Атинянката Таис

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВАНАСЛЕДНИЦИТЕ НА КРИТ

Планинският вятър, възстуден даже по слънчево пладне лете, подухна лежащия пред Таис пергаментов лист. Тя притисна писмото със златната дръжка на кинжала.

Мисленият образ на другарката и се отдалечи, изчезна в знойната равнина, разпростряла се на изток от седемте стени на Екбатана.

След двегодишно мълчание Хезиона беше изпратила дълго писмо! Вярната другарка на Неарх трябвало да препати много нещо, за да бъде до любимия си. Критянинът бе за завиждане, намерил в тиванката такава любов и търпение. Грандиозните замисли на Александър бяха наложили създаването на голяма флота. Кораби се строяха в устието на Ефрат и на Тигър. Там се разпореждаше новият помощник на Неарх — пъргавият като течно сребро полукритянин-полуфиникиец Онесикрит.

Кедри, черни борове, дъбове и брястове от планините в горното течение на Ефрат и Тигър се спускаха по вода и стигаха до корабостроителниците на Неарх. Хезиона, с присъщия за тиванка епически стил, описваше своите скитания между Вавилон и малките селища на корабостроителите, между оазиси с палми, самотни храмове и бедни селца на рибари, загубени сред море от тръстикови блата.

Мухите — бич на Вавилон и Суза, които на черни рояци гъмжаха по пазарищата, из жилищата и дори в храмовете, бяха нищо в сравнение с бедствието от милиарди хапещи кръвопийци, които на цели облаци се рееха над тихите води. За щастие спасение донасяше често духащият вятър. През останалото време хората прекарваха сред пушеци и Хезиона уверяваше другарката си, че цялата се е опушила и е станала нетленна като египетска мумия.

Таис се озърна. В чистия въздух на Екбатана мухите не създаваха безпокойство. Хезиона би била щастлива в този град, който ще и напомни родната разрушена Тива.

По мраморните плочи на високата тераса звънливо запляскаха боси детски крачета. Синът на Птолемей приличаше повече на майка си, отколкото на баща си. Военачалникът бе убедил Таис да встъпи в официален брак с него, веднага щом македонците се бяха върнали след преследването на Дарий. Куцайки и мърморейки, в края на терасата се появи осакатен тесалиец, който беше останал в Екбатана при Таис като надзирател на къщата и конете, след като тесалийските конници заедно с други елински воини бяха освободени от Александър да се върнат в родината си. Сега Ройкос се грижеше и за момченцето, комуто беше необходима мъжка ръка и сръчност на войник. Не беше се върнал в родината си и началникът на конницата Леонтиск, който беше отишъл на изток заедно с Александър. Таис не обичаше да си спомня за това — раната още я болеше.

Момченцето искаше разрешение да се разходи с Боанергос. Ройкос твърдеше, че е по-добре да се почака, докато бъде окончателно обяздено малкото конче от планините на Иберия, което беше изпратил Птолемей. Таис помири двамата с обещанието сама да изведе сина си по време на вечерната разходка, която тя свято тачеше, за да запази формата си в случай на неочаквано отпътуване.

Леонтиск изприпка по широките стъпала надолу в градината към павилион от груб сив камък, който Ерис си бе харесала и се усамотяваше в него. Никой не смееше да наруши и нейния покой в часовете, когато бившата черна жрица седеше и бленуваше с отворени очи неизвестно за какво. Позволяваше се само на сина на Таис да изтича до павилиона и да извика Ерис, приканвайки я да се борят и да се състезават в тичане. В това бясно лудуване често вземаше участие и майката, която с увлечение тичаше по просторната площадка пред къщата. Финикийката За-Ашт все пак замина в Тесалия със своя Ликофон. В къщата беше се появила Окиале — тъжно, добро и срамежливо момиче от Северна Сирия. За Окиале нямаше нищо по-ценно от Леонтиск. Тя прекомерно глезеше момчето, без да слуша дори Ерис, от която много се страхуваше. Впрочем, единствено дете сред бездетни жени, той не можеше да не бъде глезен, при това толкова пъргав, умен и хубавичък, какъвто беше синът на Таис. Главна опасност беше готвачката, винаги готова да даде малко повече храна на детето в някое тихо кътче. Едва сега Таис разбра смисъла на онзи обичай, разпространен в цяла Елада: непременно синовете да се дават за възпитание на многодетни роднини. Във всеки случай далеч от майчиния дом особено ако е богата къща с многобройни робини и слуги. Спартанците считаха, че войници могат да станат само деца, израсли отделно от родителите си а специални военни общежития. По-просветените атиняни, беотийци, тесалийци прилагаха военното възпитание, като го съчетаваха с необходимото образование. Наблюдавайки растежа на сина си, надарен с енергията и пъргавината на двамата си родители, Таис с нетърпение чакаше връщането на Птолемей, за да настани той момчето сред негови връстници и опитни учители. Кой знае защо, нито веднъж не и мина през ум, че Птолемей може да загине в неизвестните простори на Изток, накрая на земята и на Покрива на света, както бе загинал Леонтиск в Александрия Есхата — най-далечната, някъде отвъд Согдиана и Пясъчната река — Яксарт след ожесточено сражение със скитите. Тялото му е скрито под здрава плоча в града-крепост Александрия Есхата, наречена от македонските воини Нимфе Танатон — годеницата на смъртта. Много жертви поразиха стрелите на твърде бързите за тежката македонска конница кавалеристи, с дълги мечове и силно извити лъкове. Лично Александър дълго време куцаше от стрела, която му беше счупила малкия пищял. Той укротяваше своя гняв с яростна смелост, хвърляйки се срещу враговете пръв пред всички. И получи такъв удар по главата с камък от прашка, че дванадесет дни виждаше зле и до края на похода не можеше да мисли така божествено ясно и бързо, както по-рано. Последните сражения със скитите подкосиха силите му. Царят се връщаше от Александрия Есхата на носилка след сключения вече мир с тези странни племена от степните, които се простираха далече в студената страна на тъмнината отвъд Морето на птиците, Танаис и Евксинския понт. Кой би могъл да помисли, че след няколко столетия на мястото на Александрия Есхата ще израсне прекрасен град, който ще нарекат на езика на бъдещите народи Тирози Чихон — Годеница на мира!

Неведнъж Таис си спомняше разказа на Леонтиск за Масагета, наказан от Александър след сражението при Гавгамела. Младият вожд излезе пророк. Бойната тактика, за която той беше говорил на Александър, бе приложена от скитите и в края на краищата бе спряла непобедимата армия в нейното напредване на Изток. Александър свърна на юг, нагоре по течението на Реката на пясъците, към гигантските ледени върхове на Покрива на света и Парапамиза, които блещукаха на хоризонта още в началото на похода преди близо три години. Безкрайно храбър, скромен и мечтателен като всеки тесалиец, Леонтиск бе изчезнал от нейния живот. Той бе умрял от раната си на третия ден след сражението, с усмивка на уста, както подобава на елин. Той повикал Хефестион и предал последен поздрав на Таис и цялото си имущество, оставено в Екбатана — значително количество злато и скъпоценности. След една година по поръка на Таис издириха роднини на началника на конницата в едно селище, близо до Фтия, на които Таис изпрати всичко, с изключение на някои неща за спомен.

Птолемей беше храбър и внимателен, твърде далновиден, не се стремеше към параден блясък, знаеше цената си, но не се хвалеше и постепенно изпъкна пред останалите шест пълководци на Александър като най-надежден и всестранно предвидлив. Той водеше дневник на похода и в подробните си писма до Таис прояви писателски талант. На жена му й се струваше, че нищо не може да се случи с този умен воин, когото съдбата водеше към висок полет. Само близостта на свръхчовека Александър хвърляше сянка отгоре му…

Таис се върна на писмото на Хезиона, което бе прекъснала да чете.

