Балада

Джеймс

Вашингтон беше на хиляда километра от „Торнкинг-Аш“. Добре де, не бяха чак толкова много. Но така ми изглеждаха. Струваше ми се, че автобусът, с който пътуваме, за да стигнем до Мариън Тиътър, беше космически кораб. Той ни отвеждаше от нашата далечна, затрупана с окапали есенни листа планета към покрита с бетон луна, обитавана от извънземни в делови костюми, из която само тук-там се срещаха декоративни дръвчета.

Пол се настани на седалката до мен, към прозореца, за да не повърне, а аз разглобих химикалките, които намерих из джобовете си, и се опитах да балансирам частите им върху тетрадката, в която се предполагаше да записваме впечатленията си от пътуването. Диърдри беше някъде отзад в автобуса. По-голямата част от съзнанието ми беше при нея.

Отвън, зад прозореца, следобедното слънце се спускаше между високите сгради на града, а лъчите светлина се опитваха да се промушат през всяко свободно пространство. Когато слънцето целуваше върховете на сградите, заблестяваше в кървавочервено. По тротоарите имаше стотици хора — туристи, бизнесмени, бедняци, чиито очи се взираха в прозорците на автобуса с гладно изражение, негодувание или изтощение. Всички ми изглеждаха самотни. Самотни сред морето от хора.

До мен Пол се обади:

— Трябва да се напия. — Каза го по типичния си дразнещо сериозен начин, но това определено бе промяна в репертоара му. Обикновено, когато беше подразнен и притеснен, казваше нещо като: „Не разбирам какво иска от мен този човек“, докато продължаваше да зяпа в някоя отворена книга или лист, изписан с ноти. Или пък: „Уморен съм от това, че никой не забелязва нюансите в музиката на обоя, човече“. Малцина са тези, които забелязват нюансите в музиката и на гайдата, и може би от колегиалност щях да проведа разговор с него по темата, ако обоят не беше толкова ужасен инструмент.

Отклоних поглед от хората отвън и се загледах отново в поставените успоредно една на друга разглобени химикалки върху тетрадката в скута ми. Разместваха се, когато автобусът правеше завой.

— „Да се напия“ звучи толкова сухарско. „Да се натаралянкам“ или „наквася“ ми се струва по-романтично.

— Виж, ако не пийна скоро нещо, мисля, че никога няма да имам този шанс. — Пол се загледа в тетрадката ми. Извади химикалка от раницата си и ми я подаде; разглобих я както останалите и прибавих частите й към колекцията. — Кога друг път ще имаме такава възможност? Без родители? Без да ни надзирават толкова строго вечерта?

— Ами не знам… Може би в онова местенце, наречено „колеж“. Казват, че идвало след гимназията, предимно за привилегированите бели деца като нас.

— Мога да умра, преди да се добера до колежа. И какво, ще съм умрял, без да съм се напил дори веднъж? И ще мина през перлените порти на рая като трезвен девственик?

Това ме подсети нещо. Използвах една от химикалките и написах светец на вътрешната страна на дланта си.

— Мисля, доста хора ще кажат, че това е единственият начин да стигнеш пред въпросните порти. Откъде се появи това внезапно влечение към алкохола?

Пол сви рамене и заби поглед в прозореца.

— Не знам.

Предполагам, че ако бях отговорен и зрял човек, щях да му кажа, че няма нужда да се напива, за да доказва на другите и на себе си, че е нормален, или каквото там искаше да доказва. Но аз бях отегчен и принципно безотговорен по природа и по избор, така че му казах:

— Ще те уредя.

— Какво?

— Бира, Пол. Фокусирай се. Това искаш, нали? Алкохол?

Очите му станаха още по-кръгли зад очилата, макар да не мислех, че това е възможно.

— Сериозно ли говориш? Как…

— Шшш, не се затормозявай с методите ми. Приеми го просто като част от моята мистериозна личност. Пил ли си бира досега? — Написах бира под показалеца си, тъй като вече нямах никакво място на дланта.

