Авантюристката

2.

Сирен беше тази, която се зае да обяснява, тъй като Гастон, както винаги, когато се изправеше срещу чичо си, се лишаваше не само от присъщия си чар, но и от способността си да говори. Жан Бретон, бащата на Гастон, влезе по време на речта. Когато Сирен свърши, двамата мъже се спогледаха.

В едно и също време ги бе осенила странна мисъл!

Двамата си приличаха и все пак бяха различни. И двамата имаха очи с чистия син цвят на лятно небе, и двамата имаха грубо одялани черти и широки рамене, развити от годините, прекарани в гребане на всевъзможни лодки от всякакви габарити по буйните реки от родното си място в Ню Франс до залива. Дрехите им също бяха еднакви, състоящи се от прости памучни ризи, втъкнати в широки вълнени панталони, достигащи под коленете и индиански мокасини без чорапи. Но тук приликата свършваше.

Пиер беше по-високият от двамата, с широк гръден кош, тъмнокестенява коса, прошарена със сиво и дълбоки линии на минала скръб върху лицето. Жан беше по-скоро рус и косата му се къдреше в безпорядък. Очите му често весело танцуваха и обичаше да носи на врата си шалче на големи точки в жълто и червено, които бяха в тон с раираните в ярки цветове ризи. Често си слагаше плетена шапка, украсена с висящ пискюл. По-малко сериозен от големия си брат, той обичаше да танцува и понякога можеха да го убедят да посвири на хармоника. Двамата братя стояха рамо до рамо срещу света. Да засегнеш единия, означаваше да обидиш и двамата, да спечелиш приятелството на единия, означаваше да придобиеш и втори приятел. Те бяха миролюбиви и се подчиняваха на закона дотам, докъдето законът беше справедлив, но нямаха особен респект от глупавите разпоредби. И бяха винаги и без никакви въпроси честни.

— Дай да видим този джентълмен — каза Пиер, когато Сирен свърши.

Той взе свещта и с тежки стъпки се запъти към стаята на Сирен. Като държеше светлината високо, той дръпна кафявата завеса, която единствена й гарантираше някаква самостоятелност и погледна към мъжа. Сирен дойде след него, заедно с останалите. Почувства трескаво движение от едната си страна и се обърна да види Жан Бретон, който се прекръсти, гледайки дългата фигура върху дюшека. Тя се намръщи озадачено на страха, отразен върху лицето му. Бащата на Гастон, улавяйки погледа й, се усмихна и сви рамене.

— Това е Рене Льомоние, да — каза Пиер. Той още веднъж размени дълъг поглед с брат си.

— Очакваше ли да не е той? — Имаше нещо, което Сирен не разбираше. Подозрението правеше тона й остър.

По-възрастният Бретон се обърна, лицето му издаваше вълнение:

— Възможно е. Но кажи как стана така, че той е на корабчето? Защо не е изнесен на брега, а оттам в квартирата му?

— Можеше да мине цяла вечност, докато намерим помощ, а той се нуждаеше от незабавни грижи.

— Можеше и Гастон да свърши това. Нали така?

Гастон изпъшка, усещайки се като риба на сухо. Сирен, хвърляйки му скришен поглед, подхвърли коварно:

— Не искаш ли Льомоние на кораба?

— Не искам мъже тук, както добре знаеш! Особено пък такива като него…

— Той едва ли е в състояние да представлява някаква заплаха!

— Те винаги са заплаха тези, дори в гроба! Гастон, ти помогна на Сирен, нали? Ти й позволи да домъкна този човек на корабчето?

Гастон беше неспособен да лъже — това беше едно от най-привлекателните му качества. Можеше да преувеличи истината относно атрибутите на някоя жена, наистина, но това не беше същото. Във всеки случай, изглежда за него наистина почти всички жени бяха красиви.

Младежът овеси къдравата си глава:

— Не бях тук през цялото време, чичо Пиер.

— О!

— Нямаше ме някакъв си половин час, не повече! Откъде можех да знам, че Льомоние ще бъде хвърлен в реката?

— Щеше да видиш, ако беше на поста си.

В спокойните думи прозвуча предупреждение за присъдата. Щеше да има наказание. Търпението на Сирен се изпари:

— Какво значение има? Човекът е тук и е зле ранен! Трябва да направим нещо — да изпратим за лекар или поне да уведомим някой какво му се е случило.

— Тя е права — каза Жан, поглеждайки брат си. — Няма да е редно да го оставим да умре.

— Боя се, че е така — каза Пиер с въздишка. — Гастон, доктора!

Докторът, човек със съмнителна компетентност и силна привързаност към брендито, но единственият, който можеше да бъде убеден от краля да приеме този пост в изгнание — най-после дойде. Отдавна се беше съмнало. Той свали превръзката, която беше направила Сирен, и я направи отново не много по-различно. Огледа очните ябълки на пациента и езика му, обяви, че има треска, направи му силно кръвопускане и си отиде.

