декомпресирахме го, но се наложи да го прекараме през филтри, за да изчистим външния шум. Иначе е почти невъзможно да се разчете.

— Благодарен съм, че така сте се загрижили за очите ми — сухо каза Адюторът. — Да смятам ли, че няма да го видя, докато не изпратите техниците си навън?

— Леши събра кураж. Моментът бе настъпил.

— Вече видях филтрираната версия — каза той. — В съобщението няма заповеди, които да се отнасят до вас.

— Заповеди — не — съгласи се Телторст. — Но на вас ви е възложено да приемате моите препоръки.

Леши впи поглед в него — напразно усилие в тъмнината.

— Кой ви каза това?

— Няма значение. — Гласът на Телторст бе станал твърд. — Важното е, че имаме заповеди. И ще ги изпълним.

— Хората ми работят по две смени, за да сглобят проклетия катапулт — възрази Леши. — Промяната на орбитата ще ни струва най-малко два дни. Ще трябва да приберем всички чувствителни уреди вътре и да прикрепим решетката към кораба.

— Щеше да отнеме само петнадесет часа, ако бяхте приели препоръката още когато ви я дадох за първи път — студено отбеляза Телторст. — А ако бяхте наредили сглобяването да започне още в началото, щеше да отнеме не повече от седмица. Мислех, че за военен като вас не е естествено да поема риска да се забави — още повече ако е бил предупреден предварително.

— Това е загуба на време — изръмжа Леши. — На време, гориво и усилия. Каква е ползата да местим катапулта по-близо до планета, която никога няма да бъде усвоена?

Усети как Телторст поклати глава в тъмнината. С презрителна физиономия, без съмнение.

— Господин комодор, вие продължавате да смятате, че колонизацията е единственото практическо приложение на една планета. — Тонът на Адютора точно съответстваше на предполагаемото му изражение. — С готовност признавам, че мястото е може би твърде мрачно и студено за вкуса на повечето хора. Все пак искам да ви припомня, че колонията на Нифълхайм съществува вече почти петнадесет години при по-сурови условия.

Леши си позволи да свие устни. Нифълхайм.

— Е, ако смятате, че това е печелившо развитие…

— Те построиха екстрактор, рафинерия и линеен ускорител преди да се откажат — безцеремонно го прекъсна Телторст. — Металът, който получи Мирът, струва повече, отколкото разходите по основаването на колонията. Но както и да е, въпросът не е там. Пробите показаха, че металите на повърхността са повече от достатъчни да покрият цената на времето и горивото, за които сте толкова загрижен.

— А по какъв точно начин ще оцените усилията на хората ми? — настоя Леши. — Или морала им, когато им кажа, че са се блъскали напразно и ще трябва да започнат всичко отначало?

— Моралът не е моя грижа, комодор — рязко рече Телторст. — Парите обаче са. Това е чудовищно грамаден кораб, който поглъща солидна част от военния бюджет само за да се поддържа в работещо състояние. От него се очаква да покрие разходите — подобно на всяко друго нещо във вселената.

— Ще ви поднесем Емпирей — не му остана длъжен Леши. — Това не е ли достатъчна отплата?

— Може би. Ако ме убедите, че ще получим целия съюз непокътнат. Но вие сам отбелязахте, че няма такива гаранции.

Леши го погледна с неприятното усещане, че нещо го стяга за гърлото.

— Това ли било? Симулацията с ядрено оръжие на Лорелей?

— Както и симулациите на планетарните бомбардировки, които провеждате оттогава — каза Телторст. — И не си правете труда да отричате. Може и да не съм военен, но зная как да съм в течение със ставащото около мен.

— Не го отричам — изръмжа Леши. Вече наистина се беше ядосал. — Наше задължение, господин Телторст, е да сме подготвени за всичко, което може да се случи в тази операция. Всичко. Включително и бомбардировки от космоса, ако е необходимо.

— Няма да е необходимо. — Гласът на Телторст бе мек, но категоричен. — Ще изтегля „Комитаджи“ и ще изчакам нова възможност преди да сте успели да го унищожите.

— Вие ли?

— Да, комодор. Вие и този кораб сте отговорни пред Висшия сенат… а точно в момента, що се отнася до вас, аз съм Висшият сенат.

— Не мога да го приема. Може и да представлявате сената, но тук нямате никаква власт. Това е моят кораб и аз съм човекът, който дава заповеди.

Леши млъкна и в стаята се възцари тишина.

— Знаете ли, комодор, започвате да ме притеснявате най-сетне проговори Телторст. — Вие и вашите военни приятелчета. Поискахте от Мира пари за Коста и неговата скъпоструваща детективска разходка и ги получихте. Поискахте да рискувате „Комитаджи“, за да го доставите ни място, и получихте и това. След това пожелахте да рискувате други три военни кораба за довършване на изучаването на Лорелей и получихте дори това. Сега се инатите за няколко дни и малко допълнителни усилия, необходими за улесняването на едно бъдещо усвояване на тази система. При това само защото съм го поискал аз.

— Емпирей е опасност за Мира — твърдо отговори Леши. — Вие самият го казвахте неведнъж. Под влияние или не, хората там не са глупаци и със сигурност вече знаят, че планираме по-мащабна операция срещу тях. И всеки час, който губим тук, е в тяхна полза.

— Говорим само за няколко дни, комодор — напомни му Телторст. — Не за година или месец. Какво значение могат да имат няколко дни?

— Срещу неизвестен противник? — контрира Леши. — Няколко часа могат да са решаващи за победата или поражението. Понякога дори и по-малко.

— Не ставайте смешен — изсумтя Телторст. — Този кораб е неуязвим. И двамата знаем, че емпирейците не разполагат с нищо, което да е способно да му излезе насреща. Подобни страхливи тактики отмряха с военачалниците от миналото. — В тъмнината Леши усети, че Телторст го наблюдава замислено. — Знаете ли, комодор, някак си ми напомняте за онези военачалници. Сигурно този кораб ви е взел ума и сте решили, че можете да правите каквото ви хрумне, без да се съобразявате с цени и бюджети. Мирът направи всичко възможно, за да постави под контрол подобен начин на мислене. Не бих искал да виждам как отделни страни от него се появяват отново и да ми се налага да се справям с тях.

— Мислех, че страхливите тактики са остарели — студено отвърна Леши. — А що се отнася до „Комитаджи“, ние винаги сме изпълнявали точно онова, което се е искало от нас. Мирът си е върнал вложеното в този кораб заедно с лихвите. Много добре го знаете.

Настъпи тишина. Леши гледаше въртящите се под ного звезди и ослепителните редици светлини, маркиращи ембрионалния катапулт.

Чудеше се кога и как Адюторите са се сдобили с такава сила и власт. Със сигурност не им е била дадена още в самото начало. Бяха започнали като незначително съсловие професионални медиатори, наричащи се Адюкатори, които посредничели при преговорите между военачалниците, докато Мирът бавно и болезнено се родил след Гражданските войни преди около век и половина.

Но какво се бе случило след това? Историческите книги споменаваха, че Адюкаторите съкратили името на професията си и започнали да съветват Мира по финансови въпроси. Всъщност това беше и сегашното им официално положение.

Но онези, които всъщност имаха вземане-даване с тях, знаеха истината. Постепенно от прости съветници Адюторите се бяха превърнали в истинско правителство в сянка, имащо последната дума върху това как се изразходват мирските пари.

Как се бе стигнало дотам? Заради мързела на сенаторите, осланящи се единствено на анализите на съветниците си, без да благоволяват да си размърдат мозъците, докато не се бяха оказали в положение да не могат да направят и крачка без Адюторите си? Алчните сенатори, решили да приберат поредната тлъста сума от бюджета с помощта на някой приятелски настроен Адютор? Глупаците сенатори, приемали задълженията си толкова буквално, че делегирали властта си, без дори да се замислят?

