Балада

Джеймс

Оказа се, че двамата с Пол бяхме най-глупавите умни хора, раждали се някога, защото не можехме да направим нищо с проклетата пиеса. Бяхме с Мегън и Ерик, който киснеше на стола в очакване да дойде неговия ред да си каже репликите. Казах на Съливан, че все още нямаме нужда от него, и добре, че го направихме, защото единственото нещо, с което имахме някакъв успех досега, беше да се покажем като пълни идиоти.

До пианото Мегън се мръщеше, докато четеше своята роля. Ръцете й мачкаха ужасно листовете с текста на пиесата, което направо ме побъркваше, но се опитах да се съсредоточа и да се вслушам в думите й. Тя се обръщаше към мен, но не гледаше в моята посока, защото още не беше научила наизуст нито една реплика. Произнасяше ги равно и поставяше интонацията върху всички думи по един и същи начин, така че те просто се сливаха една с друга:

— ПростодумиЛеонНомера на фокусникТоваевсичко…

Пристъпвах от крак на крак.

— Защо е толкова трудна тази част? Сякаш някой е изял цял буркан с мед и после е повърнал на сцената. А после може и да се е изпикал отгоре.

— Това не е твоята реплика! — каза възмутено Пол.

— Майтапиш се! — провикна се Ерик. Беше раздразнителен, защото още не бяхме стигнали до сцена, в която участваше и той.

— Уф, тъпото пиано ме разсейва — казах, като се стараех да не гледам към Мегън. — Мислите ли, че можем да го преместим в онази част на сцената? Заема прекалено много място.

— Защо се тормозиш с това пиано? — попита Мегън.

— Не ни трябва тук отпред, нито в центъра. Ще свирим на него само в онези сцени, в които Пол не свири на обой.

— Това е без значение — каза Мегън. Размахваше намачкания сценарий в ръката си — Господи, това ме дразнеше ужасно, не можеше ли просто да държи листа опънат? — и ме зяпаше. — Готови ли сме да продължим?

Пол предложи:

— Прочети последната си реплика още веднъж.

Помислих си, че ще трябва да го направи поне още десет пъти, докато започне да звучи като човек, а не като робот в женска форма, но и веднъж беше добро начало.

Мегън размаха проклетия сценарий отново и повтори репликата си.

— ПростодумиЛеонНомера на фокусникТоваевсичко…

Нямах нужда да гледам към сценария, но ми беше неудобно да погледна Мегън в лицето, така че погледът ми се рееше над главата й, докато тя продължаваше да се взира в намачкания лист в ръката си.

— Аз бях там, Ана. Видях го да го прави. Пълна отврат.

— Това не е твоята реплика! — каза пак Пол.

— Майтапиш се! — обади се отново Ерик. — Обаче е вярно.

— Гладен съм. — Пол звучеше особено жалостиво. Бях им обещал да поръчам китайско, ако пропуснат вечерята в трапезарията, за да репетираме.

Прииска ми се да напиша автомат на ръката си, за да се подсетя да гръмна някого, но напипах камъчето на Ноала в джоба си и го потърках. Въртях го нервно между пръстите си, взирах се в текста и се опитвах да проумея защо се чувствам толкова колосално тъпо да правя това.

— Никаква храна, докато не направим и сцената с Ерик. Пиесата е едва половин час, стига сте мрънкали.

Вратата проскърца и всички погледнахме гузно натам, сякаш ни бяха хванали да вършим нещо много по-лошо от това да играем ужасно зле пиеса, пълна с метафори. Видях как устните на Пол оформят думите „секси парче“, преди да осъзная, че през червената врата на залата е влязла Ноала.

Ноала тръгна по централната пътека между сгъваемите столове — изглеждаше като амазонка в тесните си клош дънки и очевидно изобщо не й правеше впечатление, че всички са се втренчили в нея. Качи се на сцената, дойде при мен и взе сценария от ръцете ми. Жълтата й тениска с дълги ръкави разкриваше изкусителна част от корема й; по ръкавите имаше поредица от думи, изписани с черен шрифт — втвоитеръцевтвоитеръцевтвоитеръце.

