Атинянката Таис

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВАМЕМФИСКА ЦАРИЦА

„Ти ще управляваш Мемфис, а аз ще остана в Александрия“ — беше казал Птолемей в спора с Таис. За първи път те бяха стигнали до границата на скъсване. Тя го упрекваше в нарушаване на клетвата — да не взема друга жена, след като изостави във Вавилон Сирита, ако Таис се съгласи да замине с него в Египет. Сега той, признат за цар на Египет, беше се влюбил в Береника, тайно се бе оженил за нея и в Александрия също щеше да има царица… А преди това имаше и Евридика, която му бе родила син Птолемей, беше я взел насила още в Иония и беше я довел в Персия.

За първи път Птолемей не отстъпи пред изискванията на Таис. В продължение на десет години победоносни походи с армията на Александър, когато се разрушаваха градове и хиляди гинеха и страдаха от насилие, той бе привикнал, без да му мисли, да сменя стотици жени. „Една повече — една по-малко, струва ли си да се разправяме за това?“ — искрено мислеше Птолемей. Друго нещо го тревожеше него: наскоро бе разбрал цялото безсмислие на усилията си да преобрази Египет и да насади тук духа на Елада и гения на Александър.

— Не е възможно да се измени другояче, освен като се разчупи на парчета цялата тази грамада от древни поверия, обичаи и начин на живот, подобна на скалата от черен гранит на остров Елефантина — обясняваше той както винаги умно и убедително на Таис. — Ала не бива да постъпя така. Когато разрушаваш, не е възможно веднага да смениш предишното с новото, защото страната ще остане без закони и обичаи, ще се превърне в сборище от подивели негодници. Ще започна с Александрия и ще я направя отворен за целия свят град, отворен за всички верски учения и вярвания, за философи от всякакви школи и преди всичко за търговия между Азия и Вътрешното море. Александрия, където аз пазя в златен саркофаг тялото на великия Александър, моят другар от детинство и доведен брат, ще стане най-красивият от всички градове в Ойкумене. Маякът на Фарос ще бъде много по-знаменит от кулата Етеменанки, а за философите ще построя Музейон. Събрал съм вече в Библиотеката20 много повече ръкописи и книги, отколкото в който и да е град на Елада. Дал съм заповед началниците на всички кораби, които влизат в пристанището на Александрия, да ми съобщават за нови произведения на изкуството, за открития на учените и за знаменити книги. Имам достатъчно злато, за да купя много нещо. Ако не беше войната!

Птолемей се намръщи и Таис със съчувствие го помилва по рамото, понеже знаеше за непрестанната война между диадохите — наследниците на Александър. Старият съратник на Александър Пердика, върховен стратег на Азия, назначен от Съвета на диадохите за регент на царството, докато порасне синът на Роксана, бе потеглил срещу него, за да вземе и Египет за себе си. Едва достигнал Делтата и собствените му пълководци го убили, а войската му преминала към Птолемей.

— Аз ще воювам за Египет, за Кипър; за Елада може би, но за да изпълня всичките си замисли, трябва да живея в Александрия. Тук аз каня всеки, който е много предприемчив, всеки, който умее да гледа напред, умее да работи, всеки, който е даровит и умен. От Вавилон, от Сирия, от Юдея повиках евреи да живеят свободно и да търгуват в Александрия. На този способен и строг народ аз възлагам надеждата да умножава богатствата, за да процъфтява градът, а също и на твоите съотечественици, бързи при вземане на решения и при изпълнението им. Наистина атиняните понякога са смели не според силите си, но те винаги рискуват и в опасност са спокойни. Аз мога само да воювам и да строя. Навътре в Египет няма защо да воювам и няма какво да строя. Всичко е построено преди хилядолетия, отчасти вече е изоставено и засипано от пясъка. В Мемфис тебе те обичат и ти разбираш египтяните, разните вярвания и тайни учения, посветена си в свято пазени обреди. Остани царица в Мемфис, където и двамата сме венчани за царството, помагай ми тук и аз се кълна с нерушимата клетва на Стиксовите води, че не ще нарека царица никоя друга, докато ти си с мене!

— Докато аз съм с тебе — бавно повтори Таис, съгласявайки се с доводите на умния си мъж.

И тя остана в Мемфис сама, ако не смятаме малолетната Иренион или Ирана, както я наричаше Таис на дорийски диалект. Името на дъщерята й напомняше за Персия, а момичето започна да прилича все повече на Птолемей. Леонтиск живееше в Александрия при баща си. У момчето се бе породила същата онази дълбока обич към морето, която пламенно вълнуваше цялото същество на Таис, но тя по ирония на съдбата живееше далеч от неговите милващи вълни и искряща синевина.

Мемфисци почитаха царицата по-скоро за нейните кротки очи и поразителна красота, отколкото за властта, съсредоточена всъщност в ръцете на Птолемеевия наместник. Таис не се и стараеше да бъде сурова повелителка, поела върху себе си дворцовите тържества, приемите на посланици и храмовите церемонии. Всичко това тежеше като бреме на пъргавата и весела атинянка. Египетските обичаи налагаха на царицата да седи с тежки украшения по цели часове на неудобен трон. Таис се стараеше да съкращава колкото е възможно повече приемите и участието си в празненствата. Наложи се да прави своите разходки на кон само по вечерен здрач или на разсъмване. Египтяните не можеха да си представят своята царица да препуска на кон, вместо да седи в тържествено и бавно карана позлатена колесница. Салмаах завърши тук своя път и се наложи да намерят за Ерис подходяща сива либийска кобила. Боанергос наближаваше двадесет години и макар да не лудуваше вече, беше все така лек и бърз и ревниво не допускаше нито един кон да го надмине. Красивият раванлия, купен според слуховете от царицата на амазонките, винаги привличаше особено вниманието на мемфисци, а това също така не помагаше да останат тайни разходките на кон. Таис обичаше да седи вечер на стъпалата на храма „Нейт“, обърнати към Нил, да съзерцава мътната могъща река, която влачи водите си в родното Вътрешно море, и да чака, докато затрептят отразените в реката звезди. За нея тези вечерни съзерцания бяха най-добър отдих. От задължителните знаци на властта тя оставяше само златната диадема във вид на змия, свещения уреос, който се спускаше над челото й. Едно стъпало по-долу седеше Ерис и от време на време поглеждаше двете срамежливи знатни египетски девойки с ветрила и огледало, задължени неотклонно да съпровождат царицата. По реката понякога повяваше възстуден вятър и египтянките, съвсем голи, ако не считаме поясите от разноцветни мъниста и също такива огърлици, започваха да се свиват и да треперят. Ерис мълком им правеше знак, сочейки настрани, където беше оставена голяма наметка от много тънка вълна. Момичетата с благодарна усмивка се завиваха и сядаха настрана, оставили своята царица на мира.

