Бариерата Сантарога

ЕДИНАДЕСЕТ

Дасен се събуди със спомена за сън — беше разговарял с някакви безлики богове.

„Бунищата се издигат и замъците се сгромолясват.“ Някой в съня беше произнесъл тези думи с ехтящ глас. „Бунищата се издигат и замъците се сгромолясват.“

Дасен почуства, че е важно да запомни целия сън. Да. „Аз съм човекът, който се събуди.“ Това искаше да каже той на безликите богове. „Аз съм човекът, който се събуди.“

Сънят се носеше свободно в паметта му, той беше процес, който можеше да бъде отделен от самия него. Беше пълен с чисти дела и терзание. Дасен си спомняше някакво постоянно безсилие. Беше се опитал да направи нещо, което беше предварително обречено на неуспех. Какво се беше опитал да направи? Това му се изплъзна.

Дасен си спомни за ръката на мрака, предхождаща съня му. Той спря дъха си и очите му изпъкнаха навън. Дневна светлина. Лежеше в легло в стая със зелени стени. От лявата му страна имаше прозорец, през който се виждаше извито червено клонче от мадроне, масленозелени листа и синьо небе. В един момент почувства тялото си: ръцете му бяха превързани с бинтове и го боляха. Челото и дясната му буза също бяха бинтовани. Гърлото му беше пресъхнало, а върху езика си усещаше кисел вкус.

Сънят все още не излизаше от главата му. Той беше нещо безплътно. Безплътно. Смърт! Това беше ключът. Той го знаеше. Спомни си как Пиаже говореше за „общ инстинктивен опит“. Какво общо можеше да има между инстинкта и този сън? Инстинкт. Инстинкт. Какво беше инстинктът? Естествен модел, отпечатан върху нервната система. Смърт. Инстинкт.

— Погледни навътре, погледни навътре, о, Човек, към себе си — беше казал безликият бог от съня. Дасен си спомни това сега и му се прищя да се присмее.

Същият стар синдром — „опознай себе си“, болестта на психолога. Навътре и винаги навътре. Инстинктът към смъртта беше там, заедно с всички останали инстинкти. Опознай себе си? Дасен почувства, че не може да опознае себе си без да умре. Смъртта беше фона, на който животът можеше да бъде опознат.

Отдясно някой се покашля.

Напрегна се и завъртя глава, за да погледне по посока на звука.

Уинстън Бурдо седеше на стол до вратата. В кафявите очи, гледащи от мавърското лице на Бурдо, имаше нещо шеговито.

Защо точно Бурдо, чудеше се Дасен.

— Радвам се да ви видя буден, сър — рече Бурдо.

Боботещият му глас прозвуча дружески и утешително. Затова ли бяха довели Бурдо тук, мислеше си Дасен. Да приспи бдителността на жертвата?

Но аз съм все още жив, помисли си той.

Ако искаха да му причинят нещо, каква по-добра възможност от тази? Той беше безпомощен, в безсъзнание…

— Колко е часът? — попита Дасен. Изречените думи причиниха болка в обгорената му буза.

— Почти десет, а навън е красива утрин — рече Бурдо. Той се усмихна, белите зъби пробляснаха върху тъмното му лице. — Желаете ли нещо?

При този въпрос стомахът на Дасен се сви болезнено от глад. Поколеба се дали да поиска закуска. Какво можеше да има в сервираната тук храна, питаше се той.

Гладът е нещо повече от празен стомах, помисли си Дасен. Мога да мина и без ядене.

— Онова, което желая — рече Дасен, — е да науча защо сте тук.

— Докторът реши, че аз съм най-сигурният — отвърна Бурдо. — Самият аз някога бях външен човек. Спомням си как беше.

— И вас ли се опитаха да убият?

— Сър!

— Е… претърпяхте ли някакви злополуки? — попита Дасен.

— Аз не споделям мнението на доктора за… злополуките — рече Бурдо. — Някога… си мислех… но сега виждам колко много съм се заблуждавал. Хората в тази долина не искат да сторят никому нищо.

— И въпреки това сте тук, защото Пиаже прецени, че вие ще бъдете най-сигурният — каза Дасен. — И освен това не отговорихте на въпроса ми: Претърпяхте ли някакви злополуки?

— Вие трябва да разберете — рече Бурдо, — че ако не познавате живота в долината, можете да попаднете в… ситуации, които…

— Значи сте имал злополуки. Затова ли получавахте тайни колети от Луизиана?

— Тайни колети?

— Защо иначе са пристигали в Портървил?

— А, значи знаете за това. — Бурдо поклати глава и тихо се засмя. — Не ви ли се е случвало да се затъжите за храните от детството си? Смятах, че новите ми приятели няма да разберат това.

— Тук все така ли я карат? — попита Дасен. — Или по-скоро, случвало ли ви се е някоя сутрин да се събудите разтреперан от ужас при мисълта за това, което джаспърс прави с вас?

Бурдо се намръщи и каза:

— Сър, когато за първи път дойдох тук, аз бях неграмотна чернилка. Сега съм образован негър… и сантарогиец. Аз вече не страдам от заблудите, които…

— Значи вие сте се опитал да се борите с това!

— Да… борех се. Но скоро разбрах колко глупаво е това.

— Заблуда.

— Наистина заблуда.

Да отстраниш човешките заблуди, мислеше си Дасен, означава да създадеш вакуум. Какво връхлиташе в този вакуум?

— Да кажем — рече Бурдо, — че някога аз споделях вашите заблуди.

— Нормално е да споделяш заблудите на дадено общество — промърмори Дасен наполовина на себе си. — Ненормално е да създадеш свои лични заблуди.

— Добре казано — отбеляза Бурдо.

Дасен продължаваше да се пита: Какво връхлиташе в този вакуум? Какви бяха споделяните от сантарогийците заблуди?

Едно нещо беше ясно, те не виждаха несъзнателното насилие, пораждащо злополуките, жертви на които ставаха пришълците. Повечето от тях не виждаха това, поправи се той. Възможно беше Пиаже да започва да разбира. В края на краищата той бе довел Бурдо тук. И Джени — „Стой надалеч от мен! Обичам те!“

Дасен започна да вижда Сантарога в нова светлина. Хората в долината притежаваха някакво римско достойнство… или може би спартанско. Те бяха обърнати с лице към себе си, недружелюбни, консервативни, горди, откъснати от обмяната на идеи, която можеше… При тази мисъл той се поколеба, сещайки се за стаята с телевизорите в хотела.

— Стаята, която се опитахте да скриете от мен — рече Дасен. — В хотела — стаята с телевизионните приемници…

— Всъщност ние не сме искали да я крием от вас — отвърна Бурдо. — Може да се каже, че я крием от самите нас и от случайни външни посетители. Има нещо много примамливо в гадостите, които изливат по телевизията. Затова въртим наблюдателите. Ние не можем да я пренебрегнем. Телевизията е ключа за външния свят и боговете му.

— Боговете му? — изведнъж Дасен се сети за съня си.

— Те имат много практични богове навън — рече Бурдо.

— Какво означава практичен бог? — попита Дасен.

— Практичен бог? Това е бог, който се съгласява с поклонниците си. По този начин той се пази да не бъде победен, разбирате, нали?

Дасен отклони поглед от Бурдо и се втренчи в зеления таван. Да победиш боговете? Това ли беше постоянното безсилие от съня?

— Не разбирам — промърмори той.

— Вие все още носите някои от заблудите на външния свят — рече Бурдо. — Там навън те не се опитват истински да разберат вселената. О, да, те твърдят, че се опитват, но всъщност не са способни на това. Сам виждате по това, което правят. Те се опитват да завладеят вселената. Боговете са част от вселената… дори и създадените от хората богове.

— Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях — каза Дасен. — За да не бъде победен, практичният бог се съгласява с нападателите си. Това ли искате да кажете?

— Вие сте точно толкова проницателен, колкото каза Джени — рече Бурдо.

— Значи хората от външния свят нападат боговете си — каза Дасен.

— Унизителното подчинение винаги носи агресия — отбеляза Бурдо. — Вие се опитвате да промените един бог! Какво друго е това, освен обвинение, че той не се съгласява с вас!

— И вие научавате всичко това от телевизията?

— Всичко това от… — Бурдо се засмя и прекъсна думите си. — О, не, доктор Джил… Нали нямате нищо против да ви наричам доктор Джил?

Дасен се обърна и се втренчи във въпросителния поглед на Бурдо. Доктор Джил. Ако откажеше, щеше да излезе, че е твърдоглав глупак. Но чувстваше, че ако се съгласи, това щеше да бъде стъпка назад, загуба на важна битка. Но тъй или иначе не намери начин да възрази.

— Както желаете — рече Дасен. — Но ми обяснете това с телевизията.

— Това е… нашият прозорец към външния свят — каза Бурдо. — Целият този свят на постоянна целесъобразност, целият свят е телевизия. И ние я гледаме…

— Постоянна целесъобразност? — Дасен се опита да се изправи на лакти, но при това движение обгорените му ръце започнаха да туптят. Отпусна се отново, без да отклонява погледа си от Бурдо.

