Бате Патилан

Раздяла

Драги ми Смехурко,

Отново се срещнах с граф Перчиниани. Говорихме дълго. Най-после той рече:

— Слушай, Патилане! Златна ръка имаш. И нечуван майстор от тебе ще стане. Но поне година трябва да прекараш в далечна чужбина. Там ти ще научиш нови майстории. И бъднина светла ще ти се открие. След няколко дена аз в Париж отивам. Ела и ти с мене. Ще те препоръчам на най-голям майстор. При него ще учиш и ще си спечелиш пари за прехрана. За път аз ще плащам…

— Но, господин графе, аз не съм навикнал за мен друг да плаща.

— Зная, Патилане. Но ти няма дълго длъжен да останеш. Ще ми платиш всичко, що за теб похарча. Сега помисли си. И утре следобед отговор ще чакам.

Аз размислях дълго. Двоумих се много. Съветвах се баба и с мойта дружина. Най-после решихме — в Париж да замина.

Съобщих на графа. Почнах да се готвя. Ала ден не мина и друго подхвана моята дружина. Както ми се стори, баба Цоцолана към туй ги подстори. Тя първа захвана:

— А бре, Патилане, я недей отива! Тъй да си останем, както сме си сбрани. Ех, да знаеш само как мъчно и тежко без теб ще ми стане!… Я недей отива!

— Не, бабо, не бива. Дума дадох вече.

След нея пристигна Патиланчо Данчо и така ми рече:

— Бате Патилане, не може ли някак да не заминаваш. Мисли що ще стане с нашата дружина! Не е за ден, за два, а цяла година! Без тебе не можем. Я недей отива!

— Не, Данчо, не бива. Знаеш, че се врекох. Аз като замина, ти ще ме заместиш.

— Недей така дума. Ти ако заминеш, нашата дружина нищо не ще стори. Няма да са сладки смехът и игрите.

През туй време някой хлопна вън вратите. Влезе запъхтяна патилана Дана.

— Бате Патилане, няма да те пуснем, каквото да стане! Няма да оставиш нашата дружина! И какво ще правиш в таз пуста чужбина! Какво ще научиш? Нашите клиенти наши моди искат. Ти на тях си майстор. При тебе се стрижат най-видните хора! Не, недей отива!

Аз нищо не рекох.

В туй време дойдоха Алберто и Лора. И още не влязла, Лора заговори:

— Бате Патилане, много лошо стори, че вече се врече да идеш със татка. Какво ли ще правиш в чужбина далечна. Ние нали бяхме. Вярвай, там играта никак не е сладка! А тук каква радост дружно преживяхме! Не недей отива!

— Ах, Лоре, не бива! Честна дума дадох.

Така отговорих, ала вече сещах, че ми домиляват и баба, и Дана, и Данчо, и Гана, и Ганчо, и Панчо, и малката Мика, и Алберт, и Лора. Но какво да сторя? Патиланска дума назад се не връща. Затова добавих:

— Не, мили другари! Придумките вече вие оставете! Тежката раздяла с твърдост понесете! И да се приготвя вий ми помогнете!

Цял ден аз се готвих.

На другата сутрин пред влака се сбрахме. И графът пристигна. Един носач едър товара ми дигна. Внесе го при графа. Влязохме и ние. Сърцето ми почна тревожно да бие. Баба с глас заплака. И аз се разхълцах. Но някой извика:

— Слезте долу, моля! Вече тръгва влака!

Озова се долу моята дружина. Пък аз на прозореца ронех едри сълзи. Тогаз викна Мика:

— Бате Патилане, недей заминава!

И подеха всички:

— Недей ни оставя!

Аз разбрах веднага, че не ще изтрая. Но един прислужник затвори вратата. Звънецът удари. Но този миг Данчо ми хвана ръката. За Данча се пипна цялата дружина. Дърпа, не ме пуща. Пак звънец удари. Влакът бавно тръгна. Скочих през прозореца и рекох задъхан:

— Оставам, другари!

А на графа викнах:

— Простете, простете! Довиждане тука!

На ръце ме дигна моята дружина. А влакът отмина…

Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо