Бариерата Сантарога

ДВЕ

Първото впечатление на Дасен от кооперацията за сирене „Джаспърс“, от хората които работеха там, беше, че мястото прилича на кошер. Докато двамата с Джени вървяха натам, бялата сграда зад оградата се мержелееше пред очите им. Стори му се, че е необичайно хотелът и кооперацията да са в такава голяма близост. Тя се намираше точно от другата страна на пътя, разположена в подножието на стръмен хълм върху гола скала, извисяваща във въздуха причудливи квадрати и правоъгълници. Мрачният изглед от предишната нощ бе заменен от трудолюбиво жужене с бръмчащи през двора мотокари, чиито платформи бяха натоварени с продълговати пакети. В движенията на хората се усещаше съзнанието, че правят нещо важно.

Истински кошмар, помисли си Дасен. Някъде вътре трябваше да има и царица-майка, а това бяха работниците, които събираха и пазеха храната.

Униформен пазач с полицейско куче, вързано на ремък до него, взе името на Дасен, когато Джени го представи. Пазачът отвори една порта в оградата. Кучето се озъби срещу Дасен като вълк и изви.

Дасен си спомни лая, който беше чул, когато погледна за първи път надолу към долината. Даде си сметка, че бяха изминали по-малко от четиринайсет часа. А му се струваше, че бе изминало доста повече време. Запита се защо кооперацията се пазеше с кучета. Въпросът го обезпокои.

Дворът, който пресякоха, беше покрит с безупречна бетонна настилка. Сега, когато беше близо до фабриката, Дасен забеляза, че тя представляваше сложен комплекс от постройки, а разстоянията между тях бяха заети от странни допълнителни съоръжения и коридори.

Тук, на двора, настроението на Джени видимо се промени. Дасен долови, че сега тя беше по-настъпателна и по-уверена в себе си. Докато пресичаха двора, Джени представи Дасен на четирима души, а сред тях беше и Уила Бурдо. Оказа се, че Уила е дребничко, младо момиче, с хубава фигура, дрезгав глас и лице, чиито остри и резки черти го правеха да изглежда почти грозно. Кожата й беше също така тъмна, както и на баща й.

— Вчера вечерта се запознах с баща ви — рече Дасен.

— Татко ми каза — отвърна тя. После погледна многозначително към Джени и добави: — Ще направя всичко, каквото мога, скъпа, просто ми кажи.

— Може би по-късно — рече Джени. — Трябва да бързаме.

— Тук ще ви хареса, Джилбърт Дасен — заяви Уила. После се обърна, махвайки с ръка и тръгна бързешком през двора.

Обезпокоен от полутоновете в разговора им, Дасен се остави да го поведат надолу през едно странично отделение, след това минаха през една широка врата и се озоваха на една пътека, оформена от натрупани картонени кутии със сирене джаспърс. Някъде отвъд купчината се дочуваше сложна плетеница от звуци — свистене, щамповащи машини, клокочене на вода, дрънчене и тракане.

В края на пътеката имаше няколко широки стъпала, водещи към товарна рампа, покрай ръба на която бяха наредени ръчни колички. Джени го поведе към врата с табелка „Офис“.

Мястото беше съвсем обикновено — изрезки от бланки и формуляри по стените, две бюра с жени, пишещи на машини, дълъг тезгях, в края на който имаше врата, прозорци, гледащи към двора и с изглед към хотела, а зад жените имаше една врата, на която пишеше „Мениджър“.

Вратата се отвори в момента, в който Дасен и Джени спряха до тезгяха. Отвътре излезе един от картоиграчите от хотелски ресторант — оплешивяващият човек с коса с цвят на пясък, широка уста и дълбока трапчинка на брадичката — Джордж Нис. Сините очи, които гледаха изпод тежки клепачи, бързо се отместиха от Дасен върху Джени.

— Джени, в отделение номер девет има проблеми — каза Нис. — Трябва веднага да отидеш там.

— О, по дяволите! — рече Джени.

— Аз ще се погрижа за твоя приятел — каза Нис. — Ще видя дали няма да можем да те освободим по-рано за вечерята.

Джени стисна ръката на Дасен и рече:

— Скъпи, прости ми. Нали разбираш, задължения. — Тя му се усмихна, обърна се, червената пола се понесе в кръг, и тръгна към изхода.

Машинописките погледнаха Дасен само за секунда и после продължиха работата си. Нис отиде до вратата в края на тезгяха и я отвори.