— Ами да, сър. Външният свят функционира на основата на временна целесъобразност, доктор Джил. Трябва да знаете това. А временното по някакъв начин винаги се превръща в постоянно. Временното изпитание, необходимата малка война, временната жестокост, която ще престане веднага щом бъдат изпълнени дадени условия… телевизията е правителствена агенция, създадена за постоянен период от време…

— Значи вие гледате новините и черпите цялата тази информация от…

— Не само новините, доктор Джил. Всичко, а нашите наблюдатели пишат стегнати доклади за… Всичко е телевизия там, знаете това — животът, всичко. Хората от външния свят са зрители. Хората навън живеят в очакване да изживеят всичко и не желаят да направят нищо повече от това да натиснат ключа. Те искат да седят удобно в креслата си и да оставят живота да им се случва. След като изгледат последната шоу програма, те изключват телевизорите си. После си лягат да спят, което е форма на самоизключване точно като при телевизорите. Бедата е, че тяхното последно шоу често е било по-късо, отколкото си мислят. Има отчаяние в това да не си способен да разбереш този факт, доктор Джил. Отчаянието води до насилие. За почти всеки един от тези нещастници навън идва сутрин, в която разбира, че животът не се е случвал с него, независимо от това колко телевизия е гледал. Животът не се е случвал, защото те не са участвали в него. Те никога не са били на сцената, никога не са имали нещо истинско. Всичко е било илюзия… заблуда.

Дасен погълна силата на думите, а също и значението им и онова, което се криеше зад тях. В думите на Бурдо имаше ужасяваща истина.

— Значи те се изключват — промърмори той.

— Всичко е телевизия — рече Бурдо.

Дасен завъртя глава и погледна през прозореца.

— Наистина трябва да хапнете нещо, доктор Джил — каза Бурдо.

— Не.

— Доктор Джил, за някои неща вие сте мъдър човек, но за други…

— Не ме наричайте мъдър — каза Дасен. — По-скоро опитен.

— Тук сервират най-добрата храна — рече Бурдо. — Ще я взема и ще ви я донеса лично. Не трябва да се страхувате…

— Достатъчно пъти се опарих — забеляза Дасен.

— Пълното гърне не се чупи от огъня, доктор Джил.

— Уин, аз ви уважавам и ви вярвам. Вие спасихте живота ми. Не мисля, че това е било нещо инсценирано. Вие просто го направихте. Затова доктор Пиаже ви е изпратил тук. Но все пак злополука може да се случи… дори и когато вие сте при мен.

— Вие ме наранявате, доктор Джил. Аз не съм човек, който може да ви нахрани с царевицата и после да затъкне кочана в гърлото ви.

Дасен въздъхна. Беше обидил Бурдо, но алтернативата… Изведнъж му хрумна, че вероятно Сантарога беше отслабила донякъде атаката си срещу него поради сегашната му безпомощност. Но общността можеше да възстанови производството на злополуки, ако той поискаше нещо, което тук е забранено.

В този момент Дасен не искаше нищо друго, освен да бъде далеч оттук. Той отчаяно желаеше това, въпреки че съзнаваше, че трябва да отхвърли тази мисъл.

Вратата до Бурдо се отвори. Една сестра влезе гърбом в стаята, теглейки количка. Тя се обърна. Джени!

Дасен пренебрегна изгарянията си и се повдигна на лакти.

Джени гледаше към него със странно и огорчено изражение. Пълните й устни бяха почти нацупени. Дългата й черна коса беше хваната на стегнат кок. Беше облечена в бяла престилка, дълги бели чорапи, бели обувки, но не носеше боне.

Дасен преглътна.

— Госпожице Джени — рече Бурдо. — Какво има в тази количка?

Тя отговори без да отмества погледа си от Дасен:

— Храна за този луд. Сама я приготвих.

— Опитах се да го накарам да хапне — рече Бурдо, — но той отказа.

— Ще ни оставиш ли за малко насаме, Уин? — попита тя. — Искам…

— Докторът каза, че не трябва да го оставям…

— Уин, моля те! — Тя се обърна към него с умоляващ поглед.

Бурдо преглътна.

— Е, добре… щом като става дума за теб…

— Благодаря ти, Уин.

— Двайсет минути — рече Бурдо. — Ще бъда в коридора, откъдето ще можете да ме повикате, ако има нужда.

— Благодаря ти, Уин. — Тя погледна отново към Дасен.

Бурдо излезе от стаята и затвори тихо вратата.

Дасен каза:

— Джен, аз…

— Спокойно — рече тя. — Не трябва да пилееш силите си. Вуйчо Лари каза…

— Аз не ям тук — рече Дасен.

Тя тропна с крак.

— Джил, ти се държиш…

— Държа се като глупак — продължи той. — Но важното е, че съм жив.

— Но погледни се! Погледни…

— Как е Хари Шелър?

Тя се поколеба и после рече:

— Ще оживее. Ще има белези и що се отнася до това, ти също ще имаш, но ти…

— Разбраха ли какво се е случило?

— Било е злополука.

— Това ли е всичко? Просто злополука?

— Казаха нещо за тръбата на бензиновата помпа, че била спукана… станало късо съединение с един от фаровете и…

— Злополука — каза Дасен. — Разбирам. — Той се отпусна отново на възглавницата си.

— Приготвила съм ти малко варени яйца, препечен хляб и мед — рече Джени. — Трябва да хапнеш нещо, за да поддържаш…

— Не.

— Джил!

— Казах не.

— От какво се страхуваш?

— От поредната злополука.

— Но аз приготвих това сама!

Той завъртя глава, погледна я и каза тихо:

— „Стой надалеч от мен. Обичам те.“

— Джилбърт!

— Тези думи са твои — припомни й той.

Лицето й пребледня. Тя се облегна на количката разтреперана.

— Зная — прошепна Джени. — Понякога чувствам… — Тя погледна нагоре, по лицето й се стичаха сълзи. — Но аз наистина те обичам. А сега ти си ранен. Искам да се грижа за теб. Имам нужда да се грижа за теб. Гледай. — Тя вдигна похлупака на един от съдовете в количката, гребна с лъжица от храната и я поднесе към устата си.

— Джени — промълви Дасен. Беше видял огорченото й лице и силата на любовта й — искаше да я вземе в прегръдките си и…

Очите на Джени се разшириха. Двете й ръце се насочиха към гърлото й. Устата й се движеше, но не излезе никакъв звук.

— Джени!

Главата й се поклащаше, а в очите й имаше безумие.

Дасен отметна завивките, усилилата се болка в ръцете му го накара да трепне. Той не й обърна внимание, спусна краката си към студените плочки на пода и се изправи. Зави му се свят.

Джени, все още с ръце върху гърлото си, отстъпи към вратата.

Дасен тръгна към нея, болничната нощна риза увисна около коленете му. Движеше се с усилие, краката му бяха като гумени.

Джени падна рязко на пода.

Дасен се сети за Бурдо и се разкрещя:

— Помощ! Уин! Помощ! — Той се олюля, но успя да се вкопчи в края на количката. Тя започна да се движи.

Дасен се озова безпомощно седнал на пода и в този момент вратата рязко се отвори. Бурдо стоеше на вратата и го гледаше гневно, после погледна надолу към Джени, която лежеше задъхана със затворени очи и със свити колене.

— Повикайте доктор — каза дрезгаво Дасен. — Нещо в храната. Тя хапна малко.

Осъзнавайки какво става, Бурдо пое дълбоко въздух, завъртя се и хукна по коридора, оставайки вратата отворена.

Дасен започна да пълзи към Джени. Стаята около него се въртеше и трептеше. Ръцете му туптяха. В задъханото дишане на Джени се чу свистене и това го накара да се хвърли към нея, но не намери достатъчно сила. Беше изминал само няколко стъпки, когато Пиаже влетя вътре, следван непосредствено от Бурдо.

Овалното лице на лекаря се беше превърнало в бледа безизразна маска. Той коленичи до Джени, махна по посока на Дасен и каза:

— Върни го в леглото.

— Храната в количката — рече дрезгаво Дасен. — Тя яде нещо.

Една руса сестра с колосано бяло боне вкара в стаята санитарна количка за спешни случаи и се наведе над рамото на Пиаже. Дасен ги изгуби от погледа си, докато Бурдо го носеше и слагаше в леглото му.

— Вие останете тук, доктор Джил — рече Бурдо. После той се обърна и проследи какво става до вратата.

— Алергична реакция — каза Пиаже. — Гърлото се затваря. Дайте ми двойна сонда, трябва да помпим.

Сестрата подаде някакъв предмет на Пиаже, който правеше нещо над Джени, но той се беше обърнал с гръб и не се виждаше нищо.

— Атропин — каза Пиаже.

Сестрата отново му подаде нещо.

Дасен не можеше да се съсредоточи върху онова, което ставаше. Страхът бе стегнал гърлото му. Защо се чувствам толкова слаб, чудеше се той. После си помисли: Божичко, тя не може да умре. Моля те, спаси я.

На вратата се появиха още лица на хора от болницата. Те стояха притихнали с широко отворени очи.

Пиаже погледна нагоре и рече:

— Донесете носилка.

