Аут

18.

Никой не можеше да се измъкне от „тараша“. В края на работния ден мъжете, наредени в индийска нишка, черни и бели, минаваха през обиск. Бяха опипвани навсякъде. Ако някой имаше щастието да се промъкне незабелязано покрай пазачите, рентгенът свеждаше успеха му до нула. Двама специалисти преглеждаха стомасите на работниците за евентуално погълнат диамант. Хулио беше слушал странни истории. Някакъв бял от германски произход бил успял да измъкне множество диаманти от територията на мината. Той ги увивал в дъвка, която след това опаковал в станиол от шоколад. Всъщност никой тук не е познавал лично този човек, но всички бяха слушали неговата история. Кой знае… Във всеки случай не Хулио щеше да бъде този, който щеше да си опита щастието. Дисциплината беше ужасна. Лагерът беше опасан с бодлива тел, по която течеше ток с напрежение 220 волта. Понякога сутрин намираха животни от джунглата електрошокирани на бодливата тел. Към обяд те бяха започнали да се разлагат, а към пет часа следобед изсъхваха напълно. На другата сутрин от тях не оставаше никаква следа. Другите техни събратя ги погълваха изцяло.

Стражата се състоеше от „арийци“ с ниски чела, грамадни колоси с ограничени умствени възможности, напълно лишени от чувство за хумор. Те самите държаха под заповедите си отряд негри, облечени в защитно облекло и каски, купени на разпродажба от американската армия някъде по света. Както и техните събратя по цвят пазачите бяха подписали също четиригодишен договор с дирекцията на мината. По този начин се оказваха свързани до смъртта си с управниците. В замяна на това Ерик Мортед, директорът на „Васенаарс Консолидейтид“, бе в състояние да уволни още при първото провинение чиновниците си. Освен с военния си вид черните пазачи се отличаваха от миньорите по зъбите, които те поддържаха наточени добре по подобие на Симба — лъва на джунглата — техния бог.

Някои работници спяха на територията на лагера. Други, които имаха семейства, можеха два пъти в седмицата да се прибират у дома си в предградията на Шукуду. Всъщност те преминаваха от един лагер в друг. Апартейдът беше стриктен. Черните живееха в гето, откъдето им бе забранено да излизат и да ходят в града. Ако някоя черна жена влезеше в сексуални връзки с бял и беше заловена, тя се осъждаше на сто удара с тояга и една година затвор. Що се касаеше до белия мъж, изложен на всеобщото презрение, той трябваше да заплати петстотин долара глоба и да прекара под карантина 30 дни в местната болница, където биваше подлаган на немислими прегледи и изследвания. Негрите, както е известно, са носители на всички видове венерически болести — какво от това, че те са им били донесени от белите! След като вечерта се спуснеше над Шукуду, неговите благородни граждани се напиваха в клубовете си с бира, облечени в безупречните си кремави костюми. За да отидат на кино — предната седмица бяха прожектирали „Доктор Живаго“ — всички обличаха смокинги. Всеки негър, заловен на улицата след полицейския час, биваше затварян незабавно и получаваше допълнителна порция жесток бой с пръчки.

Хулио беше ходил в града един или два пъти. Обстановката там го беше отчаяла. В баровете му бяха сервирали неохотно, показвайки му, че мястото му не е тук, а зад телените мрежи, с негрите. Той се беше върнал обратно, без да съжалява. Въздухът тук беше по-чист, камионът с проститутките идваше веднъж седмично, а писмата на Мануела му повдигаха духа.

— Какво държиш в ръката си? — попита го пазачът.

— Писмо — отвърна Хулио.

— Покажи го…

— Но ти не знаеш да четеш!

— Дай го!

Пазачът го смачка в ръката си, после му го подаде:

— Добре, изчезвай сега!

Единственият близък на Хулио беше Мануела. Майка му, напълно вдетинила се, беше настанена в клиника за душевноболни в околностите на Албуфейра. Той плащаше пансиона на старата всеки месец, макар че при последното му посещение в Португалия преди два месеца тя не можа да го познае. Сега Хулио беше утешаван и окуражаван от Мануела, която се безпокоеше за него. Той можеше да цитира наизуст цели пасажи от писмата й: „Не знаех, че работата ти е толкова опасна! Моля те, остави я!“. Последната дума беше подчертана два пъти. „Върни се, Хулио — казваше по-нататък в писмото си Мануела. — Ще останем още година-две в Цюрих… Господарката ми ще ти намери работа, която е по-спокойна…“ В Швейцария той беше работил като шофьор на богаташи, но носенето на ливрея и фуражка го дразнеше. Малката обява в „Суис“ гласеше, че в Ботсуана могат да се изкарват по 400 долара седмично! Мануела пишеше още: „Ще се върнем в Албуфейра. Като обединим усилията си, ще можем да купим нашето магазинче…“

Как бяха мечтали за този магазин! Нещо като смесен магазин, в който щяха да се продават както тютюн и цигари, така и произведения на сладкарското и галантерийното изкуство. Ако успееше да поработи тук още година, това щеше да е вързано в кърпа. Икономиите им щяха да са достатъчни за първата вноска. След като вземеха останалото на кредит, естествено, печалбите нямаше да закъснеят. Отначало той трябваше да поиска отпуск, за да се ожени за Мануела, преди тя да роди детето. Само още пет месеца! За нещастие слуховете в лагера относно затварянето на мината се разпространяваха бързо. Причината беше недостатъчната безопасност. За три месеца Хулио беше преброил шест мъртви негри.

Други казваха, че шефовете на „Васенаарс“ няма да затварят мината. Напротив, пробиването на шахтите ще продължи, като ще бъде предложена премия за риска при работата.

Малко преди Хулио да достигне до своята барака номер 11, сирената изсвири късо. От високоговорителя се чу някакъв глас:

— Всички да се съберат незабавно пред зданието на дирекцията… Повтарям…

— Какво ли ще кажат — заинтересува се неговият сънародник Жоао.

— Ела, там ще разберем — отвърна Хулио.

Няколко стотици черни и бели мъже се бяха събрали пред каменната постройка, която служеше още като счетоводство и каса. Върху терасата се появи самият шеф Ерик Мортед със собствената си персона. Той залепи устни към портативния високоговорител:

— Имам да ви съобщя три новини. Две добри и една лоша. Първо лошата: затваряме обекта!

В изненадващата тишина, която настъпи след това изказване, гласът му, необичайно деформиран от апарата, се повтори от ехото многократно: затваряме… затваряме… затваряме…

За всички присъстващи това означаваше тотална промяна на живота им. Завръщане в родината за европейците и прибиране на негрите в гетото, с една дума: безработица за всички.

— Сега добрата новина! Затваряме, за да построим един по-добър, по-сигурен обект. По мое искане собствениците на мината ни отпуснаха за тази цел четири милиона долара.

Мортед запази мълчание, за да позволи на тези въшльовци да преценят величината на тази сума. Само че за тях цифрата четири милиона беше нещо като наследника на Исус или планетата Марс…

— Тази сума ще бъде използвана единствено за вашата сигурност…

— Каква сигурност, след като си отиваме — обади се някой от тълпата. Черните пазачи напразно се мъчеха да го изолират.

— Точно така! — продължи Мортед, който искаше да се покаже демократичен, отговаряйки на един подчинен. — Щом като подобренията бъдат направени, мината ще отвори вратите си и вие ще бъдете наети отново.

— След като си събираме багажа, как ще се върнем?

Сега вече черните горили забелязаха смутителя. Някакъв италиански или френски въшльо. Те се втурнаха към него, за да го погъделичкат с електрическите си палки.

— Спрете! — заповяда им Мортед.

Пазачите се спряха нерешително.

— Разберете добре — смекчи тона си директорът, — компанията постъпва така със свито сърце. Сега всички ние губим. Собствениците губят пари, а вие сте подложени на рискове. Днес е 27 април 1977 година. Ще прекратите работа на 30 април вечерта. Мината ще отвори вратите си на 10 януари 1978 година. Всеки от вас ще получи заплата за два месеца като обезщетение. Тези, които ни декларират писмено желанието си да започнат работа след новото отваряне на мината, ще получат при завръщането си половината от своята заплата през тези осем месеца.

Мортед се изкашля, доволен, че е изпълнил нареждането на Омер Клопе. Телексът, получен тази сутрин, нямаше равен на себе си. Мортед беше потресен от това, че един банкер може да бъде толкова внимателен към своите работници. Той, ако беше на негово място…

Завърши речта си с едно треперещо: „На добър час! А сега на работа!“, и се скри в сградата, която разполагаше със собствена климатична инсталация.

Хулио и Жоао се спогледаха.

— По дяволите! — възкликна последният. — Какво ще правиш сега?

Хулио повдигна рамене с примирение. Преди всичко трябваше да предупреди Мануела за завръщането си в Цюрих. Той измъкна писмото й от джоба си, за да прочете още веднъж следния пасаж: „… моята господарка ще ти намери някаква спокойна работа…“. Беше написано черно на бяло. Хулио познаваше Ренате и знаеше, че Мануела я обожава. Само че дъщерята на банкера се беше омъжила предната вечер и сигурно имаше други проблеми за решаване, вместо да се занимава с него.

Той се върна замислен в бараката си. После извади хартия, мастило и писалка и наведен над масата от бяло дърво, започна да пише.

Доктор Мелън премери дискретно пулса на Габелоти.

— Как сте? Добре ли сте?

— Не… — изръмжа Габелоти с пресипнал глас.

Когато погледът му случайно попаднеше на някой илюминатор, Габелоти беше принуден бързо да затвори очи, за да преодолее овладяващия го световъртеж. Беше наложително да се съсредоточи върху списанието, което държеше в ръка и от което не можеше да прочете нито ред. Това беше напълно естествено — как можеше да забрави ужасяващите думи на командира на самолета: „Сега летим на височина тридесет и пет хиляди стъпки…“. При отлитането им от Ню Йорк доктор Мелън го беше натъпкал с успокоителни лекарства. Главата го болеше, а страхът му никак не беше намалял. За да запази достойнството си пред своите хора, а най-вече лично да възвърне двата милиарда долара, Габелоти беше принуден да получи своето въздушно кръщение на петдесет и четири години. Сгърчен във фотьойла си, трескаво стискащ облегалките, той си припомняше всички въздушни катастрофи през последните години. Парижкия ДС-10 — двеста мъртви… Един месец по-късно в Санта Крус де Тенериф, ужаса на ужасите — петстотин шестдесет и двама мъртви при сблъскването на два Джъмбо Джет — Боинг-747, подобни на този, с който летеше сега.

— Ричард…

— Дон Еторе?

— Не съм добре… Дайте ми още едно от вашите дяволски хапчета.

— Вече преминахте границата на дозата.

— Хич не ми пука!

— Както обичате…

Докторът позвъни на стюардесата, за да й поръча да донесе вода. Преди да посвети таланта си на стриктно подбраната клиентела, доктор Мелън беше работил три години в психиатрична клиника, в която бяха натъпкани всякакви разновидности шизофреници, маниаци и психопати. Габелоти за него беше като отворена книга. Докторът често се питаше: дали тази незадоволена жажда за власт у него не е следствие на полова немощ? За да бъде сигурен, той трябваше да зададе някои въпроси на Габелоти, но все едно беше да ги отправи към египетския сфинкс. Та нали сицилианецът му беше предложил дванадесет хиляди долара, за да му бъде гувернантка по време на полета! На тази цена той можеше да остави за три дни клиентите си в Ню Йорк.

— Сега по-добре ли сте, дон Еторе?

Съчувствието на Кармине Кримело отчая Габелоти. То го караше да чувства колко е беззащитен и нещастен.

— Махай се! — процеди той, без да го погледне, стискайки силно зъби.

„Консилиере“ не чака да го канят два пъти. Той пое по спираловидната стълба, водеща към бара под покрива на самолета. Неговият проблем не бяха самолетите, а автомобилите. Когато друг човек седеше зад волана, той се смръзваше от ужас, но тайният му страх беше, че ще умре от куршум.

— След като сте решили, вземете поне две хапчета, дон Еторе — предложи доктор Мелън. — Ще можете ли да заспите?

— Не мога да спя! Ще сънувам, че съм в самолет, и ще се събудя!

— Много добре казано! — изхълца, смеейки се, докторът. — Не се безпокойте! Ще бъдем в Цюрих след три часа…

— Преди това сигурно ще пукна!

За стотен път дон Еторе се убеди, че пликът за повръщане е на мястото си между картите и рекламните брошури. Да умреш, това можеше да се приеме, но да повръщаш пред всички!…

Химене се беше заела с всичко. Беше употребила всичките връзки на съпруга си, за да предотврати отнасянето на тялото на дъщеря й не в моргата, както искаха първите полицаи, които бяха пристигнали на мястото на катастрофата, а в тяхната резиденция на Белеривщрасе.

Телефонно повикване я беше откъснало от група приятели, които коментираха фамозното отлитане на Курт Хайнц. Както всички и тя се смееше на случилото се. Все още се смееше, когато някакъв анонимен глас й беше съобщил, че дъщеря й е катастрофирала тежко. Съвсем отмаляла, тя съобщи на ухото на съпруга си за постигналото ги нещастие. Без да се обадят на никого от гостите, те се втурнаха към указаното място, полудели от страх.

Омер получи първия шок, когато видя непознатата бюти гоуст. Вторият последва, след като видя тялото на Ренате, което полицаите не бяха помръдвали от мястото му. Дъщеря му лежеше със счупен врат, премазана от стоманената рамка на предното стъкло.

Малко по-късно се беше разиграла ужасна сцена. Макар че вече беше четири часът сутринта, по-голямата част от гостите, напълно пияни, все още стояха в салона, където им бяха сервирали вечерята. Някои вече пееха гвардейски песни, други весело си подвикваха от единия на другия край, а някои танцуваха около масите, гарнирани с празни бутилки, подобни на онези, които висяха от тавана. Внезапно пространството около тях бе запълнено със стенания и въздишки. Между широко отворените крила на вратата, която даваше достъп до необичайната обстановка, се появиха множество мъже в черно, които държаха носилката с тялото на Ренате, покрито с чаршаф. Гостите дори не мислеха да сторят път, дотолкова бяха хипнотизирани от псалма, който демонстрираше погребалният кортеж около останките от празненството. Начело на шествието с намокрено от сълзи лице се движеше Химене Клопе. Най-отзад със стиснати устни се влачеше Омер.

За да се достигне до стаята на Ренате, беше необходимо да се пресече целият салон. Едва носилката се беше скрила от погледите, и присъстващите започнаха да се измъкват навън на пръсти и изтрезнели, си казваха: „Има на света болки, които не могат да бъдат споделени с никого“.

В осем сутринта всичко, свързано с обличането на Ренате, беше привършено. Химене беше разбудила посред нощ директора на едно погребално бюро, който веднага беше изпратил четирима от най-добрите си специалисти. Сега Ренате почиваше в своето моминско легло със спокойно лице, толкова хубаво в смъртта, колкото беше и в живота. Нейната майка бе решила да я облекат в роклята с цвят на пушена риба, тази, с която трябваше да бъде на брачната церемония. В ъглите на леглото бяха поставени запалени свещи. Коленичили пред него, Омер и Химене плачеха беззвучно, стиснали ръцете си, неутешими в своята мъка.

Мануела се беше присъединила към тях, но победена от сълзите, се беше оттеглила в стаята си. Тя беше неспособна да понесе това мълчание, тази неподвижност на съществото, което й беше толкова скъпо.

В осем и десет Курт отвори вратата и влезе. Те дори не го погледнаха. Той коленичи до тях и започна да се моли.

Когато се беше върнал от аерогарата бесен от яд, че сам бе правил сватбеното летене с хеликоптера, по пътя го беше спрял полицейски кордон. Отстрани на пътя се виждаше металносиво купе, обърнато с колелата нагоре. Курт ненавиждаше мъртвешките спектакли.

„Продължавайте!“ — беше казал на шофьора, обръщайки глава на другата страна.

Беше замръзнал до кости и не знаеше как да се държи с Ренате. Всичко зависеше от нея. Ако тя се извинеше, оправдавайки своето необяснимо държане, може би диалогът между тях щеше да бъде подновен. По нейна вина сватбеното тържество беше провалено. Стотиците гости го бяха взели за глупак. Родителите му също бяха осмени.

— Една минута! — възкликна шофьорът. — Ох!… По дяволите!… Колко жалко! Едно толкова красиво момиче!…

Курт машинално погледна. С разтуптяно сърце той позна синьото костюмче на Ренате. Забравил, че му е студено, скочи от таксито, усещайки внезапно, че устата му се пълни с вкус на ръждиво желязо.

Пет минути по-късно пристигнаха двамата Клопе. Вечерните им тоалети контрастираха неприятно с ужасната сцена, осветена като ден от прожектора на полицейската кола.

Шефът на полицаите се запъти към Клопе.

— Това нейната кола ли е?

Банкерът поклати тъжно глава. Който и да беше собственикът на тази бюти гоуст, той се чувстваше виновен за случилото се. Защо ли Бог бе насочил собствената му дъщеря към този странен инструмент на смъртта, който той не бе неутрализирал навреме?

— Ренате Клопе ли е името на жертвата? — попита полицаят.

— Не Клопе — обади се Курт. — Хайнц. Ренате Хайнц.

Омер му беше обърнал гръб. Курт се беше прибрал у дома, за да смени облеклото си. Жабото и кадифеният костюм сега му изглеждаха смешни. След като взе горещ душ, той се строполи в един фотьойл, опитвайки се да разбере защо след петнадесет минути брак беше вдовец.

След като завърши молитвата, Курт погледна към своя тъст. Омер Клопе не изпускаше ръката на Химене. Понякога погледът му се насочваше към леглото, на което лежеше Ренате. Курт забеляза как роклята й се развълнува. Като че ли банкерът беше от някаква друга планета. Въпреки това сега Омер му беше по-близък, не му се виждаше вече чужд, сякаш общата болка ги беше свързала като братя. Курт искаше да го накара да почувства това. Съвсем тихо той прошепна:

— С какво сме разгневили Господ, за да ни изпраща такава мъка?

Без да отваря устни, Омер прошепна:

— Оставете ни да се помолим спокойно.

— Но Ренате беше моя съпруга! — смутено промълви Курт.

— Не ваша съпруга, а моя дъщеря — прекъсна го Клопе. — Тук нямате работа. Излезте!

Устата на Курт отново се изпълни с този странен вкус на ръждиво желязо.

Моше Юделман изчакваше „бурята“ да премине. През прозореца се виждаше как птиците прелитат от клон на клон сред златистия слънчев прах. Откога ли не беше виждал истински дървета?

Итало Волпоне беше гол до кръста, впечатлявайки с животинската си сила. Той обикаляше из стаята, триейки гърба си с пешкир. Всяко от движенията подчертаваше мощната му мускулатура.

— Кой ти каза да идваш? — повтори за десети път той. — Кой? Ще отговориш ли?

— Никой — каза Моше.

— Ти правиш глупост след глупост! Оставяш да отвлекат жена ми, протягайки ръка на агресора! Да не мислиш, че ще посрещна Габелоти с букет цветя?

Юделман се откъсна от пейзажа. Изведнъж му беше дотегнало това навикване.

— Престани да обвиняваш другите! Тук си от четири дни и какво постигна? Имаш ли номера на сметката? Не! Що се касае до двамата убити полицаи, за това не беше необходимо да идваш в Цюрих. Твоите хора можеха да свършат това и в Ню Йорк.

Итало застана пред него, побледнял от ярост.

— Ако държиш на кожата си — изръмжа той, — никога повече не ми говори с този тон! Никога!

Моше вдигна рамене.

— Не ме интересува кожата ми! Аз мисля за твоята! Ония от „Комисионе“ те наблюдават! Ако напъхат носа си в нашите работи, всички отиваме по дяволите!

— Да не искаш да оставя убийството на Дженко без да реагирам? Да не искаш да приема предизвикателството на Габелоти с благодарност?

— Има време за уреждане на бизнеса и време за уреждане на сметките! Аз обичах Дженко толкова, колкото и теб. Мислиш ли, че случайно работихме седемнадесет години, ден след ден заедно? Знаеш ли защо той стана дон? Защото винаги чакаше да удари неговият час, за да върне ударите!

Яростта на Итало изведнъж се изпари. Моше беше прав и точно това го вбесяваше. Такива изблици на откровение той приемаше единствено от „консилиере“.

— Ти не си обикновен „пънк“, Итало, а новият дон на фамилията! Един капо си служи повече със сивата материя, отколкото с револвера!

— Понеже си голям умник, ще видим как ти ще се справиш! — примири се Волпоне.

— Сега най-важното е да останем живи. Аз току-що пристигам. Освен че парите ни все още са блокирани, друго не знам. Какво точно си направил с този банкер?

— Дреболии… Забърках го в скандал с една черна проститутка, която се появи гола в църквата, където той изнасяше сказка.

— После?

— Накарах да извадят всичките му зъби.

— Резултат?

— Нула. Той ме прати по дяволите.

— Лош метод… — замислено каза Моше. — Дори да му откъснеш тестикулите, той няма да се предаде. Ти мислиш, че атакуваш един-единствен човек? Грешка! Ти имаш работа с Швейцария, а нейните дяволски банки не са се предали никога на никого!

— Тогава какво? — изръмжа Волпоне.

Юделман въздъхна и се обърна към прозореца, където продължи да наблюдава поляната.

— Трябва да изчакаме идването на дон Еторе — каза той.

Итало го погледна изненадано.

— Какво? Ти ще чакаш нови идеи от тази дебела свиня?

— Не. Ще чакам тази свиня да се намеси. До този момент само ние действаме. В случай на неуспех Габелоти ще каже пред „Комисионе“, че ни е дал шанс, но ние сме го провалили. Като го оставим да действа, ще възстановим равновесието. Ако той успее, какво ще ни попречи да измъкнем кестените от огъня?

— Какво повече от мен може да направи?

— Страхувам се, че нищо. Но за момента това не е важно. Играта се играе от четирима: Итало Волпоне, Габелоти, банкер и… полицаите. Ти си загубил първия рунд, Бебе. Да оставим втория на Габелоти.

— А аз ще си смуча палците през това време, а?

— Ще се измъкнеш и ще го оставиш сам да нагази във водата. Ще видим как ще се справи…

— Ако не успее?

— Тогава аз ще бъда първият, който ще предложи по-силни методи!

След като дълго време плака, Мануела реши, че не може да остане повече в този дом. Мъката й беше толкова силна, че не можеше да приеме отсъствието на Ренате. Тези стени, сред които всеки ден бяха кънтели смеховете на младата господарка! Разликата помежду им беше само два месеца. Тази нелепа смърт беше несправедливост, от която тя самата се чувстваше засегната. Беше възможно Химене и Омер Клопе да й предложат да продължи службата си. Тя щеше да отговори отрицателно.

Все пак щеше да дочака погребението, за да обяви своето заминаване… Мануела прекара пръсти по корема си, там, където зрееше животът на бъдещото й дете. Чувстваше се самотна и обхваната от желание да се види с Хулио. Смъртта на Ренате беше разрушила техните проекти. Сега Мануела искаше да напусне Цюрих и да се завърне в Албуфейра. Защо да чакат? Толкова по-зле за магазина. Той можеше да почака. Все някак щяха да излязат от това положение. Смъртта, която витаеше в къщата, я караше да оцени колко нейният живот, люлка на един нов, беше ценен. Всичко беше много просто. Ще изпрати телеграма с една-единствена дума: „Върни се!“.

Тя знаеше, че Хулио ще остави всичко и ще се върне.

Сутринта Ландо беше изтърпял сарказма на Волпоне. Беше очевидно, че пристигането на Моше Юделман в Цюрих не беше донесло облекчение. Мутрата на Итало изразяваше лошите му мисли, а небръснатите бузи и зловещият поглед показваха лошото му настроение.

— И ти я остави да се омъжи! Не си бил способен да я задържиш!

— Направих каквото можах…

— Можеше да й направиш нещо по-добро — изсмя се Итало. — А аз те мислех за шампион!

Ландо беше смъртно уморен. След като изпрати Ренате, той се беше качил в такси, което го бе отвело до апартамента му. Разхвърляното легло му беше напомнило за любовния форсинг с Ренате, който не бе дал резултати. Тя нямаше да се върне при него. Твърде уморен, за да заспи веднага, той беше задрямал чак към шест сутринта. Будилникът беше иззвънял в седем. Четиридесет минути по-късно Ландо рапортуваше пред Волпоне.

Итало, погълнат от разговора с Юделман, му беше отделил на вратата три минути, време достатъчно, за да му нанесе нови обиди. Засегнат от толкова неблагодарност, Ландо се беше присъединил към Белинцона в кухнята. Изведнъж се беше почувствал гладен. След като положи много усилия, той приготви сандвич със салам, докато Пиетро ровеше в хладилника в търсене на бира. Ландо седна зад голямата селска маса и захапа сандвича. Събитията от предната вечер го безпокояха повече от неуспялата любовна атака. Светата майка бе пожелала да се отърве от участта, която чернокожите гиганти бяха запазили за неговия нещастен другар. Ландо се питаше как един мъж, който беше развратен против волята му, можеше да гледа хората в очите.

Белинцона избягваше погледа му след ужаса, който беше преживял, запазвайки мълчание, отговаряйки с ръмжене на редките въпроси, които Орландо беше отправил към него. „Той ще те убие!“ — беше казал братът на Инес. Този глупак мислеше, че ще го накара да умре от страх.

— Ей, Пиетро, да ти направя ли един сандвич?

Никакъв отговор не последва. Разтревожен от мълчанието, Ландо се обърна, за да види какво прави Пиетро зад гърба му. Косите му се изправиха: на по-малко от метър Белинцона гледаше втренчено в гърба му. В дясната си ръка той държеше остър и дълъг кухненски нож. В продължение на пет безкрайни секунди погледите им се кръстосаха. Ландо все не успяваше да преглътне парчето сандвич, което се беше заклещило в устата му.

— Какво ме гледаш така? — успя да изрече Орландо.

Без да каже нито дума, Пиетро се обърна и започна да реже филия хляб.

Когато докосна добрата стара земя, Еторе Габелоти за малко да постъпи като корабокрушенците: да падне на колене и да я целуне. Въпреки успокоителните лекарства, които му даде доктор Мелън, той запазваше ясно съзнание през цялото време до кацането, гледайки с паника бягащата под тях писта, сигурен, че самолетът ще катастрофира. Скоростта му беше много голяма, за да може да спре, преди да се сблъска с виждащите се в далечината хангари. Под претекст, че ще си секне носа, той измъкна копринена кърпа и я натъпка в устата си, за да има какво да хапе.

— Ето, виждате, че не е толкова страшно! — каза доктор Мелън.

Габелоти го погледна намръщено, трескаво откопча колана си и се забърза към вратата, преди още стълбата за пасажерите да бе заела мястото си. Кармине Кримело се присъедини към него, но има благоразумието да не прави никакъв коментар. По белезникавия цвят на лицето той оцени страданията, които бе изтърпял шефът му. Преминавайки през митническия контрол, те забелязаха очакващия ги Бадалето.

— Добър ден, дон Еторе… ако обичате да ме последвате… Другите са там…

Според получените инструкции Карло се беше качил на самолета Ню Йорк — Милано заедно с Томас Мерта и Анджело Барба. От своя страна Франки Сабатини и Симоне Феро бяха долетели до Лион. И едните, и другите бяха дошли с влак до Цюрих.

В Цюрих Лучано Цулино се беше занимал с подробностите по настаняването. Цулино беше отговорен за мрежата от проституция на Габелоти за цяла Южна Европа. Веригата от нелегални бардаци минаваше през магистралата Изток — Запад, започвайки от Бордо и завършвайки в Австрия, с разклонение в Мюнхен, минавайки през Лион, Гренобъл, Женева, Цюрих, Виена. След това се отправяше към Барселона, Мадрид, Лисабон, Рим, Милано и Неапол. Всичко седем държави. Там, където министрите от Общия пазар не бяха успели да сключат споразумения поради разногласия относно цената на зеленчуците, Цулино беше успял да създаде „Европа на задниците“. Според дон Еторе можеше още да се желае. Той неведнъж подценяваше резултатите на другите, считайки, че винаги може да се намери нещо за подобряване.

След като Анджело Барба го беше натоварил с уреждането на престоя им в Цюрих, Лучано Цулино искаше да използва случая, за да се издигне в очите на Габелоти.

„Заемам се с всичко!“ — бе казал той.

Той никога не беше виждал дон Еторе, но незабавно го позна, виждайки го заобиколен от своите лейтенанти и „консилиере“. Подгъвайки крак, Лучано хвана дясната китка на Габелоти и я поднесе към устните си:

— Бачо ле мани.41

Донът можеше да мине и без този израз на внимание на публично място, макар че никой не бе забелязал нищо. Той издърпа ръката си и промърмори общоприетата фраза:

— Алцати, нон сей рифарду.42

Два черни мерцедеса 660 с опушени стъкла чакаха групата пред летището. Шофьорите, облечени в черно, бързо отвориха вратите им.

— Ще се качите ли, докторе? — обърна се Еторе към Мелън.

— Благодаря, ще взема такси. Вие си имате работа. Знаете къде да ме намерите.

— Зная. Ще ви потърся няколко часа преди отлитането. Билетът ви ще бъде купен.

— На ваше разположение съм.

Доктор Мелън се поклони, обърна се и се загуби в тълпата. Еторе седна в първия мерцедес, последван от Цулино и Барба. Във втория се качиха Симоне Феро, Томас Мерта, Кримело и Сабатини.

Когато беше обмислял експедицията, Габелоти отначало искаше да пристигнат в Цюрих поотделно. След като размисли, прецени, че това не е нужно: защо да се крият? Какво по-обикновено от един бизнесмен, пристигащ по работа със своя щаб. Напротив, групирането на летището в Цюрих служеше на плановете му. Той искаше всяко негово придвижване и действие да се знае.

— Запазих ви няколко апартамента в хотел „Комодоре“, дон Еторе.

— Добре. Къде са цветята?

— В багажника на колата.

