Аут

9.

Ренате Клопе позвъни на Мануела за закуската — силно кафе, джус от пресен грейпфрут, ягодов конфитюр, яйца на очи с бекон, — стана и сподавяйки една прозявка, отвори гардероба, на вратата на който бяха надраскани с тебешир три черти. Заличи с върха на пръстите си една от тях.

„Още два — помисли тя, — още два…“

В деня, когато Курт и тя бяха определили датата на тяхната сватба, Ренате беше начертала сто двадесет и пет черти, така както постъпват затворниците, за да пресмятат нощите, които им остават да прекарат в затвора. Тя и сега не знаеше кое я беше накарало да се реши на тази сватба. Той беше пълна противоположност на това, което обикновено я привличаше. На нея й харесваха красивите, разпуснати, небрежни и мързеливи младежи с руси коси.

Курт беше среден на ръст, кестеняв, винаги напрегнат и Ренате с труд отхвърли думата, която не й се искаше да произнася, но която беше най-точна — беден. Винаги нащрек срещу несъществуващи опасности, неспособен на пълно отдаване, на лудории, той щеше да носи на плещите си до края на дните си тежестта на заобикалящия го свят, хвърляйки се с наведена глава срещу обществените проблеми, неспособен да посрещне открито собствените си грижи.

— Добро утро, госпожице. Добре ли спахте? Остават само два дни.

— Добро утро, Мануела. Забравили сте черния пипер.

— Отивам да го донеса.

— Мануела… Имам един важен въпрос… Защо се омъжвам за него?

— Защото го обичате!

— Не познахте!

— Ще ви донеса черния пипер… Трябва да хвърлите око на сватбеното меню.

— Тук ли е?

— Върху таблата.

Тя отново избухна в смях, преди да се скрие. Ренате взе луксозната папка, върху която с готически букви беше написано сватбеното меню. Тя не можа да сдържи смеха си, препрочитайки малкия шедьовър, който с Курт внимателно бяха съставили.

Луи Филипон, известният френски готвач, който пристигна на следващия ден у Клопе заедно със своя екип, не беше направил никакъв коментар, когато Ренате му предложи гореспоменатото меню.

Този сноб, безчувствен към швейцарския хумор, беше останал невъзмутим пред това „всичко наопаки“. Под предлог, че брачната церемония, предшестваща този… „Всъщност какво ще е това — помисли тя, — обяд или вечеря?“ — ще се състои в три часа сутринта, той се беше възползвал да поиска двоен хонорар. „Нощна тарифа“ — сериозно беше добавил Филипон.

Ренате се питаше докъде може да отиде, без да отиде твърде далеч. Беше погъделичкала Курт, за да разбере неговите граници. Той беше разтърсен от предложението й — да се облече с муселинена рокля, докато тя щеше да е в смокинг. Той се хвана и започна най-сериозно да се кълне, че ако не се съгласява, то е заради студентите си, а не заради самия него.

Всъщност това радваше Ренате: Курт се хващаше на нейната вечна система на предизвикателство, поставяйки на първо място собствената си боязън, че няма да може да повтори това, на което тя е способна.

Бедният Курт! Неговата въображаема интелигентност, гладът му за култура, екранът, който поставяше между реалното и измисленото със знанията, добити след къртовски труд, правеха от него лесна плячка за дъщерята на един голям цюрихски банкер.

— Черният пипер, госпожице…

— Мануела, аз вече знам! Знам защо се омъжвам за него! Имам нужда от човек, когото да изтезавам през целия ден!

— До деня, в който той самият ще започне да ви изтезава — каза не без хитрина камериерката. — Приготвила съм ви бежовия костюм.

— Благодаря. Ще облека небесносиния.

— Нямате късмет. Приготвила съм и него.

Сега Ренате се засмя. Тя обожаваше Мануела и окуражаваше склонността й да възразява. Когато тя се показваше достатъчно забавна, а това се случваше често, Ренате й подаряваше роклите, които вече нямаше да облича. Това вбесяваше Курт: „Но ти я третираш като слугиня!“.

— Мануела, моят годеник претендира, че съм ви третирала като слугиня!

— Но аз съм слугиня! — смееше се съучастнически Мануела.

Едно нещо ценеше Ренате у Курт: в леглото той беше абсолютно пасивен. Тя се възползваше от него като вещ, която може да използва за каквото й дойде наум. По време на многобройните си пътувания и връзките, които бе имала, тя беше срещала фалократи — завоеватели, които въпреки качествата си я бяха оставяли незадоволена. След като си беше дала дума да не мами съпруга си след женитбата, тя понякога съжаляваше, че не е срещнала физическата мощ, за която се хвалеха, че притежавали нейните приятелки.

Но бяха ли искрени те?

Все пак й оставаше един малък шанс. След като беше решила да шокира с откачеността си града, трябваше да бъде такава докрай. Своя ергенски живот Ренате беше твърдо решила да погребе с последна лудост, преди да започнат радостите на семейния живот и бебешките истории. Следобеда, който щеше да предшества нощта на брачната церемония, тя щеше да излезе на улицата и да опита късмета си с първия мъж, когото срещне. След като случаят създава крадеца, защо обстоятелствата да не бъдат изградени от удоволствието?

Трионът се връщаше към него на равни интервали, придружени от неприятната вибрация всеки път, когато отрязваше един от крайниците му. Итало се изви, за да избегне захапването му, извика и се събуди. Беше облян в пот и светлината влизаше на вълни през цепнатините на щорите. Предната вечер дори не беше помислил да пусне пердетата. Вдигна телефона, чийто звън продължаваше да му пробива тъпанчетата. Без да дочака да разбере кой е събеседникът му, Итало се оригна в слушалката „Момент…“, стана и, залитайки се отправи към банята, където започна едновременно да пикае и да пръска лицето си с вода: проклето събуждане! Беше спал само два часа, прекарвайки нощта в редене на пасианси, но нито един не беше успял. Дори миниатюрната рулетка не му беше донесла облекчение. Никой от избраните наум номера не беше излязъл. Беше се насочил сто и осем пъти към нулата, но безрезултатно. Когато се отказа от нея и избра единадесет, топчето легна три пъти подред на нея сякаш случайно. Той не успяваше да се концентрира. Мислите му непрекъснато го връщаха към кървавата глава на О’Брайън.

Защо беше избрал такава лека и незабавна смърт за него? Беше решил да го изтезава с часове, за да го накара да плати за смъртта на брат му. След като го накара да говори. Умирайки, тази отрепка му беше изиграла ужасен номер. Дженко мъртъв, О’Брайън обезглавен, нишката се беше прекъснала. Двата милиарда на фамилиите Волпоне и Габелоти можеха да бъдат върнати само след съгласието на банкера.

Той вдигна лежащата на леглото слушалка:

— Ало!

Позна гласа на Моше и помисли, че сега ще има караница.

— Итало, чуваш ли ме?

— Не викай толкова силно!

— Има ли нещо ново за Дженко?

— Не.

— Това е лошо… Слушай… Нещата не вървят! Карл Дойч е бил при твоя човек в банката.

— Е, и?

— Пратили са го по дяволите.

Волпоне усети как гърлото му се сви. Още един отлетял шанс.

— Нищо не можем да измъкнем оттам — прибави Юделман. — Лошо, лошо!

— Това ли е всичкото неприятно, което имаш да ми кажеш?

— Не. Габелоти ме вика спешно.

— Какво?

— Казах ти, че ме вика!

— И ти ще отидеш! — задуши се Итало. — Откога този торбар ти дава заповеди?

— Ти забравяш, че сме съдружници.

— Кажи му да върви на майната си!

— Той ще ме пита докъде е стигнала операцията. Това е негово право.

— Не отивай!

— Не намираш ли, че и без това имаме достатъчно неприятности? Искаш и той ли да се прибави към тях?

— Печелѝ време! На обяд ще уредя всичко!

— Мисля, че ти казах…

— Млъквай! Знам какво трябва да направя!

— Итало! Ако Дженко беше жив, щеше да ти каже същото, което ти казвам! С твоите методи ще стигнеш доникъде!

— Както личи, тези на Карл Дойч също не са фамозни — подхвърли злобно Итало.

— Единственият ни шанс да се измъкнем с чест, това е да открием О’Брайън.

— Почакай! — каза Итало. Внезапно разбра, че не ще посмее да каже на Моше случилото се с О’Брайън. Трябваше му време, за да помисли. После вдигна слушалката. — Един тип ми донесе аспирин. Черепът ми се пръска!

— Какво да кажа на Еторе? За Дженко?… Ако не възразяваш, по-добре е да го осведомим. Без това ще научи.

Итало погледна часовника си. Девет и десет. След по-малко от три часа щеше да се разиграе последната му карта с Клопе. Неприятното беше, че не можеше да изпълни нито една от заканите си. Сега животът на банкера беше изключително ценен. Най-много можеше да се опита да го сплаши. Да се опита…

— Моше! Ако не се подчиниш, ще те изхвърля от фамилията.

— Това е твое право. Но аз имам задължение спрямо дон Дженко. Той не искаше война. Ще направя така, че заветите му да бъдат изпълнени. Заради него и заради теб, за да те предпазя.

— Върви на майната си!

— Ако не успея, прави каквото искаш!

— Досаждаш ми!

— Остави банката, послушай ме! Почакай да се срещна с Еторе… Трябва да говоря… Трябва…

Итало Волпоне затвори рязко. Да го слуша повече означаваше да се съгласи с аргументите му. Това той не желаеше, макар че тайно в душата си беше съгласен с него.

Досега никой, дори брат му не беше успял да го разубеди да не прави нещо, което си беше наумил. Каквито и да са последиците.

Беше казал, че ще бъде при Клопе на обяд. Щеше да изпълни обещанието си.

Излизайки от долепената до банята му сауна, Еторе Габелоти се покатери върху кантара. С незаинтересован вид той констатира, че стрелката се удари в неномерираната зона, показваща максимума. Все пак понякога му се случваше стрелката да показва под 125 килограма, над които блокираше. Когато всичко вървеше добре. В противен случай той компенсираше страха и безпокойството си с всичката течна и твърда храна, която му попаднеше подръка. Неговият личен доктор му беше обяснил, че неговата „булимия“ не е породена от някакъв реален глад, а е следствие на психосоматична болест — думата беше толкова необикновена, че той я беше запомнил. Естествено, беше потърсил значението й в един медицински справочник, беше помислил, че става дума за намаляване на интелектуалния му потенциал, и се беше втурнал към хладилника, намиращ се в стаята, за да изгълта една огромна кутия с желирано свинско: как щеше да властва над своята империя, ако наистина беше откачен?

Той хвърли поглед към своето гигантско тяло с разширен стомах, чиито тлъстини обаче не можеха да скрият превъзходната му мускулатура. Някога, когато беше на тридесет години, можеше да вдигне двама яки мъже, по един във всяка ръка, и да ги хвърли като чували на три метра разстояние. Но днес тази работа беше оставена за неговите „пънкс“.

Кармине Кримело и Анджело Барба, неговите „консилиере“, го очакваха в съседната стая, долепено до стаята му помещение. Облече бяла риза и тъмносин костюм, който криеше поне тридесет килограма от теглото му, завърза връзката около врата си и се напръска с тоалетна вода. Със съжаление беше отстъпил на настояванията на Моше Юделман за тази финансова асоциация, временна, разбира се, между неговата и тази на Дженко фамилия. Почти десет години тези враждебни кланове си нанасяха смъртоносни и чувствителни по броя на жертвите удари. Когато усетиха, че федералните власти вадят кестените си от огъня с техните ръце, бяха сключили примирие, разделяйки си взаимно зоните на влияние. Но да обединят усилията си! Еторе Габелоти, който не се доверяваше никому, а най-малко на Дженко, имаше чувството, че се опитват да ги изиграят, ето резултата!

Кримело и Барба станаха от креслата при неговото влизане. С едно махване Еторе ги покани да седнат. Отвори хладилника, сложи пред себе си бира, която подправи с малко коняк, изгълта две парчета шунка, които преди това беше навил като палачинки, и започна да наблюдава двамата мъже с горчив и подигравателен израз на лицето.

— Неприятно е, нали, да те вдигнат от леглото в три сутринта?

Двамата му помощници направиха неохотно жестове на съгласие.

— Какво да се прави, не мога да заспя… Скучно ми е, когато ви няма… Чувствам се загубен… Трябва да сте поласкани от това, нали?

Изгълта сместа наведнъж и машинално напълни отново чашата си, този път с чист коняк.

— Когато съм разстроен, размислям… размислям… Никак не е лесно… — Еторе изгълта половината от коняка на един дъх. — Всъщност имате ли новини от О’Брайън?

— Трябва ли да имаме? — попита Кримело.

Габелоти не отговори направо на въпроса.

— Рико Гато ми се обади от Швейцария. Според вас какво може да прави Бебе Волпоне в Цюрих?

Той разклати бавно останалото от коняка на дъното на чашата си. Кримело и Барба, които добре познаваха този небрежно загрижен вид, решиха, че барометърът показва буря.

— Ходил е в моргата — каза Еторе.

— В моргата?

— Да, в моргата! На всеки може да се случи да се преклони някога там, нали?

— Пред кого? — вмъкна Барба.

— Пред един крак.

— Пред крака на кого? — настоя Анджело, разменяйки неразбиращ поглед с Кримело.

— Ако имах компетентни сътрудници, щях да знам — тихо каза Габелоти. — Рико Гато не можа да ми каже. Смешно, нали?

Кримело и Барба неспокойно се размърдаха на креслата си. Барба се хвърли пръв в огъня.

— Дон Еторе, не бихте ли казали какво ви безпокои?

— Прекарани сме! — изкрещя Габелоти, разбивайки чашата си върху масичката. — Ако аз съм прекаран, значи съм заобиколен от тъпаци! Не се учудвате, нали? Братът на моя съдружник прави екскурзии около моргата, а в това време довереният ми човек изчезва!

— О’Брайън?

— Да! О’Брайън! Ако Волпоне са смъкнали макар и косъм от главата му, ще ги смажа!

Кармине Кримело се изкашля.

— Падроне, какво ви кара да мислите…

— Нищо! — прекъсна го яростно Габелоти. — Малкият ми пръст ми говори! В този момент ни мамят, а ние си смучем безпомощно палците! Сякаш случайно Мортимър О’Брайън не е показал признаци на живот след Насау! Няма го в кантората му, жена му не знае къде е и мацката му е неуловима! Чертеж ли искате? Волпоне ни измъкват парите!

— Минутка — намеси се Барба, — минутка…

Той изпитваше огромен респект към дон Еторе, но петте години медицина, която беше изучавал, преди да постъпи на служба при него, му напомниха за поставената диагноза: параноя на основата на мания за величие, придружена от делириум на преследване.

— Може би О’Брайън просто се е скрил с мацето си?

Габелоти го погледна зло.

— Когато знае, че има два милиарда в играта?

— Мисля, падроне, че рано биете тревога — допълни Кармине.

— Така ли ти се струва? Ако тези мръсници са го очистили, какво ще им попречи да изчезнат с парите?

— Вие, дон Еторе, вие! — с достойнство каза Анджело. — Вие имате също номера на сметката! Достатъчно е да телефонирате, за да изтеглите авоарите!

— Ако още са там — измърмори Габелоти.

— Какво по-лесно от това да проверим?

— Свързах се с Филип Диего — неохотно призна Еторе. — Той познава банкера. Сега е при него.

— В три часа сутринта?

— В Цюрих е девет.

Барба се помъчи да намери отговор на това, че тази теория е идиотска, но успя да намери само един еквивалент.

— Волпоне може да са всякакви, но не са луди! След подобно изпълнение Комисията ще ги осъди безапелационно на смърт!

— Първо трябва да ги открие! — каза вироглаво Габелоти.

— Но те не се крият! Току-що казахте, че Итало е в Цюрих!

— Почваш да ме дразниш! — изгърмя Габелоти, чувствайки, че аргументите му се свършват. — Като ти казвам, че тук има нещо гнило, можеш да ми вярваш!

Анджело Барба се оттегли в предпазливо мълчание. Никога не смееше да атакува направо Габелоти, когато нюхът му се намесваше противно на всякаква логика. Трябваше да се заобикаля с малки крачки, без сблъсквания…

— Моше Юделман? — наслуки каза Кримело.

— Да не мислиш, че съм те чакал, за да помисля за това! — изръмжа иронично Габелоти. — Всеки момент ще се появи!

— Жената на Итало в града ли е? — настоя Кармине сякаш неволно.

Габелоти намъкна в устата си наведнъж половин пакет бисквити. Дъвчейки, той му хвърли презрителен поглед:

— Ти си въобразяваш, че това е достатъчно като разменна монета? Когато два милиарда са в играта, колко тежи една мадама?

— Тук ли е? — настоя Кримело.

— Да — предаде се Еторе. — С двама мои хора на гърба.

Срещата беше забележителна по своята краткост. Филип Диего беше въведен в бюрото на Омер Клопе от Марджори в 9 часа и 1 минута. В 9 часа и четири минути излезе. По-скоро удивен, че опитът му се увенча с пълен неуспех. Филип Диего нямаше още четиридесет. Въпреки това беше един от най-брилянтните адвокати от новата генерация. Във възрастта, в която поетите търсят, художниците се съмняват, а музикантите изнамират своите гами, той имаше двадесет и три чиновници, заемаше четиристотин квадратни метра площ на две крачки от Ратхауза, седалище на общинския и кантоналния парламент, разполагаше с апартамент в Париж, вила в Лондон, ловджийска хижа в Гастаад, имение в Сент Пол де Ванс и няколко терена на Бахамските острови. Отракан мъж, той събираше в една и съща личност предимствата на младостта и зрелостта, чара, опита, физическото равновесие, живия дух и умерения скептицизъм, които объркват клиента.

Клопе и той се бяха срещали много пъти във връзка с международни сделки, в които всеки от тях, очарован от способностите на другия, измъкваше колкото можеше по-голяма изгода от това сътрудничество.

Влизайки в приемната на банкера, Диего реши да играе докрай с качествата си на директен, хапещ и благоразположен човек.

— Скъпи приятелю, познавам достатъчно добре правилата, за да допусна, че ще ми отговорите. Въпреки това едно подсказване от ваша страна ще бъде особено ценно за мен, за да мога да успокоя един мой клиент, който е и ваш. Току-що ми се обади от Ню Йорк, където се измъчва с подозрения. Името му е Еторе Габелоти. Познавате ли го?

Виждайки, че Клопе не реагира, Диего се насили да се усмихне.

— За една сделка, само за една, но много голяма, той е свързал своите интереси с тези на Волпоне. Тук става интересно. Габелоти изпитва ужас от пътуване със самолет, което му пречи да пристигне сам, за да участва в сделките. Що се касае до вас, той е упълномощил своя довереник О’Брайън. Става така, че съдружникът му Волпоне не е дал никакви признаци на живот от три дни. Също и О’Брайън. Моят клиент се безпокои. Преди да даде разпореждане за прехвърляне на авоарите, които той притежава при вас, изпитвайки уважение към своя съдружник, моят довереник настоя да се свържа с вас. Той иска да се убеди, че нито О’Брайън, нито Волпоне са действали без него. Моят въпрос, по-точно неговият въпрос, е: тези авоари все още ли са на разположение на Трейд Цюрих Банк?

Омер Клопе напусна фотьойла си, застана пред остъклената, оградена със светло дърво веранда и хвърли поглед към синьото небе, по което плуваха няколко облачета.

— Какво чудесно време!

Разстроен от неуспеха, Филип Диего се замаскира зад една непринудена усмивка. Предназначена не за Клопе.

— Толкова по-зле! Във всеки случай ще кажа на моя клиент, че съм се опитал…

— Възхитен съм от срещата ни — каза студено Клопе.

— Аз също! Габелоти притежава номера на сметката си. Ще му кажа да се яви сам!

— Довиждане, метр.

Край на срещата.

Моше Юделман се беше съгласил да дойде при Габелоти в три сутринта само за да предотврати незабавното избухване на войната между двете фамилии. За няколко часа обстановката беше станала толкова напрегната, че най-малката грешка можеше да поднесе фитила към огъня. Когато донът научеше това, което Моше трябваше да му довери, никой не можеше да предвиди реакцията му.

След разговора си с Итало дълго време Моше се беше колебал дали да каже истината на Габелоти, или да се опита да го успокои, споделяйки само някои подробности, без да му каже основното. Един бърз поглед на положението му беше подсказал, че трябва да се спре на първото решение. Щом като Габелоти иска да го види, значи подушва нещо нередно. По-добре да играе чистосърдечно.

Фактът, че Еторе му определяше среща в подобен час, не го успокои ни най-малко. Рефлекторно, но ненужно, той беше наредил на Виторио Пицу да го придружи. Пицу беше „сотокапо“ на фамилията от петнадесет години. Той имаше власт над тримата „капорежими“, лейтенантите Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото.

Тези трима лейтенанти често се бяха сблъсквали в миналото с клана Габелоти. Те приемаха заповеди от Виторио Пицу и ги предаваха на „командосите“, всеки от които властваше над многобройни „пънкс“. Някога, когато редовно участваше в схватките, Пицу беше дал безчислени доказателства за ума и верността си. Преди да заеме този висок пост, Виторио не се беше отказал да се заеме с черна работа, където естествената му жестокост и пълното отсъствие на чувства бяха свършили чудеса. Когато колата им се спря пред огромния хангар на осми кей, през мозъка на Юделман мина една мисъл.

— Въоръжен ли си? — обърна се към Виторио.

— Както винаги.

— Остави ютията си в колата.

— Защо?

— Направи ми удоволствие! Не отиваме на война.

— Имаш ли желание да излезеш оттук?

— Виторио! Не се прави на дете. Ако искат да ни очистят, никакво значение няма дали си „зареден“ или не. Остави го в кутията за ръкавици.

Пицу поклати отчаяно глава.

— Защо ме взе със себе си?

— Искам да имам свидетел и подкрепа в нужда. Но не с изстрели.

— С Габелоти човек никога не може да бъде в безопасност. Сам ли ще бъде?

— Не знам, Виторио.

— Какво?

— Остави го. Повярвай ми…

Със съжаление Пицу измъкна своя парабелум смит и уесън, 39 калибър, вън от кобура. Сложи го в кутията за ръкавици под куп пътни карти.

— Много умно! С подобни лели сякаш съм гол.

— Ела!

Небрежно стоящите в преддверието двама мъже не ги обидиха с обиск. Виторио Пицу почувства допълнително съжаление. Но когато влезе в бюрото на Габелоти, той констатира с безпокойство, че донът е заобиколен от трима свои хора. Анджело Барба и Кармине Кримело, двамата му „консилиере“, и човекът, който смени лагера си, Карло Бадалето. Някога той беше под заповедите на Пицу. Мисълта, че неговият някогашен подчинен носи изкуствени зъби след удара с глава на Итало, му достави удоволствие.

Виждайки ги да влизат, Еторе Габелоти кимна за поздрав. По външния му вид личеше, че е прекарал безсънна нощ. По гладката кожа на бледото му лице, под очите му се бяха формирали дълбоки торбички тлъстина. Юделман усети незабавно промяната на настроението. Преди три дни, в Насау, при срещата на двата клана, настроението беше близко до еуфория. Сега витаеше атмосфера на подозрение и заплахи.

— Моля, седнете — покани ги Габелоти.

Юделман и Пицу седнаха на крайчеца на задниците си, един до друг, с лице срещу дона, заобиколен от дясната си страна от Кримело и Барба и отляво от Карло Бадалето.

Еторе започна без предисловие:

— Моше, извиках те, за да ти поставя няколко въпроса, свързани с нашите пари.

— Слушам ви — каза Юделман.

— Когато Дженко ни изпрати телеграмата си — „Аут“, парите трябваше да се трансформират на другия ден, да речем най-много след два дни, от тази швейцарска банка. Забелязах мимоходом, че ти ме държиш в неизвестност. Очаквах от приятел, какъвто си ти, да ми телефонираш, за да ме известиш за промените. Ти не го направи. Дон Дженко също. Аз съм разочарован. Питам те — да или не, нашите два милиарда трансформирани ли са?

— Още не, дон Габелоти.

— Мога ли да те попитам защо?

— Дори да не бяхте ме поканили, аз се готвех да ви поискам среща, за да говорим по този въпрос.

— Защо си взел със себе си Пицу?

Моше не посмя да му отвърне, че той самият го приема с трима души от своя антураж.

— Страхувал си се, че няма да бъдеш приет — иронизира думите си нежно Габелоти.

Юделман учтиво се усмихна, докато Бадалето се задуши от смях под студения поглед на Пицу.

— Аз мога да изляза — оглеждайки се наоколо, каза Пицу.

— Не мърдай! — протестира Габелоти. — Ти си добре дори при нас, Виторио. Не сме ли съдружници?

После отново се обърна към Моше:

— Слушам те.

Моше концентрира мислите си, събра ръце пред себе си и изрече:

— Има известно забавяне.

— Защо? — бащински го окуражи Габелоти.

— Случи се голямо нещастие. (Той видя Габелоти да разменя светкавични погледи с Кримело и Барба.) Дон Дженко Волпоне е мъртъв.

Напрежението се покачи с много градуси изведнъж, ако се съдеше по мъртвата тишина, която настъпи внезапно в стаята.

— Това е действително голямо нещастие! — каза Габелоти. — Какво се е случило?

— Дон Дженко е претърпял нещастие в Цюрих. Кракът му е намерен върху скарата на един локомотив.

— Кракът му? — искрено се учуди Габелоти. — А с него самия какво е станало?

— Тялото му все още не е намерено. Брат му е там.

— Как разбрахте за нещастието?

— От полицията в Ню Йорк.

— Искаш да кажеш, че полицията е идентифицирала крака на Дженко?

— Дженко се снабдяваше с обувки при Биаска. Швейцарските полицаи са изпратили обувката на тукашните си колеги. Биаска е потвърдил, че това е действително обувката на Дженко. За нещастие Итало го потвърди. Кракът, намерен в Цюрих, е на дон Дженко.

— Дълбоко съжалявам, Моше! — каза Еторе. — Моите сътрудници също. Дон Дженко беше мъдрец, „уомо ди риспетто“19. От свое име и от името на цялата ми фамилия изказвам искрените си съчувствия и съболезнования. Кога ще бъде погребението?

— Мисля, че Итало няма да реши нищо, преди да открие тялото на брат си.

— Ако някой ми беше казал преди три дни нещо подобно, за нищо на света не бих му повярвал — кимна Габелоти. — От какво по-точно е загинал дон Дженко?

Юделман, когото спокойното държане на Еторе не можеше да измами, се запита за част от секундата дали трябва да продължи разговора по-нататък.

Габелоти долови двоумението му.

— Продължавай, Моше, продължавай!… Тук сме само приятели. Смъртта ни дебне отвсякъде и ние трябва да си помагаме взаимно, когато това е възможно.

— Дон Еторе, за момента никой не е наясно в тази история…

— Бъди по-ясен, Моше.

— Въпреки тежката загуба, преди да започне разследването си, Итало е помислил за нашите общи интереси.

— Какво значи това?

— Той е посетил банката, където сме депозирали капитала си, за да ги прехвърли по-нататък по установения ред.

Габелоти изрази учудването си.

— Итало? Какво общо има той с това? Определил ли го е някой, без аз да знам, да се занимава със собствените ми работи?

— Не! — прекъсна го Юделман. — Не, дон Еторе! Итало е искал да ни спести загубата на време и по този начин да ни окаже услуга…

— Извинявай, Моше, но не мога да разбера добре какво искаш да кажеш… Някой помолил ли го е за това? Ако това е така, за каква услуга става въпрос? И кой го е помолил за това?

Въпреки слабостта, която го беше завладяла, Виторио Пицу си беше заповядал пълна неподвижност. Разпитът, а това не беше нищо друго, освен разпит, вземаше неприятна посока. Ако Моше не го беше накарал да остави оръжието си, може би щяха да имат шанс да се измъкнат от това гнездо на оси. Виторио поглади дискретно с показалеца на дясната си ръка един въображаем спусък.

Юделман смутено прочисти гърлото си.

— Итало беше потресен от смъртта на брат си. Приемам, че може би е действал под натиска на емоциите, прибързано, но той е мислел само да изпълни това, което би направил дон Дженко на негово място. Да ускори трансфера.

— Затова ли е ходил в банката?

— Да, дон Еторе. За да активизира операцията.

— Без никой да го е упълномощил за това?

— Може би е мислел…

— Какво?

Юделман мъчително преглътна.

— Тъй като Дженко е мъртъв, той трябва да го замести временно начело на фамилията.

— Като съветник на Волпоне той информира ли те за намеренията си?

— След като ги беше реализирал.

— Като какъв се е представил в банката?

— Като брат на дон Дженко.

— Това оказа ли се достатъчно за деблокиране на фондовете?

— Не, дон Еторе. Получил е отказ.

В последвалата мъртвешка тишина Еторе взе бутилка коняк и напълни догоре чашата си, без да покани никого да последва жеста му. Той замислено завъртя стъкления съд между пръстите си. В този момент Пицу можеше да се закълне, че чува тиктакането на часовниците на присъстващите. Габелоти погълна течността, без да поема въздух, машинално избърса устните си и втренчи поглед в очите на Юделман, когото започна безмълвно да фиксира.

— Има нещо, което ме безпокои — каза накрая той със замислен вид. — Как Итало, който никога не е бил нищо друго, освен брат на брат си, който не представлява никого, освен себе си, може да си позволи да действа от мое име? С тъгата не се обяснява всичко…

— Вижте, дон Еторе, по-добре да ви кажа… Итало мисли, че върху дон Дженко е извършено покушение.

— Покушение? Ти сериозно ли говориш? Кой може да посегне на един толкова уважаван и богат на приятели човек?

— Не зная — рече Юделман.

— Виждаш ли, това е несериозно. Но аз ти благодаря, че ме осведоми. Все пак ти си отговорен за нашето съдружие, но в никакъв случай не носиш отговорност за импулсивните постъпки на брата на твоя падроне. Всъщност знаеш ли, че нямам никакви известия от Мортимър О’Брайън?

— Не зная — каза с неутрален глас Моше.

— Това е твърде неприятно — продължи Габелоти. — Както ти е известно, моят консилиере знае номера на банковата сметка. Нищо ли не знаеш за него?

— Аз? — учуди се Юделман.

— Ти или Итало…

— Откъде бих могъл да знам?

— Вярно, извинявай… Просто си задавам въпроси сам, разбираш ли? Ти ми съобщаваш, че дон Дженко е убит, че брат му поема инициативата, и аз установявам, че О’Брайън е изчезнал. Какво би помислил ти, Моше?

— Мисля, че всичко това е смущаващо.

— Ах! Виждаш ли? Аз също.

Моше се самоизтезаваше, оставяйки да минат думите, които му идваха на езика. Трябваше ли да каже на Габелоти, че единственият човек, на когото смъртта на Дженко е от полза, това е О’Брайън?

— Искаш да добавиш нещо?

— Не… не…

Думите пареха на езика му. Единственият човек, който би могъл да помогне на дон Волпоне да умре, може да бъде само О’Брайън. Как да му го каже? Как да обяви на Габелоти, че собственият му консилиере се е опитал да го метне?

— Говори, Моше, говори! Става въпрос за нашето мирно съществуване, на всички ни!

— Е, добре… — започна Юделман, смутен от добродушния поглед на Еторе, — имайки предвид важността на извършваната от нас операция, питам се дали е случайност, че…

— Че?

— Че от тримата имащи достъп до номера на сметката единият е мъртъв, а другият — изчезнал.

Изричайки това, Моше наведе очи и започна да разглежда ноктите си.

— Моше, ти си напълно прав. Но кажи ми, ако беше на мое място, в моята кожа, нямаше ли да си обезпокоен? Аз съм третата личност… Надявам се, че нищо няма да ми се случи.

Карло Бадалето, който се намираше на седмото небе, чак изхълца от удоволствие. Еторе се направи, че не го чува.

— Е, Моше? Какво мислиш за това?

Идеята, че Габелоти се забавлява, след като е замислил някаква машинация срещу Волпоне, за миг го порази. Струваше му се, че е сбъркал, когато отхвърли становището на Итало. Струваше му се абсурдно подобно твърдение. Но сега, пред тази тежка и леко завоалирана ирония, той прецени какви шансове има, за да излезе жив оттук. Минимални! Тъй като нямаше нищо за губене, той се хвърли във водата.

— Голямо нещастие е, че не можахте да отидете заедно с дон Дженко в Цюрих.

— Ти знаеш, че не мога да летя със самолет — пресече го Габелоти.

— Знам, дон Еторе… знам. Но ако можеше да бъде подкрепен от присъствието ви, може би дон Дженко щеше да е между нас сега…

— Какво искаш да кажеш, Моше?

— Двамата „капи“ и никой друг.

— Означава ли това, че мислиш, че Мортимър не е бил на ниво?

— Не, не, дон Еторе! Ни най-малко не се съмнявам в компетентността на вашия консилиере!

— Тогава?

— Мортимър О’Брайън винаги е бил на висота. Но той си остава един простосмъртен. Той има своите слабости…

Габелоти го погледна с удивление. Той тихо изрече:

— Ти мислиш, че Мортимър би могъл да измами своя падроне?

— Не съм казал това! — живо протестира Юделман. — Как бих могъл да хвърля такова сериозно обвинение без доказателства? Не!… Просто бих искал да налучкам истината…

Без да обръща внимание на Пицу, Еторе изгледа един по един Анджело Барба, Кармине Кримело и Карло Бадалето.

— А ако Моше има право? Кажи ми, Моше, ако моят консилиере е допуснал грешка, как виждаш нещата?

— Не виждам нищо, дон Еторе. Не мога да си позволя да съдя отсъстващи.

— Почакай, ще ти помогна… Да предположим, че Мортимър е полудял… не може да не си съгласен с мен, че за да поемеш такъв риск, трябва да си луд!… Но това е без значение. Да предположим, че той иска да сложи ръка върху парите ни…

Той повдигна брадичката си въпросително към Юделман, за да се убеди, че последният следи мисълта му.

— Да предположим — откликна Моше.

— Много добре… Според теб как се е случило всичко? Стигнал ли е О’Брайън до убийство, за да се сдобие с фондовете?

Юделман запази неподвижността си и мълчанието, което си наложи.

— Не забравяй, че се касае само за едно предположение — усмихна се Габелоти. — Възможно ли е?

— Това е една от възможностите — предпазливо се съгласи Юделман.

— Добре, добре… Поне си честен, Моше… Значи Мортимър премахва Дженко, задига парите на Синдиката и офейква… Така ли е, Моше?

Юделман разпери отчаяно ръце.

— Не съм бил там, дон Еторе. Вие казвате това.

Габелоти се изправи като пружина въпреки сто двадесет и петте си килограма и изпрати фотьойла си на другия край на стаята.

— За тъпаци ли ни взимаш?

Пицу, замръзнал под погледите на хората на дона, се стараеше да не отлепва ръцете си от масата, нито да прави резки жестове, можещи да предизвикат нежелателна намеса.

Моше задавено прошепна:

— Дон Еторе… аз не разбирам…

— Ти ще разбереш — изкрещя с разкривено от бяс лице Габелоти. Той хвана Моше за раменете и го разтърси, като че ли беше фиданка. — Ако Дженко действително е мъртъв, само неговият брат боклукчия може да го е убил! И О’Брайън случайно е убил! Измъкнал му е номера чрез изтезания! Този нещастен тъпак си въобразява, че моят консилиере ще опере пешкира! Слушай ме добре! Ако нещата са се стекли така, както ги обрисувах току-що, не му давам и два дни живот! И не само на него! Кълна се, това ще стане с всички, един по един, жени, мъже, деца, вие всички, Волпоне!

Юделман стана бял. Освен заплахите на Габелоти неговото третиране на фактите го остави без глас. Неспособен да произнесе нито дума, той гледаше с ококорени от изненада очи. Моше усети, че Пицу го дърпа за ръкава.

— Ела, Моше… ела!

Юделман се изправи, но краката му не го държаха. Всички около масата го последваха. Със стиснати юмруци и издути жили на шията Габелоти изплю едно последно предупреждение:

— Кажи на тази кофа за боклук, Итало, че знам всичко, каквото върши! Всичко!… Ако мръдне само малкия си пръст, ще го очистя! От този момент взимам работата в свои ръце! Колкото до теб, чакам те тук в три часа! Махай се от очите ми!

По-късно, в колата, първото нещо, което Пицу направи, бе да си прибере пистолета от кутията за ръкавици.

— Сторих всичко възможно да предотвратя войната — каза с треперещ глас Моше. — Но Итало е луд и Габелоти също е луд!

Пицу набързо се прекръсти:

— Първо предупреди Итало, че в Цюрих за задника му има залепена „торпила“ на Габелоти. Този мръсник се изпусна, че е в течение на всичко.

— Ща видим… ще видим! — въздъхна Моше.

Сега, без да бъде песимист, можеше да очаква най-лошото.

10.

След като изпрати Филип Диего, Омер направи необичаен за него жест. Въпреки ранния час той отпуши своя флакон с уотърман, наля си глътка и я гаврътна. Най-после в ръцете му бяха всички необходими елементи, за да възстанови играта. Значи един трети човек, Габелоти, когото Диего спомена, е в притежание на номера.

Въпреки обвиненията, отправени от Итало, Омер не можеше да си представи О’Брайън организиращ убийство, за да си присвои незаконно капиталите. Още повече че неговият шеф, Габелоти, изглежда, принадлежеше към същото общество, както и Волпоне. Това означаваше бърза присъда, без процес, в случай на предателство.

Интуицията, че денят няма да мине, без Габелоти или О’Брайън да влязат във връзка с него, не го напускаше. Системата и номерираните сметки е много проста: достатъчно е да съобщиш номера на сметката и кодовото наименование, за да получиш незабавно съответните суми.

Клопе беше леко излъгал, когато отказа на О’Брайън да препрати фондовете под претекст, че има нужда от подписа му. Ако се беше придържал към духа на професионалната етика, трябваше незабавно да деблокира двата милиарда. Но както свещениците в особено тежки случаи имат право да нарушат тайната на изповедта, банкерите, за успокоение на душата и съвестта си и заради висшите интереси на клиента, имаха право да тълкуват законите.

Той натисна бутона пред себе си. Срещу него се отвори пано от светъл бук, което се завъртя около оста си. Показа се телевизионен екран, можещ да бъде включван във всички помещения на банката. Той бързо забеляза в централния вход тримата мъже, ангажирани да попречат на Итало да влезе в банката. Девет и половина… Този луд нямате да се появи преди дванадесет, както беше обещал. Омер беше наел хора от агенцията, която го снабдяваше с блиндирани коли за превоз на парични суми. Тримата имаха право да носят оръжие. Волпоне няма да успее да се наложи в случай на спречкване. Клопе подробно бе описал на ангел хранителите външните белези на Волпоне, когото трябваше да отблъснат в случай на необходимост. Успокоен, той позвъня на Марджори.

— Господине?

— Отивам при зъболекаря. Нали срещата ми е за десет часа?

Марджори погледна в черния бележник.

— Да, господине.

— Ще се върна преди дванадесет. Обикновена консултация.

— Добре, господине. Напомням ви за речта, която трябва да произнесете в три часа в Гросмюнстер.

— Благодаря ви, ще имам предвид.

Пред няколко привилегировани членове на един колеж на старейшините, към които се присъединяваха някои членове на синодалните асамблеи, Омер тренираше в продължение на един час, в същата катедрала, в която Цвингли бе проповядвал през 1519 година Реформата, последвалите я борби срещу католиците, преди да настъпи мирът в 1531.

Той се укори, че не бе изучил темата както обикновено. Сватбата на дъщеря му на другия ден, исканите неизвестно от кого два милиарда, неприятностите в диамантената мина в Ботсуана и заплахите, тежащи срещу „Континентал Моторс Карс“, времето не му беше стигнало да се запознае в подробности с темата. Господ знае защо, но неговата аудитория знаеше колкото и той на тема Цвингли и щяха да му създадат усложнения. Ръката му беше върху бравата, когато Марджори го повика:

— Господине! Телекс… Току-що…

— Ще закъснея, Марджори. Ще го видя по-късно.

— Идва от САЩ. КМК.

— Покажете го!

Клопе го прочете и сякаш небето падна върху главата му. Текстът гласеше:

Той усети, че Марджори не се е помръднала и го наблюдава.

— Е? Какво чакате? Върнете се на мястото си!

Секретарката смутено се измъкна. Клопе си спомни тайната среща преди три дни с Мелвин Бост.

— Колко бюти гоуст са в движение?

— В целия свят? 482 326.

— Сигурен ли си, че тези катастрофи не са случайност?

— Седем катастрофи по една и съща причина, това не е случайност, а факт.

Мелвин Бост беше уточнил прогнозата на ординаторите. На езика на цифрите това означаваше, че четиридесет и осем инцидента са „предвиждани“ спрямо всички П9 в движение.

— Това не означава — беше добавил той, — че тези катастрофи действително ще се случат. Само, че те могат да станат.

Заради това могат, което не даваше никаква осигуровка, Омер, претегляйки, от една страна, рисковете, носени от водачите на „Бюти гоуст П9“, и от друга — сто и петдесетте милиона, които щяха да отидат за смяната на съмнителната система, беше оставил всичко без последствие. „Оставѝ на другите да бъдат застрашени…“ — беше помислил той. Но какво да се прави? Да се затвори заводът, да се фалира, да обречеш на безработица към шест хиляди работници и петстотин специалисти, десетки инженери?…

Самият Мелвин Бост беше настоял, въпреки мнението на Клопе, да не се взима никакво решение, докато не стане нов инцидент.

И ето ти на! Сто и петдесет милиона долара! Трейд Цюрих Банк щеше да скочи в пропастта заедно със завода. Освен ако… Освен ако… А ако това беше само една черна серия? Защо да не почака? Мелвин Бост беше категоричен: никакъв друг инцидент може да не се случи въпреки недостатъците на стоманата, съставяща кормилното стебло, който да очерни престижа на фирмата.

Почувствал се изведнъж зле, Омер реши да не предприема нищо, преди да изтекат три дни. След сватбата на Ренате той ще вижда по-ясно нещата. Позвъни на Марджори.

— Господине?

— Отивам при зъболекаря. Предупредете го, че ще закъснея няколко минути, но че съм тръгнал.

Доктор Аугуст Щрол имаше едно изключително натоварено разписание. Той беше последният човек на света, когото Омер би желал да накара да чака.

