Аз бях Цицерон

ГЕШЕФТИ С ГЕРМАНСКИЯ „ТЪРГОВСКИ АТАШЕ“

Мойзиш беше среден на ръст, пъргав, с тъмни внимателни очи. Той беше австриец и в персоналния списък на посолството се водеше като търговски аташе. В действителност той беше SS-оберщурмбанфюрер, сътрудник на службата за безопасност на райха, отдел VI. Негов шеф не беше посланикът фон Папен, а д-р Ернст Калтенбрунер в Берлин. Но всичко това аз научих много по-късно. В момента можех само да предполагам, че той принадлежи към германското разузнаване. По-късно можах и да прочета какво описание беше дал Мойзиш за мене.

„… Това беше лице на един около петдесетгодишен мъж. Под силно изпъкналото чело… лежаха дълбоко две тъмни очи… Брадата беше силно изразена, здрава, почти грубо очертана, което даваше основание да се мисли за енергична личност. Носът, малък и леко грубоват, с издути ноздри. Всичко на всичко, едно малко симпатично лице, гладко и въпреки това страстно. По-късно ми хрумна, че това би могло да бъде лице на клоун в цивилно облекло, лице на човек, който знае да се преструва, който може да посрещне болката с усмивка…“

Така ме бе видял Мойзиш. Аз чувствувах неговите подценяващи погледи, усещах неговото нямо учудване, че Йенке ме бе оставил сам в салона.

— Информиран ли сте? — запитах аз.

Той поклати глава. Очаквах търпеливо. Тук аз бях предаван от ръка на ръка като някакъв формуляр. Това беше допълнително изпитание за нервите. Той не ми повярва, когато повторих моята история. Виждаше се по лицето му. Смяташе за невъзможно да бъда камериер на британския посланик. Моето искане за двадесет хиляди лири стерлинги той отряза с една усмивка.

— Как се казвате? — запита той.

— Това ви е безразлично. Питайте г-н Йенке.

— Трябва да видя първо филмите, преди да поискам да ми изпратят парите от Берлин.

— Ще се обадя на 30 октомври в бюрото ви, в 15 часа. Ще се обадя с име „Пиер“…

— Значи вие се казвате Пиер?

— Вашият портиер се казва Петър. Затова из-веднаж ми дойде на ум Пиер. Само едно хрумване и нищо повече. Ако получите парите, обадете ми по телефона, че можем да се срещнем.

— Къде?

— Зад посолството в къщичката на градинарите.

— Вие тук познавате всичко много добре.

— Естествено. Ще бъда там в 22 часа. Може да ме вземете оттам. Ще ми покажете парите, а аз ще ви дам филмите. Веднага може да ги промиете — предполагам, че имате такава възможност в посолството?

— Да.

— Докато разгледате филмите, аз ще чакам. Парите можете да ми дадете чак когато прегледате филмите и прецените, че те си заслужават цената. Това е „честна игра“. Или?…

Моята увереност го убеди. Изведнаж започна да смята невъзможното за възможно.

— Още едно желание — казах аз спокойно, — имам нужда от един нов апарат „Лайка“. Освен това имам нужда от филми, които вие трябва да ми доставяте. Винаги когато ще ви предавам снимки ще получавам от вас нов филмов материал. Не бих искал да бъда хванат при купуване на филми.

Сега той слушаше много внимателно.

— Берлин никога няма да се съгласи на такава голяма сума…

— Това е ваша работа — казах аз. — Моля, бъдете така добър да загасите всички лампи вън в коридора и антрето. Искам вече да си вървя.

Изглежда, той искаше да ми постави още въпроси, но аз станах. Бях на края на силите и нервите си. Цялата тази история ми се видя изведнаж невероятна и смешна. Усещах как ме обхваща истерия.

Мойзиш се поддаде на моята увереност. Загаси светлините в коридора. Дясната ми ръка здраво стисна филмите в джоба. Ако беше ми задал още един въпрос, щях да ги хвърля пред краката му вероятно с някакъв див смях и безкрайно облекчение, дори да ги бе взел и без да плати.

Бях благодарен на тъмнината на нощта, която ме погълна.

На другата сутрин от германското посолство бе изпратена шифрована телеграма:

За тази телеграма аз узнах десет години по-късно.

Също и отговора, който бе ми повишил настроението, прочетох тогава, когато всичко бе отдавна минало.

По времето, когато ставаше тази размяна на телеграми, аз седях в Анкара Палас и пиех, без да мога да се напия. Това бяха за мене дни на страшно напрежение. Не трябваше да загубвам ума си. Решаващата стъпка бе направена, връщане назад нямаше. Но чакането до 30 октомври ме съсипваше. Точно по това време трябваше да бъда много по-внимателен като камериер, отколкото друг път. На 29 октомври Турция празнува своя национален празник. В навечерието на празника в турското министерство на външните работи се дава прием за дипломатите, на обед целият дипломатически корпус се представя на президента Инюню, следебед на хиподрума става големият военен парад. Едно от моите задължения беше да приготвя предписания за съответния прием костюм за сър Хю Кнетчбъл-Хюгесен в безупречно състояние, грижливо изгладен и изчеткан, да бъде готов на минутата.