Цулино отвори уста, за да добави още нещо, но се въздържа.

— Колко време ще пътуваме? — попита Габелоти.

— Петнадесетина минути — отвърна Лучано.

Донът се облегна и започна да наблюдава стрелкащия се покрай тях пейзаж.

— Ако престоят ви се удължи — прибави след известно мълчание Цулино, — мога да наема резиденция.

— Благодаря — отвърна Габелоти. — Това няма да е нужно.

Останалата част от пътя премина в мълчание. Цулино заключи, че Габелоти е „уомо ди панца“, човек, който говори малко.

Двата мерцедеса спряха един зад друг.

— Пристигнахме — обяви Лучано.

Стотина метра по-далеч кремав фолксваген спря на свой ред. Зад волана седеше Фолко Мори. Моше Юделман, на когото Габелоти беше съобщил номера на полета си, го беше натоварил с наблюдението над движението на групата. Той видя дона да излиза от лимузината, последван незабавно от седемте мъже, сред които Фолко позна Кармине Кримело и Анджело Барба, двамата съветници на Габелоти. Мори по-добре от който и да е знаеше какво беше станало с последния от тях — Мортимър О’Брайън. Другият мъж беше страшният Томас Мерта, човекът, който като сотокапо беше екзекутор чрез наети убийци за високите цели на фамилията. Другите бяха Карло Бадалето, Симоне Феро и Франки Сабатини — тримата капорежими, каймакът на фамилията… Седмият беше напълно неизвестен. Внезапно го завладя една идея: три или четири гранати и край на съперника!

Когато Фолко видя един от шофьорите да измъква венец от цветя, веднага му стана ясно какво ще прави дон Еторе в моргата. След кратки преговори групата се скри в зданието. Зад воланите на мерцедесите останаха само шофьорите им.

Служителите от моргата не се двоумиха нито за секунда. От прозорците те бяха присъствали на пристигането на импозантния кортеж. Под впечатлението на скъпите автомобили и фигурата на дон Еторе, както и авторитетното му държание спрямо подчинените чиновниците се поставиха в негово разположение.

— Нашият сътрудник ще ви покаже пътя. Що се касае до цветята… Ще си позволя да забележа, че няма повод те да се намират в нашето учреждение…

Още щом му беше поръчано да се погрижи за цветя, Лучано Цулино беше наясно, че моргата не е гробище. Като дискретен човек той не беше казал в колата нито дума за това.

Под водителството на един от служителите те влязоха в хладилния салон. Стените бяха от метал и по тях бяха подредени едно над друго железни чекмеджета. Човекът издърпа едно от тях и пред тях се откри кракът.

Като опитен и дискретен служещ той се отдалечи в един от ъглите, давайки възможност на пришълците да се преклонят пред мъртвешките останки. Разлиствайки регистъра, който след посещението трябваше да бъде подписан, човекът се запита дали неговото тяло след смъртта му щеше да бъде обект на толкова манифестации, колкото този крак. Като честен служител той достигна до негативен отговор и това го натъжи.

Габелоти направи царствен знак на Карло Бадалето. Преди да заеме лейтенантска длъжност, последният бе прекарал дълго време на служба при Дженко. Ако някой бе в състояние да идентифицира тази синкава плът, това можеше да бъде само той. Бадалето се наведе над чекмеджето с израз на отвращение. После със съжаление демонстрира неведението си чрез вдигане на рамене.

Дон Еторе му беше наложил това изпитание и Карло не желаеше да го разочарова. Но как можеше Габелоти да допусне, че Дженко Волпоне ще показва крака си на него, Бадалето, който беше започнал кариерата си като обикновен „командос“. А защо ли пък трябваше да го прави?

След една умерена пауза дон Еторе изпръхтя като кон. Без да се двоуми, той подписа регистъра, който му подаде чиновникът.

— Нашият нещастен роднина беше известен човек. Предполагам, че голям брой наши приятели са се преклонили пред него…

— Няколко… — предпазливо каза човекът от моргата.

Габелоти поклати глава и се запъти към изхода, последван от целия си екип: в Цюрих той беше толкова напреднал, колкото в Ню Йорк. Освен утвържденията на Итало нищо не доказваше, че този крак е бил собственост на Дженко. Нито пък, че дон Волпоне действително е мъртъв. Възможно бе, докато той се прави тук на глупак, двамата Волпоне да са изчезнали с парите.

Дон Еторе вече беше на улицата, когато чиновникът го настигна.

— Господине…! Забравихте цветята си…

Габелоти вежливо му кимна с глава.

— Сложете ги в багажника.

Качвайки се в мерцедеса, той процеди през зъби:

— Ако Волпоне се е опитал да ме изиграе, лично аз ще ги занеса на гроба му.

19.

Беше ужасно трудно да се произнесат тези думи, тъй като това касаеше всички присъстващи. Но Мелвин Бост нямаше къде да отстъпва. Любопитните търсещи очи на високопоставените акционери от фирмата бяха вперени в него. Той се изкашля, размаха високо телекса, който току-що бе получил, и каза:

— Лоша новина. Ще ви прочета какво получих току-що от нашия президент.

Той сложи очилата си и разгъна хартията, чието съдържание знаеше наизуст.

— Адресирано до Мелвин Бост, генерален директор на КМК, и тъй нататък…

Сред гробно мълчание Мелвин Бост постави на масата телекса така, сякаш хартията тежеше цял тон. Нечий глас се обади:

— Това е самоубийство! Ако направим това, сме свършени! Има повече от 400 000 коли в движение! Всяка проверка ще ни струва 300 долара, включително частите и работната ръка! Направете сметка!

— Вие ни бяхте казали — започна директорът на изследователския отдел, — че президентът е готов да поеме известен риск. Всички знаем какъв е отговорът на ординатора.

— Ние сами ще предизвикаме фалита си — намеси се административният директор. — Никоя фирма не може да преживее подобно кръвопускане! Това е самопотопяване!

Мелвин Бост наведе глава пред тези атаки. Той искаше да спести това, което беше научил преди десет минути по телефона от Гарнхайм — дясната ръка на Клопе в Трейд Цюрих Банк. Все пак нямаше право да им остави никакви илюзии. Мелвин Бост вдигна ръка:

— Господа! Господа!… Когато се срещнах преди шест дни в Цюрих с президента, той не искаше да поеме никакъв риск, що се касае до човешки живот. За да го убедя, за да го накарам да се съгласи, аз му предложих следния компромис: ако никакъв инцидент не се случи в идните три месеца, ще оставим всичко така, както си е…

— Е, и? Станал ли е друг инцидент?

— Когато президентът ни изпрати този телекс, нямаше никакъв инцидент. Това доказва, че той е променил намерението си. Щях да го моля, да го убеждавам да промени решението си… За нещастие сега това е невъзможно. Преди няколко минути научих за нова, голяма неприятност. За девети път кормилното стебло на една бюти гоуст се е скъсало.

— Къде?

— В Цюрих.

— Катастрофата сериозна ли е?

— Със смъртен изход. Зад волана на нашата кола е била собствената дъщеря на Омер Клопе.

— Всички са тук.

— Всички?

— Габелоти пристигна с генералния си щаб в пълен състав.

— Кого видя?

— Кармине Кримело и Анджело Барба — двамата консилиере… Томас Мерта — сотокапото, и тримата капорежими: Карло Бадалето, Симоне Феро и Франки Сабатини. Освен това някакъв тип, когото не познавам. Той ги чакаше на летището с две коли с шофьори. Отгатнете къде са в този момент?

— Не обичам гатанките.

— В моргата. С букети цветя.

— Благодаря ти. Прибирай се.

Това бяха думите, които си размениха Моше Юделман и Фолко Мори. Моше незабавно реагира, позвънявайки в Ню Йорк на Пицу.

— Виторио? Вземи със себе си Алдо, Висенте, Джозеф и излитайте незабавно! Вземете първия самолет! Бързай! Знаеш ли къде да ме намериш?

След положителния отговор на Пицу той затвори. С Виторио Пицу, Алдо Амалфи и Джозеф Дото равновесието между фамилията Волпоне и фамилията Габелоти щеше да бъде възстановено. Оставаше да се узнае защо дон Еторе беше взел със себе си своя екзекуторски екип. Слушайки обясненията на Фолко, Юделман незабавно бе разбрал, че посещението в моргата с цветя и преклонението пред останките на Дженко е само залог за мир, предоставен на Итало от Габелоти. Това означаваше, че щом дон Еторе подава ръка за мир на човек, когото смята за кръгла нула, значи не е готов за война. Значи по този въпрос Моше можеше да бъде спокоен. Както Итало, така и Габелоти не притежаваше номера на сметката. Защо? Отговорът беше един. Мортимър О’Брайън беше излъгал своя дон в Насау, давайки му фалшив номер. Сега само един човек можеше да оправи положението: банкерът. За нещастие след агресията на Итало беше съвсем невероятно той да им поднесе на табла номера на сметката.

За момента Юделман трябваше да неутрализира решенията, взети от Итало в негово отсъствие.

— Итало, току-що научих нещо неприятно… Обади се Фолко. Габелоти е в Цюрих. Той не е сам. С една дузина хора около себе си.

— Какво чакаш, та не телефонираш на Виторио и да му кажеш да пристигне с Джозеф, Алдо и Висенте!

— Мислиш ли, че е необходимо?

— Искаш да бъдем петима срещу една дузина?

— Много добре, ще го повикам.

— Кой е с Габелоти?

— Кримело, Барба, Феро, Сабатини, Бадалето и Мерта. Плюс двама-трима непознати за нас, които ги чакаха на летището. Но недей да бързаш, Итало! Габелоти иска твоята подкрепа. Първата му грижа е била да се преклони в моргата пред Дженко.

— Той го е убил!

— Не той, а О’Брайън! Сега не ми пречи да действам и да подготвя терена…

Оставаше най-деликатната задача за Моше: да подготви терена за срещата на високо равнище. Никой от двамата нямаше да се съгласи да отиде при другия. Въпрос на престиж! Срещата трябваше да стане на неутрален терен, за предпочитане на четири очи, без свидетели. Със свойствения си финес Моше усещаше, че срещата между двамата ще бъде по-продуктивна, ако никой от тях не е принуден да държи сметка за присъствието на хората си. В случай че Итало допуснеше някаква грешка, по-късно Моше щеше да я поправи.

— Защо нямаш настроение, Пиетро?

Белинцона беше седнал зад волана, за да го откара до хотел „Комодоре“, където беше отседнала фамилията Габелоти. По време на пътуването той не беше отворил уста.

— Има ли нещо, което да те безпокои?

— Мен ли?… Не, не… Нищо…

Пиетро се съсредоточи в карането. Моше го познаваше отдавна: солиден, безмилостен, верен до смърт. Итало бегло му беше обяснил, че двамата с Ландо са били измамени от някакви триметрови негри, проваляйки по този начин задачата, която имаха да изпълняват с Инес, приятелката на Клопе. Това беше достатъчно, за да бъде засегната професионалната гордост на Пиетро, с която беше прочут сред хората от Синдиката. Моше хвърли поглед на мълчаливия колос. Върху биволския врат гранитното лице имаше измъчен и нещастен вид. Юделман беше още повече изненадан, тъй като знаеше, че Пиетро никога не мисли. Той пиеше, ядеше, хъркаше като животно, лишен напълно от душевно безпокойство. Щом като шефовете му дадяха заповед, това беше достатъчно, за да бъде щастлив.

Колата заобиколи цветния масив и спря пред хотела.

— Почакай ме тук — нареди Моше.

В началото на стълбището стоеше Анджело Барба. Дипломатическите правила се спазваха както на ниво посланици, така и на това на пълномощни министри. Докато Юделман изкачваше първите четири стъпала, Барба слезе с четири стъпала надолу. Така те се срещнаха на средата на стълбището, направили еднакъв брой крачки.

— Чакаме ви — каза Анджело.

— Тук съм. — Моше се поклони.

Двамата влязоха във фоайето на хотела, след като домакинът възпитано пропусна госта пред себе си през въртящата се врата.

Сега Ландо разбра, че се страхува. Не всичко можеше да се обясни с безсънието. Споменът за Белинцона, поглаждащ острието на ножа зад гърба му, беше достатъчен, за да го хвърли в безкраен дълбок страх. Цяла кошница с дребни незначителни неща, на които не беше обръщал досега внимание, излязоха на преден план. След битката с братята на Инес Пиетро практически не го беше заговарял. Дори след случката с ножа Пиетро му беше обърнал гръб, без да отговори на въпросите му относно странното си държане. Излизането на гиганта с Моше донесе облекчение на Барето. Юделман се бе ръкувал с тях разсеяно, със загрижен израз на лицето.

Едва колата пресече градинската врата, и Фолко Мори се появи. Ландо искаше да използва пристигането му, за да смени заплашителната атмосфера, която витаеше във вилата. Имаше само едно желание: да се прибере, да вземе горещ душ и да се изтегне на леглото си за час-два.

— Фолко, ще си прибера колата и ще се преоблека. Ако шефът ме търси, аз съм в апартамента си.

— Окей — съгласи се Мори.

— Фолко…

— Да?

— Отдавна ли познаваш Белинцона?

— Защо? — Острият поглед на Мори го стрелна.

— Просто така — побърза да бие отбой Ландо.

После поръча по телефона такси.

— Карайте на Белеривщрасе!

В джоба му имаше още една връзка ключове, освен тази, която беше оставил на Ренате. Пристигайки пред резиденцията на Клопе, той установи, че колата я няма.

— Заобиколете квартала…

Шофьорът изпълни нареждането и се върна в началната точка. „Бюти гоуст П9“ беше изчезнала.

— Карайте! — разпореди се Ландо, давайки собствения си адрес.

Той не държеше особено да се задържа наоколо. Дали Ренате беше преместила кабриолета? Дали не го бяха откраднали? Само че в Швейцария нямаше крадци на дребно, това беше общоизвестно. Отчаян, почти мъртъв от умора, Ландо плати на таксито и влезе в сградата, където живееше.

— Господин Орландо Барето?

Единият от двамата мъже се отдели от колоната в преддверието на партера, на която беше облегнат, усмихвайки се. Той пъхна под носа на Ландо полицейската си карта и повтори:

— Вие ли сте Орландо Барето?

— Да — потвърди Ландо, смръщвайки вежди.

— Ще ни последвате ли в участъка?

— По какъв повод?

Вторият полицай на свой ред остави колоната, без това да предизвика срутването на сградата.

— Касае се за колата ви.

Макар и изненадан, Ландо успя да запази присъствие на духа.

— Току-що установих, че е открадната. Тъкмо се канех да направя оплакване.

— Бъдете спокоен, господин Барето, ние я намерихме.

— Така ли… А къде?

— По пътя за летището. Идвате ли?

Тонът на гласовете им беше учтив, но това не пречеше на детективите да го обградят от двете страни. По погледите им Ландо разбра, че това всъщност беше заповед.

— Тъкмо щях да се преобличам. Не бих ли могъл…

— Няма да трае повече от няколко минути. Елате, лейтенант Блеш ви очаква.

След дълги предварителни преговори Юделман и Барба се бяха уточнили шефовете им да се срещнат в парка на „Долдер“ грандхотел. Разговорът около един басейн и два корта за тенис им се беше видял за предпочитане пред някой специален салон, натъпкан по всяка вероятност с микрофони. Според тях природата предоставяше по-големи шансове за дискретност. Срещата беше уговорена точно за обяд. Всеки от двамата капи имаше право на двама телохранители, които трябваше да останат от двете страни на Итало Волпоне и Еторе Габелоти на разстояние петдесет метра. Така щяха да бъдат запазени безопасността и тайната. След което двамата „консилиере“ се бяха разделили, за да предадат на своите донове подробностите около срещата.

В дванадесет без пет черен мерцедес 600 остави Еторе Габелоти на откритото пространство пред „Долдер“ хотел. С небрежността на разхождащ се донът направи няколко крачки към басейна. Още никой не се къпеше, но силното слънце беше изкушило няколко клиенти да се опънат на шезлонгите. Някои четяха, а по-възрастните дами плетяха. Други подлагаха лицата си на първите милувки на пролетта. Наоколо бръмчаха пчели и се чуваше чуруликането на птиците. Вятърът полюшваше с полъха си върховете на дърветата, чиито пъпки бяха разпукани. Дон Еторе тръгна по една от алеите, посипани с чакъл, покрай розмаринови храсти и цветя. Алеята водеше между две смокини и Габелоти, следван от Томас Мерта, забеляза Симоне Феро, който съзерцаваше едно езерце. Черният му костюм се видя неуместен на дон Габелоти сред този почти празничен декор. Но се досети, че също е в черно, както и следващият го Томас Мерта.

На стотина метра от тях друго черно петно привлече вниманието му. Той позна тежкия масивен силует на Пиетро Белинцона, който четеше вестник, като по всяка вероятност гледаше само картинките му. Острият поглед на Еторе констатира отсъствието на Итало Волпоне.

Тридесет секунди след като мерцедесът отпътува, се появи фиатът на Итало. Фолко Мори, който държеше волана, слезе и отвори вратата. Двамата поеха по същия път, по който бяха тръгнали Габелоти и Мерта. Те също бяха облечени в черно.

Итало забеляза зад цветните лехи неподвижната фигура на Пиетро. Всеки от двамата капи беше изпратил на разузнаване по един човек, задържайки до себе си най-добрия си специалист по близък бой. Освен един херщал, който тежеше в джоба му, Фолко беше въоръжен с два метателни ножа. Единият беше този, който бе прерязал гръкляна на Махони, поставен както обикновено между плещите му с острието нагоре. Другият беше закрепен посредством система от ремъци по дължината на левия му прасец с острието надолу.

В момента, в който се видя силуетът на Волпоне, Томас Мерта се отдалечи дискретно, последван от Фолко.

Както го беше посъветвал Моше, Итало пръв тръгна към Габелоти. При равни постове традицията беше по-младият да направи първата крачка към по-възрастния.

На метър от Габелоти Итало се закова със сериозно и замислено лице. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото. Той каза:

— Вие поискахте да ме видите, дон Еторе. Ето ме.

На лицето на Габелоти цъфна бащинска добронамерена усмивка.

— Благодаря ти, че се отзова на моя апел.

Итало се почувства докачен от покровителственото обръщение на „ти“. Но в този момент Габелоти беше вече разтворил прегръдките си за бащинското „абрачо“.

— Позволи ми да споделя твоята мъка по загубата на брат ти, сине мой.

Еторе се отдръпна, без да пуска раменете на събеседника си. Той го задържа на разстояние и го фиксира право в очите с топъл бащински поглед, както се гледа приятел, когото дълго време не си виждал.

— Дон Дженко беше мой приятел. Аз изпитвах към него най-голяма обич и уважение.

Еторе хвана под ръка Итало и го поведе със себе си. Въпреки инстинктивното изтръпване на мускулите Волпоне се насили да го последва. На пръв поглед безразлични към събитието, Мори, Белинцона, Мерта и Феро не ги изпускаха от поглед.

— За теб много ми е говорено, Итало, и аз се възползвах от случая, който ще ми помогне да те опозная по-добре. С брат ти се запознахме, когато той дебютираше на житейската сцена. От него знам много неща за теб, неща, които ще те изненадат…

— Например? — студено попита Волпоне.

Смехът на Габелоти напомни малък водопад.

— Обирът на сладкарницата на татко Бисиото… Аха! Ти тогава си бил на четиринадесет години…

— Тринадесет…

— Както ти казах… Учудваш се, нали? Светът, Итало, ти е приготвил един голям шанс и също така малшанс: родил си се в сянката на един голям човек. Не се заблуждавай, дон Дженко беше голям човек — „ун уомо ди риспетто“. Понякога случаят ни е противопоставял, но винаги сме били лоялни един към друг. Не бива да ти го казвам, това се разбира от само себе си, но преди да се преоблека в хотела, посетих моргата, за да отдам последна почит на брат ти.

Сякаш смутен от спомена за това, дон Еторе замълча. Ръка до ръка те преминаха в мълчание двадесетина метра. Понякога Габелоти протягаше ръка, за да погали клонче или цвете. Така те стигнаха пред една пейка.

— Искаш ли да седнем? Така по-добре ще разговаряме. Както виждаш, аз съм с няколко килограма и също с толкова години повече от теб… Ходенето ме уморява.

Габелоти се отпусна върху пейката със задоволство. Итало също седна. До момента предвижданията му не се оправдаваха. Той беше концентрирал енергията си, за да хапе. Вместо това сред тази градина, пълна с деца и розови кърмачки, Итало слушаше ненужните думи на този уморен и преситен човек. Ако всичко вървеше по този ред, оплакванията от ревматизъм и лошо храносмилане нямаше да закъснеят. Моше го беше помолил да не бърза, да остави нещата да следват естествения си ход…

— Досега не ми се виждаш разговорлив — подхвана отново дон Еторе, — може би си шокиран, че ти говоря на „ти“? Трябва да знаеш, че това от моя страна е израз на доверие и дружба. Ако ти ме уважаваш, колкото аз уважавах брат ти, моля те, обръщай се към мен на „ти“! Моля те да вярваш в искреността на думите ми. Знам, че си малко недоверчив. Не, не! Не отричай, тъй като няма да ти повярвам! Преди да се преценяват, хората трябва да се опознаят. Ние сме пълноценни съдружници в едно дело, което засяга и двама ни. След известно време ти ще станеш капо на фамилия…

— Аз съм капо.

Втори водопад от смях с бащински тон.

— Ах, Итало, Итало… Дженко чудесно те беше описал. Импулсивен, но с добро сърце… Забележи, да бъдеш „дон“, това е пост, който не се дава, той трябва да се заслужи.

— Този пост се взима — каза, без да повиши глас, Итало.

— Напълно си прав, този пост се взима и аз съм сигурен, че с теб кланът Волпоне ще бъде в добри ръце. Сега нека поговорим сериозно… Мислил ли си на какво се дължи моето идване в Цюрих? Моят съветник Мортимър О’Брайън изчезна. Твоят нещастен брат загина. И аз не мога да оставя нашият общ капитал да лежи в някаква банка. От уважение към теб не пожелах да предприема нищо, без да те предупредя. Ето, питам те: имаш ли нещо против да изтегля нашите пари от Трейд Цюрих Банк, за да ги вложа в кръга, който бяхме предвидили с дон Дженко?

Макар че беше нащрек, Волпоне не успя да се сдържи да го погледне бързо.

— Ти май си изненадан? — учуди се Габелоти. — Не си ли съгласен с това?

— Напротив! Говорихте ли вече с банкера?

Дон Еторе насочи към него пръста си с шеговита заплаха.

— Итало! Итало!… Ти ме отчайваш… Защо не ми говориш на „ти“?

— Говори ли с него?

— Ще потърся това, което ни принадлежи, в началото на днешния следобед.

Волпоне не можа да се сдържи да не постави въпроса, който му пареше на езика — въпреки че знаеше колко глупаво щеше да прозвучи той.

— Знаете ли номера на сметката?

Габелоти сякаш се засегна и му отправи поглед, пълен с недоверие.

— Но, Итало, ако аз го нямах, кой друг би могъл да го има? Аз знам много добре, че за да услужиш на всички, ти си посетил банката, решен да ускориш това, което брат ти не можа да довърши. Много добре разбирам смисъла на този жест, направен в момент на емоции… естествено, би трябвало да ме предупредиш. Щях да ти кажа това, което впоследствие ти сам си открил: швейцарските банки са по-добре пазени от Форт Нокс. Без да считаме това, че бих могъл да се засегна и зле да изтълкувам спонтанността на твоето начинание. А за да бъда съвсем чистосърдечен, бих могъл да помисля, че се месиш в нещо, което не те засяга, или да отидем по-далеч, че твоята тъга те принуждава към този акт на лудост… Постави се на мое място…

— Постави се ти на моето място! — прекъсна го грубо Волпоне. — Брат ми е убит и в същия момент сякаш по волята на случая съветникът, който е поставен под твоите заповеди, изчезва!

— Откъде знаеш?

— Ти сам ми го каза!

— Това е така, аз ти го казах. Но когато ти си отишъл за пръв път в банката, не си знаел това.

— Не търси под вола теле! — изръмжа Волпоне. — Всички от Синдиката знаят, че твоят лайнарски съветник се е опитал да играе за своя сметка!

Дълбоките очи на Габелоти незабавно се превърнаха в две безмилостно горящи отверстия. Малко оставаше инстинктът му да го подтикне да направи жест към Томас Мерта да измъкне артилерията си. На тази дистанция Томас спокойно пробиваше карта за игра. Той с труд успя да запази контрол над себе си. Изпухтя като делфин и затвори очи, спомняйки си навреме, че Волпоне има право, този боклук О’Брайън действително го беше предал. Разбира се, това не трябваше да се знае от Итало поне засега… За да може да накара този малък глупак да вземе обратно думите си, само за това удоволствие, той нямаше право да обрече на неуспех една толкова капитална операция. Еторе изчака търпеливо пулсът му да стане нормален, после се наведе, откъсна златисто цвете и го поднесе към ноздрите си: то нямаше никакъв мирис. Той премаза стръкчето и короната му между пръстите си.

— Слушай ме добре, Итало, тъй като аз два пъти не повтарям едно и също нещо. Ако искаш дълго време да останеш наследник на дон Дженко, не дръж никога такъв неприличен език. Заради паметта на твоя брат това сега е само съвет на един по-възрастен човек. Ако ти го разбереш, както бих искал да бъде, аз съм готов да изтрия недоразуменията и да премахна препятствията, които биха могли да възникнат между нашите две фамилии. Мисля, че ти правя разумно предложение, тъй като, виждаш ли, главното днес е да доживееш до старини…

— Дженко казваше същото — рече злопаметно и с горчивина Волпоне.

Габелоти стана.

— Не забравяй думите ми. След малко отивам в банката. Днес следобед ще те информирам за резултата.

Той се завъртя на токовете си и се отдалечи. Итало забеляза, че Габелоти се движи с бърза и солидна крачка. Преговорите бяха завършили.

Лейтенант Блеш затвори ядосано. След няколко часа пред него щеше да се появи капитан Къркпатрик. След един дълъг разговор, в който всеки от тях се мъчеше да измъкне някаква информация от събеседника си, беше станало ясно, че шефът на Централния комисариат от Шесто авеню беше толкова упорит, колкото и Цюрихската кантонална полиция. Единственото предимство, което Блеш имаше пред Къркпатрик, беше това, че още от началото знаеше, че капитанът го мисли за глупак. С нежелание лейтенантът беше подхвърлил две-три постни информации относно развитието на анкетата, достатъчни, за да може Къркпатрик окончателно да изпадне в неведение. Имената, които беше чул, сякаш го хвърлиха в транс.

— Повторете, лейтенант! Повторете!

— Позволявам си да забележа, че всичките тези хора не са пристигнали тук заедно. Информациите ми бяха предадени от различни гранични постове на нашата страна… Някои от тях идват от Франция, други от Италия, само Габелоти и Кримело кацнаха директно от Ню Йорк в Цюрих.

— Слушайте, лейтенант… Ще ви обясня всичко на място.

— Моля?

— Да… ако нямате нищо против, мисля, че трябва да дойда в Цюрих.

Блеш най-много мразеше някой да му се пречка в краката. Всяка намеса на чуждестранна полиция в работата на неговия кантон беше смятана от негова страна за неприятна намеса. Той беше запазил дълго време мълчание, за да може Къркпатрик да почувства, че проектът му не е добре дошъл.

— Ще дойда като частно лице, лейтенант. Аз познавам тези хора… Ако искате да се възползвате от моите услуги… — Той добави с молещ тон на просител: — … между колеги… наемам се да изясня чисто американските аспекти от тази афера, които е възможно да не познавате…

— Кои са тези хора?

Сега беше ред на Къркпатрик да се подвоуми. Накрая той със съжаление изплю камъчето:

— Еторе Габелоти е шеф на фамилия от Синдиката.

— Ще го експулсирам.

— Не правете нищо подобно, лейтенант! Ние можем да осъществим една фантастична операция!

— Ние?!?

— Вие! Уверявам ви, че моята помощ ще ви бъде от полза.

За да не даде възможност на колегата си да отбележи много точки наведнъж, Блеш се беше въздържал да му съобщи един нов факт, за който той беше сигурен, че е свързан по един или друг начин с необичайните събития, станали в Цюрих през последната седмица. Преди няколко часа, по-точно между три и четири часа сутринта, Ренате Клопе — единствена наследница на един от най-богатите цюрихски банкери — беше намерила смъртта си в автомобилна катастрофа по пътя, свързващ града с аерогарата. Малко след като беше свързала съдбата си с някакъв млад идиот от така наречените псевдореволюционери, професор Курт Хайнц.

Колата, с която Ренате Клопе беше катастрофирала, се оказа собственост на някакъв итало-американец на име Орландо Барето. Блеш не беше пропуснал да се осведоми за личността му. Барето, бивш професионален играч по футбол, имаше разрешение за временно пребиваване в Швейцария от пет години насам, разрешение, което той подновяваше всеки шест месеца. В графата професия беше написано: „търговец на зърно“. В регистрационната служба бе подозиран, че извлича печалби от съвсем други източници, както показваше връзката му с някоя си Инес — нелегална проститутка от категория „грандлукс“, която нямаше нищо общо със зърнените храни. Само че той досега никога не бе ставал обект на някакъв скандал, не бе смущавал обществения ред, беше собственик на две подплатени банкови сметки в града. След като харчеше парите си в Швейцария, защо трябваше да го безпокоят?

— Лейтенант — главата на един инспектор се подаде от вратата, — човекът, когото искахте да видите, е тук… Барето.

— Да влезе — разпореди се Блеш, слагайки на лицето си неутрална и студена маска. За това не му бяха необходими кой знае какви усилия.

По пътя Ландо си беше обмислил начин за държане. В никакъв случай ченгетата не трябваше да установят, че е съществувала връзка между него и Ренате Клопе. Достатъчно беше някой умник да намери връзка между Волпоне и Клопе, за да отиде всичко по дяволите. Такъв малшанс членът на която и да е фамилия заплащаше незабавно с живота си.