Тиванката я канеше във Вавилон, в собствена къща придобита от Неарх, преди да замине. Александър го бе извикал в помощ на другия моряк — Онесикрит, заместника на Неарх по определяне на пътя и разчитането на картите. Неарх бе потеглил към Бактриана с отред корабостроители, за да участвува в похода отвъд Индия, към онези далечни краища на света в края на океана, до които не беше успял да стигне през степта. Отвъд големите планини на Парапамиза и Хиндокуш течеше река Инд, която някъде на запад се сливаше с Нил. Далече на юг, само на няколко хиляди стадии, завършваше сушата.

Неарх за дълго се бе разделил с Хезиона. „И представи си… — Таис мислено чу звънкия смях на Хезиона — последното известие от Неарх! Моят храбър моряк е назначен да командува агрианската конница освен своите съплеменници, критските стрелци, които са останали съвсем малко…“

„Изглежда, че аз също трябва за дълго да изоставя надеждата за скорошно връщане на Птолемей и сама да се погрижа за възпитатели на сина си“ — помисли Таис и бързо изчете до края писмото. Хезиона пишеше за строящия се във Вавилон голям театър. Александър бе заповядал, за да бъдат доставени по-бързо материали, да се разглоби и разруши кулата Етеменани, като по този начин извърши варварска постъпка, немислима за истински елин, макар че кулата беше много повредена от времето.

Статуята на Александър, направена от Лизип, била поставена в двора на един от храмовете. Намерили се жреци за новия култ и извършвали пред нея богослужение… Притиснала писмото с кинжала, Таис дълго време остана в размисъл, слушайки шумоленето на вятъра в твърдите листа на дърветата, които засенчваха терасата. Бързо се изправи, удари един сребърен диск по източен маниер, призовавайки робинята си и й нареди да донесе принадлежности за писане.

Таис се умори да пише. Извика Ройкос и му заповяда да приготви конете: Боанергос за нея и Салмаах за Ерис. Черната жрица не си представяше разходките на своята господарка, без тя да я охранява.

— Все пак ще ни се наложи някога да се разделим — упрекваше я Таис, — не може да умрем заедно в един миг.

— Можем! — спокойно отговаряше Ерис. — Аз ще тръгна след теб. — Тя многозначително докосваше кока си.

— А ако ти умреш първа? — запита атинянката.

— Ще те почакам край брега на Реката на смъртта. Ръка за ръка ще тръгнем за царството на Аид. Аз вече съм молила Великата майка да ме остави да чакам из полята на асфоделите.

Таис внимателно разглеждаше тази странна робиня ли, богиня ли, слезнала при смъртните за нейна охрана. Чистото й и строго лице съвсем не изразяваше кръвожадност, смъртна заплаха за враговете, както някога се бе сторило на Таис. Вяра в нещо, което свободомислещата атинянка не познаваше, победа над страха и болката, както някога у девствените жрици на Артемида в Ефес, породили легендата за амазонките. Но те изпадаха в свещеното буйство на менадите, сражавайки се яростно като диви котки. А за Ерис беше характерно изражение, което скулпторите на Атина би трябвало да въплътят в статуята на другарката на тираноубийците, героинята Леена, вместо да я изобразяват като лъвица с отрязан език. Суровото поведение на Ерис очевидно бе само отражение на нейната съсредоточеност и сериозност в честния поглед на нейните кристално чисти сини очи, в леко сключените й вежди, в ясния леко метален звук на гласа й. И само нейната тъмна ножа, коси и устни напомняха, че е дъщеря на Нощта, владееща тъмното знание на Гея-Кибела.

Елините особено почитаха тези свои атлети победители на олимпийските игри, които надвиваха съперниците си с качество, липсващо у простите смъртни — спокойствието дар и белег на боговете.

Поетът казва, че „през всичките си години те са запазвали медено спокойствие, най-голямото от техните високи постижения. Няма нищо по-високо от това благородство, украсяващо всеки изминат ден…“

Спокойствието на олимпийски победител отличаваше и Ерис, придавайки особен оттенък на всеки неин жест и дума. И сега Таис с удоволствие гледаше изправената й стойка върху танцуващата, както винаги капризна Салмаах. Внимателно, като крехка милетска ваза предаде робинята сирийка ритащия и писукащ от възторг Леонтиск. Двете жени тръгнаха по павираните улици, избирайки кратките и стръмни надолнища без да обръщат внимание на възторжените погледи на минувачите. Таис и Ерис отдавна бяха свикнали с тях. Действително тази двойка, както на времето Таис и Егесихора, не можеше да не привлече внимание. А на младежите дъхът им секваше и те дълго изпращаха с очи прекрасните ездачки.

След буйно препускане по полето за надбягване, пусто и занемарено, след като се бяха прекратили персийските надбягвания с колесници, още невъзобновени от македонците, Таис се върна успокоена. Тя изми от праха уморения си син, сложи го да спи и отново се зае с писмото вече в друго настроение.

Таис се замисли и погъделичка брадичката си с тръстиковия калем:

Таис прекъсна започнатия израз, тихо се засмя и довърши:

Таис завърши писмото, запечата го и заповяда да го отнесат, за да отиде по-скоро в дома на началника на града и ковчежника Харпал, който смени убития Парменион. Четири хиляди и петстотин стадия — не е малко разстоянието, което отделяше Екбатана от Вавилон, но по ангарейни — държавната поща, писмото пътуваше само шест дена.

Уморена от писането (Птолемей постави условия на Таис да не използува опитни писци, които разкриват всички тайни), тя слезе при басейна до стълбата, където Птолемей беше прекарал водата на планински извор, студена дори в горещо време. С весел вик тя се хвърли в подобна на раковина вдлъбнатина, през която, ромолейки, се преливаше зеленикава вода. На нейния вик дотича Ерис, която никога не изпускаше случая да поплиска и след това да разтрие меднокожата си господарка с дебело и твърдо покривало.

Ерис едва бе успяла да хвърли покривалото върху Таис, и дойде пратеник на Лизип. Неизвестно защо великият ваятел викаше Таис и Ерис да го посетят у дома му на другия ден сутринта.

Таис подаде писмото на черната жрица с думите:

— Канят и тебе! Някой иска да направи статуя по твой образ. Отдавна трябваше, чудех се на ваятелите, които макар и веднъж да са те зърнали… Въпреки че лично Лизип и неговите ученици обичат да изобразяват мъже, военни сцени, коне и слабо се интересуват от красотата на жените!

Ерис отстрани ръката на атинянката с писмото.

— Ти си забравила, че аз не мога да чета на твоя език, госпожо. И нима почтеният Лизип също така е забравил, че аз все едно съм длъжна да ида с тебе?

— Наистина, ти винаги ме съпровождаш. Щом като Лизип те споменава в своята покана, значи, че има някаква работа с тебе. Каква? За един скулптор най-важното е ваятелството. Най-много в живота ние, елините, ценим съвършенството на човека, хармонията в неговото развитие, физическо и духовно — калокагатия, както казваме ние. А в изкуството — изобразяването на човека. Затова в нашите градове и храмове има безброй статуи и картини и в яка година се добавят нови. Ти би ли искала да направят статуя на богиня или на нимфа по твой образ?

— Не. По-точно — безразлично ми е. Но ако ти заповядваш…

— Разбира се, ще заповядам. Имай си това на ум, ако ти предложат… и не ме търкай толкова силно! Та аз не съм статуя.

— Ти си най-хубавата статуя на света, госпожо.

— Много ли статуи си виждала? И къде?

— Много. Падна ми се да пътувам още като момиче в свитата на главната жрица.

