Пиер РейАут

„Ако видите швейцарски банкер да скача през прозореца, скачайте след него. Сигурно има пари да се печелят.“

Волтер

„На единия край на веригата —

този, който иска повече злато.

На другия край на веригата —

този, който дълбае до смърт.

Кой от двамата ще умре пръв,

ако Бог си затвори очите?“

„Пуебло… Пуебло…“, Песен на боливийските миньори

Пролог

На излизане от завоя Ролан удари твърде рязко спирачките. В ръцете си, които докосваха ръчката за управление, и върху гръбначния си стълб той усети вибрацията на седемстотин и петдесетте тона на композицията.

— Ще останеш ли с нас тази вечер? — попита Лучано.

Ролан бавно придърпа към себе си ръчката, която регулираше мощността на локомотива.

— Бих искал, но…

— Красива ли е?

— Майка ми?

— Мислех, че тя никога не напуска Лозана…

— Когато нощувам в Цюрих, тя идва понякога.

— Намали още…

Скоростта на влака намаля с тихо звънтене. За първи път след потеглянето им релсите не се съединяваха в далечината: те пристигаха. С ръка върху командната ръчка Ролан машинално зарегистрира бетонния перон, задръстен с колички, колети и групи пътници, чиито редици се сгъстяваха при влизането на дългата композиция.

— Какво им става?

— На кого?

— Виж им физиономиите!

Локомотивът се намираше на стотина метра от стоп буферите. Любопитно нещо: всички, които се намираха на перона, гледаха странно към Ролан и Лучано. Учудено примигване, последвано от гримаса на отвращение, се запечатваше върху лицата на пътниците при преминаването на локомотива край тях.

— Кажи — обезпокоен попита Лучано, — да не би да има доматен сок върху лицето ми?

— А на мен? — попита Ролан.

Влакът се движеше с десет километра в час, когато навлезе под стъкления тунел, в който на пост пред своите куфари чакаха тълпите от пътници.

„Влак 127, Женева — Цюрих, пристига на първи коловоз. Отстранете се от перона!“ — нареждаше мъжки глас, повторен от ехото на десетките високоговорители.

Ролан видя как една дама изпусна чантата си и без да се наведе, за да я вдигне, сочейки с пръст към него, закри устата си с длан.

— По дяволите! — изруга той. — Какво значи това?

Навсякъде се виждаха изненадани лица. Още нещо, което разтревожи двамата машинисти: нямаше кътче, където да не се възцари мъртва тишина при преминаването на влака. Обикновено шумът от перона се присъединяваше към дрънченето на вагоните: викове, скърцане на метал, удари. Но в този момент — тишина. Само мълчаливо отдръпване и разширени зеници.

— Блокирай!…

Ролан дръпна спирачката. Локомотивът докосна края на стоп буферите. Лучано изключи тока. Двама чиновници се съвещаваха с нисък глас. После по-ниският затича към бюрото на началник-гарата. Другият, когото Ролан познаваше бегло по физиономия, се изкатери по стълбата и влезе в будката на локомотива. Изкашля се:

— Къде намерихте това?

— Кое „това“? — подхвърли агресивно Ролан.

— Как „кое това“? — учуди се чиновникът.

— Слушай — извика Лучано, — да не сме магьосници! Нямам желание да отгатвам гатанки!

— Елате с мен!

На перона никой не се беше помръднал. Чуваше се само пъхтенето на стара парна дрезина, която маневрираше по страничния коловоз. Ролан и Лучано скочиха на асфалта. Чак когато застанаха пред тяхната машина, която бяха нарекли „Маргарита“, те най-после разбраха.

Върху скарата, сякаш поставен нарочно от някакъв мъртвешки скулптор, лежеше мъжки крак, отрязан до слабините. Едва се забелязваше върху тъмната материя на крачола ръждиво петно кръв там, където костта бе прерязана. Съвсем не на място през главата на Ролан мина мисълта, че това е един доста елегантен крак. Може би към тази мисъл го наведе луксозната кожа на обувката и коприненият чорап. Когато се вгледаха по-добре, те забелязаха струйка кръв, която се стичаше по чорапа, разливаше се по обувката и образуваше малка локва върху решетката на „Маргарита“.

И Ролан, и останалите присъстващи не можеха да знаят, че тази локва щеше да се появи, да потече по няколко континента, за да се превърне накрая в кърваво море.

Загрузка...