Аз бях Цицерон

ВИЕ СТЕ ЦИЦЕРОН?

— Боже мой, вие сте Цицерон?

Ясно виждам разочарованието на нейното лице.

— Всички ние не ставаме по-млади, мадам! Такъв един разговор си бях представял често между двама души, които някога бяха преживели едно и също приключение на два противоположни фронта. Възможно ли е да съживиш отново една стара, закоравяла омраза? Бих ли й казал:

— Аз ви презирам, мадам, защото вие предадохте вашата родина!

Дали тя би отговорила:

— Какво искате? Аз го направих по убеждение! Вие, Цицерон, вземахте пари на ръка и сега се представяте така, като че ли сте разбирали голямата световна политика и сте искали да я поправите!

Дали така бихме говорили един на друг? Вероятно не бих казал нищо подобно, а вместо това бих се осведомил за нейните две деца и тя от своя страна би запитала учтиво и иронично как са моите.

— Чух, че имате шест деца, Цицерон?

— Мадам, трябва да ви поправя, аз имам осем деца! Признавам, мадам, един бивш шпионин с осем деца изглежда малко смешен. Но действително така се случи, аз люлеех моята най-малка дъщеря от коленете си и й разказвах: „И после твоят татко открадна ключа от касетката на сър Хю Кнетчбъл-Хюгесен…“

И въпреки всичко… Ако още тогава бях познал в нея моя враг, то сигурно не бих се поколебал да съобщя това на Мойзиш. „Вие имате във вашите редове предателка. Името й е Корнелия Кап и тя е вашата лична секретарка!“

В същия миг животът на Корнелия Кап би бил свършен. Но тогава аз познавах гласа й само от телефона. Не знаех нищо за нея. Минаха години, докато научих повече. Говореше се, че живее в Америка. Писах на приятели там. Отговорите без изключение бяха отрицателни: „… ти си луд, да искаш да намериш в една огромна страна, която не познава адресната регистрация, една жена, която може би вече отдавна е омъжена и носи името на своя съпруг. Това е невъзможно…“ Писах на службата за имиграция. Те даже не си направиха труд да ми отговарят.

Една случайност ми помогна. През лятото на 1959 година срещнах един журналист. Той се обърна към мене и каза:

— Казват, че вие сте човекът, който през войната е бил известен под името Цицерон?

Това се случи в един бар в Истанбул. Ние пиехме заедно. Съвсем случайно той спомена едно име — Корнелия!

— Вие познавате Корнелия Кап? — аз бях като наелектризиран.

Той вдигна рамене:

— Нямам понятие, дали се казваше Кап. Той ми даде един адрес в Чикаго — г-н и г-жа Хуго Кутандин, Кенмор авеню.

— Там е живяла някоя си Корнелия. Кутандин ми разказваха, че тя е била замесена в случая „Цицерон“.

Най-после имах някаква следа! Писах на Кутандин. Размяната на писма ми даде частична представа за Корнелия. Получих още един адрес в Чикаго: Ресторант Триангъл на То-финети, В 57, Рандолф стрийт. „Там Корнелия е работила като келнерка. Най-добрата й приятелка беше Виолет Киле, наречена Пинки.“

Писах на момичето, наричано Пинки, и получих отговор. „Аз работя все още в ресторанта, Корнелия отдавна вече не работи тук. Мистър Клаус, притежателят, беше назначил Корнелия, защото тя беше германка. И той беше германец, дезертирал през време на Първата световна война, и живееше тук с фалшиви документи. Но всичко това се установи преди не много време, след като той се самоуби. Във всеки случай той помогна много на Корнелия да се установи тук. Корнелия е омъжена за Бил Горман, един бивш агент на ФБР, ако не се е развела вече! Тя се запозна с него в Кутандин. Там живееха и двамата под наем. Доколкото знам, сега живеят в Сан Диего, Калифорния.“

Имах вече следата и не я изпуснах.

Всички ми разказваха по нещичко за Корнелия.

Като че ли се събираха камъче след камъче, за да образуват една мозайка. Най-накрая пратих един приятел при Корнелия Горман, родена Кан.

„Тя живее в едно предградие в Сан Диего. Мъжът й е служител в една фирма за електронни части. Живеят в малка къщичка близо до военното пристанище на САЩ, защото Сан Диего е голяма военноморска база…“

Това писмо получих от Калифорния. Корнелия беше намерена!

Прочетох всички съобщения, всичко, което казваха Кутандин. Прочетох изказванията на келнерката Пинки. Прочетох това, което самата Корнелия бе разказала за случая „Цицерон“.

Изведнаж много от това изглеждаше съвсем другояче!