Пол се изсмя.

— Ха. Ха. Ха. Родителите ми казват, че бирата покварява душата.

Ухилих му се. Още по-добре. Това щеше да бъде наистина потресаващо забавление. Нещата се подреждаха от само себе си.

— На какво се хилиш така, Джеймс? — Седналият няколко места пред нас Съливан се беше обърнал назад и се взираше в мен с подозрение. — Малко е зловещо, да ти призная.

Устните ми прикриха оголените ми в ехидна усмивка зъби, но не съвсем. Запитах се от колко ли време слуша разговора ни. Не че имаше значение. Злите ми планове щяха да се осъществят със или без неговото знание.

Съливан наблюдаваше прикритата ми усмивка с повдигнати вежди. Налагаше му се да се надвиква с шума от автобуса.

— По-добре е, но все още е злокобна. Не мога да се отърся от подозрението, че замисляш нещо крайно неморално — като преврат в някоя малка латиноамериканска държава.

Ухилих му се отново. От всички учители само Съливан говореше на моя език.

— Не и тази седмица.

Той направи гримаса към Пол и после пак към мен.

— Е, добре, надявам се поне да е законно.

Пол запримигва гузно, а аз свих рамене с безразличие.

— В повечето държави е.

Леко изкривените устни на Съливан се разтеглиха в обезсърчителна усмивка.

— А в тази? — Той разчиташе мислите и действията ми по-добре от всеки друг, факт, който беше едновременно и притеснителен, и успокояващ.

— Скъпи ми учителю, защо хабите безценните си умения в такива недостойни за вас разсъждения? Нямате ли си английска поезия за четене?

Съливан май искаше да продължи да ме разпитва в същия дух, но после се спря и само вдигна пръст към мен.

— Ще ви наблюдавам, мистър Морган. — Сведе пръста си към изписаните ми ръце и добави: — Отбележете си го. — След това се обърна и се намести отново на седалката си.

На ръката ми обаче не беше останало никакво свободно място, така че не изпълних съвета му. Гласовете на учениците около мен станаха по-шумни и въодушевени, тъй като автобусът вече отбиваше в някакъв огромен сив паркинг.

— Я ми припомнете, какво щяхме да правим тук? — попита Мегън някъде близо до Съливан.

— Ще слушаме „Рейли-Ботс“ — каза той. Третото име с тире. Огледах се за някакъв скрит знак. Държах си очите отворени за реки от кръв или ята скакалци — човек никога не знае с тези библейски прокоби. Съливан продължи: — Най-великолепният камерен оркестър, който ще изпълни за вас разнообразни музикални произведения. Сигурен съм, че мисис Тийвс ще ви изпитва на тях по-късно тази година.

— Точно така! — провикна се мисис Тийвс от предната част на автобуса. — Запазете си програмите!

Автобусът паркира и учителите поведоха тълпата тийнейджъри през паркинга към театъра. Видях как мърдат устните на Съливан, докато броеше наум влачещите се покрай него ученици.

— Четирийсет и шест… Трийсет и четири — казах с монотонен глас, когато се изравних с него.

— Млъквай, Джеймс — отвърна ми мило той. — Няма да ме объркаш.

Благодарение на изумителните ръководни умения на Съливан и мисис Тийвс успяхме да се доберем до фоайето на театъра. Беше страшно студено, миришеше като в борова гора, а подът бе покрит с тъмночервени килими. Дървото беше чисто бяло, с гравирани орнаменти. Имаше и друга група ученици, които вече се бяха пръснали из цялото фоайе. Колежанчета. До тях изглеждахме като бебета. Колежанките си играеха с косите си и се кикотеха — бяха две години по-близо до натисканията в минивановете, тренировките по футбол и ботокса в сравнение с момичетата в нашия автобус23.

Искаше ми се да не бях идвал.