Храмът „Нейт“, където тя бе приела своето орфическо посвещение и бе започнала да разбира мъдростта на Азия, отдавна беше станал за Таис родно място. Жреците на храма много добре помнеха и делоския философ, и нейните предишни посещения на храма и не се учудиха, когато след девет години тя посети отново храма с цялото величие на прекрасна царица на Египет. Оттогава Таис понякога се усамотяваше в някогашната стая в дебелите стени на пилона и се сприятели с главния жрец на богинята. Дружбата на младата царица и стария свещенослужител започна с Опита на атинянката да научи нещо за съдбата на Хезиона и Неарх. Изпълнявайки завета на покойния цар и приятел, даден му в навечерието на смъртта, Неарх получи цялата флота и потегли с нея покрай Арабия, за да продължи пътя към Египет и Нубия през Еритрейско море.

След като изминаха две години без да разбере нещо за съдбата на Неарх, Таис реши, че колкото и голяма да излезе Арабия, моряците вече трябва да са достигнали целта и да се обадят. Тя беше слушала за плаванията на египтяните до Пунт по Еритрейско море в онези времена, когато не е съществувала още Елада, и се зае да търси учени хора. Търсенето не отне много време. Главният жрец на храма „Нейт“ можеше да ползува тайните архиви, където се пазеха записки и карти за плавания до Пунт, на онзи далечен източен бряг на Либия, откъдето още преди две хиляди години египтяните донасяха злато, слонова кост, благовония, черни роби и редки зверове.

Таис бе запомнила посещението си в архива, някъде в подземията на един древен храм до малката пирамида. Четирима служители или жреци със слаби лица на аскети-фанатици, облечени от главата до петите със зелени мантии на Познавачи на разни страни, съпровождаха царицата и жреца на „Нейт“, който служеше за преводач от старинния свещен език. Зелените фанатици не говореха, или не искаха да говорят на друг език.

Разгънаха пред Таис овехтели листове кафеникав пергамент с неизвестни черти, йероглифи и знаци като летящи птици.

— Нали ти казваше, че малко преди смъртта на великия Александър Неарх дошъл във Вавилон с нови открития? — запита жрецът на „Нейт“.

— Неговият помощник Архиас потвърди, че морето от устието на Ефрат е само залив между Индия и Арабия — каза Таис, — а Хиерон твърдеше, че южният бряг на Арабия се проточва безкрайно далече на югозапад.

Жрецът на „Нейт“ преведе на пазителите на архива и те като по команда облещиха очи. Единият глухо издума неразбрани думи, тропна с костеливия си пръст върху най-големия от разгънатите на каменната плоча листове.

— Не ни е известен заливът — преведе спътникът на Таис, — ала ето го брега на Арабия, който сочи на запад и югозапад. Ето тук той завършва с ъгъл, обърнат на северозапад в тесните врати на морето, което вие наричате Еритрейско. Това море са преминали наши моряци назад и напред; неговата дължина е измерена до 500 схена или парасанги от Вратата до канала Нехао — два месеца плаване по милостта на боговете.

— Значи, Неарх отдавна трябва да е доплавал в Египет? — запита Таис. — Невъзможно е да загинат всичките деветдесет кораба от неговата флота.

— Царице, твое величество прецени вярно.

— Какво ли е могло да се случи?

Жрецът на „Нейт“ преведе въпроса й. Пазителите на архива, шепнеха неразбрани като заклинания думи, сочеха с тъмните си изсъхнали пръсти разни места на прашната карта и най-сетне стигнаха до заключението:

— Познавачите на земите казват, че началникът на флотата не е попаднал в Еритрейско море! — авторитетно каза жрецът на „Нейт“.

— Не е възможно това да се случи с Неарх, най-опитния от всички моряци! Той има най-добрите кормчии на Финикия, Египет и Кипър.

— По тези места това е могло да стане. Нека твое величество погледне тук. Това е южният край на Арабия, насочил се към Индия на изток и на север на няколкостотин схена. От юг насреща му стои грамадният нос на Нубия или според вас Либия — Носът на благо: уханията, приличен на рог, вклинен във Великия океан. Нашите мореплаватели на път за Пунт заобикаляха този нос трудно и с големи опасности. Той стига до половината на разстоянието от края на Арабия… Сега гледай тук, царице! Флотата на Неарх е плавала покрай брега на югозапад. Там често стават страшни бури. Те носят от пустините на Арабия пясък и прах, които застилат морето на много схена. Възможно е такава буря да е настигнала Неарх, когато флотата му се е намирала срещу края на Носа на благоуханията. В закръгления залив от бреговете на Арабия право на юг се издава Носът на бисерите. Точно срещу Рога на Нубия той се приближава на 80 схена. Представи си сега, че силна пясъчна буря е повлякла флотата на юг. Корабите, без да забележат, са отминали промеждутъка между Арабия и Нубия. По-нататък от източната страна на Рога брегът се насочва на юг и все повече се отклонява към запад. Какво ще прави началникът на флотата, който върви покрай Арабия на юг и запад?

— Ще продължи да плава покрай брега на Либия, мислейки, че плава покрай Арабия! — незабавно отвърна Таис.

— Разбира се! И виждаш ли, брегът на юг от Носа на благоуханията21 върви на югозапад чак до Пунт още на петстотин схена. След това той ще завърне на югозапад и тогава началникът на флотата ще открие своята грешка.

— И тогава?

— Това не бих могъл да ти кажа, не познавам Неарх. Може да се върна назад. Ако е упорит и смел, ще продължи напред и ще заобиколи, както са направили финикийците по заповед на великия Нехао.

— Критянинът е много упорит и издръжлив — тъжно каза Таис, — освен това лично Александър мечтаеше да изпрати кораби край Либия, без да знае за Нехао.

— Тогава чакай флотата след три години, както финикийците — отговори жрецът, — вече са изминали две години…

Таис се замисли за дълго.

Да, преди да изминат и пет години, ще стане ясно, че флотата на Неарх е изчезнала безследно в безкрайните простори на морето. Заедно с него завинаги ще изчезне от живота на Таис и „Родената от змия“. Ще остане само Ерис. Неизбежните загуби следваха една след друга. Доста отдавна нямаше новини от Лизип. Оттогава, когато бе съобщил на атинянката, че е продал Анадиомена на Селевк, а той пък я разменил с индийците за слонове. Лизип не знаел колко слона са му дали, и двайсет и пет таланта заедно с дванайсетте таланта от стойността на среброто, тоест около двеста и двайсет хиляди драхми — това беше огромна сума. Тя бе писала на учителя да ги вземе за школата на скулптори в Кария, за която той беше мечтал отдавна, но не беше получила отговор. Нещо се беше случило с великия скулптор. Или пък безспирната война в Йония и Месопотамия заради наследството на Александър беше попречила на писмото да стигне?

