Атинянката Таис

ПЪРВА ГЛАВАЗЕМЯ И ЗВЕЗДИ

Западният вятър се засилваше. Тежките маслиненотъмни от вечерното небе вълни тътнеха, разбивайки се в брега. Неарх с Александър и Хефестион плуваха далече напред, а Птолемей, който плаваше по-лошо и беше по-тежък, започна да губи сили, особено когато Колиадският нос вече не го прикриваше от вятъра. Той не смееше да се отдалечи от брега, страхуваше се да се приближи до разпенените край мрачно чернеещите скали вълни и се сърдеше на изоставилите го другари. Критянинът Неарх, мълчалив и упорит, ненадминат плувец, никак не се страхуваше от буря, на него и през ум не му минаваше, че да се преплува Фалеронският залив от нос до нос, е опасно в такова време за несвикналите с морето македонци. Но Александър и неговият верен Хефестион, атинянин, и двамата страшно упорити, устремени след Неарх, съвсем забравиха за загубилия се сред вълните другар.

„Посейдонов бик“ — грамадна вълна вдигна Птолемей на своите „рога“. От тази височина македонецът забеляза малко заливче, заградено от остри каменни грамади. Птолемей престана да се бори и отпуснал натежалите си рамена, закри глава с ръце. Гмурна се под вълната, молейки Зевс да го насочи в прохода между скалите и да не се удари.

Вълната се разби с оглушителен трясък и го изхвърли върху пясъка, по-далеч от обикновена вълна. Заслепен и оглушал, Птолемей, извивайки се, изпълзя няколко лакътя, внимателно се изправи на колене и най-после стана, като залиташе и разтриваше бучащата си глава. Сякаш вълните още го блъскаха и на земята.

През шума на прибоя той дочу наблизо смях. Птолемей се обърна така рязко, че залитна и отново падна на колене. Смехът прокънтя съвсем близо.

Пред него стоеше средна на ръст девойка, явно току-що излязла на брега. Водата още се стичаше по гладкото й мургаво от загара тяло, струеше от мокрите й гъсти тъмночерни коси, тя бе навела глава настрани и изстискваше с ръка виещите се къдрици.

Птолемей се изправи с целия си огромен ръст и твърдо застана на земята. Погледна девойката в лицето и срещна веселия и дързък поглед на сивите й, изглеждащи синкави от морето и небето очи. Не бяха боядисвани, защото всичко изкуствено би било измито от бурните вълни на Егейско море, черните ресници не се наведоха и не трепнаха пред пламенния и властен поглед на сина на Лаг, който, двадесет и четири годишен, беше вече прочут като покровител на жените в Пела, столицата на Македония.

Птолемей не можеше да откъсне поглед от непознатата, която беше изникнала от пяната и шума на морето като богиня. Бакъреното й лице, сивите очи и синкавочерните коси бяха съвсем необичайни за атинянка и поразиха Птолемей. По-късно той разбра, че бакъреният загар на девойката й позволяваше да не се страхува от слънцето, което толкова плашеше атинските елегантни дами. Атинянките почерняваха твърде силно, ставаха също като лилавобронзовите етиопки и затова избягваха да излизат без покривала. А тази — с бакърено тяло като Цирцея или една от легендарните дъщери на Минос със слънчева кръв, стои пред него с достойнството на жрица. Не, не е богиня, разбира се, и не е жрица тази средна на ръст, съвсем млада девойка. В Атика, както и в цяла Елада, избираха жриците измежду най-високите светлокоси красавици. Но откъде са тази спокойна увереност и отмерените й движения, като че ли е в храм, а не на пуст бряг, гола пред него, като че ли е оставила всичките си дрехи на далечния нос Фоонт? Харитите, които даряват жените с магическа очарователна привлекателност, се въплъщаваха в средни на ръст девойки, но те бяха винаги неделимо трио, а тук тя беше сама!

Птолемей не успя да довърши мислите си, когато иззад скалата се появи робиня с червен хитон, сръчно обви девойката с груба тъкан и започна да изтрива тялото и косите й.

Птолемей зиморничаво потрепера. Разгорещен от борбата с вълните, той започна да изстива — вятърът днес бе остър и за закаления от сурово възпитание македонец.

Девойката отметна косите от лицето си и внезапно по момчешки свирна през зъби. Изсвирването се стори на Птолемей презрително и дръзко, съвсем неподобаващо на моминската и красота.

Отнякъде изникна момче и недоверчиво се втренчи в Птолемей. Македонецът, по природа наблюдателен, развил тази си способност като ученик при Аристотел, забеляза как детските пръсти се вкопчиха в дръжката на къс кинжал, който стърчеше от гънките на облеклото му. Девойката продума нещо тихо, заглушено от плясъка на вълните, и момченцето изтича. Веднага се върна и вече приближило се доверчиво до Птолемей, му подаде къс плащ. Птолемей се зави с него и подчинявайки се на мълчаливата молба на девойката, се обърна към морето. След миг зад гърба му се чу прощалното: „Хайре!“ Птолемей се обърна и избърза към непознатата, която затягаше пояса си не под гърдите, а по критски обичай на талията си, също така удивително тънка, както у древните жителки на приказния остров.

Внезапно досетил се, той извика:

— Коя си ти?

Веселите сиви очи се присвиха от сдържан смях.

— Веднага те познах, макар че приличаше на мокра… кокошка. Ти си слуга на македонския цар. Къде го загуби, него и спътниците му?

„Не съм му слуга, а приятел“ — щеше гордо да каже Птолемей, но се сдържа, не желаеше да издаде опасната тайна.

— Но как си ни видяла?

— Вие четиримата бяхте при стената, четяхте предложенията за срещи в Керамик. А ти дори не ме забеляза. Аз съм Таис.

— Таис ли? Ти? — Птолемей не намери думи.

— Какво те учудва?

— Прочетох, че някой си Филопатор предлага на Таис талант — стойността на цяла трирема, и тя не е определила часа на срещата. Започнах да търся тази богиня…

— Висока, златокоса, с гълъбови очи на Тритонида, която краде сърца, така ли?

— Да, да, как позна?

— Не си ти първият, далеч не си първият. Но прощавай още веднъж, конете ми се застояха.

— Почакай! — извика Птолемей, чувствувайки, че не може да се раздели с девойката. — Къде живееш? Мога ли да дойда при тебе? С приятели?

Таис изпитателно и сериозно погледна македонеца. Очите и, загубили веселия си блясък, потъмняха.

— Ела — отговори тя, след като помисли малко, — ти каза, че знаеш Керамик и Царската Стоа. Между Керамик и Хълма на нимфите, на изток от Хамаксит, има големи градини. В края им ще намериш моя дом — две маслини и два кипариса! — Тя внезапно спря и като кимна на прощаване, се скри сред скалите. Утъпкана пътечка водеше нагоре.

