Авантюристката

17.

Когато Сирен се събуди, утринната светлина все още беше неясна, помрачена от сивите облаци и продължаващият дъжд. Тя полежа, чувствайки дълбокото и равно дишане на Рене до себе си, топлотата на тялото му до нейното. Но в мислите й нямаше покой. Събитията о миналата вечер бяха оставили тревожно чувство у нея. Не беше само защото тя и Рене бяха нападнати — имаше още нещо, което се въртеше в главата й. То се беше прокраднало от съня й — нещо трескаво и блуждаещо — видение без същност.

Внезапно разбра.

Гастон.

Не съществуваше никой друг, който толкова да иска да унищожи Рене, никой, който да желае повече да я отнеме от него! Връщането на Гастон в града съвсем точно съвпадаше с нападението и беше трудно да се повярва, че това съвпадение е случайно. Мъжът, който се беше опитал да я отвлече, беше с маска. През повечето време той стоеше зад нея, извън полезрението й. Възможно ли да е бил Гастон? Не искаше да мисли, че е така, но подозренията оставаха.

Другите двама тя беше видяла много добре. Те със сигурност не бяха Пиер и Жан.

Не мислеше, че двамата по-възрастни Бретон ще паднат до това, да извършат такова нападение, което трябваше физически да нарани Рене, ако не и да завърши със смърт. От друга страна, Гастон беше млад и буен. Той можеше да приеме гостоприемството на Рене, да се смее и разговаря с великодушния вид на човек, който е загубил играта, но й се струваше, че той още таи недоволство от загубите, които бяха понесли заради измамата на Рене. И заради Сирен. Не беше невъзможно да се допусне, че той е замислил такова отмъщение, независимо колко подло беше то. Възможността да я освободи беше достатъчно извинение. И все пак — така ли беше? От гледна точка на Гастон тя не беше повече обвързана. След толкова много дни Рене не можеше да отиде при губернатора и да промени версията си, без да изглежда наивник или безскрупулен измамник. Той можеше да нехае за първото, но би трябвало да го спре. Колкото до второто, губернаторът беше оказал такъв прием на Сирен, че можеше да не повярва на Рене и без да го изслуша, да заеме нейна страна с единствената цел да я освободи. Особено, ако й позволят да поговори с Вудрьой и да му обясни.

Истината беше, че Сирен беше забелязала тази слабост в контрола на Рене върху нея дълго преди това. Би могла да я усили. Можеше да настоява да я пусне да си отиде, вместо да се отпусне, наслаждавайки се на светския живот, да се радва на новите си скъпи придобивки, въпреки че отказваше да ги приеме, да се опива от неговата страст, въпреки че я презираше. Кога беше станала толкова бездейна? Откога бе започнала да пренебрегва факта кой и какъв е той и какво й беше сторил?

— За какво мислиш?

Сирен рязко извърна глава. Рене беше буден. Той я гледаше със сенки в очите, отпуснат на една страна, с глава върху сгънатата си ръка.

— Нищо — бързо отговори тя. — За разни неща.

Помисли си, че той отново може да заспи, но грешеше.

Клепачите му се вдигнаха и той зададе въпроса бързо, сякаш се страхуваше, че иначе не би попитал:

— Ако кажех: Ела с мен, върни се с мен във Франция сега, с първия кораб, какво би отговорила.

Сърцето й подскочи. Мускулите на стомаха й се свиха. Тя си помисли за Франция — такава, каквато я беше видяла за последен път — сиво-зелена страна, изпълнена с тълпи и шум, самоувереност и безпокойство, забави и усмивки. Скъпата Франция — светлата, средновековна, славна Франция.

— Не мога — прошепна тя.

— Защо?

Какво можеше да каже? Едва те познавам, а на това, което знам, не мога да се доверя? Не принадлежа повече на Франция — надраснала съм тесните й пътища? По-добре да съм лейди — контрабандистка, необвързана, неограничавана, вместо твоя прелестна глезена любовница? Тук имам любов и нещо като семейство, а там ще завися само от несигурното ти желание?

— Просто не мога. Как можеш да помислиш, че бих го сторила?

Той издаде тих звук, който можеше да е както смях, така и въздишка:

— Не съм го мислил, просто се питах.

