Авантюристката

5.

Към сутринта лодката започна да се люлее на опънатите въжета. Ниско над главите изтрещя гръмотевица. Вятърът свиреше над покрива, удряйки в ъглите. Сирен се събуди изведнъж. Дълго се вглежда в тъмнината, без да може да се ориентира.

Рене лежеше зад нея и стройното му тяло я обгръщаше. Ръката му бе отпусната върху гърдите й. Тя чувстваше изпъкналите мускули на краката му и грапавината на космите до голото си тяло. Приятната му топлина я обгръщаше под завивката, въпреки че въздухът беше хладен.

Тя нямаше намерение да заспива с него. Не беше за вярване, че е прекарала по-голямата част от нощта, лежейки толкова близо до него, в ръцете му. Дори сега не й се искаше да помръдне, въпреки че мускулите й се бяха стегнали и имаше нужда да се протегне. Не че й харесваше положението, не, просто не искаше да събуди Рене в този момент. Трябваше първо да се справи със себе си, да подготви защитата си и да реши как ще се държи с него занапред.

Щом като загубената девственост трябваше да убеди Бретонови да й дадат повече свобода, то те трябваше да научат, че тя не е непокътната. Трудността да се направи това изведнъж й се видя огромна.

Това нямаше да им хареса. Пък и как щеше да намери думи да съобщи за новото си положение. Не се страхуваше от Пиер и Жан — не за себе си — те никога не я бяха наказвали, никога не бяха вдигали ръка на нея. Тя осъзна, че тяхното огорчение и разочарование е това, което я ужасява.

А какво ли щяха да направят на Рене? Тези мисли през цялото време се въртяха в главата й, но все пак не беше помислила, че тя ще бъде отговорна за това, което щеше да му се случи. Точно сега той не можеше да се защити. При нормални обстоятелства нямаше защо да се безпокои — ако Рене беше здрав, той без съмнение щеше да се справи с всякакви ситуации, особено от такъв характер. Миналият опит навярно щеше много да му помогне.

Последната, по-скоро горчива мисъл, я смути. Неговият опит не я засяга, тя само го беше използвала. Почти не можеше да си спомни нещо, което да показва, че раните бяха повлияли на способностите на Рене като любовник миналата нощ. Имаше може би малко повече внимание и нежност и по-малко енергичност в действията му, но на нея й се струваше, че това няма нищо общо със силата му. Беше й приятно да знае, че той нямаше да бъде беззащитен срещу пазителите й.

Нито пък можеха да го сварят неподготвен. Той вече не спеше. Не беше сигурна как го разбра — не беше помръднал, не беше издал звук. И все пак тя можеше да се закълне, че лежи нащрек и съсредоточен. Още мислеше за това, когато една гръмотевица преряза небето над широката река зад люлеещото се корабче.

Изведнъж разбра кое го беше издало. Напрежението на мускулите. И имаше сериозна причина за това. Зад закритата с перде врата се чу шум от раздвижване и леко проскърцване, когато единият от Бретонови стана от хамака си. Сигурно беше Пиер. Миг по-късно разцъфна жълтата светлина на восъчна свещ. Люлеенето на корабчето го бе разбудило. Въжетата трябваше да бъдат проверени.

Сирен направи конвулсивно движение, като че ли щеше да скочи и да се качи на хамака си. Ръката на Рене се стегна около нея. Тя се отпусна. Той беше прав — по-добре да не създава шум, който може да привлече вниманието. От друга страна, завесата, която преграждаше стаичката, обикновено стоеше отворена — тя я отгръщаше, след като се съблечеше за лягане. Това, че сега завесата е спусната, можеше да събуди подозрение.

И какво от това? Не искаше ли тя точно това? Не беше ли по-добре да бъде разкрита, вместо да дава трудни обяснения?

Сирен се отпусна и остана да лежи напълно неподвижно. За миг мисълта, че под завесата е гола я смути, но тя бързо я пропъди. Ако тя и Рене бъдат разкрити, щеше да каже, че вината е нейна. Този фатализъм подейства успокоително на опънатите й нерви, въпреки че изпитваше срам.

Външната врата се отвори и затвори. Чуха се ясно стъпки по палубата. Отгоре дъждът заплиска по кипарисовите дъски. Капките падаха тежко, със силен резонанс. После вратата на каютата с трясък се отвори от порива на вятъра, който вдигна завесата, издувайки я навътре. Зад нея Сирен видя Пиер да стои на прага на външната врата. Той гледаше право в нея.

Чу се трополене на боси крака, последвано от дръпването на завесата. Над тях стоеше Пиер с разкривено от гняв и неверие лице.

