Ангелиада

15.

— Джерико? — разнесе се гласът на Джайаси през отворената врата.

Коста погледна нагоре, като много внимаваше да не вдига глава прекалено рязко.

— Ммм? — отговори той, като разсеяно се питаше дали изглежда толкова отвратително, колкото се чувства.

Доколкото можеше да се съди по лицето на Джайаси, беше прав.

— Май нямаш много опит с безтегловността — каза Джайаси.

Имаше място за хаплив отговор, но Коста бе прекалено зле, за да е в настроение за това.

— Доста си наблюдателен.

— Знам. — Джайаси кимна. — Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, сигурно ще завъртят кораба на обратния път към катапулта. За съжаление, не могат да го направят сега — ще попречи на доста от експериментите. — Погледна часовника си и се намръщи. — Знаеш ли, хапчето би трябвало отдавна да ти е подействало.

— О, действа — каза Коста. — Или поне започва да действа. Вече не ми се гади чак толкова.

— Добре тогава. — Джайаси впери поглед в него. — Метаболизмът ти трябва да е доста особен, щом ти трябва толкова време.

„Само да знаеше колко е особен“ — помисли си Коста. Но наистина се чувстваше по-добре и с всеки миг нещата се оправяха още повече.

— След колко време ще стигнем?

— Може би след двадесетина минути. Имам предвид до вътрешния пояс на излъчването. Намираме се във външния, откакто се катапултирахме.

— Зная. — Не би могъл да пропусне влудяващото пращене на гама-лъчите. Звукът бе донякъде плашещ. — А онази станция непрекъснато ли си стои там?

— Естествено — каза Джайаси. — Така трябва. Ловните кораби непрекъснато пристигат и заминават и катапултът работи през цялото време.

— Обитаема ли е?

— Обикновено да, но хората са там предимно за да помагат при бедствени ситуации с корабите. Станцията е напълно автоматизирана и може идеално да работи и сама. А и основните ѝ системи могат да се управляват направо от Сераф.

Коста кимна. Мислеше си за хората, които пребивават във външното радиационно поле на черна дупка цели седмици или месеци. Екраниращата технология сама по себе си беше невероятна. Нищо чудно, че лазерите на „Комитаджи“ не бяха успели да направят дори драскотина по корабите, защитаващи Лорелей.

— Дращенето на гама-лъчите сигурно доста ги нервира — промърмори той.

Джайаси се ухили.

— Свиква се. Също както с нулевата гравитация. Знаеш ли, вече изглеждаш по-добре.

— Наистина съм по-добре — потвърди Коста и кимна. Този път главата му дори не се замая. — Хапчето действа доста бързо.

— Винаги най-доброто за хората от института — каза Джайаси. — В състояние ли си да огледаш наоколо?

— Разбира се. — Коста предпазливо се освободи от предпазните ремъци и се понесе през стаята. Джайаси хвана ръката му и умело го насочи към вратата. — Така и не те попитах дали не провеждаш някакви експерименти на борда — каза той, докато плуваха по коридора.

Джайаси поклати глава.

— Лично аз — не. Провежда ги шефът на групата. По-голямата част от работата ми е в лабораторията. Той се ухили замечтано. — Просто обичам да идвам и да гледам Ангелиада.

— Така да се каже — промърмори Коста.

— Е, не пряко естествено — съгласи се Джайаси. — Но дори през всички тези филтри гледката е страхотна. Стигнахме.

Бяха до врата, на която пишеше „Лаборатория“ Джайаси докосна сензорния панел, вратата се плъзни настрани и влязоха.

Гледката наистина впечатляваше. Стаята беше дълга и сравнително тясна и стените по цялата ѝ дължини бяха заети от дисплеи и купища оборудване. В пространството между тях се носеха поне тридесет души — някои работеха с уредите, други си водеха бележки, трети просто гледаха. Звуците от тихите разговори се смесваха с приглушеното бръмчене на охлаждащите вентилатори и криогенните помпи, но над всичко доминираше вездесъщото пращене на гама-лъчите.

— Да не би да са помъкнали целите си лаборатории със себе си?

Джайаси се изкиска.

— Сега е нищо. При някои пътувания това място става наистина претъпкано.