— Аз нищо не знам за това!

Черната жрица допусна за миг усмивка да освети лицето й.

Александър бе заповядал да построят за Лизип огромно ателие при двореца на персийски велможа, подарен на скулптора за жилище. В стаите с дебели стени от червен камък винаги цареше прохлада, а през зимата трябваше да се отопляват. В полукръгли ниши горяха сухи кедрови цепеници, към които бяха прибавени ароматни клонки тамян, лаванда, розмарин или смирна.

Лизип прие гостите на веранда под висок навес, подпрян от палмови стълбове и преградена с парапет от розов гранит. Верандата се използуваше и за ателие, и за аудитория на учениците, събрали се от Елада, Йония, Кипър и дори от Египет, чиито майстори бяха започнали да възприемат похватите на своите предишни ученици — елините, които преди седем века бяха започнали да се учат от египтяните.

Обикновено присъствуваха философи, богати ценители на изкуството, поети, които черпеха вдъхновение от мъдрите разговори, пътешественици от далечни страни, до които бе стигнала вестта за открития дом на знаменития художник.

Лизип, отдавнашен приятел на атинянката, орфик от висока степен, прегърна Таис през рамената. Като се озърна, той повика със знак застиналата до входа Ерис и мълком й показа широката скамейка, където седяха двама негови ученици. Ерис ги стрелна със светлите си очи и седна на крайчеца, по-далече от веселите млади хора. Те отправяха към нея възхитени и многозначителни погледи, допълнени с жестове. Напразни старания! Със същия успех биха могли да привлекат вниманието на всяка от многото статуи, които украсяваха ателието, къщата и градината на Лизип!

— Да идем, атинянке, ще ти покажа един стар приятел и твой съотечественик, скулптора Клеофрад. Той презира войната, не прави статуи на царе и пълководци, а само на жени и затова не е толкова знаменит, колкото заслужава. Освен това той те познава…

Таис понечи да възрази, но думите й заседнаха в гърлото. Тези строги сини (с блестящи зеници като на Атина) очи, белезите на лицето под гъстата сива брада и на ръката й припомниха кратката среща при Тезейона по пътя към Хълма на нимфите!

— Бях обещал да те видя след няколко години — каза Клеофрад със своя нисък глас — и ето, минаха две олимпиади и аз виждам не момиче, а жена в разцвета на силите и красотата си. Сега навярно си на двадесет и шест години — ваятелят дръзко огледа Таис, — раждала ли си?

— Да — някак послушно отговори Таис, — един път.

— Недостатъчно, трябваше поне два пъти. Това само ще подобри тялото у такава здрава и силна жена като тебе.

— Гнезиотес апамфойн — каза Лизип на атическо наречие, посочвайки Таис, и тя неочаквано се изчерви от открития поглед на единия и откровените думи на другия художник.

— Да, ти си прав! — съгласи се строгият Клеофрад. — Чистота на произхода и по двете линии — по баща и по майка. Ти ще бъдеш мой модел, атинянке! Съдбата те е предопределила за мене! Търпеливо чаках твоята зрялост. — Той впери повелителен поглед в Таис.

След кратко мълчание Таис кимна.

— Ти пак избираш това, което няма да ти донесе богатство — замислено каза Лизип. — Таис е доста прелъстителна за образ на богиня, доста дребна и кръшна за Кора, не е страшна за войнствена жена.

Тя е жена, а не канон, установил се от векове образ в елинското изкуство.

— Струва ми се, че си прав и не си прав, велики майсторе. Когато си създавал своя „Апоксиомен“14 като образ на атлет, ти смело си се отклонил от Поликлетовия канон и преди всичко от Дорифора. И аз разбирам защо. Дорифорът е канон на силен спартанец, воин, който се е създавал у лакедемонците в течение на цяло хилядолетие подбор на родители, избиване на слабите и крайно мъчително възпитание на сила и издръжливост. Грамаден гръден кош, извънмерно дебели коремни мускули, особено напречните странични. Такъв човек може да тича много стадии с тежка броня, да се сражава с тежък щит и копие много по-дълго от всеки войник от кой да е народ, ще остане здрав и читав под колелата на тежка каруца. Спартанците биеха без изключение всички врагове, преди да се появят тежките лъкове и каменохвъргачки.

— Много добре си ме разбрал, Клеофраде, макар и да си скулптор на жени. Моят Апоксиомен е по-лек и по-подвижен. Обаче сега пак всичко се промени. Воините се прехвърлиха на коне, а пехотата не води както преди бой в единоборство, а със стотици бойци, сковани в цялостна машина с дисциплина и умение да се сражават заедно. Отминаха времената и на Дорифор, и на Апоксиомен!

— Не съвсем, Лизипе — каза Таис, — припомни си хипаспистите на Александър, които си извоюваха званието сребърни щитове. Те си служат и с тежко въоръжение, и със стремителен бяг, и със силен удар.

— Вярно, атинянке. Но това е специална войскова част, нещо като бойните слонове, а не главната маса воини.

— Бойни слонове, какво сравнение! — разсмя се Таис, млъкна и добави: — И все пак аз познавах един спартанец. Той можеше да послужи за модел на Дорифор…

— Разбира се, такива мъже има още — съгласи се Лизип, — те станаха рядкост тъкмо защото вече не са потребни. Твърде много средства и време са необходими, за да бъдат създадени. Войската сега изисква все повече хора и по-бързо!

— Заговорихме за мъже — избоботи Клеофрад, — че затова ли повикахме Таис.

— Вярно! — опомни се Лизип. — Помогни ни Таис. Почнахме да спорим за една нова статуя и с нашите гости. — Ваятелят посочи група от четирима мъже с много гъсти бради и със странни ленти на главите, които стояха отделно от постоянните посетители на дома — Това са индийски скулптори. Останахме на различни мнения по основните отличия на женската красота. Те отричат забележителната хубост у статуята на Агесандър и изобщо считат, че модната днес скулптура на жени е поела по неверен път, така ли? — Той се обърна към индийците и един от тях, явно преводач, бързо заговори нещо на красив напевен език.

Един от гостите с най-гъстата брада енергично закима и каза чрез преводача:

— Нашето впечатление е, че елинските художници са престанали да обичат жените и сега повече обичат мъжете.

— Странно впечатление! — сви рамене Лизип, а Клеофрад се усмихна за първи път широко с оттенък на злорадство.

— Аз нищо не знам! — каза Таис. — Кой е този Агесандър и каква е тази статуя?

— Появил се е нов скулптор, голям майстор. Неговата статуя на Афродита за храма в Мелос — обясни Лизип — се е прочула сред ваятелите, макар че според мен тя повече прилича на Хера.

— Личи си, че за модел е послужила не елинка, а по-скоро сирийка. Тези жени имат прекрасни гърди и рамене, но нямат талия, задницата им е плоска и увиснала. Краката им винаги са нехармонично тънки — прекъсна го Клеофрад.

— Всичко това Агесандър умело го е драпирал — каза Диосфос, още един ваятел, познат на Таис.

— Но не е съумял да скрие тромавата средна част на тялото — възрази Лизип — и зле развитата долна част на корема.

— Не разбирам възторзите — спокойно каза Клеофрад, — аз не обсъждам майсторството на Агесандър и не завиждам на неговото голямо умение, а само не одобрявам избора на модела. Нима неговата богиня има елинско лице? Той й е предал канонически профил, но костите на главата й ще ви се сторят крехки и тесни, както и подхожда на сирийка или някоя друга жена от народите на източния бряг. Нима никой не е забелязал сближените й очи и тесните челюсти?

— И какво лошо има в това? — усмихна се Стемлос.