Няколко лица изчезнаха. След малко по коридора се чу звук на колелца.

Пиаже се изправи и каза:

— Това е, което мога да направя тук. Сложете я на носилката… главата й да е по-ниско от краката. — Той погледна към Дасен. — Какво яде тя?

— Тя взе… — Дасен посочи към количката с храната. — Не разбрах какво беше, тя махна капака. Яйца?

Пиаже направи крачка до количката, взе една чиния и я помириса. Сега Дасен вече можеше да вижда какво става на вратата. Двама санитари и една сестра качваха Джени на носилката и после тръгнаха да я изкарват през вратата. Той зърна бледото й лице и сондата, която се поклащаше в края на устата й.

— Отрова ли е било? — попита Бурдо, снишавайки гласа си.

— Разбира се, че е било отрова! — отговори рязко Пиаже. — Действа като аконитин. — Той се обърна заедно с чинията и се втурна навън.

Дасен се заслуша в звука на колелцата и в забързаните стъпки, отдалечаващи се надолу по коридора, но когато Бурдо затвори вратата, всичко заглъхна.

Тялото му се къпеше в пот. Докато Бурдо го наместваше под одеялата, Дасен лежеше покорно.

— В един момент — рече Бурдо, — аз… аз си помислих, че вие сте наранил Джени.

Тя не може да умре, мислеше си Дасен.

— Простете ми — рече Бурдо. — Зная, че не бихте й сторил нищо.

— Тя не може да умре — прошепна Дасен.

Той погледна нагоре и видя сълзите, оставящи блестящи следи по тъмните страни на Бурдо. Тези сълзи възпламениха у него някакъв особен гняв. Дасен усещаше как това чувство се надига в сърцето му, но не можеше да го спре. Ярост! Тя не беше насочена срещу Бурдо, а срещу онази безплътна същност на Сантарога, срещу колективното нещо, което се беше опитало да използва обичаната от него жена като оръдие за собственото му убийство. Той погледна гневно към Бурдо.

— Доктор Лари няма да позволи нещо да се случи на Джени — каза Бурдо. — Той ще…

Бурдо срещна очите на Дасен и инстинктивно се отдръпна.

— Махайте се оттук! — рече Дасен дрезгаво.

— Но докторът каза, че трябва…

— Доктор Джил ви казва да се разкарате оттук!

Лицето на Бурдо придоби упорито изражение.

— Няма да ви оставя сам.

Дасен се отпусна на леглото. Какво можеше да направи?

— Вчера вечерта вие получихте много тежък шок — каза Бурдо. — Наложи се да ви прелеят кръв. Не трябва да оставате сам.

Те са ми правили кръвопреливане, учуди се Дасен. Защо не са ме убили тогава? Те са ме спасявали заради Джени!

— Всички вие обичате толкова много Джени — рече Дасен. — Вие я изпратихте да ме убие. Това щеше да я унищожи, но какво от това, нали така? Да пожертваме Джени, това е било вашата присъда, вие шайка…

— Говорите като луд, доктор Джил.

Гневът му си отиде така бързо, както и беше дошъл. Защо да напада бедния Уин? Защо да напада който и да е било от тях? Те не можеха да видят вината си. Почувства се опустошен. Разбира се, че Бурдо ще го помисли за луд. Онова, което е разумно за едно общество, за друго ще бъде неразумно.

Дасен прокле слабостта, обхванала тялото му.

Тежък шок.

Замисли се какво ще прави, ако Джени умре. Това беше едно странно и фрагментарно чувство — част от него виеше от мъка при тази мисъл, друга една беснееше срещу съдбата, захвърлила го в този ъгъл на света… и трета продължаваше неспирно да анализира…

Доколко шокът се дължеше на джаспърс? Беше ли получил характерната за сантарогийците изострена чувствителност?

Ако Джени умре, те незабавно ще ме убият, каза си той.

Бурдо се обади:

— Просто ще седя до вратата. Ако имате нужда от нещо, веднага ми кажете.

Той седна с лице срещу Дасен и скръсти ръце — досущ като пазач.

Дасен затвори очи и си помисли: Джени, моля те, не умирай. Спомни си за обяснението на Пиаже за това как Хари Шелър бе разбрал за смъртта на брат си.

Празно място.

Къде чувствам аз Джени, запита се той.

Разтревожи се, че не може да надникне в себе си и да се увери в присъствието на Джени. Тази увереност беше безкрайно ценна. Тя трябваше да бъде там. Всеки сантарогиец можеше да направи това.

Но аз не съм сантарогиец.

Дасен се почувства като въжеиграч, олюляващ се над пропастта. От едната страна беше огромният подсъзнателен океан на света, в който се беше родил. А от другата страна — там бяха зелените води на езерото, спокойни, сдържани, всяка капка познаваше всички останали.

Чу да се отваря врата, в подсъзнателния океан се надигна буря, а повърхността на езерото беше набраздена от лек вятър. Усещането за равновесие се отдалечи. Дасен отвори очите си.

Пиаже стоеше в средата на стаята. На гърдите му висеше стетоскоп, а в очите му се четеше умора. Той изучаваше Дасен с намръщено и недоумяващо изражение.

— Джени? — прошепна Дасен.

— Ще оживее — отвърна Пиаже. — Но без малко да я изпуснем.

Дасен затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Колко още злополуки можем да понесем? — попита той. После отвори очите си и срещна погледа на Пиаже.

Бурдо дойде до Пиаже и каза:

— Той говореше като луд, доктор Лари.

— Уин, ще ни оставиш ли за малко? — помоли го Пиаже.

— Сигурен ли сте, че това искате? — Бурдо погледна навъсено към Дасен.

— Моля те — рече Пиаже. Той придърпа един стол и седна до леглото с лице към Дасен.

— Ще бъда точно зад вратата — каза Бурдо, после излезе и затвори.

— Разстроил сте Уин, а да се направи това е много трудно — забеляза Пиаже.

— Разстроил… — Дасен се втренчи в него онемял и после рече: — Това ли е обобщението ти за случилото се?

Пиаже погледна надолу към дясната си ръка, сви я в юмрук и след това я отпусна. Той поклати глава.

— Не исках думите ми да прозвучат лекомислено, Джилбърт. Аз… — Пиаже вдигна очи към Дасен. — Трябва да има някакво разумно и логично обяснение.

— Нали не смяташ, че думата злополука обяснява всичко?

— Предразположеност към злополуки…

— И двамата знаем, че такова нещо като предразположеност към злополуки не съществува в обичайния смисъл на израза — рече Дасен.

Пиаже протегна ръце пред себе си и се облегна назад. После сви устни и каза:

— Е, от гледна точка на психиатрията…

— Стига! — изрева Дасен. — Отново ще подхванете старите клишета за „невротична наклонност към самонараняване“, смущения в самоконтрола. А какво ще кажете за реакцията ми при моста? Ами момчето с лъка и стрелата…

— Момче с лък и стрела?

Дасен реши да прати по дяволите обещанието си, разказа за случая в лагера и добави:

— А какво ще кажете за лебедката в гаража или за пожара? А за отровата в храната, която Джени… Джени, за храната, която тя…

— Добре! Вие имате основание…

— Основание? Аз имам цял синдром. Сантарога се опитва да ме убие. Вие вече убихте един очевидно безобиден младеж. Едва не убихте Джени. Кой ще бъде следващия?

— За бога, защо ни е да…

— За да премахнете заплахата. Не е ли очевидно? Аз съм заплаха.

— Е, сега…

— Да, сега! Или може би всичко ще бъде наред, ако отведа Джени от тази смахната долина и надуя свирката по вас?

— Джени няма да си тръгне… — Той замълча. — Да надуете свирката? Какво имате предвид?

— Кой просълзява хората сега? — попита Дасен. — Вие твърдите, че обичате Джени и не бихте я наранил. Има ли нещо по-ужасно от това да я направите оръдие за моята смърт?

Пиаже пребледня и хриптейки си пое на два пъти въздух.

— Тя… Трябва да има… Какво имате предвид под надуване на свирката?

— Надниквал ли е някога инспектор от Отделя по труда във вашето училище, в което сте въвели детския труд? — попита Дасен. — А какво ще кажете за Държавния отдел по душевни заболявания? Данните, които изпращате, сочат, че в Сантарога няма душевно болни.

— Джилбърт, вие не знаете за какво говорите.

— Какво? Ами аз никога не съм виждал толкова…

— Позволи ми да довърша, моля те. Ние не сме против правителството; ние сме против външния свят. А това е нещо съвсем друго.

— Смятате, че всички те са… ненормални?

— Смятаме, че всички те ще се самоунищожат.

Лудост, лудост, мислеше си Дасен. Той се втренчи в тавана. Тялото му се обливаше в пот. Силата на емоциите, които бе вложил в спора с Пиаже…

— Защо изпратихте Бурдо да ме следи? — попита Дасен.

Пиаже сви рамене.

— Аз… за да ви пази от възможността да започнете пак с вашите…

— И вие избрахте Бурдо. — Дасен насочи погледа си право в Пиаже и започна да го изучава. Той сякаш се разкъсваше от противоречия. Юмруците му нервно се свиваха и отпускаха.