Птолемей се наведе, изтърси пясъка от изсъхналите си коси, бавно излезе на пътя и скоро се озова недалече от Дългите стени на Мунихион. Към гористите склонове на планините, обгърнати вече от привечерна синкава омара, се виеше опашка от прах след колесницата на Таис. Младата хетера имаше чудесни Коне — бързо се носеше двуконният й впряг.

Груб вик отзад накара Птолемей да отскочи. Край него премина друга колесница, управлявана от огромен беотиец. Изправеният до него контешки облечен младеж с развяващи се кичури къдрави коси, със зла усмивка удари Птолемей с бич на дълга дръжка. Бичът болезнено опари едва прикритото тяло на македонеца. Оскърбителят не знаеше, че има работа със закален воин. В миг Птолемей грабна камък — имаше ги много от двете страни на пътя — и като го хвърли подире му, улучи атинянина във врата под тила. Бързината на отдалечаващата се колесница смекчи удара. Все пак оскърбителят падна и щеше да се изтърси, ако коларят не го задържа и не спря конете. Той обсипа Птолемей с проклятия, крещейки, Че е убил богатия гражданин Филопатор и подлежи на наказание. Разяреният македонец захвърли плаща, издигна над главата си камък, тежък един талант, и тръгна към колесницата. Коларят, преценил могъщите мускули на македонеца, изгуби желание да се бие. Поддържайки господаря си, който вече идваше на себе си, бързо се отдалечи, сипейки заплахи и проклятия с цялата сила на гръмливия си глас.

Птолемей, успокоен вече, захвърли камъка, взе плаща и бързо закрачи по крайбрежната пътечка, която се катереше напряко по един рид и съкращаваше широкия завой на коларския път. Нещо се въртеше в ума му и го караше да си припомни: „Филопатор“ — така викаше коларят, дали не е същият, който е писал на стената на Керамик предложение за Таис? Птолемей доволно се усмихна: излиза, че в лицето на оскърбителя си бе спечелил съперник. Наистина македонецът не можеше да обещае на хетерата за кратка връзка талант сребро като Филопатор. Може би само няколко мини? Но той бе слушал твърде много за Таис, за да се откаже лесно от нея. Въпреки че беше на седемнадесет години, тя се смяташе знаменитост на Атина. За умението й в танците, образованието и особената й привлекателност я бяха нарекли „четвъртата Харита“. Гордият македонец нямаше да моли за пари роднините си. Александър, като син на напуснатата от цар Филип жена, също не би могъл да помогне на приятеля си. Военната плячка след битката при Херонея не бе голяма. Филип, който много се грижеше за своите воини, я подели така, че на другарите на царския син се падна не повече, отколкото на последния пехотинец. И на всичко отгоре изпрати Птолемей и Неарх в изгнание, разделяйки ги от сина си. Те се срещнаха едва тук, в Атина, повикани от Александър, когато баща му го изпрати с Хефестион да види Атина и да се прояви. И макар атинските присмехулници да казваха, че „от вълк може да се роди само вълче“, действително елинската красота и големият ум на Александър направиха впечатление на виделите и патили граждани на „Очите на Елада“, на „Майката на изкуствата и красноречието“.

Птолемей се считаше доведен брат на Александър. Майка му, известната хетера Арсиноя, някога е била близка с Филип и била омъжена от него за племенния вожд Лаг (Заека) — човек, който с нищо не се проявил, макар и да бил от знатен род. Птолемей завинаги остана в рода на Лагидите и отначало много завиждаше на Александър, съперничеше му в детските игри и военното обучение. Като порасна, той не можеше да не разбере изключителните способности на царския син и още повече се гордееше с тайното родство, което майка му откри под тежка клетва.

А Таис? Че нали Александър му беше отстъпил завинаги първенството в работите на Ерос. Това ласкаеше Птолемей, но той трябваше да признае, че само ако поиска, Александър можеше да бъде пръв сред неизброимите поклонници на Афродита. Но той никак не се увличаше по жени и това тревожеше майка му Олимпиада, божествено прекрасната жрица на Деметра, която се славеше като магьосница, прелъстителка и господарка на свещените змии. Филип въпреки храбростта си, смелостта и постоянните оргии с първите попаднали му жени се страхуваше малко от великолепната си жена и на шега казваше, че се бои да не намери в постелята между себе си и жена си страшната змия. Между хората упорито се носеха слухове, несъмнено поддържани лично от Олимпиада, че Александър съвсем не е син на едноокия Филип, а на висшето божество, на което тя се отдала една нощ в храма.

Филип се почувствува по-силен след победата при Херонея. В навечерието на избора си за военен глава на Съюза на елинските държави в Коринт той се разведе с Олимпиада и взе за жена младата Клеопатра, племенница на голям племенен вожд в Македония. Олимпиада, предвидлива и хитра, въпреки всичко бе направила един пропуск и сега жънеше неговите плодове.

Първата любов на шестнадесетгодишния Александър, когато у него се събуди мъжът, бе никому неизвестна робиня от бреговете на Евксинския понт. Мечтателният младеж, бленуващ за приключенията на Ахил, подвизите на аргонавтите и Тезей, решил, че е срещнал една от легендарните амазонки. Тази светлокоса девойка, едва покрита с къса екзомида, гордо носеше своите кошници. Сякаш не робиня, а войнствена принцеса вървеше из обширните градини на царския дворец в Пела.

Срещите на Александър не останаха тайна — по заповед на Олимпиада го следяха съгледвачи, които донасяха за всяка стъпка на младежа. Властната и мечтаеща за още по-голямо могъщество майка не можеше да допусне нейният възлюблен син сам да си избере любимата, при това от непокорните, незнаещи езика, варварски понтийски народи. Не! Тя трябва да му даде такава девойка, която ще бъде послушна изпълнителка на нейната воля, та и чрез любовта Олимпиада да може да влияе на сина си, да го държи в ръце. Тя заповяда да заловят девойката, да острижат дългите й не като на робиня коси и да я отведат за продан на пазара за роби, в далечния град Мелибой в Тесалия.

Майката не познаваше добре своя син. Този тежък удар разруши у мечтателния младеж храма на първата му любов — много по-сериозна отколкото обикновена първа връзка на знатен младеж с покорна робиня. Александър без излишни въпроси бе разбрал всичко и майка му завинаги бе изгубила възможността, заради която бе погубила любовта и девойката. Синът не й каза нито думичка. Но оттогава никой — ни красиви робини, ни хетери, ни знатни девойки, не привличаше царския син. На Олимпиада не бе известно нито едно увлечение на сина и.