Почти в същия момент, в който Итало Волпоне беше разбуден от Моше Юделман, Инес с мъка отвори очи. Всъщност тя не беше затворила очи през нощта, преживявайки това, което разумът й отказваше да приеме — бяха я изнасилили!

Преди две-три генерации, в родното племе на Бужумбура в Бурунди практиката изискваше младите девствени момичета да бъдат дефлорирани от старите жени, които им пробиваха химена с помощта на дървена палка. Мъдростта на африканците им беше подсказала, че едно младо момиче никога не прощава на мъжа, който я е направил жена. По същия повод на Запад претендират, че вторият брак е винаги по-успешен от първия.

Инес, която беше познала толкова много мъже, от интерес или от желание, никога не беше имала сексуални отношения, без да ги желае. Когато този дебел, ужасен и потен тип я беше хвърлил върху купа от стърготини, смазвайки я с тежестта на тялото си, тя се беше заклела със студена решителност, че той ще умре. Само смъртта би могла да премахне от съзнанието й спомена за това отвратително лице, чиито устни лакомо търсеха нейните, докато дългите му вулгарни ръце насилваха бедрата й. След кратка съпротива, хапане и драскане с нокти той я беше зашеметил с един удар и я беше обладал, докато тя изпадаше в полусъзнание, с бруталността и грубостта на бик.

Тя хвърли поглед към Ландо, който се изтягаше в един фотьойл, срещна бдителния му поглед и отмести очи, мъчейки се да придаде на лицето си пълно безразличие. Стана, като се погрижи да обвие тялото си с едно одеяло. Жестовете й бяха машинални като при събуждане. Захапа ябълка, изстиска един грейпфрут в чаша, постави и чаша за кафе, и започна да приготвя горещата течност.

— Аз също бих искал — каза, протягайки се, Ландо.

Тя изплю семките от ябълката, взе бучка захар от метална кутия и се заключи в банята, без да произнесе нито дума. Всъщност Орландо Барето я отвращаваше толкова, колкото и Пиетро Белинцона.

Ландо изгълта сока от грейпфрут, който тя си беше приготвила, прекара пръсти по наболата си брада и се запита как би трябвало да се държи по-нататък. От опит знаеше, че любовницата му не е от жените, които могат да бъдат манипулирани. За какво би послужило обяснението, че при най-малката намеса от негова страна щеше да последва смърт и за двамата. Както Заза и Морти О’Брайън, Итало Волпоне не би ги оставил да излязат живи от дъскорезницата. Той започна да съжалява за времето, когато беше професионален футболист. Ако не беше неговата неконтролируема ярост, можеше да направи блестяща кариера. За нещастие бяха го включили в черния списък на всички италиански клубове. Когато в играта ставаше горещо, когато противниците го притесняваха, Орландо бе решавал, че не е достатъчно да се бори с крак и рамене, за да се освободи, и бе започвал да хапе. Първия път, когато между зъбите му бе останало едно ухо, той се беше заклел, че това е само рефлекторно.

Беше отишъл в болницата при обезобразения играч с хиляди извинения и го беше обезщетил с двумесечната си заплата. От своя страна ръководителите бяха приели инцидента като следствие на напрежението и сгорещяването при борбата. Втория път той беше забил зъбите си в носа на противников играч и никакви аргументи не можеха да го спасят. Беше изключен завинаги от всички професионални отбори. Тогава Ландо потърси по-безславни, но по-доходни начинания. Влизайки във фамилията Волпоне, за него бе започнала нова кариера.

Понякога му идваше лудата и безумна мисъл да хапе. Орландо се чувстваше нещастен, но нищо не можеше да направи. Преди два дни, при Инес, когато беше взел птицата в ръка и усетил топлия дъх близко до устата си, не беше успял да овладее желанието си да я обезглави. Както се случи предния ден с Мортимър. Пред очите му отново се появи Итало, бял като платно, с дрехи, намокрени от струята кръв, държащ в ръцете си главата на адвоката, докато тялото му, разтърсвано от конвулсии, се гърчеше върху металната плоча на триона, преди да се плъзне на пода, където замръзна много секунди по-късно. В този момент беше разбрал, че Итало Волпоне става луд, когато яростта го овладее. Струваше му се, че излиза от някакъв кошмар, когато Фолко взе главата на мъртвеца от ръцете му. След това им бяха необходими три четвърти часа, за да закопаят поотделно двете измъчени жертви, блондинката и О’Брайън. Главата по една странна приумица на Итало беше заровена отделно, в дупка, която Ландо изкопа под ужасения поглед на Инес.

С ъгъла на окото Орландо погледна към лошо закопчания панталон на Пиетро Белинцона, мислейки си с горчивина, че колосът се беше възползвал от капитала му, без да плати нито сантим. Това, което последва, беше още по-тъжно. Волпоне дивашки беше зашлевил Инес, тихо заплашвайки я със смърт. От този момент тя трябваше да изпълнява заповедите му, каквито и да са те, без двоумение или съпротива. Беше й задал десетки въпроси относно разписанието на времето на Омер Клопе, навиците му, сексуалните му мании. Инес беше отговаряла механично, откривайки в същото време пред Ландо детайли, за които той дори не можеше да предположи, че са възможни. Клопе и тя бяха правили любов върху дюшек от банкноти и облигации! На Ландо се плащаше, за да знае, че Цюрих под привидно провинциалния си вид и спокойствие криеше един интензивен развратен живот, сякаш монотонността и редовността без грешки на професионалния им живот изискваха едно тайно разточителство между избраници, зад затворените стени на изискани имения, луксозни апартаменти. Много пъти беше участвал, горд от сексуалните си способности, които му бяха помогнали да премине вратата на тези храмове на „дреболийката“.

Той спря газта под кипящата вода, която започваше да се разлива вън от тенджерата. Инес се появи отново, направи се, че не забелязва, че сокът й е изпит, и си приготви нова чаша.

— Дълго ли ще останеш няма? — попита Ландо.

Тя изля врящата вода върху кафето, поставено на филтърна хартия. Сега беше облечена с панталон и поло. Видяна откъм гърба, тялото й беше гъвкаво и мъжко, като на баскетболист.

— На теб говоря! — настоя Ландо.

Тя сипа кафето в чашата, добави бучка захар, премазвайки я с дръжката на лъжичка, носеща монограма на хотел Рона. В момента, в който я поднасяше към устните си, Ландо я изби с един удар от ръката й. Въпреки смущението, което той изпитваше към нея, не биваше да се забравя кой тук е господар. Тя взе гъба от мивката, клекна и изчисти от мокета петното от кафе.

Побеснял, Ландо я хвана за раменете и я повдигна насила.

— Искаш да ти смачкам мутрата ли?

Тя го погледна. Не можеше да се отгатне дали изразът й беше зареден с безразличие или презрение.

Инес процеди през зъби:

— Махай се.

Той избухна в престорен смях.

— Вместо да ми правиш физиономии, трябва да ми благодариш, че си още жива! Ако приятелите ми не те бяха очистили, аз трябваше да го сторя! Ти знаеш ли кой е Волпоне? Чувала ли си да се говори за Синдиката? Те са тези, за които работя! Могат да ме смажат като муха.

Тогава тя произнесе първото си изречение през този ден:

— Ти си действително една… муха.

В гласа й се чувстваше безразличие.

— Ако не правиш точно това, което ти е казано, не отговарям за кожата ти! Те могат всичко, те знаят всичко! Защо откачаш? Защото тази дебела свиня малко те посмачка? А после? Та ти не си девственица, нали? По-скоро трябва да ми целуваш ръцете, че попречих на Волпоне да те ликвидира, както имаше намерение! Няма свидетел… Впрочем ти нямаш никакъв избор… Трябва да вървиш с нас, докато те постигнат това, което искат. И да забравиш всичко!

— Аз вече забравих — каза тя.

— Ти още не си преминала моста — подхвърли ядосано Ландо. — Знаеш какво да правиш днес след обяд, ако ти се нареди, нали?

— Да.

— Ще го направиш ли?

— Да.

— Много добре.

Той посегна да я прегърне. Инес живо се изскубна от ръцете му.

— Не ме докосвай!

— Какво?

— Ще направя каквото ми се нареди, но повече не искам да ме докосваш!

— Добре — неловко се засмя той, — добре… Щом като ти изпълняваш… Сега трябва да изчезвам… Разбира се, ще бъде също толкова глупаво от твоя страна да предупредиш ченгетата, както и да се опитваш да напуснеш града. Първо, ти си под наблюдение, няма да минат двадесет и четири часа, за да те направят нарязана на филийки. Или да изплакнат красивата ти мутра с киселина. Освен това не забравяй, че си свидетелка и съучастничка в двойно убийство. Нали ти беше тази, която изкопа трапа за Заза? Ясно ли е?

— Да.

— Чао.

Той още не беше затворил вратата, когато тя залепи ухо върху нея. Стъпките му се отдалечиха надолу по стълбите. Тя завъртя два пъти ключа, сграбчи телефонната слушалка, набра номера на външните комуникации и завъртя номера на САЩ.

Във Филаделфия имаше човек, който щеше да се отзове на нейния зов за помощ: Роки, нейният малък брат. „Малък брат“ беше само една метафора. Роки беше висок два метра и двадесет сантиметра и съвсем гол тежеше сто и тридесет килограма. Преди да бе станал професионална звезда в баскетболното първенство на източното крайбрежие, той беше университетски шампион по десетобой и победител в „Голден Глоувс“ за всички категории. Като на шега. Както останалите осем братя на Инес, Роки беше много мързелив. В семейството обаче той беше най-надареният. Не само от гледна точка на физиката. Роки беше способен да се измъкне незабавно от определена ситуация, дори и най-щекотливата. Ако някой беше способен да отмъсти за нея и да я измъкне от това гнездо на оси, където я беше намъкнал този боклук, този мръсен сутеньор, това можеше да бъде само Роки.

— Рок? Инес! Слушай ме добре, Роки!…

Капитан Къркпатрик направи недоволна физиономия.

— Как можете да го пиете сутрин?

— Наздраве! — рече Скот Демпси, усмихвайки се развеселен.

Той натопи устните си в чашата с кока-кола, докато Къркпатрик глътна от уискито си.

Скот Демпси беше слабичък, непрекъснато усмихващ се човечец. Винаги облечен в туид, със смачкана вратовръзка и побелели слепоочия, приличаше на един от онези вечни студенти, които бродят из университетските лабиринти.

Макар че той сам смразяваше кръвта на „капите“ от петте нюйоркски фамилии. Беше един от малцината, които имаха пълна власт над тях. От двадесет и две години беше чиновник в СЕК, най-мразения от гангстерите държавен механизъм. „Секюрити енд Ексчейндж Комишън“ имаше задача да контролира финансовите операции и борсовите залагания на всички американски организми. Често се случваше Демпси нищо да не може да докаже, когато операциите бяха организирани с непостижими за него методи. Но той не оставаше измамен и чакаше с безкрайно търпение и най-малката тяхна грешка. След това митниците се намесваха и неговите разорени от огромните глоби жертви се озоваваха в „дупката“ за десетки години.

— Е, и? — лакомо попита Къркпатрик.

— Нишката се оказа точно такава, каквато мислехте, че е. Мангизите са измъкнати под носа ни.

— Можете ли да докажете нещо?

— С ваша помощ. Ако извършат някаква грешка в Цюрих. Имате ли новини оттам?

— Още не. Имам двама души, които като сянка следват Волпоне.

— Направих проверка на декларациите им в техните филиали в чужбина относно инвестициите им, балансите и текущите им сметки. Повярвайте ми, този Юделман действително не е който и да е! Свалям му шапка!

Къркпатрик и Демпси си сътрудничеха ръка за ръка от десетина години. Тяхното изкачване по служебната стълбица те дължаха на помощта, която си оказваха взаимно. Полицаят предупреждаваше Демпси за раздвижванията сред влиятелните членове на Синдиката, а чиновникът му помагаше по-добре да се ориентира в безкрайните зигзаги на техните комбинации.

— Ако моите хора установят, че Итало Волпоне посещава банки, достатъчно ли ще бъде?

— За съжаление не! Винаги може да каже, че е влязъл, за да потърси тоалетна.

— А банкерът?

— Един швейцарски банкер никога не изплюва камъчето. Всички остават като камъни, дори след нашите последни договори с тях. Забележете, никога не казват не, просто проточват нещата и искат доказателства. Това е един порочен кръг. Без доказателства е невъзможно да ги накараме да говорят. А без банкерите откъде ще вземем доказателства?

— Но това е отвратително! — яростно констатира Къркпатрик. — Всичките пари от наркотиците, изнудванията, проституцията и контрабандата на оръжие минават през Женева или Цюрих!

— Ако не бъде Швейцария, ще бъде другаде — философски забеляза Демпси. — Ливан, също така Бермудите, Кипър, Коста Рика, Монако, Панама и Нови Хибриди. Когато Хонконг падне в ръцете на комунистите, всичко ще продължи в Либерия, Холандските Антили, в Кампионе д’Италия, в Йордания или другаде.

— А Волпоне?

— В общи черти съм осведомен. Голяма част от печалбите им принадлежат на едно американско предприятие „Електрикал Лимитед“. Капиталите съвсем естествено фигурират в актива на баланса им и употребата им следва обичайния търговски път. Поне така изглежда на пръв поглед.

— Щом като само така изглежда, значи има мошеничество — възкликна Къркпатрик. — Какво ви пречи да ги сгащите?

— Много бързо се палите! Играта е ясна на Моше Юделман. Капиталите на „Електрикал Лимитед“ са вложени във временни борсови операции, извършвани от дружества за експорт-импорт, чиито действия, реални на книга, остават фиктивни, що се касае до доставката на стоките.

— Няма да е далеч денят, когато, за да си ченге — изръмжа Къркпатрик, — ще трябва да си завършил математика, право, икономика или политика, без да говорим за нуждата да се говори на петдесетина чужди езика… Продължавайте — прибави уморено той. — Какво значи „доставка на стоката“?

— Както няма доставки, така не съществува и товар. Всичко става на хартия. Например декларирате, че купувате хиляда тона зърно. Естествено, те няма да бъдат доставени в една кръчма. Вие не ги виждате никога, макар че фигурират в регистрите на канторите за внос на чуждите компании и в декларациите за данъчното, както името на кораба, пристанищата, откъдето са тръгнали, и количеството и вида на стоката. Всъщност тези хиляда тона не съществуват. Тяхното товарене и разтоварване се извършва на място, ако мога да се изразя така, защото всъщност нищо подобно не става в пристанища на страни, чиито власти не са разположени да отговарят на нашите анкетьори. Ако допуснем, че въобще ги оставят да влязат в страната… Така фиктивно пътуват милиони килограми кафе, какао, захар или пшеница, от които никой никога не вижда нито зрънце. Следите ли мисълта ми?

— Не. Вашите дяволски зърна не съществуват може би, но парите отиват някъде, нали?

— Точно така. В графа „Загуби“.

— Какви загуби?

— Днес на борсата се губи много и често. Разбира се, трябва доста да се потруди човек, но при тези стотици милиони долари си струва да се разориш.

— Искате да ми покажете до каква степен съм глупав, така ли?

— „Капите“ на Синдиката се грижат да бъдат покрити в срок. Те купуват същото количество стока, което вече са продали на зелено, тоест без да го притежават, тъй като цената на тази стока е била понижена в тяхна полза.

— Слушайте, Демпси, бъдете по-ясен!

— Добре. На източното крайбрежие Волпоне контролира десетки казина. Естествено, той не е сам. Предположете, че прибира един милиард от нелегалния трафик. Как да се появи този милиард на бял свят?

— Когато си помисля, че съм капитан и печеля само хиляда и петстотин, за да издържам семейството си! — изръмжа Къркпатрик.

— Много просто…

— Да, но за вас!

— Достатъчно е да обяви този милиард, допълнителен и сигурен, като доход от казината. После да го инвестира в едно от тези експорт-импортни дружества, за които ви говорих преди малко. Сякаш по волята на случая административните им съвети служат само за паравани, тези дружества са собственост на същата група, на фамилията Волпоне. Следва катастрофата при игра на борсата и милиардът е загубен. На нивото на казината данъчният доход ще бъде нула.

— А парите, боже мой? Парите?

— Ще бъдат вложени в други дружества от чужбина, просто изпарили се. Нищо общо със САЩ.

— И вие приемате, че едно казино може да има такива загуби, след като е реализирало такива печалби?

— Принудени сме… Казината, контролирани от Волпоне декларират, че са вложили капиталите си в предприятия, също контролирани от него. Нормално е съответното дружество, което играе върху повишаване на цените на една стока, да препоръча в издаваните от него бюлетини…

— И бюлетини ли издава?

— Ами да… Иначе как може да предложи покупка на този товар, обещавайки огромни печалби?

— Има дни, в които мечтая да бъда само един „дюстабанлия“, един обикновен глупав полицай регулировчик… Добре, а после?

— Детска игра. Лесно е на това дружество да докаже добрата си воля, обявявайки загубите си, които то поема от собствените си фондове. В същото време то повлича в тези загуби и казиното. Накрая казиното губи петстотин милиона, а предприятието — един милиард. Логично и уравновесено.

— Демпси, знаете ли какво ще ви кажа? Нищо не мога да разбера, абсолютно нищо! От вашите обяснения получавам световъртеж!

— Трябва да се потрудиш доста, ако искаш да забогатееш. А още повече, за да запазиш това богатство. Иначе всички ще станем богаташи… Къде ще остане удоволствието от това…

Къркпатрик напълни догоре чашата си с уиски, натопи два пръста, масажира с тях слепоочието си и гаврътна останалото.

— Смилете се над един слаборазвит интелектуалец! Вие, умниците, си представяте, че един простосмъртен може да ви разбере, без да получи мозъчно сътресение! Аз бях този, който ви съобщи за тази история с крака в Швейцария, Волпоне и всичко останало… Но аз бях ясен! Тогава бъдете добър да ми обясните ясно, ако случайно съм улучил мишената, какво прави дон Волпоне в Цюрих?

— Трансфер на капитали. Трябва да се пречистят „мръсните“ пари, за да се избегне от контрола на СЕК. Как? Разпределяйки географски инвестициите, търсейки убежища в чужбина, запазвайки пълната отговорност на анонимните дружества в САЩ и запазвайки целия си капитал. Защо Швейцария? Защото тя е един данъчен рай, който осигурява дискретни и компетентни хора, които управляват техните тръстове и постигат в някои от кантоните 8,5 на сто вместо 33 на сто, както е у нас.

— Нищо не доказва, че е имало трансфер, че фондовете ще останат в Швейцария…

— Да, нищо. Кой може да го каже? Сигурно е обаче, че парите ще се появят там, където нито вие, нито аз можем да направим нещо.

— Защо Волпоне си блъска главата с тези комбинации, вместо да наеме един самолет и да пренесе парите?

— Много е опасно. Ако митницата го спипа, Волпоне отива право в дранголника. Без да говорим за сто процента загуба, тъй като след заплащането на глобата няма да му останат пари да си купи един фас. Кръгът: казино, експорт-импорт, фалшиви предприятия, е идеален… Никакъв възможен контрол. Цените са свързани с политически сътресения, водещи до значителни изменения… За две години цената на кафето се повиши пет пъти… За да се направи една чиста загуба върху това, достатъчно е едно чуждо учреждение да продава, когато цените са най-ниски, и да купува, когато са най-високи, а всъщност и продавачи, и купувачи са от една и съща къща майка. Това е! Схванахте ли?

В стаята влезе цивилен инспектор и подаде на Къркпатрик един телекс. Капитанът го погледна разсеяно, после го прочете повторно.

Демпси видя ясно как под червената корона от коси кръвта се отдръпва.

— Нещо неприятно? — попита той.

Без да отговаря, полицаят прекара пръсти през косата си и подаде на Демпси посланието.

— Някой от вашите момчета ли? — попита Скот Демпси.

— Да — отговори Къркпатрик, вдигайки телефона. — Най-младият. Три деца сираци.

Имаше две места в Цюрих, където Омер Клопе се чувстваше действително като у дома си: кабинета на доктор Аугуст Щрол и кабинетът в собствената му банка.

Доктор Щрол беше на петдесет и две години и имаше величествена осанка, както и една неограничена любов към всичко, което беше свързано със стоматологията. Два пъти в годината прекарваше в САЩ, за да се запознае с последните новости в стоматологичната хирургия. Нито пародонтологията, нито присажданията имаха и най-малките секрети за него. Неговата жена беше изключително привлекателна брюнетка, стоматолог като него, и изпитваше към съпруга си, който беше на възрастта на баща й, една професионална адмирация. Всъщност д-р Щрол беше професор на Ингрид, преди да стане неин съпруг. Нито шестте години брак, нито двете им момченца, родени след брака, бяха намалили взаимните чувства, които ги владееха. Общата им работа имаше такъв финес, че кабинетът им избираше внимателно клиентелата си. В града всеки, който що-годе означаваше нещо, мечтаеше да има челюсти марка „Щрол“.

Аугуст често казваше на Клопе, че е сбъркал призванието си. Банкерът показваше едно изключително любопитство към работите и търсенията на доктора, който му казваше често: „От вас щеше да излезе чудесен стоматолог!“. Понякога Клопе получаваше поздравления за перфектната си дентиция. „Ако нямах клиенти като вас, бързо щях да стана безработен!“

Кабинетът беше хармонично декориран във водно синьо и черно, ускоряващи отпускането на нервните клиенти. Освен това, когато се отправяха към зъболекарския стол, прожекторите се запалваха и нежният глас на Ингрид шепнеше: „Отпуснете се… Отпуснете се напълно…“. Клиентът изпитваше само едно желание: да си отвори устата, да се остави да му галят венците опитните ръце на Аугуст Щрол и музиката на Вивалди да се разнася из кабинета по време на интервенциите.

— Омръзна ми да чакам — тихо каза доктор Щрол, когато Омер влезе в хола.

— Секретарката ми не ви ли предупреди? — учуди се Клопе.

— Шегувам се. Не сте закъснели дори с три минути. Как се чувствате?

— Добре… добре — каза банкерът с израз, който нямаше нужда от думи.

Щрол го намери напрегнат и загрижен. Ингрид се появи. За кой ли път Омер беше учуден от красотата й, от безкрайната гъвкава линия на тялото, което се очертаваше под бялата престилка. Ако имаше петнадесет сантиметра повече височина и черна кожа, щеше да бъде двойник на Инес. Аугуст проследи погледа му. Без да се формализира, той се почувства горд, че вкусът му е потвърден от адмирацията, която оказваше на жена му огромното множество от мъжката клиентела на кабинета.

— Отпуснете се, господин Клопе, отпуснете се — произнесе Ингрид.

Омер отвори уста. Доктор Щрол се наведе над него.

— Погледни, скъпа, погледни… Виждала ли си такива перфектни зъби?

— Не забравяйте утрешното месечно почистване на зъбния камък — каза Клопе.

Точно над главата си той забеляза под тънката материя на престилката формата, която образуваха върховете на гърдите й.

— Отпуснете се! — прошепна тя. — Отпуснете се…

Без да удостои Пиетро с нито една дума, Итало Волпоне тресна вратата на форда и прекоси с тежки стъпки площадката пред банката. Беше точно дванадесет.

След като беше събуден от телефонното повикване на Моше, сутринта му мина в организиране на предстоящите събития. Ако за нещастие Омер Клопе не се преклонеше пред ултиматума му, щяха да последват серия от репресалии, класирани в градация към кресчендо. Орландо Барето, Пиетро Белинцона и Фолко Мори знаеха точно какво да правят, за да разбият съпротивата на банкера.

Итало беше наредил да доведат негърката. Тя изглеждаше отпусната, откъсната от реалността, приемайки с мълчание и съгласие заповедите му, отговаряйки спонтанно на въпросите, от отговора на които зависеше изпълнението на неговия план. Итало не се интересуваше по какъв начин Ландо бе постигнал такова послушание от нейна страна. Важното беше, че тя бе матирана.

Токовете на Волпоне сухо ехтяха по мраморния под на банковия хол. Той се отправи наляво, минавайки покрай чиновници и безразлични клиенти. Предния ден трябваше да се отнесе до информатора, за да се разбере къде е кабинетът на Клопе. Без да се опасява от нищо, чиновникът беше му посочил третия етаж. Днес нямаше нужда от насочване. Стигайки в края на коридора, където се намираше вратата за горните етажи, Итало беше подръпнат дискретно за ръкава.

— Мога ли да бъда полезен с нещо, господине?

Той отстрани с ръка нахалника и мина. Другият направи две стъпки и твърдо, но възпитано му прегради пътя.

— Съжалявам, господине. Тази част на сградата е забранена за посетители. Гишетата са в залата.

Волпоне му хвърли убийствен поглед:

— Не ме интересуват вашите гишета! Имам среща с Клопе.

— В такъв случай бъдете добър да ме последвате. Ще ви представят.

Итало внезапно хвана ръката на събеседника си. Под ръката си той усети твърдата топка на солиден бицепс. Волпоне го дръпна. Другият не се помръдна нито сантиметър.

— Ще се отместиш ли, или да ти строша главата? — изръмжа Итало.

— Моля ви, господине… Без скандали.

Внезапно двама здравеняци го обградиха като в клещи.

— Неприятности? — запита единият.

С жест, който за всеки друг, освен за Волпоне би минал за машинален, той сложи ръка на рамото му. Този контакт беше достатъчен за Итало, за да прецени теглото му на стотина килограма и че той също беше тук, за да му попречи да влезе.

— Казвам ви, че Клопе ме чака!

— Но, разбира се, господине… Ние ще го предупредим.

— Ще смачкате дрехите на господина!… — обади се трети.

Под претекст да почисти костюма на Волпоне, той го опипа дискретно, както правят митничарите по аерогарите преди отлитането на самолет. Волпоне не носеше оръжие.

— Как се казвате, господине?

По начина, по който бяха застанали, Итало нямаше никакъв шанс да пробие баража им. Той мислено си обеща да накара банкера да заплати за тази допълнителна атака. Би приел да стрелят, но да го дърпат за ръка тези горили, както се бърка обикновен крадец, това не можеше да понесе.

— Ето визитната ми картичка — каза той.

Пъхна лявата си ръка във вътрешния джоб на сакото си. Този, който го държеше за ръката, го пусна. С дясната си ръка Итало го сграбчи през панталона за тестисите и с всички сили дивашки ги изви. В същия момент левият му крак се вдигна, за да удари като камшик гениталните части на втората горила. Третият избягна като по чудо насочената към очите му „вилица“ — показалец и среден пръст — която се стрелна към него. Но Волпоне срещна празнотата на края на своя жест и се озова с лице срещу зеещото дуло на един маузер от едър калибър.

Двамата пазачи се извиваха върху пода, скимтейки се държаха под корема. Полузадушен от ярост, с ускорен пулс, Волпоне изгледа с омраза този, който го заплашваше.

— Стреляй, глупак! Хайде, стреляй! Какво чакаш?

— Излезте! — каза мъжът. — Бързо!

„Без скандали! — беше уточнил Клопе. — Ако този тип се появи, задоволете се да го сплашите и го изхвърлете навън.“

Той сведе очи към отпадналите от борбата негови другари и се подпря с гръб на асансьорната врата. Итало видя този, когото беше ритнал, да пълзи на четири крака, тръскайки глава като боксьор в нокдаун. Горилата се изправи бавно, подпирайки се на стената. На свой ред измъкна своя маузер и го насочи към Волпоне.

— Боли ли, а, скапаняк? — изсмя се Итало.

Пазачът, който беше останал на пода, повърна. Итало се завъртя на пети и гордо излезе от хола. Между тълпата, която бързаше, никой не беше забелязал сцената. Той погледна часовника си: дванадесет и шест минути. Ултиматумът беше отхвърлен. Бойните действия бяха открити.

11.

Лейтенант Фриц Блеш държеше бързото си издигане в редовете на кантоналната полиция на типично швейцарските си качества: гъвкавост, ефикасност, упоритост и чувство за дълг.

В Цюрих, въртящия се кръстопът на света, за двадесет и четири часа ставаха толкова насилствени и престъпни събития, колкото и в която и да е друга европейска столица.

Разликата се състоеше в това, че чужденецът изпитваше чувството, че нищо не се случва. Тук не можеха да се видят полицаи с палки в ръка, студентите като че ли изпитваха удоволствие да учат, работниците не манифестираха по улиците, а когато два автомобила се сблъскваха, собствениците им слизаха, представяха се един на друг, разменяха застрахователните си карти и изпиваха по чаша заедно, докато ремонтната кола откарваше останките от колите им в съответния гараж. Емигрантите работници не членуваха в профсъюзи, армията, състояща се от доброволци, не се включваше в никоя група, а левичарството бе поддържано от няколко интелектуалци, които се прибраха разумно вечер в комфортните си апартаменти; цюрихци ги сочеха за безопасни бъбривци. С една дума — рай.

Жителите на града уважаваха полицията. Тя безразлично пазеше и бедни, и богати. Всъщност бедни нямаше и когато Фриц Блеш прочиташе някой пасаж в „Дневникът“ на Андре Жид, той постъпваше като всеки швейцарски гражданин, просто вдигаше рамене. Въпросният текст, който всъщност касаеше Люцерн, а не Цюрих, беше датиран от 10 август 1917 година и казваше следното: „Каква чистота навсякъде! Не смееш дори цигарата си да хвърлиш в езерото. Няма надписи в писоарите. Швейцария е горда, но на мен ми се струва, че точно това й е необходимо: боклук“.

Това, което се набиваше в озадаченото око на Фриц Блеш, беше думата „писоар“. Той познаваше достатъчно добре творчеството на Жид, за да знае, че животът му беше преминал в посещение на подобни заведения. Колкото до боклука, господи, и тук имаше толкова, колкото и другаде, трябваше ли да се прави от него букет по японски, за да го пъхат под носа на туристите!

Тук се намесваше изкуството на полицията: без вълнения! Винаги тихо! Всичко беше толерирано в границите на разумното, докато не смущаваше обществения ред. Мошениците биваха дискретно отблъсквани, убийците експулсирани през границата, а ревнивите мъже трябваше да бъдат любезни да извършват семейните си убийства другаде: в Хамбург, Лондон, Рим или Париж. В Швейцария се любеха на четири езика, необходимото бе достъпно за всички, само прекаленото беше необходимо. Всеки ден границите се отваряха пред тълпи чужденци, които донасяха своите валути. Без никакъв расизъм ги третираха като равни с равни.

Естествено, кантоналните власти не държаха на това — чужденците да оправят проблемите си на тяхна земя. Под претекст, че търсят достъп до номерираните сметки на мафията, американски агенти бяха отворили една цепнатина в системата. Беше договорено, че за огромните афери с наркотици и проституция можеха да получават известни сведения.

Разбира се, Фриц Блеш не пропусна да направи връзка между наследения от местната морга отрязан крак и „случайно“ падналия от прозореца на хотел Сорди американски полицай преди три дни. Той трябваше по пътя на логиката да отсее всички настанени в града американци в момента на драмата. Но те бяха толкова много! С всичките тези дипломати, мошеници, честни и нечестни бизнесмени Цюрих представляваше такъв кипящ бульон от идващи и заминаващи хора, че трудно можеха да бъдат доловени всички подробности. Въпреки това една бърза анкета му позволи да узнае, че след смъртта на Дейв Каванаут друг американски поданик, Патрик Махони, пристигнал със същия самолет от Ню Йорк, не се е появявал в своя хотел. Сметката му беше останала неуредена, а куфарът — прибран в гардеробната. А този Махони след проверката се оказа редовно включен в листата на хората на капитан Къркпатрик от централния комисариат на Шесто авеню.

Имаше място предположението, че е бил във връзка с Каванаут. С други думи, американците му слагаха пръчки в колелото във връзка с поверената му афера на негова територия. По-точно на територията на кантоналната полиция. Фриц Блеш не харесваше…

Когато му доложиха, че Къркпатрик е на телефона, естествено възникна въпросът: дали Къркпатрик ще играе честно играта, или ще се опитва да му пробутва измислици. Капитанът имаше любезността да го запита дали говори английски. Да. С германски акцент, но какво значение имаше това?

— Как се случи, лейтенант?

— Освен версията за нещастен случай нищо друго не е установено досега от разследването.

— Мислите ли?

— Докато не се убедя в противното. Приемете съболезнованията ми.

— Благодаря.

— Можете ли да ми помогнете малко? Със задача ли е бил Дейв Каванаут в Цюрих?

— Почти… Съвсем обикновено разследване.

— Можете ли да бъдете по-точен?

— Следене.

— Аха… И кого е следил?

— Някакъв итало-американец, заподозрян във връзки със Синдиката.

— Име?

— Слушайте, лейтенант… Дейв Каванаут има три деца. Аз предупредих вдовицата му… Това е ужасно… Ще направите ли необходимото, за да репатрирате тялото?

— Веднага след като приключи аутопсията, капитане.

— Кога?

— Медицинският протокол ще ми бъде представен тази вечер. Ще се погрижа за всичко.

— Благодаря.

— Капитане…

— Да?

— Само един човек ли имате в Цюрих?

Къркпатрик се подвоуми за секунда.

— Двама.

— Инспектор Махони?

— Точно така.

— Върнал ли се е в Ню Йорк?

— Пардон?

— Питам дали Патрик Махони се е върнал в Ню Йорк?

— Не мисля… Не знам нищо за това…

— Аз също, капитане. Вашият човек не се е връщал в хотела си.

— Откъде знаете?

— Заминал е, без да си плати сметката — студено каза Фриц Блеш.

В Швейцария, повечето откъдето и да било, такива неща правеха впечатление.

Излизайки от банката, Итало Волпоне се намъкна във форда и подхвърли на седналия зад волана Белинцона:

— Потегляй!

Беше побледнял от ярост, връхлитан от идеи за отмъщение и отчаян, че не може да вземе с щурм Трейд Цюрих Банк незабавно, за да отмъсти за изтърпяното унижение. След като върне парите, банкерът трябва да умре. Но не веднага. Ще му даде време да позабрави, да се наслаждава на живота. Точно когато не очаква, ще получи куршум в главата или колата му ще експлодира, или ще бъде отровен в някой ресторант, ако не бъде прегазен от подлудял камион.

— Къде отиваме? — попита Белинцона.

— Млъквай! В хотела!

Пиетро преглътна думите, които напираха в устата му. Той хвърли поглед в ретровизьора и забеляза сивия опел да се отлепва от тротоара. На волана беше човекът, който се опитваше да ги следи още от пристигането им в Цюрих и когото Фолко Мори беше засякъл на летището. Белинцона се подвоуми, Фолко беше помолил да не осведомява Волпоне, че освен Заза Фини и Мортимър О’Брайън още двама американски полицаи бяха преминали в един по-добър свят благодарение на техните грижи.

„Ще имаме време, когато ни са по-малко неприятностите“ — беше отсякъл Фолко.

Мимоходом Пиетро беше оценил скромността на колегата си. Все пак се безпокоеше от продължилото мълчание по случая. Реакциите на Итало Волпоне бяха ненасочени, но винаги враждебни. По разочарованата физиономия, която беше направил, след като беше бутнал О’Брайън под триона, Пиетро беше разбрал, че Итало усеща щуротията, която е извършил. Нямаше ли и той да сгреши, ако продължава да мълчи?

— Падроне…

Волпоне сякаш не го чу. Белинцона рязко завъртя волана, за да избегне автомобила на една паркираща дама.

— Падроне…

— Какво? — излая Итало.

— Някакъв тип ни следи.

— Къде?

— С един сив опел.

— Откъде знаеш? — попита Итало, борейки се с желанието си да се обърне.

— Фолко го засече, когато кацахме. Беше в същия самолет.

— Говедо! Полицай ми е заседнал на гърба и ти мълчиш?

— Не е полицай, падроне…

— Откъде знаеш? — избухна Волпоне.

— Фолко ще ви обясни. Вие бяхте толкова зает… Ние също не сме стояли без работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Фолко ще ви обясни… — повтори Белинцона, опита се да се измъкне от опасния терен, в който беше навлязъл. Нали Фолко предполага, че това е „торпедо“ на Габелоти. Всъщност… може би.

— Завий по първата улица вдясно — нареди Волпоне. — Продължавай да караш. Трябва да размисля.

Той се обърна, давайки си вид, че търси нещо на задната седалка, и видя опела.

— Къде е Фолко?

— Отзад. Зад гърба му.

— Завий наляво.

Пиетро взе завоя на площада под безразличния поглед на един полицай.

— Виждаш ли го? — попита Итало.

— Да. Да го притисна ли?

— Давай по кея и млъквай! Като пристигнеш пред парка, завий наляво и карай към „Комодоре“.

„Комодоре“ беше огромен хотел, съвсем наскоро построен, пред който Волпоне беше минал предната вечер.

— Ще спреш пред хотела и ще се направиш, че си тръгваш. Гарирай там, където намериш. Ще остана три минути в салона. Всичко, което трябва да вършиш, е да не изпускаш нито за минута от очи човека си.

— Имате ли нещо наум?

— Гледай пътя!

Зданието беше пред тях, извисявайки се с тридесетте си етажа над растителността на парка. Белинцона бавно спря на чакълестата алея. Дангалак, дегизиран като адмирал, се втурна, за да им отвори вратите. Белинцона отново потегли, следвайки една камара стрелки, които го отведоха на открит паркинг. Тук той почака, докато някаква флиртуваща двойка в „Аустин“ му освободи място. Когато се приближи на двеста крачки от главния вход на хотела, Пиетро видя Фолко Мори да подава банкнота на портиера, както седеше зад волана на кремавия фолксваген. Размениха бегли погледи. Двамата поотделно влязоха в хотела.

Итало Волпоне мереше нервно с крачки фоайето, поглеждайки често часовника си, сякаш чакаше някого. На двадесетина метра от него „торпедото“ разглеждаше разсеяно трите окачени менюта на ресторанта на „Комодоре“. Белинцона започна да прелиства купчината списания, оставени на бюрото на главния портиер. Той взе наслуки едно, приближи се до Итало, показвайки му някакви весели ловци, завръщащи се от сафари в Кения, на една от страниците. После прошепна полугласно:

— Този, който разглежда менюто пред ресторанта, е нашият човек.

— Кой ти каза да идваш при мен?

— Падроне, той видя, че аз ви доведох с колата. Ако не съм с вас, ще си помисли, че съм зад него. Фолко е там.

— Къде?

— Пред книжарницата.

— Върви да попиташ нещо администратора.

— Какво? — учуди се Белинцона.

— Каквото и да е! Важното е да поговориш с чиновника и след това да дадеш вид, че ми казваш нещо.

Белинцона тежко се отдалечи. Волпоне го видя да пита нещо един от чиновниците, който веднага се обърна към другите клиенти. Когато Пиетро се върна, каза:

— Часът е дванадесет и половина.

— Последвай ме.

Те прекосиха фоайето. Рико Гато, който ги наблюдаваше в огледалото, върху което беше окачено менюто, реши, че отиват да се срещнат с някого. Много му се искаше да се реваншира за неуспеха в моргата. Габелоти беше вбесен, че не можа да научи нищо повече за анонимния крак. Фолко видя Белинцона и Волпоне да повдигат някаква завеса в дъното на фоайето, зад една внушителна мраморна колона. Когато те се скриха от погледа му, той тръгна след тях. Фолко незабавно остави поста си при книжарницата и небрежно го последва.

Зад завесата имаше широка стъклена врата, която осигуряваше достъп до огромна банкетна зала с приготвени маси, посипани с цветя. В най-далечния край беше издигната малка, подредена с цветя естрада, виждаха се чаша с вода и стъклена гарафа. Липсваше само ораторът. Тълпата също. В момента залата беше съвсем безлюдна.

Леко обезпокоен, Рико Гато се запита дали отново не бе изгубил следите на Волпоне. Изведнъж го осени идеята, че щом Итало се опитва да избяга от него, значи е разбрал стопроцентово, че някой е по петите му. Това променяше всичко! Волпоне го вмъкваше в клопка, за да го ликвидира.

Рико докосна дръжката на беретата, лежаща в своя калъф отляво на гърдите му. С ръка, пъхната под сакото, той се приближи до естрадата, без да се крие или да прикрива шума от стъпките си. Когато я наближи на пет метра, Гато се метна надясно, измъквайки пистолета си: нищо…

Предпазливо натисна дръжката на вратата, останала скрита досега от погледа му зад естрадата. Езичето щракна. Кракът му ритна вратата, докато тялото му се дръпна назад. Пред него се откри дълъг, лошо поддържан коридор. Двадесет метра по-надалеч имаше две други врати. Той предпазливо отвори лявата. Зад нея се откриваше дълга спираловидна стълба, водеща нагоре и надолу по етажите. Ако Волпоне и Белинцона бяха поели по нея, преследването му щеше да свърши дотук. Твърде късно беше да ги достигне. Но имаше и друга възможност…

С изострени сетива Рико натисна дръжката на втората врата, върху която с червени букви беше написано: „Опасност“, допълнено с класическата рисунка на череп и две кръстосани пищялки. Тя беше метална и вероятно заключена. Той я опита. Както първата, тя също се отвори без усилие. Тесни железни стъпала водеха към платформа, надвиснала над цистерна с размерите на цялото помещение. Сред лабиринта от тръби машинарията на „Комодоре“ живееше своя вътрешен живот, придружен от глухия шум на централата.

Рико се усмихна загадъчно. Мястото беше достатъчно широко, за да укрие батальон морски пехотинци. Теренът му прилягаше отлично. Ако Итало и неговата горила го бяха примамили умишлено, за да го очистят, щяха да получат неприятни изненади.

След като прекара неподвижно около тридесет секунди, ослушвайки се за най-малкия шум, той огледа всичко, което се откриваше пред него. Мисията, с която го беше натоварил Еторе Габелоти, беше изчезнала от паметта му. Все още нащрек, Гато се спусна в празнотата под него и се намери върху платформата, пет метра по-надолу, после с нов скок се претърколи по стълбите, за да се скрие зад вибриращата топлоцентрала, чийто глух шум изпълваше помещението.

Всичките му сетива бяха наострени. Той остана така две минути, без да се случи нищо анормално.

Изведнъж му се стори, че става смешен. Ами ако Волпоне и Белинцона бяха тръгнали по другата стълба? Ами ако тук нямаше никой и тази игра на войници беше излишна?