— Причините трябва да се очевидни — рече той.

— Вие не можете да допуснете да си тръгна от долината, нали? — попита Дасен.

— Вие не сте достатъчно здрав, за да…

— А ще бъда ли някога?

Погледите им се срещнаха.

— Как да ви докажа какво в действителност…

— Има ли тук някакво място, където ще мога да се пазя от злополуки? — попита Дасен.

— Да се пазите от… — Пиаже поклати глава.

— Искате да докажете почтените си намерения — рече Дасен.

Пиаже сви устни и каза:

— Има едно изолационно помещение, надстройка върху покрива — с отделна кухня, помощни средства, всичко. Ако вие…

— Ще може ли Бурдо да ме качи там без да ме убие?

Пиаже въздъхна.

— Ще ви кача сам, веднага щом мога да…

— Бурдо.

— Както желаете. Можем да ви преместим в количка.

— Ще вървя.

— Не сте достатъчно силен, за да…

— Ще намеря сили. Бурдо ще ми помогне.

— Много добре. Що се отнася до храната, ние можем…

— Ще се храня от консерви, взети от рафтовете наслуки. Бурдо ще пазарува вместо мен, докато аз…

— Вижте сега…

— Това е положението, докторе. Той ще ми носи голям избор от храни, а аз ще избирам допълнително.

— Взимате ненужни…

— Да опитаме, пък да видим колко злополуки ще изникнат.

Пиаже се вгледа за миг в него и каза:

— Както желаете.

— А Джени? Кога ще мога да я видя?

— Тя е преживяла тежък шок, а има и вътрешни травми. Смятам, че не трябва да има посетители в продължение на няколко дни, освен ако те…

— Няма да напусна изолационното помещение преди да успея да ви убедя в онова, което мисля — рече Дасен. — Кога ще е възможно тя да ме посети?

— След няколко дни. — Той насочи пръст към Дасен. — Вижте, Джилбърт, вие няма да отведете Джени от долината. Тя никога няма да се съгласи да…

— Нека оставим Джени да реши.

— Добре — кимна Пиаже. — Ще видите. — Той отиде до вратата и я отвори. — Уин!

Бурдо мина покрай Пиаже и влезе в стаята.

— Той още ли говори като луд, доктор Лари?

— Ще проведем един експеримент, Уин — рече Пиаже. — С оглед на здравето му и щастието на Джени ние ще го преместим в изолационното отделение. — Пиаже посочи с палец тавана. — Той иска ти да го преместиш.

— Ще докарам един инвалиден стол — каза Бурдо.

— Доктор Дасен иска да се опита да ходи — рече Пиаже.

— А може ли? — Бурдо извърна към Дасен недоумяващото си намръщено лице. — Твърде е слаб, за да стои на краката си дори и за малко…

— Изглежда, че доктор Дасен разчита на твоята сила — каза Пиаже. — Смяташ ли, че ще се справиш?

— Бих могъл да го нося — рече Бурдо, — но това ми прилича на…

— Отнасяй се с него все едно е безпомощно дете — каза Пиаже.

— Щом казвате, доктор Лари.

Бурдо отиде до леглото и помогна на Дасен да седне на края му. От усилието на Дасен му се зави свят. Стаята се накланяше и въртеше и той видя като през мъгла Пиаже да отива до вратата, да я отваря и да застава там, гледайки към Бурдо.

— Засега ще отнеса зловредното си влияние някъде другаде — рече Пиаже. — Джилбърт, нали няма да имате нищо против, ако ви навестявам за кратко — просто като медицинско лице?

— Само ако имам последната дума за това, което правите с мен — каза Дасен.

— Справедливостта изисква да ви предупредя, че превръзките ви трябва да бъдат сменени — забеляза Пиаже.

— Може ли Уин да направи това?

— Доверието ви в Уин е много трогателно — рече Пиаже. — Сигурен съм, че той е впечатлен.

— Може ли той…

— Да, сигурен съм, че може — след като му дам необходимите наставления.

— Добре тогава — отсече Дасен.

С помощта на Бурдо Дасен се изправи с усилие на крака. Стоеше задъхан, облягайки се на негъра. Пиаже излезе и остави вратата отворена.

— Сигурен ли сте, че можете да се справите, сър? — попита Бурдо.

Дасен се опита да направи една крачка. Коленете му бяха като две парчета огъваща се гума. Ако не беше помощта на Бурдо, щеше да се сгромоляса на пода.

— С асансьор ли ще се качим? — попита Дасен.

— Да, сър. Намира се в другия край на коридора.

— Нека се качим с него.

— Да, сър. Извинете ме, сър. — Бурдо се наведе, взе Дасен на ръце и се завъртя настрани за да премине през вратата.

Дасен зърна озадаченото лице на една сестра, която минаваше по коридора. Почувства се глупаво, безпомощен… твърдоглав. Сестрата се намръщи и погледна Бурдо, но той не й обърна внимание и натисна бутона на асансьора с лакътя си. Сестрата закрачи надолу по коридора с тракащи токчета.

Вратите на асансьора се отвориха със съскане.

Бурдо го внесе вътре и натисна с лакът бутона, означен с буквата „П“.

Докато вратите се затваряха, Дасен усети устата си да пресъхва. Погледна нагоре към кремавия таван с продълговата млечнобяла лампа и си помисли: „Те не се поколебаха да пожертват Джени. Защо да се двоумят за Бурдо? Ами ако асансьорът е нагласен, че да се разбие?“

Чу се тихо бръмчене. Дасен усети асансьора да се издига. След малко вратите се отвориха и Бурдо го изнесе навън. Зърна кремавите стени на входно фоайе, махагонова врата с надпис „Изолация“ и после се озоваха вътре.

Това беше дълга стая с три легла и прозорци, гледащи към покрит със смола покрив. Бурдо остави Дасен на най-близкото легло и отстъпи назад.

— Кухнята е там — рече той, сочейки към една двукрила врата в дъното на стаята. — Банята е зад оная врата. — Тази врата беше срещу края на леглото на Дасен. Вдясно от нея имаше още две врати. — Това са вратите на тоалетната и лабораторията. Това ли е което искахте, докторе?

Дасен срещна изучаващия поглед на Бурдо и каза:

— Това ще свърши работа. — Той се усмихна унило и започна да разяснява изискванията си за храната.

— Консерви ли, сър? — попита Бурдо.

— Аз ви натрапвам задължения, зная това — рече Дасен. — Но вие също… като мен… някога. Струва ми се, че ми съчувствате… несъзнателно. Разчитам на това, за да… — Дасен смогна да свие леко рамене.

— Това ли е, което доктор Лари иска да направя?

— Да.

— Просто да взимам консерви от рафтовете… наслуки.

— Точно така.

— Е, това звучи налудничаво, сър… но ще го правя. — Той излезе от стаята мърморейки.

Дасен успя да се пъхне под одеялата и остана да лежи за известно време, възстановявайки силите си. Отвъд покрива се виждаше редица от върхове на дървета… високи вечнозелени растения… безоблачно синьо небе. В стаята витаеше спокойствие. Дасен пое дълбоко въздух. Наистина ли беше безопасно тук? То беше избран от сантарогиец. Но този сантарогиец беше разколебан от лични съмнения.

За първи път от много дни Дасен почувства, че може да се отпусне.

Каква беше тази неестествена слабост, чудеше се той.

Това беше нещо много повече от реакция на шока или последствие от изгарянията му. Сякаш душата му беше наранена и тази рана бе завладяла цялото му същество. Мускулите му бяха получили заповед за принудително бездействие от някакво централно място.

Дасен затвори очи.

В червения мрак зад клепачите си Дасен се почувства разнебитен, ужасено му същество се беше свило в зародишно положение. Не трябваше да се помръдва, помисли си той. Всяко движение би провокирало бедствие, по-ужасно от смъртта.

Краката и петите му бяха разтърсени от неудържими тръпки, зъбите му затракаха. Успя да подтисне треперенето, отвори очи и се втренчи в тавана.

Това се дължи на джаспърс, помисли си той.

Уханието му се носеше из стаята и дразнеше сетивата му.

Подуши въздуха и се завъртя към едно метално шкафче до леглото с полуотворено чекмедже. Дасен го отвори до края и се обърна на една страна за да надникне какво има вътре.

Нямаше нищо.

Но в чекмеджето бе имало някакъв джаспърс… и то скоро.

Какъв?

Дасен обиколи стаята с поглед. Изолационно помещение, беше казал Пиаже. Изолиращо кого? От какво? И защо?

Той преглътна и се отпусна на възглавницата. Възхитителна и ужасяваща умора сграбчи тялото му. Почувства, че зелените води на подсъзнателното са готови да го обгърнат. С отчаяно усилие на волята Дасен застави очите си да останат отворени.

Някъде вътре в него проплака онова свито зародишно нещо.

Безликият бог се засмя.

Входната врата се отвори.

Дасен остана да лежи сковано и неподвижно, страхувайки се, че ако завърти главата си на една страна, лицето му може да потъне в надигащите се води на подсъзнателното, че може да се удави в…

Пиаже се появи в полезрението му и се взря в него. Той докосна с палец левия клепач на Дасен и разгледа окото му.

