Авантюристът

Девета глава

През следващите два дни Сара се опитваше да направи всичко възможно, за да не обръща внимание на отвратителното настроение на Гидеон. Измисляше си какви ли не занимания, както когато беше в почивка — експериментираше нови готварски рецепти в кухнята, дълго се разхождаше на плажа, вземаше книги от огромната библиотека на Гидеон и четеше.

Реагираше неизменно добронамерено и весело, дори и когато трябваше да стиска зъби, защото Гидеон й подвикваше като на виновна котка. А си беше самата истина, че в някои моменти поведението му беше твърде обезсърчително.

Но Сара беше твърдо решила, че рано или късно Гидеон ще се научи, че техните отношения трябва да се основават на взаимно доверие, а не на правене на любов.

— Колко време мислиш, че можеш да продължаваш така? — бе я попитал той, когато миеше чиниите втората вечер.

— Какво да продължавам? — Сара се беше разположила удобно на масата в кухнята, изпънала краката си върху един стол. Почиваше си след работата по приготвянето на вечерята. А вечерята й се получи като в спектакъл, една от най-добрите й досега. Състоеше се от макарони по тайландски, гореща кисела супа и малини във фолио — истински кулинарен триумф, поне по нейно мнение. Гидеон не направи никакъв коментар, докато мълчаливо и с апетит погълна всичко. След като приключи, се изправи и отиде на мивката, без да отрони нито дума.

— Знаеш много добре за какво говоря — Гидеон старателно изплакваше чиниите с гореща вода. — Колко време ще се подвизаваш тук в ролята на моя съквартирантка или пък пансионерка, която съм поканил да прекара лятото?

— А, за това ли питаш? Ами колкото време е необходимо, предполагам.

На мивката някакъв тиган яростно издрънча.

— Колкото време е необходимо за какво, да го вземат дяволите?

— Колкото време ти е необходимо, за да разбереш, че ние трябва да поставим на здрава основа нашите отношения.

Той я стрелна със сърдит поглед.

— Ако твоята ненормална интуиция ти подсказва, че по този начин едни отношения се поставят на здрава основа, тогава ще си навлечеш по-големи неприятности, отколкото си мислех.

— Какво искаш да направя, Гидеон? — попита Сара, а през това време Елора се изпъна в скута й. — Да спя с теб на поискване, макар че ти не ми вярваш и не признаваш, че ме обичаш, така ли? Какво мога да намеря в подобни отношения?

— Знаеш какво искам.

Той се въоръжи с една кърпа и започна да бърше чиниите с бързи, яростни движения.

— Ти започна да се хвърляш в прегръдките ми в минутата, когато се запознахме. Така че започнах да си мисля, че ме искаш.

— Разбира се.

— Но изглежда не ти е много трудно да се преструваш, че не ме искаш, сякаш аз съм тук просто твой хазаин.

— Не е вярно — каза Сара. — И на мен ми е трудно точно толкова, колкото и на теб. Много добре знаеш, че и аз страдам.

— Но не ти личи — той нареди чиниите в бюфета. — До какво ще доведе тази твоя нова тактика? Ако ти падна на колене и ти се закълна, че те обичам и че сляпо ще ти си доверявам през целия си живот, тогава ще спиш ли с мене?

Сара затаи дъх.

— Разбира се, би било многообещаващо начало.

Той я погледна намръщено, като продължаваше да реди чиниите.

— Не си изнасилвай късмета, Сара!

Тя въздъхна.

— Всичко това стана по вина на Савидж. Ако не беше се появил изневиделица, досега ти щеше да напреднеш много повече. Просто съм убедена в това. Де да не го бяхме срещали!

— Същото се отнася за теб и за мен — Гидеон затвори вратичката на бюфета. След това се приближи и застана пред нея.

— Ела тук — той посегна към ръката й.

Тя го погледна изплашено.

— Какво си намислил?