Смътното чувство на Таис, че учителят й не е жив, беше вярно. След като бе заминал в Елада, където се бе срещнал с Касандър, който уж му бил поръчал статуя, Лизип се почувствувал зле и скоро умрял. Неговият наследник, по-големият му син Евтикрат, беше отворил тайното сандъче на великия ваятел. Лизип отдавна бе спазвал едно правило: след продажбата на всяка статуя да оставя парченце злато в това сандъче. Евтикрат бе преброил хиляда и петстотин късчета и едва тогава се разбра колко е голям трудът на ваятеля. Таис би се учудила още повече, ако узнаеше, че от всички хиляда и петстотин статуи на Лизип нито една не бе останала за наследниците на изкуството на Елада! Само няколко станаха известни на бъдните поколения чрез римските мраморни копия от бронзовите оригинали на Лизип. Ако би могла да знае това, атинянката щеше да разбере колко слаби са надеждите да се запази нейната сребърна статуя, щом като дори бронзът е бил претопен за военни оръдия от бъдещите невежи завоеватели на Елада, Мала Азия и Египет.

Много хора бяха потънали в Амелет — потока освободител от грижи в царството на Егесихей-Аид. Колко много Промени, впечатления, необикновени преживявания бяха станали през тези десет години. Те бяха прелетели като вихър от този момент, когато Таис напусна Атина за Египет и отново се бе върнала тук като царица. И колко малко промени имаше сега! Времето тече бавно, както Нил зиме. Или пък това е така за всички, които царуват без да управляват? За цариците, чиито мъже са истински владетели? Така се чувствуваше Роксана при Александър, а сега вероятно още по-лошо? Родилият се два месеца след смъртта на великия пълководец малък Александър го пазеха като талисман и право за царуване — отначало Антипатър, върховният стратег на Елада и Македония, а сега, след неговата смърт, Антигон Едноокия.

Бе умрял и Аристотел, надживял своя велик ученик само с една година. Теофраст, познавачът на растенията, ръководи сега Лицея в Атина. Както и по-рано сериозните ученици, допуснати да изучават скрити знания, се разхождат там сред великолепни борове и кестени, а вечер на същото място се събират атиняните да послушат философски беседи. Лизип бе й говорил в Екбатана за зараждането на новото учение на стоиците, които твърдели, че всички хора са равноправни граждани на света, и които били създали първата правилна система за оценяване на поведението на човека не според вярата в божественото слово, а според обществената необходимост от човешки живот…

Жрецът прекъсна нейните мисли, като запита:

— Твое величество нищо друго ли не иска да узнае?

Таис се опомни. Те доближаваха храма „Нейт“, където разтревожената Ерис с плавни стъпки измерваше напряко широката стълба.

— Кажи ми, отче, защо на мен открихте тайните чертежи на моретата и страните, а не ги открихте на Александър или на същия този Неарх?

— Никой не ни е питал, а знанието се дава само на тези, които търсят. Ти си една от нас, ти си безвредна, и не си силна, защото не се стремиш към власт. Не е имало случай велик гений, пълководец, владетел от какъвто и народ да е произхождал, да е донесъл щастие на хората! Колкото е по-велик той, толкова по-голямо е нещастието. Обикновените хора се ръководят от хилядолетни закони, възникнали от здравия опит на поколенията. Те са свързани от необходимостта, за живот, от вярата и службата на боговете и на властта. Великият човек поставя себе си над всичко общочовешко, разрушава опорите на битието и допуска вечната грешка, която унищожава всичките му дела и ги запраща в бездната на Тъмнината. Богоравните хора само тогава донасят щастие, когато нямат власт: философи, лекари, поети или художници.

— Според теб Александър е донесъл само страдания и нещастия ли?

— Още не са претеглени неговите деяния на везните на времето, боговете-съдии още не са измерили бялата и черната страна на неговия живот. И аз съм малък по ум, за да обгърна цялата величина на неговите деяния. Нему отначало са били дадени красота и телесна сила, храбро сърце и ясен всеобемащ ум, а после и знания. След това той е получил военна сила: твърдите сърца и закалените тела на македонски и елински воини. Той бе пожелал да увеличи знанието, а вместо това увеличи богатството, като завладя изведнъж това, което се беше трупало векове у един голям народ, у огромна страна. Той раздаде необмислено съкровищата поради своята младост, без сам да бъде нито алчен, нито разточителен. Но ги раздаде в толкова недостойни ръце, както и другите преди него. Само че предишните ги държаха в своята страна, а новите, получили ги леко, ги разпиляха за глупости и по чужди страни, като обогатиха алчни и пресметливи търговци, продавайки на безценица древни художествени произведения и десетки хиляди поробени жители. И така, силата на Александър се раздроби, губейки всякаква цел. Естествената съпротива на народите, които отбиваха нашествията в техните родни страни, породи свирепост, жестоко и кърваво насилие и противно на боговете избиване на беззащитни хора. Вместо опознаване на земята, умиротворение, създаване на общи обичаи, вярвания и цели, в които да си приличат всички хора на света, възникнаха неизброими кръгове на бъдеща борба, интриги и нещастия. Ето и сега, няколко години след разделянето на империята, кръвта продължава да се лее и войната не стихва нито в Елада, нито в Йония, Месопотамия и по островите на Зеленото море.

— Защо стана така, а не другояче, отче? — запита Таис.

— Иначе не може и да бъде, щом като този, комуто са дадени Сила, Злато и Воля да променя съдбините на държавите и хората, не разбира, че у всяка от тези части на могъществото има и своя обратна страна, която съдбата неизбежно ще обърне срещу човека, ако не се вземат предпазни мерки. Златото съдържа унижение, злобна завист, борба за богатство в името на богатството; Силата — свирепа жестокост, насилие, убийства; Волята — упоритост за използуване на Силата и Златото, тъпо заслепение.

— А каква е защитата от тези зли сили?

— Любовта, дъще моя. Ако и трите мощни лоста се използуват с любов и в името на любовта към хората.

— А любовта не притежава ли обратна страна?

— Уви, притежава, обаче на друго, много по-лично равнище. Отношенията на хората помежду им могат да породят желания да унижат другиго, да го измъчат и да го окалят, на светлите сърца това не се случва, но е присъщо на човека от тълпата — бит, унижаван, ако не лично, то в своите прадеди или близки.

— Ти не ми отвърна, отче, как да се запазим от това.

— Придържай се винаги към умереното и гледай какъв ще е краят.

— О, знам. Моят учител ми е казвал същото. Изглежда, че мъдростта навсякъде стига до едно и също.

— А ти чела ли си надписа на фронтона на нашия храм? Ето този?

— Аз не мога да чета свещения език и древното писмо На Египет!

— „Меденаган“ — „Нищо прекалено“; „Мярката е най-благородното“; „Хюбрис (дръзкото високомерие) е най-лошото“; „Проникни в дълбочината на своето сърце!“

— Същите изречения са написани на храма на Аполон в Делфи.

— Това е потвърждението на думите, казани от тебе!

— С други думи, образът на върховната мъдрост навсякъде и винаги се обръща лично към човека, без помощта на боговете?

— Това е така, ала пази се да не казваш подобни истини на вярващите от всички видове и на детски наивните и яростни фанатици! Истината и доброто светят като факли, които осветяват пътя на лутащите се в тъмнина. Обаче нали може с факла да влезеш и в склад с масло за горене, което пламва и от най-малката искра!