Тя рязко извърна глава:

— Значи не ме питаш?

— Има ли значение? — каза той, посягайки да погали гърдите й с нежна ласка, която изпрати тръпка на удоволствие по всичките й нерви, после я притегли към себе си. — Получих отговора и това е достатъчно.

Дали направи грешка? Този въпрос я занимава дълго, след като Рене се беше облякъл и излязъл. Понякога й се струваше, че е глупачка да откаже такава примамлива възможност. Да е избраница на човек с богатство и положение в Париж беше в нейна полза! Би имала градска къща и екипаж последен модел, ще ходи на театър и опера, ще има кръг от приятели в същото положение, дълги часове в компанията на Рене, неговата любов, може би дори деца от него. Или, ако той предпочете да се върне в имението на баща си, може да има къща в провинцията, недалеч оттам, място, където ще може да чете, да шие, да си направи градина, място, където и той ще идва. Такова безделие може за продължи с години, дори цял живот.

Но Рене не беше известен с постоянство в сърдечните връзки. По-скоро обратното.

Тя не би понесла да й бъде платено и да бъде отстранена като неприятна отговорност. Да живее винаги с тази мисъл би я наранило дълбоко, би я направило като многото други жени в такива условия — твърди, подозрителни и алчни.

Защо трябва да с толкова трудно? Защо Рене не е по-обикновен, не е като другите? Или пък тя?

Уличната продавачка дойде следобед — прегърбена старица, увита заради дъжда в старо кадифено наметало, с петна на изтърканите места. Тя предлагаше подправки с креслив, монотонен глас, но усмивката й беше весела и тя лъхаше на свежа земя и билки.

Марта покани жената да влезе, тъй като имаше нужда от малко подправки за пилето, което приготвяше за вечеря. Тя остави старата продавачка да чака на сухо в коридора, докато влезе в салона да се консултира със Сирен. Мосю обикновено й давал достатъчно пари да купува такива дреболии, каза тя, но не беше се сетил да я осигури напоследък. Дали мадмоазел ще има една-две лири?

Рене беше дал на Сирен монети за дреболии, които можеше да си хареса. Досега не й се бе налагало, а и самото портмоне я смущаваше, тъй като беше доказателство за положението й на държанка. Беше й омръзнало да го отказва и тя го прибра в гардероба. Когато надникна там, тя не можа да го намери веднага. Беше набутано в един ъгъл на най-долния рафт. Докато го търсеше, трябваше да премести саката на Рене. Когато докосна едно от тях, се чу леко шумолене. Тя не обърна внимание и отиде при Марта и продавачката.

По-късно споменът за странното шумолене в сакото на Рене се върна и я озадачи. Рене беше спретнат мъж, повече от другите, или поне такова беше нейното впечатление от ограничения й опит с баща й и Бретонови. Той рядко оставяше нещата си разпилени и, въпреки че дрехите, които събличаше бяха грижа на Марта, той винаги ги сгъваше и отделяше. Марта переше и гладеше бельото му, и тъй като той нямаше прислужник — чистеше и лъскаше обувките му. Тя изчеткваше саката и ги гладеше. Никога не се беше налагало Сирен да рови из вещите му. Ако я попитаха, тя би отговорила, че нямат тайни, доколкото неговите ризи, сака и панталони, вратовръзките и шапките бяха подредени спретнато и лесно можеха да се видят, когато се отворят вратите на големия гардероб. Нито пък полиците бяха прекалено натъпкани. Независимо с какво е могъл да се похвали във Франция, тук Рене беше донесъл скромен асортимент от мъжки дрехи — половин дузина сака, толкова или дори по-малко панталони и не повече от три дузини ризи и вратовръзки.

Сирен пристъпи към гардероба в нерешителност, още като дете я бяха учили, че да се наднича в чужди вещи е невъзпитано. Съвсем малко й трябваше, за да пренебрегне тези уроци. Обстоятелствата променят нещата — каза си тя. Това не й помогна да не се чувства виновна и да поглежда през рамо за Марта, докато бъркаше в гардероба, премествайки ризите и вратовръзките. Когато сухото шумолене на хартия се чу отново, тя свали сакото. Бръкна в единия джоб, после в другия. Нищо. Трябва да го беше объркала — помисли си тя и претърси всичките. Те бяха празни.

Тя разтърси сакото, което беше извадила първо. Долови отново сухо шумолене. Опипа предниците.

Хартията беше зашита в подплатата. Сирен остана неподвижна. Колебанието и нерешителността й продължиха само няколко удара на сърцето. Не беше необичайно за пътниците да зашиват ценности в подплатите на дрехи, особено, когато рискуваха да пътуват в далечни и опасни места. Понякога това се оказваше разумна предпазна мярка. Собствената й майка й беше споменавала как е зашила бижутата си в стара кожена дреха на младини, по пътя от Нова Франция и как после се ужасила, като видяла камериерката да използва дрехата за легло на малкото й кученце.

Въпреки това, Рене не й приличаше на човек, който ще прибегне до точно такива мерки. Трябваше да има друго обяснение.

В тази ергенска къща не се забелязваха игли и конци. Сирен потърси нещо, с което да среже шевовете и накрая намери нож за книги. Седнала пред камината в спалнята, тя се зае да пори подплатата. За кратко време направи разрез, колкото да промуши три пръста. Внимателно ги вмъкна под подплатата и напипа малкия свитък книжа. Хвана го и го измъкна.

Пари. Беше тънка пачка от ценни книжа. Хрущящи и нови, с неголяма стойност поотделно, но всички заедно представляваха солидна сума. Тя ги повъртя насам — натам, изучавайки изгравираното върху тях.

Различни видове пари, повечето от които по-малко ценни от злато с такава стойност, предпазливо се използваха в колонията. Злато и сребро фактически трудно можеше да се намери, а когато го имаше, то обикновено беше напъхвано в чорапи и дюшеци. Но книжните пари най-често бяха омачкани, мръсни, силно нагънати, напоени с миризма на пот. Хрущящите нови пари бяха подозрителни. Много често те се оказваха фалшиви.

Такива бяха и тези, които Сирен държеше в ръцете си. Тя не беше виждала много банкноти в живота си — напоследък по-често разменяше стоки за това, което й е нужно, а преди го получаваше от родителите си. Все пак няколкото безполезни хартийки, които беше виждала й бяха направили впечатление — парите бяха много малко и много скъпи, та човек да си позволи да сгреши с такова нещо повече от един път. На тези банкноти надписите бяха твърде старателно изписани, но не съвсем чисто, а хартията беше твърде дебела. Банкнотите бяха подправени. Можеше да заложи живота си на това.

Беше очаквала нещо по-добро от Рене. Независимо от това как я беше използвал и нещата, които беше сторил, тя все пак си беше представяла, че има нещо силно и възвишено в него. Да открие, че не е така, беше такова разочарование, че се почувства зле. Тя протегна ръката с банкнотите към камината.

После се отказа. Нямаше да получи удовлетворение, ако ги унищожи. Нещо повече — би било глупава постъпка. Това, което държеше в ръка не бяха просто фалшиви пари — те бяха нейният паспорт за свободата. Ако досега беше останало някакво съмнение за това, че може да напусне Рене без последствия, то сега вече го нямаше.

Тя погледна банкнотите, опитвайки се да мисли. Трябва да изпрати съобщение на Гастон, да му каже, че напуска. Трябва да стане и да започне да си събира нещата, да реши какво ще вземе със себе си от скъпите дрехи, каквито имаше. Би било учтиво да се сбогува с Марта — беше се привързала към жената, която правеше всичко по силите си, за да им достави удоволствие. И трябваше да съчини някаква бележка за Рене.

Имаше да се вършат много неща. Но тя не помръдваше.

Седеше, премятайки в ръце банкнотите и се бореше с ужасното желание да заплаче. Каква глупачка е била! Някъде вътре в себе си, несъзнателно, беше таила мечтата, че Рене ще осъзнае колко е сгрешил по отношение на нея, ще открие, че животът му би бил празен без нея като съпруга, като майка на децата му. Глупаво. Глупаво. Глупаво.