Опитах се да остана спокоен, но по някаква причина на лицето ми заплашваше да се появи усмивка, затова просто забих поглед в сценария в ръцете й, сякаш го четях заедно с нея, и казах:

— Приятели, това е Ноала.

Тя не ги погледна.

— Здравейте — каза, без да се обръща специално към някого. — Тук съм, за да ви помогна да не звучите отвратително. Съгласни ли сте?

— Супер — прошепна Пол.

Мегън не откъсваше очи от Ноала. Мисля, че ревнуваше. Е, добре, ще трябва да го преодолее. Само от присъствието на Ноала до мен вече се чувствах по-добре.

— Добре, изиграйте пак първата сцена, за да видя какво мога да направя — каза Ноала. Очаквах някой да оспори авторитета й, но никой не посмя. Май истината беше, че всички толкова много се радвахме да видим някого, който изглежда знаеше какво да прави — или поне се държеше така, че не ни пукаше кой е той. Тя ме погледна въпросително — имаше много лукав, дяволски вид — все едно искаше да получи потвърждение от мен, че съм съгласен да поеме нещата в свои ръце.

Сякаш някога те е интересувало дали имаш одобрението ми за нещо, помислих си аз и тя ми се усмихна самодоволно. Докосна ме леко по ръката — на едно от малкото непокрити с мастило места — и ми върна сценария. Тази глупава усмивка продължаваше да напира да се появи на лицето ми. Прехапах долната си устна и забих поглед в текста, за да успея да се овладея.

— Готови ли сме да опитаме отново?

Ноала се сви в края на подиума с леко хищнически вид, докато ние започнахме да четем първата сцена. Бяхме минали едва половината и се чувствахме още по-тъпо от факта, че сега бяхме наблюдавани, когато тя ни спря.

— Леле — каза и взе отново текста от мен. — Хора, наистина не ставате.

— Я пак ми кажи коя си ти? — попита Мегън.

Ноала махна с ръка към нея, сякаш казвайки млъкни, и се загледа намръщено в сценария.

— Добре… Първо, Джеймс, ти въобще не ставаш за ролята на Леон. Кръглоли… Пол трябва да го играе. Защо го караш да играе Кембъл? Кембъл е неразбран мегаломан, музикален феномен. Очевидно е, че това си ти.

Другите се засмяха.

— Наистина ли е толкова очевидно? — попитах аз.

— О, моля те — каза Ноала. Посочи отново текста. — Това тук има финеса на бубонна чума. Кембъл, брилянтният неразбран музикален гений, и неговият верен приятел Леон са разкъсани на парчета от овчедушното общество, което се страхува от истинската магия? Майчице, чудя се за кого ли може да става дума? Но поне в тази част има някакво очарование. — Посочи към Мегън, която примигна, сякаш се страхуваше, че от пръстите на Ноала ще се изстрелят смъртоносни лазери. — Мисля, че ще ти е по-лесно да отнесеш думите си към Пол-Леон, отколкото към Джеймс-Леон. Защото да се опитваш да си представиш Джеймс като Леон е просто… ха-ха. — Явно идеята й се струваше толкова нелепа, че дори не можеше да измисли подходящо сравнение. — Както и да е. Опитай така. И бъди Ана. Не си ли чела сценария? Не си ли спомняш какво става с нея?

— Ами нищо особено в сравнение с ролите на Леон и Кембъл — изсумтя Мегън.

— Мислиш така, защото не си го прочела, както трябва. — Ноала премина бързо през текста, като се стараеше да държи изправени листата, без да ги мачка — Господи, толкова си падах по нея! — и посочи едно място. — Виждаш ли тук? Криза на убежденията. Трябва да кажеш всяка от тези реплики така, че когато стигнеш до тук и изречеш последните думи, публиката да ахне — о, мамка му! — и да почувства как вече не им вярва и не ги подкрепя, както е направила и Ана.

