Аут

1.

В присъствие на жена си Морти О’Брайън никога не успяваше да изрази мислите си докрай. Джудит го смразяваше. Тя имаше в ъгъла на устата си саркастична гънка, която никакъв грим не можете да прикрие. Нейните избухвания го навеждаха на мисълта да се изпари, но още по-ужасно беше нейното мълчание, натежаващо от пренебрежение по време на кризите от мигрена.

От години Морти се беше отказал от всякаква сексуална близост, тъй като от нейната уста се чуваха само съществителното „мигрена“, прилагателното „смешно“, глаголът „плащам“, въпросителното „колко“. Надеждата, че Джудит ще се заинтересува от работата му, от неговите успехи, се оказа напразна. Той разбра, че тя реагираше само на неуспехите му, считайки, че успехите са нещо, което се разбира от само себе си. Бързо се беше зародила една глуха и няма враждебност. Затворена в мислите си, Джудит дори не се оплакваше на глас, задоволявайки се с мимики. И Морти предвидливо започна да пази за себе си своите успехи, тъй като тя щеше да ги превърне веднага в прах с някоя дума или жест. Преди четири години, вече като един от най-известните финансови адвокати в Ню Йорк, му идваше да крещи от радост, когато един ден получи ангажимент от Синдиката. В последната минута, воден от някакво предчувствие, се беше въздържал да го сподели с нея. Във всички случаи това ново споразумение нямаше нищо да промени — поне за момента — в отношенията му с Джудит.

Нейните гардероби бяха претъпкани с кожени палта, чекмеджетата преливаха от бижута, сякаш тези многочислени подаръци можеха да хвърлят мост между техните крехки отношения и да заместят отсъствието на разговори, което разяждаше брачните им връзки.

Името Габелоти беше толкова познато на Джудит, колкото името Кранах за един селски ратай.

Тя запали двадесетата си цигара от сутринта, гасейки клечката в чашата с кафе, поставена върху таблата с едва докосната закуска.

— Заминаваш ли?

— Да.

— Но ти току-що се върна от Европа. О, господи, пак имам мигрена.

— Вземи от твоите хапчета.

— Закъде заминаваш?

Той се изправи стреснат: тя никога не задаваше подобни въпроси, демонстрирайки безразличие към всички негови постъпки. За малко щеше да отговори: „Какво те интересува това?“. Но се сдържа, задоволявайки се да изръмжи:

— В Насау.

Тя изсипа машинално чашката с кафе, както бе пълна догоре с кибритени клечки, в полупълната висока чаша със сок от грейпфрут, после загаси току-що запалената цигара вътре.

— Имаш шанс…

Той я погледна обезпокоен и с облекчение забеляза, че в очите й няма нищо друго, освен обичайната скука.

Подхвърли иронично:

— Ако можеш да се приготвиш за пет минути, ще те взема със себе си.

— Не ставай смешен! Имам мигрена…

Ако само можеше да знае! Този, който за нея си оставаше бедният адвокат от началото на кариерата, който беше принуден едва ли не да проси, за да бъде приет като стажант в кантора! Този, който в мислите й бе импотентен заради нейните забележки и оплаквания! Можеше ли тя да разбере, дори да й бе признал всичко, какво щеше да бъде реализирано? Той се изкашля.

— Добре, хайде сега…

Наведе се над нея, за да я целуне за сбогом, но на половината път се отказа:

— Трябва да тръгвам…

Вместо да изпитва любопитство, патетично и окончателно, както герой от роман, скъсващ с един двадесетгодишен брачен съюз, той не почувства нищо… Морти О’Брайън беше спокоен, както когато се прибираше най-обикновено след работа за вечеря. Мисълта, че нямат деца, го завладя и го успокои. Те нищо не бяха създали, значи той не разрушаваше каквото и да било. Оставяйки я по този начин, Морти всъщност оставяше една прашна част от себе си, споменът за която му напомняше колко дълго бе чакал този момент. Преди да изтекат четиридесет и осем часа, той щеше да бъде с другата. В едно райско място, чието съществуване никой на света не допускаше. Той, Мортимър О’Брайън, щеше да стане най-богатият човек на планетата, богат, колкото нито едно човешко същество никога не е било, богат много повече, отколкото можеше да си представи и най-развинтеният мозък. Когато беше на две крачки от вратата, тя му подхвърли:

— Морти! Когато излизаш, поръчай на Маргарет да ми донесе прясна вода и хапчетата ми.

Той кимна мълчаливо. През ума му мина, че последното, което чува от нея, е думата „хапче“. Обръщайки й гръб, той се засмя. Никога повече нямаше да се видят.

Малкият самолет правеше третия вираж. Той отново пикира към главната улица на Чавена, остави я под корема си, бръснейки покривите, и зави наляво от камбанарията. Всички жители на малкия град, вдигнали глави, забелязаха облак от хартийки да плува по небето, после да прави пируети, падайки бавно към земята. Хартийките падаха върху покривите на автомобилите, по балконите, по тенекиените павилиони на амбулантните търговци сякаш мъртви листа. Беше пладне, пазарът, който ставаше веднъж седмично, привличаше тълпите, а априлският бриз откъм езерото Комо, малко по̀ на юг, принуждаваше местните красавици да извадят роклите си от нафталина.

Две-три хлапета вдигнаха това, което отначало бяха сметнали за рекламни проспекти, повъртяха го предпазливо между пръстите си и се посъветваха с невярващи очи. Дванадесетгодишният син на хлебаря направи извод, който никой не можеше да признае на глас, сякаш хората не вярваха на това, което виждаха. Спъвайки се от вълнение, притиснал към сърцето си купчина банкноти, паднали от небето, младежът крещеше към родителите си, които се бяха появили на прага на магазина, привлечени от шума на самолета:

— Това са пари! Мамо! Татко! Елате бързо! От небето валят банкноти!

Сега и най-предпазливите се почувстваха наелектризирани. Всички се втурнаха между колите с наведени гърбове на фантастичен лов, сред скърцането на спирачки, клетви, съвети, давани от семействата на по-пъргавите им членове, заплахи, протести. Всичко това се оказа покрито от оглушителния шум на отново появилия се самолет. „Чудо! Чудо! — скандираха, кръстейки се, по-възрастните хора. — Манна небесна!“ Дечурлигата, възпирани от по-големите батковци, се опитваха да се катерят по дърветата, чиито клони се бяха покрили внезапно с банкноти. Швейцарски банкноти, красиви и прекрасни банкноти от Швейцарската национална банка, оцветени в бледолилаво, на стойност, варираща между десет и петдесет франка едната. Тук-там по улицата избухнаха първите сбивания.

Ренате изправи самолета и избухна в смях. Гледана отгоре, сцената наподобяваше кокошарник, питомците на който внезапно са овладени от лудост и се щурат насам-нататък в търсене на несъществуващи зрънца.

— Ти си отвратителна! — подхвърли недоволно Курт, викайки с пълни дробове, за да надвика шума на мотора и виенето на вятъра.

За негов най-голям ужас Ренате пусна кормилния лост, за да затвори рязко плексигласовия люк. Самолетът залитна, което усили още повече смеха на Ренате. Тя погледна хитро:

— Не трябваше да ме предизвикваш!

Под тях прелитаха малки зелени долини, хълмове, по които се зеленееха борове.

— Хвани се здраво, ще пикираме! — каза Ренате.

— Ренате! — извика Курт.

Пайперът започна да пада като камък върху избраното като цел кравешко стадо, после сякаш докосна гърбовете на животните, които се разбягаха на всички посоки, преследвани от две огромни кучета. За момент Курт забеляза пастира, който крещеше и замахваше с юмрук към тях. Курт се опита да говори със спокоен глас.

— Какво искаш да докажеш с това?

Играейки на прескочикобила с белите облачета, идващи насреща им, Ренате отговори сериозно:

— Че ти грешиш по всички линии. Че не е честно да представяш желаното за действително. Нали ги видя как тичат и се бият за моите пари? Ти претендираше, че никой няма да се мръдне, че това е деградиране, че това обижда трудещите се маси! Кой имаше право?

Курт се облегна и се направи, че не е чул нищо. Сякаш му се повдигаше. Той се безпокоеше, че предизвиквайки я по този начин, можеше да я накара да превърне самолета или автомобила в „Железница на ужасите“. Ренате имаше недостатък, който беше по-добре никога да не бъде събуждан в определени опасни ситуации. Курт не можеше да забрави ужасния ден, когато, поканени на годишнината на неговия колеж, тя му бе прошепнала на ухото:

— Бас държа, че съседът ми е бръснар и ще обърна чинията със спагети върху ризата му!

Разсеяно или непредпазливо той беше произнесъл „бас“, провокирайки катастрофата. Водопад от доматен сос, стъргано сирене и картофи се бяха излели върху безупречния костюм на неговия колега…

— Ти нищо не казваш?

За да го накаже за мълчанието, тя изправи самолета в свещ, залепвайки го за седалката, в паралелна на хоризонта позиция. После той получи удоволствието да изтърпи няколко „бъчви“, едно ново пикиране, последвано от летене с главата надолу.

Стисна зъби, за да успее да запази контрол над себе си. Ако тази луда не разбиеше самолета в следващите минути, шансът да се намерят в началната точка на пътуването им — Цюрих, беше голям. Цюрих, където след три дни, по-точно на двадесет и шести април, щеше да се състои сватбата им.

Съвсем искрено Заза Фини не можеше да разбере защо нито един продуцент досега не я беше спрял на улицата, за да й предложи доживотен договор за своите филми — тя се считаше за идеална. Никаква сянка, никаква бръчка не засенчваше гладкото й лице, сред което блестяха две очи с кобалтов цвят, намирани от нея за необикновени и мистериозни. Гола пред огледалото, Заза завъртя едно от крилата му, за да може да се възхищава на гърба си, след като се бе наслаждавала на своя профил и анфас. Сякаш бе погълната от хармонията на фината талия и пълните бедра, от гладкостта на кадифената кожа, от тънкостта на глезените и нежната извивка на коленете. Още веднъж тя се запита дали беше постъпила правилно, свързвайки временно съдбата си с този малък и незначителен мъж, под чиито стъпки сякаш никнеше златото. Бяха се запознали по странен начин преди шест месеца… Към обожанието, което й вдъхваше собственото лице, се прибавяше амбицията й да стане актриса. Беше сигурна, че нейната поява на екрана или на сцената ще предизвиква по избор сълзи или смях сред зрителите и ще събужда цялата гама на техните чувства.

Все някога трябваше да започне — за начало позираше за една фирма, произвеждаща супа от аспержи. След като преспа с нея, фотографът реализира още някои по-интимни клишета, предназначени, както се кълнеше той, да останат в неговите професионални архиви. Луда от гордост, тя ги видя три месеца по-късно да се появяват в едно весело списание, разбирайки в този момент ползата, която бе възможно да извлече от това предателство. Един минискандал можеше да повлече след себе си по-голям и при повече шанс да се обърне във верижна рекламна реакция. Беше взела от една приятелка адреса на добър адвокат, решена да даде максимум блясък на тази „злоупотреба с доверието“.

Беше посетила кабинета на Морти О’Брайън, където някакъв стажант с неприятен вид й беше казал, че не знае къде е шефът му. След като направи две безплодни посещения, третия път някакъв нищожен човечец се намеси в разговора със стажанта. Беше тип, когото никой нямаше да забележи на улицата, освен ако той се разхождаше с нож, забит в гърба, или с цифри на гърдите, показващи размера на богатството му. За нейна изненада стажантът беше изблял сервилно: „Господин О’Брайън лично ще се заеме с вашия случай“. Ето… Така започна всичко между тях. Тя бързо беше разбрала, че зад тази нищожна външност се крие една щедра душа, и първата любовна нощ не закъсня. Навремето Заза живееше в една бедна стая и беше непрекъснато заплашвана, че ще бъде изхвърлена, ако не си плати наема навреме. Капиталът й се състоеше от евтин куфар, смачкана вечерна рокля, спортен костюм и чантичка с козметика.

Колкото щедростта на Морти я беше очаровала, толкова любовните му ласки, ласки на заек, я бяха разочаровали. Нейните прегръдки го караха да изпада в митичен екстаз. Естествено, от хигиенна гледна точка Заза си предлагаше толкова любовни авантюри, колкото позволяваха неговите отсъствия, след като той я бе настанил в луксозен апартамент на Уолдорф, където по някакво чудо можеше да поръчва всичко, което й хрумнеше. Тя увеличи желанията си, поръчвайки си за една седмица дрехи, количеството и качеството на които можеха да накарат една филмова звезда да се изчерви от срам. После, за да изпита своя любовник и да провери здравината на връзките, които го свързваха с нея, тя поиска бижута. Той беше изпълнил желанието й срамежливо, надминавайки далеч нейните очаквания. Никакво желание не можеше да го учуди и сякаш изпитваше удоволствие да ги задоволява, преди тя да ги бе изразявала гласно. В замяна Морти искаше тя да присъства на безкрайните соарета, където, отегчена до смърт, да се изчервява, когато той взима ръката й в своята и я гледа с покорство и странно замислен поглед.

Морти говореше малко за работите си, задоволявайки се да я отрупва с бижута и пари, до деня, когато преди месец й бе задал странния въпрос: „Искам да живеем само двамата, ти и аз. Готова ли си?“. Заза, тъй като знаеше, че той е женен, изтръпваше при мисълта за безкрайното „тет а тет“ и затова поиска съвет от Джими Фотографа, когото беше междувременно открила и който не отказваше нейните временни заеми. Той беше настоял да й обясни предимствата на тази връзка, учудвайки се как един човек като О’Брайън може да се влюби в „една нарцисизирана и парфюмирана крава“, чиито прототипи дефилират в студиото му непрекъснато, през целия ден. Но като всички дребни курвета, които не желаеха да заплащат цената на това, което взимат благодарение на временния интерес към техния задник, Заза, която не виждаше по-далеч от своя нос, се задоволи да му отговори: Явно е, че ми завиждаш за тази „клечка“.

Единственият аргумент, с който Джими успя да я изненада, дори да я впечатли, беше: „Този, който взимаш за клечка, се занимава с най-деликатните работи на Синдиката“.

Тя беше избухнала в смях: Морти — гангстер! Но от време на време на нея й се бе случвало да прецени Морти през очите на Джими. Предния ден всичко се беше объркало. По един странен начин Морти беше повторил въпроса си от по-рано: „Готова ли си?“.

Не без влиянието на Джими тя беше отговорила: „Да“.

Сега дръпна пердето и хвърли разсеян поглед към улицата. Тя бе залята от морето туристи. Винаги бе мечтала да посети Насау и да се разходи по Бей стрийт. След като желанието й се беше изпълнило, сега изпитваше само досада и скука. След час Морти щеше да се върне, билетите им бяха приготвени, но посоката на пътуването им оставаше неизвестна. „Там, където отиваме, ти ще бъдеш като кралица. Не съществува нещо, което да пожелаеш и да не получиш веднага.“ Тя бе попитала уморено: „Ами слон?“. Морти беше отговорил с детски глас: „Предполагам, че говориш за слон, излят от масивно злато?“. Малко заинтригувана, тя се беше върнала в банята, броейки за успокоение дните, които й оставаха да прекара с Морти, преди да сложи ръка върху парите му и да се присъедини към Джими.

Вбесяваше се не от това, че Морти се възползваше от тялото й, а от това, че той си позволяваше да държи ръката й, очаквайки от нея мръсното и лепливо нещо, наречено нежност.

Военните камиони бяха тръгнали от Женева, Нион, Морж, Лозана, Фрибур, Цуг и Цюрих, за да превозят бойните части. Всеки мъж имаше за задача да прегледа триста метра от железопътната линия и десет метра от терена отстрани на затревения участък. За първи път швейцарската полиция и военните бяха решили единодушно, че един човешки труп, макар и лишен от десен крак, може да внесе хаос във веселата швейцарска природа. Полицията провеждаше разследване, армията предоставяше хора. Категорична бе заповедта: да продължи търсенето, докато се намери останалото от мъртвеца. След като се смрачи, сержантите сапьори наредиха да се запалят прожектори.

Що се касае до намерения крак върху скарата на локомотива на експреса Женева — Цюрих, той разкри на детективите някои от своите тайни. Обувката носеше марката на известен нюйоркски моделиер на обувки „Биаска“. Цюрихските полицаи незабавно алармираха по телефона своите колеги от Ню Йорк.

Последните започнаха незабавно разследване. С малко късмет скоро щеше да стане известно името на собственика на обувката. В джоба на панталона, освен смачканото руло банкноти на сума пет хиляди долара беше намерен железопътен билет, перфориран в Цюрих. Полицаите бяха удивени как бе възможно един разхождащ се крак да се появи в Цюрих, вместо да пристигне в Женева заедно с другия крак, с главата и с останалите части от тялото на законния собственик.

Добре настанен между Виторио Пицу и Моше Юделман, Итало Бебе Волпоне изгледа единадесетте седнали около масата за съвещания мъже. Седенето на фотьойла, заеман преди това от собствения му брат, внасяше у него чувство на спокойствие, на власт, което надделяваше над неспокойната игра на очите му с полузатворените клепачи. Той се боеше от гласа си, който можеше да постигне истинската си сила само във високите нотки на агресивност и заплаха. Сега трябваше да разговаря тихо и авторитетно.

Итало направи ново усилие да сдържи пръстите на ръцете да не играят нервно със златната писалка и да спре вечната „сарабанда“ на очите си, опитвайки се да влезе в кожата на човека, чиято роля трябваше да играе в момента.

За компенсация пъхна два пръста във вътрешния джоб на сакото си, над сърцето, за да усети успокояващия и вълнуващ контакт с тестето от петдесет и две карти за игра, с което не се разделяше никога. То имаше двойно значение за него, първо като игра — тя му помагаше да живее, и той живееше, за да играе — тестето бе глашатай на съдбата, вестител на добри и лоши случки. Когато пътуваше, Итало винаги носеше със себе си миниатюрна рулетка. Когато топчето от слонова кост започнеше своите нескончаеми и вълнуващи обиколки, нито денят, нито нощта, а още по-малко времето имаха значение за него. Той влизаше в една вселена, където само цифрите бяха за него крале. Рекордът му за продължителна игра беше три дни и четири нощи в един частен салон в Лас Вегас. На равни интервали прислужниците поставяха пред него храна и напитки, които той гълташе машинално, сред изкуствената светлина на флуоресцентните лампи, осветяващи зелената маса за игра. Когато веднъж беше станал, за да раздвижи схванатите си крака, се строполи на мокета, хъркайки като новороден. След като го пренесоха в апартамента, спа четиринадесет часа непробудно.

Без да пуска върховете на картите от пръстите си, Итало каза:

— Нашият приятел О’Брайън, който е ваш представител, в момента пристига в Цюрих. Всичко е наред. Ето телеграмата на дон Дженко, която току-що получих.

Той извади от джоба си парче хартия, което беше чел сто пъти, преди да изпълни нареждането, дадено от брат му, да обяви пред повиканите голямата новина.

Еторе Габелоти я погледна бегло, предаде я мълчаливо на Симоне Феро, който на свой ред я връчи на Джоузеф Дото. Докато на свой ред Кармине Кримело, Виторио Пицу, Анджело Барба, Висенте Бруторе, Томас Мерта, Алдо Амалфи, Карло Бадалето и Франк Сабатини се запознаха с нейното съдържание, Итало помисли, че присъства на историческо събитие: мирната среща след двадесет години студена война и убийствени експлозии между двете най-мощни фамилии на Синдиката Габелоти и Волпоне. Погледът му се плъзна по лицата на присъстващите, които издаваха несдържаното самодоволство от направеното. Обиколила всички присъстващи, телеграмата се завърна при него.

— Какво друго? — попита небрежно Карло Бадалето.

Той мразеше Итало и не изпускаше случай, когато би могъл да го предизвика. Пет години по-рано, когато Итало се беше завърнал от Лондон, Бадалето беше член на клана Волпоне. Вместо „добре дошъл“ Карло беше подхвърлил иронично: „Коме ва сперанцариту?“. Това му беше донесло двойно счупване на челюстта и загубата на двата предни зъба, единият от които остана забит в челото на Итало след страхотния удар с глава.

„Сперанцариту“ беше името, използвано в Сицилия за бегълците в чужбина. Ако Итало трябваше да прекара принудително две години в Лондон, всички шефове на големите фамилии от Ню Йорк до западното крайбрежие знаеха, че това е по изричното нареждане на брат му. Цу Дженко Волпоне беше дон и най-малкото движение на веждите му се приемаше за нареждане, което дори Итало не можеше да пренебрегне.

— Нищо — отговори Итало, пронизвайки с поглед Бадалето.

Той би искал да му даде да почувства подчинението, което всеки по-малък брат дължи на по-големия, без последният да прави каквото и да е, за да го наложи. От Итало се страхуваха, но дон Дженко притежаваше нещо повече — той беше уважаван. Неговото спокойствие, усмивката и тихият му глас отлично прикриваха безмилостната му и страшна личност. Итало беше неспособен да сдържа врящия бяс, който го обхващаше понякога без никаква особена причина. Неговите убийствени импулси го подтикваха да задоволява желанията си веднага, независимо дали са от частно, икономическо или интимно естество. Без дар слово, изгарян от чувства, неговата бруталност, когато речите се сменяха с действия, го беше осъдила да вегетира в сянката на брат си във второстепенната роля на „пънк“ — прост изпълнител. Големите от Синдиката се пазеха от неговата липса на хладнокръвие и предпочитанието, което имаше към примитивни и насилствени действия. След Ал Капоне времената се бяха променили, не че насилията бяха намалели, просто тяхното изпълнение се извършваше гъвкаво, замаскирано, чрез посредници, които получаваха своите премии, без да знаят за кого, нито защо изпълняват договора си. Така не съществуваше и най-малката връзка, която можеше да заведе детективите от жертвата до нейния палач: никаква връзка между двамата, значи няма мотив за престъплението. На края на веригата всеки от шефовете „капо“ трябваше да притежава безупречна фасада на човек от бизнеса, за да има възможност да практикува своите занимания, защитен от американската данъчна система. Сега инвестициите на фамилиите представляваха безпогрешната структура на едно многонационално предприятие, управлявано от многобройни юристи, пласиращи огромните печалби от различните изнудвания, шантажи, убийства и разни престъпления от голям мащаб в начинания извън всяко подозрение. Не беше рядко явление печалбите от продажбата на наркотици след един тайнствен и мистериозен кръг да послужат за финансиране на болница за лекуване на наркомани. Всичко това се извършваше с огромна реклама, в присъствието на градската управа, при благословията на властите, благодарността на правителството и обществеността. Цу Дженко Волпоне не правеше изключение от правилата. Неговият мозъчен тръст се състоеше от цвета на големите университети по международно право и той с цената на всичко ангажираше първенците на всеки випуск, компенсирайки в собствените си очи факта, че е бил неграмотен до осемнадесетата си година. Когато се оценяваха достигнатите резултати след създаването на този огромен тръст на престъпното обогатяване, се считаше с пълно основание, че резултатите надминават очакванията.

Моше Юделман взе думата:

— Първата фаза на операцията е завършена. Преди да изтекат три месеца, нашите доходи ще бъдат „пречистени“.

Произхождащ от Бронкс, бедняшкия квартал на Ню Йорк, Юделман беше завършил учението си, задигайки зеленчуци и плодове и играейки на паричните автомати с хулиганите от улицата. За разлика от останалите свои връстници Моше притежаваше божи дар, нямащ равен на себе си: можеше със светкавична бързина да направи преценка на който и да е директор на банка и беше роден с умението да борави с цифри така просто, както другите се бяха появили на белия свят със сини очи. Юделман не търсеше, той намираше. Острото му чувство на финансист се допълваше с възможностите му на търсач. Никое досие, дори и най-сложното, не можеше да му се съпротивлява повече от пет минути. Той незабавно откриваше необходимото, за да заобиколи договора. Било то липсваща запетая или незабележим детайл. Разбира се, всичко това се вършеше, без никой да може да го заподозре в мошеничество или злонамереност. По-добре, отколкото в компютър в главата му бяха класирани доходите на фамилиите съперници от мощното „комисионе“, тази най-висококачествена асоциация, водена от единадесетте „капи“, сред които дон Дженко не беше от последните. Когато Юделман влезе във фамилията, дон Волпоне трябваше да се пребори със своите, за да го наложи.

Сицилийците, образуващи ареопага, трудно се съгласяваха с присъствието на евреин между тях. Фанатично привързани към традициите на своята родина, те притежаваха остра подозрителност към всичко чуждо на техния клан, слагайки в един и същ чувал ирландците, негрите, евреите, китайците и протестантите.

В началото Моше Юделман се мъчеше да изглежда незабележим, намесвайки се само когато искаха това от него, не взимаше никога ничия страна, не казваше лоша дума за никого. Просто беше тук като една позната вещ, за която се знае, че винаги ще бъде намерена, когато има нужда от нея. Той беше достатъчно интелигентен, за да види, че начинът на ръководене на фамилията имаше многобройни недостатъци. Далновидно обаче Моше не критикуваше никога, водейки се от девиза на Свети Франциск д’Асизки: „Не се опитвай да промениш света. Промени го!“. Въпреки че не гореше от желание да го прави. Подземният свят беше единственият, който можеше да задоволи жаждата му за власт, за мощ, неговия апетит на сив кардинал. Останалото вършеха качествата му на финансист и ръководител.

Докато фамилиите се самоизтребваха, водени само от чувство за престиж, той не само успя да остане жив, но и да заеме място, което никой не мислеше да му оспорва, дори между членовете на мощната „комисионе“. Той дължеше всичко на дон Дженко, който го беше прибрал беден и обезоръжен, но благодарение на Моше престижът и авторитетът на Благодетеля нарасна неимоверно. Ролята на „консилиере“, на съветник във всички дела на фамилията, го беше превърнала в нещо като арбитър, като мъдрец.

Разбира се, неговите задължения не му попречиха да създава собствено състояние ден след ден, чрез удачно пласиране на акции, умопомрачителни рискове и един удивителен нюх на хрътка, надушваща всичко, което носи доходи в сферата на борсата, на хазартните игри, на игралните автомати, на транспорта, снабдяването, ресторантите, баровете, бирариите, контрабандния алкохол, боксовите мачове, лотарията с номера, лихварството и проституцията. Знаейки, че за да не хапят, кучетата трябва да са сити, първата му грижа беше да задоволи своите висшестоящи босове, после, позволявайки си известна свобода на маневриране, успя да създаде собственото си богатство.

По негов съвет дон Дженко се бе съгласил да се съюзи — докога? — с този, когото смяташе за съперник номер едно — Еторе Габелоти. Моше хвърли скрито поглед към него. Римска маска на лицето, дълбоки торбички под очите, които криеха властност и виталност. Еторе тежеше сто и двадесет килограма и често приемаше бащински вид, заменян периодично от ужасни кризи на ярост, завършващи обикновено със смъртни присъди. Тъй като в трудното начало собственият му живот не струваше пукната пара, сега животът на другите не представляваше нищо за него. За една дума или жест той умъртвяваше онези, които се осмеляваха да му противоречат.

Бяха необходими всички качества на дипломат, за да може Юделман да го убеди, че съюзът с дон Волпоне му е необходим при пречистването на огромните доходи. Това не беше никак лесно. Двамата донове бяха разделени от многобройни мъртъвци, с които те по известни само на тях причини бяха осеяли „лагера на другия“. Днес договорът беше подписан и щеше да положи началото на най-фантастичната операция, предприемана някога от Синдиката.

Габелоти, който до момента не беше произнесъл нито дума, изглежда беше разбрал, че Моше го наблюдава. Той му хвърли остър поглед, замаскиран незабавно с усмивка. Юделман също се усмихна и премести очи другаде.

— Дай ми пак телеграмата — каза Еторе.

Парчето хартия долетя от другия край на масата. Габелоти го взе и се засмя широко, адресирайки смеха си към Итало:

— Какво ще кажеш, Бебе, брат ти май няма да се разори от пощенски разходи?

Всички присъстващи се засмяха шумно. Итало също се присъедини, когато се увери, че думите на Еторе не прикриват някаква ирония. Трябва да се отбележи, че телеграмата, носеща на гърба си пощенския печат на Цюрих, Шафхойзерщрасе, съдържаше само една трибуквена дума: „АУТ“. Но тези три букви представляваха общите им усилия за 1976 година и крайният резултат от техните престъпни действия.

По-точно ставаше въпрос за смайващата сума от два милиарда долара.

Инес твърдеше, че в детството си е била хранена само с кръв и мляко. В нейното племе мъжете достигаха височина до два метра и двадесет сантиметра, жените — до един и деветдесет и когато бяха изправени срещу обикновени бойци, последните изглеждаха като джуджета. Тя казваше, че е дъщеря на крал и има осем братя, кой от кой по-красиви. В момента на церемониите, ознаменуващи преминаването в ранга на мъжете, младежите от племето трябваше, за да покажат безстрашието си, да си нанасят тежки рани в областта на гениталиите, подновявайки, без да знаят, обичая на младите атиняни, да си нараняват фалоса, докато получените белези не го превърнат в издялан тотем.

Ландо, на когото нищо фалическо не беше чуждо, слушаше тези истории с отворена уста, без да знае къде свършва измислицата и къде започва истината.

— Искаш да кажеш, че братята ти се нараняват с бръснач?

Инес протегна ръка и взе една мандарина от чинията, която лежеше върху панталона му на мокета.

— Точно така.

— Трябва да си откачен… — въздъхна Ландо. — Истински диваци!

Той погледна с крайчеца на окото огромното тяло на своята любовница. Боса, тя беше горе-долу на една височина с него, което му спестяваше изтръпването на коленете, когато правеха любов изправени. През двата сезона, когато беше професионален футболист, той рядко беше срещал мъже с неговата височина и се обърна към нея:

— Ти си около един и осемдесет, нали?

— Да.

— Интересно, въпреки височината не приличаш на жираф!

Тя му хвърли полузабавен, полупрезрителен поглед.

— Всичко е относително, нещастни ми Ландо. В моята страна дори с твоите габарити ще изглеждаш късичък.

Тя произхождаше от Бурунди, от града Бужумбура. Твърде често с крайчеца на шоколадовите си пръсти, завършващи с кървавочервени нокти, тя му показваше на картата точното място: абстрактна точка за Ландо, някаква плюнка на муха на границата между Кения, Конго, Уганда и Танзания.

— А тази река до твоето селце — показваше Ландо една синя черта върху охреножълтата повърхност. — Голяма ли е?

— Нищо особено… Хиляда километра дълга и сто широка. Нарича се Танганайка.

— Ти се шегуваш, нали?

— Съвсем не.

Нейното истинско име беше Кибондо, принцеса Кибондо. С тези хора кой може да знае?… Тя му беше разказала, че преди да пристигне в Швейцария, била кръстена Инес от един италиански модист. В Рим беше манекен звезда, но реномето й се простираше до Лондон, Париж и Ню Йорк, където заплащаха фотосеансите й с огромни суми. Тя беше толкова представителна, че си позволяваше да носи десетсантиметрови токове. Никога не оставаше незабелязана! Никога ироничен нюанс не се появяваше в поглъщащите я погледи. Само учудваща адмирация като към нещо непознато, което идва от някаква друга планета и не се помества в нито един от съществуващите естетически канони — просто друго нещо!

Ландо прокара ръка по безкрайното голо бедро, гладко като камък, милван от морето хиляди години, с цвят на горещ бронз, мускулесто и парещо под неговата длан. Той признаваше в себе си със смущение, че е горд, задето е издържан от такова създание — не че собствените доходи не му стигаха, напротив, те покриваха напълно разходите му и доста нещо оставаше — просто — въпрос на принцип. Парите и подаръците, с които тя го отрупваше, откакто бе започнала да проституира, му бяха давани с кралски жест. Без сервилност, без задължение, без нужда — просто защото тя желаеше да го прави. Защото това й доставяше удоволствие.

Тя нежно махна ръката му от бедрото си.

— Няма време. Имам среща в седем.

— Твоето старче?…

— Когато застанем един срещу друг, той едва ми стига до гърдите.

— А когато сте легнали?

— В леглото сме равни. Или почти…

— Остави го да поблее малко.

— Не, той е маниак на точността. Когато работя, винаги държа да бъда навреме.

Тя се сгъна в кръста, после се протегна като котка и се прозя. Ландо беше смутен от широките лилави монети, заграждащи върховете на острите й гърди. Той настоя:

— Само за минута… Искаш ли?

Какъв срам! Той, мъжът, чиято благосклонност беше считана като дар за всяко женско същество, беше пренебрегнат от някаква негърка, решаваща вместо него дали е съгласна или не! Тя го погледна замислено:

— Като бял ти не правиш съвсем зле любов…

— Предпочиташ да съм черен?

— Не е важен цветът, Ландо…

— Тогава какво?

— Това, което имаш под панталона.

Ландо се сви. Той се гордееше със своите атрибути, обожавани от всички жени, които беше изоставил разбити, изтощени, остарели изведнъж, само след няколко сеанса любов от високо качество. Но Инес въпреки сигурността му, че може да задоволи която и да е жена, успяваше да посее съмнение в смутената му душа. Първата нощ, след като я бе обладал пет пъти в разстояние на осем часа и като очакваше някакъв окуражителен коментар от нейна страна, той я бе попитал, за да наруши мълчанието:

— Доволна ли си?

— Не беше лошо…

— Как така „не беше лошо“?!?

Той имаше чувството, че е изсмукан. Трябваха му най-малко десет години сън, за да се възстанови, а тя беше поклатила глава и беше промълвила с половин уста:

— Ами, да речем, добре… за един бял…

Беше сигурен, че тя блъфира. Никоя жена на света не би могла да издържи такава обработка, без да бъде закарана за възстановяване в болница. Ландо беше заспал моментално, обиден от толкова неблагодарност. На сутринта тя му подари изключителен платинен часовник, купен от Вашерон. Той не можеше да разбере и досега защо Инес — принцеса Кибондо, дъщеря на крал, му даваше голяма част от парите, с които я отрупваха нейните богати покровители в замяна на услугите, предлагани от тялото й. В нейните очи той оставаше хлапак и никога не можа да я накара да му обясни този факт въпреки многобройните настоявания.

Тя седна на края на леглото и започна да обува чифт лилави ботуши. Единият от двата папагала закрещя в клетката си.

— Ти си купила папагали?

— Подариха ми ги. Обичаш ли птици?

На свой ред Орландо Барето се изправи. Мощното му тяло се опъна, неутежнявано с нито грам тлъстина. Откакто беше престанал да спортува, единствената или почти единствената му храна беше алкохолът. Без никога да се напива, консумираше по една-две бутилки дневно.

— Обожавам ги.

Той приближи до позлатената клетка, разтърси я с мускулестите си ръце, отвори вратичката и бръкна вътре. Папагалите се отдръпнаха в дъното. Ландо нежно измъкна единия, който, защитавайки се, го клъвна, но това не му направи впечатление. Той го постави на дланта си и духна върху перушината му. После се усмихна на Инес:

— Луд съм за птици.

След това без подготовка, с едно затваряне на челюстите, той обезглави папагала.

2.

Секретарката се отдръпна, за да пропусне новодошлия. Омер Клопе, който се беше изправил възпитано, се направи, че не вижда подадената му ръка, и кимна с глава за поздрав. После посочи кожения фотьойл, на чийто край посетителят седна, и зае мястото си зад бюрото, по чиято блестяща повърхност нямаше нищо, освен една визитна картичка, отбелязваща името и професията на новодошлия: „Андре Левен, администратор на дружества“.

Левен се изкашля и изобрази нещо като усмивка. Беше около шестдесетгодишен, изключително елегантно облечен, с бронзово лице, заобиколено от ослепителнобели коси, чийто синкав блясък наведе Клопе на мисълта, че тук не е минало без намесата на специалист по дерматология. Омер придаде на лицето си дискретен израз, за да окуражи посетителя. Тъй като Левен продължаваше да мълчи, Клопе кръстоса ръце пред себе си и хвърли бегъл поглед към часовника си.

— Благодаря ви, че ме приехте — атакува Левен. — Можех да поискам среща предварително, но тук съм пътьом, а работата, която ме води при вас, е бърза и деликатна, за да си позволя да ви безпокоя.

Той приглади ръбовете на панталона си, опипа връзката и несъзнателно прекара пръсти през косата си.

— Ето — нерешително започна Левен, — имам известни спестявания, които съм решил да поверя на вашата банка.

Инстинктивно погледът му се спря върху черния куфар до краката му, на мокета. Той попи потта от челото си с кърпа от синя коприна, измъкната от джобчето на сакото, внезапно смутен от проницателния поглед на Омер Клопе, чиито сини късогледи очи не мигнаха нито веднъж, оставайки неутрални и наблюдателни зад дебелите стъкла на фините златни рамки на очилата.

Не знаейки как да постъпи пред това смущаващо мълчание, Левен постави крак върху крак, слагайки ръка върху куфара, разколебан от голотата на кабинета, в който току-що беше влязъл. Не така си беше представял светая светих на една от най-мощните и влиятелни банки в Цюрих. Стените бяха покрити с бежов плат, мокетът беше сив и прозорците гледаха към гарата, над покривите на Щампфенбахщрасе, откривайки изглед към спокойните и чисти води на Лимат.

Той въздъхна дълбоко:

— Става въпрос за осем милиона франка.

Клопе дори не мигна.

Левен бързо добави:

— Един милион и шестстотин хиляди долара.

Банкерът бавно кимна с глава.

— Плодовете на моя двадесет и пет годишен труд. Разбирате ли, ако ми се случи нещо… не искам всичко това да се изпари като данък за наследство.

Клопе отново кимна. Левен сякаш се отпусна.

— Ще ви обясня…

Клопе сухо махна с ръка, сякаш беше раздразнен:

— Вие сте администратор на дружества, нали, господин Левен?

— Точно така! Ако ми позволите…

От направен от крокодилска кожа портфейл той нервно измъкна различни документи за самоличност и каза, извинявайки се:

— Трябваше да започна с това…

Клопе ги пое и внимателно ги разгледа:

— Вашата визита ми прави чест, господин Левен. Мога ли да знам кои са мотивите, които ви накараха да изберете моята банка?

— Вашата банка?… — заекна Левен, учуден от факта, че един финансист може да бъде толкова предпазлив пред носител на осем милиона франка.