Птолемей, без да се страхува от съперничеството на Александър, реши, че ще отиде при Таис заедно с приятелите си, между които и лудетината Хефестион, познат с всички хетери на Атина, за когото комарът и хубавото пийване бяха на преден план пред забавленията на Ерос, загубили вече за нето предишната острота на чувствата.

Но не беше така с Птолемей. Всяка среща с непозната красива жена винаги пораждаше у него жажда за близост, обещаваше неизпитани дотогава отсенки на страстта, на тайната на красотата на тялото — цял свят от ярки и нови усещания. Очакванията обикновено не се оправдаваха, но неумолимият Ерос отново и отново го влечеше в обятията на весели приятелки.

Не талантът сребро, обещан от Филопатор, а той, Птолемей, ще се окаже победител в борбата за сърцето на знаменитата хетера. И нека Филопатор да даде, ако ще, и десет таланта!… Жалък страхливец!

Македонецът поглади белега от удара, отекъл напреко на рамото, и се озърна.

Наляво от брега в неспокойното, разпенено море имаше малък нос, заобиколен с ивица пясък, мястото, към което плуваше цялата четворка македонци… Не, тройка — той беше изпаднал от състезанието, а дойде по-рано. По суша добрият пешеходец винаги минава по-бързо от плувеца в морето, особено ако вълните и вятърът потискат попадналия в тяхна власт.

Робите чакаха плувците с дрехи в ръка и се учудиха, когато видяха Птолемей да се спуска от стръмнината. Той изми пясъка и праха от тялото си, облече се и внимателно сгъна женския плащ, който му беше дало момченцето, слугата на Таис.

Две много стари маслинови дървета сребрееха в подножието на хълма, засенчвайки малка къща с ослепително бели стени. Тя изглеждаше съвсем ниска под гигантски високите кипариси. Македонците се изкачиха по няколкото стъпала в съвсем малка градинка, където цъфтяха само рози, и видяха върху синята част над вратата обичайните три букви, внимателно изписани с червена боя: „омега“, „кси“, „епсилон“ и отдолу думата „кохлион“ (спирална раковина). Но за разлика от къщите на другите хетери името на Таис го нямаше над входа, също така липсваше и обичайният ароматен сумрак в предната стая. Широко разтворените прозорци гледаха към многобройните бели къщи на Керамик, а в далечината зад Акропола се издигаше като женска гръд планината Ликабет, покрита с тъмни гъсти гори, доскорошно убежище на вълци. Пирейският път като жълт поток в тъмната просека на кипарисите струеше надолу към Атинското пристанище, заобикаляйки хълма.

Таис любезно посрещна дружната четворка. Неарх — много строен, със среден за един елин и критянин ръст, изглеждаше малък и крехък в сравнение с двамата едри македонци и гиганта Хефестион.

Гостите предпазливо седнаха на крехките кресла с крачка, наподобяващи дългите рога на критски бикове. Огромният Хефестион предпочете масивна табуретка, а мълчаливият Неарх — скамейка с възглавница.

Таис седеше до приятелката си Нанион, тънка, мургава като египтянка. Нанион беше наметнала над съвсем тънкия си юнийски хитон син химатион, който беше обшит със злато в долния край с обичайния бордюр от стилизирани като куки вълни. По източна мода химатионът на хетерата беше наметнат през дясното й рамо и на гърба беше прихванат с тока на лявата страна. Таис беше облечена с розов хитон от прозрачна, доставена от Персия или Индия тъкан, набран в меки гънки и прихванат на раменете с пет сребърни игли. Сив химатион с кенар от сини нарциси я обвиваше от кръста до глезените на малките крака, обути със сандали с тесни посребрени ремъчета. За разлика от Нанион нито устните, нито очите на Таис бяха изписани. По загорялото и лице нямаше дори следа от пудра.

Тя с интерес слушаше Александър и от време на време възразяваше или се съгласяваше с него. Птолемей малко ревнуваше, за първи път виждаше своя приятел, царския син, така увлечен.

Хефестион, хванал тънките ръце на Нанион, я учеше на халкидската игра с пръсти — три и пет. Птолемей, гледайки Таис, не можеше да внимава в разговора. Той на два пъти нетърпеливо сви рамене. Забелязала това, Таис се усмихна, отправила към него присвити насмешливо очи.

— Тя ей сега ще дойде. Не се мъчи, морски човече.

— Кой? — изтърси Птолемей.

— Богинята, светлокосата и светлооката, такава, за каквато ти мечтаеше на брега на Халипедон.

Птолемей се канеше да възрази нещо, но в този миг в стаята се втурна висока девойка в златисточервен химатион, която донесе със себе си дъха на слънчевия вятър и на магнолиите. Тя се движеше особено стремително, което изтънчените любители можеха да намерят за прекалено силно в сравнение със змиевидните движения на египетските и азиатските арфистки. Мъжете дружно я поздравиха. За общо учудване невъзмутимият Неарх напусна скамейката си в засенчения ъгъл на стаята.

— Егесихора, спартанка, моята най-добра приятелка — кратко я представи Таис, хвърляйки кос поглед към Птолемей.

— Егесихора, песен по път — замислено каза Александър. — Ето случай, когато лаконското произношение е по-красиво от атическото.

— А ние не намираме атическия говор за твърде красив — каза спартанката, — те дават придихание в началото на думата като азиатци, ние говорим отворено.

— И самите вие сте отворени и прекрасни — възкликна Неарх.

Александър, Птолемей и Хефестион се спогледаха.

— Аз разбирам името на другарката си като „Водеща танца“ — каза Таис, — то най-подхожда за лакедемонката.

— Аз обичам повече песните от танците! — каза Александър.

— Тогава няма да бъдеш щастлив с нас, жените — отвърна Таис и македонският царски син се намръщи.

— Странна дружба между спартанка и атинянка — каза той. — Спартанците смятат атинянките за празноглави кукли, полуробини, затворени в къщи, както на Изток, без разбиране за мъжките работи. Атинянките пък наричат лакедемонките похотливи жени с леко поведение, които раждат тъпи войници.

— И двете мнения са съвсем погрешни — засмя се Таис. Егесихора мълчаливо се усмихваше, наистина приличаше на богиня.

Широката й гръд, извивката на правите й рамене и твърде изправената глава й придаваха осанка на кариатида от Ерехтейона, когато беше сериозна. Но лицето й, бликащо от веселост и младежка закачливост, бързо се менеше.

За учудване на Таис не Птолемей, а Неарх бе сразен от лаконската красавица.

Необикновено просто ядене бе поднесено от робиня. Чаши за вино и вода, нарисувани с черни и бели ивици, напомняха древните съдове от Крит, които се ценяха по-скъпо от златото.

— Нима атиняните се хранят като тесалийци? — запита Неарх, плисна малко от чашата си за боговете и я поднесе на Егесихора.