— Влезте, господин Барето… Аз съм лейтенант Блеш. Благодаря ви, че дойдохте.

— Вашите инспектори ме уведомиха, че колата ми е намерена.

— Това е точно така.

— Тъкмо се готвех да подам оплакване за кражбата й.

— Открадната ли е, господин Барето? Кога?

У този красавец имаше нещо отблъскващо. Още със стъпването му в стаята Блеш бе изпитал към него дълбока антипатия.

— Изглежда, през нощта — каза Ландо. — Когато исках да я ползвам тази сутрин, открих, че я няма. Казаха ми, че сте я открили по пътя за летището.

— Къде я бяхте оставили?

— Пред дома ми.

— Отдавна ли я имате?

— От десетина дни. Мога ли да я получа обратно?

— За момента това е невъзможно, господин Барето. Колата ви е катастрофирала.

— Катастрофирала?

— Познавате ли Ренате Клопе?

— Коя е тя?

— Ренате Клопе, дъщерята на един банкер?

Ландо поклати отрицателно глава.

— Никога не съм чувал за нея.

— Разбира се, че сте чували! — каза приятелски Блеш. — Без да сте наш съгражданин, вие живеете достатъчно дълго в Цюрих, за да сте в течение на местните новости… Ренате Клопе е младата жена, чиято сватба беше отпразнувана миналата нощ в три часа сутринта. Всички вестници писаха за това!

— Възможно е… Може би… Но аз не виждам каква е връзката с…

— Има връзка, господин Барето. Преди няколко часа Ренате е загинала с вашата бюти гоуст. Можете ли да ми обясните какво е правила зад волана й?

Ужасната умора, която Ландо чувстваше, беше незабавно прогонена от усещането за опасност.

— Но, лейтенант… — отговори той с учудване, — как бих могъл да зная?

— Колко платихте?

— За кого?

— Не за кого, а за какво? За вашата кола?

— За моята кола?

Ландо не знаеше докъде е стигнал Блеш в своята анкета. Като опитен лъжец той реши да спестява истината, откривайки я по малко, и то тогава, когато щеше да бъде принуден за това.

— Тя би трябвало да струва… осемнадесет или деветнадесет хиляди долара…

— В долари ли я заплатихте?

— В швейцарски франкове.

— С чек ли уредихте плащането?

— Слушайте, лейтенант, не разбирам…

— С чек ли платихте?

— Да, с чек. Но не съм я платил лично.

Ландо разбра, че е затънал в тинята до гуша. Дали това ченге нямаше да го доведе до признание и да постави началото на нова серия от катастрофи.

— Подариха ми я.

— Хубав подарък!

— Не съвсем, лейтенант. Касае се за дълг от игра на карти. Срещнах случайно някакъв човек в един бар, станахме си симпатични, започнахме игра на покер… Аз спечелих около двадесет хиляди долара.

— Името на този човек?

— Не ми се е представял.

— Не сте любопитен!

— Защо да бъда такъв, след като печеля? — попита Ландо с уморено вдигане на раменете.

— Той се нарича Волпоне. Дженко Волпоне.

— Възможно е…

— Или по-скоро наричал се е…

Дланите на Ландо се изпотиха, но той успя да запази спокойствие. След произнесеното име беше малко вероятно Блеш да го освободи.

— Благодаря ви за съдействието, господин Барето — внезапно каза лейтенантът. — Ще можете да получите колата си веднага след като привърши анкетата. Все пак дотогава ще ви помоля да не напускате града. Възможно е да имаме нужда от някои уточнения.

Объркан от този внезапен обрат точно когато лейтенантът го държеше в примка, Ландо го поздрави и се запъти към вратата, сигурен, че Блеш си играе с него и всеки момент ще го повика, за да го арестува. Нищо такова не се случи. Той се озова на улицата свободен. Ландо с труд се сдържа да не се затича.

Трябваше да предупреди Волпоне, че всичко е отишло по дяволите, да му каже да напусне незабавно Швейцария без багаж, защото иначе ще прекара остатъка от дните си в затвора.

В това време, бесен от яд, Блеш размишляваше в стаята си на втория етаж. Под претекст, че е цюрихчанин, всички участници в това дело, и престъпници, и противници, го бяха третирали като олигофрен.

Първи капитан Къркпатрик щеше да усети резултатите от тази погрешна оценка.

Химене трябваше да падне на колене, за да принуди мъжа си да излезе от стаята на мъртвата. Клопе не се беше хранил от предната вечер. Той беше като замаян. Позата му оставаше непроменена през цялото време, погледът втренчен, коленичил на пода, без да чувства тръпките, които бяха обхванали тялото му с течение на времето. Понякога той вдигаше очи към Ренате и я фиксираше, докато не започна да му се привижда, че тя се помръдва под трептящата светлина на свещите.

— Не си тук, Омер, моля те… Това не е на хубаво…

Той беше прекосил като сянка апартамента, в който екип от работници под ръководството на Оскар Хепбрауер се опитваше с много такт да приведе всичко в ред. После дълго се разхождаше из улиците, привеждайки в ред мислите си: за какъв дявол му беше всичко, след като Ренате беше мъртва?

Изведнъж разбра, че се намира в банката си, без да е усетил как е дошъл дотук. Марджори го очакваше в преддверието, права и смутена. Той разбра, че тя е в течение на разигралата се драма. Вестниците още не се бяха появили, но слухът беше плъзнал по града.

— Господине… — започна тя.

Тя не можа да продължи. Омер я потупа по рамото и мина покрай нея, без да я погледне. Седна механично зад бюрото си и се огледа, без да познае така обичайната обстановка, сред която беше създал своето могъщество. После отвори чекмеджето, взе шишето уотърман, отпуши го, поднесе го до устните си, но се отказа да го опита. То зае мястото до кутията с пънч кулберас от Давидофф. Защо да пие? Защо трябваше да пуши? Сега не желаеше нищо, сякаш самият той беше вече мъртъв.

Той стана тежко, приближи се до прозореца и погледна навън. Всичко беше като в мъгла. Долу на улицата хората се движеха с гъвкавата походка, която им даряваше пролетта. Омер усети всичко това и му се стори несправедливо. Не беше възможно времето да е толкова хубаво, когато една млада жена на двадесет и три години беше умряла. Не беше възможно светът да продължава да живее без нея, сякаш нищо не се беше случило.

Той се върна на бюрото си, взе някакво досие, прелисти го, но не можеше да разбере какво представляват линиите, които изпълваха хартията на равни интервали, лишени от всякакъв смисъл. Нищо повече нямаше смисъл…

Марджори влезе бързо в стаята.

— Господине, тук ли сте?

— Не.

Малко преди да излезе, Клопе машинално я повика.

— Кой е?

— Някакъв господин от Съединените щати. Настоява да го приемете. Нарича се Еторе Габелоти.

Името на Волпоне експлодира в мозъка на Клопе. Дори се беше запитал след нещастието с Ренате дали Волпоне… Не, разбира се, не този дребен гангстер беше убил неговата дъщеря, а той самият, за да не загуби едно богатство, което вече не му служеше за нищо. Габелоти беше съдружник на Дженко Волпоне, човека, когото беше приел в тази стая преди осем дни. Това му се струваше, че е станало в някакъв друг живот…

— Поканете го да влезе.

Марджори го изгледа учудено, но не каза нищо.

Еторе Габелоти влезе в облицованата със светъл дъб стая. Беше огромен, дебел, масивен и неприятен.

— Господин Клопе?

С едно движение на брадата банкерът му посочи фотьойла.

— Благодаря — каза Габелоти, — вие знаете името ми. Имаме общи познати, Филип Диего, моят адвокат. Сигурно ви е говорил за мен. Аз съм много затруднен, знаете ли? Имам на влог във вашата банка значителна сума. Два милиарда долара, както ви е известно.

Дон Еторе хвърли бегъл поглед към лицето на банкера, за да се опита да открие някакъв окуражаващ знак. По него не се четеше нищо.

— Този капитал се намираше в състояние на трансфер, когато моят съдружник, когото вие също познавате, почина внезапно. Моят приятел Дженко Волпоне. По същия начин благодарение на една поредица от невероятни съвпадения моят представител Мортимър О’Брайън, когото вие вече сте срещали с Волпоне, когато същият ви е предал сумата…

Габелоти за момент замълча, пое дълбоко въздух и продължи:

— Случи се така, че Мортимър О’Брайън се държа спрямо мен по един недостоен и нечестен начин. Вместо истинския номер на сметката той ми е дал фалшив, както успях да науча, телефонирайки от Ню Йорк във вашата банка, за да активизирам трансфера след тъжната смърт на моя съдружник. Да, господин Клопе, аз бях предаден от човека, на когото имах пълно доверие от дълги години насам.

Омер не се помръдваше, сякаш беше издялан от гранит. Дори погледът му не изразяваше нищо. Нито интерес, нито любопитство, абсолютно нищо.

Габелоти смутено се размърда на фотьойла.

— Знам също, господин Клопе, че братът на моя съдружник, Итало Волпоне, е сметнал за необходимо да ви посети, без да ме предупреди, без моето съгласие, след като никой не го е упълномощил да извърши подобен жест. Тъй като аз познавам неговите недостатъци, не бих искал да стоварите тежестта на възможните му грешки върху един благороден човек, какъвто съм аз. Ако избрах вашата банка, за да извърша транзита на моите фондове, това е, защото познавам репутацията ви на лоялен и коректен банкер. Очевидно е, че с човек, имащ по-малко чувство за справедливост от вас, тези качества щяха да се обърнат днес срещу мен, тъй като аз не притежавам номера на моята собствена сметка, господин Клопе. Както виждате, свалям картите си върху масата, но имам пълно доверие във вас. Вие знаете много добре, че парите, които задържате, ми принадлежат. В този смисъл апелирам към вашата мъдрост и ви моля без свидетели, като човек човека: прехвърлете парите ми в Панама Кемикъл, както беше предвидено.

През следващите няколко секунди в стаята цареше мъртва тишина. За първи път от началото на разговора Омер Клопе сякаш „видя“ Еторе Габелоти. Той го изгледа продължително със своите сини късогледи очи, стана прав, за да покаже, че срещата е завършила, и отсече със спокоен и безчувствен глас:

— Аз действително съжалявам, но наистина не зная за какво става дума.

20.

Вместо да посее безразличие, обявата, че мината затваря вратите си, сякаш наелектризира мъжете. Като че ли те искаха да изтръгнат от земята това, което досега тя им бе отказвала. Слабообразовани или висококултурни, висши чиновници или обикновени копачи, у всички се беше родила същата тази треска, която някога запалваше златотърсачите. Диамантената мина предлагаше същите емоции както зеленото сукно. Надеждата оставяше свои следи, които поддържаха евентуалните несполуки: това, което днес бе отказала земята, можеше да даде утре.

Хулио Алмейда не правеше изключение от общото правило. Пристигайки в Шукуду, той мислеше само за високото възнаграждение, без да се интересува ни най-малко от естеството на работата. Само след две седмици треската го беше обхванала, както и всички останали. В качеството му на ръководител на търсенията не му пречеха да участва в лова на диаманти. Не го интересуваше това, че съкровищата преставаха да бъдат негова собственост, след като се появяха на бял свят. Важното беше да се принуди калта да изплюе скритото в нея. Търсаческият порок беше толкова силен у някои мъже, че много от тях не чуваха сирената, възвестяваща края на работното време.

От вчера всичко се беше влошило. Обявявайки, че обектът ще бъде затворен за осем месеца, Ерик Мортед беше инжектирал в миньорите беса „да намерят на всяка цена“. Просто от любов към търсенето всеки се надяваше да измъкне „голямата печалба“, невероятната залъгалка, способна да достигне сто или хиляда карата. Хулио, който беше използвал дългите вечери, за да изучи книгите по геология, беше завладян от вечността на диамантите, така както преди него бяха завладени тримата монарси на Изтока, заповядвайки да гравират на персийски имената им върху така наречения „Шах“, за да може споменът за тях да живее вечно. Това са били: Бурхан Низам II, крал на Ахмеднагар, Джехан шах, велик могол на Делхи, и Фатх Али, шах на Персия.

Паднал на колене в галерията, той мечтаеше за тези далечни приказни времена. Та нали обикновени хора, такива като него, бяха извадили на бял свят известните Регент, тежащ 420 карата, синия диамант Кохи Нор, Големия Могол, Орлов… камъни, направили известни техните притежатели. Защо да не бъде и той откривател?

Месец по-рано, минавайки по тази галерия, Хулио беше изненадан от един факт, който сега искаше да провери. Трябваше да се бърза, след няколко часа мината щеше да бъде затворена и пазена от военен отряд. Под претекст, че трябва да провери дъното на галерията, той бе оставил хората далеко назад. Тръбата, в дъното на която се намираше, беше подпряна към тавана с поддържащи подпори. Инженерите бяха наредили да се копае колкото може по-навътре. Но в дъното на тунела сред образувалите се празнини се бяха случвали пропадания, често с човешки жертви. Големи отрязъци от галерията бяха блокирани от дървени прегради, образувани от набързо сковани дъски, поставени на кръст. По-късно вените на скалите щяха да бъдат инжектирани с цимент и други, а на Хулио Алмейда може би щяха да намерят… Ако…

Той инстинктивно погледна зад себе си и насочи лампата към абсолютната чернота пред него. За да стигне до това място, му се беше наложило два пъти да преминава през прегради, означаващи забранената зона. Беше абсолютно сам. Единственият му компаньон беше капещата в една локва вода. Помагайки си с върха на копача, Хулио размърда закованите дъски. Когато отворът му се стори достатъчен, се вмъкна в него, освети с лъча на лампата края на тунела, който свършваше двадесет метра по-далеч. Там започваше пещерата на Али баба. Човешка ръка не беше докосвала тези скали, чиито склонове не бяха наранявани от копачи. Зад всеки квадратен сантиметър може би се криеше най-красивият диамант на света. Със затаен дъх, преминал в забраненото, в неизвестното, Алмейда чувстваше това, което може би бе чувствал Христофор Колумб, откривайки Америка, или първият космонавт, стъпил на Луната. Той стоя дълго неподвижен, с разтуптяно сърце, с някакво ново чувство в стомаха, каквото никога досега не беше изпитвал дори в най-силните моменти в живота си.

Хулио се опита да сравни с нещо това състояние на абсолютна възбуденост. Напразно! Даже оргазмите, които понякога изпитваше с Мануела, му се виждаха слаби в сравнение с това чувство. Той направи няколко нерешителни крачки, слагайки ръка върху подпорите толкова нежно, сякаш това беше кръглата гърда на жена. С върха на пръстите драсна леко по скалата. Малък поток прах се стече в краката му. Той взе предпазливо копача си и избра с поглед мястото, което му се струваше най-подходящо за скривалище на това, което търсеше. Светлината на лампата хвърляше отблясъци по стените на тръбата. Със слаби удари той атакува скалата там, където му се струваше най-податлива. От нея незабавно се отделиха няколко фрагмента, предизвиквайки след себе си земен теч. Опасност! Тръбата беше само маркирана с помощта на няколко подпори, поставени вертикално. Хулио трябваше да работи много предпазливо, тъй като имаше опасност от срутване на тавана. Само че той искаше да разбере, да върви нататък, да копае… да копае…!

Мъжът избърса струящата по челото му пот, която щипеше очите му, и продължи да копае сам, толкова самотен, колкото е бил в корема на майка си.

Отново стана миниатюрно срутване. Хулио замръзна. Ставаше въпрос за един-единствен шанс, последната му възможност! Утре вечер, 30 април, „Васенаарс Консолидейтид“ затваряше врати и никой вече не можеше да провери съмненията му.

Той застърга отново… След като проникна в камъка на тридесетина сантиметра, инструментът му срещна някаква празнина. С ръката си Хулио разшири дупката, за да може да пъхне лампата в нея. Веднага разбра, че не беше сбъркал. Намираше се в началото на „лула“, нещо като камина от вулканически произход, оградена от базалтова лава, и нямаше съмнение, че другото беше кимберлит. Идеални условия, за да открие желаната диамантена жила.

Треперещ от нетърпение, Хулио изостави чука и взе кирката. При първия силен удар подпорите се счупиха като кибритени клечки под налягането на стотиците тонове скална маса, задържани досега в нестабилно равновесие. С глухо изпъшкване галерията се срути по цялата си дължина. Вече затрупан, но изживяващ последните си секунди, с пълна със земя уста, Хулио успя да произнесе сричките, съставящи името на жената, чието дете никога нямаше да види: Ма-ну-е-ла!

Митничарят им хвърли бегъл поглед и внимателно прегледа техните паспорти.

Четиримата мъже бяха облечени в тъмни костюми. В ръце те държаха задължителния аташе-рейс, без който човек не представляваше кой знае какво.

— Моля, господа…

Виторио Пицу, Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото се загубиха незабавно в тълпата, която огромният джъмбо джет беше изплюл след кацането си. Пицу стискаше в джоба си адреса на вилата, в която бяха отседнали Волпоне и Моше Юделман. Той каза на Бруторе:

— Знаеш ли как се нарича мястото, където отиваме? Улица Банкерска. Как ти се струва?

— Гладен съм — каза Бруторе.

— Къде ще ни дадат „ютиите“? — попита Дото.

— Не се безпокой! — отвърна му Виторио. — Итало сигурно е помислил за това.

Те се намъкнаха в такси. Пицу, който също като своите капорежими не знаете нито дума немски, показа на шофьора някаква хартийка, на която беше написано: „Зоненберг — Ауроращрасе“.

— Я — подхвърли шофьорът, потегляйки.

През това време митничарят, който бе помолил свой колега да го замести, телефонира в Централното бюро на кантоналната полиция.

— Лейтенант Блеш?

— Кой го търси?

— Летищна митница. Сержант Глюке.

— Не е тук, старче, но казвай, аз съм в течение. Ново дебаркиране ли има?

— Четирима.

— Почакайте да взема нещо за писане… Казвайте…

— Пристигат от Ню Йорк. Висенте Бруторе…

— С две „т“ ли?

— Не. Алдо Амалфи… Джозеф Дото… Виторио Пицу.

— Много добре. Предупредихте ли нашите хора?

— Да. Те ги следят.

— Благодаря още веднъж.

— Поздрави!

— Поздрави!

Между лейтенант Блеш и капитан Къркпатрик веднага се беше породила неприязън. Най-напред Блеш не обичаше червенокосите. Още повече, вместо да са доволни от това, че ги приемат, те пристигат с попълнение.

— Моят помощник, лейтенант Херби Финегън — представи го Къркпатрик.

Блеш леко се поклони.

— Господин Скот Демпси — продължи Къркпатрик.

Блеш погледна строго към малкия весел човек, който като че ли се забавляваше лудо. Беше облечен със сако от излинял туид. Морскосинята му вратовръзка беше смачкана като парцал.

— Вие също ли сте от полицията? — предпазливо попита Блеш.

— Не съвсем — изкашля се Къркпатрик малко прибързано. Той прочисти гърлото си и се „хвърли във водата“. — Моят приятел Скот Демпси принадлежи към Секюрити енд Ексчейндж Комишън.

Блеш смръщи недоволно вежди. Ако имаше някой, чийто нос той не желаеше да види в добрия стар Цюрих, то беше функционер на СЕК. Вместо да предложи на гостите да седнат, както имаше намерение отначало, Блеш каза сухо:

— Изненадан съм, капитане. Мислех, че ще пристигнете сам, и то на частно посещение.

Къркпатрик се засмя сърдечно, макар че мислите му бяха съвсем други. Ако Блеш мразеше червенокосите, той не можеше да понася нищо, приличащо макар и отдалеч на швейцарец. Твърде често следваните от него писти свършваха в Лозана, Цюрих или Женева. Беше сигурен, че ако някое погрешно изчисление при атомна бомбардировка заличеше Швейцария от лицето на земята, големите фамилии на Синдиката от Изтока и Запада на САЩ щяха да загинат от липса на кислород. В неговите очи всеки швейцарец, та било то и полицай, се ползваше от придобивките на военното съкровище на мафията.

— Точно това е, което имах предвид, когато разговаряхме, лейтенант.

— В този случай не виждам какво прави в Цюрих един чиновник от американските финансови служби.

Скот Демпси се преви от смях, сякаш казаното не го засягаше.

Къркпатрик беше смутен от това свободно държание.

— Неговата визита е чисто приятелска и частна — опита се да го защити Къркпатрик.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но аз ще бдя тези ваши думи да се превърнат в дела. Ние не гледаме с добро око на намесата на чужди функционери на наша територия, макар че идват от една приятелска страна.

Приятелска страна! Къркпатрик щеше да прихне. Каква ти страна! Ако можеше да се пренесе в носна кърпа до Ню Йорк територията на Швейцария, тя нямаше да покрие дори площта на Китайския квартал.

Финегън се намеси, за да спаси шефа си от апоплектичен удар.

— Знаем всичко това, лейтенант — каза той с усмивка. — Не става въпрос за някакви действия тук от наша страна. Забравете, че сме колеги, и ни считайте за помощници, за доброволни сътрудници.

Блеш погледна към Демпси.

— Мога ли да зная, господине, с каква цел сте направили това пътуване?

— Аз го помолих за него — намеси се Къркпатрик.

— Защо?

Демпси чак се задави от смях. Капитанът го стрелна с поглед.

— Виждате ли, лейтенант, тази афера надминава компетентността ми.

— Вие ме учудвате — прекъсна го Блеш. — По време на последния ни разговор ми споменахте, че става въпрос за чисто криминален случай.

— Точно така.

— Тогава?

Къркпатрик, привикнал да задава, а не да отговаря на въпроси, нервно се размърда. Да не би този дребен полицай да искаше да научи истинските причини за пристигането му? Какво можеше да знае за проблемите от жизнено естество за САЩ, които повдигаше съществуването на Синдиката?

— Играта ви не е чиста, капитане — натърти студено Блеш.

— Моля?

— Просто не ми харесват вашите маниери.

Цветът на лицето на Къркпатрик стана червен като този на огнената му коса. Той погледна към Финегън и Демпси, сякаш да се увери дали са чули същото. Финегън беше навел глава, а Демпси се смееше тихо.

Блеш размаха заканително ръка.

— Откакто ви повиках, за да ви информирам за смъртта на инспектор Махони, не сте престанали да ме смятате за глупак! Претендирате, че ми помагате… Не е вярно! Искате да вземете всичко от мен, без да дадете нищо в замяна. Този начин не ми харесва!

Къркпатрик за последен път беше „сапунисан“ преди двадесетина години, когато се канеше да става инспектор. Беше загубил навика да реагира. Той млъкна, чудейки се какъв начин на разговор да възприеме. За нещастие…

— Може би аз знам толкова, колкото и вие — започна Блеш, успокоявайки топката. — Всичките ви тайни са ми известни. Волпоне, Юделман, Бруторе… всички са на моя територия. Също и кланът Габелоти. Кримело, Барба, Бадалето, Мерта, Сабатини, Феро.

Блеш посочи отворената си длан и рязко я затвори.

— Всички са тук! А познавате ли Рико Гато? А Орландо Барето? Не, нали? Много неща има да научите, капитане!

Къркпатрик пое удара. Финегън смутено обърна глава. Стори му се дори, че Демпси спря да се смее.

— Ето какво ви предлагам за последно. Или ще разменим информациите, с които разполагаме, колегиално, или, кълна ви се, при най-малката лъжа от ваша страна ще скъсам споразумението! В такъв случай, господа, не ви задържам повече.

Къркпатрик прехапа устни. Цветът на лицето му бе станал оранжев. Той се посъветва с поглед с двамата си сънародници.

Финегън каза:

— Мисля, че лейтенантът има право, капитане.

— Момент — прекъсна го Блеш. — Искам да добавя, че вие нямате никакви юридически права в Швейцария. Нито полицейски, нито права да разследвате банковите дела на Конфедерацията.

— Какво ни остава тогава? — попита Къркпатрик, преглъщайки слюнката си.

— Нищо. Срещу размяна на известни сведения аз ще ви оставя да присъствате на моята анкета. На вас оставям да изберете дали ще използвате заключенията при завръщането си в САЩ.

— Но ако вие извършите арести?

Блеш го погледна с ирония.

— Забравяте една подробност, капитане! До този момент на наша територия не е извършено никакво престъпление, никакво! При тези условия кого трябва да арестувам? По какво обвинение?

За да замаскира удоволствието, което му донесе този реванш, Блеш прие студен израз и втренчи поглед в бюрото си. После погледна Къркпатрик.

— Е? Да или не?

Къркпатрик прекара ръка през разрошената си коса. Той се посъветва с поглед с Демпси и Финегън, които му кимнаха одобрително. Капитанът вдигна рамене.

— Съгласен съм — промълви той.

Лейтенантът се засмя и натисна един бутон. На вратата се появи разсилен.

— Чаши, лед и уиски!

— Разбрано, лейтенант.

Фриц Блеш се обърна към своите посетители:

— Между нас казано, бих могъл да мина и без присъствието на вашите сънародници в Цюрих. Всичко, което желая, е да се избавя от тях. Ако са достатъчно луди да бъркат Швейцария с Чикаго, то аз ще ви ги предам ей така!

Той отново удари с пръсти по отворената си длан. После каза:

— Сега ви слушам, капитане…

В хола и различните стаи на долния етаж, които Ландо прекоси, нямаше никой. Той тръгна по стълбите с бързи крачки, забравил за умората, съсредоточен в едно: да предупреди Волпоне за опасността, че швейцарската полиция ги е засякла. На площадката на първия етаж се сблъска с Фолко.

— Къде е дон Волпоне?

— Той не иска да го безпокоят.

— Трябва да говоря с него, Фолко!

— Пицу току-що пристигна с капорежимите и Юделман им разяснява обстановката. Трябва да почакаш.

— По дяволите!… Дълго ли ще трае това?

— Не знам.

От респект към йерархията Ландо не посмя да съобщи на Фолко, че почвата под краката им започва да гори. Приоритетът за новината принадлежеше на Итало Волпоне. Отчаян, той слезе по стълбите и влезе в кухнята, за да си приготви нещо освежаващо. След срещата си с Блеш имаше нужда от това.

Ландо видя широкия гръб на Белинцона. Пиетро беше седнал на масата за хранене, разлиствайки някакъв албум с комикси. Пред него имаше четири празни кани бира. Ландо взе бутилка водка и си сипа щедро. После я изпи на един дъх. Едната опасност беше пропъдила другата, страхът, вдъхнат му от Блеш, беше прогонил за момент чувството на опасност, излъчвано от Белинцона.

— Как мислиш, Пиетро, още дълго ли ще трае?

— Зависи — вдигна глава Пиетро. — Кой ти трябва?

— Волпоне.

— Има повече от час, откакто са започнали.

Ландо изведнъж беше сюрпризиран — Пиетро му говореше! Успокоен, той реши, че липсата на сън му е изиграла лоша шега. Беше видял Пиетро с нож в ръка, черният гигант го беше заплашил и ето ти съчинена идиотска история!

— По-добре ли си? — попита топло той.

— Какво? — сепна се гигантът.

— От вчера си угрижен, умислен…

Ако беше достатъчно смел, щеше да му каже, че това, на което той е станал неволен свидетел, вече е забравено и никога няма да продума за нещастието, на което Пиетро беше станал жертва.

— Ами горе-долу…

Пиетро стана, отиде до хладилника и измъкна нова бутилка бира, отпушвайки я незабавно. Той изгълта половината шише и тръгна към вратата със замислен вид. Ландо видя ключа да се превърта два пъти в бравата. Сега те бяха заключени в кухнята.

— Хей, какво правиш? — възкликна учудено Ландо.

Белинцона прибра ключа в джоба си. Когато извади ръката си, тя беше удължена с един валтер ПП, насочен към Ландо.

— Да не си полудял? — задави се Барето.

Белинцона сложи пръст на устните си, за да му покаже, че трябва да мълчи.

— Не вдигай шум, момче! Не пречи на тези, които работят!

— Защо си насочил ютията си към мен?

— Трябва да те убия, Ландо.

Барето имаше чувството, че тялото му се превръща в леден блок.

— Какво съм ти направил?

Пиетро смутено се почеса по главата.

— Точно това е, нищо… Кълна ти се, че нямам нищо против теб.

— Не съм ли вече твой приятел? — подхвърли Ландо, опитвайки се да контролира гласа си.

— Разбира се, че си — каза Белинцона. — Но аз съм принуден да те убия.

— Заради вчера ли? — ококори се Барето. — Но ти си луд! Аз нищо не съм видял! Аз дори не гледах! Това можеше да се случи и на мен!

— Това се случи на мен — каза тъжно Пиетро — и докато си жив, няма да мога да живея.

— Пиетро! — закле го Ландо. — Ти няма да направиш това! Ти няма да ме застреляш! Ще те чуят! Итало ще ти одере кожата! Хайде, старче, да забравим всичко, както аз вече го забравих, честна дума!

Лицето на Пиетро се сгърчи.

— Не ме гледай! Не мога да понасям очите ти! Обърни се!

— Пиетро!

— Обърни се!

— Пиетро, не ставай глупак!

Ландо се обърна. Краката му се подгъваха. Без да го чуе, че се е приближил, той усети в ухото си диханието на Белинцона.

— Извинявай, момче… Нямам избор…

— Пиетро! — изкрещя Ландо.

Опита се да се обърне с лице към него. Реброто на дланта го засегна като с камшик зад врата, в основата на гръбначния стълб. Ландо се строполи върху черно-белите квадрати на кухненския под. Пиетро бързо отиде до вратата и залепи ухо. За да е по-сигурен, отключи, подаде глава в коридора и се ослуша: наоколо нямаше жива душа. Останалите обитатели все още бяха на първия етаж.