Само час преди това, слизайки от самолета, той се чувстваше господар на света. Както беше договорено, куриерът го чакаше в един бар на Васерверкщрасе. Като награда за прекарването на ценния куфар, който Левен не знаеше по какви пътища се бе озовал от Лион в Цюрих, той му бе връчил сто и шестдесет хиляди франка, представляващи два процента от пренесената сума. Сега, вместо да го смятат за победител и да разстилат пред него червен килим, че имат честта да им бъде поверена такава сума, го питат защо е избрал Трейд Цюрих Банк! За момент го завладя идеята да вземе куфара си и да прати по дяволите този дребен студен човек. Градът гъмжеше от банки и финансови учреждения, готови да го приемат с отворени обятия. Вместо това той отговори възпитано:

— В Париж ми говориха за вас мои приятели.

Клопе вдигна червеникавите си вежди.

— Как се наричат те, господин Левен?

— Ломбард. Едуар Ломбард.

— Да, познавам господин Ломбард. Как смятате да вложите своите капитали, господин Левен? Желаете ли да ги вложите, или да закупите валута, или да инвестирате на борсата?

— Нищо такова за момента. На първо време бих желал да оставя сумата на съхранение за срок от три месеца. Какъв процент ще получа?

— Блокирана за три месеца? — Той натисна един бутон и каза: — Гарнхайм, процентът на френските франкове, блокирани за три месеца? Да… Благодаря!… — Обръщайки се към Левен: — 9,25 на сто.

Левен се намръщи.

— Това е малко. Надявах се на повече.

— Може би желаете да превърнете парите си в друга валута?

— Например?

— Долари, западногермански марки, швейцарски франкове…

— Процентът по-висок ли е?

— По-нисък, освен за долара, но той не е много стабилен в момента, тъй като се очаква публикацията на търговския баланс.

— Колко е за марките?

— 4,50 на сто. Разбира се, може да се комбинира нестабилността на франка с други фактори. По-добре малък процент върху покачваща се валута, отколкото по-голям върху падаща.

— Какво ще направите, ако бяхте на мое място, господин Клопе?

— Аз не съм на ваше място, господин Левен.

— Бих желал една номерирана сметка.

— Както желаете. Кой ще знае цифрите, освен вас?

Левен се изненада. Клопе прибави:

— Всички сме смъртни, господин Левен. На кого трябва да предам франковете в случай на смърт?

— Тъкмо исках да ви кажа… Аз съм женен.

Клопе извади бял лист и се приготви да води бележки.

— Предполагам, че на госпожа Левен…

— Не! Не! — прекъсна го събеседникът му. — На нея не!

Лицето на Клопе стана непроницаемо.

— На кого другиго? — настоя той.

— На моята кръщелница.

— Име?

— Лили! Искам да кажа Елиан… Елиан Гурне.

— Значи ли, че искате да направите госпожа Гурне ваша законна наследница?

— Госпожица Гурне. Да, така е.

— Адрес?

— 118 улица Гренел, Париж.

— Квартал?

— Мисля, че шести… не съм сигурен.

— Професия?

— Секретарка на дирекция.

— Родена?

— 27 декември.

— Година?

Левен изглеждаше като човек, който се готви да скочи във вода.

— 1953.

Клопе го погледна с несъгласие.

— Името на фирмата, където работи?

— Госпожица Гурне е моя частна секретарка.

— Аха!… Тогава ще ви помоля, господин Левен, да отворите обща сметка с вашата кръщелница.

— Обща?

— Госпожица Гурне ще има достъп до вашата сметка — обясни спокойно Клопе.

— Но ако… ако… — промълви Левен.

— Ако какво, господине?

— Но ако се скараме… Как да се избегне… Вие познавате жените!

— Трябва ли да разбирам, че госпожица Гурне не се ползва с пълното ви доверие?

— Не до такава степен, че да й предоставя свободен достъп до осем милиона франка!

— Тогава не виждам защо аз и моите съдружници можем да гласуваме на тази госпожица някакво доверие!

— Но, господине… — подхвърли шокиран Левен.

— Благодаря ви, че посетихте нашето учреждение. Съжалявам, господине…

— Но, вие няма да откажете една вноска от един милион и шестстотин хиляди долара!

— Сбогом, господине. Сигурно ще намерите в нашия град други учреждения, достойни да ви обслужат.

За да демонстрира по-добре, че срещата е завършила, Клопе скъса на парчета хартията, на която си беше водил бележки.

Левен стана, взе в ръка куфара и погледна към банкера. Това, което прочете в очите му, го възпря от нови опити да поведе разговор. Разкаяно изтупа реверите си от несъществуваща прашинка и се изниза през вратата.

Омер почака излизането му, за да застане пред прозореца. Животът му минаваше в срещи с подобни типове. Закъснялата любов на застаряващите красавци към техните секретарки беше неизчерпаем източник на неприятности за честните банкери. Както по-голямата част от своите сънародници, Клопе имаше най-високо мнение за професията си. Това не беше нито занаят, нито служба, а едно истинско посвещаване, една религия, чиито жреци бяха той и достойните му колеги. Парите изискваха уважение, за тях се говорете шепнешком, както на Бог в един храм. Да се манипулират, да се управляват, да се насочват, да се множат, да се преброяват и пак да се преброяват, тези неща бяха свети, достойни само за хора с висок морал. Този храм никога не се разтваряше за парвенюта със съмнителни източници на забогатяване въпреки идиотщините, разпространявани по света за Швейцария. Някои сили искаха да я направят сейф на планетата, довереник на свалените чрез държавни преврати диктатори, данъчен рай за мултимилионерите с един крак в гроба. Като се вземеше предвид количеството на сключените договори, се виждаше, че се случват и недоразумения. Периодично се изкарваха на бял свят историите за еврейските богатства, които все още не можеха да достигнат до законните им собственици въпреки отдавнашното завършване на военните действия. Тези авоари, пласирани в номерирани сметки в момент, когато заплахите на Хитлер принуждаваха собствениците да се поставят в безопасност, бяха често обект на съдебни дела. Някои от тях траеха още с останалите живи от концентрационните лагери или с наследниците на загиналите. Аферата Трухильо също даде повод за контра реклама. Къде бяха изчезнали петстотинте милиона в долари, злато и друга валута, които синът на ексдиктатора беше донесъл в Женева и които правителството на Доминиканската република все още се опитваше да си възвърне? Или военното съкровище на ФЛН — петдесет милиона швейцарски франка, чиито лихви след 1962 година бяха значителни и които след смъртта на Мохамед Кидер никой не можеше да открие? Парадоксално, но тези неприятни случайности бяха другото лице на главното правило — мълчанието, наложено при всички видове банкови операции на нивото на институция, която предвиждаше законът за банките и спестовните каси — член 47, който всеки банкер, достоен за това име, трябваше да носи непрекъснато в сърцето си:

За съжаление, ако съществува морал пред закона, няма морал пред парите. Кой може да се похвали, че знае откъде идват поверените му суми? Защо парите, които са вечни, трябва да издадат тайните си пред настроенията на историята, пред конвулсиите на политиката, ефимерни и променливи като въображението на хората. В замяна това мълчание никога не се нарушава, за да се покажат направените услуги на свалените правителства и диктатори. Тайно Омер Клопе страдаше, че мотивите на по-високостоящите не се разбират правилно, че тайната не позволяваше да се дадат необходимите обяснения.

Както по-голямата част от своите колеги, той финансираше петте ръкава на църквата, хвърляйки манна върху конгреганисти, методисти, реформисти, баптисти и лютеранци, макар че самият той принадлежеше към ръкава на Улрик Цвингли, един от най-взискателните проповедници на калвинизма. Когато работите вървяха добре, а те вървяха от ден на ден все по-добре, той поддържаше душата си с щедри дарения на абатствата, на представителите на синодалните общества, без да скъпи времето си за една добра дума или да коментира изискванията на „Обществото на християнската религия“ на Жан Калвин, на Библията или на „Декалога“ пред вярващите, изисквания строги, но свети, от които Омер черпеше науката за морала.

Разбира се, че толкова щедрост изискваше някакви компенсации от частно естество, за което не беше нужно благоволението на институциите, семейството, морала и професионалните задължения. Когато човек достигне зрялата възраст и сигурността, че няма да стане жертва на чувствата си, той може да си позволи известни удобства в хармония с личния вкус. Както беше казал преди години един известен негов сънародник — доктор Рейнхард: „Само по себе си никое вещество не е токсично. Само дозата го превръща в отрова“.

Омер Клопе не беше чакал да му напомнят за този афоризъм на Парацелс, за да умее да стане от масата, преди да се е натъпкал с храна, да изпуши една пура на ден, една-единствена, но „Пънч Кулебрас“ — производство на Давидов — и да предложи на тялото си епизодични удоволствия, които вече не получаваше от съпругата си, Химене Клопе.

Той знаеше мярката: винаги в мир със съвестта си, утешен при липсата на личен чар, при наличието на тлъстото тяло, на плешивия череп и късите крака, наясно с мисълта, че парите са вълшебна компенсация на липсата на чар, дух, лекота и красота, от които Всемогъщият го беше лишил. В замяна на това Омер притежаваше толкова безупречно обществено положение, че някои от неговите сътрудници по време на публикациите на годишния баланс, свидетели на безкрайните му усмивки, го счетоха за изкуствено раздухано. Той полагаше изключителни грижи и любов за зъбите си и без да се притеснява, посещаваше два пъти седмично най-известния цюрихски стоматолог, доктор Щрол, за да не допусне риск от инфекция вследствие на миенето, и никога не използваше една четка за зъби повече от веднъж. Резервите му бяха неизчерпаеми, от всички видове и форми, нюансите на които бяха неразбираеми за един профан: осмоъгълни, във формата на щипки, плоски, остри с десет косъма, твърди и меки, от найлон и животински косъм, с регулираща струя на водата, за да се предпазва от кариес, най-големия неприятел на зъбите. Но за какво да си отваря устата и пред кого? Чековата му книжка, социалното му положение и връзки отваряха сейфове и бедра по-добре от най-големия мошеник и най-рафинирания Дон Жуан.

Толкова по-просто беше да плащаш, вместо да се харесваш! Омер беше на петдесет и две години — възраст, когато вече не се задават въпроси относно събитията в света, а простичко се приемат светските удоволствия.

Времето, което вървеше бързо, беше както никога пари. Предния ден трябваше да повика на помощ цялото си хладнокръвие, за да не се разтрепери пред чудовищността на капитала, който му поверяваше един от неговите клиенти, някакъв итало-американец на име Дженко Волпоне, макар че нюйоркските му кореспонденти съобщиха, че въпреки фасадата същият е един от тайните вождове на Синдиката. Клопе беше класирал сведението в паметта си и мислеше, че го е забравил. Ето че в този ден то се появи на повърхността. Сцената беше пред очите му:

— Какво мога да направя за вас, господин Волпоне?

— Да ми отворите номерирана сметка.

— Не желаете ли да използвате тази, която имате в нашата банка?

— Не.

— Отлично.

— След по-малко от час ще получите съобщение за превод на сумата от вашия клон в Насау, който я получи тази сутрин.

— За каква сума се касае?

— Два милиарда долара.

За да запази спокойствие пред споменаването на тази фантастична цифра, Клопе беше свалил очилата си и си даваше вид, че ги избърсва. Професията го беше привикнала към този род цифри, но когато се касаеше до многобройни групировки от цял един континент. Тук ставаше въпрос за сума, манипулирана от един-единствен човек!

Дженко Волпоне беше добавил тихо:

— Бих искал тази сума да се раздвижи по време на нейния престой у вас.

— Естествено!

— Какъв процент можете да ми предложите?

— Зависи от срока.

— Направете ми изчисление от ден за ден. Ще имате на разположение фондовете най-малко за двадесет и четири часа и най-много за четиридесет и осем.

— Шест процента.

— Седем.

— Лихвата на ден е 6 процента.

— Какво да направя? Аз искам седем.

— Добре. Вашите инструкции за по-нататък?

— Ще ги преведете в Панама, Кемикъл Интер Тръст. За това ще разполагаме с права само ние двамата.

Едва сега Клопе бе забелязал хилавия петдесетгодишен мъж, който придружаваше Волпоне. Волпоне го представи като Мортимър О’Брайън, финансов съветник и пълномощник на неговия съдружник. Естествено, Клопе не беше задал никакъв въпрос относно самоличността на този съдружник. В замяна на това той познаваше репутацията на О’Брайън в международните финансови среди. Изненадваше го само невзрачният му вид.

— Под кое име ще предадете нарежданията си, господин Волпоне?

— „Мамма“.

— Записвам си. Господа, ако обичате да ми дадете образец от подписите си… за „Мамма“, искам да кажа…

— За какво? Ние ще ви дадем инструкции по телефона.

— Просто формалност на вътрешната администрация… — каза Клопе, подавайки им писалка и чист бял лист.

О’Брайън и Волпоне парафираха думата „Мамма“.

Клопе взе хартията.

— Кой от двамата ще даде нареждането, господин Волпоне или господин О’Брайън?

Волпоне си позволи първата усмивка:

— Ще бъда аз. Но това няма значение, тъй като в бъдеще вие ще познавате само „Мамма“.

— Имате пълно право. Остава само да измислим един номер…

— Излишно е. Аз вече го избрах в Насау.

— Мога ли да го запиша?

— 828384.

— Много добре.

— Разбира се, процентите от нашата сума ще преведете в отделна сметка.

— Естествено.

— Разбирате, че става въпрос за нашите разноски. Какъв е процентът за всички тези услуги?

— 0,125 на сто от вложения капитал?

— Не е зле… Трябваше да стана банкер!

— Професията има и свои недостатъци, господин Волпоне.

— По всяка вероятност ще ви телефонирам утре.

— На ваше разположение съм.

Докато мъжете ставаха, Омер беше добавил:

— Желая ви приятно прекарване в Швейцария.

— Благодаря ви от мое име. Ще остана още четиридесет и осем часа, но господин О’Брайън заминава незабавно за САЩ.

В този момент се случи нещо необикновено и любопитно. Дженко Волпоне, който вече бе сложил шапката си, се намери лице срещу лице с Клопе. Двамата направиха крачка настрани, но в една и съща посока. Смутен, банкерът видя американеца да се усмихва, като го потупа по рамото. Изведнъж Омер усети, че го прегръщат за „абрачо“ по сицилийски, Волпоне постави внимателно бузата си до бузата на Клопе, после повтори жеста си на другата буза. Машинално, не знаейки как да постъпи, банкерът постави ръцете си върху раменете на Волпоне. Те едновременно се разделиха и банкерът затвори вратата след тях, смутен като калвинист, току-що изпитал топлия жест на приятелство от страна на един латинец.

Възстановявайки духа си, той незабавно се свърза с Йожен Шмеелблинк, една от най-ефикасните и тайни личности в световната финансова империя. Съществува в Шаан, княжество Лихтенщайн, едно здание, сиво и анонимно, без надпис над главната врата. Нищо не отличава четирите му етажа от окръжаващите го здания. Всеки ден в седемнадесет часа служителите в тази сграда я напускат, сякаш излизат от някакво обикновено учреждение. Всъщност разликата е само в огромните капитали, които са манипулирани тук. Тук, в Шаан, се намира „банката на банките“. Събрани от стотици милиони хора, парите всекидневно се трупат в хиляди банки и незабавно се влагат в различни предприятия, на които те са акционери. Тези предприятия ги раздвижват по най-легалния начин в техните филиали, установени в държави с всякакви видове предимства, данъчни преди всичко, и им позволяват да циркулират, без да бъдат задушавани.

На свой ред тези клонове в Бахами, Швейцария, Насау, Лихтенщайн, Люксембург или някой от многобройните тропически острови, превърнати в данъчен рай — с икономическата благословия на големите икономически сили, които имат интерес от тяхното съществуване дори само за да водят дискретно собствените си сделки — тези клонове затварят кръга, поверявайки авоарите на други банки, понякога същите, откъдето са поели своя път — в една обиколка, при която парите се множат, раздуват се като абстрактна хидра, която никога не се материализира, освен при нареждане за покупка или продажба, завършваща на краищата на веригата с насилствена смърт или удоволствие, в разорение, робство или освобождаване.

Междувременно капиталите се спират в Шаан като за почивка, откъдето тръгват за затворения кръг на новите инвестиции, след като техният произход е забравен, те са „пречистени“. Познато само на банкерите и правителствата, това учреждение не афишира дейността си. Големите страни в света често използват неговите услуги за заеми или влагане на огромни средства за времето от двадесет и четири часа — срока за изтичане на един държавен бюджет — до много години — срока за водене на една дълга война или възстановяването на една национална икономика.

Тук, в Шаан, дебаркират капиталите, които се движат, без това учреждение, което ги пречиства отново от всички нечистотии по техния път, някога да види цвета им. В Шаан Омер Клопе беше пласирал („от ден за ден“) капитала, поверен му от Дженко Волпоне. „Да пласира“, означаваше да съобщи на Шмеелблинк, един от ръководителите, че Трейд Цюрих Банк държи на негово разположение капитал от два милиарда долара, операция, която ще се конкретизира незабавно и завърши след тази „устна“ информация.

На свой ред, Шмеелблинк по път, известен само нему, ще „работи“ тези фондове по един повишен процент, по-голям от дадения от банкера. „Както иска“ — помисли си Клопе…

Направи наум изчисленията. Беше дал 7 на сто на Волпоне — „Мамма“. Два милиарда с лихва 7 на сто представляват един интерес от 383 561,643 долара на ден, или по-точно 383 562 долара. Същата сума, пласирана с 9 на сто лихва, осигуряваше дневен приход от 493 150 долара и нещо. Чиста печалба за него — 109 588 долара, което не е за пренебрегване дори като джобни разходи за един голям банкер! Към тях се прибавяха, но този път за банковите книги, 0,125 на сто за услугата, което прави точно два милиона и половина долара! Има дни, когато той се чувстваше като галено дете на Господ!

Тъй като Волпоне и пълномощникът все още не бяха дали признаци на живот от предния ден, официалното време беше изтекло, дублирайки сумата от 109 588 долара печалба от предния ден. „Да ми ги остани и още един месец“ — помисли си Клопе, молейки се на някакво неуточнено божество. Той не смееше да споменава името господне, когато ставаше въпрос за долари.

Зад гърба му вратата се отвори с трясък.

— Басирам се, че мислиш за някоя жена!

Омер подскочи като заловен на местопрестъплението.

— Можеш да почукаш, като влизаш!

— Ще кажа на мама!

Младото момиче го прегърна и започна да валсира с него:

— Измислих една забавна игра!

— Разкажи ми… — предпазливо поиска той.

Измислиците на дъщеря му тайно доставяха на Омер удоволствие, макар че понякога бяха опасни. Той със съжаление беше констатирал, че тя има пълна власт над него и че задоволява всичките й капризи.

Може би защото тя беше пълна противоположност на своята майка, а може би заради гъвкавите вълни на тъмночервените коси или на нежния строен силует — как можеше да има например такива дълги бедра с такъв баща като него? Такива смущаващи мъжете виолетови очи, когато втренченият им поглед ставаше внезапно сериозен и се впиваше в техния с ням неизречен въпрос? Защо от всичките си ухажори тя избра човек не от тяхната среда? Бащата на Курт, годеника й, беше касиер в банката му. Вярно, безупречен, но само касиер в продължение на тридесет и пет години. След по-малко от седмица Омер трябваше да танцува с малко привлекателната и мъчно подвижна Уте Хайнц. Тази сватба на дъщеря му, която той искаше да превърне в достойно представяне на притежаваните Гоген и Фрагонар, щеше да бъде помрачена от присъствието на невзрачните родители на зетя. Без да се смятат чудачествата на Ренате по повод брачната церемония, от които тя не искаше да се откаже и за които щеше да се говори дори след триста години, ако се предположеше, че Швейцарската конфедерация щеше да съществува през 2277 година, и с които той се беше съгласил…

— Това е една луда и чудесна игра. Нарича се „летящата манна“!

Между веждите на банкера се появи бръчка.

— Летяща манна?

— По повод Курт и измислените от него теории, че парите са нещо лошо, че развалят хората и тъй нататък.

— Не разбирам…

— Моят бъдещ съпруг също не иска да разбере! Взех самолета, прелетях над Чавена по време на земеделския панаир и бомбардирах града с банкноти! Да беше видял какво чудо…

Тя изпъшка, виждайки трагичния израз на баща си:

— Не прави тези физиономии! Курт трябва да свиква с охолството! За какво може да ни служат парите, ако не можем да се забавляваме с тях?

Пиетро Биаска съжаляваше в живота си само за едно: че баща му почина, без да види неговия триумф. Пиетро дължеше своя успех на стария Джузепе, на съветите му, на упоритостта, с която го караше да изучава профила на обувките, все едно че бяха любимата жена. „Ти ще видиш — каза му той един ден, — това, което сега те отегчава, ще стане причина за забогатяването ти.“ Той имаше право. На четиридесет и осем години Пиетро беше богат, което е нищо, когато си бил гладен в детството. По-важното беше, че е вече известен, уважаван и че продаваше своите произведения на изкуството само на онези, които считаше достойни да бъдат негови клиенти. Канеха го на изложби, коктейли, откривания на фестивали, лицето му беше станало познато на нюйоркското общество. Филмовите звезди го наричаха по име, финансистите го потупваха приятелски по рамото и не беше рядко явление една първостепенна актриса, желаеща да получи услугите му, да предложи в замяна своите.

Тайната на неговия успех лежеше на два фундамента: първо, да продължи развитието на занаята, докато промишлените чудовища могат да съществуват. Второто беше една гениална идея: да отдаде на крака същото внимание, както на ръката. В ателиетата на Биаска не се изработваха обувки, от най-фини кожи се правеха „ръкавици за крака“ според израза, осигурил реномето му. С течение на времето Биаска беше усъвършенствал метода си и магазинът му на Шесто авеню се беше превърнал в частен клуб, в който нито един от членовете му не се опитваше да дискутира невероятните цени, които впрочем Пиетро никога не споменаваше. Когато срамежливо един клиент искаше сметката, той се молеше да не споменава думата „пари“ като пречка за добрия тон.

Усмивката на Биаска не слизаше от матовото му лице и с небрежност споделяше, „че ще се заеме с това по-късно, когато има повече време“. Дори стигаше дотам с кокетниченето си, че трябваха няколко напомняния, преди да спомене стойността на чека.

Любопитно беше, но факт, че никога не искаше открито пари, правеше така, че сметките му да бъдат уреждани до последния цент. Само веднъж една филмова звезда го беше шокирала с изгълтването на голяма доза сънотворно — баща му го беше научил, че никой не бива да си отива от този свят, преди да е уредил дълговете се.

Разочарованието на Биаска беше траяло само три месеца. След като наследството беше уредено, той стана собственик на две разкошни картини на Реноар — напълно автентични — които сега красяха стените на салона за проби над бара, зад който един нает специалист предлагаше услугите си, включително хайвер, на клиентелата му. Вярно е, че цените на обувките му се движеха между петстотин и хиляда долара или повече според фантазията на клиентите, някои от които искаха осемнадесеткаратово злато на закопчалките. Щастлив, обсипан с комплименти, претрупан с приятели, Пиетро си позволяваше висшия лукс да бъде наричан „обущар“. „Аз съм единственият обущар в света, собственик на Реноар“ — обичаше да казва той.

Влизайки в ателието, където един чирак се учеше на тайните на занаята, взимайки мярка на крака на своя другар, Биаска подхвърли:

— Не забравяйте, че линията не означава нищо! Важен е обемът! Винаги си представяйте обема на крака! Мислите ли, че Микеланджело е постъпвал другояче?

Той продължи с достойнство пътя си, спирайки поглед пред етажерките, запълнени с мулажи на краката на неговите клиенти, които се правеха след втората поръчка. Той се обърна към чирака:

— Виждаш ли, тези мулажи са ми по-познати, отколкото лицето на собственика им! Без да гледам, само като ги погаля, мога да кажа на кого принадлежат.

Чиракът се засмя. Ослепителна блондинка с отлично ушита рокля се показа на вратата:

— Синьор Биаска?… (По време на работа Пиетро изискваше да бъде наричан синьор.)

Той направи удивена физиономия.

— Двама господа ви търсят — прибави тя.

Пиетро премина в магазина. Веднага му стана ясно, че това са полицаи, макар че единият имаше доста изискан вид. „Сега, за да си полицай, трябва да си минал през Харвард“ — горчиво си помисли той.

— Господа?

— Господин Биаска — каза изисканият тип, който държеше в ръката си пакет. — Бихме искали да ви зададем един въпрос.

— Стига да мога да ви бъда полезен — отговори Пиетро, докато вторият тип дискретно показваше картата си.

— Можете ли по обувката да идентифицирате един от клиентите си?

— Ако е от моя магазин, разбира се!

— От вашия магазин е.

Полицаят махна кърпата, която скриваше обувката.

Биаска дори не я взе в ръка.

— Принадлежи на моя приятел Дженко Волпоне! — натърти на думата „приятел“.

Сякаш ударени от електрически ток, полицаите размениха учудени погледи. Първият преглътна:

— Кое име споменахте?

— Волпоне. Дженко Волпоне! — повтори Пиетро настоятелно, съзнавайки, че между тези нещастници и него магическото име отваряше пропаст.

— Сигурен ли сте, господин Биаска?

— Аз обувам моя приятел Волпоне повече от десет години — каза гордо той. — Тези обувки му бяха направени преди по-малко от три месеца. Мога дори да ви кажа… — Лицето му издаваше мъката от споделянето на професионална тайна.

— Кажете, господин Биаска.

— Измислих начин да повдигна токовете на височина два сантиметра, докато на външен вид те са само четири. Ако желаете да видите краката му?

— Краката му?

— Искам да кажа, мулажа на краката му. В моето ателие има две хиляди и шестстотин калъпа. Хиляда и триста леви и хиляда и триста десни.

— Няма ли между тях еднокраки? — не можа да се въздържи по-ниският от полицаите.

Колегата му го прекъсна:

— Сигурен ли сте?

— Залагам главата си? Но защо…

— Благодарим ви, господин Биаска. Ще си позволим да ви обезпокоим отново след един час.

Те изчезнаха със своя пакет. Биаска ги видя да се побутват един друг в стремежа си да прекосят по-скоро прага на магазина. Какво означаваше това? Как обувката на великия Дженко Волпоне бе попаднала в ръцете на полицията?

Завладян от безпокойство, Биаска се отправи бързо към бюрото си, отвори широко вратата, хлопна я след себе си и се втурна към телефона.

Когато стрелката на часовника достигна цифрата 7, Омер Клопе натисна бутона на лежащия в джоба му електронен комутатор. Служебната врата се отвори сама. Оттук всяка сутрин точно в осем и тридесет влизаха чиновниците на Трейд Цюрих Банк. Доколкото паметта не е изневерявала на швейцарците, досега нито една банка не е била обирана в Конфедерацията. Къде щяха да се скрият крадците? Тук цялата общественост беше готова незабавно да се отзове в помощ на полицията. Как щяха да се измъкнат от страната, дори да се допусне, че успеят да отворят сейфовете? На практика това беше невъзможно. Отсъствието на прецедент не пречеше на финансовите учреждения да бдят над сигурността на своето злато, на тайните и на паричните суми, чрез най-модерните безотказни новости в електрониката. В Берн, Женева, Лозана, във Фрибур и Цюрих предприятията, специализирани в протекцията на банки, правеха състояния. Най-модерните изобретения, минали през лабораторни изпитания, бяха периодично предлагани и демонстрирани от специалисти.

При най-малкото им усъвършенстване старите незабавно се изхвърляха на боклука, каквото и да струваше това.

Когато блиндираната врата завърши своето въртене, Инес се задържа нарочно на прага, за да може банкерът да се възхити от божествеността на облеченото й във визоново палто тяло, чиито поли метяха пода, разтворени над високите ботуши от лилава кожа. Ослепен от това черно слънце, Клопе вдигна очи, срещна студения й поглед и се отстрани, за да я пропусне пред себе си.

Той затвори вратата и натисна следващия бутон, с който се блокираха всички изходи. После я последва, крачейки достойно и вдървено, като механическа костенурка, следваща гъвкава газела. Той не знаеше на какво по-напред да се възхищава, на фантастичната талия, на позата на главата или на дългата шия на лебед. Те преминаха през два коридора, без да произнесат нито дума. Когато се намериха в залата с гишетата, необичайно тиха, като храм, напуснат от жреците си, той я погледна въпросително. Тя му смигна многозначително.

Те отново започнаха мълчаливото си пътешествие, слизайки по една стълба, която водеше в подземието. Клопе, вървящ зад Инес, изпитваше непреодолимото желание да я докосне. Ако имаше кураж да направи това, той щеше да я помоли да вдигне пешовете на палтото си, после тези на полата, за да я гледа как върти ханшовете си пред него, тези безкрайни бедра! Но има неща, които не са позволени дори с пари, не че бяха по-неприемливи от другите, но когато едно желание е изразено гласно и му се даде име, молителят остава беззащитен.

Те пристигнаха пред последната врата. С труд, овладявайки обхваналото го треперене на ръцете, Клопе успя да натисне следващия бутон, предварително формирал една петбуквена дума. Последната му осигуряваше достъп до залата със сейфовете, изключвайки временно всяка алармена система.

Те се намериха в блиндираната стая: едно правоъгълно помещение с размери двадесет на тридесет метра, където идваха клиентите, за да се усамотят. Таван, под, стени, всичко беше от масивна стомана, способно да устои дори на атомна бомба. Парфюмът на Инес сякаш завладя помещението, нещо топло и живо, примесено към студения мирис на метал.

— Направи ми леглото! — нареди тя.

Омер извади два нови ключа от джоба си и зачовърка в сейф №829, неговия личен сейф. Инес го наблюдаваше невъзмутима, далечна, недостижима, величествена, вътрешно забавляваща се със смущението, което предизвикваше у него и което започваше да завладява и нея: нищо по-възбуждащо за една жена, както възможността да смущава, независимо каква е външността на партньора й.

— Долари? — промълви банкерът.

— Долари, марки, швейцарски франкове и няколко кюлчета! — отговори тя сухо, със заповеднически тон.

— Желаете ли да свалите палтото си?

— Ако пожелая, сама ще го сторя!

Омер й обърна гръб и започна да измъква от сейфа пачки с шепи. Той ги хвърляше на земята, а Инес ги подритваше с върха на обувката.

— Още!

Клопе измъкна несръчно няколко кюлчета, едното от които се изплъзна, и той се извини с виновен тон. Тя се задоволи да вдигне рамене, продължавайки да го гледа, както гущерът гледа мравка, преди да я лапне. Подът беше покрит с половин кубически метър банкноти. Той падна на колене и започна да разпръсква пачките. С върха на обувката си Инес ги побутваше към него, помагайки му да моделира нещо като дюшек. Когато дебелината му достигна двадесет сантиметра, тя протегна крак и Омер го хвана с ръце. Инес се усмихна.

— На какво миришат?

— Елате да ги помиришем заедно… — промълви той.

— Още не. Съблечете се!

— Веднага ли?

Тя се отдалечи на няколко крачки.

— Гледай, ще ти покажа нещо…

Тя се отпусна по гръб, запретна полата си, вдигна краката си нагоре, като ги задържа, формирайки с тях римската цифра V. Бедра, дълги, дълги, безупречни, чийто край беше пристегнат в ботушите.

Развълнуван, с пресъхнало гърло, Клопе изръмжа:

— Инес…

— Събличай се!

Омер се надигна наполовина и започна да разкопчава панталона си. Облеклото му винаги се състоеше от стоманеносив костюм, черна шапка, бяла риза и тъмна връзка. Единствено си позволяваше да фантазира в облеклото в тази му част, която оставаше скрита от погледа на жена му, на близките и на сътрудниците: долните гащи. Те бяха ослепително червени, с бели власинки, въпреки че шевът им си оставаше класически, до коленете.

— Сваляй ги — каза Инес.

Той изведнъж оприличи тази сцена с ритуалите, с черните магии, които беше виждал на кино. Господ беше представен от парите, а неговото държане беше пожертването. Откакто се срещаше с Инес, тя не можеше да бъде нищо друго, освен дявол — винаги се повтаряше една и съща еротична сцена. Като добър вярващ Омер си мислеше, че тази сцена е измислена от нея — нали тя първа произнесе своите нареждания. Но тук, легнал на дюшек от банкноти в блиндираната стая на собствената си банка, с тази огромна негърка, разтворила крака към тавана, той усети странността на сцената и се опита да й придаде някакво значение, разбирайки, че всичко това е измислено и родено от ума му.

— Не мърдай повече, дребен бял! — заповяда Инес.

На свой ред той разтвори крака. Тя запълзя към него с устните напред, плъзгайки ръце до лакти в банкноти, някои от които я галеха по лицето.

Холът на двореца беше заприличал на селски площад по време на панаир. Дебели матрони, облечени в лилаво, сърбаха пред бара халби бира или ги гълтаха като мъже наведнъж. Гащетата на спътниците им бяха с орнаменти на палми и образа на Джокондата, чиято усмивка се беше превърнала в озъбване.

Морти О’Брайън, плувнал в пот, си проби път през безработната тълпа, но трябваше да вика, за да бъде чут от портиера.

— Аз съм Ервин Кели от апартамент 879.

Преди да успее да добави нещо, чиновникът се обърна и му подаде листче хартия.

— Вашият ключ не е на таблото, господин Кели. Госпожа Кели е горе. За вас има оставена бележка.

Морти я напъха в джоба си, без да я прочете. С туптящо сърце и отворени на четири очи, той се пъхна в един от асансьорите. Когато излезе в коридора на осмия етаж, се обърна и видя, че е сам. Тогава измъкна хартийката, която не беше преставал да мачка в джоба си, и й хвърли бегъл поглед. Телеграмата беше адресирана до „Ервин Кели. Хотел Екселсиор. Бахами“. Печатът беше на пощенско бюро от Лондон. Текстът бе кратък: „Моля ви да се обадите на Джудит“. Въздишката на облекчение беше последвана от гримаса. Той забеляза пепелник на стойка, запали посланието и го хвърли вътре, наблюдавайки горенето, после размеси пепелта с пръсти, докато тя се превърна в прах. С обратната страна на ръкава попи потта по челото си, после разхлаби възела на вратовръзката, постави чантата на земята, въздъхна, вдигна я отново и се отправи към стая 879, където го очакваше Заза. Дори да имаше желание, сега вече не можеше да се откаже от замисленото. Посланието скъсваше всички връзки с миналото. То означаваше смъртта на един човек и според капризите на съдбата неговата собствена смърт или едно огромно богатство. Всичко сега беше въпрос на време. Не можеше да телефонира от апартамента. Реши да се обади от аерогарата, преди да излетят. По това време в Цюрих щеше да бъде около шестнадесет часът. Стигайки до 879, Мортимър отправи молитви към Бога Заза да е готова и да го чака с багажа в ръка.

С едно махване на ръката Итало Бебе Волпоне отстрани голото момиче, което му сапунисваше гърба под душа. Той избърса внимателно ръката си в хавлията, взе внимателно пурата, която лежеше на ръба на мивката, дръпна веднъж и подхвърли в слушалката с учуден глас:

— Повтори!

На другия край на жицата беше Анджела, младата му жена, която трябваше да остави в Ню Йорк. Итало беше луд по нея, ревнив до смърт. Когато се налагаше да се раздели с нея повече от един ден, той непрекъснато й телефонираше просто за да чуе нейния глас. Преди да срещне Анджела, „жената“ не съществуваше за него. За него, освен мъжката част на човечеството останалата част се делеше на майки и проститутки. Майката беше нещо митично, свещено, лишено от недостатъци, обект на дълбоко уважение от страна на престъпниците от латински произход. Тя кристализираше в себе си утехата, съветите, протекцията, всички спомени от детството, беше източник на нежност и любов. Трябва да кажем, че тези хора не уважаваха много неща в живота си. Извън майката — съпругите, канонизирани, след като дадат на белия свят желания наследник — на свой ред се превръщаха в майки — освен тях оставаха проститутките, тоест всички останали, използвани с безразличие като освободители на натрупаната физическа енергия, считани за роби, които трябва да донесат пари, като се продават, и третирани като животни, след като им се плати за приятните моменти, прекарани с тях.

Но Бебе Волпоне беше срещнал жената… Анджела. В единственото място, където никога не бе ходил в живота си, в една библиотека. В негова защита трябва да се каже, че беше влязъл там принудително. Не за да прегледа някаква книга, а да се отърве от двама, които го преследваха в Лондон, от страната на Челси. Надявайки се, че е успял да се измъкне, той беше останал зад главната врата с разтуптяно сърце и с ръка върху пистолета в джоба на панталона.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Въпреки тихия глас Итало беше подскочил. В момента, в който я видя, разбра: това е тя. Земята можеше да се продъни, можеха да го застрелят с една дузина куршуми, да го осъдят на доживотен затвор, да го изтезават на място, нищо не можеше да го разубеди в гръмотевичната идея, че тази жена е родена за него, че той се е появил на този свят за нея и нищо вече не може да ги раздели. После дълго се гледаха. Преди Анджела да сведе очи, всичко между тях беше изречено мълчаливо.

Притежаваща силна интуиция, за да не разбере, че това е единственият рядък и окончателен момент, тя беше попитала весело:

— Какъв вид книга търсите?

Произнасяйки тези думи, Анджела не преставаше да мисли, че никога не беше срещала мъж от подобна порода. Атлетичен, елегантен, с израз на хищник; от него се излъчваше някаква красота като екзотичен парфюм. С усмивка, откриваща две редици блестящи зъби, той беше отговорил:

— Съществува ли при вас някакъв наръчник с рецепта как да се отърва от двама досадници?

— Но тук е философска библиотека.

— Има ли някаква задна врата?

Тя му я беше показала. Преди да се разделят, Итало я хвана за ръката:

— Благодаря.

Тъй като тя не бързаше да измъкне своята, той беше прибавил:

— Ако нямате ангажимент тази вечер, искате ли да вечеряме заедно?

Съществуват моменти, които никога не се повтарят. Трябва да се отговори да или не, веднага.

— Да — беше промълвила тя.

— Ще ви взема оттук в осем. Окей?