— Аз съм само наполовина атинянка — отвърна Таис, — майка ми бе етеокритянка от стар род, избягала от пирати на остров Тера под покровителството на Спарта. Там в Емборион се срещнала с баща ми и съм се родила аз, но…

— Не е имало епигамия между родителите и бракът не е действителен — довърши Неарх, — затова имаш толкова старинно име.

— И аз не станах невеста, която „носи в зестра бикове“, а попаднах в училището за хетери при храма на Афродита Коринтска.

— И стана славата на Атина! — извика Птолемей, вдигайки чашата си.

— А Егесихора? — запита Неарх.

— Аз съм по-голяма от Таис. Историята на живота ми, преминала по следите на змията, не е за всеки любопитен — презрително каза спартанката.

— Сега разбирам защо си някак особена — каза Птолемей, — по образ си истинска дъщеря на Крит!

Неарх се изсмя късо и злъчно.

— Какво знаеш ти за Крит, македонецо? Крит е гнездо на пирати, пришълци от всички краища на Елада, Йония, Сицилия и Финикия. Сбирщината разруши и изпотъпка страната, унищожи древната слава на децата на Минос.

— Когато говорех за Крит, имах присърце именно чудесния народ — господар на морето, отдавна отминал в царството на сенките.

— И ти си прав, Неарх, като каза, че пред нас имаме тесалийска гостба — намеси се Александър, — ако има нещо вярно, че критяните са предци на тесалийците, а пък те — на пеласгите, както пише Херодот.

— Но критяните са господари на морето, а тесалийците са конен народ — възрази Неарх.

— Но не и скитници, те са земеделци, които отглеждат коне — изведнъж каза Таис, — поетите отдавна възпяват „хълмистата Фтиа в Елада“, прочута с красивите си жени…

— И с тътнещи от конския бяг равнини — добави Александър.

— Според мене потомци на повелителите на морето са спартанците. — Неарх хвърли поглед към Егесихора.

— Само по законите, Неарх! Погледни златните коси на Егесихора, къде е тука Крит?

— Колкото до морето, аз видях критянка да се къпе в буря, когато никоя друга жена не би посмяла — каза Птолемей.

— А който е видял Таис на кон, той е видял амазонка — каза Егесихора.

— Поетът Алкман, спартанец, сравнява лаконските девойки с енетийски коне — разсмя се Хефестион, погълнал вече доста от вкусното синкавочерно вино.

— Това е той, който възпява красотата им, когато те отиват с танци и песни да пренесат жертва на богинята, голи и с разпуснати коси, приличащи на гъстите гриви на златисточервеникавите пафлагонски кобили — забеляза Егесихора.

— Вие двете много знаете! — възкликна Александър.

— Това им е професията — те продават не само Ерос, но и знания, възпитание, изкуство и красота в чувствата — каза с вид на познавач Хефестион. — А вие знаете ли — подразни ги Хефестион — какво е хетера от висше общества в най-големия град на изкуствата и поезията в цялата Ойкумене? Най-образованата от образованите, най-изкусна танцьорка, рецитаторка, вдъхновителка на художници и поети, с неотразимо обаяние на своята женствена прелест… Ето това е Егесихора!

— А Таис? — прекъсна го Птолемей.

— На седемнадесет години тя е знаменитост. В Атина тя стои много по-горе от велики пълководци, владетели и философи от околните страни. И не можеш да станеш това, което е тя, ако боговете не те надарят с голямо сърце, на което от детинство са разкрити чувствата и същината на хората, изтънчени усещания и познаването на истинската красота много по-дълбоко, отколкото у повечето хора…

— Ти говориш за нея като за богиня — каза Неарх, недоволен, задето Хефестион оцени спартанката по-ниско от Таис, — виж, самата тя не се чувствува такава…

— Та точно това е истинският признак за душевна висота — каза неочаквано Александър и се замисли — … дълги гриви… — Думите на спартанката събудиха мъката му по черния белочел Буцефал. — Тук атиняните режат гривите на конете си, за да стърчат като четки, също като на шлемовете им.

— За да не съперничат конете на атинянките, между които има малко такива с гъста коса — пошегува се Егесихора.

— Лесно ти е на теб да говориш — изведнъж се намеси мълчаливата досега Нанион, — понеже косите на спартанките са станали пословични, както и свободата им.

— Ако четиридесет поколения твои прадеди бяха ходили с голи бедра, с платнени пеплоси и хитони цяла година, тогава и твоите коси нямаше да са по-лоши.

— Защо ви наричат „файномерис“ — показващи бедрата си? — учуди се Птолемей.

— Покажи им как трябва да се облича спартанката по законите на своята страна — каза Таис на Егесихора, — твоят стар пеплос е окачен в опистоцелата от времето, когато играехме сцена от Кадмийските предания.

Егесихора мълком отиде във вътрешността на къщата.

Неарх не я изпусна от очи, докато тя не се скри зад една завеса.

— „Много странни дарове ни изпраща съдбата“ — изпя насмешливо Хефестион, смигайки на Птолемей.

Той прегърна срамежливата Нанион, шепнейки й нещо. Хетерата почервеня, послушно подложи устните си за целувка. Птолемей се опита да прегърне Таис, след като седна до нея, веднага щом Александър стана и отиде при масата.

— Почакай, ще видиш своята богиня — отстрани го тя с ръка.

Птолемей се подчини, учудвайки се как това младо момиче едновременно очарова и заповядва.

Егесихора не се забави, появи се с бял дълъг пеплос, изцяло отворен отстрани и придържан само с къса плетена връзка на талията. Силните й мускули играеха под гладката кожа. Разпуснатите коси на лакедемонката струеха като злато по целия гръб и завършваха в богати къдри под колената, караха я още по-високо и по-гордо да вдига глава, откривайки яки челюсти и могъща шия. Тя танцуваше „Танца на косите“ — „Кометике“, като си акомпанираше сама на глас, високо се вдигаше на върха на пръстите и напомняше великолепните статуи на Калимах — спартански танцьорки, които се люлеят като пламък и ти се струва, че всеки миг ще литнат във възторжен порив.

Въздишка на общо възхищение приветствува Егесихора, която бавно се движеше със съзнание за своята красота.

— Поетът е бил прав! — Хефестион се откъсна от Нанион. — Колко много общо има с красотата на породист кон и с неговата сила!

— Андраподисти — похитители на свободни хора — се опитали веднъж да грабнат Егесихора. Били двама възрастни мъже… Ала спартанките са научени да се сражават, а те мислели, че имат работа с нежна дъщеря на Атика, предопределена да живее в женската половина на къщата — разказваше Таис.

