Бате Патилан

Сбогом, бате Патилане

Драги ми Смехурко,

Бате Патиланчо за Париж замина. Аз предвождам вече нашата дружина. И аз ще ти пиша отсега нататък. Ще прощаваш, братко, че не така гладко ти редя писмото. Но лека-полека ще свикне перото и аз писмописец по-добър ще стана.

Сега ще ти пиша как се разделихме с батя Патилана.

Една вечер късно той ни свика всички и така ни рече:

— Патиланци верни, заминавам вече с граф Перчиниани, с Алберта и Лора. Утре туй ще стане. И връщане няма. Със автомобила рано ще ме вземат и при самолета ще стигнем навреме. Ще се качим в него. Той ще се издигне, ще хвръкне и право в Париж ще ни снеме.

Разплака се жално баба Цоцолана и после промълви:

— Бабин Патиланчо, мъчничко ми стана, че ще ни оставиш. Но аз зная, чедо, че дето отиваш, ти ще се прославиш. Затуй не те спирам. Утре с теб ще дойдем на аеродрума, за да те изпратим…

Пак сълзи порони и после продума:

— А вий, патиланци, идете си вкъщи! Утре рано всички тук се съберете! За пътника цвете росно донесете!

На сутринта рано пристигна колата с графа и децата. При тях се покачи и наш’та дружина. Тръгнахме веднага. След половин час време при летците спряхме. Там и самолета сред една поляна отдалеч съзряхме.

— Слизайте, юнаци! — рече засмян графът. — Да вървим нататък! Хвърчилото чака. Само да не стане както преди с влака: ние да заминем, а славният пътник пак тук да остане.

— Ех, де пак да може, бате Патилане! — обади се Дана.

Бате Патиланчо тогава отвърна:

— Не думай тъй, Данке! Кой от вас ще иска за присмех да стана. Дал съм дума вече и със самолета ще хвръкна кат’ птичка във страна далечна… Вий здрави бъдете! Смейте се, играйте и баба пазете! И ти, драги Данчо, не забравяй нивга моите съвети: бъди весел, умен и юначен! И обич и сговор винаги да има в твоята дружина! Та като се върна след една година, искам да ви сваря като братя същи — верни, неразделни.

Доближихме всички до аероплана. Той беше приготвен вече да отлитне. Покачи се графът. След него децата. Най-после се качи бате Патиланчо. Щом влезе, и рече:

— Вържете ме здраво с ремък за снагата! Защото от жалост при тая раздяла, току-виж, че литна долу към земята, при моите хора.

Тогаз се обади патилана Мика:

— Бате Патилане, когато се върнеш, донеси ми кукла, дето вика „кака“.

Моторът затрака. Докато се сетим и докато баба започне да плаче — грамадната птица тръгна по земята. После се издигна. Бате Патиланчо тогаз се подаде, шапката размаха и нещо извика… Но високо беше — нищо не разбрахме. Махахме и ние ръце, шапки, кърпи. Баба Цоцолана палтото съблече. И маха, и вика:

— Сбогом, сбогом, сбогом! Господ да те пази в оня край далечен!

Към автомобила тръгна натъжена нашата дружина. Ала баба рече:

— Чувствам се някак много уморена. Искам да почина. Да се поотбием ей в тая градина.

Ние се отбихме. Насядахме всички на широка пейка в главната алея. Срещу нас видяхме тръба с ръсалка. Дана скочи, взе я, към нас я насочи и на шега рече:

— Ей така се ръси. Дали да ви полея? Ала вода няма.

Още не изрече, градинарят пусна, без да знай, водата и тя ни забръска право в лицата. Баба се разсърди, но Дана й рече:

— Не сърди се, бабо! След сладка почивка и баня се прави, та да бъдем всички весели и здрави!

Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!

Твой приятел вечен:

Патиланчо Данчо