Заключи вратата и се приближи до огромния хладилен шкаф. После измъкна от него тежко около петнадесетина килограма ледено парче. Върна се до изпадналия в безсъзнание Ландо и го обърна по гръб с върха на обувката си. След това вдигна колкото можеше нависоко ледения блок и го стовари с все сила върху челото на Барето. С ужасен шум из кухнята се пръснаха ледени парчета, оцветени в червено. Белинцона се наведе, за да се убеди, че черепът на Ландо е сплескан. Вземайки метлата, бързо събра в малка лопатка пръснатите из кухнята ледени парченца. После ги изхвърли в мивката. С отмерени жестове се повдигна на пръсти и отвори шкафа над етажерките, до бюфета с провизии. Преди още Ландо да се бе появил, там бе скрил в пластмасова панерка нарязан на филии хляб. Обърна в основата на шкафа една табуретка. След това вдигна ледения блок и го занесе в мивката под крана с топлата вода. Под нейното въздействие ледът бързо започна да се топи. Белинцона замъкна тялото на Ландо до табуретката под шкафа. Сега се погрижи да го обърне. Ужасната рана изцапа с кръв пода.

Оставаше една последна подробност, за да може подготвеният спектакъл да бъде без грешка. Пиетро взе куп чинии от бюфета и ги остави върху етажерката до хляба. Към тях бяха прибавени и няколко бучки сирене в една чиния, която той постави на такава височина, че можеше да я достигне само с върха на пръстите си, колкото и да се напрягаше. От мивката Пиетро измъкна парче лед, три сантиметра дълго и пет дебело. Отдалече то приличаше на праисторическа брадва. Белинцона го използва, за да държи в равновесие купа от чинии върху бюфета. След не повече от две минути ледът щеше да се стопи и всичко щеше да се сгромоляса на земята.

В мивката оръдието на убийството беше изчезнало напълно. Твърдият лед се беше превърнал във вода, която изтичаше през канала. Пиетро погледна за последен път своето произведение. Картината беше задоволителна. Беше очевидно, че Ландо се е пребил, опитвайки се да достигне до хляба. Глупава смърт…

Белинцона отвори кухненската врата. Всичко беше станало за три минути. Навън цареше същата тишина. С вълчи стъпки той се намъкна в хола, където дебелият мокет заглуши всичко. Стълбищната клетка го запазваше от погледа на Фолко, който продължаваше да стои на стража пред стаята на Итало. Когато Пиетро седна в най-отдалечения от кухнята ъгъл и разгъна пред себе си някакъв вестник, се обади:

— Ей, Фолко!

Фолко Мори показа главата си над перилото.

— Кажи…

— Мислиш ли, че тази щуротия ще излезе вярна?

— Какво?

Пиетро посочи вестника:

— Казват, че са успели да съживят семена, стари най-малко две хиляди години!

— Семена от какво?

Преди Пиетро да му отговори, от кухнята долетя страшен трясък. Той незабавно се изправи.

— Какво беше това? — Фолко измъкна оръжието си.

— Не мърдай! Ще отида да видя.

Със своя валтер ПП Пиетро прекоси хола и Фолко го чу да казва:

— По дяволите! Не може да бъде!

Фолко се спусна по стълбата и се присъедини към Пиетро, който изненадано гледаше от вратата на кухнята.

Орландо Барето лежеше плувнал в кръв, с лице към земята, с разпилени по нея парчета от купчината чинии, счупени при падането. Фолко се приближи и обърна по лице тялото на Ландо. После залепи ухо на гърдите му и повдигайки глава, погледна към Пиетро стреснат:

— Каква глупост! Той е мъртъв!

Когато гробарите се готвеха да заковат капака на ковчега, организаторът на погребалното бюро ги спря с жест и се приближи до Химене.

— Мадам, желаете ли да я погледнете за последен път?

Химене избухна в ридания и се хвърли в прегръдките на Омер, който трескаво я притисна към себе си, галейки я по косите. Над главата й той кимна на организатора. Незабавно прозвуча ужасната песен на чуковете. Заляна в сълзи, трескаво заловена за съпруга си, като човешка развалина, Химене стисна юмруци и ги захапа до кръв. Омер я помъкна през коридорите към нейната стая, почти борейки се с нея. Той успя да я накара да седне на леглото.

— Кураж…

Клопе беше прав пред нея, също с разплакани очи. Тя отчаяно го хвана през коленете.

— Кажи ми, че това не е истина! Кажи ми!

— Кураж — повтори той. — Господ няма да ни изостави!…

— Той ни е изоставил! — изстена Химене. — Ние сме изоставени!…

Омер свали изпотените си очила и ги избърса с пръсти. Долу на улицата бяха застинали в очакване десетки автомобили. Беше време покритата с цветя катафалка да потегли.

— Ела — подкани я той. — Време е да изпием горчивата чаша до дъно.

Помогна й да се изправи. Тя се подпря на рамото му, криейки лицето си в него. Омер внезапно застина: през коридора минаваха четирима мъже в черно, носещи ковчега с тялото на Ренате. Подпряна на стената, също в черно, Мануела хълцаше безутешно. Тя се приближи до Химене и я подкрепи, помагайки по този начин на Клопе. Те бавно слязоха по посипаните с цветя стълби.

Ренате беше получила повече цветя в деня на смъртта си, отколкото на сватбата.

Когато излязоха на улицата, черна от насъбралите се хора, голямата камбана на Гросмюнстер заби тъжно и величествено.

Най-добрата приятелка на Химене, Хелен Маркулис, се спусна към нея и я прегърна.

Омер пусна ръцете на съпругата си и едва сега забеляза лейтенант Блеш.

— Потресен съм, господине. Приемете искрените ми съболезнования.

Омер се поклони и поиска да мине.

— Господин Клопе…

Банкерът го погледна с лишено от изражение лице.

— Господин Клопе, знам, че моментът не е подходящ — започна да говори полицаят с нисък и приглушен глас, — знам…

— Не — каза Клопе.

— Въпреки това трябва да знаете… Никога не бих си позволил, но случаят е спешен… Не сте ли получавали някакви заплашителни писма, господин Клопе?

Гробарите качваха ковчега в катафалката. Омер различи в тълпата масивния силует на Уте Хайнц. До нея както обикновено стоеше Йозеф Хайнц, сложил черни очила. Инстинктивно банкерът потърси с поглед Курт, но не го видя.

— Какви заплахи?

— В Цюрих започнаха да стават странни неща, които може би са свързани със смъртта на нашата незабравима Ренате… Аз разследвам… Не са ли ви заплашвали?

Омер погледна право в очите лейтенанта и каза с уморен глас:

— Не разбирам за какво говорите.

После се отправи към Химене, за да й помогне да се качи в черната лимузина.

Следвайки същия ритуал както сутринта, Еторе Габелоти и Итало Волпоне се срещнаха в четири часа следобед в градината на „Долдер“ грандхотел. Въпреки предупрежденията на Кармине Кримело и Анджело Барба, двамата му съветници, Еторе Габелоти предвид спешността на положението беше решил да обяви пред Волпоне предателството на О’Брайън. Не от любов към истината или като израз на доверие, а просто защото това го устройваше. Най-вече защото подозираше, че Итало не само е в течение на смъртта на О’Брайън, но и че му е помогнал да премине в един по-добър свят. По всяка вероятност, след като го е изтезавал, за да го накара да каже номера на сметката. Явно не беше успял, тъй като все още се намираше тук.

Тялото на Орландо Барето чакаше в мазето на вилата времето за едно по-дискретно и по-подходящо погребение. Ако нещастието не беше станало пред двама свидетели, Фолко и Белинцона, Итало никога не би допуснал, че това е възможно. Всички бяха около тялото на Ландо, когато телефонът иззвъня. Моше вдигна слушалката.

— Обажда се Анджело Барба. Дон Еторе предлага нова среща. На същото място по същото време. Добре ли е?

Без да чака отговора на Итало, Юделман каза бързо:

— Дон Волпоне е съгласен.

Забравяйки за момент неподвижното тяло в краката си, високопоставените членове на фамилията размениха бързи погледи. С това „дон“, което Юделман току-що бе произнесъл, той официално провъзгласяваше Итало Волпоне за наследник на фамилията в очите на неприятелския клан и в тези на Синдиката. Никакъв друг компромис не беше възможен! Кралят е мъртъв, да живее кралят! Итало не беше произнесъл нито дума, но вътрешно се закле да отговори със същото доверие на Юделман. С подобен ум във фамилията добрите дни не бяха далеч!

Беше по-горещо, отколкото на обяд. Щом като двамата донове се видяха, техните телохранители Фолко Мори и Томас Мерта се отдалечиха, докато Пиетро Белинцона и Симеоне Феро оставаха на разстояние 50 метра от тях.

Този път Габелоти направи първата крачка.

— Итало, дължа ти едно извинение…

Както сутринта, той го хвана под ръка и го помъкна към същата пейка, където седяха по-рано.

— Ти си имал право. О’Брайън ме е предал. Бях при банкера. Номерът, който той ми е дал, е неверен.

Итало леко се отпусна.

— Още не мога да повярвам — каза Еторе, клатейки глава. — Безпокои ме, че не знам дали този боклук е успял да измъкне парите от банката.

Итало гледаше към два лебеда, които си оспорваха парче хляб.

— Банкерът нищо не ми каза. Разбираш ли… Как да разберем дали фондовете са още там, или О’Брайън ги е отмъкнал?

Той погледна изпитателно Итало.

— На кого залагаш, на този отляво или на този отдясно? — каза Волпоне, сочейки лебедите.

— Важното е да знаем това… Няма смисъл да обсаждаме банката, ако Мортимър е изчезнал с парите. Ако поне малко от малко ни е известно нещо по този въпрос, ще можем да знаем в каква посока да ориентираме нашата обща акция. Ти си в Цюрих доста преди мен, не знаеш ли нещо?

Волпоне поклати отрицателно глава.

— Аз действително съм затруднен, Итало, и те питам чистосърдечно: имаш ли някаква идея? Имаш ли някакво предложение?

— Ще довърша това, което съм започнал — отвърна Волпоне.

— Тоест?

— Ще натисна Клопе.

— Очевидно е, че това до момента не е донесло резултат.

— Ние бяхме твърде любезни досега.

Габелоти забеляза думичката „ние“ със задоволство.

— Ти знаеш добре, че животът му е изключително ценен за нас. Той също го знае. От момента, в който банкерът се увери, че животът му е вън от опасност, може да продължава да ни тормози още дълго време, без да смятаме това, че може да предупреди полицията. Нон сиамо а коза ностра43, Итало! В най-добрия случай могат да ни експулсират хей така! — Дон Еторе щракна с пръсти.

Бебе за момент се замисли. С Юделман бяха предвидили две възможности: или Габелоти притежава номера, или не го знае. Явно беше, че втората възможност е налице. Той си спомни за съветите на Моше и каза със спокоен глас:

— Ако си съгласен, аз имам едно предложение.

Еторе го погледна внимателно. Нито за момент въпреки уловките Итало не беше коментирал случая О’Брайън. Нито за секунда не беше показал, че вярва във възможността съветникът да е успял да измъкне парите от банката. Ерго: той беше видял сметката на Мортимър, без да узнае тайната.

— Аз те слушам, Итало, говори.

— Мислиш ли, че ще можем да измъкнем номера на сметката от Клопе, ако известно време го задържим в ръцете си?

— Уверен съм, Итало. За нещастие този проект е невъзможен!

— Така ли? Защо?

— Мислиш ли, че ако Клопе изчезне, няма да остави след себе си достатъчно следи в Швейцария, за да усетим полицията на гърба си? Неговото отсъствие веднага ще бъде забелязано. И полицаите ще се хванат за нас.

Итало си позволи за първи път да се усмихне.

— Аз не мисля така, Еторе.

Той измъкна от джоба си някакъв плик.

— Искаш ли да му хвърлиш едно око?

Маскирайки любопитството си, Габелоти измъкна от плика лист хартия. Между гънките имаше една снимка. Тя представляваше огромна и възхитителна негърка, облечена единствено със слип, без сутиен, с гърди, стърчащи към небето, вдигнала триумфално ръце нагоре като знак за победа.

— Коя е тази? — попита дон Еторе.

— Малката приятелка на Клопе. Една курва на име Инес. Той я чукаше в бронираната стая на собствената си банка. Погледни до кого е адресиран пликът…

Със сигурен, типично американски почерк беше написано: „Мадам Химене Клопе — Белеривщрасе девет, Цюрих“.

Габелоти изненадано погледна Итало.

— Искаш да кажеш, че приятелката на Клопе е писала на жена му?

— Под моя диктовка. Прочети го…

Габелоти го разгъна и започна да чете:

— Залагам на левия — каза дон Еторе.

— Губиш — погледни…

Десният лебед отлетя с парчето хляб в клюна си.

— Принцеса ли е тя?

— Преди всичко — черномутреста. Аз също бях принц в моя квартал. Мислиш ли, че ако жената на Клопе получи това писмо, ще тръгне да се хвали пред полицията с него? Тя ще направи всичко, за да не се разчуе. Коя жена има желание да я смятат за глупачка?

— Продължавай — каза дон Еторе.

— Ще отвлечем Клопе.

— Как?

— През това време ще доведа мои хора от Италия. Ще оберем банката.

— Мислиш ли, че ще успееш да отвориш всички сейфове?

— Защо ми са? Нашите пари не са там. Клопе сигурно ги е пласирал за своя сметка.

— Тогава?

— Ще направим такъв бардак в банката и в частния му живот, че той ще бъде „изгорял“ в Цюрих. Ликвидиран! Ще си направи добре сметката. Скандалът ще изпразни сейфовете му, а не ние. Клиентите ще потърсят по-спокойна банка.

— Какво искаш като предмет на залога?

— Пардон?

— Загубих облога с лебедите — каза с измъчена усмивка Габелоти.

— Когато всичко свърши, ще ми подариш един швейцарски часовник.

— Кога ще го отвлечем?

— Тази вечер.

— А банката?

— Тази нощ, ако си съгласен…

Дон Еторе се намръщи.

— Добре е да се действа бързо, но да не насилваме нещата.

— Отряд от десет души ще дебаркира тази вечер в Цюрих. Те идват от Милано.

— Как ще минат границата?

— Уредено е.

Габелоти се развесели.

— Младите вълци работят за старите, а?

— Не, Еторе. Всички вълци действат заедно.

Завладян от чувството за мощ, Итало го погледна със своите пълни с блестяща омраза очи.

— Имаш ли ми доверие?

Габелоти го хвана за ръкава здраво.

— Напълно, Итало… Напълно!… Сега обясни ми някои подробности.

— Ще ти кажа всичко.

— Виждаш ли, Итало, харесва ми да съм зрител, но не когато се касае за два милиарда долара!

Сякаш целият град си бе дал среща на гробищата. Цветята се бяха увеличили, обсипвайки съседните гробници на тази, в която Ренате щеше да спи вечния си сън. Чувството на вяра беше твърде силно у Омер Клопе, за да се съмнява дори за момент в безсмъртието на душата на дъщеря си. Бог я беше повикал в някакво мистериозно място, там, където Омер и Химене щяха да се присъединят към нея, когато удареше последният им час.

Клопе знаеше, че Господ го е наказал за моралната му неустойчивост, за това, че той не беше вложил в делата си тази съвест, която показваше на думи пред хората.

Лицето на Химене беше скрито под многобройните черни воали. Тя здраво се бе хванала за ръката на съпруга си, докато около нея шумяха сричките на съболезнованията. Омер беше отляво на съпругата си. Не беше успял да попречи на този чужд човек — зет му, за около десетина минути да застане от дясната й страна и да приема съболезнования от свое име, отнемайки ги по този начин от майката и бащата на младата покойница.

Още щом ковчегът беше сложен на земята, Курт се промъкна до Химене, сякаш и той беше член на семейството. Тълпата беше неимоверно гъста. За да се приближат до Клопе, хората трябваше да чакат поне половин час, тъпчейки между гробовете, подскачайки от един на друг крак, преди да се влеят в гъстия поток, формирал се на изхода от гробището. Извън стените му колите се бяха разместили в невероятни позиции, пречейки на другите да достигнат шосето, което водеше към Цюрих. Първите пристигнали трябваше да чакат търпеливо зад волана, без да могат да натиснат клаксона, чакайки други водачи, които на свой ред бяха блокирани от трети пред входа на гробището. Вече цял час Омер, Химене и Курт приемаха съболезнованията на редицата, чийто край се губеше зад масива от кедри.

Химене се наведе към Омер и прошепна:

— Не се чувствам добре…

Омер я хвана за ръката.

— Ще те отведа вкъщи.

— Не, не… — възпротиви се тя, — всичко се върти около мен.

— Не сте ли добре? — приближи се Хелен Маркулис.

Тя беше застанала точно зад тях, сякаш предчувстваше, че приятелката й имаше нужда от помощ.

— Да си вървим — подкани я Омер.

— Не — възпротиви се жена му. — Не можем да изоставим Ренате!

— Хелен, бихте ли придружили жена ми?

— Ще се погрижа за нея.

Тя подхвана Химене през кръста, кимвайки на Мануела, която стоеше по-надалеч, но не беше изтървала нищо от сцената.

— Мога ли да направя нещо? — намеси се Курт.

Клопе се възползва от целувките на Аугуст и Ингрид Щрол, за да не отговори. През тези няколко секунди забавяне се получи ново задръстване в алеята. Докато Хелен и Мануела отвеждаха Химене, Курт и Омер наваксваха пропуснатия ритъм от ръкостискания. На всеки израз от съболезнования банкерът с празна душа накланяше механично глава, без да вижда замръзналите лица, които се навеждаха към него.

След няколко часа редицата пооредя, но все още очакваха пред семейната гробница многобройни групи, сякаш мястото на погребението никога нямаше да се обезлюди от тези нашественици.

— Колата ми е отвън — каза Курт. — Искате ли да ви придружа?

Клопе се въздържа да обърне глава към него. Някакъв шофьор в ливрея се приближи и му пошепна нещо в ухото.

— Господин Клопе, изпратен съм за вас…

— Идвам — каза банкерът.

Шофьорът си проправи път през тълпата към изхода. Омер го последва доволен, че се избавя от смущаващото го присъствие на Курт, настойчивостта на когото той считаше за липса на такт. Човекът си проби път през морето от коли до отсрещната страна на пътя. Той учтиво отвори вратата на един мерцедес 600 със синкави непрозрачни стъкла. Клопе се наведе и влезе. Шофьорът затвори вратата.

Вътре седяха четирима мъже. Двамата от тях бяха непознати за него. Колкото до другите двама, той би дал мило и драго, за да не ги среща при подобни обстоятелства: бяха Итало Волпоне и Еторе Габелоти.

— Вярвайте ми — каза сериозно Габелоти, — прекланям се от душа пред вашата скръб.

— Приемете моите съболезнования — прибави Волпоне.

Стискайки зъби, банкерът се опита да натисне дръжката. Тя беше заключена. Мерцедесът бавно се освободи от насъбралите се коли и набра скорост по посока на Цюрих. Разбрал, че е попаднал в клопка, Омер се въздържа от каквито и да е коментари, за да не доставя удоволствие на бандитите. Без да се обляга на кожените седалки, той постави ръце върху коленете си и с изправено тяло гледаше напред, без да задава въпроси и без да отваря уста. Беше го не страх, а яд и чувстваше безкрайно отвращение към човешките начинания и глупостта на това отвличане.

— Действително съм сконфузен, господин Клопе — отвори уста Габелоти. — Но този път съм убеден, че ще ни изслушате с по-голямо внимание.

21.

Отавио Джакомази беше патриарх на мафиотите. На шестдесет и пет години в момента, той беше участвал в групите на Лъки Лучано. Когато последният беше осъден през 1936 година на тридесет години затвор от прокурора на Ню Йорк — Томас Дюи. „Един от най-страшните престъпници, които някога са заставали пред правосъдието“ — беше казал Дюи за Лучано.

Отавио, станал каид на двадесет и четири години, се беше почувствал сирак. На другия ден след затварянето на Лучано един от капорежимите му беше съобщил, че нищо не се променя в задачите и действията на бандата. От килията той бе продължил да управлява своята империя. Три години по-късно войната беше завладяла Европа. Джакомази малко се интересуваше от нея. Париж, Берлин, Лондон — за него това бяха само имена върху картата. Обаче денят, в който САЩ влязоха във войната, промени кариерата му. Той трябваше да подготви терена за бъдещото дебаркиране. Италия беше завладяна от фашизма. Съвсем естествено бе специалните служби на Белия дом да се консултират с Лъки Лучано в затвора.

Най-ужасният престъпник беше повишен в чин военен съветник към президентството с власт, надвишаваща тази на десетина генерали с пет звезди. Беше му поискано да постави в служба на нацията своите знания, хора, връзки, инфраструктурата на своята организация. В замяна беше получил обещание за намаляване на наказанието, което бе изпълнено на 2 февруари 1946 година, когато то бе намалено на девет години и шест месеца, срокът, който бе изтърпял до този ден.

Отавио Джакомази беше имал честта да бъде избран от Лучано като човек, който заедно с други итало-американци ще подготвя дебаркирането на съюзниците в Сицилия. Когато Лучано, експулсиран от САЩ, беше дебаркирал в Палермо, един от първите, които го посрещнаха, беше Отавио. Той беше помогнал да се реорганизира мрежата им. Десет години преди това Лучано, когото ненапразно смятаха за един от членовете на мощната „Комисионе“, беше изпратил Джакомази при един млад, сигурен и амбициозен вълк — Цу Дженко Волпоне, който го беше обикнал. От този ден Отавио заемаше длъжността на кореспондент за Северна Италия.

Когато Итало Волпоне, по-малкият брат на Дженко, бегло го беше осведомил за станалите събития, Отавио беше изпитал внезапна тъга. След Лъки Дженко беше вторият уважаван човек, когото той виждаше да изчезва от живота. Явно беше, че Итало, който се домогваше до челото на фамилията, нямаше желание да дреме. За своята първа акция като капо той бе поискал от Отавио да му достави, и то още тази вечер, команда от „пънкс“, чиято мисия щеше да бъде да ограби до основите една банка в Цюрих — Трейд Цюрих Банк. В своето бюро, където беше приел повикването, Джакомази не беше заварен неподготвен. Неговият опит от нелегалното време му даваше възможност да набави необходимия човешки контингент незабавно. Освен това смелостта на Бебе му харесваше. Той знаеше как да прекара своите хора до Швейцария, без да минава през границата. Тормозеше го само едно обстоятелство — Итало не беше уточнил как ще ги върне обратно. Ах, младост, младост! За щастие папа Отавио мислеше за всичко.

Мануела беше съгласна на каквото и да било, само да не й се беше налагало да прави това признание пред Химене. След гробищата майката на Ренате беше дошла в стаята си. Без дори да се съблече, все още в черните си воали, тя беше легнала на леглото си, внимателно подкрепяна от Хелен. Мануела й беше приготвила чай. Маркулис изпи една чаша, но Химене категорично отказа.

— Пий, Химене, пий. Ще ти стане по-добре.

Химене клатеше безнадеждно глава, завладяна от нов пристъп на плач. Все пак успя да прошепне:

— Не ми се сърдете, Хелен! Искам да остана сама… сама!

Приятелката й се измъкна, след като предупреди Мануела, ако нещо се случи, веднага да й се обади. Камериерката обеща. Сега тя стоеше пред леглото, без да знае какво да каже и откъде да започне.

— Да ви помогна ли да се съблечете?

— Не… Не… Омер ще се върне всеки момент…

— Мадам… аз съм съсипана от случилото се…

— Знам, Мануела, знам… Тя много ви обичаше…

— Аз също, мадам, я обичах много…

— Зная…

— Исках да ви кажа, мадам… Трудно ми е да… Особено сега сърцето не ми дава… трябва да знаете, че не мога повече…

— Какво не можете повече? — въздъхвайки, попита Химене.

— Искам да си вървя, мадам… Ще се върна в Португалия…

Химене я погледна невярващо и се разтърси от ридания.

Мануела смутено пристъпваше от крак на крак.

— Разберете ме, мадам… В тази къща ще мисля за нея през цялото време… — Тя захапа устни и плачейки, прошепна: — Невъзможно е… Няма да мога…

Химене отново въздъхна, прошепвайки едва чуто:

— Ох! Мануела… Мануела…

Тя стисна ръцете на прислужницата в своите и ги притисна към гърдите си, сякаш малката португалка беше последният й спасителен пояс.

— Мануела!… Мануела!… Аз също не мога повече!… Не знам как ще мога да живея занапред!… Господ е толкова несправедлив!… Колко сте права, че искате да ни напуснете!… Тази къща завинаги ще носи отпечатъка на смъртта! Мануела, аз ви разбирам!…

— Мадам…

— Аз ще ви помогна!… Където и да бъда, вие винаги ще се чувствате като у дома си, като спомен за нея… А детето ви… вашето дете… — Сълзите заляха лицето й и тя се оказа неспособна да продължи.

Мануела, плачейки, й пъхна писмото в ръцете и бързо излезе от стаята.

Останала сама, Химене малко по малко се успокои. Избърса лицето си с чаршаф. Материята се покри с фон дьо тен и пудра. Тя седна на леглото, усещайки, че от задавеното й гърло се надигат нови ридания. После машинално разпечата писмото. Върху одеялото изпадна фотография. Тя я вдигна, избърса очите си и незабавно позна черната гигантка, чиято снимка бе открила в джоба на Омеровото сако. Химене прочете със стегнато сърце съдържанието, повтаряйки си двете изречения, които присвиха стомаха й: „Вие му дължите това след тридесет години брачен живот. Ще ви го върна в добро състояние, може би уморен, но в добро състояние…“.

В главата й се завъртяха разни налудничави идеи. Тя отново погледна снимката, забавяйки погледа си върху голите гърди на гигантката, вдигнала ръце в знак на победа. Химене разбра, че Омер е в опасност: тя го познаваше достатъчно добре, за да повярва, че може да я изостави. Особено при тези обстоятелства, след това ужасно изпитание, което Бог им беше изпратил със смъртта на единствената им дъщеря.

Наелектризирана, тя се обади на Курт. Той беше у дома си, обяснявайки, че Омер е тръгнал от гробищата около един час по-рано. Химене му поблагодари и набра номера на банката. Марджори не беше виждала шефа си от вчера. Тя завъртя номера на „Информация“ и попита за телефона на Централната кантонална полиция. Когато някакъв глас се обади насреща, тя изведнъж разбра, че става смешна, и затвори. После реши да размисли в течение на два часа. Ако в този срок Омер не дадеше признаци на живот, тя щеше да се обади на лейтенант Фриц Блеш.

Апаратът беше оставен на края на второстепенната писта, в зоната на летище Милано, запазена от властите за авиотаксита и авиоклубове. Нормалният търговски трафик се извършваше на запад, там, където се издигаха сградите на митницата и на приемната за пътници, които се извисяваха над широките добре поддържани писти, предназначени за междуконтиненталните полети.

„Кукувицата“ носеше на фланговете си надписа: „Авиоучилище“, написан с големи червени букви. Касаеше се за един МД-315, бракуван от френската армия и закупен на публична разпродажба. Натоварвайки една каса, десетте мъже се скриха в индийска нишка в апарата, хвърляйки недоверчиви погледи към петната ръжда, които украсяваха входния люк. Вътре нямаше седалки. Коланите за безопасност бяха захванати направо за успоредните шини на салона. Един от мъжете, явно познат на пилота, го запита тихо, за да не плаши останалите:

— Ей, Моробия, сигурен ли си, че „това“ лети?

Амедео Моробия повдигна с недоволна усмивка рамене:

— Зависи от времето, вятъра и Мадоната. Завържи се, потегляме!

Той се обърна и влезе в кабината, където го очакваше Джанкарло Фереро, неговият радиомеханик.

— Тръгваме ли?

— Тръгваме.

Амедео включи контакта. Двата мотора се подвоумиха, после се изкашляха, задавиха се и накрая започнаха да мъркат, разтърсвайки по ужасен начин целия апарат, който не беше въздухонепроницаем, нито защитен от шума.

Какво значение имаше това, след като според инструкциите на Отавио Джакомази Моробия трябваше на практика да лети над земята на око, поне докато пресекат швейцарската граница. Той знаеше наизуст къде да се приземи — върху едно пасище за крави в триъгълника между Цуг, Нафелс и Швайц. Щеше да кацне върху осеяната с дупки и купчинки от къртици, дълга около петстотин метра поляна. Това разстояние беше повече от достатъчно, за да кацне самолетът, който Моробия беше в състояние да спре триста метра след като колелата докоснат земята. Докато хората излязат, той не трябваше да гаси двигателите. Щом като последният от тях слезеше, Моробия щеше да отлети за Цюрих, както му беше заповядал Джакомази. Щом Амедео подхвърли идеята за закупуването на този самолет училище, Отавио беше осигурил средствата. Явно беше, че редките ученици не можеха да гарантират неговото съществуване, ако не бяха дискретните задачи, поверявани му от Джакомази от време на време. Някакви пакети за предаване някъде между Швейцария и Италия винаги в триъгълника Цуг, Нафелс и Швайц. Понякога това бяха пътници, прекалено съсредоточени в чантите, притиснати до сърцето, за да разговарят с него.

— Авиоучилище МД-315 иска излитане по писта 9 — каза Амедео.

— МД-315, пистата е свободна. Разрешавам излитане.

— Разбрано, излитам.

Моробия увеличи газта. Купчината старо желязо мъчително се раздвижи и след триста метра тежко се откъсна от пистата, преодолявайки с труд земното притегляне, над хангарите за ремонт. С птичи полет до избраното за кацане място имаше сто и петдесет километра. Натоварен, МД с труд достигаше двеста и петдесет километра в час с пълна газ. Пресмятайки грубо, Амедео реши, че ще трябва най-малко три четвърти час, за да пристигнат до целта.

Той насочи апарата на северозапад, потупа по ръката своя механик и изкрещя в лицето му, за да надвика шума на вятъра:

— Ей, Джанкарло! Ти провери ли нивото на маслото, преди да тръгнем?

Със сив костюм, бяла риза, черна вратовръзка, нито красив, нито грозен, с мургаво лице, Чезаре Пиомбино беше архисреден тип, който можем да срещнем десет пъти на улицата, без да го забележим, тъй като нищо в него не привлича вниманието.