— Ако ще се държиш като съквартирантка или пансионерка, бих могъл да се възползвам от някои от предимствата на такова съжителство.

— Гидеон, казах ти…

Елора измяука раздразнено, тъй като най-безцеремонно беше изтръскана от скута на Сара. При това не по нейна вина. Гидеон я сграбчи, изправи я на крака и я повлече към всекидневната.

— Седни — Гидеон я натисна по рамото, за да седне на един стол до масата с шаха. Той самият седна срещу нея и я погледна как тя му се мръщи.

— Играла ли си някога шах? — попита я той.

— Не.

— Не знам защо, но така и предполагах. Ами, щом е необходимо да се мотаеш тук, по-добре е да се научиш. Нуждая се от нормален партньор. Съседът ми любезно се отзовава на поканите ми понякога, но невинаги е тук, когато ми се играе.

При тези негови думи Сара почувства как я облива вълна от удовлетворение. Изразът на лицето й омекна на мига.

— Искаш да играя шах с теб, така ли? Гидеон, трогната съм. Чудесно е, че в мое лице започваш да виждаш нещо повече от удобен обект на сексуалните си помисли.

— За мен никога не си била такава.

— Сексуален обект ли?

— Никога не си била много удобен обект. Всъщност през цялото време, откакто се появи, не си била нищо друго, освен неудобен обект. — Гидеон започна да нарежда шахматните фигури. — Внимавай. Първото нещо, което трябва да научиш за шаха, е, че не можеш да разчиташ само на прословутата си интуиция.

— Защо не? — тя гледаше фигурите с дълбок интерес.

— Защото ако разчиташ на интуицията си, ще загубиш. Шахът предполага предвиждане на ходовете на противника, планиране и добра стратегия.

— А във всичко това ти сигурно си много добър. Гидеон се усмихна кисело.

— Точно така. Доста трябва да се потрудиш, ако искаш да ме биеш.

— Нямам нищо против да се науча да играя, но трябва да ти кажа, че не ми е присъщ инстинктът за постигане на победа, когато става дума за игри. Никога не съм смятала за нещо важно спечелването на играта — Сара беше очарована от ръчно изработените дървени фигури. Тя взе един кон. Беше много приятен на пипане. — Ти ли си ги правил?

— Да — той я гледаше как държи коня. — През зимата, когато имам много свободно време. Защо?

Сара сви рамене и сложи коня на дъската.

— О, не зная. Просто са интересни. Необикновени. Може да имаш скрит талант на скулптор.

— Съмнявам се. Така, всички фигури са наредени. Готова ли си?

— Зависи. Възнамеряваш ли да ми крещиш, ако не се науча достатъчно бързо, за да ти партнирам?

— Вероятно да. Наистина в момента се чувствам изкаран от търпение.

Сара го погледна.

— Ако започнеш да ми крещиш, веднага изчезвам. Ясно ли е?

— Не е необходимо да ме заплашваш, Сара. Вече си ме омотала и съм ти в кърпа вързан. Не виждам какво повече можеш да искаш от мен.

Тя импулсивно се пресегна и сложи ръката си върху неговата.

— Гидеон, извинявай. Моля те, повярвай ми, само се опитвам да направя това, което е добро и за двама ни. Той я стрелна с поглед.

— Едно извинение не е достатъчно, забрави ли? Самата ти ми го каза.

Тя се изчерви и оттегли ръката си. Загледа с невиждащ поглед шахматните фигури на дъската.

— Имам чувството, че от всичко това нищо няма да се получи.

— Сигурно пак е заработила интуицията ти.

Но всъщност не беше чак толкова лошо, реши Сара два часа по-късно. Гидеон се оказа учудващо търпелив учител, въпреки заканите си. В един момент Мачу Пикчу се дотътри и се настани на един фотьойл наблизо, а Елора се сви на кълбо до него. Двете котки наблюдаваха усилията на Сара с невъзмутим израз.