Чу се бързо, силно почукване на входната врата. Тя подскочи сепнато, завладяна от паника, която ускори кръвта във вените й. Набута обратно парите в подплатата на сакото и започна да го сгъва. Почукването се повтори. Марта беше в кухнята и не чуваше. Сирен бързо отиде до гардероба и сложи сгънатото сако на един рафт, после затвори вратата. Оправяйки с една ръка косата си, като прибираше паднали от кока кичури под дантелената си шапчица, тя повдигна полите си с другата ръка и бързо отиде в салона.

На вратата беше само Арман, дошъл за следобедното си посещение. Тя се възмути от себе си, че си е позволила да изпадне в такова объркване. Кого беше очаквала? Властите, да я отведат за престъплението, че рови в нещата на любовника си? Едва ли. Рене? Той нямаше да чука и щеше да го знае, ако беше на себе си. Беше смешно.

Тя остави Арман в салона и отиде да извика Марта да донесе шоколад за нея и вино за Арман. Бързо влезе в ролята си на домакиня.

Чувстваше се странно да седи и да води лек разговор, когато мислите й бяха на съвсем друго място. Поиска й се никога да не беше окуражавала Арман или той да беше достатъчно чувствителен, за да разбере, че не е желан и да си отиде. Вместо това, той продължаваше да говори за бала с изпитателен поглед.

Най-после замълча. Пиеше виното си и я наблюдаваше. Тя не можа да измисли нищо, докато отпиваше от шоколада.

— Простете ми моля, скъпа — каза накрая той — но изглеждате разстроена. Какви неприятности бихте могла да имате?

Беше пожелала да е по-чувствителен. В момента, когато това стана, й се искаше той да не беше забелязал състоянието й.

— Нищо — поклати глава тя.

— Бих бил много облекчен, ако е така, но виждам доказателствата с очите си. Вие сте изключително бледа, ако ми позволите да кажа, а на бузата ви има белег, който кара душата ми да страда. Нямам право да питам, но трябва да го направя. Да не сте се ударила при инцидента с лейтенанта снощи? Възможно ли е Льомоние да е проявил грубост, заради вниманието на губернатора?

— О! — каза тя, а облекчението я заля на вълни. — Вие не знаете.

Лицето му просветна при изуменото й възклицание.

— Не, но бих искал да разбера.

— Но, разбира се — каза тя и продължи, като му разказа за нападението над Рене и нея.

Арман стисна чашата с вино, клатейки глава, като я гледаше.

— Безполезен. Бил съм безполезен за вас. Първо бях твърде далеч, когато тази свиня, офицерът ви нагруби и можех само да гледам. А после това. Копнея да ви защитавам, а не успях, когато сте имали нужда от това.

Съжалението му беше искрено, не фалшиво съчувствие на обикновен познат. Тя докосна ръката му.

— Не се разстройвайте. Съчувствието ви означава за мен повече от помощта ви.

— Наистина ли? Колко сте мила — каза той, хващайки пръстите й и ги поднесе към устните си. — Колко мило!

Той я стискаше малко силно, погледът му показваше, че може да каже нещо повече, ако тя не го предотврати. Тя бързо продължи:

— Много се нуждая от развлеченията ви. Моля ви, не знаете ли някакъв скандален слух, да ми разкажете, или някаква история за тайни похождения, която да ме разсее?

Той прие уловката с благодарност, настани се удобно с чашата вино и разказа как на маскарада един господин, известен с навика си да посипва енфие по вратовръзката си е бил видян да излиза от празна стая за карти с дама, която бършела енфие от деколтето си. После той продължи с лудориите на двама известни женкари, които се опитваха да предизвикат интереса на млада вдовица, наследила не само плантациите в Сент Джон, но и фабрика за индиго и производство на восък за свещи от местните миртови храсти.

— И, разбира се — продължи той — Рувилийе е още възбуден от действията на мадам Вудрьой. Той твърди, че тя раздава опиати на войниците в собствената си къща, със собствените си ръце, когато прислужникът й е зает.

— Каква полза има той от това? Дали се надява да постигне отзоваването на Вудрьой?

Арман вдигна рамене:

— Може би е отмъщение за всички конфликти, в които не е могъл да спечели! Може да е също от излишък на чувство за отговорност. От друга страна, той може да има собствен кандидат за кабинета на губернатора. Но ако намерението му е само да го свали, можеше да си спести затрудненията. Вудрьой се готви за Нова Франция. Чака само приемника си.