— Лошо е дори за твоите коне — отби Клеофрад, — припомни си широкото чело на Буцефал. А за нас елините, древните критяни и египтяните най-любим образ е образът на Европа, превеждай както искаш това старинно име: евриопис — широкоока или европис — широколица, а по-точно и едното, и другото. И досега още на празника Елотий носят костите на Европа в Крит в огромен венец от мирта. Трябва и ние, художниците, повече да гледаме своите жени и техните прародители, а не да се увличаме в търсене на чуждоземни модели, които може би са хубави, но не са по-красиви от нашите.

— Браво на тебе, Клеофрад! — възкликна Лизип. — Едно от многото прозвища на моята приятелка Таис е именно широкоока. Нима не си забелязал колко прилича тя в лицето на Атина Партенос на, Фидий? Спомняш ли си онази парадигма — модел за няколко копия с корона и с очи от хризолит?

За учудване на присъствуващите индийците започнаха да се кланят, кръстосвайки ръце с някакви одобрителни възклицания.

— Добре ти е на тебе, Евриопис — усмихна се Лизип на Таис, погледна Ерис и добави: — Ние те поканихме да ни послужиш за модел в спора. Ще се наложи ти и Ерис да постоите голи. Искаме да видим у тебе съчетанието на древната критска и нашата елинска кръв. А в Ерис също така са се слели древна нубийска и друга, вероятно либийска кръв. — Той й каза да се качи на тежка широка табуретка за модел. Таис послушно смъкна дрехите си в ръцете на незагубилата спокойствието си Ерис. Обща въздишка на възхищение се разнесе в ателието. Тук всички се прекланяха пред женската красота, ценейки я като най-голяма скъпоценност на природата.

— Морфе телитерес гоетис! О, вълшебни, омайващи женски форми! — възкликна един от младите поети от Хиос. Клеофрад замря, поставил дланта си като щит към лявата страна на лицето си, и не сваляше очи от меднозагорялата фигура, която стоеше непринудено, сякаш беше насаме пред огледало, а не на подставка пред събралите се. Спокойната увереност в собственото си съвършенство и че не може да предизвика сред художниците нищо освен благоговение, обкръжаваха младата жена с явното покровителство на безсмъртните.

— Намери ли това, което търсеше? — запита Лизип.

— Да! — почти извика Клеофрад.

Индийците трепнаха, учудено гледайки обхванатия от пламъка на вдъхновението елин.

— Това е най-древният облик на жена — тържествуващо каза Лизип, — здрава, не висока, широкобедрена, кръглолика, широкоока — нима не е прекрасна? Кой от вас може да възрази? — обърна се той към учениците.

Лептинес, ваятел от Ефес, каза, че именно такъв облик са пресъздавали преди два века художниците на Йония, да вземат дори само Екзекиас и Псиакс.

— Те сякаш са копирали нейното лице и тяло. — Ваятелят посочи Таис.

— Не мога да си обясня — каза Лизип, — защо само два канона на скулптури от миналия век са на мода сега. Единият е подражание на ненадминатите Кори на Акропола, който възпроизвежда висока жена с мощен гръден кош, с широко разположени гърди, широки рамена и коремни мускули, като у атлетите-мъже. Те са слабо подвижни и не се нуждаят от силно развити задни мускули, затова са по-плоски отзад. Другият канон, въведен от Поликлет, от Кресилай, може би дори от Фрадион е широкоплещеста, теснобедрена жена с малки гърди, без талия, повече прилична на момче и също с неразвити отзад мускули. Такива са състезателките по бягане, амазонките, атлетките на тези художници. Ти, ефесецо, познаваш ли статуите, които са създали за светилището на Артемис в твоя град назованите от мен скулптори преди сто или повече години?

— Те са изопачили облика на Артемис и на амазонките! — възкликна Лептинес. — Влюбени в младежи-ефеби, те са се стремили да открият в жената същият този образ на момче. А за какво му е притрябвало на един истински мъж момче вместо жена? Простият и суров живот на моите прадеди, избягали от дорийските завоеватели по бреговете на Мала Азия, е създал здрави, силни, гъвкави жени, с малък ръст. От тях и от карийските и фригийски жени, които са отишли по-далече на север и са стигнали до Понта на река Термодонт, е възникнал градът на амазонките. Те са служили на Артемис с девиза: „Никакво подчинение на никакъв мъж“.

— Колко интересно говориш ти, ваятелю — възкликна Таис, — значи, аз съм жена не за лек живот?

— От чистия старинен род, от онези, които са живели тежко — отвърна Лептинес.

— Ефесецо, ти ни отвлече настрана — намеси се Лизип. — Макар и да говориш интересни неща. Ерис, застани тука! — Той посочи втората табуретка до Таис.

Черната жрица въпросително погледна господарката си.

— Ела, Ерис, не се смущавай. Те не са обикновени хора, това са художници. И тук ние не сме просто жени, а въплъщение на богини, нимфи, музи — всичко онова, което възвишава мъжа поет, насочва неговите мечти в просторите на света, морето и небето. Недей да се противиш, ако те опипват. Те трябва да знаят какви мускули се крият под кожата, за да изобразят правилно тялото.

— Разбирам, госпожо. Защо тук има само мъже, а няма жени скулпторки?

— Ти зададе сериозен въпрос. Ще запитам Лизип. Аз лично мисля, че между нас няма такава любов и стремеж към образа на жената, както у мъжете. И не сме дорасли още да разбираме красотата извън личните отношения… може би и да има скулптори жени от последователките на лезбоската Сафо?

Ерис се изправи до нея, тъмна като египетски бронз, без онова самоуверено кокетно превъзходство, което изпълваше Таис, но със спокойствието на равнодушна към земните грижи богиня, която само с живата си младост заличава впечатлението за сурова, дори печална съдба.

— Бомбакс! — изумен възкликна Лептинес. — Те си приличат!

— Така и предполагах — каза Лизип, — еднаквото назначение на телата им и еднаквата степен на хармония неизбежно водят до прилика. Но нека да разгледаме поотделно тези черти, за да разберем Агесандър и неговите предшественици, които обърнаха модата на елинската скулптура към чужди образи и модели. Ти, Клеофраде, и ти, Лептинес, макар и млад, но явно разбиращ истинския език на телесните форми, ще ме поправяте или допълвате, защото не съм голям познавач на женската красота. Не трябва да повтаряме разпространената грешка сред художниците на Елада, която ваятелите и живописците на Египет и Крит не са допускали. Това е особено важно, когато се стараете да създадете събирателен образ, предназначен да поднесе красотата пред целия народ, а не направен само за този който го е поръчал и който служи само на двама: нему и на художника. Често боговете даряват художника с дар за виждане и повторение, вдъхват му нежна чувствителна душа, като в замяна на това му отнемат част от мъжеството…

Лизип забеляза как пламнаха страните и се сключиха веждите на слушателите му.

— Не искам да обвиня художниците, че са по-малко мъжествени в сравнение с един среден обикновен човек. Аз говоря за Хераклово мъжество в гневна душа, присъщо на герои и знаменити мъже. В сравнение с тях вие сте нежни…

— И какво лошо има в това? — не изтърпя Лептинес и прекъсна учителя си.

— Нищо. Но изискването към един голям художник не е по-малко, отколкото към героя, щом се е заел да създаде велико произведение на изкуството! А недостатъчното мъжество ни въвежда в грешка при избора на модел и образа на жена, ние говорим за жените и в случая това е най-важно от всичко. Колко често художникът избира модел и създава изображение на дева или богиня с едри черти на лицето, мъжеподобна, широкоплещеста и висока. Един герой никога няма да избере такава, не ще я избере и силен, мъжествен човек, водач на хора. Героят има нужда от жена, изпълнена с женствена сила, способна да му бъде другарка и да му отгледа здраво потомство. Такива избраници са познавали художниците от ранни времена, защото самите те са били едновременно и воини, и земеделци, и ловци.