— Не е лошо като за сексуален обект — каза Гидеон накрая. — Мисля, че в теб се крият добри възможности за партньор на шах.

Сара бързо вдигна поглед, за да види дали не се заяжда. В очите на Гидеон блестеше насмешливо пламъче, но за всеки случай тя го дари с една очарователна усмивка.

— Значи ли това, че в края на краищата имам някакво приложение в практиката?

— Мога да измисля други твои приложения, където би била безкрайно по-полезна.

Сара стана и обиколи масата. Целуна го леко по бузата.

— Лека нощ, Гидеон.

— Сара?

— Да? — тя се спря пред стъпалата. В гласа му имаше нещо, нещо необичайно. Беше взел една от фигурите и си играеше с нея.

— Нищо — той върна фигурата на мястото й и посегна към бутилката с коняк. — Лягай си.

Тя се заизкачва по стълбите, а Елора тръгна по петите й. Мачу Пикчу остана, очевидно се чувстваше длъжен да предложи мълчалива подкрепа на другия мъж в домакинството.

Сара лежа будна дълго време в очакване да чуе стъпките на Гидеон по коридора. Не заспа, докато не го чу как се качва по стълбите, минава край нейната стая и влиза в своята.

На следващия ден Сара се събуди в безкрайна сивота. Утринната мъгла беше покрила всичко наоколо, а в душата й, обикновено пълна със слънчево настроение, се промъкваше странно чувство на безпокойство.

Тя погледна през прозореца — брегът дори не се виждаше. Никога мъглата не я е потискала. Всъщност, като писателка, тя общо взето я намираше загадъчно вълнуваща и дори вдъхновяваща. Но тази сутрин беше съвсем различно.

Почувства се неспокойна и в лошо настроение. Сякаш усещаше, че някъде в мъглата се крие нещо странно, предвещаващо бедствия.

Нямаше никаква причина да се чувства така, каза си тя, докато вземаше душ. Облече се с джинси и пуловер. Предишната вечер бе минала доста добре, като се вземе предвид всичко. На Гидеон изглежда му беше приятно да я учи да играе шах, а тя беше решила, че интересът му към обучението й е добър знак. Опитваше се да намери други начини за общуване с нея.

Тогава защо се чувстваше така странно тази сутрин?

Когато отиде в коридора, видя вратата на стаята на Гидеон полуотворена, но вътре беше тихо. Мачу Пикчу се появи на вратата, а Елора се втурна грациозно към него, за да го поздрави. Докоснаха си носовете и след това заедно минаха край Сара така, сякаш тя не съществуваше. Сара имаше неприятното чувство, че големият котарак някак си беше възприел отношението на Гидеон към нея. Когато Елора мълчаливо й се извини за поведението на своя компаньон, Сара се усмихна.

— Не се притеснявай — каза тя на малката котка. — Много добре разбирам. Мъжете понякога са упорити, нали?

Тръгна след котките надолу по стълбите и влезе в кухнята. Днес старата викторианска къща далеч не изглеждаше весела, дори след като дръпна завесите. Всичко беше тъмно, студено и потискащо. Тази сутрин не й се шеташе. Опита се да измисли нещо интересно да приготви за закуска, но и това не й се удаде.

Зад прозореца мъглата тегнеше и някак странно я теглеше навън. Изпита странен копнеж да се изгуби сред тази материална проява на мрачност, обзела я през нощта.

Интуицията беше нещо, което понякога можеше да бъде като проклятие, особено когато човек не знае как да интерпретира смътните й предупреждения. Сара изпита желание да излезе и да се разходи.

Без да си задава въпроса защо изпитва точно такова желание, тя си намери якето и излезе. Утринният въздух беше смразяващ. Няколко минути по-късно тя беше на дългия, скалист бряг, който се простираше под къщата на Гидеон. Започна да се разхожда с ръце, скрити дълбоко в джобовете. Мъглата се стелеше бавно и я обвиваше. Почувства се сама на света и в същото време заплашена от нещо, което още не разбираше.