— Сирен!

Тя седна, притискайки кожата до гърдите си. Лицето й пламна в жар. Не беше очаквала разкаянието, което я притискаше. То й отне способността да говори и я накара да се почувства като наказано своенравно дете. До нея Рене също седна и се зае да обува панталона си.

— Какво означава това? — Жан беше този, който заговори, заставайки пред брат си. Гастон, който се беше надигнал в хамака си, поглеждаше зад тях с разширени от изненада очи.

Сирен не отговори. Обади се Рене:

— Струва ми се — каза той със сух глас — че е очевидно.

Думите му възпламениха Пиер.

— Ах, ти копеле! Така ли ни се отплащаш?

— Странно, наистина… — започна Рене.

Когато Пиер, с убийствен блясък в сините си очи, тръгна към него, Сирен вдигна ръка да го спре.

— Вината е моя, не негова — произнесе тя със сух глас. — Той не е направил нищо, което аз да не съм искала.

— Как можеш да кажеш такова нещо? — Жан сви юмруци и сложи ръце на кръста.

— Защото е истина.

— Невъзможно. Той те е прелъстил, омаял те е с лъжи.

Тя отметна косата си, движението й беше и знак за отрицание:

— Не. Аз поисках това от него.

— Като проститутка? Никога. Искаш да го предпазиш, но няма смисъл.

Жан понечи да се втурне покрай брат си. Гастон, с мрачно лице, скочи на крака.

— Не се нуждая от защитници. — Гласът на Рене звучеше метално, докато той се повдигна на едно коляно. Когато погледна Бретон, погледът му беше спокоен, предизвикателен и без страх. — Ще дам на всеки от вас или на всички удовлетворение, ако поискате, но първо бихте могли да се попитате кое е тласнало Сирен към тази постъпка.

Жан изплю груб епитет, втурвайки се край брат си. Ръката на Пиер изхвръкна и той го хвана за ризата.

— Чакай — каза той с опасни нотки в гласа. — Льомоние има право. Да чуем Сирен.

Дъждът се чуваше силно във внезапната тишина. Сърцето на Сирен подскачаше лудо. Тя навлажни устни:

— Исках свобода. Омръзна ми да бъда наблюдавана и пазена като някаква ценност.

— Ти си ценност с голяма стойност — каза грубо Пиер.

— Аз съм човек. Искам да влизам и излизам без винаги до мен да стои пазач. Искам да правя каквото пожелая и когато пожелая. Искам да бъда свободна!

— Не знаеш какво говориш. — По-възрастният Бретон направи бърз жест с ръка. Беше груба, мазолеста ръка. — Жените трябва да бъдат пазени.

— Защо? За да се осигури чистотата и верността им? Има разлика между пазене и затворничество.

Пиер я загледа със смръщени вежди.

— Никога не сме искали да те затваряме, или да те направим нещастна.

Сирен стисна ръце върху кожената завивка.

— Не съм била нещастна, но постоянното наблюдение ме вбесяваше. Опитвах се да ви кажа, но вие никога не слушахте.

— И реши, че това е начинът да се сложи край?

— Как другояче? Повече няма да има нужда от пазач!

— Така ли си мислиш?

— Защо? Жените, които не са девствени се движат по улиците сами през деня и през нощта.

— Искаш да станеш проститутка? — Тонът на по-възрастния мъж беше заплашително тих.

— Разбира се, че не! Но такива жени ходят без пазачи, просто защото знаят, че няма какво да губят.

— Очакваше да ти позволим сега да ходиш по улиците без придружител, когато си поискаш?

— Защо не?

— Но ти не искаш да станеш проститутка?

— Казах, че не!

— Кой ще те спаси от вълците, когато надушат, че си познала мъж? Кой ще те спаси да не станеш тяхна плячка, тяхна проститутка?

В кафявите й очи блеснаха гняв и унижение. Никога никой не й беше казвал такова нещо, и особено Пиер Бретон. Все пак тя не показа колко я е засегнал. Вдигна глава и произнесе отчетливо:

— Ще се пазя сама. Нося ножа, който ти ми даде и съм запомнила как да го използвам.

— Нужно е повече от това. Ти си твърде апетитно парче, за да ти позволя да се движиш сама.

Внезапно Рене, който внимателно слушаше, се обади:

— Аз ще бъда нейният покровител.

Жан изръмжа и се приготви да се спусне напред, но Пиер го спря с повелителен жест. Сирен се обърна и погледна Рене с изненада в очите.

— Няма нужда — прошепна тя тихо. — Този скандал не те засяга.

— Остави го да говори — каза Пиер, въпреки че нещо като мъка проблесна на лицето му.

