Аз бях Цицерон

АЗ СЪМ ЕДИН БЕДЕН ЧОВЕК

Наех елегантно жилище в някаква кооперация в градския район Малтепе, живеех, както живее един богат безделник. Когато Езра ми идваше на гости, наслаждавах се на нейното присъствие, втълпявах си, че тя е идеална любовница, по-скоро робиня, отколкото приятелка, и въпреки това усещах как тя започва да ме отегчава. В моменти на откровеност аз признавах пред себе си защо беше това: „Тя ме беше видяла по-рано като гаваз, тя ми напомняше за времето, което аз исках да забравя.“

— Не искаш ли да следваш? Аз ще плащам.

Аз станах моралист, който съветваше едно младо момиче да не е само любовница. Тя разбра истинската причина на моите тиради върху смисъла на живота и възможностите за развитие, една млада жена да направи кариера в модерна Турция. Тя не плака, не направи никакви сцени. Тя беше възпитана в традициите на исляма, според който на жената не й остава нищо друго, освен да се примирява с неизбежното.

Запознах се с една гръцка певица, първокласна фигура, третокласна певица. Айка не я биваше за нищо, но тя спазваше правилата на играта. Докато живееше от моя джоб, тя не ме мамеше. Беше руса, с дълги бедра, напомняше ми за Корнелия Кап, на която правех упрек, че е предизвикала преждевременния край на Цицерон. Щях ли да стана още по-богат, ако не беше тя? Щях ли да държа докрай родината си в неутралитет?

— Ти ми приличаш на една жена, която мразя — казвах аз на Айка.

Айка само се смееше.

Тя търпеливо слушаше всички мои изказвания и ме аплодираше, като ме прегръщаше, защото разходвах парите си за нея. Оставих се да бъда носен от течението. Това ли беше животът, за който бях мечтал? Времето минаваше неусетно.

На 6 юни направиха десанта в Нормандия.

— Това е „Оверлорд“! Сега настъпи „Оверлорд!“ — казах аз.

Айка се протягаше.

— Какво означава „Оверлорд?“

— Така наричат десанта. Разбираш ли?

— Ще отидем ли в Анкара Палас? — попита тя. Тя можеше да бъде ужасно равнодушна.

Министърът на външните работи Нуман Меменджиоглу си подаде оставката. Той винаги симпатизираше на немците. Новият курс го принуди да се оттегли.

Сега британците постигнаха всичко пред турското правителство. То забрани на немски кораби да преминават през турски води. На 2 август бяха скъсани дипломатическите отношения между Турция и Германия. Беше въпрос на време, кога Турция да обяви война на Германия.

Какво ме интересуваше всичко това? Дали си бях внушавал, че мога да променя хода на нещата? Неочаквано сър Хю бе отзован от Анкара. На 31 август той получи телеграма от министъра на външните работи Идън — това научих по-късно. Имаше осем дни на разположение, за да напусне Анкара. Замислях се над това необичайно бързане. След това той стана посланик в Брюксел, преди да бъде окончателно пенсиониран. Форейн офис се опитваше външно да пази благоприличие.

Още един път успях да узная нещо, което не ме засягаше — часа за заминаване на сър Хю. Исках да изпитам чувство на победител или пък само още веднаж да видя човека, когото трябваше да лъжа, за да се наредя в живота. Стоях на улицата пред посолството, когато неговата кола спря пред главния вход.

Едва след шест години британското правителство взе отношение по моята дейност в едно кратко изявление. Мистър Шепърд, член на Камарата на общините, засегна неприятната тема. Министърът на външните работи Бевин трябваше да отговори. Протоколът на Камарата на общините от 18 октомври 1950 година гласи:

„… Мистър Шепърд попита държавния секретар по външнополитически въпроси, позовавайки се на факта, че важни тайни документи, включително операция «Оверлорд», са били откраднати от нашето посолство в Турция и предадени на немците, дали е имало разследвания, какъв е бил резултатът им и какви инструкции са били дадени, за да се предотврати повтарянето на един такъв случай…“

Министърът на външните работи Бевин отговори: „В кралското посолство в Анкара по време на войната не са били откраднати никакви документи. Но разследвания на случая установиха, че прислужникът на посланика е успял да фотографира голям брой от тайните документи в посолството и да продаде филмите на немците. Той не би бил в състояние да извършва това, ако посланикът се бе придържал към инструкциите за съхраняване на тайни документи. Нови инструкции междувременно са дадени на всички, които боравят с такива документи, и са взети мерки, за да не се повтори подобно нещо…“

Един единствен път по-късно сър Хю бе заявил кратко:

„… ядката на историята сигурно е вярна. Цялата история се разигра за около шест месеца. Няколко дни след като бяхме открили какво става можахме да пресечем работата. Малкото име на камериера беше Елиаза. Фамилното му име не мога вече да си спомня. Естествено, преди да бъде назначен, той бе проверен от посолството по всички правила. Мисля, че той работеше в посолството, преди още да дойде при мене. След тази история той бе уволнен или му бе даден отпуск. Елиаза изчезна. Никой не знае къде е отишел…“

Аз не бях изчезнал! Сър Хю би могъл да ме види тогава, когато трябваше да напусне своята резиденция. Аз стоях на улицата. Колата му спря пред входа. Сър Хю се показа на главния вход — един дипломат, който не допускаше да се забележи по лицето му вълнение.

По-добро ли беше неговото напускане от моето? Аз минах през задния вход, той минаваше през главния. Аз носех куфара си сам, той не трябваше да се грижи за своя багаж. Аз бях слязъл пеша надолу по хълма в града, докато той се плъзгаше безшумно в тежката си кола покрай мене. Сър Хю седеше високо изправен на седалките и не ме видя. Аз свалих шапката си за поздрав.

Чувствувах безсмислието на моя нов живот. Какво значение имаха прегръдките и възхищенията на Айка, когато и подарявах накити? Какво значеше учтивостта на келнерите в Анкара Палас, която купувах с големи бакшиши? Аз не можех нищо: нищо не бях научил — имах само пари. Сега се наричах „търговец“, станах търговец на стари автомобили. Не можех да се откажа от колите: В салона на Анкара Палас въртях моята търговия. Там четях и вестниците.

Там изрязвах обявленията, в които се предлагаха коли.

В едно от обявленията беше даден телефонният номер на собственика. Този номер ми беше познат. Това беше телефонът на Бъск, първия секретар на британското посолство. Блазнеше ме мисълта да установя дали той знаеше, че аз бях Цицерон, или тайната служба и сър Хю бяха взели мерки да не знаят повече хора, отколкото беше необходимо.

Отидох в частното жилище на Бъск.

— Интересувам се за колата — казах аз. Бъск ме прие в своя салон. Той ме гледаше изненадан. С удоволствие чувствувах моето безсрамие.

— Вие ли сте този?

Поклоних се:

— Аз сега търгувам със стари коли, сър. Търговията върви много добре.

Действително ли той не знаеше нищо или само се владееше така добре?

Той учтиво се осведоми за моето здраве. Отговорих, че се чувствувам отлично.

— За колата, която аз знам, ли се отнася обявата?

— Да.

— Предлагам ви триста лири стерлинги, сър, ако сте съгласен.

Той се съгласи. Елегантният ми костюм, изглежда, го караше да недоумява.

— Мога ли още веднаж да видя колата?

Отидохме в гаража. Огледах колата, гумите, тахометъра, тапицеровката.

— Добре е поддържана — казах аз.

Бъск стоеше, без да трепне. Беше много интересно да сключваш с него сделка.

— Как е момичето, което гледаше бебето, сър?

Отворих капака на мотора, докато той ми отговаряше:

— Тя се запозна в Лондон с един американец. Сега е в Щатите.

Наведох се над мотора, чувствувах особено умиление, като узнах, че Мара не тъгува вече за мене.

— Омъжена? — запитах аз и затворих капака на мотора.

— Омъжена, плюс бебе — отговори Бъск.

Личеше, че не говори с удоволствие с един бивш гаваз за бивша прислужничка.

— Взимам колата — казах аз и му броих триста лири стерлинги.

Не исках да го измамя. Това бяха пари, които бях получил от германците. Смятах, че това са истински пари. Откъде можеше да знае Бъск, а също и аз, че това са били фалшиви лири стерлинги, които разменихме при нашата търговия.