Едно по едно в душата й започнаха да се промъкват съмнения и да хващат корен там.

Може би подхождаше към нещата погрешно, помисли си тя. Какво всъщност знаеше тя за това как трябва да се отнася към човек като Гидеон? Вярно бе, че по някакъв тайнствен начин той беше олицетворение на героите от нейните книги, но тя откриваше също така, че имаше много неща, които тя не знаеше или не разбираше напълно в тези герои. Те бяха част от нея и в същото време бяха непознати — далечни любовници, за които знаеше някои неща, но други не разбираше.

Притежаваше способността да измайсторява вълнуващи истории за такива мъже, но суровата истина бе, че не знаеше как биха се държали в реалния живот, за разлика от подреденото им поведение в един любовно приключенски роман. Тя бе се приземила на прага на Гидеон, готова да превърне в действителност измислицата на „Красавицата и звярът“.

Но в реалния живот не бе така лесно човек като Гидеон да бъде избавен от проклятието на неговото минало далеч не беше лесно да се примами и опитоми. Той беше далеч по-сложен, по-непредсказуем и далеч по-силен, от който и да е измислен герой.

Сара изведнъж рязко се спря близо до едно езеро, направено от прилива. През нея премина познатия спазъм на усещането, че наблизо има някой. Определено не беше сама на брега. Застана неподвижно и зачака.

Миг по-късно от мъглата се материализира Джейк Савидж на не повече от три метра от нея. Беше облечен в обичайния си стил — с добре излъскани ботуши, бежови панталони и кожено яке, което, макар и съвсем ново, беше ушито така, че да изглежда износено и да му придава мъжественост. Черната му коса беше влажна от мъглата, я яркосините му очи бяха оживени от почти трескаво очакване. На Сара до болка й се дощя сега Гидеон да не спи дълбоко в стаята си, а да е тук.

— Здравей, Сара. Изненадан съм, че Гидеон ти е позволил да излезеш от полезрението му. А да не би ти да си се отвързала от каишката?

— Просто ми се прииска да се поразходя рано сутринта. Какво правиш тук, Джейк?

— Какво мислиш, че правя? Дошъл съм да те открия. От вчера държа къщата под очи и чакам сгоден случай да поговоря с теб насаме. Мярна ми се, че някой слиза по пътеката през мъглата преди малко и реших да видя дали не си ти.

— Ти си ни шпионирал?

— Както казах, само чаках да си поговорим. Знаех, че Гид няма да ми позволи да се приближа до теб, ако зависеше от него.

— Защо си искал да ми говориш?

Той се усмихна иронично.

— Зная, че не е моя работа, но си мислех, че трябва да научиш някои факти. Ако щеш, наречи ме сантиментален, но не искам да преживееш всичко, което съпругата на Гид трябваше да преживее.

— О, да, Лийна. Тя му е изменила с теб, нали?

— Гидеон ли ти го каза?

— А не е ли било точно така?

Джейк прокара ръка през косата си, като я разроши самодоволно.

— Тя беше много нещастна жена, Сара. Обърна се към мен, за да намери утеха. Мисля, че аз я съжалявах.

— Но не достатъчно, за да се ожениш за нея, след като е напуснала Гидеон заради теб, нали?

Джейк се намръщи.

— Лийна искаше да бъде спасена, а мен много не бе бива за ролята на рицар с блестящо снаряжение.

— Затова предпочиташ ролята на съблазнител и предател.

Джейк присви очите си.

— Ама Гид май че хубава история си е измислил, нали?

— Не, сама успях да свържа нещата и да си направя изводи. Твърде очевидно е какво се е случило. Лийна е била незряла, нещастна жена, която вероятно отначало е била привлечена от силата на Гидеон, но по-късно е била заслепена от твоя външен блясък. Предполагам, че може да се каже, че е намерила това, което е заслужавала, което всъщност е нищо, но това не намалява твоята вина, че си предал партньора си. Защо си го направил? Със сигурност една жена не е можело да има толкова голямо значение. Мъж като тебе вероятно няма затруднения в избора си на жени.