Гледайте и слушайте! Ръстът и на двете, както подобава на Харити, не е висок, почти е еднакъв. Таис е висока — Лизип присви безпогрешно око — три лакти и три палести, а Ерис с половин палеста по-висока. Това е по-малко от нашия съвременен канон на живите персийки и финикийки.

Втора важна особеност е съчетанието на тясна талия с извити бедра, които образуват без ни най-малко изкривяване непрекъснатите линии на амфора, още от дълбока старина възпявани от нашите поети и някога много ценни от ваятелите. Сега от Поликлет до новомодния Агесандър жените имат коремни мускули като мъжете, а бедрата — забравили са ги. Сериозна грешка! Ето погледнете — той се приближи до Таис, прекара длани по бедрата й — широкият таз на жена, която ражда, изисква уравновесяване. Как? Естествено с развиването на онези мускули, които са по-слаби у мъжа и не са му нужни. Вместо дебелия слой горни коремни мускули добре сложената жена има дълбоко лежащи мускули, ето тези. — Лизип притисна страната на Таис така, че от нея се изтръгна полувъздишка, полустон.

И Лизип премина при Ерис, поставяйки върху нейната тъмна кожа своите грапави ръце, избелели от работа с мокра глина.

— Ето виждате, тя също така има много силен мускул, скрит под напречния коремен. Той като широка лента се простира оттук, от долните ребра до костите на таза и до венерината кост. На средната линия от този мускул е разположен още един във форма на пирамида. Вижте как рязко се очертава под гладката кожа.

— Тези мускули поддържат долната част на корема и го огъват между изпъкналите предни страни на бедрата, в слабините. Това е също резултат от тяхното усилено развитие. Запомняйте това по-добре, защото тук са много очевидни отношенията, противоположно на статуята на Агесандър, у която коремът твърде много изпъква отдолу. Доколкото разбирам, тази възхитителна изпъкналост на бедрата отпред придават упражненията на мускулите, които повдигат краката напред. Но това е малко. При нея — скулпторът премина към Таис — са извънредно силни тези дълбоки мускули, които свързват крака с таза. И у крито-елинката, и у нубийката няма ни най-малко отклонение при свързването на краката с таза. Това също не е случайно. Много от тях притежават този дар на Харитите от рождение. При Таис очертанието на бедрата е още по-стройно от упражненията на мускулите, които се очертават отзад и нагоре: ето този мускул по средата между два по-големи и други, които не могат да се напипат, но приповдигат слоя на по-горните мускули. Всички те съединяват таза и бедрото, движат крака встрани, отклоняват го назад и изправят туловището. Аз бих ги нарекъл танцувални, а тези, които събират краката — ездачески! Запомнете, жените трябва да развиват своите дълбоки мускули, а мъжете — външните. Имайте това предвид, когато създавате прекрасен, здрав и хармоничен образ, силен, без грубоватост, какъвто и трябва да бъде у дъщерите на Елада. И не само на Елада — на цяла Ойкуменс! Гъвкавост, без да се загубят силите на Ерос и на майчинството! Ето това е идеалът и канонът, много различен от милоската статуя на Агесандър и също така у състезателките на бягане и амазонките на Поликлет. Жената не е нежен младеж, тя е нещо противоположно и много по-силно. У жените на всички народи са разпространени танци, с извивания на талията, с въртене и поклащане на бедрата. Това са естествени за тях движения, които упражняват вътрешните мускули, създават гъвкава талия и полират вътрешните органи на лоното, където се зачева и оформя детето. Там, където тези танци липсват, защото съм чувал, че някои народи ги забраняват, там раждането на деца е мъчително и потомството е по-слабо.

Големият скулптор завърши словото си и се оттегли доволен, а бурният възторг на учениците му, които го слушаха, затаили дъх, беше израз на общо съгласие.

Клеофрад се вдигна от своето място и застана между Таис и Ерис.

— Никой освен тебе не би могъл да го каже по-ясно и по-умно. Аз ще добавя само едно, може би защото съм запомнил Агесандровата Афродита като образец противен на моите възгледи. Погледнете, пред вас са две прекрасни жени от съвсем различни народи. Великият Лизип веднага ни показа колко те си приличат, създадени от боговете по един и същи канон. Но забрави една много важна черта на красотата — гърдите и на двете са разположени високо, с широки чаши и по-закръглени, отколкото у модела на Агесандър. Гърдите на неговата Афродита, въпреки зрялото тяло, са заострени като на младини, а същевременно техните средоточия са поне с цял дактил по-ниско, отколкото на Таис и Ерис. Това не е грешка на майстора, а само сляпо спазване на модела — такива пропорции са чести у сирийките.

— Ти си прав, Клеофрад, аз не съм запомнил така добре като теб творбата на Агесандър и съм съгласен с думите ти — отговори Лизип.

И великият скулптор на Елада, и останалият неизвестен майстор на малко женски скулптури, ако можеха да прозрат в бъдещето, щяха много повече да се огорчат, като узнаят, че след хилядолетия неправилната трактовка на женското тяло от Агесандър ще бъде приета от художниците на бъдещето като истински канон на елинската красота.

— Искаш ли ти да добавиш още нещо, Лептинес? — запита Лизип.

Ефеският ваятел протегна ръка, призовавайки към тишина.

— Ти също така не каза нищо за задната част на тялото.

— Там няма особености при сравняване с Агесандър, тоест със статуята, която предизвика спор помежду ни — намръщи се Лизип.

— Не, велики майсторе, има! И ти сам каза за отпуснатото и плоско седалище на сирийския модел на Агесандър. Както виждаш нашият модел е сфайропигеон (с кръгла задница). — Той прокара длан във въздуха, повтаряйки очертанията на Таис, не смеейки да докосне тялото й.

— Да, наистина! Причината е същата — развити танцувални мускули, които огъват тялото назад и напред. Най-голямата им релефност е изместена по-нагоре и по-силно изпъква, образувайки рязка заобленост. Милоската статуя е плоска в горната част, моделите на Поликлет и Кресилай са изобщо с плосък гръб. Когато гледаш тези модели, става ти ясно, че ако танцуват не само бларита, но дори евмелея, те не ще стигнат до първенство. А нашите гостенки са годни за всякакъв, най-труден танц, истина ли е, Таис?

— Защо питаш „четвъртата Харита“? — възкликна Лептинес. — Тя дали може? — той посочи Ерис.

— Покажи им Ерис, моля те, нещо от танците на Великата майка — каза Таис. — Това е необходимо за тях.

— Защо?

— За да разберат женската сила и красота, за да създават изображения на богини, които да пленяват въображението на онези, дето не са имали в живота си щастието да срещнат подобни на тебе.

— Добре, госпожо!

Ерис измъкна кинжала от косите си и с благоговение го подаде на Таис. Лептинес посегна да разгледа оръжието, но Ерис така го стрелна с очи, че той прибра ръката си. Ала на Лизип тя позволи да вземе кинжала. Великият художник притаи дъх, като видя старинната скъпоценност. Тясно острие от много твърд черен бронз, украсено с успоредни златни браздички, увенчаваше дръжка с много изящна изработка във форма на тау от електрон. Горният хоризонтален напречник, слабо огънат, с глави на грифони на двата края, беше излят заедно с удебелената по средата цилиндрична ръчка, пресечена напречно с кръгообразни браздички. Три кръгли черни ахата между браздичките украсяваха от външна страна ръчката. При острието дръжката се разклоняваше на две, обхващайки удебелената основа с двете остроноктести лапи на грифоните. Майстори, умрели преди много векове, бяха създавали оръжието. То струваше много пари, обаче всички черни жрици бяха въоръжени с точно такива кинжали. Таис взе ножа от Лизип и Ерис въздъхна облекчено. Обърнала глава към Таис, тя я помоли да запее утринния химн на Майката на боговете.