Петдесет и осем дни по-късно те се венчаха в Ню Йорк, прекъсвайки по този начин докторската й дисертация по английска филология. В продължение на много часове тя се опитваше да му обясни в какво се е състояла тезата й, но сега, след шест месеца брак, все още не беше разбрала точно с какво се занимава той. На всички въпроси Итало беше отговарял със смях:

— Семейни работи… Помагам на брат си Дженко. Поработваме… Продаваме плодове и зеленчуци…

Парите, които той пръскаше с шепи, и луксозният апартамент, в който живееха, я караха често да се замисля върху професията на Итало.

— Анджела, кара миа1, повтори още веднъж… — каза той.

Странно, но връзката между Насау и САЩ беше добра. Когато разбра за какво става дума, той се затресе от смях, мускулестият стомах се разтърсваше от конвулсии, а показалецът му машинално галеше белега от един заблуден куршум, получен в Порто Рико.

Но Анджела продължи с обезпокоен тон:

— Ти трябва да ме изслушаш, Итало! Те казват, че е спешно и не търпи отлагане!

— Ти как си представяш, аз… Да се обадя на полицията?

Идеята му се видя толкова смешна, че той отново избухна в смях.

— Казаха ли ти защо трябва да им се обадя?

— Не. Не искаха да ми кажат нищо друго! Трябва незабавно да се свържеш с комисариата на Шесто авеню…

Итало изпъшка отново: той, Бебе Волпоне, да се свързва с тези селяни в униформа!

— Каза ли им къде съм?

— Не, не! Казах им, че не знам нищо…

— Слушай, скъпа, аз съм в банята… Гроги съм…

Отстраненото момиче се появи на прага на банята, повдигайки многозначително гърдите си с ръце. Итало й махна да чака в другата стая. Където и да се появеше, хората от фамилията му приготвяха посрещане, щедро гарнирано с гърди и задници. На шега той и хората му бяха кръстили любовта с проститутките „приспивателно“. Неговата виталност беше такава, че от физическа гледна точка имаше винаги нужда от „приспивателно“. Разбира се, в неговите очи това ни най-малко не се считаше за изневяра спрямо Анджела. Да прекараш няколко часа с една от тия крави…

— Анджела, моля те, трябва да се преоблека… Имам делова среща.

Той пусна машинално топчето, задвижвайки рулетката с пръст, избирайки наум числото 9.

— Итало, моля те! Трябва да се обадиш! Видях ги, не се шегуват!

— Ти си ги видяла? — задави се Волпоне.

— Те бяха у дома… Какво от това?

— Ти си ги оставила да влязат! В моя дом?

— Бебе, какво трябваше да направя?

Топчето след дълго лутане се реши на 31 и се спря на него.

— По дяволите — каза той повече на себе си, отколкото на нея. — Добре, ще им се обадя!… Ще ти позвъня…

Той затвори, изплакна си тялото, сложи хавлията, дръпна от пурата, глътна малко уиски и набра осмицата, за да получи телефонистката.

— Тук е 1003 стая. Дайте ми Ню Йорк! Искам комисариата на Шесто авеню…

Влезе в стаята. Момичето по корем върху леглото прие мечтателно изражение на лицето. Итало я плесна по задника, забелязвайки с удоволствие как в същия момент по кожата се появява отпечатъкът на пръстите му.

— Причини ми болка! — укори го тя.

— Как се казваш?

— Ти си лош, няма да ти кажа!

— Много важно! Хайде, мръснице, започвай! Заеми се с мен!

Тя се обърна по гръб.

— Не е ли по-добре първо ти да се погрижиш за мен?

Телефонът иззвъня. Тя взе чашата му и я поднесе към устните си.

— Комисариатът на Шесто авеню?… Как мога да знам. Вие сте поръчали на жена ми да се свържа с вас! — Той се прегърби леко. — Итало Волпоне… да… добре…

Хвана момичето за врата и го привлече към себе си.

— Да… Волпоне… Какво?… Защо?…

Внезапно лицето му се сгърчи и мускулите на тялото се напрегнаха.

— К-какво казвате? — заекна Итало.

Още тридесет секунди слуша, после устните му заеха равна, твърда и бяла линия… Момичето вдигна глава и го погледна. Той я отстрани с крак.

— Изчезвай! — изсъска Волпоне, стискайки конвулсивно слушалката в ръка.

Тя не оцени момента:

— Ти нямаш право да ми говориш с този тон!

Плесницата прозвуча като изстрел. Ужасена, тя го погледна с пълни със сълзи и страх очи. Итало сграбчи пачка банкноти от нощното шкафче и я хвърли в лицето й.

— Изпарявай се! Давам ти двадесет секунди!

Тя се наведе, за да прибере банкнотите, и пред спектакъла, който се откри пред него, той съжали, че не бе успял да се възползва от услугите й. После каза:

— Взимам първия самолет!

Затвори телефона и се обърна към нея:

— Имам работа в банята, гледай, като свърша, да не те заварвам тук!

Щом като той се скри, тя преброи трескаво банкнотите, потърквайки бузата си, после се усмихна. На тази цена беше готова за още плесници. Три минути по-късно беше вън от стаята.

Итало повика телохранителите си, уточнявайки, че единият трябва да го чака в колата пред хотела, а другият да запази места в първия самолет за Ню Йорк.

После се свърза с адвоката си и му съобщи, че трябва да се яви в комисариата на Шесто авеню, където ще се срещнат. Нареди на секретаря си да открие незабавно Морти О’Брайън и да го доведе на летището. Въпреки че беше на върха на йерархията, недокосваем, Бебе беше запазил маниерите си на дребен престъпник. Той купуваше на висока цена високи личности от полицията, но видът на един регулировчик го хвърляше в пот, сякаш все още беше на четиринадесет години. В бързането Итало скъса връзката на обувката си и помисли с ужас за тази на Дженко, която полицаите претендираха, че са намерили, без да му кажат нито кога, нито къде. Брат му беше способен на всичко, но не и да загуби собствената си обувка!

3.

Морти О’Брайън придружи Заза до бара и я помоли да го почака. Той уточни, че ще излетят след четиридесет минути. На всички нейни въпроси относно посоката им Морти отговаряше с мълчание и мистериозни усмивки. По разтърсваното му от тикове лице тя усети, че е напрегнат до крайност, и не настоя повече, забивайки нос в чашата с шампанско, която й донесе някакъв потен келнер с такъв израз на лицето, сякаш това беше обикновена бира.

Морти се скри в тълпата на среща с предпоследното изпитание от необикновената игра на покер. Ако тази бъдеше преодоляна, щеше да остане последната — безследното му изчезване някъде из огромния свят. Сърцето му заби по-силно. На няколко пъти го блъскаха пътници, търсещи своя чартър, миришещи на алкохол. Той се загуби из различните гишета, после се върна обратно и разбра, че е минал покрай това, което бе търсил, без да го забележи — телефонната служба. Телефонистката успяваше да провежда многобройните разговори, без да престава да си прави маникюра.

— Госпожице, бих искал да ме свържете с Швейцария…

— Това в САЩ ли е?

— В Европа! Между Франция, Германия, Англия, Италия!

Тя му хвърли убийствен поглед:

— Номер?…

— 83-65-92 в Цюрих.

— Кабина номер три.

— Ще чакам ли много?

— Кабина номер три.

Той затвори плътно вратата, сякаш някой можеше да подслушва незапочнатия още разговор. Върху стените на кабината бяха надраскани порнографски изречения, политически лозунги и обещания за отмъщение. Носната му кърпа беше мокра, а ризата готова за изстискване. Всичко се беше залепило за тялото му. Той се питаше дали това е от горещината или от страх.

В началото неговият план беше само игра на мисълта. После за негово най-голямо учудване теорията му се беше превърнала в действие, без да си дава сметка, че той самият е завъртял колелото на машината. Запознанството му със Заза беше открило пред него неподозирани по размери преживявания, преди да бе разбрал напълно, че изпитва невероятно отвращение към жена си.

Другото, което го безпокоеше, бяха неговите петдесет и седем години, преминали в съзерцаване на чуждите съдби, без нищо да развълнува собствената му. Беше време да върши всички лудории, които не можеше да си позволи навремето, тъй като му се струваха опасни. Какво значение имаше този непрекъснат страх, щом като беше необходим за неговото второ раждане. Той с удоволствие си представи Джудит, легнала в голямото легло, сама, заобиколена от всичките си хапчета и прахове, мъртва от доста отдавна за околните, без самата да го съзнава. Морти беше използвал името й за последен път като основа на едно съобщение, за което тя нямаше понятие.

Звънът на телефона го стресна. Бакелитът се плъзна в потните му ръце, когато поднасяше слушалката към ухото си. Непознат женски глас говореше нещо неразбрано на немски. Той се изкашля, за да прочисти гърлото си, но безуспешно. Все пак успя да промълви на английски:

— Трейд Цюрих Банк?

От другия край на света му отговориха утвърдително.

— Какво обичате?

Тогава, осъзнал, че животът и смъртта му са заложени на ези или тура, каза бързо:

— Омер Клопе! Лично и спешно!

— Разбира се! Момент да проверя дали господин Клопе е тук. За кого да съобщя?

Морти се опита да преглътне. После почти с нормален глас успя да произнесе двете срички на магическата дума:

— „Мамма“.

По хронологически ред капитан Къркпатрик мразеше накуп: всички жени, мъже, човешкия род, домашните животни и американците от сицилийски произход. Той намираше за скандално, че имат право да са католици, и с удоволствие би предложил един закон, с който да им бъде забранено влизането в църква, ако това беше възможно. Да им бъде даден специален паспорт, да бъдат събрани в едно гето — като Харлем, и там да си стоят. Може да се твърди, че шефовете му използваха безмилостно омразата на техния подчинен. Нямаше нито едно разследване, касаещо Синдиката, което да не бе минало през ръцете му. Не съществуваше престъпник от сицилийски произход, било то най-незначителният между тях, за когото капитан Къркпатрик да не притежаваше пълно досие. За нещастие, що се касае до осъждането им, това беше нещо съвсем различно. Тези мръсници плащаха тлъсто на армии адвокати, които през цялото време на годината бяха на тяхно разположение и размърдваха небе и земя, когато биваше арестуван и най-дребният престъпник. Той подскочи от радост, когато узна, че намереният в Цюрих разхождащ се крак навярно принадлежи на недосегаемия дон Дженко Волпоне.

Един обущар — Биаска, който също беше от мразените сицилианци — беше познал категорично обувката и нейния собственик.

Това беше и много, и малко. Един шеф на фамилия никога не губи крака си, без това да повлече след себе си различни сътресения. Но когато става въпрос за един Волпоне, сътресенията се превръщаха в земетресения, започваха непредвидени верижни реакции, които експлодираха в различните фамилии на Синдиката и подреждаха работите на полицията много по-добре, отколкото няколко години разследвания. Не трябваше да ги изпуска от очи нито за миг, в очакване на събитието. Но какво събитие? За момента Къркпатрик не знаеше. Но ако за щастие Дженко Волпоне не беше вече между живите, ако за щастие той беше убит, всякакви надежди му бяха позволени. От радост той потри ръце и ги прекара вместо гребен през джунглата от червени коси. После погледна мечтателно помощника си Финегън:

— Давате ли си сметка… След по-малко от час един Волпоне ще седне на този стол!

Финегън направи изненадана физиономия:

— Капитане, между нас казано, вярвате ли в това?

— Не. Но не ми пречи да се надявам.

— Какво ви каза точно по телефона?

— Каза ми: „Пристигам“.

— Ако действително дойде?

— Един шанс от десет, но реален. Все пак касае се за неговия брат, а обувката е при нас.

— Първо ще се посъветва с адвокатите си. Според мен ще отлети направо за Цюрих, за да идентифицира крака.

— Вие можете ли да идентифицирате един крак?

— Ако е на някое хубаво момиче…

— Ще чакаме. Готов ли сте?

— Да.

— Където и да отиде, каквото и да прави, искам вашите хора да се залепят за задника му, щом излезе от това бюро!

— Ако дойде.

— Ако дойде… — повтори с носталгия в гласа Къркпатрик. Той поклати глава с неочаквано замечтан израз на лицето: — Представете си, Финегън, представете си, че го сгащим, че направи някоя щуротия… че бъде осъден на електрическия стол. Е, добре, ще ви кажа… Ще дам заплатата си за десет години напред, само да ми окажат честта аз да включа прекъсвача.

Всеки път, когато имаше сексуални отношения — а това ставаше веднъж седмично — Омер Клопе зачестяваше миенето на зъбите си за период от четиридесет и осем часа. Това му беше необходимо, за да се пребори с милиардите микроби в устната кухина, появили се от контакта на устните със съмнителната повърхност на кожата на партньорката му. Сега беше на осмото миене за този ден, упорито убивайки неприятеля с модерните си съоръжения, когато чу дискретното позвъняване на телефона. Той изплю в умивалника антисептичната течност, с която се жабуркаше, за последно хвърли доволен поглед върху миниатюрната тоалетна стая, съжителстваща с бюрото му — беше я направил специално за зъбната си хигиена — и вдигна слушалката.

— Спешно и лично, този господин казва, че е „Мамма“… — каза телефонистката. — Да ви свържа ли?

— Прехвърлете разговора при мен.

Чу се щракане и в разстояние на две секунди банкерът чуваше в слушалката нечие учестено дишане. Инстинктивно Клопе застана нащрек. Дългата практика го беше надарила с шесто чувство. Той надушваше безпогрешно съмнителните точки, понякога по цифрите, понякога по интонацията, по лицето на събеседника си, разтревожен понякога от едно потрепване на клепача или от един нервен тик, недоловим за никой друг, освен за него.

— Ало…

— Ало… господин Клопе?

— На телефона.

— Мамма.

Не беше гласът на Дженко Волпоне. Не можеше да бъде друг, освен пълномощника му, малкият хилав О’Брайън. Любопитно: Волпоне беше уточнил, че лично той ще телефонира. Омер предпазливо потвърди присъствието си:

— Слушам ви.

— Знаете ли кой съм?

— Да.

— Направете трансфера, както сме се договорили.

— Отлично.

— С едно малко изменение.

Ръката на Клопе, която държеше слушалката, конвулсивно се присви. Той не беше сгрешил. Във въздуха се носеше фалш.

— Каква промяна?

— В направлението на фондовете.

— Къде трябва да ги адресирам?

— Централна банка Женева. Веднага!

— Неприятно.

— Пардон?

Клопе усети отново учестеното дишане на О’Брайън.

— Казвам, че е неприятно. Не мога да извърша това прехвърляне без писменото нареждане на някого от вас двамата.

— Но защо? Ние бързаме! Нали бяхме се договорили…

Клопе каза студено:

— Нашите уговорки могат да бъдат в сила само ако клаузите на сключения договор са спазени. Вие искате да промените първоначално уговореното направление.

— Добре. Какво трябва да направя?

— Една формалност, която ще ви отнеме не повече от минута. Просто имам нужда от вашия подпис.

— Но аз не съм в Швейцария!

— Съжалявам. Личността, която беше с вас, тук ли е още?

Късо суетене на другия край на жицата:

— Не вярвам. Би трябвало да е на път да се присъедини към мен.

Омер усети, че адвокатът лъже. Главната негова задача беше да закриля своите клиенти. Макар че в този случай нямаше никаква видима причина за неговите съмнения, Клопе реши, че трябва да печели време. Не беше такъв човек, че да изтърве два милиарда долара на вятъра, без да вземе елементарни предпазни мерки. Последва леко отстъпление:

— Разбирам много добре положението. Пратете ми нареждане, подписано от вашата ръка, и то ще бъде незабавно изпълнено.

— Повтарям ви, че това е спешно! — изкрещя О’Брайън.

— Писмото ще пристигне за 48 часа.

— Но това е много време!

Последва няколко секунди мълчание.

О’Брайън поднови разговора с глас, контролиран с усилие:

— Вижте… Като се има предвид спешността… Вие никак не ме улеснявате. Моят клиент ще бъде недоволен.

— Вярвайте ми, господине, че съжалявам. Но нямам никакъв друг начин.

— Добре! Пристигам с първия самолет! Тази вечер ще бъда при вас!

— Тази вечер? Откъде се обаждате?

— От Насау.

— Колко е часът при вас?

— Обяд.

— Знаете ли, господине, че в Цюрих е деветнадесет часът и това, че още съм в бюрото си, е изключение?

— Господин Клопе — изръмжа О’Брайън, — за една сделка от такъв обем денят и нощта не са от значение!

— Не мислете така, господине. Аз имам свои задължения за тази вечер.

— Не можете ли да ме приемете по-късно?

— Банката е затворена до утре сутринта, осем и тридесет. Дори да имате веднага полет, не мога да ви приема извън работното време на моето учреждение.

— Но през нощта!… През нощта… Става въпрос за една минута, за един обикновен подпис! Позволете ми да настоя!

— Нощта, господине, не е за работа. Имам навик никога да не лягам след двадесет и три часа. Съжалявам.

— Ще бъда при вас утре сутринта — съгласи се О’Брайън с отчаяние в гласа.

— Още веднъж хиляди извинения. Чакам ви.

Омер Клопе положи слушалката, завладян внезапно от непреодолимото желание да си измие зъбите.

Влизайки в комисариата, носовете на тримата адвокати се наостриха. Миришеше на крака, пот, стари сандвичи и бира. Двамата негри полицаи сякаш не ги забелязваха. Единият чукаше с един пръст на стара пишеща машина, а другият, прав пред решетката на предварителния арест, с ръце зад гърба, смеейки се, слушаше псувните, с които го обсипваше затворената там проститутка. В дъното някакъв скитник преживяше изпитото вино, пуфтейки шумно.

— Моля ви!… — подхвърли презрително Джони Кайеф.

Той беше направил две крачки напред, докато неговите колеги, Хюберт Мърдл и Честър Хенли, придружаваха Итало Волпоне. Кайеф, Мърдл и Хенли бяха най-скъпите адвокати в Ню Йорк. Според клиента времето им се оценяваше между петстотин и хиляда долара на час. Разбира се, този ценоразпис не важеше за Синдиката, който им отпускаше годишно възнаграждение, достатъчно голямо, за да може всеки от тях да зареже работата си при най-малкия жест от негова страна.

— Да? — каза полицаят, без да вдига очи от машината.

— Имаме среща с капитан Къркпатрик — недоволно каза Джони Кайеф.

Полицаят явно нямаше намерение да се размърда.

— Ние? Кои ние?

Кайеф му пъхна картичката си под носа.

— Ето какво, старче, нямате ли намерение да се размърдате?

Негърът взе визитката, повъртя я между пръстите си, прочете текста и стана с неохота.

— Ще проверя.

Изчезна през вратата зад преградата. Когато се върна, каза на адвоката:

— Капитанът сега е много зает. Има среща. Моли ви да дойдете пак или да телефонирате.

— Как? Той безпокои моя клиент и не желае да ни приеме!

— Вашият клиент? Кой е вашият клиент?

— Господин Волпоне! — намеси се Хенли. — Итало Волпоне.

— Кой от вас двамата е Волпоне? — попита полицаят.

— Достатъчно! — изкрещя Кайеф. — Идете да предупредите шефа си!

Докато полицаят изчезна повторно, Кайеф повтори неколкократно думата „скандално“, незабавно подкрепен от колегите си.

— Капитанът ви очаква — подхвърли появилият се полицай, държейки отворена вратата.

Те го последваха по коридора и се намъкнаха в бюрото на Къркпатрик, както биковете се промъкват в арената.

Капитанът стана, за да ги посрещне.

— Съжалявам, господин адвокат. Не знаех, че придружавате господин Волпоне. Моят служител не е разбрал добре.

— Адвокат Хенли, адвокат Мърдл, господин Волпоне — сухо ги представи Кайеф.

— Седнете, господа.

— Благодарим, предпочитаме да останем прави — каза Хюберт Мърдл.

— Както обичате — каза Къркпатрик, прокарвайки пръсти през пламтящата си коса. — Господин Волпоне, мисля, че някакво нещастие се е случило с вашия брат. Биаска е категоричен. Обувката, която нашите швейцарски колеги са намерили върху този откъснат крак, принадлежи на вашия брат Дженко. Не се наемам да твърдя, че този крак е непременно негов. Мога ли да попитам… Бил ли е в последно време в Цюрих?

— Можем ли да видим обувката? — прекъсна го Кайеф.

— След малко. Бихте ли ми отговорили, господин Волпоне?

— Вижте — намеси се Хенли, — действително Дженко Волпоне е минал през Швейцария тези дни.

Очите на Къркпатрик останаха впити в Итало, чийто поглед блуждаеше, без да се спира на нито един предмет в стаята.

— Господин Волпоне? — настоя Къркпатрик, без да обръща внимание на апострофа на адвоката.

Итало прочисти гърлото си.

— Моят брат беше по работа в Швейцария.

— Не сте задължени да давате подробности — намеси се Мърдл.

— Покажете ми обувката — поиска Волпоне.

Къркпатрик отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, разгъна някакъв пакет и подаде намиращата се там обувка на Итало.

— Възможно е тази обувка да принадлежи на брат ми.

— Сигурен ли сте?

— Как може да бъде? — намеси се Кайеф, вдигайки рамене. — Можете ли вие самият да познаете със сигурност някакъв обект, принадлежащ на ваши близки?

— Комисарю, не разбирам — иронично се намеси Хенли. — Нашият клиент си беше взел два дни отпуск на Бахамските острови, а вие го викате да дойде специално…

— Аз само го помолих — прекъсна го Къркпатрик, без да изпуска от очи Итало. — За да улесни разследването ни. Господин Волпоне не е задължен да изпълнява нашата молба. Трябва да призная, господин Волпоне, че не очаквах да ви видя, заобиколен от адвокати, за една обикновена формалност.

— Кога е намерен кракът? — попита Итало.

— Преди тридесет и шест часа. Върху решетката на един локомотив, влизащ в гарата на Цюрих.

— Да си вървим — подхвърли нервно Итало.

— Що се касае до вашия брат, ще бъда принуден да обявя търсенето му в международен мащаб. Възможно е в различните стадии на разследването да имам нужда от вашето участие.

— Знаете къде да намерите господин Волпоне — каза Кайеф.

— Господин Волпоне, имате ли намерение да напускате в близките дни Ню Йорк? — попита Къркпатрик.

— Пардон? — задъха се Мърдл.

— Нищо особено. Просто имам нужда да знам къде да намеря вашия клиент в случай на нужда.

— Заминавам за Швейцария с първия самолет — изръмжа Итало с уморен глас и наведена глава. — Ако нещо се е случило с моя брат, искам да го знам.

— Дано не е той. Има още нещо, което безпокои нашите швейцарски колеги. В джоба на панталона… Искам да кажа, на тази част от панталона, която се е намирала върху крака, е намерен билет само за отиване Цюрих — Женева, продупчен в Цюрих само двадесет минути преди откриването на нещастието.

— Какво от това? — намеси се Мърдл.

— Господин адвокат… — произнесе Къркпатрик недоволно. — Една неизвестна личност взима влака Цюрих — Женева и отрязаният крак на тази личност се появява двадесет минути по-късно в точката, от която е тръгнал.

— Е, и, господин капитан?

— Според всички вероятности този крак би трябвало да се намери в Женева, нали?

— Докато не е намерен собственикът му, това не променя нищо.

— Да си вървим — повтори Итало.

— Господин Волпоне — заключи Къркпатрик, — ако получите някаква вест от брат си, моля да ме уведомите. От своя страна аз също ще ви съобщя, ако има нещо ново.

Последваха сдържани кимвания от едната и другата страна. Итало Волпоне и адвокатите излязоха. Едва вратата се затвори след тях и Финегън се показа.

— Финегън! — каза весело Къркпатрик. — Те вече нервничат. Нека вашите момчета да проверят дали този хулиган ще вземе самолета за Цюрих. Искам двама от моите хора да са на борда! Определете Каванаут и Махони!

Той се измъкна изпод тялото й, обърна глава, когато тя поиска, смеейки се, да го целуне, и се изправи:

— Чакат ни!

— Какво от това? Може да стане забавно!

— Не обичам да закъснявам.

— Да знаеш колко се възбуждам, когато виждам, че се страхуваш да не те изнасиля! Но страх ли те е наистина?

Курт си избърса устните с опакото на ръката. Ренате го изненада.

— Моето червило е неизтриваемо. Да опитам ли пак?

Курт започна да отстъпва. Произхождащ от дребнобуржоазно семейство, той се чувствуваше зле в ролята си, разкъсван между произхода си от низините — което често обявяваше на висок глас, за да не бъде изненадан — и желанието му за комфорт, революционни речи, вкуса му към лукса и желанието да бъде богат. В него съществуваха съвместно всички тези несъвместими едно с друго желания. Това се отнасяше и за предстоящата женитба, чийто дълбок смисъл той все още не можеше да разбере. Ренате Клопе олицетворяваше всичко, което Курт декларираше, че мрази: неподчинение, безсъвестност, богатство, необичайна хубост и едно тотално безразличие към големите проблеми на планетата: глад в света, замърсяването на околната среда, марксизма и идеалите на трудовите маси.

В курсовете по лингвистика на Цюрихския факултет, където Курт Хайнц преподаваше, той разговаряше по-охотно със студентите за Ленин, отколкото за Трубецкой или Чосер. Проповядваше абсолютна сексуална свобода и хвърляше мълнии върху семейството, религията, хипократията, тръстовете и икономическата зависимост.

В частния си живот той беше срамежлив, както бяха констатирали по-свободно държащите се негови студентки, чиито аванси бе отблъснал. Всъщност не му стигаше смелост да превърне теориите си в практика. Освобождаващият жест, който препоръчваше горещо на другите и който щеше да успокои духа му, той никога не можеше да извърши.

Още от първия момент на запознанството им Ренате Клопе безпогрешно бе установила причините за това противоречие. Неговият подсъзнателен садизъм беше намерил убежище в потока от ядни думи: те само маскираха липсата на еротично щастие. Ренате беше подновила провокациите си от всички видове, играейки на свобода на езика, атакуваща идеите му, произхода, професията му, подхвърляйки хиляди предизвикателства, задоволена, когато успяваше да го накара да се изчерви от една дума, сравнение или неповторим жест.

За да подхранва чувството си за власт над него, тя беше способна на всичко: да разкопчае панталона му под масата по време на семейна вечеря, да се разхожда гола пред него пред очите на камериерката си и да вдига полата си над бедрата на задната седалка на някое такси, чийто шофьор не след дълго започваше да се катери по тротоарите.

Парадоксално, но нищожната тежест, която той имаше в очите й, беше причина за поддържане на връзката им. Властта, която тя имаше над него, беше направила връзката им по-продължителна, достигайки до годеж за голямо учудване на родителите им, които считаха този съюз за брак между шаран и заек. Естествено, Курт мразеше бъдещия си тъст. Омер Клопе символизираше всичко мразено в обществото, имайки недостатъка да бъде едновременно: преуспяващ финансист, добър баща, добър съпруг, добър гражданин, убеден калвинист, един съветник, даващ мнението си, когато никой не го е искал. С една дума, човек, преливащ от добродетели! Човешкият тип, който Курт отхвърляше пред студентите си: банкер, легален крадец, паразит на обществото на консуматорите, червей на системата.

„И аз поддържам това! — повтаряше им той. — Всеки месец предприятията изпращат заплатите в банките на двадесет и трето число. На другата сутрин те са в банката. Опитайте се, ако сте работник, да получите своята преди първо число! Банкерът ще каже, че не е получил нищо, че сметката ви е открита, че ординаторът още нищо не е превел на ваша сметка! През това време вашите пари ще работят за него. Този мръсник ще се възползва от пролятата от вас пот! Други примери?…“

Беше натъпкан с примери. Един ден, след като беше пил, сподели недоволството си с бъдещия тъст: „Дори да сте с искрени намерения, дори да проповядвате доброто, вие сте гангрена за обществото, вие го разлагате!“

Клопе го беше погледнал със строг израз, както се гледат лудите, и Ренате беше изкрещяла доволно. После го беше завела в стаята си. Там той беше започнал едно блестящо изказване, с което доказваше, че Швейцария чрез своите хранителни концерни, своите банки и претендирания неутралитет носи отговорността за всички световни катастрофи, от смъртта на Алиенде до икономическото задушаване на народните републики чрез глад, войни, трафик на оръжия, контрабанда на валута и подкрепа на диктаторите по света. Ренате, която го беше слушала внимателно до този момент, наблюдавайки го лакомо, беше промърморила: „Да, малки мой Курт, да… Ти имаш право… Да правим любов сега!“.

Както обикновено, инициативата беше у нея. Той беше изтърпял. Мърморейки и ръмжейки, но изтърпял. Както обикновено.

— Курт, не мога да затворя ципа на роклята си. Ще ми помогнеш ли?

Беше седнала на леглото. Дреболията от Баленсиага, която я обгръщаше, струваше толкова, колкото един миньор от Колумбия не можеше да спечели за двадесет години. Той се опита несръчно да й помогне.

— Не мога.

— Добре че никога не съм ти давала възможност да ме събличаш! Щях все още да съм девствена, нещастни ми Курт. Мануела!…

Тя отново извика:

— Мануела!… Какво ли прави? Тази глупачка е в любовен екстаз! Гаджето й събира богатство в Ботсуана, в диамантените мини.

— И тя работи като камериерка?

— Истината е, че той е там само от три месеца.

— Той е собственик на мини?

— Дълбае. Португалец е. Като нея. Запалил се от някаква малка обява и изчезнал. Като се върне богат, ще се ожени за нея, ще й направи единадесет деца и ще я затвори вкъщи. Какво да се прави, тя обича своя Хулио. Докато го чака, е загубена за мен. Когато се любеха, всичко свършваше за десет минути, а сега дните й минават в четене на писмата му. Мануела!

— Мадам?

Тя се беше появила, дребна, почти слабовата, с къси коси, черни очи и престилка върху корема, почти красива, с нещо детско, първобитно и наивно в изражението на лицето.

— В Ботсуана ли бяхте, скъпа?

Лицето на Мануела засия. Тя често се доверяваше на господарката си. Ренате Клопе беше винаги готова да изслуша сърдечните тайни на другите. Тя й даваше добри съвети, закръгляваше щедро края на месеца и я третираше повече като приятелка, отколкото като прислужница. Мануела я обожаваше — нали тя позволяваше още когато Хулио беше шофьор с ливрея в Цюрих, да се срещат в нейната стая.

— С какво мога да ви помогна?

— Курт се опита да ме изнасили. Този идиот заклещи ципа на роклята ми. Можете ли да го поправите?

Пуфтейки от смях, Мануела бързо се справи със задачата. Ренате потърси Курт с очи в огледалото: голямото дете се правеше, че гледа през прозореца, за да не го видят, че се е изчервил!

— Този изгнил червенокос ирландец, това мръсно полицейско лайно! Той умираше от кеф! Един Волпоне в бюрото му! Дженко никога няма да ми прости това!

Юделман смутено наведе очи. Итало му говореше, сякаш тази история с крака не съществуваше. Всеки път, когато се опитваше да се върне на темата, по-малкият Волпоне сменяше незабавно плочата.

— Обезпокоен съм, Итало, много съм обезпокоен… Въпреки проведеното търсене в Швейцария брат ти е изчезнал безследно. Не мисли, че искам да играя ролята на грачещия гарван, но ако този крак…

— Млъквай! Не е негов, казвам ти! Ти мислиш ли, че Дженко е такъв глупак, че да се спъне под един влак?

Хапейки устни, Моше Юделман промърмори:

— А ако някой му е помогнал?

Итало го хвана внезапно за реверите и го фиксира няколко секунди.

— Казвам ти, че не е той! Направил е отскок до Италия, за да скочи на някоя мръсница! Да не мислиш, че не познавам брат си!

Юделман не можеше да приеме всичко това на вяра. Работата беше доста сериозна. Имаше нужда от увереност. Той повика горещо цялата си смелост, тъй като беше един от малкото, които познаваха сляпата, дива и разрушителна реакция на Итало Волпоне.

— Не се ядосвай, Бебе, и ме изслушай… Ти знаеш, че аз съм консилиере на твоята фамилия повече от десет години. Дженко оплаквал ли се е някога от моите съвети?

— Ох! Спри!

— Отговори ми само на един въпрос, на един-единствен!…

— Изплюй камъчето!

— Ако действително е кракът на Цу Дженко, можеш ли да го познаеш?

Итало избухна:

— Защо ти мислиш, че ще вървя да се правя на глупак в Швейцария?

— Имаш ли начин да го познаеш?

— Да, по дяволите! Когато бяхме деца, старият ни подари едно колело на двамата. Беше го взел от някакъв пияница, загубил на покер… За да се издължи, го беше продал на баща ни за петдесет цента! Дженко искаше да го изпробваме веднага. Аз бях седнал на багажника. Паднахме. Педалът му се заби в крака под коляното. Остана му белег оттогава. Това трябва да се провери!

Моше, все по-смутен, се изкашля:

— На левия или десния крак?

Бебе го простреля с поглед.

— Десният! Кога е самолетът ми?

— След два часа. Друго нещо, което ме безпокои… Трябваше да се срещнем с О’Брайън тази сутрин. Няма го в бюрото му. Жена му също не го е виждала, след като е заминал за Насау.

— Какво ни пука на нас?

— Почакай продължението… О’Брайън има едно пиленце, Заза Фини.

— Знам, знам!…

— Тя също е изчезнала.

Итало хвърли любопитен поглед към Юделман.

— Моше!… Какво искаш да ми докажеш?

— Намирам странно, че собственикът на една сметка за два милиарда, положена на номер, внезапно изчезва сред природата. Това е всичко.

Итало го погледна удивено.

— Ако О’Брайън е изчезнал, това не ме касае! Шефът му трябва да се безпокои, Еторе Габелоти!

Юделман търпеливо поклати глава:

— Секунда… Ти знаеш защо Габелоти лично не отиде в Цюрих с твоя брат, нали?

— Целият свят знае, че този глупак умира от страх да качи дебелия си задник в самолет!

— Точно така! Затова упълномощи Мортимър О’Брайън. За момента само двама души имат достъп до парите: брат ти и той.

Итало избухна в смях.

— Сега остава да кажеш, че тази половин порция иска да изчезне с парите на Синдиката!

— Нищо такова не съм казал. Само ти напомням, че става въпрос за два милиарда долара.

— Един мъртвец не може да се възползва дори от два цента!

— О’Брайън не е мъртъв. Просто е изчезнал… — каза тихо Юделман.

Итало нервно вдигна рамене.

— Брайън! Това нищожество, което се страхува от собствената си сянка!

— С два милиарда в джоба никой не е нищожество. Никой не се страхува.

Итало подозрително погледна към Моше, за да види дали не се шегува: но съвсем не… Той изглеждаше съвсем сериозен. Бебе подхвърли:

— Щом като си такъв умник, има един детайл, който би могъл да ми обясниш. Мислиш ли, че Габелоти е такъв идиот, че да не поиска номера на сметката от О’Брайън?

— Възможно е… дори е сигурно.

— Виж какво… ти правиш цирк!

— Добре! Забрави този разговор… Не се сърди. Толкова се мъчих с тази операция… Малко съм нервен… Виждам призраци навсякъде…

— Забрави О’Брайън! Той няма нищо в панталона! Няма да посмее! Ти виждаш ли го да мами Габелоти?… Моше!… — внезапно се сепна Волпоне. — Ами ако това е онзи боклук Габелоти?

— Не, не! — прекъсна го Юделман. — Габелоти нищо няма да спечели! Достатъчно сме воювали! Не Габелоти… Ако е станала някаква беля, ако за нещастие дон Дженко… Извинявай, че откачам пак… но това може да дойде само от О’Брайън.

— Понеже това ти се е втълпило — възбудено викна Итало, — иди да го кажеш на Габелоти! Иди да го питаш, хайде!

— Трябва да ти призная… Ако О’Брайън има намерение да оглупява, ще бъде заловен, преди да си вдигне дори малкия пръст. Предупредил съм Орландо Барето в Цюрих. Той има око за тази работа! Тук съм поставил хора пред дома му. Имам хора и пред апартамента на мадамата му… Не обръщай внимание, Итало, остави това… Върви в Швейцария и бързо ме успокой за Дженко… Ще вървим ли?

— Мога ли да те помоля за нещо, докато отсъствам? Нареди да ликвидират Биаска.

— Биаска? Защо? — разбунтува се Юделман.

— На него дължа посещението при ченгетата!

— Може би не е имал избор…

— Не ме интересува! Ликвидирай го! Трябваше да си затваря устата и да ме предупреди…

— Ще видим, ще видим…

Итало го погледна с ледено изражение на лицето:

— Ще го ликвидираш ли, или аз да се заема с това?

— Успокой се! Ще му дадем един добър урок! Има по-спешни неща за уреждане!

— Не! Обичам да кова желязото, докато е горещо!

— А за нашите пари помислил ли си?

— Те са добре там, където са! Ти ликвидирай Биаска, аз ще се заема с останалото!

— Да — измънка Моше, — да…

Най-добре беше да не се атакува Итало челно! Когато бесът го хванеше, той беше способен на всичко, дори да пожертва огромни интереси, за да задоволи една криза от ярост.

— Итало — прибави Юделман, — обади ми се веднага щом пристигнеш… Ако имаш някакви затруднения, ще скоча в първия самолет.

Върху лицето на Волпоне беше изписана такава ярост, че той предпочете да отстъпи.

— Както желаеш — каза бързо, — както желаеш… ще те придружа до летището…

Мануела запали малка пурета — тя си позволяваше това три или четири пъти на ден, извън работа. После с крака, вдигнати върху тоалетката, прочете отново писмото си:

Тя взе плик от чекмеджето на тоалетката и написа адреса на годеника си:

После пъхна писмото в плика, намокри с език лепилото и постави плика върху тоалетката. Щеше й се да го пусне в пощата рано сутринта, както правеше всеки ден за всяко писмо, което изпращаше на Хулио. Изтягайки се в леглото, се запита дали това ще се случи тази вечер. Една нейна приятелка й беше доверила, че от третия или четвъртия месец на бременността бъдещите майки усещали как детето мърда в корема. Тя беше бременна от три месеца и половина.

Когато тримата мъже влязоха в луксозния магазин, Пиетро Биаска усети веднага, че има работа с бандити. Те бяха много млади, с външност на студенти, но с нещо каменно и жестоко в израза на лицето. Най-високият, както във филмите за Скарфейс, носеше калъфка за цигулка. „Какво ли съдържа тя?“ — запита се Биаска.

Той беше в много добри отношения както с полицията, така и с върховете на различните фамилии в Ню Йорк. Връзките му с Цу Дженко Волпоне бяха всеизвестни, за да посмее някой да го атакува. След посещението на полицията Пиетро напразно се бе опитвал да се свърже с дома на Волпоне. По някаква странна прищявка телефонът или даваше заето, или никой не отговаряше на позвъняванията. Той се беше отказал след два часа безплодни опити и беше доверил мисията на своята секретарка.

— Господа? С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие ли сте Пиетро Биаска?

— Същият — каза той, отпускайки нервите си, осъзнал своята мощ, ефикасността на връзките и присъствието наоколо на многобройните свои сътрудници.

Не на неговото положение и възраст можеше да се случи да бъде обезпокоен от „млади-зелени“ от третата зона!

— Искаме да поръчаме обувки при вас — каза младежът с калъфа за цигулка.

— Трябва да получите час в секретариата ми. Преди всичко моите сътрудници трябва да притежават отпечатъци на вашите стъпала.

— Добре, ето ви първия отпечатък — отговори типът.

Той грубо завъртя Биаска и го ритна болезнено по задника. Клиентите и персоналът в магазина, свидетели на сцената, бяха замръзнали, невярващи на очите си. Челото на Биаска стана пурпурно от преживяния срам. Разбирайки, че от държането му ще зависи за в бъдеще реномето му, той се приготви за атака.

— Вие не знаете на кого вдигате ръка!

Единият от тях измъкна своя колт магнум и го остави да виси небрежно на края на пръстите, след като застана с гръб пред входната врата. Другият с рязко движение изскубна телефонните жици.

— Е, ще ни вземат ли отпечатъците? — попита тихо човекът с кутията, придружавайки въпроса с втори ритник, който не достигна целта си, но засегна Пиетро болезнено в областта на слабините.

Той се опита да се съпротивлява:

— Не зная кои сте, нито кой е бил достатъчно луд да ви изпрати, но ще платите скъпо за това!

Нов ритник.

— Ще се размърдаш ли, или трябва да те носим?

— Името Цу Дженко Волпоне говори ли ви нещо? — опита Биаска последната си карта.

Човекът, който беше откъснал жиците, се приближи към него:

— Виж какво, старче, тъй като много ходих пеша, обувките ми се напрашиха. Не искаш ли да ги излъскаш?

Той постави крака си върху пачка банкноти, останала върху касата.

— Хайде, лъскай!

Тъй като Биаска не се помръдваше, бандитът му адресира юмрук в зъбите. След това без злоба откъсна голямо парче от деколтето на касиерката, което изпращя като оръдие в настъпилата мъртвешка тишина. После го подаде на Пиетро:

— Лъскай!

За да придаде повече тежест на думите си, той насочи към слепоочието му своя харингтън-ричардсън, калибър 22. С очи, пълни с ярост и страх, Биаска пое парчето плат и го прекара по обувките с шестсантиметрови токове. „Обувки на парвеню!“ — не се стърпя да си помисли той въпреки сериозността на положението.

— Търкай по-силно! На колене! Ще вършиш по-добре работата, ако патъкът ми е пред мутрата ти! Искам да блести!

Пиетро коленичи и затърка кожата.

— Стига толкоз! — намеси се „цигуларят“ след няколко секунди. — Ела да вземеш и нашите мерки!

Една клиентка, решила да се възползва от хипнозата на присъстващите, се насочи към вратата.

— Аз само минавах оттук. Нямам нищо общо с вашите работи. Искам да изляза!

— Шшт, шшт — просъска човекът с колта.

С върха на оръжието си той й показа къде да застане.

— Мога ли поне да знам какво искате от мен? — запита Биаска, когото страхът завладяваше все повече.

— Вече ти казахме. Патъците. Тръгвай!

— Хей! — подхвърли останалият до вратата бандит. — Ще затваряме ли?

Мъжът, който беше накарал Биаска да коленичи, се обърна към касиерката:

— Пусни пердетата на витрината.

Ужасена, тя напусна мястото си, опитвайки се да закрие с две ръце разкъсаното деколте, от което се подаваше едрата й гръд.

Той й напомни:

— Не забравяй да залепиш това — подаде й табелката, която измъкна от джоба си.

Тя я разтвори и всички можаха да прочетат написаното: „Затворено поради ремонт“. Другите двама побутнаха Биаска към задното помещение на магазина. При влизането им никой от работниците не се помръдна, което не попречи на шефа им да забележи:

— Не се опитвайте да ме защитавате! Те са въоръжени!

— Това какво е? — попита „цигуларят“, посочвайки стотиците мулажи, подредени по стелажите.

Неговият колега беше останал до вратата, „покривайки“ с пистолета си десетина ококорени и изплашени обущари.

— Мулажите на моите клиенти — каза Биаска. — Сега можете ли да ми обясните…

— Донеси ми един!

Пиетро изпълни нареждането. Разглеждайки го, бандитът запита:

— От какво са направени?

— Две хиляди и шестстотин от гипс — послушно отговори Биаска.

— Защо е написано тук: „Пол Нюман“?

— Защото това е неговият отпечатък.

— Хе — подсвирна бандитът с възхищение, — не може да се каже, че обуваш бедняци!

Пиетро повдигна неразбиращо рамене:

— Слушайте, на какво играете?

— Ти и ти! — заповяда „цигуларят“, посочвайки с показалец двама от чираците. — Взимайте тези пръчки там и свалете всички тези „крака“ на земята!

— Ах! Не! — изкрещя Биаска. — Вие нямате право!

С две крачки този, който го бе накарал да му лъска обувките, се намери при него. С удар на ръкохватката на пистолета му разкъса бузата.

— Не правете това… Те са целият ми капитал…

— Какво чакате? — викна заплашително „цигуларят“.

С върха на прътовете чираците започнаха да разчистват лавиците. Гипсовите калъпи се сгромолясваха на пода със звук на строшени гърнета.

— Помогнете им, вие останалите!

Останалите се включиха в работа, обръщайки глава, за да не виждат сълзите и кръвта по бузите на техния господар.

— Сега тъпчете! Строшете всичко! Останала е една там, горе! Смъкнете я!

Най-възрастният обущар се намеси:

— Тази не! Това е на Мерилин!

— Мерилин? Ти се шегуваш!

— Моля ви!

— Запази я твоята Мерилин! И без това там, където е, тя няма нужда от нови обувки. Тъпчете! Трошете!

С лице, скрито в дланите си, Биаска гледаше шокиран как сътрудниците му, неговите деца, мачкат единствените калъпи, които бяха създали богатството му и за възстановяването на които щяха да минат години — ако му подаряха живота.

— Сега ми покажете склада за кожи!

Биаска посочи с глава вратата в дъното на помещението, скрита от облаците прах. Той стана с мъка, залитайки из парчетата гипс, като не можа да се въздържи да не прочете върху едно парче: „Хенри Кисинджър“. Персоналът не се помръдваше. Той натисна дръжката на вратата. Складът беше претъпкан с кожи от Италия или Англия и с готови обувки. Човекът бавно отвори калъфа на цигулката. За голяма изненада тя не съдържаше автомат, както предполагаше Биаска, а горелка и миниатюрна бутилка с пропан.

— Да не би да запалите това? — попита невярващ на очите си Пиетро.

Без да го удостои с отговор, палачът му разпръсна с крак обувките. Все пак подхвърли:

— Няма. Само ще поопърлим стоката ти.

Той завъртя едно колело. Със свистене газът се измъкваше от бутилката. Мъжът запали горелката със запалка. Пламъкът засвистя, удължи се и започна да лиже обувките и кутиите от картон.

— Пари ли искате? — попита Пиетро, оглушен от този кошмар.

— Не, не. Не искаме пари…

— Какво тогава?

— Събуй се бос.

Той се събу машинално. Вече не го беше страх. Какво ли по-лошо можеше да му се случи? Калъпите бяха превърнати в прах, публично го бяха превърнали в плашило, стоката му беше безвъзвратно унищожена. Съвсем не от любопитство попита:

— Защо?

— Имаш ли отпечатък от краката?

— Не.

— Толкова по-добре. Нямаше да можеш да го използваш.

— Защо?

С едно непредвидено и неочаквано движение тежката горелка се стовари върху двата боси крака и той съвсем отчетливо чу пукането на собствените си кости.

— Тъй като те никога няма да имат същата форма — подхвърли учтиво бандитът с горелката.

Когато вълната от болки завладя Биаска и той реши да закрещи, видя, че е сам в склада.

4.

Оставяйки Итало Волпоне на летище Кенеди, Моше Юделман нареди на шофьора си да го закара колкото се може по-бързо у дома му, без обаче да нарушава правилата на движение в Ню Йорк. По-добре от всеки друг той знаеше, че да живееш в нарушение на закона, означава пълно подчинение на хилядите нужни и ненужни закончета и наредби, регулиращи живота на обикновените граждани. Да се опитват да ги заобикалят, беше привилегия на слабите, предвидени да загинат, премазани от системата.

Няколко години преди това той беше прочел в един италиански всекидневник в рубриката за произшествията следния случай: един министър, спрян от моторизиран полицай за превишаване на скоростта, го беше заплашил със санкции. Глупав и дисциплиниран, полицаят не беше оставил да го уплашат и му беше съставил акт. Историята беше станала общо достояние и министърът беше направил всичко възможно да уволни служителя, докато последният, отказвайки категорично да скъса акта, беше вдигнал по тревога своя профсъюз, общественото мнение и Пазителя на печата. В края на краищата глиненото гърне беше смачкало желязното. Полицаят си беше останал полицай, а министъра го бяха принудили да си подаде оставката: неприятна история, но много поучителна!

Такова нещо не можеше да се случи на Моше. При него важеше едно златно правило: да дава на незначителните това, което обществото им отказваше — значимост. Колкото по-нискостоящи и малозначими бяха тези, с които той имаше работа, толкова повече внимание и учтивост им отделяше. За нещастие на по-високо ниво това правило оставаше без ефект. Шефовете на големите фамилии на Синдиката бяха по-опасни за манипулиране от буре с динамит. Тяхната власт не беше създадена по пътя на избора, а вследствие една огромна серия от убийства със собствени ръце или чрез наемници, целяща да отстрани по-високостоящите на стълбата съперници; преди да паднат убити те самите сред насилие и кръв, чисти параноици, „капи“, не страдаха от противоречия и чувствайки се перманентно заплашени, нямаха доверие на никого. Ако Юделман досега беше запазил кожата си, то бе вследствие далечното му стратегическо проучване на възможните предателства, разтрогвания на съюзи, съумявайки винаги навреме да измъкне машата си от огъня.

С огорчение Моше помисли, че неприятностите тепърва започват. Той не беше разкрил всичките си подозрения пред Итало. Освен изключителни професионални качества Юделман не намираше нищо мъжко у О’Брайън. Считаше го за слаб, нерешителен и с прекалено пуритански маниери, за да му гласува и най-малкото доверие. Мошеник, готов да си свали сакото при първата усмивка на някоя проститутка.

Ако кракът беше действително собственост на Дженко Волпоне, ако донът действително беше загинал при Цюрих, имаше големи шансове да се окаже, че това не е станало случайно. Кому би донесло облага подобно престъпление?

Моше автоматично изключи от съучастничество в това евентуално престъпление фамилията Габелоти. Нейният капо, дон Еторе, не беше такъв идиот, че да премине в атака, преди да е завършила деликатната банкова игра, която щеше да се разиграе в следващите дни. Освен това въпросите около заместването на дон Волпоне щяха да бъдат толкова решителни, че неминуемо щяха да повлекат намесата на всемогъщата „Комисионе“.

За момента никой в Синдиката нямаше интерес да наруши крехкия мир, установен по всеобщо споразумение от три години насам. Всичко се знаеше от Габелоти. Освен това той прекрасно разбираше, че по-високостоящите му закрилници никога нямаше да му простят запалването на нова война между двете фамилии, от която никой нямаше да има полза. Значи оставаше О’Брайън.

Юделман го считаше за достатъчно ненормален, за да допусне, че ще може да сложи ръка върху парите на Синдиката, без да остави кожата си, макар че това означаваше толкова сигурна смърт, както ако беше си теглил сам куршум в главата. За нещастие Моше беше човекът, успял да убеди Волпоне и Габелоти в необходимостта от това временно обединяване с цел уникалната банкова операция. Значи той беше в дъното на това съгласие, което вследствие лудостта на един безотговорен тип рискуваше да се превърне във водопад от убийства.

Тази перспектива толкова го отчая, че за малко да нареди на шофьора си да го откара при Габелоти. Защо не? Щеше да му довери съмненията си чистосърдечно, да го попита дали знае къде се намира О’Брайън и дали притежава номера на общата им сметка. Ако Габелоти схванеше същността на тази му постъпка, щеше да е достатъчно благоразумен да телефонира в Швейцария, за да се увери, че двата милиарда не са сменили мястото си.

После се отказа от това намерение. Неговото положение на консилиере на фамилията Волпоне щеше незабавно да го превърне в съмнителен. Еторе беше предпазлив и недоверчив. Трябваше да изчака най-напред новини от Итало, да се увери, че на дон Дженко се е случило най-лошото. Винаги ще има време за нови решения… Ако фондовете не са излетели от банката…

Моше помисли със съжаление, че ако Габелоти нямаше такъв страх от летенето със самолет, щеше лично да отиде в Цюрих с Волпоне и да раздели с него общата им тайна. О’Брайън никога нямаше да бъде в течение на операцията „Аут“. Той, Юделман, щеше да триумфира. Итало Волпоне нямаше да бъде пуснат на свобода, като самотен хищник, способен на всички възможни гафове от гордост. По-малкият Волпоне никога не взимаше мнение от когото и да е, преди да премине в действие. Само респектиращият страх от неговия по-голям брат му беше попречил до този момент да извърши непоправимото. Той мечтаеше само за насилие, готов да използва и най-малкия повод, за да изрови брадвата на войната и да уреди проблема, който достатъчно дълго според него бе противопоставял собствения му план на този на Габелоти.

С голям труд Моше беше успял да го убеди да вземе със себе си двама телохранители. Не за да го пазят от други, а от самия него. Юделман достатъчно дълго беше инструктирал Фолко Мори и Пиетро Белинцона как да се справят с лудостите на Итало. Всичко това беше толкова отчайващо…

Когато колата спря пред жилището му, той беше толкова погълнат от тези черни мисли, че не забеляза вратата, която с респект му беше отворил шофьорът.

Ако предчувствието не го лъжеше, върху целия свят щяха скоро да се стоварят сериозни неприятности.

— Влезте, скъпи приятелю, влезте…

Омер Клопе стисна приятелски ръката на посетителя, който беше около четиридесетгодишен мъж с младежки вид въпреки бялата подстригана съвсем късо коса.

— Добре ли пътувахте?

— Отлично, благодаря.

— Мога ли да ви предложа нещо? Едно уиски?

— С удоволствие.

Омер свали от етажерката две сребърни чаши.

— Седнете. За дълго ли сте в Цюрих?

— Заминавам за Детройт след три часа.

— Но това е безсмислено. Надявах се да вечеряме заедно.

Клопе измъкна от чекмеджето шише мастило „Уотърман“, развъртя капачката и напълни чашите със светло мастило.

— Не се безпокойте — каза, усмихвайки се той. — Дори швейцарците не пият мастило. Това е ирландски мидълтън, тридесетгодишен. Опитайте…

Човекът с белите коси предпазливо помириса течността. Той се наричаше Мелвин Бост и управляваше административните служби на „Континентал Мотор Карс“, един завод за автомобили, създаден в навечерието на последната война. Едмон-Люсиен Клопе, баща на Омер и внук на основателя на Трейд Цюрих Банк, Оноре Клопе, беше участвал във финансирането на фирмата от нейното създаване.

Навремето — през 1946 година — Едмон-Люсиен беше собственик с равни дялове заедно с четирима други партньори: Съюза на швейцарските банки, Швейцарски кредит, Чейз Манхатън и Морган гаранти тръст, по двадесет на сто в началото. Залагайки върху желанието за компенсации на участниците във войната, те бяха поддържали докрай един млад екип от инженери, техници и стилисти, горящи от желание да произведат нов автомобил, способен да конкурира ролс-ройс и кадилак. За по-малко от десет години малката занаятчийска работилница с триста работници се беше превърнала в огромен комплекс с шест хиляди работещи. В това време акциите бяха скочили до хиляда и двеста на сто от първоначалната им стойност. Чейз, Кредитът, Съюзът и Морган бяха отделили част от капитала си и я бяха продали при повишението.

По силата на събитията Едмон-Люсиен, който не се беше докоснал до пакета с акциите си, се беше превърнал в най-голям акционер с една пета от цялостната стойност на КМК. За лошо или за добро…

— Вашият телефонен звън ме изненада. Какво толкова тайно има за казване, че е нужно да бъде споделено на четири очи?

Мелвин Бост скри гримасата си на смущение.

— Имаме нов нещастен случай.

Той машинално подаде чашата си на Клопе, който наля щедро уотърман в нея.

— Още един?

— Седмият за шестнадесет месеца. По същата причина. Скъсване на кормилното стъбло.

Малката розова уста на Омер леко се изкриви.

— Какво ви донесе анкетата?

— Причината е изяснена. Недостатък при закаляването на стоманата, от която са изготвени кормилните стъбла на всички „Бюти гоуст П9“.

— Защо на всички?

— Частта е правена при нас. Бяхме закупили голямо количество стомана за срок от три години.

— Сменете стоманата!

— Вече е направено, господине.

— Дадохте ли под съд доставчика?

— Веднага щом вдовицата на първата жертва, загинала с една от нашите П9, ни залепи армия адвокати на гърба.

— Спечели ли процеса?

— Ще го спечели. Лесно й е да докаже, че причината за катастрофата не е у мъжа й. Това не е всичко… Наследниците на останалите шест жертви също ни атакуват.

— Според вас, Бост, какво трябва да правим?

— Не зная. Затова съм тук, господине.

— Колко П9 има в движение?

— В света? 482 326.

— Сигурен ли сте, че тези катастрофи не са чиста случайност?

— Седем катастрофи по една и съща причина, това не е случайност — това е система.

Омер въздъхна дълбоко:

— Кое доказва, че могат да станат и други?

— Въпросът беше поставен на ординатора. Статистически може да има едно скъсване на стъблото на десет хиляди коли средно. Значи около четиридесет и осем катастрофи на 482 326 автомобила в движение.

— Но това е ужасно!

— Става въпрос за статистика, господине. Нищо не доказва, че тези катастрофи ще се случат. Аз ви сигнализирам, че могат да се случат.

— Не съм в състояние да позволя това! Трябва да предупредим всички собственици по света.

— Какво предлагате?

— Да се извърши безплатно замяната на дефектната част.

— Мислихме по този въпрос. Това е извън нашите възможности.

— Какво знаете вие за това? Вашият лоялен жест ще има такъв рекламен шум, че ще привлече нови клиенти!

— Моето мнение е, че малко видове реклама заслужават сто и петдесет милиона долара.

От изненада Клопе разплиска течността от чашата си.

— Пардон! Колко казахте?

— Сто и петдесет милиона долара — спокойно повтори Мелвин Бост.

Омер щеше да се задуши, пресмятайки със светкавична скорост, че собствената му вноска щеше да бъде тридесет милиона. Кой можеше да си позволи влагането на подобна сума?

— Виждате ли, господине — продължи Мелвин Бост, — аз очаквах този изблик на честност от ваша страна. Дължа да ви предупредя, че този изблик на търговска честност ще бъде последният от страна на нашата фирма. Ние ще фалираме.

— Не мога да оставя четиридесет и осем души в такава смъртоносна опасност!

— Шест хиляди работници безработни, петстотин специалисти, лишени от работа, инженерите на улицата… Не исках да взема никакво решение, преди да се консултирам с вас.

— Аз съм смутен…

— Има от какво. Не можем да правим нещата наполовина. Ако информираме публиката, трябва да отидем докрай под заплахата да потънем окончателно. За нещастие, ако отидем до там, КМК ще фалира поради спиране на плащанията.

— Какво да се прави?… Какво да се прави?…

— Според мен, господине, нищо. Възможно е нито един инцидент да не се случи повече. Ако не беше процесът на тази вдовица, и досега нямаше да знаем за този конструктивен недостатък. Да опитаме късмета си…

Клопе го погледна строго:

— Не става въпрос за нашия късмет, Мелвин! Ние нямаме право на това.

— Дължа да ви съобщя, че от седем катастрофи само четири са със смъртен изход.

Омер горчиво поклати глава.

— Само…

— Две са причинили сериозни наранявания, а последната само контузия. Ако ме изслушате, господине, ще ви предложа нещо. Не знам колко струва… Ето… Ако до три месеца, считано от днес, не възникне никакъв инцидент, ще оставим нещата така. В противен случай ще имам време да огледам всички възможности за спасяване на фирмата… в случай че съществуват такива, или ще извършим масова смяна на кормилните стъбла. Какво ще кажете?

Омер Клопе потъна в дълъг размисъл. Мелвин Бост запази тишина цели две минути, които му се сториха безкрайни. После се върна на първоначалната си мисъл:

— Мисля, че в основата си това е най-мъдрото решение. Освен това новите П9, които ще се появят след по-малко от месец, ще бъдат без дефект.

Омер захапа с двата си блестящи предни зъба своите бебешки устни:

— Направете най-доброто, Мелвин… направете най-доброто…

Капитан Къркпатрик се интересуваше от Интерпол толкова, колкото от първия си чифт белезници. Доверието му в хората, което беше формирал, нямаше граници. И още нещо! Той познаваше отлично изкушенията на младите инспектори, у които още не беше запален свещеният огън. Синдикатът с тлъстите подкупи развращаваше всичко, което можеше да се разврати. Когато някой печели петстотин долара на месец, а билетите за метрото са все още за собствена сметка, как може да се остави без внимание песента на изкушението? Ето защо той беше избрал Патрик Махони и Дейв Каванаут, ирландци като него, „твърдо сварени“ и ревниво възпитани под неговите грижи.

С тях — никакви проблеми. Те няма да изпуснат Итало Бебе Волпоне дори да трябва да го последват в ада. Когато беше изискал от интендантството два билета Ню Йорк — Цюрих за своите инспектори, счетоводителят беше протестирал, че с едно обикновено проследяване швейцарските полицаи ще се справят сами. Заплашителният вид на Къркпатрик му подсказа, че трябва да отпусне необходимите кредити.

Беше придружил Дейв и Патрик до летището, повтаряйки им последните си инструкции:

— Доколкото е възможно, работете поотделно. Той ще се съмнява, че е следен. Пазете се! Ще се опита да ви избяга. Един от вас трябва непрекъснато да е по петите му, докато другият проверява какво е правил. Пазете се от швейцарските ченгета! Те мразят, когато някой завира носа си в чинията им. Ако имате неприятности, няма да мога да ви помогна с нищо. И не забравяйте! Искам да ги сгащите!

Махони и Каванаут го бяха изслушали вежливо, отегчени от това, което те не биха казали дори на един дебютант. Дълго бяха наблюдавали снимките на Бебе Волпоне, гравирайки в паметта си неговите студени и напрегнати очи, скрити зад двойната ивица на клепачите и гарвановочерните коси. Сега се качиха отделно в 747, сякаш не се познаваха. Каванаут в туристическа класа, Махони в първа — така беше определил хвърленият жребий.

Махони беше на тридесет и две години, Каванаут на двадесет и девет. Те бяха най-упоритите полицаи в Бригадата и смятаха престоя в Швейцария за приятна ваканция въпреки поставената задача. По-нататъшните събития щяха да им покажат колко са грешили в оценките си.

Химене Клопе имаше двойна гуша, порцелановосини очи, кестенява коса и бледа деликатна кожа, посипана тук-там с розови петънца. Животът й беше едно непрекъснато подреждане на малки и спокойни щастливи моменти, разделяни от времето за чай, времето за храна, времето за молитва, времето за срещи с приятелки, времето за спане. Това, че време за любов отдавна нямаше, никак не й пречеше, тъй като едновремешните й импулси се бяха разпръснали в мирния живот, последвал сватбата.

Едно съществуване, препълнено с живот, пълно като яйце, основано върху очевидно предложени от живота неща: пари, религия, желанието да помогне на другия, подчинението на съпруга си, прекланяне пред дъщеря си, правосъдие за прислугата, отсъствие на расизъм — тя не се колебаеше да използва услугите на чужденци: италианци, французи, португалци, готова дори в случай на нужда да ангажира за камериерка момиче със смесена кръв или арабска готвачка, тя много се гордееше с това.

Нейните приятелки, също съпруги на банкери, дискретно въздишаха от толкова достойнство. „Трябва да се живее с времето!“ — отговаряше небрежно Химене, смутена от собствения си либерализъм. Шумът от улицата не достигаше до нея, нито политическите събития, нито всички тези малки нужди, които карат света да живее и които са толкова реални за нея, колкото печатните букви на вестниците, доставящи до нея конвулсиите на планетата. Плътно затворена в топлия кокон, който Омер беше изтъкал около нея, тя не изпитваше никаква завист, умерено снабдявана с бижута, притежаваща шофьор като всички, бързаща да потърси опрощение на греховете, посвещавайки част от своите пари на благодеяния.

— Омер, вие вече ставате от масата?

— Трябва да поработя още, преди да си легна. Ще ме извините, нали?

— Да наредя ли да качат чайника в стаята ви?

— По-добре едно кафе.

— Но това не е разумно. Вече е девет и половина.

— Имам куп досиета да прочета до утре. Къде е Ренате?

— Предполагам, че е с Курт.

Омер Клопе се намръщи. Химене се направи, че не вижда това. Сто пъти досега бяха имали различни спорове за бъдещия им зет. Химене го намираше очарователен, понеже го считаха за бунтовник, а Омер се хващаше за основите на бунта, които смяташе за инфантилни, нереални и отрицателни, макар че положението на Курт Хайнц в университета тайно се стабилизираше.

— Пожелавам ви лека нощ.

Химене се усмихна както подобава на една добра съпруга. После прибави с леко безпокойство в гласа:

— Вие работите много, Омер… Ще се видим ли на закуска? Искам да споделя с вас последните приготовления, които направих във връзка с брачната церемония.

Клопе й хвърли остър поглед, който тя се престори, че не забелязва. Без да се наговарят взаимно, редът, фиксиран от Ренате за сватбата й, се беше превърнал в тема табу. „Проклятие за този, който предизвика скандала!“ — казваха свещените писания.

— Не забравяйте, че сватбата е в четвъртък — каза Химене с наведени очи.

— Няма шанс да забравя — изръмжа Омер. — Лека нощ.

Виждайки го да изчезва, тя помисли, че той е добър съпруг, добър християнин, добър гражданин, добър баща — трябва да бъдеш такъв, за да приемеш с това социално положение кошмарния каприз на собствената си дъщеря във връзка със сватбата й! Омер никога не беше забравял рождения ден на Химене, никога не беше закъснявал за вечеря. Дори по времето, когато още беше привлекателен, никога не беше вдигал очи към друга жена, освен към нея.

Още веднъж тя се запита дали ще посмее да го попита относно тези снимки (намерени по чиста случайност) в джоба на едно от пардесютата му, което тя прибираше в един от гардеробите.

Те представляваха цветна жена, позираща облечена в монокини. Както беше предположила Химене, тази жена не можеше да работи другаде, освен в цирк: тя изглеждаше по-голяма от цяла кула.

Въпреки протестите му Моше Юделман беше настоял младият Волпоне да бъде придружен от две „торпеда“. Но не каквито и да е. По различни причини Фолко Мори и Пиетро Белинцона се ползваха с неговото пълно доверие. Мори беше останал обикновен изпълнител въпреки изключителните си качества. Изглеждаше доволен от ролята си на подчинен, от която живият му дух, презрението към опасността и вродената му диващина можеха да го измъкнат. За нещастие тъкмо тези негови качества, към които се прибавяше още едно — може би най-големият специалист в света по хвърляне на нож — го правеха да изглежда съмнителен в очите на шефовете му, които несправедливо го държаха настрани от отговорни постове.

„Капо режимите“, които показваха престорено благоразположение към него, всъщност се бояха като от кралска кобра. Под предлог, че винаги прекалява с жестокостта си — удря, вместо да заплашва, изтезава, вместо да коригира, осакатява там, където трябва да нанесе една лечима рана — те го бяха ограничили в ролята на екзекутор по отношение на онези, които не се подчиняват достатъчно бързо на законите на фамилията Волпоне. Но когато Фолко Мори биваше пуснат в акция, удоволствието от нея надделяваше над всичко, нищо не беше в състояние да го спре.

Пиетро Белинцона беше много по-обикновен. Той изпълняваше много по-деликатни задачи, без да мигне, без никога да се опита да разбере защо трябва да ги върши. Наближаваше петдесетте. Неговите разкошни рамене на борец криеха един недостатък, наследен от детинство, слабостта към сладкишите и бонбоните. Фактът, че изпиваше по една бутилка уиски на ден, не му пречеше точно да уцели жертвата си. На служба при Дженко Волпоне от дванадесет години, той беше доволен от съдбата си, щастлив, че не трябва да мисли за своя собствена сметка, а да изпълнява заповедите, които му се дават, каквито и да са те.

Лично Моше Юделман му беше наредил да остане непрекъснато подръка на Итало Бебе Волпоне и той щеше да го направи. В замяна на това Фолко Мори беше натоварен с осигуряването на безопасността на брата на дон Дженко с нареждане да се намесва само в случай на опасност. Жалко… Пиетро Белинцона обожаваше компанията на Фолко. Те често бяха работили заедно и всеки от случаите беше за него източник на професионално обогатяване.

Мори работеше като артист. Който не беше го виждал как чупи крак на неиздължил се навреме заемоискател с удар на бейзболна палка, не бе виждал нищо. Белинцона адмирираше този финес. Неговата душа повече го подтикваше към разрушение и унищожение, отколкото към удължаване на удоволствието.

Пиетро премина с Волпоне митническия контрол, удържайки се навреме от намигване към задълбочения в четене на някакво списание Фолко. Обзе го носталгия към неговия валтер ПП, останал на топло в квартирата му около Манхатън, любовно скрит зад тръбите на парното в банята. Юделман, считайки с основание, че полицаите ще ги прекарат през рентгена, му беше забранил да го взима със себе си. Епохата се беше променила. Откачени от всякакъв вид отвличаха самолети, докато преброиш до десет, без дори да могат да използват сумите, получени в откуп. Белинцона, който обичаше дълбоко реда, не разбираше защо някакви аматьори излагат професията заради мъгляви политически цели. Идеята, че човек на Синдиката ще му връчи подобно на неговото оръжие в Цюрих, го утешаваше.

С крайчеца на окото той забеляза Фолко, който ги следваше десетина метра по-назад, да подава паспорта си за проверка. Мори изглеждаше зает със своя дяволски журнал. Колкото до шефа им, той си оставаше загадка. От началото на тяхната среща Итало не му беше отправил нито дума, нито поглед. Виждайки го да изкачва стълбата, Пиетро Белинцона го оприличи с боксьор, който е опасно натъпкан с допинг, преди да се качи на ринга.

Първата глътка дим от неговата пънч кулбера му се стори горчива. Втората също. Отвратен, Омер Клопе я премаза в близкия пепелник. Светкавичната визита на Мелвин Бост го беше оставила в състояние на прострация. Той още веднъж се запита как да съчетае общоприетите морални норми с процъфтяването на бизнеса. Не е ли по-добре да не обръща внимание на този малко вероятен риск, отколкото да остави без работа хиляди служители?

Меланхолично си помисли, че вероятно е единственият човек, който изпитва подобна вътрешна борба. Жена му и дъщеря му си въобразяват, че управлението на една банка е синекур. Ренате, която не беше лишена от въображение, изпитваше пълно пренебрежение към парите. Курт Хайнц, неговият невзрачен зет, я окуражаваше в нейните модернистични идеи. Беше лесно, без да притежава нито стотинка, да харчи парите на другите.

Вместо проклятие Омер му пожела нещастието да стане богат. Колкото до Химене, заета с подготовката на сватбата и всекидневните й чайове, тя считаше, че всеки мъж, уважаващ себе си, може да бъде само банкер и нищо друго. Малко я интересуваше, че нейният мъж и господар не може да намери вярното решение. Освен неприятностите с „Континентал Мотор Карс“ същата сутрин беше възникнал пред него още един сериозен проблем под формата на телекс „топ сикрет“, пристигнал от Южна Африка:

Телексът беше подписан от Ерик Мортед, директор на „Васенаарс Консолидейтид“, Шукуду, Ботсуана.

До този ден „Васенаарс Консолидейтид“ изглеждаше като едно добро начинание. Ставаше дума за холандско минно предприятие, чиито геолози бяха открили в Ботсуана находище, даващо надежди, че ще бъде богато на диаманти. „Васенаарс“ беше много бедно, за да може да финансира само разработката му, и Трейд Цюрих Банк беше приела да финансира строежа на рудника с десет милиона долара. Естествено, тя си запазваше правото да придобие всички получени диаманти до покриване на вложените средства плюс лихвения процент (14,7 на сто), цифрата беше в главата на Клопе.

Първите проучвания бяха окуражаващи. Ерик Мортед беше наел допълнителен персонал с помощта на малки обяви в европейските ежедневници. „Не може да разчитаме само на местните негри“ — беше обяснил той на своя доставчик на фондове с недоволна физиономия.

Но с тях или без тях нещата изглеждаха зле, както гласеше това проклето съобщение. „Недостатъчна безопасност“… За кого? За работниците или за банкера? Клопе беше завладян от подозрения: не се ли опитваше Мортед да измъкне суми от него, играейки на чувствителната му струна? Твърде възможно беше десетте милиона, вложени от собствената му банка, да бъдат хвърлени напразно. Не можеше да става дума за нови четири милиона, преди да бъдат върнати първоначално вложените.

Имаше едно-единствено решение: да продължи експлоатацията, докато не бъде върнат поне вложеният капитал. После ще се преценява кое ще бъде най-добре за страните, участващи в договора. Омер от уважение към своите клиенти, чието богатство беше ангажирал, не можеше да нареди спирането на строежа, преди да бе видял цвета на тези диаманти.

Това беше измислица, разбира се. Цветът на диамантите му бе добре познат. Той отиде в ъгъла на стаята, повдигна мокета и отвори вградения в пода сейф. Измъкна кожена торбичка и на бял свят се появи изключително красив синкавобял камък, чист от всякакви примеси и първични материи. Омер, държейки го между палеца и показалеца, го вдигна към светлината и дълго го разглежда. Сигурно тежеше около тридесетина карата. Камъкът идваше от дълбочината на времето, преминал през различните геологични ери, търкалял се бе милион години в руслото на непознати реки, преди да се появи с целия си блясък пред очите на хората. Той никога нямаше да умре. Клопе разигра срещу светлината камъка, чиито ъгли преливаха, сякаш се дуелираха за първенство по красота, освобождавайки вътрешния огън в празник на светлините.

Клопе го върна на мястото му. После, взимайки писалката си, написа следния отговор до Мортед:

После мина в банята, където си търка в продължение на десет минути зъбите. Хипнозата, изпитана от съзерцанието на диаманта, първия извлечен от находището на Шукуду, го беше накарала да забрави, че след няколко часа трябва да се изправи срещу един малък съмнителен човек — Мортимър О’Брайън. Той се опита да открие нов начин да откаже трансфера на двата милиарда без присъствието на законния им собственик — дон Дженко Волпоне.

Когато три години по-рано, Карло Бадалето се беше сбогувал с фамилията Волпоне, за да се присъедини към фамилията Габелоти, войниците от новия му клан не пропуснаха да поиграят с фонетичната близост на имената им. За да си отпочинат от една партия покер, да речем, бе модно да се пее в музиката на „О, соле мио“ следният рефрен:

Разбира се, никой не би помислил да пее тези думи в присъствието на единия или другия. Еторе Габелоти, когото весталките бяха надарили с всички качества, които трябваше да притежава един „капо“ — твърдост, жестокост, липса на скрупули и висока интелигентност — страдаше от пълно отсъствие на чувство за хумор. Вечно съмняващ се, подозрителен, той считаше едно мигане на клепачите за обида върху достойнството му. Що се отнася до Бадалето, неговият вкус към насилието беше известен още преди да бе напуснал Волпоне, и никой не смееше да го провокира. Назначен от Еторе на длъжност „консилиере“, Бадалето му беше дал съвет да си отваря добре очите по време на този трансфер.

— По принцип дон Дженко е честен, но брат му е гнил!

Казвайки това, той машинално гладеше челюстта си, която Итало беше строшил с удар с глава.

Бадалето упорито настоя:

— Можеш ли да ми кажеш какво прави Итало в Швейцария? След една визита при Къркпатрик с адвоката си?

Еторе Габелоти прие бащински вид и отговори:

— Не се ядосвай, мио фийо3. Пътуванията на Итало не ни засягат. Що се касае до полицаите, може да са му връчили някоя глоба за бързо каране.

Такава весела фраза в устата на Габелоти беше рядкост и Карло избухна в смях, което беше напълно грешно.

Еторе експлодира:

— Внимавай, глупако! Ако този нещастник Итало се опита да ми направи номер, ти ще си отговорен!

Любител на внезапните избухвания без особен мотив, Габелоти от няколко дни беше станал изключително агресивен. Неговият личен лекар, базирайки се на сто и двадесетте му килограма, му бе препоръчал суров режим, в който бяха изключени пиците и спагетите, двете му любими ястия. Без да говорим за виното, което този глупав доктор беше намалил до литър на ден, докато той пиеше по пет литра, без да се докосва до всички останали алкохолни напитки, които препоръчваше горещо на другите.

Беше демонстрирал учудване от страховете на Карло, макар че тайно ги споделяше. След съвещание със съветника си той беше залепил за Итало един минаващ през Ню Йорк убиец, работещ по договор и непознат сред тях, на име Рико Гато. От един човек на Синдиката, работещ на летище Кенеди и доверен нему, беше разбрал, че Бебе е взел билети на свое име за полет 311 Ню Йорк — Цюрих. Рико трябваше да държи Габелоти в течение за цялата дейност на Итало в Швейцария. Той беше разочарован, че му поверяват такава детска задача. Обикновено договорите му завършваха с насилствена смърт. Разбира се, ставаше въпрос за смъртта на тези, посочени му за ликвидиране по договор. Беше рядкост два пъти да използва един и същи метод за убийство като някои негови колеги, действащи като роботи, без удоволствие и фантазия. Преди всеки договор Рико беше овладян от треска, подобна на треската на артист, комуто предстои излизане на сцената. Разбира се, той уважаваше много личността си, за да не се безпокои, а гордостта му го караше да измисля непрекъснато нови импровизации, които понякога го учудваха.