За да бъде сигурен, трябваше да постави живота си на карта. Трябваше да прекоси откритото пространство в разстояние на тридесетина метра, да прекоси една стълба, дълга десет крачки, и да се скрие в най-отдалечения край, от който идваше задавеният механически шум.

Съвсем близко, отляво, някой изсвири първите осем такта на „Мостът над река Квай“. Рико се претърколи и наслуки изстреля три куршума към мястото, откъдето идваше мелодията. Незабавно до него достигна мяукането на многобройни изстрели, рикоширащи в металната стълба. Един от тях удари точно на мястото пред цистерната, където преди половин секунда се намираше главата му. Оттам се изтръгна струя пара, разпръсквайки се из огромното пространство, сякаш искаше да го завладее.

Приведен, Рико се обърна наляво и стреля още два пъти. После с учудване констатира, че оръжието пада от ръката му под въздействието на удар с чук в дясното му рамо. Зад него някой го хвана за косите и болезнено удари главата му в цистерната. Гато загуби съзнание.

Фолко Мори се наведе над тялото на Рико и измъкна с труд забития до дръжката нож в пробития от край до край бицепс. После погледът му падна върху Белинцона, който се хвърли към залитащия Итало с блуждаещо лице.

— Падроне, вие сте ранен!

Итало поклати глава и се опита да го отблъсне с ръка. С ужас Пиетро забеляза малката дупка, която се беше появила върху сакото, точно на мястото на сърцето. Белинцона разгърна пешовете, очаквайки да види една ужасна рана: ризата на Волпоне беше чиста, нито капка кръв…

Без Итало да може да реагира, той пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото му. Все още невярващ, Пиетро измъкна тестето от петдесет и две карти, от които малкият Волпоне никога не се разделяше. Първата беше асо купа, пробита точно на мястото на червеното сърце. Последната, която Белинцона не се постара да обърне, беше недокосната.

Той искаше да възкликне, да благодари, да благослови, да крещи, че е станало чудо. После прошепна:

— По дяволите!

Станалото надминаваше въображението му.

— Кой е този? — попита Волпоне, без да коментира случилото се.

Той автоматично грабна тестето от ръцете на Белинцона и го пъхна в джоба си. Макар и разтърсен от удара на куршума, който картите бяха спрели или отклонили, Итало не забрави нито за секунда целта на пребиваването им в машинната зала. Мори му подаде паспорта на човека, чийто ръкав на сакото се напояваше бързо с кръв. На първата страница пишеше: „Енрико Гато. Агент на недвижимо имущество. 256 Вашингтон авеню. Маями“.

Човекът отвори очи… Той видя три враждебни силуета, надвесени над него, и разбра, че ще умре.

— Кой те изпраща? — запита Волпоне.

Рико Гато поднесе ръка към раната си, без да произнесе нито дума.

— Помогнете ми! — заповяда Итало.

За секунда Гато бе изправен на крака. Итало даде знак на Белинцона.

— Погрижете се да не вика!

Докато Пиетро запушваше с огромните си лапи устата на Рико, Итало го притисна с всички сили върху стоманената повърхност, откъдето със свистене излизаше струята пара. Раната влезе в съприкосновение с парата. Гато се опита да напрегне мускулите си, за да се измъкне от режещата болка, от която очите му излизаха от орбитите си, от която плътта му се сваряваше под материята на сакото и чиято сила беше такава, че тримата мъже с труд го удържаха върху нажежената повърхност.

— Кой те изпраща? — повтори Волпоне.

Рико го погледна с невиждащи очи. Итало бързо го обърна, за да не бъде засегнат от струята пара.

— Габелоти! — промълви с една ужасна конвулсия Гато, който нямаше какво да губи.

Волпоне намъкна двете си ръце в устата му, разтваряйки челюстите му. С цялата тежест на тялото си го обърна и притисна лицето му към резервоара, придържайки разтворената уста така, че струята да бие точно в устната кухина. Кожата на Рико Гато стана тъмночервена, после побеля като сварено месо. Той отдавна беше мъртъв, когато Волпоне, дърпан от Пиетро и Фолко, отскочи назад, пускайки неподвижното тяло.

— Ножа!

Мори му подаде ножа си. Итало се наведе над тялото, но положението му попречи на двамата телохранители да видят какво прави. След секунда той уви нещо в носната си кърпа и се изправи.

— Изчезваме ли? — попита Пиетро, хвърляйки обезпокоен поглед към вратата, през която бяха влезли.

— Секунда! — каза Итало. — Вземете го и ме последвайте!

Белинцона и Мори с безразличие вдигнаха тялото.

— Паспортът му у тебе ли е? — обръщайки се към Фолко, попита Волпоне.

— Да.

— Тук.

Те се намериха пред кръгъл капак, повърхността на който бе около три метра, сякаш венчаеше върха на огромния цилиндър. Върху капака имаше колело, което Итало развъртя и повдигна, за да открие огромен отвор.

— Хвърлете го вътре!

Фолко и Белинцона направиха няколко крачки напред и усетиха върху лицата си страшната горещина, която лъхаше от зейналия отвор. Те бързо плъзнаха в него тялото на Рико Гато. Волпоне сам затвори капака и завинти колелото. След това произнесе надгробното слово на починалия:

— Точно това, което му е нужно. Това е пещ за сметта.

Въпреки парата, която почваше да запълва машинното отделение, те достигнаха до бетонната, водеща към задния двор на хотела стълба, без да срещнат никого.

По-късно, когато се завърнаха в собствения си хотел, Волпоне подаде на Пиетро банкнота от сто долара, когато той се канеше да паркира колата.

— Купи ми часовник и го качи в стаята ми.

— Какъв часовник?

— Часовник! Също и хартия. Ще направя един колет.

— Добре — каза Пиетро.

Той вече свикваше с новия си шеф и знаеше, че е по-добре да не му задава въпроси.

Химене Клопе въздъхна. Тя беше слушала историите за евреи и победени, които трябваше незабавно да съберат багажа си в един вързоп и да обърнат страницата, която досега представляваше животът им. Макар че като слушаше подобни разкази, приемайки ги разсеяно — това можеше да стане само с другите! — тя потръпваше, усещайки с кожата си това, което чувстваха жертвите.

Както беше обещала на Ренате, тя трябваше да напусне собствения си апартамент за срок от четиридесет и осем часа. Никой, дори тя, не трябваше да знае какво се върши в навечерието на тайната вечеря.

След по-малко от час екип от здравеняци щеше да наруши патриархалното спокойствие на нейните фотьойли Луи XV, да разбърка подреждането на нейните Писаро, Реноар, Мане. Щяха да се покажат на бял свят, измъкнати от сейфовете, Ван Гог, Гоген и Винчи, за да посрещнат спотовете20 под бдителните погледи на многобройните „горили“, ангажирани за случая. Те щяха да живеят денонощно в апартамента до деня на сватбата.

„Но къде ще спят?“ — беше попитала Химене техния шеф.

„Не се безпокойте, госпожо, ние сме свикнали. Просто на земята.“

Тя тайно се безпокоеше, че ще бъдат небрежни, че тяхната миризма ще се наслои по стените на големия й приемен салон, че стъпките им ще оставят съмнителни следи по савойския килим, разпилян върху кобалтовосиния мокет.

Но лудориите на дъщеря й я безпокояха повече, отколкото тези домашни неудобства. Сватбата на Ренате щеше да бъде нещо шокиращо, нещо немислимо. Химене не се беше противопоставила под страх от жестоки репресалии. Ренате държеше с желязна ръка баща си: когато нещо й хрумнеше, горко на онези, които се противопоставяха! За да успокои майка си и да разсее страховете й, тя хитро я беше утешила: „Мамо, аз не искам от теб Перу! Отстъпи ми апартамента, това ще ми е достатъчен подарък!“.

Един предварително отровен подарък, който рискуваше да настрои срещу тях благородниците от града. Дори някои от тях бяха отказали поканата под най-различни предлози. Те гледаха с особено око на една брачна церемония, която щеше да се състои в три часа сутринта. Други бяха аплодирали: „Колко оригинално! Най-после благодарение на вас Цюрих се раздвижва! Каква забавна идея!“.

Докато очакваше събитието, Химене трябваше да се настани като обикновена простосмъртна на горния етаж, в един четиристаен апартамент. Тя отдавна искаше да го наеме, но какво да прави с него, боже мой! Само че я беше страх хората да не помислят, че имат парични затруднения. Тя провери мислено съдържанието на тоалетната си чанта. Камериерката беше приготвила три сандъка горе… Омер се беше въздържал от коментар, но беше очевидно, че той ще изпие горчивата чаша до дъно, ако се съди по тежките му погледи, които хвърляше от време на време. На вратата се позвъни и тя отвори, без да пуска чантата си от ръце. На прага стояха двама „едрогабаритни“.

— Семейство Клопе?

— Точно така…

Този, който четеше инструкциите си, написани на хартия, изглежда, я взе за прислужница. Иначе как трябваше да се разбира това, което последва:

— По-добре си тръгвайте, защото тук ще става, каквото ще става!

Белинцона, Барето и Мори гледаха любопитно как Бебе Волпоне завързва пакета със златна връвчица. Един добре направен пакет, обгърнат с амбалажна хартия в бежов цвят. Итало я потупа, за да се убеди в солидността й. Явно задоволен, той залепи приготвения етикет, носещ адреса на получателя.

— Фолко, ще го занесеш на аерогарата. Искам да замине с първия самолет за Ню Йорк. Даваш го лично, за да бъде връчен лично. Ясно ли е?

— На кого да го връча? — попита Фолко. — Не познавам никого тук…

— Барето? — Итало се обърна към Ландо.

— Ще отидеш в бюрото на „Карго“ — каза Ландо. — Ще потърсиш Елизабет. Тя ще се оправи.

— Нищо интересно — засмя се Бебе Волпоне. — Това е сувенир… Един часовник… Подарък… Просто не желая да плащам мито.

— Падроне — протестира Белинцона, — таксата за един часовник от осемдесет и четири долара няма да е кой знае каква…

— Млъквай!

После се обърна към Фолко:

— Ела при мен, щом колетът замине. Искам да ти кажа две-три думи.

Мори повдигна едната си вежда.

— Добре.

Итало се обърна към Пиетро:

— Слез във фоайето и ми донеси две тестета по 52 карти.

— Отивам.

Следващите му думи бяха за Орландо Барето:

— Отиваш веднага в някоя агенция за даване на апартаменти под наем и наемаш един голям или някоя вила, или нещо подходящо… Плащаш за шест месеца в аванс. Измисли нещо за дипломати или както искаш, все ми е едно. Искам да спя там тази вечер. Ей!… Не бързай! Имаш ли наличност?

— Малко…

— Малко не значи достатъчно… Вземи това. — Той пъхна в ръката му дебела пачка прегънати банкноти. — Не се мъчи да ги броиш. Десет хиляди долара. Сега разкажи ми нещо за твоята мадама.

— Тя прави всичко необходимо, всичко!

— Разказвай!

— Току-що говорих с нея. Обадила му се е у тях.

— Кога?

— Той ще се съгласи.

— Какво му е казала, че иска от него?

— Да го види.

— Поначало тя ли предлага?

— Не. Клопе фиксира времето на срещите им.

— Няма ли да му се стори странно?

— Според Инес няма. Тя е разучила разписанието му за утре.

— Тя готова ли е?

— Да.

— Обясни ли й добре, че присъдата е само временно отложена?

— Тя го знае.

— Добре. Изчезвай!

Ландо се подвоуми дали да постави въпроса, който му стоеше на върха на езика.

— Е? — окуражи го Волпоне.

— Вие ми казахте да предплатя за шест месеца, така ли?

— Е, и? Въздухът е хубав тук, нали?

— Да, падроне.

Итало го почака да затвори вратата, преди да извади портативната си рулетка от чекмеджето на един шкаф. Той реши да си даде аванс от шест завъртания, преди да излезе нулата. После хвърли топчето…

Според него достатъчно дълго се беше мяркал из този хотел. По-добре беше да смени адреса. В най-лошия случай престоят му в Цюрих нямаше да трае повече от три дни. Като се вземат предвид средствата, които смяташе да употреби, за да пречупи съпротивата на Клопе, този срок беше повече от достатъчен. Какво значение имаха десетте хиляди долара, хвърлени на вятъра за една ненужна квартира? Той случайно докосна джоба на халата си и усети допира на тестето карти, което беше спасило живота му. Итало спря движението на топчето, преди да е спряло в някоя от клетките. Като всички запалянковци той беше суеверен и му се струваше, че не трябва да изпитва съдбата два пъти заради дреболии. Още повече след невероятния шанс, който беше спасил живота му.

Докато той набираше номера на Анджела в Ню Йорк, Фолко Мори, който се движеше с фолксвагена си по посока на летището, приближи към очите си поверения му от Волпоне пакет: кому Итало изпращаше този колет?

Името на получателя, написано с печатни букви върху етикета, го накара да подскочи от изненада: Еторе Габелоти.

Около двадесетина души го слушаха внимателно. Между тях и две жени. Естествено, след това не се предвиждаше дискусия, но между членовете на бившия колеж, примесени с делегати от Синодалната асамблея, всеки можеше да го прекъсне, ако се намери спорна или съмнителна точка в доклада. Веднъж или два пъти Клопе внимателно беше прекъсван поради някаква грешна дата.

Беше му трудно да следи нишката на доклада си: за първи път в живота си, особено когато се касаеше за Цвингли, мислите му бяха на друго място. Макар че мястото беше много подходящо за преклонение и концентрация на мислите. Малката група се намираше в библиотеката, инсталирана в бивша крипта, подпираща западното крило на базиликата. Както обикновено, за да се добере дотук, Омер беше прекосил огромното пространство на храмовото преддверие, чиито страни бяха заети от трифориум21. Беше преминал покрай фреските, увековечаващи паметта на мъртвите герои Феликс и Регула, хвърлил поглед на стъклописите на Джакомети, които той считаше за прекалено модерни за смазващото величие на Гросмюнстер — най-големия римски религиозен храм в цяла Швейцария.

Тук Цвингли беше преподавал Реформата. Но днес неговите мании бяха погълнати от сериозния и чувствен глас на Инес. Тя беше позвънила точно когато Омер сядаше на масата за последната вечеря преди сватбата на дъщеря си. Благодарение на щастливото хрумване лично да вдигне слушалката, изпреварвайки Химене, която се беше втурнала към нея, той беше принуден да отговаря на въпросите под любопитния поглед на съпругата си. Никога досега Инес не се беше свързвала с него в собствения му дом. Нито където и да е другаде. Той даваше сигнал за срещите им.

— Имам желание да ви видя…

Той беше познал гласа й, без тя да се назовава по име.

— Това е невъзможно…

— Кога?

— Мога ли аз да ви се обадя (Последните думи бяха предназначени за Химене.)… в бюрото ви?

— Какво ще правите днес след обяд?

— За съжаление съм зает. Ще говоря в Гросмюнстер в петнадесет часа.

— Ще ми липсвате. А утре? (Тя никога не беше произнасяла подобни думи: вие ми липсвате!)

— Денят ми е доста натоварен.

— Кажете, може да ви помогна, мислейки за вас…

(Как ли Химене не беше забелязала червенината, избила по бузите му…)

— Имам срещи през цялата сутрин, една конференция в началото на следобеда и посещение при зъболекаря в четири часа.

— А после?

— В семейството ни има сватбено тържество. Приготовления…

— Тогава може би вдругиден?

(Той имаше чувството, че Инес не проговаря, а пее блусове.)

— Не!… Не!… Омъжвам дъщеря си!

(Това беше глупаво. Никога не й беше говорил за частния си живот. Какъв идиот!)

— Жалко… Знаете ли какво правя сега, слушайки гласа ви?

— Не.

— Милвам се. Съвсем гола съм върху моето легло… с разтворени бедра…

Омер избухна. Химене, която не го изпускаше от очи, му правеше знаци, че куенелите22 изстиват.

— Моля да ме извините… На масата съм… (Той отчаяно се залови за една фраза, която разбираше, че е глупава, но не можеше да не я произнесе…) Вие не вечеряте ли?

— Никога, когато се милвам… дребни бели човече… Жалко… Чао!

Тя затвори. Той се помъчи да продължи разговора…

— Като искате, скъпи приятелю… Считано от двадесет и седми… Ще бъда в бюрото си в часа, който ще ви е удобен… Но моля ви! Довиждане.

Как се презираше в този момент!

— Искаш ли да ги затопля отново? Твоите куенели?

— Не, благодаря. Ще ги изям студени…

После беше забил нос в чинията си.

— Кой беше?

— Клиент…

— Но ти не се чувстваш добре?!…

— Напротив!

— Пребледнял си.

— Наистина ли? Имах тежка сутрин.

Точно преди три четвърти час той беше присъствал пред екрана на монитора на влизането на Волпоне в Трейд Цюрих Банк. Някакъв лош контакт на бутоните беше попречил на наслаждението от унижението на сицилиеца. Беше неспособен да премести камерата в коридора на партера на нивото на асансьорите. Според това, което разказваха телохранителите, тъкмо там Волпоне е бил обуздан. Във всеки случай той беше присъствал на неговото измъкване от банката… Какъв приятен спектакъл…

— Ако Калвин успя да съкрати процедурата на посвещението, ако успя в това пасторите да бъдат избирани от вярващите, ако успя да отхвърли присъдата на епископа, все пак не трябва да се принизява ролята, която изигра за това и Безе…

— Пардон? — учудено заекна Клопе.

Зает с мислите си, той беше забравил свещеното място, където се намираше, и хората, които го заобикаляха, спорещи върху неговото гледище по разискваната доктрина. Откога ли се беше отплеснал?

— Безе! — повтори събеседникът му, докато учудените погледи на всички се концентрираха върху Клопе. — Теодор де Безе.

Това беше по-силно от него. Погълнат от фонетичното значение на думата, което демоните незабавно му набиха в мозъка — Б-е-з-е. Клопе бе погълнат от вълнуващото зрелище на Инес, изпълняваща ритуала си, с бедра, разтворени под сто и шестдесет градуса в една безкрайна и безпогрешна права линия. Тогава за втори път през този ден прозвуча ледената фраза, произнесена не от Химене, а от някакъв делегат на синодалната асамблея: „Господин Клопе, вие май не се чувствате добре?“.

— Не… не особено… — прошепна той.

Събеседниците му бяха обърнали гръб на входната врата на библиотеката. Омер обаче беше с лице към нея. Над главите им той видя как тя се отвори бавно и в очертанията й застана фантастичният силует на Инес, станал още по-огромен вследствие на палтото от визон, което тя обичаше много и което стигаше до глезените й. Със замръзнал поглед банкерът си потри очите: това не можеше да бъде нищо друго, освен сън, всеки момент щеше да се събуди…

Главите една по една се завъртяха в обратна посока, там където окончателно беше замръзнал погледът на Клопе. Едни прочистиха учтиво гърлата си, друга се размърдаха нервно върху столовете си, двете дами смръщиха лицата си, но всички без изключение го гледаха, сякаш очакваха някакво обяснение за това невероятно обстоятелство.

Горките, те още нищо не бяха видели! Клопе, оглушен от случилото се, се опита да се съвземе. Той стана и заекна — възможно ли беше този глас да е неговият?

— Моля да ме извините… Тази дама е моя приятелка… Сега ще се върна… Продължете без мен…

Тя беше на десетина метра от него, горда, усмихваща се, недостъпна като кошмар. Той направи три несигурни крачки към нея. Тя го спря с грациозен, царствен жест.

Тогава пред всички присъстващи Инес разгърна бавно полите на палтото си: под мантото тя беше абсолютно гола и Омер, въпреки неуместното положение, в което беше изпаднал, не можеше да не се възхити за секунда от тъмния шоколад на кожата й, върху която се открояваше черен като нощта, светещ с матов отблясък, огромният триъгълник на пубиса.

Смаяни, но неизпускащи нито троха от видяното, въпреки достойното изражение на лицата им, свидетелите пазеха мъртвешка тишина: дори в Евангелието не беше описана, не можеше да съществува никъде по света подобна креатура!

Здраво стъпила на краката си, продължаваща да се усмихва с така предоставено тяло, Инес отвори уста:

— Съжалявам, Омер… Мислех, че си привършил с приятелите си… Продължавайте… Ще ви чакам в нашата стая…

Тя им обърна гръб с грация на кралица, завъртайки с това движение визоновото палто отзад напред, показвайки възхитителния си задник под един екстравагантен ъгъл.

В течение на три или четири секунди той се огъваше под гъвкавата й, бавна походка. Онемялата аудитория чуваше само почукването на токчетата на обувките й по каменните плочи на криптата, придружени от задъханото дишане на бившите колежани и делегатите на Синода. Облак парфюм се смеси с миризмата на стари книги и мъртвия отблясък на студения камък.

Скърцайки, вратата се затвори: видението беше отлетяло.

12.

Анджело Барба се размърда във фотьойла си. Всеки път, когато Габелоти минаваше покрай него, той усещаше движението на въздуха, предизвикано от сто двадесет и петте килограма плът. Донът беше побеснял. Той мереше надълго и нашироко с крачки салона, хвърляйки яростни погледи към съветниците си. Малко по-далеч в своя ъгъл, Карло Бадалето чакаше бурята да отмине.

Яростта сякаш изостряше булимията на дон Еторе. Огромното плато, пълно с малки сандвичи, постепенно се изпразваше, поглъщано от Габелоти, който пъхаше разсеяно ръка в него при всяко отиване и връщане.

Само преди час Филип Диего го беше информирал за неуспеха на мисията си с Омер Клопе. Еторе беше стигнал дотам, че обвини адвоката в некадърност и отсъствие на дипломатичност.

— Защо не го повикате лично и не дадете заповедите си директно? — беше предложил с леден тон Диего.

— Това съвет ли е?

— Не. По-добре да не се водят подобни разговори по телефона.

— Тогава? След като сте неспособен да ми дадете по-добър съвет!

Наум им идваше една идея. Но двамата не споменаха за нея. Габелоти, тъй като не искаше да споделя с никого мислите си, дори и с този адвокат, минаващ за един от най-доверените — ами ако Волпоне беше приготвил за него участта на О’Брайън? Филип Диего — със съмнението да не получи отказ от Габелоти: можеше да му бъде доверен номерът на сметката и незабавно да бъде наредено прехвърлянето на капитала, ако Волпоне не ги беше изпреварил.

— Защо не напишете писмо?

— Защото това ще бъде най-големият идиотизъм!

Диего знаеше това добре. Измъкването на капитали и неплащането на данъци бяха черните овце на американското правителство. Всяка кореспонденция, адресирана до Швейцария или до друг данъчен рай, ставаше незабавно подозрителна в очите на ФБР, СЕК или данъчните власти. Писмата бяха огромен риск за изпращача.

— Колко жалко, че не можете да се явите лично — каза наслуки адвокатът.

Габелоти отговори с ругатни. За кой ли път страхът от летене пречеше на бизнеса му. Това беше по-силно от него. Просто той не можеше да се качи на самолет! По силата на логиката това му изглеждате глупаво, но всяка фибра на тялото му крещеше, че той ще умре още при излитането, щом вратата на самолета се затвори зад него.

Каква глупост! Не можеше да пише, да телефонира, нито да довери някому номера, даден от О’Брайън. Още по-малко сам да се яви в Цюрих. Освен да отиде в Европа с кораб, което щеше да му отнеме минимум пет-шест дни, през време на които двата милиарда сто пъти щяха да отлетят или да сменят собственика си.

На края на търпението и на нервите си, неможещ повече да остане в неведение, той реши да предприеме един добре пресметнат риск: да се обади на Клопе и да му довери номера на сметката си, като му се представи. За нещастие, когато се свърза с Цюрих, там беше петнадесет часът, времето, в което Омер влизаше в Гросмюнстер.

— Кога ще се върне?

— Не преди утре сутринта, господине.

— Няма ли телефон, по който мога да се свържа с него? — настоя Габелоти, който не желаеше да има работа с друг, освен с банкера.

— Не, господине. Желаете ли да ви свържа със заместник-директора господин Гарнхайм?

Габелоти беше затворил. Той грабна последните сандвичи от платото и ги напъха в устата си, гълтайки ги почти без да дъвче.

— Поне Рико да беше се обадил… — намеси се Кримело.

Еторе повдигна рамене.

— Дон Еторе, струва ми се, че изпускаме най-важното — каза Барба. — Разбирам и разделям съмненията ви. Има нещо, което може да ни успокои: Бебе Волпоне е в Швейцария, нали? Мислите ли, че ако беше опитал да направи нещо, нямаше да изчезне нанякъде?

— Има нещо гнило! — изгърмя гласът на Габелоти. — Аз не вярвам на нито дума от това, което ни разказа Юделман. Искат да ни приспят! Аз съм откъснат от всичко, без никакви новини!

— Кога трябва да се появи отново Моше?

— Чакам го. Ако нищо ново не ни съобщи, ще ги атакуваме незабавно.

Луи Филипон огледа един по един десетте мъже, които щяха да го последват в предстоящото пътуване. Сцената се разиграваше в почетния салон на „Добрият клюн“, ресторанта, който донесе славата му. Отбелязан с „три звезди“ в продължение на единадесет последователни години в „Мишлен“, „Добрият клюн“ стана гордостта на френската гастрономия. Старото, изолирано, недобре поддържано помещение на брега на Дюранс се беше уголемило вследствие на неизвестния феномен на обуржоазяването в течение на годините. Всички доходи на Люсиен и Жинет Филипон бяха вложени в модернизацията и подновяването на ресторанта.

Ден след ден, когато не царуваше на касата, където правеше мили очи на клиентите, Жинет обикаляше из старите ферми, от които купуваше за жълти сантими рустически мебели, часовници от времето на баба й, свещници от бронз, статуи от мед, двестагодишни масички, покрити с патината на времето от неизвестни мебелисти, любители на перфектното и изящното.

Днес нито една важна персона, заминаваща от Париж за Ривиерата, не можеше дори да помисли да не прекъсне пътуването си, за да навлезе по зелените пътеки, водещи към „Добрият клюн“ под автомагистралата, към неговата клиентела от световни знаменитости.

Филипон бяха притежатели на осем Златни книги, изпъстрени с автографите на знаменитости, посеяни с дитирамби относно качествата на кухнята, превъзходното обслужване, рафинираната изба и топлотата на гостоприемството. Беше се намесил снобизмът. Беше модно да се посрещат като звезди Филипонови в най-известните салони. Веднъж в годината, от средата на октомври до края на ноември, двойката излизаше в отпуск. Луи Филипон не отиваше къде да е. На лов в Кения за едър дивеч или на риболов за еспадон край Бермудите, в преследване на зубри в Полша или участие на търг в Лондон, в салона Кристи, ако имаше информация, че ще се продава някаква ориенталска картина или друг рядък обект.

Жинет Филипон, която по-скоро беше тлъстичка, се обличаше при Ив Сент Лоран, а Луи предпочиташе бреговете на Темза или римските шивачи. В гаража чакаха едно спортно бентли и едно ферари. По неизвестни скрупули Филипон се беше въздържал да купи ролс-ройс, най-вероятно за да не обиди някои от клиентите си, макар че Жинет мечтаеше за нея, убеждавайки мъжа си, че механиката е еднаква и само разликата в предната маска на двата автомобила не променя нищо в класата им. Когато Жинет ставаше упорита, той пускаше следната формула, за да я обезоръжи: „Ролс… Ролс! Та нали всички го имат. Не намираш ли, че това звучи малко обществено?“.

Жинет, убедена от аргумента, беше преглътнала горчивия хап без съпротива. Животът й минаваше в непрестанни опити да премахне дванадесетте килограма в повече, наследство от пубертета. В тази тиха борба, белязана с периодичните курсове за отслабване, с масажи, сауни и различни диети, килограмите винаги побеждаваха.

Когато най-известните имена на Франция се вкарваха в разноски, за да приемат Филипонови, той беше този, който поглъщаше повечето от съмнителните блюда, които им се поднасяха. Не че Луи беше зависим от своята половинка. Още повече че в годината, която бе започнал да спекулира на борсата и да играе голф, се беше обадила за първи път язвата му. От спекулация на спекулация — след една добра вечеря при него банкерите ставаха бъбриви — Филипон се бе снабдил със солиден пакет акции, поверени на Трейд Цюрих Банк. Химене и Омер не пропускаха да посетят „Добрият клюн“, когато почиваха на Лазурния бряг. Луи се беше запознал с малката Ренате, когато тя бе едва на дванадесет години. По това време съкровеното й желание беше печена царевица.

Тогава Луи току-що беше отворил своето заведение. Кариерата му бе започнала като мияч на чинии в един марсилски ресторант. После малко по малко той се бе заинтересувал от кухнята, подтикван и окуражаван от шефовете си, които охотно споделяха с него своите специалитети. Те бяха единодушни в откритието си — Луи Филипон се беше показал добър и надарен ученик. Малко фантазьор, но надарен. Малкият Филипон подобряваше и подменяше съставките на ястията, по своята същност перфектни, така че понякога всичко изглеждаше противно на известните принципи, скандализирайки каноните на кулинарията — неспособен да имитира, той бе започнал да създава.

При него едно и също ястие никога не се приготвяше по един и същи начин. През цялото време, обхванат от манията за създаване, той прибавяше, отнемаше и разбъркваше по нещо ново. Не беше рядкост младите стажанти или чираци да го наричат „метр“. Далеч от мисълта да протестира, Луи не им правеше забележки, тайно удовлетворен от отдаваната му почит.

Междувременно журналистите отбелязваха успехите му, коментираха изказванията и описваха пътуванията му. Луи, който знаеше какво е животът, никога не бе поискал сметката, когато те му гостуваха. Опитен в човешките отношения, той ставаше бесен в кухнята. Обхванат от своите демони, крещеше, тъпчейки омлета с трюфели, направен недостатъчно пенлив от несръчен помощник, изгонвайки незабавно готвача, осмелил се да му противоречи по някой въпрос на неговата доктрина, тормозейки шест миячки на чинии, когато някоя сосиера му се струваше недостатъчно блестяща.

Сметките му бяха доста солени, но сандвичите с пресни домати, агнешкото с аромати от Прованс, „Откачената“ салата, гъшият дроб, скаридите, пълненото артишок23 оставяха в сърцата на клиентите му спомен, достатъчно ефектен, за да запълни празнината в банковите им сметки. Разбира се, Луи Филипон никога не пътуваше, за да показва таланта си извън своето заведение. Целият свят се извървяваше при него, предварително имайки грижата да си запази маса. Принципът бе нарушен сега само от приятелски чувства към Омер Клопе, който в трудното начало беше препоръчал услугите му на „златната“ швейцарска клиентела.

— Жан?

— Метр?

— Какво е това около шията ти?

Чиракът се изчерви силно…

— Вратовръзка…

— Това аз наричам сиджимка! Да не би да искаш да загубим престижа си в Цюрих? А колкото до вас… — Той се заразхожда между сътрудниците си с чувство на превъзходство. — Колбасари, пекари, сладкари, бармани, помощник-готвачи, препоръчвам ви да не забравяте колко необикновено е нашето пътуване! Няма да казвам, че сме френски посланици, но трябва да се считаме за такива! Трябва да покажем на Швейцария какво могат да създадат специалисти като нас от едно блюдо по поръчка! Никакви декларации пред местната преса преди нашето представяне… Разчитам на вас! А сега на път!

След тези думи той целуна Жинет и напъха войската си в минибуса фолксваген, чиято врата затвори собственоръчно. След което скочи в своето ферари. Посока — Маринян. Без да го иска — жестът показваше класата на бъдещата младоженка — тя беше наела за него целия отсек първа класа на полета Марсилия — Цюрих. Луи не искаше да пътува със своите служители, затова реши да пътува във втора класа: известността му беше достатъчно голяма, за да мине за ексцентрик.

Само великите не се боят от разсъбличане пред обществото.

За да се доберат до Зоненберг, трябваше да преминат през терен за голф, после наляво по Зоненбергщрасе, после наляво по Ауроращрасе.

— Не си избрал лош квартал — потвърди Волпоне.

— Вие искахте нещо по-добро — изкашля се Ландо.

От двете страни се виждаха разкошни вили, оградени от високи стени.

— Тази улица се нарича Банкерска — прибави Ландо.

— Защо?

Барето с достатъчно широк жест очерта изключителния изглед към града, безупречните поляни с разхвърляни по тях цветя, които се виждаха през решетките от ковано желязо. Беше четири часа след обяд, времето беше топло и въпреки напрежението, пулсиращо в слепоочието му, Итало не можеше да не се възхити от аромата на пролетта.

— Имаш ли достатъчно пари?

— Останаха ми хиляда долара. Платих девет хиляди, не само за три, не за шест.

Той хвърли поглед към Волпоне, за да прецени дали не е ядосан.

— Виждам, че не скучаете тук, в Цюрих! — възкликна Итало.

Ландо облекчено погали акселератора на своята „Бюти гоуст П9“. Това се казва автомобил! Досега я бе само галил, но като преминат тези неприятности, ще я понастъпи, както си знае, по аутобана. За момент Ландо си спомни за дон Дженко Волпоне, който му беше направил този кралски подарък. Каква класа! Итало беше по-малко приятен от брат си със своите внезапни нервни избухвания, агресивен, но затова пък какъв шеф! Когато Ландо му беше докладвал за мисията на Инес, в очите на Итало се четеше скрито възхищение. Трябваше два пъти да повтори случилото се, уточнявайки известни забавни моменти, които го бяха развеселили:

— Каква физиономия е направил този пикльо, когато тя му е показала мацата си?

— Изглежда, очите му са изхвръкнали от орбитите си.

— А останалите, когато Инес им е показала задника си под носа им?

— Като ударени от гръм!

Итало доволно бе поклатил глава. Все пак той не беше присъствал на спектакъла. Когато бе запитал Инес за подробностите, тя беше подхвърлила:

— Направих каквото ми каза. Остави ме сега на мира.

Ландо беше принуден да повярва на честната й дума.

— Ето, тук е, падроне…

Той насочи автомобила, преминавайки през тежък бронзов портал, който беше оставил отворен по време на посещението си заедно с дамата от агенцията. С много голям труд се беше освободил от нея, притеснен от наложената му роля на джентълмен, с която явно не беше свикнал. Ако не беше така, щеше да я изрита навън с ругатни. Тя много искаше да му докаже, че сребърните прибори са на мястото си, да преброява един по един ножовете и вилиците, да му демонстрира, че нищо не липсва в тоалетните, дори функционирането на казанчетата с вода и изправността на електрическите крушки. Тя непрекъснато повтаряше като папагал:

— Съжалявам, че ви губя времето, но госпожа Дейвис е много дребнава!…

Ландо отчаяно беше изтърпял кваканията й в продължение на половин час.

— Случва се и по-лошо — лаконично бе отвърнал той, хвърляйки поглед на собственик върху вилата.

Всъщност това беше един малък замък, състоящ се от два етажа и покрив, снабден с прозорци, отварящи се към сиви керемиди. Фасадата беше бяла, както и дървените щори. На площадката се достигаше по модерна двойна стълба с шест стъпала, образуващи партера, заедно с масивна врата в черно, увенчана с бронзова, боядисана в златно топка вместо звънец.

— Сега ще ви покажа всичко — каза Ландо.

Докато той измъкваше някакъв ключ от джоба си, Итало хвърли поглед към градината. Растителността беше толкова зелена, че приличаше на килима на рулетка. Цветята растяха мързеливо в подножието на гигантски кедри. Той си помисли за Анджела: ето едно място, където би й се харесало. Тя често споменаваше, че нищо не й е необходимо, за да бъде щастлива, освен една добре гарнирана с книги библиотека, малко зеленина и свободно време.

„А аз? Къде ме виждаш в тази програма?“

Вместо отговор тя се притискаше към него и му хапеше ухото. Той мислено си обеща, щом се измъкне от това тресавище, ще я заведе в Сицилия.

— Имам чест — каза Ландо.

Волпоне престъпи прага на приемната, която бе увенчана с лампион и картини от типа на онези, дето никой не разглежда и дето изобразяват прадеди в бойни доспехи и различни битки. Той бутна вратата на приемната, която извеждаше в градината.

— Колко стаи има тук?

— Вече не знам — намеси се Ландо, — тринадесет или четиринадесет…

Веждите на Волпоне се вдигнаха:

— Тринадесет?

— Повече или по-малко…

— Тичай да ги преброиш и се върни веднага! Телефонът работи ли?

— Да.

— Къде е?

Ландо му го посочи върху старинна табуретка.

— Има и друг, в стаята ви.

— Стаята ми? Ти ли избираш вече вместо мен?

— Но тя е най-хубавата — искрено каза Ландо.

Итало го освободи с небрежен жест на ръката си. Барето се беше показал послушен и полезен, но си оставате един сутеньор. По неизвестни причини Итало го мразеше. Макар че проституцията беше един от основните стълбове на богатството на Волпоне. Разбира се, по една индустриална стълбица, по която жените се считаха за глави добитък, нищо повече. Между експлоататорите и експлоатираните не съществуваше никакъв контакт.

Във всеки случай благодарение на негърката на Ландо Омер Клопе беше загубил това, на което държеше най-много: социалното си достойнство.

Но това бе само началото. Волпоне беше предвидил една експлоатация на три етапа, за да скърши съпротивата на банкера. В началото — значимостта. На второ място — личността. На трето — семейството.

Итало погледна с неприязън телефона. Трябваше да информира Юделман за това, което досега беше тайна: смъртта на О’Брайън. Много често при спорове с Дженко Моше беше смекчавал нещата и постигал съгласие. Консилиерето изпитваше почти бащински чувства към по-малкия Волпоне. Итало го знаеше. Точно затова той търпеше от Моше неща, които не позволяваше никому другиму. Юделман знаеше това и понякога казваше точно това, което му бе на ума, или открито изразяваше несъгласието си по дадени въпроси. Узнавайки, че Итало е унищожил последния им шанс, щеше да избухне…

Почти със съжаление той набра номера на Моше. Телефонът успя да звънне само веднъж…

— Аз съм — каза Итало.

— Боже мой! — изписка Юделман. — Търся те от часове! Къде си?

— На същото място.

— Зарежи всичко, Итало! Зарежи го! Ще стане лошо, много лошо! Върни се!

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Слушай, Итало, страхувам се! Достатъчно глупости извършихме! Още една крачка и всичко ще рухне!… Ти си под наблюдение!

— Вече не. Въпросът е уреден.

— Уреден?

— Казах ти, че е уреден! — избухна Волпоне. — Не ти ли е ясно?

— От хотела ли се обаждаш? — предпазливо попита Моше.

— Не. Можеш да говориш спокойно.

— Габелоти полудява! Казва, че се мъчим да го измамим!

— Защо слушаш тази дебела свиня? Падаш ми…

— Тази свиня ще ни ликвидира всички! Всички!

— Наистина ли? — прозя се Волпоне.

— Той вече не знае какво говори! Казва, че ти си наредил да премахнат О’Брайън!

— Това не е така.

— Знам! Но това не променя нищо!

Итало пое дълбоко въздух и спокойно каза:

— Аз не съм карал никого да убива този негодник. Сам го очистих.

По линията настъпи тишина. После се промъкна свръхнапрегнатият глас на Моше:

— Но ти си луд!… Луд!…

— Беше нещастен случай! Разпитвах го и той ми се подигра!

— О, не!… — изстена безнадеждно Юделман. — Не… Това е твърде глупаво!… Ти нищо не си разбрал…

— Ще се разплача!

— Добре. Сега Габелоти може да прави каквото си поиска. Комисията ще го одобри!

— Ти глух ли си? — почервеня Волпоне. — По-добре питай Габелоти какво правеше О’Брайън в банката, когато го спипах? Хайде! Сега какво ще ми кажеш?

— Итало, аз се срещах с Габелоти!… Не знам какво се е случило…

— Аз пък знам! Този мръсник е организирал убийството на брат ми, за да свие нашите мангизи! А сега, след като си смъкнал гащите си пред него, ще си мисли, че може да плюе върху мен и занапред!

— Итало!

— Млъквай! Щом като си приятел с него, питай го какво е правил приятелят му при Клопе?

— Итало!… Ами ако О’Брайън е работил за своя сметка?

— Нещастник! — презрително подхвърли Итало. — Да не мислиш, че се намираш в някое кино?

— Забравяш едно нещо! Габелоти има номера още от самото начало! Достатъчно е да каже само една дума!

— Откъде знаеш, че не го е направил? — Волпоне се задуши от гняв. — Защо е изпратил тази измет О’Брайън? А? Обясни ми!

— Итало, ще бъда откровен… Не зная какво става… Има много неясни неща… Да се караме — няма да стигнем до нищо добро. Може да загубим всичко!

— Без мен! Брат ми е мъртъв и парите ни може би са отлетели нанякъде! Няма какво да губя, няма!

— Дай ми един шанс…

— Не се бъркай повече!

— Върни се в Ню Йорк! Ще се обясним с Еторе! Картите ще са на масата!

— Питам се, като си толкова тъп, как Дженко те е държал досега?

— Тогава ще отида сам! — отсечено рече Моше. — В интерес на фамилията!

— Фамилията — това съм аз! — изкрещя Волпоне.

— Итало, за последен път те моля: върни се в Ню Йорк.

— Върви по дяволите!

— Те ще те ликвидират! — с нисък, леден глас каза Моше. — Но няма да позволя да подхвърляш на опасност живота на Франческа, на децата, на Анджела…

Итало се облещи.

— Анджела? — изтръгна се от гърлото му.

— Ако до няколко часа не се върнеш, нека Бог да ни пази! — каза Моше Юделман.

После настъпи тишина.

Зашеметен, Итало дори не намираше за необходимо да върне слушалката на мястото й. Мозъкът му за момент остана парализиран пред вълната адреналин, нахлула в него, докато шумът от поставянето на слушалката резонираше в ушите му. Моше имаше право: Анджела!… Трябваше да я предупреди да се скрие незабавно!

— Това е ужасно! — възкликна Ренате. — Трябва да са легнали, за да имат чувството, че са изправени.

— Разкошно! — възкликна Курт. — Само тези, които няма да бъдат пияни, ще имат чувството, че са препили…

Те лежаха по гръб в това, което преди два часа беше традиционният приемен салон на цюрихската буржоазия. Дори Химене сега не би могла да го познае. Работниците бяха откачили всички картини и ги бяха фиксирали на стената нагоре с краката.