Егесихора, дори непоруменяла от танца, приседна до нея, прегърна приятелката си, без да се стеснява от Неарх, който жадно гледаше краката й.

Александър без желание стана.

— Е, хайре, критянке! Бих искал да те любя, да разговарям с тебе, ти си необикновено умна, но трябва да ида в Киносарг — светилището на Херакъл. Моят баща ми заповяда да отида в Коринт, където ще има голямо събрание. Трябва да го изберат за главен военачалник на Елада, на новия съюз на полисите, разбира се, без упоритата Спарта.

— Пак се делят! — възкликна Таис.

— Какво разбираш под думата „пак“? Това се е случвало много пъти…

— Аз мислех за Херонея. Ако спартанците се обединяха с атиняните, тогава баща ти…

— Би загубил сражението и щеше да отиде в македонските планини и аз нямаше да се срещна с тебе — засмя се Александър.

— Че какво ти донесе срещата? — запита Таис.

— Спомен за красотата!

— Да носиш кукумявка в Атина! Та малко ли са жените в Пела?

— Ти не ме разбра. Аз говоря за това каква трябва да бъде жената! За тази, която носи примирение с живота, утешение и яснота. Вие елините я наричате „астрофаес“ — звездосияйна.

Таис в миг се свлече от креслото и се отпусна на възглавницата до краката на Александър.

— Ти си още съвсем млад, а ми каза това, което човек запомня за цял живот — и като вдигна голямата ръка на царския син, тя притисна към нея страната си.

Александър отметна назад черната й глава и каза с отсянка на тъга:

— Бих те повикал в Пела, но това не ти трябва. Тук ти си прочута в цяла Атика, макар и да не си включена в еоите — Списъка на жените, а аз съм само син на разведена царска жена.

— Чувствувам аз, ти ще бъдеш герой!

— Защо не, тогава ти ще бъдеш моя гостенка винаги, когато пожелаеш…

— Благодаря и няма да забравя. Недей да забравяш и ти — Ергос и Логос (Дело и Слово) са единни, както казват мъдреците.

Хефестион със съжаление се отдели от Нанион, като успя все пак да уговори вечерна среща. Неарх и Егисихора се бяха скрили. Птолемей не можеше и не искаше да отложи посещението на Киносарг. Той изправи за ръка Таис от възглавницата и я привлече към себе си.

— Ти и само ти ме плени. Свободна ли си и искаш ли да дойда при тебе пак?

— За това не се договарят така на прага. Ела пак, тогава ще видим. Или и ти ще отидеш в Коринт?

— Няма какво да правя там! Отиват Александър и Хефестион.

— А хилядата хетери от храма на Афродита Коринтска? Те служат на богинята и не взимат пари.

— Аз казах и мога да повторя — само ти!

Таис хитро присви очи и подаде края на езика си между устните с чудно ярко и същевременно детинско очертание.

Тримата македонци излязоха на сухия вятър и ослепяващата белина на улицата.

Таис и Нанион, останали сами въздъхнаха всяка за нещо свое.

— Какви хора — каза Нанион, — млади и вече толкова зрели. Могъщият Хефестион е само на двадесет и една, а царският син — на деветнадесет. Но колко хора и двамата вече са убили!

— Александър е красив. Учен и умен е като атинянин, закален като спартанец, само че… — Таис се замисли.

— Той не е като всички, съвсем друг е, но аз не мога да го кажа — подхвана Нанион.

— Гледаш го и чувствуваш силата му, а също така, че е далече от нас, мисли си за нещо, което на нас и през ум не ни минава. Поради това е самотен дори и сред своите верни другари, макар че и те не са малки и не са обикновени хора.

— А Птолемей? Забелязах, че ти харесва.

— Да. Той е по-възрастен от царския син, а е по-близък, съвсем познат.

След завоя на пътечката, която заобикаля хълма Баратрон, се показаха гигантските кипариси. Неизпитана досега радост нахлу в сърцето на Птолемей. Ето я и нейната къща. Днес, след десетдневно пребиваване в Атина, тя му се видя бедна и проста наглед. Като че ли вятър подхвана македонеца, така бързо се озова на отсрещния склон. Пред направената от груби късове камък ограда спря, за да се успокои, както подобава на воин. Сребристозелените листа на маслините шепнеха над главата му. В този час покрайнината на града, с разпръснатите сред градини къщи, изглеждаше безлюдна. Всички, от малко до голямо, бяха отишли на празника, на възвишението на Агората и Акропола и при храма на Деметра — богиня на плодородието, отъждествявана с Гея Пандора — Земята, която всичко дарява. Както винаги Тесмофориите трябваше да се състоят през първата нощ на пълнолунието, когато настъпваше време за есенната сеитба. Днес се празнуваше завършването на изораването — един от най-древните празници на земеделските прадеди на атиняните, повечето от тях сега вече отказали се от най-почетния труд — да обработват лицето на Гея.

Сутринта чрез Егесихора и Неарх Таис съобщи на Птолемей, че трябва да отиде при нея при залез слънце. Разбрал какво означава тази покана, Птолемей се развълнува така, че учуди Неарх, който отдавна беше признал превъзходството на другаря си в любовта. И сам Неарх се беше изменил след срещата си със спартанската красавица. Неговата мрачност, присъща му от детинство, изчезна, а под булото на увереното спокойствие, което той, бивш заложник, озовал се на чужбина, беше привикнал да носи от ранни години, започна да се проявява лукава закачливост, привична на неговия народ. Критяните бяха прочути като измамници и лъжци, защото се покланяха на Великата богиня и бяха уверени в смъртността на мъжките богове. Показвайки на елините гроба на Зевса, те извършваха най-страшно светотатство. Ако се съди по Неарх, елините сами бяха излъгали критяните — в цяла Пела нямаше по-верен и по-надежден човек от Неарх. И предадената от него покана на Таис без съмнение не беше шега. Слънцето бавно залязваше. На Птолемей се струваше, че е неприлично да стои пред градинската врата на Таис, но той искаше да изпълни точно нейното желание. Бавно се отпусна на още топлата земя, облегна се на каменната стена и зачака с неизчерпаемото търпение на воин. Последните отблясъци на зарята угаснаха на върха на Егалейон. Тъмните дънери на маслините се стопиха в здрача. Той погледна през рамо затворената врата, която едва се очертаваше под навеса на портика, и реши, че е станало време. Предчувствие на небивали преживявания го накараха да затрепери като момче, което се премъква на първа среща с харесала му отстъпчива робиня. Птолемей изтича по стълбата, чукна на вратата и неполучил отговор, я отвори — не беше заключена.