Мегън прелисти сценария си, за да открие мястото.

— Не съм мислила за това по този начин.

Ноала сви рамене — е, а би трябвало — и погледна към мен.

— Ти изпълни ролята на Пол от началото. Обърни се към публиката като Кембъл. Трябва ли да ти казвам да повярваш в образа на героя си и да накараш и нас да повярваме?

Не трябваше и тя го знаеше много добре. Нямаше нужда да вземам отново сценария от нея, защото бях запомнил наизуст първата страница.

— Почакай — каза Ноала и отиде до пулта за осветлението. Изгаси лампите, които осветяваха залата, и пусна още една редица от прожекторите над сцената, превръщайки я в остров светлина сред морето от мрак в залата.

Внезапно всичко стана съвсем истинско.

— Сега — каза тя с гласа си, който пазеше само за мен, и посочи предната част на сцената. — Това е мястото ти.

Тръгнах натам — бъди Кембъл — и разперих ръце встрани, сякаш приветствах публиката или призовавах някой или нещо да слезе при нас от небето.

— Добре дошли, дами и господа. Аз съм Иън Евърет Джохан Кембъл, трети и последни. Надявам се, че ще задържа вниманието ви. Трябва да ви кажа, че това, което ще видите тази вечер, е напълно истинско. Може да не е изумително, нито пък шокиращо, може да не е скандално, но ще ви кажа без всякакво съмнение: то е истина. И за това… — спрях за миг — най-искрено съжалявам.

Свалих ръцете си, събрах ги до тялото си, прехапах устни и погледнах към сцената, а после се обърнах и слязох от нея. Ерик изръкопляска от залата, докато присядах до Ноала на ръба на подиума.

— Слава Богу, така е по-добре — прошепна тя в ухото ми. Нямаше нужда да го казва. Гледахме как Пол и Мегън играят Леон и Ана и чудо на чудесата, Пол беше много по-добър Леон от мен, а не знам дали заради него или заради думите на Ноала, но Мегън също беше много по-добра Ана. Все още трябваше да надзъртат в текстовете си, но пиесата вече изглеждаше… приемливо.

— Просто думи, Леон. Номера на фокусник — каза Мегън. Дори сви рамене. Точно както би направил човек в истински разговор. — Това е всичко.

И Пол наистина се разбесня. Искам да кажа — той беше Леон.

— Бях там, Ана. Видях го да го прави. Една жена от публиката се разплака. Те помислиха, че е истина. Те знаеха, че е истина.

Не можах да се въздържа и се ухилих доволно.

Ноала ме ощипа по ръката и когато се обърнах да я погледна, видях, че цялата сияеше от радостта на творчеството. Нещо, което приемах за даденост през целия си живот. Благодаря, Изи Леопард, помислих си аз.

— Моля, имаше нужда от това — каза Ноала, но бях сигурен, че това, което имаше предвид, беше — и аз ти благодаря.

На момчетата не беше позволено да водят момичета в „Сюард Хол“ (при заплахата да ти бъде отсечена главата и пратена на родителите ти с препоръчана поща никой не се и опитваше да го прави), затова изчакахме доставчика с китайската храна пред вратата, а после изнесохме най-удобните столове на света от фоайето в тухления вътрешен двор отзад.

Вечерта беше просто великолепна, разстилаше се над хълмовете зад общежитието в жълти, златни и червени ярки цветове. Достатъчно студено, за да не се навъртат наоколо кръвопиещи насекоми, и достатъчно топло, за да не те побиват кръпки. Нищо не е толкова вкусно като китайския ориз с пилешко, който ядеш от кутия с пластмасова вилица, докато си се излегнал на любимия си стол, а момичето ти се е свило до теб на облегалката му.

— Опитвам се да ти кажа, че има хора, които са алергични към водата — обясняваше Пол, докато нагъваше нещо червено и доста мазно.