Мислех, че моите пари са несметно богатство. Пазех ги и ги пилеех едновременно, както можеше да прави само човек, който дълго време е бил беден, за да може вече хладнокръвно да пресмята всичко.

Парите бяха минали по странен път, който бе започнал в Турция. В началото на войната турски тъкачници доставяха ленено платно на Германия. Германците внасяха този лен, защото такъв и от същото качество не се намираше в тяхната страна. Тези турски ленени платна бяха преработвани в Германия на ленена хартия от същия вид, който английската банка употребяваше за своите банкноти — лири стерлинги.

Първата крачка за фалшифициране бе направена.

В концентрационния лагер Ораниенбург бяха избрани между концлагеристите специалисти от всички националности. Те бяха настанени в отделен блок и бяха заобиколени от специални грижи. Това бяха първокласни гравьори, печатари и специалисти по банкноти. От преработените в хартия турски ленени нишки те произвеждаха английски лири стерлинги.

Целта на германците е била да разпространят банкнотите в огромни количества в неутралните страни, за да могат по този начин да ударят чувствително английската валута, даже да я разтърсят из основи. Отдел VI от службата за безопасност на райха в главната квартира обаче, към който принадлежеше и Мойзиш, извлече от това още една допълнителна облага: понеже валутата, с която трябваше да заплащат на своите агенти, беше оскъдна и наличните истински банкноти далеч не достигаха, то рискованата работа на тези агенти бе заплащана с фалшиви пари!!!

Германците предложиха своите фалшиви банкноти на проба. Изпратиха посредник в Швейцария. В една швейцарска банка той заявява, че между банкнотите, които притежава, се съмнява за фалшификати и моли да бъдат подложени на проверка. Швейцарците изследват банкнотите в продължение на три дни по всички правила на изкуството. Те идват до заключение, че банкнотите са без съмнение истински. За да бъдат съвсем сигурни, швейцарците изпращат даже серийните номера, датата на издаването и подписите на банкнотите на английска банка. В отговора от Лондон се казва, че дадените серии са действително в обращение.

Фалшификатите бяха издържали успешно изпита.

Когато в края на февруари 1945 година Турция влезе във войната на страната на съюзниците, всички доставки на ленено платно за Германия бяха отдавна преустановени. Междувременно обаче досегашният износ беше изпълнил богато своето предназначение.

През май 1945 година бе алармирано американското разузнаване в Австрия. Беше съобщено, че селяни от околността са извадили големи количества пари — банкноти — от река Траун. Американското разузнаване блокира цялата околност, започна само да хвърля мрежите — и извади около двадесет милиона лири стерлинги от реката.

Американското разузнаване намери един бивш затворник-концлагерист на име Скала. Но Скала говореше с нежелание, страхуваше се, че като е взел участие във фалшификацията, макар и принуден насила, е извършил престъпно, наказуемо деяние. В края от неговия разпит се разбра, че са били отпечатани фалшиви банкноти на стойност около сто и петдесет милиона лири стерлинги.

Английската банка беше веднага осведомена. Тя мълчаливо изтегли от обращение сериите, които бяха служили за модел. Официално не бе съобщено нито дума. Англия се страхуваше от вълнението, което би могло да настъпи и сега на международния валутен пазар. Германски съучастници по акцията за фалшивите пари направиха признания, че фалшиви лири стерлинги на стойнсст двадесет и пет милиона германски марки са били прекарани на черно в Турция, отчасти за да бъде разтърсена британската валута, отчасти за да бъде заплатено на един агент, който е работил за германците.

Този агент беше Цицерон, а Цицерон — това бях аз!

Никаква гласност не се даде в обществото за разследването и мерките, взети от английската банка. Не подозирах, че аз, който бях измамил сър Хю, същевременно бях измамен от германците! Съкровището, което аз така ревниво пазех, не притежаваше даже материалната стойност на турския лен, от който беше произведено. Парите ми не представляваха никакво несметно богатство. Без да зная, аз бях един беден човек!

Ако бях водил дневник по онова време, той щеше да бъде изпълнен с бележки за блестящи успехи.