Беше прав по отношение на треската. Тя продължи през целия ден. Сирен бършеше лицето на пациента си и горната част на тялото му с влажна кърпа, за да го облекчава от температурата. Неговата неподвижност и липса на реакции я тревожеха, и въпреки че вършеше всекидневните си задължения в кухнята, тя коленичеше до постелята му отново и отново.

Странно, но не можеше да мисли за Рене Льомоние като за развратник и скандалджия, докато лежеше там. Имаше такава сила в лицето му, в ъгловатата форма на челюстта, в издадената брадичка. Широкото чело загатваше за изключителна интелигентност. Устата му беше твърда, белязана с извита като полумесец линия от едната страна, сякаш нещо го развеселяваше, но никъде не откри признаци за похот в чертите му. Нито пък тялото му приличаше на тяло на мъж, отдаден на задоволяване на прищевките си. Раменете и гърдите му бяха мускулести, а коремът — плосък и стоманено твърд, без грам тлъстина.

Тя среса косата му, когато изсъхна, надявайки се, че така ще прилича по-малко на удавник. Не беше толкова трудно, колкото си мислеше, тъй като беше късо подстригана, за да може по-добре да стои под джентълменската перука, която обикновено носеше — без съмнение, същата перука, която беше спасила черепа му от счупване, макар че сигурно бе паднала, когато са го хвърлили във водата. Жалко беше, че покриваше косата си, тъй като тя се къдреше назад по очарователен начин, с блестяща синьо-черна мекота.

Бретонови не напуснаха корабчето през този ден, а останаха наблизо — поправяха капаните, плетяха мрежи, дялкаха пирони и други необходими дреболии. Гастон изглеждаше потиснат. Какво му се случи за отклонението от задълженията никой не каза, но той беше изведен на кея от двамата мъже предната нощ и сега се движеше с известна скованост и се облягаше на стола само с много голямо внимание.

Докторът дойде още веднъж на залез, влизайки много по-енергично, отколкото преди. Той сам беше поел грижата да информира губернатора и жена му за това къде се намира мосю Льомоние и беше изрично предупреден да използва цялото си умение, за да му помогне.

— Сигурна съм, че сте имали такова намерение и без това — каза Сирен, застанала над него, докато той, коленичил, изваждаше купичката си за кръвопускане и скалпела от чантата си.

— Но да, разбира се. Все пак, човек не би искал да направи грешка с губернатора.

— А мосю Льомоние?

— Не ви разбрах, моля?

— Той би бил много по-заинтересован, ако направите грешка.

— Да, да. Сега, ако обичате да излезете.

— Защо? — Не й се искаше да остави Льомоние на благоволението на доктора. Погледна ръждивото острие на скалпела, който той държеше и усети странно вълнение, сякаш почувства острия натиск върху собствената си плът.

— Бледа сте, мадмоазел. Видът на кръвта е противопоказен за много хора и не искам да бъда принуден да ви свестявам.

— Не е от кръвта, а от скалпела ви — отвърна тя. — Сигурен ли сте, че е необходимо още едно кръвопускане? Той вече е загубил толкова много кръв.

Докторът, дребен човек с огромна перука, се повдигна към нея:

— Поставяте под въпрос лечението ми, мадмоазел?

Сирен запази самообладание:

— Би могло да се каже и така.

Докторът се обърна и хвърли инструментите си обратно в чантата.

— Не мога да търпя това. Или вие напуснете, мадмоазел, или аз!

Сирен погледна в другата стая, но Бретонови бяха заети с работите си и като че бяха глухи за конфликта. Нямаше да получи помощ от тях. Човекът на постелята беше оставен на нейна отговорност. Тя се обърна към доктора и скръсти ръце на гърдите си:

— Вие ще направите това, което трябва, както и аз.

— Много добре. Да бъде по вашему. Аз напускам. — Докторът взе чантата си и излезе с вдигнати рамене и вирнат нос. Малко по-късно корабчето се разклати при слизането му на брега.

Сирен погледна Льомоние с чувството на празнота в гърдите. Тя беше се грижила за Бретонови по време на редките им боледувания от малария, която от време на време хващаше Пиер, или когато някой от тях си премажеше пръста или препиеше, но нямаше представа какво да прави при по-сериозни случаи. Имаше някои треви, които беше купувала от индианките чоктау, които идваха на пазара, но не вярваше много в ефикасността им. Рене Льомоние беше здравеняк и независимо от възпалението на раните му, щеше да се възстанови с или без нея. Все пак мисълта, че животът му е в нейни ръце беше плашеща.