— Погледнете! — възкликна в екстаз Оскар Хепбрауер. — Когато картините са шедьоври, те са толкова красиви и така, и обратно закачени!

Оскар представляваше абсолютният авторитет по декорации в Цюрих. Беше завършил през 68-а изящни изкуства, в същата година бе атакувал Сорбоната, бе окупирал Одеон, бе приготвял бомби с пълнеж от бои за своите колеги, рисуващи заплашителни лозунги по стените на Париж. Това бяха оръжия, които струваха много в очите на златната цюрихска буржоазия. Той притежаваше двойния ореол: като човек и на крайностите, и на действията.

Защитавайки антиконформистки идеи, Оскар изпадна във възторг от идеята на Ренате: „Всичко наопаки“. Беше се трудил три седмици, за да изработи проекта. Сега нещата се оформяха пред очите му. Работниците му бяха фиксирали на тавана материя, която представляваше нарисуван под. За по-голяма реалност върху нея бяха закрепени столове със седалките надолу.

— Няма ли да може да се закрепи и един фотьойл Луи XV? — попита Ренате.

— Много е тежък — отсече авторитетно Оскар. — Мисля, че нощната масичка ще свърши същата работа… Пол! Масата!

— Сега… Сега!…

— Защо да не сложим и малко отпадъци? — намеси се Курт, който не желаеше да изостава в тази абсурдна ситуация.

— Банално… — забеляза Оскар, — твърде банално. Лайната трябва да се използват с мярка… И без това са навсякъде… Това дава…

— Оскар! — прекъсна го Ренате. — А дрехите? Сякаш някой е разпръснал дрехи по пода!

— Да не прекаляваме!… Първо основните линии. Подробностите след това… погледнете вашия Писаро!… Това небе надолу! Изключително!

Той се присъедини към Ренате и Курт на пода, извивайки се смешно, за да може да провре главата си между краката.

— Какво ще се получи с Винчи, а? Представяте ли си? Един Леонардо нагоре със задника? Невиждано! Пол, какво става с масата?

Общо бяха десет души. За да не прекали с търпението на родителите си, Ренате искаше всичко да бъде свършено в съвсем кратки срокове.

— Картбланш! — беше казала тя на Оскар. — Взимаш хора, колкото са ти необходими, и работиш ден и нощ. След сватбата целият бардак да се махне веднага.

Хепбрауер, който не отстъпваше пред нищо, още повече пред един тлъст чек, беше кимнал с разбиране. Всички вестници щяха да пишат за това. Тъй като имаше много приятели в местната преса, събитието щеше да му послужи за отлична реклама.

— А това не е ли красиво? — попита той, сочейки един работник, носещ полилей, чиито фалшиви кристали бяха залепени обратно на земното притегляне с помощта на лепило. — Носещата му част ще излиза от пода… Искам да кажа от тавана! — Той се коригира навреме, пъшкайки. — Ще разхвърлям три-четири из помещението… Я покажи… Хюберт! Горе вляво ще сложим масата и бутилките! Готово ли е?

— Ето…

Бутилки с алкохол от всички възможни марки бяха закрепени по същия начин, както полилеят, върху гладката стъклена повърхност на една масичка с къси хромирани крака.

— Прибави и букет цветя!… Внимавай там горе! Да не прекалим с тежестта!

Той се обърна към двамата годеници и им намигна съучастнически.

— Ах, приятели! Каква прелест! Какъв вкус! Всички дълго ще говорят за вашата сватба!

Курт взе ръката на Ренате в своята. С напредването на работите идеята им се превръщаше в реалност и той започна да изпитва известно смущение. Неговото вътрешно дребнобуржоазно чувство започваше да се бунтува срещу този алогизъм, който го прелъстяваше толкова на думи. Но машината се беше завъртяла… Беше твърде късно да даде вид, че се противопоставя. Изведнъж реши да подсили нещата.

— Оскар, кога ще сложиш тавана си на пода?

— По-късно, по-късно!… Деца, не искам да ви гоня, но ми забавяте темпото!… Разрешавам ви да идвате тук всеки два часа… Ще видите как напредваме. Дотогава ще трябва да завърша пода върху тавана.

Щом като усети допира на ръката на Курт, Ренате измъкна своята, без да мисли. Нещата изглеждаха извън нейния контрол. Само от инат тя беше обърнала всичко с краката нагоре. Сега, когато този затвор все повече се разширяваше, тя разбра, че капанът се е затворил.

— Идваш ли?

— Да вървим — съгласи се Курт.

— Ренате! — възкликна Оскар Хепбрауер. — Макар че си мислила за всичко, все пак съм ти запазил няколко изненади! Ще ги видите, деца!… Ще ги видите!…

Моше Юделман влезе в бюрото на дон Еторе като овца на заколение. Кармине Кримело, Анджело Барба и Карло Бадалето го разглеждаха сред дългата враждебна тишина. Моше дори не ги погледна. Той направи две крачки към Габелоти и проговори с твърд и решителен глас:

— Дон Еторе, мога ли да говоря с вас на четири очи?

— Излезте — каза на своите хора Габелоти, махайки с ръка.

— Един момент, падроне — намеси се Бадалето.

Той обискира набързо Юделман, който запази невъзмутимото си презрително изражение на лицето.

— Навън! — повтори дон Еторе на Бадалето, повдигайки рамене.

Карло затвори вратата зад себе си.

Габелоти повдигна едната си вежда и погледна Моше.

— Слушам те…

Пристигайки при дон Еторе след безрезултатния разговор с Волпоне, за Моше не беше трудно да прецени, че този жест представлява израз на добра воля, що се касае до него самия. Ако беше сбъркал и Итало се окажеше прав, толкова по-зле за него: той нямаше да излезе жив от това здание.

— Дон Еторе — започна той, — бяхте ми казали да се върна и ето, аз съм тук. Доброволно. Вярвам в чувството ви за справедливост и в мъдростта ви. Не съм член на вашата фамилия, но ние всички сме деца на едно семейство — Синдиката. Ние достатъчно поработихме с вас, за да не допускаме оръжието да надделее над разума.

Хрускайки фъстъци, Габелоти го слушаше внимателно. Фактът, че Юделман се беше върнал, за да попадне в ръцете му, беше добро предзнаменование. Неговите хора след доста безплодни опити бяха успели да открият личния телефон на Омер Клопе. За нещастие Еторе нямаше шанс, така както и преди това в банката. Някакъв женски глас беше съобщил, че банкерът не е у дома си, и го беше помолил да назове името си. Тъй като той отказа, връзката беше брутално прекъсната. За момента не му оставаше друго, освен да чака и да се моли Волпоне да не ликвидира сметката. Това, че Юделман се намираше тук, показваше противното.

— Всъщност трябва да знаете, че съм тук против волята на Итало Волпоне.

— Свърза ли се? — попита Еторе, не успявайки да скрие любопитството си.

— Да.

— Още ли е в Цюрих?

— Да.

Габелоти погълна пълна шепа фъстъци, после подаде кутията на Юделман, който му благодари с кимване на глава.

— Каза ли ти какво прави там?

— Убили са брат му — напомни Моше.

— Това го казва той.

— Разрешете, дон Еторе… Тази история ни е извадила от релсите. Всеки от нас рискува да произнесе думи, които не мисли, думи, породени от гняв. Преди известно време вие хвърлихте върху Итало сериозни обвинения. Аз не се съгласих с тях. От своя страна Итало също ви обвини. Аз отново не се съгласих. Моето съкровено желание е да се установи истината и да се сложи край на това недоразумение, което рискува да разруши нашето начинание.

— След като твоят дон е мъртъв, от чие име говориш?

— От мое име, в името на разума и на общия ни интерес. Трябва да добавя, че след смъртта на дон Дженко неговият по-малък брат е упълномощен за момента да го замести начело на фамилията.

— Итало е един безотговорен тип!

— Не, дон Еторе. Итало е един обикновен човек, който до този момент не е носил никаква отговорност на плещите си. Импулсивен, инат, Итало Волпоне е убеден, че вашият съветник е действал зад гърба ви за своя сметка.

Моше издържа кръвнишкия поглед на Габелоти, макар че по гръбначния му стълб течеше студена пот. Ако някога този гигант разбереше, че Мортимър О’Брайън е мъртъв и че лично Итало го е убил, това щеше да означава безмилостна война, до последния жив човек. Естествено, първата надгробна реч щеше да бъде за Моше.

— Твоето мнение също ли е такова? — попита с неутрален тон Габелоти.

— Всички сме грешни, дон Еторе. О’Брайън също не прави изключение. Итало предполага, че брат му не е умрял случайно.

— Аз не съм убеден! — подхвърли Еторе с глас, пълен със закана. — Искаш ли да знаеш какво мисля за всичко това? Докато О’Брайън не се появи пред мен от плът и кръв, за да ми каже лично какво мисли за това, никой не може да ме убеди, че той ме е предал! Твърде удобно е да се хвърли вината върху един човек, който отсъства и не може да се защити! Много лесно! Не е нужно да си пророк, за да разбереш кого устройва това!… Итало Волпоне!

— Има едно радикално средство, за да се убедим, дон Еторе. Това ще ни помогне да излезем от задънената улица. Трима души притежават номера на банковата сметка. Дон Дженко, Мортимър О’Брайън и вие. Достатъчно е да се позвъни в Цюрих и всичко ще дойде на мястото си.

— Ако не съм го направил досега — излъга Габелоти, — това е от уважение към моя приятел Дженко!

— Ако Бебе Волпоне е сгрешил с посещението си в банката, без да ни предупреди — излъга на свой ред Моше Юделман, — това е, защото смъртта на неговия брат го е накарала да мисли, че вашият съветник се готви да ви изиграе кален номер. Сега той ви моли чрез мен, обадете се в Цюрих незабавно и дайте нареждане за трансфер на фондовете ни!

Габелоти се направи, че влиза в играта. Той погледна часовника си.

— Сега е твърде късно. В Европа е осемнадесет часа. Банката е затворена.

— Тогава утре, дон Еторе, щом отворят. Ние имаме пълно доверие във вас.

Габелоти се замисли.

— Всъщност знаеш ли как да се свържа с Итало?

— Разбира се.

Еторе рязко бутна телефона към Моше.

— Повикай го. Искам да говоря с него.

— Добре.

Маскирайки недоволството си, Юделман взе слушалката. Дотук той се надяваше, че играта върви по негов почин, без да влиза в конфликт, да се спестят човешки жертви и да се върнат двата милиарда. До момента преградата между двата варела с експлозив беше той. Сега, ако тези два варела се докоснеха, експлозията щеше да бъде неминуема. Между плещите му отново потече студена пот. Моше приятелски се усмихна на Габелоти, който не го изпускаше от погледа си.

— Хотел Сорди? Искам да говоря с господин Волпоне…

— Момент, моля…

За изненада гласът на телефонистката от Цюрих се чуваше из цялата стая: Габелоти беше включил някакъв усилвател към телефона. Моше мислено се помоли Итало да не е в хотела.

— Апартаментът на г-н Волпоне не отговаря.

— Дайте ми рецепцията… Рецепцията?

— Да, господине.

— Ключът на господин Волпоне на таблото ли е?

— Господин Волпоне не живее вече в хотела, господине.

— Моля?!

— Господин Волпоне поиска преди два часа сметката си. Вече не е в хотела.

Моше почувства, че се втечнява.

— Не е ли оставил някаква бележка?

— Никаква, господине.

Моше затвори, без да смее да погледне към Габелоти. Сега Итало беше някъде в града, без контрол, готов да върши всевъзможни щуротии. Веднъж се мре: Моше вдигна безнадеждно рамене.

— Сега, дон Еторе, вие знаете толкова, колкото и аз…

Може би трябваше да прибави, че бе умолявал Итало да се върне в Ню Йорк, да не се бърка в нищо, докато той не уреди нещата, но се чувстваше много уморен.

— Може би е на път към Ню Йорк… или ще ме търси у дома.

Юделман стана бавно.

— Къде отиваш? — запита Габелоти.

— Прибирам се. Щом се свържа с него, ще ви телефонирам.

— Моше — каза приятелски дон Еторе, — имаш уморен вид.

Той заобиколи бюрото си и постави на рамото му огромната си, наподобяваща свински бут ръка.

— Бих искал да ти предложа своето гостоприемство. Освен това ще си ми необходим при разговора с банката. Все пак ние сме съдружници. Почини си… Симеоне ще ти покаже стаята… Симеоне!

Симеоне Феро се появи незабавно, сякаш ухото му през цялото време бе останало залепено на ключалката.

— Падроне?

— Искам да придружиш моя съдружник Юделман до стаята за гости. Гледай нищо да не му липсва!

— Добре, падроне.

Моше се усмихна тъжно, със свито сърце.

— Имате право, дон Еторе, ще си отпочина малко. Вярвайте, че съм ви благодарен за гостоприемството.

— Удоволствието е за мен — усмихна се Габелоти.

Щом като Симеоне и Моше напуснаха стаята, ръката му се приближи до интеркома. После натисна бутона и каза кратко:

— Приберете Анджела Волпоне!

13.

Когато седяха, двамата негри с нищо не привличаха вниманието към себе си, освен с изключително красивите черти на лицата си.

Единият, с малко по-светла кожа, беше облечен с тази небрежност, която характеризира американските студенти. Върху тенис фланелката му беше изписана с огромни размери цифрата 11. Якето му беше с протрита кожена яка, а на краката си имаше баскетболни кецове в светлосин цвят. Другият носеше поло с цвят бордо, сако от туид, панталон с цвят на горчица и спортни тъмнокафяви обувки.

Двамата бяха братя по кръв, имаха титли на принцове и произлизаха по права линия от кралския род на кибондо. Първият, Амаду Тезе, известен в САЩ под името „Роки“, беше един от петте най-добре платени баскетболисти в света. Куаку Туаме, неговият брат, по-малък с една година, се намираше от три седмици в Сакле, недалеч от Париж, поканен от изследователския щаб на КАЕ — Комитета по атомна енергетика. Въпреки младостта си — Куаку беше само на двадесет и две години — той се считаше за една от големите надежди на своята генерация в областта на ядрената енергия и представяше серия от доклади върху бързите неутрони.

Роки и Куаку имаха още шест братя. Най-високият беше два метра и двадесет и осем сантиметра, най-ниският — два метра и три сантиметра. В семейството му казваха с обич Джуджето. Куаку и Роки бяха на средна височина. Два метра и шестнадесет за първия и два метра и двадесет за втория. В Бужумбура, където се бяха появили на бял свят, тяхната височина не правеше впечатление. Роки бе направил всичко възможно, за да привлече брат си на баскетболното поприще, където неговите данни щяха да му позволят да забогатее за кратко време, но Куаку не се интересуваше от пари. На него му харесваха научните търсения. Понякога, за да раздвижи мускулите си, той стъпваше на някой стадион, обличаше стар спортен екип и просто прегазваше намиращите се там атлети на всички дисциплини: спринт, скок, хвърляния и така нататък. После се изкъпваше и изчезваше, както бе дошъл.

Роки му бе телефонирал от Ню Йорк.

— След осем часа ще те взема от Париж. Намери начин да си свободен.

— За колко време?

— Един или два дни.

— Къде ще ходим?

— В Цюрих. Ще ти обясня. Семейни работи.

От незапомнени времена думата „семейно“ беше свещена в племето кибондо. Да обидиш някой от тях, означаваше да си спечелиш за враг цялото племе. Тази желязна дисциплина в клана беше позволила той да бъде запазен почти два века, макар че в Бурунди племенната култура се предаваше само от уста на уста и никой не можеше да посочи някаква дата с точност по-малка от четвърт век. Във всеки случай, доколкото всички си спомняха, племето кибондо бе устояло на всички атаки, било то от Кения, Танзания, Конго или Уганда.

Времената сега бяха други… Пет от осемте братя ходеха в университети, двама, между които Роки, бяха професионални спортисти, най-малкият — Манго — бе останал при своя баща — краля на племето кибондо.

Като наследница сестра им Инес беше на последно място след всички мъжки чеда, включително Манго. Осемте момчета я обожаваха. Тя пътуваше из цяла Европа, за момент се беше установила в Рим, след това в Лондон и Париж, където нейната красота се появяваше на първа страница на модните журнали.

— Какво точно й се е случило? — Куаку беше запитал брат си.

— Някакъв тип в Цюрих не се е държал с нея с нужния респект.

Въпреки че двамата принадлежаха към елита на своите професии, завършили образованието си в САЩ, приемани в известни затворени кръгове, където бяха развълнували огромното мнозинство от бели мъжки сърца, изразът „липса на респект“ правеше техния цивилизован лак да се стопи незабавно, за да даде място на племенния атавизъм на кибондо. Това, че сестра им е била потърпевша, им се струваше неприемливо. Инес винаги е могла да съперничи на когото и да е.

— Била ли е подложена на унижения? — заинтересува се Куаку.

— Не ми е известно. Просто ме помоли да й се притека на помощ. Мисля, че ще ти достави удоволствие да се присъединиш към мен.

— Благодаря — каза простичко Куаку. — Предполагам, че лесно ще открием този тип?

— Доколкото разбрах, те са няколко. Веднъж съм бил в Цюрих на една демонстрация срещу „Харлем Глобтротърс“. Малък град. Освен ако не са избягали, ще се справим бързо.

Когато самолетът докосна земята и те се изправиха, за да вземат пътните си чанти, по лицата на пътниците се появи нескривано любопитство.

В същия момент на една друга писта на летището — номер осем, се приземяваше самолетът Марсилия — Цюрих. На борда му се намираше в пълен състав гастрономическата бригада на Луи Филипон, предвождана от самия него.

Анджела Волпоне се срамуваше от реакцията си предната вечер. Вместо да подкрепи Франческа по време на нейната криза на отчаяние, тя се бе прибрала вкъщи неспособна да сподели тъгата на етърва си. Чак сега тя си даваше сметка, че след шест месеца брачен живот все още не беше влязла истински в семейство Волпоне.

Нейното минало на независим човек в университета, вкусовете й, начинът на живот, всичко я разделяше от затворения в себе си клан, в който жените само очакваха в отречение. Тъй живееха сицилийските фамилии от незапомнени времена. Анджела обаче не беше от Сицилия и не знаеше вкуса на нещастието.

Случило се бе нещо ужасно с нея. Тя бе лудо влюбена в един мъж, от когото я разделяше всичко. Нещо животинско, отречено, което бе почувствала като удар с кама в Лондон, когато Итало бе влязъл в библиотеката и погледите им се бяха кръстосали за пръв път.

— Каква книга търсите?

— Има ли някакъв наръчник, който да ми покаже как да се избавя от двама досадници?

Тя никога не можеше да забрави тези две изречения, които бяха запечатали общата им съдба. Вечерта той бе дошъл да я вземе. Тя свършваше работа в деветнадесет и лично заключваше помещенията. Петнадесетте лири, които й връчваха всяка седмица, не стигаха за сносен живот, но баща й — собственик на малък магазин за рибарски стоки в Амалфи, й добавяше необходимото.

Тя беше на двадесет и три и доколкото й бе известно, единственото момиче, останало девствено на тази каноническа възраст. Не се хвалеше с това. Някои от университетските й колежки имаха сексуални отношения още от тринадесет години. Когато биваше поканена от някое момче на нейната възраст, нещата никога не отиваха по-далеч, макар че нито бащата, нито майка й не й бяха давали някакви специални препоръки. Това бяха неща, за които не се говори в семейството.

Анджела беше красива. С огромни очи, черни коси, нежни устни, устни на момиче насред едно почти овално лице, чиято чистота на линиите беше като на жена. От само себе си се разбираше, че тя получаваше съблазнителни предложения, но противно на момичетата от своята генерация Анджела мислеше, че физическата любов трябва да заеме място в живота й, когато се появи онова — другото.

През някои пролетни вечери тя усещаше как у нея се събуждат непознати неща, едно брутално желание да даде всичко, което е пазила досега у себе си. През такива вечери тя се съмняваше дали не унищожава в себе си нещо важно, точно, крехко, като времето…

Итало я бе завел в малък ресторант, собственост на италианец, в един отдалечен квартал — Едуар. Анджела го беше наблюдавала, като се хранеше, неспособна да преглътне нито хапка, хипнотизирана от това лице, бледо, с горящ поглед, идващ сякаш от дълбоко, едновременно непроницаемо и гладко.

— Не сте ли гладна?

— Да…

— Дори не сте се докоснали до ястието си. На колко години сте?

— Двадесет и три.

Той бе избухнал в смях, поглъщайки своите скампи.

— Двадесет и три? Наистина ли?

— Да. Защо? Какво е смешното?

Тя беше толкова сигурна, че ще завърши вечерта у него, дори си бе приготвила на дъното на чантата четка за зъби. Той щеше да бъде. Никой друг. Достатъчно дълго бе чакала…

— Американец ли сте?

— Само по паспорт. По кръв съм сицилиец.

— Анке ио соно италиана.24

— Ди дове?25

— Амалфи. Успяхте ли да се отскубнете от досадниците?

— Да. Какво ще вземете като десерт?

— Кафе.

По-късно, когато напуснаха ресторанта, той беше отворил вратата на автомобила, беше се настанил зад волана, запалвайки цигара.

— Какво желаете сега?

— Кога?

— Сега.

Анджела бе отговорила, без да се замисля:

— Каквото искате.

— Спокойно, раздвижено, привлекателно, поетично, корсиканско, всъщност какво?

— Каквото искате.

— Имате ли малко време?

— Да.

За него цялото й време бе свободно, колкото би пожелал. Тя се озова заедно с Итало в Мейфеър — игрален клуб, където кракът й никога не бе стъпвал.

— Имате ли късмет?

Беше играл в продължение на два часа, забравяйки напълно за нея, впил очи в картите, които крупието раздаваше. Като че ли тук го познаваха. Сумите, които Анджела хвърляше на зеленото сукно, бяха достатъчни една студентка да преживее цяла година. Банко!… Банко!… Банко!…

— Спечелих единадесет хиляди лири. Вие ми носите щастие. Сега ще делим наполовина!

— Но вие сте луд!

— Това са само хартийки!… Ето, вземете! — Той се опитваше да напъха в чантата й огромен пакет банкноти, който бе разделил на две, на око. — Не правете истории за нищо. Ако бях загубил, нямаше да се поколебая да ви изпрося пари за бензин. Аз съм по-обикновен от вас. Е, да или не?

Сцената се бе разиграла пред вратите на клуба. Тя го погледна изпитателно, за да улови в думите му подигравка. Той просто изглеждаше възбуден.

— Наистина ли не искате?

— Не.

— Но това е вашата част. Сигурна ли сте?

— Да.

— Толкоз по зле. Хей…!

Някакъв просяк се беше приближил до тях. Със свито сърце Анджела бе видяла Итало да му напъхва в ръцете огромния куп банкноти. Просякът, челюстта на когото беше увиснала от изненада, се отдалечи, крепейки с две ръце шапката си, пълна до ръбовете с неочакваната манна. Анджела се беше вмъкнала в автомобила с подгъващи се крайници.

— Когато се разделям с нещо, то е завинаги.

Тя беше достатъчно развълнувана, за да може да отговори. В нейната стая се пазеха празните бутилки от кока-кола и когато се събираха достатъчно, тя ги занасяше на сладкаря, за да може да си купи цигари с получените пари. Тя го намрази заради този жест и напъха по-надълбоко в чантата си четката за зъби.

— Сърдите ли се?

— Да. Вие се подигравате с мизерията!

Смехът му бе прозвучал свежо, спонтанно, с нотка на забава.

— Може би трябва да попитате за мнението ми, преди да ме съдите така категорично.

— Искам да се прибера у дома.

— Добре. Само не забравяйте, че все още имате право на половината от печалбата ни. Искате ли я?

— Не — процеди през зъби тя.

— Както обичате… Ще ви помоля да ме извините за момент…

Той бе разделил на две останалата част от парите, после бе поставил половината на седалката и с другата беше слязъл от колата. Готова да се разплаче, Анджела го беше видяла да се приближава до някакъв цветар, който се готвеше да влезе в клуба с ръце, пълни с рози. Итало се беше върнал, държейки в ръка червена роза.

— Ще приемете ли едно цвете?…

Тя не бе отговорила.

— Половината? — учтиво каза Итало. Той разкъса внимателно розата на две и я подаде галантно.

Тя се направи, че не вижда. Той я постави върху коленете й и потегли.

— Всъщност — подхвърли той с небрежен тон, когато потеглиха, — тук има още малко пари от спечелените в казиното. Както знаете, половината е ваше. Искате ли я?

— Вие мислите, че това е весело?

Той направи две нови пачки, после й подаде едната.

— Да или не?

Тя вдигна рамене и извърна главата си. Итало натисна бутона, който автоматично отваряше страничното стъкло. Парите отлетяха, грабнати от скоростта и вятъра.

— С риск да стана досаден, напомням ви, че половината от печалбата ми е ваша. Искате ли я?

Тя се изправи и погледна право пред себе си. Предложените банкноти поеха пътя на другите. В ръката му останаха две банкноти по една лира. Когато спряха пред дома й, той протегна едната.

— Това е вашата част. Искате ли я?

Тя потърси дръжката на вратата. Той нави банкнотата, запали я и поднесе огъня към цигарата си.

Тя не беше отворила уста по време на пътуването и сърцето й се разкъсваше от претърпяното унижение и необяснимото желание, което мозъкът й се стараеше да крие по-надълбоко.

— Ще ми помогнете ли? — попита тя, сочейки вратата. — Искам да изляза.

— Веднага. Анджела… Остана последната… Искате ли вашата половина?

Той скъса банкнотата на две.

— Моля ви да ми отворите вратата!

Итало направи две топчета от единствената банкнота, останала от единадесетте хиляди лири, и ги хвърли през прозореца.

— Явно е, че не обичате да делите нищо…

Той заобиколи колата и й помогна да слезе.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Още нищо не беше загубено. Те бяха един срещу друг, не можейки да откъснат поглед един от друг. Тя първа се обърна и си тръгна. Той не направи никакъв опит да я задържи. Анджела тръгна с решителни стъпки по стъпалата на фамилния пансион, после се забави, след това още и още, докато се спря окончателно, за да се обърне бавно.

Итало Волпоне се бе облегнал на вратата на автомобила си, цигарата му бе замръзнала в ъгъла на устните и само огънчето се червенееше. Видът му бе сериозен и замислен. Когато я видя да слиза към него, сякаш несигурно, той не направи нито крачка към нея. После я изчака да се приближи.

— Ключовете ли сте си забравили?

— Не.

— Бихте ли ми направили една услуга?

— Да чуем първо…

— Нямам нито стотинка — каза той, правейки усилие да се усмихне. — Рискувам да ме приберат в дранголника за скитничество. Може ли да ми услужите с петдесет пенса?

— Нямам толкова — беше отговорът й.

Те паднаха в обятията си, без да могат да разберат кой от двамата първи е направил крачката. Това не беше целувка, а сближаване, като всеки от тях усещаше другия, всичко бе казано помежду им, без да е произнесена нито дума.

Итало я погали по косата с тих смях.

— След като не пожелахте да си приберете парите, всъщност какво искате?

— Вас.

След това, докато той наемаше квартира в Дорчестър, тя не беше пожелала да го предупреди. За първи път в живота си лежеше гола в леглото на мъж. Бе успяла да запази мълчание. Нейните приятелки често бяха повтаряли, че мъжете са ужасни с девствениците. Тя бе стиснала зъби, докато той я обладаваше, отнесена от една вълна на страдание и удоволствие. Никога не бе си помислила, че на света съществува нещо подобно — едновременно ужасно и сладко.

След това бе загубила съзнание…

— Не исках да ти го кажа…

— Но защо?… Защо?…

— Беше ме страх, че може да се откажеш… О, Итало, така те желаех!

На другата сутрин тя не отиде на лекции. Следобедът мина, без да се появи в библиотеката. Вечерта дойде, а тя все още се намираше в леглото. Той беше непрекъснато в нея, буквално. От време на време някакъв прислужник оставяше в хола закуски и фини вина, прозрачни и студени като езерна вода. Сутринта те продължиха да се любят. На обяд решиха да не мърдат от леглото. На следващата нощ спаха само два часа.

Следобеда на третия ден, връщайки се от банята, Анджела каза:

— Не знам дали е нощ или ден. Вече не си спомням името си…

После влюбено се беше отпуснала на гърдите му. Той постави ръка под брадичката й, като я повдигна нагоре с нежност.

— Ще ти кажа името ти… Ти се казваш Анджела… Анджела Волпоне.

Те направиха сватбата петдесет и осем дни по-късно в Ню Йорк. Дженко, братът на Итало, подари на младоженката диамантена гривна, чиято стойност не подлежеше на измерение. Празникът стана в хотел „Пиер“. Бяха дошли стотици гости. На въпросителните погледи на Анджела Итало отговаряше с весело примигване. Когато се нанесоха в огромния апартамент на Парк авеню, тя не можа да се въздържи да не възкликне:

— Господи, откъде взимаш пари за всичко това, за такъв разкош?

— Дженко и аз се занимаваме по малко… Плодове и зеленчуци на едро… Не се справяме зле…

Понякога у тях се организираха покер-парти с приятели на Итало. Всички демонстрираха висок респект към нея. По малко в главата й изкристализира една идея, която не смееше да произнесе. Една вечер, не можейки да се въздържи, тя постави въпроса полу на шега:

— Итало, кажи ми, моля те, ти гангстер ли си?

Той си придаде трагичен вид, тръшна се в един фотьойл и започна да стреля във въздуха, изобразявайки с ръката си пистолет.

— О, ужас, какъв ужас! Да, признавам си! Аз съм ужасен човек! Нарязвам на парченца малки дечица и ги ям сурови с краставички и горчица! Не ме предавай на полицията, умолявам те!

И двамата се посмяха на тази шега. Но предната вечер, когато Франческа се строполи, крещейки от мъка, узнавайки за смъртта на своя съпруг, от устата й се беше откъснала тази ужасна фраза: „Знаех, че ще го убият! Сега ще убият и твоя!“.

Анджела потрепери… Този вик още ечеше в ушите й. Изведнъж се почувства сама и изгубена в огромния апартамент. Звънецът издрънча. Беше изпратила Фиорентина, прислужницата, за вестници. В същия момент телефонът иззвъня… Сърцето й заби силно… Итало! Тя вдигна слушалката.

— Анджела!

— Итало!

Звънецът се чу отново на входната врата. Анджела каза бързо:

— Почакай, любов моя! Фиорентина звъни! Сега ще се върна!

Остави слушалката и забърза към вратата. Като че ли Итало викаше нещо… Анджела рязко отвори вратата. Без да погледне към Фиорентина, забърза към телефона. Изведнъж ръката й се намери в желязно менгеме. Очите й се напълниха с ужас, когато видя двама мъже, приличащи си като близнаци с онези, които идваха у тях да играят покер. Само че лицата на влезлите бяха непознати за нея.

— Госпожа Волпоне? — учтиво попита този, който държеше ръката й. — Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, но трябва да ме последвате. Един човек желае да разговаря с вас.

Опитвайки се да овладее обзелия я страх, Анджела се помъчи да освободи ръката си. Напразно! Сякаш я бяха стиснали гигантски клещи.

Когато се опита да изкрещи, този, който досега мълчеше, постави ръка на устата й. В същия момент дулото на пистолет се заби в ребрата й.

— Без номера, госпожа Волпоне… Ние не ви желаем злото. Скоро ще се върнете у дома си…

Странен вкус на метал се прокрадна в устата на Анджела. Под давлението на внезапния шок краката й се подгънаха и тя загуби съзнание.

Докато единият мъж я крепеше, другият внимателно постави слушалката на мястото й.

След това, което му се случи, Омер Клопе желаеше да потъне вдън земя. Забравяйки, че е с кола, той напусна Гросмюнстер пеш, бродейки по улиците напосоки, без да знае накъде отива, без да посмее да погледне никого в очите, мъчейки се да скрие от паметта си кошмарната сцена. Трябваше да се съвземе, да бъде сам, да се опита да разбере какво беше накарало Инес да демонстрира голотата си пред събранието на старейшините и представителите на синодалното събрание.

Омер напразно се мъчеше да обясни на присъстващите с безразличие, че тази черна гигантка е позната на дъщеря му и той я е виждал само веднъж в живота си… Тя, изглежда, заслужаваше съжаление за този акт на внезапна лудост. Всички неохотно се бяха съгласили, влагайки много фалш в съчувствията си. Една от представителките на нежния пол беше предложила да извикат полиция, за да прибере „болната“ — тя беше настояла на тази дума — в най-близката психиатрична клиника. Тази сцена, която се беше разиграла пред тях, рискуваше да се повтори на улицата, пред бременни жени или деца, които можеха да бъдат травматизирани за цял живот. „Но не колкото и аз!“ — мислеше Омер, без да знае къде да се дене от срам.

Като промърмори някакви извинения, той ги помоли да свършат службата без него, докато предупреди властите относно страдащата нещастница. Дали му бяха повярвали?

Те продължиха, сякаш нищо не се беше случило. Обаче подозрителните им погледи го преследваха до вратата на криптата.

Клопе вдигна глава и забеляза, че по навик бе поел към дома си. Само това липсваше! В апартамента вилнееха сега агресорите, повикани от собствената му дъщеря.

Той зави надясно към банката. Имаше чувството, че минувачите го гледат, прочитайки в очите му колко бе виновен. В техните погледи сякаш имаше безапелационна присъда. Апартаментът му бе затворен за него, улицата — враждебна, на никого не можеше да се довери, докато чака скандалът да избухне, единственото му убежище оставаше личният кабинет. Там можеше да се скрие, за да преглътне горчивия хап.

Той не можа да се изплъзне от бдителния поглед на Марджори.

— Отвсякъде ви търсят, господине!

Омер я погледна с бялото на очите.

— Няма ме.

— Господине…

— Няма ме за никого! Излезте!

Тя направи познатата му гримаса, означаваща неразбиране на душата й, и наранена гордост.

— Нека да не ви угодя, господине, но човекът настоява… Въпросът е на живот и смърт за вас!… На трета линия… Каза ми, че е от страна на Инес и че вие ще разберете… Щях да си запиша…

Тя се отдалечи със стиснати устни, поразително наподобяваща настръхнала кокошка. Дали вече знаеше?…

Треперейки, Клопе натисна бутон номер три.

— Да? — Той опипа възела на вратовръзката си.

— Това, което ви се случи с Инес, е само предупреждение. Съвсем по приятелски. Неприятно за един човек с вашето положение. Предположете, че се разчуе из фала!…

Омер стисна зъби, познавайки гласа на Итало Волпоне. Първият му жест бе да затвори. После се въздържа. Трябваше да разбере.

— Инес е малко странна, нали знаете… Способна е да се похвали навсякъде… Вече й попречих да сподели случилото се с вашата жена…

— Какво искате — процеди с метален глас Клопе.

Гласът насреща до този момент беше внимателен, изведнъж придоби познатата агресивност.

— Вече говорихме! Ако утре по това време всичко не бъде уредено, неприятностите ви тепърва ще започнат!

Клопе въздъхна, преглътна слюнката си и сухо изрече:

— Вървете на майната си!

Под натиска на чувствата си, за първи път в своя живот, той бе произнесъл ругатня.

След като инспектира кухнята, Луи Филипон направи гримаса. Той си каза на глас: „Това не е кухня, а изложба на домакински електроуреди“.

После погледна към бригадата си.

— На война като на война! Ще работим с каквото разполагаме. Отворете касите.

Беше предвидил всичко необходимо в тази авантюра. Три тежки каси, пълни с пособия, го бяха преварили в Цюрих. Двама от помощниците му разтвориха капаците им с помощта на дълги клещи.

— Господа, готови ли сте? — попита Филипон.

— Да, господине.

— Добре. Ножове за обезкостяване?

— Тук.

— Резачка за лук?

— Да.

— Шпатули за риба?

— Да.

— Специални ножове?

— Да.

— Лъжици за разбъркване?

— Да.

— Кухненски вилици?

Мълчание, последвано от потракването на метал в метал.

— Повтарям — нетърпеливо повиши глас Филипон. — Кухненски вилици?

— Намерих ги!

— Игли за зашиване?

— Да.

— Сатъри?

— Тук са!

— Марля?

— Да.

— Преса?

— Да.

— Разбивачка?

— Да.

— Дървена шпатула, миксер, крива лъжица?

— Тук са.

— Много добре… много добре — доволно кимна Филипон. — Кирил?

— Професоре?

— Извади материала от каса номер две и го номерирай поред.

— Добре, професоре…

Помощникът му се наведе над касата и започна да вади инструментите един по един, повтаряйки на глас:

— Тамиз, мандолина, тиган… дъска за рязане…

Филипон го прекъсна, за да изпита за последен път Валентин, най-младия член на бригадата:

— Валентин, след като обичаш музиката, обясни ни какво е мандолина?

Младежът, който беше на малко повече от четиринадесет, почервеня от удоволствие, радостен, че ще може да покаже знанията си. Той започна като на молитва:

— Мандолината е нож-робот с регулиращо се острие…

— За какво служи то?

— За рязане на тънки филийки, професоре.

— На какво?

— На зеленчуци за градинарска супа, на картофи чипс…

— Добре… добре!… Кириле, продължавай!

— Тенджери, плоча за пържене… Вакуумна тенджера… китаец.

— Валентин?

— Професоре?

— Китаец?

— Китаец е металически гевгир. От тънка стоманена мрежа… За сосове, подложки, бульони…

— Отлично! Ако продължаваш така, ще направя от теб един първокласен майстор на сосовете!

Останалите одобриха сервилно с кимане малкото отклонение на шефа си.

— Люк, подправките!

— Нито една не липсва, шефе! Копър, тим, мента, магданоз, градински чай, розмарин, карамфил, дафинов лист…

С жест на ръката, типичен за командирите, когато искат да вземат думата пред войските си, Филипон го прекъсна:

— Много от вас се питат какво правим тук, в Цюрих… Ще им отговоря… Тук сме, за да атакуваме! Няма да пропусна нищо! Нито ще толерирам каквото и да е! Вие сте посланици на чужда земя на голямата, велика френска кухня. Ще ви преценяват, ще ви критикуват, ще ви провокират… Въпреки че на тази вечеря всичко ще бъде наопаки, искам да бъде превъзходна! Направете ми тази чест, направете тази чест на мадам Филипон, която за нещастие беше принудена да бди над къщата майка. Бъдете достойни за „Добрия клюн“! А сега на работа.

Всеки зае поста си сред движещите се вълни от дъски за рязане, тенджери и тигани. Малкият Валентин ръгна с лакът Кирил. Посочвайки с възхищение шефа им, той прошепна:

— Вярно е, че е досадник, но как хубаво говори!…

Както и да се развиеха събитията по-нататък, войната между Габелоти и по-малкия Волпоне изглеждаше неизбежна. Задържайки Моше Юделман и взимайки като заложница Анджела Волпоне, Габелоти окончателно прекъсна мостовете, свързващи двете фамилии. И без това щеше да породи неизбежен проблем пред останалите четири нюйоркски фамилии.

Според Моше Итало сам се беше обявил за новия капо на фамилията Волпоне. Как можеше той да се надява на милосърдието на членовете на мощната Комисионе с неговото буйно минало? Ако въобще се появи… Неговото внезапно изчезване от хотела не вещаеше нищо добро за Габелоти. Имаше две възможности: или беше разбрал, че банката ще остане затворена за него и е длъжен да се прибере в САЩ с подвита опашка, или беше успял да сложи ръка на двата милиарда на Синдиката. В този случай и човекът, и парите щяха да бъдат трудно достижими.

Най-отчайващото нещо за дон Еторе бе, че трябваше да чака още дълго, преди да си изясни ситуацията. Според разликата в часовете в Ню Йорк щеше да бъде три часа през нощта, когато банките в Цюрих щяха да отворят вратите си. Какво ли ще му отговори Клопе, когато чуе номера на сметката?

Той отвори минихладилника, замаскиран под дървено пано в стената, и за да успокои нервите си, измъкна няколко филии меден хляб, бутилки бира и пакет масло. После машинално намаза с масло няколко хапки и веднага ги погълна. Без да е жаден, но с настървение погълна своята трета бутилка с бира. Да чака, без да знае, за него бе равносилно на бавно побесняване.

Събитията следваха своя курс, без той да може да ги промени или да се намеси. Мерките, взети срещу Волпоне, не бяха кой знае колко силни, в случай че този мошеник вземеше решение да изчезне с двата милиарда. Колко ще тежат двата живота — на един съветник и на една законна съпруга, ако от другата страна на везната се поставят двата милиарда?

Малко преди това Томас Мерта и Франки Сабатини му бяха съобщили, че Анджела Волпоне ги е последвала „без истории“. Той им бе поръчал да не я докосват. Що се касае до Юделман, Габелоти бе отишъл дотам, че помоли Симеоне Феро, неговия ангел пазител, да му прави компания и да задоволява исканията му незабавно. Еторе уважаваше съветника на фамилията Волпоне. Но маркирайки верността си към Итало, Моше беше подписал смъртната си присъда: бе заложил на лошия кон.

За да намали спазмите, породени в коремната кухина вследствие безпокойството и отчаянието, Габелоти погълна нови две бутилки бира. Резултат обаче не последва. Стомахът му се разбунтува и той едва успя да задържи няколко оригвания. За да го успокои, Еторе погълна четвърт филия, намазана с масло.

Как можеше да го убеждават, че Мортимър ще има смелост да го предаде? Той преряза със зъби половин филия и я изгълта, без да дъвче. Та О’Брайън се страхуваше от всичко. Най-много от него — Габелоти. Когато смръщваше едната си вежда, Габелоти с удоволствие виждаше дребничкия човек да се смалява още повече.

Той погълна наведнъж последното парче хляб с масло, после се задави, закашля и бе принуден да се подпре на стената със зачервено лице, за да си поеме дъх и да не се задуши. Неговият антураж беше останал в кабинета му, тъй като той не можеше да понася повече смутеното мълчание на хората си. Прегънат на две, Еторе отвори нова бутилка бира. На вратата се почука.

— Да! — извика той с мъртвешки глас.

Анджело Барба показа предпазливо главата си:

— Не се ли чувствате добре, дон Еторе?

Още невъзстановен от кашлицата, Габелоти му направи знак с ръка да каже какво иска.

— Пакет за вас. Изглежда е от Швейцария…

Кашлицата на Габелоти секна изведнъж. Той погледна Анджело през просълзените си очи.

— Кой го донесе?

— Куриер от летището.