В коридора под висяща на бронзова верига двойна лампада стоеше Таис в тъмна екзомида, къса като на амазонка. Даже при слабата светлина на маслената лампада Птолемей забеляза как горяха страните на младата жена, а гънките на тъканта върху високата й гръд се издигаха от учестено дишане. Очите й, почти черни на засенченото й лице, гледаха открито Птолемей. Македонецът замря, погледнал в очите й. Лента, с цвета на хитона й, пристягаше гъстите къдри на косата й на темето. „Като на Атина Лемния“ — помисли Птолемей и веднага си каза, че Таис, сериозна и съсредоточена като воин пред сражение, с втренчен поглед и почти заплашително наведена горда глава, наистина прилича на страшната Лемнянка.

— Чакам те, мили — просто каза тя, наричайки за първи път така македонеца и влагайки в тази дума толкова нежност, че Птолемей нетърпеливо въздъхна и се приближи, протегнал ръце.

Таис отстъпи леко, взе някъде иззад вратата широк химатион и като замахна с него, загаси лампадата. Птолемей се спря смаян в тъмнината, а младата жена се промъкна към изхода. Ръката й намери ръката на македонеца, здраво я стисна и го потегли след себе си.

— Да вървим.

Те излязоха през странична вратичка сред храсти и поеха по една пътека надолу към река Илис, която течеше през градините на Лицея и светилището на Херакъл до вливането си в Кефис. Ниско подалият се полумесец осветяваше пътя.

Таис вървеше бързо, почти тичешком, без да се оглежда, и нейната сериозност се предаде на Птолемей. Той я следваше мълчаливо, любувайки се на походката и, изправена, със свободно изпънати рамена, която придаваше величественост на малката й фигура. Стройната и шия гордо възправяше главата й с тежкия възел коси на високия тил. Тя плътно се загъна в тъмния химатион, който при всяка стъпка се впиваше дълбоко ту от едната, ту от другата страна на талията й и подчертаваше гъвкавото и тяло. Малките й крака стъпваха леко и уверено, а гривните на краката — перисцелидите — сребристо звъняха на глезените й. Сенките на гигантски платани закриха пътя. Зад тази тъмна стена пламна със студена светлина беломраморна площадка — полукръг от гладки плочи. На висок пиедестал се възвишаваше бронзова статуя на богиня. Долу — едва чуто, бълбукаше Илис.

Леко навела глава, богинята сваляше от раменете си тънко покривало и погледът на очите й от зелени светещи камъни приковаваше вниманието. Особеният, рядък за изображение на божества израз на съчувствие и откровеност поразително се свързваше с тайнствената дълбочина на всезнаещия поглед, сякаш богинята се навежда над смъртните, за да открие в тишината и безлюдието на звездната нощ всекиму негова собствена тайна. Лявата ръка на богинята протягаше разкошната роза, символ на женската същност, цветето на Афродита и на любовта — това беше знаменитата в целия елински свят „Афродита Урания в градините“. Силното тяло, обвито в гънките на пеплоса, бе замряло в спокоен ентазис. Облеклото, необикновено отворено на рамената по древния азиатски или критски канон, оголваше гърдите, високи, сближени и широки като винени кратери, рязко противоречиви със своята чувствена сила на вдъхновената тайна на лицето и на строгата поза на Небесната Афродита.

От всички художници на Елада Алкамен за пръв път бе успял да съчетае древната сила на чувствената красота с духовния полет, да създаде религиозен образ с непреодолима привлекателност и да го изпълни с обещание за пламенно щастие. Богинята е Майка и Урания едновременно.

Таис с благоговение се приближи до богинята и като шепнеше нещо, обгърна краката на знаменитата творба на Алкамен. Тя замря в подножието на статуята и изведнъж отскочи назад при неподвижно застаналия Птолемей. Облегната на мощната му ръка, тя мълком и изпитателно погледна в лицето македонеца, опитвайки се да намери необходимия отзвук. Птолемей чувствуваше, че Таис търси в него нещо, но продължаваше да стои мълком, смутено усмихнат. А тя пак така внезапно с един скок застана в средата на мраморната площадка. Като плесна трикратно с ръце, Таис запя химна на Афродита с подчертан ритъм, както-пеят в храмовете на богинята, преди да излязат свещените танцьорки.

— … Не изчезва усмивката от нейното скъпо лице и прекрасно е цветето на богинята. — С ритмичен танц тя отново се приближи до Птолемей.

— Приеми, богиньо, песента и запали у Таис пламенна страст! — изведнъж гръмогласно запя Птолемей и сграбчи девойката.

Този път тя не се отдръпна. Обви ръце около шията му, здраво се притисна до него. Химатионът падна на земята и през тънката тъкан на хитона горещото здраво тяло на Таис стана съвсем близко.

— Ти, воине, си знаел химните на Афродита?! Не трябва да молиш богинята за огън. Внимавай да не изгориш в него — прошепна девойката.

— Тогава… — Птолемей намери устните на Таис и двамата замряха. Неочаквано младата хетера с всички сили отблъсна широката гръд на Птолемей и се изтръгна.

— Да идем по-нататък — със задъхване каза тя, — нарочно чаках този ден. Днес отведоха биковете в планината…

— Че какво от това? — не разбра Птолемей.

Таис се повдигна на пръсти и се приближи до ухото му:

— По древния обичай на атинските земеделци, искам да бъда твоя, върху току-що разорана нива.

— На нива ли? Защо?

— Нощем, върху трикратно разорана нива, за да поема в себе си плодовитата сила на земята, да я пробудя…

Птолемей обгърна здраво раменете на девойката в безмълвно съгласие и Таис се спусна надолу по течението на рекичката, а после зави на север към свещения Елевзински път.

В долината на Илис падна дълбока тъмнина, луната се скри зад планинския гребен, звездите блестяха все по-ярко.

— Как виждаш пътя? — запита Птолемей. — Познат ли ти е?

— Познат ми е. Отиваме на нивата на Скирон. Там в нощта на пълнолунието жените празнуват празника на Деметра Законодателката.

— Че позволено ли е на хетерите да участвуват в Тесмофориите? И какво се прави на нивата на Скирон? Ще се опитам да отида там, ако остана до пълнолунието в Атина.

— Не можеш да идеш! Само на жени, само на младите, е позволено да ходят там през нощта на Тесмофориите след факелното надбягване. Но не и на хетерите!

— Как си научила пътя?

— Още преди да стана хетера. След факелното надбягване жриците на Деметра ме избраха между дванадесетте. И когато празника завърши за непосветените, ние голи пробягахме в късна нощ тези трийсет стадия, които отделят нивата от храма.

— И после?

— Не е позволено да се разказва за това. Женска тайна. И всички ние сме обвързани с тежка клетва. Но се помни за цял живот. И тичането към нивата също не може да се забрави. Тичаш под ярката висока луна сред мълчанието на нощта ведно с пъргавите и красиви другарки. Тичаме, едва докосвайки земята, цялото тяло е като струна, която очаква докосването на богинята. За миг те докосват клони, лек вятър милва разгорещеното тяло. И когато преминаваш през страшния кръстопът със стражите на Хеката… — Таис замлъкна.