Рене се изправи на крака и открито погледна другите мъже.

— Бъркате, не правя това нито от страх, нито от благодарност. През изминалите няколко дни открих, че силно съм се привързал към Сирен. Какво е тя за вас, или вие за нея — не знам, но това мога да ви обещая. Нищо лошо няма да й се случи заради мен, нито ще бъде позволено на някого да я засегне, докато е под мое покровителство.

Сирен, слушайки в изумление, се опита да възрази.

— Ще млъкнеш ли? Не се нуждая от помощта ти.

— Под ваше покровителство — повтори Пиер. — И каква ще ви бъде тях?

— Това засяга нас двамата.

Жан тихо изстена.

— Любовница, значи. А може би покровителството няма да продължи повече от нощ две?

— Вярвам, че ще бъде по-дълго. Мислех, дори се надявах, че ще продължи поне докато трае следващата ви експедиция за среща с англичаните.

Жан изруга, Гастон повтори след баща си с бледо лице. Пиер остана спокоен, но очите му се присвиха:

— Надявам се, че ще обясните.

— Простете резкостта ми — каза Рене, навеждайки глава в мълчаливо съгласие. — Разбрах за индигото скоро след като го качихте на борда. Не беше трудно да се досетя, тъй като преди Жан да си измие ръцете, под ноктите му имаше доста синилка. Лежах и си мислех за приключенията, които предприемате и печалбата, която ще направите и открих у себе си голямо желание да ви придружа в това начинание.

— За пари, естествено? — каза Пиер.

— Не ги пренебрегвам, макар че всъщност имам достатъчно от семейството си, разбира се, ако не ги проигравам по игралните маси. Може да не повярвате, но ще ви кажа истинската причина. Омръзна ми цивилизацията и нейните правила! — преситен съм от нея. Сега искам да изуча пустошта, след като съм тук, да видя индианците, живота им, и може би да направя нещо, което носи известен риск. Не мога да ви обясня тази нужда, мога само да кажа, че тя съществува.

Съмнително е дали би могъл да уцели обяснение, което по-подходящо да удовлетвори Бретонови. Контрабандата не просто беше тяхна професия — тя бе развлечение и радост. Печалбата, разбира се, беше важно съображение, но то беше далеч надхвърлено от удоволствието на добиването й, докато избягват да не бъдат заловени от кралските войници, убити от индианци или погубени от някое природно бедствие.

— Искате да дойдете с нас? — невярващо попита Жан. — Парижки денди като вас? Няма да преживеете и десет минути там.

— Възможно е — съгласи се Рене с лека усмивка в сивите очи. — Но е възможно и да ви изненадам.

Сирен премести очи от Пиер към Жан. Двамата мъже се спогледаха мрачно. Нещо в изражението им, вниманието, възприемането, й говореше, че те обмислят предложението. Май наистина се канеха да вземат Рене!

— Не — възропта тя.

Не й обърнаха внимание.

— Можете ли да гребете лодка?

— Гребал съм по Сена.

— Мисисипи не е толкова кротка и прощаваща. Можете ли да стреляте?

— Това мога да правя.

— Не — каза отново Сирен.

— Но убивали ли сте някога човек? — попита Жан, гледайки с твърд поглед Рене.

Рене не отговори, но и не отмести поглед.

— Разбира се, може да не считате дивака за човек, но той е смъртен враг, — продължи с ирония по-младият Бретон. — Но да кажем, че можете да защитавате себе си и нашата Сирен, имате ли намерение да инвестирате, или просто ще излезете с нас?

— Ще споделя риска, ако ми позволите.

Сирен се изправи, увивайки се в завивката.

— Какво е това? — попита тя, гледайки ту един, ту друг. — Какво правите?

Пиер отговори:

— Това е споразумение между мъже, скъпа. Колкото до това, какво правим — вземаме си партньор.

— Правете каквото искате — произнесе тя твърдо и премерено, — но разберете, аз не съм част от тази игра.

— Това е въпрос между теб и мъжа, когото си избрала.

— Не съм избрала никого!

— Така ли? Изглежда другояче.

Сирен вдигна глава с блеснали и потъмнели очи.

— Не ме интересува как изглежда, не съм търсила покровител, нито го искам!

— Много жалко, скъпа, тъй като вече имаш, независимо дали го искаш или не.

Пиер я гледа един дълъг момент, а лицето му беше твърдо от болката в очите. Той рязко се обърна, като че ли с презрение, и отмествайки Жан и Гастон дръпна завесата на мястото й. Вече от другата страна, той отново заговори:

— Заминаваме след седмица, Льомоние. Бъди готов.