— Дай го!

Еторе предпазливо пое малкия, внимателно опакован с бежова хартия колет. Отгоре бяха отпечатани името и адресът му. Нямаше следа от име на изпращача. Липсваха марки и пощенски печат.

— Откъде знаеш, че е от Швейцария?

— Току-що е пристигнал със самолета от Цюрих. Куриерът ми каза.

Габелоти претегли на ръка колетчето. Беше много леко, за да съдържа някаква клопка. Въпреки това Еторе небрежно го подаде на Анджело Барба.

— Отвори го. Нещо ми влезе в кривото гърло…

Той се обърна и се отдалечи на подходящо разстояние, близо до хладилника, поставен до главата на леглото му. После коленичи да търси бира, съзнавайки, че в случай на експлозия леглото ще го запази от евентуални хвърчащи предмети. Разклащайки бутилката под леглото, Габелоти промърмори:

— Сигурно е някакъв номер на Рико Гато…

В стаята се чу шумът на разкъсваната хартия. Еторе инстинктивно се наведе още надолу, доколкото му позволяваше големият корем.

— Е, какво? — промърмори той недоволно, без да променя позата и положението на тялото си.

— По дяволите! — възкликна Анджело.

— Какво?

— Елате да видите, дон Еторе…

Габелоти най-после се изправи с бирата в ръка: ако нещо трябваше да експлодира, досега да бе свършено с тях.

— Отвори ли го?

Анджело се приближи и му подаде отворения пакет. Без да го поема с ръка, Габелоти с изненада погледна часовника, който обгръщаше втори, по-малък пакет. Формата и големината на последния бе като кокоше яйце. Барба машинално го поднесе към ухото си.

— Часовникът върви…

На гривната на часовника висеше съобщение, написано с печатни букви: „СПОМЕН ОТ ЦЮРИХ“.

Анджело смъкна хартията, която беше покрита с печати, надписи и рисунки. Разяждан от любопитство, Еторе го грабна от ръцете на Анджело, разгъна го и видя в ръцете си кибритена кутия, която постави внимателно върху масата.

Върху хартията, фиксирана с кламери, се виждаше фотографията на Рико Гато. Всъщност това бе първата страница от паспорта му. Габелоти прочете: „Енрико Гато — агент по недвижимо имущество — 256, Вашингтон авеню — Маями“.

Барба и Габелоти размениха в тишината погледи, пълни с разбиране. Изоставяйки всяка предпазливост, Еторе вдигна кибритената кутия, върху която имаше печат на известна електронна фирма от Цюрих, и бързо я отвори.

Върху тънък пласт от памук, осеян с кафеникави петна, лежеше малко парче кърваво месо, съсиреците на което издаваха сладникав мирис. Преодолявайки отвращението си, Еторе Габелоти погледна отблизо. Беше човешки език.

Езикът на Рико Гато.

14.

Сутринта на 26 април 1977 година Итало Волпоне се събуди, когато слънцето беше току-що изгряло. Както винаги, когато не си беше доспал, той се запита къде се намира, не успявайки да се ориентира в тази стая, облечена в кадифе, леглото с колони, увенчани с балдахин, тежките тъмни мебели, които не му говореха нищо. През полуотворения прозорец долитаха птичи гласове. През завесите се процеждаше някаква златиста светлина, която падаше на ивици върху вълнения бежов килим.

Той се протегна, прозя се, почеса се по главата и погледна часовника си: шест и половина. Изведнъж всичко се появи пред очите му…

Лицето му се вкамени, той скочи от леглото и се вмъкна в облицованата с черни керамични плочки баня.

Вчера, когато разговаряше с Анджела, тя му беше казала, без да му даде време да й обясни, че отива да отвори на Фиорентина, той беше изкрещял по телефона да не отваря. Въпреки това тя се беше отдалечила. След това никой не се върна на телефона. Няколко секунди по-късно, докато Итало се измъчваше, връзката бе прекъсната. Той набра номера отново, но нито Анджела, нито Фиорентина се обадиха. Полудял от безпокойство, Волпоне набра номера на Моше Юделман. Отново никой. Итало трескаво беше потърсил сотокапото, верния Пицу, чиято съдба от двадесет години бе неразривно свързана с фамилията Волпоне.

Апартаментът на Осмо авеню, който обитаваше той, остана ням. Сякаш всички, които му бяха близки, бяха изчезнали внезапно от града. Докато въртеше непрекъснато трите телефонни номера, успя междувременно да се свърже с тримата капорежими на фамилията: Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото.

За негова най-голяма изненада никой от тях не знаеше за смъртта на своя дон. Проклинайки Юделман, който не бе спазил наставленията му, Итало ги информира, че смъртта на брат му не променя с нищо делата на фамилията. После им обяви, че поема ръководството на клана, и им заповяда да мобилизират всички налични „командоси“, за да открият Моше и Анджела.

После завъртя отново номера на жилището си, откъдето най-после се обади Фиорентина. Господарката й беше я изпратила за вестници, но когато се бе върнала, апартаментът се беше оказал празен. С буца на гърлото Итало се помоли Анджела да е при Франческа, вдовицата на Дженко.

Франческа му беше отговорила с мъртвешки глас, че не е виждала жена му от вчера вечерта. Сменяйки изведнъж тона, тя поиска обяснения относно смъртта на съпруга си. Напълно объркан, той не можа да намери думи. Беше му невъзможно да даде подробности. Франческа плачеше безутешно, умолявайки го да й каже къде е тялото на Дженко, пред което тя искаше да коленичи за последен път, преди да го приюти земята. Итало измънка, че ще й се обади… че ще се погрижи за всичко.

Поставяйки слушалката, той изпита чувството на обвиняем, завладян от някаква виновност, срещу която съвестта му се разбунтува: той нямаше никаква вина за миналото. Клопе трябваше да разбере за своя сметка, че не трябва да се играе безнаказано с нещастието на другите! Отговорът на банкера срещу неговите заплахи го беше хвърлил в състояние на бяс, достатъчно силен, за да може да бъде задържан дълго…

Той разтвори завесите, примижа, за да избегне силната слънчева светлина, която блестеше право в лицето му. В градината на вилата всичко беше чисто и тихо, както в първата сутрин от раждането на света. Нямаше никаква следа от човешки живот по обсипаните с цветя пътеки, из които бръмчаха пчели. Лилавият и белият люляк обгръщаха желязната ограда и едва забележимо се люлееха под милувката на лек вятър, който караше да трептят най-високите клонове на кедрите, прегъваше нежните стръкчета на маргаритките, по които играеха бели пеперуди.

Беше несправедливо, че такъв спектакъл е възможен, че всичката тази пулсация съществуваше, докато тялото на брат му гниеше неизвестно къде…

Той се откъсна рязко от тази смазваща красота, от това обещание за живот и цветя в края на април. Имаше нужда да запази в себе си мощта на своята омраза. Итало обърна гръб на слънцето, върна се в банята, за да застане под душа, отваряйки крана с ледена вода. Докато студеният душ хапеше кожата му, той преброи до сто.

Обличайки чисто бельо и един от вечните си черни костюми, слезе в кухнята. Цялата къща още спеше. Итало отвори кутия с кафе, приготви си чаша и се приготви да прекрачи в градината, когато изведнъж почувства някакво присъствие до себе си, макар че не беше чул никакъв шум.

— Надявах се аз да ви направя кафе — каза Фолко Мори.

— Имам да говоря с теб.

— Аз също.

— Започвай.

— Ето… време е да знаете. Всичко стана твърде бързо след пристигането ни в Цюрих. Вие имахте много работа и нещастието, което ви застигна, което застигна всички ни, изглежда, ви попречи да видите какво става зад гърба ви…

Гласът на Фолко беше спокоен и тих. Бебе Волпоне го наблюдаваше с любопитство под сянката на притворените си клепачи. Мори винаги го заинтригуваше със своето държание, с резервираността си и с мълчанието си. Имаше чувство за дистанция.

— И какво се случи зад гърба ми? — попита Итало, смучейки цигарата си.

— Аз очистих двама души — каза Фолко, без да мигне.

— Кога?

— След като пристигнахме тук.

— Защо?

— Те ви следяха още от Ню Йорк. Бяха в същия самолет, както и ние.

— Габелоти?

— Не. Когато убих първия, не знаех нищо. Със съжаление трябва да ви кажа, че той се оказа полицай. Нюйоркски полицай.

Итало се сдържа да не потрепери.

— Как го уби?

— Падна от осмия етаж на хотел Сорди. Нещастен случай.

— Нещастен?

— Никой никога не може да докаже противното. Освен Белинцона и аз самия, вие сте единственият, който знае истината.

— Вторият… Пак ли полицай?

— Да. От същата бригада. Централният комисариат на Шесто авеню. Хора на Къркпатрик. Когато тръгнахте за планината с О’Брайън, блондинката му и негърката, той се беше залепил за вас.

— Ти къде се намираше в това време?

— Най-отзад. Той се оказа по-труден от първия. За малко да ми види сметката. Просто имах шанс.

— Къде е тялото?

— Петстотин метра преди дъскорезницата. Замъкнах го в една пукнатина.

Волпоне отмести очи и загледа края на цигарата си. После бавно каза:

— Може би очакваш поздравление?

— Не очаквам нищо. Просто ви осведомявам. Това е.

— Ти си се съмнявал, че той също е полицай.

— Ако не бях постъпил така, сега щяхме да бъдем затворени за убийството на блондинката и на Мортимър О’Брайън.

Итало хвърли фаса си. Той падна върху една маргаритка и изгори тичинките й. После, въздъхвайки, се обърна към Фолко:

— Правилно си постъпил, Фолко. Не си имал никакъв избор. Аз ти благодаря.

Приятелски го потупа по рамото. Фолко искаше да каже нещо, но се появи Пиетро Белинцона, изненадан, че ги вижда. Беше облякъл намерен в някакъв гардероб халат. Цветът му беше виолетов и на нивото на плещите беше готов да се спука.

— А пък аз мислех, че съм станал пръв…

Той заглуши една прозявка. Жестоката му физиономия беше синкава от наболата брала. Пиетро се обърна към слънцето:

— Гладен съм.

— Първо и последно предупреждение — каза ядосано Волпоне. — Ако за в бъдеще вдигнеш и малкия си пръст, без да знам, ще те изхвърля от фамилията!

Посрещнат така студено, гигантът се ококори.

— Какво съм направил?

— Помогнал си на Фолко да очисти двама полицаи, а аз не знам нищо!

Белинцона погледна Фолко с обвинение в очите. Ако досега не бе казал нищо на Итало, то беше по негово желание.

— Мислех… — преглътна той.

— Ти няма да мислиш заради мен! Аз съм този, който издава заповеди.

— Пиетро няма вина… — намеси се спокойно Мори.

— Теб не съм те питал! — изръмжа Волпоне. — Казах ти какво мисля. Трябваше да ме държиш в течение! Искам да знам всичко, всичко! Ясно ли е?

Видът му бе заплашителен. Белинцона и Мори не се помръднаха. Птиците в градината, чиято песен бе прекъсната от шума на гласовете им, подновиха писуканията си. Итало насочи пръста си към Белинцона.

— След два часа ти ще имаш страшен зъбобол!

Изненадан от тази неочаквана фраза, Пиетро погледна към Фолко, но последният не се помръдна.

— Фолко!…

— Падроне?

— Знаеш ли защо съм дошъл в Цюрих?

— В общи линии — последва незабавен отговор.

— Един лайнен банкер блокира парите, които моят брат му е доверил. Не искам той да умре… Поне засега. Искам да го унищожа. Ако за нещастие той умре, сбогом на мангизите! Искам да проговори!… Разбираш ли ме?

— Да.

— Цюрих започва да става нездравословен за нас. Трябва да се действа бързо! Пиетро!

— Си?

— Как ще реагираш, ако си на мястото на Габелоти и разбереш, че един от твоите хора е ликвидиран?

Белинцона потърка брадата си. Тя изскриптя под пръстите му.

— Ще оглавя един екип и ще дойда на място, за да раздавам правосъдие.

— Точно така! А ти, Фолко? Ако си на мястото на Къркпатрик и двама от твоите хора изчезнат?

— Ще постъпя по същия начин. Ще предупредя швейцарските си колеги.

Волпоне кимна с глава.

— Ти го каза. Това означава, че не след дълго на задника ни ще увиснат много хора… Още един повод да побързаме и да си свършим работата. Всичко зависи от банкера. Главата му е доста твърда. Все пак по-малко от моята! Искам да го поставя на колене. Вчерашното предупреждение се оказа недостатъчно. Днес ще го настъпим по-сериозно по мазолите!

Фолко направи скептична физиономия:

— Ако знае, че ще го щадим, ще бъде трудно да блъфираме…

На устните на Итало се появи зла усмивка.

— Ще разговаряме след два часа за това. Готов съм да се обзаложа, че ще ме разбере… Слушайте ме добре… В девет и половина двамата ще отидете на Цвайерщрасе 9. Ще се качите на третия етаж. Ще позвъните на вратата на зъболекаря. Фамилията му е Щрол. Професор Аугуст Щрол. Ще се покаже жена му, Ингрид. Тя ще ви каже, че нямате уговорен час. Белинцона ще си държи челюстта с ръка. Ще кажете, че страда ужасно от мъдрец.

Пиетро, който едва сега се събуди окончателно, издаде въздишка на облекчение.

— Преди малко ме уплашихте, падроне… Когато влезем в кабинета, какво ще правим?

В очите на Итало заигра жестоко пламъче.

— Ще ти кажа…

— Защо да чакаме, дон Еторе? Не само че Волпоне ни е измамил, но ни прави на глупаци!

За стотен път от началото на дългата нощ Габелоти погледна часовника си. Беше почти три сутринта. Влиятелните членове на фамилията, групирани около него, дълго време не знаеха как да се държат в случая. Кармине Кримело и Анджело Барба бяха на мнение да се почака отварянето на Трейд Цюрих Банк в Швейцария, за да бъдат окончателно наясно за съдбата на двата милиарда долара. След това, ако положението позволяваше, трябваше да се премине към незабавни репресии. Карло Бадалето пък непрекъснато апелираше към ликвидиране на Моше Юделман и Анджела Волпоне. Яростно. В неговите очи изпращането на езика на Рико Гато бе доказателство за неговото коварство, а същевременно се явяваше като невероятно предизвикателство.

— Аз ви казвах, че Итало Волпоне е ненормален! Ако усети, че се колебаем, ще ни ликвидира един по един.

За да успокои нервите си, Габелоти нареди да донесат в кабинета му една петкилограмова кутия хайвер. Знаейки ненаситната му лакомия за храна, неговите хора въпреки честите подканвания почти не се докоснаха до нея от страх да не го разсърдят. Въпреки това на дъното на кутията бяха останали няколко зрънца, които дон Еторе изстърга и разстла върху парче хляб с масло. Той го задъвка механично, глътна чаша водка, последвана незабавно от бутилка бира. Водката предизвика у него жажда. До този момент Габелоти се задоволявате да слуша своите консилиере и лейтенанта си, без да взима ничия страна, само с вдигане на рамене, когато Бадалето ставаше много буен.

Всъщност той го намираше твърде боязлив. Какво значение имаха животът на Моше и на Анджела. Ако Волпоне действително го беше предал, цялата му фамилия щеше да плати за това, от най-дребния командос до самия Итало, за когото той щеше да посвети живота си да го намери и убие със собствената си ръка. Независимо колко време ще е нужно, каква цена трябва да се заплати, но рано или късно той щеше да сложи ръка върху него! Само че бизнесът стоеше винаги преди отмъщението.

— Кармине, колко е часът?

— Три и една минута.

Часовникът на Габелоти показваше два часа и петдесет и девет минути. Той толкова дълго беше сдържал разрушителния бяс, че не можа да се въздържи и вдигна телефона: в Цюрих беше девет сутринта. Банката отваряше вратите си. След второто позвъняване отсреща се чу глас.

— Обаждам се от много далеч. Искам да говоря с Омер Клопе. Аз съм негов клиент. Работата е лична, много важна и спешна!

Всички се вкамениха в мълчание, което можеше да се реже с нож: най-после всичко щеше да се изясни!

Точно в девет часа и тридесет минути на третия етаж на Цвайерщрасе девет един слаб, облечен в черно мъж позвъни на вратата на професор Аугуст Щрол. Той държеше под ръка един гигант, който опипваше челюстта си с израз на ужасно страдание.

Висока, високомерна и привлекателна, лично Ингрид Щрол се появи на вратата.

— Господа?

Фолко Мори посочи Пиетро Белинцона:

— Вече един час, откак го е хванало. Ще умре от болка.

— Имате ли уговорен час? — намръщвайки се, попита Ингрид.

— Ние сме пътници. Трябваше да ви телефонират от нашия хотел, от „Континентал“.

— Няма такова нещо.

— Не мога да оставя приятеля си в състоянието, в което е.

За да потвърди думите му, Пиетро изръмжа от болка.

— Съжалявам — каза Ингрид. — Цялата ни седмица е запълнена. Мога ли да ви посоча името на някой колега?

— Не, не! — протестира Фолко. — Моят приятел иска да бъде лекуван само тук. В хотела ни казаха, че професор Щрол е най-добрият специалист в Цюрих.

Ингрид се подвоуми само за секунда.

— Седнете за минута. Професорът в момента работи. Ще проверя какво може да се направи.

Тя се завъртя на токовете си. За секунда Пиетро и Фолко се възхитиха на изящната й талия. Те се намираха в чакалня, която по-скоро приличаше на разкошен салон, отколкото на преддверие на страданията. Върху ниска масичка лежаха зъболекарски списания на четири езика: немски, английски, френски и италиански. Обширни канапета от лилава кожа, килими, стени, покрити с някаква материя с цвят на охра, върху които се намираха старинни гравюри, представящи вадачи на зъби на някакъв градски площад през Средните векове.

— Тук не трябва да се окачват такива свинщини — забеляза Белинцона. — Това обезкуражава клиентелата. Теб досега болели ли са те зъби?

— Не.

— Мен също. А знаеш ли защо? Когато бях хлапак, получих един удар с бейзболна тояга по средата на муцуната. Корените са мои, но останалото…

Той разкриви устните си и показа една двойна златна редица на нивото на венците.

— Така съм по-богат, нали?

— Затваряй си устата! — подхвърли с ъгъла на устата си Мори.

Ингрид се появи отново. Белинцона хвана с две ръце челюстта си и наведе с гримаса глава.

— Професорът има посещение в десет часа. Ако се открие някаква пауза между две интервенции, ще ви прегледа. Изключено е да ви направи каквото и да е днес.

Тя протегна на Пиетро чаша с вода, придружена с бяло хапче.

— Вземете го. Ще облекчи болката ви.

Белинцона подуши чашата със съмнение.

— Пий! — заповяда Фолко.

Пиетро постави хапчето под езика си и изпи с отвращение водата. Веднага след като Ингрид изчезна, той го измъкна от устата си и го напъха в един от джобовете си.

В десет без пет Ингрид се появи отново.

— Ако обичате да ме последвате.

Тя ги въведе в кабинета, където блестящите хромирани детайли му придаваха вид едновременно на операционна зала и на ядрена електроцентрала. Във въздуха се носеше някаква лека музика.

— Мога само да ви прегледам… — каза Аугуст Щрол на Белинцона. — Моля, седнете…

— Това жена ви ли е? — попита Фолко Мори, посочвайки Ингрид.

Щрол смръщи вежди, разменяйки бърз поглед със съпругата си.

— Пардон?

— Тя има разкошен задник — забеляза спокойно Фолко, повдигайки полата на Ингрид.

В същия момент той притисна с дясната си ръка върху гърлото й бръснач, докато Белинцона насочваше своя валтер към корема на зъболекаря.

— Покажи още веднъж — настоя Пиетро.

Фолко задържа вдигната полата на Ингрид.

— Но тя не носи кюлоти, тази мръсница! — възкликна Пиетро.

Кръвта, която се отдръпна от лицето на Аугуст Щрол, сякаш нахлу в бузите на Ингрид. Фолко използва момента, за да произнесе речта си:

— Против вас нямаме нищо. Това няма да ми попречи да й прережа гърлото, ако вие не изпълните нарежданията, които ще ви дам!

— Вие няма да искате да прережат гърлото на тази малка мръсница, вашата жена? — настоя Белинцона фалшиво заинтересован. — Ей! Знаеш ли защо не носи слип? Сигурно я чука права между две вадения на зъби!

— Нищо не си разбрал — каза Фолко. — Докато той оперира, тя разтваря бедрата си и болката на клиента преминава.

Белинцона избухна в смях. Един от поводите за неговата симпатия към Фолко беше това изключително чувство за хумор, което той не загубваше никога, даже и в най-деликатните положения.

Въпреки че гърлото му беше пресъхнало, краката му се огъваха и целият трепереше, Аугуст Щрол успя да произнесе с мъка:

— Кажете колко искате и си вървете!

— Нито стотинка — каза Фолко, помъквайки със себе си Ингрид навътре в помещението.

Той повдигна една завеса и се намери в някакво помещение три на два метра, където бяха поставени върху етажерки гипсови отпечатъци на челюсти. Смръзнала се от страх, Ингрид се отпусна към него като парцалена кукла. Мори се обърна към Пиетро и му кимна в знак на задоволство.

— Става ли? — попита го Белинцона.

— Да. Ще остана тук с нея.

— Слушайте… — намеси се професорът с несигурен глас. — След минута един мой клиент ще дойде…

— Точно така — прекъсна го Мори с леден тон. — Заради него сме тук. Докато ти се занимаваш с него, не забравяй, че ние сме тук и те наблюдаваме.

— Всъщност… какво желаете?

Белинцона не можа да сдържи своето хълцане. Прекара внимателно ръба на ръката си върху гръкляна на Аугуст Щрол с неповторим жест.

— Ще ти бъде казано… Ако не го свършиш… жена ти… клъц.

— Без да става дума за куршума в корема, който ще получиш като премия — прибави Фолко с невъзмутима физиономия.

Той започна да му обяснява внимателно какво се очаква от него. Щрол клатеше безнадеждно глава в знак на несъгласие, с пълни със срам очи.

— Ако предпочиташ да видиш как жена ти ще умре, преди да умрете ти и твоят клиент, твоя работа — заключи Фолко с безразлично повдигане на раменете.

На вратата се звънна: Омер Клопе пристигаше.

— Иди да отвориш… — спокойно каза Мори.

Белинцона пусна зъболекаря, който залитна, после се присъедини към Фолко, чийто бръснач лежеше върху гърлото на Ингрид.

— Не забравяй, че те наблюдаваме. При първата дума, при първия поглед, при първото движение вън от нашето желание ще последва касапница.

Те изчезнаха зад завесата заедно с Ингрид Щрол.

— Повтарям ви, че това е невъзможно!… — за последен път протестира професорът. — Той ще разбере…

До него достигна ехото на приглушения вик на Ингрид. Ужасен, Аугуст забърза към вратата. Когато отвори, за да даде път на банкера, беше десет часът и тридесет и две секунди.

Пресичайки хола на собствената си банка, Омер Клопе имаше чувството, че поздравът на чиновниците, колкото и да беше обикновен, беше пълен с ирония. Невъзможно беше да не са в течение на скандала от предната вечер. Присъстващите сигурно щяха да проговорят. Събитие с такива размери не можеше да остане тайна в град като Цюрих. От времето на своята фондация през епохата на Каролингите преди повече от хиляда години достойните синове на Гросмюнстер никога не са били свидетели на смразяващото представление на тази чернокожа гигантка, показваща се безсрамно гола пред едно събрание на теолози. Сякаш Бог беше чакал толкова векове, за да може по-добре да накаже един банкер за неговите грехове.

Омер беше прекарал половината нощ в размисъл, смазан от чувство на непоносима виновност. Химене щеше да научи, дъщеря му щеше да научи, целият град, цялата страна щеше да научи! С цялата сериозност, взимайки за база на размисъла си една от най-хубавите картини на Гоген: „Кои сме ние? Откъде идваме ние? Къде отиваме?“, той беше направил пълен преглед на съвестта си. Не изглеждаше никак брилянтно… цялата разлика между това, което той мислеше, че е, и това, което всъщност беше, тежеше жестоко върху разкъсваната му от съмнения душа. Колко години щеше да живее още? Какво беше извършил, за да заслужи своето спасение? Беше ли дал на единствената си дъщеря възпитанието, което следваше да даде? Ако беше така, защо тази сватба се оказваше изведнъж възможна? А Химене, на която така малко се беше отблагодарил за нейната безкрайна вярност, мамейки я с една проститутка, как щеше да реагира, след като научеше?

Беше се молил за добродетели, беше извършил злото! Беше съдник, сега — осъден! Наказан в това, на което най-много държеше, социалното му положение. Оставаше му само да плати за това. Още от утре, след като Ренате щеше да стане госпожа Курт Хайнц — тази сватба в три часа сутринта — каква щуротия! — щеше да постъпи спрямо съвестта си, каквото и да му струваше това!

Срещата му с Мелвин Бост беше оставила горчив вкус в устата му. Поради слабост или интерес беше отказал да погледне сериозно на положението, създало се в „Континентал Мотор Карс“. Това беше чудовищно, невинни да умират поради икономически интереси. Омер не трябваше да позволи това. Каквото и да струваше, той щеше да даде нареждане всички концесионери да заменят дефектната част в тяхната „Бюти гоуст П9“. Нека после фирмата се сгромоляса, ако такава е била волята божия.

Клопе беше определил срок три години — да привърши замисленото. Той нямаше син, който да го наследи. Ренате не се интересуваше от финанси, а нещастният Курт не беше в състояние да управлява банката. За какво повече да работи? Защо му е този капитал, който е средство сам по себе си, но също и край на всичко? Омер и Химене бяха осигурени до края на дните си. Дори да вършеха лудории, нямаше да успеят да похарчат дори една стотна от това, което притежават.

Марджори го очакваше пред вратите на кабинета му (дали знаеше?).

— Спешно, лично и важно. Личността чака на телефона.

Клопе погледна часовника си: 9 часът 01 минута.

— Така ли? — разсеяно промълви той, вдигайки слушалката.

— Господин Омер Клопе?

— Да.

— Ние не се познаваме, но аз имам сметка при вас.

— Слушам ви.

— Вие вече сте срещали моя довереник, Мортимър О’Брайън.

В главата на Клопе се запали малка червена лампа. Човекът, с когото говореше, не можеше да бъде друг, освен довереника на Филип Диего, съдружникът на Дженко Волпоне, Еторе Габелоти. Незабавно номерът на сметката затанцува пред очите му: 828384, както и кодовото название „Мамма“. Щом се касаеше за сума от два или повече милиона, паметта му работеше сама, без да бъде насилвана.

— Първо ще ви дам номера. След това ще ви помоля да изпълните някои мои нареждания.

— Слушам ви.

— 21877. Кодово название GOD.

Клопе спокойно прие удара, смръщвайки вежди. Значи подозренията към О’Брайън се оказаха основателни. Малкият нечестен човек беше дал фалшив номер на своя господар… Той искрено съжаляваше, че едно човешко същество може да падне толкова ниско. За съжаление Клопе не можеше да помогне на Габелоти, така както и на Волпоне. Гласът му прозвуча студено и официално:

— Съжалявам. Зная за какво говорите.

— Моля? — задави се събеседникът му.

— Информацията ви не отговаря на нищо, съществуващо в нашето учреждение.

— Какви ми ги разправяте? Какво значи това?

— Съжалявам, господине. Имате грешка. Довиждане.

Той затвори и позвъни на Марджори.

— Ако същият човек позвъни, предайте му, че отсъствам.

— Добре, господине.

Тя несръчно излезе от кабинета. Оставаше му три четвърти час, преди да посети зъболекаря. По навик той надраска няколко цифри на парче хартия.

Преди пет дни Дженко Волпоне бе депозирал двата милиарда в Трейд Цюрих Банк. Омер незабавно ги бе предоставил на Йожен Шмеелблинк в Шаан — банкера на банкерите. Тази игра на писаница, напълно легална и банална, му носеше дневна печалба от 109 588 долара. Умножено по пет, това правеше 547 940 долара.

В това състояние на духа той не успя да прогони въпроса, който се появи в мислите му: на кого е изгодно престъплението? Наистина това не го засягаше и ако мозъкът му не бе обременен с други угризения, тези думи никога не биха му дошли наум.

Трябваше със съжаление да констатира, че до този момент престъплението — ако имаше такова — носеше печалба само на него.

Три леки почуквания и едно по-силно и Орландо Барето отвори вратата. Итало Волпоне се промъкна в стаята.

— Къде е тя?

— Заключена в стаята си.

Волпоне влезе при Инес. Тя беше полулегнала върху куп от възглавници до радиатора на парното. Лявата й ръка беше хваната с белезници към радиатора. Тя остави списанието, което държеше, и хвърли безразличен поглед към Итало.

— Знаеш ли да пишеш? — попита грубо той.

Ландо го погледна изненадано. Как можеше да задава такъв въпрос на една жена, която бе следвала три години в университет? Той самият не си беше доспал. Според заповедите на своя патрон Ландо бе заключил Инес, която след случката в дъскорезницата не го бе удостоила нито с поглед, нито с дума, нито с жест. Тя запазваше презрителна, враждебна тишина. Беше договорено, че той ще й предава телефона всеки път, когато я потърсят. Веригата, свързваща ръката й с парното, беше твърде къса, за да може сама да го достигне. Така беше решил Волпоне. Той мислеше, че гигантката трябва да отговаря, за да не събуди подозрение у някой от своите клиенти. Разбира се, Орландо вдигаше слушалката след всяко позвъняване, откривайки по този начин един нов аспект в живота на приятелката си. Момичетата, които разговаряха с нея, разказваха забавни истории, заливайки се от смях. Освен това бяха звънели двама чужденци: германец и италианец. Първият — фотограф, вторият — импресарио. Инес мило бе отказала да позира за списанието „Базаарс“ с бижута за три милиона около шията си. Имаше и няколко изречения, разменени на африкански диалект.

— Двама мои братовчеди — бе обяснила Инес. — Минават през Цюрих. Дипломати. Ще дойдат тук.

Ландо се беше ядосал.

— Не можа ли да им кажеш, че ще отсъстваш!

— Не сме се виждали от две години. Носят ми подаръци. Щом като не искаш, не им отваряй…

— Ако произнесеш още една дума на твоя африкански, ще ти счупя главата.

Ландо я желаеше ужасно и се насилваше да бъде груб с нея. Всъщност той я съжаляваше и това го караше да се гневи.

— Пиши каквото ще ти продиктувам! — нареди Волпоне, подавайки й хартия и писалка.

Тя посочи с очи белезниците.

— С това не мога.

— Дясната ти ръка е свободна!

— Аз съм левачка.

— Отключи я!

Ландо отключи белезниците с малкото ключе. Инес потърка китките си и се изправи с гъвкавостта на лисица. После протегна ръка, за да вземе хартията и писалката.

— Момент — каза Итало. — Искам една твоя фотография. Гола.

Тя отвори някакво чекмедже и измъкна един албум. После го прелисти и измъкна една снимка. Итало хвърли бегъл поглед и я прибра в джоба на сакото си. Инес легна на леглото по корем, взе с лявата си ръка писалката и постави листа пред себе си.

— Слушам ви — каза на Волпоне, без да го гледа.

При други обстоятелства Омер Клопе щеше да обърне внимание на смутения вид на професор Щрол, на неговото меко, бягащо ръкостискане. Но той беше толкова замислен, че не обърна внимание на това.

— Мадам Щрол не е ли тук? — попита от вежливост Омер.

— Сега ще се върне… — с нисък глас измънка Щрол, обръщайки се с гръб към банкера, за да скрие погледа си, който неминуемо щеше да го издаде. — Разположете се, моля ви… На ваше разположение съм…

Той започна да рови в инструментите върху металното блюдо. Клопе тежко се отпусна върху покрития с черна кожа диван, служещ като фотьойл и като операционна маса според наклона, на който биваше поставен. Замислен, той се остави да бъде завладян от нежната музика на Вивалди, все още вглъбен в мислите си, обмисляйки телеграмата, която щеше да изпрати до Ерик Мортед, неговия директор на „Васенаарс Консолидейтид“. Както за своите „Бюти гоуст П9“, излизащи от конвейерите на СМС, Клопе не желаеше миньорите в Ботсуана да понасят излишни рискове. Щеше да изпрати незабавно необходимите суми за обезпечаване сигурността на миньорите. Само тогава щеше да се съгласи на нови проучвания.

Внезапно банкерът бе ослепен от мощния прожектор, който Щрол беше насочил към него. Ръцете на професора се появиха в светлинния поток, дълги и бели. Те мърдаха, сякаш нищо не ги свързваше с китките и раменете на тялото, което оставаше в сянка. Клопе, напълно заслепен, не можеше дори да различи силуета на Щрол. Той затвори очи, за да избяга от хилядите слънца, експлодиращи в ретината му. После усети, че професорът му завързва салфетка около врата. Омер остана учуден от мълчанието му. Обикновено Щрол не прекъсваше неизчерпаемите си истории, на които се смееше сам, наставяйки ги една след друга, докато накрая те подействаха хипнотично върху клиента.

— Добре ли се чувствате? — осведоми се Омер Клопе.

— Да, да… Сега заедно ще направим малка равносметка…

Аугуст Щрол желаеше да му изкрещи да бяга. За да се убеди, че не сънува, той хвърли поглед към завесата, зад която жена му с бръснач върху гърлото бе задържана от двамата агресори. Завесата се открехна, откривайки лицето на херкулеса от панаира, който му отправи окуражителен поглед. До него с разширени от ужас очи стоеше Ингрид, държана от втория мъж с глава, опъната назад, и с острието на бръснача върху гръкляна.

За да не полудее, Аугуст Щрол се впусна в безкраен професионален монолог. Трябваше да бъде спокоен, за да не привлече вниманието на банкера. Последният теоретически знаеше поне толкова, колкото и зъболекарят, като всеки фанатик на дадена тема.

— Сега имам отговора на въпроса, който ми поставихте онзи ден… Наведете се леко наляво… Така… Да… Мерси… Нали знаете, по повод на разрушаването на зъбния емайл… Това не е възможно, преди да се разруши апатитният кристал…

— Аха — забеляза Клопе.

— Дръжте устата си отворена. Органичните материи се вмъкват в минералната основа. Както знаете, криогенните бактерии в мнозинството си не са протеолитични…

Омер Клопе вдигна ръка, за да вземе думата. Той усети, че ръцете на Щрол пускат челюстта му.

— Има и една друга възможност: постепенно разтваряне на органичната основа на зъбния емайл.

Плувнал в пот, професорът не можа да преодолее изкушението да погледне към завесата. Гигантът показваше признаци на нетърпение. Той отговори механично на въпроса на Клопе.

— Малко вероятно, скъпи приятелю… малко вероятно… Всички съставки на емайла са разтворими. С РН 7 в дестилирана вода само 1,2 на сто от емайла се разтварят за пет седмици…

„Нищо няма да стане. Клопе незабавно ще усети клопката, щом се опитам да го упоя… Ще пита защо? Какво да му кажа? Той много добре знае, че зъбите му са в отлично състояние… Но ако не го направя, другите зад завесата… Ингрид…“

Щрол вече нямаше нито време, нито възможност да избира. Под въздействието на страха, който притискаше стомаха му, той се засмя фалшиво и нещастно:

— Ще опитаме нещо ново, изключително ефикасно… От Швеция. Дръжте устата си затворена! Ще трябва да повдигна венеца на нивото на четвъртия кътник. Леко възпаление… Искам да го видя по-отблизо…

Омер неразбиращо смръщи едната си вежда.

— Отпуснете се… Отпуснете се… Някакво възпаление на нивото на венеца. Често се случва…

Докато говореше, Щрол манипулираше с маската, която беше свързана с гъвкава тръба с минибутилката, съдържаща азотен двухлорид.

— Поемете дълбоко два-три пъти въздух…

Клопе замръзна. Нали вчера Щрол го бе преглеждал? Такова възпаление не се получава за една нощ. Искаше да проговори, когато усети, че Щрол поставя маската на лицето му.

— Не мърдайте… отпуснете се… вдишвайте…

Сам не разбирайки защо, Омер направи опит да се изправи. Рефлекторно той пое дълбоко въздух и незабавно усети, че силите му го напускат. Омер вдигна ръка, за да протестира, хвана се за ръкава на професора и изведнъж изпита необходимост да поеме въздух. Последва дълбоко вдишване и маската обхвана цялото му лице. Ръката на Щрол стана непоносимо тежка, като метален блок, и прожекторът го обгърна със студени и кристални избухвания.

Той загуби съзнание. Дълги секунди след това професорът продължаваше да държи маската върху лицето му. Когато се убеди, че банкерът спи дълбоко, обърна пълните си със сълзи очи към своите палачи.

— Не мога… — изстена Щрол. — Не мога…

Той избърса потта, която струеше по челото му, и изкрещя:

— Не мога!

Здравенякът направи четири крачки към него и тежко го зашлеви.

— Хайде, започвай, глупако! Или искаш да пуснем малко кръвчица на жена ти?

С шумящи слепоочия Аугуст погледна безнадеждно към Ингрид. Тя беше бяла като смъртник. По лицето й само очите изразяваха ужаса, който изпитваше в момента. Върху гърлото й бръсначът не се помръдваше нито милиметър.

Той разбра, че тя ще умре, ако не действа незабавно. Борейки се с непреодолимото желание да повърне, зъболекарят взе клещите и потърси най-добрия ъгъл за атака. Залавяйки един от кучешките зъби с инструмента, Щрол натисна надолу. Неподвижната глава на Клопе последва движението. Професорът я блокира, натискайки с лакът върху челото. Раздвижвайки инструмента нагоре-надолу, той размърда зъба. След това с нещо като голям нож разтвори венеца, прерязвайки лигамента, който държеше костта към челюстта. Натисна с клещите… Още веднъж… Нещо изпука. Под любопитния, неутрален поглед на Белинцона Щрол хвърли мокрия от кръв зъб върху металическото плато. След това атаката продължи към следващия кучешки…

Когато горната челюст на Клопе се оголи напълно, лишена от всичките му зъби, професорът, покрит със студена пот, хвърли умоляващ поглед към Белинцона. В очите му не се четеше никакво милосърдие, а няма заповед да продължи.

Най-голяма трудност създадоха кътниците с техните разклонени корени. Сдържайки бунтуването на стомаха си, зъболекарят потърси помощта на един елеватор, с който, заклещвайки го между костта и корена, измъкна кътниците от тяхната алвеола.

— По-бързо!… — изръмжа Белинцона, когото зрелището започваше да отегчава.

Осем минути по-късно всичко беше свършено. В устата на Омер Клопе нямаше нито един зъб. Погледът на Щрол падна върху металното блюдо, където в малки локвички кръв лежаха извадените зъби. Погледът му се изцъкли и краката му се подгънаха. Той бавно се свлече на пода.

Белинцона изрази с лицето си нескрито презрение. Той грубо разтвори устата на банкера, пъхна пръст в нея и с едно бързо кръгово движение се убеди, че венците не оказваха никакво съпротивление. Работата беше извършена съвестно. Явно доволен, Пиетро избърса пръста си в сакото на Клопе.

Фолко Мори пусна Ингрид, прибирайки бръснача. Младата жена залитна. Минавайки покрай нея, Белинцона я погледна мило. Огромната му лапа се издигна във въздуха и плесна по челото със сух плясък Ингрид. Тя бавно се свлече на пода. Фолко отключи вратата на стаичката, в която се пазеха протезите. Тя водеше към служебната стълба, по която той спокойно заслиза, докато Пиетро внимателно заключи вратата след себе си.

Една минута се изтърколи. В пустия кабинет нищо не се помръдваше. Магнетофонната лента продължаваше да се върти, дифузирайки музиката на Вивалди. Телефонът звънна десетина пъти, после се умълча.

Омер Клопе леко се раздвижи. Отвори изумено очи, повдигна пръсти към устата си и констатира, че са пълни с кръв.

Поглеждайки надолу, забеляза неподвижното тяло на Аугуст Щрол. Той обходи с поглед стаята и забеляза неподвижното тяло на Ингрид. Престилката й се беше вдигнала нагоре, откривайки нежните форми на бедрата. Тя лежеше напреки пред вратата.

Отказвайки да възприеме станалото за момент, той се изправи, залитайки, използвайки подпорките на фотьойла, като се приближи до едно от огледалата, обковани с бронз. Без да може да се познае, Клопе дълго гледа към човека, който го наблюдаваше от стената. Лицето му беше покрито с кръв, както и салфетката, обвита около врата му. Той видя също как от устата му се стичат широки струйки кръв, рисувайки вертикални линии по брадата му.

Сърцето му биеше като парен чук. Той концентрира остатъка от куража си, за да се убеди в това, което смътно предугаждаше. Клопе отвори уста.

Окървавените му венци представляваха гладка, лишена от релеф повърхност. Сякаш преди сто години той бе седнал с превъзходни зъби в този омразен фотьойл. Сега на тяхно място нямаше нищо. По бузите му потекоха сълзи. Омер се отдръпна зашеметен от огледалото, което отразяваше постигналото го нещастие.

Ингрид беше седнала на килима и го гледаше с разширени от ужас очи. Телефонът иззвъня. С жест на робот, без да обръща внимание на мъжа си, който тихо стенеше, тя вдигна слушалката. Сякаш нищо не бе чула, толкова безизразно беше останало лицето й. Подаде слушалката на банкера. Той машинално я пое. Жестовете на двамата бяха бавни като на забавен филм.

Макар и шокиран, Клопе незабавно позна гласа на другия край на жицата. Той никога нямаше да го забрави — гласът на Итало Волпоне.

— Второ и последно предупреждение… Ако авоарите не бъдат деблокирани преди 13 часа, не отговарям нито за вашия живот, нито за живота на семейството ви.

Клопе нямаше сили да изхрачи голямото парче съсирена кръв, което се беше образувало в устата му. Той го премести с език, мъчейки се да успокои дишането си, и засрича с глас, обезобразен от липсата на зъбите му:

— Пукни!

15.

Това, което се беше случило, надминаваше нейния усет за реалност. Повече от шестнадесет часа тя беше затворена в тази богато обзаведена стая, натъпкана с книги по етажерките покрай стената, със стереоуредба, телевизор, всички видове напитки и най-важното — звънец, на който незабавно се отзоваваше дебела симпатична жена, готова да изпълни и най-малките й желания. Освен най-важното: да разбере защо е тук, при кого и докога.