Таис внимателно погледна стария жрец и неочаквано запита:

— Кажи ми, не те ли учудва, че египетската царица не може да чете по египетски?

— Не. Или ти си мислиш, че много царици са знаели свещения език? Тогава грешиш! А ти си ги надминала много не само с красотата си, но и с познаването на различни вярвания. Вярата е душата на народа, от нея произхождат обичаите, законите и поведението на хората! А пък ти на церемонията на Огледалото на Изида пееш като чистокръвна египтянка, танцуваш Свещения танц на покривалото като финикийка, препускаш на коне като либийка и плаваш като нереида на Зеленото море. Това магически привързва към тебе всички, които живеят в Черната земя.

— Откъде знаеш?

Старецът само се усмихна.

— Кажи ми, отче, ще ми помогнеш ли, ако пожелая да науча повече за далечните страни Либия и Нубия?

— Ще ти помогна — съгласи се без колебание старият жрец.

И Таис се зае да събира всички географски сведения, описания на редки зверове, камъни и растения, каквито бяха се натрупали в Египет в течение на четири хилядолетия. Най-много открития бяха направили преди тридесет и два века наместниците на фараоните в Горен Египет, избрали за своя резиденция днешната Сиена или Елефантииа. Тези горди и храбри хора наричаха себе си „главни водители на кервани на юг“ и „владеещи всичко, което съществува и което не съществува“. Това титулуване особено хареса на младата царица. „Владеещите“ прокараха път по суша дълбоко в тайнствения материк, за който елините нямаха ясна представа дори след Херодот, макар че още морските владетели на Крит без съмнение са знаели повече.

Така възникна приятелството между жреца и царицата. Мемфисци знаеха, че царица Таис обича вечер самотата и никога не нарушаваха почивката й. И атинянката се отдаваше на спомени през необикновено тихите нилски вечери, когато здрачната светлина хвърляше върху всичко потискащо, земно, рязко една прозрачна тъкан: без цвят и без сянка. Таис преставаше да мечтае и често мислеше за миналото. Може би това бяха признаци на приближаваща старост, когато вече няма блянове за бъдещето, тъга за несбъднатото и желание за нов обрат в живота?

На наблюдателната атинянка не убягна рязкото раздвояване на живота на египетския народ и неговите управители. Съвсем друго беше в Елада, където дори по време на тирания народът и управителите образуваха едно цяло, с едни и същи обичаи, навици, задължения пред боговете и духовния живот.

Египетският народ живееше изоставен на произвола, плачевно и безцветно. Управителите му образуваха малка групичка привилегировани, самото съществуване на които нямаше нито цел, нито смисъл дори лично за тях освен борба за власт и богат живот. С възцаряването на Птолемей положението не се промени, във всеки случай поне тук във вътрешността на Египет, ако не в Александрия. Тогава защо е тя, мемфиската царица? Да увеличи и тя групичката паразити? След като премина първото увлечение от външната страна на властта, всичко това изглеждаше срамно на Таис. Сега тя разбираше защо се разрушават паметниците и храмовете, защо се засипва с пясък гордата слава на великото минало. И народът, който беше загубил интерес към живота, и знатните, които не разбираха значението на древната, красота и се грижеха само за своите дребни лични работи и за нищо друго, не можеха, разбира се, да запазят голямото количество натрупани с хилядолетия съкровища на архитектурата и изкуството в Египет.

Тревожни мисли измъчваха Таис. Тя се усамотяваше в горната зала на двореца със син таван и колони от черно дърво, между които вместо стени висяха тежки драперии от светлосива тъкан с много гънки, напомнящи й ръбестите колони на персеполските дворци.

Безпощадната светлина отгоре отразяваше в две огромни металически огледала синевата на тавана. Таис се изправяше пред тях с трето огледало в ръце, кръгло, с дръжка във вид на легнала лъвица, и подробно се разглеждаше от глава до пети.

Нейното силно тяло беше изгубило вече предизвикателния устрем на младостта, но оставаше безупречно и сега, когато Таис беше прехвърлила тридесет и седем години и двете й деца бяха пораснали. То беше укрепнало, поразширено, придобило по-резки извивки, но както и лицето й, бе издържало изпитанията на живота. Годините бяха добавили твърдост в очертанията на устните и страните, на шията, най-податливата на времето част на всяка жена, и тя както преди гордо държеше главата си като мраморна колона, изкусно оцветена от Никий. Палавост, диво желание да направи нещо забранено кипваше у Таис, замайвайки главата й както в далечните атински дни. Тя викаше Ерис и двете тайно, изплъзнали се от придружители, препускаха в пустинята. Там, захвърлили дрехите си, те бясно препускаха като голи амазонки с бойни либийски песни, докато от конете не започнеше да лети пяна. Тогава бавно и мирно се връщаха в двореца.

За да се скрие по-лесно от, придворните и войниците от охраната, Таис започна да оставя конете в къщата на стария нубиец, в южния край на източната част на града.

И все пак рядкост бяха подобни препускания, както и плуването в защитения от крокодили проток. Много по-често Таис, уморена от някоя по египетски провлечена церемония, след като поиграеше с дъщеря си, отиваше на вечерно съзерцание върху стъпалата на храма „Нейт“.

Младите египтянки кротко спяха загърнати. Ерис застиваше с широко отворени очи, подпряла брадичката си на високо свитите колена. Тя можеше да изпада в състояние, подобно на сън, без да губи своята бдителност.

В здрача пламваше със зловеща оловна светлина Никтурос — Нощният пазач, който припомняше на Таис първото й посещение в Египет, когато я бе спасил Менедем, воин с Херкулесова храброст, нея, определената за жертва на Себек. Таис се готвеше да издигне паметник на Егесихора и Менедем, да им построи кенотаф тук, в Мемфис, откъдето реката беше отнесла тяхната пепел в родното море. Но след това размисли. Надгробният паметник би останал чужд сред хилядите паметници на други чувства й обичаи на друга вяра. Статуите на Егесихора и Менедем биха стърчали тук самотни, като нея самата. А когато и Таис изчезне, кой ще се грижи за кенотафа? Тук не е Елада, където всеки от детинство пази красотата на статуите и никога никому няма да дойде наум да повреди скулптурата.

Ако в Мемфис любителите на музите, особено елините, все още помнеха златокосата спартанка, то кой ли си спомняше за Менедем — един от хилядите лаконски наемници? И Таис се отказа да издигне паметник. В Александрия изваяха великолепен мраморен висок релеф и го изпратиха в родината на Егесихора и Менедем. Изгряването на Нощния пазач будеше в сърцето на Таис печал по умрелите и неопределена тревога…

В двореца я чакаше приятна новина. Птолемей беше изпратил един красив роб от Тракия, опитен в гледането на коне, и юзда за Боанергос, рядка изработка, направена от червено злато, отговарящо на неговия косъм. Птолемей, както и по-рано, с чувство за вина пред Таис й правеше неочаквани и разкошни подаръци.