Каютата ставаше все по-мрачна с напредването на вечерта и заедно с това и по-хладна. Сирен коленичи до постелката и придърпа завивката върху ръцете на лежащия мъж. Беше се надвесила над него да я подпъхне под раменете му, когато той проговори:

— Задължен съм ви, мадмоазел. Лежах мълчаливо, опитвайки се да реша дали да прережа гърлото на надутия малък доктор с мръсния му нож или просто да му счупя ръката — и се чудех дали имам сили, за което и да е от двете.

Тя бързо се отдръпна.

— Вие сте буден!

— Нещо такова — съгласи се той, без да отваря очи.

Тя с усилие възвърна самообладанието си.

— Не бива да изразходвате сили за разговор. Имам малко хубав бульон на огъня. Почакайте, ще ви донеса.

Сянка на усмивка премина по лицето му.

— Не мога да правя нещо по-малко от това и със сигурност нищо… повече.

Разбира се, че не можеше. Как може да е толкова глупава? Тя сипа бульон в дървена купичка. Не можеше да намери лъжица, нито чиста кърпа, която да използва за салфетка и когато се връщаше назад към каютата, почти се спъна в мрежите до стола на Жан.

— Спокойно — каза Жан със сянка на предупреждение, както и с красива насмешка.

Сирен се стегна. Какво става с нея? Льомоние нямаше да се изпари, ако не му занесе бульона на момента. Фактът, че беше жив не беше маловажен, но едва ли трябваше да наруши обичайното й спокойствие.

— Той се събуди — каза тя, доколкото можеше по-равнодушна.

Жан широко ококори очи:

— Кой?

— Знаеш кой! Льомоние. — Тя му хвърли остър поглед.

— Никога не бих се сетил.

Тя мина покрай него, без да проговори нито една дума повече и почти не погледна другите, въпреки че почувства погледите им, когато се пъхаше под завесата в малката каюта.

Рене обърна глава към прага. Наблюдаваше я как остави купичката и взе една възглавница, която пъхна зад главата и раменете му да го поддържа. Когато тя загреба пълна лъжица от горещата течност и я поднесе към него, той погледна лъжицата, после нея и отвори уста.

Не бяха го хранили с лъжичка, откакто беше петгодишен, болен от шарка. Беше необичайно усещане, но не неприемливо. Чувстваше, че трябва да протестира, но нямаше сили. Имаше нещо в тази жена, което го безпокоеше. Тя не носеше бонето, което обикновено покриваше косите на жените през деня, а това беше признак на лек морал. Въпреки, че сега бе облякла раирано елече над блузата, той като че ли си я спомняше без него — мержелееше му се розовият блясък на зърната на гърдите й през плата. Тя беше с него тук, в тази каюта сама, когато той беше гол под завивките, както майка го е родила и си стоеше така, като че ли го правеше всеки ден в живота си. Да не би пък да беше някаква проститутка?

И все пак нямаше и най-малка следа от грим по гладкото й овално лице, а кожата й имаше здрав блясък, който говореше за добра храна и дълъг, ненарушаван от нищо сън. Погледът й, който срещна неговия, беше лишен от кокетство, а свежият й дъх напомняше повече на милосърдна сестра.

Нямаше, обаче, нищо монашеско в нея. В чертите й по-скоро се долавяше нещо от ангел на Ботичели, както и в златистите къдрици край бузите, изскочили от сплетената й коса. Рене прекъсна мислите си сепнат. Обикновено не се отдаваше на такива сантиментални фантазии. Сигурно е загубил повече кръв, отколкото си мислеше. Независимо от всичко, той беше достатъчно в съзнание, за да схване, че жената до него е необикновена.

Понякога беше трудно да определиш каква е жената от Луизиана. Повечето се придържаха към една възприета линия на поведение, но от време на време се намираха и такива, които дръзваха да бъдат независими. Това идваше от относителната им рядкост — нямаше достатъчно представителки на пола, за да задоволят търсенето, което водеше до по-висока стойност на съществуващите. Тъй като мъжете бяха готови да пренебрегнат всичко, за да задоволят желанието си, приличието беше докарано до краен предел. По-добре беше да действа внимателно.

Той изчака, докато супата свърши и тя се накани да става. С тих несигурен глас попита:

— Коя сте вие?

Сирен добре разбра проницателния му поглед и усети как бузите й пламват. Тя му каза пълното си име, посягайки да попие капчица от бульона върху гърдите му, преди да срещне отново любопитните му очи.

Той я изгледа продължително с неопределено изражение. Най-после спусна клепачи и издаде тих звук, който можеше да бъде както смях, така и въздишка.

— Мадмоазел Нолте, разбира се — прошепна. — Кой друг?

В продължение на две денонощия от раната на Рене Льомоние изтичаше кръв и лимфа и през това време изглеждаше опасно да бъде преместен. На третия ден Сирен започна да се пита дали нямаше да се чувства по-удобно в собствената си квартира, отколкото върху твърдата постелка. Със сигурност за нея щеше да е по-удобно, ако си отидеше — стаята отново щеше да си е само за нея и нямаше защо да внимава толкова да не го събуди, когато си ляга, или когато се облича сутрин.