Защо? Това Сирен не можеше да разбере. Не че Бретонови никога не вземаха партньор със себе си, не беше необичайно да вземат друг човек и дори двама. Но те бяха воажор и, родени в този суров нов свят и го познаваха. Не беше разумно от тяхна страна да вземат новодошъл, човек, който не само беше незапознат с природата тук, но и беше в приятелски отношения с губернатора, и следователно — подозрителен.

Задължение на губернатора, като върховен главнокомандващ тук, бе да спре контрабандата, която процъфтяваше. Бяха обявени награди за информаторите за лица, замесени в такива нелегални дейности. На контрабандата се гледаше като на кражба от френските щати, тъй като тя отклоняваше доходите, които иначе щяха да отидат в кралската хазна. Наказанието беше бичуване, като броят с ударите се определяше от степента на вината, после доживотна присъда на кралските галери.

Беше ли възможно да е докарала информатор сред тях?

Сирен бавно се обърна да погледне Рене Льомоние.

— Защо правиш това?

— Мисля, че чу.

Погледът му беше ясен, без коварство и все пак в него имаше нещо, което я смущаваше.

— Ако това е просто импулс, моля те да премислиш. Човек, който не знае нищо за блатата и горите може да бъде опасен за всички, както и за себе си.

— Оценявам загрижеността ти, но бих си пожелал по-голямо доверие.

— Това е нещо, което трябва да заслужиш, като всички мъже, дошли в Луизиана.

Рене я наблюдаваше, впечатлен от самообладанието й, с което потискаше гнева, който караше гърдите й бързо да се повдигат и спускат. Тя чувстваше, че е предадена и имаше право. Но тя нямаше да загуби от това. Той си го повтаряше в тишината, позволявайки на погледа си да докосне строгия овал на лицето й, богатата топлота на косата, величествената стойка, позлатена иззад раменете от светлина, проникваща през завесата. Човек със сигурност не се жени за жена от такава ниска класа, но той ще се погрижи да не й липсва нищо, дори и съпруг, преди да се върне във Франция.

На глас произнесе:

— Ще се опитам да запомня.

— Има още нещо, което трябва да разбереш извън всякакво съмнение, така че слушай добре. Можеш да дойдеш на експедицията, можеш да се наричаш мой покровител, ако ти харесва, но дотук свършва всичко. Няма да споделяш леглото ми. Не ми дължиш нищо, нито аз на теб. Ясно се изразих, нали?

Устните му бавно се извиха в усмивка, после тя се появи и в очите му.

— Позицията ти е ясна и бих искала да се съглася. Просто ще бъда честно от моя страна да те предупредя, че не мога.

— Какво означава това? — тя стисна зъби от усилието да не закрещи и да извика с това Бретонови отново.

— Считам, че още ти дължа много — и намирам у себе си силно предпочитание на твоя метод на отплата.

— Докосни ме — каза тя със свистящи нотки — и ще те убия.

Той отметна глава разглеждайки я през миглите си.

— Ти свободно се изказа, сега изслушай и мен. Никога не съм насилвал жена, нито имам намерение да го правя тепърва. Но това не значи, че няма да те ухажвам, когато имам възможност и да спя с теб, ако ми бъде позволено, или успея да създам такава възможност. Така че, изграждай защитата си, скъпа, нямам нищо против. Дори го предпочитам. Лесните завоевания на се толкова интересни.

— Аз не съм твое завоевание!

— Още не.

— Вън! — каза тя с глас, треперещ от потиснат гняв. — Излез навън.

Той тихо се засмя.

— Изхвърли ме.

Тя не можеше да се бори с него както беше съблечена, съвсем не би било разумно. Обърна му гръб.

— Няма да ти доставя това удоволствие!

— Тогава, предполагам, че оставам — каза той, настанявайки се на дюшека, — поне до сутринта.

Сирен не благоволи да отговори. Тя се качи в хамака си и се опита да лежи, без да отпуска завивката си. Леглото, закачено на куки, се люлееше и скърцаше. Най-накрая затихна.

Рене лежеше с ръце под главата и гледаше в тавана. Не можа да устои да не я подразни, макар че ако беше показала и най-малкия признак на истинско притеснение, той можеше да я успокои веднага. Нямаше намерение да стои вързан за нея ден и нощ, въпреки че трябваше и щеше да бъде наблизо. Нито му трябваше раздразнението на жена, която да прави сцени в неподходящ момент. Щеше да поддържа флирт с нея, да усилва вниманието си към нея само доколкото да раздуха пламъците на гнева й и да поддържа неразбирателството си с нея, но няма да се въвлича повече.