Когато приготвих официалната гала-униформа за държавния прием при президента Инюню, сър Хю влезе в спалнята, погледна ме усмихнат как отстранявах последната едва видима прашинка от сакото и каза:

— По този случай, Елиаза, бих искал да ви кажа колко съм доволен от вас. Вие сте превъзходен слуга.

Това той каза с неговия мек, приятен глас.

— Сърдечно благодаря, ваше превъзходителство — гледах втренчено гала-униформата. Не намерих сили в себе си да го погледна.

Той беше в отлично настроение. Всъщност разговорът, който водеше, беше повече разговор със себе си, но той за първи път се обръщаше така интимно към мене.

— Една такава война е нещо странно, когато я преживяваш на неутрална земя — каза той.

Аз слушах мълчаливо и му подавах една след друга дрехите, които трябваше да облече. Той се оглеждаше критично в огледалото.

— Вашето правителство трябва да внимава много представителите на неприятелските страни да наблюдават военния парад разделени доста един от друг…

— Доволен съм, че моята родина е неутрална, сър, ако смея да кажа това — пошепнах аз.

Той ме погледна, обаче не реагира на моята забележка. В края на краищата аз знаех, че по поръчение на своето правителство той правеше всичко възможно, за да въвлече Турция във войната. Той леко се усмихна.

— След това при държавния прием посланиците ще бъдат представени на президента по азбучен ред. Знаете ли какво означава това?

Можех да си представя какво означава това, бях достатъчно време вече гаваз.

— По реда на френската азбука. Първо Allemagne (Германия), после Angleterre (Англия)…

Той кимна с глава.

— Аз ще срещна посланика на неприятеля. Когато г-н фон Папен ще излиза от вратата на залата за аудиенция, аз ще чакам пред нея. Ние ще се поздравим с едно едва забележимо кимване на главите, без да се погледнем. Такъв е обичаят. Нашите народи се избиват, а ние се поздравяваме…

— Всичко това е много тъжно, екселенц — казах аз.

Внезапно той се засмя сухо, като че ли някаква мисъл го развесели.

— Когато преди години бях в Пекин, синът на Папен беше често гост на моето семейство. Ние се разбирахме добре.

Той отново се засмя.

— Е, как, не бихте ли искали да направите един малък скок до германското посолство и да занесете нещо от нас на фон Папен, нещо, което би му доставило радост?

За миг сърцето ми спря. Бях ли попаднал в някаква клопка? Беше ли сър Хю само външно така особено приятелски настроен към мене? Преследваше ли определена цел?

Стана ми горещо при мисълта, че може би съм бил забелязан, когато съм отивал в германското посолство. В този момент моето лице трябваше да ме е издавало. Не можех да се владея. Но сър Хю високо се изсмя.

— Не стойте като вдървен! Изведнаж ми дойде на ум, че колегата фон Папен има тъкмо днес, на националния празник, рожден ден. Той навършва 64 години, ако не се лъжа. В мирно време бих бил при него, за да поднеса поздравленията си — на закуска с шампанско. Този път той трябва да празнува рождения си ден без британски подарък, времената са други…

Още веднаж прегледах как му стои гала-униформата. Усмивката ми беше измъчена. Шегата на сър Хю беше подкосила краката ми, но настроението ми изведнаж се промени. Като че ли шегата ми бе доказала, че никога не можеше да има съмнение по отношение на мене. За пръв път, откакто бях ходил в германското посолство, почувствувах отново сили в себе си да постигна целта. Изпитвах сърдечни симпатии към сър Хю. Той изглеждаше много елегантен, когато напусна посолството. Бързо се върнах в работния му кабинет. Бях завил камерата в кърпата за прах.

На другия ден имах свободен следобед, защото бях работил на националния празник. Срещнах се с Мара. Разхождахме се по бул. „Ататюрк“, разглеждахме витрините. Часът беше три без четвърт. Мара не знаеше, че след четвърт час аз трябваше да водя решаващия телефонен разговор.

— Вчера фотографирах за пръв път в посолството — казах аз. Трябваше да й го кажа, трябваше да се освободя от бремето, което ми тежеше. В този четвърт час имах нужда от възхищението на Мара.

— В посолството… — повтаряше тя, без да разбира, като че ли моите думи бяха неразбираеми.

— В работния кабинет на сър Хю. На бюрото му стоеше червената касетка, аз я отворих и фотографирах две телеграми — звукът на моя собствен глас ме успокои. — Дадох да ми направят копие от ключа за касетките.