Леши не знаеше. А и не вярваше някой да знае. Може би с изключение на самите Адютори.

А те не говореха. Винаги победителите са онези, които пишат историята. Или решават какво да се пише в нея.

— Бих могъл да насиля нещата — каза най-после Телторст. — Ще изпратя съобщение с куриерска капсула до определени групи във Висшия сенат и след дванадесет часа ще имате други заповеди. Но предпочитам да не го правя. Най-малкото защото ще ме намразите, а аз не обичам да ме мразят.

— Много е късно — промърмори Леши. — Вече сте Адютор.

Телторст явно се замисли дали да не отговори рязко, но явно се отказа.

— Както и да е, „Комитаджи“ ще се премести — каза вместо това той. — Можете да дадете заповедта или да получите заповед. Какво избирате?

Леши сериозно се изкушаваше да отговори на блъфа. На първо място, нямаше никаква причина Телторст или който и да било друг Адютор да бъде на борда на „Комитаджи“, да не говорим да контролира неща, които не са негова тясна специалност. Със сигурност евентуалните приятели на Телторст във Висшия сенат бяха достатъчно умни, за да си дават сметка за това.

Но залите на Висшия сенат гъмжаха от Адютори. И ако дадяха на Телторст онова, което искаше, вместо да го поставят на мястото му…

Стисна зъби. Усещаше горчилката на поражението. Не можеше да рискува. Ако Телторст получеше официална санкция, щеше да се създаде прецедент, от който нямаше да се измъкне нито един мирски командир до края на проклетата вселена.

— Ще си получите новата орбита — каза той, като се постара да вложи в тона си целия остатък от достойнството си. — Но не защото се страхувам от така наречените ви приятели. Ще ви я дам като лично благоволение. Първото и единствено благоволение.

— Благодаря, господин комодор — невъзмутимо отговори Телторст. Естествено, надутите приказки не му направиха никакво впечатление. Но и Леши не бе очаквал подобно нещо. — Ще го имам предвид. Добре. Има ли новини как върви проектът на Лорелей? Или трябва сам да се сдобия и с тях?

— Върви според плана — отговори Леши. — Последният кораб се появи и изчезна. Предполагам, че ще получим координатите и орбитата на последната мрежа в рамките на следващата седмица.

— Значи остава само да стискаме палци — малко кисело каза Телторст. — И да се надяваме, че пашкулът си върши работата, а не виси безцелно сред камънаците.

Комодорът мрачно се усмихна в тъмнината. Колко мило от страна на Телторст да изтъкне още един случай, в който Леши и специалните служби бяха постигнали своето.

— Няма начин да разберем — напомни той. — Всяко съобщение от пашкула рязко ще увеличи вероятността дв бъде открит. Дори пулсовите трансмисии могат да бъдат засечени, ако онези от другата страна са достатъчно умни или извадят късмет. Не вярвам да искате толкова скъп хардуер да попадне в ръцете на Емпирей.

— Да, запознат съм с доводите — хладно каза Телторст. — Просто не ми харесва мисълта да прекарам още четири месеца в мотаене, ако онова нещо не работи.

— Това може лесно да се уреди — каза Леши. — Просто ще ви оставим на Сцинтара преди скока.

— Много любезно от ваша страна, господин комодор изсумтя Телторст. — Не, ще присъствам по време на нахлуването. Ако не заради друго, то поне за да съм сигурен, че няма да повредите нищо без основателна причина.

За щастие, на Леши не му се наложи да отговаря.

— Докладва Бодини, господин комодор — разнесе се глас от интеркома. — Искахте да ви уведомим, когато приключи филтрирането на записа.

— Благодаря, младши лейтенант. — Леши се изправи. — Идвам.

— Господин комодор? — обади се Адюторът.

— Да?

— Не забравяйте да наредите промяната в курса.

Леши пое дълбоко дъх.

— Няма да забравя, господин Телторст.

„Нито пък останалата част от разговора — обеща си той, докато излизаше. — Нито дори думичка от него.“