— Влезте, господин Дасен. — Той протегна ръка.

Безцеремонно и твърдо ръкостискане.

Дасен последва човека в кабинет, облицован с ламперия от дъбово дърво, а въпросът откъде Нис знаеше за уговорената вечеря у Джени не му излизаше от главата. Как беше разбрал? Пиаже го беше поканил само преди няколко минути.

Седнаха от двете страни на широко разчистено бюро. Креслата бяха ватирани, удобни и с полегати облегалки за ръцете. Зад Нис имаше въздушна фотография на кооперацията, сложена в масивна рамка и нещо, което приличаше на поземлен план. Дасен разпозна очертанията на двора и лицевата страна на главната постройка. В дъното се оформяха едри тъмни линии, които блуждаеха към хълма подобно на притоците на река. Те бяха означени с начална буква Д и номера — Д-5… Д-14…

Нис проследи погледа на Дасен и рече:

— Това са пещери, които използваме като складове — постоянна температура и влажност. — Той се покашля дискретно зад ръката си и каза: — Уцелихте много неудобен момент, господин Дасен. Не ми е възможно да освободя когото и да било, че да ви разведе из завода. Ще може ли Джени да ви доведе някой друг ден?

— Когато ви е удобно — отвърна Дасен. Той се вгледа в Нис. Някакво странно чувство го караше да бъде бдителен и предпазлив.

— Моля ви, когато идвате, да не носите парфюм, лосион или нещо от този род. Ще забележите, че нашите работнички не носят грим и освен това не допускаме жени посетителки в района на пещерите и складовете. Твърде лесно е културата да бъде замърсена, което придава на цялата партида особен привкус.

Изведнъж Дасен усети острата миризма на лосиона за след бръснене, който беше използвал сутринта.

— Ще бъда клинично чист — отвърна той. После погледна надясно през прозореца и вниманието му беше внезапно привлечено от нещо, което се движеше по пътя, минаващ между кооперацията и хотела.

Някакво странно и наклонено превозно средство, чиито колела го издигаха високо над земята. Дасен преброи осем двойки гуми. Стори му се, че диаметърът им е поне четири метра и половина, огромни надути понички, които бръмчаха по паважа. Колелата бяха прикачени към масивни оси, наподобяващи крайниците на насекомо.

В предната част, високо горе в открита кабина, седеше Ол Мардън с четири ловджийски кучета, вързани на ремък. На Дасен му се стори, че колата се управлява с помощта на две вертикални дръжки.

— Какво по дяволите е това? — попита Дасен. Той скочи от стола и отиде до прозореца за да разгледа по-добре машината, която летеше надолу по пътя. — Този дето кара не е ли капитан Мардън?

— Това е бугито на пазача, който отговаря за дивеча — отвърна Нис. — Понякога неговите задължения се поемат от Ол, в случай че титулярът е болен или е зает с нещо друго. Сигурно е обикалял в района на южните хълмове. Чух, че тази сутрин там се мотаели разни ловци, които не били местни хора.

— Вие не позволявате на външни хора да ловуват в долината, така ли? — запита Дасен.

— Никой не ловува в долината — поправи го Нис. — Има прекалено голяма възможност някой заблуден куршум да простреля някого. Тукашните хора познават закона, но от време на време се появяват разни типове от юг, които се залутват насам. Но бугито може да ги спипа почти навсякъде и после веднага ги разкарваме.

Дасен си представи огромното чудовище на колела, носещо се наклонено над шубраците и после как то връхлита върху нещастния ловец, попаднал случайно в долината. Установи, че симпатиите му са на страната на ловеца.

— Никога преди не съм виждал подобно превозно средство — рече Дасен. — Нещо ново ли е?

— Сам, Сам Шелър направи бугито преди десетина-дванайсет години — отвърна Нис. — По онова време бяха започнали да прииждат бракониери от района на Портървил. Но вече не ни безпокоят.

— Струва ми се, че е обяснимо — рече Дасен.

— Надявам се, че ще ме извините — каза Нис. — Имам страшно много работа, а днес не ни достигат хора. Накарайте Джени да ви доведе отново тук през някой от другите дни на седмицата… след… е добре, през някой от другите дни на седмицата.

След какво, зачуди се Дасен. Нещо странно го караше да стои нащрек. Струваше му се, че никога преди съзнанието му не е било толкова ясно. Питаше се дали това не би могло да бъде някакъв особен ефект след газовото отравяне.

— Не ме изпращайте — каза той, изправяйки се.

— Човекът от охраната ще ви очаква — отвърна Нис. Той не се изправи, а погледът му остана впит в Дасен с някаква странна напрегнатост до момента, в който вратата между тях се затвори.

Жените от офиса вдигнаха очи към Дасен и след като той излезе през вратата в края на тезгяха, те продължиха работата си.

Навън Дасен видя група мъже, които товареха ръчните колички на рампата. Той усети очите им да се забиват в него, докато вървеше по издигащата се над тях платформа. Внезапно от лявата му страна се отвори плъзгаща се врата. Дасен зърна една дълга маса с конвейерна лента долу по средата и редица от мъже и жени, които сортираха пакети над нея.

В тези хора имаше нещо особено, което привлече вниманието му. Очите им бяха странно помътнели, а движенията забавени. Дасен видя краката им под масата. Стори му се, че са по чорапи.

Вратата се затвори.

Обезпокоен от онова, което беше видял, Дасен продължи нататък към слънчевата светлина. Тези работници сякаш бяха… със забавено умствено развитие. Прекоси двора замислен. Проблеми в отделение номер девет? Джени беше квалифициран психолог. Дори и повече от квалифициран. Какво правеше тя тук? Какво наистина правеше?

Пазачът на входа му кимна и рече:

— Пак елате, доктор Дасен. — Човекът се прибра в малката се къщичка, вдигна телефона и каза няколко думи в слушалката.

„Човекът от охраната ще ви очаква“, помисли си Дасен.

Той прекоси улицата, деляща го от хотела, изкачи на бегом няколкото стъпала и влезе във фоайето. Зад бюрото седеше жена с побелели коси, която работеше със сметачна машина. Тя вдигна очи към Дасен.

— Възможно ли е да се обадя в Бъркли? — попита той.

— Всички линии са изключени — отвърна жената. — Имат проблеми с пожара, който избухна в онези райони, дето са покрити със храсти.

— Благодаря ви.

Дасен излезе навън, поспря на дългата веранда и се загледа в небето. Пожар? Нямаше нито миризма, нито пушек.

Всичко в Сантарога можеше да изглежда толкова естествено и обикновено, помисли си той, ако не беше спотаеното усещане за нещо тайнствено и необикновено, което го караше да чувства мравчици по врата си.

Дасен пое дълбоко дъх, тръгна надолу към пикапа и потегли.

Този път зави към центъра на града. Алеята на великаните са разширяваше в четири платна, а от двете й страни в привиден безпорядък се редуваха жилищни и търговски постройки. Отляво се появи парк с павирани пътеки, естрада за оркестър и цветни лехи. Отвъд него се виждаше каменна църква, която извисяваше внушителната си кула към небето. На поляната пред нея имаше табела с надпис: „Църква на всички вери… Проповед: «Силата на божествения отговор като функция на тревогата»“.

Силата на божествения отговор, зачуди се Дасен. Това беше най-чудатата обява за проповед, която бе виждал. Реши в неделя да направи опит да я чуе.

Вниманието му беше привлечено от хората по улиците. Техните пъргави движения и оживения начин, по който се движеха, контрастираха с онази притъпеност на работещите на поточната линия в кооперацията. Какви бяха тези създания с лишени от блясък очи? И тези забързани пешеходци по улиците — кои бяха те?

Дасен осъзна, че те излъчваха виталност и щастлива свобода. Замисли се дали настроението не може да се предава като зараза. Никога преди не се беше чувствал толкова жизнен.

Веднага щом подмина парка, Дасен видя отдясно табела, върху която беше нарисувана весело подскачаща овца и надписа „Блу ю“ с извити букви. Безличната фасада, изградена от дялан син камък, беше без прозорци. Отпред имаше само широка двойна врата с по едно кръгло прозорче върху двете й крила.

Значи тук го беше поканил на обяд Мардън. Защо? Това, че именно капитанът от пътната полиция беше взел чантата му, изглеждаше очевидно. Щеше ли той да подхване същата онази песен „разкарай се и не се мяркай пред очите ми“, до която беше прибягнал спрямо нещастния търговец в ресторанта на хотела. Или може би щеше да измисли нещо по изтънчено за „приятеля на Джени от института“?

В далечния край на града пътят отново се разширяваше в посока към една дванайсетстенна сервизна станция. Дасен намали скоростта, за да се полюбува на интересната конструкция. Това беше най-голямата бензиностанция, която бе виждал. Всяка стена беше съоръжена с навес, а под всеки от навесите имаше по три редици колонки, които можеха да обслужват по четири превозни средства. Непосредствено зад гигантското колело на бензиностанцията имаше постройка с няколко редици канали за смяна на масло. Още по-нататък се виждаше паркинг с размерите на футболно игрище и голяма сграда в далечния край, на която имаше надпис „Гараж“.

Дасен вкара колата в бензиностанцията, спря пред външната редица колонки и излезе да огледа нещата. Преброи дванайсет канала за смяна на масло и шест автомобила, които се обслужваха. Навсякъде около него идваха и заминаваха коли. Мястото беше като кошер. Зачуди се защо никъде в предоставената му информация не се споменаваше за този комплекс. Бензиностанцията гъмжеше от млади момчета, облечени в спретнати сивосини униформи.

Едно от тях дойде, подтичвайки, към Дасен и рече:

— Какво да бъде числото, сър?

— Число?

— Колко октана бензин искате?

— А вие какъв имате?

— Осемдесет, деветдесет и сто-плюс.

— Сложете деветдесет и проверете маслото.

Дасен остави младежа да си свърши работата и тръгна към улицата за да разгледа бензиностанцията от по-добра перспектива. Пресметна, че площта, която тя покриваше, беше поне шестнайсет декара. Когато момчето се появи изпод навеса с поръчка за проверяване на маслото в ръка, Дасен тръгна обратно към камиона.

— Маслото ви е спаднало с около литър и половина — забеляза младежа.

— Добавете масло с трийсет октана — рече Дасен.

— Извинете — каза момчето, — но като идвахте, чух колата ви да подрънква. Тук разполагаме с четирийсет октаново авиационно масло. Бих ви го препоръчал. Няма да харчите толкова много.

— А каква е цената?

— Същата — трийсет и пет цента за кварт.

— Добре. — Дасен кимна с глава. Авиационно масло на такава цена? Откъде ли го купува господин Сам?

— Харесва ли ви Сантарога? — запита момчето с бодър глас, който подканваше към похвала.

— Хубаво е тук — отвърна Дасен. — Красив малък град. Как да ви кажа, това е най-голямата бензиностанция, която съм виждал някога. Чудно е, че до този момент нито един вестник или списание не са писали за нея.

— Старият Сам не плаща данък обществено мнение — рече младежът.

— А защо по дяволите е толкова голяма? — попита Дасен.

— Налага се да е такава. Това е единствената бензиностанция в цялата долина. — Момчето работеше около двигателя. Първо провери водата в радиатора, а после и акумулатора. След това се обърна ухилено към Дасен. — Май всички външни се шашват като я видят. А на нас ни е удобна. Някои от фермерите си имат техни собствени помпи, а има и една бензиностанция на летището, но всички те си доставят петрол чрез Сам.

— А откъде идват доставките на стария Сам?

Работникът се втренчи в Дасен с изучаващ поглед.

— Надявам се, че не сте подхванали игричка с някоя от големите петролни компании, сър — рече той. — Ако смятате да продавате на Сам, по-добре се откажете.

— Просто любопитствам — отвърна Дасен. Странен избор на думи. Игричка? Очаквайки отговора на по-големия въпрос, той реши да пренебрегне това за момента.

— Сам поръчва петрол веднъж в годината на свободна цена — каза младежът. Той напълни резервоара догоре и върна маркуча на мястото му. — Тази година доставките са от една малка компания в Оклахома. Докарват ги с камиони под конвой.

— Така ли?

— Ако не беше така, нямаше да го казвам.

— Не поставях под съмнение думите ви — рече Дасен. — Просто бях изненадан.

— Не виждам нищо чудно. Човек трябва да купува оттам, откъдето е най-изгодно. Това ще струва три долара и три цента.

Дасен отброи парите и рече:

— Има ли някъде наблизо уличен телефон?

— Ако ще водите вътрешен разговор, вътре има телефон, който можете да използвате, д-р Дасен — каза младежът. — Уличните телефони са откъм страната на складовото помещение, но ако ще водите външен разговор, няма смисъл да си губите времето. Линиите са прекъснати. Беше избухнал пожар отвъд хребета.

Дасен застана нащрек и се втренчи в момчето.

— Откъде знаете името ми?

— По дяволите, господине, та целият град знае за вас. Вие сте приятеля на Джени от града. Заради вас тя бие дузпата на всички местни момчета.