— Ясно. Какво е онова нещо? — Коста посочи някакъв чудовищен апарат в дъното на помещението — огромен сферичен резервоар, оплетен с кабели и метални проводници.

— А, онова ли? Детекторът на разпадането на ангели на доктор Циарди. Един от трите непрекъснато провеждащи се експерименти на борда. Един господ знае как ще го измъкнат от кораба, когато приключат…

— Чакай малко — прекъсна го Коста. — Детектор на разпадането ли каза?

— Да — кимна Джайаси. — Доктор Циарди е един от онези, които все още не са готови да повярват в теорията „Акчаа“ — все още му се иска да докаже, че ангелите са просто метастабилни субатомни частици. Ако теорията му е вярна, ангелът би трябвало да се разпадне на определена група други субатомни частици. И машинарията се занимава да следи процеса.

— Няма ли да е по-лесно просто да вземе един ангел в лабораторията си и да работи там?

— О, прави го — отговори Джайаси. — Само че ще му е необходимо повечко време. Според теорията му периодът на полуразпад е петдесет хиляди години. Чух, че се опитал да си уреди повече ангели, за да ускори процеса, но директор Подолак го поставила на място.

— Академична цензура?

— Проста аритметика. Върховните сенатори и по-голямата част от командния състав на ЕмОт имат ангели, планетарните губернатори и сенатори също, както и доста от съдиите. Но остават също по-нископоставени политици, промишлени магнати — знаеш списъка. Може би след десетина години директор Подолак ще може да отдели петдесет или сто ангела за подобно проучване. Но не и сега.

Коста кимна. Думите на Джайаси върнаха част от надеждите му. Ако за осъществяването на плана бяха необходими поне още десет години, все още има шанс за спасяването на тези хора.

Естествено, ако той си свършеше работата.

А научаването на допълнителни подробности за теорията на Циарди изглеждаше добро начало. Ако успееше да посее зрънце съмнение за същността на ангелите…

— Господин Джайаси? — разнесе се женски глас от другия край на помещението. — Бихте ли ми помогнали?

— Разбира се — отзова се Джайаси, оттласна се от стената и умело се запровира сред хора и машини, като при нужда коригираше посоката с помощта на ръцете си. Коста го последва по-тромаво, като се чудеше колко ли често Джайаси прави такива пътувания.

Когато най-после стигна, откри Джайаси и някаква жена на средна възраст да се ровят в плетеница кабели.

— Доктор Кахенло — каза Джайаси, — да ви представя новия си съсед, Джерико Коста. Джерико, това е доктор Рей Янда Кахенло, моят научен ръководител.

— Приятно ми е, господин Коста. — Кахенло прескочи обичайните формалности и продължи: — Разбирате ли от семплери със среден обсег?

— Малко — предпазливо отговори Коста, докато се носеше над раменете им. Всъщност разбираше доста от семплери със среден обсег. Но от мирски модели, а не от техните емпирейски съответствия. Дори устройството им да се окажеше едно и също, превеждането на терминологията щеше да създаде проблеми. — Какъв е проблемът?

— Изходният сигнал е прекалено шумен — изсумтя Кахенло. — Помислих си, че е от спондера, и го смених, но не помогна.

— Хм. — Коста огледа апарата. — А какви са тези тръби?

— Сииталон — отговори Кахенло. — Криогенен охлаждащ флуид за детекторите.

— Базиран на флуор?

— Мисля, че да — намръщи се Кахенло. — Защо?

— Вероятно имате връзка точно върху захранването на спондера. — Той посочи. — Ако там има теч, част от флуора ще попадне върху връзката. Може и да е достатъчно за смущенията.

Джайаси примигна.

— Майтапиш се. Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Но аз съм чувала. — Кахенло вече ровеше сред инструментите си. — Само че бях забравила. Да видим…

Отне ѝ около минута, за да затегне подозрителната връзка с ключа за нулева гравитация и да постави допълнителна изолация.

— Добре, да проверим.

Джайаси се наведе над клавиатурата.

— Да, сега изглежда малко по-добре — колебливо каза той, загледан в дисплея. — Момент… тръгна. — Той вдигна поглед. — Браво, Джерико.

— Благодаря. — Коста едва сега забеляза, че е затаил дъх. Струваше му се някак си жизненоважно да се окаже прав. — Просто щастлива догадка.