— Сигурен ли си в този Рико? — попита Бадалето.

— Не се безпокой! Давал съм му и по-трудни задачи. Ако се наложат репресалии, той ще бъде на висота.

Габелоти беше доволен, че Карло е обезпокоен. Беше предложил собствената си кандидатура, но Еторе се беше изсмял:

— Това ли е всичко, което можеш да измислиш, за да ни открият?

С чувство на ревнива меланхолия Бадалето си представи Гато, вперил очи в шията на жертвата си, комфортно настанен в самолета.

Рико Гато разкопча колана си, за да може да стане и да потърси пакета „Филип Морис“, забравен в джоба на шлифера. С безразличен поглед той погледна към мощния врат на Итало Волпоне и блясъка на черните му коси. После прибра пакета цигари, след като погледът му беше обходил отделението на първа класа на огромния джъмбо джет.

Острият му поглед на човек, бил често в ролята на преследван и преследвач, забеляза незабавно лицето на един тридесетгодишен блондин. Младият мъж не би могъл в никакъв случай да бъде делови мъж или жиголо, единствените категории, можещи да си позволят пътуване в първа класа по един толкова дълъг маршрут. Значи ставаше въпрос или за полицай, или за бандит на заплата на Волпоне. Това не бе негова работа… Той се облегна, опъна краката си с удоволствие и мислено реши да пийне нещо преди вечеря в бара на втория етаж на огромния апарат. Щеше да бъде чудо Волпоне да му се изплъзне. До него седеше телохранителят му, един колос в черен костюм. Рико му отдаде дължимото внимание. Всички италианци имаха един и същи недостатък: когато искаха да минат за италианци от трето поколение, обикновено се обличаха като клоуни. Преди да погледне менюто, предложено му от стюардесата, Рико се задълбочи в четене на любимата му книга — Стария завет. Количеството на убийствата, пръснати из нея, беше такова, че многобройните екзекуции, които тежаха на съвестта му, изглеждаха като лесно опростими грехове.

— Шефе, малко шампанско?

— Какво казваш?

Итало Волпоне беше дълбоко замислен.

Пиетро Белинцона повтори:

— Шампанско?

— Не — изръмжа Итало.

Моше Юделман беше успял да му внуши страх. Сега беше почти уверен, че О’Брайън се опитва да ги измами. Итало мислено си обеща да сложи ръка върху него и да го одере жив, преди да му забие лично куршум в главата. Още повече О’Брайън никога не му беше демонстрирал уважението си, подавайки небрежно меката си ръка или неотговаряйки учтиво на въпросите му. Толкова предизвикателства се плащат накуп, когато звънне часът на разплатата. Вбесен, той изпита желание да си отмъсти на тази купчина месо, Белинцона, да го изпрати на разходка. Но да го изпрати къде? Беше осъден да търпи присъствието му още много часове. Белинцона, изключително полезен в насилствени акции, не беше нищо друго, освен една огромна заспала маса извън работното си време.

Фолко Мори, когото Моше беше пласирал за прикритие в туристическата класа, беше от по-приятно естество. Случайно той беше предложил услугите си на фамилия Волпоне. Бяха го изгонили от цирка, където работеше, заради професионална грешка. Официално хвърленият от него нож, вместо да мине покрай партньорката му, се беше забил в гърлото й, прерязвайки на чисто каротидната й вена. Въпреки оказаната помощ тя беше умряла на път за болницата, без да произнесе нито дума.

Естествено, Фолко Мори не беше подложен на никакво преследване. Драмата беше станала пред очите на две хиляди свидетели, никой от които дори не беше заподозрял идеята за убийство.

Дирекцията беше принудена да се лиши от услугите му, осъждайки го на безработица. Като в огромно семейство в цирка незабавно се беше пръснала новината за „пропуска“ на Мори, осъждайки го да изостави професията, която между другото сега му беше забранена официално. Като сицилианец той беше почукал на вратата на дон Дженко, за да потърси работа. Дискретно последният беше извършил разследване, резултатите от което останаха тайна. Те осигуряваха власт на Волпоне до живот над Фолко. Вечерта, когато се беше случило нещастието, Мори бе имал буйна караница с партньорката си. Един пиколо, минаващ случайно покрай гальотата им, бе чул Мори да я нарича мръсница, че го била мамила с някакъв мъж. Впоследствие Мори изпълняваше всички нареждания, дадени му от бандата, стриктно и точно. Неговите убийства бяха поетични и артистични: нож, забит в гърлото, по време, когато огнестрелните оръжия решаваха всичко!

Итало Волпоне се страхуваше от него въпреки ниския му ръст и слабичката фигура. Нещо в погледа му подсказваше, че Фолко не е човек, който прощава каквото и да е.

— Белинцона!

— Шефе?

— Върви да пикаеш.

— Моля?

— Казах ти да отидеш да пикаеш!

— Но, шефе… Аз вече свърших това!

— Млъквай! Отиди до тоалетните в опашката и виж какво прави Фолко!

Пиетро Белинцона стана и се отправи към туристическото отделение, придружен от погледите на Рико Гато и Махони, седнали в дъното на първа класа. Махони за първи път в живота си вкусваше от лукса му. Възнаграждението на инспектор му позволяваше да се докосва до разкоша само от страниците на списанията. Неговият район бяха по-скоро битките и сериозните удари от категорията „рани и цицини“. След дванадесет години служба при Къркпатрик той все още тренираше всекидневно на стрелбището, където името му беше известно. Не само по стрелба върху мишена! Той притежаваше качеството да уцелва човек, тичащ в мрака, на петдесет метра разстояние, и неведнъж го беше доказвал на практика.

Неговият приятел, Каванаут, Големия Дейв, също ирландец, беше по-несръчен, но по-способен в борбата тяло с тяло. Патрик Махони оцени шанса си: Дейв беше принуден да пътува в туристическа класа, докато той се разполагаше в луксозен фотьойл, със стюардеса, която му пълнеше чашата с шампанско, без дори да е поискал. Сладък живот!

Той помисли с нежност за съпругата си Мери, която вече сигурно бе в леглото, след като бе приспала двете им деца. После препрочете отново менюто, което само от названията на ястията караше устата му да се пълни със слюнка. Фактът, че всички тези лакомства бяха включени в цената, го правеше мечтател. Още повече че билетът беше на разноски на администрацията…

Фолко Мори видя как многобройни погледи проследяваха движението на колегата му. Пиетро Белинцона приличаше на Херкулес от някакъв цирк, подобен на този, който предшестваше излизането му на арената, докато той преглеждаше ножовете си и успокояваше ръцете си. Колко му липсваха пистата, мълчанието на зрителите и ножовете, летящи като стрели, преди да се забият в дървения щит на дълбочина пет сантиметра. Защо неговата Рита му беше изневерила с онзи претенциозен трапецист? Само мускули и нищо в главата. И за какво му послужиха тези мускули, когато три месеца по-късно се беше скъсало въжето, разядено от няколко капки киселина? Беше се сплескал на земята след падането от петнадесет метра височина. Нито цветя, нито венец за този мръсник: дори родителите и роднините му не бяха известни. Когато се случи това нещастие, Фолко беше вече член на фамилията Волпоне. Всички сметки бяха уредени! Беше сложил черта на артистичната си кариера, заменяйки я с друга, по-дискретна и по-добре заплатена.

Минавайки покрай него, този кретен Белинцона не можа да се сдържи да не го бутне по рамото. Седнал три редици пред Фолко, Дейв Каванаут не забеляза нищо. Един глас се чу в говорителите: „Пътниците се умоляват да заемат местата си. Вечерята ще бъде сервирана. В момента летим на височина тридесет и пет хиляди фута и кацането в Цюрих се предвижда след около пет часа“.

5.

Заза и Морти бяха отлетели за Цюрих, три часа преди боингът на Итало да излети от Ню Йорк в същото направление. Тяхното летене се превърна в непрекъсната караница. Това пътуване в безкрайна посока й действаше на нервите.

— След Цюрих накъде ще летим?

— Не се безпокой! Ще бъде приятна изненада за теб!

Тя чувстваше, че някаква песъчинка се е промъкнала в машината на нейния любовник. Когато в Насау се беше появил в бара, за да й съобщи, че ще направят едно отклонение през Швейцария, лицето му беше изкривено от спазми, по челото му се стичаше пот и тя усети, че нещо не е в ред. Въпреки нейните настоявания той беше останал ням. Заза започваше да си задава въпроса: „Не сбърках ли, като го последвах?“. Кой можеше да докаже, че тайнствеността, с която той се беше оградил, не криеше някакъв скроен номер, в който тя да се окаже жертвата?

Още докато кацаха в Цюрих, Заза реши да не го напуска нито крачка, за да може да изчезне бързо, ако нещата тръгнат зле. Още не бяха привършили с формалностите на летището, когато той я помоли да го чака на бара, докато привърши работата си. Тя избухна:

— Дума да не става! До гуша ми дойде от баровете по летищата!

— Искаш ли да те оставя в някой хотел? За не повече от два-три часа?

— За да ме вземат за проститутка? Не, идвам с теб!

— Заза, бъди разумна… Имам делова среща…

— По каква работа? Искам да знам!

— Имай търпение още един ден.

— Достатъчно съм търпяла! Искам да знам накъде ме водиш!

Той вдигна отчаяно рамене:

— Ти нямаш никакво доверие в мен.

— Съвсем не! Просто трябва да бъдеш по-откровен с мен!

— Слушай, Заза… Трябва да мина през една банка, за да изтегля пари. Щом като тя отвори вратите си, няма да се забавя повече от пет минути.

— Идвам с теб!

Той поклати глава. Нощта без почивка на борда на самолета го беше изтощила още повече. На дневна светлина торбичките под очите му личаха съвсем, лицето му беше жълто от умора, устните му се свиваха в тикове и той подскачаше при всеки шум, очите му бягаха от човек на човек. Макар че беше прекарала половин час в тоалетната на боинга, Заза се чувстваше мръсна и нуждата от душ й ставаше все по-необходима.

— Ще се чувстваш по-добре в хотела.

Тя все повече беше овладявана от идеята, че по неизвестни за нея причини Морти ще я изостави в някой хотел на тази чужда земя без никакви средства. Не трябваше да го изпуска от очи!

Тя изобрази усмивка и го хвана под ръка:

— Ще те придружа, Морти…

— Да?

— Къде ще отидем след това?

Той отговори несигурно:

— Не знам…

Погледът, който тя му отправи, беше въпросителен и невярващ:

— Ти не знаеш?

— Знам, знам! Просто трябва да направим едно посещение.

За да може по-добре да заличи следите си след този скок до Швейцария, той беше решил, след като бе дал нарежданията си на онзи проклет Клопе, да вземе първия самолет закъдето и да е. Три или четири скока по различните континенти щяха да му позволят безопасно да достигне до крайната точка на плана.

Морти смутено си даде сметка за гъвкавостта на тялото, увиснало на ръката му. Когато наближиха стоянката на такситата, тя направи последно усилие и му прошепна на ухото:

— Морти, това, което правя за теб, не бих направила никога за който и да е друг мъж.

Той внезапно почувства, че тежи тридесет килограма повече и е пораснал с много сантиметри на височина.

Когато се позвъни на вратата, Орландо Барето беше облякъл пардесюто си. Той пъхна предпазливо ръка под сакото си, където беше пистолетът, и предпазливо погледна през шпионката. Беше Инес. Ландо вдигна веригата и я пусна вътре.

— Къде се бавиш? Щях да излизам!

С нейното влизане по апартамента се беше разляла вълна парфюм. Беше се увила в палто от естествен визон, чиито поли я удряха по прасците.

— Нямам навик да ставам в седем сутринта! — прозина се тя.

— Трябва да го придобиеш!

— Какво искаш?

— Как се казва твоят банкер?

Тя примигна.

— Защо?

— Не е важно! Как се казва?

— Клопе. Омер Клопе.

— Трейд Цюрих Банк?

— Точно така. Но защо?

Той я потупа по твърдия като дърво задник:

— Имам малко капитал за влагане. Сериозна ли е банката?

Инес със забава си спомни за стоманения ковчег, залата със сейфове, където правеха един път седмично любов с нейния розов и червенокос банкер върху килим от банкноти.

— Много сериозна.

— А този Клопе що за тип е?

— Стерилизиран. Чист. Около петдесетте. Отлични зъби в устата на един дребен бял.

— Фалшиви?

— Повече от истински. Аз ги дърпах.

Ландо отвори широко уста.

— А моите да не са лоши?

— Коректни като за един дребен бял.

— Ако ми боядисаш мутрата с вакса, ще видиш колко повече ще изпъкват!

Той пъхна авторитетно ръка под палтото и грубо я стисна между бедрата.

— Аз изчезвам.

— Това ли е всичко, което те интересуваше?

— За момента всичко.

— Ще се видим ли тази вечер?

— Не знам. Остани си у вас. Ще видим дали ще мога да се измъкна. Сега, принцесо, изчезвай преди мене. Не е нужно всички зяпачи от тази проклета сграда да ни виждат заедно!

Тя се измъкна, оставяйки след себе си парфюма с мирис на животинска кожа. Трудно щеше да се осъществи срещата им тази вечер! Когато Ландо беше използван от кореспондентите си, времето не му принадлежеше. Беше заплатен, за да бъде през цялата година на разположение, щом получеше заповед за това.

Неговият шеф, Цу Дженко Волпоне, пътуваше често. Всяка успешно завършена задача носеше на Барето допълнителни премии. Дженко Волпоне притежаваше фина деликатност. Първо, по случай престоя му в Цюрих му беше оказал честта да го покани на чашка. Което само по себе си беше необичайно. Но всичко стана още по-необикновено, когато му предложи неговата заветна мечта — блестящата П9 бюти гоуст с подвижен покрив, представителен модел на фирмата „Континентал Мотор Карс“, само защото минавайки покрай витрината, й беше хвърлил лаком поглед. Това не беше избягало от вниманието на дон Дженко.

— Харесва ли ти? Твоя е!

Дженко Волпоне беше уредил формалностите по покупката въпреки смутените протести на Ландо и му беше връчил лично ключовете й.

— Така ще можеш да ме придружиш до гарата.

Смазан от благодарност и респект, Ландо беше промълвил, целувайки му ръка:

— Но, падроне4… перке5?… Перке?…

— Ние сме доволни от тебе, Орландо. Този подарък е знак на лично приятелство.

— Но аз не съм го заслужил, падроне!

— Не се заблуждавай! Ще го заслужиш един ден…

Когато дон Дженко го беше напуснал след приятелски жест с ръка, Орландо имаше чувството, че е изоставен от собствения си баща.

Два дни по-късно телефонен звън от Милано в три сутринта:

— Орландо, познаваш ли О’Брайън? Мортимър О’Брайън, адвокат?

— Виждал съм го.

— Значи можеш да го познаеш?

— Да.

Гласът, който толкова пъти му беше предавал нареждания, продължи своите заповеди:

— Възможно е да се появи около теб. Залови го!

— Къде ще се появи?

— Ще се появи в една банка, Трейд Цюрих Банк. Знаеш ли я?

— По име. Но ще я открия.

— Не трябва да влиза в банката. Ясно ли е?

— Да.

— Бъди на място днес преди отварянето й. Не мърдай оттам.

— Добре.

— Ако го видиш, прибери го.

— Какво да го правя?

— Прибери го на хладно и ми се обади.

— Съгласен… Но къде на хладно?

— Оправи се някак…

Едно куриозно съвпадение: беше му наредено да наблюдава банката, чийто собственик беше личното мишленце на собствената му любовница! Пет минути след тръгването на Инес той влезе в гаража, не можейки да се сдържи да не използва блестящата П9, за да се придвижи до работното си място, Щампфенбахщрасе.

Лейтенантите на шефа му можеха да не се безпокоят, техният О’Брайън имаше толкова шансове да влезе в Трейд Цюрих Банк, колкото един отритнат от обществото можеше да влезе в личните апартаменти на Светия отец.

Боингът докосна земята, настръхнал от всичките си спирачни елерони, под оглушителния шум на обърналите посоката си реактори.

Току-що кацнахме на летище Цюрих. Надяваме се, че пътуването ви е било приятно и че отново ще ви срещнем по нашите линии…

Итало Волпоне погледна с отвращение отпуснатата фигура на телохранителя си. Пиетро Белинцона хъркаше с отворена уста.

Моше Юделман беше категоричен: „Щом като стъпиш в Цюрих, отивай право в моргата, даже преди да си позвънил на жена си. Почти сигурно е, че ще те следят. Фолко Мори ще се заеме с досадниците“.

Итало си спомни тези думи, откопчавайки колана си. Беше раздразнен, че не може да се обади на Анджела. Суеверие или семейна традиция, но жената на един „капо“ трябваше да знае за доброто здравословно състояние на съпруга си, без да бъде информирана за мотивите и сделките, които налагат тези пътувания.

— Събуди се, дебела краво! Пристигнахме!

Белинцона се протегна с мечтателна усмивка. Каза отпуснато:

— Устата ми е пресъхнала…

Беше заспал два часа след излитането, подпомогнат от двете бутилки шампанско.

Итало ядосано кресна:

— Къде се намираш? Да не си в спалнята си? Да не съм те взел за развлечение?

— Извинявай, шефе, извинявай… Сънувах…

— Идиот!

Белинцона се изправи под погледа на Патрик Махони, който симулираше, че спи. От този момент преследването трябваше да поеме Дейв Каванаут. Така беше решил Къркпатрик. Той взе чантата си и дискретно пъхна под мишницата си съдържащото се в нея оръжие. В Ню Йорк не бяха ги претърсвали. Митничарите, явно предупредени, срамежливо бяха отвърнали очи от багажа им. С безразличен вид Махони навлече пардесюто си и излезе от предната врата, без да удостои с поглед Итало и Белинцона.

През това време Каванаут се подготвяше за излизането да бъде между първите. Суетенето му не убягна от вниманието на Фолко Мори, който бавно закопча сакото си, оставяйки няколко метра аванс на високия рус и костелив мъж. Докато нишката пътници се приближаваше към зданието на летището, Мори, като добър наблюдател, забеляза един мъж в тренчкот, чийто силует, начинът му да вижда навсякъде, без да обръща погледа си, инстинктивно му подсказаха, че присъствието на този човек е свързано с тяхното. Наблюдавайки го по-продължително, у него се появи чувството, че това е човек от тяхната среда, явно професионалист.

Рико Гато, който не знаеше, че е наблюдаван, се забавляваше от идеята, че Итало Волпоне е следен още преди да стъпи на швейцарска земя от някакъв доносник — по всяка вероятност полицай. Със своя ръст Дейв Каванаут доминираше над по-голямата част от пътниците. С голямо усилие той се сдържаше да не поглежда към гърба на Итало, търсейки начин да остане в сянка от неговия поглед. Рико Гато, който не беше лишен от чувство за хумор, си помисли, че това ченге няма да достигне до пенсия, ако Белинцона или Волпоне забележат играта му. Неговата задача беше да наблюдава събитията и да дава отчет на Еторе Габелоти. Поне за момента.

Когато огромният Белинцона и Итало се вмъкнаха в такси, ситуацията беше следната: Дейв Каванаут беше зад гърба на Итало Волпоне под насмешливия поглед на Рико Гато. Той самият беше в полезрението на Фолко Мори, който се движеше рамо до рамо с Патрик Махони, без никой от тях да се досеща, че престоят им в Цюрих има една и съща цел.

— В моргата — подхвърли Итало на шофьора.

Едно здание, което в близките дни щеше да стане посещавано повече от градския музей.

Ландо мереше с крачки Щампфенбахщрасе, без да изпуска от очи входа на Трейд Цюрих Банк. На два пъти беше минал пред все още затвореното за клиенти учреждение, задържайки се на витрината на магазина за подводен риболов, любувайки се на харпуните със сгъстен въздух, костюмите за подводно плуване с ярки цветове и странната форма на ножовете, блестящи в калъфите от черен каучук.

Девет без пет…

Той премина отново покрай италианско кафене, изпитвайки внезапно желание за едно силно кафе, хвърляйки разсеяно поглед към салона, в който не можеше да си позволи да влезе, без да загуби от очи банката. Може би златният блясък на някаква руса коса привлече вниманието му във вътрешността на кафенето. Момичето беше с гръб към него. Той виждаше само водопада от спуснати руси коси над бежово пътно манто и ръката, дълга и фина, чиито два пръста бяха хванали дръжката на чашата. Мъжът срещу нея като че ли й обясняваше нервно нещо, навеждайки се над масата, за да я убеди по-добре. Той имаше физиономия на нищожество, малка сламена глава с бягащи очи…

Порка Мадона6! Сърцето на Ландо започна да бие по-силно: та този тип там, това е Мортимър О’Брайън! С бързи крачки той пресече улицата и се подслони в извивката на една врата до малка витрина, предлагаща на минувачите голямо разнообразие от часовници. Какъв шанс! Неговият милански кореспондент не беше уточнил, че адвокатът ще бъде придружаван. Ами ако момичето също прояви желание да влезе в банката? Ландо се проклинаше, че бе дошъл сам. Той не можеше да телефонира, за да поиска нови инструкции, без да рискува да ги изтърве. Какво да се прави? Макар че нямаше и шанс едно на хиляда О’Брайън, когото беше срещал преди две години в Ню Йорк, да си спомни за него. Защо да не влезе в кафенето, да му залепи дискретно маузера върху корема и да го измъкне оттам?

Шумът от затваряща се врата го накара да се обърне: О’Брайън излизаше, отправяйки се по посока към банката. Ландо тръгна след него, ускорявайки ход, за да го задмине. Вече нямаше възможност за никакви въпроси. Ландо беше пет метра пред О’Брайън, когато достигна до трите стъпала: тежките бронзови врати все още бяха затворени. Той машинално погледна часовника си. Точно девет! Зад матираното стъкло се мярна някаква сянка. Чуха се дрънкания на ключове в бравата. Ландо се обърна: Мортимър О’Брайън, без да погледне нагоре, изкачваше първите две стъпала.

— Господин О’Брайън?…

— Моля?…

Дребният мъж подскочи, отстъпвайки крачка назад.

— Аз съм ваш приятел, господин О’Брайън. Желаете ли да ме последвате?

— Как? Кой сте вие? Оставете ме да мина!

Преди Ландо да беше успял да помръдне малкия си пръст, адвокатът се обърна кръгом с восъчно лице и се затича с късите си крака към кафенето, откъдето беше излязъл.

Устата на Ландо пресъхна. В неговата среда постигнатите успехи позволяваха да се живее охолно, но неуспехите водеха право към моргата. С три крачки той го настигна с гъвкавостта на хищник, заради която беше създадена неговата репутация още по времето, когато играеше футбол и редовно изпреварваше с бързината си противниците, измъквайки им топката. Един-двама минувачи се обърнаха любопитно. В Цюрих, както в Лозана или Женева, добре възпитаният човек не тича по улицата. Още повече двама тичащи, от които единият преследва другия. Ландо му подложи крак така дискретно, че никой отстрани не разбра причината за падането.

Мортимър О’Брайън полетя във въздуха, пльосна се върху тротоара, плъзгайки се по корем цял метър, преди да застане неподвижно с лице към асфалта и със затворени очи. Ландо се наведе, хвана го под мишниците, отправи една успокоителна усмивка към хората, които се бяха спрели, за да наблюдават сцената, довеждайки комедията дотам, че стисна носа си, за да покаже до каква степен неговият приятел е пиян. После, повдигайки го като сламено чучело, го понесе с бърза крачка към колата си, паркирана от другата страна на улицата.

— Хей, вие! Какво правите?

Ландо се обърна: пред него се изправи момичето от кафето.

— Какво се е случило? — запита тя с остър тон, в който се промъкваха нотки на страх.

— Стана му лошо… — прошепна Ландо. После прибави на вниманието на минувачите, които се бяха приближили: — Не виждате ли, че е пиян!

— Какви ги разправяте! Пиян? Ние дори не сме пили кафе!

— Да не оставаме тук! Елате! Помогнете ми да го вдигнем.

Тя обаче не се помръдна, невярваща на нито една от тези думи, с ужасен вид. Когато Мортимър излезе от кафенето, тя го беше проследила през прозореца. Заза беше бясна, че той не й беше позволил да го придружи до банката, подозирайки го, че иска да й изиграе някакъв мръсен номер. Докато да стане и заобиколи трите маси, тя видя този едър тип наведен над изпадналия в безсъзнание Мортимър. Тя успя да извика:

— Къде ще го водим? Какво сте му направили?

Ландо усещаше как паниката го обхваща. Момичето не беше предвидено по програмата, но ето че рискуваше и то да изпадне в истерия насред улицата! А Цюрих не е Чикаго. Ченгетата си вършат работата, а гражданите се превръщат доброволно в полицаи, за да се спазва установеният ред. Трябваше да свърши с това.

— Приближете се, ще ви покажа нещо…

Той почти се залепи до нея, за да прикрие от минувачите пистолета, дулото на който болезнено опря до ребрата й. После с нисък и глух глас й изръмжа в ухото, без да изпуска Морти от лявата си ръка:

— Или ще ме последвате незабавно, без да произнесете нито дума, или ще получите парче олово в корема!

Ако тя реагираше не както трябва, ако изкрещеше, всичко щеше да бъде загубено! Тя изблещи две огромни сини очи, пълни със страх, захапа устните си, пъхна ръката си под мишницата на Морти, който все още беше в безсъзнание, и каза безразлично на висок глас:

— Той е напълно пиян.

— Оттук — каза Ландо.

Тримата бързо се отдалечиха. Зяпачите се отдръпнаха. Когато Заза и Ландо, мъкнейки Мортимър, завиха зад ъгъла, видяха колата.

— Отворете вратата! — заповяда Ландо.

Тя безропотно се подчини. Ландо хвърли тялото на Морти отзад и се настани до него.

— Сега вземете ключовете и карайте!

Заза даде послушно контакт и двигателят изрева. Беше й се случвало да получава шамари от приятелите си, но никога досега не беше насочван пистолет към корема й. Още повече че този едър и красив мургав мъж нямаше вид на шегобиец. Малко я интересуваше в какво гнездо на оси се беше напъхал Морти, щом на нея никой не й причиняваше зло. Това, което тя не разбираше, беше, че адвоката го отвличаха, преди да бе влязъл в банката, а не след това, когато щеше да бъде пълен с пари.

— Е, ще потегляте ли?

— Накъде?

— Карайте!

Тя никога не беше стъпвала в Европа и, естествено, не познаваше града. Имаше чувството, че обикаля в кръг под заповедите на мургавия мъж, докато не навлязоха в малка улица с трудно произносимото име Ешвийзенщрасе.

— В края, от долната страна, ще видите един гараж. Влезте в подземния паркинг.

Сто метра по-далеч тя намали и започна да завива, когато мъжът изведнъж извика:

— Карайте направо!

Във входа на паркинга имаше полицейска кола, залепена за един понтиак. Двама полицаи слушаха, без да мигнат, обясненията на нисък плешив мъж.

— Направо! — каза Ландо.

Бензиностанцията беше собственост на негов приятел, също от Сицилия. Какво ли се беше случило, че в момента, когато имаше най-голяма нужда от скривалище, в паркинга се намираше полицията? В дъното имаше металическа врата, винаги заключена, криеща зад себе си стая три на четири, където временно можеха да се скрият. Там Ландо беше решил да заключи О’Брайън, докато шефовете му решат какво да правят по-нататък.

— Все направо ли ще карам?

— Млъквайте и карайте!

Трябваше да размисли. За момента скривалището беше неизползваемо и трябваше да се намери друго. Спешно! О’Брайън се съвземаше… Уплашените му очи срещнаха погледа на Ландо, после видя пистолета, насочен към слабините му.

— Какво искате?

— Млъквай!

— Заза, какво става тук?

Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Без да се обърне, Заза му подхвърли:

— Става това, че съм в банята по твоя вина.

— Пари ли искате? — попита Морти.

Той се опита отчаяно да се залови за тази идея. Разбира се, това не можеше да бъде така. Той разбра, че е загубил, че това е човек на Синдиката и че измамата е открита. Как са могли да разберат толкова бързо?

— Заза, моля те да ми вярваш… не разбирам нищо… не знам нищо!…

Без да престава да заплашва О’Брайън с пистолета си, Ландо каза:

— Сега завийте надясно и минете покрай гаража.

Тя изпълни маневрата. Порко Дио!7 Колата на полицаите все още беше на входа.

— Ако не ми кажете незабавно какво искате, ще скоча! — изплака Мортимър.

— Ти ще млъкнеш ли? — изръмжа Ландо. — Ти, русата, завий наляво в края на улицата!

Когато се налагаше, Ландо знаеше да говори с жени. Помисли си: „Тази мадама сигурно е страшна мръсница, щом се е залепила за тип като О’Брайън!“.

— Когато пристигнеш при моста, ще го прекосиш и ще караш направо!

Междувременно той беше решил къде ще ги заведе. В едно спокойно място, откъдето можеше без нерви да се свърже със своите шефове: в апартамента на Инес.

Със свито от лошо предчувствие сърце Итало Волпоне следваше облечения в черно служител по дългия коридор. Ехото от стъпките им се повтаряше от белите стени и от пода, покрит с керамични плочки. Това, което изненада Итало при влизането му в моргата, не беше студът, той го очакваше, ами пълната липса на миризми. Нито този на формалин, често срещан в подобни места, нито сладникавият, натрапчив мирис на смъртта.

— Ще ми позволите ли? — извини се човекът пред него.

Той се приближи до един регистър и направи някаква справка. Прав, неподвижен, с втренчен поглед, Итало имаше чувството, че изживява някакъв кошмар. Въпреки умишлено бащинския тон, който брат му държеше спрямо него, той винаги беше справедлив и добър. Всичко, което малкият брат притежаваше, беше благодарение на Дженко. Като се започне от живота, който му беше спасявал два пъти! Итало стисна силно челюстите си, за да надделее над емоциите, които постепенно го завладяваха. Чиновникът издърпа чекмедже на колелца и застана неподвижно до него. Внезапно желанието на Итало да се убеди в смъртта на брат си изчезна. Той изпита страх.

— Ето — каза човекът в черно след една дълга пауза.

Итало се приближи, насилвайки се да държи очите си отворени. В това гигантско легло, направено за цял човек, кракът изглеждаше едновременно малък и огромен. Итало незабавно разбра, че това е кракът на Дженко и че той никога повече няма да го види жив. Със стиснато гърло се наведе напред, за да се увери напълно и да разпръсне последните съмнения относно трагедията.

Погледът му се плъзна по ужасната рана в горната част на бедрото, отрязано на чисто, като парче месо в месарницата, и се спря върху прасеца. Забеляза почти невидимия белег, станал по-блед сред синкавата плът.

Когато бяха паднали от велосипеда, Итало беше забелязал кръвта върху чорапа на своя по-голям брат. Дженко усмихнато го беше успокоил: „Не се страхувай, Бебе, не ме боли…“.

Бебе… Дженко го беше нарекъл с това име. То щеше да му остане за цял живот. Навремето всички от семейството се смяха много на това! Сега, когато други го произнасяха, двете срички звучаха с респектиращ страх.

— Господине, познахте ли го?…

— Изчезвайте! Искам да бъда сам.

— Извикайте ме. Ще бъда в коридора.

Кой можеше да е направил това на Дженко? Кой? Къде беше останало тялото? Със сълзи на очите, съзнаващ, че изглежда смешен, не успявайки повече да се сдържа, Итало прошепна:

Останалите думи се загубиха в спазмите, които свиха гърлото му. Итало намери сили да довърши своята молитва. После извади копринена кърпа от джоба си и изтри сълзите. Внезапно помисли, че е на тридесет и осем години, че скоро ще навлезе в старостта и че пред смъртта на любимите същества всичко изглежда празно и лишено от смисъл. Как ще съобщи ужасната новина на своята снаха, Франческа, и на двете си племенници?

А ако Дженко не беше мъртъв? Ако беше преживял нещастието и лежеше ранен някъде? Само да е жив, порко Дио, само да е жив.

В яростта си той заби безсилно нокти в дланта на ръката си. После я погледна: върху нея имаше четири ивици кръв. Обхванат от трепет, започна да шепти с ръка, протегната към чекмеджето:

— Дженко… Дженко!… Мио фрателло8… Не знам кой те е осакатил така… но аз ти се кълна, кълна ти се върху главата на нашата света майка, че ще науча! Ако трябва, ще прекарам целия си живот в търсене, но ще науча истината! В този ден няма да има достатъчно кръв върху земята, за да измие стореното зло! Където и да е, който и да е, ще го намеря и ще го убия с моята ръка: него, родителите му, целия му род!

Излезе като вятър от тъжната стая, изпълнен с омраза, без да се опитва да сдържи сълзите си.

Преди всичко имаше една свещена мисия за изпълнение: да замести дон Дженко начело на фамилията Волпоне и да изпълни това, което смъртта беше попречила на брат му да довърши. Щеше да им даде да разберат кой е Итало Бебе Волпоне! Като въведение към новите си функции на „дон“ той реши незабавно да посети банката.

Той беше германец, наричаше се Ернст Флюге, беше висок почти два метра и тежеше сто и двадесет килограма. Веднъж месечно пристигаше в Цюрих от Хамбург по работа. Веднъж месечно прекарваше два часа с Инес. В началото, когато й се беше представил по препоръка на един негов швейцарски приятел, нейната красота беше оказала такова впечатление върху него, че с огромна мъка бе успял да използва своите мъжки качества. Тялото на негърката беше съвършено до такава степен, че той без труд усети колко собственото му тяло е дебелашко, отпуснато, без никакъв чар. Обикновено проститутките никак не го плашеха. Парите, които им даваше, премахваха болезнената му срамежливост. Въпреки че тя самата беше проститутка — двата часа удоволствие му струваха огромната сума от две хиляди долара — Инес по такъв начин държеше дистанция между тях, че човек имаше желание да каже: „Благодаря, госпожице“, докато тя прибираше парите му. В никакъв случай Ернст не можеше да каже, че е ограбен. Полученото удоволствие му стигаше, за да прекара следващите тридесет дни в спомени за приятните мигове и да понася досадната си съпруга, бирариите, в които стачкуваха с повод и без повод, без да смята хилядите неприятности, които трябваше да преодолява като собственик на предприятия. В момента той се беше изтегнал на мокета, гол, със затворени очи и учестено дишаше.

С помощта на четка Инес мажеше гигантското му тяло с пчелен мед, без да пропуска нито един квадратен сантиметър от върха на пръстите на краката до корените на косата. По-късно тя щеше да премахне меда с помощта на езика си.

— Знаеш ли колко струва едно кило мед, моя голяма кукло? Продължавай, моля те, не спирай!

— Скъпо, много скъпо!…

— Ще платя!

— Ти никога не можеш да платиш достатъчно!

— Вярно е… знам… недостатъчно е… — промълви Ернст, завладян от мисълта за една предстояща, многообещаваща ерекция.

Той протегна ръка, за да я погали по бедрото, и в този момент входният звънец издрънка. Ернст подскочи, отвори очи и срещна учудения поглед на Инес.

— Чакаш ли някого?

Вместо отговор тя постави пръст на устните си. Беше по червен пеньоар, който се отваряше отвсякъде, без да крие нищо от нейната превъзходна анатомия. Ернст се опита да се изправи. Тя го задържа със сила на пода. Нов звън, придружен този път с удари по вратата.

— Не трябва да ме виждат при теб!

Тя му направи знак да замълчи, стана и погледна през шпионката. Въпреки вроденото си хладнокръвие Инес подскочи от изненада: Ландо, някакъв мъж и русо момиче! Ландо никога не си позволяваше да я безпокои без предупреждение, още повече придружаван от двама непознати. Много по-малко от чувство на куртоазия, отколкото от уважение към една професия, от която получаваше немалко доходи. Тя го чу да казва:

— Ще отвориш ли? Знам, че си тук!

— Заета съм. Ела по-късно!

— Не е възможно! — ядоса се Ландо. — Отвори!

— Не отваряй — простена Ернст, легнал върху мокета, без да знае дали трябва да вземе душ, за да се избави от тънката ивица мед, и да се облече, или да се скрие в стаята, докато Инес го измъкне от това невъзможно положение.

Той видя с ужас как тя отваря вратата.

— Това е брат ми — каза тя, — съжалявам…

Ернст очакваше появата на черен боец, три метра висок. Вместо това се появи блондинка, която облещи очи, като го видя, последвана от някакъв хилав тип и едър красив мъж, мургав, с глава на метис, тип, от който Флюге изпита внезапен ужас.

Той се втурна към банята.

— Кой е този? — попита Ландо.

— Кой ти позволи да идваш тук? — вместо отговор викна Инес с леден тон, без да се безпокои от факта, че е полугола.

Чак сега тя забеляза пистолета в ръката на Ландо, насочен към пода.

— Ти да не си полудял? Махай се!

Той я погледна заплашително и процеди с глух глас:

— Разкарай този глупак и млъквай! Приготви кафе за моите приятели!

— Направи си го сам и изчезвайте!

Тя не можа да разбере откъде дойде плесницата, която й завъртя главата като топка за тенис. Изненадана, Инес вдигна ръка към бузата си. Ландо никога не я беше удрял. С мъртвешки глас тя каза:

— Ти прекали, Ландо!

— Направи кафе!

Инес се отправи към кухнята, сякаш нищо не се беше случило, като по пътя вдигна слушалката на телефона. Пръстът й заигра по бутоните. Ландо вдигна дулото на пистолета към нея.

— Затвори! Аз го пия с две бучки захар!

Инес се подвоуми, след като прочете в очите на човека насреща, който нямаше нищо общо с нейния Ландо, че не се шегува.

— Не знам нито какво искаш, нито защо постъпваш така, но след като излезеш оттук, не искам кракът ти да стъпи повече при мен.

Ландо се обърна към Заза и Морти, замръзнали във входното антре:

— Колко за вас?