Анджела се бе опитала да я накара да проговори, но жената отговаряше с усмивки, като истинска няма, задоволявайки се да изпълнява всички желания, отнасящи се до комфорта, тоалетните принадлежности и храната.

Не бяха по-приказливи и двамата мъже, които я бяха отвлекли. Освен две-три фрази, произнесени, преди Анджела да загуби съзнание, те не бяха отваряли уста. Тя смътно се досещаше, че това отвличане е свързано по някакъв начин с мъжа й. Сега съжаляваше, че не го бе разпитала по-подробно за бизнеса му. През целия ден тя се движеше в този миниатюрен затвор напред-назад, констатирайки, че вратата му нямаше дръжка от вътрешната страна, както прозорецът не притежаваше система за отваряне. Лъскавите стъкла пропускаха светлината, но нищо не се виждаше навън.

Освен дебелата жена никой друг не бе влизал при нея. Към три и половина сутринта най-после нещо се случи. След като почука на вратата, в стаята влезе някакъв огромен мъж.

— Идвам да ви поднеса извиненията си за неприятния начин, по който моите служители ви доведоха тук. Имате ли всичко, което ви е необходимо?

— Кой сте вие?

— Приятел на съпруга ви. Даже повече, Итало и аз сме съдружници. Наричам се Еторе Габелоти. Но може би ви събудих?

— Искам да се прибера вкъщи!

— Позволете първо да ви дам едно обяснение. Аз току-що пристигам. Нарежданията ми са зле изтълкувани. Бях предупредил да ви изяснят причините на моята покана.

При друг случай думите му можеха да предизвикат усмивка. Анджела се изправи.

— Покана? Доведоха ме насила с насочен към корема револвер.

— Тези хора вече са наказани. Опитайте се да разберете… Вие знаете, че Итало е в Цюрих във връзка с наша обща работа. След като се случи нещастието с брат му, когото ние всички много уважавахме, стана ясно, че тази смърт може да не е естествена. Итало беше много обезпокоен. Когато научих, че някакви личности, които таят омраза към него и към мен, готвят някакви неприятности по отношение на вашата личност, счетох за необходимо да ви доведа у дома, за да бъдете вън от опасност.

— Искам да си отида!

— Можете да го направите, но не ви съветвам. Може би по-късно ще ми благодарите. Лей е италиана?26

— Ло соно, ма…27

— Ди дове?28

— Слушайте, господине. Бях отвлечена вчера след обяд, а сега е четири часа сутринта и аз не искам да ви притеснявам с присъствието си. Можете да ми вярвате, че ще предам на Итало начина, по който съм третирана под вашия покрив. Сега ви моля да ме изпратите в моя дом.

— Виждам, че сте ми сърдита, но аз изпитвам твърде силни чувства към Итало, за да допусна такъв риск. Още веднъж настоявам да прекарате нощта под моя покрив.

Анджела усети, че очите й се напълват със сълзи. Тя захапа устни, за да не се разплаче. Итало беше дървото, зад което се криеше цяла гора. В очите й бе само той. Нейните приятели бяха или в Англия, или в Италия. В Ню Йорк й бяха познати няколко ресторанта и два-три музея. Брачното им легло за нея беше центърът на света. Всичко останало не значеше нищо. Но Итало го нямаше и тя се чувстваше сама и беззащитна в тази неразбираема и ужасна ситуация. Зад фалшивата любезност и маниери на този откачен се чувстваше някаква решителна мощ. Колкото и да бе невероятно, опасността лъхаше от него, когато се усмихваше. Тя не беше истеричка и реши за момента да се преклони пред неизбежното. Понеже я беше страх, подхвърли иронично:

— Ставам в девет часа, обичам кафето си без захар, а беконът на омлета трябва да бъде добре изпържен.

Габелоти се поклони, доколкото му позволяваше големият корем.

— Ще ви бъда много признателен, ако приемете. Всичко ще бъде според желанията ви. Отново поднасям извиненията си.

Анджела се обърна нервно в леглото си. Този тип с неговата слонска любезност бе успял да й внуши ужасен страх. Тя прошепна тихо:

— Итало!… Итало!… Къде си?

Беше пет часа сутринта и тя загаси светлината.

Всички обичаха Моше Юделман във фамилията Волпоне. Повече от всички — Виторио Пицу. Но в очите на този сотокапо съветникът имаше един сериозен недостатък — беше поет. Моше считаше, че меденият глас и преговорите са достатъчни, за да бъде разрешен и най-заплетеният случай. Виторио беше убеден, че това не е така. Беше неизбежен моментът, в който се стигаше до употреба на оръжие, за да се запазят собствените интереси и да се наложи своята гледна точка. Така, когато Моше бе споделил с него, че отива да се хвърли в лапите на Габелоти, Виторио се бе опитал да го разубеди, обяснявайки му причините за безпокойството си. Юделман обаче не искаше да чуе нищо.

— Няма да уредим каквото и да било, ако се предизвикваме взаимно.

— Ти си достатъчно откачен, за да отидеш там, но знай, че няма да се върнеш!

— Отивам. Сам. И ще се върна! Не се намесвай, Виторио!

Пицу бе дал вид, че се съгласява, но веднага беше наредил на Висенте Бруторе да предостави двама командоси, които дискретно да проследят Моше. Вито Франчини и Куинто Фавара, и двамата в джинси, дългокоси, с каски на мотоциклетисти на главите, бяха възседнали една мощна хонда, поставяйки я малко по-далеч от жилището на Габелоти „повредена“, не забравяйки да отбележат часа, в който Юделман бе влязъл в сградата.

След това Пицу бе наредил да се открият всички свободни командоси под командването на тримата „лейтенанти“: Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото. Във всеки полицейски комисариат имаше поне един полицай на заплата при Волпоне. Виторио засега не желаеше да ползва тази последна възможност, освен ако нещата станеха безнадеждни или Анджела Волпоне, за която нищо не подсказваше, че е отвлечена, не се завърнеше в дома си. Пицу имаше свои съображения… Две възможности. Първата не беше валидна в случая. Лудата любов между Итало и Анджела беше обект на многобройни незлобливи шеги във фамилията Волпоне. Бебе Волпоне се беше заклел, че никога няма да се ожени. Подгонен от тълпи жени, мразен от многобройни съпрузи, той не разбираше защо, след като може да ги притежава всичките, трябва да се задоволи само с една. Беше достатъчно Анджела да спре очите си на него, за да се ожени за нея шест седмици по-късно в Ню Йорк. Оттогава нямаше ден да не бъдат заедно.

Преобразен, Итало се прибираше вечер у дома, вместо да обикаля игралните заведения до зори и да прекара нощта с последния парцал, срещнат по пътя му към дома. Що се отнасяше до Анджела, тя желаеше винаги да го има на разстояние не по-дълго от една целувка. При тези условия не беше невъзможно, не познавайки истинската професия на съпруга си, тя тайно да отиде при него в Швейцария.

Втората възможност, която за съжаление изглеждаше за Пицу по-вероятна, щеше да предизвика конфликта по-рано от предвиденото.

Взимайки инициативата в ръцете си, дон Еторе може би беше отвлякъл Анджела като евентуална разменна монета. Ако това беше вярно, Итало никога нямаше да прости предизвикателството, значи войната щеше да завърши със смъртта на единия или другия.

Виторио погледна часовника си. Нямаше вече никакво съмнение, Моше беше влязъл при Габелоти предния ден на обяд и до пет часа сутринта на другия ден не се беше появил. Или дон Еторе го държеше като заложник, или го беше ликвидирал в изблик на гняв. Освен трите часа, през които бе успял да поспи, блед от умора, Пицу редовно бе получавал информация от Вито Франчини и Куинто Фавара, които се сменяха, за да му докладват на всеки тридесет минути, че Юделман още не е излязъл от дома на Габелоти.

Той набра, гримасничейки, новия номер на Итало в Цюрих, който му бе предаден от Висенте Бруторе. Беше крайно време за действие, но Виторио нямаше да помръдне и малкия си пръст, преди да получи зелена светлина от Итало. Последният за щастие се обади веднага.

— Виторио е на телефона…

— Къде се губиш, глупако? Търся те навсякъде! Анджела! Къде е Анджела?

— Кръстосах целия Ню Йорк. Още нищо… падроне. Продължаваме.

Макар и разделени от хиляди километри, Виторио подскочи пред гневното избухване на Итало:

— Искам жена си! Ясно ли е! Искам жена си!

— Да, падроне.

Гласът на Волпоне трепереше от бяс, когато изкрещя:

— Ще ви избия всички, ако стане нещо с нея! Всички! Ти отговаряш за това с главата си!

Пицу с мъка преглътна.

— Мислех… — промълви той.

— Не мисли нищо! Намери я!

— Да, падроне. Ще я намеря. Но питам се… Анджела не може без вас. Може би се е опитала да ви намери?

— Тя щеше да ми се обади. Анджела винаги ми се обажда! След като се хвалиш, че можеш да мислиш, не помисли ли за Габелоти?

— Да.

— Е, и? Какво очакваш, за да го атакуваш? Къде е Моше?

— При Габелоти.

— Глупак! Откога?

— От вчера на обяд.

— Но ти си луд! Всички сте откачили! Чертеж ли искаш? Порко Дио ди мерда!29 А аз тук се мъча…

— Чакам вашите заповеди, падроне…

— Къде беше, когато ги дадох? Вземи Амалфи, Бруторе, Дото! Доведете Юделман!

— Разбрано… — За да покаже, че никакви съмнения повече не съществуват относно йерархията, която заема Итало, Виторио добави: — Разбрано, дон Волпоне.

Като вманиачен меломан лейтенант Фриц Блеш беше зает с проблема, който създаваше завършващата нота, тази, която завършваше гамата в „до“ и която, след като я разработеха, дразнеше човешкото ухо. Човешкото съзнание е съставено така, че винаги има нужда от една последна брънка във веригата, било то в една картина, музикално произведение или чиста логика. И така въпросите, които си поставяше Фриц Блеш, оставаха досега без отговор. Един крак, докаран като трофей от един локомотив, без да може да бъде открит законният му собственик, американски полицай, който изчезва, без да си плати хотела, и неговият колега — за когото аутопсията бе показала, че не е пил нито капка — се пребива върху балюстрадата на хотел „Сорди“ след падане от осмия етаж. Всичко това в центъра на Цюрих в разстояние на пет дни.

След последния им разговор капитан Къркпатрик не се беше обаждал и Блеш се мъчеше да открие в случилите се събития, които бяха без явна връзка помежду си, причините, за да може да възвърне душевния си комфорт. Според него се касаеше за афера с наркотици, участниците в която — чуждестранни полицаи и членове на мафията — бяха избрали швейцарската територия, за да решават проблемите си.

Но това не беше всичко. Предния ден един от неговите инспектори му беше позвънил, че в машинното отделение на хотел „Комодоре“ е имало престрелка. Местните служители са били алармирани от струи пара, излизащи от приземието. Около една от пробитите цистерни са били намерени няколко куршума, чието произхождение сега се опитваха да установят в лабораторията на градската полиция. Освен това е имало многобройни следи от куршуми по стените. Но нито ранени, нито трупове.

Блеш, който вярваше само на себе си, реши да отиде на място, за да извърши допълнително разследване. Сега трябваше да свърши най-неотложната работа. Той провери в тефтерчето си номера на директора на митниците. За в бъдеще нито един американски гражданин, чието име има италиански оттенък, нямаше да влезе в страната, без Блеш да бъде уведомен. Що се касаеше до тези, които искаха да излязат, те щяха да бъдат задържани под някакъв претекст, докато се изясни дали са пристигнали като туристи или по друг повод.

Не мотоциклетът привлече вниманието на Мауро Цилино, а двамата мъже с каски и с кожено облекло, които циркулираха между машината и отворения цяла нощ „Пъб“ петдесетина метра по-далеч.

Мауро Цилино беше „пънк“ във фамилията Габелоти. Той приемаше с безразличие заповеди от тримата „капорежими“ на дон Еторе: Карло Бадалето, Франки Сабатини, Симеоне Феро или в особени случаи лично от самия Томас Мерта, който командваше всички.

Апартаментът на дон Еторе се беше разпрострял на петстотин квадратни метра на осмия етаж. На долния стаж същото пространство беше запазено за прием на посетители, за бюра и квартира на личната охрана на Габелоти. Никой не можеше да проникне на осмия етаж, до който водеше отделен асансьор, без да бъде пропуснат от бдителните командоси. Никой не можеше да влезе, без да бъде обискиран, с изключение на някои редки посетители, като политически личности и адвокати, имащи преки връзки със Синдиката.

Сградата изцяло принадлежеше на една компания за недвижимо имущество, която бе собственост на Габелоти. Томас Мерта бе настоял една от стаите на първия етаж да бъде отделена за непрекъснато наблюдение на централния вход на сградата. По този начин тя беше пазена като крепост. Нищо не можеше да убегне от погледа на наблюдателя на първия етаж, който незабавно съобщаваше за всяко подозрително движение на торпилите от седмия етаж.

Може би за шести път, в разстояние на четири часа от началото на дежурството си, Мауро Цилино видя един от мотоциклетистите да се връща от Пъба и да разменя няколко думи с колегата си, който човъркаше в картера на хондата. Последният се изправи и се насочи към Пъба. Цилино, заинтересуван от тяхното странно движение в пет часа сутринта, реши да предупреди дежурния на седмия етаж. Той не го бе направил до този момент, тъй като бе зает с гледане на уестърни по телевизията, пиейки бира, а най-вече да не бъде смъмрен, че безпокои за дреболии тези от седмия етаж. Вдигайки телефона, Цилино разказа за откритието си и получи в отговор поток от упреци. Не за това, че е съобщил, а за това, че не го е направил по-рано.

— Мануела…

— Госпожица Ренате?

— Защо ли се омъжвам за него?

Пъшкайки, Мануела остави таблата със закуската върху леглото.

— Всяка сутрин ме питате. Отговорът е винаги един и същ.

— Но той не ми харесва — забеляза Ренате, подреждайки косите си. — Аз не го обичам. Имате ли писмо от Хулио днес?

— Още не. Може би след обяд.

— Забравили сте черния пипер.

— Всяка сутрин го забравям.

— Ще ви уволня! Мануела…

— Госпожице?

— Какво му пишете? Във вашите писма…

Мануела се замисли.

— Ами… че ми липсва…

Ренате се запита дали би могла да изпита същото, ако се касае за Курт. Не, това не беше възможно. Никога нямаше да може да напише подобно нещо.

— А той? Какво ви пише?

— Същото… — избухна в смях Мануела.

Ренате се опитваше да разбере какви са връзките, които свързват две същества, когато се обичат. Дали можеха да повтарят едни и същи неща безкрайно число пъти, думи, износени от толкова устни, но желани за ухото на другия, сякаш са съвсем нови.

— Това сигурно е скучно…

— А, не, госпожице! Толкова е хубаво да го знаеш, да си сигурна. Хулио е като мен. Иска да му пиша. Колко е красива роклята ви! То е за днес, нали…

— Да. Днес.

— Каква фантастична сватба…

— Да — намръщи се Ренате. — Ще ми донесете ли черния пипер?

— Това не са полицаи — забеляза Томас Мерта. — Това са торпеда на Волпоне. Сега ще им дадем да разберат, след това, което направиха с Рико Гато.

След апела на Мауро Цилино двамата дежурни командоси дори не трябваше да будят сотокапото. Докато дон Еторе и Анджело Барба си почиваха, Томас Мерта, заедно с Франки Сабатини, Симеоне Феро и Карло Бадалето, бдеше. Два часа и половина преди това, в три часа сутринта, те бяха присъствали с наведени глави на най-фантастичната криза от бяс, която до този момент бе завладявала Еторе Габелоти.

— Фалшив номер! — крещеше донът. — Този гнил боклукчия, това спукано лайно О’Брайън, ми е дал фалшив номер! Той! На мен!

Смръзнали се от страх, тримата лейтенанти и двамата му съветници се молеха кризата да премине по-бързо. В по-особени случаи Габелоти беше способен на всичко, по-специално — да обвинява собствените си хора. В случая Карло Бадалето изигра ролята на жертвената овца.

— Ти искаше да очистиш Юделман! Да застреляш Анджела Волпоне! Нещастен тип! Отвътре съм предаден, от мръсниците, които храня! Знаех си, че Итало е достатъчно тъп, за да се опитва да ме мами! Ако бях ви послушал, трябваше да очистя цялата фамилия Волпоне! Вие сте некадърници! Сега той ще се счита за задължен да отмъсти за отвличането на жена му и задържането на Моше! А в това време двата милиарда ще седят на топло в Швейцария, докато някой тъпак от Секюрити енд Ексчейндж Комишън ги надуши! Докато вие си играете на война, на оловни войничета!

Карло Бадалето има нещастието да вметне забележка:

— Дон Еторе, ако Итало е толкова чист, както казвате, какво прави в Ню Йорк?

Габелоти го погледна с унищожителен израз:

— Затвори своята мръсна кретенска уста!

Увисналите му бузи затрепериха от бяс, когато застана пред своя лейтенант.

— Имаш ли още нещо да кажеш? Чуваш ли? Говори!

Бадалето разбра, че ако отвори устата си, ще умре. Той мъчително поклати с отрицание глава и се примъкна към стената, където започна да съзерцава някаква картина, представляваща докери, разтоварващи цитрусови плодове, като очакваше всеки момент да получи куршум във врата. Преди четири години дон Еторе беше стрелял от упор в един „пънк“, който си бе позволил да се пошегува в момента, в който получаваше мъмрене за лошо свършена работа. Нещастникът с рамо, строшено от куршума, бе имал сили да падне на колене и да целуне ръцете на Габелоти, преди да загуби съзнание и да бъде откаран от колегите си при доктора на фамилията. Само жестът на пълно подчинение му бе спасил живота.

— Ще отида при Анджела Волпоне да се опитам да поправя идиотщините ви!

Еторе бе излязъл като вихрушка с кървясали от ярост и безсъние очи. Неговите лейтенанти се бяха спогледали смутено: беше ли толкова наивен техният дон, за да допусне, че подобно предизвикателство може да бъде измито с добри думи?

— Франки, изкарай буика от гаража — рече Томас. — Ще минеш бързо покрай тях, без да им обръщаш внимание. Щом като се загубиш от погледа им, върни се от другата страна на квартала и паркирай в пресечката, без да угасваш двигателя. Брой седем минути от момента на излизането ти оттук. Симеоне, след шест минути и половина сядай зад волана на понтиака, влез бавно в улицата със запалени фарове, за да те усетят, и карай бързо към тях. Те ще скочат на тяхното дяволско мото и ще избягат. Франки, щом ги видиш, че идват, потегляш и ги премазваш.

Той погледна часовника си.

— Готови! Давай, Франки!

Куинто Фавара се връщаше с бързи крачки от Пъба, стесняван в марша си от облеклото на мотоциклетист. Когато се приближи достатъчно, за да бъде чут от Вито Франчини, подхвърли:

— Свързах се с Висенте! Изчезваме!

Свали забралото на шлема си и прекрачи над седалката. Вито Франчини не загуби нито секунда за обяснения. Той натисна кика на хондата, която незабавно започна да мърка. Тихо амбриране, първа скорост и Вито с леко движение на бедрата освободи стойката. В същия момент Куинто го потупа по рамото. Обръщайки се, Франчини видя, че към тях се движи голяма черна лимузина със запалени фарове. Той се усмихна и подаде газ. Никоя кола на света, та било то и от Формула 1, не можеше да се задържи зад един мощен мотоциклет. Машината практически ги оставяше на едно място. Поне докато достигнеше до скорост двеста километра в час. После всичко се стабилизираше и автомобилът скъсяваше дистанцията. Вито отскубна хондата от място така устремно, че Куинто трябваше да се вкопчи в гърба му, за да не падне. За шест секунди скоростта достигна сто и шестдесет и улицата започна да бяга отстрани като полудял тобоган. Денят щеше да започне след час. По улицата нямаше никакво движение. Франчини с ръмжене премина на четвърта. В същия момент на около осемдесет метра пред себе си, на пресечката, той видя друга кола, която бавно му затваряше пътя.

Беше твърде късно да спре, трябваше да премине. Автомобилът, понтиак купе, стоеше неподвижно, затваряйки четвърт от пътя. Вито разбра маневрата: щом като хондата се опита да премине, автомобилът щеше да напредне и да ги смаже.

За част от секундата мотористът разбра, че единственото спасение е в зигзагообразното движение. Той зави наляво, за да даде вид, че е паднал в клопката. Както се очакваше, понтиакът напредна, за да му затвори пътя. Това и очакваше Вито. Той премина на трета, даде газ докрай и хвърли машината надясно. Вече чувстваше, че е преминал, когато върхът на стойката му закачи крайчеца на бронята на понтиака. Франчини се изви, за да възстанови равновесието. Не му достигна част от секундата. Предното колело закачи тротоара вдясно. Мотоциклетът се подхлъзна и полетя със сто и осемдесет километра в насрещните бетонни стени, които експлодираха в лицата на Франчини и Фавара.

Химене не искаше да споделя страха си с Омер, но колкото повече се приближаваше часът на сватбата, толкова повече той нарастваше. Когато Ренате, смеейки се, сподели с нея начина, по който тя и Курт щяха да напуснат тържеството, Химене изпадна в паника. За да не даде вид, че е старомодна, тя даваше вид, че се съгласява и с най-налудничавите идеи на Ренате. Най-много се страхуваше да не я обявят за неразбираща. После, през нощта, тя сънува кошмари: хеликоптерът издигаше люлката с новобрачните. Те правеха жестове за сбогом към гостите, които аплодираха толкова силно, че покриваха шума на мотора.

Изведнъж се чу вик на ужас. Въжето започна да се къса. Люлката като по чудо запази равновесието си между земята и небето, после започна да се приближава към земята с движението на падащо листо. В нея сякаш нищо не се беше случило, Ренате и Курт продължаваха да махат с ръце. Тогава люлката се издигна към небето, за да се стовари върху покрива на Трейд Цюрих Банк.

Тя се запита кой би могъл да разтълкува съня й: пастор, психиатър или просто тълкувачка на бурни сънища?

След като разговаря с Анджела Волпоне, Габелоти се прибра в стаята си. Ако продължаваше да не спи, щеше да се превърне в истерик. Мерките, които трябваше да вземе във връзка с предателството на О’Брайън, не можеха да бъдат импровизирани. Беше необходимо да бъде спокоен и отпочинал. За нещастие сънят не идваше. В пет и половина, без да успее да заспи, той наметна халата си и премина от стаята си направо в салона. Не беше момент за това убийствено и мрачно настроение. Трябваше да се опита да оплете Юделман, за да може мирът между двете фамилии да бъде възстановен. Поне докато завърши операцията „Аут“. Въпреки претенциите за власт на Итало Юделман бе и оставаше мозъкът на фамилията. Бебе Волпоне нямаше нито опита, нито хладнокръвието, което му бе необходимо, за да остане начело на своя клан. След него никой, който да го наследи.

Отваряха се доста интересни перспективи за деня, в който всемогъщата Комисионе щеше да се събере, за да разисква съдбата на Волпоне, чиито задължения на капо представляваха опасност за целия Синдикат.

— Доведете ми Моше! — нареди сърдито Габелоти.

Томас Мерта му предостави кана с кафе и куп филии, намазани с масло лично от Карло Бадалето, който бързаше да възстанови доброто разположение към себе си от страна на своя дон. Еторе погълна машинално няколко, топейки ги в кафето.

Бадалето се върна заедно с Юделман. Личеше, че съветникът не бе спал, така както и останалите. Лицето му бе посърнало, а цветът землист. Под очите му се бяха образували торбички. Начинът, по който се придвижваше, показваше отчаяние и умора.

Дон Еторе го потупа приятелски по рамото:

— Моше, прости ми, че те събудих така рано. Ще ми направиш ли удоволствие да приемеш чаша кафе с мен?

Габелоти си сервира и побутна таблата към Моше.

— Време е да ти дам някои обяснения. Дължа ти ги, Моше. Ще те помоля да вярваш в това, което ще ти кажа пред свидетели.

Томас Мерта и Карло Бадалето размениха бързи изненадани погледи.

— Ние сме съдружници, Моше. Това, което се случи на един от нас, засяга всички ни, независимо от фамилията, към която принадлежи. Тази афера ни подлуди. Погледни ме! Въобще не съм мигвал. Защо? Защото размишлявах. Има неща, които не знаеш и които не бих искал да ти доверя, преди да съм ги уредил окончателно. И да не те безпокоя напразно. Вчера бях предупреден от двама мои хора, че ще се опитат да отвлекат Анджела Волпоне. Сещаш се защо… Кой щеше да отнесе калая в очите на съпруга й? А? Аз! Дон Еторе! Опитват се да ни разединят, Моше! Има изтичане на сведения! Не са малко хората, които искат да вкарат нашите две фамилии във война…

Габелоти погледна осъдително към Бадалето.

— Нали виждаш, че сандвичите се свършиха?

Бадалето се измъкна.

— Смъртта на дон Дженко — продължи Габелоти — повдига много въпроси. Така, когато разбрах за тази история с отвличането, бях обхванат от страх. В главата ми беше само едно: да спася жената на Итало. Веднага изпратих двама мои хора, за да я доведат на сигурно място в моя дом. Съгласен ли си с мен?

За да не се задави, Моше наведе глава към каната с кафе. Когато почувства, че се е успокоил, той каза сериозно:

— Не можеше да се постъпи по-добре, дон Еторе. Аз ви поздравявам. За предпазливостта. И ви благодаря от името на Итало.

— Тази услуга е съвсем естествена между нас! — протестира, без да мигне с око, Габелоти. — Тази нощ обясних на Анджела причината за моята постъпка. Така е! Какво съм аз за нея, само един „рифардо“, един чужденец! Настоявах в знак на приятелство тя да завърши нощта в моя дом. Тя се съгласи. Щом като се събуди, ще се видите.

Юделман много искаше да го попита защо самият той бе задържан, но навреме се въздържа. Беше се намесил някакъв нов фактор, който принуждаваше Габелоти към мирни действия.

— Докато спях, успяхте ли да влезете в контакт с банката, дон Еторе?

— Опитвах се, Моше, опитвах се — лъжеше право в очите на Юделман Габелоти. — Клопе го нямаше. Не исках да поверявам номера на някаква писарушка. Ще се обадя след малко пак.

Габелоти напусна стола си и се приближи към прозореца. После разсеяно погледна осем етажа по-надолу, към улицата. На двеста метра, на ъгъла на улицата, видя униформени полицаи да чертаят по тротоара с тебешир, там където лежаха две човешки тела, покрити с одеяла. Еторе се обърна към Томас Мерта:

— Какви са тези ченгета там долу?

Мерта вдигна рамене.

— Някаква катастрофа с мотоциклет, дон Еторе. Нали знаете, децата днес карат като откачени…

Дискретно и адмиративно шушукане посрещна при влизането в кухнята Луи Филипон. Съдружниците и помощниците му преустановиха за момент работата си. Бяха хипнотизирани от якето му от черен кашмир, връзката на райета в жълто, идеалния ръб на панталона и фланелата с антрацитен цвят. Филипон поддържаше тезата, че кухненското изкуство трябва да се практикува в смокинг, като камерната музика. В разгара на подготовката той се появяваше изискан и далечен, движейки се между тенджерите в безупречните си костюми, без миризмата на маслото и различните подправки да се отразят на аромата, който се носеше от него. Докато в същото време останалите му сътрудници, изцапани с мазнина, се задушаваха пред нагорещените печки.

— Е, как е? — запита той, давайки вид, че не разбира защо всички го гледат.

Той взе няколко сиви обелени креветки30 и ги наряза на парчета, не по-големи от оризени зърна. После постави парче масло и парче арпаджик в малка тенджера, прибави яйце, след като се убеди, че не е пукнато в кипящата вода. Три минути след това извади яйцето, премахна върха му, извади с помощта на лъжичка жълтъка и го напълни с нарязаните креветки. После го постави в специална поставка, увенчавайки върха му с черупка, пълна с фрагменти от нарязаните креветки. След това отряза две тънки дълги парчета хляб, постла малка покривка на ъгъла на масата и седна да дегустира произведението си.

Луи Филипон никога не започваше да приготвя удоволствието на другите, преди да е поел нещо деликатно самият той.

Виторио Пицу намери за необходимо да предупреди своите лейтенанти:

— Това е наша работа, не на нашите командоси. Итало държи на това, аз също! Това е въпрос на чест! Никой не може да вдигне ръка върху член на нашата фамилия, без да рискува кожата си!

Алдо Амалфи, Висенте Бруторе, Джозеф Дото се съгласиха безрезервно с него. Техните функции на капи ги подчиняваха повече на организирането на убийствата, отколкото на самите убийства. Насилието и смъртта бяха тяхно кредо по време на младите им години. Сега това им липсваше.

— Те задържат Моше. Възможно е да са отвлекли Анджела Волпоне.

— Ще очистим ли Габелоти? — попита Амалфи.

— Ликвидираме всички, които се съпротивляват, Висенте. Изпрати незабавно четирима командоси на място. Облечи ги като боклукчии. Да вземат една боклукчийска кола и да чистят тротоара пред къщата. Да се въоръжат с автомати и ръчни гранати.

Бруторе кимна. Колата не представляваше проблем. На всеки ешелон на градската администрация фамилията Волпоне поддържаше богато платени хора, готови да вършат услуга, без да задават въпроси. Портиерът на централния гараж на градското кметство беше от тези хора.

— Ще го предупредя — каза Бруторе.

След това всички заедно си разпределиха бъдещите роли. Те преминаха последните метри, които ги деляха от сградата на Габелоти. Автомобилът, който ги бе докарал дотук, остана малко по-назад с човек зад волана, готов да ги прибере, щом завършеше операцията.

Виторио видя боклукчиите да метат небрежно тротоара пред сградата. Те бяха четирима и даваха вид, че не забелязват Пицу, Бруторе, Дото и Амалфи, които се приближаваха към тях. До тротоара бе спряла товарна кола за прибиране на боклук с цветовете на кметството. Пицу доволно погледна към Висенте Бруторе. Все пак не успя да запази пълно спокойствие, когато забеляза полицейската кола. Денят още не беше дошъл и жирофарът на покрива й хвърляше жълти отблясъци наоколо.

Виторио погледна към един от боклукчиите въпросително.

— Катастрофа с мотоциклет — процеди последният през зъби, без да спира да мете. — Пътят е свободен.

Пицу се намръщи.

— Ти каза ли на Франчини и Фавара да се приберат? — Той адресира въпроса си към Бруторе.

— Да, защо?

— Нищо, нищо… Да вървим.

Без дори да подозират, в момента големият шанс бе на тяхна страна. Те инстинктивно се бяха приближили до сградата с долепени до стените гърбове. А на първия етаж Мауро Цилино, който бе сигнализирал за двамата мотоциклетисти на пазачите от седмия етаж Джулиано Матарела и Нито Кризафули, продължаваше да бди на прозореца. Само че вниманието му бе раздвоено. Той бе присъствал на възхитителния начин, по който хората на дон Еторе се бяха справили с мотоциклетистите. В момента телевизорът му бе загасен. Реалните случки бяха съвсем друго нещо! Той наблюдаваше бегло дейността на полицаите, които вмъкнаха труповете в дошлата линейка и се готвеха да напуснат местопроизшествието. Всичко на улицата бе спокойно. Под прозореца няколко души с червени престилки и гумени ръкавици изпразваха кофите за боклук и метяха. Когато Пицу и тримата лейтенанти се вмъкнаха във входа на сградата, погледът на Мауро Цилино бе насочен на другата страна. И той не ги забеляза.

В асансьора, който ги придвижваше към седмия етаж, Амалфи, Бруторе, Дото и Пицу пазеха гробно мълчание. Те знаеха, че вратата на асансьора води право във фоайето, където пазеха най-малко двама души. От рефлексите на тези мъже зависеше успехът на операцията.

Асансьорът въздъхна и спря на седмия етаж. Шансът отново бе на тяхна страна: Матарела и Кризафули отвориха вратата, без да се опасяват, предполагайки, че това са капорежимите Симеоне Феро и Франки Сабатини, завръщащи се от наказателната експедиция срещу мотоциклетистите. Вратата още не се беше отворила напълно, когато Виторио Пицу, който се показа първи, изстреля по един куршум в главите им. Те се строполиха, облени в кръв, докато Дото, Амалфи и Бруторе, изблъсквайки Пицу, се вмъкнаха в салона с револвер в едната и граната в другата ръка. Пред тях се откри напълно обстановката в стаята. Габелоти, който дъвчеше филия, не успя да я преглътне. Карло Бадалето с полуподгънати крака пъхна ръка под сакото си, както и Томас Мерта, чийто пистолет беше наполовина измъкнат. При вида на Пицу и хората му те прекратиха своите движения и се вкамениха като статуи.

Седнал срещу Габелоти, Моше Юделман се изправи като дяволче от кутийка и изкрещя:

— Не стреляйте!

— Как си, Моше? — попита Виторио, без неговият смит и уесън парабелум 39 да се отмести на милиметър от целта си — сърцето на дон Еторе.

Моше кимна утвърдително с глава.

Габелоти се обърна към него и осъдително поклати глава:

— Моше, твоите приятели по особен начин влизат в моя дом. Ти ли ги покани?

Той седна и поднесе към устата си чашата с кафе.

— Това е недоразумение — каза Моше.

— Къде е Анджела Волпоне? — със зъл поглед попита Пицу.

— Спи… освен ако не сте я събудили. Моше… обясни им…

— Така е — кимна Юделман.

— Доведете я! — заповяда Пицу.

— Карло!… — обади се Габелоти.

— Отивам, падроне!

— Не мърдай! — скръцна със зъби Виторио. — Алдо, върви с него!

Амалфи побутна с пистолета си в слабините Бадалето, отправяйки се към вратата.

Еторе Габелоти, който подуши мириса на смъртта, знаеше, че в този момент кожата му не струва и два цента. Той се помъчи да си придаде ядосан вид, макар че краката му трепереха.

— Сега, господа, искам обяснение за вашето неприязнено държане.

— Ние сме в мир! — бързо каза Моше. — Приберете оръжията си!

Никой не се помръдна.

— Възможно е — подхвърли Пицу. После се обърна към Габелоти: — Вашите двама хора в антрето искаха да стрелят срещу нас, без да имат повод за това. Те са мъртви.

Дон Еторе вдигна очи към небето и каза осъдително на Моше:

— Значи нито те, нито ние имаме шанс. Джулиано Матарела и Нито Кризафули бяха хората, които щяха да ми кажат името на мръсниците, които искат да отвлекат Анджела Волпоне!

След като продиктува писмото, Итало Волпоне лично заключи Инес отново за радиатора. Той и Орландо преминаха в салона.

— Ако тия загубени братовчеди се появят, какво да правя? — попита Ландо.

— Ще я освободиш. Сядаш в един ъгъл. Ако нещо ти се види подозрително, каквото и да е, стреляй направо през джоба. Твоята негърка е „осветена“. Ще я пазя в резерва още известно време, не повече… Какво да се прави… Тя не е от нашите и рано или късно ще проговори.

Орландо прехапа устни. Той не можеше да се противопостави на екзекуцията на любовницата си, но за нищо на света не би участвал в нея.

— Имам планове за теб — продължи Волпоне. — Белинцона ще те смени всеки момент. Той довършва една работа, която съм му поверил. Ще се прибереш вкъщи, ще се избръснеш, преоблечеш, за да изглеждаш хубав. Искам да си във форма. Трябва да съблазниш едно лице.

— Кого, падроне?

— Дъщерята на банкера, Ренате Клопе.

Въпреки респекта, който изпитваше към Волпоне, Ландо го погледна, като че ли бе марсианец.

— Но, падроне, тя се омъжва тази вечер. Целият град говори за това!

— Още един повод да покажеш какво можеш.

— В навечерието на сватбата й? Чистосърдечно казано, падроне, какво значение има за нас дали ще спя с нея или не?

— Не спори повече! — каза сухо Волпоне с недобър поглед. — Първо преспи с нея. С останалото ще се занимая аз!

— Добре, падроне.

Той се приближи до малко огледало. Не беше се прибирал у дома от предната вечер и приличаше по-скоро на човек от гората с небръснатата си физиономия и смачканата риза. Да спи с нея… Лесно е да се каже… Той дори не знаеше как изглежда тази „възглавница“. Отгоре на всичко не му бе до това. Съдбата на Инес го безпокоеше.

Той размишляваше върху най-добрия начин да се облече, когато на вратата се позвъни: три пъти късо и два пъти дълго, според начина, уговорен между членовете на фамилията. Влизайки в стаята, Пиетро Белинцона му отправи нахален поглед:

— Къде е твоята красавица? Бих легнал с удоволствие с нея!

— В стаята си. Окована. Итало не иска да я закачаме.

Студеният тон на гласа му изненада Пиетро.

— Да не ми се сърдиш, че я прекарах?

— Не.

— Бойна задача. Не съм я наранил, нали знаеш… Без да те дразня, все пак тя е твоя „работничка“, колко мъже е познала! Един повече, един по-малко, това е без значение…

Ландо повдигна рамене.

— Добре, остави това… Възможно е двама нейни братовчеди да я посетят.

Белинцона го погледна обезпокоен.

— Тук? Но ти си откачен!

— Волпоне е в течение.

— Той ти е разрешил да пуснеш тези типове тук?

— Да. Ако се появят, ще я отвържеш и ще си отваряш очите.

— Негри ли са?

— Дипломати.

— Дипломати, на задника ми… Негри! Какво точно каза Итало? Какво трябва да правим?

Ландо за момент се подвоуми. После със съжаление изплю камъчето:

— Ако нещо ти се стори подозрително, стреляй незабавно.

— Ако така продължава, всички ченгета от страната ще тръгнат подире ни! Без да броим американските… Не трябваше да допуснем тук тези маймуни!

Ландо се обърна. Чертите на лицето му бяха разкривени от ярост.

— Престани да ми натякваш какво трябва и какво не трябва да правя! Не са ме питали! Тя говори по телефона с тях, а не аз!

— Я виж! — подигра го Пиетро. — Ти май се впрягаш!

— Чао! — отвърна Ландо, взимайки сакото си от облегалката на стола.

— Един момент — намеси се Белинцона. — Покажи ми я първо.

Ландо възбудено отвори вратата на стаята.

— Добър ден, кукло — подхвърли Пиетро.

— Ако я търсят по телефона, ще я оставиш да говори, но ще слушаш разговора през втората слушалка. Заповед на Итало.

— Ако иска да прави пипи, ще я оставя да го прави на земята?

Ландо му подаде ключа от белезниците. В този момент на вратата се почука силно и се чуха смехове и говор на висок глас.

— По дяволите, ето ги! — бързо каза Ландо, пъхайки ръка в джоба си.

Белинцона го последва. Преди да могат да реагират, Инес се провикна с тон на весело настроение и изненада:

— Hey boys! I’m coming!31

Белинцона й хвърли яростен поглед.

— Кажи, че си заета! Давам ти пет минути, за да ги изхвърлиш навън! След това аз ще го направя!

За да придаде повече тежест на думите си, той показа своя валтер ПП, пъхнат в джоба му. Ландо коленичи, за да отключи белезниците. С две крачки Белинцона се намери седнал в един фотьойл, близо до антрето, с дясната ръка в джоба, метнал на коленете си някакво списание. Ландо, забелязвайки, че Инес го следи, се настани върху канапето и я бутна напред:

— Отивай да отвориш.

Без да бърза, Инес свали веригата от вратата. В очертанията й се видя само един огромен букет люляк. След това двама невероятни типове се вмъкнаха в апартамента, навеждайки се, за да преминат през рамката на вратата. Белинцона ужасен погледна към краката им, сякаш искаше да се увери, че не са качени на кокили. Нова изненада: това бяха собствените им крака и беше съвсем очевидно, че двамата негри носеха 52 или 53 номер обувки. За да се увери, че не сънува, Белинцона се изправи. За първи път в живота си той усети, че неговите 188 сантиметра ръст са толкова нищожни, а деветдесетте и осем килограма незначителни. Двамата с Ландо размениха учудени погледи.

Изправен, върхът на косата на Барето достигаше до възела на вратовръзката на по-ниския, облечен в сако от туид с цвят на горчица, бяла риза и фланелен панталон. Другият беше с дънки, кецове, кожено яке и тенис фланелка. Те захвърлиха букетите си, подхванаха един по един Инес и направиха по няколко валсови стъпки, смеейки се щастливо и тупайки се един друг по раменете.

— Мръсни негри!… — пъшкаше Инес, мъчейки се да ги плесне по бузите. — Искате да ме убиете ли?

Внезапно двамата братя се спряха, забелязвайки, че в стаята има двама чужди хора. „Фланелата“ се изкашля.

— Sorry32 — извини се този, който беше с коженото яке.

„Фланелата“ учтиво кимна с глава и Белинцона, хипнотизиран от тези огромни габарити, се запита дали няма да си удари главата в тавана. Любопитно, той, който винаги се бе смятал за висок, за първи път усети какво чувстват ниските, усети как желание за агресия започва да го обхваща заради това, че го надминават с повече от една глава.

Виждайки смущението на братята си, Инес им се притече на помощ. Обръщайки се към Пиетро и Ландо, тя весело подхвърли:

— Мога ли да ви представя моите братовчеди?… Куаку… Роки.

Двамата чернокожи демонстрираха пленителни усмивки. Съвсем естествено те направиха по една крачка към Барето и Белинцона с протегната широко разперена ръка. В този момент въпреки природната им недоверчивост, под впечатлението на тези природни феномени, направиха фатална грешка. Рефлексът им изигра лоша шега: машинално извадиха десните си ръце от джобовете, разделяйки се по този начин с пистолетите си. Това, което се случи, стана толкова бързо, че дори кобра не би го забелязала.

Като двойка акробати, олекнали внезапно като сапунени мехури, Пиетро и Ландо се озоваха във въздуха, описвайки с телата си светкавична дъга. Преди да докоснат земята, Ландо бе получил удар с ръба на длан зад врата, а Пиетро — тежък ритник в слънчевия сплит. Телата им срещнаха пода с трясък, от който апартаментът потрепери. Незабавно сто и двадесетте килограма на Роки и Куаку ги притиснаха с тежестта на валяк към земята. Като светкавици оръжията им преминаха в ръцете на гигантите. Роки се изправи.