Един шлосер, който преди много години бе работил при мене, когато бях още шофьор при истанбулското градско управление, ми бе направил тази услуга. Мара се страхуваше за мене.

— Ако посланикът беше влязъл в стаята? Усмихнах се снизходително.

— Той беше на приема при президента Инюню. Сложих телеграмите на дъската на прозореца и там ги фотографирах.

Погледнах часовника си. Беше три без пет. Спрях до една телефонна кабина. Бях много развълнуван, за да обърна внимание на мъжа, който идваше срещу нас. Чак когато той ни по здрави, аз го погледнах. Беше Маноли Филоти, главният готвач на британското посолство. Той беше много любопитен, за да не пожелае да се запознае с Мара.

— Прекрасен ден. Как сте? Моля, не искаш ли да ме представиш?

Той си придаваше важност, надуваше се като пуяк и ни обсипваше с приказки, за да направи впечатление на Мара. Започна да говори за любимите ястия на посланика и за това, колко майсторски той, Маноли Филоти, ги приготовляваше. Мара и той се разгорещиха при разговора за готварски рецепти. Мислено пращах и двамата по дяволите. Беше три часът.

— Трябва набързо да телефонирам — ухилих се с мъка. — Обясни на Мара как правиш баклава.

— Разхожда се с вас, а същевременно се обажда на друго момиче — обърна се Маноли към Мара с една глуповата усмивка.

Влязох в телефонната кабина. Пот обля челото ми. Набрах номера на германското посолство и поисках Мойзиш. Когато той се обади, казах паролата: „Тук е Пиер…“

Той се държеше така, като че ли бяхме стари приятели. Каза, че много ще се радва, ако тази вечер се видим.

— Аз също се радвам — отговорих аз. След това окачих слушалката. Отворих вратата и поех дълбоко пресния въздух. Германците бяха приели! Чувствувах, че това беше голямото приключение на моя живот. Бях като в треска.

Презрително погледнах Маноли, този суетен майстор на кухнята. Той даже не би могъл да си представи двадесет хиляди лири стерлинги, докато аз тази вечер щях да ги притежавам. Хванах Мара за ръка.

— Трябва да вървим.

Маноли се хилеше и ме смяташе вероятно за ревнив. Все едно ми беше какво мисли той.

В момента, в който телефонирах на Мойзиш, в Москва бе приключила конференцията на министрите на външните работи на съюзниците, която бе продължила от 18 до 30 октомври. Една информационна телеграма се получи в британското посолство. В нея се съобщаваше на сър Хю, че Молотов смятал три неща за най-важни, за да се съкрати войната: но възможност най-скоро нахлуване във Франция; усилен натиск върху Турция, за да влезе още преди края на тази година във войната; натиск върху Швеция, за да се открият там военни бази на съюзниците. Напомняше се на сър Хю да обработва по-енергично турското правителство. Освен това му съобщаваха, че Антони Идън на връщане от Москва ще спре в Кайро. Той ще иска да срещне там турския министър на външните работи Нуман Меменджиоглу. Срещата бе предложено да се състои на 4 ноември.

Не знаех нищо за приключването на Московската конференция, не знаех, че това бяха информациите, които лежаха вечерта на 30 октомври в червената касетка на сър Хю. Знаех само, че бях обхванат от опиянението да не се прекъснат щастливите нишки, които бях запрел.

Приготвих смокинга на сър Хю, който той искаше да облече за вечерята. Когато го обличаше, аз го гледах с насмешлив поглед. Но сър Хю беше в добро настроение.

— Сигурно сте прекарали приятно следобеда? Имате толкова добро настроение.

— Да, ваше превъзходителство — отговорих аз, което отговаряше на истината. Докато той се хранеше, отидох в кабинета му. Взех документите, затворих касетката и бързо отидох в моето килерче. Бързо сглобих металическите пръчки и пръстена на пепелника в статив, включих нощната лампа с крушката от 100 вата и започнах да снимам. За по-малко от 15 минути бях отново пред работния кабинет с документите под сакото. Тогава видях, че стаята към работния кабинет беше само притворена. Това ми подействува като шок. Чух гласа на сър Хю. Говореше по телефона.

Една мисъл ми навя панически страх. Ако сега погледне в касетата, той би я намерил празна! Стоях като замаян. След това бавно тръгнах по коридора. Зад себе си чух затварянето на вратата. Бързи крачки ме задминаха. Сър Хю се връщаше на семейната маса, без да ми обръща внимание. Лицето му показваше, че беше ядосан. Знаех, че не обича да го смущават по телефона, когато се храни.

Продължих бавно по коридора, докато той изчезна. След това върнах документите на мястото им. Когато два часа по-късно напуснах посолството, за да се срещна с Мойзиш, не взех със себе си снимките, който бях направил. Бях суеверен, те насмалко не ми донесоха нещастие. Не исках с този филм за втори път да рискувам.