— Дали да приема това като комплимент?

— Не. Само като наблюдение. Защо, Джейк?

— Това изобщо не е твоя работа. Взех това, което ми беше поднесено на сребърен поднос, това е всичко. Лийна беше адски красива жена. Ако Гид не е можел да я задоволи, това не е било моя грижа.

Сара замислено поклати глава.

— Не, аз мисля, че с това нещата не се изчерпват. Ти си ревнувал Гидеон, нали? И като си спал с Лийна, по този начин ставате квит.

— Ти да не си полудяла, мадам? От къде на къде ще ревнувам Гидеон?

— Защото без него не си бил нещо повече от един празен самохвалко и си съзнавал това дълбоко в себе си. Той е бил този, благодарение на когото работата ви като партньори е давала резултат. Той е бил този, който е притежавал умения и талант и благодарение на когото наистина сте намирали това, което сте търсели.

— Проклет да е, така е.

— Знаел си много добре, че напълно зависиш от него и си търсел начин да му го върнеш. Целият твой принос към партньорството ви е бил да създаваш добра репутация и да привнасяш външен блясък. Наистина ли си го предал и си участвал в заговор с онези контрабандисти? И какво си мислел, че ще стане, ако наистина го бяха убили? „Савидж и Компания“ нямаше да просъществува дълго време без него. Но може би тогава ревността ти е била твърде силна, за да бъдеш разумен. А може би са ти предлагали достатъчно пари, за да си струва риска да се откажеш от партньора си.

— Ти малка негоднице, ще ти кажа точно какво се случи тогава. Гид ме изостави и избяга с куфар, пълен със зелено, ето какво се случи. Ти си мислиш, че Гидеон, или Трейс, или както и да се казва сега, е добър, честен и открит човек? Мислиш, че е някакъв добряк, герой, излязъл от твоите книги, който ще ти помогне да намериш онези обици? Опомни се, малко момиче. Той се възползва от теб. Когато той наистина ти намери съкровището, ще намери и начин как да си го задържи за себе си. Тази е неговата истинска специалност, разбираш ли, да се грижи добре за себе. И много го бива по тази част.

— Ти лъжеш!

— Така ли мислиш? Спомни си какво ти казах. Когато Гид се заеме с някаква работа, той никога не се връща с празни ръце. А хората, които му се изпречат, може да се окажат мъртви.

— На мене ти ми се виждаш съвсем жив!

— Имах дяволски късмет. Нека да се надяваме, че и ти ще имаш същия късмет.

Джейк се обърна и изчезна в стелещата се мъгла.

Сара постоя няколко минути, но познатият спазъм за нечие присъствие не я напусна. Тя се намръщи и се запъти към стръмната пътека.

И както вървеше, с пълна сила се блъсна в нещо голямо, обвито от мъглата. Гидеон.

Очите му като скъпоценни камъни бяха единствените цветни петна в обгръщащата ги сивота.

— Вярваш ли му?

Сара отстъпи назад. Потискащото, мрачно чувство, с което се беше събудила, сега я притисна повече от мъглата.

— Има ли някакво значение?

— Да, по дяволите, има значение.

— Защо?

— Не си играй с мене, Сара.

— Аз не си играя. Но все пак накрая стигнах до заключението, че не ти дължа нищо повече, отколкото ти имаш желание да ми дадеш в замяна. А и не получавам много доверие от твоя страна, нали, Гидеон?

Когато се опита да го отмине, той я хвана за ръката.

— Къде отиваш?

— Вкъщи.

— Искаш да кажеш в Сиатъл, така ли?

— Да.

— Той ти взе ума, нали? Точно както беше взел ума на Лийна.

В очите на Сара запариха сълзи. Тя ги избърса с опакото на ръката си.

— Не, не ми е взел ума така, както на Лийна. Ти дори не можеш да ми повярваш, че може да имам повече разум от бившата ти жена, нали? Казах ти веднъж и сега пак ти казвам. Лийна е безмозъчна малка зоза без капка здрав разум. Всяка жена само от пръв поглед би трябвало да познае, че Джейк Савидж не е истински мъж, а само мираж. Само външен вид без никакво покритие. Забавен, вероятно, понякога, и определено голямо конте. От този тип мъже, който би изглеждал невероятно красив, когато придружава една жена на специално празненство. Но всичко в него свършва дотам — тя издърпа ръката си.

— Дявол да го вземе, Сара, не можеш да си отидеш просто така.

— Не се тревожи. Няма да избягам с Джейк Савидж.

— Ти няма с никого да избягаш.

— Точно така. Отивам си съвсем сама.

— Савидж ще се опита да те примами — предупреди я грубо Гидеон. — Особено ако разбере, че сме се скарали. Спомняш ли си какво ти казах за неговия принцип — разделяй и владей?

— Аз няма да го заведа при онзи бял камък.

— Той ще намери начин да те накара — гласът на Гидеон беше суров. — Кажи ми, Сара, лесно ли е да си тръгнеш от мен?

Тя направи пауза и го погледна. Лицето му изглеждаше сурово в сивата мъгла. Застанал на брега, фигурата му излъчваше решителност и строгост — той беше човек, който знае как да се затвори в себе си и да накара целия свят да се държи на разстояние от него.

— Бях глупачка, като си мислех, че трябва да бъдеш спасяван.

— Спасяван? Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Вече няма значение. На теб ти е добре сам, нали? Не обичаш да поемаш риска да се доверяваш на някого. Не, Гидеон, не е лесно да си тръгна от теб. Но нямам друг избор. Може би и ти, и приятелките ми сте съвсем прави. Наистина не трябва да разчитам толкова много на интуицията си — тя се усмихна едва-едва. — Но поне този път не са ме изоставили пред олтара, нали? Може пък в края на краищата нещата да отиват към по-добро. Или пък аз ставам по-умна.

Той не се опита да я спре, когато тя се обърна и тръгна по пътеката към къщата.

Гидеон бе свил рамене зиморничаво в студената мъгла. Беше сложил ръце в джобовете си. Чу се шумът от мотора на колата на Сара, която се отдалечаваше.

Ето че го направи. Тръгна си. Една част от неговото аз не можеше да приеме този факт. Питаше се дали някога щеше да може да го приеме.

Не можеше да повярва до каква степен беше свикнал с глупавото й убеждение, че са родени един за друг. Тя беше толкова убедена, че са създадени един за друг, толкова убедена, че той беше героят на мечтите й.

Но в началото той не знаеше как да се отнася към нея. Беше го извадила от равновесие от момента, в който се появи изневиделица и се приземи на прага му. И избърза много с него. По природа той не беше от тези хора, които бързо могат да се впуснат в интимности и той си го знаеше. Затова се опитваше да се противопоставя на Сара при всяка нейна стъпка по техния път, винаги търсеше скрити подбуди, винаги се опитваше да прозре действителната й същност, която се криеше, както той беше убеден, под нейното мило, любвеобилно поведение.

Този ден, когато се любиха в планината, той се беше успокоил малко, защото беше намерил начин как да й вярва, начин, по който да бъде сигурен в нея. От самото начало истинността на чувствената й реакция не будеше никакво съмнение в него.

Сега, благодарение на Савидж, направо се върна към първоначалното си положение. Сам.

Но този път го болеше. Чувстваше, сякаш нещо вътре в него се счупи, причинявайки му болка, от която от години се пазеше.

Но най-лошото от всичко бе, мислеше си Гидеон, като се изкачваше по пътеката към къщата, че за сегашното си нещастие не можеше да обвинява Джейк. Не можеше да обвинява никого, освен себе си.