Сутринта атинянката заповяда да доведат раванлията, за да му се порадва с новата сбруя. Робът изведе черногривия кон с искрящата юздечка, с гравиран начелник, представящ пантери в свирена борба. Таис помилва своя любимец, целуна го в топлата муцуна между чувствителните ноздри. Боанергос с кратко нежно цвилене триеше главата си в голото ляво рамо на господарката и нетърпеливо биеше с копито, хапейки удилото. Таис се канеше да скочи на коня, когато дотича дойката на Ирана, викайки, че момиченцето се е разболяло. Атинянката хвърли поводите на красивия коняр, втурна се в двореца и намери дъщеря си болна на легло. Стана ясно, че момиченцето изтичало в градината, яло зелени персийски ябълки, а дойката я нахранила и с бадемов сладкиш.

Дворцовият лекар бързо премахна болките. След като разтри и утеши дъщеря си, Таис се сети, че раванлията нетърпеливо я чака и може да разбие коневръза. Добре ще е, ако Ерис се е досетила да поразходи коня.

Изпратената в конюшнята робиня дотича, съпроводена от стария коняр, и бързо разказа, падайки на колене пред царицата, че са отровили Боанергос, а Ерис е изчезнала със своя кон.

Атинянката сграбчи за рамото стария коняр, който също беше коленичил. Тънкият плат на дрехата му препука от дърпането.

— Не съм виновен аз, царице — с достойнство каза старецът, — конят го е отровил този, който е направил златната юздечка. Слънце на Египет, ела и виж сама!

Таис се опомни, стремително се спусна по стълбата и се втурна в конюшнята. С късата екзомида за езда вместо дългата царска дреха беше удобно да се тича и Таис изпревари всички.

Боанергос беше легнал на лявата си страна, изпънал крака с черни изящни копита. Кичур гъста грива наполовина прикриваше изцъкленото му око. В ъгъла на сгърчените му устни беше плъзнала зловеща синкавина.

На Таис й се стори, че верният й кон я гледа с укор и очакване, понеже не му е дошла на помощ. Царицата на Египет падна на колене, без да крие сълзите си, и с отчаяна надежда протегна ръце да вдигне тежката глава. Силен тласък отзад не й позволи да се докосне до раванлията. В гнева си Таис се извърна с бързината на пантера и срещна синия мрачен поглед на Ерис. Приятелката й дишаше тежко. Зад нея войник от охраната стискаше юздите на запенената кобила.

— Не го докосвай, може да е отровена цялата сбруя! Проклетият роб я пипаше с ръкавици, аз глупаво си представих, че постъпва така от страх да не замърси блестящото злато. Ако бе потеглила веднага… Великата богиня те пази!

— Къде е негодникът? Къде е убиецът?

— Аз подуших нещо недобро, когато той се изплаши, че ти се забави, втурваше се ту тук, ту там, а когато Боанергос внезапно падна на колене, той побягна. Аз най-напред се хвърлих към коня и не извиках веднага стражата. Подлецът се беше скрил. Търсят го!

Таис се изправи, изтри сълзите си.

— Не разбирам смисъла да отровят Боанергос, а не мене.

— Това е по-мъчно. Много хора отговарят за твоята храна и питие.

— Но какво е виновен моят беден раванлия?

— Отровата не действува веднага. На теб са ти оставили време само толкова, колкото да отидеш на разходка и да се отдалечиш от града. Там Боанергос би паднал…

— Ти мислиш, че там е имало засада?

Вместо отговор Ерис хвана Таис за ръка и я поведе към вратите. Кръгът от войници им даде път, главите ниско се наведоха и Таис видя телата на двама неизвестни. Съдейки по дрехите, това бяха жители на Делтата. Сгърчените лица и подутите устни свидетелствуваха за причината на смъртта.

— Ето ти доказателството. Ние двете щяхме да слезем от конете, да се заемем с коня, а ножовете на тия са дълги. Аз с отреда конници препуснах към нашето любимо място зад Червения обелиск. Ние ги заобиколихме, но хиените успяха да глътнат отрова. Този, който ги е изпратил, е опитен в тия работи и ги е снабдил с всичко, за да прикрие следите. Те са знаели времето и мястото на нашите разходки, а ние сме си въобразявали, че яздим самотни!

— Но ти не можеш да предполагаш, че…

— Разбира се, не, храбрият воин, справедливият цар и любител на жени никога не може да бъде способен на подобно нещо! Не, това е ръка на опитен в придворните интриги човек, може би жена…

Таис трепна и стисна юмруци.

— Да идем при Боанергос!

Около раванлията се бяха събрали войници и коняри, очаквайки нареждания.

— Сложете си ръкавици, свалете юздечката! — заповяда Таис. — Трябва ми време да помисля — каза тя на Ерис и й посочи сграбчилите се пантери, гравирани върху златото на началника — този, който е изпратил подаръка, е бил непредпазлив. Или такива хора считат себе си за по-умни от всички други?

— Ами ако това е доказателство за оногова, комуто трябва да се напомни за заслугата? — запита Ерис.

— Мъдра моя богиньо! — възкликна атинянката и прегърна черната жрица. — Може би и тя не е?

Ерис наведе глава в знак на съгласие.

— Не е тя, но този, комуто е изгодно нейното царуване. Страшна дума е това „изгодно“, когато звучи в устата на човека с власт над хората. Колко крайно подли постъпки са сторени от изгода!

Таис взе решение.

— Завийте сбруята в платно, потопете го в горещ восък и го зашийте в дебела кожа. Аз ще сложа собствения си печат върху него. Моят Боанергос откарайте при Червения обелиск! Да изкопаят гроб за него в края на платото над равнината. Повикайте каменоделците, които работят новия пилон за храма „Нейт“, аз ще поговоря с тях. И скулптора от царските работилници Хаб-Ау!

Таис до вечерта се съвещаваше с майсторите, докато не реши да издигне над гроба на Боанергос отвесна плоча с рязко очертание на раванлията в бяг към слънцето. Скулпторът настояваше да бъде изобразена царицата и нейните свещени имена. Таис строго му забрани да прави други надписи освен гръцкия: „Боанергос, конят на Таис“.

Същевременно тя помоли Ерис да събере всичките й любими неща, украшения и дрехи. Таис заповяда рядкостите от Индия и Месопотамия да бъдат събрани в един склад и поръча това на верния Ройкос. Семейството на тесалиеца беше вече от седем души, в тяхно число и втората му жена, финикийка. Таис отдавна бе забелязала склонност у македонците и елините към финикийките и към скитянките с раздалечени очи от далечните източни планини. И едните, и другите бяха великолепни жени, предани, издръжливи и грижливи стопанки.

Големият син на Ройкос, запознат с науки, беше ковчежник в дома на Таис. Той получи заповед да пресметне и да събере всички налични пари, злато и скъпоценности, които се оказаха доста много.

Като свърши тези работи, Таис се отпусна в едно кресло от слонова кост.

— Какво си намислила, царице господарке? — необикновено кротко каза Ерис, милвайки и раздипляйки спуснатите й черни коси.

