Ангелиада

9.

Кодовете за достъп до базата данни бяха достатъчно лесни да се запомнят, но това не можеше да се каже за самата система. На Коста му трябваше повече от час, докато преодолее досегашните си навици за работа с компютър дотолкова, че да може да използва емпирейската система, без да греши при всяка команда.

През останалата част от деня прегледа индекса на файловете за ангелите и Ангелиада. Не самите файлове.

Когато най-накрая се отпусна назад в креслото си, слънцето вече потъваше зад ниските сгради на Шикари. Раменете го боляха от схващане и някакво друго, съвсем различно напрежение. Базата данни обхващаше период от почти тридесет години — петдесет години след колонизацията на Сераф и сто и петдесет, откакто първата група отцепили се колонисти бяха дошли на Ухуру. По онова време Ангелиада била само една зловеща квантова черна дупка, а самите ангели — нищо повече от повод за спорове между квантовите теоретици. Всичко това се бе променило едва през последните двадесет години.

Което означаваше, че са били необходими по-малко от две десетилетия, за да успеят учените на пет рядкозаселени планети да натрупат всичко това.

И преди бе ставал свидетел на проекти, върху които се работеше всеотдайно и целеустремено. Но това тук граничеше с вманиачаване.

Погледна през прозореца към сградите, очертаващи се на фона на прекрасно обагреното небе, и го побиха тръпки. Не. Това не граничеше с нищо. То си беше вманиачаване.

Нямаше друго обяснение. Институтът, огромната флотилия ловни кораби и доковете им на североизток, целият Шикари Сити — емпирейците бяха вложили невероятни количества време, усилия и пари във всичко, свързано с ангелите. И продължаваха да влагат.

А в същото време съседният град Магаска се разлагаше, сякаш никой не забелязваше съществуването му.

Потръпна отново. Не беше вярвал — може би не искаше да повярва, — че ангелите наистина са заплаха за Мира, както се твърдеше. Сега повярва. Бавно, но сигурно ангелите наистина завладяваха Емпирей. Политическите лидери вече бяха под техен контрол. А както бе видял сам, същото се отнасяше и за най-добрите им учени и изследователи.

Всъщност напълно възможно бе вече да е станало препалено късно, за да се променят нещата.

Тази мисъл бе ужасяваща. Но всичко говореше в нейна полза. Всички, с които се бе сблъсквал по време на обучението си, бяха сериозни до смърт в убеждението си, че това чуждо влияние трябва да се спре. Наблягаха върху необходимостта да спасят емпирейците и да ги поставят под закрилата на Мира. И даваха да се разбере, че Мирът ще направи всичко възможно, за да постигне целта си. Нямаше начин емпирейските лидери да не разберат подобно послание.

И в същото време на космодрума му провериха документите съвсем повърхностно. А тук си бяха спестили дори това. Подолак, шефката на вероятно най-важната институция в Емпирей, го посрещна с отворени обятия в самото сърце на проекта — и то без никакви въпроси.

Инструкторите му бяха обяснили, че емпирейците отказват да разберат заплахата от ангелите. Както стана ясно, те също така отказваха да разберат и заплахата от Мира.

Пълно безумие… освен ако влиянието не беше по-силно, отколкото се смяташе. Освен ако всеки жител на Емпирей вече не беше засегнат. И не се беше превърнал в безгрижен пасивен робот с идиотска усмивка.

Загледан в залеза, Коста отново и отново прехвърляше всички тези мисли в главата си. Облаците промениха цвета си от огненочервен в светлорозов и след това — в тъмносив. „Не“ — реши най-сетне той. Ако онази малка гратисчийка на космодрума беше безволев робот, то тогава той беше магаре.

Населението на Емпирей можеше да бъде спасено. И това зависеше от него.

Разкърши рамене и вдигна пръсти над клавиатурата. Докато гледаше екрана и се мъчеше да си спомни следващата команда, вратата внезапно се отвори и в стаята влезе млад мъж, забол нос в купчина листа.

— Здравейте — каза Коста.

Мъжът изненадано вдигна поглед.

— Здравейте. Извинявайте… не очаквах компания.

— Е, — не съм точно компания — внимателно отбеляза Коста: чудеше се каква ли ще е реакцията на новодошлия срещу нахълтването в личния му досега кабинет. — Всъщност ще делим това място. Току-що дойдох.

Мъжът се ухили.

— Сериозно? Това е върхът! От месеци моля директора за някаква компания. — След което пристъпи напред. — Язон Джайаси.

— Джерико Коста — представи се Коста, загледан в протегнатата през бюрото ръка. Трябваха му няколко мига, докато се сети и посегна да докосне пръстите му. Очакваше, че щом е новодошъл, подходящият поздрав ще е онзи, който размениха с директор Подолак. Но жестът на Джайаси предполагаше здрависване между равни. Или Коста все още не бе усвоил всички нюанси на емпирейската култура, или Джайаси бе по природа дружелюбен човек. — За мен е чест да се запознаем.

— За мен също. — Джайаси отиде до бюрото си, метна купчината листа върху друга подобна купчина и извъртя стола си към Коста. — Е, добре дошли на Сераф, в Института за проучване на Ангелиада и така нататък. Откъде сте?

— От Палитейн на Лорелей — с лекота изрецитира Коста заучената си история. — Там съм роден. Но последните няколко години работех върху доктората си на Балморал.

— Къде по-точно?

— В университета Кларкстън в Кейрнгорм — отговори Коста и мислено сключи пръсти. Ако Джайаси или някой друг беше ходил в Кларкстън, щеше да си има неприятности. — Сигурно изобщо не сте чували за него — додаде той.

— О, чувал съм — каза Джайаси. — Не съм срещал никого оттам, но съм чувал доста добри отзиви за университета. А и мястото било много красиво.

— Така е — съгласи се с облекчение Коста. Това вече бе лесно — на Лорелей бе прекарал два дни в изучаване на Кларкстън и Кейрнгорм. Сигурно ги познаваше по-добре от всеки на Сераф. — Като института, но в по-големи мащаби.

Джайаси кимна.

— Аз съм от Ухуру. Рунгве, ако трябва да съм съвсем точен. На неколкостотин километра от Цомбе — той плъзна стола си към Коста и погледна екрана на компютъра, където все още стоеше списъкът с файловете. — Виждам, че вече сте започнали с гмуркането. Впечатляващо, нали?

— Много — кимна Коста. — Някои биха го нарекли поразително.

Джайаси се подсмихна.

— Някои — да. Ако искате нещо поразително, изчакайте само да видите Ангелиада със собствените си очи. Следващият полет е след два дни. Ще дойдете ли?

— Зависи дали дотогава ще намеря средства.

— Аха. — Джайаси го погледна с разбиране. — Позната история. Във фонда на Върховния сенат обикновено са много предпазливи. Знаете как стоят нещата — малка, но гръмогласна групичка надава вой срещу правителството, че хвърля още пари в изучаването на ангелите, въпреки че вече плащат абсурдните цени на „Гейбриъл“.

Коста си припомни бордеите на Магаска и сви рамене.

— Позицията им не е съвсем лишена от основание. Особено като се има предвид и заплахата от Мира…

— Мирът изобщо не е проблем — презрително махна с ръка Джайаси. — Не могат да ни завладеят, нито пък да преживеят разходите и изгубената печалба, за да ни унищожат.

— Освен ако не виждат заплаха — възрази Коста, раздразнен против волята си от подобно пренебрежително отношение към Мира. — Доколкото разбирам, те смятат ангелите за инвазия на чужд разум.

Джайаси изсумтя.

— Познавам неколцина от Рунгве, които мислят същото. Жалко, още повече че има толкова по-интересни теории, между които да се избира. — Той въпросително вдигна вежди. — Нали ви предупредиха да не дискутирате теориите за ангелите с хора извън института?

— Не точно. — Наранената гордост отстъпи пред живия интерес. Теории? В множествено число?

— Е, смятайте, че вече сте предупреден — усмихна се Джайаси. — Това се отнася и за всички други открития. Можете да ги публикувате в мрежата на института, но нищо не излиза навън без съответното одобрение.

— Ясно. — Това вече приличаше на нещо. Може би емпирейците все пак имаха някаква представа за мерки за сигурност.

— Добре. Не е кой знае какво, но след историята с Флиж обичайната практика е нещата първо да се обсъждат в тесен кръг, преди да ги разтръбим на всеослушание.

— Разбирам. — Коста пое дълбоко дъх и внимателно формулира следващия си въпрос…

— И върху какво конкретно ще работите? — попита Джайаси.

— Ами… — Коста с мъка превключи на другата вълна. — Първо ще прегледам литературата. Наех се да проверя дали някой се е занимавал с въпроса дали ангелът е само централната частица, или частицата и йонната ѝ обвивка.

Джайаси се намръщи.

— Централната частица, разбира се. Какво общо има обвивката?

Коста сви рамене.

— Може би нищо. Може би много. Във всеки случай смятам да проверя.

Джайаси го зяпна.

— Нали не се опитвате да възродите старата теория на Чандкари? Погребаха я с почести преди пет години.

— Не, просто търся истината. — Коста усети как по челото му избива пот. Кой ли по дяволите беше Чандкари? Май имаше нещо в списъка, който бе преглеждал. — И искам да остана колкото се може по-непредубеден.

— Аха — Джайаси сви рамене. — Добре. Няма нищо лошо да си открит за други идеи, стига главата ти да не се напълни с боклуци.

— Разбира се — съгласи се Коста. — Просто ми е трудно да повярвам, че само една субатомна частица може да предизвика толкова драматичен ефект.

— На мнозина от нас също — съгласи се Джайаси. — Точно затова теорията „Акчаа“ на доктор Кахенло е толкова популярна. Съгласува данните, предсказанията ѝ са истински и проверими и на практика изисква ангелите да са самата частица. — Той вдигна пръст пред лицето на Коста. — Запомнете ми думите — след три, най-много след четири години физиците ще се надпреварват да доказват как теорията „Акчаа“ се връзва с Общата теория на Рейнолд.

— Шоуто ще си заслужава. — Коста си позволи да се почувства на висота. В Мира Великата обща теория бе променяна и поправяна толкова много пъти, че вече никой не я наричаше на името на създателя ѝ. — Трябва ли да чакам дотогава, за да разбера какво гласи теорията „Акчаа“?

Джайаси се ухили.

— Не, вече сте вътрешен. — Усмивката изчезна и на нейно място се появи изумление. — Да не би да искате да кажете, че не сте чували нищо за теорията „Акчаа“? Искам да кажа… — Той махна с ръка в жест, обхващащ стаята и целия институт, — вие сте тук. Нали така?

Коста сви рамене. Мислеше трескаво.

— Както казах, желанието ми бе да дойда на Сераф без предубеждения. А и си мислех, че половината от теориите, които прочетох на Балморал, ще са забравени, докато се добера дотук.

— Вярно — обяви Джайаси. — Все пак говорим за Балморал.

— Страхотно — изсумтя Коста. Този път успя да влезе в ролята си.

Джайаси се ухили.

— Извинявайте. Знаете как е. Най-трудно е да се отучиш да гледаш отвисоко. — Изражението му стана сериозно. — Вижте, въпросът е в това, че ангелите не могат да бъдат просто поредните субатомни частици. Иначе не биха могли да останат стабилни — не и с такава маса и заряд. Именно затова теорията „Акчаа“ е толкова успешна — според нея те са всъщност кванти — основни градивни частици, също като фотоните и електроните. А по дефиниция квантите са стабилни. Разбирате ли?

— Чувал съм нещичко за квантовата теория, благодаря — отговори Коста, може би малко по-язвително от необходимото. — Балморал не е чак толкова затънтен. И какви точно кванти?

Джайаси сякаш събираше кураж.

— Това са кванти на онова, което човечеството винаги е наричало „добро“.

Известно време Коста само го зяпаше. Думите рикошираха в главата му подобно на скакалец, който се мъчи да се измъкне от кана.

— Това е някаква шега — чу се да произнася той. — Нали? Шега за новобранци.

Джайаси поклати глава.

— Не е никаква шега, приятелю. И хайде да минем на „ти“. — Той посочи дисплея зад Коста. — Погледни сам, ако искаш. Има достатъчно статии за теорията „Акчаа“. Могат да се отделят в отделен списък.

Коста още се чувстваше замаян.

— Това е лудост. Доброто и злото не са неща, които можеш да разделиш на кванти.

— Защо не?

— Защо не ли? Стига, Джайаси. Доброто и злото не съществуват във вакуума. Те са резултат от човешките действия.

Джайаси разпери ръце.

— Светлината е резултат от разтопяването на водородните молекули в ядрото на звездите — възрази той. — Или от включването на осветлението. Това не означава, че светлината не може да се дели на кванти.

— Аргументът ти е грешен — настояваше Коста. — Говориш за две абсолютно различни неща.

— В какъв смисъл?

— Ами… — Коста се поколеба. — Ами например фотоните и светлината са едни и същи навсякъде. Но такова нещо като универсален стандарт за добро и зло не съществува. Доброто и злото са културни стандарти.

— Интересен довод — кимна Джайаси. — Това означава ли, че между различните човешки общества не съществуват никакви общи принципи за добро и зло?

— Ти ми кажи — измъкна се от капана Коста. — Явно ти си експертът.

— Не бих казал. — Джайаси поклати глава. — Но, подобно на всички останали тук, през последните няколко години доста размишлявах. И ако не съм открил всички отговори, то поне попаднах на някои интересни въпроси.

— Например?

— Например как добрите хора могат да оцеляват в култура, която според повечето външни наблюдатели е определена като зло. И понякога не само да оцеляват, но и да променят културата.

— Голяма работа — изсумтя Коста. — Лошите хора могат да правят същото.

— Точно така — кимна Джайаси. — Това е другата страна на монетата. Значи има цяла група въпроси, които би трябвало да попаднат в категорията „народна магия“ или нещо подобно. Нали разбираш — малки мъдрости, които се предават през поколенията. Неща, които хората приемат за истина, дори когато не разбират механизма им. Като предупрежденията на родителите да не се събираме с лоши другарчета, или пък идеята, че можеш да промениш характера на човек, стига да вложиш повечко усилия, време и любов. Или дори въпросът дали няма някакво по-дълбоко физическо значение фактът, че доброто се оприличава на светлина, която пък може да се раздели на кванти.

— Какво? — премигна Коста.

— Няма значение — ухили се Джайаси. — Просто го пуснах, за да видя дали още ме слушаш.

— Не се и съмнявай. Но все още не виждам никакъв смисъл. Ти просто обръщаш нещата.

— Нима? — Джайаси отново стана сериозен. — Е, опитай тогава да погледнеш на нещата така: каква е разликата — имам предвид видимата разлика — между човек, който върши нещо лошо и така създава зло, и между злото, което кара човек да върши лоши работи?

Коста го загледа. Мъчеше се да открие бърз и остроумен отговор. Не успя.

— Това е пак обръщане на нещата — каза накрая той.

— Има някои моменти, които смущават и мен — призма Джайаси. — Например концепцията за свободната воля, от която все още не съм готов да се откажа. Но не мога да се откажа и от теорията „Акчаа“. Просто защото ангелите действат. — Той разпери ръце.

Коста хвърли поглед към екрана и попита:

— Документирано ли е? Имам предвид, наистина?

— Имаме данни за петстотин тридесет и осем Върховни сенатори, които са действали преди и след закона за задължително носене на ангели — отговори Джайаси. — На повече от една трета от тях им се е случвало — по-често или по-рядко — да застават на ръба на противозаконното и моралното поведение. Натиск при сделки, злоупотреба с власт, финансови машинации — знаеш какво имам предвид. А сега, двадесет години по-късно, подобни неща просто не се случват. На някои им бяха необходими години, за да се променят. Но се промениха.

— Може да е под натиск на останалите — предположи Коста, въпреки че много добре си даваше сметка, че се опитва да се хване за сламка. — Или обществеността да е станала по-добре информирана и това да ги е принудило да са честни.

— Хората, провели проучванията, не са споделяли това мнение. Резултатите са в компютъра — прегледай ги.

Коста вдигна поглед от екрана и поклати глава. „Кванти на доброто…“

— Извинявай, но още не мога да го приема.

Джайаси сви рамене.

— Нищо не ти пречи да опиташ да обориш теорията — спокойно отбеляза той. — В това е смисълът на науката. Лично аз имах достатъчно философски дилеми преди появата на ангелите и „Акчаа“. Не бих имал нищо против, ако тези усложнения бъдат елиминирани. — Той се наведе напред. — Но ако ти с твоята непредубеденост се опиташ да откриеш друго обяснение, първо си помисли дали това наистина не е вярно. Нищо чудно най-после да сме открили първопричината на злото и несправедливостта във вселената.

— Какво искаш да кажеш? — Внезапната настойчивост на Джайаси го изнервяше.

— Само си помисли, че открием начин да предизвикваме същия ефект, без да е нужен физически контакт с ангел — разпалено заговори Джайаси. — Това е едно от нещата, върху които работи моята група — опитваме се да изолираме физическия механизъм, по който ангелите променят мозъчната химия или неутралната структура. Групата на доктор Шивапрасад се опитва да разработи способ за откриване на естествени ангели у хората. Доктор Мак Давз и неговата група работят върху същия проблем, но от друга посока, опитвайки се да разберат дали ангелите оставят остатъчно поле върху физическите обекти. Само си помисли какво би могло да означава това за интерпретацията на историята или на нашето собствено време.

Внезапно Джайаси млъкна, после каза:

— Съжалявам. — Изглеждаше малко засрамен. — Понякога нощем прекарвам дълги часове в леглото и водя въображаеми спорове с хора, които веднага ще ни заклеймят като богохулници, ако разберат какво вършим и мислим тук. Понякога не се сдържам.

— Няма нищо — увери го Коста. — Значи мислиш, че само ще си изгубя времето, ако се опитам да разгледам поотделно частиците и йонните обвивки?

— Е, това е моето мнение. — Джайаси сви рамене. — Но аз съвсем не съм последна инстанция и не нареждам на вселената как да работи. Щом директор Подолак ти е казала да действаш — действай. — Хвърли поглед към часовника си и стана. — Що се касае до мен, имам една проба, която ме чака в биологическата лаборатория. До скоро.

— До скоро — отговори Коста. — Приятно прекарване.

Джайаси му се ухили и излезе.

Коста остана загледан във вратата. Побиваха го тръпки. Да търсят механизма, по който ангелите променят мозъчната химия и неутралната структура!

„Да променят мозъчната химия и неутралната структура…“

Думите сякаш висяха в тишината като непозната неприятна миризма. Смущаващият въпрос как да се предпази от влиянието на ангелите отново се бе изправил пред него.

И отново отговор нямаше.