— Говори по-нататък. Ти така хубаво разказваш — нетърпеливо продума Птолемей.

— Обхваща Те чувство на освобождаване от всичко. Спреш, а сърцето толкова силно бие. Разпериш ръце, поемеш дълбоко дъх и ти се струва: още миг и ще отлетиш далече сред мириса на трева, гора и море. Ще изчезнеш в лунната светлина като сол, хвърлена във водата, както лекият дим от огнището в небето. Няма нищо между тебе и майката Земя. Ти си Тя, а Тя е ти!

Таис ускори за малко забавения си ход и зави наляво. Пред тях зачерняха редица дървета, които заграждаха нивата от север.

Всичко наоколо мълчеше, само едва шепнеше вятърът, който разнасяше дъх на тамян. Птолемей ясно виждаше Таис, но нищо не различаваше в далечината. Те постояха, заслушани в нощта, която ги беше обгърнала с черно покривало, после слязоха по пътечката сред нивата. Многократно разораваната земя беше пръхкава, сандалите дълбоко потъваха в нея. Най-после Таис спря, въздъхна и хвърли химатиона, като направи знак на Птолемей да стори същото. Таис се изправи и вдигнала ръце над главата си, отвърза лентата и разпусна косите си. Тя мълчеше. Пръстите на ръцете и се свиваха и отпускаха милвайки косите на Птолемей, плъзвайки се по тила и шията му.

Силна и свежа миризма се носеше от влажната, топла, неотдавна изорана земя. Сякаш самата Гея, вечно млада, изпълнена с плодоносните сокове на живота, се бе отпуснала във властна отмалялост.

Птолемей усети в себе си титанична сила. Всеки мускул на мощното му тяло придоби бронзова твърдост. Като взе Таис на ръце, той я издигна към трептящите звезди, като с нейната красота хвърляше предизвикателство към равнодушната вечност.

Измина доста време, докато те отново се върнат сред околния свят, на нивата на Скирон. Навеждайки се над лицето на любимата си, Птолемей зашепна стих от едно любимо стихотворение. Сега той съжаляваше, че в сравнение с Александър знае толкова малко от тях.

— „Асперос ейсаугазо астер емос!“ („Ти гледаш звездите, моя звезда!“)

Таис бавно извърна глава, взирайки се в Птолемей.

— Добре си образован, мили. Глупави са моите съотечественици, които считат македонците за диви планинци. Но аз разбрах — ти си далече от Урания, по-добре ти е да си с Гея.

Птолемей видя ресниците й, къдриците коса на челото й и тъмните кръгове около очите й. Озърна се. Краищата на нивата, които изглеждаха в тъмнината необятни, бяха съвсем близки. Дългата предесенна нощ бе завършила. Таис се приповдигна и учудено гледаше зората, която възхождаше зад Химет. Долу, между дърветата се чу блеене на овци. Таис бавно стана и се изправи пред първите лъчи на слънцето, които още по-рязко подчертаха бакъреночервения оттенък на загорялото й тяло. Ръцете й се вдигнаха към косите с вечния женствен жест на пазителка и обладателка на красотата, копнееща и призоваваща, изчезваща и отново възраждаща се, докато съществува човешкият род. Таис се наметна с химатиона, сякаш беше изстинала, и бавно тръгна до гордия Птолемей, замислена, с наведена глава.

Когато излезе на Елевзинския път, Таис тръгна към храма на Афродита Урания напряко през Керамик.

— Пак при твоята Небесна царица на любовта — засмя се македонецът, — като че ли просто не си атинянка. Аристотел казва, че древните народи — асирийци ли, какво ли, са започнали да се кланят на Урания под името Анахит?

— А в Крит още по-рано, после в Китера, където Урания е изправена въоръжена, а след това бащата на Тезей, Егей, й е направил храм в Атина — без желание промълви Таис. — Но ти не трябва да вървиш с мене. Иди при приятелите си… Не, чакай! Застани отляво! — И Таис, без да се стеснява от минувачите, се притисна до Птолемей, а с дясната си ръка направи предпазващия знак на Хеката!

Македонецът погледна в тази посока и видя само един стар, изоставен жертвеник, макар някога да е бил направен богато с мрачни изваяния от масивен тъмен камък.

— Какво е това, което може да уплаши храбрата Таис, която не се страхува нито от нощта, нито от звездното небе и грозните кръстопътища, където властвува Хеката?

— Жертвеник на Антерос — богът на противолюбовта, страшна и жестока нейна противоположност. Щом самата Афродита се плаши от могъщия Ерос, още повече ние, нейните служителки, се страхуваме от Антерос. Но мълчи! Да се махаме по-скоро оттука.

— Разкажи ми за Антерос — помоли Птолемей, когато се изкачиха в мраморното сияние на площадите и храмовете над Керамик и над Стоя.

— Друг път! Хелиайне! — Таис вдигна ръка като прощален жест и изтича по бялата стълба на храма на Урания.

Птолемей поднесе на Таис обикновено кедрово ковчеже, като докосна коляното й. Таис седеше в градината, наслаждавайки се на късните бледни рози и завивайки се с химатиона от пронизващия вятър. Сухите листа шумяха, сякаш призраци се промъкваха с предпазливи стъпки към своите незнайни цели.

Таис въпросително погледна македонеца.

— Моят анакалиптерион — сериозно каза той, а тя му отвърна със звънък смях.

— Не се ли смееш напразно? — сурово каза Птолемей.

— Че защо? Ти ми носиш подарък, който съпругът поднася след сключване на брак, сваляйки покривалото на невестата. А пък ти ми даряваш своя анакалиптерион в деня на сбогуване, и то след като много пъти си смъквал от мене всички покривала. Не е ли късно?

— Разбери, атинянке, или пък критянке, в края на краищата не зная Каква си в действителност…

— Не е ли все едно? Или ти мечтаеш за девойка, чиито предшественици са от еоите — Списъка на жените?

— Доколкото разбирам, всяка истинска критянка е от по-древен род, отколкото всички атински прародителки — възрази Птолемей, — за мен това няма значение. Аз не съм ти подарил нищо и това е срамота. Но какво притежавам аз в сравнение с купищата сребро на твоите поклонници? А тук… — Птолемей коленичи на пода и отвори ковчежето върху коленете на Таис. Статуйката от слонова кост и злато беше без съмнение много стара; не по-малко от едно хилядолетие беше изминало от времето, когато неповторимото изкуство на скулптора от Крит беше създало този образ на участница в Тавромахия — свещената и смъртно опасна игра с особена порода гигантски бикове, отглеждани в Крит, а днес изчезнали.