— Това обявено ли е официално?

— Още не. Леля ми в Париж…

— … ви пише така, предполагам? — завърши вместо него тя с усмивка. — Губернаторът ще бъде щастлив.

— Точно така. Това за него ще бъде като да си отиде у дома. Предполагам, че нощем се моли да го сменят преди индианците да са нападнали, или публично да го обвинят в контрабанда.

Сирен не обърна внимание на последното, спирайки се на думата, която я изпълни със страх.

— Индианците?

— Забравих, че може да не сте чули. Тази сутрин пристигнаха новини за още една нападната група търговци. Един мъж е бил убит, а друг — ранен.

— Как се казват? — Стомахът на Сирен се сви на възел, като помисли за Пиер и Жан, които скитаха някъде из дивите места, търсейки английски търговци от Каролина.

— Изглежда никой не знае. Съжалявам. — Арман знаеше за нея достатъчно, за да осъзнае важността на новината. — Нападението е било само на 30–40 левги нагоре по реката. На Вудрьой са казали да бъде в бойна готовност. Той се готви да изпрати на приятелски настроените индианци чоктау предложение за среща за разговори в Мобайл, което е най-рискованото мероприятие в сегашното положение.

— Рисковано за губернатора?

— О, той ще бъде добре осигурен с кралски войници. Но за да го възприемат индианците сериозно, ще трябва да направи нещо повече от това да използва чара и дипломацията си. Ще трябва да даде големи подаръци.

— Подаръци, каквито няма — каза тя. Беше виждала главния склад. Там нямаше нищо, което да впечатли и най-бедния индианец, дори и преди пожара.

— Губернаторът раздаваше подаръци с широка ръка миналата година в Мобайл, но при молба за военна помощ ще бъде очаквано, разбира се, повече.

— Ако помоли министъра, показвайки му сериозността на положението, сигурно ще изпратят стоки?

— Възможно е. Можем само да се надяваме търговията да не е твърде мръсна. Ако Франция не се погрижи, тя ще загуби Луизиана за няколко огърлици и одеяла.

— Не мисля, че ще стане така — каза Сирен, вдигайки ръка към главата си, където започваше да усеща лека болка.

— Аз съм слабоумен да ви тревожа с това, когато не се чувствате добре — каза Арман с мрачен поглед. — Боли ли ви лицето? Не искате ли да му сложите студена кърпа?

— Не, не — увери го тя, като наведе глава. — Много мило, че се тревожите, но съм добре.

— Сигурна ли сте? Къса ми се сърцето като ви гледам така наранена. Не е моя работа, но… казахте ли на губернатора?

— Мисля, че Рене ще му каже.

— Добре, добре. Трябва да се направи разследване.

— Предполагам, че нещо ще може да се разбере от пострадалия, но лошото е, че това, което ще научим е, че са били пропаднали типове, които вече са избягали. Колкото до другия — няма начин да се разбере кой е.

— Може би не, но трябва да се направи нещо. Мисля, че бих могъл сам да направя някои проучвания.

— Не и ако е опасно, както вероятно ще бъде.

— Няма защо да се безпокоите. Това е нещо, което трябва да направя, желая да го направя заради себе си.

Тя нямаше намерения да го кара да се откаже. Във всеки случай изглеждаше възможно той да открие нещо — беше такъв източник на информация. Тя позволи да бъде убедена.

Разговаряха и за други неща, като Арман от време на време вмъкваше по някое възклицание на съчувствие или самообвинение, когато погледът му се спираше на лицето й. Накрая, когато Сирен вече си мислеше, че ще остане при нея до вечеря, той си тръгна, все още съжалявайки, че не е могъл да бъде полезен.

Почти веднага от кухнята се появи Марта — сякаш бе стояла зад вратата, за да чуе, кога ще си тръгне, и започна да събира остатъците от сладкиш и сирене. Жената беше с каничката за шоколад в ръцете си, когато на вратата отново се почука. Вдигайки изразително поглед към Сирен, тя остави каничката, избърса ръцете си в престилката и отиде да отвори.