Или щеше? Вкусът й и усещането за нея пробяга в спомените му и той би искал да я вземе отново сега, да я притегли долу при себе си на твърдия под. Нямаше да е лесно да бъде сам, когато тя е наблизо, под ръка.

Щеше да се справи, щом трябва. Честта го изискваше. Честта можеше да бъде строг надзирател.

Беше студено без тялото на Сирен до него и без завивката му, която тя беше взела със себе си.

— Сирен? — тихо прошепна той. — Мога ли да си взема завивката или одеяло?

Тя не отвърна.

Той вдигна ръка и проследи с пръст извивката на хамака по гърба и бедрата й. Тя се дръпна. Приглушен от завивката върху главата й, отговорът дойде:

— Замръзвай. Това може да охлади излишния ти плам.

Наистина можеше. Мърморейки през зъби, Рене се обърна настрана и придърпа част от постелката върху себе си. Миг по-късно вече спеше.

Те напуснаха Ню Орлиънс подир пет дни. Заминаването беше предизвикано от съобщение от долното течение на реката, че английският кораб, който очакваха е изпратен от Билокси. Докато стигнат до брега, минавайки през езерата от заливите и реките, които представляваха тайният път под Ню Орлиънс, корабът щеше да е хвърлил котва в един от малките входове или заливи по бреговата линия на Луизиана. Времето, което той можеше да остане там, беше ограничено. Групата на Бретон трябваше да се движи бързо, с минимално закъснение.

За транспорт използваха две големи пироги. Пиер, Сирен и Рене бяха в първата, а Жан и Гастон ги притискаха отзад. Тези съдове, които понякога бяха коварни за управление, бяха идеални за път с много извивки, където понякога имаше блатисти места с малко вода.

Беше студено и влажно, но гребането ги стопляше. Сирен гребеше на почивки.

Реките и потоците се извиваха като змиорки към залива, някои се връщаха обратно успоредни на себе си, така че трябваше често да пътуват три левги, за да се придвижат малко на юг. Езерата бяха обширни и спокойни, естествени резервати. По бреговете им растяха свежи водни растения и огромни кипарисови дървета се издигаха от плетеница корени с гладки върхове към небето като колони на катедрала. Сивите кичури мъхове, сплъстени като брада на старец висяха от клоните на дърветата и се люлееха на вятъра с мрачна грация. Тук-там се виждаха разни участъци с плуващи растения — зелени и кафяви килими, които изглеждаха достатъчно твърди да се стъпи на тях, но не можеха да издържат нещо по-тежко от водно конче.

Това време на годината беше не само най-доброто за пътуване, но и най-доброто за търговия за тези, които живееха около Ню Орлиънс. Пълноводието от зимните дъждове правеше пътуването по-лесно, докато снеговете на север спираха търговците от Илинойс за по няколко седмици. Да събере човек кожи от южните индианци, въпреки че те не бяха с такова качество като северните, означаваше да изпревари всички на пазара и да получи по-добра цена за кожите, отколкото по-късно през сезона.

Дори без нашествието от насекоми и влечуги гребането на пирога не беше лесна работа. Постоянното навеждане, загребване и изваждане на греблото водеше до напрежение в гърба и мускулите на ръцете, което бързо можеше да се превърне в изгарящо мъчение. Лекотата, с която Рене Льомоние навлезе в работата почти разстрои Сирен. Той не само налучка специфичния ритъм, който беше единственото средство против напрежението, но скоро научи и песните, които Бретонови използваха да поддържат ритъма и да пропъдят монотонността. Гласът му — дълбок баритон — звучеше без следа на задъхване и без отстъпление пред вдървеността и болката, които тя беше сигурна, че трябва да усеща в наранения си гръб и ребра.

Той просто се преструва, помисли си отначало тя — скоро ще започне да отпада. Когато това не стана, тя беше убедена, че се държи на нейните усилия — третото гребло. Единствената друга възможност беше раните му да не са били толкова сериозни — каквито изглеждаха и както той го показваше, макар че…

Ако такава мисъл беше хрумнала на Жан и Пиер, те не го показваха. Те само наблюдаваха Рене през първите няколко левги, за да бъдат сигурни, че няма да преобърне пирогата после го оставиха.

За Рене гребането беше възможност да изкара част от по-дълбоката болка от гърба си. Движенията, веднъж приспособил се към тях, бяха успокоителни с повторението си. Те му даваха свобода да остави мислите си спокойно да блуждаят, да обмисли по-задълбочено проблемите, които можеха да възникнат.