— А… — подскочи О’Брайън.

— Колко бучки? — повтори търпеливо Ландо.

— Нито една, без захар.

— А вие?

— Въобще не желая кафе — кресна Заза с блестящи от ярост очи.

От банята се чу плачлив глас:

— Инес!… Инес!…

Тя понечи да тръгне натам. Ландо я спря с жест, приближи се до вратата и рязко я отвори: Ернст Флюге с измъчен вид се мъчеше да отвори крановете.

— Мога ли да ви помогна? — учтиво попита Ландо.

— Извинете — промълви едрият мъж, — можете ли да ми дадете дрехите… Моля ви… В салона…

Ландо направи две бързи крачки напред, хвана го за ръката и дръпна с всички сили, изхвърляйки огромното туловище в салона.

— Взимай си ги и марш навън!

Той с любопитство погледна ръката си и каза с отвращение:

— Но тази дебела свиня лепне!

— Това е мед — спокойно обясни Инес. — Ти не обичаш ли мед?

Ландо изгледа изненадан последователно Флюге, Заза, Мортимър, Инес…

— Какво…

— Ернст ми плаща, за да го мажа с мед. Ако това му харесва, теб какво те засяга?

Ландо избухна в смях. После, изтощен от страха и умората, с опънати нерви, Мортимър изхълца и започна да се смее истерично. Заза се опита да се сдържи, хапейки устни. След като не успя, тя се преви на две и захълца със сълзи в очите. Действително зрелището беше за смях. С движения на тъжен клоун Ернст се опита да облече ризата си. Щом като кожата и материята се срещнаха, всичко се превърна в лейкопласт.

— Побързай — нареди Ландо между две хълцания.

Когато собственикът на бирарии се опита да навлече чорапите, всичко се превърна в кошмар. Инес, която се беше сдържала до момента да не се засмее, избухна, успявайки да подхвърли към своя клиент:

— Не се сърди, Ернст!… Не се сърди… Той е мръсник! Ще ми плати за това!

Когато Флюге, щастлив, че се измъква благополучно, изчезна сред всеобщия смях, Мортимър се обърна към Ландо с очи, пълни със сълзи и страх:

— Моля ви, дълго ли смятате да ни държите тук?

После, въпреки паниката, абсурдността на положението, в което се прибавяха този гигант, намазан с мед, и тази гола и огромна негърка, както и този мъж, когото никога не беше виждал, той отново беше завладян от безкраен смях.

Ландо със стиснати устни вдигна телефона:

— Сега ще разбереш…

В Ню Йорк Моше Юделман беше извикал отделно Фолко Мори и му беше дал специални инструкции:

— Итало е нервен и импулсивен. Възможно е някой да се опита да го следи. Той дори няма да забележи. Не оставяй никого да го шпионира! При най-малката нередност елиминирай!

— Да елиминирам?

— Чертеж ли искаш да ти направя?

Ставаше въпрос да бъде ликвидиран всеки, който проявяваше интерес към дейността на Итало Бебе Волпоне. Да, но как? Шефовете нареждаха. Техните нареждания не показваха на изпълнителите по кой начин трябва да бъде свършена мисията.

Настанен в автомобил, взет под наем, на сто метра от моргата, Фолко Мори усети леки бодежи в гръбначния стълб, познавайки едрия костелив блондин, когото беше видял в самолета. Човекът беше проследил Итало с такси, без да се досети, че Фолко е зад него. Сега той се интересуваше от магазините по улицата, докато шофьорът му четеше своя вестник зад волана на таксито.

Пиетро Белинцона, комуто с един жест Итало беше забранил да влиза в моргата, не се досещаше, че е следен. Едва шефът му беше влязъл, и Пиетро се втурна към близката сладкарница, за да се появи след няколко минути с един огромен плик, пълен със сладкиши. Той гълташе така, сякаш някой можеше всеки момент да му отнеме любимите лакомства.

Фолко не можеше да разчита на него. Значи трябваше сам да намери начин да ликвидира натрапника. Така, ако посещението на Итало в моргата имаше някакво значение, преследвачът нямаше да може да разкаже за това никому. Фолко машинално се почеса по гърба, усещайки успокояващото присъствие на своя нож, поставен в калъфка, между плещите му с острието нагоре. Достатъчно му беше да бръкне под яката на ризата, за да измъкне оръжието и да го хвърли в целта за част от секундата. За нещастие той не се намираше в цирк, нито по улиците на Ню Йорк нощем, а в Швейцария, в един град, чиито улици бяха толкова чисти, че той не смееше дори да се изплюе. Дума не можеше да става да извърши убийство, без да го сполетят сериозни неприятности. Трябваше да замаскира всичко като нещастен случай.

Страхувайки се да не провали мисията, поверена му от Юделман, Фолко премисли различните начини за избавяне от ближния си. Нито един не беше удобен за момента, тъй като го превръщаше автоматически в преследван. Все пак дивечът не го беше забелязал досега… Фолко излезе от колата, решен да се довери на собствения си инстинкт, на качествата си на импровизатор. Небрежно се запъти към таксито, отправяйки към небето молитви да не би Белинцона, който за момента беше с гръб към него, да го заговори. Най-малък жест и русият мъж, чиито очи бяха насочени към Пиетро, щеше да разбере играта му. С тих, но отчетлив глас той прошепна:

— Пиетро, аз съм Фолко. Не се обръщай, все едно че не си ме забелязал!

Белинцона изигра така великолепно ролята си, че Фолко помисли, че не го е чул. Той продължи да бърка в книжната кесия, сякаш нищо не се е случило. Когато Фолко мина покрай него, той направи една топка от плика и не намирайки къде да я хвърли, я пъхна в джоба на сакото си. Пиетро не гледаше към Фолко, който продължи пътя си, забелязвайки мимоходом, че таксито е спряло пред един строеж. Хиляди идеи му минаха през главата, когато видя огромния кран, надвесил стрелата си над таксито. За нещастие, ако влезеше в строежа — къде ли беше входът му? — щеше да загуби от поглед входа на моргата, от който всеки момент щеше да излезе Итало. Дори да влезеше в строежа, как щеше да успее да пусне върху таксито огромния блок бетон, окачен на стрелата на крана? За момент му мина идеята да се отправи към мъжа и просто да го прободе, минавайки покрай него. Това също не беше възможно.

Продължавайки да напредва, той трескаво търсеше начин да прекрати преследването. Никой не трябваше да е в течение на посещенията на Итало. Един слънчев лъч, излязъл зад облаците, стана причина сетивата му да се наострят още повече. Лъчът се отрази от някакъв блестящ предмет. Без да обръща глава, продължавайки разходката си, той видя върху една ръка, поставена небрежно на волана на някакъв спрял автомобил, диаманта на пръстен, блестящ на светлината на слънчевия лъч.

Фолко незабавно позна мъжа в черно, когото беше забелязал при слизането от самолета. Бяха ли заедно с русия мъж? Принадлежаха ли към една и съща група? Полицай или бандит? Кой беше той? Без съмнение човекът беше достатъчно далеч, за да забележи репликата му, подхвърлена към Белинцона. Смутен, Фолко смръщи вежди. За да придаде по-достоверен вид на присъствието си тук, той влезе в близката цветарница и взе букет анемонии, подавайки го на момичето, без да престава да наблюдава улицата. Когато тя му опакова цветята, Фолко хвърли банкнота върху тезгяха и без да чака рестото, се отправи към автомобила си.

Пиетро продължаваше да стои пред входа на моргата, облегнат на един стълб, чистейки зъбите си с невинен вид. Сега историята се повтори както на отиване. Мори го поздрави мислено за хладнокръвието. Улицата беше еднопосочна и с лек наклон. От двете страни бяха гарирани коли, оставяйки съвсем малко място за рядко минаващите автомобили. Малко по-нагоре от моргата улицата се разширяваше и четири автомобила бяха паркирани перпендикулярно на тротоара. Скрит от ъгъла на зданието, Фолко се опита да отвори вратата на един фиат. Заключена. Следващата, едно рено с масленозелен цвят, също беше заключена. Третата, тежък мерцедес, се отвори веднага щом той натисна дръжката на вратата му. Никой не се виждаше наоколо. Фолко се намести зад волана, отпусна ръчната спирачка и със задоволство констатира, че колата потегля по инерция. На устните му се появи усмивка и той отново дръпна ръчката на спирачката. После излезе и застана на ъгъла на сградата.

Няколко минути по-късно Итало се появи на входа на моргата, натъпка Белинцона във форда им, също взет под наем, и потегли. Останалото стана твърде бързо.

На три скока Фолко се намъкна в мерцедеса. Държейки вратата полуотворена, той отпусна ръчната и сложи крак върху крачната спирачка. Няколко секунди по-късно фордът мина покрай тях с хъркането на изтезаваните скорости. Едва успя да забележи зад волана лицето на Итало, сгърчено и каменно. Без да чака, Мори махна крака си от педала и излезе, оставяйки мерцедеса със своите тон и половина да тръгва назад, докато бронята му опря в паркирания насреща му фолксваген. Фолко незабавно се скри в един вход и таксито, което беше потеглило първо, се заби в застаналия напряко мерцедес със свистене на спирачки и звънтене на ламарина, покрити незабавно от трясъка, с който вторият преследвач се беше намъкнал в багажника му. Докато шофьорът слизаше и ругаейки, констатираше повредите, Фолко се измъкна през коридора на зданието, чийто изход водеше на задната улица.

Оставаше му да достигне до собствения автомобил и спокойно да се прибере в хотела си. За момента преследването беше прекратено. Сега трябваше да го спре окончателно с по-радикални мерки. Опитът, който имаше, говореше красноречиво, че досега всеки човек, намерил се в неговото полезрение, трябваше да се счита за мъртвец. Фолко реши, че ще бъде посегателство върху честта му, ако поне един от двамата преследвачи види как изгрява слънцето на следващата утрин.

Вече беше заобиколил сградата, когато забеляза, че в ръката му все още се намира букетът анемонии.

Фолко разтвори пръсти. Цветята се изсипаха на платното. Той не можеше да понася цветя, освен ако не бяха във формата на венец върху гроба на враговете му.

6.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— Не зная дали господин Клопе е в бюрото си.

Човекът в черно я погледна, без да каже нито дума. Смутено секретарката добави:

— Бихте ли казали името си?

— Волпоне — каза той, без да спира да я гледа.

Изчервявайки се, тя се отдалечи, доволна, че не е повече пред погледа на този странен мъж. На лицето му беше застинала маска на страдание и устните му образуваха изкуствена и безпокояща усмивка. В облеклото си имаше нещо мъртвешко, костюм, връзка и обувки, всичките в черно. Като ангел на смъртта.

— Господине, имате посетител.

— Кой е той, Марджори?

— Каза, че се нарича Волпоне.

Клопе заинтригувано вдигна глава. Вместо О’Брайън, когото очакваше, ето че се появяваше Волпоне. Но нали този лъжлив пълномощник му беше казал, че Волпоне се е върнал в САЩ. Идеален момент за изясняване на положението.

— Кажете на господин Волпоне, че ще го приема. Поканете го да влезе след една минута.

Той направи полуоблекчена, полуразочарована гримаса. От една страна, щеше да предупреди Волпоне за неделикатните усилия на съдружника му. От друга страна, се надяваше, че повереният му капитал ще дава още известно време плодове в Шаан, при приятеля му Шмеелблинк, „банкера на банкерите“. Наум Клопе направи бързи изчисления: „За три дни чистата печалба от вложения капитал се равнява на 109 588 долара по три, т.е. 328 764 долара. Без да смятам 0,125 на сто от двата милиарда, предназначени за класическите «банкови разходи» и които се равняват на два милиона и половина. Алилуя“.

— Господин Волпоне — обяви Марджори.

Клопе стана, за да посрещне този, който преди три дни му беше дал „абрачо“ — традиционната прегръдка на сицилийските мафиози. Ръката му се беше протегнала за поздрав и за да се предпази от една нова прегръдка, той заобиколи бюрото си. Но ето че с изненада видя един непознат. Тази глупачка Марджори вече беше затворила облечената с кожа врата. Твърде късно беше да го изпроводи обратно.

— Вие ли сте Омер Клопе? — попита посетителят, докато ръката на банкера увисна във въздуха.

— Аз съм — каза студено Клопе. — Мисля, че е станала грешка. Секретарката ми сигурно е сгрешила името ви.

— Наричам се Волпоне. Итало Волпоне.

Скривайки учудването си, Омер наблюдаваше тъжното и напрегнато лице и като усети заплахата, излъчваща се от чужденеца, прибави:

— Да?

— Аз съм по-малкият брат на Дженко Волпоне.

Човекът пъхна рязко ръка във вътрешния джоб на сакото си.

— Проверете, ето паспорта ми.

Банкерът го взе и го погледна.

— В ред ли е? — попита Волпоне.

— Ще благоволите ли да седнете?

Итало не се помръдна.

— Предполагам, че сте узнали ужасната новина?

Омер вдигна едната си вежда, заобиколи бюрото и седна във фотьойла си, приготвяйки се да слуша възпитано по-нататък обясненията. Адамовата ябълка на Волпоне се премести нагоре, после надолу, сякаш той не можеше да преглътне. После с нечовешко усилие каза на един дъх:

— Брат ми е мъртъв.

Клопе неусетно се вцепени.

— Убили са го! — продължи с омраза Итало. — Виждали ли сте напоследък О’Брайън?

— О’Брайън?

— Мортимър О’Брайън! Мяркал ли се е при вас? Търсил ли е да влезе във връзка с вашата банка?

Клопе прехапа устни, играейки с писалката си.

— Чакам отговора ви! — нетърпеливо каза Волпоне.

— Как се е случило нещастието с вашия брат? — тихо попита Клопе.

— Не четете ли вестници?

— Хм… предимно финансови…

— Преди три дни, след срещата с вас, е намерен върху решетката на един локомотив, влизащ в цюрихската гара…

Още веднъж ябълката слезе надолу и в ъгъла на очите — може би Клопе грешеше — сякаш имаше застинали сълзи.

— Намерен е един крак. Отрязан. Десният крак на моя брат.

На свой ред банкерът преглътна.

— Това е ужасно… Неговият крак?

— Да.

— Но тогава, господин Волпоне, след като тялото не е намерено, може би има надежда, че брат ви…

С непроницаемо лице Итало поклати глава.

— Господин Волпоне — започна Клопе, — как може да сте сигурен?

— Идвам от моргата! — прекъсна го Итало. — Сигурен съм! Сигурен съм, че брат ми е мъртъв! Сигурен съм, че някой му е помогнал да умре! Сигурен съм, че О’Брайън ще плати за това убийство!

Клопе усети, че потреперва.

— Изслушайте ме, господин Клопе! Аз лично получих телеграмата в Ню Йорк, потвърждаваща прехвърлянето на капиталите. Междувременно убиват брат ми и О’Брайън изчезва! Мисля, че е достатъчно ясно, нали?

С наведени очи Клопе започна отново да си играе с писалката.

Волпоне въздъхна.

— Не се съмнявайте, ще открием тази гнида! Въпрос на часове. Междувременно аз поемам операцията. За вас всичко остава постарому. Моля ви да прехвърлите капиталите според инструкциите, дадени от моя брат!

Омер Клопе се изкашля. После вдигна очи към събеседника си:

— За какви пари говорите, господин Волпоне?

Итало помисли, че е чул лошо:

— Пардон?

Като издържа погледа му, Клопе повтори спокойно:

— Попитах за какви пари става дума?

Това беше толкова неочаквано, че Волпоне цяла секунда не реагира. Той погледна банкера, сякаш пред него се намираше гост от Марс:

— Как какви пари? Нашите пари! Двата милиарда, които моят брат прехвърли във вашата банка.

Писалката престана да се движи между пръстите на Клопе. С отлично произношение, без да мигне, Омер каза:

— Не разбирам за какво говорите.

— Какво не разбирате? — изръмжа Волпоне. — Преди три дни бяха ли при вас брат ми и тази въшка О’Брайън?

— Действително се срещнах с тези двама души.

— Е, добре! — възтържествува Итало. — Не искам нищо друго, освен да продължите пътя на тези два милиарда долара!

Клопе разпери ръце:

— Не знам за какво говорите.

— Как! — задуши се от гняв Волпоне.

— Не разбирам за какво намеквате.

Итало направи крачка напред. Омер се изправи със стиснати устни.

— Повторете! — прошепна Волпоне с неузнаваем глас.

— Не знам за какво говорите — отсече Клопе.

— Вие подигравате ли се с мен? — изсъска Итало с разкривено лице.

— Господин Волпоне, аз се присъединявам към вашия траур. В никакъв случай обаче не мога да понеса липсата на възпитание от ваша страна.

Итало потърси с очи сънната му артерия, в която щеше да забие палците си и да стиска, да стиска, докато излезе от този кошмар, да се върне в реалността и да стъпи на твърда земя. Всичките му чувства бяха обединени в едно, което постепенно го завладяваше: да убива!

— За последен път ви питам! Къде са капиталите?

— Моля ви да излезете незабавно.

Итало изгледа студения и закръглен човечец, който се осмеляваше в негово лице да предизвиква Синдиката.

— Знаеш ли кой съм аз? — заекна той.

Нищо не се помръдна по лицето на Омер Клопе.

— Излезте! — каза студено той.

Пред очите на Волпоне затанцуваха червени и черни пламъци.

— Слушайте ме добре!… Слушайте ме внимателно!… Не зная каква игра играете, но ви предупреждавам за последен път!… Давам ви срок до утре на обяд да прехвърлите нашите два милиарда долара! Изпуснете ли този срок, вие сте мъртъв!

— Още една дума и ще накарам да ви изгонят от Швейцария незабавно!

— Това няма да ви възкреси! — заплаши го Волпоне.

Той залитна като пиян по посока към вратата, направи две крачки, после се обърна:

— Никой повече няма да е в състояние да ви помогне. Утре на обяд, не забравяйте!

Преди да излезе, Итало насочи показалеца си към Клопе и с трептящ от злоба глас каза:

— Вие вече смърдите на леш!

Пиетро Белинцона потърка бузата си с ръка.

— До днес никой не ми беше удрял шамар…

— Виждаш ли, всичко се случва — каза лаконично Фолко Мори.

— Да ми строши мутрата, да стреля по мен, съгласен съм, но това!… Това е… това е…

— Унизително — допълни Мори.

— Ето! Унизително! Ти щеше ли да го оставиш?

— Досега никой не ме е удрял — тихо отговори Мори с поглед, зареян в далечината.

Той се беше изтегнал върху леглото, елегантно облечен в черно, с безупречен възел на връзката си. Луксозните му мокасини почиваха върху снежнобялата възглавница.

— Щях да го ударя!

— Защо не го направи?

Белинцона вдигна ядосано рамене.

— Защото той е Волпоне!

— Защо той ти удари шамар? — попита насмешливо Фолко.

— Само ако знаех! Смееш ли се?

— Не се смея. Усмихвам се.

— Какво щеше да направиш на мое място?

— Да подам другата буза.

— Какво има против мен?

— Иди да го питаш.

— По дяволите, по дяволите и по дяволите! — изруга Белинцона, удряйки с огромния си юмрук по дланта на лявата си ръка.

Още с пристигането си в Цюрих преди три часа той непрекъснато усещаше последствията от ужасяващото настроение на своя шеф. Между другото имаше чувството, че тук не е необходим.

Обикновено той знаеше в какво се състои работата. Не напълно (Пиетро не беше посветен в тайните на боговете), но в общи линии. Цу Дженко Волпоне, на когото беше служил като телохранител, многократно беше споделял с него някоя мисъл, беше му казвал някоя приятна дума. Но Итало! Той дори не му беше позволил да го придружи в моргата. Когато беше излязъл, бутайки го пред себе си, Пиетро го беше попитал дали всичко е наред. Тогава беше последвала тирадата: „Затваряй си устата, купчина с лайна!“. Белинцона беше изпитал много повече безпокойство, отколкото яд. Никой не беше го третирал по този начин. Всъщност да, един или два пъти. Но тези, които се бяха опитвали, не бяха живели дълго, за да могат да се похвалят. Колкото до плесницата!…

Излизайки от банката, Итало беше поел пътя към хотела със стиснати зъби. Белинцона го беше придружил до асансьора, след това по коридора, суетейки се, когато Волпоне извади ключа, за да влезе в апартамента си. Сякаш сега беше забелязал присъствието на своя телохранител:

— Какво се въртиш тук?

Тъй като Пиетро не знаеше какво да отговори, Бебе беше повторил със злоба:

— А? Какво се въртиш тук?

Явно впечатлен от бледността, бесния блясък на погледа му и честотата на тиковете, които разкривяваха лицето му, Белинцона беше изтърсил:

— Ами Моше ми беше казал…

Още не беше завършил изречението си, и плесницата изплющя върху бузата му.

— Изчезвай!

— Но, падроне… какво съм направил?

Волпоне не се двоуми нито за секунда:

— Много си любопитен! — И му беше затворил вратата под носа.

— Ще ти кажа, Фолко… това не ми харесва. Отчаян съм.

— Не мисли за това! — прекъсна го Мори. — Когато чакаше пред моргата, забеляза ли нещо?

— Да. Твоят глупав цирк. Какво те караше да го правиш?

— Двама души те следяха.

— По дяволите!

— Най-любопитното беше, че не бяха заедно…

— Докъде ни следиха?

— Доникъде. До моргата, това е всичко.

— Как ги спря?

— Пуснах една кола напряко на улицата. Те се „спънаха“ в нея.

— Каза ли на Бебе?

— Забрави за това! Ние сме тук, за да го пазим, а не да го безпокоим!

— Ти луд ли си! Пак мен ще изкара виновен!

— Остави го на спокойствие! Достатъчно сме пораснали, за да уредим всичко сами. Знам как да ликвидираме един от тях незабавно.

— Той в хотела ли е? — с интерес попита Белинцона.

— Да. Другият също.

— Швейцарци?

— Колкото аз съм абисинец! Пътуваха в нашия самолет.

Изведнъж Пиетро забрави за нещастията си, облизвайки лакомо устни.

— Ченгета?

— Не знам. Според мен не са от един и същ екип. Просто имам някакво предчувствие.

— Какво искаш да направим?

— Ще се заемем с единия. Той е на нашия етаж, в 647, от другата страна на коридора.

— Имаш ли някаква идея?

— Да, доста любопитна идея. Ето какво ще направиш…

Яростта му беше толкова голяма, че влизайки в стаята си, Итало се отдаде на това, което Дженко би нарекъл хлапашка работа. Не смеейки да стреля по нещо, а плесницата, ударена на Белинцона, далеч не беше удовлетворила жаждата му за кръв, той взе от банята бръснача, с който всяка сутрин се бръснеше.

Итало опита острието, което собственоръчно точеше, както неговият баща навремето, опитвайки всеки път качествата му върху косъм от главата, който държеше с два пръста. После се вторачи в леглото, изчаквайки бесът да го завладее и да се разпее по тялото му на вълни, все по-силни, все по-чести. След това започна тихо да ругае на сицилийски, често повтаряйки името Клопе. Не след дълго се чуваше само: „Клопе“, изречено със заекващ глас, по устните му се появи пяна, която мокреше изричаните думи. Дясната му ръка се вкамени върху бръснача, докато кокалчетата му побеляха.

Когато загуби възможността да контролира обхваналия го бяс, той се хвърли с нечовешко ръмжене върху леглото, режейки безогледно каквото му попадне подръка, сякаш одеялата и възглавниците бяха тялото на Клопе.

„Брутта химия… Мадоначия… Порко Дио!…“9

Той се пребори с една възглавница, садистично я разпра и перата й се разпиляха из стаята. След това замръзна с учестено дишане и с блестящо от пот лице, поемайки въздух на едри глътки. Ръката му изтърва бръснача и прегръдката му освободи остатъците от възглавницата. Итало погледна стаята, сякаш за пръв път я виждаше. После се изправи. Струваше му се, че тежи десет тона. В банята насочи студената струя право срещу лицето си, без да я усеща. След като се избърса, дойде на себе си. Трябваше спешно да се обади на Юделман. Несъзнателно пръстите му натиснаха един след друг бутоните, образуващи телефонния номер в дома му в Ню Йорк. След шест позвънявания Анджела се обади:

— Да?

— Анджела…

Гласът й беше толкова ясен, сякаш се намираше в собствената му стая, до него.

— Итало…

— Ке фай?10

— Спях.

Той си я представи увита в огромното им легло, свила се в единия край, по една от нощниците на баба си, които обожаваше. Топла, сладка, гладка, беззащитна, сама. В Америка сигурно е шест сутринта.

— Итало?… — запита тя настоятелно и безпокойно.

— Си…11

— Дженко?

Волпоне преглътна:

— Да.

— Итало, сигурен ли си?…

— Си. Ио соно.12

Той усети, че тя с труд сдържа сълзите си. Не толкова заради Дженко, когото едва познаваше, колкото за него самия.

След дълго мълчание тя прошепна:

— Нон поссо кредерло… Е терибиле…13

— Предупреди Франческа.

— Добре.

— Кажи й, че ще се заема с всичко.

— Да.

Сега той различаваше отчетливо хълцанията й. Бяха толкова близо, че Итало изпита чувство — само да протегне ръка и ще може да ги избърше. Усети, че очите му го щипят.

— Ще ти се обадя през деня.

— Итало?

— Да?

— Ниенте…14

Той постави бавно слушалката, избърса очите си и набра втория номер. Щом чу гласа на Юделман, каза:

— Аз съм.

Дори насреща му да беше президентът на САЩ, той пак щеше да се представи по този начин. Който и да беше кореспондентът му, Итало винаги се обявяваше с „аз съм“. На другия оставаше да отгатне кой е насреща му.

— Дженко? — незабавно попита Моше, за което Волпоне мислено му благодари.

Беше неспособен да отговори от страх да не отвори отново незарасналата рана.

— Дженко? — настоя Моше.

— Да — промълви Итало.

— Боже мой… Боже мой… — прошепна събеседникът му. — Тялото?

— Още нищо.

— О, боже! Това е катастрофа!

— Да.

— Има ли някакъв шанс.

— Не. Никакъв. Не ме питай защо! Чувствам го! Знам го! Това е всичко.

— Какво решаваш?

— Поемам кормилото.

След последвалото мълчание Итало помисли, че връзката е прекъснала.

— Моше, чуваш ли ме?

— Да… Да…

— Казах, че поемем кормилото!

— Чух…

Гласът на Моше идваше странен, фалшив.

— Имаш ли нещо против?

— Не, не!

— Ти май не си доволен?

— Да… да… Това става толкова неочаквано…

— Идвам от банката.

— Какво?

— Казвам, че току-що бях в банката! Глух ли си? Има една неприятност…

— Итало… Каква неприятност?

— Този гаден банкер отказва да деблокира парите ни, сякаш не знае нищо!

Въпреки ужаса, с който го изпълниха думите на Итало, Моше се възпротиви:

— Не трябваше! Ако Габелоти разбере за твоите постъпки, ще помисли… ще помисли…

— Какво ще помисли?

— Не знам. Нещата се променят много бързо! Рискуваш да провалиш всичко!

— Моше!

— Да?

— С мен ли си, или си против мен?

— Разбери, Итало!… Опитай се да разбереш!…

— За или против? — грубо го прекъсна Волпоне.

— Ако бях против, щях да те оставя да правиш щуротии! — ядоса се Юделман. — Ти смяташ, че един швейцарски банкер ще отговаря на въпросите ти, ако нямаш номера на сметката?

— По дяволите номера! — изръмжа Итало. — Дал съм му срок до утре на обяд да изпълни нарежданията ми!

— Боже мой!… — изстена Моше.

— Нали парите са наши! Брат ми умря заради тях! А ти искаш да си мълча, сякаш нищо не се е случило!

— Но ти не можеш…

— Ще се ядосам!

— Итало, изслушай ме! Моля те да ме изслушаш! Всичко е много сериозно!… Не мърдай, преди да съм пристигнал! Веднага наемам самолет!

— Ти за хлапак ли ме смяташ? — изригна Волпоне.

— Итало, аз имам опит в тези работи! Знам как да постъпя!

— Аз също!

— Итало! Нека да дойда!

— Ако имам нужда от теб, ще ти позвъня!

— Въпреки това ще дойда!

— Опитай се само да стъпиш в Цюрих без моя заповед! Честна дума, ще те очистя!

— Итало, вървим към катастрофа…

— Не се намесвай…

— Позволи ми поне да предупредя Габелоти! Ще помисли, че искаме да го измамим!

— Забрави този смачкан праз! Когато свърша с банкера, ще се заема с него! Аз не съм търпелив като Дженко!

— Итало, за последен път…

— Млъквай!

— Не затваряй, Итало! Правя ти последно предложение… Нали ми имаш доверие? Имам един добър приятел в Цюрих, един много добър приятел… Нарича се Карл Дойч. Често сме работили заедно… В името на паметта на брат ти остави ме да му се обадя… Той познава добре банкера… Ще го помоля да се заеме незабавно…

— Ако искаш, прати папата, не ме интересува! Но ако утре по обяд не получа това, което искам, ще действам по свой начин!

— Лошо… лошо! Нищо няма да постигнеш със сила.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — заплашително каза Итало.

— Не!… О’Брайън?

— Нищо.

— Само той може… Итало! Швейцарците са инат. Всичко ще провалиш!

— Моше…

— Трябва да действаш умно…

— Моше…

— Да.

— Върви по дяволите!

Итало затвори внезапно, завладян отново от бяс. Огледа стаята, търсейки нещо за разрушаване.

В този момент телефонът иззвъня.

Дейв Каванаут хвърли сакото си върху един стол, влезе в банята, отвори крана за студена вода и си наплиска лицето. Беше ядосан, че е загубил следите на Волпоне заради никакъв анонимен кретен, който не беше дръпнал добре ръчната спирачка на колата си. По някакво чудо, влизайки във фоайето на Сорди, погледът му срещна този на Махони, скрил се под един вестник. Махони беше затворил очи в знак, че дивечът се е върнал в леговището си.

Това беше добра новина, но неудовлетворението от съществуващата празнота във времето на Волпоне оставаше. През този половин час, в който Дейв беше кръстосвал улиците на Цюрих, за да го търси, той сигурно не беше отишъл на черква. Къде беше ходил? Какво беше правил? С кого се беше срещнал?

Капитан Къркпатрик изпитваше бяс от въпроси без отговор. Каванаут много се съмняваше, че ще може да му предостави такъв за изминалото време. Той се качи в стаята си. По стар навик провери пистолета си колт гувернемън, модел със седем куршума в барабана. Боравенето с него му беше станало толкова близко, че можеше да манипулира с частите му слепешката. Махони предпочитате своя полис питон 357 магнум с падащ барабан и шест куршума. След всекидневните им тренировки на стрелбището те се впускаха в безкрайни разговори относно предимствата и недостатъците на оръжията им, сравнявайки пробойността на куршумите, скоростта на траекторията и други подробности, непознати за непосветените, но жизненонеобходими за един нюйоркски полицай, който иска да достигне до пенсия.

По време на тези няколко часа престой в Швейцария те бяха разменили с Махони само няколко знака отдалеч. Трябваше един от двамата непрекъснато да е по следите на Итало и огромния му телохранител. Затова, когато телефонът иззвъня, Дейв помисли, че Патрик най-после е намерил начин да се свърже с него от фоайето на хотела. Той остави своя колт до възглавницата и вдигна слушалката:

— Да?

Някакъв глас несвързано и бързо изрече на ухото му:

— Тук е портиерът… Побързайте!… Отворете прозореца и погледнете надолу!… Станало е нещастие!…

Махони! Дейв се втурна към прозореца, отвори го и се наведе. Шест етажа по-долу ротондата на хотела образуваше тераса, която пречеше да се види какво става пред входа на Сорди. Пердето, размърдано от вятъра, се залепи за лицето му. Веднага усети, че зад него има някой. Съвсем близо. В момента, в който махаше пердето от лицето си, Дейв разбра, че го хващат за глезените. Със силните си ръце той се опита да се хване за перваза на прозореца. Невъзможно! Въпреки усилията на мускулите му неговите деветдесет килограма се наклониха напред, премествайки центъра на тежестта на тялото, и двата му крака се намериха във въздуха. Той започна да рита с крака, да дращи камъка с нокти, разкървавявайки си ръцете. Нищо не можеше да спре летежа му към терасата с главата надолу. Дейв искаше да извика името на Махони, после видя лицето на жена си, взе дъщеря си на ръце и чу Къркпатрик да казва: „Каванаут, вие не сте полицай, за да оставяте да ви мамят!“. Когато усети, че пада като камък покрай фасадата, като в кошмар се яви последната му мисъл, на която не получи отговор: „Дали ще ме боли!?…“.

Без да губи нито секунда, Фолко Мори по стар навик се прекръсти, жест, който никога не пропускаше да направи, когато изпращаше някой свой ближен „ад патрес“15. Без да погледне надолу, се отдалечи от прозореца и бързо претърси сакото на жертвата си. От него измъкна портфейл. Първото нещо, което се появи пред очите му, беше това, което търсеше: „Дейвид Каванаут — Щатска полиция — Ню Йорк сити“.

Значи беше очистил полицай. „Нито е първият, нито ще е последният“, помисли саркастично той. После постави портфейла на мястото му, погледна към колта, но се въздържа да го докосне. После предпазливо подаде глава в коридора. Пуст, с изключение на една количка, натоварена с чаршафи, метли и разноцветни кутии, оставена пред стая 609. Бавно притвори вратата след себе си. Безшумно, с крачки на вълк прекоси двадесетте метра, които го разделяха от стая 609, и хвърли око в нея. Камериерката, която чистеше с прахосмукачка, беше с гръб към него. С удивително спокойствие той върна на мястото му в ключалката на вратата взетия на заем само преди минута универсален ключ.

Недалеч оттук, на прага на своята стая, Пиетро Белинцона го наблюдаваше. Фолко му кимна. Белинцона вдигна палец вместо поздравление. Може би той беше малко тъп, но ролята си на портиер беше изиграл отлично. Работата му още не беше свършена. Фолко му беше казал да продължи наблюдението си след убийството. Беше съвсем възможно излетелият през прозореца полицай да има съучастник. Ако това беше така, той незабавно щеше да се покаже, след като новината за „нещастния“ случай станеше известна. А това нямаше да закъснее.

Фолко Мори се промуши в стаята си, точно срещу тази на Итало Волпоне. После си зададе въпроса дали всичко е предвидил.

— Омер, ти не ядеш нищо! — забеляза с учудване Химене, после се обърна към Ренате. — Кажи на баща ти да яде. Не ти ли харесва суфлето?

— Харесва ми… извинявай, но не съм гладен — каза Клопе.

— Да не си болен? Вчера нищо не яде…

— Господине, желаете ли да ви сервирам нещо друго? — намеси се Мануела, която заместваше болния прислужник.

— Не, благодаря…

Големият салон имаше изглед към чистите води на Цима. Химене беше настояла да бъде мебелиран в стил Луи XV. Струваше й се, че ще бъде проява на вкус от нейна страна смесването на този стил с притежаваните картини от Реноар, Мане и Писаро, които постоянно украсяваха стените му. В дни на големи празници от сейфовете се изваждаха двете картини на Ван Гог — от епохата, когато лудостта го е карала да вижда три слънца в небето над Арл (приблизителна оценка между три и четири милиона долара), — един Гоген от Таити (над един милион долара) и един Винчи (неподлежащ на никаква оценка), за когото специалистите от най-големите музеи през известни периоди предлагаха на Омер един непопълнен чек. Той беше действително нещо изключително, но тайно в сърцето си Химене го намираше тъжен и в дисхармония със синкавите тонове на своя апартамент. Страхувайки се да не предизвика гнева на Омер, тя никога не се беше интересувала от произхода на този шедьовър.

— Не се безпокой, мамо… пролетта раздвижва кръвта му!

— Ренате!

— Защо не? На мен също ми действа пролетта!

— Ренате! — засрами се майка й… — Като че ли не се омъжваш след три дни.

— Нали затова се омъжвам за Курт, мамо!

— Госпожице Ренате — попита Мануела, — още малко суфле?

— Мануела, кажи ми искрено, като го няма Хулио, пролетта действа ли ти?

— Ренате, ти прекаляваш!… — стрелна я Химене със стиснати устни.

Това беше една вечеря у Клопе, приличаща на десетките други семейни вечери. С малка разлика: за първи път в живота си Омер Клопе се видя заплашван от смърт само преди два часа. Стомахът му се беше свил от ярост и апетитът му действително се беше изгубил. И дума не можеше да става да предупреди полицията. В Швейцария, още по-малко откъдето и да е другаде, банката не сътрудничи с жандармерията.

На разположение на Омер имаше цял арсенал от легални средства, за да заплати за обидата, нанесена му от този бандит. Той беше усетил, че Волпоне бърза и е на края на нервите си, желаейки да научи нещо, което никога нямаше да узнае. Докато Дженко Волпоне или в краен случай Мортимър О’Брайън не се покажеха на хоризонта, двата милиарда щяха да дават плодове в Шаан при приятеля Шмеелблинк. Ако някой от тях двамата беше преценил, че Итало Волпоне е достоен да бъде поверен в тайната, щеше да му съобщи номера на сметката. Случаят не беше такъв. Сега, ако Дженко Волпоне бе действително умрял, както утвърждаваше брат му (можеше ли един крак да докаже със сигурност самоличността на един несъществуващ труп), Омер винаги би успял да предаде капиталите (с отвращение) на съмнителния О’Брайън. Или на която и да е друга личност, способна да му представи шифрования код и номера на сметката. Дори ако се отидеше по-далеч, допускайки, че по неизвестни причини самият О’Брайън също не се появи, Итало Волпоне имаше само един начин да потърси парите: съдилищата. Обикновено разследванията траеха с години, чиновниците притежаваха достатъчно скрупули, за да не решават нещата бързо. Понякога минаваха дори двадесет години. След като минеше този срок, нищо не доказваше, че отговорът им ще бъде положителен спрямо тези, които се считаха за тъжители.

Ако този малък агресивен бандит продължаваше да настоява, Омер щеше да предупреди един стар високопоставен приятел за заплахите, отправени към личността му.

Преди да е разбрал какво става, Итало Волпоне щеше да бъде обявен за нежелан в Швейцарската конфедерация и дискретно експулсиран.