Човекът, който влезе в салона, беше Туше. Навън явно отново беше заваляло, защото в стаята нахлу свеж хлад и влага, а пелерината му беше мокра. Той свали и шапката си и я подаде на Марта. Човекът на мадам Вудрьой пристъпи към Сирен, която беше седнала на канапето. Той се поклони над ръката й в официален поздрав, но без да я докосне с устни, за което тя му беше благодарна. Погледът му за миг се спря на бузата й, но или не видя там нищо, което да възбуди интереса му, или сметна, че ще е по-учтиво да се преструва, че не е забелязал.

Когато той се приближи самодоволно към нея, на Сирен й хрумна, че може нарочно да е изчакал Арман да си отиде. Тя се почувства неудобно от мисълта, че той се е спотайвал някъде, наблюдавайки къщата, оглеждайки кой идва и си отива. Не би се изненадала от това.

Тя разчиташе на студената вежливост за първите минути от посещението на Туше, поканвайки го да седне и поръча на Марта да донесе отново вино; спомена нещо за влажното време и внушителното забавление, което им беше предложено миналата вечер.

В същото време мозъкът й работеше, подбирайки и отхвърляйки причини, поради които може да е дошъл лакеят на мадам Вудрьой. За нея беше голямо облекчение, когато Туше, след като се огледа, за да се убеди, че Марта си е отишла, мина на темата.

— Въпреки, че оценявам чара ви, мадмоазел, това не е посещение от галантност. Идвам като емисар от една дама при друга.

— От мадам Вудрьой?

— Точно така, от маркиза де Вудрьой.

Наблягането на титлата беше показателно и без съмнение имаше за цел да покаже могъществото и високото положение на жената, от чието име говореше. Това накара Сирен да се стегне. Тя почувства нужда да му се притече на помощ от учтивост, когато той замълча, очевидно объркан. Но не направи нищо. Остави го да се оправя сам.

Туше стисна устни и очите му силно заблестяха.

— Маркизата е… загрижена, загрижена за вас. Тя чувства, че Льомоние може да ви използва. Безпокои се, че може би не осъзнавате какъв рискован път сте поели като сте му станали любовница.

— Трогната съм от загрижеността й — каза Сирен със сянка на ирония.

— Да. Тя няма много време за такива грижи, но като първа дама сериозно изпълнява задълженията си към хората, управлявани от съпруга й.

— Сигурна съм. — Имаше ли във фразата някаква заплаха, намек, че Сирен е във властта на губернатора — и следователно — и на неговата съпруга? Не изглеждаше така, но все пак се таеше нещо в прекалено гладкия тон на Туше.

— От друга страна, мадам маркизата вижда във вас необикновена жена, с интелигентност и интереси, надхвърлящи вятърничавите неща и моментните удоволствия. Затова тя е готова да инвестира в бъдещето ви.

— В моето бъдеще? — повтори Сирен. — Мисля, че не разбирам.

Той й отправи насмешлива усмивка.

— Позволете ми да се изясня. Тя ще ви плати добре, достатъчно, за да живеете, докато се учите като модистка или шивачка, или дори си направите сладкарница или нещо такова, ако сте съгласна да напуснете Луизиана и да заминете за Париж, за да се възползвате от тази възможност. Парите ще ви бъдат платени в деня на отплаването, когато бъдете на борда на кораба. Кралският кораб заминава след седмица.

— Това, това е… невероятно!

— И аз мисля така, но това е предложението на маркизата.

Това, разбира се, беше подкуп — хубавите думи и загрижеността бяха безсмислица. Изглежда, мадам Вудрьой се боеше от това, че мъжът й хареса Сирен. Можеше да се очаква и Бретонови да я последват в Париж и така да елиминира още един проблем. Колко глупаво! Мадам силно преувеличаваше влиянието й.

— Това не може да е сериозно — каза тя.

— Уверявам ви, че мадам маркизата е напълно сериозна, наистина.

— Тя не носи отговорност за мен. Трябва да й отговорите, че съм поласкана, че е отделила толкова много време да мисли за положението ми, но трябва да откажа. Луизиана е моят дом. Нямам желание да го напускам.

Туше се намръщи:

— Тя няма да е доволна да го чуе.