Мачу Пикчу седеше на върха на стръмнината, извил опашка около лапите си. Котаракът, като нямаше какво друго да прави, наблюдаваше Гидеон като се изкачва.

— Тръгна си, Мачу, нали? Дори не ми направи закуска.

Големият котарак го последва в кухнята, където Елора беше седнала на стола на Сара. Сребърносивата котка гледаше стопанина си с обвиняващ поглед.

— Хей, недей да ме обвиняваш. Тя си е такава — появява се изневиделица и изчезва по същия начин. Днес е тук, утре я няма. Непостоянна. Разбираш ли какво ти говоря? — Гидеон сложи чайника на печката, за да си направи кафе. Не, не утре я няма — няма я днес. Сега. В този момент.

Котките продължаваха да го гледат в пълно мълчание. Гидеон наля гореща вода върху разтворимото кафе и разсеяно започна да го бърка.

— Не трябваше да й позволявам да кара в тази мъгла — обяви той след известно време. — Пътищата сега са много опасни.

Котките си лижеха лапите.

Гидеон се изкачи по стълбите с чашата кафе в ръка и отиде да види дали Сара е подредила всичко или е си тръгнала бързо като изстрел и е забравила нещо в бързината.

В стаята й не видя никаква следа, че изобщо някога е била там. Съвсем нетипично за нея. Дори леглото беше безупречно оправено.

Гидеон слезе пак долу, като се питаше защо къщата беше станала пак така дяволски студена.

Котките седяха на най-долното стъпало и го гледаха с техните погледи от друг свят.

— Зная, зная — каза Гидеон. Не трябваше да й позволявам да тръгва сама. В тази мъгла. Твърде е опасно. Ако има разум в главата си, ще спре в някое кафе и ще изпие чаша чай или нещо друго, докато мъглата се вдигне. Обзалагам се, че сега е в някое от кафенетата в града. Но от друга страна, здравият разум не е от нейните силни страни. Може би ще трябва да проверя. Да се убедя, че ще изчака малко, преди да тръгне за Сиатъл. Елора започна да мърка.

Гидеон взе ключовете на колата и тръгна към вратата. Зад него Мачу Пикчу изръмжа тъжно.

— Имате достатъчно храна и вода за няколко дни — каза той на големия котарак. — Не се тревожи. Няма да ме има само един час, а може и по-малко.

Но и следа нямаше от колата на Сара нито край някое от кафенетата, нито на местната бензиностанция. Мъглата вече не беше толкова гъста, както преди. Сара вероятно не беше се срещнала с чак такова затруднение, за да излезе на главната магистрала.

Гидеон спря колата в края на града и си мислеше как ще се върне в голямата, студена, празна къща.

Не можа да понесе тази мисъл. Тръгна напред.

Няколко часа по-късно се озова в Сиатъл.

Не беше трудно да намери блока на Сара в центъра на града. След като си бяха писали четири месеца, отдавна беше запомнил адреса й.

Веселият й топъл, слънчев апартамент не беше така гостоприемен, както би трябвало.

Сара спря пред входната врата с набързо опакованите куфари в ръце. Огледа се неспокойно. Нещо не беше наред. Постоя така известно време и после пусна куфарите.

Неспокойното й чувство се засилваше, докато обикаляше из всекидневната. Всичко изглеждаше да е на мястото си, както беше го оставила.

Само докато отиде до бюрото си. Не й трябваше много време, за да разбере, че има нещо нередно в обичайния весел безпорядък на вещите й. Всичко на бюрото си беше същата каша, разбира се, но някак си имаше нещо различно.

Някой й беше пипал нещата.

Картите. С лошо предчувствие Сара се задъха и отвори чекмеджето на шкафа, където грижливо беше прибрала десет фотокопия на скъпоценната си карта. Нямаше ги. Всичките!