Той влезе в Трейд Цюрих Банк три четвърти час преди затварянето, попита възпитано прислужника в хола къде се намира службата за блиндираните сейфове, благодари и взе асансьора, който го изкачи до третия етаж. Стиснал черната си чанта под мишница, пое по някакъв коридор, озова се на площадка, на която работеха три секретарки в морскосини костюмчета, заобиколени от палмови дървета в саксии.

— Хер Рунге, моля ви…

— Днес следобед хер Рунге го няма. Имате ли среща с него?

— Да.

— Желаете ли да видите служителя, който го замества?

— Не. Въпросът е личен. Кога ще се върне хер Рунге?

— Утре сутрин.

— Благодаря. Ще дойда отново.

Той беше с толкова обикновена външност, че никоя от секретарките не се досети да го попита за името му. Както по-голямата част от шефовете на служби, Рунге присъстваше на погребението на Ренате Клопе, дъщерята на големия шеф. Когато Чезаре Пиомбино се скри зад завоя на коридора, момичетата бяха готови искрено да се закълнат, че никога не са го виждали.

Чезаре Пиомбино държеше магазин за старинни мебели в квартала на Аусерзил, Цюрлииденщрасе. Оборотът му беше твърде беден, тъй като той въобще не се интересуваше от старинни мебели. Чезаре беше един от петте кореспонденти на Отавио Джакомази, големия маниту на Синдиката за Северна Италия и Швейцария. През доброто старо време на войната той беше работил с Отавио, организирайки атентати и нападения. Специалността му бе да хвърля във въздуха влакове и да отравя питейната вода на окупационната армия.

Мисията, която му беше поверил Джакомази, беше също така деликатна, както тези от преди тридесет години. Първо трябваше да се остави да го заключат в банката. После, ако боговете бяха с него, да изпълни задачата си и да се измъкне жив. Тогава щеше да получи десетте хиляди долара, които му беше обещал Отавио. За момента той трябваше по спешност да открие някакво място, където да се скрие до края на работното време на банката.

Чезаре Пиомбино бутна предпазливо една врата зад шахтата на асансьора. Тя водеше към служебната стълба. Той притисна към себе си натъпканата с динамит и бикфордов шнур черна чанта и започна да изкачва стъпалата.

Тя прекоси малката стая, отдръпна пердетата на душа и започна да съблича черните си дрехи, регулирайки едновременно температурата на водата. Когато остана съвсем гола, влезе в керамичната вана, отвори широко крановете и в отговор беше обляна от горещия душ, който изми лицето й от сълзите, от умората през деня, от тъгата и несигурността. Беше отчаяна, че трябва да напусне господарката си. Семейство Клопе винаги беше показвало тактично и деликатно толкова голяма обич към нея, че беше забравила положението си на прислужница. Струваше й се, че винаги е била част от семейството. Сега трябваше да зачеркне всичко. Хулио нямаше да закъснее със завръщането си в Европа. Щом се завърнеха в Албуфейра, щяха да се оженят.

Мануела се измъкна от душа, ритна настрани с мокрите си крака хвърлените на купчина траурни дрехи и избърса тялото си с кърпа. Отвори вратата на тежкия стар гардероб, чийто обем запълваше почти половината стая. Във вътрешността му, закрепено на едно от крилата, имаше огледало, което й позволяваше да се види в цял ръст. Тя погледна първо лицето си, галейки нежно корема и гърдите си, които набъбваха от ден на ден вследствие на бременността. После взе от тоалетката над мивката малко огледало. Постави го в профил пред голямото. Благодарение на оптическата игра на двете огледала сега Мануела се виждаше отстрани, наблюдавайки с любопитство тялото си, което сякаш й се струваше чуждо. Този уголемен корем със закръглена и нежна линия, станалите по-тежки гърди, които новият товар натискаше към земята. За момент огледалото, което държеше в ръката си, леко се измести, показвайки обстановката в стаята зад гърба й. Върху безупречно оправеното легло тя забеляза син правоъгълник. Изненадана, Мануела разпечата телеграмата, която вероятно беше оставена в стаята от майордома по време на погребението на Ренате.

Тя го прочете веднъж със смръщени вежди, без да разбере какво гласи текстът. После с пламнала глава го прочете втори път. Устата й се напълни със слюнка и дълго време не можа да поеме дъх. Адресираният до нея текст съдържаше десетина думи, които се впиваха в сърцето й, сякаш бяха куршуми:

Първата мисъл, която й дойде в главата, беше, че нейното дете никога нямаше да има баща.

Това беше малка бензиностанция, каквито има с хиляди захвърлени в дъното на тиха улица — Ешвийзенщрасе. Три помпи, две за бензин и една за дизелови автомобили и тежки камиони. Вдясно от помпите бетонен наклон водеше към подземието на паркинг за около тридесет коли. Когато Орландо Барето бе заловил Мортимър О’Брайън и Заза Фини пред банката на Клопе, той бе искал да ги доведе тук.

Управителят на бензиностанцията, също от сицилийски произход, правеше епизодични услуги на Синдиката, без да е негов член. Енцо Приано никога не задаваше въпроси, така както не коментираше съдържанието на плика, съдържащ добрите стари швейцарски франкове, представляващи съответната награда за направените услуги. Най-честата от тях беше да осигури подслон на някакви личности, които никога не му оставяха визитните си картички.

В дъното на паркинга имаше огромна купчина от износени гуми, на които беше подпряна тежка етажерка. Като се махнеха гумите, на бял свят се появяваше метална, винаги заключена врата. Тя водеше към помещение от бетон с размери три на четири, съдържащо желязно легло, дупка в пода, наречена не без хумор „турски клозет“, мивка с кран за студена вода и гола крушка, висяща на жица от тавана. Две табуретки и една кривокрака маса, върху която имаше няколко евтини книги и десетина списания, допълваха мебелировката. Проветряването се осъществяваше от свързаната с входа на паркинга вентилационна тръба. Никакъв отвор или прозорец.

Преди десетина минути мерцедес 600 с опушени стъкла беше превалил рампата на паркинга. Енцо Приано беше отместил няколко гуми, откривайки металната врата, която водеше към така наречената „стая за приятели“. Вътре се бяха намъкнали трима души, най-ниският от които носеше черна превръзка на очите. Вторият беше дебел гигант в черно, а третият — някакъв здравеняк с бледо лице и жестоки черти. На последния Енцо връчи ключа от стаята. Когато се върна към своите помпи, черният мерцедес беше изчезнал.

Волпоне свали черната превръзка от очите на Клопе и той примигна няколко пъти, огледа с презрение мястото, където го бяха довели.

— Къде са очилата ми? — попита той.

Еторе Габелоти му ги подаде. Поставяйки ги, банкерът констатира детайлите, които дотогава не бе видял — голите стени, бетонния под, желязното легло и мивката.

— Можете да седнете — каза Еторе.

Омер остана прав. Той знаеше, че се намира в Цюрих, в някакъв паркинг, мисъл, на която го беше навела миризмата на бензин и масло, усетена, докато слизаше от лимузината. Само че не знаеше в кой квартал се намира. Когато шофьорът в ливрея му беше казал: „Идвам за вас…“, той бе помислил, че човекът е изпратен от Хелен Маркулис, и затова го беше последвал, без да се съмнява в нищо.

— Господин Клопе — каза с мазен глас Габелоти, — само от вас зависи излизането от това неприятно място. Искам да кажа, да излезете жив. Вашето нечестно и упорито държане ни принуди да употребим спрямо вас подобни методи. Вие държите в ръцете си два милиарда долара, които не са ваши по простата причина, че ние сме техните законни собственици. Питам ви за последен път, ще ги трансферирате ли по пътя, начертан от Дженко Волпоне?

Клопе седна на края на леглото. Всичко сега му беше безразлично. Изтезанията не го плашеха, а идеята за смъртта нямаше никакво влияние върху него. След като беше погребал Ренате, всички ценности, за които се беше борил цял живот, сега му се струваха ненужни. Освен една: принципите за пълна дискретност, които лежаха в основата на могъществото и богатството на неговата страна. Дори нацистите не можеха да накарат чиновниците от банките да издадат номера на еврейските банкови сметки, блокирани през време на войната. Той също знаеше да мълчи, без да се безпокои от последствията за самия него и неговото богатство. Клопе изгледа Волпоне и Габелоти и по устните му се появи сянка от презрителна усмивка.

— Мисля, че той се подиграва с нас — подхвърли Итало с неутрален глас.

След като се беше осъществила срещата в „Долдер“ грандхотел, Итало беше изпратил по свой куриер писмото на Инес на Химене Клопе. Чак след завръщането на човека той беше научил за смъртта на Ренате. Това променяше изпяло подготвените заедно с Габелоти планове. Те бяха побързали към гробищата и бяха действали без предварителна подготовка.

— Поставих ви един въпрос — внезапно се намеси с груб глас Габелоти.

Омер спокойно поклати глава:

— Не зная за какво говорите.

Бебе Волпоне се извъртя, хвана за реверите банкера и кресна:

— Слушай ме добре, стронцо44! Има едно нещо, което трябва да научиш! Какво ще се случи с твоята банка и съпругата ти, както и с теб!

Щом усети, че Къркпатрик затваря голямата си уста, Блеш стана по-малко агресивен. Повече от час той беше измъквал информация от американските си колеги, отговаряйки неохотно на поставените от тях въпроси. Малко по малко парчетата се наместваха на местата си.

Блеш беше прекратил разговора, за да посети Клопе. Демпси, Къркпатрик и Финегън бяха тръгнали към хотела си. В Сорди те бяха оставили багажа си, привеждайки в порядък своята външност. Сега всички отново се намираха в кабинета на Блеш. Темата беше изчезването на Патрик Махони.

— Имам една идея за това — каза Блеш. — Вярно е, че тя е лишена от сериозни основания…

— Кажете… — окуражи го Къркпатрик.

— Ако вашият инспектор е ликвидиран, както мислите, струва ми се, че знам как… Преди три дни в котелната на „Комодоре“ е имало престрелка.

— Кои са участвали?

— Не зная. Никой нищо не е чул, нито забелязал. Чиновниците са били алармирани от струи пара, излизащи от машинното отделение. Тръбопроводите са били пробити от куршуми. Аз посетих мястото лично. Открихме петна от кръв и гилзи. Почти съм уверен, че тялото на някакъв човек е тътрено по пода и хвърлено в пещта.

— Не проверихте ли вътре? — учуди се Къркпатрик.

Блеш му хвърли недоволен поглед.

— Не, капитане. Това е невъзможно. Централната пещ представлява подземен цилиндър от двеста кубически метра пламъци, където освен това се изгарят отпадъците от „Комодоре“. Всякакъв предмет, хвърлен там, изгаря за десетина минути, без да остави никаква следа. А за да се изстуди пещта, са необходими три дни. Ад, капитане… ад…

— Какво ви кара да мислите, че това е бил Махони?

— Напоследък в Цюрих са изчезнали двама души. Инспектор Махони и някой си Рико Гато, „торпедо“ от Западното крайбрежие на САЩ.

— Как разбрахте, че Гато е изчезнал?

— Той е влязъл в Швейцария, но не я е напускал. Не е уредил хотелската си сметка — студено каза Блеш. — Според мен има един шанс от всеки два, че жертвата в „Комодоре“ е Рико Гато или Патрик Махони. Нямам никакъв начин да разбера това, докато не открием един от двамата и го идентифицираме.

— Ако не открием никой?

Блеш разтвори ръце в знак на безпомощност.

— Въпреки че това не ви касае, трябва да знаете, че ако има трансфер на капитали, то той е извършен между наблюдаваните от вас хора и Трейд Цюрих Банк. Дъщерята на банкера е загинала при автомобилна катастрофа преди два дни, петнадесет минути след своята женитба. В този момент е погребението й. Знаете ли на кого принадлежи колата, с която тя е катастрофирала? На някой си Орландо Барето, човек от сицилиански произход. А кой мислите, че е платил автомобила?

Той запази за момент мълчание, доволен от техните лица, които изразяваха любопитството на ученици преди интересна лекция.

— Дженко Волпоне — каза накрая Блеш.

— Къде е Барето? — скръцна със зъби Къркпатрик.

— В града — небрежно подхвърли швейцарецът.

— Как? Не го ли заключихте?

— Ако арестувах всички, които се оплакваха от кражба на колата си…

— Лейтенант — намеси се Финегън, — вие имате възможност да заплетете в мрежата си фантастичен улов. Такъв случай не се предоставя втори път! Защо не ги арестувате под някакъв претекст?

Блеш ги изгледа шокирано.

— Какъв претекст? Нарушен ли е общественият ред? Има ли някакво оплакване?

Финегън и Къркпатрик размениха отчаяни погледи.

— Мога ли да си позволя един въпрос? — смеейки се, каза Демпси. — Клопе потвърди ли, че е бил заплашван?

Фриц Блеш стисна устни.

— Господин Демпси, у нас банката е държава в държавата. Финансовите консорциуми са напълно независими. Те имат свои пазачи, свои детективи и своя собствена полиция. Мислите ли, че един банкер ще намесва в паричните си дела официалната полиция?

— Клопе не знае с кого има работа — изсмя се Къркпатрик. — Синдикатът е достатъчно мощен, за да постави Швейцария на колене!

Блеш го изгледа с безкрайно превъзходство.

— Никой досега не е успял! Знаете ли защо, капитане? В нашата страна не съществуват граждани, които могат да бъдат подкупени!

Подтекстът беше: „В Америка всички сте продажни“. Виждайки, че Къркпатрик се изчервява, Блеш не му остави време да говори.

— Капитане, мислите ли, че Габелоти и Волпоне са толкова луди, че да атакуват една банка в центъра на Цюрих?

— Защо не? — презрително се изкашля Къркпатрик. — Ако са убедени, че имат право…

Скот Демпси усети финеса на израза и хлъцна от удоволствие.

— Твърде хубаво е, за да изглежда възможно — изръмжа лейтенантът.

— Ако разбирам добре — възмути се Къркпатрик, — вие ще чакате тези мръсници да хвърлят Цюрих в огън и кръв, за да се намесите?

Блеш сухо го прекъсна.

— Знам какво трябва да правя!

— Ах, лейтенанте — мечтателно въздъхна Демпси. — Като си помисля, че можем да обезглавим Синдиката! Няма да се наложи да помръднете пръста си… Достатъчно е да имам малка цифра, само една цифра… Размера на нелегално изнесените капитали от САЩ… Само една дума на вашия банкер и ги сгащвам всички!

По намръщения израз на швейцареца Демпси разбра, че е преминал границата на допустимото. Той предпазливо обърна поглед и го насочи към тавана.

— Вижте, лейтенант — опита се да каже Къркпатрик, — далеч съм от мисълта да ви давам съвети… Но имайки предвид обстоятелствата, защо не използвате подслушвателни уредби?

Въпреки невинния тон Блеш го погледна смразяващо.

— Да оставим Уотъргейт във Вашингтон, капитане! Вие сте в Цюрих! Такива методи са ни противни!

Къркпатрик стисна юмруци и преглътна яростта си. Този дребен и арогантен чиновник щеше да допусне двамата капи на най-мощните нюйоркски фамилии да се измъкнат под носа им. Под въздействието на лицевите мускули цветът на лицето му стана като на патладжан.

Блеш забеляза това. Той реши да смекчи казаното и да убеди Къркпатрик. Затова застана пред него.

— Няма място за безпокойство, капитане. Аз направих нужното. Двама от моите хора пазят банката.

Мястото, където се намираше обраслото с бурени пасбище, беше обградено от двете си страни с хълмове, обрасли с борове. Всеки друг, освен Амедео Моробия неминуемо щеше да разбие своя апарат при кацането. Това приличаше на приземяване на дъното на гигантска чаша. Моробия имаше навика за това. Вече три години функционираше комбинацията с аероклуба. Достатъчно беше членовете на Синдиката или техните протежета да притежават карта на член на аероклуба, за да могат да прекрачат прага на летище Милано. Те бяха класирани в категорията „ученици пилоти“ и можеха да се движат свободно из определения за клубовете и авиотакситата терен.

За три години Амедео беше летял повече от сто пъти по маршрута Милано — Цюрих и обратно. Полетите бяха предимно дневни. Бръснейки склоновете на планината и следвайки техния профил, който ту се изкачваше, ту слизаше към долините, той избягваше засичането от радарите. Въпреки невзрачния си вид неговият МД-315 досега не му беше изневерил, отговаряйки незабавно на подадените команди с лоста за управление и позволявайки си понякога кацане на разстояние по-малко от триста метра. Обикновено пътниците скачаха още в движение и тичаха до близката горичка, където ги очакваше някакъв автомобил. Моробия поемаше успокоен обратния път и при завръщането си даваше отчет на Отавио Джакомази с помощта на телефона.

„Върнах се. Всичко е наред.“

Днес имаше лека промяна в програмата. Трябваше да приземи своя апарат на поляната, да го докара до линията на първите дървета, да го замаскира и да чака разпореждания.

— Колко време?

— Не знам — беше отговорил Отавио.

— Ако не се върна, има опасност в Милано да се обезпокоят.

— Може да си претърпял някаква повреда и да си бил принуден да кацнеш.

— Това е ясно, но трябва да ги предупредя.

— Окей. Аз ще се заема с това. Ако до разсъмване не дойде никой, можеш да се връщаш.

— Ясно.

От няколко минути Гларус беше останал от дясната страна. Той потърси с поглед долината, която трябваше да премине в бръснещ полет, да открие началото й и да се остави да падне като камък, изправяйки апарата си паралелно на земята, която се стабилизираше хоризонтално, след като оформяше остър ъгъл с подножието на хълмовете. Колелата влязоха в грубо съприкосновение с покритата с пукнатини земя. Спирачните елерони настръхнаха, показвайки се от крилата на МД, докато вятърът от витлата трасираше пътека сред бурените. Моробия продължи движението на самолета до насрещния край на „чашата“.

Джанкарло Фереро беше скочил, за да помогне на десетината пътници да се освободят от коланите.

— По-бързо, момчета! По-бързо! Чакат ви зад горичката.

Всички наскачаха от самолета. Бяха млади, облечени безукорно — с вратовръзки и сака. По-голямата част от тях носеха чанти и небрежно преметнати през ръката шлифери. По начина, по който изкачиха малката височина, се виждаше, че са тренирани атлети. Те бързо изчезнаха, скрити от листата на дърветата. Колите чакаха малко по-далеч. По различни пътища на малки групи те щяха да ги оставят в Цюрих, където трябваше да убиват времето си, докато настъпи часът за действия.

— Какво ще правим сега? — попита Фереро.

— Ще дремнем — наслуки каза Моробия.

— Дълго ли?

— Ех, приятелю, ако знаех… — с фатализъм отвърна Амедео.

Той се облегна на креслото със замислен вид и запали цигара.

— Моят приятел Волпоне и аз самият в пълно съгласие приехме серия от решения. Събрали сме се, за да ви ги обявим.

Еторе Габелоти хвърли на събралите се слушатели бащински и доброжелателен поглед. Конференцията се провеждаше в библиотеката на Италовата вила. Хората от двете фамилии не се бяха смесили. Членовете на единия и другия клан седяха разделени от двете страни на покритата с кожа маса. От едната се бяха настанили Итало Волпоне и Моше Юделман, също така Виторио Пицу, обграден от тримата капорежими — Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото. Срещу тях седяха съветниците Кармине Кримело и Анджело Барба, респективно отляво и отдясно на дон Еторе, сотокапото Томас Мерта с Карло Бадалето и Франки Сабатини — неговите капорежими.

На края на масата седеше Лучано Цулино, кореспондент на Еторе Габелоти за Южна Европа. Зад затворената врата пазеше Симоне Феро.

Габелоти прие загрижено изражение.

— Нито Бебе Волпоне, нито аз сме за насилието. Но вие лесно може да разберете, че зад нашите лични грижи стои престижът на целия Синдикат. Какво би станало, ако един дребен банкер успее да се наложи безнаказано над Организацията? Затова моят съдружник и аз не сме съгласни да отминем това предизвикателство безнаказано.

Той протегна ръка към Волпоне.

— Итало, обясни на нашите приятели какво очакваме от тях…

Дон Еторе седна и попи потта от челото си. Итало се изправи. Само преди по-малко от две седмици той беше изправен пред подобна ситуация в Насау. Пред благородниците на двете фамилии Волпоне беше прочел трите букви, съставящи изпратената от неговия брат телеграма — „Аут“. Той не можеше да допусне, че може да бъде друг, освен временен заместник на дон Дженко, по-малкия брат, играча, когото никой не приемаше сериозно.

Смъртта на Дженко и последвалите събития бяха освободили брутално от мозъка му едно ново неочаквано чувство за отговорност, което никой не бе подозирал до този момент. Властта беше сладък плод със съвсем нов вкус, който му беше станал необходим. Нито Габелоти, нито който и да е друг можеха да му попречат да чувства нейната сладост.

— Ние имаме двойна цел — започна той. — Връщане на фондовете и репресалии. Невъзможно е да ликвидираме банкера, без да прекъснем нишката, която ни свързва с двата милиарда. В замяна на това чрез натиск върху него можем да го принудим да пусне дявола от торбата. Омер Клопе е в ръцете ни, но твърде дълго стоим в Цюрих. Трябва бързо да ударим, да вземем и да изчезнем! Тази нощ ще разрушим банката. Клопе трябва да разбере, че сме готови да отидем докрай, ако не ни върне собственото с добро. В Швейцария този легален начин на обиране винаги се е решавал от упълномощени адвокати. На нас тия не ни минават! Никой не може да краде от Синдиката!

— По-добре ни кажи как ще действаме! — небрежно го прекъсна Карло Бадалето.

От деня, в който предните зъби бяха останали забити в челото на Итало, Бадалето не пропускаше нито една възможност да го засегне. Ръцете на Волпоне се свиха върху масата. Той наведе глава и каза, без да повишава глас:

— Затваряй си плювалника! Сега аз говоря!

По тона му Моше усети, че крехкият мир, който бе успял да установи с такъв труд, можеше да бъде взривен, преди да донесе нужните плодове. Дон Еторе също усети смяната на настроението. Беше направил толкова усилия, за да не позволи на някакъв глупак да разруши временния договор за ненападение, сключен с Волпоне. С блестящи от ярост очи Габелоти зло пресече опита на Бадалето да отвори уста.

— Ще млъкнеш ли, или аз да те изхвърля?

Сега Карло разбра, че в отношенията между двата клана нещо се е променило. В друго време дон Еторе винаги окуражаваше сарказма му спрямо Волпоне. Той смутено отмести очи. Без да знае къде да погледне, Карло загледа ръцете си в настъпилата мъртвешка тишина.

Итало пое дъх, сякаш нищо не се беше случило. Моше мислено го поздрави.

— Накарах да изпратят десет „торпеда“ от Италия. Ще вземете тези хора под заповедите си и ще потрошите банката.

Томас Мерта възпитано вдигна ръка, за да поиска думата.

— Аз видях банката. Това е каменно здание на пет етажа. Ако не хвърлим двутонна бомба върху покрива, можем само да я поодраскаме.

— Това може да стане, ако се заемем по начин, по който аз ще ви кажа. Целият успех на операцията зависи от бързината на действията. Ако успеем да свършим всичко за четири минути, банката ще бъде разрушена и ние ще спечелим. Дон Еторе и аз държим нашите капорежими да участват в начинанието. Виторио и Томас ще командват операцията. Франки и Симоне ще насочват „торпедата“. Всъщност в банката ще влязат осемнадесет души. Трима на етаж, трима в централната зала. Ще вдигнете всичко във въздуха и ще го запалите! Ще имате огнехвъргачки и запалителни бомби американско производство.

— Падроне — възпротиви се Пицу, — вратите на блиндираната стая не могат да се отворят с гранати!

— Не ни интересува блиндираната стая! — каза внимателно Габелоти. — Не забравяйте, че ще действаме открито сред ужасен шум. Нашата цел е да нанесем максимум щети, преди да отстъпим. За по-малко от четири минути всички досиета трябва да бъдат изгорени. Ние не търсим пари, а разрушение, скандал, бардак!

Томас Мерта се обърна към Итало Волпоне:

— Казахте, че осемнадесет души ще влезем в банката. По какъв начин?

— Разбира се, че през вратата…

— Имате ли ключове?

Итало се засмя жестоко.

— Точно в полунощ голямата врата ще хвръкне във въздуха. Един от моите сътрудници е успял да остане в банката след затварянето й, снабден с динамитни кубчета.

— Какви ще бъдат действията спрямо полицията? — намеси се Висенте Бруторе.

— Ти дори няма да ги видиш — прекъсна го Волпоне. — Между включването на сигналната инсталация и тяхната поява ще минат най-малко осем минути. Вие ще бъдете далеч!

— Къде е това „далеч“? — попита Франки Сабатини. — След подобна илюминация трудно ще се измъкнем за четири минути от страната.

— Не се прави на дете! Утре сутринта ще си пиеш еспресото в Италия!

Отстъплението на командосите беше голямата грижа на Итало. Тъй като по-голямата част от войските на първа линия бяха негови, дон Еторе се беше въздържал от въпроса за отстъплението. Малко го интересуваше, че загубите в хора ще бъдат от семейство Волпоне. Напротив, това отслабване на клана щеше да послужи за бъдещите му планове. За нещастие Итало не му оставяше възможност да вади кестените от огъня с неговите ръце. Няколко минути преди това той беше уточнил: „Дон Еторе и аз решихме нашите капорежими да участват в атаката“. Разбира се, той нямаше и понятие за това решение. Не беше изразил учудването си, но мозъкът му заработи бързо, търсейки в този израз някаква клопка. Това, че Волпоне в желанието си на нов ръководител искаше да организира операцията на свои разноски, беше добре дошло. Но това, че искаше да включи собствените му лейтенанти в операцията „камикадзе“, това не! Във всеки случай не без достатъчни гаранции.

Дон Еторе каза следните думи, сякаш беше напълно запознат с идеите на Итало:

— Обясни на моите момчета как ще бъдат евакуирани… Чувствам, че са обезпокоени…

Итало сякаш само това чакаше, за да вземе публично нов реванш. Той се усмихна приятелски на Габелоти.

— Мислил съм, дон Еторе, мислил съм…

Той прекрасно разбираше, че обръщението му в първо лице отнемаше възможността на Габелоти да се представи за участник във вземането на решението. Всъщност то му беше поднесено наготово от Отавио Джакомази, който беше организирал всичко още от Милано. Само че никой не го принуждаваше да споделя това с присъстващите.

— Когато напуснете развалините на банката, навън ще ви очакват шест автомобила. Те незабавно ще се разпръснат в различни посоки по предварително определен маршрут, който не се пресича с този на полицията.

— Кой ще управлява колите? — попита Кармине Кримело.

— Наши приятели. Те познават града като петте си пръста. По различни пътища всички ще се съберете на едно място в околностите на Цюрих.

— Четвърт час след експлозията всички пътища ще бъдат блокирани — каза Томас Мерта. — Какво ще правим? Ще стоим скрити в тази кравешка страна!

Итало го погледна недоволно.

— Мисля, че достатъчно ясно се изразих, утре сутринта ще закусим в Италия!

— Как ще минем границата?

— В мляко — спокойно отвърна Итало.

Той ги остави да напъват мозъците си известно време, после продължи:

— Моят брат Дженко има известни интереси в една фабрика за мляко в Цюрих. Всяка вечер хиляди бидони с мляко се събират и се отправят към фабриката. Три пъти седмично четиринадесет камиона цистерни се клатушкат към Милано, за да могат италианските бебета да пият прясно швейцарско мляко. Всяка цистерна съдържа петдесет хиляди литра мляко. Обаче ти, Томас, ако мразиш дотолкова млякото…

Няколко хихикания разредиха напрегнатата атмосфера. Волпоне вдигна ръка.

— От шест години митничарите гледат как камионите минават покрай тях. В осем от камионите моят брат е наредил да бъдат направени скривалища. Те побират лесно трима-четирима души. За по-малко от пет часа сте в Милано. Там ще ви чакат. Ясно ли е?

Анджело Барба рискува да постави въпроса, който пареше на устните му:

— А ние? Ако нещата тръгнат зле?

— Защо ще тръгнат зле? — учуди се Итало. — Можеш ли да ми кажеш каква връзка има между теб, един честен търговец, пребиваващ пътьом в Цюрих, и анархистите, които запалват една банка, без да задигнат поне един франк?

— Все пак да допуснем — настоя Барба упорито. — Как ще излезем от Швейцария?

Волпоне се усмихна снизходително:

— Как можеш да помислиш, Анджело, че не съм помислил за това?

22.

Фолко Мори обгърна стаята с поглед.

— Така ще мине — каза той. — Ти как мислиш?

Белинцона се намръщи:

— Не знам.

— Как така? Липсва ли нещо?

Фолко хвърли остър поглед към трупа на Орландо Барето. През време на пребиваването си в избата тялото се беше вкочанило напълно. След като Итало им беше наредил да го закарат в дома му, те напразно се бяха мъчили да го натикат в багажника на колата. Но мъртъв Барето беше още по-неудобен за маневриране, отколкото като жив. Беше невъзможно да го прегънат. Времето минаваше. Те рискуваха и го бяха сложили в подножието на задните седалки, покрит с швейцарско одеяло.

Фолко караше със стиснати зъби, спазвайки стриктно знаците и светофарите, давайки път на другите коли, внимаващ да не привлече вниманието към тях. До него, отпуснат, Пиетро сякаш беше лишен от нервна система. На първо време смъртта на Ландо го беше облекчила, към което се прибавяше увереността, че не могат да го обвинят в убийството му. Сега трябваше да живее насаме със себе си, избягвайки да мисли за изтърпяното унижение. Той не беше толкова глупав, за да не знае, че винаги е бил смятан за глупака във фамилията Волпоне. Много му се искаше да опише с гордост извършеното, за да им покаже изискания мизансцен от всички ъгли. За нещастие беше осъден да мълчи…

В апартамента на Ландо те бяха режисирали един аналогичен сценарий. Когато полицията или съседите, обезпокоени от ужасната миризма, откриеха тялото, имаше големи шансове всичко да мине за нещастен случай. Подът на салона беше от мрамор, рамката на един стол беше счупена и купчина чинии бяха разхвърляни в безпорядък на пода, сякаш всичко беше паднало от гардероба, откъдето Фолко, покачен на табуретка, ги беше съборил.