— Той ли беше? — попита, сочейки Ландо.

— Не — каза Инес, — дебелият.

— А този? — настоя Роки…

Тя погледна към изпадналия в безсъзнание Ландо с презрение.

— Нищо… джудже…

— Отивай да си приготвиш багажа и остани в стаята си. Ще те извикаме, като свършим — каза Куаку.

Инес се завъртя на токовете си, без да погледне назад. Вратата на стаята й хлопна. Сега вече Роки и Куаку никак не се усмихваха.

Белинцона изпъшка, размърда се и отвори едното си око.

— Нещастни негри!

Никой от двамата братя не си направи труда да отговори. Те размениха по няколко думи, без да насочват дори пистолетите към повалените на килима командоси на Волпоне. Докато Ландо се съвземаше, Белинцона видя Куаку да подхвърля нагоре някаква монета.

— Тура — каза Куаку.

Роки се наведе в същия момент заедно с него, за да се увери в резултата.

— Загуби! Ези!

Пиетро се изсмя.

— На какво играете, черни мутри? На задниците си ли?

— На твоя — студено каза Куаку.

— Тъпи негри — небрежно подхвърли Белинцона.

Куаку учудено го погледна.

— Ей, Роки! Мисля, че тази дебела свиня ти говори…

— На мен…? Не…

— Мръсни черни педерасти — изплю се Белинцона.

Роки и Куаку избухнаха в свеж млад смях, без Пиетро да може да разбере причината за смеха им. Той тежко се изправи на крака. Гигантите не му попречиха, наблюдавайки го с ъгъла на очите. Роки на свой ред измъкна една монета.

— Ези или тура?

— Оставам на тура — каза Куаку.

Роки подхвърли швейцарския си франк във въздуха.

— По дяволите! Печелиш… — със съжаление каза той.

Куаку хвърли оръжието си на дивана и застана срещу Белинцона. Пиетро, израснал сред безмилостните схватки между докерите на Ню Йорк, никога не се беше страхувал от никого. На тринадесетгодишна възраст той беше оглавил, всявайки терор, бандите от малолетни в района. Всички тези млади хора имаха нещо общо: мразеха негрите. Случваше се Синдикатът да използва чернокожи изпълнители за най-мръсните задачи, които пънките не искаха: да събират доходите от лотарията, да продават наркотици на малки дози, но нищо повече. Всички без изключение ги считаха за нещо средно между бабуин и домашно куче. Туземци…

— Сестра ми претендира, че не си се отнесъл с нужния респект към нея — каза тихо Куаку.

— Тази мръсница сестра ли ти е? — възкликна Пиетро. — Като я възседнах, тя смърдеше!

Въпреки че беше нащрек, готов за схватка, той не успя да разбере нищо. Нито да вдигне ръце, за да се защити. Три последователни удара, под различни ъгли, нанесени с невиждана скорост, го засегнаха в черния дроб, сърцето и челюстта с тежестта на хидравличен чук. Белинцона прибра биволския си врат между плещите и се втурна с главата напред, включвайки в атаката цялата тежест на своите 98 килограма. Сляпата му атака никога не бе оставяла дори минимални шансове на противниците му. Черепът на Белинцона беше твърд като гранит. На осемнадесет години, за да забавлява своите приятели, той беше разбивал дървените прегради между седалките в железниците.

Той се втурна напред… Куаку само се завъртя около себе си. Когато Пиетро премина покрай него, той протегна крака си. Противникът му се пльосна с цялата си тежест на пода. При това някаква ниска масичка се превърна в прах. В същия момент Ландо се втурна яростно към Куаку, който в момента беше с гръб към него. В ръката си той държеше останките от някаква стъклена лампа, която току-що бе строшил.

— Son of a bitch33 — спокойно каза Роки.

Без да се изправя от фотьойла, от който досега не бе се помръдвал, той протегна огромната си ръка, сграбчи ръката на Ландо, обезоръжавайки го с едно извиване, нанасяйки му в същия момент тежък удар с крак в стомаха. После се изправи. Никой от двамата братя не беше показал до момента и най-малкия признак на задъхване. Само очите им блестяха от омраза и презрение.

Куаку повдигна с една ръка Белинцона като вързоп мръсно бельо. Той разкопча панталона на колоса и го смъкна надолу. Белинцона дойде в съзнание, когато Куаку разкъса гащетата му с бяс, превръщайки ги в парцали.

Очите на Пиетро се завъртяха диво. Той се опита да се освободи. Куаку го разклати назад-напред и удари три пъти главата му в цокъла на някаква абстрактна статуя. В краката на Роки Ландо, обхванат от спазми, повръщаше пяна.

Куаку се наведе над Белинцона и прошепна нещо на ухото му. Пиетро, пред чиито очи се разстилаше червена мъгла, поклати глава, протестирайки. Роки, с гръб към тях, в един от ъглите на стаята, правеше някакви странни движения, сякаш уринираше, без да се интересува какво става зад него.

Куаку, чиито пръсти на ръката лесно можеха да обхванат една баскетболна топка, хвана с отвращение главата на Белинцона.

— Слушай ме добре — каза той, без да повишава глас. — Ти ще изтърпиш сега същото, което си извършил със сестра ни. Негрите не са дупедавци… Ти ще станеш такъв!

Белинцона изведнъж си даде сметка, че няма никакво оръжие и силите му не са повече, отколкото на едно дете. Той отново поклати глава. Огромното му тяло беше разпънато на мокета полуразсъблечено, а огромните му бедра и задница напомняха бутове на свиня, легнала под ножа на касапина. От очите му потекоха сълзи на безсилие.

— Don’t do that, brother, don’t do that!…34

Без да му обръща внимание, Куаку се обърна към Орландо, чието лице бе придобило зеленикав цвят и се обливаше в пот.

— За теб няма да има нищо… Искаме да видиш как твоят приятел ще бъде подреден. А знаеш ли защо? Той никога няма да ти прости, че си бил свидетел на това. Ще се страхува, че някъде може да проговориш.

Куаку го погледна и заключи:

— Той ще те очисти!

— Don’t do that!… — изстена Белинцона. — Kill me, but don’t do that!35

— Затваряй си устата, ясно ли е? Роки?

— Ready36 — каза Роки.

Всички глави се завъртяха към него. Сега той беше с лице към тях и това, което видяха Орландо и Белинцона, ги ужаси. От разкопчания панталон на Роки се показваше фалос с нечовешки размери, надут и насочен вертикално с такава сила, сякаш нищо не бе в състояние да го накара да се наклони надолу. Куаку се наведе бързо, обърна като палачинка Белинцона, седна на плещите му и насочи в главата на гиганта собствения му револвер.

— Стреляй мръснико! Стреляй! — изкрещя Белинцона.

Куаку го хвана за ухото и удари челото му в земята. Ужасен, Ландо затвори очи, но веднага след това ги отвори, смразен от чудовищния спектакъл. Той видя Роки да възсяда Пиетро, който плачеше като дете, дращейки с нокти по пода.

— Това не… това не…!

— Копеле! — изръмжа Роки.

За момент тялото му се задвижи нерешително, докато мускулестите ръце се забиха в меката и белезникава плът на Пиетро. В тази модерна дамска стая, в центъра на Цюрих, сякаш се бяха върнали времената на примитивните народи.

В този момент двамата братя с нищо не приличаха на ядрения учен и професионалния шампион. Две животни с озверели очи прилагаха закона на джунглата.

Въпреки отчаяните движения на своята жертва Роки успя да се придвижи напред. Той форсира движението.

На отчаяния вик на Белинцона отговори ехото на победния вик, дошъл от дълбочината на вековете.

16.

— Какво ти е? — Химене запита Клопе. — Видът ти е съвсем смешен…

Тя остави роклята си, която преглеждаше, и сложи ръка на съпружеското рамо.

— Заради Ренате ли?

Омер я потупа по ръката, но погледът му оставаше далечен и отсъстващ.

— Искаш ли чай?

Той направи знак с глава, че не иска.

— Не се безпокой… Знам, че това е трудно изпитание за един баща… Един труден момент за преодоляване… Погледни ме…

Тя го хвана за брадичката и я повдигна нагоре.

— Усмихни се.

Устните на Клопе механично се разтвориха, разкривайки две редици безупречни зъби.

— Обичам, когато се усмихваш — мило каза Химене.

Преди четири часа Омер се намираше в кабинета на Аугуст Щрол. Единствен той беше изтърпял физическо насилие. Въпреки това той беше този, който приведе в съзнание зъболекаря с помощта на едва крепящата се на крака Ингрид. Професорът веднага изпадна в нервна криза, в която сълзите се смесваха с протести.

— Те ме насилиха, господин Клопе! Аз не исках! Това е ужасно! Върху гърлото на Ингрид беше допрян бръснач… Никога няма да си простя това, никога!

Парадоксално, но психическото сгромолясване на двамата зъболекари възвърна силите и волята на банкера. Подсъзнанието не лъже никога — сякаш случайно наум му дойде познатата фраза: „Стискай зъби“.

В същия момент той разбра, че това е невъзможно. По-точно, защото нямаше зъби. Ужасяващият вкус на кръв нахлу в устата му, един съсирек, залепил се на горната челюст, предизвика повдигане. Инстинктивно той измъкна с върха на пръстите си тази чужда мека топчица, която представляваше част от жизнената му течност. Незабавно кръвотечението изби като гейзер.

— Погрижете се за мен, идиот такъв, вместо да хленчите!

Той разтърси бясно Щрол. Професорът сякаш се събуди.

— Седнете… имате право… да се погрижа… ще се погрижа за вас… Ингрид! Компреси… Кръвоспираща инжекция…

Професионалните му рефлекси се възвърнаха бавно, сякаш причината за това бе държането на банкера, което го бе екзалтирало със своята решителност.

— Дъщеря ми се омъжва тази нощ — каза Клопе. — Искам да посрещам лично гостите си. Вас също. С всичките си зъби.

Въпреки ужасното шипене на гласа му Ингрид и Аугуст разбраха смисъла на думите му. Те размениха страхливи погледи: на живо, върху разкъсаните венци, беше ли възможно да се постави временна протеза?

— На работа! — окуражи ги Клопе, опитвайки се да се усмихне, разтваряйки челюстите си, но това само доведе до демонстрация на отворените рани, заобикалящи изранените венци.

Операцията трая три часа. Професорът и съпругата му надминаха себе си. По различни мотиви нито един от тях не направи никакъв коментар на агресията. Клопе поради това, че знаеше причините за нея. Аугуст и Ингрид, защото бяха още под въздействието на преживяното, неизживели психическия шок. Когато банкерът с почистено лице се погледна в огледалото, човешкият му образ се беше възвърнал отново. Челюстите му бяха украсени с двойна редица зъби. Разликата бе само, че това не бяха неговите собствени.

— Незабавно ще се оплача в полицията — заяви Щрол.

Омер го погледна изучаващо.

— Направете го, ако желаете, това е ваше право. Но за момента ви забранявам да намесвате моето име.

— Но защо? Защо…

Клопе замалко не отговори „Банкова тайна“, но в последния момент се въздържа. Той взе подадените му от Ингрид хапчета, дезинфекциращи и заздравяващи средства, и кимна за сбогом с глава.

— Ще се видим тази вечер. Поздравявам ви с отлично свършената работа.

Думите му бяха толкова неподходящи за момента, че Щрол едва сдържа сълзите си. Той интимно хвана китката на банкера.

— Господин Клопе…

— Знам… знам… До довечера.

Завладян от предстоящите болки, от борбата, която трябваше да води, за да ги изтърпи, с ясна глава въпреки погълнатите аналгетици, Клопе незабавно се върна в банката си, за да изпълни това, което бе решил да направи след сватбата на дъщеря си. Щеше да изпрати два телекса. Първия до Мелвин Бост в Детройт, да предупреди, каквото и да струва това, собствениците на „Бюти гоуст П9“ за опасностите, които го очакват, ако пилотират техните коли. Вторият — до Ерик Мортед в Южна Африка, директор на „Васенаарс Консолидейтид“: „Съгласен за финансирането на работите по обезопасяването на строежа. Изпращам незабавно кредити“.

Малко го интересуваше сега, че неговата банкова империя ще се срути. Важното бе да е начисто със съвестта си. Окончателно.

Под влияние на емоциите той бе решил да довери на Химене грешките си и цялата истина около последствията от тях. Прибирайки се у дома си, се бе подвоумил пред обстоятелството, че ще трябва да я въведе в неговата светая светих, в това, което беше лично негово преди четиридесет и осем часа, питайки се дали няма да я нарани сериозно с тези откровения. Имаше ли право да я намесва в тези тежки изпитания? Беше ли подготвена за това?

— Химене?

— Омер…

Пред огледалото тя пухтеше радостно, драпирайки роклята, която щеше да облече същата вечер. Чаените церемонии… пазаруването… празните приказки… изборът на една покривка…

— Трябва да ти кажа… — започна Омер.

— Обичаш ли парме? Извинявай! Какво искаше да кажеш?

Омер се отказа да говори. Челюстта го болеше ужасно.

— Нищо… нищо…

Мисълта го беше поразила. Беше скрита в един от ъглите на паметта му. На някакъв французин: Коктал или Како, или Кокто, той вече не си спомняше. Тя казваше: след като мистериите ни изненадват, по-добре ние сами да си ги организираме. Любопитното бе, че тя му идваше наум днес, без Габелоти да мисли, че някога може да я използва, за него това бе мисъл на един немощен. Групирани около него, със сериозни и загрижени лица, Кармине Кримело, Анджело Барба, Томас Мерта, Карло Бадалето, Франки Сабатини и Симеоне Феро мълчаха. Това, че донът не бе реагирал, след като членовете на една враждебна фамилия бяха ликвидирали двама командоси пред очите му, ги хвърляше във вцепенение. Силата на Синдиката беше в това, че никога не оставяше без отговор и най-малкото предизвикателство.

Тъй като всички знаеха този неписан закон, гледаха с четири очи, преди да го престъпят. Или дон Еторе се предаваше, или се страхуваше от Волпоне, или в ръкава му бе скрит някакъв таен коз. Всички тайно се надяваха на последното. Телата на двамата убити бяха дискретно евакуирани от сградата с помощта на екип командоси.

Бяха ги превозили с асансьора до подземния гараж. Там телата бяха натоварени във фургонетка. Фамилията Габелоти беше закупила тридесетина гробници в едно гробище в покрайнините на Ню Йорк. Когато някой загинеше от огнестрелно оръжие, както беше в по-голямата част от случаите, покойникът бе погребван, без да се изискват необходимите формалности: морга, аутопсия, полиция. Пазачите на гробището бяха сигурни, добре платени хора. Нощното погребение на някакъв непознат с нищо не смущаваше мирното им безгрижно всекидневие, далеч от градския шум, под тихия шепот на кедрите. Като добър сицилианец дон Еторе добре знаеше, че и най-страшният от неговите убийци държеше да бъде погребан по християнски, вместо да лежи забетониран в плоча и хвърлен в открито море. С тази негова деликатност авторитетът му сред подчинените нарастваше.

Той се усмихна мазно и се обърна към своя генерален щаб:

— Положението ви е известно — започна той. — Мортимър О’Брайън се е опитал да ни измами. Не знам дали е мъртъв, дали е жив и къде се намира. Моето мнение е, че нашият съдружник… — той замълча, за да прочисти гърлото си — нашият съдружник Волпоне му е видял сметката. Тук той е сгрешил. Тъй като в моите ръце тази отрепка щеше да проговори, гарантирам ви го! Надявам се, че нашите пари все още са блокирани в банката. Нито Волпоне, нито аз притежаваме номера на сметката. Бебе Волпоне е изпълнен с добри намерения. Но това не стига. Вследствие на това, за да завърши тази работа, която започва да намирисва, реших лично да замина за Цюрих.

Хората му се спогледаха учудено. Дон Габелоти мразеше да пътува. Тъй като целият свят идваше при него, защо бе решил да промени порядъка? Освен това неговата аерофобия беше често тема за шеги сред фамилията.

— Как ще заминете, с какво? — наслуки попита Кримело. Той сбърка, като прибави без зъл умисъл: — С параход?

— Я повтори — агресивно натърти дон Еторе.

Кармине Кримело, разбирайки, че е сбъркал, погледна към останалите. Никой не му се притече на помощ. Те обръщаха настрани погледи. Кармине, изоставен сам на себе си, реши да рискува:

— Нищо лошо не съм казал, падроне. Зная, че не обичате да летите със самолет… Това е всичко… — Той страхливо прибави: — Не сте само вие… Аз също не обичам да пътувам със самолет.

— За в бъдеще запази утешенията за себе си! А със самолет ще пътуваш утре!

Всички глави се изправиха.

— Аз също — прибави дон Еторе с решителен вид на самоубиец. — Естествено, не можем да пристигнем в Цюрих накуп. Анджело, Тома и Карло ще отлетят за Лион, Франция. Оттам ще вземете влака за Цюрих. Франки и Симеоне ще заминат за Милано и също с влак ще дойдат в Цюрих. (Той погледна кръвнишки.) Ще те взема в прегръдките си, за да те утеша.

Няколко усмивки, които угаснаха незабавно.

— Там ще се срещнете с хората на Волпоне. Първият, който направи алюзия за настоящите събития, ще го изпратя незабавно в Америка. Докато не си върнем парите, искам мир! Ще изисквам взаимно разбирателство!

— А после? — намеси се със сериозен тон Анджело Барба.

— После какво?

— След като си приберем парите?

— Винаги ще имаме време да разговаряме с дон Итало Волпоне.

Думата „дон“ той произнесе така, сякаш се избавяше от нахлулата в устата му храчка.

Всичко се проваляше. Анджела все още не бе намерена. Габелоти му слагаше пръчки в колелата, пазейки Юделман като заложник. Виторио Пицу се оказваше неспособен да предприеме нещо. Омер Клопе не се предаваше… За кой ли път Итало се прокле за липсата на контрол над себе си. Беше имал шанса да залови Мортимър О’Брайън, после бе провалил всичко. С малко търпение сега номерът на сметката щеше да е в ръцете му, номерът, който предизвика толкова убийства. Адвокатът не беше от класата на банкера. Сега Итало имаше само едно желание: да се върне в Ню Йорк и да подложи града на огън и кръв, докато не намери жена си. Но той се беше заклел да не напуска Цюрих, докато не си върне парите от операция „Аут“ със свои собствени сили. Ставаше въпрос за живота, за бъдещето и за честта му.

Зад гърба му се говореше, когато го сравняваха с Дженко: насилник, буен, невъздържан. Това действително беше в характера му. Но как не разбираха, че за да бъде такъв, причината бе в това, че брат му се беше родил преди него. Повече от баща Дженко се бе грижил за него, бе го изучил, възпитал, пазил от всички несгоди, вземайки решения от негово име, говорейки вместо него. С течение на времето, колкото властта на Дженко укрепваше, толкова Итало свикваше с мисълта да се уповава на него, да живее в сянката му. Защо трябваше да завоюва нещо, за което бе достатъчно само да го поиска? Защо да воюва, когато Дженко го правеше вместо него? Дженко беше този, който му беше дал умалителното „Бебе“. Итало, който не преставаше да обича и да се възхищава от брат си, дотолкова се бе слял с него, че накрая личността му се беше сляла с неговата. Победите му Итало считаше за свои.

Той бе започнал да намира себе си едва след като бе срещнал Анджела. Рамо до рамо с нея независимостта му се беше върнала. Той не беше повече нечий по-малък брат, но един истински мъж от главата до петите, готов на всичко, за да запази една жена. Беше опитал да обясни тази метаморфоза на своя по-голям брат, укорявайки го мило, че го е разтоварил от отговорност. Сега вече Итало искаше да поеме своята отговорност и да играе активна роля на различни постове във фамилията. Дженко го беше изслушал с внимание, без да каже нито дума.

— Не ти се сърдя за нищо, Дженко, но ти ми даде прекалено много обич. Имам чувството, че това ме задушава. Ти си твърде голям за мен, но аз съществувам. Искам да летя със собствени криле.

Беше ли го разбрал Дженко? Беше му разрошил косите, усмихвайки му се, сякаш беше дете:

— Сигурно си прав, Бебе, но не трябва да ми се сърдиш. Може би не съм забелязал, че си пораснал.

— Но аз съм на тридесет и осем години!

Дженко беше на четиридесет и шест, но когато Итало беше на десет години, брат му царуваше над десетки възрастни, членове на подземния свят, с които не се беше побоял да се срещне в схватка с оръжие или голи юмруци. Той доминираше над тях с интелигентността си, с чувството си за мярка и с полезността си. Нямате дори двадесет години, когато високопоставени личности от всякакви професии искаха от него съвет и протекции. Тези осем години бяха оставили между тях разстоянието между баща и син, между учител и ученик. За Дженко Итало винаги оставаше на десет години. Но сега и завинаги по-големият брат щеше да остане на четиридесет и шест, годините на смъртта му.

След повикването на Пицу Итало се беше върнал в моргата. Чиновникът отново бе отворил кутията, където лежеше кракът на Дженко… Итало остана дълго, молейки се пред тази част от тялото, оставяйки от очите му да текат горещи и горчиви сълзи. Постепенно го обхващаше жаждата за реванш.

После се завърна във вилата. Фолко управляваше колата. Те не бяха разменили нито дума през цялото време. Итало знаеше, че ще продължи делото на своя брат — единственият начин да отдаде почит и признателност към своя доброжелател, в знак на отплата за обичта му Итало се закле да бъде достоен за тежката корона, която му се падаше. Тежко и горко на оня, който се опита да му я отнеме. Но за да може да се противопостави на тези от Синдиката, трябваше да довърши това, което бе започнал: да принуди Клопе да преведе парите.

— Мисля, че ти заповядах да пазиш негърката! — каза сухо Волпоне на Белинцона.

Той констатира, че лицето на гиганта е покрито с кръвонасядания. Пиетро наведе виновно глава.

— Измамиха ни. Тя избяга.

Итало усети, че кръвта му се отдръпва от лицето. Инес трябваше да играе важна роля в бъдещите му планове.

— Братята й ненадейно ни нападнаха — прибързано обясни Ландо.

— Млъквай! Говоря на Белинцона!

Фолко Мори се мъчеше да остане невъзмутим, разглеждайки храстите в парка. Пиетро, неспособен да се оправдае, разпери безпомощно ръце.

— Казвай! — излая Волпоне.

— Бяха двама… — Гласът на Белинцона беше глух и изморен. Явно думите му излизаха с мъка от устата. — Не ги изпускахме от очи още щом влязоха… Пръстът ми беше на спусъка… Неговият също… Тогава…

— Тогава какво?

Белинцона втренчи поглед към върховете на обувките си.

— Не можах да разбера какво стана, падроне…

Думите му увиснаха във въздуха, срамът му попречи да довърши мисълта си.

— Измамиха ни…

— Двама гиганти… — намеси се Ландо.

— Един гигант с куршум в главата не е вече гигант, а е едно лайно! — избухна Волпоне. — Вие също сте две лайна! Двама тъпаци! Трябва ми тази негърка! Къде е тя?

Ландо и Пиетро дори не смееха да се погледнат. Безпокойството на първия беше видимо. Беше готов на всичко, само да не бе присъствал на содомизацията на Белинцона. По-ниският от двамата негри, този, който беше около два и двадесет, го беше предупредил:

— Защо да се докосваме до теб? Твоят приятел ще го направи вместо нас: той ще те ликвидира!

След като напуснаха апартамента на Инес, тази заплаха се беше настанила в мозъка му. Двамата не размениха нито дума относно техния неуспех.

— На вас говоря! — изгърмя Волпоне. — Къде е тя?

Те мълчаха.

— Ландо, изчезвай! Имаш задача за изпълнение! На твое място бих направил всичко, за да успея…

— Да, падроне…

В това унижено състояние какви бяха шансовете му да прелъсти дъщерята на банкера? Разбира се, ако успееше да се срещне с нея. Ако успееше да смъкне от лицето си нещастното изражение. Да се предположи, че тя ще го забележи и ще й хареса? Дори така да е. Трябваше духът му да е свободен, за да може да бъде силен сексуално. След като бе видял брата на Инес в действие, представите му за мъжка мощ бяха претърпели сериозен удар. Но той знаеше, че Волпоне няма да му прости втори подобен неуспех.

— Фолко, отивай на летището, претърси го! Не може да не ги забележиш, трима гиганти — това се вижда отдалеч! Пиетро, върви с него. Изчезвай или ще ти разкрася физиономията!

Белинцона се изправи тежко. Докато бъдеше жив, трябваше да съществува заедно със своето унижение. Единственото, което можеше да го успокои, щеше да бъде смъртта на неговите врагове от собствената му ръка. Пиетро почти съжаляваше, че Итало в гнева си не го беше застрелял като наказание за пропуска му. Той тръгна подир Фолко, който беше достатъчно тактичен, за да не му задава въпроси.

Отчаян от този нов неуспех, Волпоне забърза към телефона, за да позвъни в Ню Йорк: не можеше повече да остава в неведение за съдбата на Анджела. Страхът го задушаваше. Първите думи, които чу от устата на Виторио Пицу, бяха:

— Жена ви е у дома, падроне. Тя е добре. Ще ви дам Моше, за да ви обясни всичко.

Излизайки от Габелоти заедно с Анджела Волпоне, Виторио Пицу и тримата му лейтенанти, Юделман се бе питал дълго относно бъдещото си държане. Беше еднакво опасно да каже истината, както и да я скрие от Итало. Моше не беше повярвал нито дума от лъжите на Габелоти въпреки измислените заплахи, с които донът се бе опитал да оправдае отвличането. Дон Еторе просто ги бе затворил. Не за да ги опази, както бе декларирал с ръка на сърцето, а за да ги държи като заложници, за да подреже крилата на Итало. Отсъствието на реакция от негова страна след убийството на двамата му командоси в никакъв случай не доказваше примирение. Моше знаеше, че Габелоти никога не забравя и не прощава нищо. Просто донът беше предпочел на първо място двата милиарда пред незабавните репресалии. Сметките щяха да се уреждат по-късно.

Истинската опасност беше Волпоне. Безпокойството да не бъде приет сериозно усилваше тъмното му честолюбие. Все още беше слаб, неуверен, за да може да приеме ударите спокойно и да ги върне в подходящия момент. Юделман трябваше да борави с него, сякаш разминираше бомба. Тъй като все още не си беше изработил някаква тактика, Моше отправи гореща молба към небето и пое слушалката от Виторио.

— Всичко е наред, Итало, всичко е уредено!

— Къде е Анджела?

— Ще ти кажа всичко, Итало… Дължим на дон Еторе една голяма свещ! Без него…

— Какво?… Какви ги разправяш? — прекъсна го Волпоне.

— Габелоти ни измъкна от голяма опасност… Той е научил, че сме заплашени. Заради теб ни предложи гостоприемството си.

— Така ли?

— Да, Итало. Предложи ни гостоприемството си.

— На кого?

— На Анджела и на мен…

— Жена ми е била у тази дебела свиня? Той докоснал ли я е? Говори!

Юделман почувства, че част от увереността му го напуска.

— Цялата тази история е едно чудовищно недоразумение, Итало!

— А Дженко? Също ли е недоразумение? А О’Брайън? Ти правиш реверанси пред тази торба с мас, докато аз все още не знам дали той не ни е заграбил парите!

— Изслушай ме, Итало…

— Млъквай! Ти не знаеш нищо. Той получи ли езика, който му изпратих?

— Езикът?

— Езикът на един умник, който ни следеше още от Ню Йорк за сметка на твоя нов приятел. Езикът на Рико Гато! Изпратих му го увит в неговия паспорт! Къде е Анджела?

— У вас.

— Кой я пази?

— Четирима души под заповедите на Висенте: Джанини, Капо, Пици и Чифало.

— Добави още четирима. Ако й направят нещо лошо, ще те убия със собствената си ръка, Моше!

— Добре, ще ме убиеш! Мога ли да кажа една дума?

— Не. Ти сигурно не знаеш, че моите хора ликвидираха двама дюстабанлии?

— Швейцарски ли? — задъха се Юделман.

— Американски… Хора на Къркпатрик. Какво от това?

— Ох! По дяволите! Не може да бъде!

— Да. Банкерът все още не пада на колене! Цюрих гъмжи от полицаи и доносници! Не ми пука! А през това време моят съветник сключва договор с този боклук, който отвлича жена ми и убива брат ми!

— Това не е вярно! — разбунтува се Юделман. — Ти грешиш! Ако Габелоти беше виновен, той никога нямаше да ни освободи!

Моше прехапа устните си, но беше късно. Думите не можеха да бъдат върнати.

Волпоне изригна:

— Мръсна лъжлива свиня! Чу ли се какво каза?

Това беше катастрофа… Сега никакъв съюз не бе възможен.

— Окей, окей! — съгласи се Моше с уморен и безразличен глас. — Понеже искаш истината, ще я получиш. Аз се върнах тогава при Габелоти. Той не ми разреши да си тръгна. Заради теб, Итало. Той поиска да те потърся по телефона. Но ти си напуснал хотела и той се усъмни. Ти щеше да постъпиш по същия начин, ако беше на мястото му. Еторе изпрати двама пънко, за да приберат Анджела…

— Мръсник!

— Тази сутрин в пет часа той ми каза, че сме свободни. След като се извини, ни обясни защо е постъпил така. Според него искали са да отвлекат жена ти…

— Кой?

— Не знам. Той е поискал да ни запази. Каза, че сме съдружници и имаме общи интереси.

— И ти преглътна това?

— И още как? Още повече след историята с езика. Можел е да ни очисти! Тогава Пицу се появи, както си му наредил, с Алдо, Висенте и Джозеф. Те убиха двама от охраната на входа, което усложни още повече обстановката…

— Можеш ли да допуснеш, че аз ще позволя да затварят жена ми, без да се намеся?

— Не се намесвай повече, Итало. Умолявам те! Ти ми връзваш ръцете… Разбери, че Габелоти е в същото положение като нас… Той не знае нищо. Не може да сложи ръка върху парите.

Итало замълча. Моше разбра, че аргументът е натежал.

— Но защо? Защо, след като притежава номера на сметката?

— Не. По неизвестни за мен причини той не притежава номера. Парите ще си останат там… Итало, послушай ме… Дженко е мъртъв и ти ще станеш капо на фамилията. Ще бъдеш дон. Това не е изгодно за много хора. Ти си в устата на всички от Комисионе. Те не те искат. Те са против твоето минало, ти ги безпокоиш… При най-малката грешка ще те ликвидират. Не искам това, Итало! Ако ме слушаш, ще имаме шансове…

— Стига, мазнико! Габелоти никога нямаше да посмее да отвлича жената на Дженко!

— Точно така. Но твоят брат никога не е размахвал под носа му червен парцал. Щеше да го успокои, вместо да го плаши, както ти постъпи! Знаеш ли кой печели от нашите ежби? Банкерът! Твоят неприятел е не Габелоти, а Клопе. Ти не познаваш още тази сган. Това са легални бандити, по-лоши от кучета! Силни, упорити, порочни, мръсници… Далеч по-големи мръсници от нас… Те унищожават правителства, печелят войни, изпращат на дръвника ръководители на държави! Те са по-опасни от десет армии, взети заедно! Те царуват, парите са у тях, цялата земя е в ръцете им! Ако не им представим този проклет номер, няма да видим цвета на парите си! Трябва да се съюзим с Габелоти, да обединим силите си.

— Какво повече от мен може да направи това теле, след като няма номера на сметката? — попита агресивно Волпоне.

— Ще видиш заедно с него на място.

— Какво?

— Дон Еторе пристига утре в Цюрих. Идва, за да се срещне с теб.

Малка кръчма от страната на улица „Колизей“. Чистачките получаваха достъп до нея към девет сутринта, когато последните клиенти се осмеляваха да посрещнат дневната светлина, а музикантите започваха да прибират инструментите в калъфите. Тук царуваше миризмата на тютюнев дим, примесена понякога с лютивите изпарения на марихуаната, която любителите на куул джаза пушеха тайно в тоалетните между два барабанни удара и едно изхлипване на саксофона. Нормално клубът започваше да живее след идването на бармана, към шест часа следобед. Но днес в четири, в изкуствената нощ на неоновите светлини, докато улицата вибрираше от задръствания и от шума на анонимната тълпа, която се раздвижваше като мравуняк за всекидневието, барът звънтеше, сякаш кристал, подведен от небрежността на недоспалия музикант, който измъкваше жалните акорди на баса.

Джазмените сигурно бяха станали в три часа, за да репетират с нова певица, която трябваше да пее същата вечер. Освен бармана и басиста, и един висок и строен брадатко, още под въздействието на изпаренията от предната вечер, всички бяха черни.

— O.K., fellows — каза певицата. — Once more.37

Тя изпи глътка портокалов сок и атакува с нисък и дълбок глас музикалната фраза на „Лаура“, която бе прекъснала, за да покаже на китариста мястото, където трябваше да пласира своя акорд.

Музикантите с радост бяха приветствали тримата им приятели, които минаваха оттук, и най-вече двамата, които бяха известни в своята страна САЩ. По повод присъствието им те започваха да се разгорещяват, щастливи да предложат музиката си, знаейки, че приятелите им ще я изживеят със същата интензивност, все едно че те самите държат инструментите. Двамата младежи и момичето, и тримата красиви като богове, се бяха инсталирали с полузатворени очи, изтегнали с целия си ръст, с крака върху масата. Главите им бяха наведени назад, тактувайки заедно с певицата и инструментите, с помощта на пръстите на ръцете си с едва доловимо извиване на телата.

— Come on, Ines! — окуражи я певицата. — Come on and sing with me!38

Роки и Куаку я окуражиха с усмивка. Инес се изправи с цигара в едната и с чаша в другата ръка, приближи се до миниатюрната естрада и започна да припява полугласно, отсичайки нотите и влизайки в акомпанимента без усилие, като истинска професионалистка.

Цюрих беше далеч… Бяха пристигнали в Париж само преди час. Тази вечер Куаку щеше да се завърне в Сакле, Роки щеше да хване самолета за Ню Йорк, а Инес щеше да замине за Лондон, където имаше достатъчно приятели. Това, че братята й бяха откликнали на зова за помощ чак от другия край на света, я беше изпълнило с неописуема радост. Тяхното присъствие я беше пречистило от мръсотията на последните три дни в Цюрих, сякаш нищо не беше се случило. Дори писмото, което й бе продиктувал Волпоне, я караше да се усмихва: тези неща не я касаеха вече. Не я интересуваше вече нито миналото, нито бъдещето. Това, което беше важно, бе настоящето, сега, веднага.

Тя намигна съучастнически на Роки и Куаку и с удоволствие започна да им демонстрира, че собственият й глас с нищо не отстъпва на гласа на една професионална певица.

Какво трябваше да стори, за да погребе най-добре живота си на момиче? Ренате докосна с пръст десетките рокли и костюми, с които бяха претъпкани гардеробите. Някои дори не бяха обличани. Тя бе щастлива, че ги притежава. Под внезапен импулс тя влизаше в магазина и купуваше нещо от Диор или Карден, сякаш това бяха пасти в сладкарницата. След това ги забравяше в някой гардероб, за да ги намери шест месеца по-късно и ги подари на Мануела — най-добре снабдената с модни артикули от всички видове в Цюрих прислужница. Що се отнасяше до Ренате, тя носеше едни и същи дънки от три години насам.

Тя спря избора си на костюм в синьо-лавандулен цвят с мъжка кройка. Облече го и се огледа в огледалото, правейки подходяща физиономия. Когато идваше моментът да изпълни това, което си беше обещала, желанието я бе оставило. Идеята внезапно й се стори идиотска. Защо трябваше да легне с един непознат няколко часа преди сватбата?

Опита се да анализира причината, която я бе накарала да хвърли това последно предизвикателство. Най-после я откри: този съвсем безкористен жест щеше да запечата верността, която бе решила да запази по времето, през което щеше да трае брачният съюз с Курт. Мадам Хайнц… Тя разменяше кон за кокошка. Никога не бе обичала своята фамилия — Клопе, която родителите имаха добрата идея да облагородят с едно приятно име — Ренате. Хайнц беше още по-лошо от Клопе. Ренате Хайнц… Тя повдигна рамене, запали цигара и постави в стереоуредбата старата плоча на Бийтълсите: „Yellow submarine“39. После седна на пода до стената и се замисли.

Мануела се появи. Прислужницата подсвирна от учудване.

— Как ви отива това синьо… Нов ли е?

— Стар като бедността.

— Ще се харесате на господин Курт…

— Не съм го облякла заради него.

— Аха! А за кого?

— Още не знам. Първият, който ме пожелае.

Мануела подреди една дузина кърпи на етажерката и се усмихна учтиво и смутено.

— Вие като че ли не ми вярвате — каза Ренате. — Ще направя най-абсурдното нещо преди моята сватба. Да, Мануела. Ще погреба моя ергенски живот.

— Момичетата също ли постъпват така?

— Откъде да знам? Сега ще разбера.

Мануела я погледна бегло. С господарката й винаги беше трудно да се разбере шегува ли се, или говори истината. За да не сгреши, тя винаги отговаряше със задаване на въпроси, които не се отнасяха до нейните задължения.

— Ще ми разкажете ли?

— Никога. Става въпрос за моя последен момински секрет. Имате ли писмо от Хулио?

— Да. Получих писмо преди малко.

— Добре ли е?

— Не особено… Изглежда, че ще затворят мината им.

— Защо?

— По съображения за безопасност.

— Сигурно е загрижен?

— Той? Да. Много. Печелеше добре там.

— А вие?

— Аз съм луда от радост! Откакто е заминал, непрекъснато го умолявам да се върне. Страхувам се.

И Ренате, и Мануела, и самият Хулио не знаеха, че „Васенаарс Консолидейтид“, диамантената мина в Ботсуана, в която Хулио работеше като помощник-майстор, всъщност принадлежеше на Омер Клопе, главен акционер на компанията.

— Но това не е всичко — прибави Мануела.

Тя събра целия си кураж, за да признае това, което искаше да запази за себе си още известно време:

— Ще имам дете.

— Ами! — възкликна Ренате.

— Бременна съм от четири месеца. Тази вечер го усетих как мърда в корема ми.

— Но това е чудесно! Трябва да спрете да работите!

— Имам време! — протестира Мануела, която досега мислеше, че Ренате ще започне да я укорява. — Мога да продължа работата чак до месеца преди раждането.

— В никакъв случай!

— Но вие като млада двойка ще имате нужда от мен…

— Ще взема някоя друга жена и ще запазя мястото ви. Мануела?

— Госпожице?

— Искате ли да ми направите голямо удоволствие? Бих искала да бъда кръстница на детето ви.

Мануела я погледна с очи, пълни с благодарност.

— Благодаря, госпожице…

— Не се тревожете, ако Хулио загуби работата си. Ще му намеря нещо тук, в Швейцария. Роклята ми огладена ли е?

— Не съвсем. Сега се връщам да я довърша.

Ренате смачка фаса в един от пепелниците. Колко бе обикновено, просто за другите всичко!… Тя се изправи, хвърли око към огледалото, мръщейки се, и прихна пред дяволитата идея, която мина през ума й: така както бе решила да погребе „ергенския си живот“, тя трябваше да се разходи по улицата, да закачи или да се остави да бъде закачена от първия мъж, който й хареса малко, и да го попита с най-пленителен глас: „Искате ли да се любите с мен?“. Дотук всичко беше отлично. Но ако мъжът отговореше: „Не“? Има телета навсякъде, дори в Цюрих.

Тя взе чантичката си и смеейки се, излезе на Белеривщрасе на среща с последната си авантюра. Дори не се наложи да ходи дълго. Първият човек, когото видя тук, беше той. Висок, строен, силно изразен латински тип, облечен безупречно с тъмен костюм, ушит с вкус. Връзката му беше от синя вълна върху безупречно бяла риза на фини райета. Беше се облегнал на металносиво открито купе „Бюти гоуст П9“. Тя го гледаше да се приближава, като че ли го бе чакала цяла вечност, сякаш тук имаха уговорена среща и само тя го знаеше. С разтуптяно сърце направи крачка към него, питайки се дали ще има куража да доведе докрай проекта си.

Когато достигна до него, Ренате се спря. Отблизо той бе красив, с костеливо лице, добре очертано, малко блед, с напрегнат поглед. Най-голямо впечатление й направиха ръцете му: фини и силни, поддържани, леко присвити върху каросерията.

— Как се казвате? — попита тя.

Устата му се разтвори в жестока усмивка.

— Орландо…

— Аз се казвам Ренате. Искам да се любя с вас.

— Аз също — отговори той.

Орландо отвори вратата на автомобила.

17.

— Махайте се оттук! — извика Луи Филипон.

Когато той работеше, кухнята трябваше да прилича на светилище. Никой не трябваше да се суети, да коментира, нито пък да изглежда уморен. Не беше рядкост гастрономическите му открития да се извършват под звука на грамофонна плоча, чийто избор даваше по-нататъшния вид на приготвеното ястие. Луи Филипон оставяше да съжителстват солта и класическата музика. Десертите се приготвяха в ритъма на джаза, а коктейлите под южноамерикански звуци.

Тук, при Клопе, той се проклинаше, че бе приел поканата. Всичко беше в безпорядък. Няколко пъти, точно когато приготвяше доматения сок за студения бюфет, Оскар Хепбрауер предявяваше претенции да мине през кухнята. Декораторът беше също толкова откачен, колкото Луи Филипон, но по-неспокоен. Той се боеше, че няма да успее да привърши обзавеждането преди полунощ, а вече беше шест вечерта. Не бяха му донесени навреме вещите, от които той и помощниците му се нуждаеха. Губеше ценни минути, за да премине от една стая в друга, избягвайки кухнята, а щеше да бъде много по-лесно да мине през нея. Беше поискал учтиво разрешение от Филипон, но последният студено бе отговорил:

— Предпочитам да се въздържите от това.

В продължение на половин час Оскар бе постъпвал така. После, без да може да се въздържи, бе повел една дивизия работници, носещи фотьойли Луи XV, между фурните. Неговите войски и тези на Филипон се бяха сблъскали, разменяйки си силни думи, докато техните военачалници бяха на сантиметър от ръкопашния бой.

— Ще минавам където искам и когато искам! — пищеше Оскар Хепбрауер.

— Аз съм господар тук! — отговаряше Луи Филипон.

— Невъзпитан тип!

— Марш навън!