Както много други, които се бяха счели за достатъчно влиятелни да повишат глас в една страна, в която мълчанието не е толкова необходимост, колкото добродетел.

Какво му беше казал, излизайки от бюрото? Аха… „Вие вече смърдите!“

— Татко, ако ми кажеш, без да ме лъжеш, за какво мислиш, ще ти подаря една целувка!

— За един крак — каза замислено Клопе.

— Ах! — победоносно каза Ренате. — Имах право! Пролетта ти действа.

Банкерът се усмихна:

— Мануела! Все пак ще взема малко суфле.

Лицето на Химене просия. Когато Омер се хранеше, тя беше на седмото небе.

Вече цял час те бяха в апартамента си на третия етаж. Опитът не беше успял! Той беше разчитал на пролетта и мислеше, че ще й направи огромно впечатление, завеждайки я в Сорди, най-луксозния хотел на Цюрих. Всичко, което беше постигнал досега, беше една съблечена блуза и няколко милувки по голия гръб, без тя да му позволи да разкопчее сутиена й.

Той още веднъж се опита да я привлече към себе си, поставяйки ръка на бедрото й. Тя поправи полата си и седна.

— Мадлен… защо?

Тя стана, отправи се към прозореца, дръпна пердетата и залепи чело на стъклото.

— Какво съм ти направил, Мадлен?

Той отчаяно помисли, че ще загуби парите и ценното си време. Хлапачката беше упорита като муле. Като знаеше, че я желае до лудост, тя садистично се наслаждаваше, правейки му различни номера.

— Мадлен, аз ти говоря!

— Чувам те…

Тя искаше да я уважава, да не я третира като вещ, която се вижда веднъж седмично в една хотелска стая, докато другата, неговата жена… Без да повишава глас, каза:

— Ще се облека, Роже.

— Но ти не си съблечена! — възпротиви се той.

Тя гледаше как такситата изхвърляха все нови и нови клиенти пред хотела или ги отнасяха нанякъде. После отвори прозореца и пое дълбоко глътка студен и чист въздух.

— Мадлен…

Внезапно тя изкрещя. Някакъв огромен предмет, падащ от небето, едва не я закачи. Отстъпи крачка назад и с ужас осъзна, че това, което мина покрай нея със скоростта на чувал с олово, хвърлен от самолет, беше човек! Крещейки, за да не чуе ужасния звук от срещата на смазаното тяло с бетона, тя се втурна към вратата, отключи я и излетя в коридора, крещейки отново и отново, сякаш нейните викове можеха да заличат кошмарното видение. Когато, уплашен, Роже изскочи от леглото подир нея, тя беше изпаднала в истерия. Това, което го шокираше най-много, беше, че клиентите могат да я видят по сутиен.

Той беше толкова уплашен от случилото се — без да смята скандала, който щеше да последва, общественото му положение и жена му — че пропусна една подробност: самият беше толкова гол, колкото когато за първи път се беше появил на бял свят.

Навсякъде вратите се отваряха…

— Отавио — каза гласът.

— Аз съм — отговори Итало.

Отавио беше „капорежими“ на фамилията Волпоне за цялата европейска част на Средиземноморския басейн. Той имаше различни резиденции: в Рим, Неапол и Милано, но никога не стоеше в тях, макар че редовно осведомяваше шефовете си за мястото, където можеха да го открият. Противно на необходимостта, която хората изпитват, да имат покрив над главата си, тези, които царуват над подземния свят, знаят прекрасно, че империята им се базира на бързината на информациите им и мобилността.

Дженко Волпоне беше изградил своята паяжина по такъв начин, че да може незабавно да бъде предупреждаван за всеки инцидент, заплашващ бизнеса му по всички краища на планетата. Нямаше град, където неговите кореспонденти да не можеха да се свържат с техен човек. Тази организация струваше огромни суми, но беше само капка вода в сравнение с огромните доходи, които се получаваха.

— Намерихме твоя човек.

Итало изпъшка от удоволствие:

— Жив ли е?

— Жив.

— Къде е?

— Той не е сам.

— Какво ме интересува! Къде е?

— С Ландо. Иди на ъгъла на Университатщрасе и Валденгардщрасе. Не е далеч от хотела ти. Можеш ли да тръгнеш веднага?

— Да.

— Тогава отивай на Университатщрасе 7, третия етаж. Има само една врата. Той те чака там. Аз ще го предупредя.

— Отавио?

— Да?

— Благодаря!

Итало Волпоне затвори и си потърка ръцете с усмивка на малоумен. Значи тази малка мръсна твар е намерена! Най-после щеше да разбере какво е станало с брат му! Щеше да узнае номера на сметката, по която бяха вложени двата милиарда. Със собствените си ръце щеше да ликвидира О’Брайън, щом получеше необходимите сведения.

Той позвъни в апартамента на Пиетро Белинцона:

— Предупреди Фолко! Ела веднага във фоайето! Тръгваме!

Патрик Махони видя портиера да се втурва нанякъде, а всички присъстващи в хола да вдигат глави нагоре. Той се изправи, без да изпуска от ръка смачкания вестник, който препрочиташе за кой ли път. Навън виковете се усилваха. Портиерът мина пред него на галоп и се закатери по стълбата, прескачайки през четири стъпала. Без да размисля, Махони се втурна по стъпките му, подчинявайки се на някакъв вътрешен импулс, макар че задачата му беше да не се разкрива в никой случай. Впрочем, когато мускулите му се раздвижваха, подчинявайки се на волята на случая, всичко беше напразно. Нещо като животински инстинкт, типичен за полицаите и бандитите от висока класа.

Той достигна до площадката на първия етаж, където се намираха барът, балната зала, един малък ресторант, тоалетните и телефонните кабини. Махони видя портиера как се стъписва с гримаса на отвращение. Всички глави на присъстващите се обърнаха към него.

Патрик се доближи, поглеждайки към площадката, която образуваше нещо като тераса, и изпита желание да повърне. Неговият приятел Каванаут, Големия Дейв, лежеше между два сандъка с цветя, сред локва от кръв и парчета мозък, залепнали по ризата му. Беше без сако. Една от обувките по странен начин беше сложена до главата му, образуваща странен, ненормален ъгъл с шията. По простата причина, че тялото на Дейв лежеше по корем, а широко отворените и безжизнени очи гледаха към небето…

Махони незабавно възстанови професионалните си рефлекси. Каванаут не беше човек, който можеше сам да падне от прозореца. Някой му беше помогнал. Той спринтира към спрелия на етажа асансьор, вмъкна се в него и едновременно натисна бутона с цифрата 6 и измъкна своя питон 357. По дяволите! Беше забравил, че се намира в Швейцария… Пистолетът се върна на мястото си. Махони не можеше да помогне на простряния върху бетона Дейв, но може би имаше шанс да сложи ръка върху мръсниците, които го бяха хвърлили отгоре. Как бяха успели да го изненадат? Той изскочи от асансьора и се втурна по коридора, прекоси го по цялата дължина, отбелязвайки пътьом, че вратата на стая 647 е затворена. Махони повика камериерката, която беше отминал без да види, и която го гледаше с любопитен израз.

— Имате ли универсален ключ? Станал е нещастен случай. Отворете стая 647!

Тя остави количката и изпълни нареждането. Стаята беше празна. Кобурът и пистолетът на Каванаут бяха върху одеялото. Върху облегалката на един стол беше поставено сакото му. Махони бръкна във вътрешния джоб и усети кожата на портфейла. Прозорецът беше отворен. Пердетата, раздвижени от вятъра, се люлееха като морски вълни.

— Какво се е случило? — попита камериерката.

— Един човек падна от този прозорец. Видяхте ли някой в коридора?

— Не. Никой.

— Нищо ли не забелязахте преди малко?

— Нищо.

— Никой ли не е минавал?

— Нали ви казвам! — учуди се жената.

— Останете тук! Полицията сега ще дойде!

Махони се спусна на долния етаж, където беше стаята му. Камериерката се върна в 609, за да си прибере нещата. Две врати се отвориха към коридора: Фолко Мори и Пиетро Белинцона вдигнаха палец едновременно. Победа! Двамата вече знаеха кой е следващият човек за ликвидиране. Една кавалкада от стъпки предизвести пристигането на служителите. Вратите им се затвориха едновременно.

От стаята си Махони се опита безуспешно да се свърже с Ню Йорк. Когато се убеди, че този проклет апарат няма да го свърже с Къркпатрик, поиска връзка чрез централата. После се приближи до прозореца. Полицейска кола и линейка бяха спрели пред входа. Със свито сърце Патрик видя санитарите да вмъкват носилка в линейката. Носилката беше покрита с чаршаф и от мястото, откъдето наблюдаваше сцената, Махони различаваше и най-малките подробности.

В главата му се въртеше само една идея — да отмъсти за смъртта на Дейв, чието изтерзано тяло лежеше под чаршафа. С горчива ирония той си помисли, че тялото на приятеля му ще лежи в моргата съвсем близо до крака, който беше причина за идването им в Швейцария. Какво се мотаят с този телефон? Къркпатрик трябва да му даде нови инструкции. За предпочитане: картбланш!

С или без помощта на местните полицаи истината за смъртта на Каванаут трябваше да бъде изяснена. Горко на Волпоне, ако беше замесен в това! В същия момент Махони го видя да излиза от хотела, минавайки на две крачки от линейката, която се канеше да потегли, придружен от Пиетро Белинцона. Завладян от мислите си, той пропусна цяла секунда да изтече, преди да осъзнае, че тези негодници се измъкваха под носа му. Патрик грабна тренчкота си и се втурна към вратата, напипвайки своя магнум в кобура под мишницата. Желанието му да си послужи с него все повече го завладяваше.

7.

Всички подскочиха, когато звънецът издрънка. Инес отиде да отвори. Още не беше натиснала дръжката, когато вратата се отвори широко.

Орландо Барето направи крачка напред, за да посрещне Итало Волпоне, но той дори не го забеляза. Итало не виждаше нищо друго, освен Мортимър, чийто цвят на кожата беше станал пепелносив под пронизващия му поглед.

— Итало, ще благоволите ли да ми обясните… — изрече на един дъх О’Брайън.

С рязък жест Итало го сграбчи за реверите. После го вдигна във въздуха и го захвърли като парцал в банята, където Мортимър си удари главата в бидето. Преди да успее да направи някакво движение, дулото на маузер се заби под челюстта му.

— Два въпроса! — изръмжа Волпоне с налудничав поглед. — Първо! Как и чрез кого си ликвидирал брат ми?…

— Итало… — изплака О’Брайън с разкървавено лице, разтърсвано от спазми.

— Второ! Номерът на сметката! Давам ти пет секунди!

Волпоне разтвори устата му и напъха дулото на пистолета си навътре в гърлото на О’Брайън.

— Едно!… Две!…

Между изричането на цифрата „едно“ и цифрата „три“ Мортимър имаше време да осъзнае, че братът на дон Дженко не може да го убие, преди да е научил номера на операцията „Аут“. Да предаде номера на един чужденец, значи да потвърди, че е в течение на смъртта на дон Дженко, и да подпише смъртната си присъда. Това означаваше незабавна екзекуция. Мълчанието означаваше живот, кратък може би, но все пак живот…

— Четири!… — каза с монотонен и глух глас Итало.

За какво са тези номера? В погледа на Волпоне Мортимър прочете, че този луд тип ще натисне спусъка при цифрата пет. Каквото и да му струва това. Дори никога да не сложи ръка върху двата милиарда.

— Падроне! — намеси се Белинцона. — Падроне!… Не тук, моля ви!

— Пет!… — изрече Волпоне, размърдвайки дулото на маузера в гърлото на О’Брайън.

Белинцона се осмели да се намеси. С вежливост, но влагайки цялата си сила, той отне пистолета от ръцете на Итало.

— Падроне! Ще вдигнем на крак целия град, ако го разстреляте тук. Няма да можем дори да излезем от сградата!

— Той има право! — намеси се внезапно Ландо, явно изпреварен от събитията. — Има право!

За всеки случай взе другата ръка на Итало и я поднесе към устните си:

— Бачио и мани!… Бачио и мани!… — мълвеше Ландо с респект.

Белинцона в това време беше насочил своя 38 лама супер към Заза и Инес.

— Коя е тази руса „възглавница“? — издърпвайки си ръката, попита Волпоне.

— Тя е с него — каза Ландо.

— А негърката?

— Тя е с мен. Жилището е нейно.

— Имаш ли кола?

— Да.

— Взимаме ги с нас.

— Къде? — попита Ландо, ококорвайки очи.

— Слушайте! — избърбори Заза. — Аз нямам нищо общо с това! Оставете ме да си вървя!

— Затваряй си устата! — кресна й Итало.

— Позволявам си да ви напомня, че се намирате в моя дом! — намеси се Инес.

Итало я погледна презрително. После се обърна към Ландо:

— Намери едно спокойно място. Извън града… Вземи блондинката до себе си. Пиетро, ти седни отзад с този боклук. Аз ще взема проститутката и те следвам!

Тъй като Ландо се двоумеше, той му скръцна със зъби:

— Чуваш ли ме? Тръгваме! Андиамо вия!

— Падроне… — намеси се Белинцона. — Не можем в това състояние да го изведем на улицата… — Той посочи О’Брайън. — Мутрата му е цялата в кръв.

— Почисти я!

Пиетро се хвана за първото парче плат, попаднало пред очите му: пеньоара на Инес.

— Долу ръцете! — възкликна тя.

— Слушай, маймуно, затваряй си човката! — изруга Волпоне. — Иначе ще те одера жива!

Без Ландо да посмее да се намеси, Пиетро дръпна материята, която оголи раменете на Инес. Тя остана съвсем гола, толкова впечатляваща, че дъхът им секна. После Пиетро хвърли пеньоара на Заза:

— Избърши твоята свиня!

Заза отстъпи назад и поклати отрицателно глава.

— Мръсница! — възмути се Пиетро. — За бала си първа, но за неприятностите…

Той смачка на топка дрехата и грубо избърса неподвижния О’Брайън.

— По-бързо! — подхвърли нетърпеливо Волпоне.

Белинцона погледна към Инес.

— Не можем да я вземем така!…

— Губим време! — ядоса се Волпоне. — Хвърли й едно палто на гърба и да тръгваме!

Инес погледна с омраза към Ландо, който отмести погледа си. Тя измъкна едно огромно палто от черен визон и се уви в него.

— Първият, който мръдне — каза Волпоне на Пиетро, — куршум в крака. Да тръгваме!

Ландо излезе последен. След като всички тръгнаха, той тихо затвори вратата.

Една моментна разсеяност беше причина той отново да изгуби следите им. Когато беше видял всички клиенти да се качват на първия етаж, Рико Гато не се сдържа и ги последва. С изненада той позна русия мъж, когото беше забелязал преди няколко часа на летището. Любопитно съвпадение… Без да се опитва да вади заключения, той се качи в стаята си, за да уведоми Еторе Габелоти за случилото се. След като се боричка десетина минути с телефона, без да успее да се свърже, Рико се върна във фоайето, за да не изтърве Итало. От една кабина, гледаща към входа на хотела, той последователно позвъни в апартамента на Белинцона и Волпоне. Безуспешно. Рико Гато реши, че те са се измъкнали под носа му. Единственото сигурно сведение, с което разполагаше досега, беше посещението на Волпоне в моргата.

Разочарован, Рико се върна в стаята си, седна до прозореца, за да дебне завръщането им, пушейки цигара след цигара и прелиствайки разсеяно настолната си книга, Стария завет. Откъде беше изникнал този дяволски автомобил пред моргата, препречвайки му пътя?

Три четвърти час по-късно беше видял Волпоне, последван от Белинцона, да се появява в хотела.

Според него мисията, с която беше натоварен, беше под възможностите му. За него беше огромно удоволствие да преследва хората, за които знаеше, че рано или късно ще трябва да ликвидира. А тук… За да упражни мисълта си, още от сутринта измисляше различни начини за ликвидирането на Волпоне, надявайки се тайно, че Габелоти скоро ще му покаже зелена светлина.

Професионалната съвест у него заговори и той напусна позицията си до прозореца, за да позвъни по телефона. Щеше да предупреди Габелоти, че Итало Волпоне е посетил цюрихската морга. Не беше нужно да съобщава, че на два пъти е загубил следите му. Ключът от стаята му беше на таблото и рано или късно Волпоне щеше да се върне. Да се спестят една-две подробности не значи да се лъже. Деветата заповед гласеше: „Не лъжесвидетелствай!“. Естествено, съществуваше и шестата: „Не убивай!“.

Това беше единствената Божия заповед, с която Рико не беше в хармония. Докато телефонистката съобщаваше, че му е даден Ню Йорк, той реши, че в някой от следващите дни ще се изповяда пред свещеник.

Едва вратата на стаята се беше затворила след него, и Патрик Махони чу телефона да звъни. Сигурно го бяха свързали с Ню Йорк. За момент той се подвоуми: дали да предупреди шефа си за смъртта на Каванаут, като рискува да изтърве Волпоне, или да се залепи за него, за да го унищожи по-лесно? Преди да има време да си отговори, Патрик вече се спускаше по стълбите. Когато пусна двигателя на колата си, пред него се виждаше фиатът на Итало.

На различните кръстовища шофьорът сякаш се двоумеше коя посока да избере. Накрая колата спря на Университатщрасе, зад металносива, съвсем нова „Бюти гоуст П9“.

Сградата имаше четири етажа. Итало и телохранителят му в черно скочиха от колата и се вмъкнаха във входа. Махони успя да паркира двадесетина метра по-далеч, между две камионетки.

Той запали цигара, но ужасното лице на Дейв го преследваше. Нищо не доказваше, че Волпоне или телохранителят му са виновни за това падане. Тоест нищо не го доказваше логично. Но Махони беше готов да заложи дясната си ръка, че те бяха замесени.

Той си спомни усмихнатата физиономия на Дейв в бюрото на Къркпатрик: „Цюрих, представяш ли си! Приятна почивка!“. Махони горчиво си помисли, че тази сцена се беше разиграла на друг континент само преди двадесетина часа. Къркпатрик им беше поверил една на пръв поглед обикновена мисия: да разберат защо Дженко Волпоне е бил в Цюрих, как е успял да загуби крака си — ако се допусне, че това е неговият крак — и да проследят брат му, без да се намесват, преди да са получили нови инструкции.

От доста дълго време ФБР и американските данъчни власти даваха мило и драго, за да разберат по какъв начин огромните капитали на Синдиката, идващи от най-различни дейности, се изпаряват от САЩ. Колкото менгемето се стягаше, бандите бяха принудени да подкупват все повече и по-скъпо хиляди анонимни посредници — служещи в полицията, политически личности, адвокати и съучастници — разпръснати по шестте континента. Но машината, подхранвана от огромни количества „свежи“ пари, се въртеше без спиране и засечки — никой не проговаряше. Синдикатът плащаше огромни суми, без да мигне, когато и най-дребният „пънк“ се окажеше в затруднено положение дори заради някакъв дребен претекст, постигайки незабавното му освобождение. Адвокатите, криещи се зад професионалната тайна, внасяха гаранцията в брой, без никой да може да ги разпитва относно произхода на тези суми.

През това време нови попълнения с дълги и остри зъби се промъкваха непрекъснато в САЩ. Всяка година под патронажа на Коза Ностра стотици сицилийци влизаха нелегално в САЩ през Канадската „пътека“. Те пристигаха като туристи, с редовен паспорт — той струваше по-малко от три хиляди долара на бъдещите им покровители — правеха своя дебют като прости изпълнители. Ако се покажеха на висота, достатъчно жестоки, презиращи опасността, те дълго не оставаха в низините. Както техните сънародници, тръгнали от Европа без един долар в джоба, те мечтаеха да достигнат върховете и да контролират икономиката на страната със старите изпитани методи: подкупи, шантажи, убийства, изнудване и контрол над синдикатите. Това, че по-голямата част от техните „капи“ бяха завършили живота си трагично, не им правеше впечатление. Смърт с надупчване от куршуми можеше да се случи на другите, не на тях.

Макар че освен Вито Дженовезе, Гаетано Галиано и Томас Лучезе, починали от естествена смърт в затвора или другаде, всички други бяха загинали от насилствена смърт. Лъки Лучано — отровен, Алберт Анастазия — застрелян, Томас Еболи — убит, както и техните предшественици, Тони Ломбардо, Стив Фериньо, Алфред Минео, Салваторе Маранцано, Гаетано Рейна, Джо Айело, Филип Мангано, Джоузеф Пинцело. Днес фамилиите Волпоне и Габелоти бяха на върха. За колко време? Ако Махони откриеше доказателства, че посещението на Волпоне в Швейцария е свързано с нелегално пренасяне на капитали, сицилиецът щеше да прекара остатъка от живота си в затвора по същото обвинение както Ал Капоне.

Освен ако между двете фамилии не избухнеше война. Освен ако той не беше замесен в смъртта на Дейв Каванаут… Освен ако не допусне някаква грешка… Освен ако… По дяволите! Той излезе от сградата. Махони го видя да побутва към автомобила си някаква негърка, която беше с една глава по-висока от него. Откъде ли се беше появила? В същия момент огромният му телохранител се отдръпваше, за да направи път на млада руса жена с уплашено лице, която беше държана под ръка от някакъв млад як мъж, латински тип. Телохранителят побутна към задната седалка на елегантната П9 някакъв невзрачен тип. В главата на Махони зазвъняха алармени звънци: този тип му беше познат! Откъде? Как? Кой? Пред очите му минаваха различни лица, а в ушите му звъняха разни имена.

Здравенякът седна зад волана на П9 — физиономията му беше като на сутеньор — русата до него, телохранителят отзад с хилавия. Автомобилът потегли бавно, последван от фиата на Волпоне.

Махони натисна стартера и в мозъка му се появи отговорът на въпроса, който го тормозеше: хилавият мъж беше Мортимър О’Брайън, един от най-известните финансови адвокати в САЩ!

Невероятно! Огромните сини мухи, въртящи се из бараката, кацаха дори на върха на писалката! Без да се смята потта, която струеше на водопади по лицето му и падаше върху измачкания лист хартия. Независимо от горещината, достигаща до 45 градуса по Целзий, проливните дъждове, падащи по десет пъти на ден, и отвратителната храна Хулио Алмейда се беше привързал към Ботсуана.

Рудникът беше на двадесетина километра от Шукуду. По-голямата част от работниците бяха негри. Всяка вечер след воя на сирената всички мъже бяха претърсвани щателно от подозрителни, надменни и огромни пазачи. Преди три месеца, когато пристигна, Хулио беше толкова разочарован, че щеше за малко да потегли обратно за Швейцария. Любопитството, примамливата заплата, която му беше предложена, премиите за опасен труд, които щедро се раздаваха отначало, бяха изиграли своята роля. В тази страна имаше нещо примитивно, водно синьото небе и червената кал бяха част от пейзажа. После мъжкото общество и камионът, докарващ всяка седмица кохорта черни проститутки, използващи за работно място сламата около лагера, който, смеейки се, миньорите бяха нарекли „Край на скуката…“. Видяна отстрани, тази картина изглеждаше отчайваща за неосведомения човек… Но това, което Хулио беше приел като освобождение, се беше превърнало в катастрофа. Как да съобщи новината на Мануела?

Той смачка една муха върху шията си и надписа плика:

После, забравяйки горещината, мухите и потта, се унесе…

После се подписа „твой Хулио“, изглади хартията с опакото на ръката и я сложи в плика. Капка пот беше размазала половината от едно изречение, но Мануела щеше да разбере.

Прибави на гърба на плика:

Адресът беше безкраен. Но Хулио беше упорит, пък и не се знаеше какво можеше да дойде с пощата. Шум от смехове и бъбрене го накараха да наостри уши. Обезпокоен, беше забравил, че днес е четвъртък и камионът с проститутките беше пристигнал. Само господ знаеше защо, но Хулио винаги беше пръв при посрещането им.

Така както хората не поглеждат какво има под носа им, така не поглеждат и какво държат в ръката си. Така те не знаят случайностите, които им помагат да живеят, както и причините за тяхната смърт. Омер Клопе обаче знаеше. В момента той наблюдаваше зелен правоъгълник с мраморни жилки, един от най-мощните двигатели в света — банкнота от един долар. Въпреки че беше доста измачкан — емисия от 1963 година — той беше издържал на многобройните докосвания на хиляди ръце, на десетките и стотиците прегъвания. Нито замърсяванията, нито грубото отношение, нито леките прегъвания по ъглите бяха успели да надделеят над превъзходната материя, от която беше направена банкнотата. Тези рани й придаваха нещо вълнуващо и банкерът се учудваше, че никой досега не се е сетил да сравни, гледайки на светлината, продупчванията от карфици и игли, които я бяха осеяли, за да прилича на звездно небе.

Някой ден Омер Клопе щеше да остави името си, написвайки една ода за най-красивата банкнота — Негово Величество Долара. Според него този шедьовър, чието притежание превръщаше човека в крал или съблазнител, можеше да издържи сравнение с най-големите шедьоври, сътворени от човешки гений. В него нямаше нищо, което да не е идеално. Дори подписите на секретарите на съкровищницата бяха сухи и елегантни.

Само съставянето на композицията заслужаваше една монография от сто страници. В центъра като олтар сред църква, заграден от ореол, се изправяше портретът на Джордж Вашингтон, основателя и първия президент на Съединените щати, победил англичаните, освободил страната си и провъзгласил Конституцията, преди да се оттегли в родния си Маунт Вернон. Отгоре лежеше арката от думи, означаваща гордо самоличността й „ONE DOLLAR“. Като развяващ се бандерол плющяха буквите, образуващи надписа „FEDERAL RESERVE NOTE“, придружавани отдясно и отляво — както Вашингтон през 1721 година от Лафайет и Рошамбо — от цифрата „1“, напечатана в четирите краища на банкнотата по височина.

Омер насочи лулата си към тези цифри, заградени от листчето, което можеше да бъде от чемшир или бадем, проблем, който той щеше да разреши, когато създадеше своето произведение. С одобрение Клопе прочете бележката под номера и серията (L — 28065447D): „THIS NOTE IS LEGAL TENDER FOR ALL DEBTS, PUBLIC AND PRIVATE“.

Той обърна банкнотата: обратната страна също беше превъзходна! Набиваха се в очи орелът на американския Конгрес, държащ в клюна си знаменитата фраза „Е PLURIBUS UNUM“16, голямата пресечена пирамида и окото над нея, от което излизаха светлинни лъчи, насочени към думите „ANNUIT COEPTIS“17, уравновесяващи кръга в горната му част. Основата, обогатена от „NOVUS ORDO SECLORUM“18, не отстъпваше по нищо на останалото.

С въздишка Клопе погледна за последен път орела, чиито нокти държаха маслинено клонче и снопче стрели, символизиращи отличния социален ред, царящ в света: ръка, протегната за ръкостискане, приятелство, братство и мир. Другата държеше гръмотевица. За неверниците, за бандитите, за Волпоне.

Беше ангажирал трима въоръжени мъже, за да попречи на Волпоне да влезе отново в банката. Ако Итало беше достатъчно луд, за да опита да реализира заплахата си.

Когато колата напусна предградията на Цюрих, О’Брайън беше завладян от паника. Десетки пъти решаваше да скочи и толкова пъти куражът не му достигаше.

Белинцона изглеждаше сънен и безразличен. Колкото до красавеца зад волана, той беше достатъчно заангажиран, за да може да реагира. Заза до него беше няма като статуя. Мортимър се запита дали има шанс едно на хиляда да остане жив след това пътуване, което му се струваше еднопосочно.

Капиталният въпрос беше: как Волпоне е научил, че брат му е мъртъв? Как беше успял да го залови толкова бързо? Беше невъзможно да бъдат идентифицирани двамата убийци, които той беше наел да ликвидират дон Дженко. Мортимър не беше използвал нито посредници, нито познати при контакта си с тях. Никой не ги познаваше в Ню Йорк. Никаква връзка не можеше да бъде установена между тях и него по простата причина, че те не знаеха кой е наемателят им. Преди две години Мортимър О’Брайън беше спасил един американец от полски произход, обвинен в тройно убийство, от електрическия стол. Наричаше се Етиен Кац. За да му покаже признателността си, осъденият му беше дал името и адреса на двама негови приятели в Неапол:

О’Брайън беше вдигнал рамене, складирайки в един ъгъл на паметта си телефонния номер, даден му от Кац, далеч от мисълта, че някога ще му потрябва. Три седмици след това Кац беше удушен в килията си от неизвестен затворник, отнасяйки със себе си тайните и мечтите си. Може би ако не беше Заза, идеята за убийство никога нямаше да възникне в мисълта на Морти. Не само искаше да я очарова, но огромните и скъпи подаръци, с които я отрупваше, бяха подкопали капитала му, наяден от молците вследствие на банковите спекулации.

Естествено, Морти имаше сметка в Швейцария. Но той искаше да направи удар, играейки на повишаването на лирата стерлинга, ангажирайки в играта по-голямата част от наличните си пари в брой. Посредством един познат, витаещ по високите среди във Вашингтон, беше научил, че американската съкровищница се готви да направи солидна инжекция в британската икономика. Лирата щеше да се качи щом новината се разчуеше, поне с 30 процента.

Пет седмици по-късно тя загуби още 20 процента от стойността си. В този момент Еторе Габелоти му довери под строга тайна подробностите по сключения с Волпоне договор. Касаеше се до един непознат за финансистите от целия свят удар: да бъдат „изпрани“ два милиарда долара!

При този вид операции парите губеха при всяка операция до 1 или 2 процента от номиналната им стойност. Но когато те излезеха от лабиринта пречистени, можеха да бъдат показани на бял свят и вложени в големия бизнес. Те бяха вече „изпрани“.

В този момент исканията на Заза бяха станали невъзможни и Джудит, съпругата на Морти, сякаш беше надушила нещо с несравнимия женски инстинкт, придобит вследствие двадесетте години брачен живот, тъй като и тя искаше все повече пари по най-различни поводи.

За да има мир, считайки се виновен пред нея, той беше задоволявал всичките й искания. Една нощ се беше събудил с невероятната мисъл: ако Дженко умре, той, Мортимър О’Брайън, можеше да присвои двата милиарда долара! Естествено, тази идея беше абсурдна, кошмарна, невъзможна за изпълнение. Никой не можеше да се надява, че ще остане жив, след като е измамил Синдиката. Всички, които се бяха опитали да го сторят, бяха загинали от насилствена смърт, след невиждани мъчения и невероятни изтезания. Никъде в света нямаше достатъчно сигурно скривалище от мафията.

Отначало Мортимър беше отхвърлил идеята ужасен, че въобще е могъл да помисли нещо подобно. После от любопитство беше разиграл различните продължения, спирайки се на всеки кръстопът, за да предвиди възможни усложнения, ликвидирайки непознати, предугаждайки ходовете на противника, пресмятайки като калкулатор шансовете за неуспех, допълвайки всеки път процента на непредвиденото. За свое учудване беше установил, че ударът е възможен, макар че оставаха известни рискове в перспектива. Но два милиарда долара не заслужаваха ли да се опита?

Воден от апетит да се реваншира на живота, който го бе създал невзрачен вместо красив и обичан, малък вместо голям, мечтаещ да бъде водач на мъжете, той взе решението да убие Дженко Волпоне. Оттук детайлите на операцията се бяха развили в главата му с аритметична прогресия. Беше се свързал с двамата бандити в Неапол, без да споменава името си, базирайки се на Етиен Кац, благославяйки небето, че те са готови да изпълнят поръчката му. Тъй като се безпокоеше за впечатлението, което можеше да им направи името на човека за ликвидиране, не им беше доверил самоличността му. Без никаква гаранция за успешното изпълнение на договора от тяхна страна им беше превел в Неапол сумата от петдесет хиляди долара.

Машината беше пусната в ход. Натоварен с пълномощията на Еторе Габелоти, Мортимър беше дебаркирал в Цюрих в компанията на дон Волпоне. Два дни по-рано беше предупредил убийците за предстоящото пристигане на бъдещата им жертва, констатирайки с ужас и екзалтация, че те са готови да доведат докрай договора им.

Беше им описал Дженко, доставил адреса и дал разписанието на времето му в Цюрих. Останалото беше тяхна работа. Мортимър не желаеше подробности по изпълнението на договора. В самолета, който го откарваше към Ню Йорк след срещата му с Омер Клопе, за момент беше прогледнал — твърде късно! — че неговият хазартен удар няма да успее. Беше започнал да се надява, че приятелите на Кац няма да успеят.

Едва пристигнал в Насау, той се убеди в противното:

Телеграмата, уговорена между него и убийците, която съвсем ясно показваше, че е направено непоправимото: Цу Дженко Волпоне беше мъртъв. Ще не ще, трябваше да се преклони пред неумолимия механизъм така, както беше предвидено по план. Беше забелязал, че лъжата, която щеше да поднесе, го отвращаваше повече от убийството.

Преди да се яви на срещата, организирана от Итало Волпоне за всички „капи“ и „консилиере“ на двете фамилии, той беше докладвал на дон Габелоти резултатите от мисията си.

„Номера?“ — беше го попитал Еторе след едно мъгливо изречение за добре дошъл.

— 21877.

Габелоти незабавно беше записал номера върху един бележник.

— Под какво име?

— „GOD“.

— Отлично.

Дон Еторе беше прибрал внимателно бележника в джоба си, преди да тръгнат.

Мортимър беше развълнуван: за първи път през своята блестяща професионална кариера не беше казал истината на своя клиент! Истинският номер и кодовото название бяха отпечатани в паметта му: „828384 — Мамма“.

Но тялото на Дженко Волпоне се намираше някъде около Цюрих. Що се отнася до Габелоти, същият нямаше никаква причина да се съмнява в него. Неговата лъжа можеше да бъде изобличена само от Дженко Волпоне, а той беше там, откъдето не можеше да дава показания. По принцип Омер Клопе щеше да бъде ням като шаран, в случай че Еторе, който не знаеше дори името му, намери начин да му зададе въпроса. Още повече, когато се касае до един номер и код, измислени от начало до край.

На Мортимър оставаше задачата да изтегли влога и да изчезне със Заза…

Той погледна към русата жена, седнала пред него. Пълното пренебрежение, което тя бе проявила към него преди няколко минути, не беше го изненадало. Тя беше сметкаджийка, егоистка, студена и идиотка. Но той я обичаше. До този момент въпреки номерата, които му правеше, тя беше единствената жена, помогнала му да се почувства мъж.

Щеше ли тя също да умре? Той отхвърли възможността да се залови за спасителната мисъл: Итало нямаше никаква възможност да докаже, че той е организирал убийството на брат му. Можеше ли Волпоне да поеме риска да го ликвидира, преди да си е възвърнал двата милиарда? Мортимър беше единственият ключ към тях. Трейд Цюрих Банк никога нямаше да му върне парите, ако не притежава номера и кода.

Никой в света не можеше да накара Клопе да възстанови сумата, ако не притежава съответните подробности.

Един рязък десен завой хвърли Мортимър в обятията на Пиетро Белинцона. С ръмжене гигантът го отхвърли грубо в противоположния край на седалката.

Когато завоите не скриваха от погледа му синия фиат, нает сутринта от полицая, Фолко Мори виждаше подскачащата му задна част пред себе си. Този също не трябваше да дочака изгрев-слънце. Така той няма да може да повтори пред шефовете си — без съмнение Къркпатрик — че Итало Волпоне е отвел на разходка Мортимър и русата мадама в швейцарските предпланини. Естествено възникваше въпросът: дали е имал време да предупреди началниците си от Ню Йорк за смъртта на Каванаут?

Когато Итало и Белинцона бяха напуснали Сорди, Мори беше останал като ариергард, скрит във фолксвагена си зад дърветата. Беше видял как полицаят потегля по следите на Итало и Пиетро, надявайки се смътно, че и другият преследвач ще се покаже. За нещастие той беше останал невидим. Жалко: Фолко гореше от желание да закръгли сметката си на трима.

Той направи бърза справка в паметта си: на летището трима бяха по следите на Волпоне. Двама бяха полицаи, въпреки че демонстрираха, че са непознати един на друг. Първият беше мъртъв. Вторият, в синия фиат, беше пред него. Единствено третият мъж беше загадка. Имаше вероятност да се окаже служител на някакво правителствено учреждение, паралелно на полицията, или „торпила“ на враждебна „фамилия“. В такъв случай не можеше да бъде друг, освен човек на Еторе Габелоти, единствения противник, имащ достатъчно широки рамене, за да си позволи шпионирането на Итало.

Що се касае до полицай номер две, нямаше да става нужда да камуфлира убийството му в нещастен случай.

Пейзажът, през който пътуваха, даваше широки перспективи относно изчезването на едно човешко тяло със своята безлюдност и планински терен, покрит с гори. Преди да бъде открит трупът, много сняг трябваше да се стопи по склоновете. Фолко щеше да бъде далеч.

На един завой той обгърна с поглед гледката. Далеч пред него видя елегантната „Бюти гоуст П9“, последвана от форда на Волпоне, да се катери по величествените планини. Триста метра след тях се движеше фиатът на американския полицай.

— Наслаждавай се, мръснико! — каза на висок глас Фолко. — Наслаждавай се! Не ти остава много време!

Наклонът изведнъж стана толкова стръмен, че той бе принуден да мине на първа скорост, за да го преодолее.

— Аз съм секретарят на господин Волпоне — каза Рико Гато.

— Аха! — безразлично измърмори пазачът на моргата.

— Нали знаете… Той беше тук сутринта. Помоли ме да потърся една вещ, която може би е загубил.

— Една вещ? Тук?

— Един часовник.

— Къде го е загубил?

— Ако ми позволите да погледна…

— Но къде?

— Където е бил моят шеф.

— Не мога да ви позволя да влезете.

— Защо?

— Само на семейството е разрешено. Трябва той да дойде лично.

— Господин Волпоне е много зает — каза Рико, измъквайки пачка банкноти от джоба си.

Чиновникът сякаш не го забелязваше. В САЩ това щеше да означава незабавната готовност да демонстрира десет ковчега и техните обитатели. Но това беше Швейцария.

— Вземете! — настоя Рико, подавайки му банкнотите.

Служителят ококори изненадано очи.

— Защо? Какво ще ги правя?

— За безпокойството.

— Какво безпокойство? Нали за това ми плащат!

— Тогава заведете ме! — започна да става нетърпелив Рико.