— Знаеш ли — каза Фолко, — все ми е едно. Когато го намерят, ние ще бъдем далеч.

— Той ми харесваше… — искрено каза Пиетро.

— Аз също го намирах симпатичен — отговори Фолко. — Просто е нямал шанс…

— Да — каза Белинцона. — Липса на шанс.

Те хвърлиха поглед към останките на своя колега, легнал с лице към пода, и се измъкнаха от апартамента. Итало беше наредил да се върнат във вилата колкото може по-скоро.

На Ханс Брегенц му беше омръзнало да тъпче по Щампфенбахщрасе. От два часа беше тук и можеше наизуст да изброи изложеното по витрините на магазините на петдесет метра около главния вход на Трейд Цюрих Банк. Лекият вятър започваше да щипе кожата му. Той вдигна яката на тренчкота си и погледна ръчния си часовник. Десет часа. Прекоси улицата, влезе в един пасаж и се спусна по стълбите, които водеха към търговската, открита за публиката в приземието, галерия.

— Паул! Омръзна ми! Кога ще ни сменят?

— В полунощ — каза Романсхорн.

— Бих пийнал нещо…

— Има ли новини?

— Какво ново искаш да има? Блеш дори не ни каза защо трябва да се крием около тази загубена банка! Нали си има пазачи за тая работа? Какъв мръсник!

Романсхорн вдигна рамене. Както Божиите заповеди, така и тези на лейтенант Блеш бяха неизповедими. Той винаги казваше на хората си само жизнено необходимото, без да намери за нужно да им обясни смисъла на поверените им мисии.

„Съобщавайте ми за всяко необикновено или нередно нещо, което става около банката.“

„Дано изпукате“ — прибави мислено Брегенц. Той взе уоки-токито от ръцете на съекипника си.

— Бягай на тротоара. Аз ще изпуша една тук.

— Съгласен — каза Романсхорн.

Той прекоси галерията, чиито стъклени витрини се отразяваха във вратите на банката и му осигуряваха отличен пункт за наблюдение. После тръгна по нанагорнището на улицата, по която от време на време минаваха автомобили.

Почти нямаше минувачи. В Цюрих всички стават и лягат рано. Романсхорн отново се замисли относно мисията им. Банките тук бяха нещо свято. Доколкото си спомняше, тук никой досега не беше вдигал ръка върху тях. Можеше да се помисли, че златните букви по тяхната фасада бяха достатъчни да ги запазят от всякакви видове осквернители.

В галерията Брегенц опипа бутоните на радиостанцията си. При натискането на единия от тях насреща му веднага се обади Централният комисариат. Той позна гласа на сержант Дорнер, който беше дежурен тази нощ.

— Нещо ново? — попита сержантът.

— Да, татко — каза Брегенц. — Замръзнаха ми тестикулите и ми е скучно!

Омер Клопе подложи шепите си под крана и утоли жаждата си. От сутринта не беше хапвал нищо. Преди погребението на Ренате беше изпил едно кафе без захар. Странно, но не усещаше глад. Волпоне и Габелоти не бяха вдигали ръка над него. Те се задоволяваха със заплахи и описания на мъките, които го очакват, ако не прехвърли оставените му на разположение парични фондове. Може би ако не съществуваше банкерската му етика, той с удоволствие би се избавил от тях. За него обаче беше невъзможно да предаде на Пол това, което Пиер беше оставил на съхранение у него. Смисълът на професионалната му чест беше в абсолютната секретност. Сега имаше достатъчно време, за да огледа този толкова често поставян за разрешаване проблем. Това, разбира се, не му донесе нищо ново, освен абсолютното убеждение, че изпълнява дълга си, запазвайки чрез мълчание това, което са защитавали преди него баща му и неговият дядо — поверените ценности. Досега упоритостта му беше коствала зъбите. Волпоне се беше заклел, че ще се захване с жена му, с банката и лично с неговата персона. Когато Волпоне крещеше в лицето му, Омер искаше да му помогне, да му каже, че действително притежава тези суми, но не може да му ги предаде, ако легалните условия около тяхното връчване не са спазени. Габелоти се беше показал по-спокоен, по-далновиден, редувайки заплахите със съжаления и обещания.

„Аз съм смутен, господин Клопе, от обстоятелството, че трябва да постъпвам така спрямо вас. Признайте си, че не ни давате възможност за избор. Ще ни принудите да ви разорим и унищожим.“

Той вече беше унищожен. Смъртта на Ренате, реалността на нейната гибел се промъкваха бавно в душата му. Да бъде разорен — ако това беше възможно — не го засягаше никак. Единственото важно нещо сега беше да не отстъпва, да се държи достойно.

Клопе се върна и седна на желязното легло. Тялото му беше изправено, ръцете — поставени на коленете в поза, която беше привична за него. Омер чу нещо да се движи зад желязната врата на неговия затвор. После се чу звук от премествани гуми. Един ключ се превъртя в бравата. Първи влезе Еторе Габелоти, следван от Итало Волпоне, който заключи и сложи ключа в джоба си.

Омер не се помръдна. Габелоти го атакува пръв.

— Позволихме си, господин Клопе, да ви направим едно последно посещение, преди да са станали непоправими събития. Ще ви кажа съвсем искрено какво ще се случи след малко, за да помогна на вашето решение.

Съвсем побледнял, Волпоне седна на табуретката, с очи, вперени във варосаната стена. Той се стараеше да остане неподвижен, но десният му крак тропаше по пода раздразнено.

— Часът е единадесет, господин Клопе. След един час Трейд Цюрих Банк ще хвръкне във въздуха. В града имаме група командоси. Те ще подпалят всичко в нея. Нищо няма да остане от вашето здание, нищо! Да предположим, че този инцидент няма да помогне за вземане на най-доброто решение от ваша страна, утре сутринта ще отвлечем вашата жена. Няма да показвам лош вкус, показвайки ви какво я очаква, преди да намери облекчение в смъртта. Но ако само можехте да допуснете, господин Клопе, вие бихте се проклинали, че сте позволили подобен ужас. Веднага след като я отвлечем, ние ще я изтезаваме и ще подпалим вашата къща. После ще ви предадем в ръцете на жестоки хора, които ще ви накарат да говорите. Вие сте разумен човек, господин Клопе, вие сте християнин. Известно ви е, че не блъфираме. Затова, умолявам ви, размислете добре. Има още време! Дайте ни това, което ни принадлежи, давам ви думата си, че веднага ще ви освободим. Достатъчно сте осведомен, за да знаете с кого имате работа. Ние винаги отиваме докрай в нашите действия. Аз ви поздравявам за смелостта, която проявихте досега, но всичко има граници. Вашата упоритост се превръща в престъпление. Не сте само вие в играта, в нея е и съпругата ви!

Габелоти млъкна. Върху бетонния под крака на Волпоне продължи своята сарабанда все по-нервно и по-нервно. Дон Еторе се насили да изобрази окуражаваща усмивка.

— Ние имаме нещо общо, господин Клопе. Чували ли сте за така наречената „омерта“? Това е законът на мълчанието. Ние го спазваме толкова стриктно, колкото и вие. Разликата е тази, че нашите мотиви са благородни, тъй като касаят нашата чест. Във вашия случай не става въпрос за чест, а за пари. Освен всичко друго тези пари ни принадлежат, господин Клопе. Тогава, питам ви, защо е всичко това? Искате ли да освободите нашите пари?

Кракът на Волпоне внезапно спря да барабани. В бедно обзаведената стая, сред настъпилата тишина се чуваше само астматичното дишане на Габелоти. Тогава Омер Клопе бавно обърна глава и внимателно погледна дон Еторе. Този дебел човек беше опитал всички преимущества на убеждението, викайки на помощ човешките чувства, интелигентността и здравия смисъл. Но зад този параван от думи се криеше една цел: да заграбиш фондове, за които нищо не доказваше, че са твоя собственост. А най-важното беше изразът на лицето му. Под добродушната маска на този човек се криеше жестокост, пълно отсъствие на милосърдие и нещо ледено, което напомняше на банкера очите на дивите зверове. За да достигне до сегашното си положение, този човек беше убивал, изтезавал и унижавал.

През тези няколко секунди, когато погледите им се кръстосаха, Габелоти трескаво се надяваше, че е спечелил, че банкерът ще проговори. Стори му се дори, че вижда как устните му се разтварят. Само че той никога не разбра какво Клопе искаше да каже.

Итало скочи и се хвърли към Клопе.

— Ти ще говориш, мръснико! Ще те накарам да проговориш!

Клопе с нищо не опита да се защити. Той падна на леглото под тежестта на Итало, който го стискаше за гърлото. За момент го посети надеждата, че ще умре, но Габелоти хвана Волпоне през талията, повдигна го и влагайки всичките си сили, го задържа.

— Итало! Итало!

— Млъквай! — с пяна на устата изкрещя Итало.

Той се освободи с ловкостта на хищник и измъкна пистолета си, насочвайки го към Еторе. Лицето на Габелоти изрази смущение, предназначено за Клопе.

— Вярвайте ми, че дълбоко съжалявам за вашето държане, господин Клопе. Има едно нещо, което напълно сте заслужили: траурът и нещастията, които скоро ще се стоварят върху главата ви.

Той се обърна към Итало, хващайки го фамилиарно под ръка, сякаш не забелязваше насочения към него маузер.

— Ела, Итало… Андиамо.45

Волпоне се остави да го поведат, прибра пистолета в джоба си и измъкна ключа, слагайки го в ключалката. Когато вратата се затвори, дон Еторе се опита да си спомни дали някой от хората, които някога го бяха заплашвали, бе имал щастието да остане жив след непоправимата обида.

„Не. Никой.“

— Ханс… Не ти ли се струва странно?

— Кое? — запита Брегенц.

— Това е третата кола, която спира на улицата.

— Какво от това?

— Никой не слиза от тях…

— Човек вече не може да изпуши една цигара на спокойствие — измърмори Брегенц.

— Гледай! — посочи му Романсхорн. — Още една!

Брегенц видя един опел да спира на тридесетина метра от банката със загасени светлини.

— Това е четвъртият автомобил — забеляза Брегенц.

Лицето му беше напрегнато. На интервали от двадесет секунди още два автомобила спряха зад другите. Брегенц заинтересувано смръщи вежди.

— Какво интересно има в това?

— Нали знаеш какво каза Блеш? — попита Романсхорн, без да изпуска от погледа си Щампфенбахщрасе. — Сигнализирайте ми за всичко, което ви се стори необичайно. Една барака, иди-дойди… но шест на една и съща улица… Дай ми машинката.

Той изтръгна радиостанцията от ръцете на Брегенц.

— Дорнер? Романсхорн. Къде е Блеш?

— Какво има?

— Шест коли паркираха на Щампфенбахщрасе. Никой не слиза от тях.

— Сега ще се свържа с него — каза Дорнер.

Романсхорн прекъсна връзката.

— Какво ще правим? — попита Брегенц.

Неговият часовник показваше 23 часа и 56 минути.

— Нищо. Ще чакаме.

По силата на навика Брегенц провери присъствието на колта в джоба на шлифера си. Досега той си беше служил с него само на стрелбището по време на тренировки. През стъклата на галерията Брегенц погледна внимателно към паркираните автомобили. Беше толкова обезпокоително, че никой не слиза от тях.

Историята познава много случаи, когато дребните неща променят нейната посока. Само за секунди лейтенант Блеш щеше да пропусне повикването на сержант Дорнер. Блеш се беше разположил в своя ергенски апартамент, където всичко беше направено, за да доставя удоволствие на очите и ушите. Загърнат в пурпурночервения си халат, с чаша уиски в ръка, той се беше изтегнал на покритото с лилава кожа канапе, отбелязвайки с пръст някаква мистериозна нота, доловима само за самия него. Върху главата му имаше слушалки, свързани със стереоуредбата, която му беше струвала тримесечната заплата.

За Блеш, който замаскираше своето призвание на естет зад душата си на полицай, най-доброто отпускане след тежките полицейски функции сред неграмотни служители беше слушането на неговия бог — Волфганг Амадеус Моцарт.

Въпреки екстаза, в който го беше хвърлило изпълнението на „Кози фан тутте“46, неговата предпочитана опера, той не успя да се спаси от звъна на заглушения от звука на медните фанфари телефон. Реши да не отговаря. Звънът продължи упорито, разваляйки впечатлението от музиката.

Фриц Блеш остави чашата си и потърси с поглед бронзовия часовник от осемнадесети век, най-скъпия сред притежаваните предмети, с които се беше заобиколил. Беше 23 часа 56 минути и 37 секунди. Лейтенантът вдигна слушалката, захвърляйки с главата надолу величествените мечти, с които го беше заобиколила музиката на Моцарт.

— Да.

— На телефона е сержант Дорнер, лейтенант.

— Какво искате?

— Брегенц и Романсхорн току-що ми се обадиха. Шест автомобила са спрели пред Трейд Цюрих Банк. Никой не слиза от тях.

— Какво от това? — ядоса се Блеш, все още под омаята на гения на Моцарт.

— Нищо… лейтенант… Извинете ме… Вие бяхте поръчали…

— О, боже! — възкликна Блеш. — Изпратете незабавно два автобуса с хора! Затворете двата изхода на Щампфенбахщрасе! Бързо! Ще се присъединя към вас на място!

Без да затваря телефона, той изтича в банята, съблече халата си, навлече едно поло, панталон и обувки, без да губи време за обуването на гащета и чорапи. По пътя си грабна своя полис питон 357 магнум и го натъпка в джоба на шлифера, спускайки се по стълбите като снаряд, скачайки през четири стъпала.

Последната среща преди атаката беше определена в млекоцентралата. Тя се намираше на североизток от града, над Швамендинген, върху един терен встрани от пътя, водещ към Басердорф. Оградата бе висока три метра и заобикаляше напълно ансамбъла от здания и складове. Огромен дървен портал водеше към централния двор, където бяха паркирани четиринадесетте камиона цистерни на предприятието „Суис Милк енд Бътър“. В дъното на двора имаше отвор във формата на арка, който водеше към фабриката, в която се произвеждаха масло и сирене. Въпреки изключителната чистота, миризмата на сурово мляко и ферменти се налагаше, щом човек прекрачеше прага на арката. Малко вляво, на площ от хиляда квадратни метра, се изправяха гигантските резервоари, изкопани в земята като басейни.

Влизайки в тази част на предприятието, където го бяха извикали Волпоне и Габелоти за последни инструкции, Виторио Пицу беше зашеметен при вида на милионите литри мляко, заемащи повърхността на резервоарите. Когато се пълнеха, системи от помпи директно изливаха млякото в камионите цистерни. Доколкото се простираше паметта му, Виторио Пицу не си спомняше да е поемал дори една капка мляко. Неговият баща му беше признал, че когато е бил малък, майка му, за да го накара да спре да плаче, му била сипвала по няколко капки уиски в биберона. Това означаваше, че той е поемал мляко като всички деца на света, но е задържал у себе си вкуса на уискито.

Беше влязъл в канцеларията на първия етаж заедно с тримата си капорежими Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото. Тук се намираха вече Итало Волпоне, Еторе Габелоти, Моше Юделман, чийто измъчен вид го беше изненадал, и двамата съветници на дон Еторе: Кармине Кримело и Анджело Барба. В дъното на помещението седеше неговият „колега“ Томас Мерта, сотокапото на Габелоти, и тримата лейтенанти: Карло Бадалето, Франки Сабатини и Симоне Феро. Той все още не можеше да свикне с постоянното присъствие на хората на Габелоти. Това съседство с мразения клан, превърнал се в така наречен съюзник, му се струваше неприлично. Твърде много години война и мъртъвци разделяха фамилиите Волпоне и Габелоти, за да може Пицу да приеме, че подобен съюз би могъл да трае дълго.

Минавайки през двора, той смигна на Фолко и Пиетро и в знак на добро настроение показа с пръст околностите, стискайки носа си.

— Тези десет човека току-що пристигат от Италия — беше казал Волпоне без много заобикалки. — Дръжте ги здраво в ръка. От този момент ги поемате и им обяснявате всичко детайлно. В единадесет и четвърт всички тръгвате за банката. Ще ви закарат шест автомобила, чиито шофьори добре познават пътя. Щом си свършите работата в банката, докарвате ги тук и незабавно ги скривате в цистерните. Ще бъдете в Милано преди зазоряване. Ще се видим чак в Ню Йорк.

Дон Еторе беше направил жест на прелат, който благославя воинството си. На Пицу му се беше приискало, виждайки фалшивата му усмивка, да възкликне: „Мерда а тутти!“47.

Виторио погледна часовника си. Двадесет без десет. Неговият автомобил беше спрял на Щампфенбахщрасе преди четири минути. Той щеше да излезе след тридесет секунди от нея, давайки сигнал с това на своите хора да заемат места около централната врата, пазейки се от експлозията. Ако този Пиомбино е свестен човек, след тридесет секунди щеше да има фойерверк.

Виторио открехна вратата и сложи крак на тротоара. Незабавно всички членове на командото се измъкнаха от паркираните в улицата коли. Всички тихо се насочиха към своята цел — банката.

В дванадесет без десет Чезаре Пиомбино се измъкна от килера за метли и парцали, където беше намерил убежище. Беше останал в него свит почти седем часа, борейки се със схванатите си крайници. По светещия циферблат на своя часовник беше проследил протичането на времето, вслушвайки се във всички долитащи шумове от банката, които бяха продължили до самото затваряне. После всичко беше заглъхнало. Чезаре беше надвил с труд желанието си да се измъкне от килера, за да протегне схванатите си крайници. Но не трябваше да рискува. Когато беше поел по служебната стълба, Пиомбино напразно беше търсил място за скривалище. Не беше открил нищо подходящо. Всяка секунда той можеше да се сблъска с някой любопитен чиновник. Чак когато слезе на партера, беше открил това място. Под стълбата имаха запълнена с химикали и принадлежности за почистване кухина. Тя бе затворена с врата, чийто ключ стърчеше в ключалката. Пиомбино с труд се беше вместил. Беше му дошло наум да премести ключа отвътре и да заключи вратата.

Два часа по-късно, когато хрускаше парче захар, измъкнато от чантата, до него достигна шум от стъпки, които го принудиха да затаи дъх. Тежки и провлачени стъпки в обезлюдената празна банка. Бяха се спрели пред вратата. После човекът се беше опитал да отвори. След това те се бяха отдалечили в същия бавен и тежък ритъм. Потънал в пот, Чезаре Пиомбино се беше прекръстил, за да благодари за спасението си на Мадоната. След тази тревога беше прекарал времето, дъвчейки омекнало от горещината парче шоколад и гълтайки по малко вода от пластмасовата бутилка, с която се беше снабдил, предвиждайки дългото чакане.

Той тръгна по централния салон предпазливо, оглеждайки се в полутъмнината. Тъй като не знаеше с каква защитна система е снабдена банката, очакваше всеки момент да прозвучи воят на сирена. Чезаре се приближи до огромната врата от ковано желязо, която отделяше банката от Щампфенбахщрасе.

Седна на пода, отвори спокойно чантата си и измъкна целия материал. Оставаха му четири минути до експлозията. Погали измъкнатия блок динамит и разгъна бикфордовия шнур. От дължината на фитила зависеше животът му. Всичко трябваше да стане за петдесет и пет секунди — време, необходимо му да отскочи и да се скрие зад една от огромните мраморни колони, поддържащи хола. Щом вратата се разхвърчеше на парчета, той трябваше да напусне банката и да стигне до колата си, която бе гарирал в съседната улица, на две крачки от банката.

Взе ножиците и отряза фитила. После върна в чантата всичко, което беше извадил. Щракна старата си запалка и поднесе пламъка към шнура. Когато видя, че материята пламна, с две крачки се намери зад една от колоните, лягайки на земята по корем под чантата си, и запуши уши с длани. След това започна да брои наум. Когато стигна до двадесет и осем, холът беше осветен от гигантски отблясък, последван от чудовищна детонация. Тя разтърси сградата. Горещият дъх на разрушението стигна до него, докато в хола заваляха отломки от дърво, стомана и камък.

Чезаре Пиомбино се изправи и побягна към улицата. Там, където беше масивната врата, зееше огромна дупка.

Пред очите на Романсхорн и Брегенц се беше случило невероятното. Напълно безлюдната Щампфенбахщрасе изведнъж се оживи от многобройните и безмълвни сенки на командосите, които на малки групи се приближаваха към банката.

— По дяволите! — изръмжа недоволно Брегенц. — Седемнадесет.

— Не, осемнадесет — подсказа му Романсхорн.

— Паул… Какво ще правим?

— Ще си траем. Чакаме приятелите си.

И двамата бяха извадили служебните пистолети, с които беше въоръжена кантоналната полиция, колт кобра 38 спешъл. Внезапно Брегенц престана да чувства студа. Напротив, прекарвайки пръсти под яката на ризата си, той усети, че се изпотява.

— Гледай! — възкликна Романсхорн.

Мъжете пред тях се бяха спрели на разстояние петдесет метра в полукръг около банката. Брегенц видя как всички се скриха зад колонадите, поддържащи фасадата. Той разбираше все по-малко и по-малко какво става. Тъкмо се канеше да зададе въпрос на Романсхорн, когато червен пламък и парчета стъкло от вратата на банката го отхвърлиха настрани. След това той чу оглушителната експлозия, без да може да разбере думите, които крещеше колегата му. Видя как ръката на Романсхорн се протяга и от нея излита къса светкавица. Той се изправи на четири крака и потърси пипнешком пистолета си, намери го на два метра от мястото на падането и се присъедини към другаря си.

По някакъв животински инстинкт Романсхорн беше навел глава при заслепяването от оранжевия пламък на експлозията. За момент беше задържал дъх, когато над него преминаха хилядите смъртоносни стъкла от банката. Скрит в основата на стената, той рискува с един поглед към Щампфенбахщрасе само секунда след детонацията. Централната врата на банката не съществуваше. На нейно място зееше черна дупка, от която се подаваше почерняло, забито в стената желязо. С изненада забеляза как някакъв мъж изхвръкна от банката, докато останалите се вмъкваха в нея.

Този, който излизаше, не обърна никакво внимание на тези, които влизаха. Последните, изглежда, дори не забелязаха тичащия като луд дребен човек. Пресмятайки, че е по-добре да действа, отколкото да чака обяснения, които можеха да дойдат твърде късно, Романсхорн стреля на равни паузи в купчината хора. На улицата един от мъжете падна, незабавно подкрепен под мишниците от другарите си. Между тези, които още не се бяха вмъкнали в черния отвор, настъпи известно смущение. Червена светлина лизна вътрешностите на банката, последвана от експлозии на гранати.

— Стреляй! — изкрещя Романсхорн към присъединилия се към него зад парапета Брегенц.

Дъжд от куршуми рикошира близо до лицата им в предпазващата ги фасада на магазина. Долу ги бяха забелязали. В далечината се чуха полицейските сирени.

Остатъците от експлозията още не бяха паднали на земята, когато Виторио Пицу и Томас Мерта, двамата сотокапи на враждебните фамилии, бяха вътре в зданието. Те често си бяха кръстосвали шпагите през последните години чрез наемни пънкс. Сега никой не искаше да даде път на другия. Виторио хвърли две гранати в средата на хола зад гишетата. Мерта поля с огнепръскачката редица лавици с досиета от лявата страна. Веднага след тях половин дузина командоси се втурнаха в различни посоки, водени от капорежимите на Волпоне и Габелоти.

Висенте Бруторе, Джозеф Дото, Карло Бадалето, Франки Сабатини и Симеоне Феро трябваше да разрушат по един етаж всеки с помощта на двама мъже.

Тъкмо щяха да започнат изкачването по стълбището, когато викът на Алдо Амалфи ги закова на място:

— Ченгетата! Изчезвайте!

— Напред! — заповяда Томас Мерта.

— Ти си луд! — намеси се Амалфи. — Те са скрити отсреща и стрелят по нас! Един човек е улучен! Два автобуса преграждат улицата!

Присъствието на Виторио Пицу накара Томас да не отстъпва.

— Всички нагоре! Палете всичко!

— Виторио! — почервеня Алдо. — Направи нещо, за да спреш този тъпак!

Мерта насочи огнехвъргачката към Амалфи.

— Я повтори!

— Не мърдай! — изръмжа Пицу, насочвайки към него своя смит и уесън парабелум-39.

Цяла секунда те се гледаха, достигнали границата, на която всяка дума или жест можеше да даде сигнал за започване на касапницата.

Отвън долетяха до тях детонации.

— Отстъпвайте! — извика един от командосите на Джакомази. — Навън гъмжи от ченгета! Бързо!

Внезапно гласът на Висенте Бруторе заглуши останалите шумове.

— Спрете вашите идиотщини, за бога! Всичко е пропаднало! Да изчезваме!

За минута всички се намериха на улицата, прикривайки се зад колоните. Виторио прецени за секунда обстановката: лошо! От първия етаж насреща ги държаха под пистолетен огън някакви полицаи. Виторио освободи предпазителя на една граната и я запрати във витрината на магазина. От двете страни на улицата с включени сирени и фарове бяха застанали напреки на улицата полицейски автобуси. Полицаите, укрити зад тях, бяха открили огън по шофьорите на очакващите ги коли.

— По колите! — изкомандва Пицу.

Командосите се впуснаха на зигзаг, превити на две, прикривани от Томас Мерта, който пусна две дълги струи огън от огнехвъргачката към автобусите, които блокираха двата края на Щампфенбахщрасе.

— Къде си тръгнал, глупако! — изрева той на Пицу. — Не виждаш ли, че всичко е блокирано!

Виторио хвърли нова граната към автобуса и при светлината на експлозията видя двама полицаи как вдигат ръце към лицата си, преди да се строполят и резервоарът на автобуса да избухне в пламъци.

— Не се грижи! Давай!

Шансът им да се измъкнат беше един на хиляда. Но дори да беше на милион, Пицу пак би опитал. Той се хвърли към форда, който го беше довел. Когато Виторио затвори вратата, шофьорът вече беше потеглил.

— Давай към онзи автобус — извика той на човека зад волана.

Фордът набра скорост. Пицу погледна назад: другите го следваха. Накъде? Тридесет метра по-далеч по наклона автобусът преграждаше улицата по цялата й дължина. Даже ако се изкачеше на тротоара, автомобилът нямаше да може да избута тежката машина.

— Сгащиха ни! — извика седналият до Виторио Амалфи.

Без да му отговори, Пицу освободи предпазителя на една граната. В същия момент той бе хвърлен грубо към Алдо. Гумите на колата изсвистяха, тя се обърна под прав ъгъл и падна, разтърсвана от ужасни подскоци.

— Гранатата! — с ужас извика Амалфи. — Хвърли гранатата!

Виторио я беше задържал в ръка с освободен предпазител. Той отчаяно я изхвърли през отворения прозорец. Тя избухна, преди да докосне земята.

Слизайки по Щампфенбахщрасе, по наклона, между два блока, имаше тесен процеп. Той водеше към стълба, която слизаше двадесет метра по-надолу право на кейовете на Лимат. Пицу разбра, че шофьорът им слизаше с форда по стълбището. Когато колата достигна до улицата, зави рязко наляво, после надясно, за да прекоси моста над реката с пълна скорост. Виторио констатира изумен, че останалите пет автомобила на командото продължават да са зад тях, преминали по същия път.

— Ще бъдем в млекозавода след пет минути — спокойно каза шофьорът.

Само един поглед бе достатъчен на лейтенант Блеш, за да оцени катастрофата. По средата на улицата гореше полицейски автобус и униформени полицаи се мъчеха да го угасят с пожарогасители, докато други трима полицаи се бяха навели над две неподвижни фигури на земята. Той удари спирачки пред пламтящия автобус и скочи от своя опел.

— Вие!

Единият от полицаите се обърна.

— Аз съм лейтенант Блеш. Докладвайте!

— Двама души са тежко ранени от гранати, лейтенант!

— Това после! — прекъсна го Блеш. — Къде са тези мръсници?

— Погледнете! — Полицаят посочи началото на стълбата, по която изчезваше последната кола на командосите.

Блеш го избута към каросерията на опела и се вмъкна зад волана. Агентът скочи до него. Блеш даде заден ход, после вмъкна опела в невероятното разстояние, оставащо между автобуса и стената.

— Как се казвате? — попита лейтенантът агента, докато амортисьорите на опела скърцаха по наклона на стълбата.

— Шиндлер… лейтенант — заекна полицаят, ужасен от начина, по който се спускаха по стъпалата.

— Вземете радиото! Повикване до всички патрулни коли и до Централния комисариат.

Шиндлер послушно повтори в долепения до устата му микрофон предаваните заповеди.

— Викам всички полицейски коли… Викам Централния комисариат.

— Говори Блеш.

— Говори Централният комисариат — обади се дрезгав глас.

— Дръжте този дяволски микрофон пред устата ми! — скара се Блеш.

Шиндлер протегна микрофона.

— Атентат срещу Трейд Цюрих Банк. Стойте на подслушване и насочете подкрепленията по посочвания от мен маршрут.

— Разбрано, лейтенант.

— Колко автомобила успяха да избягат — попита лейтенантът.

— Няколко… доста… не знам, лейтенант.

— Кретен. Колко души?

— Десет… Двадесет…

— Кретен!

— Извинете, лейтенант — обади се гласът от репродуктора.

— Не говоря на вас! — почервеня Блеш. — Стойте си там… Виждам един! Шиндлер, за бога! Микрофонът! Намирам се на Музеумщрасе… Минавам пред Хауптбанхоф…

— Имат огнепръскачки — каза Шиндлер.

— Прекосявам Лиматщрасе! — изграчи в микрофона Блеш. — Преследваната кола… БМВ… черно… или тъмносиньо…

— Подкрепленията са предупредени, лейтенант.