— О, върнала си се, Сара? Добре ли пътува? — Пред отворената врата беше се спряла госпожа Рейнълдс. — Един много симпатичен мъж питаше за теб, след като тръгна. Истински чаровник. Намери ли те?

— Да, госпожо Рейнълдс. Намери ме — Сара бавно затвори вратата на шкафа. Джейк Савидж беше откраднал картите.

— Извинете. Търся апартамента на Сара Флийтуд — чу се дрезгавият глас на Гидеон иззад гърба на госпожа Рейнълдс.

— О, Боже Господи, ето още един. Не идват, а прииждат, а, скъпа Сара? — възрастната жена й намигна заговорнически. — Точно тук, господине. Не съм знаела, че нашата Сара води толкова активен обществен живот. Обади ми се, ако ти потрябва помощ да забавляваш тези интересни млади мъже, Сара, скъпа. — Продължавайки да се киска, госпожа Рейнълдс се скри в своя апартамент и затвори вратата.

Сара с недоумение загледа Гидеон, който стоеше на вратата.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

— Какво, по дяволите, ти се вижда, че правя? Тръгнах след теб. Трябваше да те настигна много преди да навлезеш в Сиатъл. И фактът, че не те застигнах, значи, че си карала дяволски бързо.

Тя не обърна внимание на думите му. Изведнъж се почувства много слаба. За миг забрави откраднатите карти. Забрави също и гнева си, и болката, и разочарованието, които изпитваше, след като се отдалечи от крайбрежието. Всичко, което имаше значение сега, бе, че Гидеон е тук и я гледа със своя познат, обичаен поглед на звяр.

— Ти си тръгнал след мен? И си изминал целия този път? Заради мен?

— Е, не съм изминал толкова километри, за да видя Космическия обелиск.

— Ти си дошъл заради мене — задъха се тя. Зави й се свят от радостното облекчение. — Проследил си ме до края на света, за да ме повлечеш обратно на брега, така ли?

Нещо топло и нежно, примесено с някакво весело пламъче, просветна в очите на Гидеон. Това смекчи строгите му черти.

— Никога не съм си помислял, че Сиатъл е краят на света, но предполагам, че всичко е относително, нали?

— Гидеон! — тя полетя през стаята и се хвърли в прегръдките му. Когато той я притисна в железните си ръце, тя въздъхна дълбоко от облекчение. — Така се страхувах! Мислех си, че в края на краищата изобщо не те интересувам, че не означавам нищо за теб, макар че в началото бях толкова сигурна, че…

— Сара, скъпа, всичко е наред.

Тя се притискаше в него.

— Нямам нищо против да ти кажа, че до смърт се страхувах, че всичко вече е безнадеждно. Струваше ми се, че никога няма да ми повярваш. Не можех да приема, че съм направила такава грешка, но знае ли човек. Грешила съм преди и когато се връщах от вас, през целия път бях изпаднала в ужас, че правя нова грешка.

— Сара, шшт…

— Гидеон, обичам те толкова много и бях така нещастна. През всичките тези самотни часове по целия път. Кълна ти се, че това беше най-самотното пътуване през целия ми живот. Само исках да се върна вкъщи, така че да се наплача насаме в собствения си апартамент.

— Сара…

— Казвах си, че съм глупачка. И бях започнала да вярвам, че съм глупава. Но ето че ти си тук сега. Дошъл си заради мен точно като герой от книгите ми и сега всичко ще се оправи. И не съм грешила по отношение на теб, в края на краищата.

— Сара, аз съм тук. Нека засега оставим нещата дотук.

Тя вдигна сияещото си лице към неговото и преди да може да каже още нещо, той започна да я целува. Тя отвори устните си за него, притискайки се към едрото му тяло, което я изпълваше с утеха и сила.

Гидеон изстена, затвори с ритник вратата и вдигна Сара на ръце. Без да прекъсва целувката, той я понесе към черния кожен италиански диван.