— Един от любимите ми научни подходи — хапливо отбеляза Кахенло. — Благодаря ви, господин Коста. — Тя го погледна замислено. — Нов сте в института, нали?

— Пристигнах преди два дни — отговори Коста. — Все още се ориентирам.

— Някой от другите екипи вече да ви се е нахвърлил?

— Ами… — Коста хвърли поглед към Джайаси, но не намери помощ. — Не. А трябва ли?

Тя вдигна вежди.

— Ако това е част от уменията ви, не се и съмнявайте. Винаги има недостиг на добри диагностици.

Коста отново погледна Джайаси. Да не би Кахенло да се опитваше да го наеме? И ако беше така, какво трябваше да отговори?

— Имам някои свои проекти, по които работя — предпазливо каза той.

— Не се безпокойте — усмихна се тя. — Нямам намерение да ви отвличам от работата ви. Но бих се радвала да работите в екипа ми. Дори само като консултант на повикване, ако не можете да отделите повече време.

— Освен това — намеси се Джайаси — рано или късно ще ти се наложи да работиш с доктор Кахенло. Твоят проект за йонната обвивка може да се окаже полезен след приключването на П/И експеримента.

— Какво представлява този проект? — Кахенло изглеждаше заинтригувана.

— Опитвам се да разбера дали е възможно да се отдели ангелът от йонната му обвивка. — Коста се чувстваше неловко. Притесняваше го човек с положение, опит и несъмнена репутация като Кахенло да го слуша внимателно. — Първоначално исках да проуча дали обвивката има нещо общо с ангелския ефект, но Язон твърди, че найй-вероятно ще се окаже задънена улица.

— Никога не подценявайте задънените улици — посъветва го Кахенло. — В най-лошия случай помагат да премислите нещата. А в най-добрия се оказват съвсем не толкова задънени, колкото изглеждат.

— Ще го запомня — каза Коста. — Мога ли да попитам какво е П/И експеримент?

— Разбира се. Не е никаква тайна — отговори Кахенло. — П/И означава променливо излагане. Продължителен тест на стабилността на ангелите.

— Само че не в смисъла на доктор Циарди — добави Джайаси. — Експериментът се основава на вариант на теорията „Акчаа“, разработен от доктор Кахенло. Вместо обикновен квант на доброто, ангелът се разглежда като съвкупност от множество кванти и самата частица е един вид праг на сътворението, а не абсолютен минимален размер, както предполага наименованието квант. В такъв случай ангелският ефект може да се обясни като бавно разпадане на съставните кванти в полета от добро, които пряко влияят върху намиращите се наблизо хора. Спестява доста главоболия при опитите да се обяснят теоретично механизмите за взаимодействието между ангела и човека…

Той спря и погледна Кехенло малко виновно.

— Извинявайте, доктор Кахенло. Прекъснах ви.

— Не се безпокойте. — Кахенло изглеждаше развеселена. — Правилото гласи, че ентусиазмът е ценен колкото двама или трима лаборанти. Както и да е, общият принцип е този, господин Коста. Тъй като всички теории предлагат едновременно и позитивни, и негативни решения, изглежда разумно да приемем, че може да има полета на злото — или на антидоброто, ако предпочитате които са в състояние да повлияят върху скоростта на разпадане на квантите на даден ангел.

— И точно тук се намесва П/И експериментът — вмъкна Джайаси.

— Именно. — Кахенло кимна. — Взехме четири наскоро уловени ангела и ги поставихме в коренно различни условия. Единият е затворен дълбоко под земята, на петдесет метра от всякакво човешко същество. Той ни служи за еталон. Вторият е в килията на осъден сериен убиец. Третият е у директор Подолак вместо онзи, който тя получи преди около пет години. А четвъртият е у едно едномесечно дете.

Нещо ледено мина по гърба на Коста.

— Едномесечно дете ли? — повтори той. — Имате предвид бебе?

— Да, това е терминът на лаиците — шеговито каза Джайаси. — Син на двама служители на института.

— Смятаме тестът да е една година — продължи Кахенло. — Ако ангелите действително абсорбират злото, тогава между четирите ще има видима разлика. Макар че все още не сме сигурни в какво ще се изразява тя.

— Разбирам — машинално каза Коста. Бебе. Бяха сложили ангел на едно бебе. Неизвестна, но реална сила… и бяха подложили на нея едно невинно и безпомощно дете.