— Три? Двадесет? Сто? Хайде, Шиндлер, събудете се, по дяволите! Колко коли бяха?

— Пет или шест…

— Отлично! Беемвето ще ни заведе при другите.

Той загаси фаровете и леко намали скоростта, за да не бъдат забелязани от пасажерите на преследвания автомобил.

— Въоръжен ли сте, Шиндлер?

— Да.

— Да, лейтенант! — кресна Блеш. — Муниции?

— Дванадесет куршума, лейтенант.

Беемвето достигна до Лиматплац и зави надясно.

— Шиндлер! Микрофонът! Преследваната кола поема по посока на Корнхаусщрасе… Та, казвате, гранати, а?

— Да, лейтенант… и една огнехвъргачка.

— Мръсници! Мръсници! Микрофонът! Влизам в Шафхойзерщрасе.

— Разбрано, лейтенант. Четири автобуса са по следите ви с двадесет и четири души на борда.

— Въоръжение?

— Карабини „Маузер“ и автомати „Стен“.

— Завивам по Хиршвиесен.

— Разбрано. Предавам съобщението.

— Разказвайте, Шиндлер.

— Когато пристигнахме, банката гореше. Бандитите се изнизваха и ни обстреляха с огнехвъргачката.

— А какво правехте през това време? Играехте на топчета?

— Засегнахме един от тях, лейтенант.

— Влизам във Винтертурерщрасе. Основна посока североизток. Швамендинген.

Пет минути по-късно беемвето летеше по пътя за Басердорф. При един ляв завой Блеш я загуби от поглед. Когато на свой ред премина завоя, той се намери на частен път, който водеше към група сгради, заобиколени с високи стени. Автомобилът пред тях сякаш се стопи, погълнат от стената. Блеш намали, вмъкна се в една горичка от дясната страна и спря под прикритието на няколко млади дръвчета.

— Хванахме ги, Шиндлер! Каква е тая идиотска фабрика?

— „Суис Милк енд Бътър“, лейтенант. Тук също правят сирене. Снаха ми работеше някога в нея.

— Микрофонът. Заповед към всички полицейски автомобили. Да обградят „Суис Милк енд Бътър“, по пътя за Басердорф, вляво след изхода от Цюрих.

— Прието, лейтенант. Колите са по петите ви. Предавам заповедта незабавно.

— Побързайте, за бога! Няма да обсаждам фабриката сам! — Той хвърли микрофона и изскочи от автомобила. — Шиндлер, след мен!

Шиндлер измъкна оръжието си и се вмъкна след лейтенанта във влажната растителност. Те се спряха след стената. До ушите им достигна шумът от пуснатите в ход двигатели на тежките камиони. Блеш спринтира до масивния дървен портал. Той беше затворен.

— Помогнете ми!

Шиндлер направи с двете си ръце апашко столче и повдигна Блеш, който предпазливо подаде глава над портала. Това, което видя, го порази…

Цялата отговорност за операцията падаше върху Виторио Пицу и Томас Мерта. Неуспехът й беше очевиден. Двамата сотокапи прекрасно разбираха това. Когато удареше часът за уточняване на сметките, неизбежно трябваше да се уточни кой от двамата не си е свършил работата. За момента надвисналата опасност стоеше над всичко. За да замаскират пътя си, шестте автомобила бяха влезли в млекозавода от различни места. Според думите на техните пасажери никой не ги беше забелязал. Виторио и Томас изтичаха на първия етаж, за да съобщят на Волпоне и Габелоти за неуспеха на операцията. Докато набираше телефонния номер, Пицу успя да изръмжи:

— След като търсят само скандала, мисля, че сме успели!

— Така ли мислиш? — разбунтува се Мерта. — Едва одраскахме банката! Трябваше да унищожим всичко до тавана! А ние предизвикахме малко безпорядък във входното антре! Ако ме беше послушал, всичко щеше да изгори!

— Ако те бях послушал, щяхме да сме пукнали или заключени.

Мъдър както винаги, Моше Юделман беше посъветвал двамата донове да не стъпват повече в хотела или във вилата, докато не узнаят резултата и последствията от атаката.

„Нещата могат да се обърнат зле, Итало… Никой не може да знае… Да не подценяваме местната полиция!…“

Междувременно Моше се беше свързал с Отавио в Милано, за да му поръча подготовката на бягството в случай на нужда. Напълно беше възможно швейцарската земя да започне да пари под краката им. Те трябваше повече да не се появяват на дневна светлина и да напуснат страната колкото се може по-бързо.

Отавио незабавно му беше казал какво трябва да прави — той беше мислил за това преди Моше. Също по съвет на Юделман доновете, мозъчният им тръст и личните телохранители бяха намерили убежище в апартамента на някоя си Инес, за която Виторио никога не беше чувал да се говори. И така, при тази Инес се намираха Бебе Волпоне, Еторе Габелоти, Моше Юделман, Кармине Кримело, Анджело Барба, а също така Фолко Мори и Пиетро Белинцона, които бдяха над тяхната безопасност.

Някой вдигна слушалката.

— Пицу — каза Виторио.

— Давам ви дон Волпоне — учтиво отговори гласът на Барба.

На Виторио направи впечатление думата „дон“, отбелязана от съветника на противниковата фамилия. Делото на Дженко преминаваше в ръцете на Итало и Виторио беше горд, че неговият млад капо беше признат толкова бързо.

— Виторио?

— Нещата вървят зле, падроне! Полицаите ни очакваха! Имаме неприятности!

— Къде си?

— В гнездото.

— Целта?

— Хм… частично! Градът ще бъде прекаран през гребен всеки момент. Бягайте, падроне, става горещо!

— Мадоначия! — възкликна Томас Мерта. — Ченгетата са долу!

Шумът от гъст картечен огън достигна до ушите на Виторио.

— Порко дио! Андате виа падроне! Субито!48 Полицаите са тук!

— Виторио! — изкрещя Волпоне.

Пицу хвърли слушалката и се метна към прозореца. Двигателите на камион цистерните ръмжаха сред ужасния трясък. Командосите се измъкнаха изпод тях, напускайки скривалищата, в които се бяха вмъкнали вече. Всъщност всяко излизане със сила ставаше невъзможно: зад стената имаше половин дузина полицейски автобуси. Над гребена й Виторио отвисоко забеляза въртящите се жирофари.

— Полиция! — извика някакъв глас, усилен от мегафона. — Излезте всички с вдигнати ръце! Вие сте обградени!

Пицу отвори прозореца, издърпа предпазителя на една граната и я хвърли с всички сили от другата страна на оградата. Нейната експлозия заглуши откосите на автоматичните пистолети. В двора командосите на Джакомази, подкрепени от лейтенантите на Волпоне и Габелоти, прострелваха гребена на стената, над който от време на време се показваше главата на полицай с нахлупена каска.

Пицу видя как една от блиндираните коли на полицията маневрира, за да се обърне с лице към входа на млекозавода. После тя измина на заден ход около стотина метра: полицаите искаха да я използват като таран, за да изкъртят портала.

По петите на Томас Мерта Виторио се спусна по стълбището. Така както се беше развила битката, не можеше да става и дума да се оставят да бъдат заловени. В най-добрия случай най-малката присъда щеше да бъде доживотен затвор.

— Оттук! — извика Алдо Амалфи.

Той жестикулираше с ръце сред пушека на сълзотворните гранати, който беше обгърнал двора сред смесената миризма на барут и мляко. Порталът стана на трески при удара на блиндираната полицейска кола, която се удари в едната цистерна, поставена напреки на входа. Полицейската кола се превърна във факел, след като проби цистерната, откъдето рукна река мляко и покри частично телата на ранените командоси, лежащи в калта на двора.

Хората от фамилиите Габелоти и Волпоне инстинктивно се групираха зад навеса, от който започваха складовете за мляко, масло и сирене. Пицу, Бруторе, Мерта, Феро, Бадалето и Сабатини заобиколиха задъхани Алдо Амалфи, който жестикулираше нещо пред един от фабричните работници.

— Бързо! Той знае откъде ще минем! След него!

Всички се събраха в огромния хангар, в който бяха изкопани басейните, съдържащи хиляди хектолитри мляко. На всеки десет-петнадесет метра някой се спираше и даваше откос от автомата си, за да забави придвижването на полицаите, които бяха по петите им. Алдо Амалфи и Симоне Феро, които се движеха последни, внезапно бяха отрязани от останалите поради изстрелите на залегнал под прикритието на външната стена снайперист.

— Виа! Виа!49 — изкрещя на Пицу Амалфи, виждайки го да се двоуми дали да пресече желязната врата, през която се бяха вмъкнали останалите, водени от техния гид.

Пицу хвърли последната си граната зад цистерната за мляко, зад която се бяха групирали голям брой атакуващи, задържани от стрелбата на Феро и Амалфи. Гранатата експлодира сред стените на хангара. Трима униформени мъже, ранени от парчетата, се търколиха в резервоара. Виторио задвижи един лост, чието действие беше изучил през деня. В резервоара, където се давеха агентите, млякото започна интензивно да клокочи. Набирайки скорост, гигантските витла се завъртяха, повличайки в кошмарното си движение ранените полицаи, хванати като мухи в чудовищния водовъртеж.

Висенте Бруторе грубо издърпа Виторио Пицу, който не се решаваше да изостави своя капорежим. Той го изблъска в наклонения коридор между бетонните парапети.

След около петдесет метра подът стана хоризонтален. Те видяха първата кола.

Човекът от фабриката беше зад волана й. До него седеше Томас Мерта, който ръкомахаше към тях и крещеше нещо неразбрано. На задната седалка се виждаха Карло Бадалето и Франки Сабатини. Във втората кола, чийто мотор ръмжеше, седеше Джозеф Дото, очите на който сякаш бяха изскочили от орбитите. Виторио и Висенте се втурнаха към нея.

Двете коли се откъснаха, набирайки скорост, като метеор в циментовия тунел. След триста метра пред тях се появи металическа врата, преграждаща пътя им.

Човекът от фабриката закова колата, изскочи от нея и натисна някакъв фиксиран върху стената комутатор. Металическата плоча се завъртя от долу нагоре, откривайки пътя им.

— Загасете фаровете! — изкрещя той.

Отново седна и бавно прекоси на първа скорост пустия хангар, чиито стоманени подпори крепяха стъкления покрив, през който проникваше слабата нощна светлина.

Човекът отново слезе, за да отвори предпазливо вратата на хангара. До тях достигна шумът от престрелката, приглушен от разстоянието, но все още силен, напомняйки им, че битката в млекозавода между останалите живи командоси на Отавио и силите на кантоналната полиция продължаваше. Пламъците от пожара се изкачваха като червен букет към черното небе.

Човекът, който се наричаше Енцо Сериньола, беше сицилианец и личен приятел на дон Дженко Волпоне. По негово настояване Дженко беше наредил преди пет години да се изкопае този подземен тунел, който им беше свършил огромна работа. Зад достойната и позната фасада на „Суис Милк енд Бътър“ се бяха развивали дискретно плодоносните нелегални трафици на Синдиката. Енцо Сериньола единствен притежаваше ключа и осигуряваше достъп до циментовия тунел. Той се наведе към Джозеф Дото.

— Следвай ме. Не се докосвай до фаровете, докато не запаля моите. Ако Бог е с нас, ще достигнем планината. Отавио ще ни прекара през границата.

Той се качи отново в колата и потегли. Със загасени светлини двата автомобила изчезнаха бързо в нощта.

— Давай! — извика Симоне Феро към Алдо Амалфи. — Аз ще те прикрия!

Алдо се спусна с всички сили, прегънат на две, правейки зигзаги със скокове на планинска коза. Прикритият под покрива полицай изстреля към него един ред от своя щайн. Амалфи направи кълбо, претърколи се и се намери легнал пред вратата, през която изчезнаха Виторио, Мерта и другите. С отчаяние констатира, че гладката повърхност е лишена от всякаква дръжка. Машинално се обърна към полицая, който беше стрелял в него. Човекът вече нямаше лице. Вместо него имаше някаква кървава пихтия. Куршумът на Феро му беше пръснал черепа. Любопитното беше, че полицаят все още седеше подпрян на едно по чудо останало здраво стъкло, покрито с червено пюре. Тогава Алдо потърси с поглед Симоне. Той го откри на няколко метра от себе си, паднал по гръб, с разперени ръце и разтворени крака. На десет сантиметра от гърдите му беше паднал неговият херщал. Симеоне се бе разделил с верния си приятел чак след смъртта си. Тогава Алдо разбра, че е сам срещу всички и неговият ред е дошъл. Щеше да умре.

Той се изкачи зад парапета, който опасваше басейна с мляко. Цялата му защита беше релефът на парапета, образуващ двадесетсантиметров еркер. Покрай ушите му засвириха куршуми. Някои от тях удариха по камъка, други рикошираха в млякото и с остри писъци се забиваха в насрещната стена, в която се виждаше затворената за него врата. Полицаите бяха напреднали около петнадесетина метра, дължината на един басейн. Алдо забеляза между тях рус мъж в цивилни дрехи. Той стреля в него. Човекът се хвърли на земята и пропълзя напред под прикритието на парапета на предпоследния резервоар с мляко.

— Изправете се и излезте с вдигнати ръце! — извика той. — Аз съм лейтенант Блеш! Няма да ви бъде сторено никакво зло!

Алдо изстреля три куршума по посока на гласа. Те откъртиха парченца бетон от парапета. Наум му дойде въпросът в каква ли мръсотия е легнал? Коремът и гърдите му бяха мокри. Алдо прекара ръка под себе си, без да отмества поглед от Блеш. Когато я прибра към себе си, тя се оказа обагрена в червено. Тогава разбра, че това е неговата собствена кръв и раната му е тежка. Не посмя да пипне с пръсти мястото на раненото си тяло, разкъсано от куршума.

Страхът от тази рана го накара да подскочи като пружина, изстрелвайки остатъка от пълнителя си по посока на русия мъж. Градът от куршуми го посрещна във въздуха и го разкъса на две части. Алдо падна с главата напред в басейна с мляко, изхвърляйки след себе си белезникав гейзер.

— Спрете! — Блеш вдигна ръка към своите хора.

Той се приближи до резервоара. От детска възраст беше закърмен с поетичните разкази на тази смес от рози и крем. Кръвта и млякото имаха същият цвят както розите и крема. Можеше да се каже, че през живота си лейтенант Блеш не беше виждал нищо по-отвратително.

Когато достигна върха на гористия хълм, дон Еторе беше обхванат от световъртеж. Тъмнината беше тотална. Той знаеше, че се намира на някаква височина, но не виждаше нищо пред себе си, нито зад гърба си. За да изкачи наклона, беше държал ръката на Анджело Барба. Зад гърба му се движеше Фолко Мори, командос на Волпоне, намусен и мълчалив. За момент му хрумна идеята, че Итало го е довел тук, за да го очисти. Еторе пъхна ръка в джоба си и погали спусъка на своя люгер. До него достигна гласът на Итало:

— Моше, какво чакаш?

Снопът на едно електрическо фенерче проряза мрака. Почти веднага на сто-двеста метра пред групата им просветна отговорът на техния сигнал.

— Андиамо! — нареди Волпоне.

Дон Еторе, Моше Юделман, Фолко Мори, Пиетро Белинцона, Кармине Кримело и Анджело Барба го последваха в тъмнината. От време на време Моше светваше в краката си, за да избегне някоя неравност или дупка. След обаждането на Виторио Пицу между Еторе и Волпоне се беше състоял кратък разговор. Съвсем хладен. През последните дни надеждата ги беше посетила на кратки интервали. Сега неуспехът на общите им усилия ги разделяше окончателно.

— Мога да те взема с мен — беше казал Волпоне, — ако тръгнем незабавно.

Габелоти се беше подвоумил. Моше беше подкрепил двамата му съветници Барба и Кримело, че временното отстъпление е най-мъдрото решение в момента. Това нощно бягство не му беше харесало никак. Накрая всички се бяха намъкнали в огромния мерцедес 600, управляван от Мори под указанията на един командос, който познаваше пътя. Последният беше изпратен от Отавио и се беше появил в апартамента на Инес, чиято незначителност допълнително беше изострила отношенията им. Преди тръгването им Волпоне беше телефонирал на Енцо Приано, управителя на сервиза, в който беше затворен Омер Клопе.

— Енцо! Пази го! Чакай заповедите ми!

Итало, вбесен от неуспеха, не беше отворил уста по време на пътуването им към Цуг, към платото, където ги очакваше Амедео Моробия, пилотът на МД-315, и Джанкарло Фереро, неговият радиомеханик.

В тъмнината се чу приглушен глас:

— Моше?

— Тук съм! — обади се Юделман.

— Колко сте? — попита Моробия.

— Седем.

— Окей. Качвайте се.

Отмествайки косо лъча на фенерчето си, Моробия освети с него люка на апарата. Дон Еторе се стъписа пред вида на петната ръжда, покриващи корпуса на летящата развалина, успявайки да прочете надписа: „Авиоучилище“.

Волпоне, Юделман, Барба и Мори се вмъкнаха във вътрешността му. Кримело усети драмата, която изживяваше Габелоти, и дискретно го побутна.

— Къде е пистата? — попита с треперещ глас Габелоти.

— Качете се, падроне, качете се — подкани го с почит в гласа Кармине.

Пиетро Белинцона, застанал неподвижно в подножието на стълбата, чакаше да се решат най-после да влязат.

— Забравих да предупредя доктор Мелън! Трябва да се върна…

— Дон Еторе… — настоя Кримело.

Главата на Джанкарло Фереро се показа.

— Моля ви, побързайте!

Кармине дискретно потупа по рамото Белинцона. Пиетро разбра намека. Той побутна дон Еторе напред, подпомогнат от съветника му. Фереро, който бързо се ориентира в обстановката, го хвана за ръката и го вмъкна вътре.

— Оттук. Тука…

Той го поведе покрай стените и го накара да седне.

— Явно е, че сте свикнали с първата класа на 747 — каза той, смеейки се. — Времената се менят…

Фереро закопча ремъка около кръста на Еторе.

— Не се безпокойте. „Това“ лети! След по-малко от час сте в Милано. Там ви чака другият самолет, боинг. Нает е за вас. Отлитането е веднага след като пристигнете.

Фереро се върна към външния люк, затвори го и блокира лостовете му.

— Амедео! Андиамо!

В ушите им нахлу страхотният шум на пуснатия двигател. Габелоти се затвори в себе си, ужасен, викайки на помощ всичките си сили, за да не започне да крещи от промъкващия се в него силен страх. Той заби яростно нокти в бедрата си. Самолетът затрепери с целия си корпус и се обърна, за да застане с лице към вятъра. Докато машината се ускоряваше, в абсолютната тъмнина никой не произнесе нито дума. После колелата напуснаха поляната и желязната птица отлетя тежко в посока югозапад.

23.

За първи път, откакто брадата му беше поникнала, Фриц Блеш не се обръсна в осем часа сутринта. Всъщност той дори не беше лягал. След щурма на „Суис Милк енд Бътър“ трябваше да се заеме с ранените. Всички бяха евакуирани в цюрихската кантонална болница. Мъртвите бяха откарани в моргата. Двама инспектори с голямо бъдеще, Ханс Брегенц и Паул Романсхорн, бяха разкъсани от експлозията на една граната на Щампфенбахщрасе. Двама униформени полицаи бяха получили изгаряния трета степен. В млекозавода имаше трима ранени от куршуми и трима мъртви, между които агент Шиндлер, чиято смелост го беше накарала да се изкачи до покрива, за да пресече пътя на бегълците. Главата на Шиндлер беше раздробена от куршум дум-дум, изстрелян от един херщал.

Що се касае до обсадените, девет от тях бяха убити. В джобовете им нямаше никакъв документ за самоличност. Други трима бяха заловени живи поради тежките наранявания. Единият беше с разбит таз, санитарите незабавно го включиха в система за преливане на кръв, вторият имаше два куршума в гърдите. Докторите от болницата бяха отказали на Блеш правото да ги разпитва, докато не излязат от критичното състояние. Но и да ги разпиташе, щеше да бъде толкова безрезултатно, колкото безплодни се оказаха преградите, поставени по пътищата, с цел да бъдат заловени останалите бегълци. Най-леко раненият бандит също нямаше документи за самоличност. Въпреки куршума, който го беше засегнал в бедрото, Блеш беше изискал от докторите да му го докарат след превръзката. Въпреки хитростите, заплахите и изблиците на ярост лейтенантът не беше успял да изтръгне от него нито дума. Сякаш този тип беше пристигнал от някаква далечна планета.

Той беше отказал предложените му цигари, сандвич и чаша бира. В седем часа сутринта, когато Блеш вече се готвеше да си тръгне, в бюрото му дебаркира непоносимото за него трио: капитан Къркпатрик, лейтенант Финегън и Скот Демпси, човекът от Секюрити енд Ексчейндж Комишън. Излязъл от себе си, Блеш ги беше изхвърлил през вратата след кратка размяна на невъзпитани и неприемливи предложения. Лейтенантът още не беше разбрал подробностите по престрелката, която беше превърнала града в касапница, а Къркпатрик си позволяваше да му дава наставления.

„Аз ви предупредих, лейтенант!“

С помощта на двама мускулести и послушни прислужници Блеш ги беше изхвърлил от бюрото си, пожелавайки им приятно завръщане в САЩ.

Естествено, целият Цюрих беше в течение на случилото се. Градът се беше събудил около полунощ от непознатата „музика“ — илюминациите и избухванията на гранатите, стакатото на автоматите, светлината на огнехвъргачките и пламъците на пожарите. Явно Блеш нямаше шанс: точно през неговото царуване ли трябваше да се наруши прословутият швейцарски неутралитет!

В осем часа, разочарован от мълчанието на своя затворник, чиято бледност ставаше все по-обезпокояваща, зашеметен от злоба и умора, Блеш с мъка беше навлякъл своя тренчкот, за да се прибере вкъщи. Чак тогава констатира, че беше обул обувките си на бос крак.

В същия момент до него бе достигнало съобщението, че Химене Клопе иска спешно да го види. Залитайки от умора, но завладян от любопитство, той я беше посетил у дома й на Белеривщрасе.

— Мъжът ми е отвлечен, лейтенант, сигурна съм.

Тя му беше показала писмото на Инес.

— Получих го вчера. Чаках, чаках, преди да ви предупредя. Надявах се, че Омер ще се върне.

— В течение ли сте, мадам, на това, което се случи през миналата нощ?

— Какво по-точно, лейтенант?

— Нищо ли не сте чули?

— Не, разбира се!

— Престрелката?

— Но за какво говорите?

— Един отряд от въоръжени мъже атакува Трейд Цюрих Банк.

Реакцията на Химене го разочарова.

— Те са му ограбили банката!

Тонът, с който каза тези думи, звучеше така: „Те са му счупили куклата!“.

— Трябва да ми помогнете, мадам. Кои са тези „те“?

— Това вие трябва да ми кажете, лейтенант. Откъде мога да знам!

— Изглеждаше ли мъжът ви в последно време загрижен, съкрушен?

Той прехапа езика си, докато Химене го погледна укорително, а сълзите се показаха на очите й: та те бяха погребали дъщеря си предния ден!

— Не ми се сърдете, мадам Клопе, аз съм накрая на нервите си, смазан от умора…

— Аз също, лейтенант!

— Не можете ли да ме насочите на някоя следа… Писмото, което току-що прочетох, е опит за заблуждение, предназначен да ви попречи на контакта с мен.

— Какво искате да знаете?

— Вашият мъж държеше ли ви в течение относно работите си? Банката, искам да кажа.

По шокираната и недоволна физиономия на Химене той разбра, че е сбъркал за втори път.

— Не сте ли получавали искане за откуп?

— Откуп? Но защо?

— Нищо, мадам, нищо… Питам се само… Това е една възможност… Ще ви помоля незабавно да ми се обадите, ако се случи нещо необичайно. Не се безпокойте! Незабавно ще започна преследването. Ще предупредя всички бригади, ще претърся града и ще ви държа в течение.

Той кимна с глава за довиждане.

Тя каза:

— Лейтенант…

— Мадам?

— Моят мъж е един много добър човек, много добър… Защо си изливат гнева върху него? Защо искат да му направят зло?

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че Комисията ми иска обяснения — съобщи Габелоти.

Той млъкна и се затвори в себе си с израз на студенина по лицето. Никой не се помръдна. Дон Еторе изчака да изтекат доста секунди, заредени със заплаха. И без да гледа към когото и да е, продължи:

— Никоя от фамилиите в Синдиката не трябва да поема рискове, свързани с грешките, допуснати от членовете на други фамилии.

Итало се размърда върху стола си, но стискайки зъби, успя да се сдържи, хвърляйки мълнии с очите си. Моше го беше накарал да се закълне, че ще запази хладнокръвие и няма да се поддаде на никакви провокации. За нещастие Итало познаваше възможностите си в това отношение и знаеше, че дълго няма да успее да се сдържа пред съмнителните намеци на Габелоти. По време на пътуването обратно към Ню Йорк те не бяха разменили нито дума помежду си, затворени в своето враждебно мълчание. Едва Итало беше прекрачил прага на дома си, и Анджела падна в прегръдките му. Той я замъкна в спалнята, без да се смути ни най-малко от присъствието в гостната на Моше, Пиетро и Фолко, които го бяха ескортирали до дома му.

След около час Моше беше почукал…

— Бебе, важно е…

— По дяволите!

— Анджела, кажете му да излезе! Касае се за сигурността му!

— Итало… — беше прошепнала тя в ухото му.

Той не беше губил време да я съблича, хвърляйки се в някакъв дивашки водовъртеж, търкаляйки се заедно с нея на леглото, по килима, вдигайки я и приковавайки я брутално към стената, докато тя стенеше, вкопчена в мускулестите му рамене като щастлива заточеница. Той не я остави, докато не изрева за трети път от удоволствие. Анджела беше останала прикована на пода с разперени ръце, мъртво изтощена. С глава на гърдите й Итало целуваше върховете им нежно.

Моше се чу отново:

— Итало…

— Ще ме оставиш ли да взема един душ, а?

— По-бързо, Итало! Прего!50

Той бе пъхнал ръцете си под тялото на жена си, след това я беше вдигнал и с крака, вкопчени около кръста му, я беше отнесъл до банята. Тя криеше глава под брадата му. Итало беше отворил напълно крана на топлата вода и намокрен от нея, отново я беше обладал.

— Дон Еторе ни чака, Итало!

— Ако толкова иска да ме види, нека сам благоволи да дойде!

Моше не беше успял да го накара да промени решението си. Той беше телефонирал на Анджело Барба, за да го помоли да намери неутрален терен за срещата. Те бързо се бяха споразумели срещата да се състои в „Боул“, нощен клуб на Шесто авеню, чийто собственик получаваше нарежданията си от Синдиката.

Двамата донове бяха пристигнали едновременно. Габелоти беше придружен от двамата си консилиере Кармине Кримело и Анджело Барба, и от двама телохранители Джулиано Матарела и Нито Кризафули.

Матарела, Кризафули, Фолко и Белинцона бяха останали на стража пред входа на клуба, докато Габелоти, Волпоне, Юделман, Кримело и Барба бяха насядали около една маса в полумрака на помещението. Моше беше твърде обезпокоен. След тяхното внезапно бягство от Цюрих той нямаше никакви новини от Виторио Пицу и неговите капорежими Алдо Амалфи, Джозеф Дото и Висенте Бруторе. Атаката срещу млекозавода беше предизвикала огромни вълни, чийто гребен рано или късно щеше да достигне до Ню Йорк. Комисията ненавиждаше всичко, което можеше да наруши установения ред. Синдикатът имаше навика безшумно да урежда вътрешните си работи, а това, което се беше случило в Цюрих, приличаше на въоръжена агресия от държава в държава.

— Комисията — каза Габелоти — ми даде да разбера, че няма да търпи акции, произхождащи от лични амбиции, които могат да застрашат сигурността на всички фамилии.

Виждайки, че Итало се готви да отвори уста, Моше бързо каза:

— Какво отговорихте на Комисията, дон Еторе?

Габелоти, който досега беше говорил без да поглежда когото и да е, спря тежкия си поглед върху консилиере.

— Истината, Моше… Истината… Казах им, че съм бил принуден да посетя Цюрих, за да поправя извършените грешки, с които нямам нищо общо.

— Мога ли да попитам кой има нещо общо с тях? — намеси се с неутрален и студен глас Итало.

Без да обръща внимание на намесата му, Габелоти продължи да гледа към Юделман.

— Комисията ме обвини, че не съм бил достатъчно внимателен, Моше. Трябваше да призная, че нося вина.

— За какво, дон Еторе? — запита учтиво Моше, чието сърце биеше все по-силно.

Габелоти каза тихо:

— За това, че съм оставил всичко в ръцете на безотговорен човек.

Волпоне скочи:

— Стронцо! Безотговорният си ти!

Еторе сякаш сега видя Итало.

— Има думи, които човек никога не трябва да произнася, ако иска да живее до старини…

Изпълнен с омраза, Итало процеди:

— Най-стар е този, който умира първи! Не забравяй това!

Вече никакво споразумение не беше възможно: нещата бяха отишли твърде далеч. Кармине Кримело и Анджело Барба затаиха дъх.

— Господа, господа! — намеси се Юделман. — Заклевам ви! Нека забравим личните отношения. Залогът е твърде голям! Трябва да си върнем два милиарда долара!

Габелоти се изправи вбесен и протегна към Волпоне ръката си като обвинител:

— Ти си едно нищо! Ти направи купища глупости! Ти си присвои правата на дон Дженко! Не се намесвай повече в тази работа! Когато всичко свърши, твоите наследници ще получат частта ти! Ясно ли ти е?

Волпоне се изправи, полудял от ярост.

— Ти се осмеляваш да ме заплашваш! След това, което направи с брат ми!

— Нищо не съм направил на брат ти! — изрева Габелоти, удряйки с юмрук по масата. — Малък мръсник! Ти си наредил да очистят О’Брайън.

— Не! — изкрещя Итало. — Аз го убих със своята ръка, твоят мръсен съветник крадец!