— Започни бавно, госпожо, и ускорявай ритъма след всяка полустрофа.

— „През ранна пролет вървя аз по белите цветове на асфоделиите — започна Таис, — по-високо изгрява слънцето, стопява се сянката на нощта…“

Ерис вдигна ръце над главата си, изпъна ги по особен начин — с дланите нагоре, и бавно се запревива назад, устремила поглед към гърдите си. Когато тъмните зърна на широките й като степни хълмове гърди застанаха отвесно, сякаш сочеха зенита на небето, Ерис обърна лице надясно и като отмерваше с десния си крак ритъма, се заизвръща отдясно наляво, повдигайки и изпъвайки десния си крак за равновесие. Между полузатворените клепачи проблясваха ясносини ивици от бялото на очите, а устата й бе застинала в заплашителна белозъба усмивка.

Таис ускори ритъма на песента. Без да смени позата си, Ерис се извръщаше ту на една, ту на друга страна, неусетно прехвърляйки стъпалата на босите си крака.

Лизип радостно я сочеше — кой друг би могъл да направи подобно нещо?

Таис плесна с ръце, за да спре Ерис, и тя внезапно се изправи и замря.

Фрагментът от танца направи извънредно силно впечатление на индийските художници. Най-старият от тях се наведе с протегнати напред ръце. Ерис спря. Той откъсна скъпоценният камък, който блестеше над челото му върху превързаната лента на главата, и го подаде на Ерис с няколко думи на своя непознат език. Ерис погледна господарката си, а тя пък — преводача.

— Нашият прочут майстор поднася единствената си скъпоценност в знак на крайно възхищение от съвършенството на душата, тялото и танца: и трите главни съставки на читрини — каза преводачът.

— Виждаш ли, Ерис? Трябва да приемеш подаръка. От подобен знак на уважение не можеш да се откажеш. Чужденецът е открил в тебе душевно съвършенство. Как каза индиецът? Читрини ли? Какво е това? — високо запита тя.

— Нека помолим почтения гост да ни обясни — подкрепи я Лизип.

Възрастният индиец поиска една дъска с пласт алабастър отгоре.

Художниците използуваха такива дъски за големи скици. Преводачът пристъпи напред, поклони се, вдигна ръце и ги постави пред челото си в знак, че е готов да служи на госта и на домакина.

— Преклонението пред жената, пред нейната красота, у нас е, струва ми се, по-силно — започна индиецът — и силата на прекрасното в нашата страна е по-голяма, отколкото у вас. Ние считаме, че любовното съчетание на мъж и жена в подходяща обстановка увеличава духовността у двамата и подобрява Психея — Душата на потомството, което се зачева. Дори великите и най-великите богове не само са покорни пред чара на небесните красавици апсари, хетери според вашето разбиране, но ги използуват като най-силно оръжие. Главната небесна хетера Урваши е определена да съблазнява мъдреците, когато те достигнат твърде голямо съвършенство черпейки от могъществото на боговете. У нас физическата любов е възвисена не само до служене на красотата и тайните на природата както в Елада, но и до служене на боговете, както е било у прадедите на индийския народ в Крит, в Азия и Финикия.

Сред множеството богове и богини има многобройни слънчеви красавици в небесата — сурасундари или апсари, помощнички на Урваши. Едно от главните им деяния е да вдъхновяват художниците да създават прекрасното, достъпно за разбиране и утеха на всички хора. Слънчевите момичета носят на нас, художниците, собствения си образ и затова се наричат читрини, от думата „читра“ — картина, статуя, словесно поетично описание. Вдъхновявайки ни с вълшебната сила на изкуството, със способността да сътворим чудото на красотата, читрините ни подчиняват на общия закон: който не изпълни своята задача, изгубва силата си и ослепява за невидимост, става обикновен занаятчия.

— Колко прилича това на орфическото учение за музите — пошепна Лизип на Таис, — ненапразно според преданието Орфей е донесъл своите знания от Индия.

— Или от Крит — едва чуто отвърна атинянката.

— Една от главните тайни на майсторството на художниците — продължаваше индиецът — е неизчерпаемото многообразие на цветове и форми в света. Душата на кой да е човек винаги ще намери отзвук на своя зов (ако позове), а тайната ще разпали интереса. Но има главни форми, както и главни богове. Да бъдат предадени, ще е най-трудно и това изисква от майстора възвишен подвиг. Затуй пък създаденото ще надживее и планини, и реки по лицето на земята, като вечния живот от висшия свят.

— Ето защо цялото множество читрини се характеризира с общи, свойствени на всички тях черти. Този женски образ е описан от поета хиляда и петстотин години преди нас.

Индиецът протегна ръце и заговори напевно на някакъв друг език, явно цитат. Преводачът безпомощно се озърна. Тогава друг индиец се зае да му преведе на обикновен, достъпен за неговите познания език.

— „Тази жена е радостна танцьорка, смела възлюблена, гъвкава и силна читрини — невисок ръст, много тънка талия и закръглено извити бедра, със силна стройна шия, малки ръце и крака. Рамената й са прави, по-тесни бедра, гърдите и са много здрави, високи, приближени една до друга, защото са широки в основата си. Лицето й е кръгло, носът прав и малък, очите големи, веждите тесни, косите по-черни от индийска нощ. Нейният естествен мирис е мирис на мед, ушите й са малки и високо разположени…“ — индиецът си пое дъх. — А сега погледнете ги — внезапно каза той, протягайки ръка към Таис и Ерис, — вдъхновеният от боговете поет, умрял толкова отдавна, е описал и едната, и другата. Нима е необходимо друго доказателство за безсмъртието на красотата на читрини?

Елините избухнаха в шумни възгласи на одобрение и възторг.

Лизип, който преди малко беше заповядал да донесат от другата стая една кутия, се приближи до оратора, грижливо носейки статуетка от слонова кост и злато, висока един подвес.

— За тебе дар, индиецо, като потвърждение на казаното от тебе. — Лизип вдигна статуетката на дланта си.

Времето беше повредило малко статуетката на полусъблечена жена, накърнило бе лицето, украсата на главата и и дясната ръка. С лявата си ръка жената придържаше широка до петите пола с два волана, които се извиваха нагоре, с дълбоки клинове, спуснати по средата надолу, подобно на буквата „мю“ с удължена и остра средна част. Свободният широк пояс падаше косо, откривайки почти целия корем, много тънката талия и горната част на закръглената линия на бедрата. Големите подаващи се като полукълба високо и тясно разположени гърди изглеждаха прекомерно развити за тясното тяло и нешироките рамена. Повреденото от времето лице бе запазило кръглото очертание и упорития поглед на дългите широко разположени очи.

— Читрини ли е? — запита с усмивка Лизип.

— Читрини! — закима индиецът. — Откъде е?

— От остров Крит. Познавачите считат, че е на хиляда и петстотин години. Значи, е връстница на твоя поет. Вземи я.

— На мене ли? — Индиецът отстъпи назад с благоговеен ужас.

— На тебе! Отнеси я в своята страна, където вярванията, каноните на изкуството и отношението към жените имат толкова много общо с голямото загинало изкуство на Крит.

Индиецът каза нещо на другарите си и те заговориха високо и възбудено, като махаха ръце също като атиняните на агората.