Таис мълчеше.

— Нима някога царица е напускала царството си и си е отивала от страната, която е управлявала? — каза отново Ерис. — Няма ли това да е малодушие, което не отговаря на високото й положение и на съдбата?

— Щом царицата не управлява, то нейното положение е привидно — със същия тон й отговори Таис, — няма ли да бъде по-разумно тя да отстъпи мястото на оногова, който няма да бъде само привиден?

— В Мемфис ли?

— В Александрия. Тук няма да има вече царици, а само наместник, който и без това вече се разпорежда с всичко. И все пак за този разговор е рано. Аз искам да отида при Птолемей и да си обясня с него цялото положение.

— Та отдавна ли беше, когато царят изрази най-висока похвала за твоята дейност тук? Събраните от теб сведения за Нубия, Пунт и изобщо за Либия станаха основа за изучаване на географията на цялата страна в Александрийския музейон. Той похвали и лодкарите на царица Таис.

Черната жрица й напомни за отредите младежи, конто бяха свикани от Таис да образуват спасителна служба в гъсто населените места по бреговете на Нил. Много малки деца, които живееха в непосредствена близост до огромната река, се давеха или гинеха от крокодили. Леките бързи лодки със зелен флаг на мачтата плаваха сега покрай бреговете като патрули, винаги готови да се притекат на помощ на деца и животни. Таис обичаше много и едните, и другите и те й отвръщаха с пълно доверие.

На Ерис й се причу шум в храстите на градината. Загасила светилника, тя погледна надолу.

Тъмна нощ безветрена беше обгърнала малкия дворец, избран от Таис за жилище сред парковата част на Мемфис. Не потрепваха листа, не лаеха кучета, само прилепи се стрелкаха назад и напред. Двете приятелки долавяха тяхното едва чуто пискане. У елините и египтяните да можеш да чуеш пискането на прилепите, беше мярка за възраст. Когато човек не може да чува вече прилепите, настъпва прелом в живота му, започва старостта.

— Ще изляза да прегледам галерията — пошепна Ерис, — тревожи ме красавецът, който успя да избяга!

— След гибелта на съучастниците си не ще посмее — възрази Таис.

— Сигурно е така. Все пак ще погледна. Недей да палиш светилника! — И Ерис се стопи в тъмнината.

Горните стаи на двореца излизаха на галерия, която се свързваше с открита веранда на източната и северната страна на къщата. Галерията беше отделена от верандата с подвижни стени от папирусови рогозки, а от стаите — със сини полупрозрачни завеси, силно опънати между дървени колони. В северната галерия горяха лампиони, които хвърляха в тъмната стая, където седеше Таис, нещо като лунна светлина.

Неочаквано върху завесите изникна ясно силуетът на почти гол мъж, който се беше притаил с къс меч в ръка. Таис безшумно стана, напипвайки с ръце нещо годно за отбрана, и взе вазата от оникс, която тежеше едва ли не цял талант. Зад първата сянка също така безшумно се появи втора — Ерис, ето я, тя извади страшния си кинжал. Първата сянка се спря, вслушвайки се. Таис бавно се приближаваше, вдигнала вазата над главата си. Замря и Ерис. Човекът с меча постоя неподвижен, после издаде тих, малко по-силен писък от този на прилепите. Зад Ерис изникна трета сянка с дълъг нож. По-нататък всичко стана за един миг. Първият човек измъкна от набедреника си с лява ръка нож и с един замах разпра силно опънатата тъкан. Вторият, щом видя Таис, нададе глух предупреждаващ вик на своя съучастник, но той не успя да се обърне и получи удар в лявото си рамо с кинжал, който се заби до дръжката. Таис извика:

— Пази се! — Черната жрица се извърна, вторият убиец се хвърли върху нея. Атинянката с все сили хвърли ониксовата ваза върху познатото лице на тракиеца; убиецът успя да хвърли ножа си едновременно със замаха на Таис и Ерис падна на пода в краката на своята жертва, обляна в кръв.

При вика на царицата дотича стражата и почти всички хора от нейния дворец, между които по настояване на Птолемей имаше опитен лекар.

Запалиха десетина лампиона. Таис не позволи да пренасят Ерис. Поставиха я на ложето на царицата. Първият убиец бе убит на място, а вторият беше още жив и се мъчеше да се изправи на четири крака. Таис изтръгна свещения кинжал на Ерис и замахна над него, но спря, вдъхновена от някаква мисъл.

— Раздрусайте го! — заповяда тя на войниците. — Може би ще дойде на себе си. Залейте го с вода. Скоро доведете моя преводач!

Дотича преводачът, който знаеше осем езика. Ала атинянката, забравила за него, падна пред ложето на приятелката си, от другата страна на което работеше лекарят и спираше обилно течащата кръв. Тя взе изстиналата ръка на Ерис и я притисна до страната си.

Клепачите на черната жрица трепнаха, отвориха се невиждащите сини очи, в тях трепна пламъче на съзнание и усмивка докосна посивелите устни.

— Като елинка!… — едва чуто прошепна Ерис.

Тъжният вик на царицата накара всички в стаята да паднат на колене.

— Ерис, скъпа приятелко, не си отивай! Не ме оставяй сама!

Едва сега тя напълно почувствува колко й е скъпа тази „мелайна ейми его, кай кале“ — „черна съм, но съвсем красива“, както наричаха приятелите й Ерис. Ерис й беше по-скъпа от всичко на света, по-скъпа от живота, защото живот без божествено твърдата, спокойна и умна приятелка се струваше немислим на Таис.

Всички приближени на царицата почитаха Ерис въпреки нейната външна суровост. Тя обичаше хубавите хора и хубавите неща, макар никога да не се стараеше да спечели дружбата на първите или да купува вторите. Тя не притежаваше и престорена надменност, никога не искаше да унижи другите или да иска за себе си особени знаци на почит и внимание.

Непреодолимата, простота, пълно отсъствие на недостойни желания и завист й даваха твърдост да понася всякакви трудности. Ерис разбираше от пръв поглед красотата на постъпките и на нещата, — онази, която обикновено отминава покрай повечето хора. Нейната удивителна красота престана да бъде оръжие от времето, когато тя напусна храма на Кибела-Гея, макар поети да я възпяваха, художници да се стараеха по всякакъв начин да я имат за модел. Атинянката се учудваше колко малко хора разбираха действителното значение и сила на прекрасния облик на Ерис. В сравнение с Таис, тя изглеждаше по-възрастна, сякаш притежаваше по-дълбоко разбиране на събитията и нещата, отколкото всички други хора. А същевременно, в часове на увеселения Ерис не отстъпваше на атинянката, която дълбоко в душата си беше останала предишното атинско момиченце, склонна на безразсъдни палави постъпки. Тази дивна, изпратена й от Великата майка или Афродита приятелка я напущаше и отиваше в подземното царство. На Таис й се струваше, че и нейното сърце умира, че около нея вече се събират сенките на покойници: Менедем, Егесихора, Леонтиск, Александър…

Със сдържани ридания Таис шепнеше молитви към трите всемогъщи богини да й върнат Ерис. Сякаш в отговор на нейната молитва още веднъж се отвориха сините очи, в които припламна зора с топла светлина на обич.

