Бате Патилан

Великденски яйца

Драги ми Смехурко,

Минаха несетно великите пости. За Великден се стегна баба Цоцолана. Стаите почисти. Стените замаза. Когато настана Великата сряда, тя така ми каза:

— Слушай, Патилане! Утре в зори още, щом от легло станем, ще червим яйцата.

Аз й отговорих:

— Добре че ме сети да свикам децата. А знаеш ли, бабо, че вчера научих нова майстория. Знам да боядисвам яйцата чудесно. И всичко ще стане и бързо, и лесно. Леснината утре аз ще ви открия.

Съобщих веднага на моите хора. На сутринта рано да бъдат събрани у дома на двора. Не забравих също Алберта и Лора. И тях аз поканих.

Сутринта в четвъртък всички се събрахме. Баба Цоцолана изнесе яйцата. Аз бои приготвих в дълбоки паници. Изнесох стъклото с дървеното масло. И във всяка паница капнах над боята ситни капки масло. После се провикнах:

— Давайте яйцата! Едно по едничко всичките ще минат през моите паници! Оттам ще излязат в чудесна премяна.

И както им рекох, тъкмо така стана. Едно по едничко потапях яйцата във всички паници. После ги изваждах пъстри и засмени.

Чудеха се всички. А най-много баба.

— А бре, Патилане, ти чудеса правиш!

— Бате Патилане, и нашите яйца така ще нашариш!

— И нашите също!

— И наш’те!

— И наш’те!

Данчо се затири. Яйцата донесе. После Дана, Гана. И Ганчо, и Панчо. И малката Мика от къщи яйцата с кошница домъкна. После се разтича и махлата свика. Надойдоха баби. Надойдоха майки. Изпълни се двора.

— Чакайте бе, хора! — викнах им задъхан. — Всички яйца тука все ще ги нашаря. Ала сам не мога. Помощници трябват!

Из един глас викна моята дружина:

— Че така кажи бе, бате Патилане! Знаеш как сме ние за работа жадни!

И грабнаха всички паници, лъжици и бои, и четки, масло в стъкленици. И работа кипна за чудо и приказ. Всеки боядисва. Всеки цапа, шари и боя размацва накъдето свари.

Така чак до пладне яйцата червихме. Докато най-после и ние самите на шарени яйца се преобразихме.

Тогава пристигна майсторът Лавренти. Викна от вратата:

— Скоро, Патилане, оставяй яйцата! Ела се разправяй със сърдити клиенти! От сутринта чакат! Съседката Недка дори се разплака: „Ако днеска — каже — аз не се подстрижа, и навръх Великден рошава ще ходя. С тия козунаци съвсем се улисах. Вчера ги забърках. Днес други ще меся!“. Моля ти се, скоро ела, Патилане! Че иначе лошо за мене ще стане. Ни една клиентка не ще ни остане!

Аз му отговорих:

— Не плаши се толкоз, майсторе Лавренти! Аз ще те избавя. Които не искат малко да почакат, изпрати ги тука. Аз ще се разправя.

Лавренти се върна и дълго не мина. Клиентки припрени с дигнати постници дойдоха при мене. Аз засмян ги срещнах.

— О, мили госпожи, прося извинение! — извиках им кротко. — Аз не ви забравих. И за вас се сещах. Но какво да правя? Вижте, и тук бързат. Как да ги оставя! Тъй е обичаят. Но която иска, нека заповяда. Тук ще я подстрижа, ако тя се врича. Но не отговарям, ако и тя също на яйце стоцветно тозчас заприлича!

Така ги смирявах, боите засмени им взеха очите. Върнаха се вкъщи, свикаха децата, при нас дотърчаха да червят яйцата. До вечерта късно бояджии бяхме. И много се смяхме. Хайде стига вече, драги ми Смехурко. Честит ти Великден! Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо