Бариерата Сантарога

ЧЕТИРИНАДЕСЕТ

— Основният фактор, довел до тази злополука — каза Пиаже, — е безразсъдната постъпка на жертвата да застане толкова близо до ръба на покрива.

Следствието се водеше в болничната стая на Дасен — „Защото се намира до мястото на престъплението и за улеснение на доктор Дасен, който не се е възстановил напълно след нараняванията си и преживяния от него шок.“

От Министерството на правосъдието бяха изпратили специален агент, който пристигна малко преди началото на насрочения за десет часа сутринта разпит. Следователят Уилям Гарити очевидно се познаваше с Пиаже. Те се бяха поздравили до леглото на Дасен, обръщайки се един към друг с „Бил“ и „Лари“. Гарити беше дребен и крехък човек, с коса с цвят на пясък и тясно лице, носещо маската на неувереност.

Следствието се водеше от съдебен следовател от Сантарога. Това беше един негър, когото Дасен не беше виждал преди тази сутрин — Лерой Кос. Косата му беше с ексцентрично сив цвят, а от едрото му правоъгълно лице лъхаше самотно достойнство. Беше облечен в черен костюм. Господин Кос не взе никакво участие в предхождащата следствието суматоха и едва когато часовникът удари десет часа, той седна на предвидената за него маса, чукна веднъж с молива си и каза:

— Сега да започнем по процедурата.

Свидетелите и останалите присъстващи седяха на донесените за случая сгъваеми столове. Гарити беше на една маса със заместник прокурора, който се оказа, че е от семейство Нис, Суортаут Нис, човек е характерните за фамилията им тежки клепачи, широка уста и коса с песъчлив цвят, но без дълбоката трапчинка на брадичката.

През двата дни след трагедията Дасен чувстваше как гневът му срещу Селадор все повече нараства — глупак, проклет глупак, да загине по такъв начин.

Седейки на определения за свидетелите стол, Пиаже обобщи станалото вместо Дасен:

— На първо място — рече Пиаже със строго негодувание, изписано върху кръглото му лице, — той не е трябвало да извежда доктор Дасен навън. Бях му изяснил здравословното състояние на доктор Дасен съвсем ясно.

Специалният агент Гарити получи правото да зададе въпрос:

— Вие видяхте ли злополуката, доктор Пиаже?

— Да. Господин Бурдо видял доктор Селадор да изкарва пациента ми на терасата и ме извика, знаейки, че аз гледам на това като на физическо натоварване. Пристигнах в момента, когато доктор Селадор се препъна и падна.

— Вие го видяхте да се препъва? — попита Суортаут Нис.

— Определено. Стори ми се, че той протяга ръка към облегалката на инвалидния стол на доктор Дасен. За късмет не успя да се вкопчи в стола. Можеше да го повлече и него надолу.

Селадор се е препънал, помисли си Дасен. Обхвана го чувство на облекчение. Селадор се е препънал! Аз си знаех, че не съм достатъчно силен. Но какво блъснах? Може би някоя разхлабена дъска на терасата? За миг Дасен си спомни как бе държал колелата на стола — стискаше ги здраво и сигурно и после ръцете му блъснаха нещо меко. Една дъска също можеше да му се стори мека, каза си той.

Сега на мястото на Пиаже седеше Бурдо и потвърждаваше показанията му.

Значи трябва да е истина.

Дасен почувства прилив на сили. Започна да вижда живота си в Сантарога като поредица от скокове през стръмни речни прагове. Всеки един от тях бе намалявал силите му, докато при последния скок след някакво мистично стопяване той се беше докоснал до извора на безгранична сила. Именно тази сила Дасен чувстваше сега.

Животът му преди да дойде в Сантарога придоби очертанията на някакъв изящен мит, попаднал за кратко в съзнанието му. Този живот беше като дърво върху китайски пейзаж, видяно през смътни пастелни мъгли. Почувства, че е попаднал в нещо като последствие, което по силата на съществуването си беше променило миналото. Но самото настояще го бе обковало като в ствола на яка секвоя със здрави корени и силни корени на трезвост и разсъдък.

Гарити задаваше сънливите си, неумели и безполезни въпроси.

— Вие веднага ли изтичахте до доктор Дасен?

— Да, сър. Той беше много болен и слаб. Страхувах се, че може да се опита да стане от стола и да падне сам.

— А доктор Пиаже?

Само сантарогийците в това помещение съзнават нещата в пълнота, помисли си Дасен. Дойде му на ум, че колкото повече разширяваш обсега на съзнанието си, толкова по-голямо става и съдържанието на подсъзнателното — естествен процес на уравновесяване. Това навярно беше източникът на съвместната сила на Сантарога, разбира се — обща основа, към която всяка отделна част трябваше да се приспособи.

— Доктор Дасен — рече съдебният следовател.

Те накараха Дасен да се закълне. Очите в стаята се обърнаха към него. Тревожеха го единствено очите на Гарити — забулени, далечни, прикрити, очи на външен човек.

— Видяхте ли доктор Селадор да пада?

— Аз… господин Бурдо ме извика. Когато се обърнах, видях краката на Селадор да изчезват през парапета.

— Краката му?

— Това е всичко, което видях.

Дасен затвори очи, припомняйки си този миг на смразяващ ужас. Стори му се, че гледа през тунел, в чийто далечен край се виждаха само тези два крака. Злополука — ужасна злополука. Отвори очи и картината изчезна, преди паметта да възпроизведе онзи отдалечаващ се вопъл и заключителното безвъзвратно тупване.

— Отдавна ли познавахте доктор Селадор?

— Той беше… да. — Накъде биеше Гарити изпод тези забулени очи?

Гарити извади лист хартия от чантата на масата, погледна го и каза:

— Разполагам със страница от дневника на доктор Селадор. Тя ми беше предоставена от съпругата му. Един от пасажите ме заинтригува. Ще ви го прочета…

— Свързано ли е това със случая? — попита съдебният следовател Кос.

— Може би не, сър — рече Гарити. — А може би да. Бих искал да науча мнението на доктор Дасен. В края на краищата ние се опитваме да достигнем до истината за тази ужасна трагедия.

— Може ли да видя този пасаж? — любезно попита заместник прокурорът Суортаут Нис.

— Разбира се.

Нис взе страницата и я прочете.

Какво пише там, питаше се Дасен. Какво беше написал Селадор, че жена му да го изпрати на държавния агент? Затова ли Гарити беше тук?

Нис върна листа хартия на Гарити.

— Като се има предвид, че доктор Селадор е бил психиатър, този пасаж може да има много тълкувания. Не виждам никаква причина защо доктор Дасен да не получи възможността да хвърли светлина върху него… ако е в състояние.

— Може ли да видя това? — попита съдебният следовател.

Гарити се изправи, подаде листа на Кос и зачака, докато го прочете.

— Много добре — рече Кос, връщайки страницата на Гарити. — Вероятно подчертаният от вас с червен молив пасаж е онова, което ни касае. Можете да разпитате свидетеля за него, ако желаете.

Гарити се обърна към Дасен, държейки сковано страницата пред себе си. Хвърляйки поглед от време на време към страницата, той прочете следното:

„Дасен — опасен инструмент за този проект. Те трябва да бъдат предупредени.“

Гарити наведе листа.

— Какъв проект, доктор Дасен?

В помещението настъпи тишина подобна на гъста мъгла.

— Аз… кога е писал това?

— Според съпругата му доктор Селадор е написал това приблизително преди месец. Повтарям — какъв проект?

Дасен започна да рови из паметта си. Проект… опасен?

— Всъщност… единственият проект… — Той поклати глава. В този пасаж нямаше никакъв смисъл.

— Защо дойдохте в Сантарога, доктор Дасен?

— Защо? Годеницата ми живее тук.

— Годеницата ви…

— Племенницата ми, Джени Сордж — намеси се Пиаже.

Гарити погледна Пиаже, който сега седеше на първата редица столове и после отново Дасен.

— Не дойдохте ли тук, за да правите пазарно проучване?

— О, това ли било — да. Но не виждам как бих могъл да бъда опасен за този… — Дасен се поколеба, изчаквайки подходящия момент, — освен ако не се е страхувал, че умът ми ще бъде прекалено много заангажиран с други неща.

През помещението премина шумолене и тих смях. Съдебният следовател чукна с молива си и рече:

— Напомням ви, че случаят е сериозен. Загина човек.

Настъпи тишина.

Гарити погледна още веднъж страницата в ръката си. Листът сякаш беше станал по-тежък и тегнеше надолу.

— Какво друго пише в тази страница от дневника? — попита Дасен. — То не обяснява ли…

— Кои са тези, които е трябвало да бъдат предупредени? — запита Гарити.

Дасен поклати глава.

— Не зная… освен ако не става дума за хората, които ни наеха за пазарното проучване.

— Вие направихте ли такова проучване?

— Ще го завърша веднага щом бъда достатъчно добре, за да ме изпишат от болницата.

— Нараняванията ви — рече Гарити с нотка на гняв в гласа си. — Беше споменато нещо за изгаряния. Въобще не ми е ясно за…

— Един момент, моля — каза съдебният следовател. — Нараняванията на доктор Дасен не са предмет на обсъждане тук, освен доколкото са предопределили присъствието му на определено място в определено време. Имаме свидетелски показания, че той е бил много отпаднал и че доктор Селадор е извел доктор Дасен с инвалидния стол на терасата.

— Колко отпаднал? — попита Гарити. — И колко опасен?

Съдебният следовател въздъхна, погледна Пиаже, Дасен и после отново Гарити.

— Фактите, свързани с нараняванията на доктор Дасен са известни на всички в Сантарога, господин Гарити. Имало е повече от дузина свидетели. Той е получил тежки обгаряния, докато е спасявал човешки живот. Доктор Дасен е нещо като герой в Сантарога.

— О! — Гарити седна отново на масата и сложи страницата от дневника на Селадор в чантата си. Беше очевидно, че е ядосан и объркан.

— Допускам значително несъблюдаване на установените норми за подобно следствие — каза Кос. — Доктор Дасен попита за контекста на този пасаж. Признавам, че не открих никакъв смисъл в прочетеното, може би… — Съдебният следовател остави въпросът си недоизказан с поглед насочен към Гарити.

— От моята служба можем да добавим малко — рече специалният агент. — Има някаква цифра, която очевидно означава брой на население. На един друг ред… — Той вдигна страницата. — „Петролна компания, проверена. Отрицателно.“ И още едно доста загадъчно нещо: „Никакви душевни заболявания.“ Като изключим отнасящата се до доктор Дасен информация…

— А останалата част от дневника? — попита съдебният следовател. — Издири ли го вашата служба?

— За съжаление госпожа Селадор казва, че се е подчинила на желанието на съпруга си след смъртта му да изгори неговия дневник. Тя твърди, че той е съдържал поверителна информация за случаи на заболявания. Била запазила само изпратената до нас страница… — Гарити сви рамене.

— Боя се, че единственият човек, който може да изясни въпроса, вече не е сред живите — каза съдебният следовател. — Но ако този дневник е съдържал медицински данни, свързани с психиатричната практика на доктор Селадор, тогава може да се окаже, че въпросният пасаж има лесно и съвсем невинно обяснение. От гледна точка на психиатрията думата опасен може да има много тълкувания. Дори може да излезе, че вярното обяснение е именно това на доктор Дасен.

Гарити кимна.

— Имате ли още въпроси? — попита съдебният следовател.

— Да, още един. — Гарити погледна Дасен прикрито и неуверено. — Бяхте ли приятели с доктор Селадор?

Дасен преглътна.

— Той беше… мой учител… мой приятел. Можете да попитате който и да е в Бъркли.

Върху лицето на Гарити се появи разстроено и озадачено изражение.

Той знае, помисли си Дасен. И веднага се попита какво би могъл да знае Гарити. Нямаше какво да се знае. Това беше злополука. Може би е знаел за подозренията на Селадор относно Сантарога. Но това е глупаво… освен ако и Гарити не е един от агентите, които се бъркат в неща, дето не са им работа.

Дасен гледаше вторачено в Гарити, погледът му се замъгли и лицето на специалния агент се превърна в мъртвешки череп. Илюзията изчезна, когато Гарити поклати глава, пъхвайки страницата от дневника на Селадор в чантата си. На лицето му се появи печална усмивка. Той погледна съдебния следовател и сви рамене.

— Нещо забавно ли намирате, господин Гарити? — попита съдебният следовател.

Усмивката изчезна.

— Не, сър. Е… понякога мислите ми се отклоняват. Очевидно съм позволил тази нещастна жена, госпожа Селадор, да ме изпрати за зелен хайвер.

Специалният агент седна и каза:

— Нямам повече въпроси, сър.

Изведнъж Дасен разбра истината. Гарити се беше уплашил от мислите си. Той беше заподозрял, че тук в Сантарога има някакъв широкомащабен заговор. Но беше решил, че това е прекалено фантастично и за това се бе усмихнал.

Съдебният следовател приключваше разпита. Следваше кратко обобщение на фактите, упоменаване на кървави патологични подробности — „тежки наранявания по главата, моментална смърт“ — уточняване, че официалното следствие ще бъде насрочено за някаква бъдеща дата. Би ли желал господин Гарити да присъства на него? Господин Гарити отговори, че не възнамерявал.

В този момент Дасен се сети, че пред Гарити беше изиграно едно представление, целта на което беше да го успокои. Спомни си за някои малки детайли от разговора между Пиаже и Гарити преди разпита, представляващи елементи от един по-голям модел. Те бяха учили заедно — навън! Разбира се — старите приятели Лари и Бил. Човек не подозира старите си приятели в конспирация. Логично.

В такъв случай всичко беше свършило — смърт при злополука, нещастен случай.

Гарити се ръкуваше със съдебния следовател Кос, а после и с Пиаже. Ще дойде ли Пиаже на юбилейната среща със съучениците си? Ако работата му позволи… но Гарити сигурно знае как стоят нещата с провинциалните лекари. Гарити разбираше.

— Това беше ужасно — рече Гарити.

Пиаже въздъхна.

— Да, ужасна трагедия.

Сега Гарити се намираше до вратата на фоайето. Зад него имаше групички от хора, чакащи за асансьора. Гласовете им звучаха като бръмчене. Гарити се обърна и на Дасен му се стори, че лицето му е гневно и замислено.

Пиаже се наведе над Дасен, скривайки вратата от погледа му.

— Това беше усилие за вас и сега искам малко да си починете — рече Пиаже. — След минутка Джени ще бъде при вас, но не ми се ще да остава тук твърде дълго.

Той се отмести встрани.

Вратата на фоайето беше отворена и там нямаше никой.

— Разбрахте ли? — попита Пиаже.

— Да… Джени идва.

Какъв беше този израз в очите на Гарити, питаше се Дасен. Един африкански дивак можеше да се взира по подобен начин в някой бляскав град на белите хора. Това беше поглед на странен… гневен… и разстроен човек. Ако Майер Дейвидсън и хората му изберяха Гарити за техен агент, той щеше да бъде опасен. Но още не беше дошло времето да се безпокои за такива неща… ако изобщо дойдеше. Много неща можеха да се случат на човек там навън, по широкия свят. Дасен го усещаше — Сантарога се готвеше да протегне ръката си навън.

Ето защо бях избран, помисли си той. И Бурдо… и останалите… които и да са те. Нападението е най-добрата защита.

Това беше една тревожна мисъл, която предизвика трепетна възбуда в стомаха и краката му.

Защо треперя, зачуди се той.

Опита се да си спомни мисълта, която го беше разтревожила и не успя. Това беше краткотрайно и незначително смущение, моментно вълнение на езерото, което иначе ставаше все по-спокойно и по-спокойно. Дасен се остави на усещането, че тихите зелени води го обгръщат отвсякъде. Постепенно осъзна, че е сам с Джени в стаята.

Тя беше като олицетворение на покоя: сини очи с весели бръчици по края и пълни усмихнати устни. Беше облечена в оранжева рокля, а тъмните й коси бяха хванати с оранжева панделка.

Джени остави един пакет на нощното му шкафче, наведе се над него и го целуна — устните й бяха топли и излъчваха спокойствие и взаимност. Тя се отдръпна, седна до него и взе ръката му.

Дасен си помисли, че Джени никога не беше изглеждала по-красива.

— Вуйчо Лари каза, че днес следобед трябва да почиваш, но до събота може и да те изпишат от болницата — рече тя.

Дасен се протегна и прокара пръсти през косите й — те бяха чувствени и гладки като коприна.

— Защо не се оженим в неделя? — попита той.

— О, скъпи…

Джени го целуна още веднъж, дръпна се и го погледна превзето.

— По-добре да не правя това отново. Ние не искаме да те преуморяваме. — Трапчинката се появи върху бузата й. — Предполагам, че искаш до неделя да бъдеш напълно възстановен и силен.

Дасен придърпа главата й до врата си и помилва косата й.

— Можем да се настаним в една от къщите на новия парцел — прошепна тя. — Ще бъдем близо до Кол и Уила. Скъпи, скъпи, толкова съм щастлива.

— Аз също.

Джени се зае да му описва къщата, поляната, гледката…

— Значи ти вече си избрала една от тях?

— Ходех там… и си мечтаех, надявах се…

Домът беше всичко, за което тя беше копняла — за всяка жена е важно да има подходящия дом, в който да започне живота си с мъжа, когото обича. Бъдещата им къща имаше дори голям гараж с помещение за работилница… и лаборатория.

Дасен си представи колата на Джърси Хофстедър в описания от нея гараж. Тази мисъл му донесе усещане за приемственост, в нея имаше нещо от тихото задоволство на селянина, очакващ сполука и богат гроздобер.

Погледът му се насочи към пакета, който Джени беше поставила на шкафчето.

— Какво има в този пакет?

— Пакет?

Тя вдигна глава и проследи погледа му.

— О, това ли. Изпраща го групата от кооперацията с пожелания за бързо оздравяване.

— Джаспърс?

— Разбира се. — Тя се облегна назад и пооправи косата си.

Изведнъж Дасен си представи как работи в цеха за опаковка в кооперацията.

— Къде ще работя? — попита той.

— Вуйчо Лари те иска в клиниката, но и двамата ще получим едномесечна отпуска за медения си месец. Скъпи, неделя е толкова далече.

В клиниката, помисли си Дасен. Не като пациент слава богу. Замисли се на кой бог да благодари. Това беше странна мисъл, без начало и без край, като парче връв, висяща в зеленото езеро на съзнанието му.

Джени започна да развива пакета върху шкафчето — резен златисто сирене, две бутилки бира, пшеничени бисквити с тъмен цвят и един бял съд, от който плисна някаква течност, когато тя го вдигна. Дасен се зачуди кога са били изложени.

Изведнъж се почувства като нощна пеперуда в стъклена клетка. Пърхаше с криле срещу стените, беше изгубен и объркан.

— Скъпи, аз те уморявам. — Джени сложи ръка върху челото му. Докосването го успокои и утеши. Пеперудата на емоциите му кацна на един здрав зелен клон. Клон на дърво. Стори му се, че стволът на това дърво беше самият той — могъщ и безкраен източник на сила.

— Кога ще те видя? — попита той.

— Ще дойда утре сутринта.

Тя му изпрати въздушна целувка, после се поколеба, наведе се над него и го целуна — дъхът й излъчваше сладкото ухание на джаспърс.

Дасен я изпрати с поглед, докато вратата се затвори.

За миг изпита мъка. Това беше едно краткотрайно усещане, че е загубил чувството си за реалност и че без Джени стаята е станала нереална. Той отчупи едно парче от златистото сирене, пъхна го в устата си и попадна в утешителния плен на джаспърс. Съзнанието му започна да се разширява, а сетивата му станаха послушни и устойчиви.

Какво все пак е реалността, запита се той. Тя има своите граници, както и това парче сирене, а заблудата я опетнява и така става с всичко, което има предели.

След това насочи мислите си към описания от Джени дом. Представи си как я пренася през прага — неговата съпруга. Ще има и подаръци, джаспърс от приятелите на Джени, покъщнина… Сантарога се грижеше за хората си.

Това ще бъде един красив живот, помисли си той. Красив… красив… красив…