— Здрасти — каза Ди и ми се усмихна; едното й рамо беше вдигнато малко по-високо от другото, до гърдите си стискаше своята учебна тетрадка. За миг се изгубих в цветовете: червено, черно, бяло. Килимът, косата й, лицето й. — Искаш ли да ми бъдеш приятел?

— Не, намирам те за крайно непривлекателна — казах аз.

Тя се ухили и ме хвана за ръка, а после склони глава на рамото ми.

— Добре. Поне седни до мен. Това позволено ли е?

Съливан не беше наблизо, за да ми каже „не“. Запътих се бавно към предната част на групата ни, влизаща в мрачния салон. След като влезехме вътре, никой нямаше да знае кой къде е и с кого е; от мястото, където се намирах, се виждаше, че само малката сцена пред нас е осветена.

— Ако не е, ще стане. Ние сме млади и независими американци. Никой не ни казва какво да правим.

— Точно така. — Ди се засмя и ме ощипа леко по лакътя. Преглътнах тежко при допира й.

Седнахме колкото можеше по-далече от колежаните; около нас се носеше шумната глъч на учениците, говорещи помежду си с уж приглушени гласове. В това малко помещение беше дори още по-студено. Комбинацията бе убийствена — Ди, която седеше толкова близо до мен и ме караше да изгарям, и студът в залата; чувствах се абсолютно неориентиран, част от мен беше някъде другаде. Ди се пресегна и хвана ръката ми. Прошепна ми в ухото:

— Тук е ужасно студено. Поне ръцете ти са топли.

Сведох глава към нея и й прошепнах в отговор:

— Групата, която ще слушаме, се състои само от пингвини. Четох в програмата, че отказват да свирят, ако температурата в залата не е под десет градуса. Ако е по-висока, започват да се потят, плавниците им се плъзгат по струните на инструментите и не могат да свирят.

Тя се изсмя, но веднага закри устата си със свободната си ръка и ме погледна гузно.

— Джеймс — изсъска ми сърдито, — заради теб мисис Тийвс ще ми се кара. А тя може да бъде много зла.

Стиснах ръката й силно и започнах да затоплям пръстите й.

— Сигурно е в менопауза. Не го приемай лично.

— Няма да се изненадам. Защо се бавят толкова? — Ди се огледа наоколо, сякаш можеше да види нещо, което да й подскаже защо музикантите закъсняват да излязат на сцената и ни държат в мрака. — Ама сериозно, ще умрем от студ, преди да започнат. Може би си прав за пингвините. Вероятно им е нужно повече време, за да загреят. — Изсмя се. — О, схвана ли? Да загреят?

— Невероятно! Притежаваш истински талант за комик.

Тя ме шляпна леко по рамото с ръката, която не държах.

— Млъквай. Знам, че ти си шутът в нашата групичка, нямам намерение да заемам мястото ти.

Светлините на сцената станаха по-ярки, а всички останали светлинки в залата угаснаха напълно; учениците млъкнаха. Оркестърът излезе на сцената — бяха точно осем човека.

До мен Ди едва сдържаше кикота си. Наклоних се към нея; тя хапеше кокалчетата на пръстите си, за да потисне смеха. Прошепна ми, неспособна да се удържи повече:

— Пингвини.

Музикантите бяха облечени много изискано в смокинги и всички бяха чернокоси, с различна степен на зализаност на косата. Приликата с пингвините не можеше да се отрече. Кикотът на Ди спря, когато започнаха да свирят. Не знам дори каква беше първата пиеса, която изпълниха; не можех да откъсна поглед от тях, за да проверя в програмата. Ди се умълча — усещах как е застинала, напълно вцепенена, докато струните от сцената стенеха и напяваха някаква сладка и нежна мелодия. Въздъхнах, голяма част от мен притихна в мрака. Просто слушах.

В тези мигове съзнанието ми беше отворено само за две неща — за музиката и за факта, че ръката на Ди беше в моята.

Когато пиесата свърши, тя пусна пръстите ми и двамата заръкопляскахме, както правехме като деца — с една моя и една нейна ръка. Оркестърът изпълни още две пиеси, които не бяха толкова неземни като първата, но все пак ме накараха да потръпна, и тогава Ди издърпа ръката си от моята и ми прошепна:

— Отивам до тоалетната.

Измъкна се тихичко от мястото си и ме остави там; ръката ми усещаше липсата на нейната, студена и мокра от потта на дланта й.

Изслушах разсеяно още две кратки изпълнения; не спирах да мисля за потта от ръката й и за това дали имаше друга причина да стане, освен че й се пишкаше. Беше ми толкова студено, че не можех да кажа дали тръпките, които ме побиха, бяха от безумно ниските температури в залата или от появата на нещо свръхестествено. Струваше ми се, че започвам да губя чувствителността си.

Изнизах се бързо от мястото си и изтичах навън, без да ме е грижа дали някой ще ме види. В централното фоайе на сградата погледнах за миг разпоредителя, застанал пред вратата — личеше му, че се чувства неудобно в нелепия старовремски костюм. Попитах го къде са тоалетните. А после в миг на гениално прозрение реших да пробвам дали е видял Ди да минава оттук.

— Черна коса, много, наистина много красива, горе-долу толкова висока.

В очите му проблесна пламъче от спомена.

— Каза, че се нуждае от чист въздух. Май й беше станало лошо. Посъветвах я да отиде на балкона. — Посочи към покритите с червен килим стълби към втория етаж.

— Благодаря ти, Джийвс — казах аз и се затичах по стълбите. Минах по тесния коридор, пробвах една по една няколко врати, докато попаднах на отворена — тя излизаше към малък балкон с гледка към грозната улица зад театъра и към гърбовете на няколко магазина, а вляво се виждаше друга уличка, задръстена с коли. Пристъпих напред в познатата жега и затворих вратата зад себе си.

Ди беше приседнала на земята, облегната на стената, и когато чу затръшването на вратата, вдигна глава.

Може би за първи път в живота си й казах точно това, което си мислех.

— Добре ли си?

Изглеждаше много дребничка, седнала с гръб към боядисаната в бяло каменна стена. Протегна умолително ръка към мен, съзнателно или несъзнателно подражавайки на жеста, който бях направил онзи път, когато я заварих зад общежитието ми.

Приседнах на земята до нея и тя се облегна на мен. Под нас се чу как гръмна сирена, запали се двигател на мотор, а после затрака и някаква строителна машина. За втори път в живота си бях напълно откровен с нея, макар да влагах в думите малко по-различно значение от това, което тя предполагаше.

— Липсваше ми.

— Стана ми студено. Трябваше да си взема пуловер. Виждаш ли как направо се разпадам, когато майка ми не е наоколо да ми казва на всяка крачка какво да правя? — Гласът й звучеше иронично.

— На нищо не приличаш — съгласих се аз. Бях я прегърнал. Сърцето ми биеше до пръсване, докато събирах смелост да й кажа за трети път какво наистина изпитвах и мислех за нея. Затворих очи и преглътнах. И го направих. — Ди, защо излезе от залата? Какво не е наред?

Наистина го казах на глас.

Но нямаше значение, защото тя не ми отговори. Измъкна се от прегръдката ми, изправи се и се приближи до парапета. Стоя там дълго, гледайки колите, сякаш те бяха единственото важно нещо; мина толкова време, че се уплаших да не би някой да забележи отсъствието ни и да дойде да ни търси. Станах и аз, приближих се до нея и мълчаливо се загледах в света под нас.

Ди ме погледна. Почувствах как очите й се взират в мен, оглеждат лицето ми, косата ми, раменете ми… като че ли ме анализираше, измерваше. И за първи път виждаше в какво съм се превърнал след девет години приятелство.

— Искаш ли да ме целунеш?

Поех си дълбоко дъх.

— Джеймс — каза тя отново. — Трябва да знам. Искаш ли да ме целунеш?

Обърнах се с лице към нея. Не знаех какво да кажа.

Изражението й беше странно, несигурно, а устните й бяха полуотворени.

— Ако искаш… можеш да го направиш.

Най-накрая проговорих и гласът ми прозвуча странно дори и на мен. Не беше моят.

— Интересен начин да помолиш някого да те целуне.

Ди прехапа устните си.

— Просто си мислех… просто исках да… ако не желаеш всъщност, не искам да те насилвам, аз само…

Не си го представях да стане по този начин и сега не знаех какво да кажа. Затворих очи за секунда, а после хванах ръката й. В същия миг за пореден път тази вечер ме побиха тръпки и аз отново притворих очи. Имах напълно обсебващото желание да намеря химикалка и да запиша нещо на ръката си. Ако можех само да напиша целувка или паста за зъби, или WTF24 по кожата си, щях да се справя с това.

В далечината се включи алармата на някаква кола. Наведох се напред и много нежно я целунах по устните. Светът си остана същият. Не се разнесоха ангелски хорове в небесата, дори един ангел не си направи труда да слезе на земята, за да стане свидетел на целувката ни. Но сърцето ми спря и не мислех, че някога отново ще забие.

Очите на Ди бяха затворени. Тя каза:

— Опитай отново.

Прегърнах я, ръцете ми я обвиваха цялата, както си бях представял, че го правя хиляди пъти досега. Кожата й беше топла под дланите ми, лепкава от жегата, ухаеща на цветя и шампоан. Целунах я отново, много внимателно. Имаше дълга, дълга пауза и после тя ме целуна. Замръзвах от студ в горещия вашингтонски ден, устните й бяха долепени до моите, а ръцете й най-накрая се сплетоха на гърба ми и ме стиснаха силно, докато я целувах и целувах, и целувах. Запрепъвахме се към ъгъла на балкона, продължавайки да се целуваме, и тогава аз я отблъснах, зарових лице в косата й и се опитах да проумея какво, по дяволите, ставаше.

Стояхме дълго така в сенките — тя сгушена в прегръдките ми, аз — чудейки се дали сърцето ми ще забие някога отново нормално. И тогава Ди заплака. Първо усетих как потреперва, после отстъпих крачка назад, за да видя лицето й — беше цялото мокро, със стичащи се ручейчета от сълзи.

Погледна ме с огромните си отчаяно тъжни очи и прехапа устни.

— Сетих се за Люк. Мислех за него, докато ти ме целуваше. Когато ме целуваше.

Не помръднах. Мисля, че тя ме смяташе… според нея бях по-добър човек, отколкото съм в действителност. По-малко егоист. Повече нещо друго. Пуснах ръцете й и отстъпих крачка назад.

— Джеймс — прошепна тя.

Бях мъртъв отвътре. Гласът й не ме докосваше по никакъв начин. Още една стъпка ме отведе до вратата на балкона, протегнах се и се опитах да намеря дръжката. Около себе си усещах аромат на детелини, мащерка и цветя. Шестото ми чувство ми шептеше нещо, но аз исках само да се махна оттук.

— Джеймс, моля те. Джеймс. Съжалявам. Не трябваше. — Гласът на Ди се прекърши, но тя продължаваше да повтаря името ми. Най-накрая успях да отворя скапаната врата; студеният въздух от вътрешността ме лъхна право в лицето. Ди започна да плаче — никога не я бях чувал да плаче така. — О, господи, Джеймс. Толкова съжалявам. Джеймс.

Затичах се надолу по коридора, по стълбите, покрай натруфения разпоредител, през вратата, на паркинга и продължих да бягам между колите към автобуса ни.

Ноала ме чакаше, свила се на бордюра, но не каза нищо, когато приседнах до нея. Което беше добре, защото нямах никакви думи вътре в себе си. Нито музика. Бях просто нищо.

Обвих коленете си с ръце и отпуснах глава върху тях.

Най-накрая Ноала се обади:

— Кой Ги привлече тук, ти или тя?