Това ставаше, разбира се, когато вниманието му не беше привлечено от жената пред него. Плавната грация на движенията й беше завладяваща, както и начинът, по който полата обгръщаше талията и лягаше върху изпънатия й крак, на който се подпираше. В линията на гърба й имаше такава симетрия, а в слабите й ръце се криеше такава сила, че беше очарователно да се гледат плъзгащите движения. Тя носеше шарф, завързан на главата, но дебелата й блестяща плитка се подаваше под него, и къдрейки се с детска мекота накрая.

Тя беше негова. Странно, колко удоволствие му носеше споменът. Винаги бе вярвал, че стои над сантименталността. Никоя от онези, с които бе флиртувал и с които бе спал, не беше останала в мислите му като тази. Защото е нова за мен, уверяваше се той. Никоя друга жена не му бе казвала, че няма никаква друга нужда от него, освен услугата му за една нощ. Той беше заинтригуван.

Все пак това, което си спомняше, не беше нейното отблъсване. По-скоро тялото й, сладката твърдост на устните, когато му отговори, бързо научавайки нюансите на целувката, сладкото стягане на ръцете й около него, горещите й кадифени дълбини.

Причината може би беше в това, че беше девствена. Това не бе изненада, тя го беше изрекла преди това достатъчно ясно, но беше нещо друго, напълно ново за него. Жените, към които насочваше вниманието си в миналото, бяха прелъстителни вдовици, отегчени съпруги на дълго отсъстващи съпрузи, проститутки в облика на почтени дами, оперни танцьорки, които чакаха сметките им да бъдат платени от покровителите им. Не беше в практиката му да прелъстява невинни. Той може и да играеше игра, но предпочиташе тя да е честна.

Това не беше възможно със Сирен. Той съжаляваше, но нищо не можеше да направи. Нито беше сигурен, че съжалението му е повече от повърхностно. Но в името на всички светии, харесваше му, че той единствен се беше любил с нея. Това я правеше за него по-специална, привързваше я към него по някакъв смътен начин, който не можеше да разбере. Колко щеше да продължи това — нямаше начин да знае, но сега то му доставяше опасно удоволствие. Тя беше неговото извинение, но можеше да представлява и опасност. Дори може би най-голямата опасност за него!

За да облекчи гърба си, той гребеше от двете страни на пирогата. От греблото капеше вода, когато се обръщаше. Водата изпръска врата на Сирен. Тя въздъхна при допира на студените капки и се обърна да го погледне.

— Съжалявам — измърмори той, въпреки че не можа да предотврати усмивката, извила устните му.

— Предполагам — подхвърли тя и се обърна напред. Не вярваше, че я е напръскал нарочно, но не трябваше да изглежда толкова доволен от себе си.

Спряха за обяд в тревиста дъбрава — гладко възвишение от пясък и древни морски черупки, осеяно с дъбови листа, от които идваше името му — едно от многото, пръснати из блатата. Сутрешните усилия бяха изострили апетита им и кейкът на Сирен, направен от брашно, мазнина, късчета свинско месо и боб, оформени на плоски питки и изпържени в тиган, получи много похвали. После стъкнаха малък огън от дъбови клонки и си свариха кафе.

Поразходиха се нагоре-надолу, но повечето време седяха, подпрели гърбове на някой дънер за облекчение след дългите часове на гребане. Сирен беше донесла одеяло от пирогата и легна на него със свити колене и ръце под главата, загледана в бледото зимно небе.

Чувстваше странно безпокойство. Преди два дни заминаването им я смущаваше. Рене си бе отишъл след бурната нощ на болка и копнеж. Не знаеше какво да очаква и от Бретонови. Мислеше, че ще последват обвинения или, може би, шеги и грубовата насмешка. Но не стана нищо такова. Сякаш бяха доволни от случилото се. Това я караше да недоумява — дали не изпитваха облекчение, че са се освободили от грижата за нея. Тази мисъл не беше приятна.

И все пак тяхното мълчание не изглеждаше нормално. Те бяха общителни хора, говореха и се смееха неспирно. Всъщност, осъзна тя, те бяха станали странно тихи от нощта, когато беше дошъл Рене. Дали имаше нещо, свързано с този човек, което ги държеше потиснати и нащрек?

Тя обърна глава и спря погледа си върху Рене. Той беше останал в квартирата си известно време преди да заминат, въпреки че ги беше посетил няколко пъти, за да обсъдят детайли за неговото участие в продаването на индигото. Той не беше направил никакъв опит за интимност с нея, въпреки че беше достатъчно учтив, удостоявайки я с поклон и усмивка. Един или два пъти беше улавяла поглед му върху себе си, но нищо повече. Толкова по-добре! Беше готова с яростно отблъсване, ако той беше направил някакъв опит.