— Да ме вземат дяволите, ако все още не се борите с него — рече докторът.

— С какво? — прошепна Дасен.

— Бях напълно сигурен, че ако на този етап изразходите толкова много енергия, това ще ви извади от строя — каза Пиаже. — Скоро ще трябва да ядете, нали знаете.

В този момент Дасен почувства болка — усещаше в себе си някаква настоятелна празнина. Съсредоточи се върху болката. Тя му помагаше да се бори с поглъщащите го зелени вълни.

— Вижте какво ще ви кажа — рече Пиаже. Той се скри от погледа му. Чу се скърцане, последвано от сумтене. — Просто ще поседя тук и ще ви пазя, докато Уин донесе нещо, с което да се натъпчете. Няма да ви докосна, нито пък ще позволя някой друг да направи това. Превръзките ви могат да почакат. По-важно за вас е да почивате, поспете ако можете. Престанете да се борите с него.

Да поспя! Боже, как ме зове тази умора.

Да се боря с какво?

Опита се да оформи въпроса още веднъж, но не намери сили. Всичките му усилия отидоха за това да се вкопчи в едно малко, тлеещо кътче от съзнанието си, което се втренчи в кремавия таван.

— Онова, с което се борите — започна Пиаже с дружески тон, — е измъкването от блатото. Калта е полепнала по вас. Това ме кара да подозирам, че в теорията ви може да има нещо вярно, а именно, че у нас все още има следи от желание за насилие, което е слабото ни място, така да се каже.

Гласът на Пиаже беше като хипнотично бръмчене. Фразите се промъкваха в съзнанието му и после отново излизаха.

— … експеримент за опитомяване… изваден от екстазно, от едно устойчиво състояние… трябва да подсилим усещането за самоличност… нищо ново: човечеството винаги е било в някакво затруднение… нещо като религиозен опит — създаване на нов ред на теоботаници… не бягай от живота или от усещането за живот… търси общество, което се променя плавно, без трусове, в съответствие с колективните нужди…

В черепа му се разнесе оглушителният шепот на един от безликите богове: „Това е безусловната ми заповед към теб: Бедният не може да си позволи да бъде принципен, а богатият няма нужда от това.“

Дасен лежеше летаргично, обгърнат от тишина.

Страхът да се помръдне надделяваше над всичко останало.

Усети под себе си присъствието на някакъв свят. Но той беше заседнал тук горе. Нещо му махаше. Нещо познато. Той почувства познатия свят и беше отблъснат. В него изобилстваха безброй фалшиви външности, опитващи се да прикрият отломките от преструвки, приспособления и разбити маски. Светът продължаваше да му маха. Това беше място, към което можеше да се приспособи и да му съответства. Усети как се пристяга към него с чувство на бликащо удовлетворение, но после се отдръпна. Отломките. Те бяха навсякъде, като наносен пласт над живота, кремава досада — успокояваща, ласкава, подсладена.

Светът продължаваше да му маха.

Обаянието му беше неизчерпаемо, той беше като бляскав чувал с фойерверки, палитра, залята с крещящи цветове.

Всичко в него беше измама.

Дасен чувстваше това — всичко беше измама, грамада от сигнални клишета и консервирани рефлекси.

Това беше омразен свят.

Кой свят, запита се той. Сантарога… или светът извън нея?

Нещо го сграбчи за рамото.

Той изкрещя.

Дасен се събуди и установи, че все още стене и мънка. Необходимо му беше време за да разбере къде е. Къде бяха безликите богове.

Пиаже се наведе над него, ръката му беше върху рамото на Дасен.

— Имахте кошмар — рече Пиаже и отдръпна ръката си. — Уин се върна с храната… това е.

Стомахът на Дасен се сви от болка.

Бурдо стоеше отдясно до вратата, която се намираше до входната. На съседното легло имаше кутия, пълна с консерви.

— Донесете ми отварачка за консерви и лъжица — рече Дасен.

— Просто ми кажете какво искате и аз ще го отворя — каза Бурдо.

— Ще го отворя аз — възрази Дасен. Надигна се на лакти. Движението накара ръцете му да затуптят, но се чувстваше по-силен — сякаш беше почерпил сили от отчаянието.

— Направете каквото иска — каза Пиаже, докато Бурдо се колебаеше.

Бурдо сви рамене и тръгна към вратата срещу леглото.

Дасен отметна завивките от краката си. После махна на Пиаже да се отдръпне и седна. Краката му докоснаха студения под. Пое дълбоко въздух и залитна към съседното легло. Коленете му бяха по-стабилни, но Дасен усещаше колко бързо ще се изчерпат силите му.

Бурдо се появи отново и му подаде отварачка за консерви с извита дръжка.

Дасен седна до кутията и грабна оттам една солидна зелена консерва, без дори и да погледне етикета. Отвори я, взе предложената му от Бурдо лъжица и вдигна капака.

Боб.

От отворената консерва го лъхна ухание на джаспърс. Погледна етикета: „Произведено в кооперация «Джаспърс»“. Беше написан търговският номер, датата на производство, сочеща миналата година и указание: „Забранено за продажба в други щати. Изложено 1964.“

Дасен се втренчи в консервата. Джаспърс? Не можеше да бъде. Джаспърс не можеше да издържа. Не можеше да бъде запазен от…

— Има ли нещо нередно? — попита Пиаже.

Дасен разгледа консервата: лъскав и блестящ етикет.

Жълтите букви гласяха: „Боб с месен сос и говеждо месо.“

Той пренебрегна примамливия аромат на консервата и надникна в кутията. Опита се да се сети дали при отварянето беше чул онова характерно свистене, издаващо, че консервата е била отваряна, но не можа да си спомни.

— Какво не е наред? — настоя Пиаже.

— Не може да има нищо нередно — рече Бурдо. — Всичко това е частно производство.

Дасен вдигна очи от кутията. Наистина, всички консерви носеха марката на кооперацията. Частно производство!

— Ето — рече Пиаже. Той взе консервата и лъжицата от ръцете на Дасен, опита една капка и се усмихна. После ги върна на Дасен, а той го пое механично.

— Тук всичко е наред — рече Пиаже.

— По-хубаво не може да бъде — обади се Бурдо. — Консервите са от магазина на Пит Маджа, направо от запасите на кооперацията.

— Това е джаспърс — дрезгаво рече Дасен.

— Разбира се, че е джаспърс — отвърна Пиаже. — Произведена е тук за местна консумация и е била оставена на склад в кооперацията, за да не загуби силата си. Но след като сте я отворил, няма да трае дълго и затова по-добре почвайте да ядете. Разполагате може би с пет-десет минути. — Той се засмя тихо. — Благодарете се, че сте тук. Ако бяхте навън и отворехте тази консерва, тя нямаше да трае повече от няколко секунди.

— Защо?

— Неблагоприятна среда — отвърна Пиаже. — Хайде, яжте. Видяхте, че си взех от нея и това не ми навреди.

Дасен опита малко от соса. Усети върху езика си нещо успокояващо, което след това се насочи към гърлото му. Беше вкусно. Гребна пълна лъжица, сложи я в устата си и преглътна.

Усети в стомаха си нещо като тупване — джаспърс.

Дасен се обърна с широко отворени очи към Бурдо и срещна пълния му с почуда поглед. Тъмнокафявите очи на негъра бяха изпъстрени с масленожълти точици и говореха за африкански магии.

Дасен насочи вниманието си към консервата и надникна в нея.

Тя беше празна.

Онова, което се беше случило, се повтори в съзнанието му по един особен начин — сякаш връщаше магнетофонна лента на бързи обороти, паметта му изкрещя: ръката му беше изчерпила съдържанието на консервата, движейки се като бутало. Спомняше си смътно как бе гълтал храната.

Сега разбра какво беше онова тупване. То бе отекнало в съзнанието му. Той вече не беше гладен.

Моето тяло направи това, помисли си Дасен. Беше учуден. Моето тяло направи това.

Пиаже издърпа кутията и лъжицата от покорните му пръсти. Бурдо му помогна да се върне на леглото си, дръпна завивките и ги пооправи.

Моето тяло направи това, мислеше си Дасен.

Нещо го беше тласнало към действие — знанието, че джаспърс губи качествата си… и съзнанието му се беше изключило.

— Така — рече Пиаже.

— Ами превръзките му? — попита Бурдо.

Пиаже провери превръзката на Дасен върху бузата му, наведе се за да я помирише и после се отдръпна.

— Може би тази вечер — каза той.

— Хванахте ме натясно, нали? — попита Дасен, гледайки втренчено към Пиаже.

— Ето го, пак започва — рече Бурдо.

— Уин — каза Пиаже. — Зная, че си имаш свои работи за вършене. Защо не се погрижиш за тях сега и да ме оставиш с Джилбърт? Ако можеш ела пак в шест часа.

Бурдо каза:

— Мога да извикам Уила и да я накарам…

— Не е необходимо да безпокоиш дъщеря си — рече Пиаже. — Тръгвай и…

— Ами ако…

— Няма никаква опасност — отвърна Пиаже.