— Не тъжи, приятелко, аз ще живея!

Ерис даже в това свое тежко състояние не бе забравила обещанието си да дочака Таис в Аид, на поляна с асфоделии пред Реката, за да я премине заедно с приятелката си, ръка за ръка.

И тогава Таис вече не можа да сдържи отчаяния пристъп на мъка. Ройкос реши да повика главния жрец на „Нейт“, страхувайки се, че царицата ще умре от покруса.

Старият жрец влезе, като едва поемаше дъх, но не губеше величествената си осанка. Той се наведе над безчувствената Ерис, взе ръката й и дълго я държа. После докосна рамото на царицата. Таис вдигна разстроеното си от скръб лице и срещна спокойния и тъжен поглед на своя приятел.

— Струва ми се, че тя ще живее — каза жрецът. Таис се задави, безсилна да промълви дума. — Изпратих да повикат нашите лекари на помощ на твоя елин. Сетих се, че ти бе споменала веднъж за някакво вещество от планините край Персеполис. Запазила ли си го у себе си?

— Да, да! Сега ще го донеса! — Таис забърза към ковчежето, където се пазеха чудните лекарства на Месопотамия, Индия и Бактриана.

Жрецът намери парченце с тъмнокафяв цвят, което наподобяваше смола, й го подаде на дошлите двама възрастни египтяни в обикновени бели дрехи. Скромни, но уверени, те размениха няколко думи с лекаря на двореца, разтриха парчето лекарство в мляко и като разтвориха зъбите на Ерис, я напоиха. Върху раната поставиха стиска синкава трева със силен странен мирис и здраво я забинтоваха.

— Сега нека и твое величество да пие — каза жрецът, подавайки на Таис половин чашка от напитката, която приличаше на прозрачна, едва фосфорисцираща вода, — иначе покруса като днешната може скъпо да ти струва. Сърдечната рана трябва незабавно да се лекува, защото нейните последствия са далечни и неочаквани.

Таис понечи да вземе напитката, но си спомни нещо друго и отклони чашата.

— Благодаря! Остана да свърша още една работа. Повикайте преводача! Какво можеш да ми кажеш ти? — запита тя, когато излезе на галерията при бледния финикиец, който я очакваше.

— Твърде малко, царице! Този син на хиена пророни само няколко думи на тракийски език. От тях ние разбрахме, че са били изпратени четирима, значи, всички са хванати. И той спомена едно име. Аз го записах, за да избягна грешка, която може да бъде съдбоносна. Ето го — преводачът подаде една дъсчица на Таис.

— Името е мъжко, звучи на йонийски — каза след размисъл атинянката.

— Твое величество вярно определи! — поклони се преводачът. — Къде е убиецът?

— Този син на хиена съвсем полудя от болка. Заклахме го, за да прекратим мъките му, недопустими за живо същество.

— Постъпили сте правилно. Благодаря ти!

Когато се върна в стаята, Таис се вслуша в слабото равно дишане на Ерис и каза на стария жрец:

— А сега дай ми лекарството, приятелю мой! Ще дойда при тебе тези дни, ако опасността за Ерис отмине, и ще те помоля за един важен съвет.

— Ще чакам твое величество — поклони се старецът — и на мен ще ми бъде тъжно да се разделя с тебе!

Таис трепна, взе чашката и я изпи на един дъх. Край леглото на Ерис бяха останали един от египетските и елинския лекар, Ройкос и първата му жена. Уверена, че няма да отделят очи от Ерис, Таис легна наблизо на донесено легло. Пред очите й се понесоха светли петна — питието на египтяните действуваше бързо.

На третия ден Ерис вече се повдигаше на лакът. Със слаба усмивка тя заяви, че никога още не е била толкова близко до прага на Аид и не е мислила, че смъртта от загубата на кръв може да бъде толкова приятна.

— Просто губиш силите си и себе си, стопяваш се в небитието. Ако не беше ти, не бих искала да се връщам — въздъхна Ерис.

— Толкова ли ти е лошо с мене? — нежно я укори атинянката.

— Недей да мислиш така. Просто колкото по остаряваш, толкова повече тъга ти навява разбирането на живота и неминуемото му отлитане. И щом като си направил една лека стъпка към Великата майка, жал ти е да се върнеш. Да не беше ти, мен нямаше да ме има вече.

Таис нежно целуна приятелката си и отново сълзите закапаха по лицето й. Ерис гальовно ги изтри и каза на Таис, че иска да спи.

На другия ден Таис се накани да иде в храма „Нейт“ пешком, но отстъпи на черната жрица и потегли по всички правила с колесница под ветрила, съпроводена от трийсет конника. Шест гиганти нубийци я придружаваха по стълбата с ръце на мечовете си и боздуганите, облещили настръхнали очи. Таис се усмихваше вътрешно. След премахването на изпратените четирима нямаше близка опасност, макар тя лично да бе поставила силна стража около стаята, където лежеше Ерис. Цялото същество на атинянката непрекъснато пееше от радост. Ерис остана жива, неосакатена и бързо оздравяваше. В това настроение й се стори, че главният жрец на „Нейт“ е много слаб, състарен и тъжен.

— Какво ти е, приятелю мой? — запита Таис. — Може би и ти се нуждаеш от лекарска помощ? Или пък от моето кафяво лекарство?

— Пази лекарството. То крие у себе си голяма лечебна сила от соковете на самата Гея, които изтичат от каменната й гръд. Тъжен съм, защото си решила да ни напуснеш.

— И ти няма ли да ме осъдиш за това решение? Взех го окончателно след нараняването на Ерис. С нея сме свързани на живот и смърт. Не мога да излагам на опасност приятелката си, винаги готова да изложи собственото си тяло вместо моето под удара на убиец. Тук в Мемфис загубих двама любими и бих умряла, ако загубя трети.

Старият жрец повери на атинянката едно древно пророчество за последната мемфиска царица, което удивително съвпадаше с нейното собствено чувство. И прибави народната мълва за царицата Таис, която се появила от чужда страна, станала египтянка и успяла да поеме духа на Черната земя дотолкова, че жреците в Саис, които водят списък за истинските царе на Египет, решили да я включат в списъка, като й дадат египетско име.

— Какво?

— Това е тайна! Попитай тях! Когато отплаваш за Александрия, отбий се в Саис.

— Не съм заслужила такова нещо! — тъжно възрази Таис. — Нима не са видели египтяните, че аз само играех роля, която ми бе определена от по-горе?

— Ако артистката, която изпълнява ролята, е пробудила у хората спомена за тяхното минало, благородни чувства в настоящето и мисли за бъдещето, нима тя не е вестителка на боговете и дясна ръка на съдбата?

— Тогава тя е длъжна да продължи, макар и с цената на живота си!