Трябваше да признае, че сега той изглежда различно. Причината беше най-вече в дрехите — тя беше свикнала да го вижда или почти гол, или в елегантното облекло на джентълмен. Сега беше облечен с похвална простота — в сиво сако с рогови копчета и черен вълнен панталон, носеше обикновени чорапи и обувки. Само ризата му беше фина, но без дантелено жабо. До него лежеше кремъчен мускет, последна изработка.

Но не, разликата не беше само в дрехите, или дори в оръжието. Той изглеждаше по-едър край Бретонови, с повече задрямала сила в тялото. Лицето му бе загубило изтощения си вид, бяха изчезнали хлътнатините под скулите и кожата му бе възвърнала здравия си тен. В очите му грееше проницателност, а коравата гънка около устата загатваше за неподозиран резерв от сила. Косата му, макар и къса, беше прибрана назад в малка, стегната опашка, завърна с черна лента, и без перука или пудра, както косите на Бретонови. Изглеждаше като преоблечен плантатор, излязъл да провери владенията си, който не би се поколебал да се потруди, ако се наложи. И освен това — не изглеждаше кротък.

Рене усети погледа на Сирен върху себе си и обърна глава да го срещне. Би дал много да разбере какви мисли я измъчват наистина!

Почиваха си, пиеха кафе и разговаряха, когато Пиер внезапно вдигна глава и направи бърз жест да замълчат.

По-големият брат излезе от прикритието на дъбовете, където почиваха. Обърна се първо на едната, после на другата страна, оглеждайки с присвити очи извиващия се воден път, откъдето бяха дошли и блатото, което се простираше пред тях. Той подуши въздуха.

Останалите също станаха, оглеждайки се във всички посоки. Може да не беше нещо повече от усещане за напрежението на Пиер, но на Сирен й се струваше, че във въздуха се таи нещо. Откъм дърветата, в посоката, от която току-що бяха дошли, внезапно се издигна ято птици, които писукаха уплашено. Нещо не беше наред.

Жан бързо глътна остатъка от кафето си и изпразни утайката от дървената купа. Обърна се към брат си:

— Тръгваме ли?

— Да — каза решително Пиер. — Тръгваме.

Беше въпрос на минута да съберат бидона с вода и чашите, чайника за кафе и кожената торбичка с апетитни питки. Натовариха ги на пирогите и отплаваха.

Преди да са успели да вдигнат греблата откъм дърветата се плъзна друга лодка. Изглеждаше огромна — беше пълна с индиански воини. Това не беше приятелски настроена група. Изстрел от мускет изтрещя над водата.

Той мина покрай тях, вдигайки гейзери вода. Един от патроните се заби в пирогата, а Сирен чу другият да просвистява между нея и Рене. Лодката с десетина ренегати чоктау за момент остана скрита в сив облак дим, после като дяволи, излезли от ада, индианците разкъсаха дима и се хвърлиха стремително към тях.

— Греби, в името на Света Мария! Греби дълбоко!

Може би щяха да успеят да избягат от нападателите си или поне да се отдалечат на достатъчно разстояние, така че индианците да решат, че не си струва да ги преследват.

Индианците не показваха признаци на отстъпление. Лицата им, разкривани от жажда за кръв, изглеждаха още по-жестоки от боята. Тези измежду тях, които имаха мускети ги презареждаха.

Пирогата се плъзгаше по водата, подскачайки напред с всяко съгласувано движение на греблата. Нямаше напразни движения, не губеше напразно енергия, само присвиващи вътрешностите усилия. Можеха да запазят дистанцията, но не можеха да се изплъзнат. Усети се леко движение в лодката. Сирен погледна назад и видя, че Рене беше оставил греблото и вземаше мускета си. Той се прицели, стреля.

Сътресението хвърли пирогата напред и тя силно се залюля. През дима видяха как един от воините вдига ръце и пада между другите, като повален от гигантска ръка. Тя не се поколеба, а се наведе към Пиер да вземе неговия мускет и да го подаде на Рене. Пиер одобрително изръмжа, поемайки изцяло гребането, а ризата му се изпъваше върху широките рамене при всяко навеждане.

Рене взе мускета от ръката й и мигновено й даде своя като в същото време изпразни рога с барут и торбичката с патрони. Тя остави греблото и започна да презарежда. Чу го да стреля отново, но нямаше време да погледне. Движенията й бяха бързи и сигурни, докато изсипваше барута и го тъпчеше в патрона. Отново си размениха мускетите. Тя продължи да зарежда. Рене стреля.