— Днес за нас в твоя дом, мъдри учителю, наистина е празник — отново заговори възрастният индиец, — ние отдавна сме слушали за твоята слава като най-неподкупен и най-велик художник на Елада, дошъл в Азия заедно с Александър. И се убедихме, че има много по-голяма слава в дълбочината и щедростта на твоите знания, видяхме в твоя дом едновременно две сурасундари — читрини. Но този твой дар е нещо съвсем особено. Може би въпреки всичката твоя мъдрост ти не знаеш преданието, според което на запад е съществувала страна, погубена от страшни земетресения, подводни изригвания на вулкан…

— Зная, и тя знае — отвърна Лизип, посочвайки Таис и онези от моите ученици, които са чели „Критий“ и „Тимей“ на Платон. На запад е била разположена богата и могъща морска държава със столица Град на водите, погинала от гнева на Посейдон и Гея. Египетските жреци, от които Платон е узнал преданието, не са дали точно местонахождението на тази страна, наречена Атлантида. Последователите на Платон считат, че Атлантида е разположена на запад от Херкулесовите стълбове в големия океан. Наистина „Критий“ е останал незавършен и ние не знаем какво още можеше да ни каже самият мъдрец.

— Тогава ти знаеш нещо съвсем друго. Нашата легенда твърди, че морската държава уж се намирала във вашето море. Нейното положение, описание и време съвпадат с остров Крит. Времето на гибелта — не на страната, а на нейната мъдрост и на цвета на народа й — е станало преди единадесет века.

— Точно по време на загиването на Критската държава при страшно изригване и наводнение — каза Лизип, обръщайки се към Таис.

— Някои от най-способните и учени хора на Крит, оцелели от катастрофата и от пленяването от народи, които са нападнали Крит, щом рухнало неговото могъщество и загинала флотата му, избягали на изток в своята прародина в Ликаония и Киликия, а също така във Фригия. Като намерили местата за заселване заети, те продължили да се скитат. Преданието не ни казва нищо за това как са стигнали до река Инд, където са основали свои градове, намирайки родствени с тях народи — дравидите и ги научили на изкуствата. В преданието няма нито думица дали те са пътували по сухо през Партия, Бактрия и през планините или пък са успели да се спуснат надолу по Ефрат и да попаднат по море в устието на Инд, използувайки способностите си на видни мореплаватели. Сега ти виждаш, че твоят дар е свещен, защото през хилядолетието ни предава изделие на ваятел от онези, които са основали изкуството в нашата страна. Не ми стигат думи да ти благодаря, Лизипе!

Индийците като един се приведоха в нисък поклон пред малко смаяния велик ваятел. После възрастният индиец отиде при Таис и Ерис, ослепително красиви в слънчевожълта и тъмносиня екзомиди. Като взе ръката на всяка една от тях, той ги постави до челото си и каза неразбираеми, подобни на молитви или на заклинание думи, които останаха непреведени.

След това четиримата индийски гости покриха статуетката с белоснежна тъкан и благоговейно я понесоха у дома си. Ерис стоеше, навела очи, още по-смугла от горещата червенина. Лизип гледаше след гостите си и само разпери ръце.

— Аз съм съгласен с индийския майстор, че в живота рядко се случват такива интересни дни на срещи и разговори — заяви той.

— Би ми се искало да се срещна пак с него — каза Таис.

— Ти скоро ще се видиш с пътешественик от още по-далечната и странна Срединна империя, току-що пристигнал в Екбатана.

— Ще го поканя у дома си ли?

— Не. У тях може би това не е прието. По-добре ела при мен. Аз ще направя така, че да избегнем събирането на много хора и да беседваме насаме. Уверен съм, че много нови неща те очакват, пък и мене.

Таис радостно плесна с ръце и нежно целуна своя приятел, който й беше заменил мемфиския учител.

Обаче новите неща започнаха съвсем другояче, не така, както очакваше Таис.

Един ден, след като се беше запознала с Клеофрад, при нея дойде един от участниците в събранието при Лизип, ценител на изкуството — богат млад лидиец, който беше увеличил своето състояние чрез търговия с роби и добитък. Той дойде, съпроводен от един писец и силен роб, който мъкнеше тежка кожена торба.

— Ти няма да откажеш на молбата ми, госпожо Таис — започна веднага той, като си вееше с парфюмирана лилава кърпа.

Атинянката веднага остана недоволна от тоя тон на полумолба, полуизповед, небрежно отронен от красивите устни на лидиеца. И той самият не и се хареса. Все пак според законите на гостоприемството тя запита каква е молбата му.

— Отстъпи ми своята робиня! — настойчиво каза лидиецът. — Тя е най-хубавата от всички, които съм видял, а през моите ръце са минали хиляди…

Таис се облегна на парапета на верандата, вече без да скрива презрителната си усмивка.

— Напразно ми се присмиваш, госпожо. Аз ти донесох два таланта, понеже зная цената на хубавите неща. — Той посочи могъщия роб който се беше изпотил от тежката малка торба със злато. — Нечувана цена за тъмнокожа робиня, но аз не съм привикнал да се отказвам от желанията си. Когато я видях, пламнах от непреодолимо желание!

— Като оставим настрана, че в този дом нищо не се продава — спокойно каза Таис, — и че Ерис не е робиня, тази жена не е по силите ти, тя не е за обикновен смъртен.

— Но и аз не съм обикновен смъртен — важно каза лидиецът — и имам опит в любовта. И ако тя не е твоя робиня, тогава каква е?

— Богиня! — сериозно отговори Таис.

Лидиецът се закиска.

— Богиня, която ти служи? Това е прекалено дори и за такава знаменита и красива хетера като тебе.

Таис се изправи.

— Време е да си вървиш, гостенино! У нас, в Атина, хвърлят от стълбите този, който е невъздържан в езика и не познава правилата на приличието!

— А пък у нас помнят думите и придобиват това, което желаят по всякакъв начин. Целта оправдава средствата! — заплашително каза богаташът, но Таис, без да го слуша, изтича на горния балкон.

След един ден, когато Ерис, съпроводена от Окиале, излезе за някакви покупки, лидийският познавач на жените я спря и се опита да я съблазни с всякакви обещания. Ерис, без да го изслуша, продължи по-нататък. Разяреният търговец на роби я сграбчи за рамото и се вцепени пред острието на кинжала.

Ерис със смях разказа на господарката си за несретния поклонник и атинянката се смееше заедно с нея. За нещастие двете млади жени излязоха лекомислени, понеже не познаваха тежката и дребнава злоба на азиатските търговци на жива стока.

Беше дошъл поредният керван от Бактрия. Таис се приготовляваше, искаше да се срещне с началника и да научи последните военни новини. С досада тя откри, че беше свършила тъмночервената боя от кипърски раковини за боядисване зърната на гърдите и пръстите на краката. Ерис се нае да изтича до пазара. По-бързо от нея можеше да отиде само конник, но не и сред теснотията на пазара. Таис се съгласи.

Ерис се забави много по-дълго от обикновено. Разтревожена, атинянката изпрати бързоногото момиченце, доведената дъщеря на Ройкос, да научи дали не се е случило нещо. Момиченцето дотича задъхано, бледо, загубило колана си и съобщи, че Ерис е завързана, заобиколена от тълпа мъже които се канят да я убият.

Таис предчувствуваше някакво нещастие около Ерис и ето че то беше я сполетяло. Ройкос вече беше извел Боанергос и Салмаах, въоръжен с щит и копие. Таис се метна на Салмаах. Презглава те се понесоха по тясна стръмна улица. Ерис винаги минаваше по този път. Таис не се излъга. В широка полугалерия — вдлъбнатина в една висока стена, тя видя малка тълпа, заобиколила пет яки роба, които бяха хванали Ерис. Ръцете и бяха безпощадно извити назад, дебело въже опасваше шията й под гърлото, а един от робите се мъчеше да я хване за краката. На слънцето в уличния прах пред Ерис лежеше познатият вече на Таис лидиец с разпран корем. За миг Таис съобрази как да постъпи.