— Не. Всичко предопределено е изпълнено, ролята свършва, когато тъмните сили от западните пустини заплашват самия театър. Действието ще прекъсне трагично, предизвикало страх и потушило току-що родените стремежи.

Царицата на Мемфис неочаквано падна пред краката на стария египтянин.

— Благодаря ти, приятелю! Позволи ми да те нарека отче, защото какво друго, ако не баща е духовният учител на хората, които малко знаят. Аз бях ощастливена: тук, в Мемфис, в твоя храм, се учех от мъдреца от Делос, след това от Лизип и най-накрая, в тукашното си усамотение, отново в този храм аз срещнах тебе. Позволи ми да принеса голяма жертва на храма „Нейт“. Ще принеса жертва и на Артемис от сто бика за спасяването на моята приятелка.

— Само хора, които са на ниско равнище в своята вяра, имат нужда от кървави жертви, за да омилостивяват боговете и съдбата, защото поставят своите богове на едно ниво със себе си и дори с хищните зверове. Това е наследство от мрачни времена, обичаи на диви ловци. Не го прави, по-добре дай парите за някакво полезно дело. Аз ще приема безкръвната жертва, за да продължа да насочвам тук младите търсачи на истина по правилни пътища.

— А Нейт?

— Нима на богинята не са по-мили няколко насочени в истинско знание хора, отколкото неразумни животни, които реват под удара на ножа, проливайки кръв?

— Тогава защо се изпълняват тези обреди с жертви?

Старецът слабо се усмихна, озърна се наоколо и след като се убеди, че няма странични хора, каза:

— Глупави и самонадеяни философи от други вери неведнъж са ни задавали убийствени, както им се струвало, въпроси. Ако вашият бог е всемогъщ, то защо той мисли, че хората са глупави? Ако е всезнаещ, защо са му храмове, жреци и обреди? И още много подобни неща.

— И какъв е отговорът на това? — развълнувано запита Таис.

— Един бог, който се занимава с всички хорски работи и прилича на човек, е само въображение на хора, които нямат достатъчно силна фантазия. Той им е необходим за нивото на тяхната вяра, като необходимо място за съсредоточаване и молитва, а жреците — като посредници. Милиони хора още се нуждаят от религия, иначе те ще изгубят изобщо всякаква вяра и следователно морална опора, без която не може да съществуват нито държави, нито градове. Ето защо, докато хората са все още невежи, ние спазваме древните вярвания, макар лично да сме се избавили от предразсъдъци и суеверия. Малцина още дори от мъдрите управители знаят, че нравствеността на народа, неговото възпитаване в достойнство и уважение към прадедите, към труда и красотата е много по-важно от всичко друго за съдбата на хората и държавите. По-важно от бойните машини, слоновете, от войниците с брони, от корабите с пет реда весла… Всичко това се руши, когато нравствеността и възпитанието на народа е в упадък. И малки, и големи хора се отдават на пиянство и диви развлечения. Във виното се удавя вярата, честта и достойнството, загива любовта към родината и към традициите на собствените прадеди. Така е погинало не едно царство в Месопотамия, Персия, надвисва гибел и над Египет, над Елада, над Картаген и над новия, страшен със своите легиони Рим. Главното, което съставя сигурността на човека, не е оръжието, не е войната, а нравствеността, законите на поведение между другите хора и сред целия народ.

— Ти, отче, спомена и Елада?

— Да, царице. Знам, че ти си елинка, но нима не си забелязала, че колкото по-ниско пада нравствеността и достойнството у народа, толкова по-силно се стреми той да доказва своето превъзходство пред другите, като ги унижава? Даже такива велики учени като Аристотел постигнаха големи успехи в тази долна работа — толкова дълбоко е проникнала отровата…

— Александър винаги се е противопоставял на Аристотел — възрази Таис.

— И хвала му за това! Недей се поддава бързо на огорчения, сега вече идеите за равенство и обединение идват да заменят дивото разногласие между народите.

— Знам и за стоиците, отче.

— Има и по-древни учители. Ти ще си спомниш за тях, когато се размислиш на свобода.

— А нашите прекрасни богове… — понечи да каже атинянката.

Жрецът предупредително вдигна ръка.

— Аз не говоря за твоите олимпийци, които по-рано са ни били чужди, макар в последно време вярванията на Елада и Египет да започнаха да се сливат в общи божества. Не ги засягай и ти. Разбирането на нещата изисква много години размисъл и пречупване на предишните чувства, а привързаността ще причини само едно — изгубване на вярата в живота у човека и в бъдещето. Бъди предпазлива!

Таис целуна ръката на стария жрец и се върна при колесницата, която я чакаше.

Приготовленията за отпътуването останаха незабелязани. И все пак в Александрия до царя и съпруга достигнаха слухове за заминаването на царицата. Заедно с Таис напускаше Мемфис и добре уредилото се тук семейство на Ройкос. Напускаше го без съжаление, защото главата на семейството и по-възрастната жена не можеха да се отделят от господарката, а финикийката се стремеше към морето. Заминаваше и дойката на Ирана — млада полуелинка, полулибийка, достатъчно образована. Тя не беше робиня, но беше се привързала към момиченцето и беше хвърлила око на по-големия син на Ройкос. Преди заминаването Таис поведе слабата още Ерис на разходка сред цъфтящите лотоси. Лодката безшумно се плъзгаше по широкия проток — езеро и с шумолене се вмъкваше сред храсти със синкави цветове и едри дебели листа. Някога много отдавна тук пак така цъфтяха лотоси и те плаваха на лодка заедно с Менедем. Та нима нейната царска привилегия — разкошната позлатена лодка, навесът на ивици срещу слънце, обучените нубийски роби-гребци са нещо по-добро и по-приятно? Съвсем не! Младежите, които се стремят към високо положение, не знаят цената, която ще заплатят. Не допускат, че младостта свършва и ще дойде време, когато ще бъдат готови да дадат всичко припечелено, само да върнат щастливите минути на техния външно прост, а душевно дълбок живот и преживелиците на младостта! Може ли да се случи властта и богатствата да ги заслепят и да забравят всичко минало? Изглежда, че така става за много хора, нека и те бъдат щастливи! А за нея сега няма по-голяма радост от тази да гледа оживеното отслабнало лице на Ерис, което съзерцава околната красота, да вижда и да слуша как се радва малката Ирана… Прощаването с Египет ще остане в паметта й като нещо прекрасно.

Макар и да пазеха в тайна деня на заминаването и да бяха избрали ранен час, грамадна тълпа мемфисци дойдоха да изпратят Таис. Искрено огорчените хора я молеха да се върне по-скоро, във водата и върху кораба летяха стотици венци от свещения лотос, чиито цветове се разрешаваше да бъдат късани само при такива изключителни случаи. Тихо се откъсна корабът, плеснаха веслата, скриха се зад кърмата къщите, храмовете, а после и пирамидите. Никога вече Таис не ще види странния старинен град, който погълна толкова нейни чувства и години от живота й. Не ще посети убежището на философите — храма „Нейт“. И пак „тон айона“ — завинаги!