Балада

Джеймс

— Добре дошли, дами и господа. Аз съм Иън Евърет Джохан Кембъл, трети и последни. Надявам се, че ще задържа вниманието ви. Трябва да ви кажа, че това, което ще видите тази вечер, е напълно истинско. Може да не е изумително, нито пък шокиращо, може да не е скандално, но ще ви кажа без всякакво съмнение: то е истина. И за това… най-искрено съжалявам.

„Бриджид Хол“ беше пълна. Всеки стол беше зает. На всяко издадено място или подиумче се бяха настанили хора. До задната врата имаше даже правостоящи. Червената врата беше отворена, така че неколцина от онези, които не бяха могли да си намерят места, се бяха облегнали на нея и надничаха вътре. Нямаше да стоят там прекалено дълго — все пак пиесата беше само половин час.

И този път всичко изглеждаше много по-истинско от обикновено, защото облаците бяха докарали нощта по-рано. Така че публиката седеше в царящия наоколо пълен мрак. Сцената беше единствената твърда земя в света, а ние бяхме единствените хора върху нея. Животът там беше метафора и само ние бяхме истински.

Стоях на подиума пред публиката, аз, Иън Евърет Джохан Кембъл, и накарах Ерик/Франсис да изчезне. Зрителите ахнаха. Беше само номер с осветлението, но въпреки това изглеждаше страхотно. Все пак беше истина. Всички знаеха, че магията съществува.

Пол засвири мелодията на Ноала на обоя, докато Уесли/ Блейкли се обърна към мен.

— Ти си продал душата си — каза Уесли.

Усмихнах му се.

— Само предполагаш.

— Ти си дяволът.

— Ласкаеш ме — казах аз.

— Кой може да направи това, което правиш ти? — попита Уесли. — Да накараш някого да изчезне? Да накараш от камъка да разцъфнат цветя? От картината да потекат сълзи?

Направих няколко крачки, разхождайки се около Уесли. Съливан ми беше дал този съвет, когато репетирахме с него в ролята на Блейкли — каза ми, че така ще изглеждам по-арогантен и неспокоен, какъвто беше наистина Кембъл. Обоят на Пол се обади отново, извиси се и достигна онзи пасаж, който досега винаги пропускаше — онзи, който Ноала му беше казала, че е изключително важен.

— Знаеш отговора. Но не искаш да кажеш думите на глас. — Презрението стържеше в гласа ми. — Прекалено е плашещо. Никой всъщност не иска да знае. А то е точно пред очите ви.

Ди седеше на обичайното си място до стената. Убедих я да не се прибира у дома и да даде на „Торнкинг-Аш“ истински шанс. Все още трябваше да преодолее много неща, но с Пол правехме каквото можем за нея. А и как можех да я пусна да се върне вкъщи сама, когато знаех, че феите все още я следват по петите?

— Подиграваш ми се — каза Уесли. За секунда очите му се отместиха от мен към публиката. Не трябваше да го прави; погледна ме отново. — Как става всичко това? Кое е това нещо, което е точно пред мен? Кой…

Ноала правеше яростно знак на Пол да спре да свири. Пол спря на точното място така съвършено и чисто, че аз почти пропуснах реда си.

— Всички — отвърнах, прибързвайки леко.

Уесли махна гневно с ръка.

— А аз си мислех, че ще ми кажеш истината. Сякаш е имало и ден от живота ти, в който да си изпитвал нужда да бъдеш честен с другите.

— Това е истината, Блейкли! Най-магическото, зловещо, смъртоносно, приказно създание на този свят е… — спрях. Леко движение в края на залата, точно край вратата, привлече вниманието ми. Просто поредният човек, който се облегна на стената, за да гледа пиесата.

Само дето този човек имаше огромни черни крила на гърба си, които се скриваха зад вратата. И сякаш никой друг не го виждаше, което беше добре, защото устните му оформиха безмълвно една дума — „човекът“, с която довърши репликата ми, а после ми хвърли поглед, който казваше в момента се правиш на глупак, знаеш го, нали?

Публиката гледаше и чакаше, а аз просто стоях там, втренчен в Съливан, и почти се усмихвах.

Ръцете ми целите изтръпнаха от студа.

— Ще се видим отново — каза Съливан и явно никой друг, освен мен не го чу. — Съжалявам за това. Бъди готов.

Уесли ми подсказа:

— … е какво?

— Човекът — отвърнах аз. — Най-опасното и прекрасно създание на света е човекът.