— Не можеш да си алергичен към вода — протестираше Мегън. — Тялото е деветдесет процента вода.

Прекъснах я.

— Не са деветдесет. Само тялото на мисис Тийвс има толкова вода. Тя на практика се разплисква, когато ходи.

Ерик изсумтя, закашля се и изплю малко ориз.

— О, това е невероятно секси — каза Мегън, гледайки го как почиства ориза от тухлите. — Както и да е, никой не може да е алергичен към водата. Все едно да си алергичен към… дишането.

Ноала метна смразяващ поглед към нея, преди да се обади:

— Вярно е. Мисля, че е имало поне два такива случая. Чела съм за тях. Толкова рядко се случва, че цяла вечност не могли да ги диагностицират, и сега тези хора трябва да правят странни неща, за да се поддържат живи.

Пол я възнагради с благодарствен поглед и добави:

— Както при онези хора, които са алергични към слънчева светлина. Получават жестоки изгаряния като малки и ако не се крият от слънцето, умират от рак на кожата. Трябва да стоят затворени и изолирани от дневната светлина през целия си живот. Иначе им излизат гигантски мехури.

— Сигурно е ужасно — каза Ерик. — Все едно да си алергичен към себе си или към живота. Сякаш си роден да умреш.

Ноала извърна поглед някъде над хълмовете. Пръстите ми обвиха китката й и вниманието й отново се пренесе към мен. Предложих й кутията с ориз:

— Искаш ли да опиташ?

Погледът й сякаш казваше — да не се майтапиш? Но май идеята я заинтригува или пък не искаше да ме разочарова, а може би го направи, за да прилича на нормално човешко същество пред другите, защото се наведе към мен и отвори уста. Успях да й подам ориза, без да го разпилея целия в скута й, което не беше толкова лесно, колкото звучи. Само едно зърно залепна на долната й устна и остана там, докато тя преглъщаше храната с колебливо изражение на лицето.

— Имаш тук… ето, просто… — посочих към устната й и се пресегнах за салфетките, но осъзнах, че всичките са у Мегън. Ноала можеше да го махне с ръка, но вместо това се наведе към мен — косата й ухаеше прекалено добре — и така се случи, че когато Ди се присъедини при нас, аз смучех много нежно долната й устна.

— Здрасти, Ди — каза Пол. Очите му бяха широко отворени и имаше изражение тип „леле, някого май го спипаха“.

Ноала бавно плъзна устната си по зъбите ми и се облегна назад, а аз преглътнах незабележимо, преди да се обърна към Ди. Внезапно изпитах желание да се изсмея.

Как се чувстваш сега, Ди?

Лицето на Ди, осветено наполовина от златистата светлина на залеза, се беше вкаменило. Тя скръсти ръце на гърдите си и ме погледна.

— Здрасти, Джеймс.

— Здрасти. — Гласът ми звучеше добре. Нормално. Да, здрасти, Ди. Аз просто си седя тук и похапвам ориз с това страхотно секси маце. Ти как си?

Лека усмивка се появи на лицето на Ноала.

— Поръчали сте си храна отвън? — попита Ди, макар да беше очевидно.

— Не — отвърнах аз. — Пол открадна кола и се оказа, че е на доставчика от „Градината на късмета“. А уж бил непохватен.

Тя не се усмихна.

За разлика от моята фея.

— Има много храна — каза Ноала. Погледна ме и вече я познавах достатъчно добре, за да усетя режещата нотка в гласа й. — Ще стигне за всички ни.

Ди ме изгледа внимателно, а когато проговори, гласът й беше леден.

— Познавам Пол и Мегън. Не мисля, че съм срещала останалите.

Очевидно не се интересуваше от Ерик, когато каза „останалите“, но въпреки това й представих първо него.