— Щом казвате — рече Бурдо. Той тръгна към вратата на фоайето, спря се за малко, загледан в Дасен и после излезе.

— Какво не искате да чуе Уин? — попита Дасен.

— Ето го, пак започва — каза Пиаже, повтаряйки думите на Бурдо.

— Сигурно има нещо…

— Няма нищо, което Уин да не трябва да чуе!

— Все пак вие го изпратихте да ме наблюдава… защото е по-особен — каза Дасен. Той си пое дълбоко въздух, усещайки как сетивата му се избистрят и как умът му се прояснява. — Уин беше… безопасен за мен.

— Уин си има свой личен живот, в който вие се намесвате — рече Пиаже. — Той…

— Защо Уин е безопасен за мен?

— Това чувство е ваше, а не мое — отговори Пиаже. — Уин ви спаси да не паднете. Вие показахте една определена способност да се вживявате в чувствата на другите…

— Той е дошъл отвън — рече Дасен. — Той е бил като мен… някога.

— Много от нас са дошли отвън — каза Пиаже.

— И вие ли?

— Не, но…

— Как работи всъщност капанът? — запита Дасен.

— Няма никакъв капан!

— Какво е въздействието на джаспърс върху хората? — попита Дасен.

— Задайте този въпрос на себе си.

— От медицинска гледна точка… докторе?

— От медицинска гледна точка?

— Какво прави джаспърс?

— А, освен другите неща, той ускорява катализата на химическите носители в нервната система — хидрокситриптамин и серотопин.

— Някакви промени в клетките на Голджи?

— Абсолютно никакви. Джаспърс разрушава блокиращите системи, стимулира образното мислене и процесите, свързани с формулиране на съзнанието. Чувстваш се сякаш имаш по-добра… подобрена памет. Това, разбира се, не е така — само ефектът е такъв. Става дума просто за страничен ефект, дължащ се на скоростта, с която…

— Образно мислене — рече Дасен. — Ами ако човек не е способен да се справи с всичките си спомени? Има крайно неприятни, срамни… и потенциално травматични спомени в…

— Ние си имаме и нашите несполуки.

— Опасни несполуки?

— Понякога.

Дасен инстинктивно затвори устата си. Пое дълбоко въздух през носа си. Миризмата на джаспърс връхлетя сетивата му. Погледна към кутията с консерви на съседното легло.

Джаспърс. Гориво на съзнанието. Опасно вещество. Наркотикът на лошите знамения. В ума на Дасен се зареяха умозрителни видения. Обърна се — върху лицето на Пиаже бе изписано разсеяно изражение.

— Не можете да се отървете от него тук в долината, нали? — попита Дасен.

— Кой би искал това?

— Вие се надявате, че ще остана и че ще ви помогна за вашите несполуки.

— Да, определено има работа за вършене.

В Дасен се надигна гняв.

— А как да взема решение? — попита той. — Аз не мога да се отърва от миризмата на…

— Спокойно — промърмори Пиаже. — Успокой се. Дори и няма да забележиш как ще свикнеш.

Всяко общество има своя собствена характерна химия, помисли си Дасен. Свой собствен аромат, нещо съществено с огромна важност, което обаче собствените му членове забелязват в най-малка степен.

Сантарога се беше опитала да го убие, Дасен знаеше това. Запита се дали причината за това не беше, че има различна миризма. Погледна кутията на леглото. Невъзможно! Едва ли отговорът беше толкова повърхностен.

Пиаже заобиколи кутията, скъса от нея малка завита лентичка хартия и я докосна до езика си.

— Тази кутия е била долу на склад — рече той. — Това е хартия, органична материя. Всичко органично се просмуква с джаспърс след известен престой в неговата среда. — Той хвърли лентичката в кутията.

— И аз ли ще стана като тази кутия? — попита Дасен. Той почувства, че до него беше приседнало някакво привидение, нещо, от което не можеше да избяга. Притаеното присъствие се размърда в съзнанието му. — И аз ли ще…

— Избий си тези мисли от главата — рече Пиаже.

— И аз ли ще бъда една от тези несполуки? — попита Дасен.

— Казах ти да престанеш.

— А защо?

Страхът и гневът накараха Дасен да седна на леглото, в главата му се блъскаха предположения, като всяко едно беше по-лошо от предишното. Чувстваше се по-незащитен и по-уязвим от дете, което бяга за да не го набият.

Споменът го връхлетя внезапно и главата му падна на възглавницата. Защо точно сега си спомних това, запита се той. В паметта му беше изникнал един неприятен случай от детството му и сега сетивата му го изживяваха отново. Спомняше си болезнените удари на пръчката по гърба си.

— Вие не сте от онзи тип, при който се проваляме — каза Пиаже.

Дасен се втренчи обвиняващо в ухаещата кутия.

Джаспърс!

— Вие сте от хората, които могат да постигнат много — рече Пиаже. — Защо мислите, че сте тук? Само заради онова глупаво пазарно проучване? Или заради Джени? О, не. Нищо не е толкова изолирано и просто. Сантарога призовава определени хора. И те идват.

Дасен го погледна косо.

— Дойдох тук, за да имате възможността да ме убиете — забеляза Дасен.

— Ние не искаме да ви убиваме!

— В един момент вие допускате, че може да съм прав и в следващия го отхвърляте.

Пиаже въздъхна.

— Имам едно предложение — рече Дасен.

— Кажете го, каквото и да е то.

— Няма да ви хареса — каза Дасен.

Пиаже го погледна ядосано.

— Какво ви се върти в главата?

— Няма да намерите смелост да го изпълните.

— Аз не съм…

— Става дума за нещо като клиничен тест — заяви Дасен. — Предполагам, че ще се опитате да се отметнете. Ще потърсите извинения, ще направите всичко, за да се измъкнете или да го прекратите. Ще се опитате да ме разберете погрешно. Ще се опитате да избягате от…

— За бога, какво ви се върти в главата?

— А може да успеете.

— В какво да успея?

— Да не направите онова, което ви предлагам.

— Не се опитвайте да ме притискате до стената, Джилбърт.

— Ето за какво става дума — рече Дасен и вдигна ръка към Пиаже, който тъкмо щеше да заговори отново. — Искам да ми позволите да ви хипнотизирам.

— Какво?

— Чухте ме.

— Защо?

— Вие сте местен — каза Дасен, — и вашият организъм е напълно обусловен от това… гориво на съзнанието. Искам да видя какво има там вътре, какви са страховете, които вие…

— От всички смахнати…

— Аз не съм някакъв дилетант, който иска да си пъха гагата — рече Дасен. — Аз съм практикуващ психолог и имам опит в хипнотерапията.

— Но какво се надявате да…

— От какво се страхува един човек — каза Дасен. — Човешките страхове са като сигнален огън. Ако разберете какви са страховете на един човек, вие ще откриете дълбоката му мотивация. Зад всеки страх се крие насилие с голяма…

— Глупости! Няма никакво…

— Вие сте медик и знаете тези неща много добре.

Пиаже се втренчи в него и започна мълчаливо да го изучава. След малко каза:

— Е да, всеки човек се страхува от смъртта, разбира се. И…

— И не само това.

— За бог ли се мислите, Джилбърт? Вие просто се въртите…

— „По твоя команда ли полита орелът нагоре и ти ли повеляваш къде да свие той гнездо?“ — попита Дасен и поклати глава. — Пред какво се прекланяте вие?

— А… религия. — Пиаже си пое дълбоко въздух с облекчение. — „Ти няма да се страхуваш от нощния ужас; нито от стрелата, която лети през деня; нито от чумата, която броди във мрака; нито от развилнялата се по пладне разруха.“ Това ли е? Какво…

— Не е това.

— Джилбърт, както сигурно знаете, аз също разбирам от тези неща. Предложението ви да раздвижите пластовете…

— Какво ще раздвижа?

— И двамата знаем, че това не може да се предскаже дори и с най-малка степен на сигурност.

— Вие създавате общност… социална група, общество, в което обаче не желаете да проникна — каза Дасен. — Какво наистина въздига в култ това общество? От една страна вие ми казвате: „Гледай където искаш“ и в същото време ми затръшвате вратите. Във всяко действие…

— Наистина ли вярвате, че някои от нас са се опитали да… ви убият… заради общността?

— А вие не вярвате ли?

— Не би ли могло да има някакво друго обяснение?

— Какво?

Дасен се вгледа продължително в Пиаже. Докторът беше несъмнено обезпокоен и не отвърна на погледа му. Ръцете му се движеха безцелно, а дишането му се беше ускорило.

— Обществата не вярват, че могат да умрат — рече Пиаже. — Оттук би трябвало да следва, че обществото като такова не въздига в култ абсолютно нищо. Ако то не може да умре, над него никога няма да бъде прочетена окончателна присъда.

— А щом няма да има такава — каза Дасен, — то като общество ще прави неща, които отделната личност трудно би могла да понесе.

— Може би — каза тихо Пиаже. — Може би. — И после рече: — Добре тогава. А защо искате да правите този експеримент точно с мен? Аз никога не съм правил опит да ви сторя нещо.