Не можеше да се каже, че той представлява голяма пречка. Температурата го правеше склонен към сън — събуждаше се само да яде тлъстите яхнии с месо и бульоните, които тя готвеше за всички. Гастон го къпеше и се грижеше за него като по-нататъшно наказание за това, че се бе отлъчил от поста си. И все пак самото присъствие на този мъж ги държеше в напрежение. Не можеше да се изрече и дума, която той да не може да чуе, ако поиска да слуша и тъй като Пиер настояваше завесата да стои дръпната на една страна — почти нямаше действия, които не би могъл да наблюдава. Сирен не беше изненадана, когато сутринта на четвъртия ден Пиер я извика на палубата.

— Колко време този мъж ще остане при нас? Няма ли никой, който да се погрижи за него, място, където да отиде?

На ярката зимна светлина тя забеляза бръчки по обветреното му лице, които не беше забелязала преди. Също и в сините дълбини на очите му личаха сенки на отдавнашна болка, които беше видяла, но никога не беше дръзвала да задава въпроси.

— Не зная, мосю Пиер — отговори му тя, обръщайки се с официалното му име, както той беше предложил, когато за пръв път се срещнаха. — Бих могла да попитам.

Той дръпна от тръстиковата тръбичка на лулата, която държеше.

— Не че ми се сведи да стои, но един ден това трябва да има край.

— Толкова много хора, които идват в колонията си нямат никого, който да се грижи за тях, когато са болни…

— Точно за това е болницата на монахините Урсулини.

В гласа му имаше твърда и настойчива нотка, което накара Сирен да погледне лицето му.

— От какво се страхуваш? Мислиш ли, че този, който се е опитал да го убие може да го е проследил дотук?

— Мисля, че той трябва да бъде сред своите и далече от тебе, скъпа.

Нотката на привързаност, както и предупреждението в гласа му прозвучаха убедително. Сирен сбърчи нос.

— Луд си на тази тема!

— С основание.

— Не мога да видя такова!

— Погледни в огледалото.

Тя поклати глава с усмивка:

— Бедният мосю Пиер! Каква съдба — да се безпокои за нечие чуждо пиленце като кукувиче в гнездото си.

Очите му потъмняха и той отпусна ръка на рамото й.

— Ти не си кукувиче. Кой е казал такова нещо? Гастон?

— Не е нужно някой да го казва, аз го чувствам.

— Недей. Да се грижа за теб е удоволствие. Обещах на майка ти.

Така беше. Майка й, болна не само от морска болест, но и съкрушена от позора на изгнанието на съпруга си, беше умряла в ръцете на Пиер, докато баща й беше навън, пиян до буйство, празнувайки благополучното пристигане в колонията.

Сирен никога не можа да разбере как е станало така, че баща й е бил прогонен в Луизиана, но знаеше, че благодарение на влиянието на семейството на майка й това го е спасило от отиването в затвор за дългове. Тя добре помнеше караниците за това, дали тя и майка й трябва да придружат баща й в Новия свят. Дядото на Сирен — търговец, натрупал състояние от търговия с кожи в Ню Франс и оттеглил се с него на средна възраст в Хавър, беше поискал дъщеря му да изостави съпруга си и да го остави да замине сам. Трудностите на тази сурова земя бяха убили жена му — той нямаше да понесе мисълта, че дъщеря му ще се върне при тези опасности, когато най-после си мислеше, че тя е на сигурно място във Франция. Майката на Сирен беше непреклонна, тя нямаше да остави съпруга си да отиде в изгнание сам. Това беше решение, което струваше много. Те всички бяха изселени.

Сирен погледна човека, който й беше повече баща през последните три години, отколкото собственият й баща някога е бил.

— Трябва да ме оставяте понякога да постъпвам, както аз искам.

— Няма начин да го правиш тук.

— Знам — има само проститутки, съпруги и монахини в колонията. Аз не съм, както казваш, подходяща за първото или последното, но вие не допускате никакъв мъж близо до мен, така че да стана съпруга.

— Няма мъж, който да заслужава да се доближи до теб.

Това беше познат аргумент. Тя въздъхна и обърна глава, без да отговори. Би могла да избяга от Бретонови по всяко време — те не я задържаха реално с нищо, освен благодарността и може би привързаността. Но какво друго й оставаше? Можеше да тръгне с някой офицер, да му стане любовница; имаше някои жени, които заемаха такава позиция в града. Не, дори такава постъпка да не беше лично за нея толкова безвкусна, тя не можеше. Бретонови щяха да бъдат толкова разочаровани от нея. Биха чувствали, че се е провалила заради тях. Не можеше да им причини това, когато те бяха единственото семейство, което е имала.