— Съжалявам, но отговорът ми остава същият.

— Може би привързаността ви задържа? Или намеренията ви относно Льомоние? Или дори младият Мулен?

Тя студено го погледна:

— Това не е ваша грижа, нито на мадам Вудрьой.

— Правите грешка.

— Вероятно.

Той се облегна назад и каза тихо:

— Положението ви може да стане много неприятно, ако продължавате така.

Тя стана с бързо, плавно движение.

— Много мило да ме предупредите. Сега, ако ме извините, че ви отпращам, без да ви предложа нещо за пиене, мисля, че трябва да ви помоля да ме оставите. Имам пристъп на главоболие.

— Още не — каза той, ставайки бавно от стола, и застана с лице към нея. — Не сме стигнали до споразумение.

— Страхувам се, че повече от това е невъзможно.

Тя не отвърна поглед от жълто-кафявите му очи, докато стоеше с вдигната глава през него.

— Мисля, че не сте права. — Гласът му беше глух от злоба. — Чувствам, че има нещо, което трябва да направя, за да промените решението си.

От задната част на къщата се чу силен шум. За момент Сирен помисли, че е от Марта, която иска да се увери, че няма да прекъсне нещо важно, като донесе виното. После чу гласа на Гастон и с облекчение се обърна към трапезарията, откъдето идваше той.

Бяха Гастон и Арман. Единият носеше табла с бутилка шери и чаши, чиния с дребни сладки и бонбони и купчина малки чинийки. Те се бутаха напред-назад, смееха се, протестираха и се заплашваха един друг. Успяха да стигнат до масата при Сирен с товара си, където се заеха със сервиране.

Гастон напълни една чаша, после се обърна с нея към Туше:

— Вино, мосю?

Присъствието на двамата млади мъже не беше напразно. От гнева и разочарованието, изписано на лицето на Туше, стана ясно, че той го разбира не по-зле от Сирен. Той учтиво се поклони на Сирен, като погледът му не се отмести от лицето й:

— Благодаря, но не мога да остана. Ще предам отговора ви, мадмоазел, на заинтересованата личност. Може би ще трябва да го обсъдим пак.

— Колкото до мен, мога да ви уверя, че няма да съм ви от полза.

— Ще видим — произнесе той и се обърна.

Арман бързо отиде да вземе шапката, пелерината и бастуна на Туше и отвори вратата. Туше се стрелна. Стъпките му за момент се чуха по стълбите, после се загубиха в шума на дъжда.

Сирен въздъхна с облекчение, после се обърна към двамата мъже и каза малко грубо:

— Вие двамата ще ми кажете ли какво точно правите тук?

Гастон и Арман бяха дочули достатъчно, за да разберат какво става, но искаха подробности. Сирен им обясни колкото можеше по-просто и изрази дълбокото си облекчение, че ги е видяла. Арман беше забелязал Туше от прага, когато си бе тръгнал преди малко. Първо си помислил, че просто се е скрил от дъжда, после го видял да се втурва към къщата. Не можел да реши какво трябва да направи. Но видял Гастон. Той го спрял и му разказал за посетителя на Сирен. Решили, че ще е по-добре да оставят Туше да каже каквото има, преди да се появят. Марта ги видяла да стоят под дъжда, после ги беше поканила в кухнята.

Арман и Гастон се съгласиха, че това искане я обижда, но не можеха да се разберат какво трябва да се направи. Арман смяташе, че трябва да говорят с Туше навън, докато Гастон беше сигурен, че е по-добре въпросът да бъде уреден между Рене и губернатора. Те унищожиха една чиния със сладки и изпиха почти цяла бутилка вино, докато спореха, но не достигнаха почти до нищо. Накрая, когато си тръгнаха с уверения, че я подкрепят, главоболието на Сирен се беше разразило с пълна сила.

Тя ги изпрати до вратата. Навън дъждът удряше косо, набраздявайки сивите локви по улицата. Сирен влезе, взе шала си от канапето и го уви около себе си, после се върна в коридора.