Дасен отмести поглед, изненадан от въпроса. През прозореца се виждаха дървета, а отвъд тях се простираха хълмовете, обграждащи Сантарога. Стори му се, че тези хълмове обграждат самия него, че е оплетен в някаква паяжина от значения.

— А какво ще кажете за хората, които се опитаха да ме убият? — попита Дасен рязко. — Те ще бъдат ли подходящи обекти?

— Може би момчето — отвърна Пиаже. — Във всеки случай аз трябва да го прегледам.

— Пети, от семейство Джорик — рече Дасен. — Несполука, а?

— Мисля, че не.

— Още една откриваща се личност… като мен.

— Значи си спомняте това?

— Тогава вие казахте, че обществото загива и че вие тук ще се откъснете… с помощта на джаспърс.

— Да, спомням си, че говорихме за тези неща — каза Пиаже. — А вие успяхте ли наистина да се откриете? Можете ли да виждате сега? Станахте ли?

Изведнъж Дасен си спомни думите на Джени по телефона: „Пази се.“ И страха, когато тя каза: „Те искат да си тръгнеш.“

В този миг Пиаже отново се превърна в сивата котка, която дебнеше птиците в градината, а Дасен беше все така сам и без хора, на които да се опре. Спомни си езерото, усещането за усещане, надникването в собственото му тяло, онова колективно знание за настроението на другите, споделянето.

Всичките разговори, които бе водил с Пиаже, сега се върнаха в паметта му за да бъдат претеглени и съпоставени. Почувства, че миг след миг всичките му преживявания в Сантарога се бяха наслагвали едно върху друго — чак до този момент.

— Ще ви дам още малко джаспърс — каза Пиаже. — Може би тогава…

— Предполагате, че имам пърхане зад очите ли? — попита Дасен.

Пиаже се усмихна.

— Сара не изменя на изразите от миналото — рече Пиаже, — когато още не бяхме систематизирали отношението си към джаспърс… и към външния свят. Но не се присмивайте на жената или на изразите й. Тя е простодушен и безхитростен човек.

— А аз не съм.

— Вие все още имате някои от предубежденията и предразсъдъците на „не хората“ — каза Пиаже.

— И освен това съм чул и научил прекалено много за вас, че да бъда пуснат да си тръгна — рече Дасен.

— Няма ли дори и да се опитате да станете? — попита Пиаже.

— Какво да стана? — Налудничавите и почти шизофренични приказки на Пиаже го вбесяваха. Говорене! Виждане!

— Само вие знаете това — отговори Пиаже.

— Какво да знам?

Пиаже просто го гледаше втренчено.

— Ще ви кажа каквото знам аз — рече Дасен. — Знам, че моето предложение ви ужасява. Вие не искате да узнаете как прахът за хлебарки на Вина е попаднал в кафето. Вие не искате да узнаете как Клара Шелър е отровила задушеното. Вие не искате да узнаете какво е накарало някого да ме бутне от плаващата скеля. Вие не искате да узнаете защо едно петнайсетгодишно момче бе решило да се опита да ме прониже със стрела. Вие не искате да узнаете защо Джени е сложила отрова в яйцата. Вие не искате да узнаете как една кола беше нагласена, че да ме смачка или как пикапът ми беше превърнат в бомба. Вие не искате да…

— Добре!

Пиаже разтърка брадичката си и се обърна.

— Казах ви, че можете да успеете — рече Дасен.

— Iti vuccati — промърмори Пиаже. — Казано е: „Всяка система или тълкувание стават погрешни, когато бъдат съпоставени с друга, по-сложна система.“ Чудя се дали това не е причината, поради която сте тук — да ни напомните, че не е възможно да има толкова категорично твърдение, което да не може да бъде оспорено.

Той се обърна и се втренчи в Дасен.

— За какво говорите? — попита Дасен. Изведнъж в гласа и поведението на Пиаже се беше появило някакво обезпокоително спокойствие.

— Вътрешното просветление на всички същества е заложено в Аза — рече Пиаже. — Азът, който не може да бъде изолиран, живее в паметта като възприемане на символи. Ние сме съзнаващи индивиди, доколкото проектираме Аза върху рецептивното съдържание на сетивата. Но понякога Азът може да бъде подведен — Азът на индивида или на общността. Чудя се…

— Престанете да отвличате вниманието ми с тези бомбастични речи — каза Дасен. — Вие се опитвате да смените темата и говорите празни…

— Празни… — рече Пиаже. — А, да. Думата „празно“ е доста подходяща за случая. Айнщайн не може да бъде вместен само в математиката. Всяко феноменално съществувание е преходно, относително. Отделните неща не са реални. Във всеки един миг те преминават в нещо друго.

Дасен се надигна в леглото. Беше ли откачил старият доктор?

— Самото действие не води до резултат — рече Пиаже. — Вие се опитвате да хванете абсолютното. Но да търсите нещо установено, означава, че си имате работа с лъжливо въображение. Вие се опитвате да извадите от водата нещо изплъзващо се. Двойствеността е заблуда.

Дасен завъртя глава. В думите му нямаше никакъв смисъл.

— Виждам, че сте объркан — рече Пиаже. — Всъщност вие не познавате собствената си интелектуална енергия. Вие вървите по тесни пътеки. Предлагам ви нови орбити на…

— Това е достатъчно — каза Дасен. В този момент си спомни за езерото, пресипналия женски глас: „Има само едно нещо, което можем да направим.“ И Джени: „И ние го правим.“

— Трябва да се приспособите към условно мислене — рече Пиаже. — По този начин ще можете да разберете относителното съществуване на Аза и да отразите относителната истина за онова, което възприемате. Вие сте способен да го постигнете. Виждам го. Вашата проницателност за актовете на насилие, които ви обграждат…

— Каквото и да правите с мен, вие няма да ме спрете, нали? — попита Дасен. — Вие непрекъснато ме преследвате…

— Кой ви преследва? — попита Пиаже. — Не сте ли вие човекът, който упражнява най-голямо…

— По дяволите! Престанете!

Пиаже го погледна мълчаливо.

— Айнщайн — промърмори Дасен. — Относителност… абсолютното… интелектуална енергия… феноменално… — Той прекъсна изброяването си — умът му беше започнал да работи със скорост, подобна на онази, когато решаваше дали да прелети над дупката в моста.

Шеметна скорост, помисли си Дасен. Като лов на подводници — в мозъка. Въпросът се свеждаше до това колко единици за претърсване можеш да приведеш в действие и колко бързо те могат да се движат.

Усещането си отиде толкова бързо, колкото и беше дошло. Но никога през живота си Дасен не се беше чувствал толкова разтърсен. Тази способност не беше предизвикана от някаква непосредствена опасност… не и този път.

Тесни пътеки, помисли си той. После вдигна учудено очи към Пиаже. В тези думи имаше нещо повече от буквалното им значение. Дали това не беше сантарогийският начин на мислене? Дасен поклати глава. Струваше му се, че това е невъзможно… или малко вероятно.

— Може ли да доразвия тезата си? — попита Пиаже.

Дасен кимна.

— Сигурно сте забелязал прямия начин, по който поднасяме относителните си истини с оглед на някакви продажби — рече Пиаже. — Условното мислене отхвърля всякакъв друг подход. Следователно взаимното уважение е присъщо на условното мислене. Съпоставете това с пазарния подход на онези, които ви изпратиха да ни шпионирате. Те…

— Колко бързо можете да мислите? — попита Дасен.

— Бързо? — Пиаже сви рамене. — Колкото е необходимо.

Колкото е необходимо, помисли си Дасен.

— Може ли да продължа? — попита Пиаже.

Дасен отново кимна.

— Забелязано е — рече Пиаже, — че периодите на върхово натоварване на каналите съвпадат с прекъсването на телевизионния сигнал — това е елементарен факт, който можете да установите без големи усилия. Но благодарение на този прост факт твърде лесно могат да бъдат поставени разходомери в каналите, които да установят броя на работещите приемници за даден момент доста точно. Изобщо не се съмнявам, че това вече е направено. То е толкова очевидно. Помислете сега за манталитета на онези хора, които са способни да направят такова нещо с ближните си и го сравнете с онези, които не са.

Дасен се покашля. Значи това беше истинското обвинение на Сантарога срещу външния свят. Как използваш хората? С достойнство? Или следиш основните им функции с оглед на личните си цели? Външният свят все повече и повече започваше да му изглежда като място на дразнеща празнота и скалъпено ласкателство.

Аз наистина започвам да мисля като сантарогиец, реши Дасен. В тази мисъл се прокрадна тържеството на победата. Това беше част от първоначалния му план за работата му тук.

— Не е чудно — рече Пиаже — да открием, че един стопроцентов военен закон се прилага в рекламната дейност и политиката, които са просто друг вид война, нали така. И прехвърлянето от една област в друга става без никакъв проблем. При всяка една от тях има способи за съсредоточаване на силите и изобличаване на врага. Диференциалната математика и прогнозите също вършат добра работа, независимо за какво бойно поле става дума.