„Целта е постигната! Играта с опасността е възнаградена. Развод с жена ми! Това трябваше да дойде неминуемо. Бях великодушен към нея, също и към четирите си деца. Това е напълно естествено. Те живеят сега в едно удобно жилище, ксето никога не биха могли да сънуват. Всъщност аз не съм толкова лош човек! Езра, моята бивша приятелка, следваше университет на мои разноски. Мара, моята бивша любовница, беше получила толкова много от мене, че беше станала добра партия за женитба с американеца. Бившата ми жена и децата също са добре и осигурени материално. Моята съвест? Моята съвест беше спокойна! Англичаните не предприемат нищо. Може би, за да запазят репутацията на своя собствен посланик. Един евентуален процес срещу мене би донесъл на англичаните повече подигравки, отколкото полза. Аз съм богат, независим. Моята приятелка Айка — прекрасна фигура, по-висока от мене. Мога да си позволя този лукс! С парите си надминавам всички! Германците загубиха войната. В края на краищата това се предвиждаше. Но какво ме засяга това изобщо? Животът продължава преди всичко за мене! Сега живея в Истанбул!

С моята хубава, скъпа приятелка Айка пътуваме често. Бях в Бурса. Прекрасно място! Тук ще превърна мечтите си в действителност! Ще построя един хотел по швейцарски модел. Сборен пункт на висшето общество, което щеше да бъде мой гост! Айка се учудва на моята жизненост: «Ти си голям човек!» — често ми казваше тя. Аз не я обичам. Но с нея мога да се покажа навсякъде…“

Това би било дневник, пълен със самохвалство, пълен с гордост и пълен с непознаване на действителността.

Отказах се от търговията със стари коли. Един предприемач-строител от Истанбул се заинтересува от моите намерения. „Базна и Ютцемел“ се наричаше фирмата, която ние основахме. Дадох да напечатат бланки за фирмата, внушаващи респект. В тях бяха отбелязани контото и телефонният номер — банкови връзки: Холандска банка, Истанбул. Базна и сие. Големият предприемач бе създаден вече. Никой не се интересуваше откъде идвах, откъде имам пари, каква професия имах. Поведението ми беше, уверено и самонадеяно. Излъчвах аромат на най-скъп сапун, отдавна бях забравил, че някога съм бил гаваз.

Получих една правителствена поръчка, построих новата сграда на пощата за колетни пратки в Истанбул. Фирмата ми цъфтеше. Вечерях с висши държавни чиновници. Градското управление на Бурса ме потърси. Даваше се на търг строежът на едно ново училище. Архитекти и предприемачи работеха за мене, правеха планове, предложения, модели. Всички документи подадох в Бурса. Спечелих поръчката. Училището беше построено. При тържественото освещаване, на което присъствуваха всички величия на града, училището беше наречено „Хасим-Искам“. Първият контакт с Бурса бе вече установен. Там имаше един почтен хотел „Челик“. Ползуваше се с добро име, но беше остарял.

— Би трябвало да се влезе във връзка със собственика, да се разберем с него. Градът има минерални извори. В цял свят хората искат да забравят войната. Международният туризъм ще се разшири много, днес още не можем да си представим това. Тук трябва да бъде построен грамаден хотел! Бурса е най-подходящото място в Турция. Трябва да го построим до стария „Челик“. Ще бъде най-изисканият хотел на Турция. Ще го наречем „Челик Палас“ — така говорех на моя съдружник. Моите планове му се виждаха много рисковани, отивах много далеч в бъдещето, което надминаваше неговото въображение и възможности.

Разделих се с него. Намерих нов съдружник — Ниази Акар. Нови планове. Нова фирма: „Базна и Акар“. Нов проект: хотел „Челик Палас“. Това беше едно начинание толкова огромно, че без правителствена помощ не би могло да бъде разрешено и изпълнено.

Айка беше винаги на моя страна — усмихната, въздържана, завладяваща. Аз й обяснявах величието на проекта.

— В тези минерални бани на лечение са идвали някога римските императори. Ти познаваш хората! Те обичат да лекуват болките си на бани, които още в древността са донасяли облекчение на хората. Летен и зимен сезон, разбираш ли?

Айка поклащаше чашата с уиски и ледените късчета леко звънтяха.

Показах й околността на града. Климатът беше прекрасен. В овощните градини растяха праскови, от които всяка тежи по половин килограм. Улудаг, който се извисява над града, е висок 2543 метра.