— Това е Ерик, асистент на нашия учител през деня и борец срещу неправдата нощем. — Погледнах към Ноала, която се взираше в мен напрегнато по начин, който не знаех как да тълкувам. Караше ме да изпитам желание да намеря отнякъде химикалка. Или да извадя камъка на тревогите от джоба си веднага. — Това е Ноала. — Замислих се дали да добавя моето гадже само за да видя реакцията на Ди, но не го направих; просто погледнах луничките на Ноала и напомнящите й на океана очи и си помислих колко е различна от Ди. Разликата беше убийствена сега, когато бяха една до друга.

Осъзнах, че съм гледал Ноала прекалено дълго. Вдигнах очи отново към Ди — изражението й не се беше променило. Гласът й обаче беше успял да се стопли с няколко градуса.

— И ти ли си ученичка тук, Ноала?

Феята отмести погледа си от мен към Ди и видях как неприязънта направо струи от него. Това някак си ме изненада, защото не беше като ревността, която бях забелязал у Мегън. Беше… по-дълбока. Сякаш искаше да ме защити. Би трябвало да ми изкара акъла, но се почувствах добре.

— Уча много неща. — Ноала се усмихна на Ди; по-скоро беше измъчен опит за усмивка с оголване на зъбите. — Значи си приятелка на Джеймс?

Ди отвърна с фалшивата сценична усмивка, която ми беше позната от дните в старото ни училище.

— Познаваме се от девет години.

Ноала прокара ръката си през косата ми, трябваше да положа усилия да не затворя очи при допира й.

— Това е много време.

— Ние сме много добри приятели — каза Ди.

— Ясно.

Зад гърба на Ди Пол направи знак във въздуха сякаш дращеше с пръсти, а с устни оформи едно мяу.

— А вие откога се познавате, Ноала? — попита Ди.

— О, от около месец.

Усмивката на Ди замръзна отново.

— Е, значи отскоро.

Ноала също спря да се усмихва, и то така решително, сякаш подготвяше финалния си залп. Плъзна пръстите си по косата ми и ги обви небрежно около врата ми.

— О, не ми беше нужно много време, за да разбера какво съм открила. Но не трябва точно на теб да го обяснявам, нали? Ти го познаваш от девет години.

Ди се взираше в пръстите на Ноала и в начина, по който тялото ми цялото беше наклонено към нея, и лицето й леко се изопна.

— Да — отвърна тя. — Така е, няма нужда да ми го обясняваш. — Очите й шареха из нашата странна групичка: Мегън и двете й отворени кутии с храна, Ерик и китарата му, облегната на стената, Пол с опулените си кръгли очи, Ноала и пръстите й, заровени в тениската на гърба ми, и аз. Знаех как изглежда отстрани. Изглеждаше, че се справям добре без нея. Седях тук с моите приятели, смеехме се, похапвахме китайско, напълно доволни от живота си. А Ноала седеше на облегалката на стола ми и всеки можеше да си помисли, че е луда по мен и че сме заедно като истинска двойка.

Както би казал Кембъл: „Може да не е изумително, нито пък шокиращо, може да не е скандално, но ще ви кажа без всякакво съмнение: то е истина. И за това най-искрено съжалявам“.

Вярно беше. Аз наистина бях добре.

И искрено съжалявах.

Защото бях решил, че ще се почувствам страхотно, ако ситуацията се обърне и Ди се окаже на моето място, но не беше така. Видях изражението на лицето й — по-скоро липсата на изражение — и го разпознах веднага, защото го бях виждал прекалено често на моето лице преди това.

Тя измърмори нещо, за да оправдае тръгването си, и макар да съжалявах, не изпитвах чак толкова вина, че да я последвам. Не го направих заради Ноала. Бях сигурен, че макар феята да я мразеше, нямаше да ме спре да тръгна след Ди и да се опитам да облекча болката й.

Но вече нямах желание да я утешавам. Нима тя някога го беше правила за мен? Приключих с това.

Изпитах силно желание да целуна Ноала, защото тя ме беше освободила.