Армии, мислеше си Дасен. Беше се втренчил в движещите се устни на Пиаже. Изведнъж му стана чудно как разговорът им се беше отклонил в толкова различна област. Умишлено ли беше направил това Пиаже? Те говореха за слабото място на Сантарога, за страховете и…

— Накарахте ме да се позамисля — рече Пиаже. — Ще ви изоставя за известно време и ще видя дали мога да стигна до нещо конструктивно. До възглавницата ви има звънец. На този етаж няма сестри, но ако възникне нещо непредвидено, някоя от тях ще дойде достатъчно бързо. От време на време ще ви навестяват. Искате ли нещо за четене? Мога ли да ви изпратя нещо?

Нещо конструктивно, чудеше се Дасен. Какво има той предвид?

— Какво ще кажете за няколко броя от нашия местен вестник? — попита Пиаже.

— Малко листове за писма и писалка — рече Дасен. Той се поколеба и после каза: — Да, и вестниците.

— Много добре. Опитайте се да починете. Изглежда, че се възстановявате, но не трябва да се претоварвате.

Пиаже се обърна и излезе от стаята.

След малко в стаята влетя червенокоса сестра с купчина вестници, листове с редове и една от онези писалки, при които мастилото се спускаше по спирала. Тя ги сложи на нощното му шкафче и каза:

— Искате ли да пооправим леглото ви?

— Не, благодаря.

Вниманието на Дасен беше привлечено от удивителната й прилика с Ол Мардън.

— Вие сте от семейство Мардън — рече той.

— Нещо друго? — попита тя и излезе.

А така, хванах я!, помисли си Дасен.

Той погледна купчината вестници и си спомни как бе обикалял Сантарога за да намери редакцията на вестника. Сега, когато бяха дошли толкова лесно при него, те вече не му изглеждаха така примамливи. Той се измъкна от леглото и откри, че слабостта в коленете му вече не беше толкова голяма.

Вниманието му беше привлечено от консервите.

Разрови се в кутията, намери консерва с ябълков сок и бързо го изпи, докато ухаеше още на джаспърс. Надяваше се, че храната ще му върне онази яснота и бързина на мисълта, която бе изпитал на моста и за кратко докато беше с Пиаже.

Ябълковият сок утоли глада му и остави в него някакво смътно безпокойство — нищо друго.

Дали въздействието намаляваше, питаше се той. Все по-големи ли трябваше да стават дозите при всеки следващ път? Дали просто не беше вече привикнал?

Може би беше лапнал въдицата?

Спомни си как Джени го молеше и убеждаваше. Гориво на съзнанието. Какво, за бога, беше открила Сантарога?

Дасен погледна към хълмовете, виждащи се между дърветата. Някъде под полезрението му гореше огън, над който се издигаше спираловидна нишка дим, изкачваща се над хребета. Втренчи се в дима, усещайки някакъв странен и натрапчив мистицизъм. Невидимият огън будеше у него дълбоко примитивно чувство. Пушекът изписваше призрачен подпис, нещо от собственото му генетическо минало. Не изпитваше никакъв страх. Вместо това сякаш се беше слял с някаква част от себе си, откъсната от него през детството.

Да се отблъснем към повърхността на детството, помисли си той.

Тогава разбра, че сантарогиецът не се беше откъснал от примитивното си минало. Той го съхраняваше в себе си под ципите на съзнанието си.

Докъде ще стигна с превръщането си в сантарогиец, преди да се върна обратно, чудеше се той. Аз имам дълг към Селадор и онези, които ме наеха. Кога да спра?

Мисълта да се върне във външния свят го изпълни с дълбоко отвращение. Усети в гърлото си непоносимо гадене, а слепоочията му започнаха болезнено да туптят. Замисли се за дразнещата празнота на външния свят — хаотични отломки от живот, съзнания с фалшиви кръпки, свят, почти лишен от всичко, което може да накара душата да се издигне и извиси.

Животът навън няма никакъв фундамент, мислеше си той, никаква опорна последователност, която да свърже частите в едно. Там имаше само повърхностни блестящи улици, осеяни с бляскави хипнотични табели и знаци, които отвличаха вниманието ти. А зад блясъка нямаше нищо друго, освен голите конструкции на стълбове и подпори… и разруха.

Не мога да се върна, помисли си той. После се добра до леглото си и легна напречно върху него. Моят дълг — трябва да се върна. Какво става с мен? Прекалено много ли чаках?

Излъга ли ме Пиаже за въздействието на джаспърс?

Дасен се обърна по гръб и сложи ръка върху очите си. Какъв беше химическият състав на джаспърс? Тук Селадор не можеше да му бъде от помощ; извън долината веществото се разпадаше.

Знаех това, мислеше си Дасен. Знаех го през цялото време.

Той свали ръката от очите си. Нямаше никакво съмнение какво прави в момента: бягаше от отговорност. Погледна вратите срещу себе си — кухня, лаборатория…

Въздишка повдигна гърдите му.

Сиренето щеше да бъде най-добрия носител, той знаеше това. В него джаспърс беше най-траен. Лабораторията… и малко сирене.

Натисна звънеца до предната табла на леглото.

Сепна се от глас, дошъл непосредствено иззад главата му:

— Незабавно ли да дойде при вас сестра?

Дасен се обърна и видя мрежата на говорител, вграден в стената.

— Бих искал… малко сирене с джаспърс — рече той.

— О… веднага, сър. — В този женски глас се долови радост, която говорителят не можа да скрие.

След малко червенокосата сестра, върху чието лице се виждаше генетическия отпечатък на Мардън, влезе с рамо напред в стаята, носейки поднос. Тя го остави върху купчината вестници, намираща се на шкафчето на Дасен.

— Ето ви и вас, докторе — рече тя. — Донесох ви и малко бисквити.

— Благодаря — отвърна Дасен.

Преди да излезе, момичето каза:

— Джени ще се зарадва да научи това.

— Джени будна ли е?

— О, да. Повечето от проблемите й бяха свързани с алергичната реакция на аконита. Ние изчистихме организма й от отровата и сега тя се възстановява много бързо. Иска да става. Това винаги е добър признак.

— Как е попаднала отровата в храната? — запита Дасен.

— Една от сестрите се объркала, че това е кутия с МСГ. Тя…

— Но как е попаднала в кухнята?

— Още не сме разбрали. Няма съмнение, че това е някаква глупава случайност.

— Няма съмнение — промърмори Дасен.

— Добре, изяжте сиренето и си починете — каза тя. — Ако имате нужда от нещо, звъннете.

Дасен погледна златистата бучка сирене. Уханието на джаспърс дразнеше обонянието му. Той отчупи с пръсти едно малко парченце и го сложи на езика си. Сетивата му се разбудиха. Без това да беше продиктувано от съзнателната му воля, той сложи парчето върху устата си и го глътна: превъзходен успокояващ вкус. Умът му рязко се проясни и оживи.

Каквото и да става, помисли си Дасен, светът трябва да научи за това вещество.

Измъкна се от леглото и се изправи. Челото му затуптя от болка. Затвори очи, усети, че му се вие свят и се подпря на леглото.

Световъртежът премина.

Върху подноса имаше нож. Той отряза едно парче от златистото блокче и спря ръката си, която го поднасяше към устата му.

Тялото прави това, помисли си той. Чувстваше, че организмът му иска още и си обеща да си го позволи… но по-късно. Първо, лабораторията.

Вътре намери каквото очакваше: не беше много, но стигаше. Имаше хубава центрофуга, микротом, микроскоп за двете очи с контролируемо осветление, газова горелка, редици с чисти епруветки — всички инструменти и езотерични пособия на бранша.

Дасен намери съд със стерилна вода и още един с алкохол и сложи парченца от сиренето в направения от него разтвор. После нагря една колба, приготви предметното стъкло и разгледа материала под микроскопа.

Пред очите му се появи нишковидна обточена структура. Засилвайки увеличението, нишките се превърнаха в удължени спирали, очертаващи се върху основния материал.

Дасен се отпусна на стола озадачен. Нишките приличаха на гъбовиден мицелий. Това потвърждаваше първоначалното му предположение. Той имаше работа с някакъв вид гъбички.

Но кой все пак беше активният елемент?

Дасен затвори очи за да помисли и установи, че трепери от умора.

Работѝ спокойно, каза си той. Ти не си специалист.

Някои от експериментите изискваха време, за да узреят, помисли си Дасен. Могат и да почакат. Добра се до леглото и се просна върху одеялата. Лявата му ръка се пресегна към сиренето и отчупи едно парче.

После усети как го поглъща. Погледна ронливите петънца по пръстите си, изтри ги и почувства гладката и мазна повърхност на кожата си. По тялото му се разливаше възхитително доволство.

Тялото ми направи това, помисли си Дасен. Тялото го направи само̀. Възможно ли беше да излезе навън и да убие човек? Много вероятно.

Усети сънят да лъкатуши през съзнанието му. Тялото се нуждаеше от сън. Тялото щеше да спи.

Но умът му роди сън — дървета, извисяващи се в гигантски ръст, докато ги наблюдаваше. Те се издигаха с шеметна жизненост. Клоните им се издължиха, обкичени с листа и плодове. Всички те бяха огрени от слънце с цвят на златисто сирене.