В шума на дъжда имаше нещо успокоително. Тя почувства, че главоболието й започва да отслабва и напрежението да се оттегля от врата й, когато излезе. Влагата на дъжда, проникваш през листата охлаждаше лицето й. Улиците пред нея бяха празни. Къщите стояха настръхнали и мокри от двете й страни, със здраво затворени капаци и врати и малки стълбчета дим, издигащи се от комините. Усети лекия мирис на хляб, който се пече и готвено с лук, мирис на дим и печена риба. Облегна гръб на стената на къщата, вдишвайки дълбоко.

Странно беше, че точно днес и Рене, и мадам Вудрьой й предложиха да замине за Париж. Предложенията им бяха съвсем различни, разбира се, но тя можеше да се попита дали това е случайно. Не можеше да си представи Рене да обсъжда връзката си с нея с жената на губернатора, казвайки й къде и как е направил предложението си. Все пак изглеждаше, че с него всичко е възможно. Тя няма да замине. Не беше осъзнала колко е привързана към тази нова земя, докато двама души не се бяха опитали да я убедят да я напусне. Обичаше нейното плодородие, големите водопади, дивите й места, драстичните промени на времето, дори дъжда. Беше си мислила, че е ограничена в движението си от Бретонови, но това беше нищо в сравнение с ограниченията, на които би била подложена във Франция, където всяко нейно движение и всяка изречена дума щяха да бъдат внимателно наблюдавани. Колко й липсваха Бретонови, нежният Пиер и неукротимият Жан. Молеше се да са в безопасност и да са добре и да имат желания успех в търговията. Надяваше си да не се безпокоят много за нея, толкова, че да забравят да се грижат за себе си.

Какво биха си помислили за Рене, ако знаеха за подправените банкноти? Те бяха преминали от подозрение към него до силно одобрение. Може би първото им впечатление е било вярното? Трябваше да им обърне повече внимание. Но не, тя беше толкова погълната от мъжа, когото беше спасила.

Още не можеше да повярва на това, което беше открила, не искаше да го вярва. Въпреки всичко беше мислила, че има някакво обяснение за това, което Рене е направил, предавайки Бретонови, някаква причина като лоялност към краля и държавата, или уважение към законите, които надхвърляха задълженията му към тях и към нея. Тя не можеше да допусне, че липсва такава причина.

Дори сега се чудеше дали не греши за парите, дали не бяха истински. Може би те са собственост на някой друг и той не знае, че не са истински?

Не беше толкова глупава да повярва на някоя от тези възможности, колкото и успокоително да беше.

На какво тогава можеше да повярва?

Банкнотите бяха добре изработени в сравнение с повечето, много близки до, а. Тогава вероятно беше да идват от Франция!

Но единствената разумна цел, с която можеха да бъдат донесени банкнотите от Франция, беше да се разпространяват за истински в замяна за стоки и услуги. Нямаше начин да се разбере колко от тях Рене вече е изразходвал по този начин и какви щети е нанесъл на икономиката на колонията. Вероятно беше да е възнамерявал да използва част от тях за търговия, давайки ги на капитан Додсуърт, докато не срещна Туше на брега, когато тя ги видя да разговарят. Без съмнение тогава той беше получил друго предложение.

Въпросът, който представляваше трудност, беше каква е връзката на Рене с разпространените миналата зима банкноти. Като че ли той нямаше пръст в тази работа. И все пак съвпадение ли беше, че той е въвлечен в такава мръсна игра? Възможно ли беше участието му да е причина за покушението на живота му в нощта, когато тя го беше спасила, дори и снощи?

Въпросите изискваха отговор. Много неща, които лично я засягаха зависеха от този отговор, и затова не можеше да го пренебрегне. Но как да научи?

Да попита Рене?

През нея премина тръпка при тази мисъл. За да научи, тя трябваше да признае, че е ровила в нещата му. Не искаше да мисли какво ще каже или направи той, ако разбере за това.

Другото решение беше да намери начин да надникне в лакираната кутия, където той държеше кореспонденцията си и която така ревностно пазеше — тя можеше да е свързана с дейността му в колонията. Беше готова да заложи всичко, което има, или се надяваше да има, за да получи отговора. Проблемът беше, че кутията е заключена и Рене винаги носеше ключа у себе си.

Трябваше да го вземе!

Естествено, нямаше да напусне къщата или Рене, докато не вземе ключа и не намери отговора.