— Корнуто!51 — изчерви се Габелоти. — Ако беше жив, сега щяхме да знаем номера! Ти ще платиш за това!

— Господа! Господа… — задави се Моше. — Ако си останем единни, нищо не е загубено! Омер Клопе е все още в ръцете ни! — Изведнъж Юделман спря да говори, лицето му се разкриви и той заекна, сякаш беше ударен от гръмотевица. — Майка му стара!

Никой никога не го беше чувал да ругае. Друго нещо обаче наостри сетивата на останалите, тонът му. Всички погледи се насочиха към него. Тогава той с чужд глас каза:

— Знам кой притежава номера!

В Ню Йорк беше кучешко време. Капитан Къркпатрик нахлузи шлифера си и каза отчаян на Демпси:

— Това е всичко…

Голямата зала на летище Кенеди гъмжеше от народ. Те се бяха приземили преди четвърт час. Пътуването им не беше приятно. Финегън, Къркпатрик и Демпси се връщаха от Цюрих разочаровани. Нещо по-лошо: бяха унижени от някакъв пръдльо — полицай, чието държане и нежелание да сътрудничи ги бяха обезсърчили.

— Като си помисля, че всички бяха в ръцете ни! — мечтателно каза Къркпатрик.

Недоволството му беше очевидно. Демпси го съжали.

— Ще проверя отново всички сметки на казината по западното крайбрежие. Все някъде ще ги сгащим.

— Кажете, Скот, вярвате ли в това, ама чистосърдечно?

— Спомнете си за Ал Капоне. Той също се считаше за недосегаем.

— Искам да ги заключа! Разбирате ли? Знам, че това няма да върне живота на Каванаут и Махони, но толкова ще ми олекне! Скот! Искате ли да ви кажа какво мисля за Швейцария?

— Кажете, стари момко, кажете.

Финегън пристигна тичешком:

— Капитане, хванах едно такси.

— Да ви закарам ли? — обърна се към Демпси Къркпатрик.

— Благодаря. Жена ми ще дойде да ме вземе.

— По-бързо, капитане — настоя Финегън. — Ще ни го вземат под носа.

— Идвам, идвам! Скот, ще дойдете ли при мен утре?

— Не зная… Във всички случаи ще ви телефонирам.

Те си стиснаха приятелски ръцете. Някаква тълпа от дами, заболи в реверите си значки на защитнички на природата, ги раздели. Докато Демпси поглеждаше часовника си, Къркпатрик и Финегън забързаха към изхода.

Аксел Грийн гаврътна остатъка от уискито си и се намръщи. Ледът се беше стопил и придаваше на останалата течност вкус на чай. Той подреди няколко папки върху бюрото и погледна часовника си. Последният показваше, че работният ден беше свършил. Отпусна възела на вратовръзката си, наметна лекото сако и хвърли поглед през прозореца.

Бей стрийт представляваше обичайната гледка от минувачи с тръстикови шапки, образуващи човешкото море, което зяпаше по витрините. Преди две години Грийн се беше върнал в Лондон по семейна работа. Градът му беше омръзнал само за три дни с неговия неспиращ ситен и студен дъжд и със сивото си небе. Макар че беше роден в Англия, той не можеше да я понася. Беше пристигнал в Насау преди седемнадесет години, за да стажува в Бахамиън Кредит Банк в продължение на три месеца. После беше останал тук завинаги.

Въпреки името си с местно значение Бахамиън беше банка с британски оттенък, чиято къща майка беше пуснала дълбоки корени в Лондон, разпростирайки пипалата си под формата на клонове в по-голямата част от държавите с данъчни улеснения. За някои операции от национално значение дори управляващото правителство на лейбъристите прибягваше до нейните услуги.

Аксел Грийн, който беше започнал някога като обикновен чиновник, днес управляваше „Форийн Бранч“ — службата за чуждестранни преводи. Това означаваше, че отговорността беше огромна на този остров, където преминаваха огромни капитали, чийто произход не всякога беше ясен, но които имаха нещо общо: всички бяха с чуждестранен произход.

Парадайс Айланд беше на две крачки, чудовищен капан за пари, управляван от мафията, натъпкан с казина, игрални автомати, частни клубове и дворци, предназначени за глупаците, натъпкани с пари. Парите идваха и от Европа, за да се завърнат след кратък пречистващ престой в безбройните банки на Насау. За всекиго имаше по нещо. Грийн беше намерил нещо повече: някаква форма на щастие, на безгранично спокойствие, което не притежаваха неговите европейски колеги, притискани непрестанно от данъчните власти сред техните сметки и контроли, с които бяха наводнени. В Насау той беше взел за съпруга една американка, която му беше родила три деца, от които най-големият, Джон-Джон, беше в последния клас на колежа.

Достатъчно беше да направи няколко крачки, излизайки от кантората си, за да се озове на плажа, където винаги го очакваха слънцето и топлият океан.

Той се измъкна на улицата, смесвайки се с потока от туристи, двоумейки се дали да мине през къщи, преди да отиде да поплува.

— Господин Аксел Грийн?

— Да?

— Ако обичате да се качите? — каза му някакъв едър тип, посочвайки спрелия до тях воксхол с цвят на зелено стъкло.

— Моля?

Друг мъж беше отворил задната врата, вмъквайки го във вътрешността на автомобила, без Аксел да успее да разбере какво му се случва. Всичко стана толкова бързо, че той дори не успя да се учуди, да протестира или да се уплаши. Третият човек, останал зад волана, потегли нервно. Грийн, който четеше вестници, за момент се обезпокои, че става жертва на отвличане по италиански. В такъв случай той беше загубен. Въпреки услугите, които беше правил в Бахамиън, папите от Лондон нямаше да дадат и едно пени за освобождаването му. Макар и важни, те не представляваха необходимост за къщата майка, в която той не беше акционер.

— Тъкмо отивах да се къпя — каза той наслуки.

— Ще го направите по-късно. Не отиваме далеч.

— Така ли? А къде?

— В Бийч хотел. Известни личности желаят да ви видят.

— Да ме видят? По какъв повод?

— Те самите ще ви кажат, господин Грийн.

До пристигането им в Бийч хотел не беше произнесена нито дума повече. Когато колата спря, едрият мъж реши да уточни:

— Не забравяйте, че сме двама зад вас, господин Грийн. — Той дискретно му показа дръжката на пистолета си и добави сериозно: — Бих казал, дори трима. Мисля, че по-добре ще бъде да не ни създавате истории. Ясно ли е?

— Няма да правя истории — каза Грийн.

— Отлично, господин Грийн. Да вървим…

Между двамата мъже той прекоси хола на хотела, където го поздравиха няколко негови познати. Струваше му се невероятно да бъде отвлечен пред очите на стотина свидетели, без никой да се усъмни в това.

Те се изкачиха с асансьора до последния етаж. Тук всичко беше луксозно, тихо и спокойно.

По-дребният от двамата мъже звънна на вратата на ъгловия апартамент 1029. Някакъв мъж им отвори.

— Оттук, господин Грийн. Господата ви очакват.

Аксел се озова в огромен, изцяло остъклен салон. Гледката беше толкова красива, че дъхът му спря. Разбира се, това никак не интересуваше петимата непознати насреща му. Този, който беше отворил вратата, я затвори след него. Петимата мъже станаха. Единият от тях приближи до него.

— Повярвайте ми, че съжалявам за малко необикновения начин, по който ви поканихме… Но спешността на положението… Позволете ми да се представя: Моше Юделман.

В главата на Аксел се запали червена лампа. Той знаеше кой е Юделман.

— Това е господин Еторе Габелоти.

Дебелият мъж помръдна брадата си.

— Господин Итало Волпоне — продължи Моше. — Господин Анджело Барба и Кармине Кримело са финансови съветници на господин Габелоти.

Грийн беше зашеметен от тази процедура на представяне. Нормално „капите“ от Синдиката никога не действаха лично.

— Желаете ли нещо за пиене?

— Всъщност с удоволствие — каза Грийн.

— Чисто или с вода? — попита Барба, наливайки уиски в една чаша.

— С парче лед, ако обичате.

— Седнете, господин Грийн, седнете…

Аксел седна. Освен Юделман и Барба никой от останалите не беше отворил уста.

— За ваше здраве, господин Грийн — каза Юделман, вдигайки чашата си. — За сделката, която предстои да сключим!

— Ще сключваме сделка? — опита да се информира възпитано Аксел.

— Точно така — каза Юделман. — Една добра сделка за вас. Вие ще станете богат, господин Грийн.

— Възхитен съм — каза Аксел.

— Има за какво — съгласи се сериозно Моше. — Двеста хиляди долара не са малко пари.

Аксел пое глътка уиски.

— Какво трябва да направя, за да спечеля двеста хиляди долара?

— Много малко. Да ни съобщите едно сведение, което беше в наше разпореждане и което за съжаление загубихме. Става въпрос за номера на една сметка, трансферирана от вас в Швейцария по нареждането на един ваш клиент. Господин Дженко Волпоне. Два милиарда долара, господин Грийн, които сте превели в Цюрих, Трейд Цюрих Банк, и за които на 22 април директорът на банката господин Клопе е потвърдил получаването им. Можете ли да ни съобщите номера на сметката?

— Това е много смущаващо предложение, господин Юделман.

— Знаете ли кои сме ние? — попита мило Моше.

— Да — отвърна Грийн.

Юделман разпери ръце в знак на примирение със съдбата.

— Безпокоя се, че нямате избор. За да намаля скрупулите ви, ще ви съобщя това, което вече знаете, тъй като вие сте извършили трансфера по наше нареждане. Тези пари ни принадлежат. По този въпрос не може да има никакво съмнение. Двамата, които държаха ключа на сметката — господин Дженко Волпоне, брат на присъстващия тук Итало Волпоне, и Мортимър О’Брайън, упълномощен от господин Габелоти да представлява интересите му, намериха смъртта си при трагични обстоятелства, без да успеят да ни предадат номера на сметката, под който тя е зарегистрирана. Давайки ни го, вие не вършите нищо нечестно. Напротив, вършите един справедлив жест, който ние няма да забравим.

Аксел Грийн се изкашля.

— Да предположим, че откажа?

— След това, което ви доверих, ми се струва невъзможно — каза тихо Юделман.

Грийн кимна с глава.

— Да… Да…

— Ще приемете ли двеста хиляди долара в знак на приятелство и благодарност, които ви предлагаме?

Аксел прекара ръка пред лицето си и се съсредоточи в съзерцание на трептящото от неподвижност небе, пресичано от бързите като падащи камъни албатроси. Той знаеше, че всичко, казано от Юделман, е истина. Когато съобщението за прехвърлянето на двата милиарда долара беше пристигнало, Дженко Волпоне — който минаваше за някои неосведомени като върховен шеф на Синдиката — „капо на всички капи“, сам беше избрал номера, под който да бъде извършен трансферът в Трейд Цюрих Банк. Грийн, който имаше отлична памет за цифри, не го беше изхвърлил от ума си. Беше съставил обикновен аритметичен ред от дадените му цифри 828384 — никаква мистерия: 82,83,84. Детска игра.

Той се опитала си представи как биха постъпили обожаваните от него филмови герои. Те може би щяха да откажат да говорят. Но героите щяха да бъдат мъртви след това. Аксел Грийн имаше желание да живее. Достатъчно дълго беше живял в Насау, за да знае, че един отказ на Синдиката от негова страна означава безапелационна смърт за него и за цялото му семейство.

— Ние знаем, че следването на Джон-Джон е твърде скъпо — започна Юделман със сериозен израз на лицето. — Не забравяйте, че имате още две деца, малкия Паул и малката Кристина, от която жена ви иска да направи танцьорка. Едно семейство е най-хубавото нещо на света, но доброто възпитание днес е доста скъпо.

— Доста — съгласи се Аксел.

— Моите приятели и аз сме на мнение, че вашите огромни качества не са оценени по достойнство в Бахамиън. Заради това ние решихме да ви отпуснем такава значителна сума срещу оказаната услуга. Двеста хиляди долара. Вярвайте ни, че с някой по-малко уважаван и достоен от вас нямаше да бъдем толкова щедри.

— Ценя жеста ви — съгласи се Аксел.

— В такъв случай си позволявам да задам въпроса: кой е номерът на сметката?

— 828384 — въздъхна Грийн. — Или ако предпочитате — 82-83-84.

— Благодаря ви, господин Грийн. Вие сте изпълнен с мъдрост човек. Двестате хиляди долара ще бъдат депозирани във вашия дом утре вечер в брой.

Макар че той търсеше пълната забрава, имаше дребни детайли, които го безпокояха непрекъснато.

Откакто беше отвлечен, Омер Клопе не беше сменял бельото си. Мишниците му, лишени от дезодорант, започваха да издават неприятен мирис. Нямаше четка за зъби, макар че не притежаваше своите собствени от няколко дни. Ризата му лепнеше за гърба, въпреки че доста често се плискаше под струята на крана. Смъртта на Ренате го беше откъснала от света. Четиридесет и осем часа, откакто беше в този затвор, а вече губеше чувство за време, чувстваше, че е откъснат от света. Химене би трябвало досега да е алармирала лейтенант Блеш относно отсъствието му. Би трябвало полицията да кръстоса страната, за да го открие.

В ключалката се чу скърцането на превъртяния ключ. Той бързо седна на леглото, прекарвайки машинално пръсти по брадата си. Господ бе пожелал той да умре мръсен! Клопе знаеше, че след последния му отказ палачите му ще го умъртвят.

Влезлият непознат хвърли на леглото черна лента.

— Сложете я на очите си.

Клопе отказа с движение на главата. Ще умре, гледайки смъртта в очите.

— Побързайте, дяволите да ви вземат! Освобождаваме ви!

Тъй като той не се помръдна, мъжът мина зад гърба му и превърза очите му.

— Предупреждавам ви, че ако се опитате да я свалите, ще ви забия един куршум в черепа.

Клопе чу характерното щракане на предпазителя.

— Хайде, изправете се!

Миризмата на бензин, примесена с чист въздух, изпълни дробовете му. Помогнаха му да изкачи едно стъпало. Шумът от затварянето на метална врата му даде да разбере, че се намира в камионетка. Отначало се чуваше шумът на града, после шумът на преминаващите автомобили и накрая тишината на полето. Рязкото спиране го накара да политне напред. Този, който беше до него, му попречи да падне.

— Слизай… Приятелят ми ще потегли. Аз оставам с теб. Брой на глас до двеста, после прави каквото искаш. Хайде… брой!

— Едно, две, три, четири…

— По-високо!

— Седем, осем, девет…

— Така е по-добре. Продължавай.

Чу се шум на отдалечаваща се кола.

— Тридесет и две, тридесет и три…

Клопе млъкна. Нищо не се случи. Той свали превръзката. На изток слънцето изгряваше и му се стори, че го вижда за първи път. Омер пое с удоволствие в гърдите си аромата на дърветата и пое по тясна, покрита със свежа растителност пътека, която се спускаше по слаб наклон към пътя, от който се чуваше шумът на преминаващите камиони. Без да може точно да се ориентира, мястото, където се намираше, сякаш му беше познато. Той започна да маха към минаващите автомобили. Никой от тях не се спря. Според времетраенето на пътуването той се намираше на не повече от петнадесетина километра от Цюрих. Шофьорите на минаващите автомобили се държаха по странен начин. Те се правеха, че не го виждат, ускорявайки ход, когато се приближаваха до него. Първият километражен стълб по пътя му показа, че е налучкал добрата посока: „Цюрих — 11 километра“.

Той вдигна за двадесети път ръка. За секунда Омер забеляза очите на човека зад волана на мерцедеса. Последният бързо отмести погледа си. Елегантен, малко надебелял мъж. Човек, който приличаше на Омер като две капки вода и който продължаваше пътя си с безразличие.

Той се запита как би постъпил при подобни обстоятелства… Омер се закле винаги да спира за в бъдеще на автостопаджиите. Шум от спирачки го накара да обърне глава.

— Е, папа, правим сутрешната си разходка, а?

Бяха трима — две момчета и едно момиче — в старичък джип, покрит с надписи от рода на: „Не се смейте! Дъщеря ви може би е с нас!“. Те нямаха повече от двадесет години. Момичето приличаше на Ренате.

— Можете ли да ме закарате до Цюрих?

— Качвай се! Колкото повече сме лудите, по-весело ще бъде!

Когато пристигна на Белеривщрасе, той откри Химене в хола. Тя изтърва чашата чай, спусна се към него и го прегърна.

— Омер! Омер! Толкова ме беше страх! Нищо лошо няма… нали?

Той я погали нежно по косите с отсъстващ вид.

— Не… не… Всичко е наред… Само съм ужасно мръсен…

— Да е благословен Бог!… Да е благословен Бог!

Тя носеше пеньоар върху нощницата си и ухаеше на хубаво. Полагайки глава на рамото му, смутено прошепна:

— Омер… Трябва да знаеш. Подпалиха банката ти…

Съобщеният номер от Аксел Грийн не намали напрежението между Габелоти и Волпоне. От предния ден те не бяха разменили нито дума директно. Разговаряха чрез съветниците си. Заплахите и обидите, разменени помежду им, бяха отворили между тях такава пропаст, която щеше да бъде запълнена само след смъртта на единия от тях. След заминаването на Грийн Моше беше направил отчаян опит за помирение.

— Господа, господа! Отиваме към финиша. Нищо не може да ни попречи да влезем във владение на парите си!

Дон Еторе вдигна слушалката. Той нарочно включи телефона към усилвателя, за да могат всички намиращи се в стаята да слушат разговора. Еторе набра номера на своя адвокат в Швейцария Филип Диего. Когато адвокатът отговори с да, всички чуха гласа му, сякаш се намираше между тях.

— Имам интересуващия ни номер — каза Габелоти. — Искате ли да го запишете?

— Разбира се. След заминаването ви се случиха неприятни неща в Цюрих. Един от известните и уважавани тукашни банкери, господин Омер Клопе, изчезна.

— Съжалявам го — каза Габелоти.

Кримело, Барба и Юделман бяха втренчили поглед в него. Само Итало даваше вид, че разглежда панорамата, сякаш разискваният въпрос не го засягаше.

— Не разбираме какво се е случило — продължи Филип Диего. — Банката на Клопе е била атакувана. Полицията е на крак. Имало е убити…

— Не виждам с какво тези местни събития ни засягат — започна да става нетърпелив дон Еторе. — Искате ли да си запишете номера и да вземете мерки за трансфера?

— Този тип няма да отиде в банката сам — подхвърли на Моше Итало. — Нашият представител ще го придружи. Предупреди незабавно Карл Дойч.

Габелоти смръщи вежди, дочувайки адресираната косвено до него фраза.

— Боя се, че не ме разбирате добре — продължи Филип Диего. — Всички банкови операции са прекъснати. Повтарям ви, че банкерът е изчезнал.

Волпоне и Еторе много добре знаеха къде е банкерът — в бетонната стая на бензиностанцията под паркинга на Ешвийзенщрасе. Докато го пазеше Енцо Приано, полицията можеше да претърсва града колкото иска.

— Много добре разбрах — ядоса се Габелоти, — кой ви е казал, че банкерът няма да се прибере у дома си всеки момент? Какво тогава ще попречи на нашата операция?

— Без съмнение нищо… Ако имате номера и… кодовия знак…

Очите на Габелоти вбесено се завъртяха към Анджело Барба и Кармине Кримело. Моше Юделман и Итало замръзнаха.

— Какво? — изръмжа Габелоти.

— Фондовете са регистрирани под някакво измислено име, кодово название… Имате ли го?

— Боя се, че не… — каза, двоумейки се, Диего. — Ако предположим, че банкерът се появи, леките недоразумения с него… няма да улеснят задачата ми. Той ще се придържа стриктно към закона.

— Какви ги дрънкате? — изръмжа дон Еторе.

Каква глупост: да достигнеш до финала и всичко отново да се отдалечи безнадеждно.

Моше кимна на дон Еторе.

— Кажете на метър Диего, че ще му се обадите пак — прошепна той.

— Не мърдайте от дома си, ще ви се обадя пак! — кресна в слушалката Габелоти.

Той затвори. Никой не посмя да погледне към останалите.

Анджело Барба наруши мълчанието.

— Моше, имате ли нещо против да се уединим за четвърт час?

— Тъкмо щях да ви предложа същото — каза Юделман.

Барба, Кримело и Габелоти напуснаха салона, за да се изолират в една от многобройните стаи. Моше Юделман и Итало направиха същото. Когато останаха сами, Моше поклати глава със съжаление.

— Загубихме, Бебе. Само Дженко и О’Брайън познаваха кода. Нито единият, нито другият могат да ни го дадат. Признавам, че не знам какво трябва да правим…

Волпоне заби юмрука си в едно от пердетата.

— Този мръсник О’Брайън! Трябваше бавно да го умъртвя! Главата му беше под триона! Вместо да проговори, този тъпак викаше майка си! Мамма… Мамма!…

Сякаш електрически ток разтърси Моше.

— Повтори какво каза!

Итало го погледна внимателно.

— Моше, какво ти става?

— Какво ти каза О’Брайън под триона?

— Мамма! — отвърна Волпоне. — Какво от това? Мръсникът беше пукнал от страх! Той знаеше какво ще направя с него, ако не говори. Вместо това той започна да вика майка си.

Устните на Юделман затрепериха. Той отсече със задгробен глас:

— О’Брайън беше ирландец, Итало! Разбираш ли какво казвам?

Волпоне го погледна, сякаш Моше внезапно беше полудял.

— Какви ги разправяш?

— О’Брайън ти е отговорил, Итало! Човек, като вижда, че умира, говори на родния си език! Един ирландец не вика майка си на италиански, а на английски! „Мамма“ е кодовото название!

На Щампфенбахщрасе трима униформени полицаи се разхождаха по тротоара пред Трейд Цюрих банк. Омер сякаш получи удар в стомаха, виждайки разгромения от пожара и експлозиите централен салон. Олющените мраморни колони свидетелстваха за яростта на разигралото се сражение.

Няколко строителни работници се движеха между развалините. Разсилният беше прав на своя пост зад една маса с безизразно лице.

— Виктор — промърмори Клопе.

Разсилният го поздрави почтително.

— Господин Клопе…

Въпреки мъката сърцето на Омер се преизпълни с гордост. Това беше ново доказателство, че принадлежи към една солидна, упорита, трудолюбива раса. Каквито и катастрофи да станеха над страната, банката щеше да продължава своето дело напук на всички!

От първия етаж нагоре всичко беше недокоснато. В коридорите цареше обичайната деловитост. Предупредена за пристигането му, Марджори го чакаше в преддверието на бюрото. Тя се обърна към него, сякаш нищо, абсолютно нищо не се беше случило, откакто се бяха виждали за последен път. Тя беше както винаги невъзмутима и студена.

— Търсеха ви безброй пъти, господине… Записала съм всичко. Ще хвърлите ли едно око?

— По-късно — каза Клопе.

— Да ви включвам ли при повикванията?

— Само тези, които ви се сторят важни.

Той тъкмо измъкваше бутилката с уотърман от чекмеджето, когато Марджори го повика по интерфона:

— На линията е господин Шмеелблинк. Да ви включа ли?

— Включете ме.

Омер си сипа няколко капки уиски. Гласът на Шмеелблинк достигна до него.

— За бога, Омер! Толкова се безпокоях за вас! Какво се е случило?

— В момента се води разследване.

— Накъде отиваме? Действително накъде отиваме? Хората вече нямат респект от нищо!

— Да — въздъхна Клопе — Да… да…

На Йожен Шмеелблинк, „банкерът на банкерите“, той беше поверил двата милиарда долара, които му бяха доверили Дженко Волпоне и Мортимър О’Брайън. По-точно преди осем дни.

В главата му затанцуваха цифри. Между лихвите, които трябваше да плати, и тази, която му отпускаше Шмеелблинк, разликата беше 109 588 долара, умножено по осем, това правеше 876 704 долара печалба. Дори да трябваше да поднови фасадата на банката, пак щеше да му остане нещичко. Всъщност той дори не трябваше да плаща, та нали затова съществуваше застраховката…

— Кажете ми, Омер… По повод повереното ми от вас, спомняте ли си…

— Да.

— Какво трябва да правя?

— Продължавате, Йожен… продължавате до ново нареждане…

— Но това е отлично, скъпи приятелю, това исках да чуя… Не пропускайте да поздравите госпожа съпругата от мен.

— Не се безпокой, Йожен. Доскоро виждане!

— Доскоро виждане!

Марджори се промъкна в неговата светая светих и затвори вратата зад себе си.

— Този полицай, господине, лейтенант Блеш, е тук. Вече идва няколко пъти.

— Поканете го да влезе.

Омер прибра бутилката с уотърман в чекмеджето и стана, за да посрещне Блеш.

— Ах, господин Клопе, толкова съм щастлив, че ви виждам здрав и читав!

— Благодаря, лейтенант, благодаря.

— Вашата жена ме предупреди за завръщането ви. Ще наредя да се спре търсенето.

— Повярвайте ми, че дълбоко съжалявам за създаденото главоболие. Това е непростимо от моя страна. Трябваше да я предупредя.

Лицето на Блеш стана сериозно. Той каза:

— Не ви разбирам, господин Клопе…

— Виждате ли, лейтенант, бях толкова разстроен… тръгнах, без да предупредя никого. Исках да размисля…

— Мога ли да ви попитам къде бяхте, господин Клопе?

Банкерът погледна своя посетител учудено.

— Не мисля, че това представлява някакъв интерес за вас, лейтенант.

— Вие грешите, господине. Двама от моите хора са мъртви. Четирима други са тежко ранени. Ние бяхме в състояние на война почти два часа. И всичко това, за да защитим вашата личност и вашата собственост!

— Та нали за това гражданите на Конфедерацията поддържат своята полиция, лейтенант! Изглежда, че сте учуден, че се е наложило да вършите работата си?

— Не, господине. Вашият отговор ме учудва. Съпругата ви ми каза, че сте отвлечен.

Клопе каза намръщено:

— След това, което се случи с нас, не е никак чудно, че моята жена е станала нервна. Вие трябваше да проверите думите й, преди да започнете своите акции.

Блеш преглътна с труд.

— Познавате ли Итало Волпоне и Еторе Габелоти?

Лицето на Клопе стана още по-затворено.

— Не, лейтенант.

— Дори и имената им не са ви известни?

— За първи път ги чувам.

— Дъщеря ви намери смъртта си в една „Бюти гоуст П9“, принадлежаща на някой си Орландо Барето. Имаше ли Барето някаква връзка с дъщеря ви?

— Ренате вече не е тук, за да ви отговори. Позволете ми да ви кажа, че ви приех тук като приятел. Признавам, че не очаквах нито такъв тон, нито такъв разпит.

— Аз разследвам, господин Клопе. Искам да знам истината.

— Аз също, лейтенант. Моля ви да ме извините, но имам много работа.

Блеш преглътна яростта, която усещаше, че се надига в него. Клопе имаше силни връзки. Той самият беше сила. Банкерът представляваше висшето общество на Цюрих и се движеше твърде високо, закрилян от богатството си и от своите функции на банкер. Ако имаше желание да мълчи, никой не беше в състояние да го накара да проговори. Напротив, неговите началници тайно щяха да го подкрепят. Блеш реши незабавно да прибере оръжията си.

— Моля ви да ме извините, ако съм бил малко агресивен.

— Имам предвид това, лейтенант. Вие разбирате, че ми е трудно да приема това третиране като виновник, докато всъщност аз съм жертвата.

Той се изправи, за да покаже, че срещата е приключена. Блеш повтори жеста му.

— И най-малкото сведение ще ми бъде полезно, господин Клопе. Според вас кой е атакувал вашата банка?

Омер го изгледа продължително.

— Как бих искал да узная, лейтенант. Но ако бях полицай, търсенията ми щяха да се насочат към известни елементи, които мътят живота в града и които вашите полицаи подценяват.

— За кого намеквате?

— За левите групи, лейтенант.

Клопе направи три крачки към вратата, отвори я и я задържа така.

— Не се двоумете, ако вашата анкета напредне, да ме посетите. Аз съм изцяло на ваше разположение.

Блеш кимна и излезе от стаята. В преддверието той позна двама от най-известните адвокати в града, Филип Диего и Карл Дойч.

— Те нямат уговорена среща, господин Клопе, но настояват да ги приемете. Желаете ли това?

— Да — каза Клопе.

Филип Диего започна пръв:

— Ние научихме… Това е скандално!

— Невероятно! — присъедини се към него Дойч.

Клопе ги изгледа един по един, седнал зад бюрото си неподвижен с длани върху него.

— Аз съм много зает — каза той с леден глас, — можете ли да ми съобщите целта на вашата визита?

— Ето — започна Диего, — моят колега Карл Дойч и аз представляваме интересите на един клиент, който притежава номерирана сметка във вашето учреждение. Той ни упълномощи да проследим предаването още днес на сумата в Кемикъл Интер Тръст в Панама.

— Под кое име е регистрирана сметката?

— Мамма.

— Номерът на сметката?

— 828384.

— Размерът на влога?

— Два милиарда американски долара.

Клопе вдигна слушалката.

— Марджори, кажете на Гарнхайм да донесе досието „Мамма“.

През следващите три минути тримата мъже не направиха никакъв жест и не произнесоха нито дума. Пълно мълчание…

Марджори остави досието върху бюрото на Клопе. Омер го отвори, после го прелисти и измъкна един лист, който подаде на Диего.

— Подпишете долу вдясно, моля.

Филип Диего подписа.

— Вие също — обърна се към Дойч банкерът.

Карл Дойч подписа на свой ред. Клопе веднага се изправи. Диего се реши да му подаде ръка. Банкерът се направи, че не я вижда. Той каза студено:

— Необходимото ще бъде направено до края на деня.

Когато адвокатите се изнизаха, Омер се приближи до прозореца и залепи замислено челото си на стъклото. Този път пролетта неудържимо настъпваше. Най-красивата пролет, която бе завладявала някога Цюрих.

Клопе обърна гръб на гледката, седна тежко зад бюрото си и се зае с бутилката уотърман.