— Особено незаслужаващ е този Льомоние — продължи Пиер с твърд глас.

Сирен уморено сви рамене:

— Няма от какво да се безпокоиш, тъй като се съмнявам, че той изобщо някога ще ме погледне.

— О, ще те погледне. Но не повече от това, поне докато ми е останал дъх.

— Ти си невъзможен!

— Познавам мъжете така, както ти не ги познаваш, малката. Сега иди и попитай Льомоние кога ще ни напусне.

Когато Сирен се върна в каютата, Рене беше буден. Гледайки го да лежи подпрян на възглавницата с поглед към вратата, когато влизаше, Сирен се питаше дали е чул думите, които си размениха с Пиер. Не изглеждаше така, но все пак се чувстваше неудобно под погледа му. Търсеше в ума си начин да повдигне въпроса, за който беше инструктирана, но не й се удаваше. Тя отиде до масата и се зае с работата, която Пиер беше прекъснал — трошеше хляб за пудинг.

— Как се чувствате? — попита тя през рамо, когато усещането, че нейният пациент я наблюдава стана твърде неприятно, за да се понася в тишина.

— По-добре. Опитвах се да мисля. Струва ми се, че си спомням — не ме ли извадихте вие от реката?

Гласът му беше тих, но достатъчно, за да го чува, думите бяха изговорени със съвършена яснота. За пръв път повеждаше разговор, с изключение на простите и необходими молби. Той наистина се поправяше. Усмивка на триумф и задоволство изви устните й и тя му хвърли бърз поглед, преди да отговори:

— „Измъкна“ може би е по-подходящата дума.

— Бих казал, че не можете да го направите. Не сте едра жена.

— По-силна съм, отколкото изглежда, но се боя, че може да имате няколко допълнителни белега.

— Какво е то в сравнение с това, което сте направили за мен? Единственото нещо, което намирам за необичайно е болката отгоре на главата, боли ме повече, отколкото дупката на гърба. — Той вдигна ръка да прокара пръсти през косата си.

Сирен замълча. После със стегнат глас произнесе:

— Боя се, че вината е и моя. Не беше лесно да намеря как да ви хвана.

Удивлението изчезна от лицето му:

— Забравете, че съм се оплаквал, тогава, ако обичате. Отдавна не съм дължал толкова много на друг човек. Трудно ми е да намеря думи, с които да ви благодаря.

Тя се смути, макар че не знаеше защо. Престори се на безгрижна, докато пускаше трохите хляб в един съд, взе яйца и започна да ги чупи едно по едно.

— Няма защо да се безпокоите. Направих го заради сакото ви, знаете ли?

— За сакото ми? — изразът му беше недоумяващ.

— Видях сребърната верижка. Не съм привикнала към такива неща, но в замяна за сако с такава украса можех да получа плат за три нови ризи — по една за Пиер, Жан и Гастон — плюс неделно елече за себе си, а може би дори чифт истински обувки.

В очите му бавно започна да се заражда усмивка, поръбвайки сивото със сребърен блясък, като слънцето зад облак. Той се засмя развеселено, повтаряйки:

— За сакото ми!

— Мислех, че сте умрял, виждате ли…

— Да, мисля, че е така. Стойността на услугата ви е малко по-висока, уверявам ви, но сакото е ваше.

Тя вдигна очи с разширени зеници.

— О, не мога да го взема сега.

— Защо не?

— Няма да е правилно.

— Давам ви го, подарък от благодарност, заедно с всичко друго по мен, което ви хрумне. Все пак би било хубаво, ако мога да си оставя панталона.

Той се шегуваше с нея. Тя се наведе отново над работата си, стиснала устни.

— Предполагам, че бих могла да ви оставя толкова.

— Има едно условие.

Тя отново вдигна поглед:

— Да?

— Не трябва да казвате на никого защо сте ме спасили. Ударът по самочувствието ми би бил твърде голям.

Лесно беше да се види защо той беше такъв любимец на дамите. Не беше само това, че е висок и красив. В дълбокия му глас имаше галеща нотка, която сякаш достигаше дълбоко в сърцето на жената. Не беше и само маниерът му — въпреки че беше толкова привлекателен дори сега, когато лежеше с рана в гърба, с риза и панталон изпомачкани там, където тя се беше опитала да изпере кървавите петна, завит с проядена от молците мечешка кожа. Би бил неотразим, когато е здрав и облечен в брокат и фин памук. Усмивката му беше топла, вниманието — обезпокояващо съсредоточено и в очите му имаше оценяващ блясък, който с лекота можеше да завърти главата на жената, но все пак имаше и друго. Той притежаваше крайната изтънченост — способността да се смее над себе си.