— Разбира се, ще сме благодарни на всяко ваше предложение, ако изникне такова — каза Кахенло. — А господин Джайаси е прав — откриването на начин да се премахне йонната обвивка може да се окаже доста важно, когато се стигне до сравняването на ангелите.

Коста с усилие си наложи да не мисли за бебето и промълви:

— Да. Ще видя какво мога да направя.

— Добре. — Кахенло погледна часовника си. — Трябва да пристигнем всеки момент. Хайде, господин Джайаси, да подкараме това нещо.

— Внимание — разнесе се равният глас от говорителите. — Спирането на въртенето ще започне след три минути. Повтарям: спирането на въртенето ще започне след три минути.

Навел се глава до глава с Кахенло, Джайаси вдигна поглед от дисплея.

— Ще се справиш ли?

— Май вече му хванах цаката — кимна Коста.

Кахенло също вдигна глава, сякаш го забелязваше за първи път.

— Между другото, господин Коста, няма нужда да стоите тук, ако имате друга работа. Да гледаш как някой се бори с данните надали е най-интересният начин да прекараш следобеда.

— Всъщност вече обиколих кораба два пъти — отговори Коста. — Тук е най-интересно, доколкото забелязах.

— Кога успяхте? — примигна Кахенло.

— Преди около четиридесет минути.

Кахенло сви устни.

— Е, ще се уверите, че се оставям работата да ме погълне съвсем и не ставам за добра домакиня. Извинявам се предварително.

— Няма за какво — каза Коста.

— Както и да е. Да видим. — Тя се обърна към Джайаси. — Бяхме стигнали дотук…

Главите им отново почти се допряха и те потънаха в работата си. Известно време Коста ги наблюдава и постепенно започна мъничко да ги презира. И двамата бяха същински архетипи на учени. Затворени в кристалните си кули, погълнати от проучванията си до такава степен, че изобщо не забелязваха останалия свят. Толкова уверени в онова, което правят, че не позволяваха място за никакво съмнение в умовете си.

Така омаяни от ангелите, че бяха загубили всякаква представа за реалността.

Да поставят ангел на едно бебе! Колко време щеше да им трябва, за да го направят с всички бебета?

— Язон? — внезапно попита той. — Колко ангели са необходими, за да се покрие целият Емпирей?

Джайаси отново вдигна глава.

— Ами, трябват ни ангели за всички политици от регионално ниво нагоре. След това за съдиите, шефовете на корпорациите, офицерите от ЕмОт, търговските служители…

— Ясно. Питам те за какъв брой става дума.

— Нямам представа — намръщи се Джайаси. — Докторе?

— Не знам точно. — Без да се обръща, Кахенло посочи съседния терминал. — Всичко трябва да е включено под заглавието Емпирейски ангелски експеримент.

Докато Коста открие съответната рубрика, алармата за предстоящата нулева гравитация започна да звъни. Докато намери информацията за сегашното състояние, въртенето на кораба почти бе спряло.

Оказа се по-зле, отколкото беше очаквал. Първоначалните предвиждания бяха за четиридесетгодишен период, през който да се достигне нужното количество ангели на глава от населението. Днес, едва осемнадесет години по-късно, изчисленията показваха, че ще са необходими само още седем години. Повече ловни кораби, по-добра защита, по-съвършени детектори, нововъведения в хиперпространствената мрежа… страници и страници графики, показващи как научният и технологичният напредък приближават целта. Досега бяха събрани осемнадесет хиляди ангела, а броят на новите растеше все по-бързо и по-бързо.

Коста спря, втренчен в една от графиките. Нещо в мозъка му прещрака. Беше изучавал подробно теорията за черните дупки — трябваше му за астрофизичната част на доктората му. Но ако графиката бе вярна…

Привързан в креслото, почти без да забелязва безтегловността, той се залови за работа.

— Е, какво мислиш?

— За Ангелиада ли? — малко раздразнен от прекъсването, Коста вдигна поглед от дисплея.

— За доктор Кахенло — каза Джайаси. — И за проекти ни.

— А. — Коста сви рамене и отново се обърна към компютъра. — Не зная. Всичко ми изглежда наред.