— Нали ви казах, че моргата е затворена за посетители!

— Какво трябва да направя, за да вляза?

— Както обикновено. Да почакате някой от вашето семейство да умре и да напишете заявление.

Рико Гато умираше от желание да забие един куршум между очите на този ужасен тип.

На телефона Еторе Габелоти щеше да се задави от бяс, когато Рико не можа да му каже нищо за самоличността на покойника, при когото Итало бе направил посещение.

— Може би часовникът на господин Волпоне е паднал в ковчега? — наслука каза Гато.

— Но… Когато затварях, не видях нищо… — почеса се по главата служителят.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Щях да го забележа до този крак…

— Как така този крак?

Чиновникът погледна Рико с любопитство.

— Ами така. Един крак…

Гато беше толкова изненадан, че се изтърва:

— Господин Волпоне е дошъл, за да види един крак?

— Как казахте, че се наричате? — усъмни се служителят.

— Слушайте — започна да бие отбой Рико. — Проверете още веднъж… Ще дойда към края на работното време.

Той остави човека и се вмъкна в колата си под подозрителния му поглед. После се насочи към хотела. Дано Габелоти не побеснее, когато му съобщи новината. Чий крак? Сякаш можеше да знае!

Патрик Махони вече се досещаше как бе загинал Дейв. Никакво съмнение. Това не беше нещастен случай, както всички мислеха, а убийство. Достатъчно беше фордът на Волпоне и ескортираната от него бюти гоуст да се отправят към планината, за да забележи, че е преследван от фолксваген.

Той се проклинаше за недосетливостта. Какво по-естествено от това, един човек да остане за прикритие и да ги наблюдава. По един или друг начин Дейв е бил привлечен до прозореца и хвърлен долу. С нескрита радост Махони констатира, че сега играта се повтаряше. Той погали с чувство на любов дръжката на своя магнум. Предполагаемият дивеч щеше да ликвидира ловеца!

Патрик усети, че това „ликвидира“ е нещо по-друго от „залови“, че оставя настрана функциите си на полицай и задачата, с която го беше натоварил Къркпатрик. Сега единствената идея, която го беше завладяла, беше да отмъсти за Каванаут. После щеше да измисли хиляди причини, за да оправдае тази постъпка. Една беше достатъчна: законна самоотбрана. Първо трябваше да се опита да го накара да проговори. Щом като изтръгнеше признания, щеше да го ликвидира, стреляйки, докато бясната жажда за мъст не се уталожеше в горящите му слепоочия.

От известно време пътят лъкатушеше между гъсто посадените борове и гигантски ели, които скриваха дневната светлина. Тяхната синкава сянка придаваше металически цвят на осеяните тук-там петна сняг. Колкото по-нагоре се изкачваха, снегът ставаше по-дебел, защитен от дърветата, недокоснат от други следи, освен тези на преминалите пред него два автомобила. Пътят ставаше все по-разбит, скривайки дълбоки ями под снега. Фиатът изкачи един много стръмен наклон. Едва достигнал върха на височината, и пред Махони се откри стръмен тридесетметров наклон. Той рязко спря. Колата се занесе и застана напреки на пътя.

Полицаят инстинктивно разбра, че нещата ще се развият тук. Изоставяйки за момент преследването, той излетя от колата, която преграждаше пътя, и залегна под дърветата. После се изправи и прекоси няколкото метра, които го отделяха от върха на височината. Там се затаи зад един дънер с пистолет в ръка. Мълчанието, което го заобикаляше, беше чудовищно. Чуваше се само задъханото му дишане. Този, който го преследваше, трябваше да се покаже всяка секунда. Шумът на двигателя на фолксвагена предизвика усмивка на лицето му: най-после!

Първо се показаха предните колела на колата, после се чу шумът от превключването на скорост, за да може шофьорът да използва по-ниската предавка като спирачка при спускането. Когато Фолко забеляза застаналия напреки на пътя фиат, беше много късно за реакция. Махони се намери с три крачки до вратата и я отвори със замах. С лявата си ръка той откъсна мъжа зад волана и го изхвърли в снега, където неуспелият да се опомни Фолко се удари болезнено в един дънер.

На два сантиметра от лицето му зееше огромното дуло на полицейския питон 357, гледайки право в дясното му око. Той се опита да вдигне глава, но получи тежък удар в гръкляна от опакото на ръката на Махони. Фолко поднесе ръце към гърлото си и се изтъркаля в снега. Патрик го претърси и измъкна портфейла му. После се отдалечи на две крачки, продължавайки да държи под дулото на пистолета си задъхващия се и храчещ бандит.

— Какво продаваш тук? — попита с леден тон.

Мори го погледна. Противникът му беше едър, костелив и разглеждаше паспорта му, на който бе отбелязано: „търговски пътник“. По начина, по който го беше претърсил, и по израза на лицето му за Мори не остана никакво съмнение. Полицаят щеше да го застреля.

Е, какво, пътуването свършваше дотук. Трябваше да се плаща. Не смъртта го плашеше, но фактът, че ще гние някъде, докато другите щяха да продължат да се смеят, да любят, да се къпят в морето и да се пекат на слънце. Понякога си беше задавал с любопитство въпроса: къде щеше да се случи това? Вече знаеше отговора. В една гора, миришеща приятно, сред едно петно сняг, в края на месец април.

— По какъв начин уби приятеля ми? — попита Махони.

По акцента Фолко позна, че полицаят беше израснал, както и той, в Бронкс.

— Разбираш ли! — изръмжа Махони, лицето на който беше разкривено от ярост.

Мори се изправи с труд, побледнял, неспособен да възстанови дишането си. Моторът на фолксвагена, който не беше успял да изключи, ръмжеше с пукот. За какво да отговаря?

— Давам ти три секунди! — каза Махони. — Как уби моя приятел?

Мори видя, че пръстът върху спусъка побеля, и се отдалечи на три крачки.

— Какво те интересува? — подхвърли той, вдигайки рамене.

Какво друго можеше да му отговори. Полицаят повдигна дулото на своя питон. В момента, в който се канеше да натисне спусъка, Фолко понечи да бръкне с ръце в джобовете си.

— Ръцете зад главата! — заповяда Махони, както го беше правил десетки пъти по време на арест.

Мори послушно изпълни. Сега бяха лице срещу лице, на десет метра един от друг. Фолко Мори с ръце зад главата, Махони с пистолет до бедрото.

После се случи нещо странно. Махони видя как ръцете на бандита се изпънаха към него, а той самият как се изтъркаля в снега. Какво си мислеше пък този? Мислеше си, че ще може да се спаси от куршума, предназначен за него? Махони поиска да се засмее, но усети, че от устата му излиза гейзер от някаква течност, после видя трима или четирима Мори да тичат в различни посоки, дърветата да танцуват пред очите му, а небето да променя цветовете си, да става ту черно, ту пурпурно. Навеждайки глава, той видя с недоумение, че пистолетът му не е в ръката, а до краката. После се запита какво прави тук, легнал на земята, единствения стабилен елемент от пейзажа, който се въртеше пред очите му с невероятна бързина. Машинално поднесе ръка към шията си, чиято повърхност му се стори непозната. Имаше върху нея някаква дупка с топли и разтворени краища, които държаха едно острие, прекосяващо го от край до край след река от кръв.

„Дано не ми е прерязал артерията…“

Това беше последната му ясна мисъл, преди да бъде погълнат от нощта и смъртта.

8.

В четири след обяд Марджори въведе Карл Дойч в бюрото на Омер Клопе. Банкерът се вдигна, за да посрещне „Доктора“. След две вежливи фрази двамата мъже навлязоха в интересуващата ги тема.

— Не се сърдете, че насилих вратата ви — каза Дойч.

Омер махна с ръка.

— Бих ви помолил да забравите посещението ми, щом като изляза оттук.

— Мога ли да ви предложа едно уиски? — попита Клопе, измъквайки огромната бутилка уотърман.

Те се познаваха от десетина години и изпитваха един към друг взаимно почитание. Карл Дойч, австриец по рождение, беше изпитал доста мъчения, преди да принуди цюрихските банкови среди да забравят произхода му. Въпреки сходството на езика той не беше „местен“. Способностите му на комбинатор, желанието и готовността винаги да направи услуга, както и международните му контакти бяха принудили местната буржоазия да го приеме. Не беше рядкост високопоставени банкови служители да идват и да искат мнението му относно бъдещи техни клиенти. По магически начин Карл им даваше необходимите данни. До този ден предвижданията му бяха безпогрешни. Бяха му простили, че не практикува с достатъчно жар протестантската религия, за поклонник на която беше се обявил.

Редовността, с която привличаше чуждестранни капитали в Конфедерацията, разширяваше уважението към него. Карл Дойч ги насочваше към различните банки на Цюрих, Лозана и Женева според желанието си. Всички те желаеха и се опитваха да спечелят благоволението му. Не съществуваше голяма операция, в която да не взима участие, тайна — да не бъде негово притежание, и общество, колкото и да е затворено, в което да не се е промъкнал. Както богатите личности, така и правителствата в затруднение прибягваха до услугите му, когато имаха нужда от свежи парични ресурси. Дойч играеше на валутната борса, знаейки отлично в кой ден дадена валута щеше да понижи или да повиши курса си. Дойч можеше да достави незабавно адреса на продавач, разполагащ с двеста танка „Тигър“, десет хиляди карабини МАС или сто автомата „Стен“.

Той беше способен да измъкне чрез известни само нему канали европейски или американски капитали, без да бъдат изгризани от данъчните власти. Последната му операция имаше за цел да измъкне под носа на европейските данъчни власти огромни суми национална валута. Италиански, френски и западногермански банки бяха създали съвсем легално едно учреждение: СИКАВ, на вниманието на бъдещите си клиенти. Под претекст, че съветват „добър пласмент“, те им предоставяха луксозна брошура, възхваляваща различни сделки с недвижимо имущество извън всяко подозрение. Терени във Флорида, строеж на милиардерско селище на север в Испания, участие в построяването на гигантски язовир в Квебек. Събраните капитали се насочваха към Лихтенщайн, за да се озоват в предприятие във Вадуц, управлявано от съвет от нотариуси.

Въпросните нотариуси, щедро заплатени от въпросните банки, които им плащаха, за да служат като подставени лица, съставяха един фиктивен договор с клиентите си, гарантирайки им участие като акционери във въпросния проект. По-нататък парите преминаваха през Холандските Антили, Брюксел, Амстердам и Насау.

До момента, в който се приютяваха в Цюрих, в тайна номерирана сметка под формата на японски йени или канадски долари, без която и да е от засегнатите страни да може да направи нещо: на книга и всъщност изтичането на национална валута беше съвсем легално.

От само себе си се разбираше, че пътьом Дойч прибираше своите проценти — минимални, разбира се — но като се вземе предвид колосалността на сумите… компенсирайки усилията си и комбинативния си ум. Изключително честен, но абсолютно без морал — в преувеличения смисъл на тази дума, придаден й от някой бедняк — в делата си той не признаваше никаква пречка, никакви граници. Неговият гений се състоеше в това — да открие сред гората от интернационални закони и разпоредби вратичката, която позволяваше да бъде заобиколен легално законът. Трябва да се отбележи, че качествата му не останаха незабелязани от Синдиката.

На няколко пъти Карл Дойч беше успял да „пречисти“ огромни суми негова собственост, без ни най-малко да се интересува от произхода им. Беше му приятно да мисли, че сам успява да излезе на глава, въоръжен само с откритията си, с мощната организация на американската съкровищница.

Тази любов към собствените идеи с добавка от малко поезия придаваше на делата му неповторимост, те бяха издялани с фантазия и лекота. Беше му се случвало да отказва на високопоставени правителствени служители предложените му високо заплатени постове на администратор.

По волята на случая капиталите, придобити по нелегален начин, служеха на онези, които бяха поставени, за да се борят с престъпността. Карл Дойч, услужлив, с преклонена глава, винаги готов за приятелска услуга, дърпаше конците на построения от него гигантски куклен театър.

— Наздраве! — вдигайки чашата си, каза Клопе.

— Наздраве! — отговори Дойч, изпразвайки своята на един дъх.

Омер му я напълни отново.

— Ето какво — въздъхна дълбоко Дойч, — аз много ви уважавам, господин Клопе. Затова ще ви помоля да не давате отговор на това, което ще ви кажа. Когато напусна това бюро, можете да правите каквото пожелаете. Става въпрос за една измислена и фантастична история, нямаща нищо общо с действителността…

— Разбрано — отговори Клопе, превърнал се на слух.

— Разказвам ви я само защото ми се струва, че по този начин ще ви окажа услуга. Впрочем сам ще прецените. Да предположим, казвам, да предположим, че един огромен капитал е доверен на едно от учрежденията в този град под формата на номерирана сметка. (Дойч забеляза как лицето на Клопе стана ледено.) Да предположим — продължи той, — че този капитал… да речем, транзитен… е собственост на една група съдружници от не швейцарски произход… Да речем, чуждестранни… например американски съдружници… чиито морал и действия са чувствително по-различни от нашите. Искам да кажа, че в техните очи хартията има по-малко значение, отколкото дадената дума…

Клопе прибра флакона с уотърман в чекмеджето. Беше си представял много неща за Дойч, освен че може да бъде във връзка с Волпоне. Та самият той не беше ли довереник на техните капитали?

— Да предположим, че вложителите на тези капитали, знаейки номера и кода, са неспособни в този момент да изтеглят парите си. Задължението на един банкер е никога да не открива пред претендентите си, че е в притежание на това, за което предявяват претенции.

Достигнал до тази фаза на речта си, Карл Дойч се изкашля.

— Освен, ако, господин Клопе, тези вложители са луди или престъпници, които не се спират пред нищо, за да си върнат това, на което са собственици. В този случай, само в този случай, трябва да се направи изключение от правилото, добрият смисъл трябва да надделее пред правилото.

— Получихте ли поканата за сватбата на дъщеря ми? — попита Клопе.

— Разбира се.

— Имате ли намерение да присъствате?

— С удоволствие ще дойда.

Клопе стана, отблъсквайки креслото си.

— Мисля, че ще бъде по-добре да се въздържите. Забравете този прием, както аз вече забравих вашите предложения, от които нищо не разбрах.

Карл Дойч на свой ред се изправи съвсем побледнял.

— Съжалявам, господине. Дълбоко съжалявам. Надявах се, че ще ги приемете като приятелски жест.

— Довиждане, докторе — каза Клопе.

— Довиждане, господине — каза Дойч.

Обръщайки се, последният сякаш беше остарял с десет години в тези минути.

Той беше направил всичко възможно, за да избегне най-лошото.

На площадката Анджела Волпоне се подвоуми, преди да позвъни. С тупкащо сърце, тя имаше желание да се обърне и да избяга. За да не може да избегне това посещение, беше телефонирала на Франческа преди половин час. Сега, притисната до стената, тя се питаше дали ще й достигне смелостта да съобщи на етърва си, че съпругът й, дон Дженко Волпоне, е мъртъв. Анджела натисна звънеца.

Франческа се появи на вратата. Наближаваше петдесетте, но изглеждаше на повече. Може би отсъствието на светски живот или липсата на грим състаряваха чертите й. След сватбата си с Итало Анджела се беше срещала с нея само три или четири пъти. Всеки път те нямаше какво да си кажат, освен баналните всекидневни фрази. Много неща ги разделяха, макар че бяха жени на двама братя. С желанието за живот на своите двадесет и пет години Анджела се различаваше много от спокойната и уравновесена Франческа. Какво ли беше изтърпяла в живота си, че изглеждаше толкова уморена?

— Влезте, Анджела… Добре дошла.

Апартаментът беше като собственичката. Въпреки огромното празно пространство всичко изглеждате тихо и спокойно. Сиво, скучно, сякаш извън времето, което течеше навън. С една дума, анонимно. По старите стилни мебели се чувстваше майсторската ръка на неизвестния мебелист. Сякаш от Осмо авеню човек изведнъж се озоваваше сред природата.

— Желаете ли чаша кафе?

Анджела отклони с жест предложението. Водена от Франческа, тя седна на канапе близо до прозореца. Франческа седна насреща й и зачака.

— Итало ми позвъни от Цюрих. Имам лоши новини.

Лицето на етърва й се сви.

— Касае се за съпруга ви… дон Дженко. Станало е нещастие…

Анджела не беше в състояние да издържи изгарящия поглед и премести очи върху сгърчените ръце на Франческа, положени върху коленете й.

— Нещастие? — промълви тя.

Въпреки резервираното държане на Итало Анджела се беше опитала по откъслечните разговори в семейството да си представи миналото на етърва си.

Възпитана постарому от родителите си, които държаха хлебарница в италианския квартал на Ню Йорк, така както са възпитавали в родния им край в началото на века. Забрана да отива на танци, да разговаря с младежи, да излиза след вечеря. Бащата на Франческа я възпитаваше с една мисъл — да я запази чиста и непокътната за бъдещия зет, който щеше да го замести на старини. Избраникът беше дон Дженко. Тя го беше дарила с две дъщери, по-голямата, Джейн, беше на годините на Анджела.

— Той… той… — изправи се Франческа.

Анджела прехапа устни и наведе глава. После се изправи и се хвърли в прегръдките на етърва си. По раменете, които потреперваха, тя разбра, че Франческа плаче. Но по лицето й нямаше нито една сълза.

— Къде е той? — с чужд и решителен глас произнесе тя.

Анджела не знаеше какво да отговори. Беше чудовищно да признае, но Итало не беше уточнил нищо по телефона.

— Питам ви къде е мъжът ми? — повтори Франческа. — Какво му се е случило?

— Не знам — борейки се със сълзите си, отговори Анджела. — Итало трябва да ми се обади. Не ми каза нищо повече. Той ще се заеме с всичко.

Франческа се строполи по корем, удряйки с юмрук по пода. От гърдите й се изтръгна нечовешко стенание.

— Знаех аз, че ще ми го убият! Знаех! А сега ще убият и Итало!

Ужасена, Анджела постави ръце пред устата си, за да не закрещи.

Всеки път, когато се опитваше да намали, Итало свиреше с клаксона, давайки му да разбере, че трябва да продължи. Каквото и да правеше, пътят свършваше тук, в една поляна, в чийто горен край се извисяваше постройка, към която бяха пристроени плевня, обор и сайванти. Ландо загаси двигателя, излезе от колата и зачака фиата на Итало да спре до него. Той се втурна да отвори вратата на Волпоне, без да посмее да погледне към задната седалка, на която седеше Инес.

— Устройва ли ви тук?

— Тичай да видиш дали е обитавана — каза кратко Итало, без да става от седалката.

Борейки се със снега и калта, които цапаха мокасините му, Ландо потегли към постройките. За всеки случай той похлопа на първата врата. Нищо. Залепи око на една цепнатина, без да може да различи нищо. После заобиколи централната сграда и бутна една врата, която се отвори със скърцане. Утъпканата земя беше покрита със стърготини. Хвърлени до стената, лежаха различни земеделски сечива: лопати, мотики, търнокопи, вили. В средата се възвисяваше електрически трион. Ландо прекара пръста си по острието, покрито с прах и ръжда.

Явно от есента никой не беше стъпвал тук. Той се измъкна и се покатери по възвишението, сигурен, че обувките му са погубени окончателно. На билото Ландо обгърна с поглед фантастичния пейзаж, който се откриваше пред него. На пръв план бяха огромните борове, ограждащи изкопания от пороите овраг. В далечината се забелязваха опиращите в небето, обгърнати в мъгла върхове, покрити със сняг.

Обръщайки се, Ландо видя фермата, сгушена в единия край на поляната, скрита под сянката на огромните борове. Започна ядосано да слиза, проклинайки снега, който се вмъкваше в обувките и чорапите му.

— Е? — попита Валпоне.

— Окей!

— Измъквай тия глупаци от колите.

Ландо кимна на Пиетро Белинцона, който поведе пред себе си слезлите първи от колата Мортимър О’Брайън и Заза. Волпоне слезе от форда, бутайки Инес пред себе си. За момент всички спряха. Заза и Морти бяха държани в респект от огромния Пиетро, а Итало Волпоне поддържаше разсеяно Инес, която като че ли не виждаше никого и нищо.

Над групата надвисна мъртвешка тишина. Когато до тях достигна шум от двигателя на автомобил, Итало вдигна ръка. Никой не се помръдна. На поляната се показа фолксвагенът на Фолко Мори. Той го паркира успоредно на другите две коли, изключи двигателя, издърпа ръчната спирачка и мълчаливо се присъедини към останалите.

— Откъде идваш? — запита го Итало.

— Бях отзад.

— Ние не те видяхме… — учуди се Белинцона.

— Бях спрял.

— За какво? — настоя Пиетро.

— Ей така.

Волпоне кимна с глава и пое по пътя за сайванта. Всички тръгнаха мълчаливо след него. Пред постройката Итало се обърна и каза на Пиетро и Мори:

— Вкарайте ги вътре.

На Ландо:

— Ти остани тук.

Когато Заза, Мортимър, Инес, Фолко и Белинцона изчезнаха вътре, Итало започна да чертае с върха на обувката си по снега.

— Ти познаваш ли брат ми? — попита той, без да гледа към Ландо.

— Да. Видях го преди три дни.

— Къде?

— В града. Покани ме в бар „Континентал“.

— Защо?

— Дон Дженко искаше да го придружа до гарата.

— Придружи ли го?

— Да.

— Разкажи по-подробно.

Ландо го погледна неуверено.

— Какво да разкажа?

— С такси ли отидохте?

— Не. — Ландо се изкашля. — С нея. — Той посочи с глава металносивата бюти гоуст.

— Твоя ли е?

— Дон Дженко ми я подари.

— Кога?

— Като минавахме покрай витрината. Каза, че иска да ми остави един спомен. Той я купи за десет минути. Аз я опитах незабавно, откарвайки го на гарата.

— Изпрати ли го до вагона?

— Той не пожела. Оставих го пред входа на гарата.

— Не го придружи поне до гишето за билети?

— Той ми заповяда да си тръгна.

— Знаеш ли закъде щеше да пътува?

— Не.

— Как се чувстваше той?

— Кой?

— Брат ми! — започна да нервничи Итало.

— Добре. С отлично настроение. Шегуваше се.

— Кой ви е следял?

Ландо направи учудена физиономия.

— Следял? Никой. Не съм забелязал нищо.

— Познаваш ли този, когото залови?

— Мортимър О’Брайън. Адвокат.

— Виждал ли си го с брат ми?

— Не. Когато се срещнах с дон Дженко, той беше сам.

— Ти се наричаш Барето, нали?

— Орландо Барето. Ландо.

— От колко време си в нашата фамилия?

— От девет години.

— Добре ли си заплатен?

— Прилично.

— От днес ти повишавам заплатата. Двойно.

— Но, падроне?… — смутено се възпротиви Ландо.

— Не си ли съгласен?

— Да! — живо каза той. — Но…

— Вземи това! — нареди му Волпоне, пъхайки му една пачка банкноти в ръката. — Десет хиляди долара.

— Но защо?

— Малък аванс. Ти обичаше ли брат ми?

Ландо поклати утвърдително глава.

— Той е мъртъв — каза Итало. — Знаеш ли кой го ликвидира?

— Ликвидира?

— Този мръсник О’Брайън! Слушай ме добре! Ще му задам един-два въпроса. Когато привърша с него, той няма да се върне в Цюрих. Разбираш ли ме?

— Да — каза Ландо, който вече се досещаше.

— Русата му „възглавница“ също. Готов ли си да ми помогнеш?

— Да.

— Коя е тази негърка?

— Ние сме заедно.

— Държиш ли на нея?

— Как така! — задави се Ландо, учуден, че гласът му е станал толкова глух.

— Тя не трябва да се върне.

— Но, падроне…

— Ще те обезщетя.

— Но тя нищо не е направила! Тя не е в играта!

— Възможно е. Просто й липсва късмет.

— Но…

— Не искам свидетели! Ще си намериш друга. Курви колкото искаш!

— Изслушайте ме, падроне…

Итало го погледна с мътен поглед.

— Казах ти, че ще получиш обезщетение!

— Знам! Знам! Не става въпрос за това! Веднага ще се забележи отсъствието й! Тя има връзка с всички баровци в Цюрих! Съдии, банкери!… Там, където залових О’Брайън, в тази банка…

— Коя банка?

— Трейд Цюрих Банк! Тя спи със собственика!

— Коя?

— Инес!

— Клопе?

— Да! — предпазливо каза Ландо, чувствайки, че по неизвестни причини пред него се отваря една вратичка. — Той е луд по нея! Напълно откачил!

Волпоне бързо размисли.

— Ти казваш, че тази негърка спи с Омер Клопе?

— Точно така! Клопе!

— Искаш ли да я запазиш непокътната?

— Тя е „редовна“.

— Искаш ли да я заведеш до Цюрих невредима?

— Ако си отвори устата, аз сам ще я ликвидирам!

Волпоне го погледна с любопитство.

— Ти имаш доверие в една жена?

Ландо не се подвоуми ни най-малко:

— В нея — да!

— Добре, но аз — не! Освен ако я направим съучастничка в убийство! Слушай ме добре, Барето… Ако тя вземе да откача, отговаряш с главата си! Ясно ли е?

— Ясно.

Волпоне го побутна по рамото.

— Не се безпокой, ако малко я малтретираме. Просто така… За забавление…

Той влезе в сайванта, последван от Ландо.

Курт Хайнц погледна родителите си: та те не разбират нищо! Всичко в този тристаен апартамент в стария град му изглеждаше бедно и невзрачно. Когато беше дете, кварталът му се струваше прекрасен, пълен с тайни и чар. Къщата беше на три етажа. Курт беше роден на първия. Тук щяха да дочакат смъртта си родителите му.

Киршгасе започваше от ъгъла на Цвинглиплац, изкачваше се към старата църква на Гросмюнстер и свършваше недалеч от фонтана с конете, до Хиршенграбен. Дълги години този кръстопът беше всичко за Курт. Тук беше затворена неговата вселена, извън която се простираше семейната среда.

Той горчиво си спомни за усилията, които трябваше да положи, за да се измъкне от тази невзрачна среда, чиито канони изискваха всеки Хайнц, неизвестен сред неизвестните, да се ожени за друга, също така неизвестна, без да остави спомен за себе си в ничия памет. Доколкото знаеше, той бе първият, успял да се измъкне от пашкула. Майка му и баща му бяха ужасени. Идеята, че техният син щеше да сключи брак с едно момиче, чиито родители заемаха много високо положение в обществото, вместо да ги изпълни с гордост, ги караше да се чувстват виновни. По всякакъв начин те предупреждаваха Курт за опасностите от този неравен брак.

Сякаш отговаряше на тайните си мисли, баща му добавяше: „Всъщност стореното е сторено… Но не си въобразявай, че ще се чувствам удобно“.

„Ти си професор, Курт — добавяше майка му. — Ако направите това, което сте намислили, много хора ще се настроят против нас.“

Курт беше вдигнал ядосано рамене. Дълбоко в себе си знаеше, че имат право. Затова ги обвиняваше още повече. Както обикновено идеята се беше родила след едно предизвикателство към Ренате. Един от редките случаи, когато той искаше да я предизвика в действителност. За съжаление после стана много късно, за да отстъпва.

Бяха се разговорили за сюрреалистите. Ренате беше завладяна от ексцентричните им идеи. Курт се мъчеше да докаже тяхната грешка, че реалността е по-важна от фантастичните им измислици, че има по-важни неща от това — да давиш мухи в мляко, когато две трети от планетата страдат от недояждане.

— Ти си неспособен да мечтаеш! — беше му казала Ренате. — Още по-лошо: ти си прекалено нищожен, за да живееш сред мечти! Липсва ти необходимото зрънце лудост, бедни ми Курт. Знаеш ли какво ми каза един ден Салватор Дали, на мен, Ренате? Той мечтае да организира един ден корида, в която убитите бикове и матадорите победители да бъдат вдигнати от арената с хеликоптери, увити в розова материя.

— Е, и?

— Нищо. Не ти ли се струва фантастично?

— Ненормална щуротия!

— Ти няма да имаш смелостта да ме отвлечеш с хеликоптер!

— Защо не, скъпа? Защо не… Защо не в деня на сватбата ни?

— Защо не? — подхвана веднага идеята Ренате с блестящи очи.

— Всъщност защо не…

— Винаги си ми казвал, че мразиш мръсните буржоа в този град. Докажи го! Съгласен?

— Съгласен.

— Няма ли да се уплашиш в последния момент?

— Аз!?

Ето как беше направена щуротията на шега, за една дума. С необходимата сериозност те бяха изработили проект, достоен за шокиране на достойните граждани на Цюрих, които щяха да бъдат поканени на церемонията. Всеки път, когато Ренате предлагаше нова идея, Курт я подтикваше към крайности, от глупост изработваше нови детайли, подобрявайки съществуващите. Избрана тема беше: „Всичко наопаки!“. Сега, три дни преди сватбата, нямаше никакъв изход за бягство.

На Курт му прилошаваше, представяйки си люлката под хеликоптера, украсена с цветя, и как те, двамата, се издигат към небето в нея. Сигурно голяма част от студентите му щяха да присъстват на събитието, обявено в местната преса с голям шум, под внимателното око на родителите си. След това дебилно шоу не му оставаше нищо друго, освен да даде оставката си. Какво щеше да прави после? Той не знаеше. Може би касиер в банката като баща си?

— Казвам ти, Курт — прекъсна мислите му таткото. — Майка ти и аз сме поставели в отвратително положение!

— Вие нямате чувство за хумор! — скръцна със зъби Курт.

— Ами ако въжето се скъса? — обезпокои се Уте.

Тя беше едра, масивна, миролюбива и трепереше при мисълта, че може да обезпокои някого. Уте имаше силни селски ръце с малки нокти, чиято основа почти не се виждаше. Вечер лягаше последна, след като се увереше, че всички светлини са изгасени, кухнята е в ред и вратата заключена здраво. Той изпушваше лулата си след вечеря и заспиваше редовно между 22 и 22 и 10. Нито един детайл не липсваше на тези персонажи, сякаш слезли от календарите, даже кукувицата, която се показваше всеки четвърт час от стенния часовник, за да обяви изтичането на едно време, което с нищо не се беше променило.

— Вие нищо не разбирате — каза Курт. — Ренате е неспокойна натура.

— Страх ме е, че ще загубиш положението си — наведе очи Уте.

— Какво от това — смело каза Курт, който тайно се страхуваше от същото.

— Всички жертви, които сме правили аз и баща ти! Бихме искали… мечтаехме… баща ти и аз…

— Какво?

Той искаше да изкрещи: „Мечтаехте да съм като вас“. Но задържа думите си, разбирайки по въздишката на баща си, че той се беше досетил. Друга планета, други измерения. Какво да добави повече?

— Добре. Сега трябва да тръгвам… Роклята ти готова ли е, маман?

Тя кимна.

— Ще видиш! Ти ще си най-хубавата!

Той си я представи в големия салон на Клопе, огромна като нефтена кула, в отвратителната дреха с цвят на зелена ябълка, от евтина материя. Неприятен момент!

— Довиждане, татко…

Той го целуна по гладките като на дете бузи, които никога не бяха достигнали мъжката твърдост. Самият той, Курт, беше ли мъж?

Въпреки всичко носеше панталони и една от най-богатите наследници го беше избрала за съпруг. С несигурна крачка Курт слезе по десетте стъпала на етажа. Когато беше дете, се плъзгаше по перилата до долу, крещейки от удоволствие.

Виждайки появата на Волпоне, му се искаше да потъне в земята. Наелектризиран от предстоящите страдания и сигурната смърт, Мортимър се опита да атакува:

— Итало! Кълна се в живота си, че не разбирам вашето поведение! Това е чудовищно недоразумение!

Със замислен поглед Итало обгърна сайванта, стърготините, паяжините и циркуляра. Недалеч от последния имаше метална плоча в земята. Волпоне кимна на Пиетро, който я повдигна, откривайки празнота, широка два и дълбока осемдесет сантиметра. В нея се намираха електромоторът на резачката и голям електромер, снабден с прекъсвач.

— Остави тази дупка отворена! — нареди той на Пиетро.

— Итало! — викна, изправяйки се, О’Брайън. — Имам право на обяснение!

Волпоне се обърна към него, сякаш сега го забелязваше.

— Ще го получиш — каза тихо.

Хвана го подръка и го отведе настрана от другите, в дъното на сайванта. По времето на пътуването кръвта беше започнала отново да тече от ранената уста на О’Брайън. Но той дори не се опита да я избърше.

— Ето какво — каза спокойно Волпоне, — брат ми е убит.

С последни усилия Мортимър се сдържа да не наведе очи.

— Какви ги разправяте? — задъха се той.

— Млъквай! — изръмжа Итало. — Аз говоря! Ти ще ми дадеш номера и кода на сметката, в която Дженко е депозирал двата милиарда.

— Итало! Не мога! Това значи да предам Дженко!

За да не го убие на място, Итало стисна с две ръце слепоочието си, оставяйки следи от пръсти в бледата плът.

— Слушай добре, нещастнико, слушай добре! Преди да те убия, ти предлагам една сделка. Ако проговориш веднага, ще те ликвидирам бързо, с куршум в главата, както подобава на мъж. Давам ти дума, че мадамата ти също няма да страда.

— Как?! Вие искате…

— Иначе ще проговориш във всички случаи. Ще ти одера кожата сантиметър по сантиметър и ще те оставя да изгниеш жив! Какво предпочиташ?

— Итало! Кълна се, че грешите — измърмори Мортимър. — Кълна се…

— Пиетро, сложи плочата на място и докарай блондинката върху нея.

— Вие да не сте полудели? — разбунтува се Заза Фини. — Какво общо имам с вашите каши? Аз съвсем слабо го познавам този тип!

Белинцона изви ръката й зад гърба и я доведе върху металната плоча.

— Какво да правя сега? — попита той.

— Ще я обесиш — спокойно каза Волпоне.

— Мръсници! — изкрещя Заза.

Тя се опита да ритне Пиетро, който я стисна в мечешките си лапи.

Инес реагира неочаквано:

— Дълго ли ще траят щуротиите ви? Студено ми е. Искам да се прибера.

— Застани до този мръсник — нареди й Фолко, посочвайки О’Брайън.

— Не зная какво имат срещу вас — каза Инес на Мортимър, — но за бога, кажете им каквото ги интересува! Не виждате ли, че всички ни ще избият!

По сигнал на Волпоне Фолко подаде въже на Ландо, който прехвърли края му през една греда под покрива. После под заинтересувания поглед на Пиетро направи клуп.

— Сложи го на врата й! — нареди Итало.

С разширени от ужас очи Заза потърси помощ с поглед.

— Мортимър! — задъха се тя. — Мортимър!

— Оставете я! — преглътна О’Брайън. — Оставете я!

Белинцона завърза ръцете й зад гърба, докато Ландо фиксира края на въжето в една халка на стената.

— Мортимър! — изкрещя с последни сили Заза.

Тя се мъчеше да се изскубне от ръцете на държащия я Фолко.

— Плочата! — каза Итало.

Заза се завъртя около себе си като завързан кон, ритайки с единствената си обувка, която беше останала, по желязната плоча. Белинцона я вдигна и дръпна.

Лишена от опора, Заза увисна в празнотата, ритайки с крака.

— Вие сте отвратителни! — изкрещя Инес.

Тя се наведе, за да вдигне едно желязо, но получи удар зад врата и коленичи, стенейки, докато Фолко, който за миг беше оставил Заза, за да я удари, се върна на мястото си. Инес започна да повръща, докато очите на Заза изскочиха от орбитите и тялото й след един последен спазъм заприлича на парцалена кукла.

— Пиетро! — нареди Волпоне. — Позабавлявай се с негърката.

Белинцона погледна към Ландо, който, побледнял, стискаше юмруци. В ръката на Итало се появи маузер.

— Барето! — настоя Волпоне. — Пусни мотора.

От гласа му идваше такава заплаха, че Ландо не се помръдна, когато Пиетро понесе Инес зад един куп отрязани дърва и я хвърли върху куп стърготини.

— Барето! Казах нещо!

Ландо направи две крачки, коленичи до отвора, след като отстрани тялото на Заза, за да достигне прекъсвача. После го включи. Назъбеното колело започна да се върти бавно, после набра скорост. За да не чува това, което ставаше зад гърба му, Ландо се изправи, взе машинално парче дърво и го поднесе към ножа. То беше прерязано машинално, сякаш представляваше кибритена клечка.

— Доведи го! — каза Итало на Мори.

Фолко го побутна напред, държейки ръцете му зад гърба.

Зад дърветата се чу крясък. Ландо се смръзна. Итало се правеше, че не чува нищо. Чуваше се гласът на Белинцона: „Мръсница“, последван от глухи удари и шум на борба.

— Барето, сложи го да легне пред триона и го дръж…

О’Брайън отдавна беше преминал границата на ужаса и сега правеше отчаяни жестове, без да може да произнесе някакъв звук. Грубо вдигнат от Ландо и Мори, той се намери легнал по корем върху желязната плоча на машината, с глава на десет сантиметра от въртящия се циркуляр.

Повръщайки жлъчка, Мортимър успя да овладее речта си и успя да произнесе две срички:

— Мамма, Мамма!

Итало не разбра, че О’Брайън му предаваше кодовото име, което толкова очакваше. Той помисли, че викът, идващ от устата на жертвата му, е апел за помощ, още един отказ. Всичко се завъртя пред очите му. За секунда лицето му се покри с пот. Пред очите му затанцуваха бели пламъци, превръщайки се в картини… Брат му, казвайки след падането от колелото: „Не се плаши… Не боли…“, и Анджела, жена му, чийто връх на гърдите сякаш докосваше с устни, и отново Дженко, жив, после кракът му, мъртъв…

— Мръсник… — изкрещя той, — мръсник… — забравяйки кой е той, за какво е тук и какво трябва да прави…

Когато пламъците пред очите му спряха танца си, той видя, че продължава да държи главата на О’Брайън за косите. С тъп, невиждащ поглед Итало погледна към Орландо и към Фолко, които обърнаха смутено очи встрани.

Той видя, че е покрит с кръв.

После забеляза, че нищо не свързваше кървавата глава в ръцете му с тялото на Мортимър О’Брайън.

В същото време заедно с нея той беше отрязал последната връзка на веригата, свързваща го с двата милиарда долара.