Сирен огледа грубата каюта, грубите дървени стени с единствен прозорец, глинената камина, провесените от тавана пушени меса, плитката чесън, лук и чушки, куките, където беше закачен хамакът. Това беше временен дом, запазен от Пиер и Жан, след като беше служил за пренасяне на свине и добитък надолу по реката от Илинойс. Чудеше се какво ли мисли Льомоние, привикнал към хубави градски къщи и замъци. Не че имаше значение, разбира се.

Сирен избърса пръсти от яйцата в престилката си и наклони глава.

— Не мога да обещая да не казвам — прошепна тя.

— Е, защо?

— Не е в моя полза.

През лицето му премина безпокойство и изчезна.

— Започвам да се страхувам за моята.

— Така и трябва. Помислете си само колко елечета мога да си купя, ако ви държа в ръце, заради мълчанието си.

Той се вгледа в нея и веселото му настроение бавно се смени от студена непроницаемост. Невероятна беше тази трансформация. Сирен, наблюдавайки я, почувства как в нея се надига гняв. Чувството му за хумор не беше толкова голямо, колкото беше предположила. Тя вдигна малко гърне с див мед и изсипа половината от съдържанието му в купата с яйцата и хляба, после го остави на масата и чак тогава проговори:

— Няма нужда да изглеждате така, сякаш се каните да си браните портфейла. Беше само шега — никога няма да падна толкова ниско, че да изнудвам.

Той лежеше и я гледаше.

— И какво би ви спряло?

— Чували сте за принципи, предполагам.

— Принципи — каза той замислено — на жена, която служи на трима мъже.

— Четирима.

— Четирима?

— Аз обслужвам също и вас.

— Вие не сте ми…

— Нито на който и да е друг мъж! — твърдо отвърна тя на думите му.

Последва пауза, през която се чуваше само звука от наливането на млякото и яростното разбиване на съставките на пудинга с лъжицата.

— Извинявам се — каза Рене.

Той нямаше намерение да говори за положението й. Просто то дълго беше занимавало съзнанието му в кратките мигове на съзнание и затова стоеше на върха на езика му. Физическото му състояние, като се има предвид, че беше наследник на род от войници, не беше толкова лошо, колкото той го представяше, нито пък спеше винаги, когато очите му бяха затворени. Знаеше повече за ситуацията около себе си, отколкото подозираха, дори повече, отколкото можеше да разбере. Но нямаше намерение да застрашава това, до което така неочаквано се беше сдобил с необичайно любопитство. Това би било повече от необмислено — би било глупаво!

Сирен не го погледна:

— Извинявате се? Е, можете.

— Не съм свикнал с жени, които оставят главите си непокрити и ръцете си открити до лактите.

— Наистина? Винаги съм смятала, че един мъж трябва да е съвършен глупак, за да изпадне в страстно желание от вида на кичур коса или един лакът.

— Сигурно е така. Във всеки случай, аз с най-голямо съжаление ви моля за извинение. Нямам право да питам как живеете и с кого. Простете ми.

Беше твърде гладка, тази молба за извинение, тя би могла да се закълне, че не е искрена. Но се отваряше възможност да изпълни задачата, която й беше възложил Пиер.

— След като сте разочарован от нашия ред, сигурно желаете да ни напуснете. Ще кажа на мосю Пиер да намери носач, който да ви пренесе в квартирата ви.

— Моля да не се безпокоите. Мога да извървя разстоянието, ако желаете да се избавите от мен.

— Въпросът не е в…

— Аз ви обидих. Намерението ми не беше такова, но е разбираемо, че сте раздразнена. Аз, разбира се, ще се оттегля. — Той се повдигна на лакът, като че ли се готвеше да стане.

— Стойте там, където сте! — Сирен заобиколи масата, после се поколеба, смутена от собственото си вълнение и от успешността на опита си.

— Не, настоявам! — Рене се повдигна по-високо, после обхвана ребрата си с ръка, без да скрива гримасата от болка върху лицето си. — Няма да злоупотребявам с гостоприемството ви повече.

Сирен усети как я връхлита разкаяние. Тя бързо се озова до него, натискайки го надолу към постелката.

— Ще се нараните отново, ето какво ще направите. Не бъдете толкова глупаво горд. Разбира се, че сте добре дошъл.

Той легна отново, гледайки в нея, като все още се държеше за реброто.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, сигурна съм.

— Простено ми е?

— Да, да! Не ставайте смешен.

Как се получи така, че вместо да му покаже вратата, тя убеждаваше този човек да остане? Смътно безпокойство докосна Сирен, но тя го пренебрегна. Мосю Пиер трябваше да разбере, че е невъзможно да се изпрати навън толкова болен човек. Нямаше нищо, което Льомоние би искал от тях, нямаше причина да проточва престоя си. И откъде накъде си беше въобразила, че е видяла на лицето му за миг да проблясва задоволство.