С периферното си зрение забеляза Джайаси да оставя писеца и да се завърта в креслото си.

— Добре, предавам се. Какво толкова интересно си намерил?

Коста се поколеба. Вече беше сигурен. Но дали да съобщи това на един емпиреец…

Разбира се, че трябваше. В края на краищата бе тук, за да ги спасява.

— Това — той обърна дисплея — е графика на броя уловени ангели на кораб за единица време, разделена на периоди от една година. Виждаш ли как тръгва нагоре през последните две години?

— Нищо ново. — Джайаси хвърли поглед към дисплея. — Имаше някои важни нововъведения в технологиите и сензорното оборудване…

— Взел съм ги предвид — прекъсна го Коста.

— Така ли? — Джайаси отново се вгледа в графиката, този път по-внимателно. — Е, в такъв случай може би се дължи на факта, че Ангелиада става по-малка. Нали знаеш — когато черната дупка намалява, тя става по-гореща и излъчва веществото си по-бързо. Да видим… — той посегна към клавиатурата. — По-високата температура би увеличила средното количество лъчения, в това число и повече ангели…

— Това също съм го взел предвид.

— Сигурен ли си? — намръщи се Джайаси.

Коста кимна.

— Изчислението е по-лесно, отколкото за технологичния напредък. Можеш и сам да провериш.

— Вярвам ти. — Известно време Джайаси гледаше дисплея и замислено мърдаше устни. — Интересно, и още как призна най-сетне той. — Каква е причината според теб?

— Не зная. Но със сигурност там става нещо странно. Нещо в хокинговия процес, което не се покрива от теорията.

— Ангелите не произлизат от хокинговата радиация — разсеяно възрази Джайаси, все още загледан в графиката. — Поне не пряко.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Коста. — Мислех, че всички излъчвани частици са от хокинговата радиация.

— Явно това не важи за ангелите. — Джайаси сви рамене. — Класическият хокингов процес е създаване на приливна вълна от двойки частица/античастица, една от които напуска черната дупка, а другата се поглъща от нея, нали? Така че ако ангелите са негов продукт, щяхме да имаме и антиангели. А такива няма.

— Никакви?

— Поне никой не е откривал подобно нещо.

— Но щом не е от хокинговия процес, тогава какъв е механизмът? — Коста се почеса по брадичката.

— Теоретиците в западното крило се мъчат да дадат отговор на това вече двадесет години — насмешливо каза Джайаси. — Досега никое от обясненията им не е било достатъчно обосновано, за да издържи. — Той поклати глава. — Чудя се защо никой не е забелязал това.

„Защото сте като коне с капаци, когато стане дума за ангели.“

— Сигурно никой не се е сетил да погледне. Затова взимате хора като мен, които са в неведение за мълчаливо приетите аксиоми.

— Сигурно — съгласи се Джайаси. — Трябва да опишеш това и да го пуснеш в мрежата колкото се може по-бързо.

Сърцето на Коста се сви. За момент почти беше забравил кой е и за какво е тук. Сега всичко отново се стовари отгоре му като леден душ.

Той беше шпионин на вражеска територия. А от шпионите не се очаква да привличат вниманието към себе си, като публикуват бомбастични научни статии.

— Всъщност мислех си първо да поработя по-подробно върху въпроса — предпазливо каза той. — Искам да съм сигурен, че не си въобразявам.

— Уф — изсумтя Джайаси. — От какво се страхуваш, да не изглеждаш като глупак ли? Никой не го е грижа. — Той вдигна ръка. — Добре де, знам, че си нов. Виж какво ще ти кажа — ако това ще ти помогне да се чувстваш по-добре, имаш три дни да прекараш всичко през ситото. Но след това го напиши, или ще го направя аз. Разбрахме ли се?

Коста се поколеба. Но всъщност нямаше избор. Пък и ако това щеше да накара емпирейците да проявят поне малко повече предпазливост по отношение на ангелите, рискът си струваше.

— Разбрахме се.

— Добре. — Джайаси го посочи заповеднически. — Хайде стига си се помайвал! Почвай работа. Цялата научна общност те чака.

— Да бе — измърмори Коста. — С огромно нетърпение.

— Ето на това се казва дух! Ей, спокойно — дори да не си прав, никой няма да те обеси заради това.

Коста потрепери. Кой знае?