В големия салон беше още по-зле. „Горилите“, наети за охраната, гледаха под око работниците в гащеризони, които ги подбутваха наляво-надясно безцеремонно. Оскар така бе преуспял в декора си, че нечии нерви вече се късаха. Видът на апартамента предизвикваше у някои от тях повдигане, макар че повечето не бяха слагали нищо в уста. Масите висяха от тавана, придружени от столове, всичко наопаки, докато, ходейки по пода, човек имаше чувството, че се е обърнал с главата надолу, с лице на нивото на висулките на обърнатите полилеи. Един роял с извадени вътрешности беше залепен за тавана, както и една табуретка с няколко ниски масички, натоварени с бутилки алкохол и чаши. Само най-малките масички, предназначени за сватбения обяд, лежаха на краката си нормално, така както Бог бе пожелал да бъде упражнявана силата на тежестта.

Един от пазачите, който бдеше над обърнатия наопаки Да Винчи, има нещастието да съзерцава твърде дълго тавана. Неговият колега, който се караше с някакъв работник, изцапал костюма му с лепило, го забеляза, че побледня.

— Не се ли чувстваш добре?

— Не…

— Какво ти е?

„Горилата“ обгърна помещението с поглед, попивайки потта, която струеше от челото му с опакото на ръката. После промълви с умиращ глас, сочейки в делириум обстановката:

— Тттова…

С изцъклен поглед Ренате се молеше:

— Не!… Не!… Не…! Не…

— Качвай се!

— Не мога повече!

— Качвай се!

Тя изкачи едно стъпало. Беше неспособна да прецени дали изкачването на това стъпало е изтезание, безкрайно удоволствие или двете заедно. Всяко от стъпалата водеше според нея към голготата. Разпънатата беше тя. Когато потеглиха от Белеривщрасе, Ландо я бе довел право в апартамента си. Смутена повече, отколкото би могла да предположи — есенцията на един експеримент е да отделиш всяко съставно нещо, запазвайки свежа мисълта — тя не беше задала никакъв въпрос по време на краткото им пътуване. Ландо пазеше пълно мълчание.

Когато излезе от асансьора, който ги бе изкачил до третия етаж, докато той отключваше вратата, я обзе чувството, че е проститутка, правеща си сметка каква ще бъде получената от този непознат сума.

Ландо, който познаваше добре жените, знаеше, че най-добрият начин да ги завладееш е не да говориш, а да действаш. Той не загуби нито минута с предлагане на чаша или грамофонна плоча, грешка, повтаряна от набедените прелъстители, оставящи по този начин на противника време за размисъл. Ландо затвори вратата с крак, щракна резето, притисна се с цялото си тяло към Ренате, която се бе облегнала на вратата, вдигна, без да се подвоуми полата на костюма й, без целувка, без нито една милувка смъкна финия чорапогащник и я облада.

Никой досега не бе третирал Ренате по този начин. Когато й се случваше да се отдаде, нейните партньори се приготвяха за дълга обсада, за изтърпяване вдъхващите надежда последователни етапи, където прогресивното отдаване беше заобиколено със запалени речи, отблъснати жестове, откраднати целувки от уста, която не казваше нито не, нито да.

Дългият професионален опит на Ландо го беше научил да презира условностите: никаква увертюра. Да или не. Веднага. Прикована за вратата, шокирана и хипнотизирана, Ренате твърде бързо бе усетила как тялото й се събужда под мощните овнешки удари на Ландо. Обичайно тя се любеше с Курт. Но тук нямаше възможност да поеме и най-малката инициатива. Напълно овладяна от Ландо, прие тази нова за нея роля: пасивността.

— Отведи ме върху леглото — простена тя.

Той дори не се потруди да отговори, продължавайки своята сапьорска работа, забавяйки движенията си, разделяйки ги на дълги и къси, запазвайки за момент пълна неподвижност, щом се усетеше на прага на спазмата.

— Умолявам те… леглото…

Това удоволствие, което увисваше във въздуха, щом се приближаваше до него, я подлудяваше. Той си игра с нея три четвърти час прав, неуморим, завинтен в нея, контролиращ студенокръвно ритъма на тялото си. Когато приближаваше моментът да се предаде на удоволствието, достатъчно бе да си представи заплашителната физиономия на Пиетро Белинцона, за да изостави всяка мисъл за капитулация.

Със стъклен поглед Ренате стенеше:

— Хайде…! Хайде…!

Молбите й не действаха върху Ландо. Той добре знаеше как да я отведе по пътя, от който няма връщане, там, където искаше да я остави. В този празник на чувствата той не участваше. Просто изпълняваше заповедта на дон Волпоне.

— Ландо… Ландо… Умолявам те!

Още веднъж движенията му замряха в момента, в който тя щеше да се катурне. Частица от секундата закъсня: Ренате се изскубна от волята му и отиде твърде далеч в измеренията на удоволствието. Ландо се видя принуден да я последва, долепил плътно тялото си до нейното в серия глухи и мощни удари, които разтърсиха вратата. Ренате обърна очи, дишането й спря, лицето й доби восъчен цвят, сякаш беше мъртва. Бавно, един по един, мускулите й се отпуснаха. Той трябваше да я задържи, за да не падне на килима.

За първи път Ренате беше преодоляла границата, която разделя задоволяването от висшето удоволствие. Досега се беше считала за експерт в любовната игра. Колко невярно беше това. Тя не бе знаела нищо. Думите, които употреби несъзнателно, доказваха още веднъж нейното невежество. Ренате вдигна очи към него и едва чуто прошепна:

— Благодаря… Благодаря…

За нея изненадите тепърва щяха да започнат. Както обикновено той би трябвало да запали цигара, да посети банята, да се усмихне, да се отдалечи. Вместо това падна на колене, поставяйки около тялото й ръцете си като обръч и притискайки се към нея. Ландо започна нежно да целува вътрешната страна на бедрата й там, където те са нежни и хладни като под крилото на гургулица. Когато езикът му се разходи около триъгълника, който тялото му току-що бе напуснало, изтощена, Ренате пожела да го отблъсне.

— Не, Ландо, не… Почакай… Почакай!

Той я притисна към себе си и заби глава между бедрата й, без да обръща внимание на протестите. За петнадесетина минути тя достигна отново до върха. От устата й се изтръгна дълга молитва, прекъсвана от стенания:

— Леглото… Леглото!… Занеси ме на леглото!…

Ландо ускори механично движението на езика си, мислейки си за хиляди неща — къде е Инес, дали гумите на колата му са достатъчно напомпани, дали Итало ще признае достойнствата му в случай на успех. Тази идея му придаде невиждана енергия. Той си спомни какво прави, за кого го прави, защо го прави и какво го очаква в случай на неуспех. Милувките му зачестиха френетично, докато ръцете сякаш се учетвориха от бързината на движенията му, експлоатирайки под всички ъгли тялото на младата жена. Те се задържаха върху чувствителните му места, галейки, притискайки, мачкайки, докосвайки…

Когато мускулите на лицето го заболяха, Ландо й позволи да експлодира за втори път.

Ренате се строполи като чувал. Лицето й беше бледо, а тялото потрепваше в спазматични гърчове. С отчаяние, примесено с учудване, забеляза, че възможностите на партньора й отново са налице. Без да я гледа, сякаш на шега, той я изправи и прошепна в ухото й:

— Сега ще легнем на леглото. Щом като го искаш, ще го имаш.

Ландо я побутна отзад все още с ръце около тялото й. Ренате залитна към малка стълба, която водеше към малка ниша над стаята. Когато пристъпи първото стъпало, той я облада брутално. Въпреки отпадналостта си Ренате усети, че вълна от горещина се разлива от пръстите на краката до пубиса, от върха на гърдите до корените на космите на главата. Тя разбра, че той ще я блокира на това стъпало, докато не я повали още веднъж. Главата й увисна настрани, а тялото й се разтърсваше все така от мощните овнешки удари на Ландо. Корпусът й се беше подгънал напред и само дланите на ръцете я удържаха в това положение. По него се разливаха букети червени светлини без време, без пространство, без разбиране. В нея се раждаше отново мощната вълна, в която участваше всяка фибра на тялото й, на чийто връх твърде далеч от удоволствието се намираше зоната на опустошителния циклон, който разтваряше широко вратите на страстта… Тя „умря“ за трети път…

Без да губи време, далечен, неуморим, Ландо я накара да седне на второто стъпало, разтвори бедрата й нежно, но неумолимо и плонжира с главата напред в пространството. Ренате напразно се опита да го отблъсне, без вече да разбира дали е полудяла, или е мъртва, люшкайки слабо глава в знак на протест срещу това нажежено желязо, което гореше най-чувствителната зона на тялото й. Но той не я изпускаше от ръце.

— Ти ще ме убиеш… Ти ще ме убиеш!…

Ландо си помисли, че действително ще бъде убит от ръката на Волпоне, ако не постигне това, което последният искаше от него. Хватката му не се отпусна, докато тя не се сгърчи отново и не нададе вик на агония.

Без да й дава време да дойде на себе си, той я изправи, обърна я с гръб към себе си на третото стъпало и брутално я овладя отново.

— Милост, не мога повече… Не… не…

Той хапеше жестоко плещите й, шепнейки в ухото й:

— Ще го имаш твоето легло… Достатъчно е да изкачиш още пет стъпала…

— Аз съм! — каза Волпоне, мъчейки се да овладее тона на своя глас.

— Итало!… Итало!… — радостно викаше Анджела.

Той беше доволен, че жена му не можеше да види до каква степен го е развълнувал фактът, че чува гласа й. Итало стисна зъби, за да може по-добре да се противопостави на глупавите сълзи, които започваха да му замъгляват очите. Страхът, че може да загуби Анджела, го караше да страда като мъченик.

— Анджела, кажи ми какво се случи? Лошо нещо ли ти сториха?

Младата жена достатъчно дълго бе инструктирана от Моше Юделман, който до този момент никога не бе проявявал достатъчно внимание към нея. Накрая й бе казал:

— Анджела, ние играем голяма игра. Не мога сега да ви обясня всичко, но знайте, че ако се оплачете на Итало, всичко отива по дяволите!

— Всичко какво? — беше попитала тя.

— Вашият мъж е с опънати до скъсване нерви. Смъртта на брат му постави на плещите му огромна отговорност. Той трябва да завърши едно дело, започнато от Дженко… Едно трудно дело… Итало ви обича повече от всичко на света… Той е далеч от нас. Рискуваме зле да изтълкува поканата на Габелоти. Итало не го обича. Той обаче греши. Габелоти се е намесил за ваше добро, за да ви предпази…

— Но от какво? — учуди се Анджела.

— Не ми задавайте въпроси, Анджела. Аз съм ваш приятел. Не усложнявайте излишно нещата.

Така тя реши да възприеме един безгрижен тон.

— Не, любов моя, не, никой не ми е сторил зло. Ти ми липсваш.

— Ти също, Анджела… Ако знаеше…

— Искаш ли да дойда при теб?

— Не, не! Имам работа още ден-два…

— Мога ли да ти помогна?

— Да. Кажи ми, че ме обичаш!

— Обичам те, Итало…

— Щом привърша задачата си, ще те отведа в Сицилия.

— Наистина?

— Да! Ще видиш!… След това ще минем през Италия, за да се видим с твоите. Този, Габелоти, говори ли с теб?

— Да, разбира се — излъга Анджела. — Беше внимателен.

— Защо не ми каза, че ще отидеш при него?

— Всичко стана много бързо… Когато ти се обади, отидох да отворя на Фиорентина. Вдигнах апарата, но ти беше затворил.

— Добре ли се държаха с теб?

— Но да, Итало… Уверявам те…

— Добре, добре… Бях обезпокоен, нали разбираш. Да знам, че там си сама с тези… тези… Моите приятели с теб в апартамента ли са?

— Да.

— Колко са?

— Четири.

— Добре.

— Итало…

— Да?

— Не съм любопитна, Итало. Но ти си мой мъж. Може би един ден ще ми разкажеш… Разбираш ли ме?

— Да. Не се измъчвай… Видя ли се с Франческа?

— Беше ужасно.

Тя за малко щеше да му изплаче пророчеството на вдовицата на Дженко: „Те ще убият и Итало!“. Думите застанаха на гърлото й. Не й се искаше да налива масло в огъня. Тя имаше доверие в Моше. Анджела знаеше, че той от дълги години е доверен човек на Дженко Волпоне. Досещаше се в общи линии за какъв род дела ставаше дума. В случай че тя все още хранеше някакви илюзии, присъствието на четиримата въоръжени до зъби ги правеше несъстоятелни.

— Анджела…

— Да?

— Имаш ли нужда от нещо?

— От теб…

— Анке ио, мио аморе.40 Моше идва ли да те види?

— Беше тук преди час. Отиде да приготви куфара си.

Волпоне смръщи вежди.

— Куфара си? За какъв дявол?

— Итало, ти знаеш по-добре…

— Съвсем не! — задави се Итало.

Вълна от ярост го завладя при мисълта, че неговият консилиере прави всичко на своя глава въпреки заповедите.

— Ще бъде при теб в Цюрих с първия самолет — каза Анджела.

Курт хвърли бегъл поглед към родителите си. Те се държаха един до друг смутено, встрани от другите гости, без да знаят какво държане да възприемат, побутвани от поканените, които дефилираха от десет минути на весели вълни. Те се възхищаваха на глас от оригиналността на декора, за да се отделят малко след това сред познати и да коментират по-подробно. Беше малко след полунощ. Ренате още не се беше прибрала.

Чувствайки се неудобно в новия костюм от черно кадифе с ръчно бродирано жабо на ризата, Курт оглеждаше отчаяно новопристигащите с надеждата, че великолепната рокля на годеницата му с цвят на пушена риба ще се появи отнякъде. Беше достатъчно чувствителен, за да разбере, че вечерта започва зле.

Клопе, свит повече от обикновено, явно с големи усилия беше разменил две-три думи с него, придружени от една усмивка. Химене беше по-любезна, аплодираше по-високо от останалите, възклицаваше, призовавайки всички за свидетели:

— Тези млади хора са луди! Погледнете до какво състояние са докарали апартамента ми! — подхилваше се тя, хващайки под ръка своите приятели, та така по-добре да демонстрира нашествието и последвалата катастрофа в жилището си.

Курт със съжаление и присвито сърце си помисли, че този цирк ще продължи още три часа, преди той да се измъкне оттук. Пасторът, който още не бе пристигнал, трябваше да ги венчае веднага след вечерята. Хеликоптерът щеше да кацне на покрива чак в три часа сутринта, за да ги отведе до летището, където Ренате щеше да поеме в ръце лостовете на собствения си самолет. Посока: Портофино — Италия. Една яхта ги очакваше там, за да ги отведе на шестдневно плаване по Средиземно море. Осем души екипаж: капитан, помощник-капитан, механик, барман, трима стюарди и двама готвачи, само за тях. Избухна смях: един германски индустриалец, пристегнат в смокинга си, се беше изправил в челна стойка, за да може по-добре да съзерцава картината на Да Винчи. Неговата съпруга дискретно го дръпна за крака. В същия момент погледът на Курт срещна този на майка му. Уте нямаше време да смени израза на лицето си. Видът й беше за съжаление. По-висока от съпруга си, в ужасната рокля с цвят на зелена ябълка тя изглеждаше тъжна и изоставена. Курт отмести очи, за да не вижда тези на майка си, нито на Йозеф, своя баща.

На входа започна блъсканица и се чуха викове и думи, произнесени на висок глас. Курт помисли, че пристига Ренате. Той има възможност да сравни страха, който му причиняваше нейното отсъствие, с настъпилото внезапно облекчение.

Не… Това не беше тя. Това бяха негови приятели от университета, които се втурнаха към него, за да го поздравят.

— Изостави ли те вече годеницата ти?

— Какво ли ще бъде след сватбата?

— Хей, Курт! Къде си скрил Ренате?

Курт се присъедини към тях. Сигурно Ренате от час и повече беше тук. Чувствайки се неловко, той се мъчеше да отговаря на шегите.

Една от бившите му приятелки се повдигна на пръсти и пошепна в ухото му:

— Ако не дойде, мисли за мен… Винаги съм готова да я заместя…

Химене си проби с труд път към ставащата все по-гъста тълпа, която жадно се беше нахвърлила върху първите бокали с шампанско. Облечените в бяло келнери се справяха бързо, жонглирайки с подносите.

— Знаете ли къде е Ренате? — попита тя с нескрито безпокойство.

Курт й отправи невъзмутима усмивка.

— Боже мой… Сигурно се приготвя… Не сте ли я виждали?

— Тя излезе в три или четири часа следобед. Сигурно е при фризьора…

— Не сте ли я виждали след това?

— Не, разбира се… Започвам да се безпокоя.

— Къде е годеницата ти? — извика една гостенка, вдигайки чашата си за поздрав.

— Сега ще дойде… Ще дойде! — отговори Химене, която винаги считаше за необходимо да оправдава не само своите действия, но и тези на другите. Тя прибави: — Господи, ето го и пастора! Курт, моля ви, направете нещо…

Втурна се да посрещне проповедника, който, макар и стар приятел на семейството, се беше съгласил да обяви тази сватба неохотно заради необичайните условия. Химене беше помела скрупулите му, връчвайки едно значително дарение за „бедните от общината“. Това в Цюрих беше чист евфемизъм. Най-бедните в Цюрих не бяха швейцарци, а италианци и португалци.

Между две приятелски потупвания Курт погледна крадешком часовника си: беше дванадесет и половина. Супата трябваше да бъде сервирана точно в един. Все по-намръщен, със свито гърло, той реши да се измъкне за десетина минути в търсене на Ренате.

Тя запали цигара, вдъхна дълбоко дима и проследи с пръст профила на Ландо. Този последен жест го накара да почувства колко е уморена. Тя нямаше тяло, а в същото време то тежеше стотици тонове. Не й оставяше възможност в останалата част от живота си да усети отново емоциите, които бяха унищожили щастието й за няколко часа. Тя беше прекрачила завинаги границата на удоволствието. Подобно на смъртта. Но дори смъртта не можеше да бъде толкова интензивна. Тя всъщност познаваше само името му: Ландо. Той знаеше само шестте букви на нейното: Ренате. Той беше Господ: не можеше да има равен на себе си. Сега трябваше да го напусне.

— Ландо… Колко е часът?

Той погали зърното на лявата й гърда.

— Нямам представа… полунощ… един часа… два часа… Какво значение има?

Тя се усмихна с горчивина.

— Трябва да си тръгвам.

— Сега?

— Давам прием.

— Посред нощ?

— Да. Ще има сватба… Моята. Ще се омъжвам в един часа след полунощ.

Изтощеният от неимоверните усилия в последните часове Ландо все пак намери начин да се учуди.

— Ти се омъжваш в един часа след полунощ?

— Да — потвърди тя, пъхайки цигарата си между устните му.

Той дръпна дълбоко навътре.

— Подиграваш ли се с мен?

— Не. Това е самата истина.

Той се надяваше, че тя ще забрави за часа, но беше явно, че положените от него усилия не са достатъчни. Наелектризиран от страха, който изпитваше от Волпоне, събра последните си сили за решителна битка, предназначена да я задържи при него. Езикът му го болеше, той го усещаше сух и тежък като парче шкурка. Беше невъзможно да го използва отново. Колкото до останалото… Итало беше категоричен:

— Искам бардак у Клопе, искам скандал! Не брутализирай дъщеря му, но искам да я хипнотизираш до такава степен с „удари на опашката“, че да забрави да се яви на собствената си сватба!

Ландо се обърна към Ренате и нежно я захапа за мекото на ухото. Тялото й се сгърчи при спомена за тези зъби, които доскоро хапеха шията й, когато тя крещеше от удоволствие и болка.

— Не ти вярвам — каза той.

На лицето й се появи измъчена усмивка.

— Искаш ли да те поканя?

— Защо се омъжваш?

Тя се замисли за секунда.

— Всъщност не знам… Как е твоето фамилно име?

— Барето.

— Ренате Барето… — произнесе замечтано младата жена.

— Харесва ли ти?

— Не.

— Тогава защо се омъжваш?

— Наистина не знам… Твърде късно е… Ландо. Колелото се е завъртяло.

Той вдигна рамене.

— Не съм само аз… Целият град знае… Гостите… Не мога да постъпя лошо с баща ми.

— Какво работи той?

— Банкер е.

— В Цюрих ли?

— Да. А ти с какво се занимаваш?

— Сега съм пенсионер.

Тя се изкиска.

— Бях професионален футболист. Сега управлявам една верига от автоматични перални. Швейцария, Франция, Италия… На дневен ред е Австрия.

— Не съм виждала такъв глупав брак… Като си помисля, че това е моят собствен…

Ренате направи опит да се измъкне от леглото.

Той я притисна към себе си и я задържа.

— Знаеш ли, това, което се случи между нас, за мен е рядко преживяване…

— За мен също — каза сериозно тя.

— Защо не дойдеш с мен?

— Къде?

— Където искаш.

— Не сега, Ландо. Това е невъзможно.

— Колата е долу. Качваме се и изчезваме.

Ренате го погледна замислено и сърцето му заби силно в гърдите. Смущението й, колебанието й бяха видими.

— Готвиш се да направиш една голяма глупост. Не ти ли е добре с мен?

Тя се сгуши непринудено в него.

— Е, и? — настоя Ландо.

Без да погледне към него, тя бързо прошепна:

— Това, което ти ми даде… Не, ти не можеш да го разбереш…

Ренате бързо се освободи от прегръдките му. Мозъкът му трескаво търсеше средство да я задържи още. Ако можеше да я нокаутира, колко лесно щеше да бъде всичко. Ландо видя младата жена да облича чорапогащника си и да нахлузва през глава полата на костюмчето си.

— Не мога да стоя на краката си — каза тя.

Краката й внезапно се разтрепериха и Ренате седна на леглото. Той не се помръдна. Главата й легна на мишницата му, а ръцете й погалиха мускулестите му гърди.

— Ландо…

— Не отивай!

Може би тя нямаше да намери кураж да стане, ако той не беше проговорил. Думите му й подействаха като удар с камшик. Ренате мъчително се изправи, сложи сутиена си и прошепна:

— Това, което се случи с мен, е лудост… Лудост! Лудост!…

След като хвърли бърз поглед в огледалото, тя възкликна:

— Боже мой!… Станала съм на сто години. Какво направи с мен, Ландо?

— Нищо. След като си тръгваш…

— Опитай се да ме разбереш…

— Не.

В очите й се показаха сълзи.

— Ландо, ако искаш утре! Само ако поискаш! Кълна ти се, че ще се разведа!

Той й подаде обувките.

— Ще закъснееш. Два часа и половина е.

Играта беше загубена: неговият инстинкт му подсказа, че тя му се изплъзва.

— Дори няма да имам време да се преоблека, това е ужасно!

— Ще те придружа.

По-късно, когато седнаха в колата, тя каза:

— Искам една твоя снимка. Имаш ли?

— Не.

— Искаш ли да ти дам една моя?

Беше три без десет. Те се движеха бавно по напълно пустата с ненужно осветени витрини Щампфенбахщрасе.

— Спри! — извика Ренате.

Ландо натисна спирачките. Тя слезе и бързо прекоси улицата. Между две магазинчета, излагащи на витрината си луксозни подаръци, се губеше малко автоматично фото. Ренате влезе и дръпна завесата след себе си. Под нея бегло се виждаха краката й до коленете.

В нощта избухнаха четири електронни светкавици. Ренате отново се намери до него.

— По-бързо! — каза тя.

Без да го гледа, младата жена му подаде четири влажни снимки. Той хвърли око върху тях, намуси се, наведе се към нея и й прошепна нещо в ухото. Тя изглеждаше изненадана.

— Не — поклати глава тя, — друг път…

Ландо промърмори още няколко думи. Ренате се подвоуми, измъкна се от колата и се върна в кабината. Когато дръпна завесата, той констатира, че краката й изчезнаха един след друг от погледа му.

Избухнаха четири нови светкавици. Ландо запали двигателя и усмихвайки се, погледна към снимките, които тя му подаде. Този път те не показваха лицето й, показваха нещо друго под различни ъгли: пубиса на Ренате. Той доволно ги пъхна в джоба си и се отдели от тротоара.

— Ренате, ако промениш мнението си… Оставям ти колата си. Ключовете ще са на арматурното табло. Ще те чакам в апартамента толкова, колкото е нужно.

Тя не отговори, взе ръката му, стисна я силно и я поднесе към устните си.

Към един сутринта по-възрастните гости се настаниха около масичките. Те нямаха навика да бдят нощем. Химене кършеше ръце, виждайки да се приближава катастрофата. Тя забърза към току-що появилия се Курт.

— Курт, намерихте ли я?

— Не, госпожо, не, нищо не зная… Няма я никъде…

— Боже мой! Какво ще кажа на пастора?

— Не пасторът ме безпокои, а Ренате!

— Какво да правим? Боже, какво да правим?

— Къде е съпругът ви?

— Омер? Не зная. Беше тук преди минута…

— Но това не е нормално! Може би Ренате е болна…

— Но къде? Къде е?

— Ще позвъня в полицията!

— Но… но… всички тези хора?

— Нека всички да минат на масите. Впрочем те и без това са там…

— Ще поискам съвет от пастора.

— Вижте, мадам, той сигурно не държи дъщеря ви в джоба си.

Курт се завъртя на токовете си и почти веднага бе погълнат от група млади хора.

— Е… Къде е жена ти? Огладняхме.

— Плюскайте тогава!

Курт започна да търси Клопе и го откри в дъното на салона в разговор с двама господа на известна възраст. Бегло извинявайки се, младият мъж го дръпна за ръкава.

— Не знам какво става, но Ренате все още я няма!

— Търсихте ли я вкъщи?

— Да. Няма я.

— Какво казва Мануела?

— Не я е виждала от четири часа следобед.

Клопе страдаше от ужасни пулсации в челюстите. За момент дори помисли, че Волпоне е извършил нов атентат.

— Трябва да се обадим в полицията — предложи банкерът.

Докато неговата личност или честта му беше прицелна точка, той не желаеше да намесва полицията в личните си драми, които бяха продължение на банковите му дела. Волпоне беше отишъл твърде далеч: толкова по-зле, ако се разразеше скандал, Омер твърде дълго бе чакал.

— Телефонирайте незабавно в Дирекцията на кантоналната полиция. Потърсете лейтенант Фриц Блеш. Да нареди за незабавното й издирване.

Преди Курт да успее да се измъкне, върху главите им се изсипа Химене. По лицето й се четеше страх, но тя намираше начин механично да се усмихва и да изпраща въздушни целувки на тези от гостите, които я поздравяваха с обич.

— Какво става? Къде е Ренате? Какво решихте?

— Успокой се — намеси се Омер. — Курт ще предупреди полицията.

— Но, Омер… Какво ще стане с тези хора?

Тя сочеше двете стотици гости във вечерно облекло, с чаши в ръка, разделени на групи, между които започваше да се оформя някакъв шум, приличащ на нетърпение.

— Неприятности ли имате? — намеси се учтиво Йозеф Хайнц, бащата на Курт. На десет сантиметра зад него като сянка го следваше Уте.

— Няма нищо, татко. Всичко е наред. Отведи мама да седне…

Курт срещна пълния с укор поглед на майка си, сякаш той бе виновен за отсъствието на годеницата си.

— Вашият син има право, мадам Хайнц! Седнете на масичката… Ще поръчам да ви сервират вечерята.

— Все още не съм имал удоволствието да се срещна с Ренате — каза Йозеф Хайнц.

— Виж какво, татко, аз също не съм я виждал! Сега не е моментът за упреци! Отивай да седнеш!

— Още ли не е дошла годеницата ти? — запита с мъчително и отчаяно изражение на лицето Уте.

Курт изведнъж намрази зелената й рокля.

Химене докопа минаващия метрдотел.

— Нека веднага да сервират вечерята!

Някои зевзеци, претендирайки, че декорът наоколо им е докарал морска болест, лягаха по гръб, предварително обърнали много чаши шампанско, гледаха към висящите от тавана — под мебели сред стърчащите от пода — таван полилеи. Една камбанка обяви часа за вечеря. Започна нашествие към масичките, където картонени табли очакваха гостите. Първите, които прочетоха менюто, избухнаха в смях, мислейки, че печатарят е сбъркал, като е обърнал обратно реда за поднасяне на ястията. Но сервитьорите вече разнасяха таблите с димящото кафе и бутилките с отлежало шампанско.

Настъпи момент на всеобщо недоумение: как трябваше да се приеме това нарушение на общоприетите порядки.

— Забавно! — извика някой. — Ще имаме миди за десерт!

Тези думи паднаха точно на мястото си и по-голямата част от гостите, които до момента изглеждаше, че са нагълтали чадър, се присъединиха към останалите. Кафето беше погълнато набързо, с добро настроение, за което допринасяше голямото количество погълнат алкохол до този момент.

Докато поднасяха шербет а ла пасион, Химене си задаваше въпроса как ли щеше да бъде посрещната шоколадената торта, след която следваха блюдата със сирена. Тя дори не можеше да познае апартамента си. Даже обърнатите наопаки картини нарушаваха обичайния му вид, създаден след много години мирно съжителстване. Всичко беше кошмарно, нереално, извън човешките представи. Жената на банкера беше раздирана от продължителното отсъствие на Ренате и от страха, че може да й се е случило нещо. Паниката беше предизвикана и от перспективата за утрешния скандал в града вследствие на отложената сватба по вина на младоженката.

— Курт, къде отивате?

Той се втурна между масите, без да може да избегне протягащите се от всички страни ръце, придавайки си весел вид въпреки неудобството от сипещите се от всички страни шеги. Потупваше по раменете, намигаше с ирония, сякаш беше човекът, който държеше в ръце цялото положение. В началото отсъствието на Ренате беше останало незабелязано сред всеобщия шум на пристигащите. Сега обаче мълвата се пренасяше от маса на маса, придружена от въпроси и недоизказани укори. В момента, в който щеше да достигне хола, пътят на Курт беше преграден от пастор Луц.

— Професор Хайнц?

— Господин пасторе?

— Къде е бъдещата ви съпруга?

— Пристига. Отивам да я посрещна.

Курт го отстрани възпитано от пътя си, спусна се по стълбите и вдигна слушалката:

— Ало, полицията?

Той машинално наведе глава, за да погледне под купищата палта към входната врата. Трите жени в черни рокли и бели яки, гардеробиерки за случая, му хвърлиха любопитен поглед.

— Искам да говоря с лейтенант Фриц Блеш. Спешно!

Вратата се отвори и на прага се появи Ренате. Курт прибързано окачи слушалката.

— Вие имате ли покана? — обърна се към нея една от гардеробиерките.

Курт бе поразен от отсъстващия вид на годеницата си. Лицето й беше бледо, опънато, а прическата — в безпорядък. Носеше не прочутата рокля с цвят на пушена риба, а обикновено костюмче в лавандуловосин цвят, доста измачкано. Беше ли поне гримирана?

— Ренате? — Страхът, че повече няма да я види, се превърна незабавно в ярост. — Къде ходиш? Всички тук скучаят! Родителите ти са пред инфаркт! Щях да повикам полицията!

Той забеляза наострилите слух жени от гардероба.

— Гледайте си палтата!

Курт пое Ренате под ръка и я придърпа към един ъгъл. Тя го погледна така, сякаш никога не го беше виждала.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило? Ти дори не си облечена, Ренате, на теб говоря!

Тя го погледна с отсъстващ вид, лицето й блестеше от пот, сгърчено, нервно. Този човек й беше чужд! Щеше да се омъжи за него и още на следващия ден щеше да подаде заявление за развод.

— Ти да не си взела наркотик? Ренате! Откъде идваш? — Ръката му я разтърси силно.

Тя рязко се освободи.

— Курт, ти държиш ли да се омъжа за теб?

— Кккакво? — заекна младият мъж.

— Тогава остави ме на мира! Не ми задавай въпроси!

Той отстъпи изумено назад.

— Но ти не можеш… Това облекло…

— Ако не се качиш с мен веднага, заминавам обратно!

Ренате се заизкачва по стълбите и той я последва, настигайки я с труд. Едва му стигна времето да я хване под ръка, когато те прекрачиха прага на големия салон.

— Ето ги! — извика някой.

Ренате намери сили да се усмихне, докато наоколо избухнаха овации. Когато минаваше покрай жените, те шепнеха, възмущавайки се от лавандуловосиния костюм, носен в два часа сутринта по случай брачната церемония. Но може би всичко беше нарочно? Всичко беше странно след полунощ… Цюрих вече не беше Цюрих!

Младата жена седна до бъдещите си тъст и тъща.

— Неприятности? — прошепна Йозеф Хайнц.

— Ще ви разкажа после…

Някакъв усърден сервитьор счете за необходимо да й донесе наведнъж всичко, което беше пропуснала от началото на вечерята: шампанско, кафе, шарлота с шоколад, шербет, сирене, както и голямо парче агнешко. Той се наведе над нея и тихо прошепна:

— Започнете с кафето… Побързайте, подвижният бар пристига!

— Приберете всичко това — заповяда Ренате.

— Не сте ли гладна? — попита Йозеф.

— Ренате, Ренате… — укори я Химене. Тя бе напуснала масата си, за да получи свежи новини. Синият костюм я нокаутира. — Но… Роклята ти?

Ренате привлече мило шията на майка си към устните си:

— Мамо, ако не се върнеш незабавно на масата си, ще напусна салона!

Химене се подчини шокирана.

Веднага след десерта — миди от Белон — докато се поднасяха аперитивите, се разпространи весела новина. Някакъв италиански банкер, посещавайки тоалетната, напразно търсил чинията на писоара. Открил я случайно, вдигайки очи към тавана. Всички се втурнаха, за да видят чудото.

В два часа и половина пастор Луц дискретно подаде знак на младоженците, свидетелите и родителите. Те се запътиха към забраненото за гостите помещение. Обикновено то служеше за кабинет. Тази нощ благодарение на пастора щеше да послужи за олтар.

Пасторът прочете ритуалните изречения. В кратката проповед произнесе с хумор намеци относно точността, нещо, което смути всички, с изключение на Ренате и Курт.

— Курт Хайнц, желаете ли да вземете за съпруга Ренате Клопе?

— Да — отговори той.

Химене, сдържайки сълзите си, прехапа устни.

— Ренате Клопе, желаете ли да вземете за съпруг Курт Хайнц?

— Да — отговори младата жена, без да вдига очи.

— Обявявам ви свързани с брачните връзки — тържествено обяви пасторът.

Вратата рязко се отвори и вълната от поканени се промъкна в малката стая, за да задуши в прегръдките си младите съпрузи. В същия момент шумът от поздравленията им бе погълнат от шум на двигател — хеликоптерът пристигаше.

Всички се втурнаха към огромната тераса, образуваща покрива на сградата. Под напора на последните любопитни първите бяха изтласкани на открито, под освежителния вятър, който ги посрещна като с плесници. Някои жени във вечерни рокли се оплакваха от студа, гушейки се в кавалерите си, които ги приютяваха, разгръщайки полите на смокингите си. Никой не можеше да се върне обратно. Стълбището беше напълно блокирано от онези, които продължаваха с лакти да си пробиват път нагоре.

Светлината, която огряваше покрива, осветяваше краката, така че телата и лицата оставаха в сянка. Прожекторите бяха насочени към хеликоптера, пленявайки го в суровата си и упорита светлина. Пилотът задържаше апарата на петнадесет метра височина над терасата. Тук младоженците ги очакваше една стоманена люлка, покрита с рози, свързана посредством губещо се във височината стоманено въже.

— Дайте път на младоженците! — тържествено обявяваха множество гласове.

На стълбището настъпи ново сгъстяване, за да се направи път на Ренате, побутвана енергично от Курт. Когато стигна на покрива, беше много бледа, косите й се развяха от вятъра и тя видя изумена впечатляващия мизансцен, който бе създала сама. Не й се вярваше, че бе могла да създаде такова провокиращо и ужасяващо зрелище. Виждайки двоумението й, Курт я дръпна за ръкава. От тълпата се чуха възгласи на учудване. Сега, когато беше дошъл часът на истината, на него спектакълът също му се виждаше абсурден. Той стисна зъби, решил да приключи с тази история веднъж завинаги, чудейки се как ще преодолее главозамайването, когато хеликоптерът щеше да се издигне заедно с люлката. Главното бе да издържи под погледите на всички тези благородници, които дебнеха и най-малкия признак на отстъпление у Курт, човека, който се женеше за една от най-богатите наследнички в Цюрих.

— Ренате! Ренате!

Напъвайки дробове, за да бъде чута въпреки шума на роторите, Химене, която се държеше за ръката на дъщеря си, се мъчеше да задържи придвижването й. Викове на насмешка се чуха в тълпата.

— Тя не иска да ги остави сами в сватбената нощ!

— Нека се качи и тя!

— Химене в хеликоптера! Химене с младите!

Думите бяха скандирани от множество поканени, които, качвайки се на покрива, не бяха забравили да пъхнат в джоба си по една бутилка, от която гълтаха жадно, подавайки я на стоящите до тях.

— Ренате, не отивай! Не се качвай! Откажи се! Сънувах лош сън!

Курт отблъсна леко тъща си и я хвърли в прегръдките на зрителите от първия ред, които я приеха, шегувайки се грубо. Той скочи смело в люлката, ужасявайки се от тесните й размери. Сега единственото му желание бе да легне на дъното, без да гледа надолу, и да повърне на спокойствие.

Изведнъж се случиха две неща, които хвърлиха в смущение присъстващите. Химене се отскубна и хвана Ренате, която се канеше да прекрачи борда на люлката, украсен с рози. В един от отдалечените ъгли на площадката стоеше мъж, чиято задача бе да запали червен прожектор, уговорения сигнал за хеликоптера, който трябваше веднага да набере височина. Един от поканените холандски финансисти, леко пийнал, се приближи до него с бутилка уиски в ръка.

— Пийнете глътка, стари момко! Сръбнете си! Познаваме ли се с вас?

Техникът се усмихна. Тъй като му беше студено, вдигна бутилката и отпи дълга глътка.

— Каква е тази машина? — запита холандецът, натискайки бутона.

Нощта беше пронизана от червена стрела. Горе пилотът с труд удържаше апарата, люшкан от поривите на вятъра. Полузаслепен от запалените прожектори, той видя с облекчение червената светлина. Според получените инструкции хеликоптерът трябваше да се издигне на десетина метра височина. Люлката се издигна от терасата. На борда й беше само Курт.

Викът на тълпата заглуши неговия. Пилотът не ги чу. Смущаван от прожекторите, той вдигна апарата и се отдалечи с люлката, която се хлъзгаше над покривите. „Младоженецът излетя!“, изкрещя някой. Изненадана, все още с майка си, вкопчена в нея, Ренате видя как Курт размахва ръце като семафор, увиснал между небето и земята в украсената с цветя люлка, която скоро се загуби в нощта. На терасата се размърдаха. Посинели от студ, гостите насочиха погледите си към Ренате. Тя отскубна от себе си ръцете на майка си, отблъсна баща си, който искаше да я задържи, и си проби път сред тълпата от гости. Спусна се по стълбата, без да обръща внимание на виковете им.

— Хареса ли ви вечерята? — попита Луи Филипон, виждайки я да се появява сред сюрреалистичния кошмар, в който се беше превърнал салонът.

Той беше пристигнал в Цюрих със стиснати юмруци, вбесен от глупавото меню, което беше наложено на таланта му и което беше едно предизвикателство към най-изисканите дворци. Не заради обратния ред на сервирането, а заради лошия избор на ястия, макар и поотделно изискани, но представляващи един еретизъм, взети заедно: гъши дроб, миди и подвижен бар!… Утешението беше дошло бързо от големия брой журналисти, нахлули в кухнята, за да го фотографират и интервюират. Сега битката беше завършила и той се чувстваше почти щастлив, все още гладен за няколко комплимента и малко допълнителна слава. Без да разбира какво става, Филипон видя Ренате да му се измъква под носа, без да проговори нито дума, сякаш не го беше чула.

Ренате се озова на пустата улица, търсейки с очи някакво въображаемо такси. Тя искаше да пристигне на летището едновременно с Курт. Беше твърде добре възпитана, за да прецени, че внезапното безразличие към него, което я беше обхванало, по-скоро приличаше на зарязване. Тя си спомни за колата на Ландо.

— Ренате!

Омер Клопе стоеше на прага на вратата. Набитият му силует се очертаваше в светлината на лампата.

Тя се спря за момент.

— Послушай ме, Ренате! — каза банкерът, правейки крачка към нея.

— По-късно, папа! После!

Тя изтича до ъгъла на сградата, вмъкна се в сивата „Бюти гоуст П9“: ключовете бяха на арматурното табло. Ландо не ги беше оставил, за да може тя да се присъедини към съпруга си… Моторът заработи при първия опит. Беше й студено. Потърси бутона, за да затвори покрива на кабриолета, не го намери и пусна парното докрай, даде заден ход и потегли, оставяйки черни ивици изгоряла гума по Белеривщрасе. Заобиколи кейовете на Лимат, рязко зави по Рамищрасе, прекоси като стрела площад Кунстхаус и зави надясно по Цюрихбергщрасе. Щом светлините на светофарите се разредиха, тя натисна газта докрай, развявайки на вятъра дългите си коси.

Щеше да говори с Курт веднага. Те бяха извършили грешка, нито той, нито тя бяха отговорни за това… той щеше да разбере…

При излизане от един завой, когато скоростомерът показваше 120, в кормилното стъбло се чу някакъв пукот, тя усети в ръцете си вибрацията на волана, който не се подчиняваше повече. Дори не успя да усети страх. Само си помисли: „Ще закъснея…“. Излизайки от контрол, тежкият автомобил се завъртя наляво и тръгна напреки на улицата със скоростта на снаряд. Ренате, с ръце, вкопчени около волана, който се беше наклонил рязко, натисна педала на спирачките. Гумите изсвириха. Кабриолетът удари с предните колела някакво невидимо препятствие и се преобърна. Изхвърлена, младата жена се намери на земята по гръб. С широко отворени очи тя видя как двата тона на „Бюти гоуст П9“ се надвесиха над нея сякаш в забавен филмов кадър. После стоманеното туловище я премаза.

Фирмата „Континентал Мотор Карс“ щеше да отбележи деветия механически инцидент, случил се с една „Бюти гоуст П9“, излязла от нейните заводи. Това беше петата катастрофа от серията със смъртен изход.