Тя се върна към пудинга си, наръсвайки го отгоре с есенция, постави съда в открит котел, пълен една четвърт с вода, закачи го на куката над огнището, което заемаше единия ъгъл на каютата. След като направи това, тя наля една чаша вода за Рене и му я занесе.

Докато той пиеше, тя придърпа едно трикрако столче до входа, закрит със завеса. С глас на пресекулки попита:

— Няма ли никой, който да се безпокои за вас, ако не се върнете? Прислужник, доведен от Франция, придружител?

— Никой. — Той помълча малко, гледайки грубите обувки, съшити от кожа на малките й, тесни стъпала. — Наистина ли нямате обувки?

— Само мокасини, направени от жената на Жан, която е чоктау, и сабо, разбира се. — Последното бяха дървени обувки, които френските селяни носеха в кал и мокро време.

— Жена му?

Тя кимна:

— Тя живее с нейните хора. Казва, че Ню Орлиънс е твърде шумен и комините с дългите си тръби на покривите не дават достатъчно дим, за да държи настрана москитите. Истината е, че…

— Да? — каза той, след като тя не продължи.

— Исках да кажа, истината е, че тя харесва разнообразието при мъжете.

— А Жан, той не е ли против?

— Той предпочита разнообразието при жените.

— Тогава всичко е наред.

— Да, освен… освен, че това не изглежда много добро като начин на живот.

— Има огромен брой бракове във Франция, които са същите.

— Това прави ли нещата правилни?

— Прави ги човешки.

— Като противоположното на безчовечни?

Той я погледна, очите му бяха тъмни:

— Вие сте толкова…

— Какво? — попита тя с напрегнат глас.

Не би могъл да й каже, тъй като не би разбрала. Той самият не беше сигурен, че разбира. Тя изглеждаше като ангел, говореше като куртизанка и ползваше логиката на адвокат. Тя готвеше, чистеше, справяше се с кораба като воажор и можеше да повдигне на половината на собственото си тегло и все пък ръцете й бяха най-нежните ръце, които някога бе виждал. Нещо повече, ако затвореше очи и се вслушаше единствено в чистите извивки на гласа й, би могъл да се закълне, че слуша принцеса с кралска кръв. Тя беше загадка, беше Сирен Нолте, жена, която го вълнуваше, дори очароваше. А това не трябваше да става.

— Вие сте толкова дяволски здравомислеща — отвърна набързо той — и права, разбира се.

Сирен облегна лакти на коленете си и подпря брадичката си на тях. След малко каза:

— Истина ли е, че сте бил в двореца?

— Да, за известно време.

— Разкажете ми.

— Какво искате да знаете?

— Как изглежда? Какъв човек е кралят? Толкова ли е красива Ла Помпадур, колкото разправят, и толкова изискана? Харесваше ли ви там?

— Дворът е отегчителна церемония, но е вълнуващ, защото се чувства дъхът на властта във всяко кътче. Кралят, както и повечето монарси, е напълно егоцентричен, но е човек с известни възможности, ако може да бъде накаран да ги използва. Помпадур е приятно създание с изключителен вкус за мебелировка и дрехи, но е лош съдия по отношение на мъжете. Колкото до това дали ми е харесвало там — понякога да, понякога — не. Там не е мястото, където бих избрал да прекарам целия си живот.

Прямотата на коментара му можеше да се приеме за комплимент, или за това, колко пренебрежима я смята. Сирен се намръщи:

— Това е измяна, мосю, нали? Мисля, че човек е длъжен да бъде заслепен.

— Измяна е да се търгува с англичаните, а не да се надсмива на славата на Версай.

— Мислех, че сме свършили с тези англичани преди четири месеца, когато всички говореха за…

— Може да има мир в Европа, но не и тук.

— Отделил сте време да размишлявате за това, какво става в колонията? Не го очаквах.

Той я погледна накриво:

— Не съм такъв дворцов плъх, че да не знам за проблемите ви тук.

— Очевидно не, но ви уверявам, че има много, които нямат ни най-малка представа и ни най-малка грижа, когато пристигнат.

Главният въпрос беше борбата за новия голям континент, въпреки че този проблем създаваше множество дребни безредици, като например враждата с индианците. В продължение на години англичаните, които населяваха земите западно от Каролина въоръжаваха и обучаваха чоктау и други малки южни племена против французите. Френското правителство с голям ентусиазъм им отвърна в този дух. През изминалата есен най-известният платен наемник на англичаните, Червената обувка, беше предаден от собственото си племе в усилието да се преустанови конфликтът. Това не помогна.

Имаше много случаи, особено напоследък, сред фермери от Германското крайбрежие, работещи за Джон Лоу, който поддържаше доставянето на зеленчуци в Ню Орлиънс. Ню Орлиънс загуби и своя непрежалим майстор по танци мосю Баби в престрелка с диваци. И все пак най-голямо отражение даваха трудностите на търговията.