Индианците напредваха. Бяха с един по-малко от преди, а на друг пълзеше червена струя кръв по ръката.

Презареждане. Изстрел. Презареждане. Една стрела се заби в пирогата със силен звук. Сирен чу как Гастон изруга и разбра, че е улучен. Резките викове на индианците се усилваха, напредваха все по-бързо. Лодката им беше толкова близо, че дъхът спря в гърлото й. Тя закова поглед в един индианец с оголени зъби, с опънат лък и стрела, насочена право към нея. Нямаше време да се прицели. Насочи мускета към него дръпна чукчето и натисна спусъка.

Очите на воина се разшириха. Стрелата му беше отпусната, когато той започна да отстъпва назад. Тя полетя високо, извиси се и започна да пада и пада. Сирен безпомощно гледаше как се извива над главата й, насочвайки се към Пиер и плъзгайки се в гърба му. Дъхът му излезе със слаб стон, но ритъмът на гребането не се наруши.

Страхът и прималяването се свиха на стегнат възел стомаха й, но нямаше време за това, не можеше да се поддаде. Отвърна се от Пиер и започна да зарежда оръжието. Посегна да го подаде на Рене. За миг очите им се срещнаха и в неговите проблесна нещо, което можеше да бъде възхищение, но може ще да е и презрение за липсата й на чувствителност.

Индианците бяха близо. Явно възнамеряваха да се вклинят между двете пироги, което изглеждаше странно. Това може би беше тактическа грешка, но можеше да означава и че имат намерение да не пуснат никого да избяга.

Те си бяха направили сметките, без да отчитат умението на Бретонови в гребането. Когато лодките се изравниха, Пиер в едната пирога и Гастон в другата оставиха греблата и влязоха в схватка с тях. Жан се изправи с брадвичка в ръка и заудря носа на индианската лодка близо до ватерлинията. Битката се ожесточи. Един от воините се хвърли към Рене с нож. Рене го удари с приклада на мускета си в боядисаното лице преобръщайки го, после се обърна към друг индианец с брадвичка в ръка. Той се бе насочил към Сирен с фанатичен, отмъстителен блясък в очите.

Сирен го отстрани с мускета, както презареждаше, пробождайки го с шомпола. Той се наклони настрани. Тя се отдръпна. Индианецът се изправи, приготвяйки се да прескочи няколкото инча, които отделяха лодките. Тя коленичи, за да го вижда по-добре.

— Стреляй, Сирен, стреляй! — изкрещя Рене.

Нямаше друг избор, въпреки че разбра, че е сгрешила в момента, когато мускетът изгърмя. Шомполът полетя като стрела, пронизвайки индианеца, но отката от стрелбата я отхвърли назад. Пирогата се наклони. Тя хвърли мускета, опитвайки се да запази равновесие, но не успя. Падна във водата със силен плясък. Водата се затвори над нея и я повлече надолу. Звуците на битката, виковете, стенанията и гърмежите затихнаха, когато лодките се отдалечиха от течението.

Шокът от изхвърлянето в леденостудената вода остави Сирен да се носи неподвижна няколко дълги секунди, но после тя почувства силна нужда от въздух. Зарита с крака, изхвърляйки се към повърхността. Измъкна се колкото да види трите лодки, насочени към завоя. Те се отдалечаваха и пирогите отново бяха напред.

После до нея се чу тих плясък. Беше хваната от здрави ръце и притеглена към силно, стройно тяло. Водата заля лицето й, запуши носа й и почти я задуши.

Ножът беше в калъф на кръста й. Тя го измъкна и се опита да вдигне за удар. Мъжът се изплъзна в последния момент. Китката й беше хваната, извита — тя отплесна ножа; замахна с юмрук и усети твърда плът и кост. Двамата се потопиха. Теглена надолу с крака, преплетени с тези на мъжа и затруднени от полата, тя не можеше да си поеме въздух. Когато отново се издигна, се разкашля, заслепена от вода.

— Всичко е наред. Извадих те. — Гласът беше дрезгав от тревога и твърде познат. Рене! Трябва да е бил изхвърлен от пирогата с нея.

— Остави ме, по дяволите! — Тя го ритна.

— Опитвам се да ти помогна. Стой мирно, докато не сме се удавили и двамата.

— Не се нуждая от помощ — изпъшка тя в отчаян гняв и надигаща се паника, чувствайки, че потъва отново. Дръпна се от хватката му, почти потопявайки го в отчаяната нужда да се освободи от него. — Аз мога…

Тя не успя да довърши. Ударът дойде като отникъде. Почувства болка в брадичката си, после изчезна всичко, освен плуващата сива тъмнина.