Усмивката, която придружаваше тези думи, трябваше да бъде напълно обезоръжаваща, но тя само го накара да стане още по-бдителен.

— Тук ще ви хареса — рече момчето. — Със всички става така. — Усмивката леко помръкна. — Ще ме извините ли, сър? Имам и други коли, които трябва да обслужвам.

Дасен се улови, че гледа втренчено в отдалечаващият се гръб. Той ме подозираше, че може би представям някоя петролна компания, помисли си Дасен, но той знае името ми… а знае и за Джени. Това беше странно несъответствие и Дасен усети, че навярно нещо се криеше зад него. А може би истината беше съвсем проста.

В празното място от другата страна на колонките спря дълъг зелен крайслер империъл. Дебелият шофьор, който пушеше от цигаре, се показа през прозореца и извика:

— Ей! Това ли е пътят, който води към магистрала 395?

— Направо — отвърна Дасен.

— Има ли някакви бензиностанции по пътя?

— Не и тук в долината — рече Дасен. — Може би някъде извън нея. — После сви рамене. — Никога не съм пътувал натам.

— Проклети туземци — изръмжа шофьорът. Крайслерът се понесе мощно, след това зави към булеварда и се загуби от поглед.

— Гледай ти — промърмори Дасен. — Кого нарича този туземец?

Той се качи на пикапа и потегли обратно, откъдето беше дошъл. На разклона се отклони към планината в посока към Портървил. Пътят се виеше нагоре и нагоре през пояс от секвои, а после дойдоха и дъбовете. Най-накрая стигна до завоя, откъдето за първи път беше зърнал долината. Отби колата и спря.

Детайлите бяха замъглени от лека, подобна на дим мараня, но кооперацията се виждаше ясно, а от лявата й страна човек можеше да различи пещта на дъскорезницата. Самият град беше като цветно петно, потънало под дърветата… керемидени покриви… а точно срещу него реката се виеше като змия между хълмовете. Дасен погледна часовника си — десет без пет. Колебаеше се дали да отиде до Портървил и да се обади на Селадор оттам. Но така щеше да закъснее за срещата си с Мардън. Реши, ако тази история с „прекъснатите от пожар телефонни линии“ продължи, да изпрати на Селадор писмо.

Без чантата и бележките си Дасен се чувстваше в неизгодно положение. Той претърси жабката, намери един малък пътен тефтер и парче молив и започна да описва наблюденията си, които по-късно щяха да влязат в неговия официален доклад.

„Самият град е малък“, записа той, „но изглежда, че обслужваният от него търговски район е голям. Обърни внимание на дванайсетте двойни помпи в бензиностанцията. Дали отговорът е в многото преминаващи през града коли?

Местните хора са бдителни по един особен начин. Рязкост в отношенията един спрямо друг и спрямо външни лица. Провери как стои въпроса с местната употреба на продуктите джаспърс. Защо сиренето не се изнася извън долината? Каква е причината за категоричното предпочитание на местния продукт? Вкусът е различен от онова, което съм купувал извън долината. Какъв е този привкус, който остава? Субективно ли е това усещане? Каква е връзката с бирата?

Проучѝ какво означава думата «джаспърс». Прилагателно?“

Нещо голямо се движеше между дърветата по хълма зад кооперацията. Това привлече вниманието на Дасен и той се вгледа за миг. Дърветата бяха твърде много, за да се види нещо ясно.

Върна се при колата и намери бинокъла си. Фокусира го в посока към движещото се сред дърветата тяло. Изведнъж от гората изскочи огромното буги. На волана седеше Мардън. Странното превозно средство се провираше между дърветата и храстите. На Дасен му се стори, че пред него нещо се движеше… или може би някой. Той погледна за да види дали напред имаше някакво сечище, откри едно и зачака. Появиха се трима души в ловджийски костюми с ръце на тила. Двете кучета бдително го охраняваха. Ловджиите изглеждаха ядосани и изплашени.

Групата зави към гората от секвои и се изгуби от поглед, а Дасен се качи обратно в колата и записа онова, което беше видял.

Всичко си беше както му е реда, помисли си той. Тези неща имаха естествено и логично обяснение. Пазителят на закона беше прибрал трима бракониери. И точно такава му беше работата. Но в този инцидент имаше нещо, което на Дасен започваше да му се струва като характерна за Сантарога анормалност. Имаше нещо по-различно от начина, по който това се правеше навсякъде другаде по света.

Потегли обратно към долината, решен да попита Мардън за арестуваните бракониери.