Търгуването с англичаните беше забранено с писмо на краля и практикуването му се считаше за измяна. От друга страна, заради икономиите от страна на короната и корупцията във френската система за доставки, стоките, които се изпращаха в колонията бяха не само по-некачествени от английските, а и в недостатъчно количество. Имаше моменти, когато французите в Луизиана биха оголели и обосели, ако не беше търговията с англичаните. В допълнение на това и индианците започнаха да проявяват дискриминация. Те предпочитаха червените и сини платове и металните съдове и сгъваемите ножове на британците, макар и френските фаянсови произведения и брендито да имаха голям успех.

Но ако индианците предпочитаха английски стоки, то те трябваше да получат това, което искат, тъй като кожите, получени от диваците бяха далеч по-ценни от всичко останало в колонията. Приятелски настроените към французите индианци се бяха заклели да убият всеки английски търговец, който дойде при тях, но единственото нещо, което пречеше на хитрите френски търговци за пренасяне на английски стоки беше трудността да се стигне до английските кораби — кораби, на които не се разрешаваше да навлизат по Мисисипи. Луизианското индиго далеч превъзхождаше индигото, което расте навсякъде по света и много се търсеше в Англия. Ако успееше да стигне до английските кораби, човек можеше да замени няколко торби от превъзходния прах срещу стоки, които разменени за кожи, можеха да осигурят семейството за цяла година. Такива французи се наричаха търговци. По-точното им название би било контрабандисти. Бретонови също бяха от това независимо и безстрашно племе.

Търговията с англичаните при тези обстоятелства беше, разбира се, измяна. Опитите да се спре бяха яростни, на първо място, защото главнокомандващите обикновено се радваха на изключителни търговски условия за техните области, получени чрез фаворитизиране или чрез подкупи, плащани на губернатора или жена му. Но войниците, които изпращаха да вършат работата бяха толкова недисциплинирани или некомпетентни, че не беше никакъв проблем да се избегнат. Родени и израснали в Новия свят, прекарали по-голямата част от живота си в диви места, Бретонови можеха да извлекат полза от знанията и уменията си, на които бяха научили Сирен.

— Аз, обаче, съм достатъчно суетен — каза Рене, привличайки отново вниманието й — да поискам бръснача си и дрехи за преобличане, ако има някой, който да отиде до квартирата ми да ги донесе. Ако пък е неудобно, мога да изпратя бележка на мадам Вудрьой и да я помоля да го уреди.

— Няма да има никакви трудности. Мога да го направя сама.

Зад нея се чуха стъпки. В стаята влезе Гастон с кошница прясно изчистена риба и я остави на масата. Гледайки ту единия, ту другия, той изрече със сух глас:

— Да направиш какво?

Сирен повтори учтивата молба на Рене. Знаейки, че няма да я пуснат в града сама, тя добави:

— Ще дойдеш с мен, нали, Гастон?

— Не ставай идиотка. Не можеш да отидеш.

— Не сама, но няма да има нищо лошо, ако ти ме придружиш.

— Нищо лошо ли? Искаш да посетиш квартирата на най-прочутия в Париж, да останеш достатъчно време, за да опаковаш личните му вещи, после да излезеш с тях… Не виждаш нищо лошо?

— Но той няма да е там! — извика Сирен, като скочи от раздразнение. — И едва ли мога да бъда компрометирана заради това, че нося дрехите му.

— Точно това ще стане. Девствени момичета нямат работа с личните принадлежности на мъж.

— Аз пера панталоните ти постоянно!

— Това с различно!

— Обясни ми с какво.

— Татко и чичо Пиер са настойници.

— Нуждая се от настойници, за да ти пера панталоните?

— Знаеш какво имам предвид! — извика Гастон с разгорещено лице под заинтригувания и ироничен поглед на Рене Льомоние.

— Да, знам — каза Сирен с пламтящи очи. — Понякога си мисля, че би било по-добре, ако не бях девствена! Тогава може би нямаше да се отнасят с мен като със затворник.

— Сирен!

— Толкова ли е чудно? Как би ти се сторило, ако всеки ден те наблюдаваха от сутрин до вечер? Ако не можеш да излизаш и влизаш без разрешение или пазач?

— Загрижени сме за теб, за безопасността ти.

— Не се съмнявам в това, но е на твърде висока цена.

— Нищо не може да се направи, освен да си намериш съпруг.

— Какво, още един надзирател? Не съм сигурна, че това е решението.

— Тогава трябва да се примириш с това.

— Трябва ли?

Гастон й отправи усмивка, която не беше лишена от съчувствие:

— Междувременно аз ще донеса вещите, за които стана дума.

Сирен кимна, но в мислите й пулсираше един прост и дързък въпрос: Трябва ли? Наистина?