— Това ще е рай за скиорите! Разгръщах пред Айка скиците и чертежите, които бяха направили моите архитекти.

— Сградата ще бъде издигната върху един минерален извор. Лечебни бани в собствената сграда. Пет етажа! Сто и петдесет стаи с двеста легла. Всяка стая с отделна баня, телефон, всички удобства. Един просторен, обширен салон — аз имам слабост към салоните на хотелите. Прекрасно е да седиш в един такъв салон и да наблюдаваш хората.

Бях толкова близо до осъществяването на моите мечти, с ръка да ги хванеш. Айка галеше ръката ми и се усмихваше.

В Истанбул, в банките, между търговците и сред властите беше настъпило обаче безпокойство. Тук и там, на някои места, се беше чуло, че в обращение се намират фалшиви лири стерлинги. Търговци, на които е било заплащано по сметка с лири стерлинги, в процеса на общата нарастваща нервност бяха направили необходимото да изпращат всяка банкнота за проверка.

За една по-голяма доставка от натриева основа (сода каустик) търговецът Исмаил Караали заплати на търговеца Авадис една доста висока сума в лири стерлинги — банкноти. Един приятел на Авадис, на име Бурхан, който отиваше по търговски сделки в Швейцария, взел няколко банкноти със себе си, за да ги проверят в някоя швейцарска банка по поръчение на Авадис. Швейцарската банка проверила отново и още веднаж най-основно, но за да е съвсем сигурна, изпратила банкнотите в английската банка. Повторили случая с подставеното лице на германците, но този път резултатът беше съвсем друг.

Парите, които бяха минали от Караали през Авадис и Бурхан за контрола в Лондон, бяха обявени за невалидни. Банкнотите от лири стерлинги бяха фалшиви! Когато Бурхан се връща в Турция, бил арестуван. Той посочва Авадис. Полицията отново се намесва. Авадис споменава Исмаил Караали като човек, който с тези пари е заплатил една сметка. Караали бива задържан и закаран при следователя. Срещу него, Авадис и Бурхан се възбужда дело за разпространяване на фалшиви банкноти.

— От кого сте получили тези лири стерлинги?

Караали не размислял много. Той показал на следователя счетоводните си книги. Оттам се вижда неговата връзка със строителното дружество, което строи в момента хотела Челик Палас в Бурса с подкрепа на правителството.

— Вие искате да твърдите, че сте получили парите от един консорциум, в който участвува държавата?

Следователят беше предвидял скандала, който можеше да избухне. Най-големият курортен хотел на Турция, бъдещата гордост на туристите, една постройка, в която държавата беше съдружник, се строеше с фалшиви пари? Властите изпаднаха в паника.

Аз живеех в няколко стаи в един хотел в Бурса. Вечерта, в която настъпи краят, седях с двама архитекти. Уговаряхме точно изгледа на фасадата на Челик Палас. До първия етаж щеше да бъде употребен червен пясъчник, останалите четири етажа — измазани в сивозелено.

Извикаха ме на телефона. Апаратът беше до прозореца. През него се виждаше постройката. Хотел Челик Палас беше вече издигнат до големия салон за хранене, който се намираше на първия етаж.

Обадих се на телефона. Чух възбудения глас на моя съдружник. Полицията била при него. Струваше ми се, че не разбирам нищо: имуществото на фирмата конфискувано. Моят разум отказваше да възприеме унищожаващата действителност.

— Плащали ли сте на търговеца Исмаил Караали сметки с банкноти лири стерлинги?

— Разбира се. Нищо не разбирам.

— Парите са фалшиви!

Гласът на другия край на телефона секна. Думите се забъркаха в едно неразбираемо викане. Аз въобще нищо вече не чувах. Положих слушалката на място. Един час по-късно ме намери Айка. Архитектите й казали, че съм припаднал, не могат да си обяснят причината, бил съм като луд.

Айка дойде и постави нейните въпроси. Хладно и обективно. Аз й отговарях, но днес не мога вече да си спомня какво. Не бях възбуден, бях затъпял и равнодушен. Айка разбра по-ясно от мене какво означаваше телефонният разговор.

Оше същата вечер тя ме напусна.