Тя не е била агентка на англичаните, както аз предполагах. И не англичаните представляваха такава опасност за мене тогава, а американците.

Корнелия обясняваше: „Аз работех единствено и само за американската тайна служба — ОСС. Мойзиш никога не е знаел какво правя аз. Че имаше един «Цицерон», знаех много преди да започна да отварям всяка вечер куриерската поща в германското посолство. Понеже бях сама и никой не ме смущаваше при работата, имах много време да направя копия на писмата от Берлин, от които ясно се виждаше, че Цицерон трябва да бъде търсен направо в британското посолство. Всяка вечер предавах копията на американците. Те почти вече бяха заподозрели един човек, който се срещаше често с Мойзиш и пътуваше с него в колата му. И една вечер Мойзиш и Цицерон едва успяха да се изплъзнат след едно диво преследване на колата им през цяла Анкара Американците знаеха от дълго време, че съществува един човек на име Цицерон и че той е направен от кръв и плът. Моята задача беше да узная кой се прикриваше зад това име…“

Корнелия беше на 23 години, когато започна да се бори срещу непознатия. Този непознат бях аз.

Опитах се да узная как бе стигнала до това. Мразеше ли националсоциалистите? Била ли е изнудена? Беше ли една авантюристка? Защо ме преследваше? От къде на къде тя можеше да каже: „Че имаше един Цицерон, знаех вече…“ Откъде, от кого получаваше тя сведенията си?

Успехът, който името Цицерон беше постигнал, можеше да ласкае моята суетност. „Цицерон“, едно име за прикритие, под което не можеше да си представи човек нищо, беше станало едно понятие! „Цицерон“ се носеше като дух както през министерството на външните работи на германския райх, така и през главната служба за безопасност на райха!

„Цицерон“ стана често употребявана дума както за Хитлер в неговата главна квартира, така и в бюрото на Алън Дълес, шеф на американската тайна служба и брат на Джон Фостър Дълес, по-късно министър на външните работи на Съединените щати. Около „Цицерон“ се въртяха разговорът и клюките между дипломати и агенти, между приятели и неприятели.

„Цицерон“ — той работи за англичаните! С негова помощ заблуждават германците!

„Цицерон“ е интимният приятел на един хомосексуален британски дипломат. За него е дреболия да има достъп до всички тайни документи.

„Цицерон“? Такъв изобщо не съществува! Това е само едно пропагандно изобретение на службата за безопасност.

Веднаж, когато се срещнах с Мойзиш в неговото бюро, дойде и съветникът при посолството Йенке.

— Ако при вашата опасна работа някога ви се случи нещо неприятно, елате веднага при нас. Ние ще ви прехвърлим в Германия. Фюрерът е наредил да получите за награда една вила, като подарък след войната.

— Вие сте говорили с Хитлер за мене?

— Естествено!

Аз, гавазът, се наежих от гордост!

Франц фон Папен е записал в своите мемоари един разговор с Хитлер: „… в моите обяснения върху общото положение говорих за решенията на конференцията в Техеран, които ни са известни от телеграмите на Цицерон…“

А Мойзиш съобщава как е представил документите „Цицерон“ на Рибентроп, министъра на външните работи на райха:

„… Рибентроп не ме погледна. Ръцете му посегнаха към няколко документа, които лежаха пред него, остави ги настрана, взе други. На лицето му ясно се четяха съмнения и яд. Той нерешително гледаше купчината фотокопия, които досега струваха 65 000 лири стерлинги на райха. След това с едно бавно движение на ръката си отстрани малката планина от английски тайни документи. Едва чуто каза: «Това е много хубаво, за да бъде истина!»“

Мойзиш цитира също така и Калтенбрунер, шеф на главната служба за безопасност на райха:

„Рибентроп е уверен, че англичаните са изпратили камериера в германското посолство, за да могат да ни изиграят голям номер. Доколкото познавам Рибентроп, неговият опозиционен дух ще си остане на това мнение. При това ценен материал може да мухляса в неговото бюро. Това трябва да се избегне. Аз ще поискам от фюрера да разреши операцията «Цицерон» да се води от нас!“

Даже големите в Берлин се караха за Цицерон! Те си блъскаха главите дали аз бях само един трик от страна на англичаните или бях истински шпионин, на когото могат да вярват.

А в Анкара аз си оставах повече гаваз, отколкото шпионин, който обича да подслушва навсякъде. Откъде можех да знам колко много занимавах фантазиите на другите? Откъде можех да знам, че тогава в Берн е седял един американец на име Алън У. Дълес, който отдавна е разполагал с достатъчно хора в Берлин, които са го информирали непрекъснато? Можех ли да знам, че даже един германски дипломат принадлежеше към неговите хора, един човек от най-близкото обкръжение на Рибентроп, един легационен съветник на име Колбе, с псевдоним Жорж Ууд, чийто брат беше пребит от бой от националсоциалистите? Едва след войната узнах за това, че този Жорж Ууд е съобщил на Дълес в Берн, че се е явил нов шпионин на име Цицерон, който би трябвало да се търси в британското посолство в Анкара. Паролата „Цицерон“ раздвижила американците.

Не би ли било за тях голямо удоволствие да сервират на своите съюзници, англичаните, един изцяло разрешен проблем „Цицерон“ с подигравателната забележка, че англичаните спят дълбоко? Така абстрактното понятие „Цицерон“ се превърна и в играчка за суетността на различните служби за контрашпионаж. Наложи се да бъде мобилизиран специалистът на американците по балканските въпроси. Неговото име беше Джордж X. Ърли. Аз бих могъл да бъда горд за това, че даже и на този човек бях създал главоболие. Той беше личен приятел на американския президент Франклин Д. Рузвелт. С мене, гаваза, се занимаваха световно известни личности.

Мистър Ърли, приятел на Рузвелт, губернатор на Пенсилвания, пълномощен министър във Виена, после в София, накрая военен аташе в Истанбул, си спомни за една сътрудничка на американската тайна служба, която работеше в София. Защо да не е възможно да се вмъкне това момиче в германското посолство в Анкара. Момичето беше Корнелия Кап. Псевдонимът „Цицерон“ беше преминал през Берлин, Берн, Вашингтон, Истанбул, София обратно за Анкара, беше преминал един авантюристичен път, беше възбудил клюки и спорове, учудване и недоверие, за да предизвика най-накрая едно строго секретно преследване, една подмолна борба в неутрална Анкара, в която дипломатическите представители на враждуващите велики сили все пак и все още се поздравяваха, макар и само с ледена въздържаност.

Аз не знаех абсолютно нищо за всичко това. Най-малко, че едно 23-годишно момиче ме търсеше, рискувайки главата си. Корнелия била любимката на родителите си. Тя е била безкрайно глезена. Нейният баща беше дипломат от старата школа. Тя беше русо, приятно и весело момиче.

Четях нейната биография:

„… бях на шест години, когато дойдох за пръв път в Съединените щати. Наистина родена съм в Берлин, но никога не съм се чувствувала в Германия като у дома си. Баща ми беше консул в Бомбай, преди да бъде преместен в САЩ. Той беше генерален консул в Кливленд, Охайо. Всичките ми приятели бяха в САЩ. До избухването на войната бях в Кливленд. През 1941 година се върнах със семейството си в Германия…“

Бащата беше на работа в Италия, после в България.

„… няколко седмици бях на обучение за медицинска сестра в Щутгарт. Аз се подчиних против волята си, но не ми оставаше нищо друго, защото в противен случай щяха да ме бутнат на работа в някоя фабрика. Благодарение на връзките на моя баща можах да напусна Щутгарт и да го последвам в Италия. През юли 1943 година отидох с родителите си в София, където баща ми беше делегиран към германската легация. Аз работех като секретарка при германското посолство. Не беше случайно, че аз отидох в Анкара. Американската секретна служба се свърза с мене в София чрез свои посредници в Анкара още през август 1943 година. Още в София вършех шпионаж за американците. В Анкара Мойзиш улесни работата ми за американците. Четири дни след моето пристигане и започване на работа притежавах един ключ от неговата каса и преписвах секретни документи. Моите братя, Петър и Торард, бяха офицери от вермахта и се биеха на руския фронт — още един коз да спечеля доверието на Мойзиш. Той се поддаваше на всяка комедия. При съгласието ми да работя за американската секретна служба голяма роля играеше една моя младежка любов от времето, когато бях в Кливленд. Името на мъжа, когото трябваше да видя отново като агент на американската служба за стратегическо разузнаване в Анкара, няма да съобщя…“

Тя беше настоявала пред баща си в София да й намери работа в неутрална страна, например в Турция, където животът е по-привлекателен за едно младо момиче, отколкото в София. Че тя е попаднала точно на извора, на Мойзиш, е една голяма случайност, защото точно по това време той бе поискал допълнително помощничка. Корнелия би приела и всяка друга работа в посолството.

Тя беше любимката на своя баща и смяташе себе си за едно дете, родено под щастлива звезда — защото можа да срещне пак своята младежка любов. Тя беше готова да заплати за това всякаква цена. Тя седеше в преддверието при Мойзиш, руса, невинна, прилежна. Когато звънеше телефонът, тя вдигаше слушалката и се обаждаше: „Тук търговският отдел…“

Нейният приятен, ясен глас ми бе направил впечатление. „Тук е Пиер. Моля господин Мойзиш!“ Нейното бавене, нейните въпроси бях смятал за тромавост на някоя нова чиновничка. „Пиер? Какъв Пиер?“ И тя се беше засмяла и се бе забавила да ме свърже с Мойзиш — а аз бях попаднал в клопката, смятайки това за малък флирт по телефона.

При това тя беше разбрала, че е говорила с Цицерон! Моят инстинкт ми беше изневерил. Не бях забелязал нейната възбуда, в която я беше хвърлил гласът на търсения. Нищо тогава не ми подсказа! Корнелия обаче чувствуваше, че е близо до целта си.

Идването на служителите на британската секретна служба от Лондон имаше последствия. На касата на сър Хю бе монтирана сигнална уредба. Дойдоха специалисти, изчезнаха зад вратата на неговата работна стая, работеха по цели часове зад затворените врати, но аз можех да си представя какво правеха те. Ключът копие от касата нямаше да може да ми служи за в бъдеще, мислех си аз. Приех това като знак на съдбата. Бях готов да оставя шпионина Цицерон да изчезне от екрана и на негово място да остане само Елиаза Базна, гавазът. Парите, които бях държал скрити месеци наред под килима на моята стаичка и предупреден от Мара бях скрил под стълбата за мазата, взех със себе си в къщичката, която бях наел, и ги заключих в бюрото си. Стигнах до заключението, че вече притежавам достатъчно пари, за да мога да се оттегля и да живея спокойно. Нищо не ме принуждаваше да продължавам моята опасна игра. Не ми оставаше нищо друго, освен да залича следите си, да унищожа фотоапарата, да махна „статива“. Но аз не можех да направя това! Отлагах решението си. Аз чаках — какво, и до днес не мога да кажа.

Срещнах се с Мойзиш, но не му предадох нищо.

— Всичко става много трудно.

Бях обхванат от една летаргия, от която не можех да се освободя. Нямах сили нито да сложа край на всичко, нито кураж да продължавам да фотографирам.

— Бомбардировката над София е станала — каза Мойзиш беззвучно.

Вдигнах рамене.

— Аз съобщих за това навреме — казах аз. Не знаех, че в Берлин все още има хора, които не вярват на моите съобщения.

По-късно Мойзиш пише за бомбардировката. „Сега вече Берлин знае! Цицерон е оправдан, неговата «автентичност» доказана! Но това доказателство беше станало възможно тогава, когато четири хиляди души в София трябваше да загубят живота си под бомбите и развалините…“

— Сега и последният човек вярва, че вашият материал е истински — каза Мойзиш.

Беше ми безразлично какво мислят за мене и дали ми вярват или не.

— Не искате ли да работите вече? — запита Мойзиш.

— Не знам.

Леденият студ на мъгливия зимен ден правеше всичко още по-неприятно. Отидох си в къщи, но Мара беше истерична. Тя ме нападна с думи, от които лъхаше само злоба и ревност.

— Мисис Бъск ще се връща скоро в Лондон. Заради бебето. Тя ме запита дали не искам да отида с нея.

— Иди.

Мара ме погледна с широко отворени очи.

— Знаех си аз! Между нас отдавна всичко е свършено! Ти ме гониш! — изсъска тя възмутено.

Не можех да я слушам повече. — Ти каза, че искаш да заминеш! Ти каза, че може да отидеш в Лондон.

— Ти не искаш да знаеш нищо вече за мен! — хълцаше тя през сълзи.

Нейната истеричност ме прогони от къщата. Върнах се обратно в посолството. В помещенията лъхаше приятна топлина. Всичко излъчваше тишина, уютност. Така си представях атмосферата в някое британско имение. Беше странно, но в тази къща имах чувство на сигурност, закрила, като че ли само тук можеше да се изпълни моят копнеж за спокойствие, непринуденост и удобство.

Постоянната дружелюбност на сър Хю ме засрамваше и моята стаичка ми се виждаше като едно топло, мирно гнездо. Завиждах на Мустафа за съществуването му като безгрижен гаваз. Не бях ли и аз някога така безгрижен?

Легнах на леглото и се унесох в мечти по един скромен живот без опасности.

Мустафа влезе в стаята ми. Той се хилеше. Правеше една смешна физиономия и въртеше очи.

— Тя е тук! О, аллах, Езра е тук!

Съвсем бях забравил, че писах на братовчеда си Мехмед да изпрати Езра в Анкара и да не се тревожи за нея, защото съм й намерил работа.