— И-и-и-ех! — диво извика тя над ухото на Салмаах. Кобилата като побесняла връхлетя върху хората, ритайки и хапейки. Смаяни, те изпуснаха от ръцете си Ерис. Същия миг Таис преряза с лява ръка връвта, а Салмаах отпусна предните си копита върху гърба на навелия се пред краката на Ерис човек. Ройкос също не стоеше бездеен. От силния удар с щита право в лицето падна по гръб един от робите, които извиваха ръцете на Ерис, друг роб отскочи, грабвайки ножа си, но старият воин замахна с копието. От всички страни с викове се стичаха хора. Таис подаде ръка на Ерис, извърна издигналата се на задните си крака кобила. Черната жрица леко скочи върху хълбоците на коня зад Таис. Конят изведе жените от тълпата. Ройкос щеше да прикрива отстъплението, ако това се наложеше. Робите не посмяха да преследват Таис и Ерис, съчувствието на тълпата беше изцяло на тяхна страна.

Таис поръча на Ройкос да каже на хората, наобиколили ранения, да не го докосват, докато дойде помощ и доведе за него най-известния лекар в Екбатана.

Атинянката избърза у дома си, прегледа Ерис, нареди й да се изкъпе в басейна и се зае да маже с лекарства многото драскотини по нейната необикновено здрава и гъвкава тъмна кожа. Ерис, крайно доволна, че нейният свещен кинжал е останал недокоснат, разказа на господарката си за станалото.

Лидиецът причаквал с пет много силни роби Ерис, след като проследил пътя й. Те така я сграбчили, че тя не могла да се изтръгне и я заведи в галерията. Лидиецът почукал. Вратата в дъното се открехнала. Сигурно щели да вмъкнат вътре Ерис и здраво да я вържат. Но за свое нещастие лидиецът рано възтържествувал, пожелал да разсъблече черната жрица.

— Ние имаме в сандалите си за случай на насилие… — Ерис вдигна десния си крак. На подметката отпред на ремъка между пръстите се подаваше продълговат кожен масур. Ерис мръдна встрани големия си пръст, чукна върха на сандала в пода и скритото в кожата тънко като бръснач острие, прилично на леопардов нокът, изскочи. Ударът със страшния нокът можеше да нанесе жестока рана. Нагледен пример за това бяха изтърбушените черва на лидиеца.

Таис привърши с лекуването на Ерис, даде й отвара от мак и въпреки нейните протести я накара да лежи. Дойде Ройкос с бележка от лекаря, който вече знаеше цялото произшествие.

„Заших корема на негодника с дебел конец — пишеше Алкапдър, — ако не му попречи тлъстината, ще остане жив.“ И лидиецът наистина оздравя. След три седмици той дойде при Лизип да се оплаква от Таис, като показваше грозно зарасналата рана, която пресичаше косо и накриво изнеженото му тяло. Таис беше намерила за добре да разкаже всичко на управителя на града. Изгониха лидиеца и му забраниха да идва в Екбатана, Суза и Вавилон.

На другия ден след нападението Таис повика Ерис при себе си и посрещна робинята си права, необикновено сериозна и строга.

На удобни кресла, вавилонска изработка, седяха като съдии Лизип и Клеофрад. По потръпването на носа й, Таис видя скритата тревога на черната жрица.

— Заявявам пред двама уважавани и известни на всички граждани, по-възрастни от тридесет години — произнесе атинянката установената формула, — че тази жена на име Ерис не е моя робиня, а свободна, незадължена никому с нищо и господарка сама на себе си в своите постъпки!

Ерис трепна. На бронзовото и лице белите ябълки на очите и изглеждаха огромни.

Клеофрад като по-възрастен стана, криейки насмешлива усмивка в сивочерната си брада.

— Задължени сме да я прегледаме, за да видим дали липсват каквито и да са недостойни означения и печати. Ала няма нужда от това, защото само преди пет дена я видяхме без дрехи. Аз възнамерявам да подпиша. — Той се наведе над предварително приготвения документ и драсна своя знак с неизличимо мастило от дъбови шикалки. Лизип и Таис се подписаха един след друг и се приближиха към вкаменилата се Ерис. Лизип със силните си пръсти на скулптор разгъна и свали сребърната гривна над левия лакът.

— Пъдиш ли ме, господарке? — тъжно каза задъханата Ерис.

— Не, съвсем не. Само че ти вече не можеш да се смяташ за моя робиня. Стига си носила тази безполезна маска. И Хезиона се смяташе робиня, някога също така жрица като тебе, но на друга богиня. А сега, ти знаеш, „Родената от змия“ е най-добра моя приятелка, която ми замени прекрасната Егесихора.

— А аз кого ще заменя?

— Ти няма нужда никого да заменяш, ти си сама за себе си.

— И ще живея тук с тебе ли?

— Колкото искаш! Ти си ми близка и скъпа! — Атинянката силно я прегърна през врата, целуна я и почувствува, че тялото на черната жрица трепери.

Две едри сълзи се търкулнаха по тъмните й страни, раменете й се отпуснаха и една въздишка се откърти след усмивка, която изчезна като проблеснала светкавица.

— Пък аз си помислих, че е настъпил последният ми час — просто без никакво предизвикателство каза Ерис.

— Как така?

— Щях да се самоубия, за да те чакам на брега на Реката!

— Аз разбрах твоето заблуждение — каза Клеофрад — и внимавах да ти попреча.

— Не е ли все едно дали по-рано или по-късно? — сви рамене Ерис.

— Не е все едно. По-късно ти щеше да разбереш всичко, което сега не можа да схванеш, и щеше да изложиш Таис и нас на тежки изпитания поради глупава неблагодарност.

Ерис за един миг се взря във ваятеля, внезапно прегъна коляно и поднесе ръката му до устните си. Клеофрад я изправи, целуна я но двете страни и я настани до себе си на кресло, както подобаваше на свободна жена. Таис стана и като кимна на Ерис — „сега ще се върна“, — излезе.

— Разкажи ни за себе си, Ерис — помоли Лизип, — ти сигурно си дъщеря на известни родители, от добър род и по двете линии — мъжка и женска. Такова съвършенство, калокагатия, се придобива само след дълго очукване на поколенията. То не е като талант.

— Не мога, велики ваятелю! Нищо не зная и само смътно си спомням някаква друга страна. Взели са ме съвсем мъничка в храма на Майката на боговете.

— Жалко, много интересно би било за мене да науча. Сигурно би се потвърдило онова, което знаем за нашите знаменити красавици: Аспазия, Лаис, Фрина, Таис и Егесихора…

Таис се върна с бяла, обточена със синьо екзомида в ръка.

— Облечи я! Не се стеснявай, не забравяй, че те са художници.

— Още при първото посещение почувствувах, че те са други — отвърна Ерис и все пак се затули зад господарката си.

Таис вчеса Ерис и постави на главата й великолепна златна стефане. Атинянката я накара да обуе вместо простите сандали, па макар и с бойни нокти, други, изящни, от посребрена кожа, чийто главен ремък се привързваше с две панделки и със сребърни токи към трите ивици кожа, които обхващаха петата, и с широка гривна със звънчета на глезена. Ефектът беше поразителен. Художниците запляскаха бедрата си.

— Та тя е етиопска княгиня! — възкликна Лизип.

— И на теб ще отговоря, както и на онзи озлобен лидиец. Тя не е княгиня — богиня е! — каза Таис.

Великият ваятел изпитателно изгледа атинянката — шегува ли се, или говори сериозно, не можа да разбере и за всеки случай каза:

— Ще се съгласи ли богинята да послужи за модел на моя любим ученик?

— Това е неизбежно задължение на богините и на музите — отвърна Таис вместо Ерис.