Таис внимателно я взе, помилва я с пръсти, въздъхна с възхищение и внезапно се разсмя толкова заразително, че този път и Птолемей се усмихна.

— Миличък, че това нещо струва колкото оная купчина сребро, за което ти мечтаеш. Откъде я имаш?

— От войната — кратко отвърна Птолемей.

— Защо не я даде на своя приятел Неарх, единственият истински син на Крит сред вас?

— Исках. Но Неарх каза, че това е женска работа и носи нещастие на мъжа! Той е податлив на древните суеверия на своята страна. Някога там са мислели, че женската богиня-майка е най-главна от всички небесни жители.

Таис замислено погледна македонеца.

— И тук много хора вярват и са вярвали в това.

— А може би и ти?

Без да отговори, Таис затвори ковчежето, стана и поведе Птолемей във вътрешната стая, на топло и при ароматните псестиони. Тези ечемичени банички с мед, опържени в масло, бяха много вкусни у Таис, която понякога готвеше сама.

Като настани гостенина, Таис започна да шета край масата, приготвяйки вино и пикантен сос за месото. Тя вече знаеше, че македонците не обичат любимата на атиняните риба.

Птолемей следеше безшумните й движения. В прозрачен сребрист хитон, с еолийска кройка от съвсем тънка тъкан, която внасяха от Персия, сред стаята, засенчена от зелени завеси, Таис изглеждаше обляна от лунна светлина, същинска Артемида. Тя беше разпуснала косата си като пирейско момиченце, беше я привързала с проста връзка на тила си и бе същинско въплъщение на весела, дръзка и неуморима младост. Това удивително се съчетаваше с уверената мъдрост на жена, която съзнава красотата си и умее да се бори с изненадите на съдбата — на това я беше научил животът на знаменита хетера в най-красивия град на Елада. Контрастът беше пагубно неотразим и Птолемей едва не застена, забил нокти в дланите си. Раздялата нямаше да бъде кратка. По-скоро той завинаги губеше Таис.

— Не може да не замина. Царският син има неприятност — нова свада на баща му. Заедно с майка си е избягал в Епир. Страхувам се, че животът му е в опасност. Александър няма да изостави майка си, която се стреми към власт — опасно нещо за една бивша съпруга.

— Нима те упреквам?

— Не, но тъкмо това е лошото. — Птолемей се усмихна плахо и тъжно.

Домъчня и за този млад и закален воин. Тя приседна до него, галейки твърдите му къдрави коси, подстригани ниско повоенному. Птолемей протегна шия да целуне Таис и видя нова огърлица. Тънка верижка от тъмно злато с причудлива плетеница се съединяваше в центъра с две блестящи звезди от ясножълт електрон.

— Ново ли е? Подарък от Филопатор? — ревниво запита македонецът.

Краткият тих смях, характерен за Таис, беше за него най-откровен отговор.

— Филопатор и който и да е друг трябва да заслужи правото да ми подари още една звездичка.

— Не разбрах. За какво право говориш? Всеки подарява, каквото иска или каквото може.

— Ала не и в този случай. Погледни по-внимателно. — Таис сне верижката и я подаде на Птолемей.

Всяка звезда един дактил в диаметър имаше по десет тесни сребристи лъча, а по средата буквата „капа“, която също означаваше цифрата десет. Птолемей върна огърлицата и сви рамене в недоумение.

— Извинявай, забравих, че си от Македония и може да не познаваш обичаите на хетерите, макар майка ти Арсиное…

— Чакай, спомних си! То е нещо като отличие, нали?

— В любовта.

— И капата ли?

— Не само като цифра, а и като име на богинята Котито. Същата, която почитат в Тракия и Коринт и по южните брегове на Евксинския Понт. Ти можеш да прибавиш тук трета звезда.

— Афродита Мигонитида! Не знаех и няма да успея да ти я подаря.

— Сама ще сторя това.

— Не. Аз ще ти я изпратя от Пела, ако боговете бъдат милостиви към Александър и към мен — нашите съдби с него са се слели. Дали ще излезем сред необятната Ойкумене, или ще слезем под земята, но заедно.

— Аз повярвах в Александър. Неговата цел ми е неизвестна, но той има сила, която не се дава на обикновени хора.

— А аз нямам ли?

— Такава сила, не. И аз съм доволна от това. Ти си моят силен, умен, смел воин и дори можеш да бъдеш цар, а аз — твоя царица.

— Кълна се в Бялото куче на Херакъл, ти ще бъдеш царица!

— Може би някога. Готова съм. — Таис се сгуши в Птолемей и двамата не гледаха вече напред към неизвестната съдба.

От неизмеримата далечина на бъдещето времето бавно течеше над тях и неизбежно и неумолимо отминаваше в невъзвратимото минало. Отмина и тяхната среща. Таис вече стоеше на прага, а Птолемей, безсилен да се откъсне от приятелката си, се бавеше, притеснен от необходимостта да бърза в Хидафиней при Неарх, където щяха да доведат коне. Той не знаеше, че точният и изпълнителен критянин все още се промъкваше с оклюмана глава по малките улички на Керамик, след като се беше сбогувал с Егесихора.

— Ти не ми каза какво ще стане, ако Александър остане жив и стане цар след баща си? — запита Таис.

— Ще има дълъг поход, война и пак поход, помогни ми, Атино Келевтия, покровителко на пътищата! Той мечтае да стигне до края на света, до жилищата на боговете, там, където изгрява слънцето. И Стагиритът Аристотел по всякакъв начин разпалва у него стремежа към тоя подвиг.

— И ти ли ще тръгнеш с него?

— Докрай. А ти би ли дошла с мене? Не като с воин, а с военачалник.

— Винаги съм мечтала за далечни страни, но пътищата за нас, жените, са недостъпни другояче освен в колесниците на победителите. Стани победител и ако съм ти още мила…

Птолемей отдавна вече беше изчезнал зад далечната къща, но Таис дълго още гледаше след него. Докато докосването на една робиня не я изтръгна от нейната замисленост. Тя беше приготвила водата за къпане.

Птолемей, преодолявайки силата на любовта, вървеше с бърза стъпка и не си позволи да хвърли прощален поглед към Таис — считаше се за лош признак да се озърнеш, когато си отиваш. Не погледна и нейното мраморно въплъщение — една от девойките на оградата на храма на Безкрилата Нике. Там една от тези Нике с тънък древен пеплос, с отметната назад глава, сякаш се канеше да литне или да се хвърли напред в неудържим порив, живо му напомняше неговата възлюблена. Македонецът, чудейки се сам на себе си, винаги отиваше до храма, за да погледне барелефа.